«Фабиан (Историята на един моралист)»

Ерих Кестнер Фабиан Историята на един моралист

Предговор на автора

За тази книга, навършила сега вече тридесет години1, в течение на времето кръжаха твърде различни оценки и тя често биваше криворазбрана дори от някои, които я хвалеха. Ще бъде ли разбрана по-правилно днес? Положително не! Пък и как ли? Одържавяването на вкусовите преценки през годините на „третия райх“, сервирането им във вид на готови фрази и поглъщането им от милиони хора, развали и вкуса, и преценката на широките кръгове чак до наши дни. А днес, още преди те да са успели да се възстановят и укрепнат напълно, нови, или по-точно казано твърде стари сили, фанатично са се запретнали пак да разсаждат чрез масово ваксиниране стандартни мнения, които впрочем съвсем не се различават толкова много от някогашните. Мнозина още, мнозина вече не знаят, че човек може и би трябвало сам да изковава преценките си. А доколкото полагат усилия в тази насока, не знаят откъде да започнат. И вече — уж в защита на младежта — се подготвят опекунски закони против модерното изкуство и литература. Думата „разложително“ отдавна е заела пак своето челно място в речника на назадничавите елементи. Клеветата е едно от ония средства, които не само оправдават целта, а понякога — и то за съжаление твърде често — я постигат.

Ето защо днес, още по-малко, отколкото на времето, ще бъде разбрано, че „Фабиан“ съвсем не е „неморална“, а подчертано морална книга. Първоначалното й заглавие, което тогавашният издател не допусна, наред с няколко по-фрапиращи глави2, беше „Пътят към пропастта“. Чрез него, още от корицата, трябваше да стане ясно, че романът преследва определена цел: той искаше да предупреди. Да предупреди за пропастта, към която се приближаваше Германия, а заедно с нея Европа! Искаше да принуди хората със съответните средства — а в дадения случай това би могло да означава само: с всички средства — да се вслушат и да се опомнят в последната минута.

Масовата безработица, духовната депресия, последвала стопанската, стремежът към бягство от действителността, активизирането на безскрупулни партии — това бяха буревестниците на приближаващата криза. А не липсваше и зловещото затишие пред бурята: леността, сковала сърцата, която приличаше на някаква епидемична парализа. Някои почувствуваха непреодолима нужда да се противопоставят на бурята и на затишието. Те бяха изтласкани настрана. Мнозинството предпочиташе да слуша панаирджийските кресльовци и тъпанджиите, които шумно превъзнасяха своята синапова хартия и отровните си патентовани рецепти. И тръгнали по стъпките на тия „ловци на плъхове“3, ние пропаднахме по-скоро мъртви, отколкото живи, в пропастта, гдето сега се опитваме да се настаним, като че ли нищо не е било.

Настоящата книга, която рисува условията за живот в големите градове по онова време, не е поетичен или фотографски албум, а сатира. Тя не описва какво е било, а преувеличава. Обикновено моралистът не поставя пред лицето на своята епоха истинско, а разкривено огледало. Карикатурата, това законно средство на изкуството, е крайното средство, с което той разполага. Не помогне ли и то, тогава изобщо нищо не може да помогне. А да не помогне нищо, това — както в миналото, тъй и днес — съвсем не е необичайно. Необичайно би било обаче, ако то обезкуражи моралиста. Неговото място открай време е било и си остава изгубената позиция. И той я отстоява, доколкото може. Лозунгът му винаги е бил и все още е: Въпреки всичко!

Ерих Кестнер

(обратно)

Първа глава

Един келнер влиза в ролята на оракул. При все това другият отива. Институт за духовно сближение.

Фабиан седеше в някакво кафене, наречено „Цепеница“, и четеше заглавията във вечерните вестници: английски цепелин експлодирал над Бове. Стрихнин, складиран наред с леща. Деветгодишно момиченце скочило от прозореца. Нов безуспешен опит за избор на министър-председател. Убийство в зоологическата градина в Лайнц. Скандал в градската снабдителна служба. Изкуственият глас в джобчето на жилетката. Пласментът на рурските въглища намалява. Подаръците за директора на държавните железници Нойман. Слонове по тротоарите. Нервничене по пазарите за кафе. Скандалът около Клара Бау. Предстояща стачка на сто и четиридесет хиляди металоработници. Драма сред чикагските престъпници. Преговори в Москва относно дъмпинга на дървен материал. Стрелците Щархемберг4 се бунтуват. Всекидневното четиво. Нищо особено.

Отпи глътка кафе и се потърси. Течността сладнеше. Откак преди десет години се беше тъпкал по три пъти седмично с макарони със захарин в мензата при Ораниенбургската врата, всичко сладко му беше станало противно. Бързо запали цигара и извика келнера.

— С какво мога да ви услужа? — запита келнерът.

— Отговорете ми на един въпрос.

— Моля.

— Да ида ли, или да не отивам?

— Къде, уважаеми господине?

— Не бива да питате. Трябва само да отговорите. Да ида ли, или не?

Келнерът скришом се почеса зад ухото. Сетне пристъпи от единия на другия си дюстабан и смутено рече:

— Най-добре ще бъде да не отивате, господине. Сигурното си е сигурно.

Фабиан кимна.

— Добре. Значи, отивам. Сметката.

— Но нали ви посъветвах да не отивате!

— Тъкмо затова отивам! Моля, плаща.

— А ако ви бях посъветвал да отидете, тогава нямаше да идете, така ли?

— Пак щях да ида. Моля, плаща!

— Не разбирам — заяви ядосано келнерът. — Че защо тогава изобщо ме питахте?

— Ех, ако знаех! — отвърна Фабиан.

— Чаша кафе, сандвич, петдесет, трийсет, осемдесет, деветдесет пфенига — издекламира келнерът.

Фабиан остави на масата една марка и си тръгна. Нямаше понятие къде се намира. Когато човек се качи на автобус № 1 на Витембергския площад, и после на Потсдамския мост се прехвърли на някакъв трамвай, без да погледне номера му, и след двадесет минути слезе от него, тъй като внезапно се оказва, че в трамвая седи жена, която прилича на Фридрих Велики, наистина не може да знае къде се е озовал.

Тръгна след трима забързани работници, и препъвайки се в някакви дебели дъски, мина покрай оградите на нови строежи, покрай сиви хотели, гдето човек можеше да наеме стая на час, и се озова при гарата на Яновицкия мост. В градската железница извади от джоба си адреса, който му бе написал шефът на канцеларията Бертух: „Шлютерщрасе“ 23, госпожа Зомер.

Пътува до спирка Зоологическа градина. На улица „Йоахимстал“ някаква тънкокрака госпожица, която еластично пружинираше на нозете си, му предложи своите услуги. Той я заплаши с пръст и побърза да се отдалечи.

Градът приличаше на панаир. Фасадите бяха изпонашарени с толкова пъстроцветни светлини, че биха могли да засрамят дори звездите по небето. Някакъв самолет прелетя с пукотевица над покривите. Внезапно заваля дъжд от алуминиеви талери. Минувачите вдигаха погледи, смееха се и се навеждаха. За миг Фабиан си спомни приказката за малкото момиченце, вдигнало ризката си, за да събере в нея дребните монети, които се изсипват от небето. След това взе един талер от твърдата периферия на нечия чужда шапка. На монетата пишеше:

ПОСЕТЕТЕ БАР „ЕКЗОТИК“, НОЛЕНДОРФСКИ ПЛОЩАД 3

ХУБАВИ ЖЕНИ И СКУЛПТУРИ, В СЪЩАТА СГРАДА СЕ НАМИРА ПАНСИОНЪТ „КОНДОР“

Изведнъж Фабиан си представи как лети в самолета горе и вижда оттам самия себе си — младия човек на улица „Йоахимстал“, залутан сред гъстата тълпа, осветена от фенерите и витрините сред уличната гмеж на трескаво пламналата нощ. Колко е дребен този човек. И този човек е именно той!

Прекоси Курфюрстендам. По един от покривите се търкаляше светлинна фигура — турче с електрически зеници. В този миг някой силно блъсна тока на обувката му. Фабиан се извърна сърдито. Беше трамваят. Ватманът ругаеше.

— Отваряйте си очите! — изкрещя полицаят. Фабиан свали шапка и каза:

— Ще се постарая.

На „Шлютерщрасе“ му отвори лилипут със зелена ливрея, изкачи се по изящна стълбичка, помогна на посетителя да свали палтото си и изчезна. Щом зеленият дребосък се махна, иззад завесата излезе с шумолене някаква пищна дама — положително госпожа Зомер — и каза:

— Моля, заповядайте в моята канцелария.

Фабиан я последва.

— Препоръча ми вашия клуб господин Бертух.

Тя запрелиства някакъв бележник и кимна утвърдително.

— Бертух, Фридрих Георг, началник-канцелария, четиридесетгодишен, среден на ръст, набит, „Карлщрасе“ 9, обича музика, предпочита стройни блондинки, не по-възрастни от двадесет и пет години.

— Точно той!

— Господин Бертух се е записал при мене през октомври и оттогава е идвал пет пъти.

— Това говори добре за вашия институт.

— Първоначалната вноска е двадесет марки. За всяко посещение се заплащат допълнително десет марки.

— Ето ви тридесет марки.

Фабиан сложи парите на писалището. Пищната дама пъхна банкнотите в едно чекмедже, взе писалка и каза:

— Личните ви данни?

— Фабиан, Якоб, тридесет и две годишен, професия неустановена, в момента специалист по рекламата, „Шаперщрасе“ 17, сърдечно болен, кестеняв. Необходимо ли ви е още нещо?

— Имате ли някакви специални предпочитания по отношение на дамите?

— Не бих искал да се обвързвам. Имам вкус към русокосите, обаче опитът ми говори противното. Предпочитам едри жени. Но самият аз не отговарям на това условие. Оставете графата непопълнена.

Отнякъде се чуваше грамофон. Пищната дама стана от мястото си и заяви сериозно:

— Преди да влезем, ще си позволя да ви запозная с най-важните правила. Сближаването между членовете на института не е нежелателно, а обратно, препоръчително. Дамите се ползуват със същите права като господата. За съществуването, адреса и порядките на института следва да се съобщава само на господа, на които може да се има пълно доверие. Независимо от идеалните цели на предприятието, консумацията се заплаща веднага. В помещенията на клуба никоя от двойките няма право да изисква от останалите членове да се съобразяват с нея. Двойки, които желаят да не бъдат обезпокоявани, се умоляват да напуснат клуба. Предприятието служи за създаване на връзки, не на самите връзки. Членове, които временно са дружили, се умоляват да забравят, защото само по този начин могат да се избягнат усложненията. Разбрахте ли ме добре, господин Фабиан?

— Напълно.

— Тогава, моля, последвайте ме.

Посетителите трябва да бяха тридесет до четиридесет души. В първото помещение играеха бридж. В съседното — танцуваха. Госпожа Зомер посочи на новия член една свободна маса, каза му, че в случай на нужда винаги може да се обърне към нея и се отдалечи.

Фабиан седна, поръча на келнера коняк със сода, огледа се. Нима беше попаднал на някакъв рожден ден?

— Хората изглеждат по-безобидни, отколкото са в същност — каза дребна чернокоса госпожица и след тази забележка седна до него. Фабиан й предложи цигара.

— Изглеждате симпатичен — каза тя. — Роден сте през декември, нали?

— През февруари.

— Аха! В зодията на Рибите плюс няколко капки Водолей. Доста студена натура. Идвате само от любопитство, така ли?

— Атомните теоретици твърдят, че и най-дребните частици материя се състоят от кръжащи едно около друго електрически енергийни количества. Смятате ли това мнение само за хипотеза или за възглед, който отговаря на действителното положение на нещата?

— На всичко отгоре сте и чувствителен? — извика персоната. — Но няма значение. За да си намерите жена ли сте дошъл тук?

Той сви рамене:

— Като предложение за брак ли следва да считам думите ви?

— Глупости! Женила съм се вече два пъти и засега това ми стига. Бракът не ми дава възможност да се изявя истински. Прекалено много се интересувам от мъжете, за да мога да се огранича с брака. Ето защо си представям като мой съпруг всеки, когото видя и ми хареса.

— С най-характерните му качества, надявам се.

Тя прихна така, сякаш всеки миг щеше да се разхълца и сложи ръка на неговата.

— Надеждите ви отговарят напълно на истината. Твърдят, че страдам от излишък на въображение. Ако почувствувате тази вечер желание да ме съпроводите до дома, жилището ми и аз сме малки, но солидни.

Той отстрани неспокойната чужда ръка и каза:

— Всичко е възможно. А сега искам да огледам заведението.

Не успя да осъществи намерението си. В същия миг, когато стана и се извърна, пред него се изпречи едра, висока дама, отговаряща напълно на регистрираните му предпочитания, и каза:

— Ей сега ще се танцува.

Беше по-висока от него, и при това руса. Дребничката чернокоса бъбрица се подчини на клубните правила и изчезна. Келнерът пусна грамофона. Покрай масите настъпи раздвижване. Започнаха да танцуват.

Фабиан внимателно оглеждаше блондинката. Тя имаше бледо, детско лице и на вид беше по-сдържана, отколкото можеше да се съди от начина, по който танцуваше. Той мълчеше и чувствуваше, че само след няколко минути ще бъде достигната оная степен на мълчанието, след която е невъзможно да се подхване разговор, и особено незаангажиращ разговор. За щастие, той я настъпи. И тя се разприказва. Показа му две дами, които преди малко се сбили и раздрали роклите си. Уведоми го, че госпожа Зомер имала връзка със зеления лилипут. Накрая го запита, смята ли да остава още; тя си тръгвала. Фабиан излезе с нея.

На „Курфюрстендам“ жената махна на едно такси, назова някакъв адрес, качи се и го принуди да седне до нея.

— Но аз имам само още две марки — обясни й Фабиан.

— Това няма почти никакво значение — отвърна му тя, а на шофьора извика: — Загасете лампата!

Стана тъмно. Колата потегли с тласък.

Още при първия завой блондинката връхлетя отгоре му и го целуна. Той удари слепоочието си в металическите панти на гюрука, хвана се за главата и каза:

— Ау! Великолепно започва!

— Не ставай чак толкова чувствителен! — заповяда му тя и го обсипа с нежности.

За него нападението дойде твърде неочаквано. А черепът го болеше. Фабиан просто не можеше да влезе в релсите.

— Преди да ме удушите, бих искал да напиша едно писмо — изхъхри той.

Без да променя изражението на лицето си, тя го сръга с пестник в ключиците, изсмя се с всички тонове на гамата от горе до долу и продължи да го души. Старанията му да се брани очевидно не бяха разбрани правилно от нея. Всеки завой водеше до нови усложнения. Фабиан заклинателно умоляваше съдбата да спести на таксито нови завои. Съдбата явно беше в отпуск.

Когато най-сетне таксито спря, блондинката напудри отново лицето си, плати на шофьора и пред входа на къщата заяви:

— Първо, цялото ти лице е в червени петна и, второ, ще пиеш с мене чаша чай.

Той изтри червилото от бузите си и каза:

— Предложението ви ми прави чест, но утре аз трябва да бъда навреме на работа.

— Не ме вбесявай. Ще останеш при мен. Слугинчето ще те събуди.

— Но аз няма да стана. Не, трябва да спя в къщи. Утре заран в седем часа очаквам бърза телеграма. Хазайката ще ми я донесе и ще ме разтърсва, докато се събудя.

— А откъде накъде знаеш, че ще получиш телеграма?

— Зная дори какво ще пише в нея.

— А именно?

— Ще пише: „Измитай се от леглото. Твой верен приятел Фабиан“. Фабиан — това съм аз.

Той присви очи, вгледа се в шумата на дърветата и жълтият блясък на уличните фенери подобри настроението му. Улицата беше съвсем тиха. Някаква котка притича безшумно в тъмнината. Ех, да можеше да си тръгне сега покрай сивите къщи!

— Тая история с телеграмата не е вярна, нали?

— Не, но не е вярна само по чиста случайност — рече той.

— Защо идваш в клуба, щом не смяташ да се съобразяваш с правилника? — запита гневно блондинката и отключи вратата.

— Научих адреса и бях много любопитен.

— Хайде тогава! — рече тя. — Любопитството не познава граници.

Вратата се затвори зад тях.

(обратно)

Втора глава

Има твърде нахални дами. Един адвокат няма нищо против. Просията разваля характера.

На стената на асансьора имаше огледало. Фабиан извади носна кърпа и изтри червените петна от лицето си. Вратовръзката му се бе изкривила. Сляпото му око гореше. А бледата блондинка беше свела поглед към него.

— Знаете ли какво е мегера5? — запита я той.

Тя обви с ръка раменете му.

— Зная, само че аз съм по-хубава.

На табелката на вратата пишеше: Мол. Домашната прислужница отвори.

— Донесете ни чай.

— Чаят е вече в стаята ви.

— Добре. Отивайте да спите! Момичето изчезна в коридора.

Фабиан тръгна след жената. Тя го отведе право в спалнята, наля чай, сложи на масата коняк и цигари, и махвайки широко с ръка, каза:

— Обслужи се!

— Боже мой, каква стихия сте била.

— В какъв смисъл? — запита тя.

Той се престори, че не я е чул.

— Значи, казвате се Мол?

— Дори Ирене Мол, та да имат на какво да се смеят хората с гимназиално образование. Седни. Ей сега ще се върна.

Той я задържа и я целуна.

— Е, малко по малко идваш на себе си — рече тя и излезе.

Той изпи глътка чай и чаша коняк. Сетне огледа стаята. Леглото бе ниско и широко. Лампата хвърляше непряка светлина. Стените бяха покрити с огледала. Фабиан изпи още една чаша коняк и пристъпи към прозореца. На него нямаше решетка.

Какво ли възнамеряваше да прави с него тая жена? Фабиан беше тридесет и две годишен и не беше пилял напусто нощите си, тая вечер също започна да го възбужда. Изпи трети коняк и потри ръце.

Отдавна култивираше у себе си смесените чувства — просто защото му харесваше. Онзи, който искаше да ги проучва, трябваше да ги изпитва. Защото само докато ги изпитва, човек можеше да ги наблюдава. Като хирург, който прави дисекция на собствената си душа.

— Тъй, а сега малкото момченце ще бъде заклано — чу се гласът на блондинката.

Беше вече по нощница от черни дантели. Фабиан отстъпи крачка назад. Тя обаче извика „Ура!“ и се хвърли така на шията му, че той изгуби равновесие, катурна се и се намери на пода заедно с дамата.

— Не е ли ужасна? — запита някакъв глас отстрани.

Фабиан смаяно вдигна поглед. На прага стоеше по пижама сух човек с голям нос и се прозяваше.

— Какво търсите тук? — запита Фабиан.

— Извинете, уважаеми господине, но не можех да зная, че вече пълзите с жена ми из стаята.

— С вашата жена?

Досадникът кимна, прозина се отчаяно и каза с укор:

— Ирене, как можеш да поставяш господина в такова неловко положение! Щом като искаш на всяка цена да виждам твоите нови завоевания, можеш да ми ги представяш поне в по-благоприлична форма. На килима! Това положително не е приятно за господина. И толкова хубаво бях заспал, когато ме събуди… Казвам се Мол, драги господине, адвокат съм и освен това — той се прозина сърцераздирателно — и освен това съпруг на тая личност от женски пол.

Фабиан стана и оправи с ръка косата си.

— Мъжки харем ли поддържа съпругата ви? Името ми е Фабиан.

Мол пристъпи към него и му подаде ръка.

— Драго ми е да се запозная с един симпатичен млад човек. Обстоятелствата са толкова обикновени, колкото и необикновени. Зависи как ще се погледне на тях. Но ако това би ви успокоило, ще добавя: свикнал съм. Моля, седнете.

Фабиан се настани в едно кресло. Ирене Мол бързо приседна на страничната облегалка, почна да го гали и каза на мъжа си:

— Ако не ти харесва, ще разваля договора.

— Но, разбира се, че ми харесва — отвърна адвокатът.

— Говорите за мен, като че ли съм парче торта или пък шейна — рече Фабиан.

— Шейничка си ми ти, моето момченце! — извика жената и притисна лицето му към пълната си гръд, скрита зад черната решетка на дантелите.

— Дявол да го вземе! — кипна той. — Бъдете така добра да ме оставите на мира!

— Не бива да ядосваш госта си, скъпа Ирене — каза й Мол. — Ще ида с него в кабинета си и ще му съобщя там всичко, което е необходимо да знае. Ти забравяш, че за него това положение неизбежно ще изглежда странно. След това ще ти го изпратя обратно. Лека нощ.

Адвокатът подаде ръка на жена си. Тя се покатери на своето ниско легло, остана тъжна и самотна сред възглавниците и каза:

— Лека нощ, Мол. Но не го уморявай с приказки. Трябва ми още.

— Да, да — отвърна Мол и отведе госта със себе си.

В кабинета седнаха. Адвокатът запали пура, потрепери от студ, зави коленете си с едно одеяло от камилска вълна и почна да рови в някаква папка.

— Наистина, мен не ме засяга — подхвана Фабиан, — но безобразията, които допускате да си позволява жена ви, са направо нечувани. Често ли ви измъква от леглото, за да одобрявате любовниците й?

— Много често, драги ми господине. Още от самото начало си осигурих черно на бяло правото на това одобрение. След първата година от нашия брак ние съставихме договор, параграф четвърти от който гласи: „Подписалата настоящия договор се задължава да предоставя предварително на съпруга си, господин доктор Феликс Мол, всеки човек, с когото желае да влезе в интимни отношения. Ако съпругът й не намери въпросното лице подходящо, госпожа Ирене Мол е длъжна незабавно да се откаже от изпълнението на своето намерение. Всяко нарушение на параграфа се наказва с намаляване на месечната финансова издръжка наполовина.“ Договорът е много интересен. Да ви го прочета ли in extenso6?

Мол измъкна от джоба си ключа от бюрото.

— Не си правете труд! — спря го Фабиан. — Едничкото, което бих искал да зная, е откъде накъде ви хрумна изобщо да съставяте подобен договор?

— Сънищата на жена ми бяха толкова лоши.

— Какво?

— Сънищата й. Сънуваше страхотни неща, за чието съдържание, драги ми господине, вие за щастие още не можете да имате представа. Аз се отдръпнах, а тя почна да пълни спалнята си с китайци, боксьори и танцьорки. Какво друго ми оставаше? Сключихме договор.

— А не намирате ли, че друг вид лечение щеше да бъде по-успешно и по-изискано? — запита нетърпеливо Фабиан.

— Например, драги ми господине? — Адвокатът се понадигна в креслото си.

— Например: всяка вечер двайсет и пет плесника по седалищните части.

— Опитах. Но много ме болеше.

— Мога да ви разбера.

— Не — извика адвокатът, — не можете да ме разберете! Ирене е много силна, господине.

Мол наведе глава. Фабиан измъкна от вазата на писалището един бял карамфил, тикна цветето в бутониерата си, стана и заснова из стаята, като оправяше разкривените картини по стената. Не беше изключено тоя възстар дангалак да е имал и удоволствието жена му да го налага.

— Искам да си вървя — каза той, — дайте ми ключа от външната врата.

— Сериозно ли говорите? — боязливо запита Мол. — Но нали Ирене ви чака? За бога, останете! Като разбере, че сте си отишъл, направо ще побеснее! Ще помисли, че съм ви изпъдил. Останете, моля ви! Тя толкова ви се радваше. Доставете й това малко удоволствие!

Човекът бе скочил и хвана госта за дрехата.

— Останете! Няма да съжалявате. И ще дойдете пак. Ще бъдете наш приятел. А аз ще знам, че Ирене се намира в добри ръце. Направете го заради мен.

— Може би и на мен ще гарантирате редовен месечен доход?

— Бихме могли да поговорим и за това. Не съм бедняк.

— Дайте ми ключа от външната врата, и то веднага! Не подхождам за тази служба.

Доктор Мол въздъхна, порови по писалището си, даде на Фабиан връзка ключове и каза:

— Наистина жалко! Бяхте ми симпатичен още от самото начало. Задръжте няколко дни ключа. Може би ще размислите. Аз във всеки случай много бих се радвал, ако ви видя пак.

Фабиан изръмжа „лека нощ“, прекоси тихо преддверието, взе шапката и палтото си, отвори вратата, затвори я предпазливо зад себе си и се втурна надолу по стълбището. На улицата си пое дълбоко дъх и поклати глава. Хората най-спокойно минаваха покрай тоя дом и нямаха понятие какви невъобразими неща ставаха зад стените му! Приказният талант да можеш да виждаш през стените и през спуснатите завеси бе дреболия в сравнение с постижението да издържиш онова, което ще видиш.

„Много съм любопитен“ — беше разправял той на русокосата персона, а ето че сега, вместо да насити любопитството си със съпружеската двойка Мол, побягна. Беше хвърлил на вятъра тридесет марки. В джоба му се търкаляха още две. Нямаше да стигнат и за вечеря. Засвири с уста, тръгна напосоки по мрачните непознати алеи и — по не доглеждане — попадна пред гарата „Хеерщрасе“. Отиде с градската железница до Зоологическата градина, там скочи в подземната, на Витембергския площад се прекачи в друга посока и на „Шпихернщрасе“ се измъкна пак на земята, под открито небе.

Отиде в кафенето, гдето беше редовен посетител. Не, доктор Лабуде не бил вече там. Чакал до единадесет часа. Фабиан седна, поръча си кафе и запуши цигара.

Съдържателят, някой си Ковалски, се осведоми за драгоценното му здраве. Между другото, тази вечер се случило нещо много смешно. Ковалски прихна така, че коронките в устата му заблестяха. Пръв забелязал тази история келнерът Нитенфюр.

— Хей там, оттатък, край кръглата маса беше седнала една млада двойка. Двамата се забавляваха великолепно. Жената непрекъснато галеше ръката на мъжа. Смееше се, запали му една цигара и се държеше тъй любезно, както рядко можеш да видиш.

— Но това съвсем не е смешно.

— Почакайте, драги господин Фабиан. Почакайте само! Жената — хубавичка беше, трябва да се признае — същевременно флиртуваше с един господин от съседната маса. И то как! Нитенфюр незабелязано ми направи знак да се приближа. Невиждана гледка беше. Най-сетне оня тип й тикна една бележка. Тя я прочете, кимна, надраска от своя страна нещо на къс хартия и я хвърли на съседната маса. През цялото време обаче не престана да говори със своя приятел, разправяше му някаква история и той така й се радваше… е, все съм виждал ловки жени, ама тая, както седеше на два стола, слагаше всичките в джоба си.

— А той защо търпеше подобно нещо?

— Секунда още, скъпи господин Фабиан. Ей сега идва развръзката! И така, ние също се чудехме как търпи това. Седеше си доволен до нея, усмихваше се наивно, обгръщаше раменете й с ръка, а през същото време тя кимаше на оня от съседната маса. Онзи й кимаше в отговор, правеше й знаци — занемяхме от смайване. После Нитенфюр отиде при тях, защото искаха да плащат.

Като изви нагоре едрата си глава, господин Ковалски почна да се смее към небето.

— Е, и в какво се състоеше работата?

— Човекът, с когото седеше тя, беше сляп!

Заливайки се от смях, съдържателят се поклони и се отдалечи бързо. Фабиан смаян го изпрати с поглед. Ето докъде беше стигнала техниката!

При вратата цареше оживление. Нитенфюр и помощник-келнерът се бяха запретнали да изтласкат навън някакъв човек с окъсани дрехи.

— Обирайте си веднага парцалите! Цял ден с тая просия, това е отвратително! — съскаше Нитенфюр.

А помощник-келнерът дърпаше насам-нататък човека, който бе побледнял и не продумваше нито дума.

Фабиан скочи, втурна се към групата при вратата и извика на келнерите:

— Пуснете веднага господина!

Двамата неохотно се подчиниха.

— А, ето ви и вас — каза Фабиан и подаде ръка на просяка. — Извънредно съжалявам, че ви обидиха. Извинете и заповядайте на моята маса.

Той отведе в своя ъгъл човека, който недоумяваше какво става с него, накара го да седне и запита:

— Какво бихте желали да хапнете? Ще пиете ли чаша бира?

— Много сте любезен — каза просякът. — Но заради мен ще си имате само неприятности.

— Ето ви листа. Изберете си нещо, моля!

— Безсмислено е! Ще ме издърпат от масата и ще ме изхвърлят.

— Няма! Я елате на себе си! Само защото сакото ви е закърпено и червата ви куркат не смеете да седнете дори както трябва на стола, а? Самият вие имате до известна степен вина, че не ви пускат да влезете никъде.

— След като е бил безработен цели две години, човек почва да мисли малко по-иначе за тия неща — каза просякът. — Аз спя в приюта на Енгелуфер. От „Социални грижи“ ми дават десет марки. Стомахът ми вече се разболя от хайвера, който непрекъснато ям.

— Какъв сте по професия?

— Банков чиновник, ако не ме лъже паметта. Бях вече и в затвора. Боже мой, така човек опознава света. Единственото, което още не съм преживял, е самоубийството. Но то лесно може да се навакса.

Човекът бе седнал на края на стола и държеше разтрепераните си ръце пред отвора на жилетката, за да прикрие мръсната си риза.

Фабиан не знаеше какво да отвърне. Прехвърли през ум цял куп изречения. Никое не подхождаше. Стана и каза:

— Почакайте за минутка, келнерът желае да го поканим със специална делегация.

Той забърза към бюфета, поиска обяснение от главния келнер, хвана го за ръката и го повлече през локала.

Просякът си беше отишъл.

— Ще платя утре! — извика Фабиан, излезе тичешком от кафенето и се огледа.

Човекът беше изчезнал.

— Кого търсите? — запита някой.

Беше Мюнцер, редакторът Мюнцер. Той закопча палтото си, запали си пура и каза:

— Такава дивотия! Щях да спечеля играта като едно и едно две. Шмалнауер играеше като носорог. Но трябва да отивам на нощна смяна. Утре рано сутринта немският народ ще иска да знае колко тавани са се подпалили, докато е спал.

— Че нали уж бяхте политически редактор? — възрази Фабиан.

— Тавански пожари стават във всеки ресор — каза Мюнцер. — И особено нощем. Бедата навярно е в конструкциите на покривите. Знаете ли какво, я елате с мене! Да видите какво представлява нашият цирк.

Мюнцер се качи в малката си частна кола. Фабиан седна до редактора.

— Впрочем, откога имате автомобил? — запита той.

— Купих го от нашия търговски редактор. На него му се видя скъпа издръжката — обясни Мюнцер. — Като ме види да се качвам в колата — някогашната му гордост — той направо умира от яд. А дори само това удоволствие си струва парите. Знаете ли, че се возите с мен на собствен риск? Ако си счупите главата, за ваша сметка е.

Сетне потеглиха.

(обратно)

Трета глава

Четиринадесет убити в Калкута. Правилно е да се върши неправилното. Охлювите пълзят в кръг.

Коридорът бе празен. В търговската редакция гореше лампа, в стаята нямаше никого, вратата беше отворена.

— Жалко, че Малми си е отишъл вече — каза разочаровано Мюнцер. — Пак не можа да види колата си. Момент. Да се ослушаме и да чуем какво става със световната история.

Той отвори широко една врата. Отвътре долиташе тракане на пишещи машини, а откъм телефонните кабини, подредени покрай една от стените, се носеха сякаш нейде много отдалеч гласовете на стенографките.

— Нещо важно? — извика Мюнцер сред тоя глъч.

— Речта на райхсканцлера — отвърна една жена.

— Вярно! — рече редакторът. — С дрънканиците си тоя тип ще ни развали цялата първа страница. Разполагаме ли вече с целия текст?

— Втора кабина приема втората трета!

— Веднага да се препише, после при мене! — изкомандува Мюнцер, затръшна вратата и отведе Фабиан в помещенията на политическата редакция. Докато сваляха палтата си, той посочи към писалището. — Вижте само каква приятна изненада! Земетресение от хартия!

Почна да рови сред купищата новопристигнали съобщения, отряза като опитен крояч някои от тях с ножицата и ги остави настрана. Остатъкът хвърли в кошчето за отпадъци.

— Марш в боклука! — каза той.

После позвъни, поръча на един разсилен с ливрея да донесе бутилка мозелско вино и две чаши и му даде пари. На вратата разсилният се сблъска с развълнуван млад мъж, който напираше да влезе.

— Току-що шефът звъня по телефона — заразказва задъхано младият човек. — Трябваше да задраскам пет реда от уводната статия. Последните новини ги били опровергали. Тъкмо идвам от словослагателското отделение: накарах ги да измъкнат петте реда.

— Ама и вие сте огън момче! — заяви Мюнцер. — Запознайте се: доктор Ирганг, когото очаква бляскаво бъдеще, Ирганг е само псевдонимът му. Господин Фабиан.

Двамата си подадоха ръце.

— Но — обясни смутено господин Ирганг — сега в шпалтата останаха пет празни реда.

— Какво трябва да се направи в един такъв изключителен случай? — запита Мюнцер.

— Да се запълни шпалтата — заяви стажантът. Мюнцер кимна.

— Няма ли нищо набрано? — Той почна да рови из коректурите. — Похарчило се е — установи той. — Мъртъв сезон.

После огледа съобщенията, които току-що беше оставил настрана, и поклати недоволно глава.

— Може би все пак ще постъпи нещо свястно — предположи младият човек.

— Трябвало е да станете отшелник — каза Мюнцер. — Или затворник под предварително следствие, или изобщо човек, който разполага с много време. Щом ти трябва бележка, а не разполагаш с такава, сядаш и я измисляш. Внимавайте!

Той седна, написа няколко реда бързо, без дори да се замисли, и подаде листа на младия човек.

— Тъй, а сега заминавайте, пълнителю на вестникарски шпалти. Ако не стигне, да сложат една четвъртина разредка.

Господин Ирганг прочете написаното от Мюнцер, промълви съвсем тихичко: „Всемогъщи боже“ и — сякаш внезапно му бе прималяло — се отпусна на шезлонга сред шумоляща планина от чуждестранни вестници.

Фабиан се надвеси над късчето хартия, което потреперваше в ръката на Ирганг, и прочете:

„В Калкута са станали улични боеве между мохамедани и индуси. При все че полицията много бързо е овладяла положението, има четиринадесет души убити и двадесет и двама ранени. Редът е напълно възстановен.“

В стаята влезе с провлачена стъпка някакъв стар човек по пантофи и остави пред Мюнцер няколко листа, изписани на машина.

— Речта на канцлера, продължение — измърмори той. — След десет минути ще предадат края.

После се измъкна със същите провлачени стъпки.

Мюнцер залепи един за друг шестте листа, от които засега се състоеше речта, и когато заприличаха на средновековен свитък, почна да редактира.

— Не се май, Джени! — каза той, като хвърли бегъл поглед към Ирганг.

— Но в Калкута не е имало никакви безредици възрази упорито Ирганг. После наведе глава над бележката и слисан промърмори: — Четиринадесет убити!

— Как, нима не е имало безредици? — запита възмутен Мюнцер. — Бихте ли били така добър най-напред да ми докажете това? В Калкута винаги има безредици. Или може би трябва да съобщим, че в Тихия океан се е появило отново морското чудовище? Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже, или пък може да се установи едва след седмици, са верни. А сега махайте се светкавично, инак ще заповядам да ви матрицират и да ви приложат към градското издание.

Младият човек излезе.

— И това ще ми става журналист! — простена Мюнцер, и въздъхвайки, продължи да шари със синия си молив по речта на райхсканцлера. — Да се посвети на частни изследвания на дневните новини, виж това би било тъкмо за момчето. За съжаление такава служба няма.

— Значи вие, без да ви мигне окото, убихте четиринадесет индуси и изпратихте други двадесет и двама в градската болница на Калкута? — запита Фабиан.

Мюнцер продължаваше да обработва райхсканцлера.

— Какво да се прави? — каза той. — Пък и защо да ги съжаляваме толкова в края на краищата? Нали и тридесет и шестимата са си живи и съвършено здрави. Повярвайте ми, драги приятелю, онова, което ние досъчиняваме съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме. — При тези думи той задраска още половин страница от текста на канцлеровата реч. — Върху общественото мнение се влияе по-ефикасно с информации, отколкото със статии, но най-ефикасно, ако не му се поднасят нито едните, нито другите. Най-удобното обществено мнение си остава липсата на обществено мнение.

— Че тогава спрете да издавате вестника — каза Фабиан.

— А от какво ще живеем? — запита Мюнцер. — И освен това, какво друго ще правим?

Дойде разсилният с ливреята и донесе виното и чаши. Мюнцер наля и вдигна своята чаша.

— За здравето на четиринадесетте мъртви индуси! — извика той и пи. После се нахвърли с ново настървение върху канцлера. — Ама и нашият велик държавен глава е надрънкал пак едни глупости! — заяви той след малко. — Истинско ученическо съчинение на тема: „Водата, в която плува, но не потъва бъдещето на Германия.“ В девети клас биха му писали тройка. — Извърна се към Фабиан и запита: — А как ще озаглавим тая смехория?

— Бих предпочел да знам, какво ще пишете под нея — каза ядосан Фабиан.

Събеседникът му отпи отново от своята чаша, повъртя бавно виното в устата си, преглътна го и отвърна:

— Нито сричка. Нито думица. Имаме нареждане да не нападаме правителството в тил. Пишем ли против него, вредим на себе си, мълчим ли, принасяме полза на правителството.

— Правя ви едно предложение — каза Фабиан. — Пишете благоприятно за речта!

— О, не! — извика Мюнцер. — Ние сме почтени хора. Добър ден, Малми!

На прага стоеше строен елегантен господин, който му кимна в отговор.

— Не бива да му се сърдите за нищо — обърна се търговският редактор към Фабиан. — Той е журналист от двадесет години и вече вярва сам на лъжите си. Съвестта му е тапицирана с десет меки дюшека, а върху тях господин Мюнцер спи съня на грешника.

Старият куриер донесе още машинописни листове. Мюнцер посегна към шишенцето с лепило, доусъвършенствува свитъка с речта на райхсканцлера и продължи да редактира.

— Значи, вие презирате равнодушието на вашия колега? — запита Фабиан господин Малми. — А какво друго правите?

Търговският редактор се усмихна, но само с половин уста.

— Аз също лъжа — отвърна той. — Само че го съзнавам. Зная, че цялата система е порочна. При нас, на стопанския сектор, това ще го види и слепец. Но аз служа всеотдайно на тази порочна система. Защото в рамките на порочната система, в чиято услуга съм поставил скромния си талант, неправилните мерки по правило са правилни, а правилните — както ще разберете — неправилни. Аз съм привърженик на желязната логика и освен това съм…

— Циник — подхвърли Мюнцер, без да вдига поглед.

Малми сви рамене.

— Смятах да кажа „подлизурко“. Това е още поточно. Характерът ми е изостанал далеч под нивото на разума. Искрено съжалявам, но вече не се бунтувам.

Младият доктор Ирганг влезе, носейки в ръка изданието за абонатите, и почна да се съвещава с Мюнцер кои от информациите да изхвърлят от вестника и кои да вземат на тяхно място в градското издание. Наистина бяха станали два тавански пожара. Освен това в Женева бяха изречени няколко мъгляви думи относно немското малцинство в Полша. Министърът на земеделието предупредил едрите земевладелци източно от Елба, че се очаква повишение на митническите тарифи. Следствието срещу директорите на градската служба по снабдяването взело решителен обрат.

— А как ще озаглавим речта на райхсканцлера? — запита Мюнцер. — Хайде, господа. Десет пфенига за едно добро заглавие. Текстът трябва да отива за набор. Закъснеем ли с матриците, пак ще имаме скандал с майстора в машинното!

Младият човек мислеше толкова напрегнато, че на челото му изби пот.

— „Канцлерът апелира за доверие“ — предложи той.

— Средна работа — прецени Мюнцер. — Вземете си една водна чаша и най-напред пийнете глътка вино!

Младият човек изпълни съвета, сякаш бе заповед.

— „Германия или леността на сърцето“ — каза Малми.

— Не дрънкайте глупости! — извика политическият редактор.

След това написа със синия си молив няколко едри думи над речта и заяви:

— Грошчето се пада на мен.

— Какво написахте? — запита Фабиан.

Мюнцер натисна звънеца и патетично заяви:

— „Оптимизмът е наш дълг, казва канцлерът!“

Куриерът взе листовете. Търговският редактор бръкна в джоба си и безмълвно остави на писалището монета от десет пфенига.

Колегата му смаяно вдигна поглед.

— С настоящето слагам началото на една акция, чиято неотложност и необходимост е очевидна — заяви Малми.

— За каква акция става дума?

— Да ви се възстановят сумите, пръснати от вас за образование — каза Малми.

Ирганг, стажантът от политическата редакция, се засмя сдържано. След това се втурна към телефона, който бе позвънил.

— Един абонат пита нещо — съобщи след малко той и закри микрофона с ръка. — Седят си в кръчмата и са се обзаложили как е по-правилно да се казва: вратата или вратите.

Мюнцер взе слушалката от ръката му.

— Един момент — каза той. — Ей сега ще ви дадем компетентен отговор, уважаеми господине.

После махна с ръка на Ирганг и му прошепна:

— Фейлетона.

Младият човек се втурна навън, върна се и сви рамене.

— Току-що научавам, че е правилно да се казва „вратата“. Моля, няма защо! Лека нощ!

Мюнцер остави слушалката върху телефонната вилка, поклати глава и пъхна в джоба си монетата на Малми.

Малко по-късно се разположиха в една кръчмичка, недалеч от печатницата. Мюнцер бе помолил един от словослагателите да му донесе вестника, като си тръгне към къщи, за да може да провери дали всичко е в ред. Поядоса се на няколкото печатни грешки и се зарадва на гръмкото заглавие на първа страница. След това на тяхната маса дойде и театралният критик Щром.

Сега пиеха здравата. Младият Ирганг вече почти беше направил главата. Критикът Щром оприличаваше неколцина именити режисьори на декоратори на витрини, съвременният театър му се струваше показателен за упадъка на капитализма и когато някой подхвърли, че нямало драматурзи, Щром заяви, че имало.

— И вие не сте вече съвсем трезвен — забеляза с натежал език Мюнцер; Щром прихна да се смее без всякаква причина.

Междувременно Фабиан, макар и не съвсем охотно, слушаше поученията на Малми относно краткосрочните заеми.

— Първо на първо, държавата и стопанството все повече се наводняват с чужди капитали — твърдеше редакторът. — И второ, достатъчна е една пукнатина, и цялата барака ще се срути. Почнат ли да се изтеглят големи суми пари, всички пропадаме — банките, градовете, концерните, държавата.

— Но във вестника вие не пишете нито ред за това — каза Ирганг.

— Аз помагам да изглежда логично тъкмо обратното. Всичко, което приеме гигантски форми, изглежда внушително — дори и глупостта.

После Малми погледна внимателно младия човек.

— Я се поразходете навън. Изглежда, че ви предстои малка буря.

Ирганг сложи глава на масата.

— Станете спортен редактор — извика Малми. — Този сектор няма да постави толкова тежки изисквания пред вашата нежна душа.

Стажантът стана, отправи се на зигзаг към задната врата на залата и изчезна.

Както си седеше на канапето, Мюнцер внезапно се разплака.

— Аз съм свиня — промърмори едва чуто той.

Щром бе покъртен и почна да гали плешивото теме на политическия редактор.

— Аз съм свиня! — продължаваше да мърмори Мюнцер.

И си повтаряше своето.

Малми се усмихна на Фабиан.

— Държавата подкрепя нерентабилните едри земевладелци. Държавата подкрепя тежката индустрия. В чужбина изнася продукцията си на загуба, на вътрешния пазар обаче я продава над равнището, установено на световния пазар. Суровините са скъпи; фабрикантите снижават надниците; държавата ускорява намаляването на покупателната способност на масите чрез данъци, които не смее да нахлузи на имотните: капиталът и без това бяга с милиарди зад границите. Нима това не е логично? Нима безумието няма свои методи? Къде е чревоугодникът, от чиито уста не биха потекли слюнки, само като види такова лапане?

— Аз съм свиня! — мърмореше Мюнцер и издал долната си устна напред, ловеше сълзите си.

— Надценявате се, уважаеми — каза търговският редактор.

