«Другият вятър»

По-натам и от запада, отвъд земята, народът ми танцува на другия вятър. Песента на Жената на Кемай

1. Закърпване на зелената кана

Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.

Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.

Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.

Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения й поглед, странникът неразумно промълви:

— Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?

— Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред — сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.

Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:

— Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш значи нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и…

Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби дълги колкото човешка ръка до лакътя и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.

— Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг — добави пазачът.

И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.

Пътят бе дълъг, а денят — горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града, или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.

След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго, далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.

— Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? — запита странникът.

Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:

— Не.

А след още повече време рече:

— Няма.

Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.

По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.

— Качи се — подкани го след малко коларят.

— Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?

Колелетата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне — и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.

— Десет мили — рече коларят. Помисли дълго. — Или дванайсет. — Пак помълча и добави: — Не по-малко.

— Я по-добре да продължа пеш тогаз — каза странникът.

Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.

— За къщата на Стария маг си тръгнал.

И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.

Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало, бяло като стомана.

Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито, под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.

— Не е салджията — каза едното от момчетата.

Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.

— Отива в къщата на Стария маг, глупчо — каза момичето.

— Бррр! — отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.

— Кротко, Стони — каза другото момче.

— Да ви заведа — подхвърли момичето на пътника.

— Благодаря — отвърна той и уморено стана.

— Видя ли, няма тояга — рече едното момче, а другото му отвърна:

— Да съм казал, че има?

Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.

Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.

— Хайде — рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. — Ето я.

Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.

— Мене не ме е страх — каза момичето. — Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.

Стоеше неподвижно и сочеше къщата.

— Никой ли няма?

— А, старецът е тук. Старият Ястреб де.

Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.

Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.

— Здравейте — каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.

Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред — нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.

— Зрели са — каза той, — макар че утре ще са още по-добри. — Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.

— Господарят Ястреб, Врабчаря — промълви със стегнато гърло странникът. — Великият маг.

Старецът кимна скромно и каза:

— Елате на сянка.

Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора, и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.

— Изглеждате уморен. Откъде идвате?

— От Роук.

Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:

— Нямаше да го предположа.

— От Таон съм, господарю. От Таон отидох в Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.

— Защо?

Изгледа го застрашително.

— Защото ти жив преброди страната на мрака… — Хрипливият глас на странника заглъхна.

Старецът поде думите:

— И върна се отново на далечния бряг на деня. Да. Само че това бе изречено в пророчество за идването на нашия крал, Лебанен.

— Вие бяхте с него, господарю.

— Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб, или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?

Мъжът каза прозвището си тихо:

— Елша.

Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.

Дотук старецът му беше говорил малко сприхаво, но сега гласът му стана кротък и благ.

— Я да поотложим малко приказката. Изминали сте по море близо хиляда мили, а после сте извървели пеш петнайсет, нагоре дотук. Пък аз трябва да полея боба, лещата и другото, че жена ми и дъщеря ми оставиха градината на моите грижи. Тъй че сега си отдъхнете. Можем да поговорим в хладината на вечерта. Или в хладината на утрото. Едва ли има нужда от толкова бързане, колкото мислех някога.

Когато след половин час се върна, гостът му се беше изтегнал по гръб и спеше във високата прохладна трева под сянката на прасковите.

Някогашният Велик маг на Землемория се спря с ведрото в едната ръка и мотиката в другата, погледна заспалия странник и промълви:

— Елша. Каква ли беда носиш със себе си, Елша?

Струваше му се, че ако поиска да узнае истинското име на човека, ще го разбере само като помисли, като вложи ума си в това, както щеше сигурно да го стори, докато беше маг.

Но не го знаеше и мисленето нямаше да му го даде, а и вече не беше маг.

Нищо не знаеше за този Елша и трябваше да почака той да му го каже. „Не предизвиквай сам белята“, напомни си той и продължи да полива бобените лехи.

Щом слънчевата светлина се затули от ниската каменна ограда, минаваща по билото на стръмнината край къщата, хладът на сянката пробуди заспалия. Той потрепера и се сепна, после се надигна малко вкочанен и замаян, със стръкчета трева в косата. Като видя домакина си да пълни ведрата с вода от кладенеца и да ги мъкне до лехите, отиде да му помогне.

— Още три-четири трябва да стигнат — каза някогашният Велик маг, докато поливаше редицата млади зелки. В сухия топъл привечерен въздух миризмата на мокра пръст беше приятна. Лъчите от запад се спускаха златни и начупени над земята.

Седнаха на дългата дървена пейка край вратника на къщата да погледат гаснещото слънце. Ястреба беше донесъл бутилка и две дебели ръбести чаши от зеленикаво стъкло.

— Виното е на сина на жена ми — рече той. — От Оукската ферма, в Средна долина. Добра реколта, отпреди няколко години. — Беше с кремъчночервен цвят и веднага стопли Елша. Слънцето залязваше сред спокойна ведрина. Вятърът бе стихнал. Птичите песни от плодните дръвчета довършваха картината.

Елша се беше смаял, когато научи от Повелителя на шарките, че Великият маг Ястреба, този легендарен човек, върнал краля от владенията на смъртта и след това полетял на гърба на дракон, все още е жив. Жив е, беше му казал Пазителят на шарките, и живее на родния си остров, Гонт.

— Казвам ти нещо, което знаят малцина — рече Пазителят на шарките, — защото мисля, че трябва да го знаеш. И мисля, че ще опазиш тайната му.

— Но тогава той все още е Великият маг! — отвърна с радост Елша: защото се бе превърнало в загадка и повод за сериозна грижа за всички владеещи изкуството на чародейството това, че мъдреците на остров Роук, школата и центъра на магьосничеството в Архипелага, през всички тези години от управлението на крал Лебанен все още не бяха избрали Велик маг, който да замести Ястреба.

— Не — отвърна Пазителят на шарките. — Той изобщо не е маг.

И му разказа накратко как Ястреба изгубил силата си и защо; а Елша бе имал време да помисли над всичко това. Но все пак тук, в присъствието на този човек, който беше говорил с дракони и бе върнал Пръстена на Ерет-Акбе, и беше пребродил царството на смъртта, и бе управлявал Архипелага преди краля, всички тези истории и песни витаеха в ума му. Макар да го виждаше стар, примирен и доволен от малката си градина, без никаква сила у него, освен силата на един дух, натрупана в дълъг живот на мисъл и действие, той все пак виждаше в него велик маг. И затова много се обезпокои от това, че Ястреба си има жена.

Жена, дъщеря, доведен син… Чародеите нямаха семейства. Някой прост заклинател като самия Елша можеше да се ожени или не, но мъжете на истинската сила оставаха целомъдрени. Елша можеше да си представи този човек яхнал дракон, това бе съвсем лесно, но да мисли за него като за съпруг и баща беше нещо друго. Не можеше да го постигне. Постара се. После попита:

— Вашата… жена… Тя значи е при сина си?

Ястреба се върна някъде от много далече. Беше зареял поглед към дълбините на запада.

— Не. В Хавнър е. При краля.

След малко, излязъл напълно от унеса, добави:

— Отиде там с дъщеря ни, малко след Дълготрайния танц. Лебанен ги повика за съвет. Навярно по същия въпрос, който те води тук. Ще видим… Но истината е, че тази вечер съм уморен и не съм много разположен да претеглям тежки неща. А и ти изглеждаш уморен. Тъй че по паница супа, може би, и още по чашка вино, и да поспим? А ще поговорим на заранта.

— С преголямо удоволствие, господарю — отвърна Елша. — Но колкото до съня… Точно от това се боя.

Старецът не го разбра веднага, но след малко попита:

— Страх те е да спиш?

— От сънищата.

— Аха. — Рязък поглед на тъмните очи изпод косите посивели вежди. — Мисля, че тук в тревата подремна добре.

— Най-сладкият сън, който съм имал, откак напуснах остров Роук. Благодарен съм ви за тази благодат. Може би тази нощ ще се повтори. Но ако не, боря се със съня си, викам и се будя, и съм истинско бреме за всички около мен. Ще спя навън, ако позволите.

Ястреба кимна и отрони:

— Нощта ще е приятна.

Нощта беше приятна — прохладна, морският вятър полъхваше кротко от юг, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Елша изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина, на същото място в тревата, където бе поспал следобед.

Ястреба си легна в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Оджиън, а той беше чирак на Оджиън в чародейството. Техану беше спала там през последните петнайсет години, защото бе неговата дъщеря. След като двете с Тенар заминаха, щом легнеше в своето легло или в това на Тенар, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.

Преди полунощ го събуди вик, гласове някакви отвън, той скочи от нара и отиде до вратата. Оказа се, че е Елша — бореше се с кошмара си, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Елша извика с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стреснат и се заозърта, уплашен и отчаян. Помоли домакина си да го извини и каза, че ще поседи малко буден под звездите. Ястреба си легна пак. Елша не го събуди повече, но пък го споходи лош сън.

Стоеше до една каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха сива трева и спускащ се надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Някой стоеше недалече, от другата страна на стената, долната. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори, като го нарече с истинското му име.

— Скоро ще си тук, Гед.

Премръзнал до кости, той се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността й като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати — Колата, Сокола, Танцьорите, Сърцето на лебеда. Други звезди бяха това — дребните, неподвижни звезди на сухата земя, които никога не изгряват, нито залязват. Знаел беше имената им някога. Някога, когато знаеше имената на нещата.

— Да не дава дано! — изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още десетгодишен. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива очертания, издува се и се надига.

Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите на Землемория, избледнели от първата, смътна светлина на зората.

Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идещия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това; толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил; но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга в самата сърцевина на нещата, скръб въпреки възшествието на светлината. Полепила се беше по него от съня му и си остана с него, щом стана от постелята.

Запали малък огън в голямата камина и излезе да наобиколи дръвчетата и курника, за да събере закуска. Елша дойде по пътеката, минаваща на север покрай ръба на стръмнината; каза, че отишъл да се поразходи още призори. Изглеждаше унил и Ястреба отново бе поразен от тъгата на лицето му, като ехо на онова, което се бе утаило от собствения му сън.

Пиха по чаша топла ечемичена отвара, каквато пиеха заран хората на Гонт, и хапнаха по едно сварено яйце и праскови; ядоха край камината, понеже утринният въздух в сянката на планината бе твърде студен, за да седне човек отвън. Врабчаря се погрижи за стоката си: нахрани пилците, хвърли зърно на гълъбите, пусна козите на пасището. Щом се върна, седнаха отново на пейката до вратника. Слънцето още не се беше изкатерило над планината, но въздухът вече бе станал сух и топъл.

— Е, а сега ми разкажи какво те води насам, Елша. Но щом идваш от Роук, първо ми кажи добре ли вървят нещата в Големия дом.

— Не влязох там, ваше благородие.

— Аха. — Неутрален тон, но рязък поглед.

— Бях само във Вечната обител.

— Аха. — Неутрален тон, неутрален поглед. — Пазителят на шарките добре ли е?

— Каза ми: „Отнеси на милорд моята обич и почит и му предай: «Съжалявам, че не можем двамата да повървим из Дъбравата като някога».“

Ястреба се усмихна, малко тъжно. После продума:

— Тъй. Но смятам, че те е пратил при мен за нещо повече от тези думи.

— Ще се опитам да бъда кратък.

— Човече, цял ден имаме пред нас. И искам да чуя история, разказана от самото начало.

И Елша му разказа историята си от самото начало.

Беше син на вещица, роден в градчето Елини на Таон, острова на Майсторите на арфи.

Таон се намира в южния край на морето на Еа, недалече от мястото, където някога се простирала Солея, преди да я залее морето. Това бе древната сърцевина на Землемория. Всички тамошни острови бяха имали държави и градове престолни, крале и чародеи още когато Хавнър бил страна, раздирана от кръвните вражди между диви племена, а Гонт бил все още гориста пустош, в която властвали мечките. Хората, родени на Еа или Ебеа, на Енлад или Таон, дори да бяха щерка на прост изкопчия или син на вещица, се смятаха за потомци на Древните магове, извеждаха потеклото си от воини, загинали в мрачните времена за кралица Елфаран. Ето защо те често имаха изящни обноски, макар и придружени понякога от неподобаващо високомерие, и щедър, непресметлив обрат на мисъл и слово, реещи се високо над простия и прозаичен факт, нещо, към което всички, придържащи се към хладната и прагматична търговска пресметливост, се отнасяха с недоверие. „Хвърчила без връв“, наричаха богаташите на Хавнър такива хора. Ала не го казваха пред ушите на краля, Лебанен от Енлад.

Най-добрите арфи в Землемория се правеха на Таон и там имаше школи по музика, и мнозина прочути певци на „Великите подвизи“ бяха родени там или там бяха изучили изкуството си. Елини обаче било само едно пазарно градче, нямало музика там, каза Елша; а майка му била сиромашка жена, макар, както се изрази, не толкова бедна, че да гладуват. Имала белег по рождение, червено петно от дясната вежда, през ухото и чак до рамото. Много жени и мъже с подобна дамга или отлика от останалите хора ставаха по принуда вещици или заклинатели, „белязани“ били, казваха хората. Къпина научила заклинания и се справяла с по-простите неща във вещерството; същинска дарба за това не притежавала, но била оправна жена и това до голяма степен превъзмогвало липсата на дарование. Изкарвала препитанието им, научила сина си колкото могла и скътала достатъчно пари, за да плати чиракуването му при заклинателя, който му дал истинското име.

За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.

Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които, според самия Елша, той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново, без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.

— Та това си е вид знахарство — промълви Врабчаря. — Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.

— Носеше ми радост — отвърна Елша със сянка на усмивка. — Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си… Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите… истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното… Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.

Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:

— Стъкло поправял ли си?

— Да, но е мудна работа, неприятна — въздъхна Елша. — Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш…

— Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо — рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.

И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да й стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.

Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името й; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.

— А аз взех, че я обикнах — каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен. — Косата й беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.

Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че й е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.

И тъй, те се оженили, и живели много щастливо, цяла година и още половин отгоре.

— Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето — каза Елша. — Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да й позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.

След малко отрони:

— Голяма радост преживяхме.

— Разбирам.

— И също толкова голяма беше скръбта ми.

Старецът кимна.

— Можах да го понеса — каза Елша. — Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.

— Да.

— Но през зимата, два месеца след смъртта й… Споходи ме сън. Тя беше в съня.

— Разкажи го.

— Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.

Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.

— Викаше ме. Чух как гласът й произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен, и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.

— Докоснахте ли се?

— Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“

Той въздъхна и продължи:

— Помислих, че ако я нарека с истинското й име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“ Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми.“ И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“ Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името й, и прозвището й, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.

Ястреба се взря, дълго и проницателно, в госта си.

— Ти ми каза истинското си име, Хара.

Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.

— Та на кого другиго бих могъл да го доверя?

Ястреба му благодари мрачно.

— Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място… онази стена?

— Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.

— Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената, със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните оказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.

Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.

— Ще ми кажеш ли: какво беше докосването й? Топли ли бяха дланите й? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.

— Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках — възможно е да съм искал да е като приживе. Но не знам. Насън не всички неща са ясни.

— Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да…

И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.

— Взех го за сън — каза Елша. — Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.

— Сънува ли го?

— Да. Сънувах го отново.

Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.

— Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“ Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“ Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше — от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад, и болката и страхът от нея ме събуди от съня.

Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:

— Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.

Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.

— Хара, бил си в смъртна опасност — промълви той, също така тихо.

— Има още.

Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.

На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.

— Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.

Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други — смътни, някои като че ли познавал, а други — не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“

— Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати — отрони Елша. — Ужасно е да го изрекат мъртъвци.

Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.

Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.

— Събуждах се — каза той — и се намирах в стаята си. Не съм там, на онзи склон. Но знам, че те са там. А имам нужда от сън. Често пъти се опитвам да се разсъня и да си отспя денем, когато мога, но накрая все трябва да заспя. И тогава отново съм там и те са там. И не мога да се кача на хълма. Тръгна ли, все е надолу, към стената. Понякога мога да им обърна гръб, но в такива случаи ми се струва, че чувам сред гласовете им гласа на Лилия, как плаче и ме вика. И се обръщам да я видя. А те протягат ръце към мен.

Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута.

— Какво да правя?

Ястреба не отвърна нищо.

След дълго мълчание Елша заговори отново:

— Арфистът, за когото ви казах, ми беше добър приятел. След време той забеляза, че нещо не е наред, и като му казах, че не мога да спя заради страха си от сънищата с мъртвите, той ме напъти и ми помогна да взема кораб до Еа, да поговоря с един тамошен стар магьосник, човек, обучавал се в Школата на Роук. Щом чу какви са сънищата ми, той веднага ми каза, че трябва да отида на Роук.

— Как се казва?

— Берил. Служи на принца на Еа, който е Владетел на острова Таон.

Старецът кимна.

— Каза, че самият той не може да ми помогне, но думите му бяха като злато за корабовладелеца. Така аз отново тръгнах по море. Пътят беше дълъг, покрай бреговете на Хавнър и после надолу по Вътрешното море. Мислех, че може би като съм по вода, далече от Таон, все по-далече, ще оставя съня зад себе си. Чародеят нарече мястото в съня ми „сухата земя“ и мислех, че може би се отдалечавам от него, като тръгна по морето. Но всяка нощ се озовавах отново там, на онзи склон. И с времето започна да се случва повече от един път на нощ. По два, по три пъти, или щом затворех очи, се оказвах на хълма, а стената — под мен, и гласовете ме викат. Затова съм като човек, полудял от болка от рана, който може да намери покой едва като заспи, но сънят е изтезанието ми, с болката и скръбта по окаяните мъртви, струпани зад стената, и със страха ми от тях.

Скоро моряците започнали да го отбягват, каза той, нощем, защото викал и ги будел с окаяните си събуждания, а денем — защото мислели, че над него тегне някакво проклятие или пък някой гебет се е вселил в него.

— И никакво облекчение на Роук?

— В Дъбравата. — Лицето на Елша се проясни, щом изрече „Дъбравата“.

За миг лицето на Ястреба също просветна.

— Повелителят на шарките ме отведе там, под онези дървета, и можах да спя. Можех да спя дори нощем. И денем, макар слънцето да грееше над мен — беше като вчера, следобеда, тук — щом топлината на слънцето е над мен и червенината му прозира през клепачите ми, не се боя от съня. Но в Дъбравата нямаше никакъв страх и можех отново да заобичам нощта.

— Кажи ми как беше, като отиде на Роук.

Макар и затруднен от умората, болката и страха, Елша притежаваше красноречието на хората от своя остров; а това, което премълча от боязън, че ще се разпростре твърде дълго или че ще разкаже на Великия маг неща, които той вече знае, слушателят му можеше да си представи съвсем добре — помнеше го от деня, в който сам той за първи път бе стъпил на Острова на мъдрите, като петнайсетгодишно момче.

Когато Елша слязъл от кораба на пристана на градчето Туил, един от моряците начертал на борда руната на Затворената врата, за да не може да се върне. Елша го забелязал, но решил, че морякът си има сериозна причина. Самият той се чувствал белязан от лоша поличба; чувствал, че носи в себе си мрак. Това го направило по-боязлив, отколкото бездруго щял да бъде в един странен град. А Туил се оказал много странен град.

— Улиците те водят все накъдето не искаш — подхвърли Ястреба.

— Тъй е, господарю!… Простете, но езикът ми се покорява на сърцето, не на вас…

— Няма нищо. Свикнал бях. Мога да стана отново Козия господар, ако това ще те улесни. Продължавай.

Подведен от хората, до които се допитвал, или неразбрал посоките, Елша обикалял из малкия хълмист лабиринт на градчето Туил и Школата все оставала пред очите му, а все не можел да стигне до нея. Най-сетне, отчаян, застанал пред една проста дървена врата, в гола стена сред безлюден площад. Погледал я известно време и познал, че тъкмо това е стената, до която се опитвал да се добере. Почукал и вратата му отворил мъж с благо лице и кротки очи.

Елша бил готов да каже, че го е изпратил магьосникът Берил от Еа с послание до Повелителя на шарките, но не му оставили възможност да заговори. Вратарят го огледал за миг и казал спокойно:

— Не можеш да ги вкараш в този дом, приятелю.

Елша не попитал кои са тези, дето не можел да ги вкара със себе си. Знаел го. През всичките изминали нощи почти не бил спал, вкопчвал се отчаяно в съня и се будел в ужас, задрямвал понякога денем, виждал сухата трева, спускаща се надолу през огряната от слънцето корабна палуба, каменната стена пряко морските вълни. А щом се събуждал, сънят оставал в него, с него и около него — забулен, и той винаги чувал — смътно и през всичките шумове на вятъра и морето — гласовете, викащи името му. Вече не знаел буден ли е, или заспал. Бил полудял от болка, страх и умора.

— Задръжте ги отвън — примолил се той, — и ме пуснете, милост имайте, пуснете ме вътре!

— Изчакай тук — рекъл му мъжът, също тъй кротко като преди. — Има пейка. — Посочил му я. И затворил вратата.

Елша отишъл и седнал на каменната скамейка. Това го помнеше, както и че някакви момчета, около петнайсетгодишни, минали покрай него и го изгледали с любопитство, преди да минат през същата врата, но от онова, което станало после, помнеше само откъслеци.

Вратарят се върнал с един младеж, с тоягата и наметалото на магьосник на Роук. Сетне Елша се озовал в някаква стая, за която разбрал, че е в къща за гости. Там дошъл Повелителят Призовник и се опитал да поговори с него. Но Елша вече не можел да говори. Между съня и будността, между огряната от слънцето стая и здрача на сивия хълм, между гласа на говорещия му Призовник и онези гласове, които го викали през стената, не можел да мисли, нито да се движи в живия свят. Но в сумрачния свят, където го зовели гласовете, сторило му се, че ще е лесно да направи онези няколко стъпки до стената и да се остави протягащите се ръце да го хванат и задържат. Помислил си, ако е един от тях, да им се остави тогава и да се свърши.

И както помнеше, тогава светлата стая съвсем изчезнала и той се намирал на сивия хълм. Но с него стоял Призовникът на Роук: едър, плещест, мургав мъж с грамаден жезъл от тисово дърво, който блещукал в сумрака.

Гласовете били заглъхнали. Хората, стълпилите се зад стената човешки фигури, ги нямало. Успял да чуе само някакво далечно шумолене и някакви хлипове, докато се спускали надолу в мрака, отдалечавали се.

Призовникът пристъпил до стената и опрял ръце на нея.

Тук-там камъните се били разхлабили. Няколко били паднали и лежали в сухата трева. Елша почувствал, че трябва да ги вдигне и да ги върне на мястото им, да закърпи стената, но не го направил.

Призовникът се обърнал към него и попитал:

— Кой те доведе тук?

— Жена ми, Меври.

— Призови я тук.

Елша онемял. Най-сетне успял да отвори уста, но изрекъл не истинското име на жена си, а прозвището й, името, с което я наричал приживе. Казал го високо.

— Лилия…

Звукът бил не като бяло цвете, а като камъче, изтъркаляло се в прахта.

Последвала тишина. Малки, неподвижни звезди светели в черното небе. Елша никога дотогава не бил поглеждал към небето на това място. Не можал да познае звездите.

— Меври! — казал Призовникът и плътният му, дълбок глас изредил няколко слова от Древната реч. Елша усетил как дъхът му излязъл и едва можел да стои на крака. Но никакъв шум не последвал по дългия полегат склон, водещ към непрогледната, безформена тъма.

После имало някакво движение, нещо по-леко, изкачвало се бавно по хълма, бавно се приближавало. Елша поклатил глава, с боязън и копнеж, и промълвил:

— О, скъпа моя, любов моя.

Ала фигурата, която се приближила, била твърде дребна, за да е Лилия. Видял, че е някакво дете, около дванадесетгодишно, но дали било момиче, или момче — не можал да разбере. То не обърнало внимание нито на него, нито на Призовника, и дори не погледнало над стената, а седнало точно под нея. Когато Елша пристъпил до стената и надникнал, видял, че детето тегли и дърпа камъните, и се мъчи да разхлаби ту един, ту друг.

Призовникът зашепнал на Древната реч. Детето погледнало безразлично нагоре и продължило да дърпа камъните с малките си пръстчета, в които сякаш нямало капка сила.

Толкова ужасно било, че Елша извърнал глава; опитал се само да се обърне, а след това не можеше да си спомни нищо, докато не се събудил в слънчевата стая, в леглото, немощен, със замаяна глава и премръзнал.

Някакви хора се грижели за него: сдържаната усмихната жена, която поддържала къщата за гости, и един тъмнокож набит стар мъж, когото Вратарят довел. Елша го взел за някой знахар-заклинател. Чак след като го видял с тоягата му от маслиново дърво, разбрал, че това е Билкарят, Повелителят на знахарството в Школата на Роук.

Присъствието му донесло утеха и той успял да дари Елша със сън. Сварил чай и накарал Елша да го изпие, запалил някаква билка, която горяла бавно с миризма като на черната земя под боровете, седнал край постелята му и подхванал протяжна, тиха песен.

— Но аз не бива да заспивам — възразил Елша и усетил как сънят го залива като тъмен прилив. Лечителят положил топлата си длан върху ръката на Елша. Тогава го обзел покой и Елша се унесъл в сън, без да се бои. Докато ръката на лечителя била върху неговата или на рамото му, го пазела от тъмния склон и от каменната стена.

Събудил се, за да хапне малко, и скоро Билкарят отново дошъл с хладкия блудкав чай и миришещия на земя пушек, и монотонния, немелодичен напев, и допира на ръката; и Елша можал да си отдъхне.

Лечителят бил зает по цял ден в Школата, така че можел да го навестява само по няколко часа нощем. Елша си починал достатъчно за три нощи, за да може да хапне, да се поразходи из градчето през деня и да мисли и говори свързано. На четвъртата заран в стаята му дошли тримата Повелители — Билкарят, Вратарят и Призовникът.

Елша се поклонил на Призовника със страх и почти с недоверие в душата си. Билкарят също бил велик магьосник, ала неговото изкуство не било много по-различно от занаята на Елша, тъй че между тях съществувало известно разбирателство; към това се добавяла и благодатта от ръката му. Призовникът обаче се занимавал не с телесни неща, а с духа, с ума и волята човешка, с призраци и със значения. Тайнствено било неговото изкуство, опасно, изпълнено с риск и заплаха. А и той бил там с Елша, безтелесно, на границата при стената. С него се върнали мракът и страхът.

Изпървом никой от тримата магьосници не казвал нищо. Ако имало нещо общо между тях, то било неимоверната им способност да пазят мълчание.

Ето защо проговорил Елша, опитал се да обясни какво му е на сърцето, защото нищо друго нямало да мине.

— Ако съм сторил нещо грешно, което ме е отвело до онова място, или е довело там жена ми или другите души, ако мога да го поправя или да залича каквото съм сторил, ще го направя. Но не знам какво е.

— Нито какво си — рекъл Призовникът.

Елша онемял.

— Малцина от нас знаят кои са или какво са — рекъл Вратарят. — Само бегъл поглед.

— Разкажи ни как за пръв път се озова при каменната стена — подканил го Призовникът.

И Елша им разказал.

Магьосниците го изслушали мълчаливо и след като свършил, дълго не проговорили нищо. После Призовникът запитал:

— Помислял ли си какво означава да преминеш онази стена?

— Знаех, че няма да мога да се върна.

— Само магьосници могат приживе да минат през стената, и то при превелика нужда. Билкарят може да отиде с някой страдалец чак до стената, но ако болният я премине, той го оставя.

Призовникът беше толкова висок, едър и мургав, че напомняше на Елша за мечка.

— Моето изкуство на Призоваването ни дава власт да повикаме мъртъвци през стената, за много малко, за миг, ако е много необходимо. Самият аз се съмнявам, че може да съществува каквато и да било нужда, която да оправдае нарушаването на закона и равновесието на света. Никога не съм правил това заклинание. Нито съм прехвърлял стената. Великият маг го стори, и кралят с него, за да изцерят раната в света, нанесена от чародея Коб.

— А когато Великият маг не се върна, Торион, тогавашният Призовник, слезе в сухата земя, за да го подири — каза Билкарят. — И се върна, но променен.

— Не е нужно да говорим за това — каза едрият мъж.

— А може би трябва — възрази Билкарят. — Може би Елша трябва да го знае. Торион се предовери на своята сила, според мен. Твърде дълго се задържа там. Въобрази си, че може сам да се призове обратно в живота, ала когато се върна, беше само умението му, силата му, амбицията му — волята за живот, която не дава живот. Все пак ние му повярвахме, защото го бяхме обичали. А той ни погълна. Докато не го унищожи Ириан.

Далече от Роук, на остров Гонт, слушателят на Елша го прекъсна и попита:

— Кой?

— Ириан, така каза.

— Чувал ли си това име преди?

— Не, господарю.

— Аз също. — След пауза Ястреба продължи, сякаш с неохота. — Но виж, Торион го видях там. В сухата земя, където бе рискувал да слезе, за да ме потърси. Натъжих се, като го видях там. Казах му, че би могъл да се върне през стената. — Лицето му помръкна. — Не беше редно да го кажа. Всичко, което се каже между живи и мъртви, е лошо. Но аз също го обичах.

Поседяха мълчаливо. После Ястреба стана, разкърши рамене и разтри бедрата си. Двамата повървяха из двора, да се по-разтъпчат. Елша пи вода от кладенеца. Ястреба донесе лизгар и нова дръжка за него, залови се да оглади с нож дъбовия сап и да подостри единия му край, за да влезе в дупката.

— Продължавай, Елша — подкани го той и Елша отново подхвана разказа си.

Двамата майстори помълчали, след като Билкарят разказал за Торион. Елша се осмелил да ги попита за нещо, което му се въртяло в ума: как покойниците отиват до онази стена и как магьосниците стигат там.

Призовникът му отвърнал кратко:

— Това е пътуване на духа.

Старият лечител бил по-разсъдлив.

— Стената я преминаваме не в плътта си, тъй като тялото на покойника остава тук. И ако някой магьосник отиде там във видението си, то спящото му тяло си остава тук, живо. Ето защо ние наричаме този пътник… наричаме това, което извършва пътуването от тялото, „душата“, „духът“.

— Но жена ми хвана ръката ми — каза Елша. Не можеше да им повтори, че го е целунала. — Усетих допира й.

— Така ти се е сторило — каза Призовникът.

— Ако са се докоснали телесно, ако е създадена връзка — заговори Билкарят на Призовника, — дали не е възможно тъкмо заради това другите мъртви да могат да идват при него, да го викат и дори да го докосват?

— Точно затова трябва да им се съпротивлява — каза Призовникът и погледна Елша. Очите му бяха малки, огнени.

Елша почувства думите му като обвинение, несправедливо при това.

— Мъча се да им се съпротивлявам, господарю. Опитвал съм се. Но те са толкова много — и тя е с тях — и страдат, молят ме да ги избавя.

— Не може да страдат — каза Призовникът. — Смъртта слага край на всички страдания.

— А може би сянката на болката е болка — рече Билкарят. — В онази земя има планини, наричат се Болка.

До този момент Вратарят почти не беше проговарял. Сега заговори, с кротък и спокоен глас.

— Елша е кърпач, а не разрушител. Не мисля, че той може да разруши тази връзка.

— Щом той я е направил, той може да я разруши — заяви Призовникът.

— А той ли я е направил?

— Не владея такова изкуство, милорд — каза Елша, толкова уплашен от думите им, че гласът му прозвуча сърдито.

— Тогава аз трябва да ида при тях — каза Призовникът.

— Не, приятелю — поклати глава Вратарят, а Билкарят добави:

— Ти — най-малко от всички ни.

— Но това е мое изкуство.

— И наше.

— Тогава кой?

Вратарят рече:

— Изглежда, водачът ни е Елша. Дойде при нас за помощ, но може би той може да ни помогне. Да отидем всички с него, във видението му… до стената, ако не отвъд нея.

Тъй че същата нощ, когато в късна доба и със страх Елша се оставил сънят да го завладее и се озовал на сивия хълм, другите били с него: Билкарят, с топлината от близостта му в околния мраз; Вратарят, неуловим и сребрист като звездна светлина; и грамадният Призовник, мечката, с мрачната й сила.

Този път стояха не там, където хълмът се спускаше в тъмното, а на близкия склон, с лица нагоре към върха. Стената на това място минаваше по билото на хълма и беше ниска, малко по-висока от коляно. Небето над нея с малкото дребни звезди бе съвършено черно.

Нищо не се движеше.

„Ще е трудно да се върви нагоре към стената“ — помисли Елша. Досега тя винаги се беше намирала под него.

Но ако можеше да стигне до нея, навярно Лилия щеше да е там, както я беше видял първия път. Навярно щеше да може да я хване за ръката, а магьосниците да му помогнат да си я върне. Или той да прекрачи стената там, където беше толкова ниска, и да иде при нея.

И той закрачи нагоре по склона. Лесно беше, без никакво усилие, ето, че почти стигна.

— Хара!

Дълбокият глас на Призовника го притегли назад като клуп на врата, като дръпната каишка. Той се олюля, залитна още една крачка напред, почти до стената, падна на колене и протегна ръце към камъните. Викаше: „Спасете ме!“, но на кого? На магьосниците или на сенките отвъд стената?

После нечии ръце го подхванаха за раменете, живи ръце, силни и топли, и той се намираше в стаята си, с ръцете на лечителя наистина на раменете му, и призрачно бяла светлина наоколо. И в стаята с него бяха четирима мъже, а не трима.

Старият Билкар приседна на леглото до него и се постара да го утеши, защото се мяташе, трепереше и хлипаше. „Не мога“, хлипаше Елша, но още не знаеше на магьосниците ли говори, или на мъртвите.

Когато страхът и болката понамаляха, той се почувства непоносимо уморен и погледна почти безчувствено човека, който бе влязъл в стаята. Очите му имаха цвета на лед, косата и кожата му бяха бели. „Далече от Севера, от Енвас или Бересвек“ — помисли си Елша.

Та този новодошъл попита магьосниците:

— Какво правите, приятели мои?

— Рискове поемаме, Азвер — отвърна му Билкарят.

— Беда при границата, Пазителю на шарките — рече Призовникът.

Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.

— Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? — попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. — В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим от сънищата ти.

Всички се съгласиха. Пазителят на шарките кимна и изчезна. Нямаше го.

Изобщо не беше стъпвал при тях. Беше само изпратен образ. За първи път Елша бе видял изявата на великата мощ на тези майстори и тя сигурно щеше да го изплаши, ако вече не бе изпитал достатъчно удивление и страх.

Той тръгна след Вратаря навън в нощта, по улиците, покрай стената на Школата, през нивята в подножието на един висок закръглен хълм и покрай някакъв поток, тихо напяващ водната си песен между смрачените брегове. Пред тях се издигаше висок лес, с дървета, увенчани със сива звездна светлина.

Повелителят на шарките излезе на пътеката да ги посрещне. Изглеждаше също като в стаята. Двамата с Вратаря си поговориха малко, а сетне Елша навлезе с Пазителя на шарките в Дъбравата.

— Дърветата там са тъмни — каза Елша на Ястреба, — но под тях не е тъмно. Има светлина… светлик някакъв.

Слушателят му кимна, леко усмихнат.

— Още щом пристъпих там, разбрах, че ще мога да спя. Почувствах се, сякаш съм спал през цялото време, в кошмарен сън, а сега, тук, вече съм истински буден: така че можех да заспя истински. Имаше едно място, където той ме отведе, сред корените на едно огромно дърво, меко от окапалите листа, и той ми каза, че мога да легна там. Направих го и веднага заспах. Не мога да ви опиша колко сладък бе този сън.

Обедното слънце печеше силно. Влязоха вътре и домакинът извади хляб, сирене и парче сушено месо. Докато похапваха, Елша се огледа. Къщата имаше само една продълговата стая, с малката ниша на западната стена, но беше голяма и просторна, съградена здраво, с широки дъски и дебели греди, с лъскав под и дълбоко каменно огнище.

— Благородна къща — каза Елша.

— Стара е. Наричат я къщата на Стария маг. Не заради мен, нито заради майстора ми Айхал, който живееше тук, а заради неговия учител Хелет, с когото двамата укротили големия земетръс. Добра къща е.

Елша отново поспа малко под дърветата — слънчевите лъчи прозираха между шумолящите листа. Домакинът му също отдъхна, но не задълго; когато Елша се събуди, под дървото вече имаше пълна кошница с малки зрели сливи, а Ястреба се беше качил на пасището да оправи оградата. Елша се качи да му помогне, но работата беше свършена. Козите обаче отдавна ги нямаше.

— Виметата им пресъхнаха — замърмори недоволно Ястреба на връщане към къщата. — Друга работа си нямат, все гледат къде да съборят оградата и да се измъкнат. Само ме ядосват… Първото заклинание, което научих в живота си, беше да задържам козите да не скитосват. Леля ми ме научи. Вече ми е толкова от полза, колкото ако им запея любовна песен. Я да видя аз да не са влезли в зеленчуковата градина на вдовицата. Едва ли знаеш някое заклинание да ги накара да дойдат, нали?

Двете кафяви козички наистина бяха нападнали една леха със зеле в окрайнините на селцето. Елша повтори заклинанието, което му каза Ястреба:

Нот хирт малк ман хйолк хан мърт хан

Козите го изгледаха учудено и малко презрително, и леко се отдръпнаха. С повечко викане и с тояги успяха да ги изкарат от лехата със зелки на пътеката, а там Ястреба извади от джоба си шепа сливи и къде с придумване, къде с прилъгване, бавно поведе палавниците обратно към пасището.

— Стари са — рече той и залости вратата. — С една коза човек никога не знае докъде я е докарал.

А Елша си помисли, че и той не знае докъде я е докарал с домакина си, но си го премълча.

Когато пак седнаха под сянката, Ястреба заговори:

— Пазителят на шарките не е северняк. Той е карг. Като жена ми. Бил е воин на Карего-Ат. Единственият мъж, който знам да е идвал някога от онези земи на Роук. Каргите нямат магьосници. Отнасят се с недоверие и неприязън към всякакво чародейство. Но са съхранили повече знание за Древните сили на земята, отколкото притежаваме ние. Този човек, Азвер, като млад чул някаква приказка за Вечната обител и му хрумнало, че центърът на земните сили трябва да се намира там. Затова изоставил своите богове и родния си език и се добрал до Роук. Застана на прага ни и рече: „Научете ме да живея в онази гора!“ И ние го учехме, докато не почна той да ни учи… Така той стана Повелителят на шарките. Суров човек е, но можеш да му се довериш.

— Изобщо не ме плашеше — каза Елша. — С него ми беше леко. Водеше ме със себе си много навътре в гората.

Двамата помълчаха, замислени за поляните и пътечките в оная гора, за слънчевите лъчи и звездната светлина в листата й.

— Тя е сърцето на света — отрони Елша.

Ястреба погледна на изток, към склоновете на планината Гонт, потъмнели от дървета.

— Ще ида да походя там. В гората, да дойде есен.

А след малко каза:

— Я ми кажи, какъв съвет ти даде Пазителят на шарките и защо те прати тук при мен?

— Каза, господарю, че вие сте знаели повече за… за сухата земя от всеки друг жив човек и затова може би ще разберете какво означава, че душите идват така при мен и молят да ги избавя.

— Каза ли как според него се е стигнало до това?

— Да. Каза, че може би двамата с жена ми не сме знаели как да се разделим, знаели сме само как да се съединим. Че деянието не е мое, но може би е на двама ни, защото сме се привлекли един друг, както се привличат капките живак. Но Повелителят Призовник не се съгласи. Според него само някаква могъща магическа сила е могла да наруши световния ред. Тъй като старият ми учител Олуша също ме докосна през стената, Призовникът каза, че може би у него е имало някаква магическа сила, която е била скрита приживе, но сега се е проявила.

Ястреба помисли малко.

— Когато живеех на Роук — заговори той, — сигурно щях да го схвана по същия начин като Призовника. Там не познавах друга по-могъща сила от това, което наричаме магия. Дори Древните сили на земята, смятах… Ако Призовникът, когото си срещнал, е същият човек, за когото си мисля, той дойде на Роук още като момче. Старият ми приятел Веч от Ифиш го изпрати да се учи при нас. И си остана там. В това е разликата между него и Азвер, Пазителя на шарките. Азвер е живял, докато порасте като син на воин, самият той е бил воин, сред мъже и жени, в житейската гмеж. Неща, от които стените на Школата пазят, той ги познава в плът и кръв. Той знае, че мъжете и жените обичат, любят се, женят се… След като поживях тези петнайсет години извън стените, склонен съм да мисля, че Азвер може би е хванал по-вярната диря. Връзката между теб и жена ти е по-силна от разделението между живот и смърт.

Елша се поколеба.

— Помислял съм, че може да е така. Но ми се струва… безсрамно да го мисля. Обичахме се много повече, отколкото биха могли да изразят тези думи, но нима любовта ни е била по-голяма от тази на всички преди нас? Нима е била по-голяма от тази на Моред и Елфаран?

— Може би не по-малка.

— Възможно ли е?

Ястреба го погледна мълчаливо, сякаш го поздравяваше за нещо, и му отвърна толкова грижовно, че Елша се почувства поласкан.

— Ами — заговори той бавно, — понякога съществува страст, която избуява, но скоро бива покосена от зла орис или от смърт. И тъй като свършва в цялата си прелест, точно нея възпяват арфистите и за нея разказват поетите: любовта, бремето на годините. Такава е била любовта на Младия крал и Елфаран. Такава е била вашата любов, Хара. Не е била по-голяма от тази на Моред, но нима неговата е била по-голяма от твоята?

Елша не отвърна нищо, умислен.

— В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ — каза Ястреба. — Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?

Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:

— Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. — Погледна Елша, все още с предизвикателен пламък в очите. — Ти си го имал.

— Да. — Елша вдиша дълбоко. И добави: — Навярно са заедно, в тъмната земя. Моред и Елфаран.

— Не — отвърна му Ястреба с мрачна увереност.

— Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?

— Там няма любими.

— Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!

— Ще ти кажа. — Но Ястреба дълго време не каза нищо. — Не обичам да мисля за това. — Потърка челото си и се намръщи. — Ти видя… Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев… Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците, или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. — Гласът му беше глух и пресъхнал. — Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала… Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.

— Но жена ми дойде при мен — промълви Елша, — тя ме извика по име, целуна ме по устата!

— Да. И тъй като вашата любов не е била по-голяма от всяка друга смъртна любов, и тъй като вие с нея не сте могъщи магьосници, чиято сила би могла да промени законите на живота и смъртта, следователно… следователно в това има нещо друго. Нещо става, нещо се променя. Макар да се случва чрез теб и на теб, ти си неговият инструмент, а не причината му.

Ястреба стана и закрачи до началото на пътеката покрай ръба на стръмнината, после — обратно до Елша. Беше настръхнал, почти трепереше от енергия като натегната пружина, като ястреб, готов да се спусне върху плячката си.

— Жена ти не ти ли каза, когато я нарече с истинското й име: „Това вече не е името ми?…“

— Да — прошепна Елша.

— Но как така? Ние, които имаме истински имена, ги запазваме, когато умрем; това, което се забравя, са прозвищата ни… Ето ти загадка, която си струва да се разбере… но доколкото го разбираме, едно истинско име е дума на Истинската реч. Точно затова само човек, притежаващ дарбата, може да разбере името на едно дете и да му го даде. А името обвързва съществото — живо или мъртво. Цялото изкуство на Призовника е в това… Но ето че когато повелителят е призовал жена ти да дойде с истинското й име, тя не е дошла при него. Ти си я назовал с прозвището й, Лилия, и тя е дошла при теб. Дойде ли при теб като при този, който я е познавал истински?

Той се взря пламенно в очите на Елша, и в същото време — сякаш виждаше повече от него. След малко продължи:

— Когато умря учителят ми Айхал, жена ми беше с него; и умирайки, той й казал: „Променено е, всичко е променено“. Гледал е през онази стена. Но от коя страна — не знам.

— А оттогава наистина имаше промени — крал на трона на Моред, и без Върховен маг на Роук. — Той вече не гледаше Елша. — Но и много, много повече. Сам видях как едно дете призова дракона Калесин, Най-древния: а Калесин дойде при нея и я нарече своя дъщеря, както я наричам аз. Какво означава това? Какво означава, че над островите на запад са виждали дракони? Кралят ни повика, изпрати кораб до пристанището на Гонт, помоли дъщеря ми Техану да отиде, за да се посъветва с нея за драконите. Някои се боят, че древният договор е нарушен и че драконите ще дойдат да палят поля и градове като по-рано, преди Ерет-Акбе да се срази с Орм Ембар. А сега, на границата между живот и смърт, една душа отхвърля връзката с името си… Не го разбирам. Знам само, че нещата се променят. Всичко се променя.

