«Да си умреш лейтенант»

Обичам да пътувам през късните часове на топлите летни нощи, когато въздухът е твърд като асфалта, по който гумите свирят старата си песен и е толкова сух, че може да се преглъща само с големи глътки блага ракия. Пътят е чист почти колкото дъската за гладене на бившата ми любима съпруга: насрещните коли са тъй редки, че изобщо не ги слагам в сметката, а при моята скорост и безразсъдния ми каубойски стил на шофиране до сега не се е намерил никой да ме настигне. За миг котешките очи от мантинелата удивено ми хвърлят по един безличен поглед, преди да се гмурнат в тъмнината от двете страни на шосето. Не съжалявам особенно за тяхната компания. Постоянно ме съпровождат само тихият вой на покорния двигател и любопитното взиране на звездите, които безсрамно се опитват да флиртуват с мен и ту ми намигат, ту се правят на непристъпни и безразлични.

Колата лесно се съгласява с всичките ми желания, бързо изпълнява и най-малките ми прищявки. Няма какво да ме разсейва, няма какво да ме смущава и необезпокоявани от никого мислите ми се точат леко, като осовата линия. Тя сякаш ми е обидена и с нетърпение се опитва да се махне от погледа ми; за да се скрие се шмугва под капака. Обикновенно след всяко такова пътуване преди се появяваше по един разказ, но този път като никога ще наруша традицията. И то не заради самото пътуване, а заради целта му… Но стоп на черните мисли — остават ми още доста часове път, а до сутринта трябва да стигна на всяка цена: призори душата се чувствува най-свободна да напусне тялото.

Пише ми се, пише ми се, толкова много, че чак ми иде да спра колата направо на банкета и на светлината на мижавото плафонче да продължа последната си история. Първо да видим до къде бяхме стигнали: войната е загубена, начело на останките от последния земен флот стои някакъв си Лейтенант — името не е важно, ще го измисля после. Настроението на борда е отвратително, точно като моето. Проклет развод, проклета дялба, проклет съд! А сега и дъртата вещица напомня за себе си, подрънква със старите си кости, пристъпва отегчено към мен. Кога ли ще забие кривите си кокалести пръсти в моите ребра и ще ми каже: