«Рицар на Сенките»

Казваше се Джулия и аз бях адски сигурен, че съм я видял мъртва през онзи 30-и април, когато колелото на събитията се завъртя с шеметна скорост. Всъщност до голяма степен всичко започна именно когато намерих обезобразения й труп и видях сметката на подобния на куче звяр, който ме дебнеше в нейния апартамент. Ние с Джулия бяхме любовници. Доста преди онзи фатален ден.

Сигурно можех да й се доверя повече. Или пък просто не трябваше да я водя на онази разходка през Сенките. Защото най-вероятно именно отговорите, които отказах да й дам, я бяха накарали да поеме по мрачните пътеки на окултизма и да се свърже с онзи мърляв „гуру“ Виктор Мелман. Между другото той също се опита ме убие и се прости с живота. Глупакът така и не разбра, че Люк и Джасра са го водили за носа.

И все пак сега като че ли можех да си простя поне за една малка част от онова, което си мислех, че съм сторил. Оказа се, че поне смъртта на Джулия не тежи на съвестта ми. Почти.

Когато забих кинжала си в тялото на мистериозния господар на Владението на Четирите Свята, все още не знаех, че това не е никой друг, а самата Джулия. Междувременно в играта се бе намесил моят доведен брат Джърт, чиято заветна цел в живота беше да ме прати в небитието по възможно най-мъчителен начин. Той отмъкна Джулия благодарение на новопридобитите си магически умения още преди да успея да направя каквото и да е.

И така, тичах през рушащата се цитадела на Владението, когато една падаща греда ме принуди да отскоча към близката стена, миг след което пътят ми за отстъпление бе преграден от порой от зидария и пламнали отломки. Край мен префуча тъмна метална сфера, която нарастваше видимо в полета си. Тя срещна стената и проби в нея отвор, достатъчно голям, за да успея да се измъкна през него. Не се поколебах да се възползвам от тази възможност и се хвърлих напред. Навън се претърколих през рамо, изправих се бързо и се завъртях в посоката, от която бях дошъл.

— Мандор!

— Тук съм — чух неговия приятен глас иззад лявото си рамо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как металната сфера отскочи от каменния под на двора и тупна в разтворената му длан.

Мандор изтърси пепелта от черната си тога и прокара пръсти през косата си. После се усмихна и погледна към горящата цитадела.

— Ти удържа на своето обещание към кралицата — отбеляза той. — Смятам, че тук вече няма нищо за теб. Ще вървим ли?