Нямаше страх в гласа му. Само пламенна възбуда.

Елша не можеше да я сподели. Твърде много беше изгубил и твърде изнурен беше от борбата си срещу сили, които не можеше да овладее или дори да проумее. Но тази храброст укрепи сърцето му.

— Дано да се промени за добро, господарю.

— Дано — отвърна старецът. — Но промяна трябва да има.

Щом позахладня, Ястреба каза, че трябвало да слезе до селото. Носеше кошница, пълна със сливи, и една по-малка в нея, пълна с яйца.

Елша тръгна с него и по пътя се разговориха. Когато разбра, че Ястреба разменя плодове, яйца и други продукти от малкото си стопанство за ечемик и пшеничено брашно, че дървата за огрев се събират търпеливо из гората, че това, че козите му не дават мляко, означава, че трябва да пести сиренето от предната година, за да му стигне, Елша се смая: как бе възможно Върховният маг на Землемория да преживява от скромния труд на двете си голи ръце? Нима собствените му хора не го почитаха?

Като слязоха в селото, видя как жените затварят вратите си, щом видеха стареца да идва. Продавачът, който взе яйцата и сливите, надраска теглото на дървения си рабош, без дума да продума, намусен и свел очи. Ястреба му проговори учтиво:

— Е, добър ти ден, Иди. — Но отговор не получи.

— Господарю — попита Елша на връщане към дома. — Те знаят ли кой сте?

— Не — отвърна някогашният Велик маг и го изгледа накриво. — И да.

— Но… — Елша не знаеше как да изрази възмущението си.

— Знаят, че нямам сила в чародейството, но че около мен има нещо нечисто. Знаят, че живея с чужденка, каргийка. Знаят, че момичето, което наричаме своя дъщеря, е нещо като вещица, но по-лошо, защото лицето и ръката й са обгорени от огън и защото тя самата е изгорила Владетеля на Ри Алби, или го е бутнала от някаква скала, или го е убила със злия си поглед — версиите са различни. Но почитат къщата, в която живеем, защото е къщата на Айхал и на Хелет, а мъртвите магьосници са добри магьосници… Ти си градски човек, Елша, от остров от кралството на Моред. Едно село на Гонт е друго нещо.

— Но защо стоите тук, господарю? Кралят със сигурност би ви оказал подобаваща почит…

— Не ми трябва почит — рязко отвърна старецът и Елша съвсем се умълча.

Продължиха нагоре. Щом наближиха къщата, съградена на ръба на канарите, той проговори отново.

— Това е орловото ми гнездо.

Пиха по чаша от червеното вино за вечеря, после — още по една, седнали да погледат залеза. Не говореха много. Страхът от идващата нощ и от съня обземаше Елша.

— Не съм лечител — каза домакинът му, — но навярно мога да направя онова, което е направил Билкарят, за да можеш да поспиш.

Елша го погледна въпросително.

— Мислих по въпроса и ми се струва, че това, което те е опазило от онзи склон, не е било никакво заклинание, а просто допирът на жива ръка. Ако искаш, можем да опитаме.

Елша възрази, но Ястреба му каза:

— Аз все едно оставам буден повечето нощи.

И тъй, в онази нощ гостът си легна на едното легло в дъното на стаята, а домакинът седна до него, загледан в огъня, и задряма.

Поглеждаше и Елша, и видя как той най-сетне се унесе в сън; а скоро след това видя как се стряска насън и трепери. Протегна ръка и я сложи на рамото на Елша, който лежеше полуизвърнат на другата страна. Спящият се поразмърда, въздъхна, отпусна се и заспа отново.

Ястреба остана доволен, че може поне това да направи. „Почти като магьосник“ — помисли си язвително.

Не му се спеше; напрежението още не го напускаше. Замисли се за всичко, което му беше казал Елша, и за разговора им следобеда. Видя го как стои на пътеката до лехата със зеле и казва заклинанието на козите, и надменното козешко безразличие към безсилните думи. Спомни си как той самият често изричаше името на ястреба-врабчар, на блатния ястреб, на сивия орел, призоваваше ги да се спуснат при него от високото небе с шума на крилете, за да впият нокти в изпънатата му ръка и да го изгледат яростно, око срещу златно око… Нямаше го вече това. Можеше да се перчи, да нарича тази къща „орловото ми гнездо“, но криле нямаше.

Виж, Техану имаше. Виж, тя можеше да лети на драконови криле.

Огънят беше изтлял. Той придърпа плътно около себе си овчата кожа и отпусна глава на стената, задържайки ръката си върху кроткото, топло рамо на Елша. Харесваше му този човек и му беше жал за него.

Дано само да не забравеше да го помоли да закърпи зелената кана, утре.

Тревата до стената беше ниска, суха. Мъртва. Не полъхваше вятър да я разшуми.

Събуди се сепнат, почти се бе надигнал от стола и след миг на почуда отново сложи ръката си на рамото на Елша, стисна леко и прошепна:

— Хара! Отдръпни се, Хара.

Елша потръпна и се отпусна. Въздъхна отново, извърна се по очи и остана да лежи неподвижно.

Ястреба остана да седи с ръка на рамото на спящия. Как бе стигнал самият той дотам, до онзи каменен зид? Вече не притежаваше силата да отиде там. Нямаше как да намери пътя. Като в предишната нощ, сънят или видението на Елша, пътуването на душата на Елша го бе привлякло до границата на тъмната земя.

Вече се бе събудил напълно. Седеше зяпнал в сивкавия квадрат на прозореца, пълен със звезди.

Тревата под стената… Тя не растеше по-далече от подножието на хълма, където се сливаше със сумрачната, суха земя. Беше казал на Елша, че там долу има само прах, само скала. Видял беше онази черна прах и черни камъни. Мъртви речни корита, в които не течеше вода. Никакво живо същество. Нито една птица, нито една плашлива полска мишка, никакви блещукания или бръмчене на дребни насекоми, тези слънчеви създания. Само мъртвите, с техните празни очи и безмълвни лица.

Но нима птиците не умираха?

Мишка, мушица, коза — бяло-кафеникавата, с тънки копита, жълтооката нагла коза Сипи, любимката на Техану, която беше умряла предишната зима от старост — къде беше Сипи?

Не и в сухата земя, в тъмната земя. Беше мъртва, но я нямаше там. Беше там, където бе мястото й. В пръстта. В пръстта и в светлината, във вятъра, в отскока на водата от камъка, в жълтото око на слънцето.

Тогава защо, защо тогава…

Гледаше как Елша оправя каната. Тумбеста и тъмнозелена, тя беше любимият съд на Тенар; беше я донесла чак от Оукската ферма, преди години. По-предния ден му се беше изплъзнала от ръцете, докато я сваляше от лавицата. Беше събрал двете останали големи парчета и малките парченца с намерение да я залепи един ден, поне за хубост, въпреки че нямаше да върши повече работа. Всеки път, щом погледнеше парчетата, прибрани в една кошница, се вбесяваше от непохватността си.

Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и не бързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч — Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.

Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса, цяла-целеничка.

Той я погледна с кротко задоволство.

Когато Гед му благодари, Елша отвърна:

— Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.

— Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко — каза Гед.

Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.

— Ела с мен — каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.

— Хрумна ми — заговори Ястреба, докато вървяха, — че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.

— Животни ли?

— Виждаш ли — започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.

— О Госинястъв, О Госинястъв! — завика то отдалече.

— Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко — каза Ястреба.

Жената спря, поклати тяло, перцата по главата й се развяха и на лицето й разцъфтя широка усмивка.

— Знаеше тя, че идеш! — завика отново. — Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!

— Е, идвам.

— Да ни видиш?

— Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.

— Госинелша — повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.

Нямаше кожени ботуши. Краката й от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите й бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.

— Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?

Тя кимна разсеяно.

— Ида кажа на Лелчето! — Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.

— Добра душа е — рече Ястреба. — Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и й помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?

— Никога на света, господарю.

— Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.

— Жена ми Лилия беше вещица.

Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.

— Как е научила за дарбата си, Елша?

— Беше й вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да й носят играчките си да ги поправя. Но когато баща й я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности — каза с безизразен глас Елша. — Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да й попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея, дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се боели от баща й, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща й казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.

— Таон не е голям остров.

— Баща й не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.

Ястреба отново сведе глава.

— После чула за теб и дошла при теб.

— Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз — отвърна искрено Елша. — Имаше голяма дарба.

— Вярвам ти.

Стигнаха до една малка къща или голяма колиба, скътана в долчинка, обрасла с лески и зановец, с коза на покрива, няколко чернопери кокошки с бели петънца, които се разбягаха с кудкудякане, и ленива овчарска кучка, която се надигна, помисли дали да излае, но взе, че премисли и замаха с опашка.

Ястреба отиде до ниската врата и се изгърби да надникне вътре.

— А, здравей, Лелче! — рече той. — Гост съм ти довел. Елша, човек на заклинанията, от остров Таон е. Занаятът му е кърпенето и е майстор, казвам ти. Преди малко го гледах как оправи зелената кана на Тенар, нали я знаеш — изтървах я като тромав стар тъпак оня ден и стана на парчета.

Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица — да може да гледа светлината навън. От рошавата й бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута й. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.

— Това е Мос — каза Ястреба. — Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.

Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.

Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.

— Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.

— Направих ни корони! — извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. — Като крале и кралици. Видя ли? — Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната й коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.

— Короните са тежки — каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.

— Коя е кралицата, Госинястъв? — извика Пиренче. — Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?

— Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.

— Че що не? Трябва да има. Що няма?

— Може би си я търси?

— Ще се ожени за Техану! — изврещя радостно жената. — Даа!

Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.

Но той каза само:

— Съмнявам се.

Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.

— Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.

Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.

— Искам да ми заемеш едно от паленцата си.

Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:

— Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!

Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.

— Някой ги е поискал?

— Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.

— Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи — каза с усмивка Ястреба. — Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?

Тя кимна, все така натъжена. После лицето й леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука. Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.

— О! Котетата! — извика тя. — Сивка си има две, а Черньо й уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? — И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. — Ето едно! — извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.

— Хайде, хайде кротко — заговори му той. — Успокой се. — Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута й. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.

— Можеш ли да ми го заемеш за малко?

Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.

— Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.

Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.

На връщане към къщата на Стария маг — котето се беше пъхнало под ризата на Елша — Ястреба обясни:

— Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена… И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах все едно, че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.

Елша се поколеба.

— Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как… как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.

Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.

— Да… Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми — отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук… Но виждаш ли, знанието го забравям.

— Казвам познание, но беше по-скоро тайнство — продължи той. — Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем… Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни… Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.

— Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. — Той въздъхна. — Животните трябва само да бъдат и да правят. Ние сме в ярема, а те са свободни. Тъй че да бъдеш животно означава да познаеш малко свобода… Снощи си мислех как вещиците често си имат компания, нещо познато. Леля ми си имаше едно старо куче, което никога не лаеше. Наричаше го Гоубфор. А Върховният маг Немерл, когато за пръв път дойдох на остров Роук, си имаше гарван, който навсякъде ходеше с него. И се сетих за една млада жена, която познавах някога, носеше си за гривна малък дракон-гущер, хареки. И така, най-сетне се сетих за моя отак. Тогава си рекох, щом това, което му трябва на Елша, за да го пази от стената, е топлината на едно докосване, защо да не е животно? След като те виждат живота, а не смъртта. Може би едно куче или коте ще е също толкова добро, колкото един Повелител на Роук…

И така се оказа. Котето, явно щастливо, че се е махнало от къщата, пълна с кучета, котараци и петли, и непредсказуемата Пиренче, много се стараеше да покаже, че е благонадеждна и старателна котка, обикаляше зорко из къщата за мишки, возеше се на рамото на Елша под косата му, когато му се позволи, а щом той си легнеше, мигом се сгушваше да заспи и почваше да мърка под брадичката му. Елша спа цялата нощ, без да помни за никакъв сън, а когато се събуди, котенцето беше седнало на гърдите му и миеше ушите си кротко и добродетелно.

Ала когато Ястреба се опита да разбере пола му, то засъска и се заинати.

— Е добре — каза той и бързо дръпна ръката си да не пострада. — Твоя работа. Или е мъжко, или е женско, Елша, в това съм сигурен.

— Все едно, няма да му дам име — каза Елша. — Котетата си отиват като пламъци на свещи. Като му дадеш име, после ще скърбиш за него.

Същия ден Елша предложи да идат да оправят оградата на пасището и двамата тръгнаха да я обиколят, Ястреба от вътрешната страна, а Елша от външната. Щом някой от двамата намереше колове, започнали да прогниват, или разхлабени летви, Елша прокарваше длани по дървото, опипваше с пръсти, подръпваше и заглаждаше, и укрепваше, с онзи несвързан монотонен напев, почти безмълвен в гърлото и гърдите му, с отпуснато и съсредоточено лице.

По едно време Ястреба го загледа и промълви:

— А аз си въобразявах, че е от само себе си!

Потънал в работата си, Елша не го попита какво има предвид.

— Ето — каза той. — Това ще държи. — И продължиха, следвани неотстъпно от двете любопитни кози, които побутваха и подръпваха оправените части, сякаш искаха да ги проверят.

— Мислех си — проговори Ястреба, — че може би трябва да заминеш за Хавнър.

Елша го погледна с тревога.

— Аз пък мислех, че може би, щом вече мога да се пазя от… онова място… ще мога да се върна у дома на Таон. — Беше загубил вяра още докато го казваше.

— Би могъл, но не смятам, че ще е разумно.

Елша отвърна с неохота.

— Голяма работа е, да помолиш за едно коте да те опази от пълчищата на мъртвите.

— Така е.

— Но… какво да правя в Хавнър? — И с внезапен изблик на надежда попита: — Ще дойдете ли с мен?

Ястреба поклати глава.

— Аз оставам тук.

— Но Повелителят на шарките…

— Те прати при мен. И те прати при онези, които трябва да чуят историята ти и да разберат какво означава… Казвам ти, Елша, мисля, че в сърцето си Пазителят на шарките вярва, че съм онова, което бях. Вярва, че аз просто се крия тук, в лесовете на Гонт, и че ще се появя, когато нуждата е най-голяма. — Старецът погледна потните си опърпани дрехи и калните си обуща и се засмя. — В целия си блясък.

— Бее — каза козата зад него.

— Но все едно, Елша, прав е бил да те прати тук, след като тя трябваше да е тук, ако не беше заминала за Хавнър.

— Господарката Тенар?

— Хама Гондун. Така я нарече самият Пазител на шарките — каза Ястреба и погледна през оградата към Елша, с непроницаеми очи. — Една жена на Гонт. Жената на Гонт. Техану.

(обратно)

2. Дворци

Когато Елша слезе на пристанището, „Далнолет“ още си беше там и товареше греди. Но той знаеше, че на този кораб вече няма да го посрещнат гостоприемно, и затова отиде до вързания в съседство малък разнебитен крайбрежен съд, носещ името „Красивата роза“.

Ястреба му беше дал пълномощно за безплатен превоз, подписано от краля и подпечатано с Руната на мира.

— Прати го за мен, да го използвам, ако премисля — беше изсумтял старецът. — Ще ти послужи.

Капитанът на кораба, след като повика ковчежника си да му го прочете, изведнъж стана много учтив и се извини за тесните каюти и дългото пътуване. „Красивата роза“, разбира се, заминаваше за Хавнър, но беше каботажен кораб, продаваше дребна стока от пристан на пристан и сигурно щеше да мине цял месец, докато заобиколят югоизточния бряг на Големия остров до Кралския град.

Елша му отвърна, че това го устройва напълно. Защото макар да се боеше от пътуването, още повече го плашеше краят му.

От новолуние до полумесечина, за него пътуването се оказа време на мир и покой. Сивото коте се оказа издръжлив пътник, по цял ден енергично претърсваше корабчето за мишки, но вечер вярно се сгушваше под брадичката му на една педя разстояние; и за негова несекваща почуда, малкото късче жива топлина го пазеше от каменната стена и от гласовете, викащи го отвъд нея. Не напълно. Не толкова, че съвсем да забрави за тях. Бяха си там, малко отвъд булото на съня в нощния мрак, и малко отвъд светлината на деня. Докато спеше в топлите нощи на палубата, той често отваряше очи и гледаше как звездите се движат, полюшват се от лекото поклащане на закотвения съд, следвайки своя път през небесата на запад. Все още беше обсебен от духове. Но през този половин месец от лятото покрай бреговете на Камебер, на Барниск и на Големия остров можеше да обърне гръб на своите призраци.

Дни наред котето беше дебнало един млад плъх, голям почти колкото него. Когато го видя да дърпа с гордо усилие тялото му по палубата, един от моряците го нарече „Дръп“ и Елша прие да го нарича така.

Преплаваха през проливите на Ебавнор и през входа на залива Хавнър. Отвъд блесналата на слънцето водна шир малко по малко от далечната омара започнаха да се открояват белите кули на града в центъра на света. Когато се появиха, Елша стоеше при носа и щом погледна нагоре, видя на върха на най-високата кула блесналата сребърна светлина — Меча на Ерет-Акбе.

Съжали, че не може да остане на борда и да продължи, вместо да слиза на брега на великия град, за да се озове сред велики хора с писмо до краля. Знаеше си, че не го бива за пратеник. Защо го бяха натоварили с такова тежко бреме? Как бе възможно някакъв си селски заклинател, който нищо не разбира от висши материи и дълбоки изкуства, да се окаже призван за тези странствания от една земя до друга, от магьосник до монарх, от живите до мъртвите?

Нещо подобно бе споделил и с Ястреба.

— Всичко това е извън силите ми — беше му казал.

А старецът го поизгледа, нарече го с истинското му име и му отвърна:

— Светът е огромен и странен, Хара, но не толкова огромен и странен, колкото са умовете ни. Сещай се за това понякога.

Зад града небето бе причерняло от разразила се на сушата гръмотевична буря. Кулите грееха бели на пурпурно-черния фон и чайки се рееха над тях като разлетели се от вятъра огнени искри.

„Красивата роза“ спря до кея и спуснаха трапа. Този път моряците му пожелаха всичко хубаво, щом метна вързопа през рамо. Той вдигна покритата плетена кошница, в която търпеливо се беше свил Дръп, и слезе на брега.

Улиците бяха много и пълни с хора, но пътят към двореца беше ясен, а на Елша не му хрумваше какво друго може да направи, освен да иде направо там и да каже, че носи писмо за краля от Върховния маг Ястреба.

И го направи. Много пъти.

От пазач на пазач, от един дворцов служител на друг, от широките портални стъпала на двореца до високите преддверия, по стълбища с позлатени парапети, през вътрешни кабинети с пищни гоблени по стените, по подове, покрити с плочки, с мрамор и дъб, под решетести, гредоредни, сводести и изрисувани тавани, вървеше и повтаряше заклинанието си: „Праща ме Ястреба, някогашният Велик маг, с писмо за краля“. Отказваше да предаде писмото. Свита, тълпа от подозрителни, полуучтиви, снизходителни, печелещи време, неотстъпчиви стражи, вратари и служители се трупаше около него, следваше го на всяка крачка и забавяше пътя му навътре в двореца.

Изведнъж всички те се махнаха. Една врата се беше отворила. И се беше затворила след него.

Стоеше съвсем сам, в голяма стая. Цареше пълна тишина. Един широк прозорец гледаше над покривите на северозапад. Гръмоносните облаци бяха скрили широкия сив връх на планината Онн, надвиснала над далечните хълмове.

Отвори се друга врата. Влезе мъж, облечен в черно, приблизително на годините на Елша. Движеше се отривисто; лицето му беше красиво и сурово, гладко като бронз. Идваше право към него.

— Господин Елша, аз съм Лебанен.

Протегна дясната си ръка, за да стисне ръката на Елша според обичая в Еа и на Енладите. Елша се отзова инстинктивно на познатия жест. След това се сети, че трябваше да коленичи, или най-малкото да се поклони, но моментът за това като че ли беше отминал. Стоеше изтръпнал.

— Идвате от господаря Ястреб? Как е той? Добре ли е?

— Да, господарю. Праща ви… — Елша бръкна припряно в палтото си за писмото, което възнамеряваше да поднесе на краля коленичил, след като най-после го заведат до тронната зала, където кралят щеше да седи на трона. — …това писмо, милорд.

Очите, които го гледаха, бяха будни, добронамерено вежливи, неумолимо проницателни като на Ястреба, но криещи много повече от ума зад тях. Когато кралят взе поднесеното му от Елша писмо, учтивостта му беше съвършена.

— Приносителят на всяка вест от него може да разчита на сърдечната ми благодарност и гостоприемство. Ще ме извините ли?

Елша най-после успя да се поклони. Кралят отиде до прозореца, за да прочете писмото.

Изчете го най-малко два пъти, след което го сгъна. Лицето му си остана безстрастно като преди. Отиде до вратата и поговори с някого отвън, после се обърна към Елша.

— Моля, поседнете с мен. Ще ни донесат нещо за ядене. Знам, че сте били целия следобед в двореца. Ако капитанът на портата беше проявил капка ум да ме извести, можех да ви спестя толкова часове катерене през стените и плуване през рововете, с които са ме оградили… Поостанахте ли при господаря Ястреб? В къщата му на ръба на стръмнината?

— Да.

— Завиждам ви. Никога не съм бил там. Не съм го виждал, откакто се разделихме на Роук, преди петнайсет години. Половината ми живот. Той не пожела да отида при него на Гонт. Не дойде на коронясването ми. — Лебанен се усмихна, сякаш всички тези неща бяха маловажни. — Той ми даде кралството.

Седна и кимна на Елша да се настани в стола от другата страна на масичката. Елша погледна плота й, инкрустиран с фигури от кост и сребро — листа и цветове от самодивско дърво, увити около тънки мечове.

— Добре ли пътувахте? — попита го кралят и поведе разговор за дребни неща, докато им поднасяха блюда със студено месо и пушена пъстърва, зелена салата и сирене. Даде на Елша пример за гостоприемство, похапвайки с добър апетит; и наля вино, с цвета на най-светлия топаз, в кристални бокали. Вдигна чашата си.

— За господаря Ястреб, моя най-добър приятел.

— За него — промълви Елша и отпи.

Кралят поговори за Таон, който бе посетил преди няколко години — Елша помнеше възбудата, настъпила на острова, когато кралят беше в Меони. И поговори също така за няколкото музиканти от Таон, които сега пребиваваха в града, арфисти и певци, дошли да свирят в двора; може би Елша познавал някои от тях; и наистина имената, които спомена, му бяха познати. Предразполагаше госта си много умело, а и храната и виното също така помогнаха.

След като приключиха с яденето, кралят наля още по половин чаша и каза:

— Писмото засяга най-вече вас самия. Знаехте ли го? — Тонът му не се беше променил след разговора за маловажни неща и за миг Елша се обърка.

— Не — отвърна той.

— Имате ли представа за какво става въпрос?

— За моя сън може би — отвърна тихо Елша и сведе очи.

Кралят го изгледа за миг. Нищо оскърбително нямаше в погледа му, но в своята съсредоточеност той беше по-открит от повечето хора. После извади писмото и го подаде на Елша.

— Слаб съм в четенето, милорд.

Лебанен не се изненада — някои заклинатели можеха да четат, други — не — но явно дълбоко съжали, че бе поставил госта си в неловко положение. Златисто-бронзовото му лице почервеня.

— Извинете ме, Елша. Може ли да ви прочета какво пише?

— Моля, милорд — отвърна Елша. Смущението на краля за миг го накара да се почувства равен с него и за първи път той проговори естествено и с топлота.

Лебанен пропусна поздравите и още няколко реда, след което зачете на глас:

— „Елша от Таон, който ви носи това, е човек, призован насън, а не по своя воля в онази земя, която двамата с вас някога прекосихме. Той ще ви разкаже за страдание там, където страданието е безвъзвратно минало, и за промяна там, където нищо не се променя. Ние затворихме вратата, отворена от Коб. Сега може би предстои да падне самата стена. Той е бил на Роук. Изслушал го е само Азвер. Милорд кралят ще го чуе и ще постъпи както мъдростта му повели и както нуждата налага. Елша носи моята пожизнена почит и покорство пред милорд краля. Също така моята пожизнена почит и поздрави на милейди Тенар. Също на моята обична дъщеря Техану устно послание от мен.“ И го е подпечатал с руната на Ястребовия нокът. — Лебанен вдигна глава от писмото и задържа с погледа си очите на Елша. — Разкажете ми за този ваш сън.

И тъй, Елша разказа историята си още веднъж.

Разказа я накратко и не много добре. Колкото и да беше изпитвал благоговение пред Ястреба, някогашният Велик маг приличаше на стар селяк и се обличаше съответно; беше човек от соя и положението на Елша и тази простота беше надвила цялата му повърхностна боязливост. Но колкото и любезен и учтив да беше кралят, все пак той приличаше на крал, държеше се като крал, беше крал и за Елша тази пропаст между тях се оказа непреодолима. Затова той разказа историята си набързо, а когато приключи, въздъхна облекчено.

Лебанен зададе няколко въпроса. Лилия и след това Олуша били докоснали Елша по веднъж: повече не? И допирът на Олуша го изгорил?

Елша протегна ръката си. Белезите бяха станали почти незабележими след едномесечния загар.

— Мисля, че хората при стената щяха да ме докоснат, ако ги бях доближил.

— Но се държахте надалеч от тях?

— Досега поне.

— И не са хора, които сте познавали приживе?

— Понякога ми се струва, че познавам един или друг.

— Но никога повече не видяхте жена си?

— Толкова са много, милорд. Понякога ми се струва, че е там. Но не мога да я видя.

Разговорът за това го доближи. Съвсем близо. Усети как отново се надига у него. Струваше му се, че стените на стаята всеки миг могат да се стопят и вечерното небе и реещата се планинска вис да изчезнат като дръпната завеса, за да го оставят там, където беше стоял винаги, на един тъмен хълм до стена от камъни.

— Елша.

Той вдигна очи разтреперан, със замаяна глава. Стаята изглеждаше светла, лицето на краля — сурово и живо.

— Ще останете ли в двореца?

Беше покана, но Елша можеше само да кимне, приемайки го като заповед.

— Добре. Ще уредя утре да предадете посланието, което носите на Техану. И знам, че Бялата дама ще пожелае да поговори с вас.

Той се поклони. Лебанен се обърна към изхода.

— Милорд…

Лебанен се извърна.

— Може ли да задържа котката си?

Никаква пробягала по лицето усмивка, никаква насмешка.

— Разбира се.

— Милорд, съжалявам с цялото си сърце, че ви донесох вест, която ви разтревожи!

— Всяка вест от човека, който ви изпраща, е щедър дар за мен и приносителя й. И предпочитам да получавам лоши вести от честен човек, отколкото лъжи от ласкател — отвърна Лебанен, а Елша, като долови в думите му нещо от родните си острови, се поокуражи.

Кралят излезе и тутакси на вратата, през която беше влязъл Елша, се появи мъж.

— Ще ви отведа в стаята ви, ако благоволите да ме последвате, господине. — Беше възрастен, изпълнен с достойнство и облечен добре, и Елша го последва, без да има представа благородник ли е, или слуга, поради което не посмя да го попита за Дръп. В стаята преди стаята, където се срещна с краля, служителите, пазачите и вратарите бяха настояли най-категорично да остави плетената си кошница при тях. Вече десетина-петнайсет дворцови слуги я бяха поглеждали и оглеждали недоверчиво и неодобрително. Десет или петнайсет пъти беше обяснявал, че е взел котката си, защото е нямало къде да я остави в града. Преддверието, където го бяха принудили да я остави, се намираше вече далече зад него, не я беше видял, когато минаха през него, никога вече нямаше да може да си я намери, беше на половин дворец от него, всичките тези коридори, зали, коридорчета, врати…

Водачът му се поклони и го остави в малка хубава стая — с гоблени по стените, с килими, стол с тапицирана седалка с везмо, прозорец с изглед към залива, маса, на която бяха поставени голяма купа с летни плодове и кана с вода. И плетената кошница.

Той я отвори. Дръп се измъкна лениво, показвайки, че дворците с нищо не могат да го учудят. Протегна се, подуши за поздрав пръстите на Елша и тръгна да обикаля из стаята, да поразгледа нещата. Откри ниша зад завесата, с легло, и скочи на леглото. Дискретно почукване на вратата. Влезе младеж, понесъл плосък тежък дървен сандък без капак. Поклони се на Елша и промърмори:

— Пясък, господине.

Постави сандъка в ъгъла срещу нишата, отново се поклони и излезе.

— Е… — каза Елша и седна на леглото. Нямаше навик да говори на котето. Връзката им се свеждаше до безмълвния, доверчив допир. Но все с някого трябваше да поговори. — Днес се срещнах с краля — каза той.

А кралят имаше да поговори с твърде много хора, преди да си седне на леглото. Главните сред тях бяха посланиците на Върховния крал на каргите. Те се канеха да се сбогуват, след като бяха изпълнили мисията си в Хавнър, за тяхно задоволство, макар и не за това на Лебанен.

Беше очаквал с нетърпение визитата на тези посланици като връхна точка на няколкото години търпеливи опити, покани и преговори. През първите десет години от управлението си Лебанен не беше успял да постигне нищо в отношенията си с каргите. Богът-крал в Авабат отхвърляше предложенията му за мирен договор и търговия и връщаше пратениците му, без да ги изслуша, като заявяваше, че боговете не преговарят със смъртни злодеи, още повече с прокълнати магьосници. Но прокламациите на Бога-крал за световна божествена империя не бяха последвани от страшните флотилии от безброй кораби, пълни с воини с бели пера, които да пометат безбожния Запад. Дори пиратските набези, измъчвали от толкова отдавна източните острови на Архипелага, постепенно бяха секнали. Пиратите бяха станали контрабандисти, стремяха се да разменят всякакви незаконни стоки, които можеха да измъкнат от Карего-Ат, срещу желязото, стоманата и бронза на Архипелага, защото Земите на Каргад бяха бедни на рудници и метал.

Тъкмо тези незаконни търговци първи донесоха вестта за възхода на Върховния крал.

На Хур-ат-Хур, големия беден най-източен остров на Каргските земи, един боен вожд, Тол, изкарващ родословието си от Торег Хупунски и от бог Вулуа, се бе провъзгласил за Върховен крал на тази земя. След това беше завладял Атнини, а после, с флотилия и нашественическа армия, събрана от Хур-ат-Хур и от Атнини, бе пожелал да наложи властта си и над богатия централен остров Карего-Ат. Докато воините му си пробиваха с бой път към Авабат, столичния град, гражданите му се вдигнаха на бунт срещу тиранията на Бога-крал. Избиха висшите жреци, прогониха чиновниците от храмовете, разтвориха широко портите, посрещнаха крал Тол със знамена и танци по улиците и го поведоха към трона на Торег.

Богът-крал избяга с останките от гвардията и жреците си в Гробниците на Атуан. Там, в пустинята, в храма сред съборените от земетръса руини на олтара на Безименните, един от неговите жреци-евнуси прерязал гърлото на Бога-крал.

Тол се провъзгласи за Върховен крал на Четирите каргски земи. Веднага щом вестта стигна до него, Лебанен изпрати посланици да поздрави своя брат-крал и да го увери в благоразположението на Архипелага.

Последваха пет години на трудна и уморителна дипломация. Тол беше избухлив човек, седнал на застрашен трон. Сред отломките на теокрацията, целият контрол над владенията му беше колеблив, цялата му власт — оспорима. По-дребни крале непрекъснато се самопровъзгласяваха и трябваше да бъдат подкупвани или надвивани, за да се покорят на Върховния крал. Секти изникваха от древни олтари и пещери, с призиви: „Бойте се от всемогъщия!“ и с предсказания за земетръси, за приливни вълни и мор за богоубийците. Властвайки над размирна, разкъсана от междуособици империя, Тол трудно можеше да се довери на могъщите и богати жители на Архипелага.

За него нищо не означаваше, че техният крал говори за приятелство, размахвайки Пръстена на мира. Та нима каргите нямаха право над този пръстен? Той беше сътворен в древни времена на запад, но преди много време крал Торег Хупунски го бе приел като дар от героя Ерет-Акбе, знак на приятелство между Каргад и Хардийските земи. Беше изчезнал, а след това бе последвала война, не приятелство. Но сетне Ястреба беше намерил пръстена и го бе откраднал, с Жрицата на Гробниците на Атуан, и беше върнал в Хавнър. Ето колко значеше „честната дума“ на архипелагците.

Посредством своите пратеници Лебанен търпеливо и много вежливо изтъкваше, че Пръстенът на мира, преди всичко, е дар от Моред на Елфаран, прескъп спомен за най-обичаните крал и кралица на Архипелага. И също така много свята реликва, че на него е изписана руната на Обвързване, могъщо заклинание за благослов. Преди около четири столетия Ерет-Акбе го отнесъл в Каргските земи като оброк за нерушим мир. Но жреците на Авабат бяха нарушили този оброк и бяха строшили Пръстена. А ето че преди четиридесет години Ястреба от Роук и Тенар от Атуан го бяха скрепили. И така, какво ще кажете за мира?

Това бе същината на посланията му до крал Тол.

И ето че преди месец, малко след Дълготрайния танц на лятото, бе пристигнала флота през протока Фелкуей, нагоре през провлаците на Ебавнор и между порталите на Хавнърския залив: дълги червени кораби с яркочервени платна, понесли на борда си увенчани с пера воини, пратеници в пищни халати и няколко забулени жени.

„Нека дъщерята на Тол, Върховния крал, който седи на трона на Торег и чийто предтеча е Вулуа, да носи Пръстена на мира на ръката си, както го е носила кралицата на Солея Елфаран, и това да е знакът за вечен мир между Запада и Източните острови.“

Това бе посланието на Върховния крал до Лебанен. Написано бе на свитък с големи хардийски руни, но преди да го връчи на крал Лебанен, посланикът на Тол го прочете на глас, публично, пред пратениците и двора на Хавнър, а се беше събрал целият двор, за да бъде оказана почит на каргските пратеници. Може би защото посланикът всъщност не можеше да чете на хардийски, а изрече думите високо и бавно по памет, те прозвучаха като ултиматум.

Принцесата не каза нищо. Стоеше сред десетте слугини или робини, които я бяха придружили до Хавнър, и рояка дворцови дами, на които набързо бе наредено да се грижат за нея и да й оказват почит. Беше забулена, забулена от глава до пети, както, изглежда, диктуваше обичаят на знатните жени в Хур-ат-Хур. Булата, червени и извезани със златни нишки, се спускаха до пода от шапката с плоска периферия или прическата, така че принцесата приличаше на червена колона или стълб — цилиндрична, безлика, неподвижна и безмълвна.

— Върховният крал Тол ни оказва превелика чест — изрече Лебанен с ясен и спокоен глас; след което замълча. Дворът и посланиците зачакаха. — Принцесо, вие сте добре дошла — обърна се той към забулената фигура. Тя не помръдна.

— Нека принцесата бъде настанена в Речния дом и нека всичко бъде както тя пожелае — каза Лебанен.

Речният дом беше красив малък палат в най-северния край на града, вграден към старата градска стена, с тераси над рекичката Серенен. Беше го построила кралица Херу и често го наричаха „Дома на кралицата“. Когато Лебанен се възкачи на трона, бе заповядал да го възстановят и обзаведат, заедно с Палата на Махарион, наричан „Новия дворец“, в който провеждаше дворцовия си съвет. Речния дом използваше само за летни празненства и понякога като място за отдих, за няколко дни.

Тълпата придворни леко се разшумя. В Дома на кралицата?

След като размени с пратениците на Каргад дължимите любезности, Лебанен напусна залата за аудиенции. Отиде в гардеробната си, където можеше да е толкова сам, колкото можеше да е сам един крал, със стария си слуга Дъб, когото бе познавал през целия си живот.

Тресна позлатения свитък на масата.

— Сиренце в капан за плъх. — С бяс извади от канията камата, която носеше винаги, и я заби в посланието на Върховния крал. — Прасето в торбата. Подаръчета. Пръстенът на нейната ръка, а нашийникът — на моя врат.

Дъб го зяпна, онемял и стъписан. Принц Арен Енладски никога не губеше самообладание. Като дете можеше да поплаче малко, да изхлипа, но повече — не. Твърде добре беше обучен, твърде дисциплиниран беше, за да се поддаде на гняв. А като крал, като крал, който бе спечелил владението си, след като бе пребродил страната на мъртвите, той можеше да бъде суров, но винаги, смяташе Дъб, винаги беше твърде горд, твърде силен, за да отстъпи на гнева.

— Няма да позволя да ме използват! — изрева Лебанен и отново заби камата си, с толкова почерняло лице и заслепен от ярост, че старецът се дръпна, вече наистина уплашен.

Лебанен го видя. Винаги виждаше хората около себе си.

Прибра камата си в канията. И изрече с малко по-сдържан тон:

— Дъб, заклевам се в името си, ще унищожа Тол и неговото кралство, но няма да му позволя да ме използва като подлога за трона си. — После вдиша дълбоко и седна, за да може Дъб да свали тежкия, отрупан със злато халат от раменете му.

Дъб не промълви нито дума пред никого, но последваха, разбира се, неизбежните умувания около принцесата на каргите и какво ще прави сега кралят с нея — или по-точно, какво вече е направил.

Той не бе заявил, че приема предложението да се венчае за принцесата. Защото всички бяха съгласни, че тя му е предложена за невяста; фразите около Пръстена на Елфаран трудно прикриваха предложението или сделката, или заплахата. Но също така не го беше и отказал. Отговорът му (безкрайно анализиран) гласеше, че тя трябва да живее в Речния дом: Дома на кралицата. Това беше многозначително, нали? Но от друга страна, защо не в Новия дворец? Защо ще я праща в другия край на града?

След коронясването на Лебанен дами от знатни домове и принцеси от стари кралски родословия на Енлад, Еа и Шелиет идваха да посетят кралския двор. Отнасяха се тях с най-царствена почит и кралят бе танцувал на техните сватби, когато, една по една, се задомяваха за местни благородници или богати хора от простолюдието. Беше добре известно, че харесва компанията на жени, както и съветите им, че флиртува с охота с хубави момичета и кани по някоя интелигентна жена да го посъветва, да го подразни макар, или да го утеши. Но никое момиче или жена не беше стигало и до сянката на най-малкия шанс да се омъжи за него. И нито една не беше настанявана в Речния дом.

Кралят трябва да си има кралица, повтаряха един подир друг съветниците му.

Наистина трябва да се ожениш, Арен, бе казала майка му последния път, когато я видя жива.

Наследникът на Моред да си няма наследник? — питаха простите хора.

На всички тях той бе отговарял с различни думи и по различни поводи: Дайте ми време. Имам да възстановявам едно кралство от руините. Оставете ме да направя дом, достоен за кралица, владение, което детето ми да може да управлява. И тъй като беше много обичан и много му вярваха, а и все още беше млад и беше чаровен и убедителен, се беше отървал от всички тези обсаждащи го, изпълнени с надежда девици. До този момент.

Какво се криеше под дебелите червени була? Кой живееше под тази неразтваряща се шатра? Придворните дами, прикрепени към антуража на принцесата, биваха обсаждани с въпроси. Хубава ли е? Грозна ли е? Вярно ли е, че била висока и стройна, ниска и мускулеста, бяла като мляко, пъпчива, едноока, жълтокоса, тъмнокоса, четиридесет и пет годишна, десетгодишна, лигав изрод, умна красавица?

Постепенно, слуховете започнаха да се стичат в една посока. Беше млада, макар не и дете; с коса нито жълта, нито черна; достатъчно хубава според някои дами; грозновата според други. Дума не говорела на хардийски, твърдяха всички, и не искала да се научи. Криеше се между жените си, а принудеше ли се да излезе от стаята си, се криеше под червената шатра на булата си. Кралят лично я беше навестил, като проява на домакинска любезност. Нито му се поклонила, нито проговорила или направила какъвто и да било знак, а си стояла там, според унилия коментар на старата лейди Йеса, „като тухлен комин“.

Той й говореше с посредничеството на хора, които му бяха служили като пратеници в Каргските земи, и с посредничеството на каргските посланици, които говореха на хардийски доста прилично. Упорито й предаваше комплиментите си и питанията си относно нейните желания и предпочитания. Преводачите говореха с нейните жени, чиито була бяха по-къси и някак не толкова непроницаеми. Жените й се струпваха около неподвижния червен стълб, ломотеха и бръмчаха, и се връщаха при преводачите, а преводачите уведомяваха краля, че принцесата е доволна и не иска нищо.

Беше тук вече от половин месец, когато Тенар и Техану пристигнаха от Гонт. Лебанен бе изпратил кораб с послание, в което ги молеше да дойдат, малко преди флота на Каргад да доведе принцесата и по причини, които нямаха нищо общо с нея или с крал Тол. Но още първия път, когато остана насаме с Тенар, той избухна:

— Какво да правя с нея? Какво мога да направя?

— Разкажи ми — отвърна Тенар, леко стъписана.

Лебанен беше прекарал твърде кратко време с Тенар, въпреки че през годините си бяха писали писма; не беше привикнал още с това, че косата й е побеляла, а и му се струваше по-дребничка, отколкото я помнеше; но моментално почувства, както и преди петнадесет години, че може да й каже всичко и че тя ще го разбере.

— Цели пет години градих търговските връзки и се стараех да поддържам добри отношения с Тол, защото е боен владетел и не искам кралството ми да бъде заклещено, както при управлението на Махарион, между дракони на запад и бойни вождове на изток. И защото управлявам под Знака на мира. И всичко вървеше добре, до това. Докато не ми изпрати най-неочаквано това момиче, заявявайки: щом искаш мир, дай й Пръстена на Елфаран. Твоят пръстен, Тенар! Твоят и на Гед!

Тенар се поколеба малко.

— Тя е негова дъщеря все пак.

— Какво е една дъщеря за варварски крал? Стока. Подкуп, с който да си купи привилегия. Ти го знаеш! Родена си там!

Не беше редно да го каже и той се усети. Изведнъж падна на колене и сложи ръката й на очите си в знак на разкаяние.

— Тенар, извинявай. Но това ме отчайва до безумие. Не знам как да постъпя.

— Какво пък, докато не предприемаш нищо, поне имаш отсрочка. Може би самата принцеса има някакво мнение?

— Как? Скрита под оня червен чувал? Та тя не говори, не се показва навън! Все едно че е колец на шатра. — Опита се да се засмее. Собственото му неудържимо негодувание го притесни и той се постара да намери извинение. — Това ми дойде на главата тъкмо когато получих тревожна вест от запад. Затова те помолих да дойдеш с Техану. Не за да те занимавам с тази глупост.

— Не е глупост — отвърна Тенар, но той прекрати темата, отхвърли я и заговори за драконите.

Тъй като вестите от запад наистина бяха тревожни, беше успял да не мисли за принцесата, поне през повечето време. Ясно си даваше сметка, че не е в нрава му да се справя с държавни дела, като ги пренебрегва. Като се оставя да бъде залъгван, човек лъже другите. Няколко дни след разговора им той помоли Тенар да посети принцесата, да се опита да поговори с нея. В края на краищата, каза й, нали говорели един и същи език.

— Вероятно — отвърна Тенар. — Не съм познавала никого от Хур-ат-Хур. На Атуан ги наричахме варвари.

Почувства се като пребит. Но тя, разбира се, изпълни молбата му. Скоро след това му съобщи, че е поговорила с принцесата. На същия език, или на почти същия, и че принцесата не знаела, че съществуват други езици. Смятала, че всички тук, придворни и дами, са някакви злонамерени безумци, които й се подиграват, бъбрейки и джавкайки като животни, непознаващи човешка реч. Доколкото Тенар можеше да прецени, тя била отраснала в пустинята, в първоначалното владение на крал Тол на Хур-ат-Хур, и пребивавала съвсем за кратко в имперския двор в Авабат преди да я изпратят в Хавнър.

— Уплашена е — каза Тенар.

— Значи затова се крие в шатрата си? Какво мисли за мен?

— Откъде да знае какъв си?

Той се намръщи.

— Колко е голяма?

— Млада е. Но е жена.

— Не мога да се оженя за нея — заяви той, изведнъж решен. — Ще я върна.

— Върнатата невяста е обезчестена жена. Ако я върнеш, Тол може да я убие, за да опази дома си от позор. Със сигурност ще реши, че искаш да го опозориш.

На лицето му отново се изписа безсилен гняв.

Тенар го изпревари.

— Варварски обичаи.

