«Стоманеният плъх си свирка блус»

Катеренето по стената не беше лесно, но прекосяването на тавана се оказа съвсем невъзможно. Докато не съобразих, че съм подходил неправилно. Толкова беше очевидно, след като си го помислих. С прикрепени към тавана ръце не можех да си движа краката. Затова изключих молекувръзните ръкавици и увиснах само на подметките на ботушите си. Кръвта нахлу в главата ми — както можеше да се очаква — и почти ми се догади. Но пък щеше да стане.

Какво ли правех тук, увиснал с главата надолу от тавана на Монетарницата? Ами гледах как машината долу сече монети от по петстотин хиляди кредита — те издрънчаваха и падаха в чакащите ги кошове. Значи отговорът на горния въпрос е съвсем очевиден. За малко и аз да падна като тях, щом изключих мощността на единия крак. Люшнах го напред в гигантски разкрач и плеснах стъпалото му здраво в тавана, като отново му включих енергията. Генераторът в ботуша излъчи поле със същата свързваща енергия, която държи молекулите сцепени една за друга, и това превърна крака ми, поне временно, в част от самия таван.

Още няколко широки крачки и се озовах над кошовете. Попипах се по кръста, стараейки се да пренебрегна замайването, и измъкнах кордата от голямата тока на колана си. Прегънах се на две, за да достигна тавана с ръце, бутнах жака в пластера и го включих. Молекувръзното поле стегна яко и пуснах краката си. Увиснах и се люшнах, но вече с главата нагоре. Кръвта започна да се оттича от почервенялото ми лице.

„Хайде, Джим, не се помайвай — подканих се сам. — Алармата ще гръмне всеки момент.“

И бях съвсем прав — сирените завиха, сигналните лампи замигаха и през стените отекна мощен писък. Насмалко да изпищя и аз, но нямах време за това. Палец върху енергийния бутон и изключително здравата, почти невидима едномолекулна корда изсвистя от токата и меко ме спусна надолу. Когато протегнатите ми ръце се заровиха в монетите, спрях. Отворих коженото си куфарче и го провлякох през купа, докато не се напълни с лъскавите, проблясващи красавици.

Затворих го, щракнах ключалката и мъничкото моторче забръмча и ме вдигна отново на тавана. Краката ми се удариха и се залепиха. Изключих теглича.

Вратата под мен се отвори и влязоха двама пазачи.

— Кой мож дай влезъл тука? — извика първият и завъртя оръжието си на всички страни. — Алармата на вратата не е пищяла.

— Никой. Не виждам нищо — каза вторият.