Мюнцер продължи да плаче и обидено изкриви лице. Чувствуваше се решително засегнат, загдето се опитваха да му пречат да бъде онова, за което се смяташе, пък макар и само в пияно състояние.

Малми със задоволство продължи да изяснява положението.

— Техниката увеличава производството. Техниката намалява работническата армия. Покупателната сила на масите страда от скоротечна туберкулоза. В Америка горят зърнените храни и кафето, защото инак ще станат прекалено евтини. Във Франция лозарите се вайкат, че реколтата е прекалено добра. Представете си само! Хората са отчаяни, защото земята ражда прекалено много! Прекалено много жито. А други нямат какво да ядат! Ако сред един такъв свят не падне гръм, тогава изобщо можете да турите кръст на историческите бури.

Малми се изправи, олюля се леко и удари по чашата си. Околните го погледнаха.

— Уважаеми господа — извика той, — искам да държа реч. Който е против, да стане.

Мюнцер с усилие се надигна.

— Да стане — извика Малми — и да напусне заведението.

Мюнцер седна отново. Щром се изсмя. А Малми започна речта си:

— Ако онова, от което страда днес нашето многоуважаемо земно кълбо, се случи на някой отделен човек, бихме казали просто: парализирал се е. И положително на всички ви е известно, че това крайно неприятно състояние, заедно с последиците си, може да се излекува само по един начин, при който животът виси на косъм. А какво правят с нашия глобус? Церят го с чай от лайка. Всички знаят, че това питие действува благотворно и не лекува нищичко. Но то не причинява болки. Да си пием чая и да поизчакаме, мислят си хората, и общественият мозък продължава да се размеква тъй, че да ти е драго да гледаш.

— Оставете тия отвратителни медицински сравнения! — извика Щром. — Не съм добре със стомаха.

— Добре, да оставим медицинските сравнения — каза Малми. — Причина за загиването ни няма да бъде нито прекалената подлост на някои наши съвременници, нито пък това, че някои от тях са идентични с хората, които управляват глобуса. Загиването ни ще се дължи на духовната вялост и отпуснатост на всички участници. Искаме да се промени това положение, но не искаме да се променим самите ние. „Че за какво са другите?“ — мисли всеки от нас и се интересува само от личното си спокойствие. Междувременно оттам, където има много пари, с нечисти сделки се прехвърлят пари там, където не достигат. Не се вижда нито краят на спекулантството и лихварството, нито началото на някакво подобрение.

— Аз съм свиня! — промърмори отново Мюнцер, вдигна своята чаша и я задържа пред устата си, без да пие. Застина в тая поза.

— Отровено е цялото кръвообращение — извика Малми, — а ние се задоволяваме с това, че слагаме парченце лейкопласт на всяко място по земната повърхност, където се появи възпаление. Може ли да се лекува така отравяне на кръвта? Не може. Един ден пациентът, макар и цял покрит с лейкопласт, ще пукне!

Театралният критик избърса потта от челото си и умолително погледна оратора.

— Но да оставим медицинските сравнения настрана — каза Малми. — Ние загиваме поради леността на сърцата си. Аз съм стопановед и ви заявявам: да се мъчиш да разрешиш днешната криза само с икономически средства, без предварително обновяване на духа, не е лечение, а шарлатания!

— Духът е, който тялото изгражда! — заяви патетично Мюнцер и обърна чашата си. След това високо изхълца. Пиянският плач го връхлетя с небивала сила. И Малми се принуди да говори още по-високо, за да надвика колегата си.

— Ще възразите, че все пак има две големи масови движения. Но тия хора искат да излекуват отравянето на кръвта, отсичайки с брадва главата на пациента. Наистина, тъй ще се ликвидира отравянето на кръвта, но ще се ликвидира и пациентът, а това значи да прекалиш с терапията.

Сега вече болничните сравнения решително дойдоха до гуша на господин Щром и той потърси спасение в бягството. Някакъв пълен мъж се надигна с усилие от масата в ъгъла и се опита да извърне глава към оратора. Но тъй като вратът му бе прекалено масивен, той продължи да гледа в обратна посока и каза:

— Трябвало е да станете медик.

После се тръшна пак на стола си. Там внезапно го обзе бясна ярост и той изрева:

— Трябват ни пари! Пари! И пак пари!

Мюнцер кимна утвърдително и прошепна:

— Монтекуколи7 също е бил свиня.

И продължи да плаче.

Дебелият от ъгловата маса още не можеше да се успокои.

— Смехории! — изръмжа той. — Духовно обновление, леност на сърцето, смехории на квадрат! Дайте тука пари и веднага ще оздравеем. Смешно би било, ако не стане така, ха!

Жената, която седеше насреща му и беше също така дебела, запита:

— Но откъде ще вземем пари, Артур?

— Питал ли съм те? — кресна той, разгневен отново. След това окончателно се успокои, хвана за пеша келнера, който минаваше покрай него, и каза: — Още един желиран котлет, и оцет, и зехтин.

Малми посочи към дебелия и рече:

— Прав ли съм? Да си залагаш главата заради такива идиоти? Нямам подобно намерение. Ще продължаваме да лъжем. Правилно е да се върши неправилното.

Мюнцер се беше настанил удобно, лежеше на канапето и макар да не беше заспал, вече хъркаше.

— Но все пак аз притежавам колата ви — изгрухтя той и изви зениците си към Малми.

Малко след това се върнаха Щром и Ирганг. Приближиха се, хванати ръка за ръка, и приличаха на болни от жълтеница.

— Не понасям никакъв алкохол — обясни виновно Ирганг.

Двамата заеха отново местата си.

— Военновременно производство — подхвърли Щром. — Жалко поколение.

Думите на този театрален критик можеха да се отнасят за най-обикновени и безспорни неща — щом като излизаха от неговата уста, те звучаха неправдоподобно и предизвикваха възражения. Ако би заявил с долнопробния си патос, че две по две е четири, Фабиан изведнъж би се усъмнил в сметката. Той обърна гръб на критика и почна да наблюдава Малми. Малми седеше като вдървен на стола си и погледът му блуждаеше нанякъде. Сетне, усетил, че го наблюдават, трепна, впери очи във Фабиан и каза:

— Не бива да се отпускаме толкова. Ракията разяжда намордника.

Сега вече Мюнцер хъркаше прилично — той спеше. Фабиан се изправи и подаде ръка на журналистите, най-после на търговския редактор.

— Но може би вие имате право — каза Малмии тъжно се усмихна.

— Не съм вече съвсем трезвен — заговори Фабиан в мрака, когато застана пред вратата.

Той обичаше ранния стадий на пиянството, който караше човек да повярва, че усеща въртенето на земята. Дърветата и къщите все още стоят в покой по местата си, уличните фенери все още не приличат на близнаци, но земята се върти, най-сетне го чувствуваш! Днес обаче не му се нравеше и това. Разхождаше се, неотклонно съпровождан от лекото си пиянско замайване, и се правеше, че не усеща нищо. Що за смешно кълбо беше глобусът, независимо дали се въртеше или не! Неволно си спомни за една рисунка от Домие, наречена „Прогресът“. Домие бе нарисувал на листа няколко охлюва, които пълзяха един след друг. Ето какво беше темпото на човешкото развитие. Но охлювите пълзяха в кръг!

И това беше най-лошото.

(обратно)

Четвърта глава

Цигара колкото Кьолнската катедрала. Госпожа Холфелд е любопитна. Един наемател чете Декарт.

На следната утрин Фабиан пристигна в службата си недоспал. Освен това беше и махмурлия. Колегата му Фишер започваше работния ден, като най-напред закусваше.

— Откъде взимате тоя непрестанен глад? — запита го Фабиан. — Заплатата ви е по-малка от моята. Женен сте. Имате спестовен влог. А при това ядете толкова, че само като ви гледам, се насищам.

Фишер преглътна залъка си.

— Семеен отличителен белег — обясни той. — Ние, Фишерови, сме прочути с яденето.

— Би трябвало да се издигне паметник на семейството ви — каза покъртен Фабиан.

Фишер се завъртя неспокойно на стола си.

— Докато не съм забравил, Кунце е нарисувал поредица вестникарски реклами, за която трябва да изготвим римувани двустишия. Това сигурно ви иде отръки.

— Вашето доверие ми прави чест — каза Фабиан, — но аз имам да се оправям още с рекламния текст към фотомонтажния плакат. През това време вие спокойно творете. Защото каква полза за вас и за многоуважаемия ви род от тия закуски, ако римите не вървят?

Той погледна през прозореца към цигарената фабрика и се прозина. Небето беше сиво като асфалт на колодрум. Фишер сновеше насам-натам, щедро раздаваше бръчките на силното си незадоволство и търсеше рими.

Фабиан разгъна един плакат, закачи го на стената с кабърчета, застана точно в противоположния ъгъл на стаята и впери поглед в плаката, който представляваше снимка на Кьолнската катедрала и една сътворена от художника цигара, която по височина не отстъпваше на катедралата. Записа в бележника си: „Нищо не надвишава… Издига се колкото… Надминава всичко… Абсолютно недостижима…“ Изпълняваше добросъвестно дълга си, при все че сам не разбираше защо.

Фишер не намираше нито рими, нито покой. Той подхвана разговор:

— Бертух разправя, че пак предстояли уволнения.

— Възможно е — каза Фабиан.

— С какво ще се заловите, ако ви изхвърлят оттук? — запита събеседникът му.

— Да не би да си въобразявате, че от конфирмацията8 насам цял живот съм се занимавал само с това да правя добра реклама за лоши цигари? Ако изхвръкна оттук, ще си потърся нова професия. Какво значение има за мен дали ще е една повече или една по-малко.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли го Фишер.

— През време на инфлацията ми бяха поверени борсовите книжа на едно акционерно дружество. Всекидневно трябваше да изчислявам по два пъти действителната им стойност, за да знаят хората размера на капитала си.

— А после?

— После скътах малко пари и си купих едно зарзаватчийско дюкянче.

— Защо пък точно зарзаватчийско дюкянче?

— Защото бяхме гладни! Над витрината пишеше: „Магазин за деликатеси на доктор Фабиан“. Сутрин, още по тъмно, отивахме с една раздрънкана ръчна количка на градското пазарище.

Фишер се надигна от стола си.

— Как? Значи освен това сте и доктор?

— Взех си докторския изпит през същата година, когато бях назначен за писар в панаирното управление, за да надписвам пликове.

— На каква тема беше дисертацията ви?

— Озаглавена беше „Заеквал ли е Хайнрих фон Клайст?“ Отначало възнамерявах, изследвайки стила на Ханс Сакс, да докажа, че е бил дюстабанлия. Само че предварителната подготовка продължи твърде дълго. Хайде сега стига! По-добре отдайте се на поезията!

Той се умълча и почна да снове пред плаката. Фишер любопитно поглеждаше към него. Но не посмя да поднови разговора. Извърна се с въздишка на стола си и заоглежда римите, които бе нахвърлял. Реши да римува „цигара“ с „прекара“, оглади с ръка листа пред себе си, осланяйки се на вдъхновението, притвори очи.

Тъкмо в този миг телефонът иззвъня. Фишер вдигна слушалката и каза:

— Да, тук е. Един момент, доктор Фабиан ей сега ще ви се обади.

А на Фабиан каза:

— Приятелят ви Лабуде.

Фабиан взе слушалката.

— Здравей, Лабуде, какво има?

— Откога тия мухльовци в цигарената фабрика почнаха да те титулуват? — запита приятелят му.

— Пораздрънках се малко и издадох тайната.

— Пада ти се тогава! Можеш ли да наминеш днес при мен?

— Ще дойда.

— В квартира номер две. Довиждане!

— Довиждане, Лабуде!

Той окачи слушалката. Фишер го хвана за ръкава.

— Нали тоя господин Лабуде е ваш приятел? Защо не му говорите на малкото име?

— Защото си няма — рече Фабиан. — На времето родителите му забравили да го кръстят.

— Ама изобщо ли няма малко име?

— Не, представете си! От години вече се мъчи да се снабди допълнително, но полицията не му разрешава.

— Вие ми се подигравате! — извика обидено Фишер.

Фабиан го потупа насърчително по рамото и каза:

— Ама и вие сте един, всичко забелязвате.

След това отново се залови с Кьолнската катедрала, написа няколко рекламни текста и ги занесе на директора Брайткопф.

— Бихте могли да помислите и за един малък хубав конкурс — каза директорът. — Проспектът ви за търговците на дребно много ни се хареса.

Фабиан леко се поклони.

— Трябва ни нещо ново — продължи директорът. — Било конкурс, било нещо друго от тоя сорт. Но да не бъде свързано с никакви разноски, разбирате ли? Неотдавна контролният съвет заяви, че навярно ще се наложи да намали наполовина бюджета за рекламата. Можете сам да си представите какво ще означава това за вас. Нали? И така, млади приятелю, залавяйте се за работа! Донесете ми скоро нещо ново. Но повтарям: колкото е възможно по-евтино. Довиждане!

Фабиан си отиде.

Когато късно следобед влезе в своята стая — осемдесет марки месечно, включително сутрешното кафе, изключая осветлението — намери там писмо от майка си. Не можеше вече да се изкъпе. Топлата вода беше изстинала. Само се изми, смени бельото, облече сивия си костюм, взе писмото на майка си и седна до прозореца. Уличният шум се блъскаше в стъклата като пороен дъжд. На третия етаж някой свиреше упражнение на пиано. В съседната стая старият надут висш съветник от сметната палата ругаеше жена си. Фабиан разтвори плика и зачете:

„Мое мило добро момче,

Искам още отначало да те успокоя, докторът каза, че нямало нищо страшно. Изглежда, че е във връзка с жлезите. И често се случвало у стари хора. Така че недей да се тревожиш за мене. Отначало бях много нервна. Но сега вече и с мен, старата бабичка, всичко ще се оправи. Вчера бях за малко в градината. Лебедите си имат малки. В кафенето при парка искат седемдесет пфенига за чаша кафе, такова безобразие!

Слава богу, че прането вече мина. Госпожа Хазе в последния момент не дойде. Струва ми се, имала кръвоизлив. Но на мен ми се отрази добре. Утре сутринта ще отнеса колета на пощата. Запази кутията и я връзвай по-здраво, не като миналия път. Колко лесно може да изпадне нещо, докато пътува с пощата. Сега Мици седи на скута ми, тъкмо изяде парче гръклян, и ми блъска ръката с главата си, не иска да ме остави да пиша. Ако пак тикнеш пари в плика като миналата седмица, ще ти откъсна ушите. Ние свързваме двата края, а ти самият имаш нужда от парите си.

Наистина ли ти прави удоволствие да пишеш реклами за цигари? Отпечатъците, дето ми ги изпрати, много ми харесаха. Госпожа Томас каза, че е наистина жалко, дето трябва да пишеш такива неща. Но аз й казах, че ти не си виновен. Ако човек днес не иска да умре от глад — а кой ли иска? — тогава не може да чака, докато най-подходящата професия му падне от небето. Казах й още, че това е само временно.

Баща ти горе-долу има работа. Но изглежда, че е позагазил нещо с гръбначния стълб. Ходи превит на две. Леля Марта донесе вчера цяла дузина яйца от градината. Кокошките снасяли най-усърдно. Това се казва добра сестра. Само да нямаше толкова ядове с мъжа си.

Мило мое момче, да можеше да си дойдеш скоро в къщи. От Великден не си бил насам. Как минава времето? Човек хем има, хем няма дете. Виждаме се само по няколко дни в годината. Ако питаш мен, най-много ми се ще веднага да седна във влака и да дойда при тебе. Колко хубаво беше по-рано! Почти всяка вечер, преди да си легна, разглеждам снимките и картичките с изгледите. Спомняш ли си още как грабвахме раницата и тръгвахме? Веднъж се върнахме с цял пфениг в джоба. Като се сетя, и ме напушва смях.

Е, хайде, довиждане, мое добро дете. Явно е, че до Коледа това няма да стане. Все още ли продължаваш да си лягаш толкова късно? Поздрави Лабуде. И нека той да се грижи за тебе. Какво правят момичетата? Внимавай! Много здраве от баща ти, хиляди поздрави и целувки от

майка ти.“

Фабиан прибра писмото и се загледа надолу към улицата. Защо ли седеше тук, в тая чужда и жалка стая, при вдовицата Холфелд, която по-рано не се беше нуждаела от наематели? Защо не си беше в къщи, при майка си? Какво търсеше тук, в тоя град, сред това обезумяло сборище от каменни постройки? Нима беше дошъл, за да пише цветисти глупости, та хората да пушат повече цигари, отколкото са пушили досега? Можеше да дочака пропадането на Европа и там, където се беше родил. Ето докъде я беше докарал, като си въобразяваше, че глобусът се върти само докато го гледа. Тая смешна необходимост да бъде тук! Хората си имаха професия, напредваха, женеха се, караха жените си да им раждат деца и си въобразяваха, че това е същественото. А пък той трябваше, и то на всичко отгоре доброволно, да търпи лишения, да гледа и малко по малко да се отчайва. За Европа беше настъпило голямото междучасие. Учителите си бяха отишли. Програмата беше изчезнала. Старият континент нямаше да достигне целта на класа. Целта на никой клас!

В този миг вдовицата Холфелд почука, влезе в стаята и каза:

— Извинете, мислех, че не сте се върнали още. — Тя се приближи. — Чухте ли нощес скандала, който вдигна господин Трьогер? Пак беше докарал горе жени. Да знаете само как изглежда кушетката! Ако това се случи още веднъж, ще го изхвърля. Какво ще си помисли новата наемателка, дето живее в съседната стая.

— Ако вярва още в щъркела, никой не може да и помогне.

— Господин Фабиан, моето жилище не е долнопробен бордей!

— Уважаема госпожо, всеизвестно е, че от една определена възраст нататък у хората се пораждат необходимости, които са в разрез с морала на хазайките.

Вдовицата Холфелд почна да проявява нетърпение.

— Но той беше домъкнал в стаята си най-малко две жени!

— Господин Трьогер си е развратник, уважаема госпожо. Най-хубаво го уведомете, че му се разрешава да води със себе си не повече от една дама на нощ. И ако не се съобрази с това, ще го предадем на нравствената полиция.

— Човек върви в крак с времето си — заяви с известна гордост госпожа Холфелд и пристъпи още по-близо. — Нравите се промениха. Човек се пригажда. Мога да разбера някои неща. В края на краищата и самата аз не съм чак толкова стара.

Тя стоеше съвсем близо зад гърба му. Той не я виждаше, но беше сигурен, че неразбраната й гръд се вълнува. От ден на ден ставаше по-лошо. Нима наистина не се намираше никой за нея? Нощем тя навярно стоеше боса пред стаята на търговския пътник Трьогер и приемаше през ключалката парада на неговите оргии. Малко по малко ставаше налудничава. По-рано дами от тоя сорт се отличаваха с благочестивост. Той стана и каза:

— Жалко е, че нямате деца.

— Отивам си вече.

Госпожа Холфелд унило напусна стаята. Фабиан погледна часовника. Лабуде беше още в библиотеката. Пристъпи към масата. Там бяха струпани на купове книги и брошури. Над тях на стената висеше бродерия с надпис: „Само четвърт час“. Когато се бе настанил в това жилище, беше махнал надписа от кушетката и го бе закачил над книгите. Понякога прочиташе страница или две от някоя книга. Това почти никога не му бе навредило.

Взе една от книгите. Беше Декарт. „Разсъждения за основите на философията“ — тъй се казваше книжлето. Шест години бяха изтекли, откакто се бе занимавал с него. На устния изпит Дрийш се беше интересувал от въпроса. Понякога шест години са дълго време. На отсрещната страна на улицата тогава беше висяла табела: „Хаим Пинес, купува-продава кожи“.

Това ли бе всичко, което си спомняше оттогава? Преди да го извикат при професора, който провеждаше изпита, той се беше разхождал из коридорите, нахлупил на главата си цилиндъра на друг един кандидат, и беше изплашил разсилния. Фогт, въпросният кандидат, след това пропадна и замина за Америка.

Седна и отвори книжката. Какво ли имаше да му каже Декарт?

„Още преди години забелязах колко неправилни неща съм възприемал от младостта си насам като верни и колко съмнително е всичко, което по-късно съм изградил върху тях. Ето защо стигнах до заключението, че искам ли да създам нещо здраво и трайно, трябва веднъж в живота си да съборя всичко до основи и да започна съвсем отначало. Обаче тая задача ми се струваше огромна. Затова изчаквах зрялата, подобаваща за научни изследвания възраст. Затова се колебах толкова дълго, та да стоваря сега върху плещите си цялата вина, загдето съм обрекъл на двоумения и на колебания времето, останало ми още за работа. Но решението ми наистина се оказа много благоразумно. Сега моят дух е освободен от всякакви грижи и аз разполагам с достатъчно свободно и спокойно време. И тъй, аз се оттеглям в самота, за да се заема сериозно и свободно с цялостното сриване на всички мои схващания.“

Фабиан се загледа надолу към улицата, проследи автобусите, които се движеха по „Кайзералее“ като слонове с летни кънки, и затвори очи за известно време. После запрелиства книгата и хвърли бегъл поглед върху нейния предговор. Петдесет и четири годишен е бил Декарт, когато е обявил своята революция. Взел е малко участие и в Тридесетгодишната война. Дребен човечец с огромен череп. „Освободен от всякакви грижи.“ Революция и самота. В Холандия. Лехи с лалета пред дома.

Фабиан се засмя, остави настрана философа и облече палтото си. В коридора срещна господин Трьогер, търговския пътник с необичайно голямата консумация на жени. Двамата свалиха шапки.

Втората квартира на Лабуде се намираше в центъра на града. Малцина я знаеха. Той се оттегляше там, когато аристокрацията, благородните му роднини, дамите от доброто общество и телефонът почваха да действуват на нервите му. И там се отдаваше на своите научни и социални наклонности.

— Къде се губи през миналата седмица? — запита Фабиан.

— По-късно за това.

— А как се чувствува госпожица годеницата ти?

— Благодаря, добре — отвърна Лабуде и изпи коняка, който се намираше пред него. — Бях в Хамбург. Леда ти праща много здраве.

— Да си чул нещо за тайния съветник? Прочел ли е дисертацията ти?

— Не. Той няма време, затънал е до гуша в промоции, изпити, лекции, упражнения и заседания в сената. Докато успее да прочете докторската ми работа, отдавна ще съм пуснал брада до коленете.

Лабуде си наля още коняк и отпи от него.

— Само недей да нервничиш. Тия умници ще има да се чудят как си успял от събраните съчинения на Лесинг да реконструираш мозъка и мисловните процеси на тоя човек, когото те — преди да се явиш ти — са представяли като някакъв „разум със свободно движение“ и никога не са го разбирали.

— Боя се, че ще се зачудят прекалено много. Да даваш психологическа оценка на вече канонизираната логика на един покоен писател, да откриваш грешки в мисълта му и да ги третираш индивидуално и като смислени процеси, да показваш в лицето на един отдавна общопризнат класик типа на гениалния човек, колебливо застанал на синора между две епохи — всичко това са неща, които могат само да ги ядосат. Нека изчакаме. Да оставим на мира прекалено мъдрия саксонец. Цели пет години го рязах на парчета, разглобявах го на съставните му части и го сглобявах отново! Превъзходно занимание за един възрастен човек — да се рови в осемнадесетия век като в кошче за боклук! Вземи си чаша!

Фабиан взе от шкафа една чаша за ликьор и си наля. Лабуде гледаше пред себе си.

— Тая сутрин присъствувах, като арестуваха в народната библиотека някакъв професор. Синолог9. От една година насам крадял от библиотеката редки печатни материали и картини и ги продавал. Когато го арестуваха, побледня като платно и дори приседна на стълбата. Дадоха му да пие студена вода. След това го отмъкнаха.

— Сбъркал си е професията — каза Фабиан. — Защо му е трябвало най-напред да учи китайски, щом в края на краищата живее от кражби? Зле вървят работите. Сега вече и филолозите крадат.

— Изпий си чашата и да вървим! — извика Лабуде.

Минаха покрай сградата на пазарището, през хиляди отвратителни миризми, и се отправиха към автобусната спирка.

— Ще идем в „Хаупт“ — каза Лабуде.

(обратно)

Пета глава

Един сериозен разговор край дансинга. Госпожица Паула и нейната приятелка. Госпожа Мол замеря с чаши.

И сега, както всяка вечер, в залите на „Хаупт“ имаше „плажно увеселение“. Точно в десет часа от галериите слязоха в индийска нишка две дузини леки момичета. Бяха с пъстри бански костюми, три четвърти чорапи, навити надолу, и обувки с високи токове. Всяка, която се разсъблечеше така, биваше допускана свободно в заведението и получаваше една ракия безплатно. Ако се вземеше пред вид упадъкът в занаята, тия привилегии не бяха за пренебрегване. Отначало момичетата почнаха да танцуват едно с друго, та да има какво да видят мъжете.

Тая придружена от музика панорама на пищна женственост развълнува скупчените около бариерата продавачи, книговодители и дребни търговци. Ръководителят на танците извика, че вече може да се щурмуват дамите, и това незабавно стана. Предпочетени бяха най-дебелите и най-нагли особи. Нишите бързо се запълниха. Бардамите манипулираха с червилата си. Оргията можеше да започне.

Лабуде и Фабиан седяха до естрадата. Обичаха това заведение, защото мястото им не беше тук. Сигналното табло на телефона, сложен на тяхната маса, светеше непрекъснато. Апаратът бръмчеше. Искаха да говорят с тях. Лабуде вдигна слушалката и я пъхна под масата.

Тъй отново имаха спокойствието си. Защото останалият шум, музиката, смеховете и песните не ги засягаха лично и не можеха да им пречат.

Фабиан започна да разказва за нощното дежурство в редакцията, за цигарената фабрика, за лакомото семейство Фишер и за Кьолнската катедрала. Лабуде погледна приятеля си и каза:

— Най-после би трябвало да напреднеш и ти.

— Но аз нищо не умея.

— Умееш много неща.

— Та то е едно и също — рече Фабиан. — Умея много и не искам нищо. За какво да напредвам? В името на какво и срещу какво? Да предположим наистина, че ме бива за нещо. Къде е системата, в която да прилагам способностите си? Няма я и нищо няма смисъл.

— Все пак. Така например се печелят пари.

— Аз не съм капиталист!

— Тъкмо защото не си — позасмя се Лабуде.

— Като казвам, че не съм капиталист, имам пред вид следното: чисто и просто в мозъка ми липсва съответният паричен център. За какво да печеля пари? Какво да правя с парите? Не е необходимо човек да напредва, за да бъде сит. Дали ще пиша адреси, или ще съчинявам текстове за плакати, или ще търгувам с цветно зеле, е изобщо и за мен лично абсолютно безразлично. Нима това са задачи за един възрастен човек? Къде е разликата между цветното зеле на едро или на дребно? Повтарям ти, не съм капиталист! Не искам лихви и не ламтя за принадена стойност.

Лабуде поклати глава.

— Това вече се нарича истинско безразличие. Който печели пари, а не ги обича, може да ги замени срещу власт.

— А какво ще правя с властта? — запита Фабиан. — Зная, че ти се стремиш към нея. Но какво да правя с властта аз, който не желая да бъда могъщ? Жаждата за власт и алчността за пари са родни сестри, но не са мои роднини.

— Човек може да използува властта в интерес на другите.

— Кой го прави? Един я използува за себе си, друг — за семейството си, трети — за прослойката, облагана с еднакви данъци като него, четвърти — за хората с русите коси, пети — за такива, които са по-високи от два метра, шести — за да изпита над човечеството една математическа формула. Плюя и на парите, и на властта!

Фабиан удари с юмрук по парапета, но той беше тапициран и покрит с плюш. Ударът не се чу.

— Ех, да имаше на тоя свят градина, за каквато си мечтая аз! Щях да ти вържа ръцете и краката, да те замъкна там и да те накарам да си посадиш цел в живота! — каза сериозно загрижен Лабуде и сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Аз наблюдавам. Нима това е нищо?

— А кому помагаш по тоя начин?

— А кому трябва да се помага? — запита Фабиан. — Ти искаш да имаш власт. Ти искаш — тъй поне си мечтаеш — да обединиш дребната буржоазия и да я поведеш. Искаш да контролираш капитала и да обуржоазиш пролетариата, а след това да помогнеш да се изгради една културна държава, която дяволски да прилича на рая. А пък аз ти казвам: дори и в твоя рай хората пак ще враждуват и ще разбиват до кръв муцуните си! Да оставим настрана това, че той изобщо не ще може да се създаде… Зная една цел, но за съжаление тя не е никаква цел. Бих дал всичко, за да помогна на хората да станат почтени и разумни. Засега съм се заел да ги оглеждам доколко са подходящи в това отношение.

Лабуде вдигна чашата си и извика:

— Приятни занимания! Изпи я и като я остави, каза:

— Най-напред трябва разумно да се създаде системата, после хората ще се пригодят към нея.

Фабиан изпи чашата си и замълча. Лабуде възбудено продължи:

— Това ти е ясно, нали? Разбира се, че ти е ясно. Но ти предпочиташ да фантазираш за някаква си непостижима, съвършена цел, вместо да се насочиш към нещо несъвършено, но осъществимо. Така ти е по-удобно. Ти нямаш амбиции, там е лошото.

— Обратното, там е щастието ми. Я си представи, че нашите пет милиона безработни не се задоволяваха само с помощите, които им се отпускат! Представи си, че бяха амбициозни!

В този миг на парапета се облегнаха два ангела в трико. Едната жена беше дебела и русокоса и гърдите й лежаха като сервирани върху плюша. Другата персона бе мършава и лицето й изглеждаше тъй, сякаш краката й са криви.

— Почерпете една цигара — каза блондинката.

Фабиан подаде към тях кутията, Лабуде поднесе огън. Жените запушиха, заоглеждаха очаквателно младите мъже и след известно мълчание мършавата констатира със своя ръждясал глас:

— Е да, така си е.

— Кой ще черпи една ракия? — запита дебелата.

Отправиха се заедно към бара. От двете страни на пътеката висяха лозови листа и огромни гроздове — всичко от картон. Седнаха в ъгъла. На стената бе изрисувана картина, която представляваше Пфалц при Кауб. Фабиан си спомни за Блюхер. Лабуде поръча ликьор. Жените си шушукаха нещо. Навярно разпределиха помежду си двамата кавалери, защото веднага след това дебелата блондинка обгърна със замах раменете на Фабиан и изобщо се разположи като у дома си. Мършавата изпи на един дъх своята чаша. Щипна Лабуде по носа и глупаво се изкиска.

— Горе има ниши — каза тя, изопна синьото трико на бедрата си и намигна.

— Откъде са загрубели толкова много ръцете ви? — попита Лабуде.

Тя го заплаши с пръст.

— Не е от това, което си мислиш! — и се задави от остроумието си.

— По-рано Паула работеше в една консервна фабрика — каза русокосата.

Лотхен от тезгяха напълни чашите им. Жените пиеха, сякаш бяха стояли жадни най-малко осем дни. До ушите им приглушено долиташе музика. Пред бара седеше някакъв огромен тип и се жабуреше с вишновка. Темето му стигаше чак до гръбначния стълб. Зад картината „Пфалц при Кауб“ гореше електрическа крушка и осветяваше Рейн, макар и само отзад.

— Горе има ниши — напомни още веднъж мършавата и четиримата се отправиха натам.

Лабуде поръча студено мешано. Когато чиниите с месо и деликатеси се намериха пред тях, момичетата забравиха всичко останало и задъвкаха като невидели.

Долу, в залата, избираха най-красивата фигура. Жените с опънати бански костюми се въртяха в кръг, разперваха ръце и пръсти и изкусително се усмихваха. Мъжете стояха като на говежди пазар.

— Първата награда е една голяма бонбониера — обясни Паула, без да спира да дъвче — и която я получи, трябва веднага да я върне на управителя.

— Аз предпочитам да ям. Пък и винаги намират, че краката ми били много дебели — каза блондинката. — При това на този свят няма нищо по-хубаво от дебели крака. На времето живях с един руски княз, той и досега ми пише илюстровани картички.

— Глупости! — изръмжа Паула. — Всеки мъж иска различно нещо. Познавах един господин, инженер, той пък обичаше охтичави. А приятелят на Виктория има гърбица и тя разправя, че не можела да живее без него. Иди че ги оправи. Според мен главното е да си разбираш от занаята.

— Каквото е учено, си остава научено — заяви дебелата и набоде последното парче шунка от чинията си.

Долу, в залата, тъкмо обявяваха най-красивата фигура. Оркестърът изсвири туш. Управителят връчи на победителката голяма бонбониера. Тя благодари щастлива, поклони се пред посетителите, които я приветствуваха с ръкопляскане и възторжени крясъци, а после се оттегли с подаръка си, навярно за да го върне в канцеларията.

— Впрочем, защо не работите вече във вашата консервна фабрика? — запита Лабуде и въпросът му прозвуча доста укорно.

Паула отблъсна празната си чиния, поглади корема си и обясни:

— Първо, фабриката съвсем не беше моя и второ, изхвърлиха ме оттам. За щастие, знаех нещичко за директора. Той беше прелъстил едно четиринадесетгодишно момиче. „Прелъстил“ е малко силно казано. Но той поне вярваше, че е така. Почнах да му се обаждам всеки две седмици по телефона и му казвах, че ми трябват петдесет марки, иначе ще раздрънкам цялата история. А на следния ден отивах на касата и си прибирах парите.

— Но това е изнудване! — извика Лабуде.

— Същото твърдеше и адвокатът, който директорът ми нахлузи на врата. Накараха ме да подпиша някаква си хартия, получих сто марки и с доживотната рента се свърши. Е да, и сега съм тук, и каквото изчукам, това изпукам.

— Ужасно е — каза Лабуде на Фабиан, — отвратително е колко много директори злоупотребяват с отношението си към служещите.

Дебеланата извика:

— Какви глупости дрънкаш, бе човече! Ако бях мъж и при това директор на фабрика, непрекъснато щях да имам отношения със служещите си.

След това хвана Фабиан за косите, залепи му една целувка и сграбчи ръката му. Лабуде и Паула станаха да танцуват. Нейните крака наистина бяха криви.

В съседната ниша някаква жена пееше високо с пиянски глас:

Любов — наслада до забрава — тя свян момински не познава.

Дебелата каза:

— Ама и тая до нас е една зодия! Мястото й съвсем не е тук. Мъкне се все със скъпи кожени палта, но под тях носи съвсем прозрачни дрехи. Трябва да е някоя богаташка от аристократичния квартал и изглежда дори омъжена. Замъква в нишата си разни млади момчета, плаща заради тях и върши едни неща, че чак стените се червят от срам.

Фабиан стана и погледна през ниската междинна стена.

Там седеше едра и добре сложена жена със зелен копринен бански костюм и пеейки песни, досаждаше на някакъв войник, който отчаяно се бранеше.

— Слушай! — извика тя. — Не се прави чак толкоз на разкиснат!

Но смелият пехотинец я отблъсна. Фабиан си спомни за онази прочута египетска министерша, която досаждала по същия безсрамен начин на клетия Йосиф, даровития правнук на Авраам. В този миг зелената жена стана, сграбчи една чаша за шампанско и с несигурни стъпки се отправи към парапета.

Не беше госпожа Потифар, а госпожа Мол. Онази Ирене Мол, чийто ключ се намираше в джоба на връхното му палто.

Олюлявайки се, тя застана до парапета, вдигна крехката чаша и я запрати надолу към залата. Чашата се пръсна на късчета върху паркета. Музикантите оставиха инструментите си. Танцуващите двойки уплашено вдигнаха глави. Всички гледаха нагоре към нишата.

Госпожа Мол протегна ръка напред и извика:

— И това ми било мъже! Като ги пипнеш само, и се разкапват на съставните си части! Многоуважаеми дами, предлагам да ги натикаме до един в затвора! Който е съгласен, да вдигне ръка!

Тя се тупна изразително по гърдите и от това се задави. Откъм залата прозвучаха смехове. Управителят се беше втурнал вече нагоре. Ирене Мол почна да плаче. Черната боя от боядисаните й мигли потече и сълзите образуваха мръсни вадички по лицето й.

— Да пеем! — извика тя, като плачеше и се давеше. — Да изпеем хубавата песен за пианото!

Разпери двете си ръце и неистово зарева:

Ах, човекът си е звяр в късна вечер, в утрин ранна — двама ли сме с теб, със жар… целуни ме ти…

Управителят на заведението запуши устата й с ръка, но тя разбра движението му съвсем другояче и веднага му се обеси на врата. В същия миг зърна Фабиан, който гледаше към нея, и се откъсна от управителя.

— Тебе те познавам! — изкрещя тя и поиска да се прехвърли през оградата при него.

Но междувременно войникът се беше съвзел и двамата с управителя я хванаха и я притиснаха на един стол. В залата отново свиреха и танцуваха.

Докато се разиграваше тази сцена, Лабуде плати, даде малко пари на Паула и на дебелата, хвана здраво Фабиан и го помъкна след себе си.

В гардероба го запита:

— Наистина ли те познава?

— Да — каза Фабиан. — Казва се Мол, мъжът й е адвокат и е готов да заплати всяка сума на оня, който ще спи с нея. Ключовете на това странно семейство са още в джоба ми. Ето ги.

Лабуде грабна ключовете и извика: „Ей сега ще се върна!“ и както беше с шапка и палто, се втурна обратно в заведението.

(обратно)

Шеста глава

Двубоят край Бранденбургския музей. Кога ще започне следващата война? Един лекар разбира от диагнози.

Когато се намериха на улицата, Лабуде ядосано запита:

— Имал ли си нещо общо с тая побъркана жена?

— Не. Само бях в апартамента й. Внезапно се появи някакъв мъж и заяви, че бил неин съпруг, но че това не бивало да ме смущава. После ми издекламира необикновения договор, който двамата били сключили. И накрая аз си отидох.

— А защо взе ключовете?

— Защото външната врата беше заключена.

— Страхотна жена! — каза Лабуде. — Беше се проснала съвсем пияна на масата и аз бързо тикнах ключовете в чантата й.

— Нима не ти се хареса? — запита Фабиан. — Но тя е много внушителна с телосложението си. Към него дръзкото й лице на ученичка изглежда очарователно неподходящо.

— Ако беше грозна, ти отдавна щеше да си оставил ключовете при портиера.

Лабуде продължи да тегли своя приятел след себе си. Бавно завиха по съседната уличка, минаха покрай един паметник, върху който стоеше господин Шулце-Делич, а след това — край Бранденбургския музей. Каменният Ролан мрачно се облягаше в своя обрасъл с бръшлян ъгъл, по Шпрее жаловито виеше някакъв параход. Спряха на моста и се загледаха в тъмната река и в крайбрежните складове, по чиито стени нямаше прозорци. Небето над „Фридрихщадт“ пламтеше.

— Драги Щефан — каза Фабиан тихо, — трогателно е колко много се грижиш за мен. Но аз не съм по-нещастен от нашето време. Нима искаш да ме направиш по-щастлив от него? Дори да ми намериш директорски пост или цял милион долари, или една почтена жена, която да мога да обичам, или пък и трите неща заедно, пак няма да ти се удаде.

Малко черно корабче с червен фенер на кърмата плуваше по реката. Фабиан сложи ръка на рамото на своя приятел.

— Като ти казах преди малко, че прекарвам времето си, за да следя любопитно има ли светът заложби да стане почтен, това беше истина само наполовина. И друга причина има, за да пилея времето си така. Аз се мотая и чакам пак тъй, както преди години, през войната, когато знаехме: ей сега ще ни мобилизират. Спомняш ли си? Пишехме съчинения и диктовки, учехме привидно, ала ни беше все едно учим ли, или не. Нали трябваше да идем на война. Нима не бяхме всички под огромен стъклен похлупак, от който бавно, но непрекъснато изсмукваха въздуха? Тогава почнахме да скачаме; но не скачахме, защото ни беше весело, а защото не ни достигаше въздух. Помниш ли? Не искахме да изпуснем нищо, овладени бяхме от опасен глад за живот, защото смятахме, че сме осъдени на смърт и че това е последното ни ядене преди екзекуцията.

Лабуде се облегна на перилата и впери поглед надолу към Шпрее. Фабиан развълнувано сновеше насам-натам, сякаш се разхождаше в стаята си.

— Спомняш ли си? — запита той. — А половин година след това бяхме готови за поход. Дадоха ми осем дни отпуск и заминах за Граал. Отидох в Граал, защото бях ходил там някога, като дете. Отидох в Граал, беше есен, разхождах се тъжно по меките пътеки в елховите гори. Балтийско море бе като полудяло, а курортистите се брояха на пръсти. Там имаше десет подходящи жени и аз ходих с шест от тях. Близкото бъдеще беше решило да ме преработи на кайма. Какво трябваше да правя дотогава? Да чета книги? Да усъвършенствувам характера си? Да печеля пари? Намирах се в една огромна чакалня и тя се наричаше Европа. След осем дни влакът заминава. Това знаех. Но накъде отиваше той и какво щеше да стане с мен, това никой не знаеше. И сега пак седим в една чакалня и тя пак се казва Европа! И пак не знаем какво ще стане! Живеем ден за ден, краят на кризата не се вижда!

— Дявол да го вземе! — извика Лабуде. — Ако всички мислят като теб, никога няма да се оправим! Нима аз не чувствувам неустановения характер на епохата? Нима недоволството е само твоя привилегия? Но аз не стоя да гледам отстрани, опитвам се да действувам разумно.

— Разумните няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — а още по-малко справедливите.

— Така ли? — Лабуде пристъпи съвсем близо до приятеля си и сграбчи с две ръце яката на палтото му. — Но нима въпреки това те не бива да дръзнат?

В този миг двамата чуха изстрел и вик, а малко след това три изстрела от друга посока. Лабуде се втурна в тъмнината по моста, към музея. Отново проехтя изстрел.

— Приятно занимание! — пожела си сам Фабиан, докато тичаше и се опитваше да настигне Лабуде, при все че усещаше болки в сърцето.

В краката на Бранденбургския Ролан се беше свил на две някакъв човек, размахваше револвера си и ревеше:

— Чакай само, свиньо мръсна!

След това той отново стреля към другия край на улицата по някакъв невидим противник. Един от уличните фенери се счупи. По паважа звънна стъкло. Лабуде издърпа оръжието от ръката на човека, а Фабиан запита:

— В същност защо стреляте седнал?

— Защото ме улучи в крака — изръмжа човекът. Беше млад, як мъж и носеше каскет. — Такава гадина! — изрева той. — Но аз те знам как се казваш.

И заплашително замаха към мрака.

— Куршумът е минал през прасеца — установи Лабуде, клекна, извади носната кърпа от палтото си и се опита да направи временна превръзка.

— Цялата работа почна отвъд, в кръчмата — заоплаква се раненият. — Той надраска на покривката пречупен кръст. Рекох му нещо. Рече ми нещо и той. Тогава му зашлевих един. Съдържателят ни изхвърли. Оня тип тръгна след мене и почна да псува Интернационала. Извърнах се, но той вече стреляше.

Човекът млъкна и стисна зъби. Лабуде още се суетеше около раната му.

— Куршумът не е останал в месото — забеляза Лабуде. — Не минават ли оттук автомобили? Като че ли сме в някое село.

— Няма дори стражар — установи със съжаление Фабиан.

— Само това още ни липсваше! — раненият се опита да стане. — Та пак да тикнат в затвора един пролетарий, загдето е проявил безсрамието да позволи на някакъв нацист да строши костите му.

Лабуде прихвана човека, накара го отново да седне на земята и заповяда на приятеля си да се погрижи за такси. Фабиан се втурна през улицата, сви на ъгъла и продължи по потъналата в мрак крайбрежна алея.

На следната пряка уличка имаше коли. Той поръча на един от шофьорите да иде при Бранденбургския музей, при паметника на Ролан чакал клиент. Таксито изчезна. Фабиан тръгна след него пешком. Дишаше дълбоко и бавно. Сърцето му биеше като лудо. Блъскаше като чук под жилетката му, чак до гърлото, до мозъка.

Той спря и избърса потта от челото си. Тая проклета война! Тая проклета война! Да си навлечеш от нея болно сърце беше наистина дребно нещо, но на Фабиан стигаше и тоя мил спомен. Чувал беше, че пръснати из провинцията, имало самотни сгради, гдето и до днес лежали осакатени войници. Мъже без крайници, мъже със страхотни лица, без носове, без уста. Милосърдни сестри, не изпитващи страх от нищо, наливали на тия обезобразени създания храна през тънки, стъклени тръби, които пъхали в сбръчканите дупки — техните някогашни уста. Устата, които някога са можели да се смеят, да говорят и да крещят.

Фабиан сви край ъгъла. Отсреща се виждаше музеят. Колата тъкмо спираше пред него. Фабиан затвори очи и си спомни ужасните снимки, които бе виждал и които понякога му се явяваха насън и го плашеха. Тия клети божи подобия! Те още лежаха в откъснатите от света домове, трябваше да се оставят да ги хранят, трябваше да продължават да живеят. Та нали беше грях да ги убият. Но не бе грях да изгорят лицата им с огнепръскачките. Техните семейства не знаеха нищо за тия мъже, за тия бащи и братя. Бяха им казали, че са изчезнали. Оттогава бяха изтекли петнадесет години. Жените се бяха омъжили пак. Покойникът, когото хранеха през стъклени тръби нейде в областта Бранденбург, живееше в своя дом само като хубавичка фотография, окачена над кушетката, в дулото на пушката му слагаха букетче цветя, а под тях седеше неговият приемник и се наслаждаваше на живота. Кога ли щеше да има пак война? Кога ли щеше да се стигне пак дотам? Внезапно някой извика:

— Ало!

Фабиан отвори очи и се огледа. Този, който беше извикал, лежеше на земята, беше се подпрял на лакти и притискаше с една ръка седалищните си части.

— Какво е станало с вас?

— Аз съм другият — каза човекът. — И мен ме перна.

Фабиан разкрачи нозе и прихна да се смее. Заедно с него, откъм отсрещната страна на улицата, гдето имаше зидове, прихна да се смее и ехото.

— Извинявайте! — извика Фабиан. — Веселото ми настроение не е съвсем учтиво.

Човекът сви едното си коляно, изкриви лице в гримаса, погледна своите окървавени ръце и ядно каза:

— Както обичате. Ще дойде ден, когато смехът ви ще пресекне.

— Какво се въртиш там? — извика Лабуде и сърдито прекоси улицата.

— Ах, Щефан — каза Фабиан, — тук е вторият участник от дуела, с куршум в задницата.

Извикаха шофьора и пренесоха в автомобила и националсоциалиста, когото настаниха до другия ранен. След това в колата се качиха и двамата приятели и наредиха на шофьора да ги откара до най-близката болница. Колата потегли.

— Боли ли ви много? — запита Лабуде.

— Понася се — отговориха едновременно и двамата ранени и се погледнаха мрачно.

— Предател на народа! — каза националсоциалистът.

Той беше по-едър от работника, малко по-добре облечен и приличаше на търговски служещ.

— Предател на работничеството! — каза комунистът.

— Изрод! — извика първият.

— Маймуна! — викна вторият.

Търговският служещ бръкна в джоба си. Лабуде го хвана за китката.

— Дайте тук револвера! — заповяда той.

Човекът се противеше. Фабиан измъкна оръжието от джоба му и го прибра.

— Господа — каза той, — че с Германия не може да продължава тъй, с това сме съгласни всички. А обстоятелството, че сега се правят опити да се увековечат с помощта на студената диктатура неудържими положения, е грях, който скоро ще бъде наказан предостатъчно. И все пак няма никакъв смисъл да пробивате допълнителни дупки в долната част на гърбовете си. Нито пък щеше да се постигне кой знае какво, ако се бяхте улучили по-точно и сега, вместо в болницата, ви откарвахме в моргата. Вашата партия — обърна се той към фашиста — знае само срещу какво се бори, но и това не знае точно. А вашата партия — сега той погледна работника — вашата партия…

— Ние се борим срещу експлоататорите на пролетариата — заяви работникът. — А вие сте буржоа.

— Наистина — отвърна Фабиан, — аз съм дребен буржоа и днес това се смята за голяма обида.

Свит от болка, търговският служещ седеше приведен на една страна върху здравата част от седалището си и полагаше усилия да не докосне с главата си главата на своя противник.

— Пролетариатът, това е съюз на хора с еднакви интереси — каза Фабиан. — Най-голямото сдружение от този вид. Това, че вие искате правото си, е ваш дълг. Аз съм ваш приятел, защото ние имаме един и същ враг, защото обичам справедливостта. Аз съм ваш приятел, макар че вие не искате да знаете за това.

Автомобилът спря. Фабиан позвъни на портала на болницата. Портиерът отвори. Излязоха болногледачи и изнесоха ранените от колата. Дежурният лекар подаде ръка на приятелите.

— Двама политически ли ми водите? — запита усмихнато той. — Тая нощ ми докараха общо девет души, единият с тежка рана от куршум в стомаха. Все работници и чиновници. Направило ли ви е впечатление, че в повечето случаи това са хора от предградията, хора, които се познават? Тия политически престрелки приличат досущ на някогашните сбивания по танцовите увеселения. И тук, както и там, се касае за злокобни издънки на враждата между отделните сдружения в Германия. Впрочем човек добива впечатление, че като се избиват помежду си, те се стремят да понижат броя на безработните. Странен метод на самопомощ.

— Все пак, би могло да се разбере това, че народът се вълнува — забеляза Фабиан.

— Да, естествено. — Лекарят кимна с глава. — Континентът е заболял от петнист тиф. Пациентът започва вече да бълнува, да блъска и да удря около себе си. Сбогом!

Порталът се затвори.

Лабуде даде на шофьора пари и освободи колата. Тръгнаха мълчаливо един до друг. Внезапно Лабуде спря и каза:

— Не мога да се върна сега в къщи. Ела! Ще идем в кабарето на анонимните.

— Какво е пък то?

— И аз още не зная. Някакъв изобретателен тип е събрал полупобъркани и ги пуска да пеят и да танцуват. Плаща им по няколко марки, а срещу това те позволяват на публиката да ги ругае и да им се присмива. Може би изобщо не забелязват. Локалът се посещавал много. Пък и понятно е. Сигурно хората ходят там, за да се успокоят, че има и по-луди от самите тях.

Фабиан нямаше нищо против. Той извърна още веднъж поглед към болницата, над която блестеше Голямата мечка.

— Във велико време живеем — каза той, — и от ден на ден то става все по-велико!

(обратно)

Седма глава

Луди на подиума. „Пътуване в лапите на смъртта“ от Паул Мюлер. Един фабрикант във ваната.

Пред кабарето бяха паркирани многобройни частни коли. Червенобрад мъж с шапка с увиснали щраусови пера и огромна алебарда се беше облегнал на вратата на локала и викаше:

— Влизайте, влизайте в гумената килия!

Лабуде и Фабиан влязоха, дадоха палтата си на гардероб и след дълго търсене си намериха места на една от ъгловите маси в препълнената и задимена зала.

По нестабилната сцена подскачаше и се хилеше безпричинно някакво момиче. Явно беше някаква танцьорка. Тя носеше рокля с отровнозелен цвят, която си бе ушила сама, държеше китка изкуствени цветя и през равни промеждутъци от време подхвърляше във въздуха ту себе си, ту китката. Вляво от сцената, до раздрънкано пиано, седеше беззъб старик и свиреше Унгарска рапсодия.

Не можеше да се разбере има ли някаква връзка между танца и музиката. Публиката, облечена без изключение елегантно, пиеше вино, водеше разговори на висок глас и се смееше.

— Госпожице, викат ви спешно на телефона! — изкрещя някакъв плешив господин, който бе най-малкото генерален директор.

Околните се закискаха още по-силно. Танцьорката не се обезпокои и продължи да се усмихва и да подскача. В този миг пианото престана да свири. Рапсодията беше свършила. Без да спира подрипването си, момичето хвърли от сцената злобен поглед към пианиста — танцът още не беше свършил.

— Мамичко, детето ти те вика! — изквича някаква дама с монокъл.

— Вашето дете също — обади се някой от една по-далечна маса.

Дамата се извърна.

— Аз нямам деца.

— Щастливци! — извика някой от дъното на залата.

— Тишина! — изрева друг.

Словесната престрелка секна.

Девойката продължаваше да танцува, макар че краката й сигурно отдавна бяха отмалели от болка. Най-сетне самата тя сметна, че вече достатъчно е танцувала, преустанови подрипването си с неумел поклон, усмихна се още по-глуповато и разпери ръце. Един дебел господин със смокинг стана.

— Добре, много добре! Утре можете да дойдете у нас да изтупате килимите!

Публиката шумеше и ръкопляскаше. Момичето не преставаше да се кланя. Тогава иззад кулисите излезе някакъв мъж, издърпа от сцената танцьорката, която се противеше упорито, и сам пристъпи към рампата.

— Браво, Калигула! — извика някаква дама от първия ред маси.

Калигула, закръглен млад човек с очила с рогови рамки, се обърна към господина, седнал до тая жена.

— Ваша съпруга ли е? — запита той.

Господинът кимна утвърдително.

— Тогава кажете на вашата съпруга да си затваря човката! — каза Калигула.

Публиката почна да ръкопляска. Човекът от предната маса почервеня. Жена му се почувствува поласкана.

— Тишина, простаци такива! — извика Калигула и вдигна ръце. Настъпи мълчание. — Нима танцът, който току-що видяхте, не беше нещо изключително?

— Да! — закрещяха всички.

— Сега обаче следва нещо още по-хубаво. Сега ще ви изпратя един човек на име Паул Мюлер. Той е от Толкевиц. Въпросното селище се намира в Саксония. Паул Мюлер говори саксонски и твърди, че бил рецитатор. Той ще ви издекламира една балада. Пригответе се за нещо небивало. Паул Мюлер от Толкевиц, ако данните за него не са лъжливи, е луд. Не съм щадил никакви средства, за да привлека за моето кабаре този ценен сътрудник. Защото не мога да понасям да има луди само в салона за зрителите.

— Това е вече решително много! — извика някакъв посетител, чието лице бе украсено с белези от дуели.

Той беше скочил на крака и възмутено дърпаше жилетката си.

— Сядайте! — каза Калигула и изкриви уста. — Знаете ли какво сте вие? Идиот!

Висшистът се мъчеше да си поеме въздух.

— Впрочем — продължи съдържателят на кабарето, — впрочем, като казах идиот, нямах пред вид обидния смисъл на тая дума, а гледах на нея като характеристика.

Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Приятели дръпнаха възмутения господин с резките по лицето обратно на стола му и почнаха да го успокояват. Калигула взе в ръце звънец, задрънка с него като нощен пазач и извика:

— Паул Мюлер, излез!

След това изчезна.

Иззад кулисите се зададе възвисок, необикновено блед човек с раздрани дрехи.

— Здравей, Мюлер! — закрещя публиката.

— Расъл и не мислил — каза някой.

С предизвикателна сериозност на лицето Паул Мюлер се поклони, прокара ръка през косата си и притисна с длани очите си. Съсредоточаваше се. Внезапно откри лицето си, протегна ръце далече напред, разпери пръсти, отвори очи и каза:

— „Пътуване в лапите на смъртта“… от Паул Мюлер.

Сетне пристъпи още една крачка напред.

— Гледай само да не паднеш! — извика същата дама, на която Калигула бе заповядал да си затваря човката.

Паул Мюлер пристъпи напук още една малка крачка, сведе презрителния си поглед към публиката и започна отново:

— „Пътуване я лапите на смъртта“… от Паул Мюлер.

Граф фон Хохенщайн зловещо се намръщи и заключи дъщерята си във къщи. Тя обичаше хусар, но разгневен таткото й каза: „Ще стоиш при мен!“

В този миг някой от публиката хвърли към сцената бучка захар. Паул Мюлер се наведе, прибра захарта и продължи с глас, който не предвещаваше нищо добро.

Трябваше да бяга надалеч веднага и със десет конски сили тя избяга; тя шофираше безстрашно във нощта, но на калника бе седнала смъртта!

Отново хвърлиха захар на сцената. В залата навярно седяха постоянни посетители на кабарето, които държаха сметка за привичките на артиста. Други посетители последваха техния пример и постепенно започна истинска бомбардировка с бучки захар, срещу която Мюлер знаеше едно-единствено противосредство — да се навежда непрекъснато.

Рецитацията на баладата се превърна в низ от поклони. Освен това Мюлер се опитваше да хваща летящите към него бучки и с широко отворена уста. Лицето му ставаше все по-заплашително. Гласът му звучеше все по-зловещо. От рецитацията стана ясно, че през онази ужасна нощ не само контесата Хохенщайн пътувала с автомобил, за да се озове при своя офицер, но че и нейният любим бил потеглил с колата си и се приближавал към замъка, където очаквал да намери госпожицата, докато тя се носела право насреща му. Тъй като и двамата влюбени се движеха по едно и също шосе, тъй като освен това се разказваше за изключително дъждовна и мъглива нощ и тъй като стихотворението се наричаше „Пътуване в лапите на смъртта“, имаше голяма вероятност да се оправдае опасението, че двата автомобила ще се сблъскат. Паул Мюлер отстрани и последното съмнение.

— Затваряй си устата, да не изпадне талашът от черепа ти! — изрева някакъв глас.

Но автомобилната катастрофа вече не можеше да се предотврати.

На онзи офицер колата отляво идваше в мъглата, а на контесата — отдясно. И подир миг… Ах, орис страшна! Отляво вик, отдясно вик…

— Според Адам Рийзе10 станаха два! — извика някой.

Присъствуващите крещяха и ръкопляскаха. Те се бяха наситили на Паул Мюлер и не любопитствуваха вече какъв ще бъде краят на трагедията.

Той продължаваше да декламира. Но се виждаше само как разтваря устата си. Не се чуваше нито думичка, „Пътуването в лапите на смъртта“ потъна сред врявата, вдигана от останалите живи. Тогава истински бяс обзе мършавия съчинител на балади. Той скочи от подиума и разтърси една дама за раменете, тъй че цигарата падна от устата й върху синята й копринена рокля. Тя скочи с писък. Кавалерът й също скочи и почна да ругае. Гласът му звучеше като кучешки лай. Паул Мюлер блъсна кавалера така, че той падна обратно на стола си.

В този миг се появи Калигула. Беше ужасно сърдит и приличаше на разярен звероукротител. Хвана човека от Толкевиц за яката и го отмъкна в стаята на артистите.

— Пфу! — каза Лабуде. — Долу садисти, а горе побъркани.

— Този вид спорт е международен — каза Фабиан. — Същото го има и в Париж. Там зрителите крещят: „Убий го!“, а после иззад кулисите се подава огромна дървена ръка и отмъква клетника от сцената. Все едно че го измитат с метла.

— А на всичко отгоре тоя тип се нарича Калигула. Разбира му главата! Дори и от римска история.

Лабуде стана и си тръгна. Беше му омръзнало. Изправи се и Фабиан. В този миг някой грубо го удари по рамото. Той се извърна. Пред него стоеше човекът с белезите и цялото му лице сияеше, когато извика весело:

— Как си, бе момче?

— Благодаря, добре.

— Да знаеш само как се радвам, че те виждам пак, стари приятелю!

Висшистът дружелюбно сръга Фабиан в ребрата, ударът му попадна точно върху едно от копчетата на ризата.

— Елате — каза Фабиан, — по-добре да продължим боя вън!

След това почна да си пробива път между столовете и се озова в преддверието.

— Драги Щефан — каза той на Лабуде, който обличаше палтото си, — да си обираме крушите по-скоро. Току-що някакъв тип непрекъснато ми говореше на „ти“.

Взеха шапките си. Но вече бе много късно.

Човекът с белезите тикаше пред себе си някаква жена с луничаво лице, сякаш тя не можеше да ходи сама, и й обясняваше:

— Виждаш ли, Мета, в училище тоя господин беше първенец на нашия клас.

А на Фабиан каза:

— Това е жена ми, стари момко. В известен смисъл, моята по-добра половинка. Живеем в Ремшайд. Окачих на пирона амбициите си за служба и сега съм в предприятието на тъста. Произвеждаме вани. Ако ти потрябва някога вана, можеш да я получиш по цени на едро! Ха-ха! Да, работите ми се нареждат добре. Благодаря! Щастлив брак, жилище в двуфамилна къща, голяма градина зад нея, не оставам без пари на ръка, а си имаме и дете, но отскоро.

— Още е съвсем мъничко — извини се Мета и показа с ръце размерите на детето си.

— Е, все ще порасне — утеши я Лабуде.

Жената го погледна признателно и отново се закачи за мъжа си.

— И тъй, стари разбойнико — подхвана пак висшистът, — разправяй сега какво си вършил през цялото време.

— Нищо особено — рече Фабиан. — В момента си сковавам космическа ракета. Каня се да поразгледам луната.

— Великолепно! — извика човекът, който се беше вмъкнал посредством брака си във ваните. — Германия над всичко! А как е брат ти?

— Вие ме обсипвате с радостни вести, уважаеми господине — каза Фабиан. — Отдавна си мечтая да имам братче. Само един скромен въпрос между другото: в същност къде сте завършил гимназия?

— В Марбург, разбира се.

Фабиан сви със съжаление рамене.

— Казват, че Марбург бил очарователен град, но аз за съжаление още не съм го виждал.

— В такъв случай хиляди извинения! — изръмжа другият. — Малко недоразумение, поразителна прилика, не ми се сърдете. — Той удари токове, след това изкомандува: — Идвай, Мета! — и се отдалечи.

Мета погледна смутено Фабиан, кимна на Лабуде и последва съпруга си.

— Такава тъпа маймуна! — каза възмутен Фабиан. — Заговорва съвършено непознати хора и фамилиарничи с тях. Подозирам, че в кабаретната режисура на този Калигула влиза и просташкото държане на посетителите в това кабаре.

— Не ми се вярва — каза Лабуде. — Ваните положително бяха истински, а също и съвсем мъничкото дете.

Тръгнаха си към къщи. Лабуде унило гледаше паважа.

— Истински позор е — подхвана той след известно време. — Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли не още. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.

— Но нали ти си имаш Леда!

— И което ме възмущава особено — продължи Лабуде, — такъв един тип си има собствено, лично свое дете.

— Не почвай да завиждаш! — каза Фабиан. — Тоя юридически подкован фабрикант на вани е изключение. Колко от трийсетгодишните днес могат да се оженят? Един е безработен, друг утре ще го изхвърлят от работа. Трети пък никога не е имал работа. В момента държавата ни не е годна да осигури сносни условия за подрастващите поколения. Най-хубаво е онзи, комуто върви зле, да си остане сам, вместо да кара жена си и детето си да участвуват пропорционално в несретите му. А пък който въпреки всичко увлича със себе си и други, действува най-малкото лекомислено. Не зная кой е измислил сентенцията, че споделеното зло било половин зло, но ако тоя тъпак живее още, то пожелавам му да има двеста марки месечно и осем членно семейство. Нека дели тогава злото си на осем, докато му причернее. — Фабиан погледна отстрани своя приятел. — Впрочем защо те угнетява това? Нали твоят баща ти дава пари! А пък щом си получиш разрешението да преподаваш в университета, и самият ти ще печелиш по няколко гроша. Тогава ще се ожениш за Леда и нищо няма да пречи на бащинските ти радости.

— Освен икономическите затруднения има и други — каза Лабуде, спря и махна на едно такси. — Не ми се сърди, че искам сега да остана сам. Ще можеш ли да минеш утре и да ме вземеш от жилището на родителите ми? Трябва да ти разправя разни неща.

Той тикна нещо в ръката на приятеля си и се качи в чакащата кола.

— За Леда ли се отнася? — запита Фабиан през отворения прозорец.

Лабуде кимна утвърдително и сведе глава. Таксито потегли.

Фабиан изпрати колата с поглед.

— Ще дойда! — извика той.

Но колата вече се беше отдалечила и червеното й задно фарче приличаше на светулка. След това той се опомни и погледна какво държи в ръката си. Беше банкнота от петдесет марки.

(обратно)

Осма глава

Човекът без сляпо черво.

На следната утрин Фишер посрещна Фабиан с укорен поглед. Беше привършил вече закуската си. Наближаваше десет и половина.

— Току-що звъня шефът и поръча веднага да идем при него — заговори развълнувано той.

— Истинско щастие, че днес пристигам навреме! — прекъсна го Фабиан и се престори, че не забелязва смайването на своя колега.

Пред вратата на Брайткопф Фишер спря и оправи сакото си. Фабиан почука и натисна дръжката.

Директорът на цигарената фабрика стоеше до писалището и гледаше през прозореца.

— Повиках ви само — подхвана тържествено той, почти без да се извръща, — за да ви изкажа благодарност от името на дирекцията за вашата отлична работа през последния месец…

Фишер сияеше. Фабиан пристъпи към шефа.

— С други думи вие се каните да ни натрапите увеличение на заплатата?

— Не разправяйте вицове! Лекарят ми забрани да се смея, иначе шевът може да се пукне.

Фишер сметна, че случаят е удобен. Пристъпи по-близо и се осведоми за здравословното състояние на шефа.

— Много трудно зараства — забеляза с достойнство директорът. — И причина за това е коремът ми, драги Фишер. Радвайте се, че нямате шкембе. С вашето телосложение вие можете без никаква тревога да очаквате възпаление на сляпото си черво.

Фишер се засмя поласкан. Брайткопф се оживи. Раната все още не била зарасла. Всеки ден трябвало да ходи на лекар. Шевът стигал от тук чак до ей тук. Той посочи въпросното разстояние върху жилетката си. После неочаквано запита двамата:

— Искате ли да видите?

Фишер учтиво се поклони. Фабиан направи поощрителен знак с ръка. Брайткопф отиде до вратата и сложи резето. После съблече сакото и жилетката си, хвърли ги на кушетката, смъкна презрамките си, свали панталона надолу и разкопча долните си гащи.

— Е, вие знаете приблизително как изглежда един мъж — каза той, вдигна нагоре ризата си и я притисна под брадичката.

— Но вие сте с корсет! — извика колегата Фишер.

— Нося го само за да пристяга корема ми. Инак много увисва и тогава лечението би било още по-трудно. Хайде, разкопчавайте телените копчета! Но внимателно!

Фишер се зае добросъвестно със задачата. Корсетът се разхлаби. Брайткопф го свали, запрати го при сакото и жилетката си и изкомандува:

— Вижте я сега тази свинщина!

Характеристиката не беше несполучлива. Напреки през търбуха на Брайткопф, върху южното му полукълбо, където собственикът на благоутробието не можеше да ги види, бяха залепени памуци и пожълтяла ивица марля. Директорът ги отстрани и разголи широкия възпален шев, съшит с конци.

— Разгледайте го сега най-подробно! — рече той.

Двамата почнаха да обикалят приведени косматия разсъблечен човек, който все още беше техен директор.

— Дявол да го вземе! — извика Фишер.

Държеше се така, сякаш вижда пред себе си вулкана на Тенерифе или осмото чудо на света.

Брайткопф гордо отметна глава назад, доколкото изобщо можеше, без да изпусне ризата, затисната под брадичката му.

— Луда работа! — заяви Фишер. — И вие не лежите? Постъпвате направо безотговорно.

— Дългът преди всичко! — каза шефът.

— Можете ли в същност да виждате отгоре самия белег? — осведоми се Фабиан.

Той все още беше клекнал.

Брайткопф тръсна глава отрицателно и отвърна:

— Само в огледалото. Да не си мислите, че мога да гледам под ъгъл.

Фишер се изсмя, тъй като това очевидно се очакваше от него, но изгуби равновесие и падна с кикот на пода. Някой позвъни на вратата.

— Закрито заседание! — извика Фишер.

Стъпките в коридора се отдалечиха.

— А сега: край на представлението! — каза Фабиан.

Директорът извърна към тях задната си фасада и започна отново да намества предпазливо марлята и памука върху шкембето си. Двамата чиновници взеха корсета от кушетката и го увиха около тялото на разголения младенец.

— Внимателно! — предупреди ги той. — Горе закопчейте в третата дупка, а долу — във втората!

Фабиан изпита почти непреодолимо желание да плесне господин Брайткопф по двойно увисналите седалищни части. Но животът не е толкова прост, че да можеш да се подчиняваш без всякакво колебание на поривите си! Понякога трябва сам да си стягаш юздите. Докъде бихме стигнали, ако почнем да пляскаме всеки гол задник, който ни се изпречи нахално!

Докато Фабиан размишляваше как ли би изглеждала световната история, ако Жозефина Боарне беше плясвала от време на време, пък макар и само по веднъж, но през равни промеждутъци, задника на своя Бонапарт, известен по-късно под името Наполеон I, директорът се облече. Фишер услужливо държеше жилетката и сакото му.

Брайткопф ги нахлузи, благодари небрежно и постепенно почна да свиква със закопчания си корсет. Личеше, че очаква допълнителни бележки.

— Много интересно беше! — заяви Фишер.

— Беше направо поучително — каза Фабиан и се усмихна в лицето на този дебеланко.

— Надявам се, че няма да имате повече главоболия с апендикса — добави Фишер с тон, сякаш честитеше нещо на шефа си.

— Но нали той е вече отрязан? — каза Фабиан. — Или може би са разрязали кожата на корема ви и после са я зашили, без да извадят сляпото черво? Ужасни неща се случват в това отношение. Чувал съм например, че веднъж хирургът забравил вътре пинцетите си, а друг път оставил между червата ножици. На един познат на моите портиери това се случило дори два пъти. След това той подал молба до управата на болницата да зашият на корема му за удобство секретни копчета. Молбата била отхвърлена.

— Не си правете шеги с клетия господин директор! — извика Фишер.

Брайткопф погледна строго Фабиан.

— Да говорим за нещо друго.

— Наистина. Преди малко вие бяхте така любезен да споменете за увеличение на заплатата. За кога ще мога да разчитам?

— За увеличение на заплатата не споменах аз, а вие. Аз само ви съобщих, че фирмата е доволна от вашите рекламни проекти. Това съвсем не е достатъчно основание, за да се увеличава заплатата ви. Още повече, че твърде често идвате прекалено късно във фабриката. Вие заслужавате едновременно похвала и порицание. С други думи, не заслужавате повече, отколкото получавате.

— Аз получавам прекалено малко! Как смятате, за какво ми стигат двеста и десетте марки, които получавам месечно по ваше благоволение?

— Не съм любопитен — отвърна раздразнено господин Брайткопф. — Личните въпроси на нашите чиновници не ми влизат в работа. Впрочем, защо закъснявате толкова често? Да не би да вършите и нещо друго? За това е необходимо да поискате изричното ни съгласие.

— И все пак аз върша още нещо.

— Значи вие, вие се занимавате и с друга работа? Така си и мислех! Какво правите?

— Живея — каза Фабиан.

— И това наричате живот? — изкрещя директорът. — Мотаете се из разни танцувални салони! И го наричате живот? Вие не уважавате живота!

— Не уважавам само моя живот, господин директоре! — извика Фабиан и ядосано удари с юмрук по масата. — Но вие не разбирате това и то не ви влиза в работата! Не всеки се отличава с толкова липса на вкус, че да кара машинописките си да лягат върху бюрото му. Ясно ли ви е?

Фишер беше седнал на един стол, и побледнял, се преструваше, че пише нещо.

Брайткопф беше хванал с две ръце жилетката си; явно се опасяваше, че от яд шевът му може да се спука.

— Ще си поговорим още с вас — процеди яростно той, извърна се и направи опит да отвори широко вратата.

Тя не се отвори. Директорът я задърпа с всички сили. Главата му се беше зачервила.

— Залостена е — каза Фабиан. — Самият вие я залостихте, заради сляпото си черво.

(обратно)

Девета глава

Студенти се занимават с политика. Лабуде-старши обича живота. Плесницата край Алстер.

Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И в същност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.

Той беше прочут адвокат. Тъй като клиентите му имаха много пари и много процеси, той също имаше много процеси и много пари. Но вълненията, свързани с неговата професия, която той обичаше, не му бяха достатъчни. И затова почти всяка нощ се заседаваше в игралните клубове. Спокойствието, изпълващо неговия дом, му бе крайно противно. А укорните очи на жена му го докарваха направо до отчаяние. Тъй като всеки от двамата се боеше, че може да срещне другия, и двамата се стараеха да избягват вилата колкото могат повече. А когато синът им Щефан искаше да види родителите си, принуждаваше се да ходи на приемите, устройвани от тях зиме. Тия приеми обаче от година на година му ставаха все по-противни и накрая той изобщо престана да ги посещава. Ето защо Щефан срещаше своите родители само по недоразумение.

Повечето от онова, което знаеше за баща си, Лабуде бе научил веднъж от една млада артистка. Това беше станало на някакъв маскен бал и тя му бе описала много подробно човека, който я издържал. Понякога лекомислените жени се опитват да печелят нови любовници, като се раздрънкват за интимните навици и обичаи на своите бивши обладатели. В течение на разговора се беше оказало, че става дума за съдебния съветник Лабуде, и Щефан бе побягнал презглава от празненството.

Фабиан не обичаше да отива в Груневалдската вила. Разточителството, характерно за такива къщи, му се струваше лишено от всякакъв смисъл. Той изобщо не можеше да си представи как би могъл някога човек сред подобен лукс да се освободи от чувството, че се намира само на гости. И независимо от всички други причини, според него дори само тази беше предостатъчна, за да изстинат един към друг родителите на Лабуде в такова едно жилище-музей.

— Ужасно — каза той на своя приятел, който бе седнал до писалището, — всеки път, когато идвам тук, очаквам, че вашият прислужник ще ми нахлузи на краката филцови пантофи и ще почне да ме развежда из някакъв замък. И ако ти би ми казал сега, че през време на битката при Фербелин великият курфюрст е яздил този стол, с готовност бих ти повярвал. Между другото, благодаря ти за парите.

Лабуде махна с ръка.

— Нали знаеш, че имам повече, отколкото ми са необходими. Да оставим това. Помолих те да дойдеш тук, защото искам да ти разкажа какво ми се случи в Хамбург.

Фабиан стана и се настани на кушетката. Сега той се намираше зад гърба на Лабуде и приятелят му не беше принуден да го гледа, докато говореше.

Двамата впериха погледи през прозореца, към зелените дървета и към червените покриви на вилите. Прозорецът беше отворен. Понякога долиташе някоя птичка, разхождаше се по перваза, поглеждаше, наклонила глава, в стаята и литваше обратно към градината. Чуваше се още как някой изравнява с гребло алеите, посипани с чакъл.

Лабуде гледаше втренчено клоните на най-близкото дърво.

— Расов ми писа, че ще говори в Хамбургската „голяма аудитория“ пред студенти от всякакви политически течения на тема „Традиция и социализъм“. И ми предложи да взема участие в дискусията и да изложа политическите си планове или в рамките на разискванията, или като съдокладчик. Заминах. Докладът започна. Расов разказа на студентите за пътешествието си из Русия, за онова, което научил там, и за разговорите, които водил с руски хора на изкуството и учени. Представителите на социалистическото студентство постоянно го прекъсваха. След него говори един комунист и той на свой ред беше прекъсван от буржоазно настроените студенти. После дойде моят ред. Скицирах капиталистическото положение в Европа и настойчиво предложих буржоазната младеж да се радикализира, за да осуети гибелта на континента, която — пасивно или активно — се подготвя от всички страни. Тази младеж, казах аз, трябва да се подготви в най-близко време да поеме водачеството в политиката, индустрията, земевладението и търговията; бащите са изхабени и сега е наша задача да извършим реформи на континента: чрез международни споразумения, чрез доброволно намаляване на частните печалби, чрез ограничаване на капитализма и на техниката в разумните им размери, чрез увеличаване на социалните придобивки, чрез културно задълбочаване на възпитанието и обучението в училищата. Казах, че този нов фронт, тая напречна връзка между класите е възможна, тъй като младежта, поне нейният елит, се отвращава от безграничния егоизъм и освен това е достатъчно разумна да предпочете известни ограничения пред неизбежното разпадане на цялата система. Щом като не може без класово господство, казах аз, тогава би трябвало да се решим то да бъде провеждано от класата на хора на нашата възраст. Докладът ми пожъна обичайния присмех у представителите на крайните групировки. Но когато Расов излезе с предложение да се учреди една радикалнобуржоазна инициативна група, това все пак беше посрещнато с одобрение. Групата се учреди. Нахвърлихме възвание, което ще се разпрати до всички университети в Европа. Расов, аз и неколцина други ще посетим германските университети, ще държим беседи и ще образуваме подобни групи. Надяваме се, че ще успеем да влезем в известно сътрудничество със студентите-социалисти. След като образуваме групи във всички университети, те ще почнат да влияят и върху други интелектуални сдружения. Работата е вече в ход. Не ти споменах за това вчера, защото достатъчно добре познавам твоето черногледство.

— Радвам се — каза Фабиан, — много се радвам, че сега най-сетне можеш да пристъпиш към осъществяването на плана си. Влезе ли вече във връзка с групата на независимите демократи? В Копенхаген е основан „Клуб Европа“, отбележи си. И не се ядосвай много на моите съмнения относно добродетелността на младежта. И не ми се сърди, загдето не вярвам, че разумът и силата ще тръгнат някога ръка за ръка. За съжаление в случая се касае за една антиномия. Убеден съм, че за човечеството — такова, каквото е — съществуват само две възможности. Или не сме доволни от съдбата си и се избиваме взаимно, за да подобрим своето положение, или пък, напротив, сме доволни и от себе си, и от света — което впрочем е само чисто теоретична постановка на въпроса — и тогава ще пукнем от скука. Крайният резултат е един и същ. Каква полза и от най-божествената система, докато човечеството се състои от свини? Но какво мисли за тия неща Леда?

— Тя не взе никакво становище по въпроса, понеже изобщо не присъствува.

— Но защо?

— Не знаеше, че съм в Хамбург.

Фабиан се изправи удивен, но след това мълчаливо зае отново мястото си.

Лабуде разпери ръце и здраво се хвана за краищата на писалището.

— Исках да изненадам Леда. Исках да я наблюдавам тайно. Защото бях почнал да се съмнявам. Когато двама души се виждат само по за два дни и една нощ в месеца, връзката помежду им по начало е подкопана. И ако едно такова положение продължи както при нас с години, то връзката най-накрая се разпада. Това не зависи толкова от качествата на партньорите, процесът настъпва по необходимост. Веднъж, преди месеци, ти загатнах, че Леда се е променила. Тя почна да се преструва. Манкираше. Посрещането на гарата, нежностите през време на разговора, страстта в леглото — всичко беше само театър.

Лабуде вдигна глава право нагоре. Говореше много тихо.

— Естествено, хората се отчуждават. Нямаш вече понятие за грижите на другия. Не познаваш хората, с които дружи той. Не виждаш, че се е променил, нито знаеш, защо се е променил. Писмата са безпредметни. Пътуваш, целуваш се с тоя човек, отивате на театър, питаш го за новини, прекарвате заедно една нощ и пак се разделяте. След четири седмици става същата глупост. Близост по календар, с часовник в ръка. Невъзможно. Тя е в Хамбург, аз — в Берлин. Географията слага кръст на любовта.

Фабиан извади цигара и драсна клечката толкова внимателно, сякаш се страхуваше, че може да причини болка на драскалото.

— През последните месеци изпитвах страх пред всяка от тия срещи. Идеше ми да разкъсам като маска лицето на Леда. Тя лъжеше. Но кого искаше да измами? Само мене, или и себе си? И тъй като — макар неколкократно да го поисках от нея с писма — тя отбягваше да даде обяснение, видях се принуден да сторя това, което направих. През нощта, когато основахме инициативната група, много скоро се разделих с Расов и останалите и се упътих към къщата, гдето живее Леда. Прозорците бяха тъмни. Може би тя вече спеше. Но мен не ми беше до логика. Чаках.

Гласът на Лабуде трепна. Той посегна към писалището, взе няколко молива и нервно ги запремята между дланите си. Тяхното сухо тракане придружаваше по-нататъшния му разказ.

— Улицата е широка и застроена само от едната страна. Другата граничи с цветни лехи, поляни, алеи и храсталаци, а отвъд тях е Алстер. Срещу къщата има пейка. Седнах там, изпуших безброй цигари и чаках. Щом някой се зададеше по улицата, мислех си: това ще е Леда. Тъй седях от дванадесет часа през нощта до три часа сутринта и във въображението ми се оформяха всевъзможни бурни разговори и грозни картини. А времето течеше. Малко след три по улицата сви такси и спря пред къщата. От него слезе едър, строен човек и плати на шофьора. После от колата изскочи жена, забърза към вратата, отключи, влезе в къщата, задържа вратата отворена, докато мъжът я настигна, и заключи отвътре. Колата отпътува обратно към града.

Лабуде бе станал. Захвърли моливите върху писалището, почна бързо да се разхожда напред-назад из стаята, спря в най-далечния ъгъл до самата стена. Вгледа се във фигурите на тапетите и прокара пръст по техните очертания.

— Жената беше Леда. Нейните прозорци светнаха. Видях как две сенки се движеха зад пердетата. После лампата в дневната угасна. След това светна в спалнята. Вратата на балкона беше полуотворена. От време на време чувах смеха на Леда. Нали си спомняш, тя се смее необичайно високо. Понякога настъпваше пълна тишина в къщата отсреща и долу на улицата при мен и тогава чувах само как тупти сърцето ми.

В този миг вратата шумно се отвори. Влезе съдебният съветник Лабуде, без шапка и връхно палто.

— Здравей, Щефан! — каза той, приближи се и подаде ръка на сина си. — Отдавна не сме се виждали, а? Пътешествувах няколко дни. Трябваше да си поотпочина. Ах, тия нерви, тия нерви! Тъкмо се връщам. Как вървят работите? Изглеждаш зле. Грижи? Да си чул нещо за докторската си работа? Не? Досадни типове. Писала ли е майка ти? Нека остане още няколко седмици. С право са го нарекли Парадизо11 това кътче. Добре й е на жената. Здравейте, господин Фабиан! Сериозни разговори, а? Има ли задгробен живот? Между нас казано, няма. Трябва да свършим всичко докрай още преди смъртта. Затънали сме до гуша в работа. Денем и нощем.

— Фриц, идвай най-после! — извика някакъв женски глас откъм стълбището.

Съдебният съветник сви рамене.

— Ето на! Малка певица, голям талант, никаква работа. Знае всички опери наизуст. Поомръзва малко с вечното си кряскане. Е, хайде довиждане! По-добре се забавлявайте, вместо да спасявате човечеството. Както казах, животът трябва да се изживее докрай още преди смъртта. На драго сърце съм на разположение за по-подробни сведения. Не бъди толкова сериозно, момчето ми!

Той се ръкува с двамата, излезе и затръшна вратата.

Макар и с известно закъснение, Лабуде запуши ушите си, пристъпи към писалището, помисли малко и продължи своя разказ:

— Към пет часа сутринта заваля. След шест дъждът престана. Небето се проясни и започна да се развиделява. В спалнята още светеше лампа. В утринната дрезгавина светлината й изглеждаше странна. В седем часа човекът напусна дома. Подсвиркваше си с уста, и след като излезе през вратата, погледна нагоре. Леда стоеше на балкона в японската си роба и махаше. Той също й махна и изпрати въздушна целувка — просто да плюеш. После тръгна надолу по улицата и продължи да си подсвирква. Аз наведох глава. Горе вратата на балкона се затвори.

Фабиан не знаеше какво да стори. Остана седнал на мястото си. Внезапно Лабуде вдигна ръка и удари с пестник по писалището.

— Тая кучка! — извика той.

Фабиан скочи от кушетката, но Лабуде махна с ръка и каза съвсем спокойно:

— Остави! Слушай по-нататък. По обяд й се обадих по телефона. Тя се зарадва, че пак съм дошъл да я видя. Защо не съм й писал? Ще мога ли да ида при нея в пет часа? От няколко седмици насам научните работници свършвали по-рано работа… Скитах из пристанищния квартал, докато стана пет. После отидох. Тя беше приготвила чай и сладкиши и ме посрещна нежно. Изпих чаша чай и говорих за най-обикновени неща. След това тя почна машинално да се съблича, сложи си пеньоара и се изтегна на кушетката. Тогава й подхвърлих какво би казала, ако скъсаме. Тя ме запита какво става а мен. Нали уж било твърдо решено, че щом взема доктората си, ще се оженим. Да не би да не я обичам вече? Заявих, че сега не става въпрос за това. И че поради все по-голямата отчужденост помежду ни, за която е виновна тя, раздялата ни изглежда разумна и препоръчителна.

Тя умело даде на пеньоара си възможност да се поизплъзне встрани, и с детински глас каза, че аз съм бил толкова студен. И че отчуждението, както очевидно личало от сегашното недвусмислено положение, се дължало повече на мен, отколкото на нея. Призна, че било трудно да се поддържа духовната връзка от разстояние като това между Хамбург и Берлин. А имало и други конфликти. Когато тя ме желаела, мен ме нямало, а пък когато съм бил там, любовта трябвало да се консумира като поднесен обяд, независимо от това, дали си гладен или не. Но след като сме се оженели, всичко щяло да стане по-иначе. Впрочем не бивало да се сърдя. Преди няколко седмици й се наложило да предприеме лекарска интервенция. Искала да роди децата ни като моя жена, не преди това. Не ми съобщила нищо за тази малка неприятност, за да не ме плаши. Но сега била съвсем в ред и трябвало най-сетне да седна до нея. Копнеела за мен.

„От кого беше детето, от което си се отървала?“ — запитах тогава аз.

Тя се надигна и обидено изкриви лице.

„И кой беше мъжът, който спа при теб тази нощ?“ — продължих да питам аз.

„Ти виждаш призраци — отвърна тя. — Ревнуваш и това е направо глупаво.“

Тогава й зашлевих една плесница и си тръгнах. Тя се втурна да ме гони по стълбите, чак до външната врата. Застана там с развяна роба, в шест часа следобед, и крещеше след мен да остана. Но аз избягах и отидох право на гарата.

Фабиан пристъпи зад Лабуде и сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Защо не ми каза това още вчера?

— Е, все ще се оправя — каза Лабуде. — Да ме лъже така!

— Но какво е можела да стори? Да ти каже истината?

— Не съм в състояние да мисля повече за това. Чувствувам се тъй, като че ли съм бил тежко болен.

— Ти още си болен — каза Фабиан. — Още я обичаш.

— Това е вярно — отвърна Лабуде. — Но вече съм успявал да се справя и с по-чепати типове от себе си.

— Но ако сега тя ти пише?

— Случаят е ликвидиран. Пет години съм живял на лъжлива почва, стига ми толкова. Още не съм ти казал най-лошото. Тя не ме обича и никога не ме е обичала! Едва сега, след като теглих чертата за сбор, сметката става ясна. Едва след като тя бе лежала до мен и най-хладнокръвно ме бе лъгала, можах да разбера миналите години. В пет минути ми стана ясно всичко… Към дело! — Лабуде побутна приятеля си към вратата. — А сега да вървим! Поканени сме у Рут Райтер. Ела! Имам да наваксвам сума нещо.

— Коя е тая Рут Райтер?

— Днес се запознах с нея. Има ателие и, ако може да се вярва на думите й, е скулпторка.

— Отдавна мечтаех да позирам — каза Фабиан и облече връхното си палто.

(обратно)

Десета глава

Странни млади момичета. Един кандидат за смърт оживява. Заведението се казва „Братовчедката“.

— Най-после няколко мъже! — извика Райтер. — Разположете се удобно. Кулп току-що се оплакваше, че не можело да продължава повече тъй.

Лабуде потърси с очи момичето, наречено Кулп. Седнало със свити крака върху един шезлонг, то му махна да се приближи.

Лабуде седна до Кулп. Фабиан нерешително чакаше. Ателието беше просторно. Под лампата сред помещението, пред редица скулптури имаше дървена маса, а върху масата седеше гола чернокоса жена. Райтер се отпусна на едно столче без облегало, взе отново скицника и продължи да рисува.

— Вечерен модел — обясни тя, без да вдига поглед. — Казва се Селоу. Ново положение, миличка! Заставаш права, разкрачена, извиваш под прав ъгъл горната половина на тялото си. Тъй, сега слагаш ръцете на врата. Стоп!

Голата жена, наречена Селоу, се беше изправила и стоеше сега разкрачена върху масата. Имаше прекрасно телосложение и гледаше пред себе си равнодушно, с меланхолични очи.

— Барон, дай нещо за пиене, студено ми е — каза внезапно тя.

— Наистина, кожата на госпожица Селоу е настръхнала — потвърди Фабиан.

Беше пристъпил по-наблизо и стоеше пред вечерния модел тъй, както някой ценител на изкуството би стоял пред женска бронзова скулптура.

— Пипането забранено!

Гласът на скулпторката прозвуча крайно недружелюбно.

Госпожица Кулп, която се протягаше в ръцете на Лабуде като в топла вода за къпане, извика на Фабиан:

— Долу ръцете от маслото! Баронът е ревнив!

— Затваряй си устата! — изръмжа Райтер.

Голата жена тропна с крак.

— Дайте ми нещо за пиене!

— Батенберг, до креслото ти е масичката, а на масичката има джин. Подай го насам.

— С удоволствие — прозвуча някакъв глас.

После зад статуите се чу дрънчене на стъкла. И накрая под светлината на лампата се яви едно непознато момиче и подаде на вечерния модел пълна чаша.

Фабиан бе изненадан.

— Колко същества от женски пол има тук — запита той.

— Аз съм единственото — заяви госпожица Батенберг и се засмя.

Фабиан я погледна в лицето и намери, че тя не подхожда за околната среда. Госпожица Батенберг отново се отправи към скулптурите и се прибра зад тях. Той я последва. Тя седна на креслото. Фабиан застана до една гипсова Диана, обгърна с ръка бедрото на богинята на лова и се загледа през прозореца на ателието към островърхите стрехи и капандурите на покривите. Чу се командата на Барона:

— Последна поза, миличка! Тялото — приведено напред, коленете — леко присвити, задникът издаден назад, ръце на коленете, добре, стой така!

— Как в същност попаднахте в тая кочина вие? — запита Фабиан госпожица Батенберг.

— С Рут Райтер сме съгражданки. Учехме в едно и също училище. Неотдавна се срещнахме случайно на улицата. И понеже аз съм съвсем отскоро в Берлин, тя ме покани, за да ми даде някои напътствия. Днес съм тук за последен път. Напътствията вече ми стигат.

— Това ме радва — каза Фабиан. — Не че съм отявлен пазител на добродетелността, но все пак се натъжавам като видя някоя жена да пада толкова низко.

Тя го погледна сериозно.

— Аз не съм ангел, господине. Нашето време е скарано с ангелите. Какво искате вие? Обикнем ли някой мъж, ние му се отдаваме изцяло. Разделяме се с всичко, което е било дотогава, и отиваме при него. „Ето ме“ — шепнем ние и му се усмихваме мило. „Да — казва той, — ето те“, и се почесва зад ухото. „Всемогъщи боже — мисли си той, — тая ми се обеси на врата.“ Ние с готовност му даряваме всичко, което имаме. А той ругае. Нашите дарове му досаждат. Отначало ругае само под нос, по-късно почва да ругае гласно. А ние сме самотни — по-самотни от когато и да било. Аз съм на двайсет и пет години и вече са ме изоставяли двама мъже. Изоставяли са ме като чадър, нарочно забравен някъде. Неприятна ли ви е моята откровеност?

— С много жени става така. Ние, младите мъже, си имаме грижи. А свободното време, с което разполагаме, стига за удоволствия, но не и за любов. Семейството е на смъртно легло. Останали са ни само две възможности да проявяваме нашето чувство за отговорност. Или поемаш отговорността за бъдещето на една жена и когато през следната седмица те изхвърлят от работа, разбираш, че си постъпил безотговорно. Или пък, завладян от чувство за отговорност, не поемаш риска да разбиеш бъдещето на втория човек и ако това направи жената нещастна, виждаш, че и второто разрешение на въпроса е било също така безотговорно. Подобно противоречие по-рано не е съществувало.

Фабиан седна на прозоречната дъска. Зад един от отсрещните прозорци светеше лампа. Загледа се в скромно мебелираната стая. До масата седеше жена, закрила лице с ръката си. А пред нея беше застанал мъж, ръкомахаше, устата му се кривяха, явно изричайки ругатни, сетне той грабна шапката си от закачалката и напусна стаята. Жената свали ръце от лицето си и втренчи поглед във вратата. После отпусна глава върху масата, съвсем бавно и съвсем спокойно, сякаш очакваше върху нея да се стовари брадва. Фабиан се извърна и погледна момичето, което седеше на креслото до него. То също бе наблюдавало сцената в отсрещния дом и тъжно вдигна очи към него.

— Още един обезкрилен ангел — рече той.

— Вторият мъж, когото обичах и комуто досаждах с това — каза тя тихо, — излезе през една хубава вечер от жилището ни, за да пусне някакво писмо. Слезе по стълбите и не се върна вече… — Тя поклати глава тъй, сякаш още не можеше да проумее какво се бе случило. — Три месеца го чаках да се върне от пощенската кутия. Смешно, нали? После той ми изпрати илюстрована картичка от Сантяго, с много сърдечни поздрави. Майка ми каза: „Ти си уличница“, а когато й възразих, че на осемнайсет години тя е имала първия си мъж и на деветнайсет — първото си дете, възмутено извика: „Но това беше нещо съвсем друго!“ Наистина, съвсем друго е било.

— Защо дойдохте в Берлин?

— По-рано жените са се подарявали и са били пазени тъй, както се пазят дарове. Днес те биват заплащани и един ден — захвърляни, както става с всяка платена и използувана вещ. „Заплащането в брой излиза по-евтино“ — мисли си мъжът.

— По-рано подаръкът се е различавал коренно от стоката. Днес подаръкът е стока с цена нула марки. И именно евтинията кара купувача да се съмнява. „В тая сделка положително има нещо гнило“ — мисли си той. И в повечето случаи излиза прав. Защото след време жената му представя сметката. Внезапно трябва да изплати моралната стойност на подаръка. И то в духовна валута. Като доживотна рента.

— Точно така е — каза тя. — Точно тъй мислят мъжете. Но тогава защо наричате това ателие кочина? Тук жените са кажи-речи такива, каквито ги искате вие! Или не е така? Зная какво още не достига за пълното ви щастие. Наистина, ние трябва да идваме и да си отиваме, когато пожелаете вие. Само че трябва да плачем, когато ни напъждате. И трябва да се чувствуваме блажени, когато ни махнете с ръка да дойдем. Харесва ви стоковият характер на любовта, само че стоката трябва да бъде влюбена. Вие да имате всички права и никакви задължения — ние — всички задължения и никакви права. Ето как изглежда вашият рай. Само че това е вече много. Да, прекалено много.

Госпожица Батенберг се изсекна. След това продължи.

— Щом като не можем да ви запазим за себе си, ние не желаем и да ви обичаме. Щом като искате да ни купувате, трябва да плащате скъпо.

Тя млъкна. По лицето й се стичаха ситни сълзи.

— Затова ли дойдохте в Берлин? — запита Фабиан.

Тя продължаваше да плаче безшумно. Пристъпи до нея и погали раменете й.

— И вие като мен не разбирате нищо от сделки — каза той и погледна между две гипсови фигури към другия край на ателието.

„Вечерния модел“ седеше на масата и пиеше джин. А на шезлонга в дъното лежаха Кулп и Лабуде и си шушукаха.

В този миг вън се позвъни. Райтер се надигна и се отправи с тежки стъпки към изхода. През вратата влезе огромен човек. Дишаше тежко и хрипливо, единият му крак беше дървен, ходеше с бастун.

— Тук ли е Кулп? — запита той.

Райтер кимна.

Сакатият извади от джоба си няколко банкноти, подаде ги на скулпторката и каза:

— Вие, другите, излезте за един час.

Кулп стана от шезлонга и подаде ръка на човека.

— Здравей, Вилхелми, жив ли си още?

Вилхелми изтри потта от челото си и поклати глава.

— Още да, но няма да откарам дълго така. Инак парите ще се свършат преди мене. — Даде и на нея няколко банкноти. — Селоу — извика той. — Не изпивай всичкия джин! И се обличай по-бързо.

— Идете в „Братовчедката“. После ще дойда и аз — рече Кулп.

Тя разтърси енергично Лабуде.

— Драги мой, сега ще те изхвърлят. Дошъл е един, на когото лекарите са втълпили, че щял да умре още тоя месец. И сега той чака смъртта. Аз ще му помогна само за четвърт час в това чакане. А после ще ви намеря пак.

Лабуде стана. Райтер донесе мантото си. Фабиан изскочи заедно с госпожица Батенберг иззад скулптурите. Селоу вече се беше облякла. Тръгнаха. В ателието останаха само кандидатът за смъртта и Кулп.

— Дано да не я бие пак толкова, колкото последния път — каза скулпторката, когато заслизаха по стълбите. — Дразни го това, че другите ще могат да живеят по-дълго от него.

— Тя няма нищо против, обича да я пердашат — рече Селоу. — Пък и от рисуването си не може нито да живее, нито да умре.

— Чудесни професии си имаме! — изсмя се ядно Райтер.

„Братовчедката“ беше локал, в който ходеха повече жени. Те танцуваха една с друга. Съдържателката носеше името на заведението си, пушеше черни пури и посредничеше при запознанствата. Тя ходеше от маса на маса, поздравяваше посетителите, разправяше пиперливи вицове и се наливаше с алкохол като кръчмар.

Лабуде като че се срамуваше и от Фабиан, и от самия себе си. Той покани на танц „вечерния модел“, после седна заедно с жената пред бара и обърна гръб на приятеля си. Рут Райтер се прехвърли на друга маса и завърза там разговор с някаква по-възрастна дама, нацапана с ужасно много грим; щом се засмееше, тая жена кудкудякаше тъй, че човек, без да ще, си помисляше: „Ей сега ще снесе яйце.“

— Все още не мога да забравя разговора ни — каза Фабиан на госпожица Батенберг. — Наистина ли смятате всички жени, събрани тук, за патологични още от рождение? Ето, блондинката срещу нас години наред беше приятелка на един артист, докато той неочаквано я захвърли. Тогава тя стана дребна чиновничка и почна да спи с прокуриста на фирмата. Роди дете и изгуби процеса. Прокуристът отрече бащинството. Детето изпратиха при роднини на село. Блондинката се премести на работа другаде. Но може би завинаги, или поне засега, мъжете са й дошли до гуша. Горе-долу същото е и с някои други, които седят тук като нея. Една не намира мъж, друга намира прекалено много мъже, трета изпитва панически страх от последиците. Много жени са дошли тук само защото са сърдити на мъжете.

— Ще ме изпратите ли до дома? — запита госпожица Батенберг.

— Тук не ви се харесва, така ли?

Тя поклати глава.

В този миг вратата се отвори и в локала, залитайки, влезе Кулп. Спря до масата, гдето седеше скулпторката, и отвори уста. Не изкрещя, не промълви ни дума. Просто се строполи на земята.

Жените се скупчиха любопитно около припадналата. „Братовчедката“ донесе уиски.

— Вилхелми пак я е бил — каза Райтер.

— Да живеят мъжете! — изкрещя някакво момиче и истерично се закикоти.

— Повикайте доктора от задната стаичка! — викна „Братовчедката“.

Жените се засуетиха. Пианистът, който бе колкото духовит, толкова и пиян, засвири траурния марш от Шопен.

— Възможно ли е това да е докторът? — запита госпожица Батенберг.

През една странична врата тъкмо влизаше висока, кокалеста дама във вечерно облекло; лицето й приличаше на мъртвешки череп, покрит с дебел слой пудра.

— Да, това е мъж с медицинско образование — каза Фабиан. — На времето дори е членувал в студентска корпорация. Забелязвате ли под пудрата резките от дуелите? Сега е морфинист и има разрешение от полицията да се облича като жена. Изкарва си прехраната като предписва рецепти за морфин. Някой ден ще го пипнат и тогава ще се отрови.

Отнесоха Кулп в задната стаичка. Докторът с вечерното облекло я последва. Пианистът засвири танго. Скулпторката покани „вечерния модел“ на танц и усилено почна да я убеждава в нещо. Селоу беше напълно пияна — едва ли чуваше какво й приказват и беше затворила очи. Внезапно обаче се откъсна от своята партньорка, прекоси, залитайки, дансинга, хлопна капака на пианото тъй, че инструментът жалостиво изстена, и изрева:

— Не!

Настъпи гробна тишина. Скулпторката стоеше сред дансинга сама, сключила конвулсивно ръце.

— Не! — изрева повторно Селоу. — До гуша ми дойде!

Издърпа Лабуде от високото му столче пред бара, целуна го, нахлупи е жест шапката на главата си и повлече към вратата младия човек, който едва успя да прибере палтото си.

— Да живее малката разлика! — извика още тя, преди да прекрачи прага.

След това двамата изчезнаха.

— Наистина е по-добре да си вървим.

Фабиан стана, остави на масата пари и помогна на госпожица Батенберг да се облече.

(обратно)

Единадесета глава

Топография на безнравствеността. Любовта няма край! Да живее малката разлика!

— Отде накъде сте се сприятелил с тоя човек? — запита тя, когато излязоха на улицата.

— Та вие изобщо не го познавате!

Ядоса го въпросът й, ядоса го и собственият му отговор. Вървяха мълчаливо, рамо до рамо. След известно време той каза:

— Лабуде преживя голямо разочарование. Отишъл в Хамбург и видял със собствените си очи как го мами неговата бъдеща съпруга. Той много обича всичко да му е подредено. Откъм семейната страна бъдещето му беше пресметнато до петия знак след десетичната точка. А сега изведнъж излиза, че всичко е било лъжа и измама. Иска да забрави колкото се може по-бързо.

Спряха пред някакъв магазин. Въпреки късния нощен час витрината беше ярко осветена; роклите, блузите и лачените колани се намираха сякаш на малък остров, огрян от слънчевите лъчи сред мрачните къщи наоколо.

— Можете ли да ми кажете колко е часът? — запита някой до тях.

Госпожица Батенберг се стресна и се вкопчи в ръката на изпращача си.

— Дванайсет и десет — отговори Фабиан.

— Благодаря! В такъв случай трябва да побързам.

Младият човек, който произнесе тия думи, се наведе и се засуети да връзва връзката на обувката си. После се изправи и, усмихнат смутено, каза:

— Имате ли случайно петдесет пфенига, от които бихте могли да се лишите?

— Случайно, да — отвърна Фабиан и му подаде банкнота от две марки.

— О, великолепно! Много ви благодаря, господине! В такъв случай няма да стане нужда да спя при „Спасителната армия“.

Непознатият сви рамене, сякаш за да се извини, вдигна леко шапката си и побърза да се отдалечи.

— Образован човек — забеляза госпожица Батенберг.

— Да, преди да почне да проси, запита колко е часът.

Продължиха пътя си. Фабиан не знаеше къде живее момичето. Остави се да го водят, при все че познаваше квартала по-добре от нея.

— Най-лошото в цялата история — рече той — е, че в същност Лабуде с цели пет години закъснение забеляза, че Леда — въпросната жена от Хамбург — никога не го е обичала. Тя му е изневерявала не за това, че той е бивал рядко при нея. Изневерявала му е, защото не го е обичала. Тяхната близост бе само интелектуална, той не беше нейният тип. Разбира се, случва се и обратното. Може да обичаш някого, защото олицетворява тъкмо подходящия тип за тебе, но да не можеш да понасяш интелектуалните му качества.

— А не се ли случва човекът да бъде подходящ във всяко отношение?

— Не бива да мечтаем винаги за идеалното — отвърна Фабиан. — А какво друго, освен вашите войнствени намерения, ви е довело в този Содом и Гомор?

— Аз съм положила държавния си изпит — обясни му тя. — Дисертацията ми бе по един въпрос на международното филмово право и едно голямо берлинско филмово дружество обеща да ме вземе в своя отдел „Договори“ като стажантка. Сто и петдесет марки на месец.

— Че тогава станете филмова артистка!

— Ако се наложи, готова съм и на това — каза решително тя.

И двамата се разсмяха.

Тръгнаха по „Гайсбергщрасе“. Рядко някой автомобил разсичаше нощната тишина. В градините пред домовете ухаеха цветни лехи. Във входа на една къща се милваха двама влюбени.

— Виж ти, в тоя град греела и луна! — забеляза специалистката по филмово право.

Фабиан леко стисна ръката й.

— Почти като у дома, нали? — запита той. — Но вие се мамите. Лунната светлина и уханието на цветята, тишината и провинциалната целувка под свода на портата са илюзии. Хей там, отвъд, на площада има кафене, където се събират берлински уличници. Вдясно, на самия ъгъл се намира хотел, в който живеят само японци, до него има ресторант, гдето руски и унгарски евреи се кредитират взаимно или пък се надлъгват по други начини. На една от съседните улици има пансион — там следобед малолетни гимназистки продават телата си, за да разполагат с повече джобни пари. Преди половин година стана скандал, който едва успяха да потушат. В стаята, гдето влязъл да търси наслади, някакъв си по-възрастничък господин наистина намерил, както очаквал, едно шестнайсетгодишно разсъблечено момиче, за съжаление обаче то се оказало негова дъщеря. А това… той не очаквал. Доколкото е изграден от камък, този огромен град е почти същият, както някога. Но ако се погледнат жителите му, той отдавна вече прилича на лудница. В единия му край се шири престъпността, в другия — мизерията, в трети — развратът, в центъра му — мошеничеството, а във всичките заедно — разрухата.

— А какво ще дойде след разрухата?

Фабиан откъсна едно малко клонче, увиснало над оградата, и отвърна:

— Боя се, че глупостта.

— В града, където съм родена аз, глупостта вече се шири — каза девойката. — Но какво да се прави?

— Който е оптимист, трябва да се отчае, докато е време. Аз съм меланхолик — на мен не може да ми се случи кой знае какво. Нямам склонност към самоубийство, защото не изпитвам онази жажда за деятелност, която кара някои други да удрят главата си в стената дотогава, докато главата им се счупи. Аз гледам и чакам. Чакам да победи почтеността, тогава бих могъл да се поставя на разположение. Но чакам така, както неверникът чака чудеса. Не ви познавам, драга госпожице. И въпреки това, или може би тъкмо заради това, бих желал да споделя с вас една вече изпитана хипотеза за практическо отношение към хората. Става въпрос за една теория, която няма нужда да бъде вярна. Но в практиката тя води до резултати, които могат да се използуват.

— А как гласи тази ваша хипотеза?

— Преди да се докаже неоспоримо противното, смятайте всеки човек — с изключение на децата и старците — за луд. Изработите ли си веднъж такова отношение, скоро ще научите колко полезна може да бъде тая мъдрост.

— Да започна ли с вас? — запита тя.

— Най-настойчиво ви моля — каза той.

Прекосиха мълчаливо Нюрнбергския площад. Някакъв автомобил удари спирачките си почти до тях. Момичето потръпна. Тръгнаха по „Шаперщрасе“. В някаква запусната градина мяукаха котки. Покрай бордюра имаше дървета, които покриваха плочника с мрак и затуляха небето.

— Стигнахме вече — каза тя и спря пред номер 17.

Пред къщата, където живееше и Фабиан! Той прикри удивлението си и запита ще може ли да я види пак някога.

— Наистина ли искате?

— При едно условие: ако го желаете и вие.

Тя кимна утвърдително и отпусна за миг глава на рамото му.

— И аз искам.

Той стисна ръката й.

— Толкова голям е този град — прошепна тя и нерешително замълча. — Няма ли да ме разберете криво, ако ви помоля да се качите за половин час при мене? Толкова чужда чувствувам още стаята си. В нея все още не отеква нито дума, нито спомен, защото там не съм говорила още с никого и няма нищичко, за което да мога да си припомня. А пред прозореца ми нощем се люшкат черни дървета.

Фабиан каза по-високо, отколкото бе желал:

— На драго сърце ще дойда. Отключете само.

Тя пъхна ключа си в ключалката и го превъртя. Но преди да отвори вратата, още веднъж се извърна към него:

— Много се тревожа, че ще ме разберете криво.

Фабиан отвори вратата и запали осветлението на стълбите. В същия миг се ядоса — това можеше да го издаде. Но тя не се усъмни, затвори и тръгна пред него. Той я последва. Забавляваше го потайността, с която прекрачваше днес прага на тоя дом. На кой ли етаж живееше тя?

Девойката спря пред вратата на неговата хазайка, вратата на вдовицата Холфедд, и отвори.

В коридора светеше лампа. Две момичета в розови нощнички играеха футбол с един зелен балон. Изплашиха се и се закискаха. Госпожица Батенберг се вцепени на мястото си. В този миг вратата на тоалетната се отвори и в нейната рамка се появи по пижама търговският пътник, господин Трьогер.

— Дръжте по-здраво под ключ харема си — изръмжа Фабиан.

Господин Трьогер се ухили, подкара момичетата към своя сарай и заключи отвътре. Без да се усети, Фабиан сложи ръка върху дръжката на вратата на собствената си стая.

— За бога — прошепна госпожица Батенберг, — там живее някой друг.

— Извинявайте! — рече Фабиан и я последва по коридора в крайната стая.

Остави шапката и палтото си на кушетката, тя прибра своето палто в гардероба.

— Ужасно мизерна дупка — каза усмихнато тя. — И при това осемдесет марки месечно.

— Точно толкова плащам и аз — утеши я той.

— Ах, колко съм доволна! — Тя потриваше ръце тъй, сякаш се намираше пред запалена камина. — Когато съм сама, тоя салон изглежда още по-отвратителен. Много съм ви признателна. Искате ли да видите и ужасните дървета?

Пристъпиха към прозореца.

— Днес дори дърветата изглеждат по-приветливи — установи тя. Обърна се към него и промълви: — Сигурно е тъй, защото иначе ги гледам сама.

Той я притегли внимателно към себе си и я целуна. Тя отвърна на целувката му.

— Сега ще си помислиш, че за това те помолих да дойдеш.

— Разбира се, че си го мисля — отвърна й той. — Но когато го стори, и ти самата още не знаеше, че е тъй.

Тя потърка бузата си в неговата и впери поглед през прозореца.

— Как се казваш в същност? — запита я той.

— Корнелия.

Когато лежаха един до друг в леглото и той галеше нейното лице, затворил очи, за да запомни по този начин чертите й, Фабиан каза с искрена загриженост:

— Спомняш ли си още, че тая вечер седяхме в едно ателие, зад гипсови богини, и че ти ми разправяше как възнамеряваш да накажеш мъжете заради техния егоизъм?

Тя обсипа ръцете му с куп мънички целувки. След това си пое дълбоко дъх и отвърна.

— По начало нищо не се е променило в намеренията ми, наистина нищичко. Но с теб правя едно изключение. Чувствувам се тъй, сякаш те обичам.

Той се надигна. Но тя го притегли отново към себе си.

— Преди малко, когато се прегърнахме, плаках — прошепна му тя.

И като си го припомни, очите й отново се наляха със сълзи. Но при тия сълзи тя се усмихваше и за пръв път от много време насам той се почувствува почти щастлив.

— Плаках, защото те обичам. Но това, че те обичам, си е моя работа, чуваш ли? И изобщо не те засяга. Ще идваш и ще си отиваш, когато искаш. Ще се радвам, когато идваш, и няма да тъжа, когато си тръгваш. Обещавам ти.

Корнелия се премести още по-близо до него и толкова силно притисна тялото си към неговото, че дъхът и на двамата секна.

— Тъй — извика тя, — а сега съм гладна.

Той изкриви лице в такава слисана гримаса, че тя прихна. Обясни му:

— Просто така е: когато обичам някого винаги огладнявам ужасно. Пред глада ми има само една сериозна пречка. Тук нямам нищо за ядене. Откъде можех да зная, че ще огладнея толкова бързо в този ужасен град?

Лежеше по гръб и се усмихваше към тавана на стаята и към гипсовите глави на ангелите. Фабиан стана и каза:

— В такъв случай сме принудени да прибегнем към грабеж.

След тия думи я вдигна от леглото, отвори вратата и издърпа съпротивяващата се Корнелия в коридора. Тя се теглеше, но той я подхвана под мишницата и двамата прекосиха коридора до вратата на Фабиан.

— Ужасно! — вайкаше се тя и се мъчеше да се отскубне.

Но той натисна дръжката и внесе момичето в стаята си. От страх зъбите й тракаха жалостиво. Той светна лампата, поклони се и тържествено заяви:

— Господин доктор Фабиан си позволява да приветствува с добре дошла в неговите покои госпожица доктор Батенберг!

След това се хвърли върху леглото си и от удоволствие захапа възглавницата.

— Не — рече тя зад гърба му, — не е възможно!

Но все пак след това му повярва и почна да играе баварски танц.

Фабиан стана от леглото си да я погледа.

— Не бива да се пляскаш толкова шумно — поясни й сериозно той.

— Баварските танцьори го правят точно така — рече тя и продължи да танцува колкото можеше по-непринудено и по-шумно.

Сетне тръгна с отмерени крачки към масата, седна на един стол, направи движение, сякаш оправяше роклята си, и каза:

— Моля, листа!

Той донесе чиния, вилица, нож и хляб, и салам, и кейк, и докато тя ядеше, изпълняваше ролята на внимателен келнер. След това тя потършува по неговата поличка с книги, пъхна под мишница нещо за четене, подаде му лявата си ръка и величествено заповяда:

— Заведете ме незабавно обратно в моите апартаменти.

Преди да изгасят лампата, уговориха се тя да го събуди на следната утрин. Решиха, че най-резултатно ще бъде, ако го дърпа за ухото, докато се разсъни. А привечер щяха да се срещнат пак в къщи. Който се върнеше пръв, трябваше да драсне с молив до дръжката на вратата си малко кръстче. Искаха по възможност да не позволят на вдовицата Холфелд да забележи нещо.

След това Корнелия загаси лампата. Намести се до него и каза:

— Ела!

Той почна да я милва. Тя притисна главата му между дланите си, приближи устни съвсем близо до ухото му и прошепна:

— Ела! Как беше? Да живее малката разлика!

(обратно)

Дванадесета глава

Изненада във фабриката. Кройцберг и един чудак. Лоша привичка е животът.

На следната утрин Фабиан беше в кабинета си четвърт час преди започване на работа. Подсвиркваше с уста и преглеждаше бележките си във връзка с конкурса, който дирекцията очакваше от него.

Съобразно плана за този конкурс, фабриката трябваше да пусне в продажба на дребно сто хиляди много евтини кутии цигари в специална опаковка. Кутиите трябваше да бъдат номерирани и да съдържат цигари от шест различни сорта, без какъвто и да било знак, отпечатан върху тях. Клиентите трябваше да познаят по колко цигари от шестте известни марки на фирмата има в кутията. Всеки, който купеше една от евтините кутии, трябваше след това, ще не ще — ако иска да разреши задачата и да получи някоя от наградите — да купи освен нея и по една кутия от другите шест марки цигари. Така че, ако се намереха сто хиляди заинтересовани, автоматично щяха да се пласират още шестстотин хиляди други кутии, или общо седемстотин хиляди кутии. Пък и консумацията изобщо щеше да се увеличи, както ставаше винаги при умело рекламиране на стоката пред клиента. Фабиан почна да съставя калкулацията.

Тъкмо тогава се появи Фишер.

— Ха? — извика учудено той и любопитно надникна през рамото на колегата си.

— Проектът за конкурса — рече Фабиан.

Фишер облече сивата си сатенена дреха, която носеше по време на работа, и запита:

— Може ли след това да ви покажа моите двустишия?

— На драго сърце. Днес имам настроение за поезия.

В този миг на вратата се почука. В стаята се вмъкна куриерът Шнайдерайт — възстарата и вече треперлива „дясна ръка“ на предприятието — наречен още „откривателят на дюстабаните“. Намусено остави голям жълт плик на писалището на Фабиан и излезе. Писмото съдържаше документите на Фабиан, ордер до главната каса и кратко писмо със следното съдържание:

„Многоуважаеми господине,

Считано от днес, фирмата се вижда принудена да Ви уволни. Заплатата, която следва да получите до края на месеца, още днес ще Ви бъде изплатена на касата. Позволихме си по собствена инициатива да приложим към писмото едно свидетелство, а и с настоящето на драго сърце сме готови да засвидетелствуваме, че Вие сте особено добре квалифициран за рекламна работа. Уволнението Ви, за което ние съжаляваме, е неприятна последица от намаляването на бюджета по рекламата, нареден от контролния съвет. Благодарим Ви за Вашата работа при нас и Ви желаем всичко най-хубаво за в бъдеще.“

Подпис. Край.

В продължение на няколко минути Фабиан остана неподвижен. След това се изправи, облече се, пъхна писмото в джоба на палтото си и каза на Фишер:

— Довиждане. Желая ви всичко най-хубаво!

— Накъде хукнахте така?

— Току-що ме уволниха.

Фишер скочи от мястото си. Лицето му беше позеленяло.

— Не думайте! Ха, значи, аз и този път имах късмет!

— Вашата заплата е по-малка — рече Фабиан, — вие можете да останете.

Фишер пристъпи до уволнения си колега и му засвидетелствува своето съчувствие с влажната си ръка.

— Е, за щастие тази история май не ви вълнува много. Предприемчив момък сте вие, пък и нямате обесена на врата си жена.

Внезапно в стаята се появи директорът Брайткопф. Като видя, че Фишер не е сам, той се поколеба малко, но накрая все пак поздрави с „добро утро“.

— Добро утро, господин директоре — отвърна на поздрава му Фишер и се поклони два пъти.

Фабиан се престори, че не забелязва Брайткопф, обърна се към своя колега и каза:

— На писалищната ми маса е моят проект за конкурса. Завещавам ви го.

С тия думи Фабиан напусна своето работно място и получи от касата двеста и седемдесет марки. Преди да излезе на улицата се поспря на портата за минута-две. Покрай него шумно бръмчаха камиони. Някакъв пощенски раздавач припряно скочи от велосипеда си и се втурна в отсрещната сграда. Пред съседната къща беше издигнато скеле. По талпите имаше мазачи, които сваляха сивата, разкъртена мазилка. Редица пъстри фургони, натоварени с мебели, свиха тежко по пряката улица. Пощенският раздавач излезе, метна се бързо на колелото и отпраши. Фабиан стоеше до портата, бръкна в джоба си, за да провери дали парите са още там, и си помисли: „Какво ли ще стане сега с мен?“

А сетне, тъй като не му даваха възможност да работи, тръгна да се разхожда.

Скиташе из града без посока. По обед, понеже не беше гладен, изпи чаша кафе в един от ресторантите „Ашингер“ и пак тръгна по улиците, макар че от мъка му се искаше да се скрие сред някоя гъста гора. Но къде ти тук гъсти гори? Вървеше, вървеше и се мъчеше да изтърка мъката от подметките си. На улица „Бел Алианс“ позна къщата, в която беше живял в продължение на два семестъра като студент. Тя стоеше като някой стар познат, когото не си виждал отдавна и който смутено чака дали ще го поздравиш, или ще го отминеш.

Фабиан се изкачи по стълбището да провери дали старата вдовица на съдебния съветник още живее там. Но на вратата имаше чужда табелка. Заслиза обратно. Спомни си правилното похабено лице на старицата — тя беше напълно побеляла и личеше, че някога е била много хубава. През зимата, когато бе дошла инфлацията, Фабиан нямаше пари за топливо. Беше седял там горе загърнат в палтото си и беше работил над един реферат за нравствено-естетичната система на Шилер. Понякога в неделя старата дама го беше канила на обед и го бе запознавала със семейните произшествия сред широкия кръг на нейните многобройни познати. И тогава, и днес той си беше несретник — и имаше големи изгледи да си остане такъв. За него бедността се беше превърнала вече в лоша привичка, както за някои хора прегърбването или пък гризането на ноктите.

Снощи, преди да заспи, си беше помислил: „Може би все пак би трябвало да се посее шепа честолюбие в тоя град, гдето честолюбието толкова бързо дава плод. Може би човек все пак би трябвало да погледне малко по-сериозно на нещата и — сякаш всичко е наред — да подреди едно уютно тристайно жилище в тая разклатена постройка на света; може би е грях да обичаш живота и да нямаш сериозна връзка с него.“ Корнелия — жената научен кандидат — беше лежала до него и дори в съня си бе стискала ръката му. Посред нощ — разказа му тя на сутринта — се стреснала и се събудила. Защото той се надигнал в леглото и заявил енергично: „Ще накарам рекламите да заблестят!“ А след това се проснал пак и заспал.

Бавно се изкачи до голия, равен връх на Кройцберг и седна на една пейка, предоставена за публиката. На една табелка беше написано: „Граждани, пазете площите!“ Това крайно двусмислено изречение беше подписано от магистрата, магистратът сигурно знаеше какво върши.

Фабиан заоглежда огромното стъбло на едно дърво. Кората му бе набраздена от хиляди отвесни бръчки. Дори дърветата имаха грижи.

Покрай пейката минаха двама малки ученици. Единият, сложил ръце на гърба, запита възмутено:

— Трябва ли да се примирим с подобно нещо? Другият не бързаше много с отговора.

— Нищо не можеш да направиш срещу тази банда — каза най-сетне той.

По-нататъшният им разговор вече не можеше да се чуе.

Откъм другия край на площада се зададе някаква странна фигура: възрастен господин с бели мустаци и небрежно свит чадър. Вместо палто носеше зеленикава извехтяла пелерина, а върху главата му се виждаше сиво бомбе, което преди години навярно е било черно на цвят. Човекът с пелерината се насочи право към пейката, седна до Фабиан, като измърмори нещо за поздрав, прокашля се и почна да чертае с чадъра си окръжности в пясъка. Превърна една от тях в зъбчато колело, свърза с права линия центъра му с центъра на друго колело, усложняваше скицата с все повече криви и прави линии и накрая почна да пише встрани и отгоре формули; пресмяташе, задраскваше, пресмяташе пак, подчерта два пъти някаква цифра и запита:

— Разбирате ли нещо от машини?

— Съжалявам — каза Фабиан. — Ако някой ме помоли да пусна грамофона му, може да бъде сигурен, че той вече никога няма да функционира. Запалките, с които си послужа макар и веднъж, престават да палят. До ден-днешен смятам електрическия ток за течност — просто защото името му ме кара да мисля тъй. И решително никога няма да разбера как е възможно да сложиш в единия край на някаква металическа машина — пусната в действие с електричество — заклани волове, а от другия й край да измъкнеш накълцан бифтек в консервни кутии… Впрочем вашата пелерина ми напомня за времето, което прекарах като ученик в интерната. Всяка неделя сутрин отивахме под строй с такива пелерини и със зелени фуражки на литургия в църквата „Мартин Лутер“. По време на проповедта всички спяхме — с изключение на онзи, който трябваше да събуди останалите, когато органистът дадеше тон за хорала или възпитателят от интерната се качеше на амвона.

Фабиан погледна пак пелерината на човека, седнал до него, и почувствува как тази дреха буди тревожни спомени от миналото му. Пред неговите очи изпъкна бледият, дебел директор на училището — спомни си го как всяка сутрин при започване на молитвата, преди да седне и да разтвори книгата с църковните химни, леко подвиваше коляно. И видя самия себе си как вечер се промъква крадешком през портата на интерната, а после по тъмните улици, покрай казармите, през плаца за обучение; как тича бързо нагоре по стълбището на сградата с наемни жилища и натиска звънеца. И чу треперещия глас на майка си иззад вратата: „Кой е?“ Чу се и как вика задъхано: „Аз съм, мамо! Исках само да видя дали днес ти е по-добре.“

Старецът драска с края на своя небрежно свит чадър по пясъка дотогава, докато изтри всички изчисления.

— Може би ще ме разберете тъкмо защото не разбирате нищо от машини — каза той. — Аз съм един от тъй наречените изобретатели, почетен член на пет академии на науките. Техниката дължи на мен значителен напредък в различни насоки. Аз помогнах на текстилната индустрия да произвежда дневно пет пъти повече платове, отколкото по-рано. Много хора спечелиха пари от моите машини, спечелих дори и аз.

Старият господин се закашля и подръпна нервно брадичката си.

— Изнамирах мирни машини и не забелязвах, че в същност те са оръдия. Постоянният капитал непрестанно нарастваше, производителността на фабриките се увеличаваше, но едно нещо намаляваше, господине: броят на работниците, заети в производството. Моите машини бяха оръдия, които изхвърляха от строя цели работнически армии. С тях съществуванието на стотици хиляди хора се разбиваше на пух и прах. Когато бях в Манчестър, видях как конната полиция налетя върху изхвърлените от работа. Удряха ги по главите със саби. Едно малко момиченце беше отъпкано от кон. И за това бях виновен аз.

Старецът тикна шапката си към тила и се изкашля.

— Когато се върнах оттам, семейството ми ме постави под попечителство. Не им се хареса, дето почнах наляво и надясно да раздавам пари и дето заявих, че не искам да имам вече нищо общо с машини. И тогава се махнах. Те разполагат с достатъчно средства, живеят в къщата ми край Щарнбергското езеро, а аз от половин година насам съм изчезнал. Миналата седмица четох във вестника, че дъщеря ми родила момче. Така че сега аз съм вече дядо, а скитам из Берлин като някой нехранимайко.

— Старостта не предпазва от благоразумие — каза Фабиан. — За съжаление не всички изобретатели са толкова сантиментални.

— Мислех да ида в Русия и да се поставя на разположение там. Но нататък човек не може да замине без паспорт. А пък научат ли името ми, веднага ще ме пипнат. Във вътрешния ми джоб се намират скиците и изчисленията за едно устройство на тъкачни станове, пред което всички досегашни текстилни машини бледнеят. В закърпения ми джоб има милиони. Аз обаче предпочитам да умра от глад.

Старецът гордо се тупна в гърдите и пак се закашля.

— Довечера ще преспя на „Йоркщрасе“ 93 — продължи той. — Ще вляза в сградата малко преди да заключат външната врата. Ако портиерът ме попита кого търся, ще кажа, че отивам на гости у семейство Грюнберг. Те живеят на четвъртия етаж. Човекът е старши раздавач в пощата. Ще се кача по стълбището, ще отмина жилището на семейство Грюнберг и ще ида на тавана. Там ще седна на стълбата. Понякога вратата на тавана е отворена. А се случва дори в някой ъгъл да има захвърлен и стар дюшек. На сутринта рано-рано ще изчезна.

— Откъде познавате семейство Грюнберг?

— От адресната книга — отвърна изобретателят. — Нали все пак трябва да назова някои от обитателите на дома, ако портиерът запита кого търся. Често пъти още на следната утрин лъжата излиза наяве. Но хилядолетното правило да се става на крака пред побелелите глави и да се уважават старците е пуснало своите корени чак до портиерското съсловие. Освен това аз всекидневно сменям адреса си. През зимата преподавах физика в едно частно училище. Но за съжаление лекциите ми се превърнаха в разяснителен курс срещу чудесата на техниката. Това не допадна нито на учениците, нито на директора на училището. Предпочетох едно тримесечие да стоя на топло в пощенските зали. Сега вече пощите не ми трябват. Топло е. Сега седя с часове по гарите и гледам хората, които заминават, пристигат или остават. Много забавно е. Седя там и се радвам, че живея.

Фабиан написа на листа адреса си и го даде на стария човек.

— Запазете добре тази бележка. И ако някога някой портиер ви попречи да стигнете до тавана, елате при мен. Можете да спите на моята кушетка.

Старецът прочете бележката и запита:

— А какво ще каже вашата хазайка?

Фабиан сви рамене.

— Заради кашлицата ми не бива да се безпокоите — каза старецът. — Нощем, когато седя по тъмните стълбища, изобщо не кашлям. Сдържам се, за да не уплаша живеещите в дома. Странен начин на съществувание, нали? Когато почнах на времето, бях бедняк, след това — състоятелен човек; сега пак съм беден дявол, но няма значение. Човек трябва да знае и две, и двеста. Дали слънцето ме огрява на терасата ми в Леони, или пък тук, на Кройцберг — това е съвършено безразлично както за мен, тъй и за слънцето.

Старият човек се изкашля и протегна крака пред себе си. Фабиан стана и каза, че трябвало да продължи пътя си.

— Какъв сте в същност по професия? — запита изобретателят.

— Безработен — отвърна Фабиан и закрачи по алеята, която щеше да го върне пак по улиците на Берлин.

Когато привечер влезе в жилището си, залитайки от умора след дългото скитане, той смяташе веднага да иде при Корнелия и да й разкаже какво нещастие го е сполетяло. Самата представа за сцената, която щеше да последва, го вълнуваше дълбоко. А може би просто беше гладен.

Но госпожа Холфелд осуети намерението му. Тя стоеше в коридора и с ненужна, но характерна за нея тайнственост му прошепна, че е дошъл Лабуде.

Лабуде седеше в стаята на Фабиан и очевидно имаше главоболие. Дошъл бил да се извини, загдето снощи напуснал масата и заведението, без да се обади. Фактически беше дошъл за нещо съвсем друго. Искаше да разбере какво мисли Фабиан за историята със Селоу.

Лабуде бе нравствен човек и все още имаше амбицията да пише биографията си направо на чисто — без всякакви черновки и грешки. Като дете той никога не беше драскал по попивателната хартия. Чувството му за нравственост беше последица от неговата привързаност към реда. Разочарованието в Хамбург бе разтърсило из основи стройната система на личния му живот, а чрез нея и неговата нравственост. Духовният му часов график бе нарушен. Съборени бяха устоите на характера му. И сега той, който толкова обичаше целите и толкова се нуждаеше от тях, идваше за съвет при Фабиан, при специалиста по безплановостта. Надяваше се да разбере от него как може човек да бъде разтърсван от безпокойство и въпреки това да запази спокойствие.

— Зле изглеждаш — каза Фабиан.

— Цяла нощ не съм мигнал — призна приятелят му. — Тази Селоу е меланхолична и простовата — двете неща наведнъж. Тя е в състояние да седи с часове на дивана и да си мърмори под носа най-различни мръсотии — също като че ли чете молитва. Просто не е за слушане. А пък се налива с алкохол в такива количества, че ти стига да гледаш, и се напиваш. После се сеща изведнъж, че и аз съм там, и тогава човек би трябвало да се застрахова срещу градушка.

Фабиан не прекъсна приятеля си — остави го да говори. И понеже не се учуди от нищо, което чу, събеседникът му малко по малко се успокои.

— Утре заминавам за два дни във Франкфурт — разправи още Лабуде, преди да си тръгне. — Ще дойде и Расов, смятаме да основем там инициативна група. През това време момичето ще остане в жилище номер две. През последните месеци й е вървяло отвратително. Нека си поотспи малко. Довиждане, Якоб.

И Лабуде си отиде.

Фабиан влезе в стаята на Корнелия. Какво ли щеше да каже тя за уволнението му? Там обаче седеше скулпторката Рут Райтер, изглеждаше измъчена, никак не се изненада, че го вижда тук и му разказа накратко онова, което бе разправила вече с пълни подробности на Батенберг: дребничката Кулп била откарана с линейка в болницата. Оказало се, че има и вътрешни наранявания. А пък кандидатът за смърт, Вилхелми с дървения крак от снощи лежал в ателието, не можел да си поеме дъх, пъшкал, пухтял и усилено си чакал смъртта.

Корнелия беше измъкнала от куфара си няколко чаши, чинии и прибори, беше набавила и нещо за ядене и бе подредила хубаво масата. Имаше дори бяла покривка и букет цветя.

Райтер каза, че вече си тръгва. Само да не забравела: не знае ли някой къде живее младият Лабуде? Ясно беше, че е дошла само за това. Надявала се да научи от съученичката си адреса на Фабиан, а чрез Фабиан — къде е жилището на Лабуде, тъй като прислужниците от Груневалдската вила не могли да й дадат никакви сведения.

— Зная къде живее — каза Фабиан. — Освен това до преди няколко минути той беше оттатък, в моята стая. Но съм обещал да не казвам никому адреса.

— Тук ли беше? — извика скулпторката. — Довиждане!

И побягна.

Корнелия целуна Фабиан и го притегли към масата, за да се възхити на приготовленията и за вечеря.

— Харесва ли ти? — запита тя.

