«Бъдеще време в сегашното или четвъртото измерение»

… Допуска се грешката да се смята, че „фантастичната литература“ означава произволна литература… Когато пиша някаква история, когато самата история ме кара да я напиша, значи тя отговаря на нещо много дълбоко, може би неосъзнато.

Задължително е научнофантастичното четиво да отхвърля конформизма в мисленето и във възможните обяснения за света: ако не да разчупи, то поне да пропука отлетите калъпи, в които подреждаме нашата история и където се готвим да положим и предвижданията за идното (и по такъв начин предварително да го осъдим на „доизживяване“).

Присъщо качество на научнофантастичното четиво е да застане между вероятното и неочакваното; свободно да се движи в миналото, настоящето и бъдещето. Да връчи на художествената измислица вълшебната пръчица на научното познание. Та нали науката и техниката са най-важните средства за овладяване и управляване на действителността. Знаем, че научната фантастика съчетава художественото познание с научното и художествената фикция (историята, разказа) намира свое продължение в прогнозирането на науката. Ражда се литературен хибрид, който забелязваме, че е такъв, само ако не е сполучлив. „Високата“ литература не пропуска да използва подобни случаи и да говори със снизхождение в своя представителен дом за бедния роднина, за субкултурата. Но въпреки това или именно заради това научната фантастика ни предупреждава с приятелско намигване: „Не ме приемай съвсем сериозно, читателю! Аз не съм художествена фотография на действителността, още по-малко самата действителност. Аз съм една игра. Аз съм една фикция!“ Но нали най-човешкото у човека са играта и усмивката — жаждата да разбира и да се изненадва.

Мишел Жори е лудическото начало с твърдата увереност, че „децата са единствената истина за човека“. Затова, читателю, когато разтвориш този сборник, а той принадлежи към френската поредица „Златната книга на научната фантастика“, ще разпознаеш в него всичките си боязни, напълно реални в нашите скучни три измерения; ще уловиш всичките си неспокойни погледи, отправени отвъд настоящето, към твоето бъдеще и това на твоята човешка общност. Ще откриеш и още нещо, което вероятно си забравил, че ти е нужно — обич, дълго скриваната и така залиняла милост към другия.