«Вълкодав»

АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ НА:

филолога и етнографа Елена Всеволдовна Перехвалская

фантаста Павел Вячеславович Молитвин

лекаря Павел Лвович Камиков

сенсей Владимир Тагирович Тагиров

опитния човек „Мечката“

и компютърния инженер Хокан Норелиус

Без дейната им помощ тази книга никога нямаше да стане такава, каквато е!

Самотна птица кръжи над полето.Догарящо слънце си тръгва от небето.Макар и с кожа сива и като ножове зъби,не ме наричай вълк, що към гората се стреми.Млякото обича клепоухото кутре,а не кръвта, която от раните тече.Ако съм настръхнал и съм озверял,първо ме попитай — как ли съм живял.Във непрогледна нощ потъвах като в блато.Забравих как изглежда небосвода над земята.От собствената кръв опитах най-напред,на чуждата додето също дойде ред.Бил съм окован, капани ме затискаха,да свикна със хомота не можех и не исках.Не съм видял нашийник, който да ми устои.Не съм видял верига, дето да ме задържи.Пътища безкрайни няма на земята.Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.И не съм видял до днес мерзавецдето да не мога да го стигна и накажа.Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.И от стрелите, от четири крачки изстреляни.Боя се от едно — пред скок да не умра,и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.Виж, ако във някой дом прозорец свети,ако ме чака някой — там, далече,ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,личицето детско тихо ще досегна.Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,тези, що ми се усмихват — зарад любовта.Но никой не ме чака — продължава самотата.И все така желая да вия към луната.1(обратно)1. Замъкът на Човекоядеца

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.