— Великолепно! Много хубаво. Впрочем, моля ти се, бъди така любезна и ми казвай винаги, когато трябва да се възхитя от нещо. С нова рокля ли си тази вечер? Виждал ли съм вече тия обици? Беше ли и вчера косата ти на път по средата? Обикновено не забелязвам каквото ми харесва. Трябва чисто и просто да ми навреш носа в него.

— Ти целият си бил изтъкан от пороци! — извика Корнелия. — Поотделно бих могла да мразя всеки от твоите пороци, но като цяло ги обичам.

Докато вечеряха, тя му каза, че от утре щяла да постъпи на работа. Днес я представили на цял куп колеги — драматурзи, продуценти и директори; и описа необикновената, просторна сграда, пълна до покрива с важни господа, които тичали от съвещание на съвещание и пречели — всякак — на развитието на звуковия филм. Фабиан отложи своето съобщение за по-късно.

Когато привършиха вечерята, тя остави настрана една чиния с два сандвича и каза усмихнато:

— Неприкосновен запас.

— Изчервяваш се! — извика той.

Тя кимна.

— Значи, все пак понякога забелязваш, когато има нещо за възхищение.

Той й предложи да се поразходят малко. Корнелия се облече. Междувременно Фабиан размишляваше как да й съобщи за уволнението си. Но разходката се осуети.

Когато спряха пред входа на къщата, чуха зад себе си покашляне и някакъв непознат господин ги поздрави с „добър вечер“. Беше изобретателят с пелерината.

— Откак ми описахте кушетката си, изгубих за тази вечер всякаква охота към каквито и да било стълбища и тавани — обясни той. — Заобиколих отдалече „Йоркщрасе“ и пристигнах тук. В същност съвестно ми е, че ви безпокоя, нали в края на краищата и вие сте безработен.

— Безработен? — запита Корнелия. — Вярно ли е това?

Старият господин започна многословно да се извинява. Мислел, че младата дама знае.

— Уволниха ме тая заран — каза Фабиан и пусна ръката на Корнелия. — На сбогуване тикнаха в ръката ми двеста и седемдесет марки. След като предплатя наема си, ще ни останат още сто и деветдесет. Ако ми го беше казал някой вчера, щях да му се изсмея.

След като настаниха стареца на кушетката и сложиха до нея настолната лампа, тъй като той искаше да прави изчисления по тайната си машина, двамата му пожелаха „лека нощ“ и отидоха в стаята на Корнелия. Фабиан се върна още веднъж и донесе на госта си няколко сандвича.

— Обещавам ви да не кашлям — прошепна старецът.

— Тук кашлянето е разрешено. Вашият съсед по стая си позволява далеч по-шумни удоволствия, без хазайката ни, госпожа Холфелд — която впрочем по-рано не е била принудена да се занимава с тоя занаят — да падне от ужас от леглото си. Само не зная още как ще уредим въпроса утре сутринта. Хазайката смята своите мебели за очарователни и сериозно ще се разгневи, ако разбере, че някакъв непознат се е установил за цяла нощ на кушетката й. А сега, приятен сън! Утре ще ви събудя рано. Дотогава все ще ми хрумне нещо.

— Лека нощ, млади приятелю — рече старецът и извади от джоба си своите ценни книжа. — И предайте поздрави от мен на госпожица годеницата си.

Корнелия изглеждаше толкова щастлива, че Фабиан се учуди. Само след един час тя се зае да унищожава неприкосновения запас.

— Ах, колко хубав е животът! — рече тя. — Впрочем, какво мислиш за верността?

— Първо преглътни големия залък и после казвай такива големи думи!

Той седеше до нея, беше обгърнал коляното си с ръка и гледаше към проснатото момиче.

— Сега ми се струва, че само чакам случай да засвидетелствувам верността си, а пък до вчера смятах, че вече не съм годен за такова нещо.

— Та това е истинско обяснение в любов — рече тя тихо.

— Ако се разревеш сега, ще те натупам! — каза той.

Тя се изтърколи от леглото и застана пред Фабиан.

Усмихна му се през сълзи.

— Аз рева — промълви тя. — Хайде, изпълни и ти обещанието си.

И се наведе. Той я притегли към себе си.

— Мили, мили! — каза Корнелия. — Не се безпокой за нищичко!

(обратно)

Тринадесета глава

Изобретателят в гардероба. Позорно е да не работиш. Майката дава прием.

Когато на сутринта Фабиан отиде да събуди изобретателя, той вече бе станал, беше се измил и облякъл, седеше до масата и пресмяташе.

— Добре ли спахте?

Възрастният човек беше в отлично настроение и разтърси ръката му.

— Тази кушетка е създадена само за спане — каза той и помилва кафявото облегало на кушетката тъй, сякаш галеше гърба на кон. — А сега да изчезвам ли?

— Ще ви направя едно предложение — рече Фабиан. — Докато се къпя, хазайката донася закуската в стаята и не бива да ви види тук, иначе ще има скандал. Излезе ли си тя, пак сте ми драг гост. Тогава можете спокойно да останете още няколко часа. Аз във всеки случай ще ви оставя сам, защото трябва да търся работа.

— Няма значение — заяви възрастният човек. — Ще се поровя из книгите ви, стига да нямате нищо против. Но къде да отида, докато се къпете?

— Мислех си, в гардероба — рече Фабиан. — До днес гардеробът като жилище беше привилегия на комедиите, посветени на брачната изневяра. Нека скъсаме с традицията, многоуважаеми гостенино! Харесва ли ви моето предложение?

Изобретателят отвори гардероба, погледна скептично вътре и запита:

— Много дълго ли се къпете?

Фабиан го успокои, отмести встрани втория костюм, с който разполагаше, и покани госта да влезе.

Старецът се загърна в пелерината, сложи си шапката, пъхна чадъра под мишница и се вмъкна в гардероба, чиито дъски заскърцаха пронизително.

— Но ако ме намери тук?

— Тогава от следващото първо число ще си изляза.

Изобретателят се подпря на чадъра си, кимна и каза:

— А сега, марш във ваната!

Фабиан затвори гардероба, взе за всеки случай ключа със себе си и извика в коридора:

— Госпожа Холфелд, закуската!

Когато влезе в банята, във ваната вече седеше Корнелия, насапунисана от глава до пети, и се смееше:

— Трябва да изтъркаш гърба ми — прошепна тя. — Ръчичките ми са тъй ужасно къси.

— И чистотата става удоволствие — отбеляза Фабиан и насапуниса гърба й.

После тя му се отплати със същото.

— Ужасно! — рече той. — А през цялото време в гардероба се намира царят на изобретателите и чака да го пуснат на свобода. Трябва да побързам.

Измъкнаха се от ваната и почнаха да се бършат един друг, докато кожата им се зачерви. След това се сбогуваха.

— Довиждане до довечера! — прошепна тя.

Той я целуна. Сбогува се с очите, с устните и с шията й. Сетне бързо се втурна в стаята си. Закуската бе донесена. Отключи гардероба. Възрастният господин излезе с вцепенени крака и дълго кашля, за да навакса изпуснатото.

— А сега следва втората част от комедията — каза Фабиан, отиде в коридора, отвори входната врата, затвори я пак и силно извика: „Чудесно е, че си решил да ми дойдеш на гости, чичо. Влизай, моля ти се!“

Въведе учтиво въображаемия гост в стаята си и кимна с глава на учудения изобретател.

— Така, сега вече вие пристигнахте официално. Седнете, моля. Ето ви втора чаша.

— А освен това съм и ваш чичо.

— Роднинските връзки винаги са успокоявали хазайките — обясни Фабиан.

— Ама кафето е добро! Може ли да взема една кифличка? — Старецът беше почнал вече да забравя гардероба. — Ако не се намирах под попечителство, щях да ви направя мой универсален наследник, уважаеми племеннико! — рече той и най-почтително почна да се храни.

— Хипотетичното ви предложение ми прави чест — отвърна му Фабиан.

По настояване на новия чичо двамата се чукнаха с кафените чаши и извикаха:

— Наздраве!

— Обичам живота — призна възрастният господин и почти се смути. — Обикнах го както трябва едва след като обеднях. От радост понякога ми идва да ухапя слънчевите лъчи или пък ветреца, който подухва в парка. И знаете ли на какво се дължи това? Често си мисля за смъртта — а кой прави това днес? Никой не мисли за смъртта. Всеки я оставя да го изненада, като сблъскване между влакове или друга неочаквана катастрофа.

Толкова са оглупели хората. Всеки ден мисля за смъртта, защото тя всекидневно може да ми направи знак да я последвам. И тъкмо защото мисля за нея, обичам живота. Това е прекрасно изобретение. А нали знаете — от изобретения поне разбирам.

— Ами хората — тях обичате ли?

— Глобусът е заразен от краста — изръмжа старецът.

— Да обичаш живота и същевременно да презираш хората, такова нещо рядко води до добър край — рече Фабиан и стана.

Сбогува се с госта, който още не беше допил кафето си, помоли госпожа Холфелд да не безпокои чичо му и се отправи към районното бюро за регистриране на безработни.

След като се разправи с трима чиновници, тоест след два часа, разбра, че е сбъркал адреса и че следвало да се отнесе до друг клон, определен нарочно за канцеларски чиновници. Отиде с автобуса до площад „Витенберг“ и оттам — на посоченото място. Упътили го бяха погрешно. Попадна сред тълпа безработни болногледачки, детски надзирателки и машинописки и като единствен посетител от мъжки пол събуди сред тях най-жив интерес.

Оттегли се, излезе на улицата и няколко къщи по-нататък намери един магазин, който приличаше на централа на потребително дружество, но сега представляваше тъкмо онзи клон от службата за безработни, където трябваше да се регистрира. Зад някогашния тезгях на магазина седеше чиновник, а отпред, наредени на дълга опашка, стояха безработните чиновници, подаваха един след друг своите картони за подпечатване и получаваха необходимия контролен знак.

Фабиан се изненада, като видя колко спретнато облечени бяха тези безработни. За някои от тях можеше направо да се каже, че са елегантни, и ако човек би ги срещнал на Курфюрстендам, безусловно би ги помислил за хора, които се разхождат, за да убият времето си. Навярно те съчетаваха утринното идване до бюрото с една разходка по елегантните търговски улици. За стоенето пред витрините все още не се заплащаше, а кой би се наел да познае, дали не могат или просто не искат да купят нещо? Носеха празничните си костюми и имаха пълно право — нима някой имаше толкова много празници, колкото те?

Сериозни, в стремежа си да проявят изрядно държание, те стояха под строй и чакаха да приберат своите картони с печатите. Сетне излизаха, сякаш напускаха зъболекарската клиника. Понякога чиновникът изругаваше и отделяше някой картон настрана. Някакъв помощник отнасяше тия картони в съседното помещение. Там се бе разположил един инспектор и искаше сметка от нередовните посетители на контролния пункт. От време на време на вратата се показваше човек с вид на портиер и извикваше някое име.

Фабиан зачете печатните обявления, окачени по стените. Забранено бе да се носят ленти на ръката. Забранено бе трамвайните билети „смяна“ да се използуват от други, освен от първоначалните им притежатели. Забранено бе да се предизвикват политически спорове, както и да се участвува в тях. Съобщаваше се къде срещу тридесет пфенига може да се получи изключително питателен обед. Съобщаваше се за кои начални букви контролните дни бяха отложени. Съобщаваше се за кои професии справочните бюра се преместват другаде и за кои се променят приемните часове. Съобщения. Забрана. Забрана. Съобщения.

Малко по малко учреждението се изпразни. Фабиан представи своите документи на чиновника. Човекът му каза, че тук обикновено не регистрирали работници по рекламата и препоръча на Фабиан да се обърне към пункта, предназначен за хората със свободни професии, научни работници и артисти. Даде му и адреса.

Фабиан отиде с автобуса до „Александерплац“. Беше почти обед. В новия клон попадна сред доста пъстро общество. От обявленията разбра, че се търсят по възможност лекари, юристи, инженери, дипломирани агрономи и учители по музика.

— Сега съм зачислен при Организацията за подпомагане на пострадалите от кризата — рече някакъв дребен господин. — Получавам 24,50 марки. На всеки член от семейството ми седмично се падат по 2,72 марки, което прави по 38 пфенига дневно на човек. Пресметнах точно през хроническата си отпуска. Ако продължава така, скоро ще премина към кражби с взлом.

— Ех, да беше толкова лесно! — въздъхна един от неговите съседи, късоглед младеж. — И за кражбата се иска наука. Лежах една година в затвора. Е, няма що, има и по-приятни места.

— Все ми е едно, поне докато не са ме тикнали там — възбудено заяви дребничкият господин. — Жена ми не може да даде на децата дори парче хляб за училище. Няма да стоя и да гледам повече това.

— Като че ли пък краденето има някакъв смисъл — каза едър, широкоплещест човек, който се беше облегнал на прозореца. — Щом няма какво да плюска, дребният буржоа веднага се превръща в лумпенпролетарий. Защо не разсъждавате с малко повече класово съзнание, противен дребосък? Все още ли не виждате къде ви е мястото? По-добре помогнете да се подготви почвата за политическа революция.

— Дотогава децата ми ще пукнат от глад!

— Ако ви тикнат зад решетките за кражба, уважаемите ви деца ще пукнат още по-бързо от глад — каза човекът до прозореца.

Късогледият младеж се засмя и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Подметките ми са вече съвсем скъсани — рече дребничкият господин. — Ако всеки път идвам пеш до тук, за една седмица обувките ще свършат, а за трамвай нямам пари.

— Не ви ли отпуснаха кундури от благотворителната организация? — запита късогледият.

— Моите крака са много изнежени — заяви дребничкият господин.

— Обесете се тогава! — каза човекът до прозореца.

— Вратът му е много изнежен — рече Фабиан.

Младежът бе сложил на масата няколко монети и броеше състоянието си.

— Половината пари редовно отиват за писма, с които търсиш работа тук и там. Плащаш пощенска такса за изпращане. Плащаш пощенска такса за получаване. Всяка седмица преписвам и заверявам по двадесет пъти удостоверенията. А никой не ти праща книжата обратно. Дори не ти отговарят. Навярно писарушките по канцелариите си правят колекции от пощенските марки, които прилагам за отговор.

— Но властите правят всичко, което е по силите им — каза човекът до прозореца. — Между другото те откриха за безработните безплатни курсове по рисуване. Това е истинско благодеяние, господа. Първо, човек се научава да рисува ябълки и бифтеци, и второ, с тях се засища. Художественото възпитание като средство за прехрана.

Дребничкият господин, който очевидно беше изгубил всякакво чувство за хумор, каза унило:

— Това никак не ми помага. Защото аз съм художник.

В това време един чиновник прекоси чакалнята и Фабиан, станал вече по-предпазлив, го запита дали има някакви изгледи да го оправят тук. Чиновникът го попита има ли бележка от районното бюро за безработни.

— Още не сте се зарегистрирали там? Трябваше най-напред това да свършите.

— Значи, трябва да ида отново там, откъдето започнах обиколките си преди пет часа — каза Фабиан.

Но чиновникът вече беше изчезнал.

— Общо взето обслужването е вежливо — рече младежът, — но никой не може да твърди, че справките винаги са безупречни.

Фабиан потегли с автобуса към бюрото за безработни в района, където живееше. Вече беше изхарчил цяла марка за път и от яд не гледаше през прозореца.

Когато пристигна, бюрото беше затворено.

— Покажете ми документите си — каза портиерът. — Може би ще мога да ви помогна.

Фабиан подаде на добряка плика със своите документи.

— Аха — каза портиерът, след като ги прегледа обстойно, — в същност вие съвсем не сте безработен.

Фабиан се отпусна върху един от бронзовите километражни камъни, поставени за украса пред входа.

— Вие, тъй да се каже, имате нещо като платен отпуск до края на месеца. Нали получихте парите от фирмата?

Фабиан кимна утвърдително.

— Тогава елате пак след четиринадесет дни — посъветва го другият. — Дотогава можете да си опитате късмета със заявления направо по учрежденията. Следете във вестниците обявите за предлагане на работа. Няма кой знае какъв смисъл, но човек не бива да се отчайва.

— На добър път! — рече Фабиан, взе документите и се отправи към зоологическата градина, където възнамеряваше да изяде две-три кифли. Но в края на краищата нахрани с тях лебедите, които бяха излезли с малките си на разходка из езерото.

Когато привечер влезе в своята стая, завари там майка си. Тя беше седнала на кушетката, остави настрана някаква книга и рече:

— Изненада ли се, моето момче?

Прегърнаха се. Тя продължи:

— Не можех иначе, трябваше да видя как си. А през това време баща ти внимава никой да не влезе в магазина. Тревожех се за тебе. Не отговаряш вече на писмата ми. Десет дни не си писал. Покой нямах, Якоб.

Той седна до майка си, помилва я по ръката и каза, че бил добре.

Тя го гледаше изпитателно.

— Да не би да съм дошла в неудобно време?

Той поклати отрицателно глава. Тя се изправи.

— Вече подредих бельото ти в шкафа. Хазайката ти можеше да почисти малко. Още ли продължава да се превзема и да не го върши? Какво мислиш съм ти донесла?

Тя отвори плетения куфар, почна да вади от него пакети и да ги реди върху масата.

— Кървавица — рече тя, — половин кило, от „Брайтенщрасе“, сещаш се, нали? Студен шницел. Жалко, че тук не бива да се влиза в кухнята. Инак да съм го опържила. Бекон. Половин салам. Много поздрави от леля Марта. Вчера бях при нея в градината. Няколко сапуна от магазина. Ех, да не вървеше така зле търговията. Почвам да мисля, че хората вече не се мият. А ето ти и една вратовръзка, харесва ли ти?

— Ти си тъй добра! — рече Фабиан. — Но не биваше да пръскаш толкова пари заради мене.

— Глупости! — отвърна майка му и подреди хранителните продукти в една чиния. — Можеше да ни направи поне малко чай твоята милостива хазайка. Казах й вече. Утре вечер си заминавам обратно. Пристигнах с пътнически влак. Не усетих как мина времето. В купето имаше едно дете. Много се смяхме. Как е сърцето ти? Пушиш прекалено много! По цялата стая са разхвърляни празни цигарени кутии.

Фабиан гледаше майка си. От вълнение и разнежване тя се държеше като полицай.

— Вчера се бях сетил — каза той — за времето, когато бях в интерната. Ти беше болна и вечер бягах през игрището само за да те видя как си. Веднъж, много добре си спомням, ти трябваше да тласкаш пред себе си един стол и да се подпираш на него, иначе изобщо нямаше да можеш да ми отвориш.

— Много неща си преживял покрай майка си — каза тя. — Би трябвало да се виждаме по-често. Как е твоята фабрика?

— Предложих им един конкурс. Ако го направят, могат да спечелят четвърт милион.

— Срещу двеста и седемдесет марки месечно! Мошеници такива!

Майка му бе възмутена. В този миг се почука. Госпожа Холфелд донесе чай, постави подноса на масата и каза:

— Чичо ви пак дойде.

— Чичо ти ли? — запита смаяно майка му.

— И аз се чудех — заяви хазайката.

— Дано само с това чудене да не сте си причинила някоя непоправима беда, уважаема госпожо — отвърна Фабиан и госпожа Холфелд си излезе обидена.

Фабиан въведе госта в стаята и каза:

— Мамо, това е един мой стар приятел. Снощи спа на кушетката и за да съкратя процедурата, произведох го мой чичо. — После се обърна към изобретателя: — Това е майка ми, скъпи чичо. Най-добрата жена през настоящото столетие. Седнете, моля! Разбира се, с кушетката днес нищо не става. Но, ако ви е удобно, бих ви поканил за утре.

Възрастният господин седна, изкашля се, завъртя шапката върху дръжката на чадъра си и пъхна в ръцете на Фабиан някакъв плик.

— Скрийте го бързо — замоли той. — Това е моята машина. Вече са по следите ми. Семейството ми иска пак да ме пъхне в лудницата. Навярно се надяват да ми задигнат по този начин бележките и да ги превърнат в пари.

Фабиан прибра плика.

— В лудницата ли искат да ви затворят?

— Нямам нищо против — отбеляза старецът. — Там поне човек е спокоен. Паркът е чудесен. Главният лекар е поносим, самият той е малко побъркан и играе чудесно шах. Бил съм вече на два пъти там. Като ми омръзне, пак се измъквам. Извинете ме, уважаема госпожо! — обърна се той към майката на Фабиан. — Създавам ви неудобства. Когато дойдат да ме приберат, не се плашете. Ей сега ще звъннат. Аз съм готов. Книжата са прибрани на сигурно място. Впрочем, не съм луд, но съм прекалено разумен за моите скъпи роднини. Драги приятелю, драснете ми няколко реда до болницата в Бергендорф.

Позвъни се.

— Ето ги! — извика старецът.

Госпожа Холфелд доведе в стаята двама господа.

— Моля ви да ни извините за безпокойството — каза единият от тях и се поклони. — Пълномощията, които на драго сърце ще ви представя, ме карат да отделя от вашата среда господин професор Колреп. Долу чака колата ми.

— Защо са тия церемонии, драги ми докторе? Поотслабнал сте. Още от вчера забелязах, че сте вече по следите ми. Здравейте, Винклер! Ето че пак ще се качим на колата ви. Как е скъпото ми семейство?

Лекарят само сви рамене.

Старецът отиде до гардероба, отвори го, погледна вътре и пак затвори вратата. Сетне се приближи до Фабиан и стисна ръката му.

— Много ви благодаря!

А когато пристъпи към вратата, рече на възрастната жена:

— Добър син имате: Не всеки може да каже такова нещо за себе си.

Сетне излезе от стаята. Лекарят и надзирателят тръгнаха след него. Фабиан и майка му погледнаха през прозореца. Пред къщата беше спряла кола. Тримата мъже излязоха от вратата. Шофьорът помогна на възрастния изобретател да облече някакво сиво пардесю за път. Пелерината сгънаха и прибраха.

— Странен човек — каза майката, — но не е побъркан. — Колата потегли. — Защо в същност надникна в гардероба?

— Днес сутринта го заключих в гардероба, за да не го забележи хазайката — обясни синът.

Майка му наля чай.

— И все пак лекомислие е от твоя страна да пускаш съвсем непознати хора да спят тук. Докато се усетиш, и станало нещо. Дано да не е изцапал нещата ти в гардероба.

Фабиан записа върху плика адреса на лудницата и го прибра. След това седна да вечеря. Когато се навечеряха, каза:

— Хайде сега, приготви се. Отиваме на кино.

Докато старата жена се обличаше, той отиде при Корнелия и й каза, че е пристигнала майка му. Момичето беше уморено и вече си бе легнало.

— Ще поспя, докато се върнеш от киното — рече тя. — Ще се отбиеш ли тогава пак при мен?

Той обеща.

Филмът, който гледаха Фабиан и майка му, представляваше някаква глупава театрална пиеса, чиято сюжетна линия се развиваше в две насоки. В нея не само не беше спестено нищо, но и представеният лукс надхвърляше всяка граница. При все че от благоприличие това не бе показано, човек добиваше впечатление, че под леглата има златни нощни гърнета. Майката се смя много и това толкова зарадва Фабиан, че и той почна да се смее.

Прибраха се пеша. Майка му беше доволна.

— Ако на времето бях тъй здрава, както съм днес, моето момче, и за теб щеше да е по-добре — каза тя след известно време.

— И така не беше лошо — отвърна той. — А освен това, то е минало вече.

В къщи поспориха кой да спи в леглото и кой — на кушетката. Накрая победи Фабиан. Майка му приготви кушетката за спане. После той каза, че трябвало да се обади оттатък.

— Там живее една млада дама, с която сме приятели.

Пожелаха си за всеки случай „лека нощ“, Фабиан целуна майка си и тихо отвори вратата. След минута се завърна.

— Заспала е вече — прошепна той и се качи на своята кушетка.

— Едно време такова нещо не би било възможно — забеляза госпожа Фабиан.

— И нейната майка казала същото — рече синът й и се обърна към стената.

Изведнъж, малко преди да заспи, той се надигна пак, прекоси бос тъмната стая, наведе се над леглото и каза както някога:

— Приятен сън, майчице!

— И на теб! — промълви тя и отвори очи.

Той не можа да види това. В тъмнината се върна пипнешком на своята кушетка.

(обратно)

Четиринадесета глава

Универсалният магазин и Артур Шопенхауер. Вертеп за взаимни услуги. Двете банкноти по двадесет марки.

На следната утрин го събуди майка му.

— Ставай. Якоб! Инак ще закъснееш за работа!

Той се приготви бързо, изпи кафето си на крак и каза „довиждане“ на майка си.

— През това време аз ще подредя тук — рече тя. — Всичко е потънало в прах. А пък на палтото ти се е скъсала закачалката. Излез без палто. Вън е топло.

Фабиан се облегна на рамката на вратата и загледа как майка му шета. Нейното усърдие, породено от нервност и от любов към реда, създаваше уютност. От това цялата стая бе станала някак по-друга и внезапно му напомни за дома.

— Гледай само да не седнеш за пет минути с ръце в скута! — предупреди я той. — Ех, че хубаво щеше да бъде, ако сега имах свободно време, нали? Можехме да идем в зоологическата градина. Или в аквариума. Или пък да си останем тук и да ми разкажеш пак какъв съм бил смешен като дете. Как съм издраскал цялата табла на кревата с карфица и после съм те завел за ръка, за да ти покажа великолепната картина. Или как съм ти подарил за рождения ден бели и черни конци и една дузина игли за шев и секретни копчета.

— И пакетче карфици, и черни и бели копринени конци. Сякаш беше вчера — каза майката и оправи сакото му. — Костюмът ти трябва да се оглади.

— И би трябвало да имам жена и седем мънички, смешни дечица — допълни с мъдра предвидливост той.

— Махай се и отивай на работа! — майка му сложи заканително ръце на хълбоците. — Трудът е нещо здравословно. Впрочем следобед ще дойда да те взема от службата. И ще ме изпратиш до гарата.

— Колко жалко, че можеш да останеш само един ден!

Той се върна пак. Майка му не погледна към него. Заловила се бе да оправя кушетката.

— Не можех да издържам повече там — промълви тя. — Но сега всичко е пак наред, само трябва да спиш повече и не бива да гледаш толкова тъжно на живота, момчето ми. От това той не става по-лек.

— А сега тръгвам, инак наистина ще закъснея — рече той.

Когато излезе на улицата, видя, че тя гледа след него от прозореца и му кима. Махна й, засмя се и вървя бързо, докато от къщата не можеха да го виждат вече. Сетне позабави крачките си и накрая спря. На хубава криеница си играеше със старата жена! Побягна от дома, макар да нямаше никаква работа. Остави майка си сама в оная чужда, грозна стая, макар да знаеше, че тя е готова да даде цяла година от живота си срещу всеки час, прекаран заедно с него. А следобед щеше да дойде да го вземе от работа. Пак трябваше да играе на театър с нея. Тя не биваше да узнае за уволнението му. Костюмът на гърба му беше единственият, който бе можал да си купи сам в продължение на тридесет и две години. През целия си живот тя се беше трудила денонощно и беше пестила за него. Нямаше ли да има край всичко това?

Почна да вали и той влезе в универсалния магазин в западната част на града. Макар да не са строени за тая цел, универсалните магазини са изключително пригодни да създават развлечения на хора без пари и без чадър. Фабиан послуша една продавачка, която свиреше много сръчно на пиано. От щанда за хранителни продукти го прогони миризмата на риба, която той — може би поради ембрионални възпоменания — не можеше да понася още от дете. На етажа с мебелите някакъв млад човек искаше на всяка цена да му продаде един голям гардероб. Струвал си парите и едва ли друг път щял да му се падне такъв изключителен случай. При това нечувано предизвикателство Фабиан побърза да се отдалечи и премина в книжарския отдел. На една от масите с антикварни книги попадна на томче „Избрано“ от Шопенхауер, запрелиства го и се зачете. Предложението на тоя издивял дядко на човечеството да се облагороди Европа с помощта на индуската лечебна практика беше налудничаво хрумване, каквито бяха впрочем и всички положителни предложения досега — независимо дали ги бяха направили философи от деветнадесетия или икономисти от двадесетия век. И все пак старецът беше ненадминат. Фабиан намери едно типологично тълкувание и зачете:

„Тъкмо това е разликата, обозначена от Платон чрез изразите ευχολοζ δυσχαλοζ. Същото би могло да се отнесе и за твърде различната впечатлителност, проявявана от различните хора към приятните и неприятните възприятия, поради което един се смее на нещо, докарало друг вече почти до отчаяние; при това възприемчивостта към приятни усещания е толкова по-слаба, колкото по-силна е възприемчивостта към неприятните, и обратно. При равна възможност за щастлив или нещастен завършек на някаква работа, δυσχαλοζ ще се ядосва или тормози при нещастния, но няма да се радва при щастливия завършек; докато ευχολοζ няма да се ядосва и тормози при нещастния, но ще се радва при щастливия край. Ако δυσχαλοζ успее в девет от десет свои начинания, той не им се радва, а се ядосва на едното, в което не е сполучил; а ευχολοζ е в състояние при точно обратния случай все пак да се утеши и да се развесели с единствения си успех.

Но тъй като няма недъг без съответни компенсации, и в дадения случай δυσχαλοζ тоест мрачните и плахи характери, трябва да се справят общо взето с множество въображаеми, но затова пък с далеч по-малко реални несполуки и страдания, отколкото веселите и безгрижните характери; защото онзи, който вижда всичко черно, винаги се опасява от най-лошото и съответно взема предпазни мерки, не се излъгва в сметките си толкова често, колкото оня, който винаги гледа на всичко с увереност и откъм веселата страна.“

— Какво бих могла да ви предложа? — запита възстара госпожица.

— Имате ли памучни чорапи? — попита Фабиан.

Възстарата госпожица го погледна с възмущение и отвърна:

— На първия етаж.

Фабиан остави книгата на масата и заслиза по стълбите. Имаше ли право Шопенхауер да поставя на едно равнище тия два човешки типа? Нима самият той не бе заявил в своята психология, че чувството на охота в същност представлява духовен минимум от неохота?

В отдела за порцеланови изделия и керамични произведения на изкуството се беше стълпила развълнувана навалица. Фабиан се отправи нататък. Купувачи, продавачки и празноскитащи бяха заобиколили малко разплакано момиченце, което трябва да беше около десетгодишно, носеше на гърба си училищна чанта и беше облечено бедно. Цялото тяло на детето трепереше и то се взираше ужасено в злобните, възбудени лица на възрастните около него.

Дойде управителят на отдела.

— Какво става тук?

— Пипнах това нагло същество, тъкмо като крадеше един пепелник — заяви някаква стара девица. — Ето!

И тя вдигна малка пъстра съдинка и я показа на своя началник.

— Веднага при директора! — изкомандува шефът.

— Това е то днешната младеж — рече някаква безвкусно натруфена гъска.

— Хайде, при директора! — извика една от продавачките и грубо хвана момиченцето за рамото.

То заплака още по-силно.

Фабиан си проби път през навалицата.

— Пуснете веднага детето!

— Но моля ви се — обади се управителят на отдела.

— Отде накъде се месите вие? — запита някой.

Фабиан перна продавачката през пръстите, за да пусне детето, после притегли момиченцето към себе си.

— Защо си взело точно пепелник? — запита го той. — Да не би да си пропушило вече пури?

— Нямах пари — каза момиченцето. После се надигна на пръсти. — Днес татко има рожден ден.

— Значи, чисто и просто краде, защото няма пари. От хубаво по-хубаво! — възмути се натруфената гъска.

— Напишете ни касова бележка — обърна се Фабиан към продавачката. — Ще вземем пепелника.

— Но детето заслужава наказание! — настояваше управителят на отдела.

Фабиан пристъпи към него.

— Ако се възпротивите на предложението ми, ще направя на сол целия ви порцеланов щанд.

Управителят сви рамене, продавачката написа бележка и изпрати пепелника на щанда за получаване. Фабиан отиде на касата, плати и взе пакетчето. Сетне придружи детето до изхода.

— Ето ти пепелника — каза му той. — Но внимавай хубаво да не го счупиш. Имало едно време едно малко момченце и то купило голямо глинено гърне за готвене. Искало да го подари на майка си за Коледа. И когато празникът дошъл, то взело гърнето в ръка и се запътило към полуотворената врата. Коледната елха блестяла приказно. „Ето мамо, тук има за теб едно…“ — започнало то и искало да каже: „Тук има за теб едно гърне“. Но в този миг се чул силен трясък, гърнето се счупило в ръба на вратата. „Ето ти, мамо, дръжката“ — рекло момчето, защото в ръката му била останала само дръжката.

Момиченцето го погледна, стисна здраво с две ръце своя пакет и каза:

— Но моят пепелник е без дръжка.

Поклони му се и побягна. После се извърна още веднъж, извика: „Благодаря!“ и изчезна.

Фабиан излезе на улицата. Дъждът беше спрял. Застана на бордюра и се загледа в автомобилите.

Една от колите спря пред него. Някаква стара дама, натоварена с пакети, се надигна тежко от мястото си, за да слезе. Фабиан отвори вратата, помогна на дамата, свали шапка и отстъпи встрани.

— Ето! — каза някой до него.

Беше старата дама. Тя тикна нещо в ръката му, кимна и влезе в универсалния магазин. Фабиан разпери пръсти. Върху дланта му имаше дребна монета. Без да желае, бе спечелил един петак. Нима вече беше добил вид на просяк?

Прибра монетата в джоба си, после пристъпи напук отново до бордюра и отвори вратата на още една кола.

— Ето! — рече някой.

Пак му подадоха монета.

„Че то се разраства вече в занаят“ — помисли си Фабиан, когато след четвърт час печалбата му стана шестдесет и пет пфенига. „Ако сега мине оттук Лабуде и види как отварям автомобилни врати, аз, завършилият история на литературата!“ — помисли си той.

Но тази мисъл не го изплаши. Не би искал да среща сега само майка си, а и Корнелия.

— Бихте ли приели едно скромно подаяние? — запита някаква жена и му подаде една по-едра монета.

Беше госпожа Ирене Мол.

— От доста време те наблюдавам, момчето ми — каза тя и се усмихна злорадо. — На нас все ни върви да се срещаме. Толкова зле ли ти е тръгнало вече? Ти постъпи прибързано, като отхвърли предложението на мъжа ми. Пък можеше да запазиш и ключовете. Все се надявах да те видя пак. Въздържаността ти само раздразва още повече желанието у мен. Хайде, помогни ми сега да си отнеса пакетите. Бакшишът вече е в джоба ти.

Фабиан й позволи да го натовари с пакетите си и я последва мълчаливо.

— Какво мога да сторя за теб? — запита замислено тя. — Уволнили са те от служба, така ли? Аз не съм злопаметна. За съжаление на Мол не може да се разчита вече. Той отпътува с параход за Франция или кой го знае за къде. И сега в жилището ни се е заселила криминалната полиция. Мол злоупотребявал с парите, дадени под негов нотариат. И то не напоследък, а от години насам. Никога не съм очаквала от него подобно нещо. Подценявали сме го.

— От какво живеете сега вие? — запита Фабиан.

— Отворих пансион. В днешни дни големите жилища са евтини. Мебелите ми подари един стар познат, тоест познанството ни е отскоро, стар е самият познат. В негова собственост останаха няколко дупки по вратите, откъдето може да наднича.

— А кой живее в този надзираван пансион?

— Млади мъже, драги мой. Безплатно жилище и храна. А към това получават и трийсет процента от доходите.

— От кои доходи?

— Моят клуб на антихристиянски настроени млади мъже се посещава от дами от най-доброто общество. Тия дами не винаги са хубави и стройни и никой не им вярва, че са били млади. Но имат пари. И колкото и да им поискам, плащат. Моите питомци печелят. А дамите се чувствуват щастливи. Откупиха вече от мен трима млади мъже. Те имат значителни доходи, собствено жилище и малки приятелки, тайно, разбира се. Единият — той е унгарец — беше закупен от жената на някакъв фабрикант. Живее си като принц. Ако е умен, след една година ще има цяло състояние. И тогава ще може да прати по дяволите старото плашило.

— С други думи, публичен дом с мъже! — каза Фабиан.

— Днес един подобен институт има много по-голямо право на съществуване, отколкото женските публични домове — заяви Ирене Мол. — Пък и аз, от млади години още, винаги съм си мечтала да притежавам подобно заведение. Много съм доволна. Имам пари и почти всекидневно ангажирам нови сътрудници към предприятието.

Спряха.

— Стигнахме — каза тя.

Пансионът се помещаваше в голяма елегантна къща.

— Ще ти направя едно предложение. Ти не ставаш за пансионер, драги. Прекалено си придирчив, пък и вече си твърде стар за бранша — клиентките ми предпочитат двайсетгодишни момчета. Освен това страдаш и от криворазбрана гордост. Но бих могла да те използувам като секретар. Малко по малко става необходимо да се води редовно счетоводство. Би могъл да работиш, пък и да живееш в личните ми помещения. Какво мислиш по тоя въпрос?

— Ето пакетите — каза Фабиан. — Не ми се иска да предизвиквам гаденето, което се надига в гърлото ми.

В този миг от дома излязоха две млади момчета. Бяха облечени елегантно; когато видяха госпожа Мол, поколебаха се и свалиха шапки.

— Гастон, имаш ли днес право да излизаш? — запита тя.

— Маки смяташе да идем заедно да видим колата, която му е обещала номер седем. След двайсет минути се връщам.

— Гастон, ти се връщаш веднага в стаята! Що за безпорядък; Маки ще отиде сам. Марш! Номер дванадесет се е обадила, че ще дойде в три часа. Дотогава ще спиш. Върви!

Младият човек се върна в къщата, другият поздрави още веднъж и продължи пътя си.

Госпожа Мол се обърна към Фабиан.

— Пак ли не искаш? — Тя взе пакетите си. — Давам ти една седмица срок да си помислиш. Сега вече знаеш адреса. Помисли си добре. Да умреш от глад — това е въпрос на вкус!

Тя влезе в къщата.

— Прилича едва ли не на принуда — промърмори Фабиан и тръгна в обратна посока.

Яде в една кръчма наденица с картофена салата, а освен това прочете вестниците, оставени там на разположение на посетителите, записа си обявленията за работа. После купи от някаква влажна и мрачна книжарничка хартия и пликове и съчини четири писма до фирмите, които предлагаха работа. След като ги пусна в пощенската кутия, реши, че е вече време. И, доста уморен, се отправи към цигарената фабрика.

— Ще ви виждаме ли пак сред нас? — запита го портиерът.

— Искам само да се срещна тук с майка си — отвърна му Фабиан.

Портиерът му намигна.

— Разчитайте напълно на мен.

Фабиан изпита неприятно чувство, загдето този човек, както изглежда, разбра цялата комедия. Бързо отиде в сградата на управлението, настани се в нишата на един прозорец и почна да поглежда всеки пет минути часовника си. Щом чуеше стъпки, притискаше се плътно към прозореца. След десет минути работният ден трябваше да свърши. Чиновниците бързаха. Никой не го забелязваше.

Готвеше се вече да напусне скривалището си, когато отново чу стъпки и гласове.

— Утре на дирекционен съвет ще докладвам за конкурса, изготвен от вас, драги Фишер — каза единият глас. — Предложението е забележително. Ще се научат да ви ценят.

— Господин директорът е много милостив — отвърна другият глас. — Но всъщност нали аз само наследих проекта от господин доктор Фабиан!

— Наследството е собственост като всяка друга собственост, господин Фишер! — Тонът на директора беше станал неблагосклонен. — Неприятно ли ви е предложението ми? Имате ли нещо против да се поувеличи заплатата ви? Е, тогава? Освен това проектът се нуждае от някои подобрения. Ей сега ще продиктувам на машина един доклад въз основа на вашия материал. Повярвайте ми, нашият конкурс ще има великолепен резултат! Е, вие вече можете да си вървите в къщи. Добре ви е на вас.

— „Майсторът винаги трябва да се мъчи.“ Тъй е писал Шилер — забеляза Фишер.

Фабиан излезе от нишата. Фишер уплашено отскочи крачка назад. Директорът Брайткопф се мъчеше да поотпусне с пръст яката на ризата си.

— Аз съм по-малко изненадан, отколкото вие — рече Фабиан и се отправи към стълбите.

— Ето го, идва вече — каза портиерът, който разговаряше с майката на Фабиан.

Тя беше оставила на пода куфара си; върху него бе сложила пътната си чанта, чантичката и чадъра си и кимна на своя син.

— Поработи ли както трябва? — запита тя.

Портиерът се усмихна добродушно и се върна обратно в своята будка.

Фабиан подаде ръка на майка си.

— Имаме още половин час време — рече той и вдигна багажа.

След като запазиха във влака едно място до прозорец (в средния вагон, тъй като госпожа Фабиан смяташе за целесъобразно предварително да намалява до възможния минимум неприятните последици от някоя евентуална железопътна катастрофа), двамата се заразхождаха насам-натам пред купето.

— Да не се отдалечаваме толкова! — дръпна тя за ръкава сина си. — Много лесно е да се открадне един куфар. Докато се обърнеш, и той изчезнал.

В края на краищата Фабиан стана по-подозрителен и от майка си и непрекъснато поглеждаше през прозореца към мрежата с багажа.

— Сега вече мога да си замина — рече тя. — Закачалката на палтото ти е зашита. Стаята ти пак има горе-долу приличен вид. Госпожа Холфелд изглеждаше обидена. Но човек не може да се съобразява с това.

Фабиан изтича до един от подвижните бюфети и донесе оттам сандвич с шунка, пакетче кейк и два портокала.

— Колко си лекомислен, момчето ми! — каза майка му.

Той се засмя, качи се в купето, пъхна тайно една банкнота от двадесет марки в ръчната й чанта и слезе обратно на перона.

— Кога най-сетне ще си дойдеш пак у дома? — запита тя. — Всеки ден ще ти готвя някое от твоите любими яденета и ще ходим на гости в градината на леля ти Марта. В магазина и без това има толкова малко работа.

— Щом мога, ще дойда — увери я той.

Когато застана на прозореца на купето, майка му рече:

— Пази си здравето, Якоб! И ако тук не потръгне както трябва, стегни си вързопчето и се върни в къщи.

Той й кимна. Гледаха се и се усмихваха един другиму тъй, както хората се усмихват по пероните на гарите — също като при фотограф, само че надлъж и шир не се виждаше никакъв фотограф.

— Всичко хубаво! — прошепна той. — Чудесно беше, дето дойде.

На масата имаше цветя. До тях беше оставен плик. Фабиан го отвори. От него изпадна банкнота от двадесет марки и една бележка. „Малко, но с обич от майка ти“ — пишеше на бележката. В долния ъгъл се виждаше още нещо: „Първо изяж шницела. В пергаментната хартия саламът ще издържи няколко дни.“

Пъхна в джоба си банкнотата от двадесет марки. Сега майка му седеше във влака и скоро щеше да намери другата банкнота от двадесет марки, която той беше тикнал в чантата й. От математична гледна точка резултатът бе нула. Защото сега и двамата разполагаха със същите суми, каквито бяха имали и преди. Но добрите дела не могат да се сторнират. Нравственото уравнение се различава от аритметичното.

Същата вечер Корнелия го помоли за сто марки. В коридора на филмовия концерн я срещнал Макарт. Бил дошъл в сградата на конкурентната фирма, за да води преговори за вземане под наем на някакви филми. Заговорил я. Тя била точно типът, който отдавна търсел. За следващия филм на неговата фирма, разбира се. Утре следобед трябвало да иде в бюрото му. Там щели да бъдат и продуцентът, и режисьорът. Може би щели да направят опит с нея.

— Ще трябва да си взема за следобед нов джемпър и шапка, Фабиан. Зная, че си останал почти без пари. Но просто не бива да изпускам тая възможност. Представи си само, че стана филмова актриса! Можеш ли да си го представиш?

— Но да — рече той и й даде последната си банкнота от сто марки. — Дано тия пари ти донесат щастие!

— На мен ли? — запита тя.

— На нас — поправи се той, за да й достави удоволствие.

(обратно)

Петнадесета глава

Пътят без врата. Езикът на госпожица Селоу. Стълбището на джебчиите.

Тази нощ Фабиан сънува. По всяка вероятност гой сънуваше по-често, отколкото допускаше. Но през тази нощ Корнелия го събуди и поради това той запомни съня си. Кой ли би го изтръгнал от сънищата му само до преди няколко дни? Кой ли би го разтърсвал боязливо среднощ, ако не беше почнал да спи до Корнелия?