Той закрачи из стаята.

— Разбирам. Но не мога да приема това момиче за кралица на кралството на Моред. Не може ли да се научи да говори хардийски? Няколко думи поне? Толкова ли е неподатлива на учене? Ще кажа на Тол, че един хардийски крал не може да се ожени за жена, която не говори езика на кралството. Не ме интересува, че няма да му хареса, заслужава си го този шамар. А и ще ми спечели време.

— И ще я помолиш да учи хардийски?

— Как мога да я помоля за каквото и да било, след като приема всичко за празен брътвеж? Каква полза ако отида при нея? Мислех, че може би ти ще поговориш с нея, Тенар… Разбираш каква наглост е това, използването на това момиче, за да изглежда Тол равен на мен, използването на Пръстена — Пръстена, който ти ни донесе — за капан! Не мога дори да се престоря, че му го прощавам. Готов съм да печеля време, да отлагам, само за да опазя мира. Но нищо повече. Дори и тази заблуда е непростима. Кажи на момичето каквото сметнеш за най-добре. Аз няма какво да правя с нея.

И си излезе, изпълнен със справедлив гняв, който бавно се охлади до едно неловко чувство, твърде наподобяващо срам.

Когато каргските пратеници обявиха, че скоро ще си тръгнат, Лебанен подготви грижливо обмислено послание до крал Тол. Изрази дълбоката си благодарност за високата чест от присъствието на принцесата в Хавнър и удоволствието, което самият той и дворът ще имат да я запознаят с нравите, обичаите и езика на кралството му. Нищо не спомена за Пръстена и за това дали ще се ожени, или няма да се ожени за нея.

Същата вечер след разговора с обезпокоения от сънищата си заклинател от Таон той се срещна за последен път с каргите и им връчи писмото си до Върховния крал. Първо го прочете на глас, както посланикът бе прочел на глас писмото на Тол до него.

Посланикът го изслуша спокойно и заяви:

— Върховният крал ще е доволен.

През цялото време, докато разменяше любезности с пратениците и им показваше даровете, които изпращаше на Тол, Лебанен се чудеше защо приеха толкова леко неговата уклончивост. И всичките му мисли стигаха до едно и също заключение: Тол знае, че не мога да се избавя от нея. На което умът му отвръщаше страстно: няма да го бъде.

Попита дали посланикът ще се отбие в Речния дом, за да се сбогува с принцесата. Посланикът го изгледа тъпо, все едно че го беше попитал дали ще се сбогува с някакъв вързоп, който му е донесъл. Лебанен отново усети как гневът се надига в душата му. Забеляза как лицето на посланика леко се промени, стана някак загрижено и добродушно. Усмихна се и пожела на пратениците попътен вятър до Каргските земи. Напусна залата за аудиенции и се прибра в покоите си.

Ритуали и церемонии затрудняваха повечето му действия, а като крал трябваше да прекара повечето от живота си пред обществото; но тъй като беше седнал на трон, стоял празен от столетия, в дворец, в който протоколът беше забравен, все пак можеше да прави някои неща, както му харесваше. Най-малкото не беше допуснал церемониалността в спалнята си. Нощите поне си бяха негови. Пожела лека нощ на Дъб, който спеше в преддверието, и затвори вратата. Седна на леглото си. Беше уморен, ядосан и странно тъжен.

На шията си носеше неизменно малка златна верижка с окачена на нея кесийка, изтъкана от златни нишки. В кесийката имаше камъче: грубо издялано късче черна скала. Извади го и го стисна в шепата си, докато седеше и мислеше.

Опита се да се избави от мислите за цялата тази глупост около каргското момиче, като помисли за заклинателя Елша и неговите сънища. Но в ума си стигаше само до болезнената завист към Елша, че е стъпил на брега на Гонт, че е разговарял с Гед и е поживял с него.

Точно от това изпитваше тъга и самота. Човекът, когото беше наричал свой господар, човекът, когото бе обичал повече от всеки друг, не му позволяваше да го доближи, не искаше да дойде при него.

Нима Гед вярваше, че след като е изгубил силата си на магьосник, Лебанен трябва да мисли за него с пренебрежение? Да го презира?

Предвид властта, която имаше сила над умовете и сърцата на хората, подобна мисъл беше допустима. Но Гед все пак го познаваше по-добре, или най-малкото имаше по-добро мнение за него.

Дали след като беше истинският господар и наставник на Лебанен, Гед просто не можеше да понесе това, че е негов поданик? Това наистина щеше да е трудно поносимо за стареца: този груб, рязък обрат в положението им.

Но Лебанен имаше много ясен спомен как Гед бе коленичил пред него на земята, на Роукската могила, в сянката на дракона и пред очите на учителите, чийто учител беше самият Гед. Беше се изправил и бе целунал Лебанен, и му бе казал да управлява добре, и го бе нарекъл „мой господарю и скъпи приятелю“.

— Той ми даде кралството — бе казал Лебанен на Елша. Даде му го точно в онзи миг. Изцяло и драговолно.

И точно затова Гед нямаше да дойде в Хавнър, нямаше да допусне Лебанен да получава съвети от него. Беше предал властта си — изцяло и по своя воля. Нямаше да позволи дори да се помисли, че се меси, да хвърля сянка над светлината на Лебанен.

— Със земните дела той приключи — казал беше Вратарят. Но историята на Елша беше принудила Гед да го изпрати тук, при Лебанен, и да го помоли да постъпи така, както е необходимо.

Наистина, странна беше историята на Елша; а твърдението на Гед, че самата стена ще рухне, бе още по-странно. Какво можеше да означава? И защо сънят на един човек можеше да има толкова тежест?

Самият той беше сънувал окрайнините на сухата земя, много отдавна, когато двамата с Великия маг пътешестваха заедно преди да пристигнат в Селидор.

И на онзи, най-западния остров, беше навлязъл с Гед в сухата земя. Отвъд стената от камъни. Надолу, в сумрачни градове, където сенките на мъртвите стояха на праговете или вървяха без цел и посока по улици, огрени само от неподвижните звезди. С Гед беше пребродил цялата онази страна, изнурителен път до една тъмна долина от прах и камъни, в подножието на планината, чието единствено име беше Болка.

Той отвори шепата си, погледна черното камъче и отново я затвори.

От долината на пресъхналата река, след като бяха свършили онова, за което бяха дошли, те бяха изкачили планината, защото връщане нямаше. Тръгнали бяха нагоре по пътя, забранен за мъртъвците, катереха се, хващайки се за скали, които пърлеха и изгаряха дланите им, докато Гед не можеше повече да продължи. Лебанен го беше носил, докъдето можа, след това беше пълзял с него до края на мрака, онази безнадеждна пропаст на нощта. И така се беше завърнал, с него, под светлината на слънцето и шума на морския прибой, на бреговете на живота.

Беше минало много време, откакто бе мислил толкова живо за онова ужасно пътуване. Но черното камъче от онази планина винаги лежеше на сърцето му.

И сега му се струваше, че споменът за онази земя, за тъмнината й, за праха, винаги беше стоял в ума му, малко под пъстрата жива игра на дните, въпреки че винаги се беше старал да извръща поглед от него. А извръщаше поглед, защото не можеше да понесе осъзнаването, че най-накрая отново ще иде там: ще иде самичък, без другар и завинаги. За да стои там с празен поглед, безмълвен, сред сенките на града-сянка. Без никога да види слънчевия зрак или да пие вода, или да докосне жива ръка.

Надигна се рязко, за да се отърси от тези мрачни мисли. Прибра камъчето в кесийката, приготви се за лягане, загаси лампата и легна. И изведнъж я видя отново: сумрачно сивата земя от прах и камъни. Издигаше се далече напред в черни, ръбести върхове, но тук се спускаше надясно, все по-надолу и по-надолу, в непрогледен мрак. „Какво ли се простира натам?“, беше попитал той Гед, докато крачеха все надолу и надолу. Спътникът му бе отвърнал, че не знае, че пътят нататък може би няма край.

Лебанен стана, ядосан и разтревожен от неумолимата нишка на мисълта си. Очите му подириха прозореца. Гледаше на север. Обичаше гледката от Хавнър над хълмовете, към високата, увенчана със сиви скали Онн. Още по на север, невидим оттук, отвъд простора на Големия остров и морето на Еа, беше Енлад, родният му дом.

Легнал, можеше да вижда само небето, ясното лятно нощно небе, Сърцето на лебеда, носещо се високо сред по-малките звезди. Неговото кралство. Кралството на светлината, на живота, в което звездите разцъфваха като бели цветя на изток и гаснеха в светлика на запад. Нямаше да мисли за онова друго владение, в което звездите бяха неподвижни, където в дланта човешка няма сила и където няма верен път, защото никой път не води за никъде.

Зяпнал към звездите, той съзнателно отклони ума си от онези спомени и от мислите за Гед. Помисли си за Тенар: звученето на гласа й, допира на ръката й. Придворните бяха формално сдържани, внимаваха как и кога да докоснат краля. Тя не беше. Слагаше ръката си на неговата и се смееше. Държеше се с него по-свойски, отколкото родната му майка навремето.

Роза, принцесата на дома Енлад, беше умряла от треска преди две години, докато той се намираше на борда на един кораб, идващ на кралска визита в Берайла на Енлад и островите на юг от него. Не беше разбрал за смъртта й, докато не пристигна в града и родния си дом, заварвайки ги потънали в траур.

Майка му сега се намираше там, в тъмната страна, в сухата страна. Ако отидеше там и минеше покрай нея, тя нямаше да го види. Нямаше да му проговори.

Стисна юмруци. Намести възглавниците на леглото си, помъчи се да се отпусне, помъчи се да отклони ума си от там, да помисли за неща, които нямаше да го върнат отново там. Да помисли за майка си като жива, за гласа й, за тъмните й очи под извитите вежди, за нежните й ръце.

Или да помисли за Тенар. Съзнаваше, че е поканил Тенар да дойде в Хавнър не само за да се съветва с нея, а защото тя беше майката, която му бе останала. Имаше нужда от тази любов, да я дава и получава. Обич, не правеща отстъпки и не приемаща условия. Очите на Тенар бяха сиви, не тъмни, но прозираха през него с пронизващо добросърдечие, неподведено от неговите думи или дела.

Знаеше, че се справя добре с онова, за което беше призван. Знаеше, че е добър в ролята си на крал. Но само с родната си майка и с Тенар беше разбирал някога, извън всякакво съмнение и колебание, какво означава да бъде крал.

Тенар го бе познавала още като младеж, преди да получи короната. Обикнала го беше оттогава и завинаги, заради самия него, заради Гед и заради самата себе си. За нея той беше синът, който никога не разбива сърцето ти.

Но смяташе, че все още има какво да оправя в себе си, след като можеше да бъде толкова гневлив и несправедлив към горкото момиче от Хур-ат-Хур.

Беше присъствала на последната аудиенция на пратениците от Авабат. Лебанен я беше помолил да бъде там и тя дойде с удоволствие. Когато бе пристигнала и завари каргите в двора, беше очаквала, че ще странят от нея или най-малкото ще я гледат накриво: жрицата изменничка, която с крадливия маг Ястреба беше откраднала Пръстена на Ерет-Акбе от съкровищницата на Гробниците на Атуан и предателски беше избягала с него в Хавнър. Заради нея при това Архипелагът отново си имаше крал. Каргите с право можеха да я обвиняват заради всичко това.

А Тол, кралят в Хур-ат-Хур, беше възстановил култа към Близначните богове и към Безименните, чийто най-голям храм Тенар бе разрушила. С което измяната й беше не само политическа, а и религиозна.

Но това все пак беше отдавна, преди повече от четиридесет години, почти се бе превърнало в легенда; а държавниците помнеха избирателно. Посланикът на Тол бе помолил за честта да се срещне с нея и я беше поздравил с пищно благочестива почит, която й се стори отчасти искрена. Нарече я Господарката Арха, Погълнатата, Преродената. От толкова години не бяха я наричали с тези имена, че й прозвучаха много странно. Но й достави силно, затрогващо удоволствие, че отново чува родния си език и че самата тя не е забравила да говори на него.

Ето защо дойде да се сбогува с посланика и свитата му. Помоли го да увери Върховния крал на каргите, че дъщеря му е добре, и за последен път погледна с обич високите кокалести мъже с техните светли, прибрани на плитки коси, прическите им с пера, дворцовите им доспехи от сребърна мрежа, с втъкани в нея птичи пера. Докато живееше в Каргад, рядко беше виждала мъже от своята раса. Само жени и евнуси бяха живели в Мястото на Гробниците.

Сред церемонията тя се усамоти в дворцовите градини. Лятната нощ бе топла и неспокойна, разцъфналите клони се полюшваха в нощния вятър. Звуците на града отвъд стените на двореца бяха като шепота на притихнало море. Двойка млади придворни се разхождаха прегърнати под дърветата; за да не ги безпокои, Тенар тръгна между фонтаните и розовите лехи в другия край на градината.

Лебанен отново беше напуснал аудиенцията навъсен. Какво му ставаше? Доколкото знаеше, досега той никога не се беше бунтувал срещу държавническите си задължения. Със сигурност знаеше, че един крал е длъжен да се ожени и че изборът му за коя да се ожени не е много голям. Знаеше, че един крал, който не се подчинява на своя народ, е тиран. Знаеше, че народът му иска кралица, иска наследници за трона. Но не беше направил нищо досега. Придворните дами с удоволствие клюкарстваха с Тенар за няколкото му любовници, никоя от които нищо не бе загубила от това, че се знае, че е любовница на краля. Той се беше оправял с тези неща дискретно, но не можеше да очаква, че вечно ще може да продължи така. Защо толкова се бе разгневил от това, че крал Тол му предлага едно съвсем подходящо решение?

Подходящо, но може би не толкова съвършено. Принцесата си беше сериозен проблем.

Тенар щеше да се опита да научи момичето на хардийски. И да намери дами, желаещи да я учат на нравите в Архипелага и на дворцовия етикет — нещо, за което тя самата определено не беше пригодна. Повече симпатия изпитваше към невежеството на принцесата, отколкото към сложните дворцови тънкости.

Възмущаваше я отказът или неспособността на Лебанен да разбере гледната точка на девойката. Толкова ли не можеше да си представи на нея какво й е? Отраснала в женските покои в крепостта на един боен вожд в затънтена пустинна земя, където сигурно не беше виждала друг мъж освен баща си, чичовците и няколко жреци; и изведнъж — отведена от онзи неизменно оскъден и суров живот, от непознати, на дълго и страшно презморско пътуване; изоставена сред хора, за които е знаела само, че са безверни и алчни за кръв чудовища, обитаващи другия край на света, при това не съвсем човешки същества, защото бяха магьосници, които можеха да се превръщат в животни и птици… И тя трябваше да се ожени за един от тях?

Тенар беше успяла да изостави своя народ и да дойде да живее сред чудовищата и магьосниците на Запада, защото беше с Гед, когото бе обикнала и комуто бе повярвала. Но дори и така, не се беше оказало никак лесно. Често пъти куражът й изневеряваше. Въпреки радушното посрещане, което й бе устроил народът на Хавнър, тълпите и възторжените викове, цветята и възхвалите, милите имена, с които я наричаха — Бялата дама, Носителката на мира, Тенар на Пръстена — въпреки всичко това се свиваше в стаята си в двореца през онези нощи, толкова отдавна, отчаяна, защото е толкова самотна и никой не говори езика й, а и тя нищичко не знае от това, което тук знаеха всички. Веднага щом отново се събраха и Пръстенът отиде на мястото си, тя бе помолила Гед да я отведе някъде и той бе изпълнил обещанието си, като се измъкна с нея на Гонт. Там беше живяла в къщата на Стария маг, като болногледачка и ученичка на Оджиън, учейки се как да бъде жена на Архипелага, докато не видя пътя, по който искаше да поеме.

Когато дойде в Хавнър с Пръстена, беше по-млада от това момиче. Ала не беше отраснала безсилна, като принцесата. Въпреки че властта й като Първа жрица беше предимно формална, власт на думи, тя беше овладяла напълно съдбата си, когато наруши мрачните правила, наложени от възпитанието й, и спечели свобода за своя пленник и за самата себе си. Но дъщерята на един боен вожд имаше контрол само над дребни неща. Когато баща й станеше крал, щяха да я наричат принцеса и щеше да получи по-богато облекло, повече роби, повече евнуси, повече скъпоценни накити, докато най-накрая не я дадяха за невяста; но за всичко това изобщо нямаше да я питат. Единственото, което можеше да види от света извън женските покои, щеше да е през процепите на капаците на прозореца в дебелите стени, през пластовете червено було.

Тенар се смяташе за щастлива, че не се е родила на толкова изостанал и варварски остров като Хур-ат-Хур, че никога не й се беше налагало да носи фейаг. Но знаеше какво е да си родена в хватката на желязна традиция. Неин дълг беше да направи каквото може, за да помогне на принцесата, докато е още в Хавнър. Но не смяташе да остава тук задълго.

Крачеше из градината, гледаше как пръските на фонтаните проблясват под звездната светлина и си мислеше как и кога ще може да се върне у дома.

Нямаше нищо против формалностите на дворцовия живот, не я притесняваше и съзнаването, че под цялата учтивост ври и кипи от амбиции, съперничества, страсти и сблъсъци на интереси. Самата тя бе отраснала в среда, изпълнена с ритуали, лицемерие и тайна политика, и всичко това нито я плашеше, нито я безпокоеше. Просто й беше мъчно за дома. Искаше да се върне на Гонт, с Гед, в техния дом.

Беше дошла в Хавнър, защото Лебанен я бе повикал с Техану, както и Гед, ако се съгласи; но Гед отказа да дойде, а Техану не можеше да замине без нея. Виж, това я плашеше и тревожеше. Нима дъщеря й толкова не можеше да се откъсне от нея? Лебанен имаше нужда от съвета на Техану, не от нейния. Но дъщеря й се беше вкопчила в нея, също толкова притеснена, също толкова чувстваща се не на място в двора на Хавнър, колкото момичето от Хур-ат-Хур, и също като нея — мълчалива и необщителна.

Така че Тенар трябваше да играе ролята на дойка, на наставничка и на придружителка вече и за двете, две уплашени момичета, които не можеха да вземат в ръце властта си, докато на нея самата не й трябваше никаква власт, освен свободата да се върне у дома, където й беше мястото, и да помага на Гед в градината.

Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.

Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.

Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.

Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.

Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.

След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.

Само онези, които бяха отхвърлени от самата земя, от Древните сили, тъмните чародеи на Хардийските земи, не се прераждаха. Когато умирали — така казваха каргите, — не се връщали в живия живот, а отивали в едно ужасно място на полусъществуване, където, крилати, но неспособни да летят, нито птици, нито хора, трябвало да обитават във вечността, без никаква надежда. С каква наслада й бяха разказвали жриците на Косил за ужасната орис, която чака онези нагли врагове на Бога-крал, чиито души са обречени да бъдат откъснати вечно от света на светлината!

Но животът след смъртта, за който й беше разказвал Гед, където според него отивали неговите хора, онази неизменна земя на прах и сянка — не беше ли това не по-малко скръбно и ужасно?

В ума й гъмжеше от въпроси, за които нямаше отговор: след като бе престанала да бъде каргийка, след като бе изменила на святото място, трябваше ли и тя да отиде в онази суха земя, след като умре? Трябваше ли Гед да отиде там? Щяха ли да се подминават там, вяло и безразлично? Невъзможно. Но ако той трябваше да отиде там, а тя да се прероди, така че раздялата им да бъде вечна?

Изобщо нямаше да мисли повече за това. Беше съвсем ясно защо сънува Рисуваната стая толкова години след като бе оставила всичко това зад гърба си. Трябваше да е свързано със срещата с посланиците, с това, че отново бе говорила на каргски, разбира се. Но въпреки това остана да лежи разтревожена, притеснена от съня. Не искаше да се връща към кошмарите на своята младост. Искаше да се прибере вкъщи, да лежи до Гед, да слуша дишането на спящата Техану. Когато Гед заспеше, беше тих като камък; но огънят бе засегнал гърлото на Техану, тъй че в дъха й винаги се долавяше някаква дрезгавост и Тенар се беше вслушвала в това, ослушваше се да го чуе нощ след нощ, година след година. Беше като самия живот, завръщащия се живот, този скъп звук, това леко хрипкаво дишане.

Вслуша се в него и най-сетне заспа. И в сънищата й имаше само въздушни бездни, и цветовете на утрото, носещи се в небето.

Елша се събуди много рано. Малкият му другар през цялата нощ бе много неспокоен, също като него. С радост стана от леглото си, отиде до прозореца, седна, още сънен, и се загледа в предутринната светлина, озарила небето над залива, с отплаващите рибарски лодки и издутите платна на кораби в ниската мъгла над залива, вслушан в шума на града, подготвящ се за новия ден. Тъкмо когато започна да се чуди дали не е време да се потопи в дворцовата суматоха, за да разбере какво се очаква от него, на вратата се почука. Някакъв мъж донесе поднос с пресни плодове и хляб, кана мляко и малка паничка месо за котето.

— Ще дойда да ви заведа при краля, когато известят петия час — уведоми го той официално, а после не толкова официално му обясни как може да слезе в дворцовите градини, ако иска да се поразходи.

Елша, разбира се, знаеше, че от полунощ до пладне има шест часа, а от пладне до полунощ — други шест, но никога не беше чувал да „известяват“ часовете, затова се учуди за какво му говори човекът.

Скоро обаче разбра, че тук, в Хавнър, четирима тръбачи излизат на високата тераса на най-високата кула на двореца, онази, която бе увенчана с тънкия сребърен резец на меча на героя, и в четвъртия и петия час преди обед, както и в първия, втория и третия час след обед надуваха тръбите си, една на запад, една на север, една на изток и една на юг. По този начин придворните в двореца, както и търговците и корабоплавателите в града, можеха да уреждат нещата си и да изпълняват задълженията си в уговорения час. Едно момче, което срещна, докато се разхождаше в градините, му обясни всичко това — малко, слабичко момче, облякло туника, която беше твърде дълга за него. Обясни му, че тръбачите знаели кога точно да надуят тръбите си, защото в кулата имало огромни пясъчни часовници, както и Махалото на Ат, висящо от върха на кулата, което, ако се пуснело да се люлее в началото на поредния час, завършвало маха си точно в началото на следващия. И също така момчето каза на Елша, че мелодиите, които свирели тръбачите, били все части от „Оплакването на Ерет-Акбе“, което написал крал Махарион, след като се завърнал от Селидор, различна част за всеки пореден час, но по пладне те изсвирвали цялата мелодия. И че ако човек искал да е някъде в определен час, трябвало само да поглежда към терасите, защото тръбачите винаги излизали няколко минути по-рано и ако слънцето греело, вдигали нагоре сребърните си тръби и те заблестявали. Момчето се казваше Роуди и беше дошло с татко си, Владетеля на Метама на Арк, за да постои цяла година в Хавнър, и ходеше на училище в двореца, и беше на девет години, и му беше мъчно за майка му и за сестра му.

Елша се върна в стаята си навреме, за да се срещне с водача си, вече не толкова изнервен, колкото можеше да е. Разговорът с детето му напомни, че синовете на владетелите все пак са деца, че владетелите все пак са хора и че не от хора трябва да се бои.

Водачът му го преведе през дворцовите коридори до едно дълго светло помещение с прозорци по едната стена, с изглед към кулите на Хавнър и към фантастичните мостове, издигащи се в ефирни дъги над каналите — погледът се рееше от покрив на покрив и от тераса на тераса през улиците. Той застана до вратата разколебан, не знаеше трябва ли да отиде до групата хора в другия край на помещението.

Кралят го видя, отиде при него и го поздрави сърдечно, заведе го при останалите и му ги представи един по един.

Имаше една жена, около петдесетгодишна, дребничка и много светлокожа, с посивяла коса и големи сиви очи: Тенар, представи я усмихнат кралят: Тенар на Пръстена. Тя погледна Елша в очите и го поздрави тихо.

Имаше един мъж, приблизително на годините на краля, облечен в кадифе и тънък лен, със скъпоценни камъни на колана и шията, и с един голям рубин на едното ухо: корабовладелецът Тосла, каза кралят. Лицето на Тосла, тъмно като стар дъб, беше кораво и скулесто.

Имаше един на средна възраст, облечен скромно, с уверен поглед, който говореше на Елша, че човек може да разчита на него: принц Сийг от дома Хавнър, каза кралят.

Имаше един четиридесетинагодишен мъж, който държеше дървена тояга, висока колкото самия него, по което Елша позна, че е магьосник от Школата на Роук. Лицето му беше обветрено, но имаше нежни ръце. Беше сдържан, но много вежлив. Майстор Оникс, представи го кралят.

Имаше и една жена, която Елша взе за слугиня, защото беше облечена много просто и стоеше встрани от групата, полуизвърната, сякаш гледаше навън през прозорците. Той забеляза колко красиво падат къдриците на черната й коса, тежка и лъскава като водопад, когато Лебанен я представи.

— Техану от Гонт — обяви кралят и гласът му изкънтя като в предизвикателство.

За миг жената погледна Елша право в очите. Беше млада; лявата част на лицето й беше гладка и мургава, с блестящо тъмно око под извитата вежда. Дясната беше обезобразена — огромна, безока, покрита с грапава кора рана. Дясната й ръка приличаше на крив гарванов нокът.

Тя подаде ръка на Елша по обичая на хората на Еа и Енладите, като всички останали, само че му подаде лявата си ръка. Той я пое и я докосна, длан в длан. Нейната пареше. Погледна го отново с възхитителния поглед на едното си око — лъскаво, навъсено и пламенно. После отново сведе глава и се отдръпна, сякаш не искаше да е между тях, не искаше да е тук.

— Господин Елша ви носи послание от баща ви, Ястреба на Гонт — каза кралят, забелязал, че вестоносецът е онемял.

Техану не вдигна глава. Лъскавата черна коса почти скриваше обезобразеното й лице.

— Господарке — започна дрезгаво, с пресъхнала уста Елша, — той ми заръча да ви задам два въпроса. — Замълча, за да оближе устни, да си поеме дъх и да надвие мигновената паника, че е забравил какво трябва да каже; но се получи пауза на изчакване.

Техану проговори с още по-хриплив глас от неговия.

— Задайте ги.

— Каза първо да ви попитам: „Кои са онези, които отиват в сухата земя?“ А на сбогуване ми каза: „Попитай дъщеря ми също: Един дракон ще премине ли през каменната стена?“

Техану кимна признателно и отстъпи още крачка назад, сякаш искаше да отнесе загадките със себе си, далече от тях.

— Сухата земя — повтори кралят. — И драконите…

Погледът му тревожно заигра от лице на лице.

— Хайде да седнем и да поговорим.

— Не бихме ли могли да поговорим долу в градините? — попита дребничката сивоока жена, Тенар. Кралят веднага се съгласи. На излизане Елша чу как Тенар му каза:

— Трудно й е да остава на затворено по цял ден. Иска си небето.

Градинарите им донесоха столове под сянката на огромна стара върба до едно от езерцата. Техану застана до езерцето и се загледа в зелената вода, в която плуваха няколко сребристи шарана. Явно искаше да помисли над въпросите на баща си, а не да говори, въпреки че можеше да ги чува.

След като всички се настаниха, кралят помоли Елша отново да разкаже историята си. Слушаха го мълчаливо и със съчувствие, и този път той можа да разкаже всичко без задръжки и без да бърза. След като приключи, помълчаха още малко, а после магьосникът Оникс го попита:

— Снощи сънувахте ли?

Елша отвърна, че доколкото помни, не го е спохождал сън.

— Аз сънувах — каза Оникс. — Сънувах Призовника, който ми беше учител в Школата на Роук. За него казват, че е умрял два пъти: защото се върна от онази страна отвъд стената.

— А аз сънувах духовете, които не са се преродили — промълви много тихо Тенар.

Принц Сийг каза:

— Цяла нощ ми се струваше, че чувам гласове из улиците на града, гласове, които ми бяха познати от детството, викаха ме както някога. Но когато се вслушвах, бяха само викове на нощните стражи или крясъците на пияни моряци.

— Аз не сънувам никога — заяви Тосла.

— Аз не сънувах онази страна — каза кралят. — Спомнях си я. И не можех да престана да си я спомням.

Той погледна към смълчаната жена, Техану, но тя само се взираше в езерото и не проговаряше.

Никой не проговаряше; и накрая Елша не издържа.

— Ако нося беда, трябва да ме изгоните!

Отговори му магьосникът Оникс — не властно, но с тон, който не търпи възражения:

— Щом Роук ви е изпратил на Гонт, а Гонт ви е изпратил в Хавнър, значи трябва да сте в Хавнър.

— Повече глави по-леко мислят — ехидно подхвърли Тосла.

— Да оставим за малко сънищата настрана — каза Лебанен. — Гостът ни трябва да знае какво ни безпокоеше преди да дойде той… защо помолих Тенар и Техану да дойдат тук в началото на лятото и защо помолих също така Тосла да прекрати пътешествията си и да се включи в съвета ни. Тосла, би ли обяснил на Елша за какво става въпрос?

Тъмноликият кимна. Рубинът на ухото му блестеше като капка кръв.

— Става въпрос за драконите. В Западния разлив те, вече от няколко години, нападат ферми и села на Ули и Узидеро. Прелитат ниско, хващат покривите на къщите с ноктите си, разтърсват ги, плашат хората. В Портите на Торин вече на два пъти са връхлитали по време на жътва и палят с дъха си нивите, опожаряват купи сено и подпалват сламените покриви. По хора не са налитали, но в пожарите са загинали хора. Не са нападали къщите на владетелите на тези острови, за да търсят съкровища, както в Тъмните времена. Само селата и нивите. Същата вест получихме от един търговец, заминал на югозапад чак до Симли, за да изкупува зърно: драконите нападнали и изпепелили нивите точно по време на жътва. А миналата зима в Семел два дракона се настанили на върха на вулкана, планината Анданден.

— Аха — каза Оникс и след като кралят го погледна питащо, поясни: — Магьосникът Сепел от Палн ми съобщава, че тамошната планина била много свято място за драконите, защото в древни времена ходели там да пият огън от земята.

— Тъй че са се върнали — продължи Тосла. — Налитат, гонят стада и добитък, които са поминъкът на тамошните хора, без да нараняват животните, но така ги плашат, че те се разбягват и подивяват. Хората казват, че са млади дракони, черни и тънки, огънят им все още е слаб.

— А в Палн вече има дракони, които живеят в планините, в северната част на острова, дива местност без ферми. По-рано там ходели ловци, да ловят диви овце и соколи за опитомяване, но драконите ги прогонили и вече никой не смее да пристъпи до планините. Може би пелнийският ви магьосник знае нещо за тях?

Оникс кимна.

— Казва, че се виждало да прелитат над планините като ято диви патици.

— Между Палн и Семел и острова на Хавнър е само Пелнийското море — вметна принц Сийг.

Елша си помисли, че от Семел до родния му остров Таон са по-малко от сто мили.

— Тосла се отправи към Драконов низ на кораба си „Гларус“ — каза кралят.

— Но едва успях да зърна най-източния от онези острови, когато ме връхлетя цяло ято зверове — каза Тосла с мрачна усмивка. — Подгониха ме като добитъка и овцете, духаха да разкъсат платната ми, докато не избягах откъдето бях дошъл. Но това не е новост.

Оникс кимна отново.

— Никой досега не е стигал до Драконовия низ, освен господар на дракони.

— Аз съм стигал — заяви кралят и изведнъж се усмихна с широка, хлапашка усмивка. — Но бях с господар на дракони… Точно за онова време си мислех. Когато бяхме с Великия маг в Западния разлив, за да търсим некроманта Коб, минахме покрай Джесидж, който е още по на запад от Симли, и видях там опожарени поля. А в Драконовия низ видяхме как се избиваха едни-други като побеснели животни.

— Възможно ли е някои от онези дракони да не са съвзели от лудостта си през онова жестоко време? — попита принц Сийг.

— Било е преди повече от петнайсет години — каза Оникс. — Но пък драконите живеят много дълго. Времето за тях може би тече по различен начин.

Елша забеляза, че докато магьосникът говори, поглежда с едно око към Техану, която стоеше сама до езерото.

— Но те все пак са нападнали хора едва преди година-две — каза принцът.

— Не са нападали — възрази Тосла. — Ако един дракон поиска да унищожи хората в едно стопанство или село, кой би могъл да го спре? Нападали са само имота им. Реколта, купи сено, ферми, добитък. Това, което казват, е: „Махайте се… махайте се от Запада!“

— Но защо трябва да ни го казват с огън и хаос? — запита магьосникът. — Та те все пак могат да говорят! Могат да говорят на Езика на Сътворението. Моред и Ерет-Акбе са разговаряли с дракони. Нашият Върховен маг е разговарял с тях.

— Онези, които видяхме в Драконовия низ — каза кралят, — бяха изгубили силата на словото. Разривът, който Коб беше нанесъл на света, изсмукваше силата им, както и нашата. Единствен великият дракон Орм Ембар дойде при нас и заговори на Върховния маг, като му каза да отиде на Селидор… — Замълча и погледът му се зарея в далечината. — Но дори Орм Ембар беше лишен от словото преди да умре. — Отново зарея поглед надалече и лицето му се озари от странна светлина. — Орм Ембар умря заради нас. Той ни отвори пътя към тъмната земя.

Дълго всички мълчаха. Тишината се наруши от тихия глас на Тенар.

— Веднъж Ястреба ми каза… да видим дали ще си спомня как го каза точно: че драконът и драконовата реч са едно и също, едно същество. Че един дракон не учи Древната реч, той е Древната реч.

— Като гларус в полет. Като плуваща риба — промълви Оникс. — Да.

Техану слушаше, застанала неподвижно до езерото. Сега всички я погледнаха. Погледът на майка й, Тенар, беше напрегнат и нетърпелив. Техану извърна глава.

— Как може човек да накара един дракон да му проговори? — рече кралят. Думите му прозвучаха като на шега, но след тях отново настъпи мълчание. — Е, надявам се, че ще го научим. Майстор Оникс, докато си говорим за дракони, ще ни разкажете ли онази своя история за момичето, което дошло в Школата на Роук, защото съм единственият тук, който я е чувал.

— Момиче в Школата? — изсмя се Тосла. — Много са се променили нещата на Роук!

— Така е — каза магьосникът и изгледа хладно мореплавателя. — Това стана преди осем години. Тя дойде от Уей, предрешена като младеж, пожелал да изучи изкуството на магията. Не можа да подведе Вратаря, разбира се. Но той все пак я пусна и взе страната й. По това време Школата се оглавяваше от Повелителя на призоваването… — Леко се поколеба. — Мъжът, когото ви казах, че сънувах снощи.

— Кажете ни нещо за този човек ако обичате, майстор Оникс — подкани го кралят. — Това беше Торион, същият, който се върна от смъртта, нали?

— Да. След като Върховният маг се забави много и не получавахме никаква вест от него, се побояхме, че може да е умрял. Ето защо Призовникът приложи изкуствата си, за да слезе и да види дали е преминал стената. Остана там дълго, тъй че учителите се уплашиха и за него. Ала накрая той се пробуди и каза, че Великият маг бил сред мъртвите и нямало да се върне, но отредил да се върне Торион и да управлява Роук. Но скоро драконът ни донесе Великия маг Ястреба жив, а с него и милорд Лебанен… Сетне, когато Великият маг отново си замина, Призовникът падна и остана да лежи все едно, че животът го бе напуснал. Билкарят, въпреки цялото си изкуство, повярва, че е мъртъв. Но докато се готвехме да го погребем, той се надигна, проговори и каза, че се е върнал към живота, за да свърши каквото трябва. И тъй като не можехме да изберем нов Върховен маг, Торион Призовникът ръководеше Школата. — Замълча. — Когато дойде момичето, въпреки че Вратарят я беше пуснал, Торион не позволи да влезе зад стените. Не искаше да има с нея нищо общо. Но Пазителят на шарките я отведе в Дъбравата и тя поживя там известно време в края на леса и ходеше с него сред дърветата. Той, както и Билкаря, и Куремкармерук Нарицателя бяха убедени, че е имало някаква сериозна причина тя да дойде на Роук, че е пратеничка или проводник на някакво велико събитие, макар тя самата да не го знае; ето защо я защитиха. Другите повелители застанаха на страната на Торион, според когото тя носела само раздор и гибел за Школата и трябвало да бъде изгонена. По това време бях ученик. Много огорчени бяхме, че учителите ни са скарани и разделени.

— И то заради едно момиче — каза Тосла. Този път Оникс го погледна съвсем студено.

— Точно така. — След което продължи разказа си. — Накратко, когато Торион изпрати една група от нас да я принудим да напусне острова, тя го предизвика да се срещне с нея същата вечер на Роукската могила. Той дойде и я призова по име да му се покори: „Ириан“ я нарече. Ала тя му отвърна: „Не съм само Ириан“. И още докато го изричаше, се преобрази. Стана… доби облика на дракон. Докосна Торион и тялото му се превърна в прах. После се изкачи на хълма и докато я гледахме, не знаехме жена ли виждаме, обгърната от пламъци, или крилат звяр. Но на самото било я видяхме съвсем ясно — дракон, като пламък от червено и златно. И тя се вдигна на крилете си и полетя на запад.

Гласът му беше затихнал, а лицето му — изпълнено с благоговеен трепет от спомена. Всички мълчаха.

Магьосникът се окашля и продължи:

— Преди да се изкачи на хълма, Нарицателят я попита: „Коя си ти?“ Тя отвърна, че не знае другото си име. Заговори я Пазачът на шарките, Повелителят на градежа, попита я къде отива и дали ще се върне. Тя каза, че отива отвъд запада, за да научи името си от своя народ, но че ако я повика — ще дойде.

В настъпилата тишина проговори един хриплив и тънък, металически глас. Елша не разбра думите, но му се сториха някак познати, сякаш си спомняше смътно смисъла им.

Техану се беше приближила до магьосника и стоеше до него, напрегната като изопнат лък. Тъкмо тя беше проговорила.

Стъписан, чародеят я погледна, стана, отстъпи крачка назад, после се овладя и каза:

— Да, това бяха думите й: „При моя народ, отвъд запада.“

— Повикайте я. О, повикайте я! — зашепна Техану, протегнала и двете си ръце към него. Той отново неволно отстъпи назад.

Тенар стана и промълви на дъщеря си:

— Техану? Какво ти става? Какво става, Техану?

Техану ги изгледа един по един. Елша се почувства като привидение пред пронизващия й поглед.

— Повикайте я — повтори тя. И погледна краля. — Можете ли да я повикате?

— Нямам такава власт. Може би Пазителят на шарките на Роук… или самата ти…

Техану поклати глава и прошепна:

— Не, не, не. Аз не съм като нея. Нямам криле.

Лебанен се обърна към Тенар, сякаш очакваше напътствие. Тенар гледаше дъщеря си отчаяно.

Техану се извърна към краля.

— Съжалявам — изхриптя сковано дрезгавият й глас. — Трябва да остана сама, сър. Ще помисля над казаното от баща ми. Ще се опитам да отговоря на въпросите му. Но трябва да остана сама, моля.

Лебанен кимна и погледна Тенар, която веднага отиде при дъщеря си и я прегърна; двете се отдалечиха по огряната от слънце пътека край езерцата и фонтаните.

Четиримата мъже седнаха отново и дълго мълчаха.

— Прав бяхте, Оникс — каза Лебанен и се обърна към другите. — Майстор Оникс ми разказа историята си за жената-дракон Ириан, след като му казах нещо за Техану. Как като дете Техану повикала дракона Калесин на Гонт и му говорила на Древната реч, а Калесин я е нарекъл „своя дъщеря“.

— Ваше величество, много странно е това… времето, в което живеем, е странно… когато една жена се оказва дракон и когато едно неуко момиче проговаря на Езика на Сътворението! — Оникс беше дълбоко и явно потресен и уплашен. Елша го забеляза и се зачуди защо самият той не изпитва такъв страх. Вероятно защото не знаеше достатъчно, за да се уплаши, или от какво да се уплаши.

— Но има и стари истории — каза Тосла. — Не сте ли ги слушали на Роук? Сигурно не са могли да минат през дебелите ви стени. Приказки, които си разказват обикновените хора. Песни дори. Има една моряшка песен, „Момичето от Белайло“, в която се разправя как един моряк оставял по едно разплакано момиче във всяко пристанище, докато една от хубавиците не полетяла на метални криле след лодката му, грабнала го и го изяла.

Оникс го изгледа с погнуса. Но Лебанен се усмихна и рече:

— Жената на Кемай… Старият Върховен маг, Айхал, наричан Оджиън, е разказал на Тенар за нея. Поканила Оджиън в къщата си и го нагостила с рибена чорба. И му казала, че човечеството и драконите някога са били едно. Тя самата била и дракон, и жена. И тъй като бил магьосник, Оджиън я видял като дракон.

— Както вие сте видели Ириан, Оникс — каза Лебанен. Оникс заговори сковано, обръщайки се само към краля:

— След като Ириан напусна Роук, Нарицателят ни показа пасажи в най-древните книги, които са останали неразгадани, но в които очевидно се споменава за същества, едновременно хора и дракони. Един ден обаче се скарали или между тях настъпило невъзвратимо разделение. Но тези неща си остават загадка за нас.

— Надявах се, че Техану ще ни помогне да я изясним — каза Лебанен. Но гласът му беше такъв, че Елша не разбра дали още разчита на това, или се е предал.

По пътеката към тях тичаше някакъв мъж, сивокос ветеран от кралската гвардия. Лебанен се извърна, стана и отиде при него. Двамата поговориха тихо. Войникът си отиде, а кралят се върна при събеседниците си.

— Има новини — заговори той малко предизвикателно. — Над Западен Хавнър е имало големи прелитания на дракони. Подпалили са гори, а според екипажа на един каботажен съд и хората, бягащи от Южния пристан, град Ресбел е в пламъци.

Същата вечер най-бързият кораб на краля го понесе с приятелите му през залива на Хавнър, с платна, подсилени от магическия вятър, предизвикан от Оникс. Призори стигнаха до устието на река Онева, под ската на планина Онн. С тях на брега бяха свалени и дванадесет коня — стройни, силни тънкокраки животни, гледани в кралските конюшни. Конете бяха рядкост по островите, освен на Хавнър и Семел. Техану познаваше магаретата добре, но досега не беше виждала кон. По-голямата част от нощта бе прекарала с тях и гледачите им — помагаше им да ги държат кротки. Бяха добре гледани, възпитани животни, но не бяха свикнали с пътувания по море.

Когато настъпи моментът да ги яхнат, на песъчливия бряг на Онева, Оникс доста се уплаши и конярите трябваше да му показват и да го окуражават, но Техану се метна на седлото веднага след краля. Юздите хвана в сакатата си ръка, но сякаш не ги използваше, а общуваше с кобилата по друг начин.

Малкият керван пое на запад, в подножията на Фалиерн. Това беше най-бързият път, с който разполагаше Лебанен — да заобиколят покрай Южния пристан щеше да им отнеме много време. Бяха взели със себе си магьосника Оникс, за да спести лошото време, да разчиства пътя им от препятствия и да ги пази от всякаква опасност, освен от възможния огън на някой дракон. Срещу драконите, ако се натъкнеха на тях, нищо не можеше да ги предпази, освен може би Техану.

След като се допита до съветниците си и командирите на гвардията си, Лебанен бързо стигна до извода, че няма начин да се срази с драконите или да защити селищата и хорските имоти от тях: стрелите бяха безполезни, щитовете — също. Само най-великите магьосници бяха успявали някога да надвият дракон. Той не разполагаше с такъв велик магьосник, а и не знаеше да има такъв между живите, но трябваше все пак да защити народа си по най-добрия възможен начин, а не можеше да измисли никакъв друг начин, освен да се опита да преговаря с драконите.

Икономът му се беше стъписал, когато тръгна към дворцовите покои, в които бяха настанени Тенар и Техану: кралят трябва да вика при себе си онези, които иска да види; да им заповяда да се явят. „Не и когато иска да ги помоли за нещо“, отвърна му Лебанен.

Каза на слисаната слугиня, която отвори вратата им, да попита дали може да поговори с Бялата дама и с Жената на Гонт. Така бяха известни двете за хората в двореца и в града. Всяка от тях носеше името си открито, както краля, нещо рядко, толкова дръзко и противно на порядки и обичаи, на безопасността и приличието, че макар хората да знаеха имената им, избягваха да ги изричат и предпочитаха да ги заобикалят.

