«Усмивка в полунощ»

До полунощ оставаха още броени часове. Въпреки че имах достатъчно време, предпочетох да тръгна по-рано от вкъщи: нямах работа у дома, а и видът на празната къща ме подтискаше. Излязох на улицата и бавно закрачих по добре познатия ми път. Навън отдавна валеше красив пухкав сняг, който вече беше успял да покрие с няколкосантиметрова пелерина всичко наоколо. Малкото минувачи по улиците ме поглеждаха доста озадачено, а някои дори подозрително — самотен мъж с гарвановочерна коса и плащ, който не бе по-светъл от нея, който замислен и отнесено върви през странно контрастиращото с белотата си снежно вълшебство… Мда, гледката отстрани навярно наистина беше необичайна, но на мен не ми пукаше кой знае колко. Така или иначе всичките зяпачи след една-две минути нямаше да си спомнят нищо за мен — бях се погрижил за това.

Вятърът започваше да се усилва. Вдигнах качулката, за да предпазя поне малко очите си. За това, че евентуално мога да премръзна до кости, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в „Зелената котка“, щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото настроение и провалената любов са най-сладки, както обичаше да казва учителят ми.

О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се представя „Приятно ми е, Тери Сторн, Черен маг“, най-вероятно ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено, невярващо и в себе си тъпо американско общество не може да проумее, че в доминираното от компютри трето хилядолетие може да има и място за хора като мен. Именно заради глупавите предразсъдъци професията ми (тоест, това, което ми изкарва хляба) е съвсем различна, а това ми е само хоби — масълцето върху филийката, така да се каже. Виж, ако ме попитате как се съчетава журналистиката с магията, доста ще се затрудня да ви отговоря. Но пък в крайна сметка всичко си има и добра страна… както в случая с изчезналата диамантена огърлица на съпругата на сенатор Донахю и последвалите мистериозни събития — нали за този материал получих първия си „Пулицър“. Някога ще трябва да опиша и този случай по-подробно, само дето не знам кога ще е това. Въобще сядам зад компютъра с голяма неохота. Ако не пиша тези историйки обаче, моите приятели ме карат да им ги разказвам, а разказвач от мене, честно казано, не става. В крайна сметка аз съм човек на писането…