«Техану»

Когато Флинт, фермерът от Средната долина, умря, неговата вдовица остана да живее в стопанството. Синът й беше отплавал из моретата, дъщеря й се омъжи за един търговец от Валмаут и майка им заживя във фермата Оук сама. Говореше се, че била много почитана в онази далечна страна, откъдето бе дошла. Вярно, че магьосникът Оджиън често я навестяваше, но какво толкова — малко ли всякакви хорица посещаваше той?

Името й бе чуждоземно, ала Флинт я наричаше Гоха, което в Гонт означава бял паяк. Това име й прилягаше: тя беше белокожа, дребничка и също като паяк умееше да изприда козята вълна и овчето руно. И ето че сега стана вдовицата Гоха — стопанка на стадо овце, една овощна градина с круши, две наемни къщички, стария каменен фермерски дом под дъбовете и семейната гробница на хълма, където Флинт почиваше на собствена земя.

— Винаги съм живяла край гробници — бе казала на дъщеря си.

— О, мамо, ела да живееш с нас в града! — настояваше Апъл, но вдовицата не искаше да се разделя със своята самота.

— Може би по-късно, когато дойдат децата и имаш нужда от помощ — отвръщаше тя и с удоволствие гледаше сивооката си дъщеря. — Не сега. В момента не съм ти потребна, а и тук ми е добре.

Щом Апъл се върна при младия си съпруг, вдовицата затвори вратата и застана на каменния под в кухнята на фермерската къща. Мръкнало бе, обаче Гоха не запали осветлението. Спомни си как нейният съпруг палеше лампата: ръцете, огънчето, съсредоточеното, мургаво лице в светлината на пламъка. Къщата тънеше в тишина.

„Навремето живеех сама в подобен притихнал дом — помисли си тя. — И ето че отново ще живея.“

Сетне пална лампата. Един късен следобед, в самото начало на горещините, забързана по прашния път, от селото пристигна Ларк, отколешна приятелка на вдовицата.

— Гоха! — провикна се тя, като я видя да плеви из бобените лехи. — Гоха, случило се е нещастие. Голямо нещастие. Можеш ли да дойдеш?

— Да — отвърна вдовицата. — Какво е станало?

Ларк си пое дъх. Беше пълна, простовата жена, чието тяло вече не отговаряше на името