«Прощаване с магьосника»

В дните след Нова година кръчма „Зелената котка“ бе постоянно толкова претъпкана, че дори постоянните клиенти като мен трудно си намираха места въпреки усилията, които полагаше Рей Макгавърн, за да ни настани. Днес обаче явно бе станало нещо, понеже в цялото заведение имаше само трима-четирима души. Докато се чудех дали не дават някакъв мач по телевизията (за нашия свят) или пък е започнал извънреден рицарски турнир (в някой от останалите), забелязах, че дори зелената писана на Рей е изчезнала от обичайното си място пред камината. Разтревожена не на шега, се огледах за някой познат. На бара забелязах Айвън Рийс: пред него имаше поне дузина празни чаши, а в момента, в който спрях погледа си на него, той точно надигаше поредната, пълна до половината. В очите му имаше сълзи. Това вече сериозно ме уплаши, понеже никой никога не бе виждал железния Айвън да плаче. Отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах:

— Какво, по дяволите, става тук, Айвън?

Той бавно надигна очи и погледът му дълго блужда, преди да се спре най-накрая върху мен.

— А… Никол… Ти защо си тук? Какво извинение си намери точно пък ти? Мислех, че сте приятели?

— Какво искаш да кажеш???

— Ами Рики пие в ъгъла сам и постоянно повтаря, че имал непоносимост към сълзи… Алекс замина преди минути за Средната земя, понеже имал спешна работа там… Абе какво да ти обяснявам, мамка му! Единственото логично обяснение, което мога да дам, е за себе си — тук съм, понеже искам да го запомня… така, а не… иначе… — Той млъкна и отпи от чашата си огромна глътка.

— За какво говориш?

— Огледай се… Всички са там… даже котката на Рей… и тя е там… тя го обожаваше… а и той нея, по дяволите… — Нови сълзи блеснаха в очите му. — Е, най-малкото ще знам, че поне едно същество, който го обичаше, го е изпратило за последно…

— Кого, Айвън??? — Разтресох го така, че дори да беше мъртъв, пак би се съвзел. Никакъв ефект обаче. — Какво се е случило? Ще ми кажеш ли най-накрая?

— О, в името на Мрака… Нима наистина не знаеш? — Той потрепери.

— Да знам какво, Айвън? Преди мигове се завърнах от Гората на въздишките, уморена съм като куче, а сега на всичкото отгоре съм и изплашена благодарение на твоите недомлъвки!

— Тери е мъртъв. Всички да на погребението му.

Олюлях се. Ако ме бе ударил трол, сигурно щях да съм по-стабилна.