Поканиха го и след като им разказа накратко за новината, която беше получил, той заяви:

— Техану, може да се окаже, че ти си единствената в кралството, която би могла да ми помогне. Ако успееш да призовеш тези дракони, както си повикала Калесин, и ако имаш над тях някаква власт, ако можеш да говориш с тях и да ги запиташ защо воюват срещу моя народ, ще го направиш ли?

Младата жена се смути от думите му и се обърна към майка си.

Но този път Тенар не й предложи убежище. Дори не помръдна. Само й каза:

— Техану, отдавна ти го казах: когато един крал ти заговори, ще му отговориш. Тогава беше дете и не отговори. Но вече не си дете.

Техану се дръпна уплашено. И също като дете сведе глава.

— Не мога да ги повикам — промълви с немощния си, хриплив глас. — Не ги познавам.

— Можеш ли да повикаш Калесин? — попита Лебанен.

Тя поклати глава.

— Много е далече. Не знам къде.

— Но ти си дъщеря на Калесин — каза Тенар. — Не можеш ли да говориш на тези дракони?

— Не знам — прошепна отчаяно Техану.

— Ако има и най-малка възможност, Техану — заговори Лебанен, — да говорят с теб и ти да говориш с тях, моля те, използвай тази възможност. Не мога да се сражавам с тях и не знам езика им, а как мога да разбера какво искат от нас същества, които могат да ме унищожат с един дъх, с един поглед? Ще говориш ли с тях? Заради мен? Заради нас?

Тя замълча. След това, толкова тихо, че едва се чу, промълви:

— Да.

— Тогава се приготви да тръгнеш с мен. Ще потеглим на четвъртия час вечерта. Хората ми ще те отведат на кораба. Благодаря ти. Благодаря и на теб, Тенар! — каза той и стисна ръката й, но много за кратко, защото трябваше да се погрижи за още много неща преди да тръгне.

Когато най-сетне слезе забързан на кея, видя мъничката й, скрита под наметалото фигура. Последният кон, който трябваше да се качи на борда, цвилеше и запъваше крака, отказваше да се качи по рампата. Техану като че ли разговаряше с коняря. След това хвана юздата на коня, каза му нещо тихичко на ухото и той кротко я последва по рампата.

Корабите са като малки, претъпкани с хора къщи и някъде към полунощ Лебанен чу двама от конярите да си говорят тихо на задната палуба. „Добра ръка има“, рече единият, а другият, с по-младежки глас: „А бе, тъй е, ама изглежда ужасно, нали?“ А първият отвърна: „Че щом на коня му е все едно, теб какво те интересува?“ „Не знам, ама…“

Сега, докато яздеха от пясъците на Онева към подножията на планината, където пътят се разширяваше, Тосла приближи коня си до този на Лебанен.

— Тя ще ни е преводачката, нали?

— Стига да може.

— Е, по-смела е, отколкото щях да допусна. Щом това я е сполетяло първия път, когато е говорила с дракон, може да я сполети отново.

— Какво имаш предвид?

— Обгоряла е до смърт.

— Не е от дракон.

— Кой тогава?

— Хората, при които се е родила.

— Как така?

— Скитници. Крадци. Била е пет-шест годишна. Пребили я до несвяст и я хвърлили в лагерния огън. Смятали, че е умряла или ще умре и че всичко ще се вземе за нещастен случай. Заминали си. Селяните я намерили и Тенар я прибрала.

Тосла се почеса зад ухото.

— Поучителна историйка за човешката добрина. Значи и на Великия маг не е дъщеря? Но какво имат предвид, като казват, че е изтърсаче на дракон?

Лебанен беше плавал с Тосла, беше се сражавал до него при обсадата на Сора и го познаваше като смел, умен и хладнокръвен мъж. Когато грубостта на Тосла го подразнеше, се винеше заради това, че собствената му кожа не е достатъчно дебела.

— Не знам какво имат предвид. Знам само, че драконът я е нарекъл своя дъщеря.

— Тоя ваш магьосник от Роук нещо много бързо заяви, че не го бива за тая работа. Но може да говори Древната реч, нали?

— Може. Само с няколко думи може на пепел да те направи. Ако не изпитваше уважение към мен, не към теб.

Тосла кимна.

— Знам.

Яздиха през целия ден, толкова бързо, колкото можеха да издържат конете, а надвечер стигнаха до едно малко градче, където конете можеха да се нахранят и отпочинат, а ездачите им да поспят, в кое от кое по-неудобни легла. Несвикналите да яздят откриха, че едва могат да стъпват на краката си. Тукашните хора нищо не бяха чували за дракони и изпаднаха в ужас само от блясъка на цялата тази група богати странници, дошли изневиделица, поискали овес и постеля и платили със сребро и злато.

Малко преди да съмне ездачите отново поеха по пътя си. Намираха се на стотина мили от пясъците на Онева към Ресбел. През този втори ден щяха да преминат ниските проходи на планините Фалиерн и да слязат по западния скат. Йенай, един от най-доверените командири на Лебанен, яздеше далече напред; Тосла беше в ариергарда; Лебанен водеше главната група — подрусваше се на седлото полузадрямал в тихия предутринен здрач. Приближаващият се тропот на конски копита го събуди. Йенай се беше върнал. Лебанен погледна натам, накъдето му сочеше офицерът.

Тъкмо бяха излезли от горите на билото на един хълм и на ранната светлина преди зазоряване се виждаше съвсем ясно чак до края на прохода. Планинските ридове се трупаха на черни грамади на фона на смътния, червеникав блясък на облачното утро.

Но двамата гледаха на запад.

— Това е по-близо от Ресбел — каза Йенай. — На петнайсет мили оттук сигурно.

Кобилката на Техану, въпреки че беше дребна, беше най-породистото животно и като че ли беше твърдо убедена, че тя трябва да води останалите. Ако Техану не я задържаше, щеше да дърпа напред, докато не застане начело на колоната. Кобилката се приближи, докато Лебанен дърпаше юздите на коня си, и Техану се озова до него, загледана в същата посока.

— Гората гори — каза й той.

Виждаше само изгорялата страна на лицето й, която сякаш се взираше слепешком; но виждаше и подобната й на гарванов нокът ръка, стиснала юздите. Трепереше. „Изгорялото дете се бои от огъня“ — помисли той.

Що за жестока и страхлива глупост го беше обладала, та да каже на това момиче: „Ела да поговориш с драконите, спаси ми кожата!“, и да я доведе право в пожара?

— Ще се върнем — заяви той.

Но Техану вдигна здравата си ръка и посочи:

— Вижте! Вижте там!

Искра от огромен пожар, горящ въглен, издигнал се над черната линия на прохода, полетял в небесата орел с огнени криле, дракон, понесъл се право към тях.

Техану се изправи на стремената и нададе пронизителен, разкъсващ слуха вик, като писък на чайка или на ястреб. Но беше дума, една-единствена дума:

— Медеу!

Огромното същество се приближаваше с ужасяваща скорост, дългите му тънки криле биеха въздуха почти лениво; огънят бе престанал да се отразява в тях и сега то изглеждаше черно или тъмнобронзово в усилващата се утринна светлина.

— Дръжте конете! — предупреди ги Техану с хрипливия си глас и точно в този момент сивият кон на Лебанен видя дракона и започна бясно да мята главата си и да се вдига на задните си крака. Той успя да го удържи, но зад него един от останалите коне изцвили от ужас и той чу как някой се претъркули на земята, чу виковете на конярите. Магьосникът Оникс дотича и спря до коня на Лебанен. Всички замръзнаха — стояха и гледаха приближаващия се дракон.

Техану отново извика същата дума. Драконът закръжи, забави полета си, приближи се още, спря и увисна във въздуха на петдесетина стъпки от тях.

— Медеу! — извика отново Техану и отговорът стигна до тях като ехо:

— Ме-де-ууу!

— Какво означава това? — попита Лебанен, наведен към Оникс.

— Сестра, брат — прошепна магьосникът.

Техану беше слязла от коня си, хвърлила беше юздите на Йенай и сега крачеше надолу по полегатия склон, над който беше надвиснал драконът — дългите му криле плющяха бързо и на къси махове, като на кръжащ ястреб. Но тези криле бяха петдесет стъпки дълги от единия край до другия, а плясъкът им кънтеше като метални барабани. Щом тя се приближи, от отворената му уста с дългите зъби излезе малко огнено валмо.

Тя вдигна ръката си. Не нежната си кафява длан, а изгорената — птичия нокът. Белегът от изгоряло по ръката и рамото й попречи да я изпъне нагоре. Стигна само до главата й.

Драконът се сниши малко, наведе глава и докосна ръката й с дългата си, блестяща, покрита с люспи муцуна. Като куче, като животно, поздравяващо господаря си с душене, помисли Лебанен; като сокол, кацнал на китката на соколаря; като крал, покланящ се на кралица.

Техану заговори, драконът заговори, и двамата — само по няколко думи, с кънтящите си като цимбали гласове. Нова пауза; сетне драконът заговори дълго. Оникс слушаше напрегнато. Още няколко разменени думи; стълбчета дим от ноздрите на дракона; скован, властен жест на осакатената, сгърчена женска ръка.

— Доведи я — преведе шепнешком магьосникът.

Драконът плесна силно с криле, сниши дългата си глава и изсъска, проговори отново, после се понесе във въздуха, високо над Техану, обърна се, направи един кръг и като стрела се отправи на запад.

— Нарече я „Дъщеря на Най-древната“ — прошепна магьосникът.

Техану стоеше неподвижна, загледана след отлитащия дракон.

После се обърна към тях. Изглеждаше толкова малка и крехка на широкия полегат склон и на фона на гората в сивата утринна светлина. Лебанен скочи от седлото и затича към нея. Мислеше, че ще я завари изцедена от сили и ужасена, протегна ръка да я подкрепи, но тя му се усмихна. Лицето й, наполовина — ужасно, наполовина — красиво, сияеше с червеното зарево на още неизгрялото слънце.

— Няма да нападат повече. Ще изчакат в планините — каза му тя.

После бавно се огледа, сякаш не разбираше къде е и защо, а когато Лебанен хвана ръката й, тя го остави; но пламъкът и усмивката се задържаха на лицето й и стъпваше леко.

Докато конярите държаха конете, които вече пасяха спокойно намокрената от росата трева, Оникс, Тосла и Йенай ги заобиколиха, въпреки че останаха на почтително разстояние.

— Милейди Техану — каза Оникс, — никога не бях виждал такава храброст.

— Аз също — каза Тосла.

— Страхувах се — отвърна Техану, но в гласа й нямаше чувство. — Но го нарекох мой брат, а той мен — своя сестра.

— Не можах да разбера всичко, което си казахте — призна чародеят. — Не знам Древната реч толкова добре като вас. Ще ни разкажете ли какво си казахте?

Тя заговори бавно, извърнала очи на запад, накъдето бе отлетял драконът. Изтокът аленееше и на неговия фон червенината на далечния пожар избледняваше.

— Казах: „Защо изгаряте земята на краля?“ А той отвърна: „Време е да си върнем своите земи“. А аз казах: „Най-древната ли ви каза да ги вземете с огън?“ Тогава той отвърна, че най-древната, Калесин, е заминала с Орм Ириан отвъд запада, за да лети на другия вятър. И каза, че младите дракони, които останали тук, на ветровете на света, твърдят, че хората са клетвопрестъпници, откраднали земите на драконите. Казват си едни на други, че Калесин никога няма да се върне и че повече няма да чакат, а ще прогонят хората от всички западни земи. Но Орм Ириан наскоро се е завърнала и сега е на Палн, каза той. А аз му рекох да я помоли да дойде. И той отвърна, че тя ще дойде при дъщерята на Калесин.

(обратно)

3. Съветът на драконите

От прозореца на стаята си в двореца Тенар беше гледала как отплава корабът, отнасяйки в нощта Лебанен и нейната дъщеря. Не беше слязла на кея с Техану. Беше трудно, много трудно да й откаже да тръгне с нея. Техану се беше молила, тя, която никога за нищо не молеше. Не беше плакала, не можеше да плаче, но дъхът й беше излязъл на хлипове:

— Но аз не мога, не мога да ида сама! Ела с мен, мамо!

— Обич моя, сърчице мое, ако можех да ти спестя този страх, щях да го сторя, не разбираш ли, че не мога? Направих каквото можах за теб, пламъче мое, звездичке моя. Кралят е прав — само ти, ти единствена можеш да го направиш.

— Но ако просто си там, просто да зная, че си там…

— Аз съм тук, винаги съм тук. Какво бих могла да направя там, освен да съм бреме? Трябва да пътувате бързо, пътуването ще е трудно. Аз само ще ви бавя. А и може да започнеш да се боиш за мен. Сега не съм ти нужна. Няма да съм ти полезна вече. Трябва да го разбереш. Трябва да тръгваш, Техану.

И бе обърнала гръб на детето си, и бе започнала да подрежда дрехите, които Техану трябваше да вземе, не изящните одежди, които носеха тук в двореца, а грубите й, но здрави обувки и простото дебело наметало. След като не можеше да сдържи сълзите си, не биваше да позволи дъщеря й да ги види.

Техану стоеше объркана, като че ли парализирана от страх. Когато Тенар й даде дрехите да се преоблече, тя се подчини. Когато кралският офицер, Йенай, почука и попита дали би могъл да придружи господарката Техану до кея, тя се вторачи в него като нямо животно.

— Хайде, тръгвай — каза Тенар. Прегърна я и положи ръка на големия белег, покрил половината й лице. — Ти си също толкова дъщеря на Калесин, колкото и моя.

Момичето се притисна в нея, остана така много дълго, после се отдръпна, обърна се, без да каже дума, и излезе с Йенай.

Тенар стоеше и там, където я бе докоснал зноят на тялото и ръцете на Техану, усещаше нощния студ.

Пристъпи до прозореца. Светлини над пристанището, идващи и заминаващи си хора, глухият тропот на конски копита по улиците над водата. На кея се виждаше привързан един висок кораб, кораб който познаваше — „Делфин“. Гледаше от прозореца и видя Техану на пристана. Видя как най-сетне се качи на борда, повела някакъв кон, който се беше опъвал, и видя как Лебанен се качи след нея. Видя как отвързаха въжетата, лекото полюшване на кораба, тласнат с дългото весло от кея, рязкото спускане и издуване на белите платна в тъмнината. Светлината от фенера на кърмата потръпна над тъмната вода, бавно се смали в ярка капчица и изчезна.

Тенар се разшета из стаята да прибере дрехите, които беше носила Техану — копринената риза и пола; вдигна леките сандалки и ги задържа до бузата си, преди да ги прибере.

Дълго лежа будна в широкото легло и виждаше с вътрешния си взор отново и отново една и съща сцена: път, и Техану върви по него сама. И една тъмна грамада, мрежа, гърчеща се маса, която се спуска от небето, връхлитащо ято дракони, огън, ближещ небе и земя, който връхлита върху нея, и косата й гори, и дрехите й пламват… Не, Тенар! Няма да се случи това! Изтласкваше упорито тази сцена от ума си, но тя се връщаше отново — пътят, и Тенар, която върви сама по него, и черната, горяща грамада в небето, приближава се…

Когато предутринното зарево обля стаята със сиво, тя най-сетне заспа изтощена. Сънува, че е в къщата на Стария маг, нейната къща, и се радва неизразимо, че отново е там. Взе метлата от ъгъла зад вратата, за да помете лъскавия дъбов под, защото Гед го беше оставил да потъне в прах. Но в дъното на къщата имаше някаква врата, която досега не съществуваше. Когато я отвори, се озова в малка ниска стая с боядисани в бяло каменни стени. Гед се беше присвил в стаята, паднал на лакти и колене, с отпуснати ръце. Главата му не беше човешка, а малка, черна и клюнеста, глава на лешояд. И той й каза с тих, хриплив глас: „Тенар, нямам криле“. И когато го каза, в нея се надигна толкова гняв и страх, че се събуди задъхана — и видя високата стена на дворцовата си стая, огряна от ярки лъчи, и чу ясния зов на тръбите, възвестяващи четвъртия час на утрото.

Донесоха й закуска. Тя хапна малко и поприказва с Бери, старата слугиня, която си беше избрала от цялата свита слугини и почетни дами, които Лебанен й беше предложил. Бери беше умна, веща жена, родена в едно селце във вътрешен Хавнър, и с нея Тенар се разбираше по-добре, отколкото с повечето придворни дами. Те се държаха учтиво и почтително, но не знаеха какво да правят с нея, как да говорят с една жена, която е наполовина каргска жрица, наполовина — селянка от Гонт. Разбираше, че за тях е по-лесно да са добри с Техану, с нейната ужасна боязливост. Към нея можеха да изпитат жал. Но не към Тенар.

Бери обаче можеше и я изпитваше, и тази заран предложи много утеха на Тенар.

— Кралят ще я върне жива и здрава — каза й тя. — Нима можете да допуснете, че ще отведе момичето на опасност, от която да не може да го измъкне? Никога! Той — не! — Лъжлива беше тази утеха, но Бери толкова страстно вярваше, че е истина, че Тенар трябваше да се съгласи с нея, което само по себе си й подейства утешително.

Трябваше да се залови с нещо, тъй като отсъствието на Техану се чувстваше навсякъде. Реши да поговори с каргската принцеса, да види дали момичето ще благоволи да понаучи някоя дума на хардийски, или поне да й каже името си.

В Каргските земи хората нямаха истинско име, което да пазят в тайна, като говорещите на хардийски. Също като тукашните прозвища, каргските имена в повечето случаи бяха значещи — Роза, Елша, Чест, Надежда; или пък бяха традиционни — хората често носеха името на някой свой предтеча. Казваха имената си открито и се гордееха с древността на някое име, предавано от поколение на поколение. Самата тя беше отведена твърде малка от родителите си, за да знае защо са я нарекли Тенар, но смяташе, че може да е на някоя баба или прабаба. Това име й го бяха отнели, след като бе призната за Арха, преродената Безименна, и тя го беше забравила, докато Гед не й го върна. За нея, както и за него, това бе истинското й име; ала не беше име на Древната реч — не даваше на никого власт над нея и тя никога не беше го крила.

Сега я изненадваше защо принцесата крие своето. Прикачените към нея жени я наричаха само „принцесо“, или „милейди“, или „господарке“; посланиците бяха говорили за нея като за „Върховната принцеса“, „Дъщерята на Тол“, „Господарката на Хур-ат-Хур“ и прочие. Ако всичко, което притежаваше горкото момиче, бяха титлите, крайно време беше да си има и име.

Тенар знаеше, че не подхожда за една гостенка на краля да върви сама из улиците на Хавнър, а пък Бери си имаше задължения в двореца, затова помоли да я придружи някой слуга. Осигуриха й един чаровен лакей, по-скоро лакейче, тъй като беше петнадесетгодишно момче, което й помагаше на кръстовищата все едно, че беше някоя трепереща старица. Тя обичаше да се разхожда из града. Вече беше установила и си го беше признала, на път към Речния дом, че е по-лесно без Техану до нея. Хората поглеждаха Техану и бързо извръщаха погледи, а Техану стъпваше със скована, изстрадана походка, мразеше погледите им, както и извръщанията им, и Тенар страдаше с нея, може би повече от нея самата.

Но сега имаше възможност да поскита из улиците, без да бърза, да погледа уличните представления, пазарните сергии, различните лица и облекла от целия Архипелаг, да се отклони от прекия си път, за да може лакейчето да й покаже някоя улица, по която изрисувани мостове от един покрив до друг образуваха нещо като въздушен сводест покрив високо над главите им, от който на гирлянди надолу се спускаха лозници, покрити с червени цветя, а хората бяха поставили птичи кафези на позлатени пръчки от прозорците, тъй че всичко приличаше на градина, избуяла във въздуха. „О, колко бих искала Техану да види това“, мислеше си тя. Но представа си нямаше къде е сега Техану.

Речният дом, също като Новия дворец, датираше от царуването на кралица Херу, отпреди пет столетия. Когато Лебанен дойде на трона, сградата беше в руини; той го беше възстановил с много грижа и сега това бе красиво, изпълнено с покой място, скромно обзаведено, с тъмни, лъскави, непокрити с килими подове. Редици тесни прозорци се плъзгаха странично и откриваха цялата стена на някое помещение към върбите покрай реката и човек можеше да излезе на дългите дървени тераси, издаващи се над самата вода. Придворните дами бяха споделили с Тенар, че тук кралят най-много обичал да се измъква за през нощта, да остане сам или с някоя любовница, което придаваше още по-голямо значение, намекваха те, на това, че е настанил принцесата точно тук. Самата тя подозираше, че просто не беше поискал принцесата да остане под един и същ покрив с него и че това просто е единственото друго възможно място, но може би придворните дами бяха прави.

Стражите в красивите униформи я познаха и я пуснаха, лакеи известиха за пристигането й, след което се струпаха около лакейчето й да разменят клюки, което, изглежда, беше основното занимание на лакеите, а пък около нея се струпаха дворцови дами, за да я поздравят, благодарни, че в палата се е появило ново лице, и да изтръгнат от устата й всичко възможно за кралската експедиция срещу драконите. След като цялата олелия приключи, най-сетне я пуснаха в покоите на принцесата.

При първите й две гостувания я бяха оставили да почака доста в преддверието, а след това забулените жени я заведоха във вътрешната стая, единственото сумрачно помещение в цялата тази иначе светла и въздушна сграда, където принцесата стоеше с шапката си с кръгла периферия с червеното було, стигащо до пода, като че ли закована на мястото си, като някой тухлен комин, точно както бе казала лейди Йеса.

Този път беше различно. Още щом пристъпи в антрето, отвътре се чу писък и шум от разбягали се хора. Принцесата изхвърча през вратата като обезумяла, хвърли се към Тенар и я прегърна. Тенар беше дребничка, а принцесата — висока, жизнена млада жена, изпълнена с пламенно чувство — така че буквално я събори, но успя да я задържи в силните си ръце.

— О, лейди Арха, лейди Арха, спасете ме, спасете ме! — разплака се тя.

— Принцесо! Какво става?

Принцесата беше обляна в сълзи — сълзи на ужас или на облекчение, или на двете едновременно, и от всичките й оплаквания и молби Тенар успя да разбере само, че бърбори нещо за дракони и жертвоприношение.

— Край Хавнър няма никакви дракони — каза тя строго и се освободи от прегръдката на момичето — и никой няма да бъде принасян в жертва. Какво става? Какво са ви казали?

— Жените казаха, че драконите идват и че ще принесат в жертва кралска дъщеря, а не коза, защото са магьосници, и аз се уплаших. — Принцесата стисна ръце и се опита да овладее паниката, която я беше обзела. Страхът й беше истински, неудържим, и Тенар я съжали. Но не се постара да скрие съжалението си. Момичето трябваше да се научи да държи на достойнството си.

— Вашите жени са невежи и не знаят достатъчно хардийски, за да разберат какво им казват хората. А самата вие изобщо не знаете хардийски. Ако го знаехте, щяхте да разберете, че няма от какво да се страхувате. Случайно да виждате хората в тази къща да бягат разплакани и да пищят?

Принцесата я зяпна. Този път не носеше нито шапка, нито була, беше само по тънка рокля, защото денят бе топъл. За първи път Тенар я виждаше не като смътен силует под червените була. Макар очите на принцесата да бяха подути от сълзите, а лицето й подпухнало, беше великолепна: светлокафява коса, светлокафяви очи, закръглени рамене и пълни гърди, тънко кръстче — жена в разцвета на своята хубост и сила.

— И никой от тези хора няма да бъде принесен в жертва? — отрони най-сетне тя.

— Никой няма да бъде принесен в жертва.

— Тогава защо идват драконите?

Тенар вдиша дълбоко.

— Принцесо, твърде много неща има, за които трябва да си поговорим. Ако ме приемате за своя приятелка…

— О, да — отвърна принцесата, хвана ръката на Тенар и я стисна много силно. — Ти си моя приятелка. Нямам друга приятелка, готова съм кръвта си да пролея за теб.

Колкото и да звучеше глупаво, Тенар знаеше, че е вярно.

Отвърна на ръкостискането на момичето, колкото можа, и каза:

— И ти си моя приятелка. Кажи ми името си.

Очите на принцесата се ококориха. На горната й устна все още имаше едно мокро петънце, и се беше подула от плача. Долната й устна трепереше. Въздъхна дълбоко и промълви:

— Сесеракх.

— Сесеракх, моето име не е Арха, а Тенар.

— Тенар — каза момичето и стисна ръката й още по-силно.

— Така — каза Тенар; мъчеше се да овладее положението. — Пътят ми дотук беше дълъг и ожаднях. Моля да седнем и ако може, да ми донесат вода. А след това можем да поговорим.

— Да — рече принцесата и изхвърча от стаята като озверяла лъвица. От вътрешната стая се разнесоха крясъци и викове, и отново шум от разбягали се във всички посоки хора. Появи се една от слугините й, заоправя разтреперана воала си и забърбори на толкова мътен диалект, че Тенар думичка не можа да разбере. „Говори на прокълнатия език!“, изрева отвътре принцесата и горката жена жално зацвърча на завален хардийски:

— Да седи? Да пие? Лейди?

Насред тъмната претрупана стая поставиха два стола, един срещу друг. Сесеракх застана до единия.

— Бих предпочела да поседнем отвън, в сянката, над водата — каза Тенар. — Ако благоволите, принцесо.

Принцесата изкрещя, жените се разшетаха и изнесоха столовете на дървената тераса. Двете седнаха една до друга.

— Така е по-добре — въздъхна Тенар. Все още й беше странно, че говори на каргски. Никаква трудност не изпитваше, но имаше чувството, че не е самата тя, че говори някой друг, актьор, играещ ролята й.

— Водата ти харесва? — запита принцесата. Лицето й си беше възвърнало нормалния цвят на гъста сметана, а очите й, вече не толкова подути от сълзите, бяха синкаво златисти, или просто сини, със златни точици.

— Да. А на теб?

— Мразя я. Там, където живеех, нямаше вода.

— Пустиня? И аз живях в пустиня. До шестнайсет. После прекосих морето и дойдох на запад. Обичам водата, морето, реките.

— О, морето! — проплака Сесеракх, сви се и се хвана за главата. — О, мразя го, мразя го! Душата си изповръщах. През цялото време. Ден след ден. Не искам никога повече да видя море. — Погледна бързо през клоните на върбите към кроткия плитък поток отдолу. — Е, тази река не е лоша — каза малко недоверчиво.

Една от жените донесе поднос с кана и две чаши и Тенар с наслада отпи от студената вода.

— Принцесо, имаме да поговорим за много неща. Но първо: драконите все още са много далече оттук, на запад. Кралят и дъщеря ми отидоха да поговорят с тях.

— Да поговорят с тях?

— Да. — Щеше да продължи, но каза: — А сега, моля разкажете ми за драконите в Хур-ат-Хур.

Като дете й бяха разправяли, че в Хур-ат-Хур имало дракони. Дракони в планините, разбойници из пустините. Хур-ат-Хур беше бедна и далечна страна и оттам не идваха никакви стоки освен опали, тюркоази и кедрово дърво.

Сесеракх въздъхна дълбоко. В очите й отново бликнаха сълзи.

— Като помисля за родния дом, се разплаквам — каза тя с такова искрено простодушие, че самата Тенар се насълзи. — Ами, драконите живеят в планините. На два, три дни път от Месрет. Там горе са само скали и никой не безпокои драконите, а и те не досаждат на никого. Но веднъж в годината слизат, пълзят по някакъв път. По-скоро пътека, цялата покрита с гладка прах, направена от коремите им, след като пълзят по нея, откакто свят се помни. Наричат го „Драконовия път“. — Забеляза, че Тенар я слуша с дълбоко внимание, и продължи: — Да се пресича Драконовият път е табу. Човек изобщо не трябва да стъпва на него. Трябва да го заобикаля, южно от Мястото на жертвоприношението. Те започват пълзенето си надолу в края на пролетта. На четвъртия ден от петия месец всички пристигат на Мястото на жертвоприношението. Никой не закъснява. И всички от Месрет и околните села са там и ги чакат. И после, след като всички те дойдат по Драконовия път, жреците започват жертвоприношението. И това е… Вие в Атуан нямате ли пролетното жертвоприношение?

Тенар поклати глава.

— Е, точно от това се уплаших, нали разбираш, че може да е човешко жертвоприношение. Ако нещата не вървят добре, тогава принасят в жертва кралска дъщеря. Или пък ще е някое обикновено момиче. Но това не са го правили от дълго време. Поне откакто аз се помня. Откакто баща ми надви всички останали крале. Оттогава принасят в жертва само по някоя коза или овца. Кръвта събират в купи, а тлъстото месо го хвърлят в свещения огън и призовават драконите. И всички дракони изпълзяват до него. Пият кръвта и ядат огъня. — Стисна за миг очи; Тенар — също. — После драконите се връщат в планините, а ние — в Месрет.

— Колко големи са драконите?

Сесеракх разпери ръце на около метър.

— Понякога са по-големи.

— И не могат да летят? Нито да говорят?

— О, не. Крилете им са като отсечени. Издават някакъв съсък. Животните не могат да говорят. Но са свещени животни. Те са знакът на живота, защото огънят е живот, а те могат да ядат огън и да храчат огън. И са свещени, защото идват на пролетното жертвоприношение. Дори нито един човек да не дойде, драконите ще дойдат и ще се съберат там. Ние отиваме там, защото драконите идват. Жреците винаги говорят за това преди жертвоприношението.

Тенар дълго помисли над разказа й.

— Драконите тук на запад — заговори тя — са големи. Огромни. И могат да летят. Животни са, но могат да говорят. И също така са свещени. И опасни.

— Е — каза принцесата, — драконите може и да са животни, но повече приличат на нас, отколкото прокълнатите магьосници.

„Прокълнатите магьосници“ го изрече като една дума и без някакво особено натъртване. Тенар помнеше фразата от детството си. Означаваше „Тъмния народ“, хардийския народ на Архипелага.

— А защо?

— Защото драконите са преродени! Като всички животни. Като нас. — Сесеракх я изгледа с откровено любопитство. — Мислех, че щом си била жрица на Най-святото място на Гробниците, ще знаеш за тези неща много повече от мен.

— Но там нямахме дракони — отвърна Тенар. — За тях нищичко не съм учила. Моля те, приятелко, разкажи ми.

— Ами, да видим дали ще мога да го разкажа точно. Но тази приказка е зимна. Предполагам, че няма нищо лошо в това да я разкажа тук лете. Все едно, тук бездруго всичко е объркано. — Въздъхна. — Ами, в началото, нали, най-напред, всички ние сме били едно и също, всички хора и животни, вършили сме едни и същи неща. А после сме се научили да умираме. И така сме се научили да се прераждаме. Като един вид същество, или като друг. Но това е все едно, защото както и да умреш, ще се преродиш отново и рано или късно ще минеш през всички видове.

Тенар кимна. Дотук историята й беше позната.

— Но най-добрите същества, в които можеш да се преродиш, са хората и драконите, защото те са свещените същества. Тъй че човек се мъчи да не нарушава табутата, да спазва Предписанията, за да получи по-добър шанс отново да бъде личност, или поне дракон… Щом драконите тук могат да говорят и са толкова големи, разбирам каква голяма награда би трябвало да е това. Да жадуваш отново да си от нашия вид май не си струва чак толкова.

— Но историята е за прокълнатите магьосници, които открили Ведурнана — продължи тя. — Това било едно нещо, не знам точно какво, дето казало на някои хора, че ако се съгласят никога да не умират и да не се прераждат, могат да се научат как да правят магия. И те предпочели това, избрали Ведурнана. И с него отишли на запад. А то ги направило тъмни. И сега живеят тук. Всички хора тук — те са онези, които са избрали Ведурнана. Живеят и могат да правят прокълнатите си магии, ала не могат да умрат. Само телата им умират. Останалото от тях отива в някакво тъмно място и никога не се преражда. И приличат на птици. Но не могат да летят.

— Да — промълви Тенар.

— Това не си ли го учила на Атуан?

— Не — отвърна Тенар.

В ума й изплува споменът за разказа на Жената от Кемай, предаден й от Оджиън: в началото на времето човечеството и драконите били едно, но драконите избрали дивото и свободата, а човечеството — богатството и силата. Един избор, една раздяла. Дали не беше същата история?

Но образът, който тегнеше на сърцето й, беше Гед, клекнал насред онази каменна стая, с малка, черна и клюнеста глава…

— Ведурнанът не е онзи пръстен, нали? Дето все ми говорят, че ще трябва да нося?

Тенар се постара да изтласка от ума си спомена за Рисуваната стая и за съня си и да се съсредоточи върху въпроса на Сесеракх.

— Пръстен ли?

— Пръстенът на Уртакби.

— Ерет-Акбе. Не. Това е Пръстенът на мира. И ти ще го носиш само ако и когато станеш кралицата на крал Лебанен. А ако това стане, ще си щастлива жена.

На лицето на Сесеракх се бе изписало любопитство. Не беше намусено, нито цинично. По-скоро беше безнадеждно, полунасмешливо, търпеливо, изражение на жена, с десетилетия по-възрастна.

— Тук не става въпрос за късмет, скъпа ми приятелко Тенар — рече тя. — Аз трябва да се омъжа за него. И така ще бъда погубена.

— Защо ще си погубена, ако се омъжиш за него?

— Ако се омъжа за него, ще трябва да му дам името си. Ако той го изрече, ще открадне душата ми. Това правят прокълнатите магьосници. Затова винаги си крият имената. Но ако открадне душата ми, няма да мога да умра. Ще трябва да живея вечно без тялото си, като птица, която не може да лети, и никога няма да се преродя.

— Затова ли криеше името си?

— На теб го дадох, скъпа приятелко.

— Ценя високо дара ти, приятелко — отвърна живо Тенар. — Но тук можеш да кажеш името си на всеки, на когото поискаш. С него не могат да откраднат душата ти. Повярвай ми, Сесеракх. И можеш да му се довериш. Той не ти… няма да ти направи нищо лошо.

Момичето долови колебанието й.

— Но би искал. Тенар, скъпа, знам какво представлявам тук. В онзи голям град Авабат, където е баща ми, бях глупава, невежа жена от пустинята. Фейагат. Градските жени се подсмихваха и ме сочеха с пръст, щом ме видеха, онези мръсници с голи лица. А тук е още по-зле. Никого не мога да разбера и те не ме разбират, и всичко, всичко е различно! Дори храната не знам каква е, магьосническа храна, главата ми се замайва. Не знам какви са табутата, няма жреци, които да попиташ, само магьоснички, тъмни и гололики. И забелязах как ме гледат. Знаеш ли, през фейаг се вижда! Лицето му видях. Много е красив, прилича на воин, но е черен магьосник и ме мрази. Не ми казвай, че не е така, защото го знам. И мисля, че щом научи името ми, ще прати душата ми в онова място завинаги.

След като помълча, загледана в полюшващите се клони на върбите над ромонящата тихо вода, натъжена и уморена, Тенар промълви:

— Значи това, което трябва да направиш, принцесо, е да се научиш как да го накараш да те харесва. Какво друго можеш да направиш?

Сесеракх тъжно сви рамене.

— Ще ти е от полза ако разбираш какво казва.

— Дъра-дъра-дъра. Всички само това казват и нищо не се разбира.

— И те не ни разбират. Хайде, принцесо, как може той да те хареса, ако всичко, което ти му казваш, е дъра-дъра-дъра? Виж. — Вдигна ръката си, посочи я с другата и каза думата първо на каргски, а после — на хардийски.

Сесеракх повтори и двете думи много старателно. След още няколко части на тялото тя изведнъж схвана възможностите, които й предлагаше превеждането, и поизправи рамене.

— Как магьосниците казват „крал“?

— Агни. Това е дума на Древната реч. Мъжът ми ми го каза.

Още докато го изричаше, усети, че е глупаво в този момент да намесва и наличието на трети език; но не това привлече вниманието на принцесата.

— Ти имаш съпруг? — Сесеракх я зяпна със светнали като на лъвица очи и се засмя звучно. — О, колко великолепно! Мислех, че си жрица! О, моля те, приятелко, разкажи ми за него! Той воин ли е? Красив ли е? Обичаш ли го?

След като кралят замина да търси дракони, Елша нямаше представа какво да прави; чувстваше се съвсем безполезен, струваше му се, че незаслужено седи в двореца и яде кралската храна, че е виновен за неприятностите, които беше донесъл със себе си. Не можеше да седи по цял ден в стаята си, затова излезе по улиците, но великолепието и оживлението на големия град само го обезсърчаваха, а като нямаше нито пари, нито някаква цел, само обикаляше, докато не се умори. После се връщаше в двореца на Махарион и се чудеше дали строгите стражи ще го пуснат да влезе. Това, което донякъде го успокояваше, бяха дворцовите градини. Надяваше се там отново да срещне Роуди, но детето не се появи, и така може би беше по-добре. Елша смяташе, че не бива да разговаря с хора. Ръцете, които се протягаха към него откъм смъртта, можеха да се протегнат и за тях.

На третия ден след заминаването на краля той слезе да се поразходи покрай градинските езерца. През деня беше много горещо. Вечерта беше безветрена и душна. Взе и Дръп и го пусна да гони бръмбарчета под храстите, а самият той седна на една пейка край голямата върба и загледа сребристозелените проблясъци на шараните във водата. Чувстваше се самотен и отпаднал. Усещаше как рухва вътрешната му защита срещу онези гласове и протягащи се ръце. Каква бе ползата от това, че е тук, в края на краищата? Не беше ли по-добре просто да се спусне в онзи сън веднъж и завинаги, да слезе по онзи хълм и да се свърши? Никой на света нямаше да скърби за него, а смъртта му щеше да им спести тази напаст, която им бе донесъл. Предостатъчно им беше да се борят с дракони. Може би ако слезеше там, щеше да види Лилия.

Ако умреше, нямаше да могат да се докоснат. Магьосниците твърдяха, че няма дори да го поискат. Твърдяха, че мъртвите забравят какво е да си жив. Но Лилия бе протегнала ръце към него. Отначало поне, за малко макар, може би щяха да си спомнят живота достатъчно, за да се погледнат, да се видят един друг, макар и да не се докоснат.

— Елша.

Вдигна бавно глава към жената, застанала наблизо. Дребната сивокоса жена, Тенар. Забеляза угрижеността й, но не знаеше какво я е разтревожило. После си спомни, че дъщеря й, обгореното момиче, беше заминала с краля. Навярно бяха получили лоша вест. Навярно всички бяха загинали.

— Зле ли ти е, Елша? — попита го тя.

Той поклати глава. Беше му трудно да говори. Чак сега разбра колко лесно щеше да е на онази, другата земя, без да говори. Без да среща очите на хора. Без да го тревожат.

Тя седна на пейката до него.

— Изглеждаш ми разтревожен.

Отвърна й с вял жест — всичко е наред, все едно.

— Бил си на Гонт. С моя съпруг, Ястреба. Той как е? Грижеше ли се за себе си?

— Да — отвърна Елша. И се постара да й отговори по-съдържателно. — Беше изключително гостоприемен.

— Радвам се да го чуя. Безпокоя се за него. Поддържа къщата не по-зле от мен, но все пак не обичам да го оставям сам задълго… Моля те, разкажи ми с какво се занимаваше той, докато му гостуваше?

Разказа й как Ястреба беше набрал кошница сливи и я беше занесъл за продан, как двамата бяха оправили оградата, как Ястреба му бе помогнал да спи.

Тя го слушаше съсредоточено, сериозно, сякаш всички тези дребни неща имаха за нея не по-малка тежест от странните събития, за които си бяха говорили преди три дни — това, че мъртвите зоват един жив човек, че едно момиче се превръща в дракон, че дракони палят пожарища по островите на запад.

В края на краищата той самият не знаеше вече кое тежи повече — големите и странни неща, или дребните.

— Жалко че не мога да се прибера у дома — въздъхна жената.

— И аз бих могъл да съжаля, но ще е напразно. Струва ми се, че никога вече не ще се върна у дома. — Не разбра защо го каза, но след като чу думите си, реши, че са верни.

Тя го изгледа продължително с кротките си сиви очи, без да каже нищо.

— Бих искала и дъщеря ми да се върне с мен у дома — каза тя, — но това също би било напразно. Знам, че трябва да продължи. Не знам накъде.

— Ще ми кажете ли какъв дар притежава тя, що за жена е, за да я повика кралят и да я вземе със себе си за среща с драконите?

— Ох, ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Тенар с глас, изпълнен с тъга, с обич и горчилка. — Тя не ми е родна дъщеря, както може би вече си предположил или си го разбрал. Дойде при мен като малко дете, спасено от огъня, но на косъм, и така и не се изцери напълно… Когато Ястреба се върна при мен, стана и негова дъщеря. И спаси и мен, и него от жестока смърт, като призова един дракон, Калесин, наречен „Най-древния“. А драконът я нарече своя дъщеря. Тъй че е дете на много родители и ничие, непощадена от болка, но и спасена от огън. Коя е в действителност може би никога няма да разбера. Но бих искала сега да е тук, при мен, извън всякаква опасност!

Искаше му се да я успокои, но и неговото сърце се беше свило.

— Разкажи ми за жена си, Елша.

— Не мога — каза той след дълго мълчание. — Щях да го направя, ако можех, господарке Тенар. Толкова ми тежи тази вечер целият този ужас и страх. Мъча се да мисля за Лилия, но виждам само онази тъмна пустош, която се спуска все надолу и надолу, и не мога да я видя в нея. Всичките спомени, които имах за нея, бяха за мен като въздуха и водата, всичко това изтече и потъна в онова сухо място. Нищо не ми остана.

— Съжалявам — промълви тя и двамата отново се умълчаха. Здрачът се усилваше. Беше безветрено, много топло. Светлините на двореца струяха от прозорците и през неподвижните, унили листа на върбите.

— Става нещо — каза Тенар. — Става някаква голяма промяна в света. Може би няма да ни остане нищо от онова, което сме знаели.

Елша погледна нагоре към смрачаващото се небе. Дворцовите кули се очертаваха ясно, белият им мрамор и алабастър улавяха всичката светлина, останала на запад. Очите му подириха острието на меча, забит на върха на най-високата кула, и той го видя — тънка сребриста ивица.

— Вижте.

На върха на меча, като диамант или като капка вода, светеше звезда. Пред очите им звездата се освободи от острието и се издигна високо над него.

В двореца или пред стените му се разнесоха гласове; прозвуча рог, рязко и властно.

— Върнали са се — промълви Тенар и стана. Във въздуха се носеше възбуда и Елша също се изправи. Тенар забърза към двореца, откъдето можеше да се види пристанището. Но преди да прибере Дръп, Елша отново вдигна очи към меча, вече съвсем бледа резка тъмното небе, и към звездата, носеща се ярка над него.

„Делфин“ влезе в залива в безветрената лятна нощ, понесе се напористо напред с издути от магическия вятър платна. Никой в двореца не беше очаквал, че кралят ще се върне толкова скоро, но всичко беше подредено и готово за неговото идване. Кеят моментално се напълни с придворни, свободни от служба войници и градско население, готови да го поздравят, а и песнопойци и артисти се бяха струпали, за да чуят как се е сразил и е надвил драконите, та да могат да го разкажат в балади.

Останаха разочаровани: кралят и свитата му поеха право към двореца, а войниците и моряците от кораба казаха само:

— Отидоха нагоре, над пясъците на Онева, и след два дни се върнаха. Магьосникът ни изпрати вест по птица, защото тогава бяхме при Портите на Залива, а трябваше да ги срещнем в Южното пристанище. Отидохме и те ни чакаха при устието на реката, всички невредими. Но видяхме пушека от пламналите гори над Южен Фалиерн.

Тенар беше сред тълпата на кея и Техану отиде право при нея. Прегърнаха се пламенно. Но докато вървяха по улиците сред вечерните светлини и радостните възгласи, Тенар продължаваше да си мисли: „Променила се е. Никога вече няма да се върне у дома.“

Лебанен крачеше сред гвардията си. Напрегнат и зареден с енергия, изглеждаше царствен, излъчваше войнственост. „Ерет-Акбе“, викаха хората, щом го видеха, и „Сине на Моред!“ На стъпалата на двореца той се обърна с лице към всички. Имаше силен глас, решеше ли да го използва, и сега той прокънтя и усмири шума на тълпите.

