«Уилоу»

О, колко прекрасни бяха кучетата-убийци! Колко мощни бяха техните рамена и как елегантно се извиваха техните лъскави, неокосмени опашки! О, как безшумно и плавно се движеха те до своите водачи сред мъглите и пушеците, обвили Нокмаар.

В очите на кралицата, застанала на балкона на заклинателната зала, образите на водач и куче се сливаха в едно единствено същество — нейното същество. Мъжете носеха черни кожени ризници, черни като кожата на зверовете до тях. Кучетата потръпваха леко в очакване на командата, застанали плътно до водачите си.

Утринта бе хладна и Бевморда се загърна с мантията си. Тя се бавно усмихна и продължи да чака мълчаливо.

Предстоеше упражнение в убийство. Няколко затворници вече бяха докарани от килията. Те стояха скупчени и се притискаха един в друг зад един от контрафорсите на крепостната стена, така че кучетата не можеха да ги видят. В отсрещния край на вътрешния двор изведнъж се отвори една от портите, а малко след това беше пуснат и мостът през рова. През портата се виждаха сиво-зелените хълмове на Долината Нокмаар й затворниците лесно можеха да си представят свободата, която ги очакваше.

Началникът на стражата погледна нагоре и поздрави. Бевморда кимна в отговор. Казаха на затворниците да бягат и те, събрали всичката си останала енергия и надежда, с все сили се устремиха към портата и мечтаните далечни хълмове. Едно след друго кучетата-убийци се отскубнаха от водачите си, втурнаха се през двора и след миг гърлата на затворниците бяха прегризани. На всичките до един. Никой не достигна портата.

Бевморда се усмихна. Когато представлението свърши, тя се извърна рязко и както всяка сутрин тръгна да оглежда владенията си от високия балкон. Всички планини на запад далеч отвъд долината Тир Аслийн, бяха нейни. На север огромният вулкан Нокмаар също и принадлежеше. На изток тя владееше дори самото Слънце, защото нима то не бе изгряло послушно малко след нейните горещи призиви в заклинателната зала?

Извън властта и оставаше само Югът. Само Югът.

Бевморда се навъси. Сто левги богата земя се простираха извън нейния контрол, обвити в лека мараня, сякаш, за да и се подиграват. От тази посока се задаваха десет талиги, които и напомниха горчиво за онова, от което тя се страхуваше най-много. Талигите се охраняваха от конници и кучета-убийци и бавно приближаваха стените на крепостта. Те докарваха месечното Събиране.