В съня си беше вървял по някаква безкрайна улица Къщите бяха необозримо високи. Улицата бе съвършено безлюдна, а къщите нямаха нито прозорци, нито врати. Небето беше съвсем далечно и някак чудновато; също като че го гледаше от дълбок кладенец. Фабиан изпитваше глад и жажда и бе уморен до смърт. Виждаше, че улицата не свършва, но вървеше и искаше да стигне до края й.

— Няма смисъл — чу се изведнъж нечий глас.

Фабиан се огледа. Зад него стоеше старият изобретател, загърнат в своята пелерина, с небрежно свития си чадър и с избелялото бомбе.

— Добър ден, драги професоре! — извика Фабиан. — Аз мислех, че сте в лудницата.

— Ето я — отвърна старецът и удари с дръжката на чадъра си по една от постройките. Чу се металически шум, а после в стената, където не се виждаше никаква врата, се отвори една порта.

— Най-новото ми изобретение — каза старецът. — Позволете ми, скъпи племеннико, да мина напред, тук аз съм у дома си.

Фабиан го последва. В портиерската будка седеше директорът Брайткопф, държеше се за шкембето и охкаше:

— Ще имам дете. Секретарката пак не е внимавала както трябва.

После той се удари три пъти по голото теме и се чу звук като от гонг.

Професорът пъхна дълбоко в гърлото на директора своя чадър и го разтвори. Лицето на Брайткопф се пръсна като балон.

— Хиляди благодарности! — каза Фабиан.

— Не си струва и да говорим за това — отвърна изобретателят. — Видяхте ли вече машината ми?

Хвана Фабиан за ръка и го изведе вън през един коридор, осветен със синкава неонова светлина.

Пред тях се извисяваше машина, висока колкото Кьолнската катедрала. Пред нея се виждаха полуголи хора; въоръжени с лопати, те хвърляха стотици хиляди малки деца в един огромен казан, гдето гореше яркочервен огън.

— Елате сега на другия край — каза изобретателят.

Прекосиха сивия двор с помощта на транспортни ленти.

— Ето! — каза старецът и посочи във въздуха.

Фабиан вдигна поглед. Грамадни, нажежени бесемерови круши се накланяха, обръщаха се автоматически и изсипваха съдържанието си върху някакво хоризонтално огледало. Съдържанието бе живо. Върху блестящото стъкло падаха мъже и жени, изправяха се и вперваха като омагьосани погледи в близкия, и все пак недосегаем образ. Някои махаха с ръце надолу, сякаш се бяха познали. Един извади от джоба си пистолет и стреля. Макар че се беше прицелил с равна мушка в сърцето на своето отражение, той улучи в същност палеца на крака си и изкриви лице. Друг се въртеше в кръг. Очевидно искаше да обърне гръб на отражението си в огледалото — старанията му оставаха безплодни.

— Сто хиляди дневно — заяви изобретателят. — При това намалих работното време и въведох петдневна работна седмица.

— И все побъркани ли излизат? — запита Фабиан.

— Това е въпрос на терминология — отвърна професорът. — Един момент, свързването нещо не е в ред.

Приближи се до машината и почна да човърка с чадъра си в някакъв отвор. Внезапно чадърът изчезна, сетне изчезна пелерината, а тя увлече след себе си и възрастния човек. Той бе изчезнал. Машината му го бе погълнала.

Фабиан бързо прекоси сивия двор в обратна посока по транспортната лента.

— Случи се нещастие! — извика той на един от полуголите хора.

В този миг от котела се изтърколи едно дете. То беше с очила и държеше в ръчичките си небрежно свит чадър. Човекът нарина кърмачето със своята лопата и го хвърли обратно в казана. Фабиан прекоси отново двора и зачака под накланящите се бесемерови круши. Очакваше, че старият му приятел ще изскочи оттам, отново преобразен.

Чакаше напразно. Вместо него, от огромния наклонен съд изпадна самият той, един втори Фабиан, но с пелерина, чадър и бомбе, застана край останалите фигури и впери като тях поглед в образа си в огледалото. Под подметките му, обърнато надолу с главата, висеше неговото изображение в огледалото, един трети Фабиан, който гледаше нагоре, към лицето на втория Фабиан. Последният посочи с палец назад към машината и каза:

— Механическо преселение на душите, патент Колреп.

Сетне закрачи към истинския Фабиан, който стоеше насред двора, влезе право в него и изчезна.

— Като по калъп! — призна Фабиан, взе чадъра на машинно изобретения човек, влязъл невидим в него, оправи пелерината на гърба си и отново се превърна в единствения екземпляр на своето „аз“.

Погледна към блестящото огледало. Внезапно хората потънаха в него като в някакво прозрачно блато. Отваряха уста, сякаш крещяха от страх, но не се чуваше нищо. Потънаха напълно под огледалната повърхност. Отраженията им, също като риби, се устремиха в обратна посока с главите напред, ставаха все по-малки и накрая изчезнаха. Сега действителните хора се намираха в дълбините и изглеждаха тъй, сякаш бяха обвити с кехлибар. Фабиан пристъпи съвсем близо. Онова, което виждаше, вече не беше изображение в огледало. Над потъналите същества имаше равна стъклена плоча и хората продължаваха да живеят. Фабиан коленичи и се взря надолу.

Тлъсти жени с набраздени от бръчки тела седяха край маси и пиеха чай. Носеха скъсани чорапи и плетени шапчици, килнати на тила. От време на време проблясваха гривни и обици. Една от старите жени бе окачила на носа си златен пръстен. На други маси седяха дебели мъже, обрасли като горили, с цилиндри, някои по лилави долни гащи, всички с големи пури между дебелите си устни. Мъжете и жените гледаха жадно към някаква завеса. Тя се отдръпна и по едно издигнато мостче почнаха да минават с напета походка млади мъже, с плътно прилепнали трика — също като превзети манекенки. Млади момичета, в трико, последваха младежите, усмихваха се пресилено и старателно излагаха на показ всичко, което беше закръглено у тях. Фабиан позна няколко: скулпторката Кулп, Селоу, а също и Паула от увеселителното заведение на Хаупт.

Старите жени и мъже притискаха към очите си театрални бинокли, скачаха, втурваха се през столове и маси, блъскаха се към издигнатата пътека, удряха се едни други, за да се приближат повече. Разкривени физиономии, ухилени начервени уста, тънки, обгорели от слънцето ръце, конвулсивно тръпнещи крака изпълниха пода. На земята сякаш беше постлан жив персийски килим.

— Тук е и твоята Корнелия — рече госпожа Ирене Мол.

Тя седеше до него и си похапваше мънички млади мъже, поставени в голяма кесия за бонбони. Най-напред разкъсваше дрехите им. Правеше го тъй, сякаш белеше шоколадови блокчета, увити в хартия. Фабиан затърси с поглед Корнелия. Докато всички останали се валяха по пода, вплетени в объркан възел, тя стоеше сама на пътеката и се бранеше от някакъв дебел, брутален мъж, който разтваряше с една ръка устата й, а с другата се мъчеше да натика в нея запалена пура, с жарта напред.

— На тоя няма никакъв смисъл да се противиш — каза Ирене Мол, без да престава да рови с кесията си. — Това е Макарт, филмов фабрикант, червив с пари. Жена му се отрови.

Корнелия се олюля и падна сред хаоса до Макарт.

— Хайде де, скочи след нея и ти! — каза Мол. — Само че те е страх да не се счупи стъклото между теб и другите. Смяташ света за витрина.

Корнелия не се виждаше вече. Но затова пък сега Фабиан съзря кандидата за онзи свят Вилхелми. Беше напълно гол, левият му крак представляваше протеза. Стоеше върху едно легло с балдахин и се носеше с него над вълните на развълнуваното море от хора. В леглото се беше вкопчила Кулп. Вилхелми размахваше патерицата си и удряше момичето по главата и ръцете, докато най-сетне, обляно в кръв, то се пусна и потъна в дълбините.

Вилхелми закачи на патерицата си канап, завърза на края му банкнота и метна тази въдица. Хората под него подскачаха като риби във въздуха, опитваха се да захапят банкнотата, падаха изнемощели и се засилваха отново. Ето! Една жена бе сполучила да захапе банкнотата с уста. Беше Селоу. Разнесе се пронизителният й писък. В езика й се беше забила въдичка. Вилхелми почна да тегли шнура. С разкривено от болка лице Селоу се приближаваше все повече към леглото. В този миг зад нея се появи скулпторката, обгърна тялото на приятелката си с две ръце и почна да я дърпа назад. Езикът на Селоу изскочи от устата й и се разтегна. Вилхелми и скулпторката се опитваха да издърпат момичето, всеки от тях я теглеше към себе си. Езикът ставаше все по-дълъг, заприлича на червена ластична лента, изпъната до скъсване. Вилхелми се задъхваше и се заливаше от смях.

— Чудесно! — извика Ирене Мол. — Прилича на теглене на въже. Живеем във века на спорта. — Тя смачка празната кесия и рече: — А сега ще изям теб.

Смъкна с рязко движение пелерината му. Пръстите й се разтваряха като ножици и разрязваха костюма на Фабиан. Той я удари по главата с дръжката на чадъра си. Нападателката се олюля и го пусна.

— Но аз те обичам — прошепна тя и се разплака.

Сълзите напираха като малки сапунени мехури от ъглите на очите й, ставаха все по-големи и по-големи, и засияли с многоцветни отблясъци, се вдигаха във въздуха.

Фабиан стана и продължи по-нататък.

Попадна в една зала без стени. Безброй стъпала се издигаха от единия към другия край на залата. На всяко стъпало имаше хора. Те гледаха заинтригувани нагоре и бъркаха един другиму в джобовете. Всеки крадеше от всекиго. Всеки тършуваше тайно по джобовете на човека, пред себе си и, докато вършеше това, биваше ограбван от този, който се намираше зад него. В залата беше съвсем тихо. И при все това всичко беше в движение. Крадяха усилено и позволяваха да ги ограбват. На най-долното стъпало стоеше едно малко десетгодишно момиченце и измъкваше пъстър пепелник от палтото на човека пред себе си. Внезапно на най-горното стъпало се появи Лабуде. Той вдигна ръце, погледна надолу към стълбата и извика:

— Приятели! Съграждани! Честността трябва да победи!

— То се знае! — изреваха другите в хор и продължиха да тършуват един другиму из джобовете.

— Който е за мен, да вдигне ръка — извика Лабуде.

Присъствуващите вдигнаха ръце. Всеки вдигна една ръка, а с другата не преставаше да краде. Само малкото момиченце от най-долното стъпало вдигна и двете си ръце.

— Благодаря ви! — рече Лабуде и гласът му прозвуча развълнувано. — Настъпва векът на човешкото достойнство. Помнете този час!

— Ти си глупак! — извика Корнелия, която се появи зад Лабуде, влачейки след себе си някакъв едър, красив мъж.

— Най-добрите ми приятели са най-големите ми врагове — тъжно каза Лабуде. — Все ми е едно. Дори ако загина, разумът ще победи.

Проехтяха изстрели. Фабиан вдигна поглед. От всички страни се виждаха прозорци и покриви. И навсякъде стояха мрачни фигури, въоръжени с револвери и картечници.

Хората по стълбището залегнаха, но не престанаха да крадат. Изстрелите трещяха. Хората умираха с ръце в чуждите джобове. Стълбата се задръсти от трупове.

— За такива няма какво да се съжалява! — рече Фабиан на приятеля си. — А сега ела!

Но Лабуде продължаваше да стои под дъжда от куршуми.

— И за мен вече няма какво да се съжалява — промълви той, извърна се към прозорците и покривите и се закани.

От капандурите и стрехите се сипеха изстрели. По прозорците висяха ранени. На върха на един покрив се бореха двама мъже с атлетическо телосложение. Душеха се и се хапеха, докато единият от тях се олюля, и двамата полетяха стремглаво надолу. Чу се как издрънчаха празните им черепи. Самолети бръмчаха остро под тавана на залата и хвърляха върху къщите запалителни факли. Покривите пламнаха. Прозорците бълваха зеленикав дим.

— Защо хората правят така?

Малкото момиченце от универсалния магазин хвана Фабиан за ръка.

— Искат да строят нови къщи — отговори той.

Взе на ръце детето и като прескачаше мъртъвците, заслиза по стълбите. По средата на стълбището се натъкна на един дребен човек. Той стоеше, пишеше цифри в някакъв тефтер и мърдаше устни, сякаш пресмяташе.

— Какво правите? — запита Фабиан.

— Продавам остатъците — гласеше отговорът. — Тридесет пфенига на труп, за по-малко износените характери се доплащат пет пфенига. Упълномощен ли сте да преговаряте?

— Вървете по дяволите! — изкрещя Фабиан.

— По-късно — рече дребният човек и продължи да пресмята.

В подножието на стълбата Фабиан остави малкото момиченце.

— Хайде сега върви си в къщи! — каза му той. Момиченцето тръгна. Подскачаше на един крак и пееше.

Фабиан изкачи пак няколко стъпала.

— Няма да спечеля нито пфениг — мърмореше дребничкият човек, край когото той мина отново.

Фабиан забърза. Горе къщите се срутваха. Високи, буйни пламъци се издигаха над каменните развалини. Пламтящи греди се накланяха бавно и падаха, сякаш потъваха в памук. Все още ехтяха единични изстрели. Сред развалините се промъкваха хора с противогазови маски. Щом двама от тях се срещнеха, вдигаха пушки, прицелваха се и стреляха. Фабиан се огледа. Къде ли беше Лабуде?

— Лабуде! — извика той. — Лабуде!

— Фабиан! — чу се нечий глас. — Фабиан!

— Фабиан! — викаше Корнелия и го разтърсваше. Той се събуди. — Защо викаш Лабуде?

Тя го поглади по челото.

— Сънувах — рече той. — Лабуде е във Франкфурт.

— Да запаля ли лампата? — запита тя.

— Не, заспивай бързо пак, Корнелия, утре трябва да бъдеш хубава. Лека нощ!

— Лека нощ! — отвърна Корнелия.

А сетне и двамата дълго лежаха будни. Всеки знаеше, че другият не спи, но мълчаха.

(обратно)

Шестнадесета глава

Един млад мъж — тъкмо на място. За смисъла на гарите. Корнелия пише писмо.

Когато на другата сутрин Корнелия тръгна за работа, Фабиан седна върху перваза на отворения прозорец. Корнелия носеше под мишница канцеларска чанта и крачеше енергично. Тя имаше работа. Печелеше пари. А той седеше на прозореца и оставяше слънчевите лъчи да го гъделичкат приятно. Слънцето грееше топло, сякаш всичко на тоя свят беше в пълен ред и нищо не го вълнуваше.

Корнелия беше вече далеч. Не биваше да я вика обратно. Ако го стореше и, надвесен през прозореца, й кажеше: „Върни се, не искам да работиш, не искам да отиваш при Макарт!“, тя би му отвърнала: „Какво ти е хрумнало? Дай ми пари или не ме задържай!“ Какво друго би могъл да стори Фабиан — той вдигна поглед към слънцето и му се изплези.

— Какво правите там? — запита госпожа Холфелд.

Беше влязла в стаята му, без Фабиан да я усети.

Фабиан каза недружелюбно:

— Ловя мухи. Тази година са особено едри и хрупкави.

— Няма ли да ходите на работа?

— Оттеглих се на почивка. От първо число на следния месец ще фигурирам в дефицитните параграфи на финансовото министерство като непредвиден преразход.

Затвори прозореца и седна на кушетката.

— Уволнили са ви? — запита тя.

Той кимна утвърдително и извади от джоба си пари.

— Ето осемдесетте марки за идния месец.

Хазайката веднага прибра парите и каза:

— Нямаше защо да бързате толкова, господин Фабиан.

— О, все пак.

Той нареди последните си банкноти и монети на масата, преброи какво му остава и каза:

— Ако вложа капитала си в банка, ще получавам лихва три марки годишно. Едва ли има смисъл.

Хазайката стана разговорлива.

— Вчера един инженер предлагаше във вестника да се понижи с двеста метра нивото на Средиземно море. Тогава щели да се разкрият големи земни площи — също както преди ледниковия период; и ако бъдели заселени, милиони хора щели да намерят там препитанието си. Освен това с помощта на малки бентове щяло да стане възможно осъществяването на пряка железопътна връзка между Берлин и Капщат!

Госпожа Холфелд още отсега бе запленена от предложението на инженера и говореше възторжено.

Фабиан удари тъй по страничната облегалка на кушетката, че над нея затанцува облаче прах.

— Ето ти на! — извика той. — Напред, към Средиземно море! Дайте да му смъкнем нивото! Ще дойдете ли и вие, госпожо Холфелд?

— На драго сърце. От сватбеното си пътешествие не съм ходила нататък. Великолепна местност. Генуа, Ница, Марсилия, Париж. Впрочем Париж не е на Средиземно море. — Тя даде друга насока на разговора: — Сигурно това е натъжило много госпожицата.

— Жалко, че тя излезе, иначе бихме могли да я попитаме.

— Очарователно момиче, и толкова благородно! Според мен прилича на румънската кралица, когато тя беше още млада.

— Отгатнахте! — Фабиан стана и съпроводи хазайката си до вратата. — По всичко изглежда, че тя е дъщеря на кралицата. Но моля, никому нито дума!

Следобед той седеше в редакцията на един голям вестник и чакаше господин Захариас да намери време да го приеме. Господин Захариас беше негов познат, който му бе казал веднъж, след като бяха поспорили за смисъла на рекламата: „Ако ви потрябвам някога, обадете ми се!“

Фабиан прелистваше разсеяно едно от списанията, които служеха за украса на читалнята, и в ума му се въртеше техният тогавашен разговор. Захариас възторжено бе застанал на становището на Херберт Уелс, че една от съществените причини за разрастването на християнската църква била умелата пропаганда. Бе защитавал бойко и твърдението на Уелс, че вече е крайно време рекламата да престане да се занимава само с повишаване на консумацията на сапун и дъвка, и най-сетне да се постави както трябва и в услуга на идеалите. Фабиан бе заявил, че е съмнително доколко човечеството би се поддало на възпитание; и че също тъй съмнително е доколко самите пропагандисти ще се покажат годни за възпитатели на народа и доколко възпитателите ще проявят пропагандаторски талант; на ум и разум можели да се научат само ограничен брой хора, но те и без това си били разумни. Захариас и той почти се бяха скарали, когато най-сетне им хрумна, че спорът им има твърде академичен характер, защото и двата възможни резултата — победата или поражението на идеалистичното просвещение — предполагаха хвърляне на твърде много пари, а никой не дава пари за идеали.

Из лабиринта от коридори деловито сновяха куриери. Металическите тръби изхвърляха с глух шум картонени гилзи. Телефонът на контрольорите непрестанно звънеше. Посетители пристигаха и си отиваха. Чиновници тичаха от стая в стая. Някакъв директор в предприятието слизаше надолу по стълбището заедно с цял щаб верноподани сътрудници.

— Господин Захариас моли да заповядате.

Прислужникът го съпроводи до вратата. Захариас отривисто подаде ръка на Фабиан. Едно от най-ярките качества на този млад човек беше да върши извънредно живо и енергично всичко, за което се заловеше. Въодушевлението бе негов вечен спътник. Независимо дали си миеше зъбите, или разискваше нещо, дали даваше пари, или пък правеше предложения на своя началник, той винаги влагаше всичките си сили и цялото си усърдие. Всеки, който попаднеше около него, се заразяваше от тая пълна липса на чувство за хумор. И тогава един най-незначителен разговор за връзването на вратовръзките изведнъж можеше да се превърне в най-вълнуващата тема на съвременността. Когато обсъждаха делови въпроси със Захариас, началниците му забелязваха колко неимоверно важни са в същност професията им, издателството им, службата им. Нищо не бе в състояние да спре кариерата на този човек. Невероятно беше лично той да допринася нещо съществено. На предприятието служеше като катализатор, на хората около себе си — като стимул. Беше станал абсолютно необходим и още сега, на двадесет и осем години, получаваше две хиляди и петстотин марки месечна заплата. Фабиан му разказа каквото имаше да му казва.

— Няма никакви свободни места — отвърна Захариас, — ас такова удоволствие бих ви услужил. Освен това убеден съм, че ние двамата бихме се погаждали чудесно. Какво да правим? — Той притисна ръце в слепоочията си като някой оракул малко преди да го озари прозрението. — Какво ще кажете за следното: да ви взема като свой личен сътрудник, комуто ще плащам от собствения си джоб? Бих могъл да използувам много добре един способен човек като вас. От мен тук всекидневно очакват десетки хрумвания. А нима аз съм автомат? Какво мога да сторя, като другите имат малко хрумвания? Но ако продължава така, мозъкът ми скоро ще хване мазоли. Напоследък си взех едно мъничко симпатично автомобилче — „Щайер“, шест цилиндъра, със специална каросерия. Всеки ден можем да излизаме с него за няколко часа сред природата и да измътваме по нещо. Обичам да шофирам, това успокоява нервите. Бих могъл да ви отделя триста марки. А щом се освободи някое място тук, веднага ще го вземем. Е?

Но още преди Фабиан да успее да отговори, събеседникът му продължи:

— Не, не става. Ще кажат: Захариас си е наел бял негър. Нямам вяра на никого от тия типове. Всичките дебнат с брадва зад вратата, за да ме праснат по тиквата. Какво да правим? Нищо ли не ви хрумва?

Фабиан каза:

— Бих могъл да застана на Потсдамския площад и да си окача пред шкембето табела, на която да пише например следното: „В момента този млад човек не върши нищо, но опитайте само и ще се убедите, че върши всичко.“ Бих могъл впрочем да нарисувам този текст и на един голям балон.

— Хубаво би било, ако предложението ви беше сериозно! — възкликна Захариас. — Но не струва пукната пара, защото в него не вярвате самият вие. Вие гледате сериозно само на действително сериозните неща, а кой знае дали и на тях. Колко жалко! С вашия талант днес аз щях да бъда главен директор.

Пред хора, които го превъзхождаха, Захариас прилагаше един крайно изтънчен трик: признаваше тяхното превъзходство и дори настойчиво го изтъкваше.

— Каква ми е ползата, че съм по-талантлив? — запита опечалено Фабиан.

Захариас не беше очаквал такъв риторичен въпрос. Достатъчно беше, дето самият той проявява искреност. А ето ти, някой си идва при него, моли за съвет и на всичко отгоре става нахален.

— Жалко е, че ми се сърдите за тази забележка — каза Фабиан. — Не исках да ви обидя. Аз не се гордея особено с талантите си, с тях можах да го докарам само дотам, че да гладувам. А в толкова лошо положение, че да почна да се гордея с тях, ще изпадна едва след две седмици.

Захариас стана и красноречиво придружи своя гост до стълбището.

— Обадете ми се по телефона утре, към дванайсет часа; не, тъкмо тогава съм в съвещание, да речем след два часа. Може би междувременно ще ми хрумне нещо. Довиждане!

Фабиан на драго сърце би потърсил по телефона Лабуде, но той беше във Франкфурт. За нищо на света не би му разправил за грижите си, грижи си имаше и самият Лабуде. Искаше само да чуе познатия глас и толкова. Понякога разговори между приятели за ланския сняг са в състояние да направят чудеса. Майка му си беше заминала. Смешният стар изобретател заедно с пелерината си беше на път към лудницата. Корнелия си беше купила нова шапка, за да се хареса на няколко филмови продуценти. Фабиан беше сам. Как не можеше да избяга от самия себе си до второ нареждане? При все че скиташе безцелно из търговската част на града, след малко се озова пред фирмата, където бе назначена Корнелия. Ядоса се на себе си, продължи по-нататък и се улови, че тайно наднича във всеки шапкарски магазин. Дали тя беше още в службата си? Или пък вече пробваше шапки и джемпъри?

На Анхалтската гара си купи вестник. Човекът в будката му се стори симпатичен.

— Не се ли нуждаете от някой да ви помага? — запита го Фабиан.

— В най-близко време ще трябва да се науча да плета чорапи — каза човекът. — Миналата година оборотът беше двойно по-голям, но пак беше оскъден. Напоследък хората четат вестници само в бръснарниците и кафенетата. Човек би трябвало да стане пекар. В бръснарниците още не са почнали да раздават безплатно хляб.

— Напоследък някой предложил хлябът да се доставя от държавата направо в къщи — също както водата по водопроводните тръби — каза Фабиан. — Внимавайте хубаво, един ден дори и лекарският занаят не ще може да спаси човека от гладна смърт.

— Искате ли един сандвич? — запита будкаджията.

— Ще изкарам някак още една седмица — каза Фабиан, поблагодари и се отправи към гарата.

Зае се да оглежда разписанието. Дали не е най-добре да си купи с последните пари билет и да замине при майка си? Но може би до утре Захариас ще намери някакъв изход?

Когато излезе от гарата и видя отново пред себе си тия безкрайни улици и жилищни блокове, този безнадежден, безмилостен лабиринт, почувствува, че му се завива свят. Облегна се на стената до неколцина носачи и затвори очи. Но сега почна да го мъчи глъчката. Струваше му се, че трамваите и автобусите се врязват право в средата на стомаха му. Върна се пак назад, изкачи стъпалата до чакалнята и опря там глава в една твърда пейка. След половин час се почувствува по-добре. Отиде до трамвайната спирка, върна се в къщи, просна се върху кушетката и веднага заспа.

Вечерта се събуди. Вратата на преддверието шумно се затръшна. Дали не се връщаше Корнелия? Не, някой се спущаше бързо надолу по стълбището.

Веднага отиде в другата стая и се стъписа от ужас.

Гардеробът беше отворен. Беше празен. Куфарите липсваха. Фабиан светна лампата, при все че едва беше почнало да се здрачава. На масата, затиснато с вазата, където цветята чакаха да бъдат изхвърлени, имаше писмо. Той поклати глава, взе писмото и се върна в стаята си…

„Мили Фабиан,

Не е ли по-добре да си отида твърде рано, отколкото твърде късно? Току-що стоях до теб, край кушетката. Ти спеше, спиш и сега, докато ти пиша. На драго сърце бих останала, но представи си, че останех! Само след няколко седмици ти ще бъдеш съвсем нещастен. Теб те потиска не самата тежест на немотията, а мисълта, че немотията може да стане толкова тежка. Докато си бил сам, нищо не е било в състояние да те сломи. Сега отново ще бъде тъй. Много ли тъжиш?

Възнамеряват да ме включат в следващия филм. Утре ще подпиша договор. Макарт ми нае две стаи. Невъзможно е да се избегне. Говореше за тия неща тъй, сякаш се касае за чувалче брикети. Петдесетгодишен е и прилича на твърде добре облечен пенсиониран боксьор. Чувствувам се тъй, сякаш съм продала трупа си на анатомията, за да го изследват след смъртта ми. Дали все пак да вляза още веднъж в стаята ти и да те събудя? Не, ще те оставя да спиш. Аз няма да пропадна. Ще си представям, че ме преглежда лекарят. Нека се занимава с мен, щом като няма друг изход. От калта човек може да излезе само като се окаля. А нали ние искаме да излезем!

Пиша: ние. Разбираш ли ме? Аз те напускам, за да мога да остана с теб. Ще продължиш ли да ме обичаш и занапред? Ще искаш ли и занапред да ме виждаш и да ме държиш в прегръдките си въпреки другия? Утре следобед, от четири часа нататък, ще те чакам в кафене «Шотенхамл». Какво ли ще стане с мен, ако не дойдеш?

Корнелия.“

Фабиан стоеше на мястото си и не помръдваше. Все повече се смрачаваше. Почувствува болки в сърцето. Вкопчил се беше с ръце за страничните облегалки на креслото тъй, сякаш не искаше да позволи на някакви призраци да го отвлекат. Съвзе се. Писмото бе паднало върху килима и сега блестеше сред мрака.

— А аз бях решил да се променя, Корнелия — прошепна Фабиан.

(обратно)

Седемнадесета глава

Фабиан тръгва по приключения. Изстрели на площад „Вединг“. Северният парк на чичо Пеле.

Същата вечер той отпътува с подземната железница към северната част на града. Стоеше до прозореца на вагона и гледаше втренчено в тъмния тунел, гдето от време на време проблясваха и се губеха малки лампи. Взираше се в оживените перони на подземните гари. Взираше се — щом влакът се измъкнеше от тунела — в сивите редици от къщи, в мрачните преки улички и в осветените стаи, гдето край масите седяха чужди хора и чакаха съдбата си. Гледаше втренчено надолу, към блестящата плетеница от железопътни релси, над които се носеше; към железопътните гари, гдето композициите от червени спални вагони пъшкаха, готвейки се за далечното пътуване, което им предстоеше; към безмълвната Шпрее, към покрива на театъра, оживен от ярки светлинни реклами, и към беззвездното, виолетово небе над града.

Фабиан виждаше всичко това така, сякаш през Берлин преминаваха само очите и ушите му, а самият той бе далеч, много далеч. Погледът му беше напрегнат, ала сърцето му бе безчувствено. Дълго бе стоял в своята мебелирана стая. Нейде из този необозрим град Корнелия лежеше в едно легло с някакъв петдесетгодишен човек и покорно затваряше очи. Къде беше тя? Искаше му се да срине стените на всички къщи, докато намери двамата. Къде беше Корнелия? Защо го беше обрекла на това проклето бездействие? Защо беше сторила това тъкмо в един от редките мигове, когато той бе почувствувал подтик към действие? Тя не го познаваше. Бе предпочела да постъпи неправилно, вместо да му каже: „Постъпи правилно ти“. Сигурно смяташе, че той ще предпочете да изтърпи хиляди удари, отколкото да вдигне някога сам ръка. Не знаеше, че той копнее да изпълнява своите задължения и да поема отговорност. Но къде бяха хората, към които би изпълнявал на драго сърце задълженията си? Къде беше Корнелия? Тя великодушно му подаряваше същата онази свобода, от която го беше освободила. Случаят беше довел в ръцете му човек, за когото най-сетне можеше да действува, и сега този човек го тласкаше обратно към нежеланата, проклета свобода. Случаят бе помогнал и на двамата, а сега и на двамата не можеше да се помогне. В онзи миг, когато работата му доби смисъл, защото бе намерил Корнелия, той изгуби работата. И понеже изгуби работата, изгуби и Корнелия.

Жаден, той бе държал в ръката си съд за вода и не беше желал да го носи, защото съдът беше празен. И тогава, когато почти бе изгубил всякаква надежда, съдбата се бе смилила и беше напълнила съда. И той се беше надвесил над него и най-сетне щеше да пие. „Не — казала бе тогава съдбата, — не, ти не държеше съда с желание!“ И бяха избили съда от ръцете му и водата изтече през шепите му на земята.

Ура! Сега беше свободен. Изсмя се тъй високо и злобно, че останалите пътници, неприятно изненадани, се дръпнаха от него. Слезе. Безразлично бе къде ще слезе, нали беше свободен — Корнелия, дявол знае къде, си осигуряваше посредством спане кариера или отчаяние, или и двете заедно.

На „Шосещрасе“, по дължината на полицейските казарми, той видя през отворените врати зелени автомобили, проблясваха прожектори. Полицаи се катереха по колите и заставаха решително, в безмълвна колона. Няколко автомобила запърпориха в северна посока. Фабиан тръгна след тях. Улицата гъмжеше от хора. След колите се носеха подвиквания. Подвиквания, тежки като камъни. Полицаите гледаха право пред себе си.

На площад „Вединг“ те препречиха „Райникендорферщрасе“, по която се приближаваха работнически тълпи. Зад веригата, заградила пътя, конни полицаи чакаха заповед за атака. Униформени пролетарии чакаха с щурмови ремъци под брадичката цивилните пролетарии. Кой ги тласкаше едни срещу други? Работниците бяха наблизо, все по-силно звучаха песните им, и ето че полицията тръгна напред с бавна, отмерена крачка, на метър разстояние от човек до човек. Яростен вой смени песента. Не можеше да се види точно какво става, но от шума, от начина, по който нарастваше той, се долавяше, че там, отпред, работниците и полицията ей сега ще се сблъскат. След минута писъци потвърдиха предположението. Бяха се срещнали, полицията вече атакуваше. И сега конните редици се люшнаха напред, прекосиха в тръс празното пространство, копитата им тракаха ритмично върху паважа.

Нейде отпред отекна изстрел. Пръснаха се счупени стъкла. Конете се понесоха в галоп. Хората от площад „Вединг“ се опитаха да нахлуят след тях. Втора верига от постове препречи достъпа към „Райникендорферщрасе“, почна бавно да се придвижва напред и очисти площада. Полетяха камъни. Някакъв старши беше ранен с нож. Полицаите вдигнаха гумените си палки, втурнаха се напред бегом. С три камиона им докараха подкрепление. Нови полицаи наскачаха от бавно движещите се коли. Работниците бяха принудени да побягнат, спряха отново по най-отдалечените краища на площада и по улиците, които се вливаха в него. Фабиан си проби път през тая жива стена и продължи пътя си. Шумът се отдалечаваше. През три улици по-нататък навсякъде цареше спокойствие и ред.

Пред една врата стояха няколко жени.

— Хей, вие! — извика едната от тях. — Вярно ли е, че на „Вединг“ имало пердах?

— Взимат си мярка едни на други — отговори той и отмина.

— Да пукна, ако Франц не е пак там — извика жената. — Ах, само да ми се върнеш у дома!

Сред редицата на фасадите, там, където най-малко би могло да се очаква, между стари, солидни блокове с жилища под наем, имаше панаир, наречен „Северният парк на чичо Пеле“. Музика на латерни заглушаваше разговорите на момичетата, които, хванати ръка за ръка, се разхождаха в дълга верига пред входа. Младежи, влезли в ролята на отчаяни смелчаци, сновяха наоколо с накривени каскети и подвикваха дързости. Момичетата се кискаха поласкани и даваха недвусмислени отговори.

Фабиан влезе през вратата. Обстановката беше като в сушилня на открито. Ацетиленовите пламъчета примигваха и оставяха алеите и бараките в полумрак. Земята бе лепкава и обрасла с кичури трева. Поради недостатъчна клиентела въртележката бе покрита с платнища. По алеята пред бараките крачеха мъже с груби якета, стари жени със забрадки и деца, които отдавна трябваше да са в леглата.

Чуваше се тракането на рулетка. Хората стояха плътно скупчени около нея и не откъсваха погледи от въртящия се диск. Той забави своите обороти, подмина още няколко номера и спря.

— Двайсет и пет! — извика човекът, който съобщаваше номерата.

— Ето, ето!

Някаква възрастна жена с очила на носа вдигна високо билета. Подадоха й печалбата. Какво бе спечелила? Половин килограм захар на бучки.

Колелото отново забръмча:

— Седемнайсет!

— Хей, това съм аз!

Млад човек размаха билета си. Получи сто грама кафе на зърна.

— Нещо за мама — рече доволен той и си отиде.

— Сега идва редът на голямата печалба! Който спечели, може да избира!

Колелото забави хода си, изтрака, спря, не, превъртя се с още няколко номера.

— Девет!

— О, тук!

Млада фабрична работничка плесна с ръце. Зачете списъка на печалбите.

— Главната печалба се състои от две кила първокачествено пшенично брашно или половин кило краве масло, или триста грама кафе на зърна, или седемстотин и петдесет грама бекон.

Работничката поиска да й дадат половин кило краве масло.

— Не е малко за десет пфенига — извика тя. — Заслужава човек да си го вземе.

— Започва следващото теглене — изрева човекът край рулетката. — Кой не е играл още, кой иска пак да играе? Хей, бабо! Тук е Монте Карло за бедняците! Никаква марка, никаква половин марка, само десет пфенига!

Отсреща имаше друго подобно заведение. Само че томболата там се разиграваше за месо и наденици и билетите струваха двойно по-скъпо.

— Главната печалба, уважаеми дами и господа, този път главната печалба е половин хамбургска гъска! — крещеше съпругата на някакъв месар. — Двайсет пфенига, само малко смелост, моите хора!

Помощникът й режеше с огромен нож тънки парченца кървавица и ги раздаваше за проба на ония, които купуваха билети. Устата на останалите се наливаха със слюнки. Бързо измъкваха по двадесет пфенига от портмонетата и протягаха ръка.

— Какво ще кажеш за печена гъска? — обърна се към жена си някакъв мъж без връзка и без яка.

— Жалко ще бъде за парите — каза тя. — Ние нямаме късмет, Вилем.

— Чакай — рече той, — понякога все пак е забавно.

Купи един билет, пъхна в устата на жена си късчето кървавица, което му подадоха, и впери в колелото поглед, изпълнен с очакване.

— С това тегленето започва! — извика съпругата на месаря.

Колелото забръмча. Фабиан продължи пътя си. „Хиподром и танци“ беше написано над една голяма палатка. 20 пфенига вход. Той влезе. Заведението се състоеше от два кръга. Горният от тях стърчеше като наколно жилище под купола и на него се танцуваше. По средата му се намираше духов оркестър, който свиреше тъй, сякаш музикантите бяха скарани помежду си. Момичета стояха облегнати на парапета. Младите мъже посягаха към тях. Не се церемониха много. Другият кръг представляваше настлан с пясък манеж, гдето под звуците на оркестъра се носеха в тръс три съвсем закъсали кранти. Да не заспят ги възпираше само ръководителят на манежа, който бе нагизден с цилиндър, размахваше камшик и повтаряше:

— Хоп!

Върху дребен, бял едноок кон яздеше в мъжка стойка някаква жена. Полата й се беше дръпнала над коленете. Яздеше по немски маниер и всеки път, когато паднеше върху седлото, се засмиваше.

Фабиан седна край манежа и изпи една бира. Щом наближеше да мине покрай него, ездачката смъкваше полата си. Начинанието й беше безсмислено. Полата тутакси се дръпваше пак нагоре. Когато мина за четвърти път край масата на Фабиан, тя се усмихна леко и не смъкна полата си. При петата обиколка белият кон спря пред масата и втренчи сляпото си око в бирената чаша.

— Там няма захар — рече жената и погледна Фабиан право в лицето.

Ръководителят на манежа изплющя с камшика и дребното бяло конче потегли отново.

Щом слезе от седлото, жената се настани уж случайно на съседната маса, малко косо спрямо Фабиан, така че телесните й достойнства да не му убягнат.

Погледът му се спря върху нейната фигура и болката отново се пробуди като след упойка. Къде беше Корнелия? Дали обятията, в които лежеше сега, й бяха противни? Дали не изпитваше удоволствие в някое чуждо легло, докато той седеше тук? Скочи. Столът се прекатури. Жената от съседната маса отново го погледна право в лицето, очите й се разшириха, устата й се закръгли и се отвори леко, езикът й навлажни горната устна.

— Ще дойдете ли? — запита без да ще той.

Тя дойде. Не говориха много, отидоха в „театъра“. Това беше жалка дъсчена барака. „Гастрол на изтъкнати певци от «Рейнско злато». Пушенето е позволено. На вечерните представления децата нямат право на място“ — пишеше отвън.

Бараката бе полупразна. Зрителите седяха с шапки на глави, пушеха цигари и трогнати до сълзи гледаха в тъмнината ненадминато глупавата и лъжлива романтика, която им представяха срещу тридесет пфенига. Те проявяваха към долнокачествената магия на декора повече съчувствие, отколкото към собствената си зла съдба.

Фабиан обгърна с ръка раменете на непознатата жена. Тя се притисна към него и задиша тежко, така че той да я чуе. Пиесата беше много тъжна. Един весел студент — тая роля играеше лично директорът Блаземан, посивял мъж, надхвърлил петдесетте — се прибираше всяка сутрин у дома си пиян. Причина за това бе проклетото шампанско. Той пееше студентски песни, поръчваше си херинги с оцет, бе смъмрен надлежно от портиерката, а след това подари на една стара и болна от подагра придворна певица последния си талер, за да се откаже от пеенето.

Ала съдбата не спеше — тя крачеше с бързи стъпки напред. Старата придворна певица се оказа не друга — пък и коя ли друга можеше да се окаже — а майката на петдесетгодишния студент! Дванадесет дълги години той не бе я виждал, получаваше всеки месец от нея пари и смяташе, че майка му продължава, както на времето, да бъде придворна оперна певица. Естествено, той не я позна. Но майчините очи са по-зорки, тя веднага разбра: това е той и никой друг. Конфликтите в драмата обаче се позабавиха. Заплете се една любовна история. Студентът обичаше и беше обичан; последното вършеше госпожица Мартин, онази чудно красива шивачка, която живееше отсреща, въртеше, шевната машина и пееше като чучулига. Пеещата чучулига Елен Мартин тежеше поне сто кила. Тя изскочи иззад кулисите тъй грациозно, че подът на сцената се огъна под нея, и почна да пее куплети заедно с директора Блаземан. Началото на дуета, пожънал най-голям успех, гласеше:

Щастие мое, ах, щастие златно, грееш в живота ми ти благодатно…

Младата двойка, която общо трябва да имаше стотина лазарника, се въртеше тромаво нагоре-надолу из двора, който минаваше тук за сцена; сетне той й обеща брак, ала тя се натъжи, защото разбра, че имал вземане-даване с разни стари придворни певици. После изпяха следващите куплети.

Хората изръкопляскаха. Жената, която Фабиан бе обгърнал с ръка, се поизвърна леко.

— Ах, колко е хубаво! — каза тя.

Навярно имаше пред вид пиесата.

В залата отново се възцари тържествена тишина. Старата, прегърбена и болна от подагра придворна певица, която даваше възможност на сина си да следва медицина и да се числи към някаква аристократична студентска корпорация, се заклатушка иззад кулисите, добра се с мъки и усилия до двора, вдигна показалец, пианистът се подчини и ето че се разнесе началото на една трогателна майчина песен.

— Да тръгваме — рече Фабиан.

— Вече? — запита изненадана тя, но го последва.

— Тук живея — заяви тя пред една голяма къща на „Мюлерщрасе“.

Отключи вратата. Той рече:

— Ще се кача и аз.

Тя се възпротиви, но думите й не прозвучаха убедително. Той я тикна в коридора.

— Но какво ще кажат хазаите? Ох, колко сте необуздан! Само че съвсем тихо, нали?

На вратата пишеше: Хетцер.

— Защо в стаята ти има две легла? — запита той.

— Шт, може да ни чуят — прошепна тя. — Хазаите нямат къде да си приберат мебелите.

Фабиан се съблече.

— Не се превземай толкова — рече той.

Тя, изглежда, смяташе кокетството за неизбежно и се преструваше на презряла девица. Изгаси осветлението и едва тогава се съблече.

— Аз съм продавачка в един магазин за ръкавици — разказваше му малко по-късно тя. А след още половин час запита: — Искаш ли да останеш до утре сутринта?

Той кимна утвърдително.

Тя му разказа куп маловажни неща, запита го къде живее, наричаше го „миличък“. Той разгледа мебелировката. Освен леглата, в стаята заемаха своите места и една страстно извита плюшена кушетка, умивалник с мраморна плоча, отвратителна цветна репродукция, на която някаква млада, пухкава жена седеше по нощница върху кожа от бяла мечка и си играеше с розово бебе, и един гардероб с огледало на вратата, в което човек не можеше да се огледа както трябва.

„Къде си Корнелия?“ — мислеше с болка той.

Жената коленичи до него, разгледа с разширени очи равнодушното му лице и го целуна.

След като тя, уморена до смърт, заспа, Фабиан продължаваше да лежи буден, сам в чуждата стая, взираше се напрегнато в тъмнината и мислеше:

„Корнелия, какво сторихме?“

(обратно)

Осемнадесета глава

Телешки дроб, но без жили. Той й казва мнението си. Един търговски пътник изгубва търпение.

— Излъгах те — каза на следната утрин жената. — Аз изобщо не ходя на работа. И жилището е мое. И ние с тебе сме съвсем сами. Ела в кухнята.

Наля кафе, намаза филийки с масло, потупа го нежно по бузата, развърза престилката си и седна до него край кухненската маса.

— Услажда ли ти се? — запита го тя, при все че той не ядеше. — Блед си ми, миличък. Но в това няма нищо чудно. Хайде, хапни си сега хубавичко.

Сложи глава на рамото му и издаде напред устни като гимназистка.