— Чуйте, хора на Хавнър! Жената на Гонт говори от наше име с един от главните дракони. Уговориха примирие. Един от тях ще дойде при нас. Дракон ще дойде тук, в град Хавнър, при двореца на Махарион. Не да руши, а да преговаря. Дойде време, когато хората и драконите трябва да се срещнат и да разговарят. Затова ви казвам: дойде ли драконът, не се бойте от него, не се бийте с него, не бягайте от него, а го поздравете в Знака на мира. Поздравете го, както бихте поздравили велик владетел, дошъл в мир от далечна земя. И не се бойте. Защото сме закриляни от меча на Ерет-Акбе и от Пръстена на Елфаран, и от името на Моред. А от свое лично име, обещавам ви, че докато съм жив, ще браня този град и това кралство!

Всички слушаха, затаили дъх. Взрив от възторжени викове последва думите му, когато той се обърна и влезе в двореца.

— Сметнах, че ще е добре да ги предупредя — каза той с обичайно кроткия си глас на Техану и тя кимна. Говореше й като на приятел и тя се държеше като такава. Тенар и придворните веднага го забелязаха.

После кралят се разпореди на заранта, в четвъртия час на утрото, да се събере пълният Дворцов съвет и всички се пръснаха; но Лебанен спря Тенар за малко, след като Техану се отдалечи.

— Тя е тази, която ни брани — каза той.

— Сама?

— Не се бой за нея. Тя е дъщеря на дракон и сестра на дракон. Отива там, където ние не можем. Не се бой за нея, Тенар.

Тя сведе кротко глава.

— Благодаря ти, че ми я върна здрава и невредима. Поне засега.

Бяха се отделили от останалите, в коридора, водещ към източните покои на двореца. Тенар вдигна очи към краля.

— Говорих с принцесата за дракони.

— Принцесата ли — повтори той безразлично.

— Тя си има име. Не мога да ти го кажа, защото вярва, че можеш да го използваш, за да унищожиш душата й.

Той се намръщи.

— В Хур-ат-Хур има дракони. Малки, според нея, и без криле, и не говорят. Но са свещени. Свещеният знак, залогът за смъртта и прераждането. Тя ми напомни, че моят народ не отива там, където отиват вашите хора, когато умрат. Онази суха земя, за която разказва Елша, ние не отиваме там. Нито принцесата, нито аз. Нито драконите.

Сдържаността на Лебанен моментално се смени с напрегнато внимание.

— Въпросите на Гед за Техану — промълви той. — Това ли са отговорите?

— Зная само това, което принцесата ми каза, или ми го припомни. Тази вечер ще говоря с Техану за това.

Той се намръщи замислено; после лицето му се проясни. Наведе се и целуна Тенар по бузата за лека нощ. Отдалечи се и тя го изгледа. Беше разтопил сърцето й, беше я замаял, но не беше заслепена. „Още го е страх от принцесата“ — помисли тя.

Тронната зала беше най-старото помещение в двореца на Махарион. Беше залата на Гемал Морския син, принца на Илиен, станал крал в Хавнър и от чието родословие произлизаше кралица Херу и нейният син Махарион. Хавнърската балада гласеше:

Сто воини и сто жени седяха в залата на Гемал, Морския син край масата на краля, на съвета дворцов, красивата и щедра знат на Хавнър, най-храбри воини и прелестни жени.

Около тази зала в продължение на столетие наследниците на Гемал бяха съградили още по-голям дворец, а накрая Херу и Махарион бяха издигнали Кулата от алабастър, Кулата на кралицата и Кулата на меча.

Всичко това се бе съхранило; но въпреки че народът на Хавнър неизменно го беше наричал Новия дворец през всичките векове след смъртта на Махарион, когато Лебанен дойде на трона, той беше стар и наполовина в развалини. Лебанен го беше възстановил почти изцяло и с голямо великолепие. Търговците на Вътрешните острови в първоначалната си радост, че отново си имат крал и закони, защитаващи търговията им, бяха повишили приходите му и му бяха предложили още пари за подобни начинания; през първите няколко години дори не се оплакваха, че данъците съсипват търговията им и могат да оставят децата им разорени. Ето защо той можа да направи Новия дворец отново нов и великолепен. Но самата тронна зала, след като беше възстановен старият таван от дебели греди, а тесните, високи прозорци отново бяха остъклени, беше оставил с древната й суровост.

През кратките лъжединастии и Тъмните времена на тирани, узурпатори и пиратски главатари, през всичките беди, нанасяни от времето и амбициите, тронът на кралството беше стоял непокътнат в дъното на дългата зала: дървен стол с висок гръб, на обикновен дървен подиум. Някога бе имал златен обков. Него отдавна го нямаше: малките, изтръгнати златни гвоздеи бяха оставили дупки в дървото. Копринените му подложки и украси бяха откраднати или изядени от молците, мишките и плесента. Нищо друго не показваше какво представлява този стол, освен мястото, на което стоеше, и смътно различимата резба на гърба му — чапла, носеща в клюна си клонка от офика. Фамилният герб на дома Енлад.

Кралете от този дом бяха дошли от Енлад на Хавнър преди осемстотин години. Там, където е Върховният трон на Моред, казваха, там е кралството.

Лебанен бе заповядал да го почистят, гнилото дърво да се поправи и подмени, да се намаже с масло и излъска до тъмен сатен, но го остави небоядисан, непозлатен, гол. Някои богати люде, идващи да се възхитят на разкошния палат, одумваха недоволно тронната зала и трона.

— Прилича на хамбар — казваха те, и: — Това Върховният трон на Моред ли е, или столът на някой стар селяк?

На което според някои кралят отговарял:

— Какво е едно кралство без хамбарите, които ни хранят, и селяците, които отглеждат зърното? — Според други отговарял: — Моето кралство позлатени и кадифени дрънкулки ли е, или се опира на силата на дървото и камъка? — Други пък твърдяха, че нищо не отговарял, освен че просто така му харесва. И тъй като кралският му задник седеше на голия трон, критиците му нямаха последната дума по въпроса.

В тази строга зала с високи тавански греди, в прохладното утро с морска мъгла в късното лято, се събра Кралският съвет: деветдесет и един мъже и жени, сто, ако бяха дошли всички. Всички те бяха избрани от краля, някои за да представят големите благородни и царствени родове на Вътрешните острови, заклети васали на Короната; други — за да защитават интересите на други острови и части от Архипелага; трети — защото кралят ги беше намерил, или се надяваше, че ще се окажат полезни като държавни съветници. Имаше търговци, корабовладелци и представители от Хавнър и други големи пристанищни градове от Морето на Еа и Вътрешното море, внушителни и достолепни в тъмните си халати от тежка коприна. Имаше майстори на гилдии, гъвкави и лукави в сделките, сред които се открояваше една светлоока жена със здрави ръце, представителка на рудничарите от Оскил. Имаше магьосници от Роук като Оникс, в сивите им наметала и с дебели тояги. Тук беше и един пелнийски магьосник, наричан Учителя Сепел, който не носеше тояга и около когото повечето хора обикаляха в широк кръг, въпреки че изглеждаше съвсем безобиден. Имаше благороднички, млади и стари, от кралски владения и княжества, някои в коприни от Лорбанъри и перли от Пясъчните острови, и две Островитянки, едри, грубовати и излъчващи достолепие, една от Ифиш и една от Корп, да говорят от името на хората от Източния разлив. Имаше и няколко поети, няколко учени хора от древните училища на Еа и на Енладите, и няколко капитани на войска или от кралските кораби.

Всички тези съветници бяха избрани от краля. След всеки две или три години той или ги канеше да останат да служат още, или ги отпращаше по домовете им с благодарности и почести и ги подменяше. Всички закони и налози, всички присъди по дела, представяни пред трона, той обсъждаше с тях, изслушваше техния съвет. След това те гласуваха по неговото предложение и то биваше налагано само със съгласието на мнозинството. Имаше и такива, които твърдяха, че съветът не е нищо освен кралски галеници и кукли, и наистина можеше и да е така. В повечето случаи кралят налагаше волята си, стига да решеше да я отстоява. Често не изразяваше мнение и оставяше съветът да вземе решение. Мнозина съветници бяха установили, че ако разполагат с достатъчно факти, които да подкрепят позицията им, и ги отстоят добре, могат да склонят останалите и дори да убедят краля. Тъй че споровете между различните групировки и органи в съвета често се разгорещяваха и дори при пълен съвет кралят на няколко пъти беше срещал съпротива и възражения и беше губил в гласуването. Беше добър дипломат, но посредствен политикан.

Самият той смяташе, че съветът му служи добре, а хората на властта бяха започнали да го уважават. Простолюдието обаче не обръщаше много внимание на съвета. Обикновените хора възлагаха надеждите си на кралската особа. Имаше над хиляда песни и балади за сина на Моред, принца, който се върнал на гърба на дракона от смъртта към бреговете на деня, героя на Сора, владетеля на Меча на Сериад, Самодивското дърво, Ясена на Енлад, любимия на всички крал, който властваше под Знака на мира. Но щеше да е трудно да се съчинят песни за съветници, обсъждащи митнически такси.

И тъй, макар и невъзпети, те се стичаха и заемаха местата си на подплатените пейки срещу неподплатения трон. Когато кралят влезе, станаха. С него дойде Жената на Гонт, която повечето бяха виждали преди, тъй че не предизвика вълнение, и някакъв дребен мъж в ръждиво черно.

— Прилича на селски заклинател — промълви един търговец от Камери на съседа си, корабостроител от Уей, а той му прошепна с примирен, незлоблив тон:

— Несъмнено.

Мнозина от съветниците също обичаха краля, или поне го харесваха — нали тъкмо той в края на краищата беше поставил властта в ръцете им, и макар да не се чувстваха задължени да са му благодарни, все пак уважаваха преценката му.

Старата владетелка на Ебеа влезе позакъсняла, а принц Сийг, който председателстваше според протокола, покани съвета да седне. Всички седнаха.

— Чуйте краля — обяви Сийг и всички се смълчаха.

Той им съобщи, и за мнозина това бе първата сериозна вест по този въпрос, за набезите на дракони над Западен Хавнър, и как е тръгнал с Жената на Гонт, Техану, да преговаря с тях.

Държа ги в напрежение, докато им говореше за предишните нападения на дракони по островите на запад, и накратко им разказа историята на Оникс за момичето, превърнало се в дракон на Роукската могила, и им напомни също тъй, че Техану е обявена за дъщеря от Тенар на Пръстена, от някогашния Велик маг на Роук, както и от дракона Калесин, на чийто гръб самият крал бе донесен от Селидор.

Накрая им разказа какво се бе случило преди три дни призори при прохода на планините Фалиерн.

Завърши с думите:

— Драконът отнесе посланието на Техану до Орм Ириан в Палн, на повече от триста мили. Но драконите са по-бързи от всеки кораб, дори с магическия вятър. Можем да очакваме Орм Ириан всеки момент.

Принц Сийг зададе първия въпрос — знаеше, че кралят ще го посрещне с охота:

— Какво се надявате да спечелите, владетелю, като преговаряте с един дракон?

Отговорът беше бърз:

— Много повече, отколкото бихме спечелили, ако се опитахме да се борим. Трудно ми е да го изрека, но това е истината: срещу гнева на тези огромни същества, ако наистина се възправят срещу нас в цялата си чет, ние нямаме никаква защита. Мъдри хора ми казват, че може би съществува едно място, където бихме могли да устоим срещу тях, остров Роук. А на Роук може би ще се намери само един човек, който би могъл да устои срещу един-единствен дракон, без да бъде унищожен. Следователно трябва да се опитаме да разберем повода за техния гняв и като го премахнем, да сключим мир с тях.

— Те са животни — заяви старият владетел на Фелкуей. — Хората не могат да се споразумяват с животни, да сключват мир с тях.

— Нима не притежаваме Меча на Ерет-Акбе, който уби Великия дракон? — извика един млад съветник.

Отговори му друг:

— А кой уби Ерет-Акбе?

Споровете в съвета обикновено минаваха бурно, въпреки че принц Сийг държеше стриктно на правилата и не позволяваше на никого да прекъсва друг или да говори повече от обръщането на двуминутния пясъчен часовник. Бърборковците биваха прекъсвани с трясъка на жезъла на принца със сребърния връх по пода и повика му към следващия говорител. И така, те говореха и се надвикваха бързо, и всички неща, които трябваше да се кажат, както и много неща, които нямаше нужда да се казват, се казваха, после се отхвърляха и се казваха отново. Спореха най-вече дали трябва да тръгнат на война, да се бият с драконите и да ги надвият.

— Един отряд стрелци на някой от бойните кораби на краля би трябвало да ги свали като гъски — изрева някакъв разгорещен търговец от Уотхорт.

— Нима ще пълзим пред безмозъчни зверове? Нима не са останали герои между нас? — настоя властно господарката на Отокни.

На това Оникс отвърна рязко:

— Безмозъчни ли? Та те говорят на Езика на Сътворението, на езика, на който се опира цялата ни магия и мощ. Те са зверове толкова, колкото и ние сме зверове. Хората са животни, способни да говорят.

Един капитан на кораб, стар, обрулен от вятъра и слънцето мъж, каза:

— Тогава не трябва ли тъкмо вие, магьосниците, да говорите с тях? След като познавате речта им и може би споделяте тяхната мощ? Кралят говори за някакво момиче, което се превърнало в дракон. Но маговете могат да се превъплътят в дракони, когато пожелаят. Не могат ли магьосниците на Роук да говорят с тях или да се сразят с тях, ако трябва, равностойно?

Магьосникът от Палн се изправи. Беше нисък мъж, с тих глас.

— Да придобиеш друг облик значи да станеш същото същество, капитане — заговори той учтиво. — Един магьосник може да заприлича на дракон. Но истинската Промяна е изкуство, пълно с рискове. Особено сега. Една малка промяна сред огромни промени е като дъх срещу бурен вятър… Но сред нас има една, която не се нуждае от никакво изкуство и все пак може да говори от наше име на драконите по-добре от всеки друг. Стига да е готова да говори от наше име.

Тук Техану се изправи от пейката си в подножието на кралския подуиум и каза:

— Готова съм.

И отново седна.

Това ги накара да прекратят за малко горещата си препирня, но скоро отново я подхванаха.

Кралят слушаше, но не говореше. Искаше да разбере настроенията на хората си.

Сладкогласните сребърни тръби високо на кулата изсвириха цялата мелодия четири пъти, за да известят шестия час, по обед. Кралят стана, а принц Сийг обяви прекъсване на съвета до четвъртия следобеден час.

В една стая в Кулата на кралица Херу беше подредена закуска — прясно сирене, летни плодове и зеленчуци. Там Лебанен покани Техану и Тенар, Елша, Сийг и Оникс; а Оникс, с разрешението на краля, доведе и пелнийския магьосник Сепел. Седнаха да похапнат заедно и да поприказват. Прозорците гледаха към пристанището и бреговата ивица на север от залива, потънала в синкава омара, която можеше да е или от неразнеслата се още утринна мъгла, или от пушека на горските пожари в западната част на острова.

Елша все още беше изумен от това, че са го включили в най-близкия кралски кръг и са го поканили на съвета. Какво общо имаше той с драконите? Нито можеше да се бие с тях, нито да говори с тях. Превелика и странна беше за него представата за толкова могъщи същества. На моменти хвалбите и заканите на съветниците му бяха звучали като джафкане на кученца. Веднъж бе видял на морския бряг едно такова кученце, лаеше и лаеше срещу океана, втурваше се напред и се зъбеше на пенливите вълни, после тичаше уплашено от гребените им, подвило мократа си опашка.

Но се радваше, че е с Тенар, чието присъствие го успокояваше и чиято доброта и кураж му допадаха, а скоро установи, че и с Техану също така му е спокойно на душата.

С този грозен белег от изгоряло тя сякаш беше с две лица. Не можеше да вижда едновременно и двете, само едното или другото. Но вече бе свикнал с това и то не го притесняваше. Лицето на майка му някога беше наполовина покрито от виненочервения родилен белег. Лицето на Техану му напомняше за това.

Сега тя като че ли беше по-малко неспокойна и разтревожена отпреди. Седеше кротко и на два пъти заговори седящия до нея Елша с някак свенлива сърдечност. Той чувстваше, че също като него, тя е тук не по свой избор, изборът й беше отказан, принудена бе да тръгне по път, който не разбираше. Може би пътищата им се сливаха, поне засега. Тази представа го поокуражи. Разбираше само, че предстои нещо, което трябва да направи, нещо започнато, което трябва да се довърши, и чувстваше, че каквото и да се окаже то, ще е по-добре да го извърши с нея, отколкото без нея. Може би еднаквата им самотност я привличаше към него.

Но разговорът, който тя подхвана, не засягаше толкова дълбоки неща.

— Баща ми ви е дал някакво котенце — заговори го тя, след като станаха от масата. — На леля Мос ли беше?

Той кимна и тя го попита:

— Сивото ли е?

— Да.

— Беше най-доброто от котилото.

— Тя почна да дебелее тук.

Техану помълча, след което каза свенливо:

— Мисля, че е „той“.

Елша се усмихна неволно.

— Добър спътник е. Един моряк го нарече Дръп.

— Дръп — повтори тя и го погледна доволно.

— Техану — каза кралят. Беше седнал до Тенар на пейката под сводестия прозорец. — Днес на съвета не те поканих да кажеш за въпросите на господаря Ястреб. Не му беше времето. Смяташ ли, че тук е мястото?

Елша я погледна. Момичето се замисли, преди да отговори. Погледна към майка си, но не получи отговор.

— Предпочитам да ви го кажа тук — изхриптя гласът й. — И може би на принцесата на Хур-ат-Хур.

След кратка пауза кралят попита учтиво:

— Да пратя ли да я повикат?

— Не, мога и сама да я посетя. След това. Всъщност нямам много за казване. Баща ми пита: „Кои отиват в сухата земя, когато умрат?“ И двете с майка ми поговорихме за това. И си помислихме, хората отиват там, но зверовете отиват ли? Птици летят ли там? Има ли дървета, расте ли трева? Елша, ти си го виждал.

Изненадан, той успя да отвърне само:

— Там… Трева има, но по високата страна на хълма, и изглежда мъртва. А оттатък стената — не знам.

Техану погледна краля.

— Вие сте преброждали тази земя, милорд.

— Не видях никакъв звяр, нито птица или нещо, което да расте.

Елша проговори отново:

— Господарят Ястреб каза: прах, камък.

— Мисля, че в смъртта си никакви други същества не ходят там, освен човешки — каза Техану. — Но не всички хора. — Отново погледна майка си и не извърна очи.

— Хората на Карг са като животните — заговори Тенар. — Гласът й беше сух, никакво чувство не се долавяше в него. — Те умират, за да се преродят.

— Това е предразсъдък — намеси се Оникс. — Простете, лейди Тенар, но вие самата… — И замълча.

— Вече не вярвам — отвърна Тенар, — че съм или съм била, както ми казваха, вечно прераждащата се Арха, една душа, превъплъщаваща се безкрайно и поради това — безсмъртна. Но вярвам, че когато умра, като всяко смъртно същество ще се слея отново с по-великото същество на света. Като тревата, дърветата, животните. Хората са само животни, които говорят, сър, както сам казахте тази сутрин.

— Но ние можем да говорим Езика на Сътворението — възрази магьосникът. — Като научаваме думите, с които Сегой е създал света, словото на самия живот, ние учим душите си да надвиват смъртта.

— Онова място, в което няма нищо освен прах и сенки, това ли е вашето завоевание? — Гласът й този път не беше сух, а очите й блестяха.

Оникс стоеше пред нея, възмутен, но онемял.

Кралят се намеси.

— Ястреба задава и втори въпрос. „Може ли дракон да премине каменната стена?“ — Погледна Техану.

— Отговорът на този въпрос се съдържа в първия — отвърна тя, — щом драконите са само животни, които могат да говорят, а животните не отиват там. Виждал ли е някой магьосник дракон там? Или вие, милорд? — Погледна първо Оникс, а след това — Лебанен.

Оникс се замисли.

— Не.

Кралят изглеждаше смаян.

— Как никога не съм се сещал за това? Не, не видяхме нито един. Мисля, че там няма дракони.

— Милорд — каза Елша, по-високо от всичко, което бе казвал досега в двореца. — Дракон. — Стоеше с лице към прозореца и посочи.

Всички се обърнаха. В небето над залива на Хавнър видяха дракон, долитащ от запад. Дългите му, бавно поклащащи се криле блестяха червено-златни. В лятната омара зад него се точеше и бавно се разнасяше струя дим.

— Е — каза кралят, — кои покои да приготвя сега за този гост?

Каза го на смях, изумен. Ала щом видя как драконът описа кръг високо в небето и се насочи право към Кулата на меча, изтича от стаята и се понесе надолу по стълбището, разбутвайки стъписаните стражи по коридорите, за да излезе пръв и сам-самичък на терасата под бялата кула.

Терасата беше покривът на залата за пиршества, широка мраморна площадка с ниска балюстрада, и точно над нея се издигаха Кулата на меча и Кулата на кралицата. Когато кралят се появи, драконът бе кацнал и свиваше с метален грохот огромните си криле. Ноктите му бяха издълбали жлебове в мрамора.

Дългата, покрита със златни люспи глава се изви и драконът погледна краля.

Кралят сведе глава, без да срещне очите му. Но остана изправен и заговори ясно.

— Орм Ириан, добре сте дошла. Аз съм Лебанен.

— Агни Лебанен — изсъска могъщият глас поздрава, с който Орм Ембар го бе поздравил преди време, в най-далечния запад, преди да стане крал.

Оникс и Техану бяха дотичали след него с няколко стражи. Един от стражите беше извадил меча си. Лебанен видя на един от прозорците на Кулата на кралицата друг, с изпънат лък и стрела, прицелена в гърдите на дракона.

— Приберете оръжията! — прокънтяха от гласа му кулите и стражът се подчини толкова припряно, че едва не изтърва меча си, но стрелецът сниши лъка с голяма неохота, притеснен, че ще остави краля си беззащитен.

— Медеу — прошепна Техану, застанала до Лебанен, без очите й да се отклонят от дракона. Огромната глава отново се извърна и грамадното кехлибарено око блесна немигащо, обкръжено от златни люспи.

После драконът заговори.

Оникс зашепна от другата страна на краля това, което звярът говореше и което Техану отвръщаше.

— Дъще на Калесин — каза звярът, — ти не летиш.

— Не мога да се променя, сестро — отвърна Техану.

— Аз да се променя ли?

— За малко, ако благоволиш.

И тогава хората на терасата и по прозорците на кулата видяха най-странното нещо, което можеха да видят някога, колкото и дълго да живееха в свят на чародейства и чудеса. Видяха дракона, огромното същество, чийто люспест корем и покрита с шипове опашка заемаха половината ширина на терасата и чиято увенчана с червени рога глава се издигаше два пъти над ръста на краля — видяха го как сниши гигантската си глава и така затрепера, че крилете му закънтяха като цимбали, и не дим излезе от ноздрите му, а бяла мъгла, която обви в облак страховитото му туловище и то се замъгли, като тънка пелена над посърнала трева; и се стопи. Обедното слънце огря опърления, надраскан с жлебове бял мрамор. И нямаше дракон. Имаше жена. Стоеше на десетина крачки от Техану и краля. Стоеше там, където можеше да е било сърцето на дракона.

Беше млада, висока, мускулеста, мургава, тъмнокоса, облечена в селска женска риза и панталони, босонога. Стоеше неподвижно, като че ли смутена. Огледа стъписано тялото си. Вдигна ръка пред очите си.

— Какъв дребосък! — промълви на простата човешка реч и се засмя. Погледна Техану. — Все едно че съм обула обувчиците, които носех на пет годинки.

Двете жени пристъпиха една към друга. И се прегърнаха церемониално, като тежко снаряжени воини или като два кораба, срещащи се в открито море. Задържаха се леко, но продължително. Пуснаха се и се обърнаха с лице към краля.

— Лейди Ириан — каза той с поклон.

Тя го изгледа малко смутено и му отвърна с непохватен реверанс. Когато вдигна глава, той видя, че очите й са с цвета на янтар, и извърна поглед.

— В този образ не мога да ви причиня зло — каза му тя с широка усмивка. — Ваше величество — добави с неловка учтивост.

Той отново се поклони. Този път като че ли той беше смутеният. Погледна към Техану, после се извърна към Тенар, излязла на терасата с Елша. Всички мълчаха.

Очите на Ириан се спряха на Оникс, застанал в сивото си наметало малко зад краля, и лицето й отново се озари.

— Господине — промълви тя, — от остров Роук ли сте? Познавате ли Повелителя на шарките?

Оникс се поклони и кимна. Не посмя да я погледне в очите.

— Как е той? Разхожда ли се между своите дървета?

Магьосникът кимна отново.

— А Вратаря, Билкаря и Куремкармерук? Бяха ми приятели, подкрепиха ме. Ако се върнете там, моля ви, предайте им моята обич и дълбока почит.

— Ще им предам — отвърна чародеят.

— Майка ми е тук — тихо каза Техану на Ириан. — Тенар от Атуан.

— Тенар от Гонт — каза Лебанен с леко развълнуван глас.

Ириан погледна Тенар с нескрита почуда.

— Вие сте тази, която донесе Пръстена на мира от Земята на Белокосите заедно с Върховния маг?

— Да — отвърна Тенар и се взря също толкова искрено в Ириан.

На терасата над тях, обкръжаваща Кулата на меча, се забеляза раздвижване: тръбачите бяха излезли, за да възвестят поредния час, но в момента всички се бяха струпали на южната страна над терасата и надничаха, за да видят дракона. По всички прозорци на дворцовите кули се мяркаха лица, а тътенът от човешки гласове по улиците се носеше като приливна вълна.

— Когато възвестят първия час — каза Лебанен, — съветът ще се събере отново. Съветниците сигурно са видели идването ви, милейди, или поне са чули за него. Тъй че, ако благоволите, смятам, че ще е най-добре да се появите пред тях и да ви видят с очите си. А ако им заговорите, убеден съм, че ще ви изслушат.

— Добре — отвърна Ириан. За миг у нея се долови някаква безчувствена тромавост, присъща на влечуго. Но щом се раздвижи, това изчезна и тя отново заприлича просто на снажна млада жена, пристъпваща доста непохватно. Обърна се към Техану и каза с усмивка: — Имам чувството, че ще полетя нагоре като искра, никаква тежест няма в мен!

Четирите тръби на кулата зазвучаха на запад, на север, на изток и на юг, повтаряйки фраза от траурната песен на крал отпреди петстотин години, сътворена по повод смъртта на негов приятел.

За миг сегашният крал си представи лицето на онзи човек, Ерет-Акбе, застанал на брега на Селидор — тъмноок, потънал в скръб, смъртно ранен, сред костите на дракона, който го беше убил. Странно му се стори, че му хрумват толкова далечни неща точно в такъв момент; ала все пак нямаше нищо странно в това, след като живи и мъртви, хора и дракони ги привличаше нещо, което предстоеше. Нещо, което той все още не можеше да проумее.

Той се спря, докато Ириан и Техану се изравнят с него. Тръгна с тях към двореца и заговори:

— Лейди Ириан, много са нещата, за които бих искал да ви питам, но това, от което народът ми се бои и което съветът ще иска да разбере, е дали вашият народ възнамерява да води война с нас, и защо.

Тя кимна — тежко и решително.

— Ще им кажа каквото знам.

Когато влязоха през покрития със завеса вход зад подиума, в тронната зала цареше суматоха. Врявата беше толкова силна, че отначало трясъкът на жезъла на принц Сийг едва се чу. Тишината настъпи изведнъж, всички се обърнаха и видяха влизащия с дракона крал.

Лебанен не седна, а застана пред кралския трон, а Ириан застана от лявата му страна.

— Чуйте краля — обяви Сийг сред мъртвата тишина. Кралят заговори:

— Съветници! За днешния ден дълго ще се разказва и ще се пее. Дъщерите на вашите синове и синовете на вашите дъщери ще говорят: „Аз съм внук на онзи, който е присъствал на Драконовия съвет!“ И тъй, почетете онази, чието присъствие ни носи тази висока чест. Чуйте Орм Ириан.

По-късно някои от присъствалите на Драконовия съвет разправяха, че когато поглеждали право в нея, виждали само една застанала на подиума висока жена, но щом погледнели малко настрани, улавяли с крайчеца на окото си някакво смътно златисто сияние, засенчващо краля и трона. А мнозина от тях, тъй като знаеха, че не бива да поглеждат в окото на дракон, гледаха настрана; но и нея поглеждаха крадешком. Жените я гледаха и някои я смятаха за простовата, други — за красива, а някои я жалеха, че е трябвало да влезе боса в двореца. А неколцина съветници, които не бяха разбрали какво точно става, се чудеха коя ли ще да е тази жена и кога ли ще влезе драконът.

Докато тя говореше, нищо не наруши пълната тишина. Въпреки че гласът й притежаваше лекотата на повечето женски гласове, той лесно изпълни голямата зала с високия таван. Говореше бавно и официално, все едно че превеждаше наум от древната реч.

— Името ми е Ириан, от областта Стара Ирия на Уей. Сега съм Орм Ириан. Калесин, Най-древния, ме нарича своя дъщеря. Сестра съм на Орм Ембар, когото кралят познаваше, и съм внучка на Орм, който уби кралския съратник Ерет-Акбе и беше убит от него. Тук съм, защото ме повика сестра ми Техану.

— Когато Орм Ембар умря на Селидор, унищожавайки смъртното тяло на магьосника Коб, Калесин дойде отвъд запада и донесе на гърба си краля и великия маг на Роук. После, завръщайки се на Драконовия низ, Най-древния призова народа на запада, чиято реч им бе отнета от Коб и които все още са объркани. Калесин им рече: „Вие позволихте на злото да ви превърне в зло. Бяхте обезумели. Сега разумът ви се върна, но докато ветровете духат от изток, никога няма да сте онова, което бяхте: свободни и от добро, и от зло.“

— И рече Калесин: „Преди много време избрахме. Избрахме свободата. Човеците избраха игото. Ние избрахме огъня и вятъра. Те избраха водата и земята. Ние избрахме запада, а те — изтока.“

— И рече Калесин: „Ала сред нас винаги се намират някои, които им завиждат заради богатството, а сред тях винаги се намират такива, които ни завиждат за свободата. Тъй че ни връхлетя зло и винаги ще остане сред нас, докато не изберем отново, и завинаги, да сме свободни. Скоро аз ще замина отвъд запада, за да полетя на другия вятър. Ще ви отведа там или ще ви чакам, ако дойдете.“

— И тогава неколцина от драконите рекоха на Калесин: „Човеците, в своята завист към нас, преди много време откраднаха половината ни владение отвъд запада и вдигнаха стени от заклинания, та да не можем да ги преминем. Тъй че остави ни сега да ги прогоним в най-далечния изток и да си върнем островите! Човеци и дракони не могат да делят вятъра.“

— И тогава рече им Калесин: „Някога бяхме едно племе. И в знак на това във всяко човешко поколение се раждат по един-двама, които са и дракони. И във всяко поколение на нашия народ, по-дълго от краткия живот на людете, се ражда един от нас, който е и човек. Един от тях сега живее във Вътрешните острови. И има един, който сега живее при нас, който е дракон. Тия двамата са посланиците, носачите на избор. И няма да има повече такива, родени при нас или при тях. Защото равновесието се променя.“

— И им рече Калесин: „Изберете. Елате с мен да полетите на далечната страна на света, на другия вятър. Или останете и си сложете хомота на добро и зло. Или се смалете в жалки и глупави зверове.“ И накрая рече им Калесин: „Последната, която ще направи избора, ще е Техану. След нея избор няма да има. Няма да има път на запад. Само гората ще бъде, защото тя е винаги, в центъра.“

Хората от кралския съвет слушаха, безмълвни като камъни. Ириан стоеше неподвижно и се взираше през тях, докато говореше.

— Изминаха няколко години и Калесин отлетя отвъд запада. Някои го последваха, други — не. Когато се присъединих към своя род, аз последвах Калесин. Но отивам там и се връщам, докато ме носят ветровете.

— Моят народ изпитва ревност и гняв. Ония, що останаха тук, на ветровете на света, започнаха да летят на групи или сами към островите на човеците и повтарят: „Те заграбиха половината ни владение. Сега ние ще вземем целия запад от тяхното владение и ще ги прогоним от него, за да не ни носят повече своето добро и зло. Няма да превием вратове под тяхното иго.“

— Но не се опитваха да убиват островитяни, защото помнеха лудостта си: когато дракони убиваха дракони. Мразят ви, но няма да ви убиват, докато вие не се опитате да ги убиете.

— Така, една от тези групи вече бе долетяла до този остров, Хавнър, който ние наричаме „Студения хълм“. Драконът, който ги предвождаше и който говори с Техану, е моят брат Амауд. Те се стремят да ви прогонят на изток, но Амауд, също като мен, изпълнява волята на Калесин, стреми се да освободи племето ми от хомота, който вие носите. Ако двамата с него и чедата на Калесин успеем да опазим от беди вашия народ и нашия, ще го сторим. Но драконите нямат крал и не се подчиняват на никого, и ще летят накъдето пожелаят. Известно време ще правят така, както кажем двамата с моя брат, в името на Калесин. Но не задълго. И те не се боят от нищо на света, освен от вашите магьосници на смъртта.

Последната дума прокънтя тежко в просторната зала.

Кралят благодари на Ириан и каза:

— Оказахте ни висока чест със своята откровеност. Кълна се в името си, ще ви говоря откровено. Моля да ми кажете, дъще на Калесин, който ме донесе в моето кралство, какво е това, за което казахте, че плаши драконите? Мислех, че те от нищо не се боят, нито в света, нито извън него.

— Боим се от вашите заклинания за безсмъртие — грубо отвърна тя.

— За безсмъртие? — Лебанен се поколеба. — Аз не съм магьосник. Учителю Оникс, говорете от мое име, ако позволи дъщерята на Калесин.

Оникс стана. Ириан го погледна със студените си безстрастни очи и кимна.

— Лейди Ириан — заговори магьосникът, — ние заклинания за безсмъртие не правим. Само магьосникът Коб се опита да стане безсмъртен, с което злоупотреби с изкуството ни. — Говореше бавно, сякаш ровеше в ума си. — Нашият върховен маг, с милорд краля и с помощта на Орм Ембар, унищожи Коб и злото, което той причини. И Върховният маг пожертва цялата си мощ, за да изцери света, да възстанови Равновесието. Никой магьосник, откакто се помним, не се е опитвал да… — И млъкна.

Ириан го погледна в очите. Той сведе глава.

— Магьосникът, когото аз унищожих — каза тя. — Призовникът на Роук, Торион… той какво целеше?

Стъписан, Оникс не отвърна нищо.

— Той се върна от смъртта. Но не жив, като Върховния маг и краля. Беше мъртъв, но се върна през стената благодарение на изкуството си — на вашето изкуство — на вас, мъжете на Роук! Как можем да повярваме на думите ви? Вие нарушихте равновесието на света. Можете ли да го възстановите?

Оникс погледна краля. Изглеждаше отчаян.

— Милорд, не мисля, че тук, в този дворец е мястото, където могат да се обсъждат такива неща — пред всички хора — преди да сме разбрали за какво точно говорим и какво трябва да направим…

— Роук пази тайните си — отбеляза с лек укор Ириан.

— Но на Роук… — проговори Техану, без да става; плахият й глас заглъхна. Принц Сийг и кралят я погледнаха и й дадоха знак да продължи.

Тя се изправи. Лявата й страна бе извърната към съветниците, които седяха по пейките си неподвижни, като окати камъни.

— На Роук е Вечната обител — заговори тя. — Сестро, не е ли имал Калесин точно това предвид, говорейки за гората, която е в центъра? Може би трябва да отидем там. В центъра на нещата.

Ириан се усмихна.

— Ще отида там.

Двете погледнаха краля.

— Преди да ви изпратя на Роук или да тръгна с вас — бавно заговори той, — трябва да разбера какъв е залогът. Учителю Оникс, съжалявам, че толкова тежки въпроси и толкова рисковани дела ни принуждават така открито да обсъждаме действията си. Но съм убеден, че съветниците ми ще ме подкрепят, след като разбера посоката, в която трябва да действам, и я хвана. Това, което съветът ни трябва да знае, е, че островите ни няма защо да се боят от нападение на Народа на Запада… че примирието, най-малко, се поддържа.

— Поддържа се — заяви Ириан.

— Можете ли да ни кажете колко дълго?

— Половин година? — небрежно предложи тя, сякаш ставаше въпрос за ден-два.

— Ще поддържаме примирието половин година с надеждата, че ще бъде последвано от траен мир. Имам ли право да заявя, лейди Ириан, че за да имаме мир с вас, то вашият народ трябва да се увери, че намесата на нашите магьосници в… законите на живота и смъртта няма да ги застрашава?

— Да застрашава всички ни — отвърна Ириан. — Да.

Тук Лебанен се замисли за миг, след което заяви с най-царствено спокойна вежливост:

— В такъв случай съм убеден, че трябва да замина с вас. — Обърна се към пейките. — Съветници, след като е обявено примирие, трябва да търсим мир. За това търсене ще замина където е нужно, властвайки под знака на Пръстена на Елфаран. Ако виждате някакви пречки за това пътуване, кажете ги тук и сега. Защото под въпрос може да е балансът на силите в Архипелага, както и Равновесието на цялото. И ако трябва да замина, то трябва да го направя веднага. Наближава есента, а пътят до остров Роук не е къс.

Окатите камъни останаха да седят дълго, зяпнали и онемели. После принц Сийг рече:

— Тръгнете, кралю, заминете с нашата надежда и вяра, и с магическия вятър в платната ви. — Последва тихо одобрително жужене сред съветниците: „Да, да. Прав е.“

Сийг попита дали има други въпроси или нещо за обсъждане. Никой не проговори и той закри съвета.

На излизане от тронната зала Лебанен му каза:

— Благодаря ти, Сийг.

На което старият принц отвърна:

— Пред вас и дракона какво можеха да кажат горките душици?

(обратно)

4. „Делфин“

Много неща трябваше да се уредят преди кралят да може да напусне престолнината си; открит оставаше и въпросът кой трябва да замине с него на Роук. Ириан и Техану, разбира се, а Техану поиска майка й да е с нея. Оникс заяви, че Елша на всяка цена трябва да замине с тях, а също така и пелнийският чародей Сепел, защото Древното знание на Палн имало много общо с такива неща като прехода между живот и смърт. За капитан на „Делфин“ кралят избра Тосла, както бе правил и преди. В отсъствието на краля за държавните дела щеше да се грижи принц Сийг с отбран кръг от съветници — той също го бе правил и преди.

С което всичко бе уредено, или поне Лебанен мислеше така, докато Тенар не го посети два дни преди да отплават и не му каза:

— Ще говориш с драконите за война и мир, както и за още по-значими неща, казва Ириан, неща, засягащи равновесието на всичко в Землемория. Народът на Каргските земи би трябвало да чуе това обсъждане и да има глас в него.

— Ти ще си тяхната представителка.

— Не аз. Аз не съм поданичка на Върховния крал. Единственото лице тук, което може да представлява неговия народ, е дъщеря му.

Лебанен отстъпи крачка назад, извърна се и накрая проговори с глас, приглушен от усилието да удържи гнева си:

— Знаеш, че тя е съвсем непригодна за такова пътуване.

— Не знам такова нещо.

— Не е образована.

— Тя е умна, практична и смела. Съвсем наясно е какво изисква от нея положението й. Вярно, не е обучавана да властва, но пък какво ли може да научи, затворена в онази килия в Речната къща със слугините си и няколко придворни дами?

— Да говори езика ни, преди всичко!

— Тя го прави. Ако се наложи, ще й превеждам.

Лебанен помълча, след което заговори предпазливо:

— Разбирам грижата ти за нейния народ. Ще помисля какво мога да направя. Но принцесата няма място в това пътуване.

— Техану и Ириан твърдят, че тя трябва да дойде с нас. Майстор Оникс твърди, че също като Елша от Таон, нейното изпращане тук точно по това време не може да е случайно съвпадение.

Лебанен се отдръпна още крачка. Тонът му остана сковано търпелив и вежлив:

— Не мога да го позволя. Невежеството и неопитността й ще я превърнат в сериозно бреме. А и не мога да я излагам на риск. Отношенията с баща й…

— В своето „невежество“, както го наричаш, тя ни подсказа как да отговорим на въпросите на Гед. Държиш се с нея толкова непочтително, колкото собствения й баща. Говориш за нея като за някакво безмозъчно същество. — Лицето на Тенар беше пребледняло от гняв. — Щом се страхуваш да я изложиш на риск, помоли я тя самата да го поеме.

Отново настъпи мълчание. Лебанен заговори със същото вдървено спокойствие, без да я поглежда.

— Щом ти, Техану и Орм Ириан сте убедени, че тази жена трябва да дойде с нас на Роук, и Оникс също е съгласен, приемам преценката ви, макар да съм убеден, че е погрешна. Моля те, кажи й, че може да дойде, ако иска.

— Ти си този, който трябва да й го каже.

Той замълча. После излезе от стаята, без да отговори.

Мина покрай Тенар и макар да не я погледна в очите, я видя ясно. Изглеждаше стара и изцедена, ръцете й трепереха. Съжаляваше я, изпитваше срам от проявената грубост към нея, облекчение от това, че никой друг не бе видял сцената; но тези чувства бяха като бледи искри сред огромния мрак на гнева му към нея, към принцесата, към всички и всичко, които му налагаха това фалшиво задължение, този нелеп дълг. На излизане от стаята разкопча яката на ризата си, сякаш го задушаваше.

Дворцовият му иконом, муден и улегнал човек с прозвище Добриян, изглежда, не го очакваше да се върне толкова рано или точно през тази врата, защото подскочи и го зяпна стъписан. Лебанен го изгледа ледено и му каза:

— Съобщи на Върховната принцеса да се яви при мен следобед.

— Върховната принцеса?

— Да не би да са повече от една? Не знаеш ли, че дъщерята на Върховния крал ни е гостенка?

Слисан, Добриян заломоти извинения, но Лебанен го прекъсна:

— Ще отида лично в Речния дом.

И тръгна — гонен, дърпан за ръкава и най-сетне — удържан от усилията на иконома да го забави, колкото да се събере прилична свита, да се изведат коне от конюшните, да се съобщи на молителите, чакащи за аудиенция в Дългата зала, че тя ще се отложи за следобед, и прочие. Всичките му задължения, дългове, всички онези спънки и капани, всички ритуали и лицемерия на кралската му „власт“, които го дърпаха и теглеха надолу като в тресавище, докато го задушат.

Когато най-сетне доведоха коня му, той се метна на седлото толкова рязко, че животното улови настроението му, вдигна се на задните си крака и зарита. Конярите и слугите се дръпнаха уплашено назад и Лебанен изпита злобно задоволство, като видя разширяващия се пред него кръг. Подкара коня право към портата, без да дочака мъжете от свитата му да се качат по седлата. Поведе ги в бърз тръс през градските улици, доста пред тях, като съзнаваше затруднението на младия офицер, който уж трябваше да язди пред него и да вика: „Път, отворете път на краля!“, но беше изостанал и не смееше да рискува да го подмине.

Беше почти обед; по улиците и площадите на Хавнър беше горещо и почти пусто. Щом чуеха тропота на копитата, хората притичваха на праговете на къщи и дюкяни, познаваха краля си и го поздравяваха. Жени, насядали на прозорците, за да поклюкарстват, поглеждаха надолу и махаха, а една му хвърли цвете. Копитата на коня му закънтяха по тухлите на широк, окъпан от слънцето площад, съвсем пуст освен едно псе, което изкуцука на три крака, без да го е еня за царствената му особа. След площада кралят пое по тесния проход, водещ към настлания с камъни път покрай Серенен, а сетне тръгна по него, в сянката на върбите под старата градска стена към Речния дом.

Ездата донякъде промени настроението му. Горещината и прелестта на смълчания град, усещането за многолюдния живот зад стени и кепенци, усмивката на жената, която му хвърли цветето, дребнавото задоволство от това, че е изпреварил всякаквите там телохранители и помпозен антураж, и най-сетне ароматът и хладината на крайречната езда и сенчестият двор на къщата, в която беше познал толкова дни на покой и удоволствие, всичко това леко го отдалечи от гнева. Чувстваше се отчужден от себе си, вече не ядосан, а празен.

Първите конници от свитата му още навлизаха в двора, когато той скочи от седлото на коня под сянката. Влезе в къщата, цопна сред десетината слуги като камък в гладко езеро и предизвика вълни на хаос и паника.

— Съобщете на принцесата, че съм тук.

