«Спирала»

Във войната за мир… те разполагаха с върховното оръжие

Благодаря на Джейк Кроули за неговото другарство, за приключенията с велосипедите и за неоценимата му помощ с непрекъснатото четене на черновите; на агента ми Дороти Лъмли за вярата и доброжелателството й още от самото начало; на Саймън Кавана за неговата проницателност, стремежа му към съвършенство и за това, че работи с мен като вол, дори когато се мусех. Благодаря и на жена си Соня за подкрепата и разбирането й през всичките тези години. Дължа ви много бири, приятели!

Изказвам и личната си благодарност на Джъстин Съливън от Ню Модел Арми, Зак Тел от Клоуфингър и Дерек У. Дик (Фиш) за позволението им да цитирам техни стихове в този роман. Страшно съм ви признателен за това.

Старата къща бе кацнала върху назъбените рамене на скалата. Част от мазилката бе паднала сред гъстия храсталак далеч долу и се виждаше якият каменен градеж под нея — пусти отвори като беззъба усмивка на стар брадат контрабандист на оръжие, като пиянската целувка на наквасена с уиски бразилска курва. Четириетажната постройка бе почти изцяло погълната от джунглата — натруфената испанска барокова крепост бе смазвана и съсипвана от векове от тропическите стихии, заели се постепенно да съблекат хоросановата украса.

Нещо — някаква сянка — се плъзна от джунглата. Обвита в тъма фигура, защитена от нощта и задушаващите лунната светлина облаци. Покатери се като мъгла нагоре по скалата и дялания камък и леко скочи на застланата с плочки пътека, която бледо блестеше на мизерната светлина, успяваща да проникне през сумрака.

Фигурата излезе от сенките и продължи безшумно по настилката. Спря и се заслуша — неподвижен като статуя силует на фона на нощното небе, — после отново се плъзна в мрака и изчезна — дух, мъгла, сив кошмар.

Дълбока потискаща тишина изпълваше коридора. В единия му край се мъдреше покрита с нитове стоманена врата — единственият вход към защитената светая светих.

Двамата едри брадати стражи със силен тен и мазни провиснали коси седяха до нея, въоръжени с 9-милиметрови глокове и преметнати през раменете АК–47, и играеха карти на грубо скована маса на светлината на фенер. Бруталните им черти донякъде се смекчаваха от кехлибареното сияние. Бутилката водка бе единственото им средство за спасяване от отегчението на службата.