— Ти се боеше, че може да ти открадна кушетката, така ли? — запита Фабиан. — А защо в спалнята ти има две легла?

— Омъжена съм — каза тя. — Мъжът ми е търговски представител на една трикотажна фирма. В момента е в Ренания. След това ще ходи във Вюртемберг. Ще пътува най-малко още десет дни. Искаш ли да останеш дотогава?

Той почна да пие кафето си и не отговори.

— Но аз се нуждая от някого — заяви буйно тя, сякаш й бяха възразили. — Него го няма никога тук. Стой тия десет дни при мене. Настани се удобно. Аз готвя добре. Имам и пари. Какво искаш да ядем днес за обед?

Тя почна да шета и от време на време поглеждаше страхливо към него.

— Обичаш ли телешки дроб с пържени картофи? Защо не отговаряш нищо?

— Имате ли телефон? — запита той.

Тя му каза, че може да се обади от месарницата на Рариш и го запита дали иска да донесе четвърт кило пресен телешки дроб без жили. После му даде пари, отвори предпазливо вратата на антрето и тъй като по стълбите нямаше никой, пусна го да излезе.

— Четвърт кило пресен телешки дроб, но без жили — каза той в месарницата.

После, докато му приготвяха поръчката, потърси по телефона Захариас. Телефонът беше омазнен.

— Не — заяви Захариас, — нищо не ми е хрумнало още. Но не губя надежда, смешно би било, ако се отчаем, нали, драги. Знаете ли какво, наминете утре пак насам. Понякога тия работи стават бързо. В най-лошия случай ще си побъбрим малко. Съгласен ли сте? Довиждане.

Фабиан взе телешкия дроб. Хартията бе окървавена. Плати и тръгна обратно, като носеше внимателно пакета. Съседката лъскаше дръжката на вратата и това го принуди да се изкачи до четвъртия етаж. След няколко минути слезе пак. Жената, с която беше прекарал нощта, му отвори още преди да бе позвънил и го притегли бързо вътре.

— Слава богу! — прошепна тя. — Мислех си вече, че оная клюкарка ще ни пипне. Седни в дневната, мили. Искаш ли да прегледаш вестника? В това време аз ще разтребя.

Той остави на масата парите, които му беше върнал месарят, седна в дневната и зачете вестника. Чу, че жената пееше. След известно време тя му донесе цигари и вишновка и погледна над рамото му.

— В един часа ще ядем — каза тя. — Дано да се чувствуваш удобно.

После пак изчезна оттатък и продължи да пее. Той зачете полицейското съобщение за размириците по „Райникендорферщрасе“. Старшията, когото бяха намушкали с нож, умрял в болницата. Трима от демонстрантите били тежко ранени. Неколцина други били арестувани. Редакцията пишеше за безотговорните елементи, които непрестанно се опитвали да подбуждат към бунт безработните, както и за важната задача на полицейските органи. Бюджетът на полицията не бивало да се намалява, при все че известни среди постоянно се опитвали да внушават това. Вестникът пишеше, че събития като вчерашните очевидно показвали колко необходимо било да се мисли и да се действува профилактично.

Фабиан огледа малката стая. Навсякъде по мебелите, където имаше възможност за това, се виждаха сложни завъртулки. На красивия шкаф имаше три класьора за писма. Върху масата блестеше пъстра стъклена талерка, перчеше се горделиво и съдържаше картички с изгледи. Фабиан взе най-горната картичка. На нея се виждаше Кьолнската катедрала и това го накара да си спомни за своя плакат за цигари.

„Мила Муки — прочете той, — добре ли си, стигат ли ти парите? Успях да получа много хубави поръчки, утре продължавам за Дюселдорф. Поздрави и целувки. Курт.“

Остави картичката и изпи чаша вишновка.

На обед, за да не развали настроението на Муки, изяде всичко, което му беше сипала. Тя се зарадва тъй, сякаш някое куче беше изблизало до дъно копанката си. След това имаше кафе.

— Нищичко ли няма да ми разкажеш за себе си, мили? — запита го тя.

— Не — каза той и отиде в дневната.

Жената тутакси го последва. Фабиан бе застанал до прозореца.

— Ела на кушетката — каза тя. — Може да те видят отвън. И не се сърди.

Той седна на кушетката. Тя донесе кафето и седна до Фабиан.

Към три часа той си тръгна.

— Ще дойдеш ли пак? — Беше застанала пред него, оправяше роклята и чорапите си и го гледаше умолително. — Закълни се, че ще дойдеш.

— Навярно ще дойда — каза той. — Не мога да обещая.

— Ще те чакам за вечеря — заяви жената, сетне отвори входната врата.

— Бързо! — прошепна му тя. — Въздухът е чист!

Фабиан се спусна надолу по стълбата. „Въздухът е чист!“ — помисли си той и изпита отвращение от къщата, която напускаше. Отиде с трамвай до големия звездовиден площад, прекоси парка „Тиргартен“ до Бранденбургската врата, поскита безцелно из него; рододендрите цъфтяха. Озова се в „Алеята на победите“. Династията на Хохенцолерните и скулпторът Бегас изглеждаха несъкрушими.

Стигнал до кафене „Шотенхамл“, Фабиан направи кръгом. Какво толкова имаше да говорят? Късно беше вече за разговори. Продължи по-нататък, излезе на улица „Потсдам“, спря нерешително на Потсдамския площад, тръгна нагоре по улица „Белвю“ и се озова отново пред кафенето. И този път вече влезе. Корнелия седеше там, сякаш го чакаше от години, и леко му махна с ръка.

Фабиан седна. Корнелия хвана ръката му.

— Не вярвах, че ще дойдеш — каза му плахо тя.

Той мълчеше и гледаше встрани от нея.

— Не постъпих добре, нали? — прошепна Корнелия и сведе глава.

В кафето й капнаха сълзи. Тя тикна чашата настрана и избърса очите си.

Фабиан отмести поглед от масата. Стените между двете стълби, които водеха с барокови завъртулки към горния етаж, бяха населени с множество пъстри папагали и колибри. Птиците бяха от стъкло. Бяха накацали върху стъклени лиани и клони и чакаха вечерта и нейните лампи, за да заблести, чупливата джунгла, сред която се намираха.

Корнелия прошепна:

— Защо не ме поглеждаш?

Сетне притисна носната кърпичка до устата си. Риданието й звучеше тъй, сякаш нейде далече хлипа отчаяно дете. Заведението беше празно. Посетителите седяха отвън, под големи червени чадъри. Наблизо имаше само един келнер.

Фабиан се вгледа в лицето на Корнелия. Очите й трепкаха от вълнение.

— Кажи най-сетне една дума — проговори пресипнало тя.

Устата му бе пресъхнала. Гърлото му се беше свило. С усилие успя да преглътне.

— Кажи една дума — повтори съвсем тихо тя и сключи ръце върху покривката на масата, между никеловите прибори. — Какво ще стане от мен? — прошепна тя, сякаш говореше на себе си и той вече не беше при нея. — Какво ли ще стане от мен?

— Една нещастна жена, на която й върви отлично — каза той прекалено високо. — Нима това те изненадва? Нима не си дошла тъкмо с тая цел в Берлин? Тук се прави размяна. Който иска да получи, трябва да даде — каквото има.

Почака малко, но Корнелия мълчеше. Тя извади пудриерата от чантата си, но я остави неразтворена. Той отново се бе овладял. Чувството му, което лесно се поддаваше на умора, се уталожи и отстъпи пред напора да постави нещата в ред. Почна да гледа на станалото като на непоносимо разхвърляна стая и се залови да разтребва — хладнокръвно и с дребнава педантичност.

— Ти дойде тук с намерения, които се осъществиха по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Намери един влиятелен човек, който те финансира. Той не само те финансира, а ти създава и възможности да напреднеш в работата. Не се съмнявам, че ще имаш успех. А и той ще си получи обратно парите, които, тъй да се каже, е вложил в теб. По този начин и самата ти ще спечелиш пари, така че един ден ще можеш да кажеш: „Уважаеми господине, сега сме квит.“

Фабиан се смая. Уплаши се от самия себе си и помисли: „Оставаше само да произнеса и препинателните знаци“.

Корнелия го гледаше тъй, сякаш го виждаше за пръв път. После разтвори пудриерата, взря се в малкото, кръгло огледалце и прокара по разплаканото си, детински учудено лице бялото пухче. Кимна му, че може да продължи.

— Какво ще стане после — каза той, — какво ще стане, след като няма да имаш вече нужда от Макарт, не може да се каже отсега, пък и не подлежи на разискване. Ти ще работиш, а когато една жена работи, почти не й остава време за друго. Успехът ще бъде все по-голям, амбицията ще расте; колкото по-високо се качва човек, толкова по-голяма е и опасността от падане. Навярно той не ще бъде единственият. Винаги се намира по някой мъж, който препречва пътя на жената и с когото тя трябва да легне, ако иска да го прескочи. Ще свикнеш с това, ти вече се справи с вчерашния прецедент.

„Аз вече плаках, а той продължава да сипе удари върху мен“ — помисли си смаяна тя.

— Но аз не смятам да говоря за бъдещето — каза Фабиан и направи с ръка движение, сякаш се мъчи да задуши мислите си. — Остава да се обсъди само миналото. Вчера, когато си отиде, ти не ме попита. Защо те интересува отговорът ми сега? Знаеше, че ми пречиш. Знаеше, че искам да се отърва от тебе. Знаеше, че горя от желание да имам любовница, която да печели в чужди легла парите, с които аз не разполагам. Ако във всичко това ти беше права, това би значело, че аз съм негодник. А ако аз не съм негодник, значи всичко, което стори ти, е погрешно.

— Всичко беше погрешно — каза тя и стана. — Сбогом, Фабиан.

Той тръгна след нея твърде недоволен от себе си. Беше я засегнал, имаше право да го стори, но нима тази причина беше достатъчна? На улица „Тиргартен“ я настигна. Вървяха мълчаливо и всеки съжаляваше себе си и другия. Фабиан си помисли още: „Какво да й отговоря, ако ме запита сега: «Да се върна ли при теб?» В джоба ми има още петдесет и шест марки.“

— Толкова страшно беше вчера — каза внезапно тя. — Толкова отвратително беше! И какво ли ще стане, когато ти вече не ме обичаш? Тъкмо сега не биваше да имаме повече грижи, а ето че те станаха по-големи, отколкото преди. Какво ще правя сега, след като знам, че вече не искаш да ме видиш?

Той хвана ръката й.

— Преди всичко, съвземи се. Рецептата е стара, но помага. Вече си турила главата си в торбата — внимавай поне да не излезе, че е било напразно. И извинявай, че преди малко те обидих.

— Да, да. — Тя все още бе тъжна и при все това отново весела. — Може ли утре следобед да дойда при теб?

— Добре — рече той.

Тогава тя го прегърна посред улицата, целуна го, прошепна: „Благодаря ти!“ и побягна разплакана.

Той остана неподвижен на мястото си. Някакъв минувач извика:

— Щастливец!

Фабиан изтри устата си с длан и почувствува гадене. До какво ли се бяха докосвали междувременно устните на Корнелия? И нима имаше някаква полза от това, че тя беше измила зъбите си? Можеше ли отвращението му да се повлияе от хигиената?

Прекоси улицата и влезе в парка. Най-добрата грижа за чистотата на тялото бе нравствеността. Не беше достатъчно само да правиш гаргара с кислородна вода.

И едва тогава му хрумна къде бе прекарал миналата нощ самият той.

Не искаше да се връща на „Мюлерщрасе“. Но самата мисъл за собствената му стая, за любопитството на вдовицата Холфелд, за празната стая на Корнелия и за дългата самотна нощ, която го очакваше, докато Корнелия щеше да му изневерява за втори път, го тласна по улиците в северна посока, към „Мюлерщрасе“, към оная къща и при жената, която не искаше вече да вижда.

Тя засия. Горда беше, че се е върнал, радваше се, че го има отново до себе си.

— Тъй трябва — каза тя вместо поздрав. — Ела, сигурно си гладен!

Беше сложила масата в дневната.

— Иначе се храним в кухнята — рече му тя. — Но защо му е тогава на човек тристайно жилище?

Имаше салам, шунка и сирене. Внезапно тя остави вилицата и ножа, каза „Окус-фокус!“ и измъкна бутилка мозелско вино. Напълни чашите и се чукна с него.

— За нашето дете! — извика тя. — Дано да бъде като тебе.

Изпи чашата до дъно, наля си пак и очите й светнаха.

— Какво щастие, че те срещнах — възкликна тя и се обеси на шията му.

В този миг вън издрънчаха ключове. Откъм коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори. В стаята влезе среден на ръст, набит мъж. Жената подскочи от мястото си. Неговото лице се навъси.

— Наздраве на всички присъствуващи! — каза той и пристъпи към жената.

Тя почна да се отдръпва заднешком, и преди той да беше успял да стигне до нея, бързо отвори вратата на спалнята, намери се с един скок вътре, затръшна вратата и сложи резето. Човекът извика:

— Има време да си видим после сметките и с тебе!

След това се извърна към Фабиан, който се бе изправил смутено, и каза:

— Моля, разположете се спокойно на мястото си. Аз съм съпругът.

Известно време седяха един срещу друг, без да проговорят нито дума. След това човекът взе в ръка шишето с мозелското вино, огледа етикета му от всички страни и си наля една чаша. Изпи я и каза:

— През тоя сезон влаковете са страшно претъпкани.

Фабиан кимна утвърдително.

— Но виното е добро. Услади ли ви се? — запита човекът.

— Не разбирам особено много от бели вина — заяви Фабиан и стана.

Мъжът тръгна след него.

— Отивате ли си вече? — запита той.

— Не бих искал да досаждам повече — отвърна Фабиан.

Внезапно търговският представител сграбчи с две ръце шията му и почна да го души. Фабиан го удари с пестник по зъбите. Човекът го пусна, седна и се хвана за бузата.

— Извинявайте много! — каза печално Фабиан.

Човекът махна с ръка, изплю в носната си кърпичка нещо червено и бе зает изцяло със себе си.

Фабиан напусна жилището. Къде да иде сега? Отправи се с трамвай към дома си.

(обратно)

Деветнадесета глава

От отчаяние Фабиан се прибира у дома. Какво ли може да иска полицията? Една тъжна гледка.

При все че Фабиан отключи вратата съвсем тихо, госпожа Холфелд го посрещна в коридора. Тъй като беше вечер, тя носеше пеньоар и бе извънредно развълнувана.

— Нарочно оставих вратата на стаята си отворена, та да ви чуя — каза тя. — Криминалната полиция беше тук. Искаха да ви откарат.

— Криминалната полиция? — запита той изненадан. — Кога идваха тук?

— Преди три часа, а преди един час още веднъж. Трябва да им се обадите незабавно. Аз, естествено, им разказах, че нощес не сте се прибирали в къщи и че вчера госпожица Батенберг, без да каже думичка, е опразнила стаята и е изчезнала.

Вдовицата искаше да пристъпи крачка към него, вместо това отстъпи крачка назад.

— Ужасно е — промълви силно развълнувана тя, — какви каши сте забъркали?

— Драга госпожо Холфелд — отвърна Фабиан. — Явно е, че фантазията ви я прихваща нещо. Ще ви се една малка любовна драма с трагичен завършек, нали? Снимките на госпожа Холфелд в траур, в качеството си на свидетелка, и на нейните двама наематели — отпечатани във всички вестници; убиецът Фабиан на подсъдимата скамейка… Я не си въобразявайте подобни дивотии!

— Е — каза тя, — мен в същност не ме засяга.

Неговата студенина я обиди дълбоко. Две години беше живял при нея този човек. Нима не го беше гледала, нима не се беше грижила за него като за собствен син? А сега той дори не намираше за необходимо да й каже какво тежи на сърцето му.

— Къде трябва да се обадя? — запита той.

Хазайката му подаде едно листче. Фабиан прочете адреса.

— Ето на! — възкликна тържествуващо тя. — Защо пребледняхте така?

Той отвори с рязко движение вратата и се втурна надолу по стълбите. На „Нюрнбергерплац“ спря едно такси, каза адреса и добави:

— Карайте колкото може по-бързо!

Колата бе стара и раздрънкана, друсаше дори по асфалта. Фабиан дръпна междинното стъкло:

— Карайте по-бързо! — извика той.

Сетне се опита да запуши, но ръката му трепереше и вятърът гасеше запалените кибритени клечки. Облегна се назад и затвори очи. От време на време ги отваряше, за да види къде се намират. Тиргартен, Тиргартен, Тиргартен, Бранденбургската порта, Унтер ден Линден. На всеки ъгъл трябваше да спират. На всеки светофар, към който се приближаха, блясваше червена светлина. Струваше му се, че си пробиват път през гъста, лепкава глина. След „Фридрихщрасе“ стана малко по-добре. Университетът, държавната опера, катедралата и дворецът най-сетне останаха зад гърба им. Колата сви вдясно. Спря. Фабиан плати и стремително се втурна в къщата.

Отвори му непознат мъж. Фабиан каза името си.

— Най-после — рече непознатият. — Аз съм криминалният комисар Донат. Без вас не сме в състояние да продължим следствието.

В първата стая седяха пет млади дами, а заедно с тях — един полицай. Фабиан позна Селоу и скулпторката.

— Най-сетне! — каза Селоу.

Стаята бе много разхвърляна, по пода се търкаляха чаши и бутилки.

В съседната стая някакъв млад човек стана от стола зад писалището.

— Моят помощник — обясни комисарят.

Фабиан се огледа и се изплаши. На кушетката лежеше Лабуде, бял като платно, със затворени очи. В слепоочието му имаше дупка. Изтеклата кръв беше слепила косите му.

— Щефан — тихо промълви Фабиан и седна до трупа. Сложи длан върху вкочанените ръце на приятеля си и поклати глава. — Щефан — каза той, — прави ли се такова нещо!

Двамата криминални чиновници отстъпиха към прозореца.

— Доктор Лабуде е оставил за вас едно писмо — съобщи комисарят. — Молим ви да го прочетете и да ни осведомите за онази част от неговото съдържание, която представлява интерес за нас. Ние споделяме предположението ви, че се касае за самоубийство; петте млади дами, които задържаме засега в жилището, твърдят, че са били в съседната стая, когато се е разнесъл изстрелът. Но все пак случаят не изглежда напълно изяснен. Може би сте забелязали, че съседната стая е обърната надолу с главата. Каква връзка има това с останалите обстоятелства?

Помощникът на криминалния комисар подаде на Фабиан един плик.

— Ще бъдете ли така любезен да прочетете писмото? Дамите твърдят, че безпорядъкът, в стаята се дължи на някакъв техен спор на лична почва. Доктор Лабуде нямал нищо общо с това. Той дори не е присъствувал при скарването им, а казал, че иска да напише едно писмо и влязъл в тази стая.

— Против прякото съучастие на дамите говори това, че те незабавно са уведомили полицията и ни дочакаха тук, вместо да избягат — обясни комисарят. — Моля, прочетете, ако обичате, писмото!

Фабиан отвори плика и извади сгънатия лист. Заедно с него на пода падна пачка банкноти. Помощникът я вдигна и я остави на кушетката.

— Ще почакаме оттатък — каза тактично комисарят и двамата оставиха Фабиан сам.

Той стана и запали лампата. После отново седна и погледна към мъртвия си приятел, чието пожълтяло, застинало в умора лице се намираше точно под лампата. Устата бе леко разтворена, долната челюст се отпускаше. Фабиан разгъна листа и зачете:

„Мили Якоб,

Днес по обед пак ходих в института, за да запитам още веднъж какво става и пак не можах да намеря тайния съветник. Обаче Векерлин, неговият асистент, беше там и ми каза, че хабилитационната ми работа била отхвърлена. Тайният съветник я охарактеризирал като съвсем незадоволителна и заявил, че препращането й във факултета според него излишно ще обремени преподавателското тяло. Освен това нямало смисъл да се дава гласност на моя бламаж. Този труд ми струва пет години и той се оказа петгодишна работа, положена, за да се стигне до един бламаж, който сега, само от състрадание, искат да потулят в най-тесен кръг.

Мислех да те потърся по телефона, но ме досрамя. Нямам дарбата да приемам утешения и в тази насока съм бездарен. Разговорът за Леда, който водихме с теб преди няколко дни, ме убеди в това. Ти пак щеше да ми изясниш колко микроскопично значение има моята научна злополука, аз привидно щях да се съглася, щяхме да се излъжем взаимно.

Отхвърлянето на моя труд представлява за мен провал — фактически и психологически, но преди всичко психологически. Леда ме отблъсна, университетът ме отблъсна, от всички страни получавам оценка «незадоволителен». Честолюбието ми не може да понесе това, то сломява и сърцето, и разума ми, Якоб. Няма да ми помогне никаква историческа статистика, с която се изтъква колко знаменити люде са били лоши ученици и нещастни любовници.

И политическият ми излет до Франкфурт беше отвратителен. Накрая стигнахме до бой. Като се върнах вчера, заварих тук Селоу, скулпторката и няколко други жени. Сега, докато пиша, те се замерят в съседната стая с чаши и вази. Като разглеждам положението си в момента, мога да кажа: цялата тая насока не ми се нрави! Изпъдиха ме от кръга, където е мястото ми. Там, където са готови да ме приемат, не искам да ида. Не ми се сърди, драги приятелю, но аз просто бягам. Европа ще продължи и без мен да живее или да загива, аз не съм й необходим. Живеем във времена, когато безчестните пазарлъци в икономиката не изменят нищо, а само ускоряват или забавят малко разрухата. Стигнали сме до един от ония редки преломни моменти в историята, когато трябва да се съгради един нов мироглед, всичко друго е безполезно. Нямам повече смелост да понасям подигравките на професионалните политици, които са се запретнали да уморят един континент с глупавите си хапчета. Зная, че съм прав, но днес това вече не ми е достатъчно. Превърнах се в смешно чучело, в кандидат за човечност, скъсан по предметите любов и професия. По-добре да ликвидираме тоя тип. Револверът, който взех неотдавна от оня комунист при Бранденбургския музей, пак ще влезе в действие и ще възстанови честта си. Взех го тогава със себе си, за да предотвратя едно нещастие. Трябваше да стана учител, за идеализъм са зрели само децата.

И тъй, Якоб, прощавай. За малко щях да напиша и то съвсем сериозно: често ще си спомням за теб. Но с това вече е свършено. Не ме укорявай, че разочаровах така и двама ни. Ти си единственият човек, когото обичах, при все че го познавах. Поздрави моите родители и преди всичко майка ми. Ако случайно срещнеш някога Леда, не й казвай колко тежко ме засегна нейната изневяра. Нека смята, че съм бил само обиден. Не е необходимо всеки да знае всичко.

Щях да те помоля да се погрижиш за уреждане на работите ми, но не остана нищо, което да се урежда.

Нека родителите ми освободят «жилище номер две», с мебелите да правят каквото искат. Книгите си оставям на теб. Преди малко намерих в писалището си две хиляди марки, вземи тия пари, не са много, но все ще стигнат за едно малко пътуване.

Прощавай, приятелю! Живей по-добре от мене. Бъди здрав!

Твой Щефан.“

Фабиан внимателно помилва челото на мъртвеца. Долната челюст се беше отпуснала още повече. Устата беше зинала.

— Случайност е, че живеем; сигурно е само едно — че ще умрем — прошепна Фабиан и се усмихна на приятеля си, сякаш все още искаше да го утеши.

Комисарят отвори тихо вратата.

— Извинете, че ви смущавам пак.

Фабиан му подаде писмото. Полицаят го прочете и каза:

— В такъв случай мога да пусна момичетата да си вървят.

Върна му писмото и влезе в съседната стая.

— Въпросът е приключен, няма да ви задържам повече — извика той.

— Само още една минутка — обади се женски глас. — Имам слабост към мъртъвци.

Петте жени нахълтаха през вратата и мълчаливо застанаха пред кушетката.

— Би трябвало да се върже челюстта му — каза най-сетне едно момиче, което Фабиан не познаваше.

Скулпторката се завтече в другата стая и се върна с една салфетка. Пристегна долната челюст на Лабуде така, че устата му се затвори, и завърза краищата на салфетката на възел върху косата му.

— Мъртвец със зъбобол — отбеляза Селоу и злобно се изсмя.

Рут Райтер каза:

— Истински позор. При мен, в ателието, седи Вилхелми и от ден на ден се оправя, свинята му със свиня, макар че лекарите са изгубили всяка надежда за живота му. А пък този снажен момък взе, че се затри.

Сетне помощникът на криминалния комисар изведе жените от стаята. Комисарят седна до писалището и състави полицейския доклад. Помощникът се завърна.

— Няма ли да бъде най-добре да повикаме една кола и да закараме мъртвеца във вилата на родителите му? — запита той.

После се наведе. Банкнотите бяха попадали от кушетката пак на пода. Вдигна ги и ги пъхна в джоба на Фабиан.

— Впрочем, уведомени ли са вече родителите? — запита Фабиан.

— За съжаление не можем да влезем във връзка с тях — отговори помощникът. — Съдебният съветник Лабуде се намира на някаква малка обиколка, прислугата не знае подробности. А майката е в Лугано. Телеграфирано й е.

— Добре тогава — рече Фабиан. — Да го откараме у дома му!

Помощникът телефонира в най-близката противопожарна служба. Сетне тримата зачакаха мълчаливо да дойде колата. Санитари поставиха трупа на Лабуде върху носилка и я свалиха по стълбата. Пред къщата се бяха струпали любопитни съседи. Вкараха носилката в колата, Фабиан седна до проснатия си приятел. Криминалните чиновници се сбогуваха. Той им подаде ръка. Един санитар вдигна подвижната стълбичка и хлопна вратата. Фабиан и Лабуде потеглиха за последен път заедно през Берлин.

Прозорецът беше спуснат, в рамката му се появи катедралата. Сетне картината се смени. Фабиан видя стражницата, построена от Шинкел, университета, държавната библиотека. Колко ли време бе изтекло, откак бяха минали заедно тук с автобуса?

Същата вечер там, край Бранденбургския музей, те бяха взели револверите на двама противници. Сега Лабуде лежеше в носилката и дори не знаеше, че минава през Бранденбургската врата. Два здраво пристегнати колана придържаха трупа му. Главата му бавно се отмести встрани.

— Размишляваш ли? — тихо запита Фабиан, оправи главата на Лабуде върху възглавницата и не отмести вече ръката си оттам. „Мъртвец със зъбобол“ — беше казала Селоу.

Когато болничната линейка спря пред вилата в Груневалд, прислугата стоеше на вратата. Икономката ридаеше, прислужникът тръгна, изпълнен с достойнство, пред санитарите, прислужничките ги последваха; бавните им крачки съответствуваха на тържествения момент. Отнесоха Лабуде в стаята му и го положиха на кушетката. Прислужникът отвори широко прозореца.

— Утре рано ще дойде жената, за да го измие и облече — каза икономката и сега се разплакаха и прислужничките.

Фабиан даде пари на санитарите. Те отдадоха чест по войнишки и си отидоха.

— Господин съдебният съветник все още не се е върнал — каза прислужникът. — Нямам понятие къде се намира. Но той ще прочете във вестниците.

— Има ли вече съобщение във вестниците? — запита Фабиан.

— Да — отговори прислужникът. — Уважаемата госпожа е уведомена. Тя ще пристигне в Берлин навярно утре по обед, ако състоянието й позволи да пътува. В този момент бързият влак се намира на Белинзона.

— Легнете си да спите — рече Фабиан. — Аз ще прекарам нощта тук.

Приближи един стол до кушетката. Останалите напуснаха стаята. Остана сам.

Значи, майката на Лабуде се намираше сега в Белинзона? Фабиан седна до своя приятел и си помисли: „Какво страшно наказание за една лоша майка!“

(обратно)

Двадесета глава

Фабиан защитава приятеля си. Един портрет на Лесинг се счупва. Самота в Халензее.

Салфетката поддържаше лицето на Лабуде само привидно. То се изменяше. Скулите му изпъкнаха, сякаш плътта му се беше превърнала в гъста течност, която малко по малко се попиваше във вътрешността на тялото. Очите му бяха дълбоко хлътнали в почернелите орбити. Ноздрите му се свиваха и като че искаха да се затворят съвсем.

Фабиан се приведе напред и помисли: „Защо се променяш? Да не би с това да искаш да направиш по-лека раздялата ни? Бих искал да можеше да говориш; много неща щях да те питам тогава, драги приятелю. Добре ли ти е сега? Сега, след като умря, доволен ли си, че си мъртъв? Или пък съжаляваш за стореното? Иска ли ти се да върнеш невъзвратимото? На времето си въобразявах, че ако застана до трупа на някой човек, когото обичам, никога не ще мога да проумея, че той е мъртъв. Пък и как ли да разбереш, че някой не съществува, когато той лежи пред очите ти с вратовръзка и с яка, и със същия костюм, в който е бил жив преди малко? Тъй си мислех. Как да повярваш, че само защото е забравил да диша, някой се е превърнал в купчина месо, която след три дни небрежно ще заровят? Тъй мислех. Нима, ако стане това — казвах си аз, — няма да викнеш високо: «На помощ! Той се задушава!»

Трябва да ти кажа, Щефан, не разбирам вече опасенията си, че бих могъл да се усъмня в смъртта и в нейната сила. Мъртъв си ти, драги приятелю, и лежиш тук като някаква зле фиксирана фотография на самия себе си, която бързо жълтее. Ще хвърлят фотографията ти в пещ, наречена крематориум, и никой няма да вика за помощ, ще мълча и аз.“

Фабиан пристъпи към писалището и взе една цигара от жълтата дървена кутийка, която от години се намираше все на същото място. На стената бе окачена медна гравюра, портрет на Лесинг.

— Вие сте виновен за станалото — каза Фабиан на човека със старомодната перука и посочи към Лабуде.

Ала Готхолд Ефраим Лесинг се преструваше, че не вижда и не чува укора, който му отправяха сто и петдесет години след неговата смърт. Гледаше право пред себе си — сериозно и непоколебимо. Широкото му, селяшко лице не се изкриви в гримаса.

— Но да оставим тия неща — рече Фабиан, обърна гръб на портрета и седна пак до приятеля си.

— Ето, виждаш ли — заговори той на Лабуде, — това се казва човек на място! — и посочи с палец портрета зад себе си. — Той е хапел и се е борил, и е удрял с писалката около себе си тъй, сякаш пачето перо е било сабя. Него го е бивало да води борба, тебе — не. Той не е живял заради себе си, за него не е съществувало нищо лично, нищо не е искал за себе си. А когато в края на краищата все пак се сетил за собственото си „аз“ и пожелал от съдбата жена и дете, всичко се сгромолясало отгоре му и го затрупало. И тъй е било редно. Който иска да се постави на разположение на другите, трябва да остане чужд на самия себе си. Трябва да бъде като лекар, чиято чакалня ден и нощ е препълнена с хора, и на един от тия хора никога не идва редът и никога не се оплаква от нещо: самият той, лекарят. Щеше ли да можеш ти да живееш така?

Фабиан погали коляното на приятеля си и поклати глава.

— Желая ти щастие, защото си мъртъв. Ти бе добър човек, почтен момък, беше мой приятел; но не бе онова, което най-вече искаше да бъдеш. Характерът ти съществуваше само в твоите представи и когато тия представи се сринаха, остана само един пистолет и онова, което лежи сега на кушетката. Виждаш ли, скоро ще почне гигантска борба, най-напред за маслото върху хляба, а после за плюшената кушетка; едни ще искат да я задържат за себе си, други ще искат да я завладеят, и също като титаните ще си нанасят страшни плесници, и в края на краищата ще направят на парчета кушетката, та никой да не може да разполага с нея. И сред водачите на всяка от тия две страни ще има панаирджийски кресльовци, които ще измислят величави лозунги, и ще се опиват от собствения си рев. Между тях ще има може би дори двама-трима истински мъже. Но кажат ли два пъти подред истината, ще ги обесят. И излъжат ли два пъти подред, ще ги обесят. А теб нямаше дори да обесят, теб щяха да те убият с присмех. Ти не бе реформатор, не бе и революционер. Но не вземай това толкова присърце.

Лабуде лежеше и сякаш го слушаше. Но в същност само изглеждаше тъй. Фабиан се почувствува изнурен.

„Защо не се задоволяваше да намираш красотата в красивото? — помисли Фабиан. — Тогава несполуката с господин Лесинг не би те огорчила толкова. Тогава, вместо да лежиш тук, ти щеше да бъдеш в Париж. Тогава очите ти щяха да бъдат отворени и ти щастливо би гледал от Сакре-Кьор надолу към блесналите булеварди, над които въздухът кипи. Или пък двамата с теб щяхме да се разхождаме из Берлин. Дърветата са оцветени със съвсем свежи багри, синьото небе е обсипано със злато; девойките са по-апетитни от всякога и ако една от тях е отишла да прекара нощта при някой филмов директор, то човек може да си потърси друга, по-добра. Ех, моят стар изобретател — той обичаше живота! Не успях да ти разкажа дори как стоя в гардероба ми. С шапка на главата и с чадър в ръка, сякаш се боеше, че в гардероба може да завали дъжд.“

Фабиан едва ли беше спал много, когато се стресна. Чу гласове на улицата и пристъпи до прозореца. Пред входа спря лека кола, прислужникът излезе от къщата и отвори вратичката.

От колата слезе съдебният съветник и тикна пред очите на прислужника вестник. Старият човек кимна и посочи към прозореца, на който се беше облегнал Фабиан.

От колата понечи да излезе някаква жена, съдебният съветник грубо я блъсна обратно на мястото й. Колата потегли. Докато автомобилът я отнасяше, жената притисна лице в стъклото на прозорчето. Съдебният съветник влезе в къщата. Прислужникът го последва, угрижено протегнал ръце нагоре, за да може веднага да подкрепи съдебния съветник, ако стане нужда.

Фабиан излезе в коридора. Не искаше да присъствува, когато бащата щеше да види проснатия си син. Съдебният съветник се зададе по стълбите, държеше се здраво за парапета, а прислужникът продължаваше да го следва, протегнал ръце; но бащата на Лабуде не падна. Без да погледне Фабиан, той влезе в осветената стая. Прислужникът затвори вратата и сведе глава, за да чуе, дали няма да го повикат. Ала в стаята, както и преди, владееше тишина. Фабиан и старият прислужник стояха, никой не помръдваше от мястото си, не се поглеждаха и напрегнато се ослушваха. Готови да проявят съчувствие, те очакваха някакъв звук да изрази печал или нещо подобно. Но не чуваха нищо. Невъзможно бе да отгатнат какво става зад затворената врата.

Позвъни се. Прислужникът изчезна в стаята и веднага излезе пак в коридора.

— Господин съдебният съветник би желал да говори с вас.

Фабиан влезе.

Старият Лабуде седеше зад писалищната маса, опрял глава на дланта си. След известно време той се надигна, изправи се, за да поздрави приятеля на сина си и на устата му заигра принудена усмивка.

— Не съм податлив на трагични преживявания — рече той угнетено. — Малкото съчувствие, което моят егоизъм допуска, е добило фалшив блясък от множеството пледоарии, произнесени от мен, и изобщо от съдебната рутина. И тоя фалшив блясък отразява всичко друго, но не и искрено съчувствие.

Извърна се и впери поглед в сина си, сякаш искаше да се извини пред мъртвеца.

— Няма смисъл да се упрекваме — продължи той. — Не бях баща, който живее заради своя син. Аз съм един позастарял човек, жаден за наслади и лудо влюбен в живота. А животът съвсем не изгубва смисъла си чрез този факт.

Старият Лабуде посочи с протегната ръка към трупа:

— Той е знаел какво върши. И ако е смятал, че то е най-разумното, тогава другите няма защо да плачат.

— Тъкмо понеже говорите толкова трезво за станалото, би могло да се предположи, че се упреквате — каза Фабиан. — Няма причини да го правите. Явната причина за самоубийството на Щефан се намира извън нашата сфера.

— Какво знаете вие във връзка с това? Оставил ли е Щефан някакви писма? — запита съдебният съветник.

Фабиан премълча за писмото.

— Разбрахме това от една кратка бележка. Тайният съветник е отхвърлил хабилитационната работа на Щефан като незадоволителна.

— Не съм я чел. Все не стига време. Толкова ли беше лоша? — запита събеседникът му.

— Тя е един от най-добрите и най-оригинални трудове, които съм чел в областта на литературната история — отвърна Фабиан. — Ето я.

Той свали от лавицата копието от ръкописа и го остави на писалищната маса.

Съдебният съветник го попрелисти, след това позвъни, нареди да му донесат телефонния указател и затърси в него някакъв номер.

— Много е късно наистина — рече старият Лабуде и отиде до телефона, — но няма какво да се прави.

Получи връзка.

— Може ли да говоря с тайния съветник? — запита той. — Тогава повикайте на телефона уважаемата му госпожа. Да, дори ако вече спи. Обажда се съдебният съветник Лабуде.

Почака малко. После каза:

— Извинете за безпокойството! Чух, че съпругът ви бил на път. Във Ваймар ли? Тъй, на конгреса на шекспиролозите. Кога ще се върне? Тогава ще си позволя да го потърся утре в института. Не знаете ли случайно дали е прочел вече хабилитационната работа на сина ми?

Дълго време слуша; след това се сбогува, остави слушалката върху телефонната вилка, извърна се към Фабиан и запита:

— Можете ли да разберете нещо? Неотдавна, по време на ядене, тайният съветник споменал, че работата върху Лесинг била крайно интересна и че бил извънредно любопитен какви ще бъдат изводите, тоест заключението на работата… Изглежда, че за смъртта на Щефан все още не се знае нищо.

Фабиан възбудено скочи.

— Какво, значи той се е произнесъл за работата похвално? А нима може да се отхвърлят работи, заслужили похвала?

— Във всеки случай по-често се случва да приемат работи, намерени за лоши — отвърна съдебният съветник. — Бихте ли ме оставили сега сам? Аз ще стоя при момчето и ще прочета ръкописа му. Пет години е работил над него, нали?

Фабиан кимна и му подаде ръка.

— Ето я причината за смъртта му — каза старият Лабуде и посочи портрета на Лесинг.

Той свали картината от стената, огледа я и без каквото и да било видимо вълнение я строши върху писалището. След това позвъни. Дойде прислужникът.

— Измети тоя боклук и донеси лейкопласт! — нареди съдебният съветник.

Дясната му ръка бе окървавена.

Фабиан погледна още веднъж мъртвия си приятел. После излезе от стаята и остави двамата сами.

Твърде уморен бе, за да заспи, и твърде уморен, за да даде израз на мъката, която този ден бе струпал върху плещите му. Търговският представител от трикотажната фабрика се държеше за бузата. Жена му лежеше незадоволена в леглото си. Корнелия беше за втори път при Макарт. Сега тези събития изпъкваха пред Фабиан като живи картини, без трето измерение, нейде далеч, на хоризонта на неговата памет. Дори това, че Лабуде лежеше на кушетката в една вила извън града, го занимаваше в момента само като мисъл. Болката бе пламнала като кибритена клечка и беше изгаснала. Спомни си подобно състояние от детството си; дълго бе плакал тогава, защото болката му се беше струвала чудовищна и неизлечима; и резервоарът, отгдето изтичаше тая болка, беше пресъхнал. Чувството бе замряло, точно както беше замирал по-късно животът в пръстите на ръцете му след всяка от неговите сърдечни спазми. Той не бе в състояние да почувствува мъката, изпълнила цялото му същество, болката беше престанала да пари.

Фабиан тръгна по „Кьонигсалее“. Мина покрай дъба на Ратенау12. На дървото бяха окачени два венеца. Тук, на този завой беше убит един умен човек. „Ратенау трябваше да умре — му бе казал веднъж един националсоциалистически писател. — Трябваше да умре и виновно за смъртта му бе неговото престъпно самонадценяване. Ратенау беше евреин, а искаше да стане немски министър на външните работи. Представете си, че някой от колониалните негри се кандидатира във Франция за Ке д’Орсе — то би било също толкова нелепо.“

Политика и любов, честолюбие и приятелство, живот и смърт — нищо не можеше да го развълнува. Съвършено сам със себе си, той крачеше надолу по мрачната алея. На небето над „Лунапарк“ се издигна фойерверк и се спусна към земята на пъстри огнени снопове. Към средата на своя път сноповете се разпаднаха и изчезнаха безследно, нови ракети лумнаха с трясък във въздуха. Пред входа на парка бе окачена табела:

ФЕРНАНДО,

СВЕТОВЕН ШАМПИОН ПО ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ТАНЦУВАНЕ

НАДМИНАВА СОБСТВЕНИЯ СИ РЕКОРД

ТОЙ ЩЕ ТАНЦУВА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 200 ЧАСА.

КОНСУМАЦИЯТА НА ВИНО НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА

Фабиан седна в една бирария, непосредствено до подлеза на железопътната линия при Халензее. Разговорите на хората наоколо му се струваха напълно безсмислени. Малък, осветен цепелин, на който беше написано с големи светещи букви „Яжте шоколад ТРУМПФ“, прелетя над главите им в посока към града. Под моста префуча влак с блеснали прозорци. По улицата се нижеше дълга верига от автобуси и трамваи. На съседната маса някакъв мъж с тлъста шия, преляла над яката, разправяше вицове; жените, насядали около него, пищяха тъй, сякаш под полите им бяха полазили мишки.

„Какъв смисъл има всичко това?“ — помисли си той, бързо плати и си тръгна към къщи.

На масата имаше няколко писма. Бяха се върнали молбите му за постъпване на работа. Никъде нямаше свободно място, изказваха му съжаленията си „с почитание“.

Фабиан се изми. По-късно удивен установи, че седи неподвижно на кушетката, държи кърпата пред мокрото си лице и гледа втренчено килима под нейния долен край. Избърса се, хвърли кърпата, легна и заспа. През цялата нощ лампата в стаята му светеше.

(обратно)

Двадесет и първа глава

Корнелия в частна кола. Тайният съветник не знае нищо. Госпожа Лабуде припада.

Когато на другата сутрин се събуди и видя лампата да свети, събитията от предишния ден се бяха изличили от съзнанието му. Чувствуваше се угнетен и смазан, но още не знаеше защо. Затвори очи и едва сега, постепенно, болката му почна да добива определена форма. Случилото се му хрумна тъй внезапно, сякаш някой му го хвърли през прозореца и счупи стъклото. Осъзна пак онова, което бе забравил поради изнурението си, и след като ги осъзна, спомените почнаха да потъват по-надълбоко — нарастваха и се изменяха при потъването; тяхното специфично тегло сякаш се увеличаваше и те изведнъж се сгромолясаха като каменна лавина върху сърцето му. Извърна се към стената и затисна с ръце ушите си.

Когато му донесе закуската, госпожа Холфелд не направи скандал, нито заради запалената лампа, нито заради това, че лежеше на кушетката, вместо в леглото. Сложи подноса на масата, загаси лампата и извърши всичко, предвидено от ритуала в болничните стаи.

— Бих искала да ви изкажа моите най-дълбоки съболезнования — рече тя, — преди малко разбрах от вестника. Това е тежък удар за вас. И за горките родители.

В тона и звученето на гласа явно личеше добро намерение. Съчувствието бе искрено. Да се издържи подобно нещо беше невъзможно.

Все пак той надви себе си и промърмори:

— Благодаря!

Продължи да лежи, докато тя излезе от стаята, после стана и навлече дрехите си. Трябваше да говори с тайния съветник. От снощи не му даваше мира едно подозрение, за което се стараеше да не мисли и което въпреки това ставаше все по-мъчително. Трябваше да отиде в университета.

Тъкмо когато излизаше на улицата, към него се приближи и спря голяма частна кола.

— Фабиан! — извика някой.

Беше Корнелия. Тя седеше в колата и му махаше с ръка. Когато той пристъпи по-наблизо, Корнелия слезе.

— Бедният ми Фабиан! — каза тя и погали ръката му. — Не можах да издържа до следобед и той ми услужи с колата си. Преча ли ти? — Сетне понижи глас: — Шофьорът подслушва! — И запита по-високо: — Къде отиваш?

— В университета. Той се самоубил, защото работата му била отхвърлена. Трябва да говоря с тайния съветник.