Лейди Опал от Стара Демесне на Илиен, главната придворна дама тук, се появи незабавно, поздрави го изящно, предложи му освежителни напитки, държа се така, сякаш посещението му не беше никаква изненада. Тази изисканост донякъде го успокои, а донякъде — ядоса. Това безкрайно притворство! Но какво искаше от лейди Опал — да зяпне като риба на сухо (като много младата придворна дама до нея), защото кралят най-сетне и най-неочаквано е дошъл да види принцесата ли?

— Жалко, че госпожа Тенар отсъства в момента — рече тя. — С нейна помощ много по-лесно се разговаря с принцесата. Но принцесата бележи значителен напредък в езика.

Лебанен беше забравил проблема с езика. Прие мълчаливо предложената му студена напитка. Лейди Опал поведе разговор за дребни неща с помощта на другите дами, без да изкопчи нещо от краля. Той започна да осъзнава, че вероятно се очаква да говори с принцесата в компанията на всички дами, както изискваше благоприличието. Каквото и да смяташе да й каже, станало бе невъзможно да каже каквото и да било. Тъкмо се канеше да стане и да се извини, когато на прага се появи някаква жена с глава и рамене, скрити под кръгъл воал, смъкна се на колене и каза:

— Моля? Крал? Принцеса? Моля!

— Принцесата ще ви приеме в покоите си, ваше величество — преведе лейди Опал. Махна с ръка на един от слугите, който го придружи нагоре по стълбището, по коридора, през някакво преддверие, през една голяма тъмна стая, която като че ли беше пълна до пръсване с жени с червени була, и го изведе на една тераса над реката. Там стоеше фигурата, която той помнеше: цилиндърът от червено и златно.

Булата й потръпваха от лекия речен ветрец като листа на върба. Цилиндърът сякаш се сви, скъси се. Оказваше му почит сигурно. Той й отвърна с поклон. Двамата се изправиха и замълчаха.

— Принцесо — заговори Лебанен и се стъписа, като чу собствения си глас. — Тук съм, за да ви помоля да дойдете с нас на остров Роук.

Тя не отвърна нищо. Той видя как червените була се разтвориха в овал, и ръцете й. Ръце с дълги пръсти, със златист тен — разтвориха булата и откриха лицето й, засенчено в червено. Не можа да го види ясно. Беше висока почти колкото него и очите й се взираха право в него.

— Моя приятелка Тенар — заговори тя — казва: крал да види крал, лице в лице. Аз казва: да.

Полуразбрал, Лебанен отново се поклони.

— Висока чест ми оказвате, милейди.

— Да — отвърна тя. — Оказва висока чест.

Той се поколеба. Този терен беше съвсем различен. Беше неин.

Стоеше пред него неподвижна, златните краища на булата й потръпваха, а очите й го гледаха, скрити в сянката.

— Тенар, Техану и Орм Ириан са убедени, че ще е добре, ако Принцесата на Каргските земи замине с нас на остров Роук. Затова ви моля да дойдете с нас.

— Да дойде.

— На остров Роук.

— На кораб — каза тя и изведнъж тихо изстена. После промълви: — Ще дойде. Аз идва.

Не знаеше какво да отвърне. Каза само:

— Благодаря ви, милейди.

Тя кимна. Само веднъж. Като равен на равен.

Той се поклони. Остави я, както го бяха учили да напуска баща си, принца, при официални случаи в двора на Енлад, без да обръща гръб, а пристъпвайки заднешком.

Тя стоеше с лице към него, разтворила булата пред себе си, докато той не стигна до прага. Тогава пусна ръцете си, булата се затвориха и той я чу как ахна и издиша тежко, като след действие, изискващо неимоверно усилие на волята и на което едва е издържала.

Храбра, беше я нарекла Тенар. Не го разбираше, но съзнаваше, че е бил свидетел на голяма храброст. Целият гняв, който го беше изпълнил, който го беше довел тук, изчезна. Не беше изцеден, нито се чувстваше задушен, чувстваше се като озовал се пред някоя скала, на някое високо място, с чист въздух. Като пред истина.

Мина през стаята, пълна с мърморещи, лъхащи на ухания забулени жени, които се отдръпваха пред него в сумрака. Слезе по стълбището и поговори с лейди Опал, каза добра дума на зяпналата дванайсетгодишна придворна дама. Поприказва учтиво с мъжете от свитата си на двора. Качи се кротко на седлото на сивия си кон и подкара умислено към двореца на Махарион.

Елша прие с фатално примирение вестта, че трябва да отплава обратно за Роук. Будният му живот напоследък се бе изпълнил с толкова странности, че изглеждаше по-съновен от сънищата му, и той не изпитваше особено желание да задава въпроси или да възразява. Щом беше орисан да се скита от остров на остров, така да бъде; съзнаваше, че едва ли тепърва ще се върне в родния си край. Поне щеше да пътува с Тенар и Техану, двете жени, с които сърцето му се отпускаше. Пък и магьосникът Оникс бе проявил доброта към него.

Елша беше свенлив човек, а Оникс — дълбоко сдържан, а и различията в знанията и в положението им разширяваха пропастта между тях; но Оникс на няколко пъти го бе навестил, просто за да поговори с него като с човек, споделящ същото изкуство, и показваше уважение към мнението на Елша — нещо, което озадачаваше скромната му душа. Но Елша не можа да сдържи доверието, което изпитваше към него; и когато часът на тръгването наближи, зададе на Оникс въпроса, който го безпокоеше.

— За котето — промълви той смутено. — Не мисля, че е редно да го взимам. Да го държа толкова дълго затворено. За толкова младо създание е неестествено. Пък и се чудя какво ли ще стане с него…

Оникс не попита какво има предвид. Попита го само:

— Котаракът още ли ти помага да стоиш настрана от каменната стена?

— Да. Често.

Оникс се замисли.

— Ще ти трябва някаква защита, докато стигнем на Роук. Мислех за… Говорил ли си с магьосника Сепел?

— Човекът от Палн? — промълви Елша, леко притеснен.

Палн, най-големият остров западно от Хавнър, имаше славата на загадъчно място. Пелнийците говореха хардийски с особен акцент и използваха много свои думи. В древни времена владетелите им бяха отказали да се подчинят на кралете на Енлад и Хавнър. Магьосниците им не ходеха на Роук, за да се обучават. Широко разпространено беше мнението, че Пелнийското знание, опиращо се на Древните сили на Земята, е опасно, ако не и злокобно. Преди много време Сивият маг на Палн бе опустошил острова си, призовавайки душите на мъртвите, за да съветват него и владетелите му, и тази история бе част от обучението на всеки владетел: „Живите не бива да взимат съвети от мъртвите“. Помнеха се много двубои между човек от Роук и човек от Палн; в един такъв двубой преди две столетия обитателите на Палн и Семел бяха нападнати от мор, след който половината от градовете и селските им земи бяха останали пусти. А преди петнадесет години, когато магьосникът Коб беше приложил Пелнийското знание, за да премине между живота и смъртта, Върховният маг Ястреб бе изразходвал всичката си сила, за да го победи и да поправи злото, което бе причинил.

Елша, както почти всички в кралския двор и в Кралския съвет, беше избягвал близостта на магьосника Сепел.

— Помолих краля да го вземе с нас до Роук — каза Оникс.

Елша примига.

— За тези неща те знаят много повече от нас — каза Оникс. — Повечето от изкуството ни на Призоваване произлиза от Пелнийското знание. Торион беше майстор в него… Сегашният Призовник на Роук, Бранд от Венуей, не би използвал нито една частица от занаята си, извлечена от тяхното знание. Прилагано погрешно, то е носило само щети. Но може би ние просто го използваме погрешно от невежество. То възхожда от много стари времена; може би съществува някакво знание, което сме изгубили. Сепел е мъдър човек и маг. Смятам, че трябва да дойде с нас. И смятам също, че може да ти помогне, стига да му се довериш.

— Щом има вашето доверие — отвърна Елша, — има и моето.

Обикновено сдържаният Оникс се усмихна сухо.

— В тази работа твоята преценка е точно толкова добра, колкото и моята, Елша. Ако не и по-добра. Дано я използваш. Но хайде да те заведа при него.

Тръгнаха заедно през града. Жилището на Сепел се намираше в старата част, близо до корабостроителницата, оттатък Лодкарската улица. Там имаше малка колония пелнийски заселници, дошли да работят в кралската корабостроителница, защото бяха прочути корабостроители. Къщите тук бяха старинни, струпани близо една до друга, с мостовете от покрив на покрив, добавящи на Голямото пристанище на Хавнър втора, въздушна паяжина от улици високо над тези с каменната настилка.

Стаите на Сепел, на третия кат, бяха тъмни, затворени и душни от горещината в разгара на лятото. Той ги отведе по още едно стръмно стълбище на самия покрив. Беше свързан с мост от двете страни със съседните покриви, така че на него си имаше истинско кръстовище, с оживено движение. Стрехите бяха снабдени с ниски парапети, а ветрецът от залива разхлаждаше въздуха. Там седнаха на малки платнени черги в ъгъла, частта на Сепел от покрива, и той им поднесе хладен, леко горчив чай.

Беше нисък петдесетинагодишен човек, закръглен, с малки ръце и крака, с буйно къдрава къса коса и нещо рядко за мъжете на Архипелага — брада, късо подстригана, покриваща мургавите му бузи и челюстта. Държеше се вежливо. Говореше с отсечен, леко напевен акцент, тихо.

Говореха двамата с Оникс, а Елша мълчеше и ги слушаше. Умът му се отнасяше, щом заговореха за непознати му хора и неща. Гледаше покривите и стрехите, цветните градини по покривите и сводестите, изящно изваяни мостове, гледаше на север към планината Онн, грамаден бледосив купол над хълмовете, обвити в лятна мъгла. Съвзе се от унеса си, когато чу пелнийският чародей да казва:

— Вероятно дори Великият маг не е успял напълно да изцери раната, нанесена на света.

„Раната на света“ — помисли Елша. Взря се в Сепел по-напрегнато и Сепел го изгледа. Въпреки цялата мекота на лицето му очите му бяха пронизващи.

— Навярно раната е останала отворена не само заради желанието да се живее вечно — каза Сепел, — а и заради желанието на мъртвите да умрат.

Елша чу отново странни слова и усети, че ги съзнава, без да ги разбира. Сепел отново го изгледа, сякаш очакваше реакцията му.

Елша си замълча, а също и Оникс. Накрая Сепел рече:

— Когато застанете на онзи синор, майстор Елша, за какво ви молят?

— Искат свобода — едва чуто промълви Елша.

— Свобода — промърмори Оникс.

Замълчаха отново. По покривната улица притичаха две момиченца и едно момче, смееха се и викаха: „Ти гониш!“ — онази стара и безкрайна детска игра на гоненка из лабиринта на градските улици, канали, стълбища и мостове.

— Може би поначало си е било лоша сделка — каза Сепел и след като Оникс го погледна въпросително, добави: — Верв надан.

Елша разбра, че словата са от Древната реч, но не знаеше какво значат.

Погледна Оникс, чието лице бе станало гробовно. Оникс промълви само:

— Е, дано се доберем поне до истината, и то скоро.

— На хълма, където е истината — каза Сепел.

— Радвам се, че ще си с нас там. Между другото, Елша тук го тегли към онзи синор нощ след нощ и търси малко отдих. Казах му, че може би знаеш някой начин да му помогнеш.

— А ти ще приемеш ли да те докосне магьосничеството на Палн? — обърна се Сепел към Елша. Тонът му беше леко насмешлив. Но очите му грееха, твърди като гагат.

Устните на Елша бяха пресъхнали.

— Майсторе — проговори той. — На моя остров казваме, че удавникът не пита колко струва въжето. Ако можете да ме опазите от онова място макар и за една нощ, ще имате сърдечните ми благодарности, колкото и нищожна отплата да е това за такъв дар.

Оникс го погледна с лека, насмешлива, не укорителна усмивка.

Сепел изобщо не се усмихна.

— Благодарностите са рядкост в моя занаят. Заради тях съм готов да направя доста. Мисля, че мога да ви помогна, майстор Елша. Но съм длъжен да ви предупредя, че въжето е скъпо.

Елша сведе глава.

— Стигате до синора насън, а не по своя воля, нали?

— Така поне вярвам.

— Мъдро. — Сепел го погледна одобрително. — Кой от нас знае със сигурност каква е волята му? Но щом отивате там насън, ще ви избавя от този сън… за известно време. И на определена цена, както казах.

Елша го погледна питащо.

— Вашата сила.

Отначало Елша не го разбра. После проговори:

— Моята дарба, искате да кажете? Изкуството ми?

Сепел кимна.

— Та аз съм само един кърпач — промълви след малко Елша. — Силата, от която ще се откажа, не е кой знае каква.

Оникс понечи да възрази, но погледна Елша и си замълча.

— Тя е препитанието ви — каза Сепел.

— Някога беше целият ми живот. Но това свърши.

— Може би дарбата ви ще се върне, след като онова, което трябва да стане, стане. Не мога да ви го обещая. Ще се опитам само да възстановя онова, което мога, от това, което ще ви взема. Но всички ние вече вървим в нощната тъма, по земя, която не познаваме. Когато дойде денят, може да разберем къде сме, а може и да не разберем. Е, ако ви опазя от вашия сън срещу тази цена, ще ми благодарите ли?

— Да — отвърна Елша. — Какво е малкото добро от дарбата ми срещу огромното зло, което мога да причиня в невежеството си? Ако ме освободите от страха, в който живея сега, страха, че мога да причиня това зло, ще съм ви благодарен до края на живота си.

Сепел вдиша дълбоко.

— Много пъти съм слушал, че арфите на Таон свирят вярно. — Погледна Оникс. — И Роук няма възражения? — Попита го със същия насмешлив тон.

Оникс поклати глава, но лицето му изглеждаше много мрачно.

— Тогава ще идем до пещерата при Орън. Още тази вечер, ако искате.

— Защо там? — попита Оникс.

— Защото не аз, а Земята ще помогне на Елша. Орън е свято място, пълно е със сила. Въпреки че хората на Хавнър са го забравили и я използват само за да я замърсяват.

Оникс успя да размени няколко думи насаме с Елша, докато слизаха по стълбите след Сепел.

— Не си длъжен да приемаш това, Елша. Смятах, че вярвам на Сепел, но вече не знам.

— Аз му вярвам — отвърна Елша.

Разбираше съмненията на Оникс, но това, което каза, го мислеше сериозно — че е готов на всичко, за да се освободи от страха, че може да направи нещо ужасно. Всеки път, когато се окажеше привлечен в съня си към онази стена от камъни, чувстваше, че нещо се опитва чрез него да влезе в живия свят, че ще го направи, стига той да послуша мъртвите, които го зоват, а всеки път той ги чуваше, ставаше все по-слаб и му беше все по-трудно да устои на зова им.

Тримата дълго вървяха по градските улици в зноя на късния следобед. Излязоха в околностите южно от града, при стръмните скалисти хълмове покрай залива, бедна местност за този богат остров: заблатените низини между хълмистите ридове, малко орна земя по скалистите склонове. Градската крепостна стена тук беше много стара, построена с огромни, нескрепени с хоросан камъни, взети от хълмовете. Отвъд нея нямаше предградия, а и фермите бяха малко.

Крачеха по черен път, който се виеше по първия хълм и след това продължи по билото му, на изток към по-високите хълмове. Горе, откъдето се виждаше целият град, проснал се в златиста мъгла на север, вляво от тях пътят се превърна в лабиринт от тесни пътечки. Продължиха право напред и стигнаха до една огромна пукнатина в земята, черна пропаст, широка двайсет стъпки или повече, точно на пътя им.

Сякаш скалният гръбнак се бе прекършил от някакво потръпване на земята и не се беше изцерил. Слънчевата светлина от запад огряваше устието на пропастта и стръмните скали малко по-надолу, но под тях цареше пълен мрак.

В долината, на юг от хребета, имаше някаква кожарска работилница. Щавачите бяха носили тук боклука и го бяха хвърляли в пукнатината, без да ги е грижа, тъй че навсякъде беше осеяно с полуобработена кожа и вонеше на гнилоч и пикня. Но когато пристъпиха до ръба на пропастта, оттам ги лъхна друга миризма: хладен, рязък земен въздух, който накара Елша да се отдръпне.

— Скръбно ми е за това, скръбно! — високо извика магоьосникът на Палн и със странно изражение огледа боклуците, а после — покрива на щавачницата. Но след малко заговори на Елша с обичайната си кротост: — Това е пещерата, или цепнатината, наречена Орън, която познаваме от най-древните ни карти на Палн, наричат я още „Устните на Паор“. Говорила е на тукашните хора, когато за първи път дошли от запад. Преди много време. Хората са се променили. Но тя си е същата, като тогава. Тук можеш да смъкнеш бремето си, ако искаш това.

— Какво да направя? — попита Елша.

Сепел го отведе до южния край на огромния процеп, там, където той се стесняваше и събираше в тесни скални жлебове. Каза му да легне по очи, за да може да се взира надолу и надолу в непрогледния мрак.

— За земята се дръж — му каза. — Само това трябва да правиш. И да се раздвижи, дръж се за нея.

Елша легна и се вторачи между стените от камък. Усети как острите камъни се забиха в гърдите и бедрата му; чу, че Сепел зареди заклинание на висок глас с думи, които знаеше, че са на Езика на Сътворението; усети топлината на слънцето по раменете си и помириса вонята на леш от тепавичарницата. После от глъбините го лъхна резкият и кух дъх на пещерата, от което собственият му дъх секна и главата му се замая. Тъмнината пое нагоре към него. Земята под него се раздвижи, поклати се и се затресе, и той се впи в нея, вслушан в песента на високия глас, вдишвайки земния дъх. Тъмнината се надигна и го обгърна. Слънцето изчезна.

Когато се върна, слънцето се беше смъкнало ниско — червена топка над западните брегове на залива. Видя го. Видя и Сепел, седнал наблизо, уморен и окаян, черната му сянка — издължена над скалистата земя между дългите сенки на канарите.

— Събуди се най-после — промълви Оникс.

Елша осъзна, че лежи по гръб, положил глава на коленете на Оникс; един ръбест камък се беше забил в плешките му. Надигна се замаян и се извини.

Тръгнаха веднага щом почувстваха, че могат да вървят, защото трябваше да изминат доста мили, а беше ясно, че нито той, нито Сепел могат да крачат бързо. Когато отново излязоха на Лодкарската улица, се беше стъмнило съвсем. Сепел се сбогува с тях, като погледна питащо Елша — стояха под светлината от близката кръчма.

— Направих каквото ме помоли — каза му със същия окаян поглед.

— Благодаря ти — отвърна му Елша и подаде на магьосника дясната си ръка по обичая на хората от Енлад. Сепел леко я докосна. Така се разделиха.

Елша беше толкова уморен, че едва се държеше на крака. Резкият, странен въздух на пещерата още лепнеше на устата и гърлото му, от него се чувстваше олекнал, с празна глава, кух. Когато най-сетне стигнаха в двореца, Оникс поиска да го заведе до стаята му, но Елша го увери, че е добре и че му трябва само да си почине.

Влезе и Дръп заскача и замаха с опашка за поздрав.

— Ох, вече нямам нужда от теб — рече Елша и се наведе да погали гладкото сиво гръбче. В очите му избиха сълзи. Легна на леглото, а котаракът скочи, сви се на кълбо на рамото му и замърка.

А той заспа: черен и празен сън, без сънища, които да помни, без гласове, които да зоват името му, без хълм със суха трева, без смътна каменна стена, без нищо.

Вечерта преди да отплават на юг Тенар вървеше през дворцовите градини с натежало сърце и изпълнена с тревога. Не искаше да тръгва за Роук, Острова на мъдрите, Острова на Магьосниците. („Прокълнатите вещери“ — прошепна на каргски някакъв глас в ума й.) Какво да прави там? Каква полза щеше да има там от нея? Искаше й се да се върне на Гонт, при Гед. Да се върне в къщата си, при работата си, при скъпия си мъж.

Беше отчуждила Лебанен. Беше го загубила. Държеше се любезно, учтиво. Но не прощаваше.

„Колко се боят мъжете от жените!“ — мислеше тя, докато крачеше между късно разцъфтелите розови храсти. Не поотделно, а от жените, когато си говорят, когато действат заедно, когато се застъпват една за друга — тогава мъжете виждаха все заговори, козни, примки и капани.

И бяха прави, разбира се. Жените бяха склонни, като жени, да взимат страната на следващото поколение, не на сегашното; заплитаха връзките, в които мъжете виждаха вериги; връзките, които мъжете приемаха като окови. Двете със Сесеракх наистина бяха в съюз срещу него и бяха готови да го предадат, ако наистина се окажеше, че освен независим не е нищо друго. Ако се окажеше само въздух и огън, без земна тежест, без търпелива вода…

Но не толкова Лебанен я тревожеше, колкото Техану. Неземната, нейната Теру, крилатата душа, дошла да постои малко с нея и която, знаеше си, скоро щеше да я остави. От огън — към огън.

И Ириан, с която щеше да замине Техану. Какво общо можеше да има това ярко, огнено същество с някаква си стара къща, която трябва да се мете, с един старец, за когото да се грижиш? Как можеше Ириан да разбере такива неща? Какво я интересуваше нея, един дракон, че човек трябва да поеме дълга си, да се омъжи, да има деца, да носи хомота на смъртта?

Самотна и безполезна, сред същества, обречени на висша, нечовешка съдба, Тенар изцяло се отдаде на мъката по дома. Мъка не само по Гонт. Защо да не е в съюз със Сесеракх, която можеше и да е принцеса така, както тя самата преди време беше жрица, но която нямаше да полети на огнени криле, защото бе дълбоко и изцяло земна жена? И говореше езика на Тенар! Беше я учила усърдно на хардийски, радваше се на бързината, с която се учеше, но едва сега разбираше, че истинската й радост е била от това, че може да поговори с нея на каргски, да чува и да изрича думи, съдържащи в себе си цялото й детство.

Щом пое по пътеката, водеща до езерцата с риба под върбите, видя Елша. С него имаше някакво момченце. Говореха си тихо и много сериозно. Винаги се радваше, когато видеше Елша. Жалеше го заради болката и страха, който го беше обзел, почиташе го за търпението, с които ги понасяше. Допадаше й откритото му, хубаво лице и езикът му й допадаше. Какво лошо в това да добавиш малко повечко изящество в обикновената реч? А и Гед му се бе доверил.

Спря се по-далечко, за да не прекъсне разговора им, и видя как с момчето клекнаха на пътеката и загледаха в храстите. След малко от един храст изскочи сивото коте на Елша. Не им обърна внимание, а застъпва през тревата внимателно, лапа подир лапа, свело ниско корем и със светнали очи — дебнеше някакво бръмбарче.

— Можеш да го оставяш навън по цяла нощ, ако искаш — каза Елша. — Тук не може нито да се загуби, нито да пострада. Много обича да е на открито. Тези големи градини за него са като целия Хавнър. Или можеш да го пускаш сутрин. А ако искаш, може да спи с теб.

— О, това би ми харесало — рече свенливо хлапето.

— Но тогава, нали, кутията му с пясък ще трябва да е в твоята стая. И паница с прясна вода, винаги да е пълна.

— И храна.

— Е, да. Веднъж на ден. Да не му даваш повече. Малко е лаком. Склонен е да мисли, че Сегой е сътворил островите само за да може Дръп да си пълни корема.

— Хваща ли риби в езерото? — Котаракът сега се беше приближил до едно от езерцата с шарани, седеше на тревата и се озърташе; бръмбарът беше отлетял.

— Обича да ги гледа.

— И аз — каза момчето. Станаха и тръгнаха към езерата.

Тенар ги гледаше затрогната. Някаква невинност имаше и у Елша, но невинност мъжка, не детинска. Щеше да е добре да си има деца. Щеше да им е добър баща.

Замисли се за своите деца, и за внучетата — макар че най-голямата на Ябълка, Пипин, възможно ли беше? Кога Пипин стана на дванайсет? Тази година или другата щяха да я именуват! О, време беше да се връща у дома. Време беше да навести Средна долина, да купи подарък за имения ден на внучка си и играчки за малките, да се погрижи палавият Спарк да не изпотроши пак крушите, да поседи и да си побъбри с милата си дъщеря, Ябълка… истинското име на Ябълка беше Хейохе, името, което й беше дал Оджиън… Мисълта за Оджиън винаги идваше с обич и копнеж. Видя камината на къщата в Ри Алби. Видя Гед, седнал там край камината. Видя го как извръща тъмното си лице, за да я попита. Отвърна му, високо, сред градините на Новия дворец на Хавнър, на стотици мили от онази камина:

— Веднага, щом мога!

На заранта, в яркото лятно утро, всички слязоха от двореца, за да се качат на борда на „Делфин“. Жителите на Хавнър превърнаха заминаването в празненство — изпълниха улиците и кейовете, запушиха каналите с малките си островърхи лодки, които наричаха „черупки“, осеяха големия залив с лодки и джонки, развели ярки знамена; знамена и флагове се вееха и на кулите на големите къщи, и на пилоните по мостовете, високо и ниско. Докато минаваше през тези ликуващи тълпи, Тенар си спомни за онзи толкова отдавнашен ден, когато двамата с Гед влязоха в Хавнър с Руната на мира, Пръстена на Елфаран. Този пръстен-гривна тогава бе на ръката й и тя я държеше високо, за да могат хората да я видят на слънчевата светлина, а те ликуваха и протягаха ръце, сякаш искаха да я прегърнат. Мисълта за това я накара да се усмихне. Усмихваше се, когато мина по мостика и се поклони на Лебанен.

Той я поздрави с традиционния поздрав на корабовладелеца:

— Госпожо Тенар, бъдете добре дошла на борда.

Тя му отвърна, трогната от незнаен импулс:

— Благодаря ти, сине на Елфаран.

Той я погледна за миг, стъписан от името. Ала веднага след нея пристъпи Техану и той повтори официалния поздрав:

— Господарке Техану, бъдете добре дошла на борда.

Тенар продължи към носа на кораба — помнеше едно удобно ъгълче до кабестана, където пътникът можеше да е настрана от усърдния труд на екипажа и в същото време да вижда всичко, което става по оживената палуба, както и извън кораба.

По главната улица, водеща към пристана, настъпи вълнение: идваше Върховната принцеса. Тенар със задоволство забеляза, че Лебанен, а може би икономът му, се бе погрижил идването на принцесата да е съпроводено с подобаваща пищност. Конен ескорт й отваряше път през тълпите, конете цвилеха и потрепваха изящно с копита. Високи червени пера, същите, каквито носеха на шлемовете си каргските воини, се вееха на покрива на затворената позлатена каляска, превела принцесата през целия град, и на главите на четирите сиви коня, които я теглеха. Музикантите край брега засвириха с тръби, тамбури и тамбурини. А хората, разбрали, че си имат принцеса, която могат да видят и поздравят, завикаха радушно и занапираха, колкото им позволяваха конниците и пешата охрана, зяпнали от възторг, и засипаха нестройни поздрави:

— Да живее кралицата на каргите! — викна някой, а друг: — Не е… — И други: — Виж ги, всички са в червено, красиви като рубини, ама коя от тях е тя? — А пък други: — Да живее принцесата!

Тенар видя как Сесеракх — забулена от глава до пети естествено, но не можеше да я сбърка на ръст и осанка — слезе от каляската и заплува през човешкото множество, самата тя като кораб, към платформата. Две от придружителките й, също забулени, но по-ниски, забързаха зад нея, последвани от лейди Опал от Илиен. Сърцето на Тенар се сви. Лебанен беше постановил в това пътуване да не участват слуги и придружители. Не беше разходка за забавление, строго бе заявил той, и тези, които се качат на борда, трябва да имат сериозно основание. Нима Сесеракх не беше разбрала това? Или до такава степен не можеше да се отдели от глупавите си сънароднички, че бе готова да се опълчи на краля? Това щеше да е възможно най-неприятното начало на пътешествието.

Но в подножието на стълбичката гънещият се на златни вълни червен цилиндър спря и се обърна. Протегна ръце и златните пръсти на златистите длани блеснаха на слънцето. Принцесата прегърна слугините си, явно се сбогуваше. Прегърна и лейди Опал, с присъщата за царствени и знатни особи публична тържественост. После лейди Опал подкара придружителките обратно към каляската, а принцесата отново се обърна към кораба.

Последва пауза. Тенар видя как безликият червено-златист стълб вдиша дълбоко. И се изправи още повече.

И продължи напред — бавно, защото ъгълът беше стръмен, ала с непоколебимо достойнство, пред което шумните тълпи се смълчаха и зяпнаха омаяни.

Стигна до палубата и застана там, с лице срещу краля.

— Върховна принцесо на Каргските земи, бъдете добре дошла на борда — обяви с кънтящ глас Лебанен.

При тези думи тълпата избухна:

— Ура за принцесата! Да живее кралицата! Добре стъпваш, Червеничката ни!

Лебанен каза нещо на принцесата, но при многото възгласи Тенар не можа да чуе какво. Червеният стълб се обърна към многолюдното множество на брега и се поклони, сковано, но с изящество.

Техану я беше очаквала близо до краля и сега пристъпи напред, проговори й, поведе я към задната каюта на кораба, и тежките, леко полюшващи се червено-златни була се скриха. Тълпата завика и зарева още по-гръмко:

— Върни се, принцесо! Къде е Червеничката ни? Къде е господарката ни? Къде ни е кралицата?

Тенар погледна към краля в другия край на кораба. Въпреки несретата и натежалото й сърце, в гърдите й се надигна неудържим смях. Помисли си: „Горкото момче, а сега какво ще правиш?“ Бяха я обикнали още при първата отворила им се възможност да я видят, въпреки че още не я бяха видели истински… О, Лебанен, всички сме в съюз срещу теб!

„Делфин“ беше кораб с прилични размери, устроен да вози един крал с известни удобства; но най-напред и преди всичко беше устроен да плава, понесен на крилете на вятъра, за да го отведе там, където потрябва, възможно най-бързо. Помещенията бяха тесни дори когато на борда му беше само екипажът с няколко офицери, краля и неколцина спътници. На това пътуване до Роук помещенията бяха претъпкани. Екипажът, разбира се, щеше да търпи обичайните несгоди и да спи във високата три стъпки бърлога на предния трюм; но офицерите трябваше да се сбутат в окаяния килер под мостика. Колкото до пътниците, четирите жени се настаниха в предназначената обикновено за краля каюта под тясната кърма, а каютата под нея, обикновено предназначена за корабовладелеца и още един-двама офицери, побра краля, двамата магьосници, заклинателя и Тосла. Според Тенар възможността теснотията и неудобствата да им развалят настроението беше безкрайна. Ала първата и най-неотвратима възможност беше на Принцесата да й прилошее.

Носеха се през Големия залив с възможно най-кроткия вятър, водата беше спокойна и корабът се плъзгаше като лебед по безветрено езеро; но Сесеракх се беше свила на койката си и отчаяно проплакваше всеки път, щом надникнеше през булата си и видеше през широките прозорци на кърмата гладката, огряна от слънцето вода, прорязана от тънката бяла диря на кораба.

— Ще заподскача! — хленчеше тя на каргски.

— Изобщо няма да подскача — каза й Тенар. — Мисли с главата си, принцесо!

— Стомахът ми е, не е главата! — проплака Сесеракх.

— На никого не може да му прилошее в такава вода. Тебе просто те е страх.

— Майко — възрази Техану. — Не я кори. Ужасно е, когато ти прилошее.

— Не й е лошо! — Тенар беше абсолютно уверена в правотата на думите си. — Сесеракх, на теб не ти е лошо. Теб те е страх, че ще ти прилошее. Стегни се. Излез на палубата. Чистият въздух ще те оправи. Чист въздух и кураж.

— О, приятелко — промърмори Сесеракх на хардийски. — Дай ми кураж!

Тенар леко се стъписа.

— Трябва сама да го намериш, принцесо. — Съжали и добави: — Хайде, просто се опитай да излезеш на палубата. Техану, виж дали можеш да я убедиш. Помисли само колко ще страда, ако наистина ни хване буря!

Двете успяха някак да вдигнат Сесеракх на крака и да я облекат в цилиндъра от червени була, без който тя, разбира се, не можеше да се появи пред очите на мъже; полека-лека я изкараха от каютата, под сянката на страничната палуба, и трите насядаха върху гладките като кост безукорни дъски да погледат яркосинята морска шир.

Сесеракх отваряше от време на време булата пред лицето си, колкото да надникне право напред, но най-вече гледаше в скута си: поглеждаше плахо към водата, стискаше очи и отново ги свеждаше към скута си.

Тенар и Техану си побъбриха — сочеха минаващите кораби, птиците, островчетата.

— Красиво е. Забравила бях колко обичам да плавам! — каза Тенар.

— Харесва ми, когато забравя за водата — каза Техану. — Като полет е.

— Ех, вие, драконите — промълви Тенар. Изрече го леко, но думите тежаха. За първи път беше споменала за вида на осиновената си дъщеря. Усети как Техану извърна лице и я погледна с виждащото си око. Сърцето на Тенар заби силно. — Въздух и огън.

Техану си замълча. Но ръката й, нежната кафява ръка, не черният нокът, се протегна, хвана ръката на Тенар и я стисна.

— Не зная какво съм, майко — прошепна тя.

— Аз знам — каза Тенар. А сърцето й заби още по-силно отпреди.

— Не съм като Ириан — рече Техану. Опитваше се да я утеши, да я успокои, но в гласа й се долавяше копнеж, нетърпелива ревност, неутолимо желание.

— Почакай. Почакай и ще разбереш — отвърна майка й с мъка. — Ще разбереш какво да сториш… какво си… щом му дойде времето.

Говореха си толкова тихо, че принцесата не можеше да чуе какво си казват, дори да можеше да разбере. Забравили бяха за нея. Но тя долови името на Ириан, разтвори булата с тънките си длани и ги погледна; очите й светнаха под топлата червена сянка и тя попита:

— Ириан, тя е?

— Някъде напред… ей там… — Тенар махна към носа на кораба.

— Тя намира на себе кураж. Ха?

След малко Тенар отвърна:

— Няма нужда да го търси. Тя е безстрашна.

— Аха — тихо каза принцесата.

Ярките й очи пробягаха по дългата палуба към носа, където Ириан стоеше до Лебанен. Кралят сочеше напред с широк жест, говореше й нещо развълнувано. Засмя се и Ириан, висока колкото него, също се засмя.

— Открито лице — промълви Сесеракх на каргски. А сетне на хардийски — замислено и едва чуто: — Безстрашна.

Затвори булата си и остана да седи неподвижна и безлика.

Дългите брегове на Хавнър синееха зад тях. Планината Онн се рееше смътна високо на север. Черните базалтови стълбове на остров Омер се издигаха откъм десния борд на кораба, промъкващ се през проливите на Ебавнор към Вътрешното море. Слънцето грееше ярко, вятърът духаше свеж, беше поредният хубав ден. Всички жени седяха под платнения навес, вдигнат им от моряците до задната каюта. Жените носеха на един кораб късмет и затова се надпреварваха да им създадат колкото може повече дребни удобства. Тъй като магьосниците също можеха да донесат или късмет, или зло на един кораб, моряците и с тях се стараеха да се отнасят колкото може по-добре; техният навес беше изпънат на предната палуба, с хубава гледка по курса. Жените разполагаха с кадифени възглавнички, на които да седят (благодарение на доброто хрумване на краля или на иконома му); магьосниците седяха върху вързопи платно, което също вършеше работа.

Скоро Елша разбра, че с него се отнасят, и го смятат за един от магьосниците. Нищо не можеше да направи по въпроса, макар да се смущаваше да не би Оникс и Сепел да си помислят, че претендира за равенство с тях, а още повече се притесняваше заради това, че той вече дори не беше заклинател. Дарът му си беше отишъл. Вече не притежаваше никаква сила. Знаеше го толкова сигурно, колкото ако си бе изгубил зрението или ако ръката му се бе парализирала. Нямаше вече да може да оправи счупена кана, освен с лепило; а и с лепило щеше да я залепи лошо, защото никога не му се беше налагало.

А освен занаята беше изгубил и още нещо, нещо много по-голямо от занаята го беше напуснало. Загубата му го оставяше, също както го беше оставила смъртта на жена му, в пустота, в която не можеше да има никаква радост, никаква новост. Нищо повече не можеше да се случи. Нищо не можеше да се промени.

След като не беше разбирал тази по-значима страна от дарбата си преди да я изгуби, сега той се замисли върху нея, замисли се за естеството й. Беше като да знаеш по кой път да поемеш, реши накрая. Като да знаеш посоката към дома. Не нещо, което би могъл лесно да определиш или да говориш много за него, ала някаква връзка, от която зависи всичко останало. Без нея му беше пусто. Чувстваше се безполезен.

Но поне не беше и вреден. Сънищата му сега се рееха безсмислени. Не го водеха към онези мрачни земи, на хълма с мъртвата земя, при стената от камъни. Не го викаха гласове в тъмното.

Често си помисляше за Ястреба и съжаляваше, че не може да поговори с него: с Върховния маг, който бе изразходвал цялата си мощ и след като бе живял като най-великия сред великите, сега доживяваше живота си в бедност и лишен от почит. Все пак кралят жадуваше да му окаже почит; тъй че нищетата на Ястреба се дължеше на личния му избор. Навярно, реши Елша, богатствата и високият сан щяха да са срамни за човек, изгубил истинското си богатство: пътя си.

Оникс явно съжаляваше, че е тласнал Елша към тази замяна или сделка. Винаги се беше държал съвсем дружелюбно с него, но сега се отнасяше към него с някаква смесица от почит и угризение, докато отношението му към магьосника от Палн бе станало някак отчуждено. Самият Елша не изпитваше никакво негодувание към Сепел, нито съмнение в добрите му намерения. Древните сили си бяха Древните сили. Прилагането им винаги биваше съпроводено с риск. Сепел му беше казал какво ще трябва да плати и той го беше платил. Не беше съвсем разбрал колко висока ще се окаже цената, но това не бе по вина на Сепел. Беше си негова, затова че не бе оценил дарбата си според истинската й стойност.

И така, той седеше с двамата магьосници, мислеше за себе си като за фалшива монета, сравнена със златото им, но ги слушаше с цялото си внимание; те му вярваха и си говореха открито, а думите им бяха за него обучение, за каквото не бе посмявал и да мечтае като заклинател.

А докато си седяха под белия платнен навес, те си говореха за една сделка: много по-голяма сделка от онази, която той беше сключил, за да се отърве от сънищата си. Оникс многократно бе повторил словата на Древната реч, споменати от Сепел на покрива: верв надан. И докато си говореха, Елша постепенно започна да схваща, че тези думи означават нещо като избор, разделяне, създаване на две неща от едно. Далече, много далече назад във времето, преди кралете на Енлад, преди да се появи хардийското писмо, може би преди да се появи хардийският език, когато съществувал само Езикът на Сътворението, хората като че ли бяха направили някакъв избор, отказали се бяха като че ли от някаква могъща сила или притежание, за да се сдобият с друга.

Разговорът на магьосниците беше труден за следене, не толкова защото криеха нещо, а по-скоро защото самите те опипваха неща, изгубени в едно мъгливо минало, в безпаметни времена. Словата на Древната реч по необходимост идваха на езика им, а понякога Оникс заговаряше изцяло на този език. Но Сепел предпочиташе да му отвръща на хардийски. Сепел пестеше словата на Сътворението. Дори веднъж вдигна ръка да прекъсне Оникс и когато чародеят от Роук го погледна изненадано, той промълви: „Словата-заклинания действат“.

Учителят на Елша Ганет също беше наричал думите от Древната реч „слова-заклинания“. „Всяка от тях е дело на силата — твърдеше той. — Истинните думи създават истината.“ Скъперничеше Ганет откъм словата-заклинания, които знаеше, изговаряше ги само при нужда, а напишеше ли някоя руна, освен обикновените, с които пишеше на хардийски, я изтриваше още щом я довършеше. Повечето заклинатели бяха също толкова предпазливи, било за да опазят знанието за себе си, или защото хранеха голяма почит към Езика на Сътворението. Дори Сепел, макар да беше магьосник с много по-широки познания и разбиране за тези слова, предпочиташе да не ги използва в разговор, а да се придържа към обикновения език, който макар да допускаше лъжи и грешки, поне позволяваше увъртане и измъкване.

Навярно това бе част от онзи голям избор, който хората бяха направили в древни времена: да се откажат от вроденото в Древната реч познание, което някога бяха споделяли с драконите. Дали не го бяха направили, чудеше се Елша, за да си имат свой език, език, подходящ за човешкия род, на който да могат да лъжат, да увъртат, да шикалкавят и да измислят разни чудеса, които никога не са били и нивга няма да бъдат?

Драконите не говореха на никакъв друг език освен на Древната реч. И в същото време винаги твърдяха, че драконите лъжат. Така ли беше, чудеше се той. След като словата-заклинания бяха истинни, как бе възможно дори един дракон да ги използва, за да лъже?

Сепел и Оникс бяха стигнали до една от дългите, спокойни, изпълнени с тих размисъл паузи в разговора си. Като забеляза, че Оникс всъщност е почти задрямал, Елша тихо попита пелнийския чародей:

— Вярно ли е, че драконите могат да казват неистина с истинните думи?

Пелниецът се усмихна.

— Това — както казваме на Палн — е същият въпрос, който Ат е задал на Орм преди хиляда години. „Може ли един дракон да лъже?“ — попитал магът. А Орм отвърнал: „Не“, след което го лъхнал и го изгорил на пепел… Но трябва ли да вярваме на тази история, след като единственият, който би могъл да я разкаже, е самият Орм?

„Безгранични са аргументите на магьосниците“, каза си Елша, но само наум.

Оникс определено беше заспал; беше опрял глава на дървената стена, отпуснал мрачното си лице.

Сепел заговори с още по-кротък глас отпреди.

— Елша, надявам се, че не съжаляваш за това, което направихме при Орън. Знам, нашият приятел смята, че не съм те предупредил ясно за последствията.

Елша отвърна без колебание:

— Доволен съм.

Сепел сведе тъмната си глава.

След малко Елша добави:

— Зная, че се стараем да поддържаме Равновесието. Но Земните сили си правят свои сметки.

— И тяхната справедливост е трудно разбираема за хората.

— Така е. Опитвам се само да разбера защо точно това, занаята ми имам предвид, трябваше да дам, за да се отърва от съня си. Какво общо може да има едното с другото?

Сепел дълго не отговори, а после вместо отговор го попита:

— Не стигна ли със занаята си до онази каменна стена?

— Съвсем не — убедено отвърна Елша. — И да исках, нямаше да имам повече сила да стигна дотам, отколкото да се опазя от това ходене.

— Как тогава стигна дотам?

— Жена ми ме повика и сърцето ми тръгна към нея.

Магьосникът помълча дълго.

— И други мъже са губили любимите си жени.

— Така каза и господарят Ястреб. И ми каза освен това: това е истина, но все пак връзката между хора, които се обичат истински, се доближава до онова, което трае вечно.

— През каменната стена не устоява никаква връзка.

Елша погледна смуглото, кротко, с проницателни очи лице на магьосника.

— Защо е така?

— Смъртта разкъсва всяка връзка.

— Тогава защо мъртвите не умират?

Сепел го изгледа изненадано.

— Простете — промълви Елша. — В невежеството си казах нещо глупаво. Имам предвид следното: смъртта прекъсва връзката на душата с тялото и тялото умира. Връща се в земята. Но духът трябва да отиде в онова тъмно място и да съхрани подобие на тялото, и да търпи там… колко? Вечно? Сред тамошния прах и тъмнина, без светлина, без любов, без никаква радост? Не мога да го понеса, като си помисля, че Лилия е там. Защо трябва да бъде там? Не може ли да е… — Гърлото му се стегна. — Да е свободна?

— Защото вятърът там не духа — отвърна Сепел. Изражението му бе станало много странно, гласът — хриплив. — Престанал е да духа, заради изкуството на един човек.

Продължи да се взира в Елша, но като че ли не го виждаше. Изражението му се промени. Той извърна поглед към красивата извивка на бялото предно платно, изпълнено с дъха на северозападния вятър, после погледна Елша през рамо.

— За това нещо знаеш толкова, колкото и аз, приятелю — промълви с почти обичайната си мекота. — Но го знаеш с тялото си, в кръвта си, в пулса на сърцето си. А аз зная само думи. Стари думи… Тъй че по-добре да стигнем все пак до Роук, където навярно мъдреците ще могат да ни кажат какво да направим. А ако те не могат, то може би ще ни кажат драконите. Или може би тъкмо ти ще ни посочиш пътя.

