«Войната на старците»

На Рейгън Ейвъри, първия ми читател,

и неизбежно на Кристин и Атена

Две неща направих на седемдесет и петия си рожден ден. Отидох на гроба на жена ми. После отидох в армията.

Посещението на Катиния гроб бе по-малко драматичното. Тя е в гробището „Харис Крийк“, на по-малко от миля от къщата ни. Много трудно беше да й намеря парцел в гробището, никой от двама ни не бе очаквал да се случи толкова скоро и не бяхме предприели нужните постъпки. Унизително е да се разправяш с уредник на гробище, че жена ти няма платено място и не могат да я погребат. В края на краищата се наложи синът ми Чарли, който по случайност беше и кмет, да дръпне нужните конци, за да получим желания парцел. Има известни преимущества да си баща на кмета.

Та за гробното място. Скромно и незабележимо, с малка табелка вместо масивен камък. Кати лежи до Сандра Кейн, върху чийто гроб се издига голям надгробен камък от шлифован черен гранит, оборудван с гимназиална снимка на Санди и сълзлив цитат от Кийтс за смъртта и младостта, гравиран най-отгоре. Съвсем в стила на Санди, между другото. Щеше да е доста забавно, ако имаше някакъв начин Кати да научи, че Сандра лежи до нея с цялото великолепие на този огромен и лъскав камък: докато бяха живи, Санди винаги поддържаше нещо като пасивно-агресивно съперничество между двете. Ако Кати се появеше на градската надпревара за домашни сладкиши с ябълков пай, Санди неизменно щеше да донесе три, че и повече, и да се намуси, ако паят на Кати се продаде пръв. Какво правеше Кати ли? Просто си купуваше от пая на Санди — само мир да има. Трудно обаче е да се каже дали от гледна точка на Санди това не влошаваше нещата.