— Е, това ще е все едно слепецът да поведе зрящите към ръба на пропастта! — засмя се Елша.

— Да, само че ние вече сме на ръба на пропастта, със затворени очи — каза чародеят от Палн.

На Лебанен корабът му се струваше твърде малък, за да побере огромното безпокойство, което го изпълваше. Жените седяха под малкия си навес, а магьосниците — под своя, като накацали в редици гъски, но той само крачеше, обзет от нетърпение, по тясната палуба. Имаше чувството, че тъкмо нетърпението му, а не толкова вятърът тласка „Делфин“ толкова бързо на юг — но не достатъчно бързо. Искаше му се пътуването час по-скоро да приключи.

— Помните ли флота на път за Уотхорт? — каза Тосла, който дойде при него, докато той стоеше при кормчията и оглеждаше картата и откритото море напред. — Голяма гледка беше. Трийсет кораба в колона!

— Бих предпочел да плавахме към Уотхорт — отвърна Лебанен.

— Роук никога не ми е харесвал — съгласи се Тосла. — На двайсет мили от брега му не срещаш ни един приличен вятър или течение, само магьоснически фокуси. А и скалите на север от него никога не са на едно и също място. А и градът е пълен с измами и разни шарлатани, дето се превръщат в какво ли не. — Изплю се по посока на вятъра. — Бих предпочел отново да срещна стария Гор и неговите ловци на роби!

Лебанен кимна, но си замълча. Често тъкмо в това се състоеше удоволствието от компанията на Тосла: казваше точно това, което Лебанен изпитваше, и го казваше много по-добре от самия него.

— Кой беше оня, глухонемият — попита Тосла, — дето уби Сокола на стената?

— Егри. Пиратът, станал ловец на роби.

— Да, вярно. Обаче той ви позна, при Сора. Веднага тръгна към вас. Винаги съм се чудел как стана.

— Защото веднъж ме беше хванал за роб.

Не беше лесно да изненадаш Тосла, но този път морският вълк зяпна. Явно не можеше да го повярва, но не можеше и да го каже, тъй че просто нямаше какво да каже. Лебанен за миг се порадва на ефекта, след което го съжали.

— Когато Върховният маг ме взе да подирим Коб, най-напред заминахме на юг. Един човек в град Хорт ни предаде на ловците на роби. Удариха Върховния маг по главата, а аз побягнах — мислех, че така ще ги отвлека от него. Но се оказа, че преследват точно мен — продаваем бях. Събудих се окован в една галера, плаваща за Соул. Той ме освободи още преди да се мръкне. Железата изпадаха от нас като сухи листа. И каза на Егри, че повече няма да проговори, преди да открие дума, достойна да бъде изречена… Появи се на галерата като мълния над водата… Чак тогава разбрах какво представлява.

Тосла помълча умислен.

— И е смъкнал веригите на всички роби? А защо другите не са убили Егри?

— Сигурно са го откарали на Соул и са го продали — отвърна Лебанен.

Тосла отново се умисли.

— Затова значи толкова се постарахте да премахнете търговията с роби?

— Една от причините.

— Общо взето, не влияе добре на характера — отбеляза Тосла. Погледна картата на Вътрешното море, изпъната върху палубата вляво от кормчията. — Остров Уей. Откъдето е драконката.

— Забелязвам, че се държиш настрана от нея.

Тосла облиза устни, но не подсвирна — на борда на кораб беше все пак.

— Нали я знаете оная песен, дето ви я споменах, за Девицата от Белайло. Е, винаги съм мислил, че е само приказка. Докато не я видях.

— Няма да те изяде, Тосла.

— Щеше да е славна смърт — отвърна малко кисело морякът.

Кралят се засмя.

— Ама и вие не предизвиквайте късмета.

— Не бой се.

— Гледам ви, говорите си с нея леко и спокойно. Все едно да си бъбриш с вулкан, според мен… Но да ви кажа, не бих имал нищо против да видя малко повечко от оня подарък, дето ви го пратиха каргите. Ако съдя по стъпалцата, гледката ще си струва. Ама как да я изкара човек от тая шатра? Стъпалата са страхотни, ама и малко повече да можеше да види човек, глезенче нещо поне…

Лебанен усети, че се е намръщил, и се извърна настрана, за да не го забележи Тосла.

— На мене ако ми пратеше някой такъв подарък — рече Тосла, загледан над морето, — щях да го отворя.

Лебанен не можа да сдържи нетърпеливия си жест. Тосла го забеляза; бърз беше. Ухили се лукаво и не каза нищо повече.

Корабовладелецът излезе на палубата и Лебанен се заговори с него.

— Нещо притъмня напред.

Мъжът кимна.

— Гръмотевични шквалове на юг и на запад. През нощта ще навлезем в тях.

Следобеда морето стана по-набраздено, благата слънчева светлина придоби сивкав оттенък, вятърът задуха отривисто ту от едната страна, ту от другата. Тенар бе казала на Лебанен, че принцесата се бои от морето и морската болест, и той се озърна веднъж-дваж към кърмовата каюта — очакваше да види червената фигура между гъските, накацали в редица. Тенар и Техану се бяха прибрали, ала принцесата все още си беше там и до нея седеше Ириан. Говореха си разпалено. Какво изобщо можеше да си приказва една жена-дракон от Уей с жена от харем от Хур-ат-Хур? Що за общ език можеха да намерят? Въпросът му се стори толкова важен, че той закрачи към кърмата.

Когато стигна при тях, Ириан вдигна очи към него и се усмихна. Имаше силно, открито лице, широка усмивка; по свое желание беше останала боса, към облеклото си беше безгрижна, вятърът бе разрошил косите й. Общо взето приличаше на хубава, буйна, умна и неука млада селска жена, докато човек не видеше очите й. Бяха с цвета на светъл кехлибар и щом погледнеше Лебанен право в лицето, както направи сега, той не можеше да срещне погледа й. Сведе очи.

Беше дал ясно да се разбере, че на кораба няма да има никакви дворцови церемонии, никакви поклони и реверанси, никой нямаше да скача, щом той се приближи; но принцесата беше станала на крака. Стъпалата й бяха красиви, както беше забелязал Тосла — не малки, но изящно извити и силни. Погледна ги: двете нежни стъпала върху белите дъски на палубата. После вдигна нагоре очи и видя, че принцесата прави същото като последния път, когато се озова пред него: разтвори булата си, тъй че той, но никой друг, да може да види лицето й. Стъписа го строгата, почти трагична красота на това лице под червената сянка.

— Вси… всичко наред ли е, принцесо — заекна той, нещо, което му се случваше много рядко.

— Моя приятелка Тенар казва, диша вятър — отвърна му тя.

— Да — промълви той напосоки.

— Магьосниците ви не могат ли да направят нещо за нея, според вас? — попита Ириан, разгъна дългите си ръце и крака и също се изправи. И двете с принцесата бяха високи.

Лебанен се мъчеше да определи какъв цвят имат очите на принцесата, след като вече можеше да ги види. Реши, че са сини, но по-скоро като сини опали, съдържащи в себе си и други цветове, или може би беше заради светлината, прозираща през червените й була.

— За нея?

— Много й се иска да не хване морска болест. Прекарала е ужасно на идване от Каргските земи.

— Аз няма да страхува — каза принцесата. И го изгледа право в очите, сякаш го предизвикваше… за какво?

— Разбира се. Ще помоля Оникс. Сигурен съм, че ще измисли нещо. — Поклони се сдържано на двете и забърза да подири магьосника.

Оникс и Сепел си размениха няколко думи и после се допитаха до Елша. Едно заклинание против морска болест бе повече в областта на заклинатели, кърпачи и знахари, отколкото на учени и могъщи магове. Самият Елша в момента нищо не можеше да направи, разбира се, но може би ще си спомни някоя магийка…? Не помнеше, след като никога досега не беше тръгвал по море, преди да го сполети бедата. Сепел призна, че на него самия често му прилошавало в малки съдове или при бурно море. Оникс най-сетне отиде до задната каюта и помоли принцесата за извинение: самият той не притежавал нужното умение, за да й помогне, и нищо не можел да й предложи, освен — с много оправдателен тон — една муска или талисман, който един от моряците, като чул за несгодата й — моряците чуваха всичко — настоял да й предаде.

Ръката с дългите пръсти на принцесата се измъкна от червено-златните була. Магьосникът сложи в шепата й странен черно-бял предмет: изсъхнало водорасло, оплетено около гръдната кост на птица.

— Буревестник. Защото яздят бурята — промълви с посрамено лице Оникс.

Принцесата сведе невидимата си глава и промърмори благодарности на каргски. Фетишът изчезна под булата. Тя се оттегли в каютата, а Оникс се натъкна на застаналия наблизо Лебанен и му се извини. Корабът вече се люшкаше силно от резките пориви над развълнуваното море и той каза:

— Бих могъл, ваше величество, да кажа две-три думи на тия ветрове…

Лебанен много добре знаеше, че по отношение на въздействието над времето съществуваха две школи: старомодната, на Торбарите, които заповядваха на ветровете да служат на корабите им тъй, както овчарите нареждат на кучетата си да тичат тук или там, и по-новият възглед — отпреди не повече от няколко столетия — на Школата на Роук, според който магическият вятър трябва да се вдига само при сериозна нужда, но е най-добре да се оставят да духат ветровете на света. И знаеше, че Оникс е дълбок привърженик на възгледа на Роук.

— Сам прецени, Оникс — каза той. — Ако ти се стори, че ни чака наистина тежка нощ… Но ако са само няколко шквала…

Оникс вдигна очи към предната мачта, над която в помръкналото от облаците небе вече просветваха светложълти пламъци. На юг, в чернотата пред тях се носеше далечен тътен. Отзад последната дневна светлина се стелеше вяло и треперливо над вълните.

— Добре — отвърна той с печал и слезе в малката претъпкана каюта.

Лебанен остана почти през цялото време извън каютата и спа на палубата, доколкото изобщо можеше да спи. Тази нощ на „Делфин“ на никого не му беше до сън. Не се оказа единичен шквал, а поредица от яростни летни бури, кипнали откъм югозапад, и при страховитото вълнение на огряваното от мълниите море, гръмотевичните трясъци, които сякаш всеки момент щяха да разцепят кораба на трески, и бесните щормове, от които корабът се разтърсваше, клатеше и подскачаше лудешки над гребените на огромните вълни, нощта се оказа дълга и доста шумна.

Веднъж Оникс се посъветва отново с Лебанен: дали все пак да не каже някоя дума на вятъра? Лебанен погледна собственика на кораба, но той сви рамене. За екипажа се беше отворила много работа, но не бяха притеснени. Корабът не беше в беда. Колкото до жените, съобщиха им, че са се прибрали в каютата си и играят на зарове. Преди малко Ириан и принцесата се бяха показали на палубата, но скоро разбраха, че трудно могат да се задържат на крака, пък и пречеха на екипажа, затова се оттеглиха. Това, че играели на комар, го донесе малкият помощник-готвач, когото пратиха да ги попита искат ли нещо за ядене. Поискали бяха да им донесе каквото може.

Лебанен усети, че е обладан от същото напрегнато любопитство, каквото беше изпитал следобеда. Нямаше съмнение, че всички лампи в задната кабина светят, заради светлината, която струеше златиста над пяната, оставяна от кърмата. Към полунощ той слезе и почука.

Отвори му Ириан. След шемета и чернилката на бурята отвън светлината на лампите в каютата изглеждаше топла и сигурна, въпреки че люлеещите се лампи мятаха игриви сенки, и очите му се объркаха от шаренията от цветове, меките и пъстри цветове от дрехите на жените, тенът на кожите им, смугли, бели или златисти, косите им — черни, сиви или сламеноруси, очите им — тези на принцесата се вторачиха стъписано в него и тя припряно извади някаква кърпа, за да прикрие лицето си.

— О! Мислехме, че е малкият готвач! — каза със смях Ириан.

Техану го погледна и промълви със свенливия си, дружелюбен тон:

— Неприятност ли има?

И той се усети, че е застанал вдървен на прага и ги е зяпнал като някой безмълвен пратеник на съдбата.

— Не… няма нищо… Оправяте ли се? Съжалявам, че стана малко бурничко…

— Няма и за времето да те виним — каза Тенар. — Не можахме да заспим, затова двете с принцесата започнахме да учим другите на каргски хазарт.

Той забеляза петостенните костени пръчици, пръснати по масата.

— Залагаме на острови — каза Ириан. — Но двете с Техану губим. Каргите вече спечелиха Арк и Илиен.

Принцесата беше смъкнала кърпата; седеше с лице срещу Лебанен, стегната и изключително напрегната, като някой млад воин, излязъл срещу него за учебен двубой. В топлата каюта всички бяха с оголени до раменете ръце и боси, но нейният смут от това, че лицето й е открито, привлече вниманието му, както магнитът привлича игла.

— Съжалявам, че е толкова бурно — глупаво повтори той и затвори вратата. Докато се обръщаше, чу смеха им.

Качи се отново при кормчията. Загледан напред във ветровития дъждовен мрак, огряван за миг от нащърбените далечни мълнии, той продължаваше да вижда всичко в кърмовата каюта, черния водопад на косата на Техану, приятелски насмешливата усмивка на Тенар, пръчиците по масата, закръглените рамене на принцесата, меденоцветни като светлината на лампите, шията й в сянката на косата, въпреки че не помнеше да е поглеждал раменете и шията й, а само лицето, очите й, пълни с непокорство и с отчаяние. От какво се боеше това момиче? Нима си мислеше, че иска да я нарани?

Една-две звезди просветнаха високо на юг. Той слезе в претъпканата си каюта, пусна един хамак, защото наровете бяха заети, и поспа няколко часа. Събуди се преди съмване, по-неспокоен от всякога, и се качи на палубата.

Денят настъпи толкова ярък и спокоен, че сякаш не беше имало никаква буря. Лебанен застана на носа. Гледаше как първите лъчи се изсипват над водата и му дойде наум една много стара песен:

О, моя радост! Преди да бъде светлият Еа, преди Сегой да повели да бъдат островите, задуха утринният вятър над морето. Бъди свободна, моя радост!

Беше откъс от някаква балада или люлчина песен от детството му. Повече не можеше да си спомни. Мелодията беше приятна. Запя я тихо и вятърът понесе думите от устните му.

Тенар се появи от каютата и като го видя, отиде при него.

— Добро утро, скъпи ми господарю — рече тя, а той я поздрави мило, с някакъв спомен, че й е бил сърдит, но без да знае заради какво, нито как би могъл да й се сърди.

— Вие каргите и Хавнър ли спечелихте снощи?

— Не, Хавнър можеш да си го задържиш. Легнахме си. Младите още се излежават. Ще видим ли Роук днес?

— Роук ли? О, не. Чак утре сутринта. Но докъм обед би трябвало да стигнем залива Туил. Стига да ни пуснат на острова.

— Какво имаш предвид?

— Роук се пази от неканени гости.

— О! Гед ми разправяше за това. Бил на един кораб, опитвал се да се върне там, а те пратили срещу него вятър, Роукския вятър го нарече.

— Срещу него?

— Било е отдавна. — Усмихна се със задоволство на неверието му, на нежеланието му да допусне каквото и да било оскърбление спрямо Гед. — Докато бил още момче, объркано в тъмнината. Така ми каза.

— И като мъж все още се забъркваше в нея.

— Вече е престанал — отвърна мрачно Тенар.

— Да. Този път ние трябва да го направим. — Лицето му стана сериозно. — Жалко, че не знам в какво се забъркваме. Сигурен съм, че нещата се стичат към някакъв огромен риск или промяна — както предсказа Оджиън — както Гед е казал на Елша. И съм сигурен, че трябва да я посрещнем точно на Роук. Но извън това — никаква сигурност, нищо. Не знам пред какво ще се озовем. Когато с Гед слязохме в тъмната земя, знаехме кой е врагът ни. Когато поведох флота към Сора, знаех кое е злото, което искам да премахна. Но сега… драконите наши врагове ли са, или съюзници? Какво е сгрешено? Какво трябва да направим, или да развалим? Дали Повелителите на Роук ще могат да ни кажат? Или ще обърнат своя вятър против нас?

— Боейки се от…?

— Боейки се от дракона. Единствения, който познават. Или единствения, който не познават…

Лицето на Тенар също беше помръкнало, но постепенно се озари от усмивка.

— Каква торба с неприятности сме им помъкнали, наистина! Един заклинател с кошмари, магьосник от Палн, два дракона и две каргийки. Единствените свестни пътници на този кораб сте двамата с Оникс.

Лебанен не можа да се засмее.

— Да беше дошъл поне и той с нас.

Тенар сложи ръка върху неговата. Понечи да му каже нещо, но премълча.

Той стисна ръката й. Дълго стояха така, един до друг, загледани напред в игривото море.

— Принцесата има нещо, което иска да ти каже преди да стигнем Роук — каза Тенар. — Една история от Хур-ат-Хур. Там, в пустинята им, те помнят много неща. Мисля, че е по-старо от всичко, което съм чувала, освен може би историята за Жената от Кемай. Свързано е с драконите… Мисля, че ще е учтиво от твоя страна да я поканиш, за да не й се налага тя да те моли.

Той забеляза вниманието и предпазливостта в думите й и го обзе нетърпение, и го жегна срам. Загледа се далече на юг, към някаква галера сред морето, поела за Камери или за Уей — смътното, тънко проблясване на вдигнатите гребла. Каза:

— Разбира се. Някъде към обед?

— Благодаря ти.

Към обед изпрати един от младите моряци до кърмовата каюта да покани принцесата да се срещне с краля на предната палуба. Тя се появи веднага и тъй като корабът беше с дължина едва петдесетина стъпки, той можа да я проследи по целия път, докато стигне до него — кратък път, но за нея може би не толкова кратък. Защото сега към него се приближаваше не някакъв безформен цилиндър, а млада жена. Беше облечена в меки бели панталони, с дълга тъмночервена риза и носеше на главата си златна коронка, от която над лицето й се спускаше много тънко червено було. Морският вятър развя булото. Младият моряк я преведе през разните препятствия по тясната, претъпкана палуба. Тя стъпваше бавно и гордо. Беше боса. Всички очи на кораба се бяха приковали в нея.

Стигна до предната палуба и се закова на място.

Лебанен се поклони.

— Вашето присъствие е голяма чест за нас, принцесо.

Тя изпълни дълбок реверанс, с изправен гръб, и отвърна:

— Благодаря ви.

— Надявам се, че снощи не ви беше зле?

Тя хвана в шепа талисмана, който носеше на връвчица на шията си, малка кост, увита с черно, и му го показа.

— Керез акат акатарва ереви — каза. Той знаеше, че акат на каргски означава вълшебство и вълшебник.

Очи имаше навсякъде — по мостиците, по такелажа, очи, пронизващи като свредели.

— Елате напред, моля. Скоро ще можем да видим остров Роук — каза той, въпреки че бе почти невъзможно да зърнат бреговете на Роук преди съмване. С ръка под лакътя й, макар да не я докосна, той я поведе по стръмния отсек на палубата към носа, където между кабестана, тесния бушприт и десния парапет имаше малък триъгълник, на който — след като морякът се отдръпна с въжето, което оправяше — остана място колкото за двамата. Можеха да ги видят от целия кораб, но те можеха да обърнат гръб на това: толкова усамотение, на колкото царствените им особи можеха да се надяват.

След като завладяха малкото си убежище, принцесата се извърна към него и свали булото си. Беше се наканил да я попита какво може да направи за нея, но въпросът му се стори неподходящ и неуместен, така че не каза нищо.

Заговори тя.

— Господарю крал. В Хур-ат-Хур аз съм фейагат. На остров Роук ще бъда кралска дъщеря на Каргад. За да бъда това, не съм фейагат. Ако благоволите.

След малко той отвърна:

— Да. Да, принцесо. Това е… това е много добре.

— Благоволите ли?

— Много. Да. Благодаря ви, принцесо.

— Баррезу — отвърна му тя, приемайки царствено благодарността му. Изпълнената й с достойнство осанка го стъписа. Когато откри булото си първия път, лицето й беше пламнало; сега бе съвсем безцветно. Ала стоеше пред него права и неподвижна, събираше сили да му заговори отново.

— И тя. Също. Моя приятелка Тенар.

— Нашата приятелка Тенар — усмихна й се той.

— Наша приятелка Тенар. Тя казва аз да казва на крал Лебанен за Ведурнан.

Той повтори думата.

— Много много отдавна… каргски народ, магьосен народ, драконски народ, ха? Да?… Всичко народ едно, всичко говори едно… едно… О! Вулуа мекревт!

— Един език?

— Ха! Да! Един език! — В страстното си усилие да му говори на хардийски, да му каже каквото искаше да му каже, губеше самообладание; лицето и очите й светеха. — Но после дракон-народ казва: Хайде оставя, оставя всички неща. Лети!… Но хора, ние казва: Не, пази. Пази всички неща. Заселва!… И разделя се, ха? Дракон народ и ние хора? И прави Ведурнан. Тези да оставя — тези да остава. Да? Но и да пази всички неща, ние трябва оставя онзи език. Онзи език на дракон-народ.

— Древната реч?

— Да! И ние хора, ние оставя онзи Древна реч език, и пази всички неща. А дракон-народ оставя всички неща, пази онзи език. Сейнеха? Това е Ведурнан. — Красивите й, широки, дълги длани се раздвижиха красноречиво и тя се взря в лицето му с жадната надежда да я разбере. — Ние отива изток, изток, изток. Дракон-народ отива запад, запад, запад. Ние заселва, те лети. Някои дракон идва изток с нас, но не пази език, забравя, и забравя лети. Като каргски народ. Каргски народ говори каргски език, не дракон-език. Всички пази Ведурнан, изток, запад. Сейнеха? Но в…

Объркана, тя разпери ръце — на изток и на запад, а Лебанен каза:

— По средата?

— Ха, да! По средата! — Засмя се радостно, че е намерила думата. — По средата… вие! Чародейски народ! Да? Вие, среден народ, говори хардийски, но и, също, пази да говори Древна реч език. Вие го учи. Както аз учи хардийски, да? Учи говори. После, после… това лошото. Лошото нещо. После вие казва, на този чародейски език, на този Древна реч език, вие казва: Ние няма да умира. И така. И Ведурнан нарушен.

Очите й бяха като сини пламъци.

След малко попита:

— Сейнеха?

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Вие пази живот. Пази. Много дълго. Вие не оставя. Но да умре… — Разпери ръце в широк жест, сякаш искаше да хвърли нещо — във въздуха, през водата.

Той поклати съжалително глава.

— Аха — промълви тя. Помисли малко, но думите не й дойдоха. Сломена, отпусна ръце в кротък жест на примирение. — Трябва да научи повече думи.

— Принцесо, Повелителят на шарките на Роук, Повелителят на Вечната обител… — Взря се в нея, за да се увери, че го разбира, и започна отново: — На остров Роук има един човек, велик магьосник, който е карг. Можете да му кажете това, което казахте на мен… на своя език.

Тя го изслуша напрегнато и кимна. И отвърна:

— Приятелят на Ириан. От сърце говоря на този човек. — Лицето й засия при тази мисъл.

Това трогна Лебанен.

— Съжалявам, че бяхте самотна тук, принцесо.

Тя го погледна със сияещо лице, но не отвърна нищо.

— Надявам се, че с времето… след като понаучите езика…

— Аз бързо уча — отвърна тя. А той не разбра уверение ли беше, или предупреждение.

Гледаха се в очите.

Тя възвърна царствената си осанка и му проговори официално, като в началото:

— Благодаря, че слуша мен, крал Лебанен. — Сведе глава и заслони очи в официалния знак на почит, и отново направи дълбок реверанс, при което изрече някаква фраза на каргски.

— Моля ви — промълви той. — Преведете ми какво казахте.

Тя замълча, поколеба се, помисли и накрая отвърна:

— Ваши… ваши, аа… кралчета?… синове! Синове, ваши синове, позволете им да бъдат дракони и крале на дракони. Ха?

Усмихна се лъчезарно, спусна булото над лицето си, отстъпи четири крачки, обърна се и тръгна към кърмата, стройна и с уверени стъпки. А Лебанен стоеше, сякаш снощната мълния най-сетне го беше ударила.

(обратно)

5. Събиране

Последната нощ от морското пътуване беше кротка, топла и беззвездна. „Делфин“ на дълги тласъци, с леко полюшване се придвижваше на юг по гладките вълни. Беше лесно да се спи и хората спяха. А спящите сънуваха.

Елша сънуваше някакво малко животно, което дойде в тъмното и го докосна. Не можа да види какво е, а когато протегна ръка към него, то изчезна, изгуби се. Усети отново как малката му кадифена муцунка докосна дланта му. Той се понадигна и сънят му се изплъзна, но разкъсващата болка от загубата остана в сърцето му.

На нара под него Сепел сънуваше, че е в къщата си във Ферао на Палн, четеше една древна книга на познанието от Тъмното време и беше доволен от работата си; но го прекъснаха. Някой искаше да го види.

— Ще ни отнеме само миг — каза си той и отиде да поговори с онзи, който го викаше. Оказа се жена; косата й беше тъмна, проблясваше в червено, лицето й бе красиво и изпълнено с тревога.

— Пратете го при мен — промълви тя. — Ще го пратите при мен, нали?

А той помисли: „Не зная за кого ми говори, но трябва да се престоря, че знам.“ И отвърна:

— Няма да е лесно, нали знаете.

При тези негови думи тя дръпна назад ръката си и я вдигна и той видя, че държи камък, тежък камък. Стъписа се, помисли си, че иска да го хвърли по него или да го удари, присви се назад и се събуди в тъмната каюта. Остана да лежи, заслушан в дишането на другите спящи и в шепота на морето зад борда.

А в нара си от другата страна на малката каюта Оникс лежеше по гръб и се взираше в тъмното; мислеше, че очите му са отворени, мислеше, че е буден, но си мислеше също така, че много малки, тънки конци са се овързали около ръцете и краката му, около дланите и главата му, и че всички тези конци се протягат в тъмното, над земя и море, над извивката на света: и конците го придърпваха, теглеха го, тъй че самият той, както и корабът, и всичките му пътници се придърпваха леко, съвсем лекичко, към мястото, където морето пресъхваше, където корабът щеше леко да продължи по слепи пясъци. Но нищо не можеше да изрече, нито да стори, защото конците стягаха челюстите и клепачите му.

Лебанен беше слязъл в каютата, за да поспи, искаше да е свеж на заранта, когато можеше да се появи остров Роук. Спеше дълбоко, а сънищата му се рееха, променливи: висок зелен хълм над морето… една жена, която се усмихна и като вдигна ръка, му показа, че може да накара слънцето да изгрее… тъжител в съдилището му в Хавнър, от когото научи, за свой ужас и срам, че половината хора от кралството му умират от глад, заключени в стаи под къщите… дете, което му проплака: „Ела при мен!“, но той не можа да намери детето… Докато спеше, дясната му ръка стискаше здраво камъчето-амулет в кесийката на шията му.

В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.

Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.

Техану пълзеше през някакъв тунел, дълбоко под земята. Нямаше достатъчно въздух за дишане, а тунелът ставаше все по-тесен. Да се обърне и да тръгне назад не можеше. Но корените на дърветата, спускащи се надолу в пръстта на тунела, й даваха понякога опора, за която да се хване и да се издърпа в тъмното.

Тенар се изкачваше по стъпалата на Трона на Безименните в свещеното място на Атуан. Беше много малка, а стъпалата бяха много високи, тъй че трябваше да ги изкатерва с голямо усилие. Но когато стигна четвъртото стъпало, не се спря да се обърне, както й беше казала да направи жрицата. Изкачи се на следващото стъпало, а после на другото, и на по-другото, в прахта, толкова дебела, че трябваше да опипва, за да стъпи на камък, по който човешки крак не беше стъпвал. Стъпваше припряно, защото зад празния трон Гед бе оставил нещо или изгубил нещо, нещо изключително важно за стотици хиляди хора и тя трябваше да го намери. Само че не знаеше какво е. „Камък е, камък“, казваше си. Ала зад трона, когато най-сетне изпълзя до него, имаше само прах, курешки от бухали и прах.

В нишата, в къщата на Стария маг на Гонт, Гед сънуваше, че е Върховен маг. Говореше с приятеля си Торион, докато вървяха по коридора на руните към заседателната зала на Повелителите на Школата. „Никаква сила нямах — сподели той искрено с Торион, — години наред“. Призовникът се усмихна и отвърна: „Знаеш ли, това е било само сън“. Но Гед се тревожеше от дългите черни криле, които се влачеха след него по коридора; сви рамене и се опита да вдигне крилете, ала те се влачеха по пода като празни торби. „А ти имаш ли криле?“ попита той Торион и Призовникът тъжно му отвърна: „О, да“, и му показа как крилете му са вързани здраво за гърба и краката с много тънки нишки. „Добре съм окован“, рече той.

Сред дърветата на Вечната обител на остров Роук Азвер, Пазителят на шарките, спеше, както често пъти лете, на една открита полянка близо до източния край на гората, където можеше да погледне нагоре и да види звездите през листака. Там сънят му биваше лек, прозрачен, умът му се носеше от мисъл към сън и обратно, воден от движенията на звездите и на листата, менящи местата си в своя неспирен танц. Но тази нощ нямаше звезди, а листата висяха унило. Погледна нагоре към тъмното небе и видя през облаците. Над тях, високо в черното небе, имаше звезди: малки, светли, неподвижни. Не се местеха. Разбра, че изгрев няма да има… Тогава се стресна и се пробуди, и зяпна в смътната мека светлина, която винаги струеше между островчетата от дървета. Сърцето му биеше бавно и тежко.

В Големия дом младежите спяха, въртяха се и викаха насън, сънуваха, че трябва да тръгнат на битка, да победят цяла армия на покрита с прах равнина, но воините, с които трябваше да се бият, бяха старци, старици, немощни, болни хора, разплакани деца.

Повелителите на Роук сънуваха, че един кораб плава към тях по морето, натоварен тежко, ниско затънал във водата. Един сънуваше, че товарът на кораба са черни камъни. Друг сънуваше, че корабът носи жарък огън. Трети сънуваше, че товарът му са сънища.

Седемте учители, които спяха в Големия дом, се събудиха един подир друг в каменните си килии, направиха си малък вълшебен пламък и станаха. Завариха Вратаря, вече станал, да ги чака при вратата.

— Кралят ще дойде — рече им той с усмивка. — Призори.

— Роукската могила — промълви Тосла, втренчен в далечината — в смътната, неподвижна вълна на югозапад, над тънещите в предутринен сумрак вълни. Лебанен, застанал до него, не каза нищо. Пелената от облаци се бе разпръснала и небето извисяваше чистия си, безцветен купол над огромния кръг на водите.

Корабовладелецът дойде при тях и прошепна в тишината:

— Хубава зора.

Изтокът бавно се озари до жълто. Лебанен погледна към кърмата. Две от жените се бяха събудили и стояха до перилата; високи жени, боси, смълчани. Взираха се на изток.

Върхът на кръглия зелен хълм пръв улови слънчевата светлина. Когато преплаваха между дългите носове на Туилски залив, слънцето вече грееше ярко. Всички бяха излезли на палубата и гледаха. Но все още си шепнеха тихо.

Щом влязоха в пристанището, вятърът замря. Стана толкова спокойно, че водата отразяваше градчето, издигащо се над залива, и стените на Големия дом, стърчащи над градчето. Корабът се плъзгаше напред бавно, все по-бавно.

Лебанен погледна към корабовладелеца и Оникс. Морякът кимна. Магьосникът вдигна ръце нагоре и напред в заклинание и прошепна една дума.

Корабът леко се плъзна напред, без да забавя, докато не се изравни с най-дългия кей. Корабовладелецът заговори и голямото платно се смъкна, а мъжете на борда захвърляха въжетата на мъжете на кея, развикаха се и настана глъч.

На кея бяха дошли да ги посрещнат хора, стичаха се граждани и младежи от Школата, а сред тях — един едър широкоплещест мъж със смугло лице, който държеше тежък кривак, висок колкото него.

— Добре дошъл на Роук, кралю на Западните земи — каза той и пристъпи към трапа. — И добре дошли на всички ваши спътници.

Младежите с него и градските хора завикаха и замахаха за поздрав, а Лебанен слезе от кораба и ги поздрави. Поздрави и Повелителя Призовник и си размениха няколко думи.

Онези, които гледаха отстрани, забелязаха, че въпреки сърдечния поздрав Повелителят Призовник току поглежда навъсено към кораба, към жените, застанали на перилото, и че отговорите му явно не задоволиха краля.

Когато Лебанен го остави и се върна на кораба, Ириан пристъпи към него и каза:

— Ваше величество. Можете да предадете на учителите, че не искам да влизам в техния дом… този път. Не бих влязла дори да ме поканят.

Лицето на Лебанен бе станало много мрачно.

— Повелителят на шарките ви моли да отидете при него, в Дъбравата — каза й той.

При тези думи Ириан се засмя, с грейнало лице.

— Знаех си, че ще ме повика. И Техану ще дойде с мен.

— И майка ми — прошепна Техану.

Той се обърна към Тенар. Тя кимна.

— Така да бъде. Останалите ще бъдем настанени в Големия дом, освен ако някой от нас не предпочита да отседне другаде.

— С ваше позволение, милорд — заяви Сепел, — аз също бих подирил гостоприемството на Повелителя на шарките.

— Сепел, това не е нужно — каза дрезгаво Оникс. — Ела в къщата ми.

Пелнийският чародей му отвърна с успокоителен жест.

— Не искам да засегна приятелите ви, друже. Но цял живот съм копнял да повървя сред Вечната обител. А и там ще ми е по-леко.

— Вратите на Големия дом може би ще се окажат отново затворени за мен — промълви колебливо Елша и посърналото лице на Оникс почервеня от срам.

Забулената глава на принцесата се беше извръщала от човек на човек — тя слушаше жадно и се мъчеше да разбере какво си казват. Сега тя проговори.

— Моля, милорд кралю, аз иска да бъде с моя приятелка Тенар? С приятелка Техану? И Ириан? И да говори с онзи карг?

Лебанен ги изгледа всички, после погледна през рамо към Повелителя Призовник, застанал непоклатим на кея, и се засмя. И заговори с ясен и весел глас:

— Хората ми дълго стояха сбутани в тесните каюти, Призовнико, и изглежда, са закопнели за трева под петите и листа над главите. Ако всички помолим Пазителя на шарките да ни приеме и той се съгласи, ще ни простите ли за неволното пренебрежение към гостоприемството на Големия дом, поне за малко?

Призовникът замълча, след което кимна вдървено.

До него на кея беше дошъл един нисък набит мъж — гледаше отдолу към Лебанен и се усмихваше. Вдигна тоягата си от сребристо дърво и извика:

— Ваше величество, веднъж ви разведох из Големия дом и ви казах куп лъжи.

— Комарджията! — възкликна Лебанен. Срещнаха се по средата на трапа, прегърнаха се и слязоха долу.

Оникс ги последва пръв; поздрави Призовника строго и официално, а после се обърна към мъжа, наречен „Комарджията“.

— Сега Ветроключ ли си? — попита и след като Комарджията се засмя и потвърди, той също го прегърна и му рече: — Добър учител трябва да си! — Отведе го малко настрани и заговори с него жадно; въсеше се.

Лебанен погледна към кораба да даде знак на останалите да слязат и докато слизаха един по един, ги представи на Повелителите на Роук Бранд Призовника и Комарджията — Ветроключ.

На повечето острови на Архипелага хората не стискаха ръце за поздрав като на Енлад, а само свеждаха глава или отваряха шепи пред сърцето си, като за дар. Когато Ириан и Призовникът се озоваха един срещу друг, нито се поклониха, нито направиха някакъв жест. Стояха сковани, с отпуснати ръце.

Принцесата направи дълбок реверанс, с изправен гръб.

Тенар направи обичайния жест и Призовникът й отвърна.

— Жената на Гонт, дъщерята на Върховния маг, Техану — обяви Лебанен. Техану сведе глава и направи обичайния жест. Но Повелителят Призовник я зяпна като втрещен и отстъпи крачка назад.

— Господарке Техану — бързо заговори Комарджията, пристъпил между нея и Призовника, — приветстваме ви с добре дошла на Роук… заради баща ви, заради майка ви и заради вас самата. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?

Тя го погледна смутено и сведе глава, по-скоро за да скрие лицето си, отколкото в поклон; но успя да прошепне нещо за отговор.

Лебанен, чието лице се беше стегнало в бронзова маска на хладна сдържаност, каза:

— Да, пътуването беше приятно, Комарджийо, въпреки че краят му все още е под съмнение. Е, да се поразходим ли из града, Тенар… Техану… Принцесо… Орм Ириан? — Докато говореше, поглеждаше всяка, а последното име изрече много отчетливо.

Тръгна с Тенар, а другите тръгнаха след тях. Щом стъпи на кея, Сесеракх се реши и с рязък жест смъкна булата от лицето си.

Комарджията тръгна с Оникс, Елша — със Сепел. Тосла остана на кораба. Последен напусна кея Бранд Призовника, закрачил с тежки стъпки, сам.

Тенар неведнъж беше разпитвала Гед за Дъбравата — обичаше да слуша описанията му.

— Когато я видиш първия път, прилича на всяка друга горска дъбрава. Не е много голяма. Полята свършват точно пред нея на север и на изток, а на юг и на запад са повече хълмове… Не изглежда нищо особено. Но привлича окото ти. А понякога, горе от Роукската могила, можеш да видиш, че всъщност е гора, която продължава безкрайно. Опитваш се да прецениш къде свършва, но не можеш. Продължава на запад и на запад… И когато тръгнеш из нея, пак изглежда съвсем обикновена, въпреки че дърветата са предимно от един вид, който расте само там. Високи кафяви стволове, нещо като дъб.

— Как се казват?

Гед се засмиваше.

— Архада, на Древната реч. Дървета… Дърветата на Дъбравата, на хардийски… Не всичките им листа сменят цвета си наесен, а по малко всеки сезон, тъй че листакът там винаги е зелен, с по малко златисто тук-там. Дори в тъмен ден тези дървета като че ли запазват от светлината на слънцето. А нощем под тях никога не е тъмно. Сред листата има някакво сияние, като лунна или звездна светлина. Там се срещат и върби, и дъбове, и бук, и други видове; но щом навлезеш по-надълбоко, остават все повече само от дърветата на Дъбравата. А корените на тези дървета слизат по-надълбоко от самия остров. Някои са огромни, други — тънки, но не виждаш много паднали, нито много фиданки. Живеят дълго, много дълго. — Гласът му ставаше тих, унесен. — Можеш да вървиш и да вървиш в сянката им, сред светлината им, и никога да не стигнеш края им.

— Но Роук толкова голям остров ли е?

Той я поглеждаше кротко, усмихнато.

— Горите на планината Гонт са от същата оная гора. Всички гори.

И сега тя видя Дъбравата. Следвайки Лебанен, бяха минали по кривите улички на град Туил, сбирайки по пътя си тълпи от граждани и деца, излезли да видят и поздравят своя крал. Тези техни възторжени следовници малко по малко започнаха да отпадат, след като гостите оставиха града по някакъв черен път между синори и нивя, който се стесни в пътека покрай високия закръглен хълм — Роукската могила.

Гед й беше разказвал и за Могилата. Там, казваше той, магията е силна; всички неща там получавали истинското си естество.

— Там — казваше той — нашето чародейство и Древните сили на Земята се срещат, стават едно.

Вятърът духаше във високата полуизсъхнала трева на хълма. Едно магаренце побягна уплашено по обраслото с бурени поле, махайки опашка. Добитък крачеше бавно покрай дървена ограда, пресичаща бистро поточе. А напред се виждаха дървета, тъмни дървета, сенчести.

Последваха Лебанен по няколкото каменни стъпала и по малкото мостче до огряна от слънцето ливада в самия край на гората. До потока се издигаше малка, грохнала от старост къща. Ириан се отдели от групата, изтича по тревата до къщата и погали дървената рамка на вратата, както някой би погалил за поздрав любимия си кон или куче, след като го е нямало дълго.

— Милата къща! — Върна се тичешком при тях, усмихната. — Аз живях тук — каза им. — Когато бях Драгънфлай.

Огледа дървените стрехи и хукна отново. Спря се и извика:

— Азвер!

От сянката на дърветата беше излязъл някакъв мъж. Косата му блестеше като посребрена под лъчите на слънцето. Стоеше неподвижно, а Ириан тичаше към него. Вдигна ръце към нея и тя ги взе в своите.

— Няма да те изгоря, този път няма да те изгоря! — заговори му тя, смеейки се и плачейки, ала без сълзи. — Потушила съм си огньовете!

Приближиха се един към друг, лице срещу лице, и той й каза:

— Дъще на Калесин, добре си дошла у дома.

— Сестра ми е с мен, Азвер — каза тя.

Той извърна лицето си — светло, кораво, каргско лице, забеляза Тенар — и погледна Техану право в очите. Пристъпи към нея. Падна пред нея на колене.

— Хама Гондун! — каза й, и повтори: — Дъще на Калесин.

За миг Техану остана неподвижна. После бавно му протегна ръка — дясната си ръка, изгорялата, птичия нокът. Той я взе, сведе глава и я целуна.

— За мен е чест, че бях вашият пророк, Жено на Гонт — промълви той с трогателна нежност.

После стана, обърна се най-сетне към Лебанен, направи поклона си и рече:

— Кралю мой, добре сте дошъл.

— Радвам се да те видя отново, Пазителю на шарките! Но водя цяла тълпа в самотната ти обител.

— Самотната ми обител бездруго вече е претъпкана — отвърна Пазителят на шарките. — Няколко живи души може би ще закрепят равновесието.

Очите му, светло сиво-синкаво-зелени, ги огледаха един по един. Изведнъж той се усмихна, със смайващо топла за това кораво лице усмивка.

— Но тук има жени от моя народ — каза на каргски и пристъпи към Тенар и Сесеракх, застанали малко встрани, една до друга.

— Аз съм Тенар от Атуан… от Гонт — представи се тя. — С мен е Върховната принцеса на Каргските земи.

Той ги зачете с поклон. Сесеракх му отвърна със скования си реверанс, но думите й се заизливаха, развълнувани, на каргски:

— О, господарю жрец, колко се радвам, че сте тук! Ако не беше приятелката ми Тенар, щях да полудея, мислех си, че не е останал никой на света, с когото да мога да поговоря човешки, освен онези идиотски жени, с които ме изпратиха от Авабат — но вече се уча да говоря като тях — и се уча на храброст, Тенар ми е и приятелка, и учителка… Но снощи наруших табу. Наруших табу! О, господарю жрец, моля ви, кажете ми какво трябва да сторя, за да поправя греха! Вървях по Драконовия път!

— Но вие бяхте на борда на кораба, принцесо — каза Тенар („Сънувах“, отвърна й нетърпеливо Сесеракх), — а и Повелителят на шарките не е жрец, а… чародей…

— Принцесо — заговори Пазителят, — мисля, че всички вървим по Драконовия път. И изглежда, скоро всички табута ще се разтърсят или нарушат. Не само насън. Ще поговорим за това под дърветата, по-късно. Не бойте се. Но позволете ми да поздравя приятелите ви.

Сесеракх кимна царствено и той се обърна, за да поздрави Елша и Оникс.

Принцесата го гледаше.

— Той е воин — промълви със задоволство тя на Тенар на каргски. — Не е жрец. Жреците нямат приятели.

Всички продължиха бавно напред и скоро навлязоха под сянката на дърветата.

Тенар вдигна очи към арките и плетениците от клони, дебелите пластове и тунели от листа. Видя дъбове и един голям бук, но повечето бяха дървета на Дъбравата. Овалните им листа леко се полюшваха във въздуха, като листата на трепетлика или на топола; някои бяха пожълтели и шумата по земята под краката им бе пъстрозлатиста и кафява, но листакът на утринната светлина носеше зеленината на лятото, изпълнен със сенки и наситен със светлина.

Пазителят на шарките ги поведе по пътечка между дърветата. Докато вървяха, Тенар отново си помисли за Гед, спомни си гласа му, когато й разказваше за това място. Почувства се по-близо до него от когато и да било, откакто двете с Тенар го оставиха на прага на къщата им в ранното лято и заслизаха към пристанището на Гонт, за да вземат кораба за Хавнър. Знаеше, че преди много време Гед беше живял тук с Пазителя на шарките и беше вървял тук с Азвер. Знаеше, че за него Вечната обител е най-централното и свято място, сърцето на покоя. Имаше чувството, че всеки момент може да го види, в края на някоя от дългите, огрени от слънцето поляни. И от това чувство й стана по-леко.

Защото сънят от предната нощ я беше разтревожил, а когато Сесеракх избухна за своя сън и нарушеното табу, Тенар се беше стъписала много. Тя също бе нарушила едно табу в съня си, беше го престъпила. Изкачила бе последните три стъпала на Празната гробница, забранените стъпала. Мястото на гробниците на Атуан беше останало далече назад във времето и пространството, а земетръсът навярно не беше оставил нито трон, нито стъпала в онова място, където името й бе отнето: ала Древните сили на Земята бяха и там, и тук. Те нито се променяха, нито се местеха. Те бяха и земетръсът, и земята. Техният съд не беше съдът на хората. Докато стъпваше по кръглия хълм, Роукската могила, тя съзнаваше, че стъпва там, където всички сили се срещат.

А преди време тя им се беше опълчила, освободила се беше от Гробниците, ограби съкровището, избяга тук, на Запад. Но те бяха тук. Под краката й. В корените на тези дървета. В корените на този хълм.

И тъй, тук в центъра, където силите на земята се събираха, се бяха събрали и човешките сили: един крал, една принцеса, майсторите на чародейството. И драконите.

И една жрица-крадла, станала селянка, и един селски заклинател с разбито сърце…

Тя потърси с очи Елша. Той вървеше до Техану и двамата си говореха тихо. С него Техану говореше с по-голяма охота, отколкото с който и да било друг, дори с Ириан, и изглеждаше отпусната, докато е с него. Тенар се зарадва, като ги видя, и продължи да крачи под големите дървета, оставяйки съзнанието си да потъне в полутранс от зелена светлина и полюшващи се листа. Съжали, когато след много краткото вървене Пазителят на шарките изведнъж спря. Имаше чувството, че би могла да върви из Дъбравата цяла вечност.

Скупчиха се на обрасла с трева полянка, открита към небето по средата, където дървесните клони не можеха да се съберат. От едната й страна течеше приток на Туилбърн, обрасъл с върби и елша. Недалече от потока се виждаше ниска схлупена къщичка, съградена от камък и чимове, с по-висок навес на едната стена, направен от плетена тръстика.

— Моят зимен палат, моят летен палат — каза Азвер.

Оникс и Лебанен зяпнаха изненадани малката постройка, а Ириан рече:

— Изобщо не знаех, че имаш къща!

— Нямах — отвърна Пазителя на шарките. — Но костите стареят.

С малко оправяне и няколко вещи, донесени от кораба, къщата скоро бе обзаведена с постели за жените, а за мъжете остана навесът. Хлапета се разтичаха под стрехите на Дъбравата с много провизии от кухнята на Големия дом. Късно следобед Повелителите на Роук дойдоха по покана на Пазителя на шарките, за да се срещнат с краля и свитата му.

— Тук ли се събират да избират новия Върховен маг? — обърна се Тенар към Оникс, защото Гед й бе споменавал за някаква тайна полянка.

Оникс поклати глава.

— Едва ли. Кралят щеше да го знае, нали е бил с тях на последното събиране. Но може би само Пазителят на шарките може да ти го каже. Нали знаеш, в тази гора нещата се менят. „Не винаги е там, където е.“ И пътищата из нея не са все еднакви.

— Би трябвало да е страшно — каза тя, — но като че ли не мога да се уплаша.

Оникс се усмихна.

— Тук е така.

Тя се загледа към идващите на поляната повелители, водени от едрия, приличащ на мечок Призовник и Комарджията, младия повелител на времето. Оникс й каза кои са останалите: Преобразителят, Песнопоецът, Билкарят, Ръката: всичките побелели, Преобразителят — немощен от дълбока старост — използваше магьосническата си тояга, за да се подпира. Вратарят, с гладко лице и бадемови очи, не изглеждаше нито млад, нито стар. Нарицателят, който дойде последен, изглеждаше около четиридесетгодишен. Лицето му беше спокойно и сдържано. Той се представи на краля, като се нарече Куремкармерук.

При което Ириан избухна възмутена:

— Но не сте!

Той я изгледа и отвърна сдържано:

— Това е името на Нарицателя.

— Значи моят Куремкармерук е умрял?

Той кимна.

— О! — проплака тя. — Каква непоносима новина! Той ми беше приятел, а приятелите ми тук бяха малко! — Извърна се и повече не пожела да погледне Нарицателя, ядосана и наскърбена, без сълзи в очите. Повелителя Билкар бе поздравила сърдечно, както и Вратаря, но с останалите не пожела да говори.

Тенар забеляза, че те гледат Ириан изпод вежди и притеснено.

След нея погледнаха Техану; и пак извърнаха очи; и се озърнаха отново към двете, накриво. А Тенар взе да се чуди какво ли виждат, щом погледнат Техану и Ириан. Защото това бяха хора, които виждаха с магьоснически очи.

Затова тя си каза, че ще прости на Призовника за неволния и нескрит ужас, когато за първи път видя Техану. Сигурно не беше ужас. Може би беше благоговение.

След като всички се представиха и насядаха в кръг, с възглавнички и пънчета за тези, които не можеха да минат без тях, с тревата за килим и небе и листа за таван, Призовникът изрече с глас, в който все още се долавяше каргският акцент:

— Ако той благоволи, скъпи повелители, нека да чуем краля.

Лебанен се изправи. Докато говореше, Тенар го гледаше с нескрита гордост. Толкова красив беше, толкова мъдър в младостта си! Отначало не можа да проследи всичките му думи, а само смисъла и страстта, вложени в тях.

Кралят описа на повелителите, накратко и ясно, целия проблем, който го бе довел на Роук: драконите, както и сънищата.

Завърши така:

— Стори ни се, че нощ след нощ всички тези неща се събираха, с все по-голяма сигурност, към някакво събитие, към някакъв край. И ни се стори, че тук, на тази земя, с вашето познание и помощ, които да ни помогнат, бихме могли да предвидим и да посрещнем това събитие, без да позволим да бъдем смазани от неразбирането му. Най-мъдрият от нашите магове беше предрекъл: очаква ни велика промяна. И трябва да се съюзим, за да разберем каква е промяната, каква е посоката й и как бихме могли да се надяваме да я обърнем от вражда и гибел към хармония и мир, под чийто знак аз управлявам.

Бранд Призовникът стана да му отговори. След като изрече няколко учтиви фрази, особено добронамерени към Върховната принцеса, той заяви:

— Всички учители и магьосници на Роук сме съгласни, че хорските сънища, а и не само сънищата, ни предупреждават за ужасни промени. И ние потвърждаваме, че е налице смут в най-дълбоките граници между смъртта и живота… престъпвания на тези граници, а и заплаха за нещо по-лошо. Но се съмняваме, че тези смутове могат да бъдат разбрани или удържани от някой друг, освен от майсторите на магическото изкуство. И много дълбоко се съмняваме, че на драконите, чийто живот и смърт са съвсем различни от човешките, е възможно да се доверим и да приемем, че дивата им ярост и ревност ще послужат за доброто на човешкия род.

— Призовнико — отвърна Лебанен преди Ириан да успее да проговори, — Орм Ембар умря заради мен на Селидор. Калесин ме доведе на трона… Тук, в този кръг са представени три народа: каргският, хардийският и Народът на запада.

— Всички те някога са били един народ — каза Нарицателят с равния си глас.

— Но вече не са — отвърна Призовникът; изричаше всяка дума отчетливо и отсечено. — Не ме разбирайте погрешно само защото изричам горчивата истина, милорд! Високо зачитам примирието, което сте сключили с драконите. Когато опасността, пред която сме изправени, отмине, Роук ще подпомогне Хавнър да постигне с тях траен мир. Но драконите нямат нищо общо с нас в кризата, която ни предстои. Нито хората на изтока, които предадоха безсмъртните си души, когато забравиха Езика на Сътворението.

— Ес ейемра — промълви тих, съскащ глас: Техану беше станала.

Призовникът се вторачи в нея.

— Нашият език — повтори тя на хардийски и го погледна храбро в очите.

Ириан се засмя и също го каза:

— Ес ейемра.

— Вие не сте безсмъртни — каза Тенар на Призовника. Не се беше канила да говори. Не беше станала. Думите просто излетяха от устата й като искра от камък, ударен с желязо. — Ние сме! Ние умираме, за да се слеем с неумиращия свят. Вие се отрекохте от безсмъртието.

Всички се смълчаха. Призовникът беше направил с ръцете си много леко движение, едва доловим жест.

Лицето му беше умислено, спокойно. Той оглеждаше фигурата, която бе направил от няколко клонки и листа на тревата, където седеше, точно пред краката му. После вдигна очи и ги изгледа един по един.

— Мисля, че скоро всички трябва да отидем там.

Отново тишина. Накрая Лебанен проговори:

— Къде да отидем?

— В тъмното — отвърна Призовникът.

Докато Елша седеше и слушаше, гласовете им бавно заглъхнаха и топлите късни лъчи на слънцето на късното лято се стопиха в сумрак. Нищо не остана освен дърветата: високите им слепи очертания между слепите земя и небе. Най-старите живи деца на земята. „О, Сегой — каза си той, — сътворен и сътворяващ, нека дойда при теб.“

Тъмнината продължаваше до безкрай, отвъд дървесата, отвъд всичко.

А отвъд пустотата той видя хълма, високия хълм, който бе вдясно от тях, докато се изкачваха насам от града. Видя прахта по пътя, камъните по пътеката, водеща покрай този хълм.

Сега свърна от пътеката, остави ги и закрачи нагоре по склона.

Тревата беше висока. Унили цветчета на искрениче се скланяха между тревните стръкове. Излезе на тясна пътека и пое по нея, нагоре по стръмния склон. „Сега съм си аз — каза си. — Сегой, светът е красив. Нека мина през него, към теб.“

„Мога отново да правя онова, за което бях предназначен — помисли си той, докато вървеше. — Мога да кърпя онова, което е счупено. Мога да събирам.“

Стигна билото на хълма. Застана под слънцето и вятъра, сред кимащите треви, и видя вдясно от себе си полята, покривите на градчето и голямата къща, лъчезарния залив и морето отвъд него. Обърнеше ли се, щеше да види зад себе си на запад дървесата на безкрайната гора, чезнещи все по-далече и далече, в синята далечина. Пред него хълмистият склон беше сумрачен и сив, спускаше се надолу към стена от камъни и мрак отвъд стената, и тълпящите се, зовящи го сенки. „Ще дойда — каза им той. — Ще дойда!“

По раменете и дланите му потече топлина. Вятър раздвижи листата над главата му. Заговориха гласове. Говореха, не викаха, не зовяха името му. Очите на Пазителя на шарките го наблюдаваха отвъд тревния кръг. Призовникът също го наблюдаваше. Той сведе очи, объркан. Опита се да заслуша. Събра ума си и се вслуша.

Говореше кралят, прилагаше цялото си умение и сила, за да насочи към една обща цел всички тези опърничави мъже и жени.

— Позволете ми да се опитам да ви разкажа, Повелители на Роук, какво научих от Върховната принцеса, докато плавахме насам. Принцесо, може ли да го кажа вместо вас?

Махнала булата си, тя се взря в него от другата страна на кръга и кимна мрачно.

— Тя ми разказа следното: преди много време човешкият и драконовият род били от един и същи вид, говорели на един и същи език. Но се стремели към различни неща и поради това се разбрали да се разделят — за да продължат по различни пътища. Това споразумение било наречено Ведурнан.

Оникс вдигна глава, а блестящите черни очи на Сепел се разшириха.

— Верв надан — прошепна той.

— Човешките същества тръгнали на изток, а драконите — на запад. Хората се отказали от познанието на Езика на Сътворението, а в замяна получили всички умения и занаяти, и притежаването на всичко, което може да се сътвори с ръце. Драконите се отказали от всички тези неща. Но те съхранили Древната реч.

— И крилете си — каза Ириан.

— И крилете си — повтори Лебанен. Беше уловил погледа на Азвер. — Пазителю, вие сигурно можете да продължите разказа по-добре от мен?

— Селяните на Гонт и Хур-ат-Хур помнят онова, което забравят мъдреците на Роук и жреците на Карего — каза Азвер. — Да, като дете са ми разправяли тази приказка, струва ми се, или нещо подобно. Но в нея драконите бяха забравени. В нея се разправяше как Тъмният народ на Архипелага нарушил клетвата си. Всички ние сме били обещали да се откажем от магьосничеството и от езика на магьосничеството и да говорим само на нашия си, прост език. Да не назоваваме имена и да не правим заклинания. Трябвало да се осланяме на Сегой, на силите на нашата майка, Земята, майката на Боговете-воини. Но Тъмният народ нарушил това споразумение. Те впрегнали в изкуството си Езика на Сътворението, започнали да го пишат с руни. Съхранили го, учели го, използвали го. Правели с него заклинания, с помощта на ръцете си, изговаряйки истинни слова с лъжливите си езици. Заради това каргският народ не може никога да им се довери. Така се твърди в тази приказка.

— Хората се боят от смъртта, докато драконите — не — заговори Ириан. — Хората искат да притежават живота, да го държат в ръцете си, все едно че е скъпоценност в кутийка за бижута. Онези древни магове жадували за вечен живот. Научили се да използват истинските имена, за да не позволят на хората да умират. Но онези, които не могат да умрат, не могат никога да се преродят.

— Името и драконът са едно и също — каза Куремкармерук, Нарицателят. — Ние хората сме изгубили имената си и верв надан, но сме се научили да си ги връщаме. Името, това си самият ти. Защо смъртта трябва да променя това?

Погледна Призовника; но Бранд седеше тежко отпуснат и мрачен, слушаше и не проговаряше.

— Кажете нещо повече за това, Нарицателю, ако обичате — подкани го кралят.

— Казвам това, което съм научил, донякъде предположил, не от селски приказки, а от най-старите записки в Самотната кула. Хиляда години преди първите крале на Енлад в Еа и Солея е имало хора, първите и най-великите магове, Създателите на руни. Тъкмо те са се научили да пишат на Езика на Сътворението. Те са създали руните, които драконите изобщо не познават. Те са ни научили да даваме на всяка душа истинското й име: което е нейната истина, нейната същност. И със своята сила те са дарили на онези, които носят истинското си име, живот отвъд телесната смърт.

— Живот безсмъртен — взе думата тихият глас на Сепел. Говореше леко усмихнат. — В просторна земя с реки и планини, и красиви градове, където няма нито страдание, нито болка, и където същността остава непроменена, непроменяща се, вечна… Това е мечтата на древното Познание на Палн.

— Къде — каза Призовникът, — къде е тази земя?

— На другия вятър — каза Ириан. — На запад, отвъд запада. — Огледа ги един по един, навъсено, гневно. — Нима смятате, че драконите летят само на ветровете на този свят? Нима си мислите, че нашата свобода, заради която сме се отказали от всякакви притежания, не е по-голяма от тази на безмозъчните чайки? Че нашето владение са няколко скали в затънтения край на вашите богати острови? Вие притежавате земята, притежавате морето. Но ние сме пламъкът на слънчевата светлина, ние летим на вятъра! Вие поискахте да притежавате земя. Вие поискахте да правите и да имате неща. И го имате. Това беше разделението, верв надан. Но не се задоволихте със своя дял. Поискахте не само грижите си, но и нашата свобода. Поискахте вятъра! И със заклинанията и чародействата на онези клетвопрестъпници откраднахте половината ни владение, оградихте го със стена от живота и светлината, за да можете да живеете там вечно. Крадци! Изменници!

— Сестро — каза Техану. — Не това са хората, които са откраднали от нас. Те са тези, които плащат цената.

След дрезгавия й, шепнещ глас настъпи тишина.

— Каква беше цената? — попита Нарицателят.

Техану погледна Ириан. Ириан се поколеба, а после промълви:

— „Алчността погасява слънцето.“ Това са думи на Калесин.

Думата взе Азвер, Пазителят на шарките. Докато говореше, гледаше групичките дървета оттатък поляната, сякаш следеше движенията на листата.

— Древните са разбрали, че владението на драконите не е само телесно. Че те могат да летят… извън времето, може би… И завиждайки им за свободата, са тръгнали по Драконовия път на запад отвъд запада. Там си заделили част от владението им. Владение извън времето, където същността може да бъде вечна. Но не телесно, като драконите. Хората са могли да пребивават там само в духа си… Затова те вдигнали стена, за да не може да я премине никое живо тяло, нито на човек, нито на дракон. Защото са се побояли от гнева на драконите. И със своите изкуства на назоваване изплели огромна мрежа от заклинания над всички западни земи, тъй че щом хората на островите умрат, да отиват на запад отвъд запада и да живеят там вечно. Но след като стената била вдигната и заклинанията положени, вятърът оттатък стената спрял да духа. Морето се отдръпнало. Изворите престанали да бликат. Планините на изгрева се превърнали в планини на нощта. Онези, които умирали, отивали в тъмна земя, в суха земя.

— Аз вървях из тази земя — каза Лебанен, тихо и с мъка. — От смъртта не се боя, но от нея се боя.

Отново се възцари тишина.

— Коб и Торион — заговори с грубия си, изпълнен с неохота глас Призовникът — се опитаха да съборят тази стена. Да върнат мъртвите към живота.

— Не към живота, повелителю — възрази Сепел. — Все пак, също като Създателите на руни, те се стремяха към безтелесната, безсмъртна същност.

— Но заклинанията им внесоха там смут — разсъди мрачно Призовникът. — Затова драконите започнаха да си спомнят за древното ни прегрешение… И душите на мъртвите са дошли сега и протягат ръце през стената, копнеят да се върнат в живота.

Елша стана. И каза:

— Не за живота копнеят те. А за смъртта. Да се слеят отново със земята. Да се съберат с нея.

Всички го загледаха, но той едва го забеляза; съзнанието му беше наполовина с тях, наполовина — в сухата земя. Тревата под нозете му беше зелена и огряна от слънце, беше мъртва и потънала в сумрак. Листата на дърветата потръпваха над него, а ниската каменна стена се изпъваше малко по-нататък, по склона на тъмния хълм. От всички тях виждаше само Техану; не можеше да я види ясно, но я знаеше, застанала между него и стената. Заговори на нея:

— Те са я построили, но не могат да я разрушат — каза той. — Ще ми помогнеш ли, Техану?

— Да, Хара — отвърна тя.

Между тях се втурна сянка, голяма, тъмна и могъща сила, скри я, сграбчи го, задържа го; опита се да й устои, зяпна, за да може да вдиша, не можа да си поеме дъх, видя в мрака червен огън, и нищо повече не видя.

Срещнаха се на звездната светлина в края на поляната, кралят на западните земи и Повелителят на Роук, двете власти на Землемория.

— Ще живее ли? — попита Призовникът, а Лебанен отговори:

— Лечителят твърди, че вече не е в опасност.

— Сгреших — каза Призовникът. — Съжалявам.

— Защо го призова да се върне? — попита кралят. Без укор. Искаше само да чуе отговора.

След дълго мълчание Призовникът отвърна мрачно:

— Защото имах силата да го направя.

Крачеха мълчаливо по откритата пътека между огромните дървеса. Беше много тъмно от двете страни, но звездната светлина грееше сива по пътя им.

— Сгреших. Но не е редно да иска да умре — каза Призовникът. В гласа му се долавяше мекото „р“ на Източния разлив. Говореше тихо, почти умолително. — За много старите, много болните — може би. Но животът ни е даден. Грешно е да не пазиш и цениш този велик дар!

— Смъртта също ни е дадена — отвърна кралят.

Елша лежеше на постеля в тревата. Трябваше да лежи под звездите, казал бе Призовникът, а старият Билкар се бе съгласил с него. Спеше, а Техану седеше кротко до него.

Тенар седеше на прага на ниската каменна къща и я гледаше. Над поляната грееха големите звезди на късното лято: най-високата беше Техану — Сърцето на Лебеда, върхът на небесната ос.

Сесеракх излезе тихо от къщата и приседна до нея на прага. Беше оставила златното кръгче, придържащо булото й, и буйната й кафяво-руса коса се сипеше на вълни по раменете й.

— О, приятелко моя — промълви тя, — какво ще стане с нас? Мъртвите идат насам. Усещаш ли ги? Като надигащ се прилив. През онази стена. Мисля, че никой не може да ги спре. Всички умрели, от гробовете на всички острови на запада, от всички векове…

Тенар усещаше пулса на този зов, в главата си и в кръвта си. Вече знаеха, вече всички знаеха онова, което беше знаел Елша. Но се държеше за онова, в което можеше да вярва, нищо, че тази вяра се беше превърнала вече само в надежда.

— Те са само мъртви, Сесеракх. Построили сме лъжлива стена. Трябва да се разруши. Но има и една истинска.

Техану стана, тихо пристъпи към тях, седна на стъпалото пред прага и прошепна:

— Той е добре. Спи.

— Беше ли с него? — попита Тенар.

Техану кимна.

— Бяхме при стената.

— Какво направи Призовникът?

— Призова го… върна го насила.

— В живота.

— В живота.

— Не знам от кое да се боя повече — каза Тенар, — от смъртта или от живота. Да можех да надвия този страх.

Лицето на Сесеракх, вълната на топлата й коса за миг се сведе към рамото на Тенар в лека милувка.

— Ти си храбра, храбра — промълви момичето. — Но, о! Аз колко се боя от морето! И от смъртта се боя!

Техану седеше притихнала. На смътната, мека светлина, струяща между стаените дървета, Тенар видя нежната длан на дъщеря си, сгъната над другата ръка — изгорената и сгърчена.

— Мисля — проговори с тих, странен глас Техану, — че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала.

Вдигна очи към звездите и въздъхна.

— Няма да е задълго.

После се обърна към Тенар.

Сесеракх погали с нежност косата на Тенар, стана и тихо влезе в къщата.

— Мисля, че ще е скоро, мамо…

— Знам.

— Не искам да те оставя.

— Трябва да ме оставиш.

— Знам.

Седяха в блещукащата тъма на Дъбравата, смълчани.

— Виж — промълви Техану. Падаща звезда прекоси небето — бърза, бавно гаснеща диря от светлина.

Петима магьосници седяха под звездната светлина.

— Виж — каза един и ръката му проследи дирята на падащата звезда.

— Душата на умиращ дракон — каза Азвер, Пазителят на шарките. — Така казват в Карего-Ат.

— Нима драконите умират? — попита умислено Оникс. — Не като нас, предполагам.

— Те и не живеят като нас. Движат се между световете. Така казва Орм Ириан. От световния вятър към другия вятър.

— Както искахме и ние — каза Сепел. — И се провалихме.

Комарджията го погледна с любопитство.

— Вие на Палн винаги ли сте знаели това сказание, това древно знание, което научихме днес… за раздялата на драконите и хората и за създаването на сухата земя?

— Не така, както го чухме днес. Мен ме учеха, че верв надан е първият велик триумф на магическото изкуство. И че висшата цел на чародейството е триумфът над времето и живота завинаги… Оттук произлизат злините, сторени от Пелнийската мъдрост.

— Но поне съхранихте знанието за Майката, което ние презряхме — каза Оникс. — Както и твоят народ, Азвер.

— Е, проявили сте благоразумието да съградите Големия си дом тук — каза с усмивка Пазителят на шарки.

— Но го съградихме лошо — каза Оникс. — Всичко, което градим, го градим лошо.

— Затова трябва да го съборим — каза Сепел.

— Не — възрази Комарджията. — Ние не сме дракони. Все пак живеем в домове. Трябва да си имаме поне някакви стени.

— За да може вятърът да духа през прозорците — каза Азвер.

— А кой ще влиза през вратите? — кротко попита Вратарят.

Замълчаха. Над полянката усилно засвири щурец, заглъхна, зацвърча отново.

— Дракони? — предложи Азвер.

Вратарят поклати глава.

— Мисля, че може би разделението, което е започнало, а сетне предадено, най-сетне ще се довърши. Драконите ще си заминат свободни, а нас ще оставят тук, с избора, който сме направили.

— Знанието за добро и зло — каза Оникс.

— Радостта да твориш, да оформяш — каза Сепел. — Майсторството ни.

— И нашата алчност, нашата слабост, нашият страх — каза Азвер.

На щуреца отвърна друг, по-близо до потока. Песента им се кръстоса, сля се и запулсира в ритъм.

— Това, от което се боя — каза Комарджията, — толкова, че чак се боя да го кажа… е следното: че когато драконите си заминат, с тях ще си отиде и нашето майсторство. Изкуството ни. Магията ни.

Мълчанието на останалите показа, че и те се боят от същото. Но накрая Вратарят проговори, кротко, но с убеденост.

— Не, не мисля. Да, те са Сътворението. Но ние сме се научили на Сътворение. Направили сме го свое. Не може да ни бъде отнето. За да го загубим, трябва да го забравим, да го отхвърлим.

— Както постъпи моят народ — каза Азвер.

— Но твоят народ не забрави какво е земята, какво е вечният живот — каза Сепел. — Докато ние забравихме.

— Бих могъл да протегна ръка над стената — каза много тихо Комарджията, а Сепел рече:

— Близо са, много са близо.

— Как ще разберем какво трябва да сторим? — отрони Оникс.

Азвер наруши тишината, настъпила след въпроса.

— Веднъж, когато Великият маг беше тук с мен в Дъбравата, ми каза, че целият му живот е минал в това да се учи как да избира да прави това, за което няма никакъв избор, освен да го направи.

— Жалко, че го няма сега — каза Оникс.

— Той с правенето приключи — промълви усмихнат Вратарят.

— Но ние не сме. Седим си тук и си приказваме на ръба на бездната… всички го знаем. — Оникс огледа лицата им, окъпани от звездната светлина. — Какво искат мъртвите от нас?

— Какво искат драконите от нас? — каза Комарджията. — Тези жени, дето са дракони, дракони, които са жени… те защо са тук? Можем ли да им вярваме?

— Имаме ли избор? — каза Вратарят.

— Не мисля — рече Пазителят на шарките. Гласът му режеше като острие на меч. — Можем само да следваме.

— Да следваме драконите ли? — попита Комарджията.

Азвер поклати глава.

— Елша.

— Но какъв водач е той, Шаркопазителю? — каза Комарджията. — Селски кърпач!

— Елша притежава мъдрост, но тя е в ръцете му, не в главата — рече Оникс. — Той следва сърцето си. Със сигурност не се стреми да ни води.

— Все пак беше избран между всички нас.

— Кой го избра? — тихо попита Сепел.

— Мъртвите — отвърна му Пазителят на шарките. Замълчаха. Песента на щурците бе заглъхнала. Към тях по тревата, огряна от сивкавата светлина на звездите, пристъпиха две високи фигури.

— Може ли двамата с Бранд да поседим с вас? — каза Лебанен. — Тази нощ няма да се спи.

Гед седеше на прага и се взираше в звездите над морето. Преди час или малко повече беше влязъл да поспи, ала щом затвори очи, видя склона на хълма и чу гласовете, надигащи се като вълна. Стана веднага и излезе навън, където можеше да гледа как се движат звездите.

Беше уморен. От време на време очите му се притваряха и тогава се озоваваше до стената от камъни, със сърце, изстинало от ужас, че може да остане там завинаги, без да познае пътя назад. Накрая, обзет от нетърпение и замаян от страха, стана, взе един фенер от къщата и го запали, и тръгна по пътеката към къщата на Мос. Мос можеше да е уплашена, а може и да не беше — напоследък тя живееше твърде близо до стената. Но Пиренче щеше да е в паника, а Мос нямаше да може да я утеши. И след като имаше нещо да се прави, а той не можеше да го направи, поне можеше да предложи утеха на горкото малоумниче. Можеше да му каже, че това са само сънища.

Трудно беше да се върви в тъмното, фенерът мяташе огромни сенки от дребните неща по пътеката. Вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Спъваше се понякога.

Колкото и късно да беше, видя в къщата на вдовицата светлина. Долу в селото виеше дете. „Мамо, мамо, защо хората плачат? Защо плачат хората, мамо?“ И там нямаше сън. Тази нощ нямаше да има много сън никъде по Землемория, помисли Гед. И като си го помисли, се усмихна леко, защото винаги беше обичал това затишие, това страховито затишие, мига преди нещата да се променят.

Елша се пробуди. Лежеше на земята и усещаше дълбините й под себе си. Над него грееха ярките звезди, звездите на лятото, движеха се от лист на лист с диханието на вятъра, движеха се от изток на запад с бавното въртене на света. Погледа ги още малко и ги остави.

Техану го чакаше на хълма.

— Какво трябва да направим, Хара? — попита го тя.

— Трябва да закърпим света — каза той. И се усмихна, защото най-сетне на сърцето му бе олекнало. — Трябва да съборим стената.

— Те могат ли да ни помогнат? — попита тя, защото мъртвите се сбираха и чакаха в тъмното, безчетни като трева или пясък, или звезди, вече притихнали — огромен, сумрачен бряг от души.

— Не — отвърна той. — Но други — може би. — Тръгна надолу по хълма към стената. Тук тя беше висока малко над кръста му. Хвана един от камъните на най-горния ред и се опита да го помръдне. Беше закрепен здраво, или пък беше по-тежък, отколкото се полагаше за камък; не можеше да го повдигне, не можеше да го раздвижи дори.

Техану пристъпи до него.

— Помогни ми — каза й той. Тя сложи ръце на камъка, човешката ръка и изгорелия нокът на птица, стисна го колкото можа и дръпна. Камъкът леко помръдна, после — малко повече.

— Бутни го! — каза тя и двамата го избутаха с усилие; той изтрополя и тупна тежко от другата страна на зида.

Следващият камък беше по-малък; заедно успяха да го повдигнат и да го откъртят. Пуснаха го да падне в прахта отсам стената.

Тогава земята под петите им глухо изтътна. Малките камъчета в стената се разклатиха и се зарониха. И с дълга въздишка тълпите мъртъвци запристъпваха към стената.

Пазителят на шарките изведнъж стана и се заслуша. Из поляната се разлетяха на вихрушки листа, дърветата на Дъбравата се запревиваха и затрепериха като при силен вятър, но вятър нямаше.

— Вече се променя — каза той, остави ги и закрачи в мрака под дърветата.

Призовникът, Вратарят и Сепел станаха и тръгнаха след него, бързо и мълчаливо. Комарджията и Оникс ги последваха, малко по-бавно.

Лебанен стана; направи няколко крачки след другите, поколеба се, после забърза през поляната към ниската къща от камък и чимове.

— Ириан — каза, превил гръб на тъмния праг. — Ириан, ще ме вземеш ли със себе си?

Тя излезе от къщата; усмихваше се, озарена сякаш от огнена светлина.

— Е, хайде. Ела, бързо — каза тя и хвана ръката му. Дланта й пареше като нажежен въглен, щом го понесе нагоре, към другия вятър.

След малко Сесеракх излезе от къщата на звездната светлина, а след нея дойде и Тенар. Двете се огледаха. Цареше пълен покой; дърветата отново се бяха смирили.

— Всички са заминали — прошепна Сесеракх. — По Драконовия път.

Пристъпи напред и се взря в тъмното.

— Какво ще правим, Тенар?

— Ще пазим къщата — отвърна Тенар.

— О! — прошепна Сесеракх и се смъкна на колене. Беше видяла Лебанен, легнал по очи в тревата близо до прага. — Не е мъртъв… мисля… О, мой скъпи кралю, не си отивай, не умирай!

— Той е с тях. Остани с него. Стопли го. Пази къщата, Сесеракх — каза Тенар.

Отиде при лежащия Елша, с обърнати към звездите, невиждащи очи. Приседна до него, сложи длан на ръката му. И зачака.

Елша едва успя да размърда поредния камък, но до него беше Призовникът, изгърбен, подпря рамо, натисна и каза:

— Давай! — Двамата го избутаха, докато се претърколи и тупна със същия тежък тътен от другата страна на стената.

Другите вече бяха с него и Техану, изтръгваха камъните, хвърляха ги долу край стената. За миг Елша видя как дланите му хвърлиха сенки от някакво червено сияние. Орм Ириан, така, както я беше видял първия път, огромен дракон, беше изпуснала огнения си дъх, докато се мъчеше да откърти една канара от най-долния ред камъни, забита дълбоко в земята. Ноктите й хвърляха искри, бодливият й гръб се бе извил на дъга, и скалата се откърти и се затъркаля с грохот, отваряйки голям пролом в зида.

От сенките отвъд стената се надигна тих, необятен шепот, като морски прибой в скалист бряг. Тъмната им грамада се понесе към стената. Но Елша вдигна очи и видя, че вече не е тъмно. Светлина се движеше в онова небе, където звездите бяха неподвижни, бързо припламващи искри, далече в тъмата на запад.

— Калесин!

Беше гласът на Техану. Той я погледна. Взираше се нагоре, на запад.

Тя вдигна ръце. Огън пробяга по дланите й, по ръцете и в косата й, по лицето и тялото, лумна в огромни криле над главата й и я надигна във въздуха — същество от пламък, огнено и красиво.

Тя извика силно — ясен, безсловесен вик. Полетя нависоко, устремно, бързо, нагоре и нагоре в небето, където светлината се усилваше и бял вятър бе заличил безсмислените звезди.

Сред тълпите от мъртъвци тук-там, също като нея, политаха нагоре огнени дракони, яхнали вятъра.

Повечето пристъпваха насам, по земята. Вече не се тълпяха, не плачеха, а вървяха бавно и уверено към проломите по стената: огромни тълпи мъже и жени, които щом стигнеха до рухналата стена, не се поколебаваха, а пристъпваха през нея и изчезваха: шепа прах, дъх, който грейваше за миг сред все по-усилващата се светлина.

Елша ги гледаше. Забравил, още държеше в ръце камъка, който бе откъртил, за да разхлаби по-голямата канара. Гледаше избавлението на мъртвите. Най сетне я видя сред тях. Тогава захвърли камъка и пристъпи напред.

— Лилия.

Тя го видя и се усмихна, и му протегна ръка. Той взе ръката й и двамата пристъпиха под лъчите на слънцето.

Лебанен стоеше до порутената стена и гледаше зората, изсветляваща на изток. Вече имаше изток, там, където не бе имало нито посока, нито път. Имаше изток и запад, светлина и движение. Самата земна твърд се движеше, тресеше се, потръпваше като огромен звяр, тъй че каменният зид се разтърси и се срина. Пламъци изригнаха от далечните черни зъбери на планината, наречена Болка, огънят, дето гори в сърцето на света. Огънят, дето храни драконите.

Той погледна в небето над зъберите и ги видя, тъй както ги беше видял веднъж с Гед над западното море — драконите, полетели на вятъра на утрото.

Три от тях възвиха и се понесоха към него, както стоеше сред другите недалече от билото, над рухналата стена. Два от тях позна — Орм Ириан и Калесин. Третият беше със светли люспи, златен, с криле от злато. Той летеше най-нависоко и не се спусна с тях. Орм Ириан се заигра с него във въздуха и двата дракона полетяха заедно, гонейки се все по-високо и високо, докато изведнъж най-високите лъчи на изгряващото слънце не поразиха Техану и тя не пламна като името си — голяма, ярка звезда.

Калесин направи още един кръг, спусна се и кацна величествено сред руините на стената.

— Агни Лебанен — поздрави драконът краля.

— Най-древни — отвърна кралят на дракона.

— Айссадан верв наданнан — рече необятният, съскащ глас, като море от цимбали.

Бранд Призовникът стоеше до Лебанен — непоклатим и уверен. Повтори словата на дракона на Речта на Сътворението, а после ги каза на хардийски:

— Което беше разделено, е разделено.

Близо до тях стоеше Пазителят на шарките, с коса, грейнала на ярката светлина.

— Което беше съградено, е разрушено — каза той. — Което бе разрушено, е събрано.

После вдигна с копнеж очи към небето, към златния дракон и към червено-бронзовия; но те бяха отлетели толкова далече, че почти не се виждаха, описваха огромни кръгове над дългата, пропадаща земя, в която пусти, тънещи в сенки градове рухваха под светлината на деня.

— Най-древни — промълви той и дългата глава бавно се извърна към него.

— Ще се връща ли тя понякога? Назад, през леса? — попита Азвер на речта на драконите.

Дългото, невъобразимо, жълто око на Калесин го изгледа. Огромната уста, като уста на гущер, сякаш се затвори в усмивка. Драконът не проговори.

Изпъна могъщото си туловище и го повлече по стената, тъй че останалите все още на местата си камъни се закъртиха и заизсипваха под железния му корем. После Калесин приклекна, с грохот на изпънатите си криле се надигна над хълма и полетя ниско над земята, към планините, чиито върхове вече светеха от пушеци, пара, огън и слънчеви лъчи.

— Хайде, приятели — промълви Сепел. — Още ни е рано за свободата.

Слънчевата светлина бе огряла короните на най-високите дървета, но поляната още таеше хладната сивота на разсъмването. Тенар седеше, с ръка на ръката на Елша, свела лице към земята. Гледаше как се сбира хладната роса по едно тревно стръкче, как увисва на малки, нежни капчици по стръкчето, всяка от тях — отразила целия свят.

Някой изрече името й. Тя не вдигна глава, а само промълви:

— Отиде си.

Пазителят на шарките коленичи до нея. Докосна леко с ръка челото на Елша.

Постоя така, смълчан. После каза на Тенар, на нейния език:

— Господарке, видях Техану. Тя лети златна. На другия вятър.

Тенар го погледна. Лицето му беше бяло и изнурено, но в очите имаше възхита.

Преглътна, а после промълви, дрезгаво и едва чуто:

— Цяла?

Той кимна.

Тя погали ръката на Елша — ръката на кърпача, нежна, опитна. От очите й бликнаха сълзи.

— Оставете ме малко с него — каза и заплака. Скри лицето си в шепи и заплака силно, горчиво, беззвучно.

Азвер отиде при малката група до прага на къщата. Оникс и Комарджията бяха с Призовника, който стоеше, навъсен и угрижен, до принцесата. Тя се беше свила на земята до Лебанен, с ръце над него, за да го опази, и не позволяваше на никой от магьосниците да го докосне. Очите й пламтяха. В ръката си стискаше късата стоманена кама на Лебанен.

— Върнах се с него — каза Бранд на Азвер. — Опитах се да остана с него. Не бях сигурен за пътя. Тя не ме пуска при него.

— Ганаи — каза Азвер. Титлата й, „принцесо“ — на каргски.

Очите й блеснаха към него.

— О, слава на Атва-Вулуа, и вечна слава на Майката! — извика тя. — Господарю Азвер! Накарайте тези прокълнати магьосници да се махнат. Убийте ги! Те убиха моя крал. — Подаде му камата с дръжката напред, стиснала тънкото стоманено острие.

— Не, принцесо. Той замина с дракона Ириан. Но този чародей го върна при нас. Нека го погледна. — И той коленичи, извърна леко лицето на Лебанен, за да го види по-добре, и сложи ръка на гърдите му. — Изстинал е. Пътят назад беше труден. Прегърнете го, принцесо. Стоплете го.

— Опитвах се — отвърна тя и прехапа устни. Хвърли камата и се наведе над изпадналия в несвяст. — О, горкият ми крал! — промълви на хардийски. — Милият ми, горкият ми крал!

Азвер стана и каза на Призовника:

— Мисля, че ще се оправи, Бранд. Сега тя може да помогне много повече от нас.

Призовникът го прегърна през рамото.

— Хайде, успокой се.

— Вратарят — каза Азвер, още по-пребледнял, и огледа поляната.

— Върна се с пелниеца — каза Бранд. — Да поседнем, Азвер.

Азвер се подчини и седна на дебелия пън, на който бе седял Преобразителят в кръга им предния следобед. Сякаш преди хиляда години. Вечерта старците се бяха върнали в Школата… А после бе започнала дългата нощ, нощта, която докара каменната стена толкова близо, че щеше да се спи там, а да си там бе толкова страшно, че никой не беше спал. Никой навярно в цял Роук, по всички острови… Само Елша, който тръгна да ги води… Азвер усети, че е задрямал, и потръпна.

Комарджията се опита да го убеди да се прибере в зимната къща, но Азвер настоя, че трябва да остане до принцесата, да й превежда. И с Тенар, помисли той, без да го казва — да я пази. Да я остави да поскърби. Но със скръбта Елша беше приключил. Беше предал скръбта си на нея. На всички тях. Радостта си…

Билкарят дойде от Школата и се засуети около Азвер, наметна го със зимно наметало. Той седеше в морна, трескава полудрямка, безразличен към другите, леко подразнен от присъствието на толкова хора на милата му, тиха поляна, загледан в слънчевите лъчи, процеждащи се между листата. Бдението му бе възнаградено, когато принцесата дойде при него, коленичи, погледна го в лицето с дълбоко почтение и каза:

— Господарю Азвер, кралят желае да говори с вас.

Помогна му да стане, сякаш беше някой старец. Той не възрази.

— Благодаря ти, гайнха.

— Не съм кралица — със смях му отвърна тя.

— Ще бъдеш — каза Пазителят на шарките.

Беше големият прилив на пълнолунието и „Делфин“ трябваше да изчака, докато водата се оттече през тесния ръкав на Дългоръките чукари. Тенар успя да слезе на пристанището на Гонт чак късно предобед, а след това я чакаше дълго вървене нагоре по хълма. Беше почти залез-слънце, когато мина през Ри Алби и хвана стръмната пътека към дома.

Гед поливаше зелето, вече добре пораснало.

Изправи се, погледна по пътеката към нея с ястребовия си поглед и се намръщи.

— Аха.

— О, милият ми — каза тя. И забърза последните няколко крачки към него; той бе тръгнал надолу да я срещне.

Беше уморена. Радваше се, че седи с него, с чаша хубаво червено вино в ръка, загледана как вечерта на ранната есен лумва в злато над морето.

— Как мога да ти разкажа всичко?

— Почни отзад напред.

— Добре. Така да бъде. Поискаха да остана, но им казах, че искам да се върна у дома. Но се събра съветът, Кралският съвет, нали знаеш, за годежа. Ще има голямо сватбено празненство и прочие, но не смятам, че трябва да ходя. Защото същинската им венчавка беше това. С Пръстена на Елфаран. Нашият пръстен.

Той я погледна и се усмихна, с широката, мила усмивка, за която тя смяташе, може би погрешно, може би с основание, че никой друг освен нея не я е виждал на лицето му.

— Да? — подкани я той.

— Лебанен пристъпи и застана до мен, нали, вляво от мен, после дойде Сесеракх и застана от дясната ми страна. Пред трона на Моред. А аз вдигнах Пръстена. Като тогава, когато го донесохме в Хавнър, помниш ли? Лебанен го взе, целуна го и ми го върна. И аз го сложих на ръката й, тя едва мина през него — не е дребна жена Сесеракх — о, трябва да я видиш някой ден, Гед! Каква красавица е, като лъвица! Намери си той лика-прилика… После всички викнаха. Имаше празненства и прочие. И вече можех да си тръгна.

— Продължавай.

— Назад ли?

— Назад.

— Добре. Преди това беше Роук.

— На Роук никога не е просто.

— Не е.

Отпиха мълчаливо от червеното вино.

— Кажи ми за Пазителя на шарките.

Тя се усмихна.

— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.

— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?

— Той последва Елша.

— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.

— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…

— И Техану.

Мълчание.

— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.

Мълчание.

— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.

— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо:

— Пазителят на шарките вярва, че Ириан ще дойде в Дъбравата, ако я повика.

Гед не отвърна нищо. Чак след известно време каза:

— Погледни нататък, Тенар.

Тя проследи погледа му, към далечната тъма, над западното море.

— Ако дойде, ще дойде оттам — каза той. — А ако не дойде, значи е там.

Тя кимна.

— Знам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Лебанен ми изпя една песен, на кораба, на връщане за Хавнър. — Не можеше да пее, само прошепна думите: — „Бъди свободна, моя радост…“

Той извърна очи: над горите, към планината, към смрачаващите се висини.

— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво прави, докато ме нямаше?

— Пазех къщата.

— В гората ходи ли?

— Още не.

(обратно)

Информация за текста

© 2001 Урсула Ле Гуин

© 2003 Валерий Русинов, превод от английски

Ursula K. Le Guin

The Other Wind, 2001

Сканиране, разпознаване и последна редакция: NomaD, 13 май 2007 г.

Редакция: Mandor, 2007 (#)

Публикация:

Урсула Ле Гуин

Другият вятър

Ursula Le Guin

The Other Wind, 2001

© ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-06-11 18:20:59

Оглавление

1.Закърпване на зелената кана

2.Дворци

3.Съветът на драконите

4.„Делфин“

5.Събиране