— Ще те закарам дотам. Може ли? — запита Корнелия. — Моля, закарайте ни до университета — каза тя на шофьора, качиха се в колата и потеглиха към центъра на града.

— А как прекара ти снощи? — запита Фабиан.

— Не говори за това! — замоли го тя. — Непрекъснато имах чувството, че те грози някаква беда. Макарт ми разправяше за ролята, която ще играя, едва го слушах, толкова силно ме гнетеше предчувствието ми. Беше също както пред буря.

— Каква е ролята?

Отмина предчувствието на Корнелия, без изобщо да му обърне внимание. Мразеше тая привичка на хората да надничат в бъдещето тъй, сякаш повдигат крайчето на някое одеяло, а още повече мразеше тяхната гордост впоследствие, когато се окажеше, че са били прави. Колко наивно и недодялано бе да проявяваш подобна интимност по отношение на съдбата! Отвращението му нямаше нищо общо с това, дали предчувствията по начало са възможни или не. Смяташе за истинска дързост да се интимничи с онова, което все още остава скрито за човека. Но колкото и пословична да бе неговата пасивност, сигурно беше едно: тя нямаше нищо общо с някакво примирение пред неизбежното.

— Много странна роля — каза Корнелия. — Представи си само, във филма ще трябва да бъда жена на един човек, който, за да удовлетвори налудничавата си фантазия, непрекъснато иска от мене да се променям. Той е патологичен тип и ме заставя да играя различни роли: ту на неопитно момиче, ту на изтънчена дама, на вулгарна жена, а после на безмозъчно, елегантно същество, което мисли само за лукс. При това става ясно — за мен по-късно, отколкото за него и за зрителите, — че характерът ми е съвсем различен от тоя, който съм си представяла самата аз. Двамата, и той и аз, ще бъдем изненадани от това, че се променям непрекъснато, в края на краищата и против неговата воля, и едва по този начин се превръщам в онова, което винаги съм била. Излиза, че в същината си аз съм подла и властолюбива, и в конфликта, предизвикан от неговите повели, той претърпява трагично поражение.

— На Макарт ли е хрумнало всичко това? Внимавай, Корнелия, този човек е опасен. Вярно е, че той ще иска от теб това преобразяване само за филма, но тайно ще се обзаложи сам със себе си и ще чака да види дали не си такава и в действителност.

— Това не би било кой знае какво нещастие, Фабиан. Мъже като него искат само едно: да бъдат прегазени. Така че филмът ще се превърне в частен урок за живота.

Той порови из джобовете си, намери пачката с банкноти, отброи хиляда марки и ги подаде на Корнелия.

— Ето, Лабуде ми остави пари. Вземи половината. Това ще ме успокои.

— Да бяхме имали преди три дни две хиляди марки — каза тя.

Фабиан наблюдаваше шофьора, който непрекъснато се взираше в малкото изпъкнало огледало и следеше по този начин всяко тяхно движение.

— Твоята гувернантка ще ни блъсне в някое дърво. Музиката е отпред! — изкрещя той и шофьорът отмести за малко погледа си от тях.

— Следобед ще дойда без него — рече Корнелия.

— Не зная дали ще си бъда у дома — отвърна той.

Тя се облегна леко и плахо на рамото му.

— Каквото и да стане, ще дойда, може би ще ти бъда необходима.

Пред университета той слезе. Корнелия продължи пътуването си със своя тъмничен надзирател.

Отвори му прислужникът на института. Тайният съветник още не бил дошъл, но всеки момент го очаквали да се завърне. Дали асистентът е тук? Да.

В чакалнята пред професорския кабинет седяха съдебният съветник Лабуде и жена му. Госпожа Лабуде изглеждаше много състарена; разплака се, когато Фабиан ги поздрави, и каза:

— Ние не се грижехме никак за него.

— Безсмислено е да се укорявате за каквото и да било — отвърна Фабиан.

— Нима той беше дете? — запита съдебният съветник.

Жена му изхлипа високо и той смръщи чело.

— Тази нощ прочетох работата на Щефан — заговори господин Лабуде. — Нищо не разбирам от вашата специалност и не зная дали основните положения в тази студия са поставени правилно. Но извън всяко съмнение е, че изводите са умни и проницателни.

— И основните положения са в ред — каза Фабиан. — Работата е майсторски написана. Само да дойде тайният съветник!

Госпожа Лабуде тихо плачеше.

— Защо искате сега, когато вече е мъртъв, да го лишите и от причината за смъртта му? — запита тя. — Елате по-добре да си вървим! — Тя се изправи и хвана за ръце двамата мъже. — Оставете го да почива в мир!

Ала съдебният съветник каза:

— Седни, Луиза.

И ето, тайният съветник дойде. Бе старомодно елегантен мъж, а очите му бяха малко изпъкнали. Прислужникът на института вървеше след него по стълбите и носеше куфар.

— Наистина е ужасно! — заяви тайният съветник и, привел главата си малко встрани, се отправи към родителите на Лабуде.

Съпругата на съдебния съветник заплака още по-силно, когато той стисна ръката й. Развълнуван бе и съдебният съветник.

— С вас се познаваме — обърна се към Фабиан възрастният професор по литературна история. — Вие бяхте негов приятел.

Отвори вратата към стаята си, покани ги да влязат, извини се за миг и докато останалите седяха безмълвни около масата, изми ръцете си като пред лекарски преглед. Прислужникът му поднесе приготвената кърпа.

Докато бършеше ръцете си, тайният съветник каза:

— Няма да пускате при мен абсолютно никого!

Прислужникът излезе, тайният съветник седна.

— Рано тая сутрин си купих вестник в Наумбург — заразказва той — и първото нещо, което прочетох, бе съобщението за трагичната участ на вашия син. Няма ли да бъде прекалено недискретно, ако ви задам въпроса, който най-силно ме вълнува? Какво, за бога, е подтикнало сина ви към тази съдбоносна постъпка?

Съдебният съветник сви в пестник ръката си, отпусната до преди миг върху масата.

— А нима не можете да се сетите?

Тайният съветник поклати глава отрицателно.

— Нямам никаква представа.

Майката на Лабуде вдигна ръце и ги сключи над главата си. Погледът й умоляваше мъжете да млъкнат. Ала бащата на Лабуде се приведе ниско напред.

— Синът ми се е застрелял, защото вие сте отхвърлили неговата работа.

Тайният съветник извади от джоба си копринена кърпичка и избърса потта от челото си.

— Какво? — беззвучно запита той. Изправи се и втренчи изпъкналите си очи в присъствуващите, сякаш се опасяваше, че са полудели. — Но това е съвсем невъзможно — промълви той.

— Не, напълно възможно е! — извика съдебният съветник. — Вземете си палтото, елате с нас и вижте момчето! Лежи на кушетката и е мъртъв тъй, както може да бъде мъртъв само мъртвец.

Майката на Лабуде ги гледаше с широко разтворени, втренчени очи и каза:

— Вие го убивате повторно.

— Но това е ужасяващо! — тихо промълви тайният съветник и хвана стария Лабуде за лакътя. — Аз съм бил отхвърлил работата му? Кой твърди такова нещо? Кой го твърди? — извика той. — Внесох работата във факултетния съвет със забележката, че това е най-зрелият литературно-исторически труд през последните години. Писах в рецензията си, че с този свой труд доктор Щефан Лабуде може с право да претендира за най-жив интерес от страна на научните среди. Писах, че с този принос доктор Лабуде прави неоценима услуга на съвременната наука. Писах, че никога досега от кръговете на нашите ученици не ми е бил представян толкова значителен труд и че ще го публикувам като отделен номер в поредицата от наши издания. Кой е казал, че съм отхвърлил работата?

Родителите на Лабуде седяха като вкаменени. Фабиан стана. Цялото му тяло трепереше.

— Един момент — каза пресипнало той, — сега ще го доведа.

После се втурна навън, спусна се надолу по стълбата, влезе в стаята с каталозите.

Доктор Векерлин, научният помощник на института, седеше приведен над своята картотека и подреждаше фишове, върху които бяха отбелязани новопостъпилите книги в библиотеката. Вдигна с негодувание поглед и присви късогледите си очи.

— Какво обичате? — запита той.

— Трябва да дойдете веднага при тайния съветник — рече Фабиан.

Когато другият не помръдна от мястото си, а само кимна и продължи да рови из картотеката, той го хвана за яката, издърпа го грубо от стола и го изблъска през вратата.

— Как си позволявате такова нещо? — запита той.

Вместо да отговори, Фабиан го удари с юмрук по лицето. Векерлин вдигна ръка, за да се защити, и без да възразява повече, се запрепъва нагоре по стълбата. Пред стаята на тайния съветник той пак спря колебливо, но Фабиан отвори вратата. Тайният съветник и родителите на Лабуде подскочиха. От носа на асистента течеше кръв.

— Трябва да задам във ваше присъствие няколко въпроса на този господин — рече Фабиан. — Доктор Векерлин, казал ли сте вчера по обед на моя приятел Лабуде, че работата му е отхвърлена? Казал ли сте му, че тайният съветник заявил, че внасянето на работата във факултета ще означава излишно обременяване на професорското тяло? Казал ли сте му освен това, че отхвърляйки работата му, тайният съветник искал да му спести публичното излагане?

Госпожа Лабуде изстена и се строполи в безсъзнание от стола си на пода. Никой от мъжете не се загрижи за нея. Векерлин бе отстъпил заднешком до вратата. Останалите трима мъже стояха приведени напред и чакаха неговия отговор.

— Векерлин — промълви тайният съветник и тежко се подпря върху облегалката на един стол.

Асистентът изкриви широкото си, бледо лице, сякаш искаше да се усмихне, и на няколко пъти разтвори уста.

— Дълго ли ще чакаме? — запита заплашително съдебният съветник.

Векерлин сложи ръка на дръжката на вратата и продума.

— То беше само шега!

Тогава Фабиан изкрещя — това бе някакъв нечленоразделен звук, който отекна като рев на животно. В следния миг той скочи напред и заудря асистента с двете си ръце, непрекъснато, без да гледа къде. Удряше несъзнателно, като някакъв автоматичен чук, удряше непрекъснато.

— Подлец! — изрева той, докато стоварваше двата си юмрука право върху лицето на другия.

Векерлин все още се усмихваше, сякаш искаше да се извини. Беше забравил, че ръката му е на дръжката на вратата и че искаше да избяга от стаята. Малко по малко той се свлече под ударите на колене. Изтегли се нагоре, хванат за дръжката, и вратата се отвори. Едва сега се сети за намерението си, промуши се в коридора. Фабиан го последва. Крачка по крачка двамата се приближаваха до стълбата, която водеше към партера, единият удряше, от другия течеше кръв.

Долу, в подножието на стълбата се бяха струпали студенти, които шумът бе привлякъл от различните помещения на института. Стояха безмълвни и изчакваха, сякаш чувствуваха, че онова, което става горе, е справедливо.

— Псе! — каза Фабиан и удари асистента под брадичката.

Векерлин се строполи по гръб, главата му се удари глухо в едно от стъпалата и той се затъркаля шумно надолу по стълбата. Фабиан се спусна след него и понечи да скочи отгоре му. Ала неколцина студенти бързо пристъпиха напред и го хванаха здраво.

— Пуснете ме! — викаше той и се дърпаше като бесен от вкопчените в него ръце. — Пуснете ме, ще го убия!

Някой затисна устата му. Прислужникът на института коленичи до асистента, който се опита да се изправи, но само изстена и падна пак на пода. Отнесоха го в стаята с каталозите.

На горния етаж, до самата стълба, стояха тайният съветник и бащата на Лабуде. През отворената врата се чуваха провлечени хлипания. Майката на Щефан беше дошла на себе си.

— Така значи, било само шега! — извика съдебният съветник и отчаяно се засмя.

Тайният съветник каза твърдо, сякаш най-сетне беше намерил изход:

— Доктор Векерлин е уволнен.

Студентите пуснаха Фабиан. Той наведе глава, това може би беше поздрав за сбогом, и напусна института.

(обратно)

Двадесет и втора глава

Една юристка става филмова звезда. Една стара позната. Майката на Фабиан продава катранен сапун.

То било само шега!

Господин Векерлин си беше направил една глупава шега и тя беше станала причина за смъртта на Лабуде. Не, това не беше самоубийство. Някакъв си дребен чиновник от катедрата по немска литература беше убил неговия приятел. Капнал беше в ухото му отровни думи, както се капва арсеник в чаша вода. Беше се прицелил на шега в Лабуде и бе дръпнал спусъка. И от незареденото оръжие се беше разнесъл смъртоносен изстрел.

Докато крачеше бързо по „Фридрихщрасе“, Фабиан все още виждаше пред очите си страхливо усмихнатото лице на Векерлин и поразен едва сега от своите действия, се питаше: „Защо се нахвърлих тъй безпощадно върху този тип, сякаш всичко трябваше да бъде унищожено? Защо яростта ми срещу него бе по-силна, отколкото скръбта ми по безсмисления край на Лабуде? Нима човек като този, който е причинил неумишлено едно такова голямо нещастие, не заслужава по-скоро съчувствие, отколкото омраза? Дали някога в живота си той ще може да заспи спокойно?“

Малко по малко Фабиан почна да разбира инстинкта си. Векерлин не беше действувал неумишлено. Той беше искал да улучи Лабуде — не да го убие, но да го нарани. Бездарният конкурент бе отмъстил на по-даровития. Лъжата му беше взривна капсула. Той я бе хвърлил в Лабуде и беше побягнал, за да наблюдава злорадо и отдалече експлозията.

Векерлин бе уволнен и освен това — пребит от бой. Но нямаше ли да бъде по-добре, ако той не беше загубил службата си и не бе получавал юмручните удари? Нямаше ли да бъде по-добре, ако — след като Лабуде бе вече мъртъв — лъжата на Векерлин бе продължила да живее? Вчера смъртта на приятеля бе изпълвала Фабиан с печал, днес тя го изпълваше със смут. Истината беше излязла наяве, за кого беше от полза това? Може би за родителите на Лабуде, които сега знаеха, че синът им е станал жертва на една отвратителна подлост? Преди да научат истината, за тях не бе имало лъжа. Сега справедливостта бе победила и самоубийството се беше превърнало в една трагична шега. Фабиан си представи погребението на Лабуде и го побиха тръпки: видя се сред траурното шествие, видя родителите на Лабуде, застанали до ковчега, близо до тях бе и тайният съветник; и ето, майката на Лабуде високо изкрещя. Тя откъсна черния креп от черната си шапка и разхлипана падна ничком.

— Пазете се! — каза сърдито някой.

Фабиан почувствува, че го блъскат и спря. Дали не бе трябвало да потуши историята с Векерлин, вместо да я изяснява докрай? Дали не бе трябвало да скрие дълбоко в себе си действителното положение на нещата, за да пощади родителите на Лабуде? Защо ли и в последното си писмо Лабуде бе проявил такава педантичност, защо ли беше обичал толкова реда? Защо бе назовал по име причината за постъпката си?

Фабиан тръгна, отново. Сви по „Лайпцигерщрасе“.

Беше обед. Чиновниците и продавачките се тълпяха по спирките и щурмуваха автобусите. Обедната почивка беше кратка.

Ако не се бе намесил Векерлин, ако Лабуде беше научил, че трудът му наистина е оценен, сега той нямаше да бъде мъртъв; дори нещо повече, успехът щеше да го ободри, да облекчи разочарованието му от Леда, да поразсее политическите му амбиции. Защо беше работил цели пет години над този свой труд? Искал бе да докаже на самия себе си, че е способен да създаде нещо. Разчитал беше на този успех и оценявайки психологическото му въздействие, го бе включил в плана за развитието си. И тази сметка бе изчислена безукорно. Ала въпреки това той не беше повярвал на своето убеждение, а на лъжата на Векерлин.

Не, Фабиан не искаше да присъствува, когато щяха да погребват приятеля му. Трябваше да се махне от този град. Впери поглед в един автомобил, който тъкмо минаваше край него. Не беше ли това Корнелия? Там, до оня дебел човек? Сърцето му замря. Не, не беше. Трябваше да се махне и десет коня не можеха да го задържат вече тук.

Отиде на гарата. Дори не се върна при вдовицата Холфелд, остави всичко в нейната стая тъй, както си беше. Не се обади и на Захариас, на тоя суетен, неискрен човек. Отиде на гарата.

Бързият влак заминаваше след един час. Фабиан си взе билет, купи обедните вестници, седна в чакалнята и почна да ги преглежда.

На някакъв икономически конгрес бяха гласували резолюции, с които се предлагаха широки международни спогодби. Дали това бяха само доброжелателни приказки? Или малко по малко бяха почнали да разбират онова, което всички знаеха? Бяха ли разбрали, те разумът е над всичко? Може би Лабуде бе имал право. Може би наистина не беше необходимо да се изчаква нравственото издигане на пропадналото човечество? Може би целта на един моралист, какъвто бе Фабиан, действително можеше да се постигне чрез стопански мерки? Дали нравственият проблем бе неразрешим само защото беше безсмислен? И не беше ли въпросът за световния порядък в същност само въпрос за поставяне ред в сделките?

Лабуде бе мъртъв. Нещата, които четеше Фабиан сега, биха го въодушевили. Те биха съвпаднали напълно с плановете му. Фабиан седеше в чакалнята, мислеше с мислите на своя приятел и оставаше безучастен. Искаше ли самият той някакво подобрение на условията? Той искаше да станат по-добри хората. Какво представляваше оная цел без този път към нея? Той пожелаваше от все сърце в тенджерата на всеки да има по десет пилета дневно, пожелаваше всекиму тоалетна с течаща вода и високоговорител, пожелаваше на всеки седем леки коли — по една за всеки ден от седмицата. Но какво се постигаше по този начин, щом не се постигаше нищо повече? Или искаха да го заблудят, че човек става добър, щом като му потръгне добре? В такъв случай собствениците на петролните полета и на каменовъглените мини трябваше да бъдат истински ангели!

Нима той не бе казал на Лабуде: „Дори в рая, за който мечтаеш, хората пак ще се удрят с юмрук по муцуните“? Нима раят, с двадесет хиляди марки среден доход за всеки варварин, представляваше цел, достойна за хората?

Докато, седнал така, той защищаваше собственото си нравствено поведение срещу изследователите на стопанската конюнктура, у него отново се пробудиха ония съмнения, които отдавна глождеха като червеи чувствата му. Действително ли бяха желателни човечните и почтени нормални хора, за които мечтаеше той? Не беше ли адска още самата представа за тоя рай на земята — независимо дали бе постижим или не? Би ли могла изобщо да се понесе от хората една такава епоха, позлатена с чисто благородство? Нямаше ли в същност тя да доведе по-скоро до затъпяване? Дали плановото стопанство не представляваше не само по-лесно осъществимото, но и по-лесно поносимото идеално положение? Дали неговата, Фабианова, утопия в същност нямаше значение само като обща насока, чието осъществяване бе както невъзможно, тъй и нежелателно? Не говореше ли той на света, както се говори на любимата: „Ще сваля за тебе звездите от небето!“ Подобни обещания бяха похвални, но какъв ужас, ако любимият действително ги изпълнеше. Какво щеше да прави клетата му любима със звездите, ако той й ги довлечеше?

Лабуде бе стоял здраво върху фактите, беше поискал да тръгне в поход и се беше препънал. Той, Фабиан, витаеше в пространството, защото нямаше достатъчно тежест, и продължаваше да живее. Но защо ли живееше още, след като не знаеше за какво живее? И защо неговият приятел, който бе знаел това „за какво“, не живееше вече? Умираха ония, които не трябваше да умират, и живееха, които не трябваше да живеят.

На фейлетонната страница от булевардния вестник, който се намираше на коленете му, той видя отново Корнелия.

„Една юристка става филмова звезда“

пишеше с тлъсти букви под снимката.

„Госпожица д-р Корнелия Батенберг — можеше да се прочете по-нататък в съобщението — е била открита от прочутия филмов индустриалец Едвин Макарт и още през следващите дни започва да се снима във филма «Маските на госпожа Z»“.

— Всичко хубаво! — прошепна Фабиан и кимна на изображението във вестника.

В другия ежедневник я видя още веднъж. Беше облечена с внушителен кеп и седеше пред кормилото на леката кола, която Фабиан вече знаеше. До нея се виждаше дебел, едър мъж — явно самият откривател. Текстът под снимката потвърди предположението му. Човекът изглеждаше брутален и лукав — като дявол без гимназиално образование. „Едвин Макарт — човекът с магическата пръчица за откриване на съкровища“ — твърдеше редакторът; най-новото му откритие се наричало Корнелия Батенберг. В качеството си на бивш кандидат на науките, тя представлявала нов, модерен тип в киното: интелектуалната немска жена.

— Всичко хубаво! — повтори Фабиан и втренчи поглед в снимката.

Колко отдавна бе сякаш всичко станало помежду им! Взираше се в изображението тъй, като че оглеждаше гроб. Някаква невидима, призрачно-зловеща ножица бе прерязала всички нишки, които го свързваха с този град. Останал беше без работа, приятелят му бе мъртъв, Корнелия се намираше в чужди ръце — какво ли още можеше да търси тук?

Грижливо откъсна фотографиите, прибра ги в бележника си и хвърли вестниците. Нищо не го задържаше в Берлин, копнееше да се върне там, отгдето беше дошъл: да се върне у дома, в родния си град, при майка си. При все че все още седеше на Анхалтската гара, в същност той отдавна вече не беше в Берлин. Щеше ли да се върне някога?

Когато неколцина души се разположиха нашироко около масата му, Фабиан стана, мина през пропуска на гарата и седна във влака, който чакаше сигнал, за да потегли.

Само да се махне оттук! Голямата стрелка на гаровия часовник бавно пълзеше по минутите. Само да се махне!

Фабиан седеше до прозореца и гледаше навън. Нивите и ливадите се носеха покрай него шеметно, сякаш се намираха върху някакъв въртящ се диск. От време на време сред танцуващите поляни се виждаха малки, боси селянчета, които махаха машинално. На една от ливадите пасеше кон. Някакво жребче подскачаше покрай оградата и поклащаше ритмично глава. След това влакът навлезе в мрачна борова гора. Стъблата бяха обрасли със сиви лишеи. Дърветата стояха като прокажени, сякаш им бе забранено да напускат гората.

Изпита чувството, че някой се взира настойчиво в него. Извърна се и погледна в купето. Спътниците му бяха равнодушни хора и си седяха равнодушно по местата, заети само със себе си. Кой ли го гледаше? В този миг той откри вън, в коридора, госпожа Ирене Мол. Тя пушеше цигара и му се усмихваше. Тъй като Фабиан не помръдна от мястото си, Мол му махна с ръка.

Той излезе.

— Просто скандално е, как се преследваме! — рече тя. — Накъде си тръгнал?

— Отивам си у дома.

— Бъди учтив — каза госпожа Мол — и ме запитай, ако обичаш, накъде съм потеглила аз!

— Накъде пътувате?

Тя се облегна на рамото му и прошепна:

— Офейквам! Едно от момчетата, които бях наела, взе, че издаде заведението. Научих за това днес сутринта от един полицейски чиновник, на когото бях удвоила месечната заплата. Ще дойдеш ли с мен в Будапеща?

— Не — каза той.

— Нося със себе си сто хиляди марки. Няма нужда да ходим чак до Будапеща. Искаш ли да се прехвърлим през Прага в Париж? Ще живеем в „Кларидж“. Или пък ще отидем във Фонтенбло и ще си наемем малка вила.

— Не — каза той, — аз се връщам у дома.

— Ела — замоли го тя. — Взела съм със себе си и скъпоценности. А останем ли без пукната пара, ще почнем да изнудваме бабките, дето идваха при мене. Зная интересни подробности. Или предпочиташ да идем в Италия? Какво ще кажеш за Беладжио?

— Не — отвърна той, — аз се връщам при майка си.

— Ах, ти, проклето магаре — гневно прошепна тя. — Да не искаш да коленича пред теб и да ти се обясня в любов? Какво имаш против мен? Да не би да съм прекалено образована за теб? Може би предпочиташ някоя глупава гъска? Слушай какво, на мен най-сетне ми омръзна да тичам подир първия срещнат мъж. Ти ми харесваш. Постоянно се срещаме. Това не може да бъде случайност! — Тя го хвана за ръката и почна да гали пръстите му. — Моля ти се, ела с мен!

— Не — рече той. — Няма да дойда с вас. Приятно пътуване!

Ирене Мол го задържа.

— Жалко, много жалко. Може би друг път. — Отвори чантата си. — Трябват ли ти пари?

Поиска да тикне в ръката му няколко банкноти. Той сви ръката си в пестник, поклати глава и влезе в купето.

Тя постоя още малко отвън пред вратата и не отделяше поглед от него. Фабиан се извърна към прозореца. Влакът минаваше през някакво село.

Беше към шест часа вечерта, когато Фабиан пристигна. Излезе от гарата и видя пред себе си градската църква. Стори му се, че тя го оглежда строго от главата до петите, и сякаш пита: „Защо днес никой не те посреща? И защо си пристигнал без куфар?“

Тръгна по пътя край бента и прекоси под стария виадукт. Над него тракаше монотонно някакъв безкраен товарен влак, каменният свод ехтеше. Къщата, в която на времето си бе живял учителят Шанце, току-що бе боядисана. Останалите сгради се издигаха със сивите си фасади — същите, каквито ги помнеше от детинство. В ъгловата къща, която бе собственост на акушерката Шрьодер, беше отворен нов магазин — месарница; на витрината още имаше цветя.

Бавно се приближи към къщата, в която беше роден. Колко позната му беше улицата. Знаеше фасадите, знаеше дворовете, мазетата и таваните, на всяка крачка чувствуваше родното. Но хората, които влизаха и излизаха от тия къщи, му бяха чужди.

Спря. „Магазин за сапун“ — пишеше над едно дюкянче. На витрината бе залепен някакъв лист. Той прочете:

„Сега има намаление на цените и на тоалетните сапуни: марка «Лавендел» — двадесет вместо двадесет и два пфенига. Сапун «Торпедо» — двадесет и пет вместо двадесет и осем пфенига.“

Приближи се до вратата.

Майка му стоеше зад тезгяха, пред нея имаше две купувачки. Тя се приведе стегнато и остави пред едната от тях пакет със сапун на прах. След това взе лист амбалажна хартия и дървена лъжица, загреба от една бъчва малко катранен сапун, премери го и го уви. Фабиан подуши миризмата на сапун чак вън, на улицата.

Натисна дръжката на вратата. Звънчето над входа иззвъня. Старата жена вдигна поглед и уплашено отпусна ръце.

Той направи няколко крачки към нея и с разтреперан глас каза:

— Мамо, Лабуде се застреля.

И внезапно сълзите бликнаха от очите му. Отвори вратата, която водеше към задната стаичка, затвори я пак, седна на канапето до прозореца, погледна към двора, отпусна бавно глава върху перваза и заплака.

(обратно)

Двадесет и трета глава

Посещение в детската казарма. Игра на кегли в парка. Миналото свива зад ъгъла.

— Какво му е? — запита на следната утрин бащата.

— Уволнили са го — рече майката. — Освен това се е самоубил приятелят му Лабуде, не помниш ли, дето на времето се запознаха в Хайделберг.

— Съвсем не знаех, че имал приятел — каза бащата. — Никога нищо не научавам.

— Ти просто не слушаш, когато ти се говори — каза майката.

В този момент звънчето в магазинчето звънна. Когато госпожа Фабиан влезе отново в стаята, мъжът й четеше вестник.

— Не му е провървяло и с някакво младо момиче — продължи тя. — Но по този въпрос не казва никакви подробности. Тя била завършила право и сега ще става киноартистка.

— Жалко за парите за следването — заяви съпругът.

— Хубаво момиче било — продължи майката на Фабиан. — Но живеело с някакъв дебел тип, някакъв филмов директор, просто да ти се повдигне.

— Дълго ли ще остане? — запита бащата.

Майката сви рамене и си наля кафе.

— Даде ми хиляда марки. Лабуде му оставил тези пари. Ще ги прибера. Момчето е като ударено по главата, какво да го правя. И това няма връзка нито с Лабуде, нито с филмовата актриса. Той не вярва в бога — навярно там е причината. Липсва му опорна точка.

— На неговата възраст бях женен близо от десет години — рече бащата.

Фабиан вървеше по „Хеерщрасе“, покрай гарнизонната черква и казармите. Кръглият площад пред черквата, постлан с чакъл, беше безлюден. Колко ли време бе изтекло, откак бе стоял тук — един от хилядите войници, с прекалено дълги панталони, с каска на глава, в пълно снаряжение за войнишка проповед, седемнадесетгодишен, готов да чуе онова, което немският бог имаше да каже на своите армии? Спря пред портала на някогашната артилерийска казарма и се облегна на железните пръти. Строяване, преброяване, упражнения с оръдията, нощен караул, лекция върху военния заем, изплащане на заплатите — какво ли не бе ставало на този запустял двор? Нали тъкмо тук беше слушал как преди да ги обявят за трети или четвърти път годни за фронта, старите войници се обзалагаха по на един войнишки хляб, кой от тях ще се върне най-бързо? И нима само след седмица те не се бяха явили отново, с парцаливи униформи? Фабиан пусна прътите на решетката и продължи пътя си покрай гренадирските и пехотни казарми. Ето парка и училището, гдето бе учил и живял в продължение на години, преди да се запознае с единичното обучение, с рогатката и с теглича на лафета. Ето и улицата, която се спускаше към града; по нея, щом се стъмнеше, той изтичваше тайно към дома, за да види за минута-две майка си. Независимо от това, дали се наричаше училище, кадетски институт, лазарет или черква — всяка постройка в покрайнините на този град представляваше казарма.

Голямата, сива постройка със заострени ъглови кули, покрити с каменни плочи, все още се издигаше на своето място, сякаш изпълнена до покрива с детски грижи. На прозорците на директорското жилище все още имаше бели пердета и те контрастираха рязко с множеството черни, неукрасени с нищо прозорци, зад които се намираха класните стаи, занималните на учениците, гардеробите и спалните. По-рано винаги беше смятал, че някой ден откъм страната, където се намираше директорското жилище, грамадната сграда ще потъне дълбоко в земята — толкова значителен му се виждаше фактът, че на прозорците там висяха пердета. Влезе през вратата и се изкачи по стъпалата. Откъм класните стаи долитаха глухи и звънки гласове. Те изпълваха празния коридор. От първия етаж се носеше хорово пеене и свирене на пиано.

Фабиан отмина главното стълбище и се заизкачва по тесните стъпала към страничното крило. Насреща му се зададоха двама малки ученици.

— Хайнрих — викаше единият от тях, — трябва веднага да отидеш при Щъркела и да вземеш тетрадките.

— Може да почака! — каза Хайнрих и премина отчайващо бавно през люлеещата се стъклена врата.

„Щъркела — помисли Фабиан, — нищо не се е променило.“ Старите учители бяха още тук, прякорите им бяха останали същите. Само учениците се сменяха. Випуск след випуск идваше, биваше възпитаван и обучаван. Рано сутринта домакинът звънеше. И гонитбата почваше: спалня, умивалня, гардероб, трапезария. Най-малките слагаха масата, донасяха съдинките с маслото от хладилника и емайлираните канчета за кафе от кухненския подемник. Гонитбата продължаваше: занимални, бърсане на прах, класни стаи, учене, трапезария. Най-малките слагаха масата за обед. Гонитбата продължаваше: почивка, дежурство в градината, футбол, занимални, домашни упражнения, класни стаи, трапезария. Най-малките слагаха масата за вечеря. Гонитбата продължаваше: занимални, домашни упражнения, умивалня, спалня. Единадесетокласниците имаха право да остават два часа повече и ходеха да пушат цигари в парка. Нищо не се бе променило, сменяха се само випуските.

Фабиан застана на третия етаж и отвори вратата към аулата. Утринна молитва, вечерна молитва, свирене на орган, рожденият ден на кайзера, тържество за Седан, за битката при Таненберг, знамена на кулата, годишни изпити, разпускане на наборниците, откриване курсовете за участници във войната, отново свирене на орган и речи, изпълнени с благочестивост и достойнство. Единството, правото и свободата бяха пропили атмосферата на тази зала. Дали и сега се спазваха същите правила, както едно време: щом мине учител, всички да застават мирно? В сряда имаше два, а в събота три часа излизане. Дали все още, когато лишаваха някого от излизане, той трябваше да остане при инспектора и с помощта на ножица да превръща вестници в клозетна хартия?

И все пак не беше ли имало понякога и хубави мигове? Винаги ли бе чувствувал само лъжата, която се ширеше тук, и злокобната, неведома сила, която превръщаше цели поколения деца в послушни държавни чиновници и в ограничени буржоа? Имало бе понякога и хубави мигове, но те бяха хубави само като контраст на всичко останало.

Напусна аулата и се изкачи по мрачната вита стълба към спалните и към умивалните. Видя дългите редици железни легла. По стените висяха пижами, наредени по войнишки. Трябваше да има ред. Нощем единадесетокласниците се бяха завръщали тук от парка и бяха лягали при изплашените седмокласници и осмокласници. Малките бяха мълчали. Трябваше да има ред. Пристъпи до прозореца. В долината на реката блестеше градът със своите стари кули и тераси. Колко пъти, докато другите спяха, той се беше промъквал тук, и вперил поглед надолу, бе търсил къщата, в която лежеше болна майка му? Колко пъти бе притискал чело в стъклото и бе преглъщал сълзите си? Вярно, това не му бе навредило — нито карцерът, нито преглътнатите сълзи. Не бяха успели да превият тогава врата му. Неколцина се бяха застреляли. Не бяха много. През войната още повече бяха отишли на онзи свят. По-късно умряха още неколцина. Днес половината клас беше мъртъв.

Слезе по стълбата, излезе от зданието и се отправи към парка. С метли от клони, с лопати и с подострени пръчки бяха вървели бавно зад една ръчна количка, събирали бяха опадалата шума и набучвали разхвърляните хартии. Паркът беше просторен, спускаше се към един малък поток.

Фабиан тръгна надолу по старите познати пътеки, седна на една пейка, погледна към върховете на дърветата, продължи да се разхожда и напразно полагаше усилия да не връща в миналото това, което виждаше наоколо. Залите, стаите, дърветата и лехите, които го заобикаляха, не бяха действителност, а възпоминания. Тук той бе оставил детството си и сега го намираше отново. То струеше върху него от клоните, от стените, от кулите и го завладяваше. Все по-дълбоко навлизаше той в това меланхолично очарование.

Стигна до кегелбана, кеглите бяха подредени. Фабиан се огледа, беше сам, взе от сандъка една топка, замахна, втурна се и пусна топката по дървената пътечка. Тя подскачаше леко по нея. Пътеката все още беше неравна. Шест кегли паднаха с шум.

— Какво означава това? — сърдито запита някой. — Външни лица нямат работа тук!

Беше директорът. Почти не се бе променил. Само асирийската му брада бе посивяла още повече.

— Извинете! — рече Фабиан, вдигна леко шапка и поиска да се отдалечи.

— Момент — извика директорът.

Фабиан се извърна.

— Вие не сте ли наш бивш ученик? — запита той. Сетне протегна ръка. — Естествено, Якоб Фабиан! Добре дошъл! Много мило от ваша страна. Домъчня ли ви за старото училище?

Здрависаха се.

— Лоши времена — каза директорът. — Безбожни времена. Праведните има много да страдат.

— Кои са праведните? — запита Фабиан. — Дайте ми техните адреси.

— Вие сте си същият — рече директорът. — Всякога сте били един от най-добрите ученици и един от най-дръзките. Докъде я докарахте така?

— Държавата тъкмо се гласи да ми отпусне малка пенсия — каза Фабиан.

— Безработен? — строго запита директорът. — Повече очаквах от вас.

Фабиан се засмя.

— Праведните има много да страдат — заяви той.

— Да се бяхте явили тогава на държавен изпит — рече директорът. — Нямаше сега да сте без професия.

— Във всички случаи щях да съм без професия — отговори гневно Фабиан. — Дори ако упражнявах някаква. Мога да ви доверя, че с изключение на пасторите и педагозите, днес човечеството тъй се е объркало, че не знае къде му е главата. Компасът се е счупил, но тук, в тази сграда никой не забелязва това. Вие и сега, както преди, се возите нагоре-надолу с вашия асансьор — от трети до единадесети клас. Защо ли ви е компас?

Директорът пъхна ръце под пешовете на жакета си и каза:

— Ужасен съм. Нямало занимание за вас? Вървете и изградете характера си, млади момко! Защо сме изучавали история? Защо сме чели класици? Закръглете личността си!

Фабиан изгледа добре охранения, самодоволен господин и се усмихна. Сетне каза:

— Вие и вашата закръглена личност! — и си тръгна.

На улицата срещна Ева Кендлер. Тя се зададе заедно с две деца и изглеждаше доста напълняла. Изненада се, че изобщо я позна.

— Якоб! — извика тя и поруменя. — Никак не си се променил… Кажете добър ден на този чичо!

Децата подадоха ръка и направиха реверанс. И двете бяха момичета. Приличаха повече на майка си, отколкото тя на себе си.

— Най-малко десет години не сме се срещали — рече той. — Как си? Кога се омъжи?

— Мъжът ми е главен лекар в Каролахаус — заразказва тя. — Там не се напредва бързо. До частна практика изобщо не може да стигне. Може би ще замине с професор Вандсбек за Япония. Ако си заслужава, ще замина и аз допълнително с децата.

Той кимна и изгледа двете момиченца.

— По-хубаво беше тогава — тихо каза тя. — Помниш ли, когато бяха заминали родителите ми? Бях седемнадесетгодишна. Как бързо минава времето. — Тя въздъхна и оправи моряшките яки на момиченцата. — Преди човек да е поел напълно собствения си живот, и вече е натоварен с отговорността за децата си. Тази година дори няма да отидем на море.

— Разбира се, това е ужасно — каза Фабиан.

— Да — отвърна тя, — а сега да си ходим. Довиждане, Якоб!

— Довиждане!

— Подайте ръка на този чичо!

Двете момиченца направиха реверанс, притиснаха се до майка си и тръгнаха заедно с нея. Фабиан постоя още малко. Миналото сви зад ъгъла, с две деца за ръка, отчуждено, трудно можеше да се познае.

„Никак не си се променил“ — му беше казало миналото.

— Как мина? — запита майка му.

Бяха обядвали и сега стояха в магазина и разтоварваха един сандък с прах за избелване.

— Бях горе, в казармите. Ходих и в училището. Срещнах и Ева. Има две деца. Съпругът й е лекар.

Майката преброи пакетите, които бе струпала на рафта.

— Ева ли? Хубавичко момиче беше на времето. Каква беше тогава работата? Ти не се върна в къщи цели два дни.

— Родителите й бяха заминали и се наложи да проведа с нея няколкодневен просветен курс. За нея той беше първият и аз изпълних задачата си много добросъвестно и с истински благонравна сериозност.

— Много се безпокоях тогава — рече майка му.

— Но нали ти изпратих телеграма!

— Телеграмите са неприятно нещо — заяви старата жена. — Повече от половин час седях над нея и не се решавах да я отворя.

Той подаваше пакетите, майка му ги нареждаше.

— Няма ли да бъде по-добре, ако си потърсиш работа тук? — запита тя. — Никак ли не ти харесва вече при нас? Би могъл да се настаниш в дневната стая. Тук и момичетата са по-мили и не са така смахнати. Може би все пак ще си намериш жена.

— Още не зная какво ще правя — рече той. — Може и да остана. Искам да работя. Искам да действувам. Искам най-после да имам пред очите си цел. И ако не намеря, тогава ще изнамеря. Не може да продължава така.

— По мое време нямаше такива работи — заяви тя. — Тогава цел беше да печелиш пари, да се ожениш, да създадеш деца.

— Може би ще привикна с това — каза той. — Какво казваше винаги ти?

Тя престана да нарежда и натъртено каза:

— Човекът е животно, което свиква с всичко.

(обратно)

Двадесет и четвърта глава

Пилзенска бира и патриотизъм.

Привечер Фабиан се отправи към старата част на града. Отново видя от моста световно прочутите сгради, които знаеше откакто се помнеше: някогашния дворец, бившата кралска опера, някогашната дворцова църква — всичко тук беше великолепно и старо. Луната се плъзгаше съвсем бавно — също като по жица — откъм върха на дворцовата кула към върха на черковната камбанария. Терасата, която се простираше покрай брега на реката, беше обрасла със стари дървета и достопочтени музеи. Целият град, животът му, културата му бяха пенсионирани. Гледката приличаше на луксозно погребение.

На старото пазарище срещна Венцкат.

— Идния петък класът ни се събира в бирарията при кметството — каза му Венцкат. — Ще останеш ли дотогава още тук?

— Надявам се — каза Фабиан. — Стига да мога, ще дойда.

Искаше веднага да се отдалечи, но бившият му съученик го покани. Жена му от две седмици била на бани. Отидоха при Гасмайер и пиха пилзенска бира. След третата чаша Венцкат заговори за политика.

— Не може да продължава така — почна да се възмущава той. — Аз съм в „Стоманеният шлем“13. Не нося значка. Не мога да се обвързвам публично поради гражданската си практика. Но това не променя нещата. Чака ни отчаяна борба.

— Ако я почнете вие, изобщо няма да се стигне до борба — каза Фабиан, — а направо до отчаяние.

— Може и да имаш право — извика Венцкат и удари по масата. — Е, тогава чисто и просто ще загинем, дявол го взел!

— Не зная дали с това ще е съгласен целият народ — възрази Фабиан. — Откъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?

— В световната история винаги е било така — каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.

— Да, точно тъй изглежда световната история от начало, та до края си! — извика Фабиан. — Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.

— Ти не си патриот — заяви Венцкат.

— А пък ти си тъп като говедо — извика Фабиан. — Това е още по-жалко.

След това продължиха да пият бира и от предпазливост смениха темата.

— Имам една блестяща идея — каза Венцкат. — Хайде да се отбием за малко в публичния дом.

— Съществува ли още такова нещо? Аз пък си мислех, че вече са забранени от закона.

— Естествено — каза Венцкат. — Забранени са, но някои все още съществуват. Едното няма нищо общо с другото. За теб ще бъде забавно.

— Съвсем не мисля да идвам — заяви Фабиан.

— Тогава поне ме изпрати.

Домът се намираше на малка, тясна уличка. Когато застанаха пред него, Фабиан си спомни, че офицерите от гарнизона бяха уреждали там своите оргии. Оттогава бяха изминали двадесет години. Къщата изглеждаше непроменена. Ако всичко беше в пълен ред, в нея би трябвало да живеят още и същите момичета.

Венцкат позвъни. Отвътре се чуха стъпки, които се приближиха към вратата. През шпионката погледна втренчено нечие око. Вратата се отвори, Венцкат угрижено се огледа. Уличката беше безлюдна.

— Впрочем, Якоб — напомни му той, — ако дойдеш на другарската среща на класа, да не вземеш да се раздрънкаш! И не забравяй: петък вечер в бирарията при кметството.

След това влезе.

Фабиан се поразходи още малко. По улиците почти не се виждаха минувачи. Трамваите пътуваха празни към депото. На моста той спря и погледна надолу към реката. Отраженията на лампите трептяха във водата и приличаха на гирлянда малки луни, паднали в реката.

Реката бе пълноводна, навярно в планината беше валяло. По хълмовете, заобикалящи града, примигваха множество лампи.

Докато той стоеше тук, Лабуде лежеше в ковчега си в една груневалдска вила, а Корнелия лежеше при господин Макарт в леглото с балдахините. Твърде далече от него лежаха и двамата. Фабиан стоеше под друго небе. Тук Германия не страдаше от треска. Тук нейната температура бе под нормалната.

(обратно)

Двадесет и пета глава

Господин Кнор има мазоли. „Дневна поща“ се нуждае от способни хора. Учете се да плувате!

На следния ден Фабиан отиде при хлебаря и оттам се обади по телефона в кантората на Венцкат. Той не разполагаше с много време. Трябвало да отива в съда. Фабиан го запита дали знае някой, който предлага подходяща работа.

— Я иди при Холцапфел — рече Венцкат. — Той е в „Дневна поща“.

— Какво прави там?

— Първо, спортен редактор е, и второ — пише музикални критики. Може би ще му хрумне нещо. И му напомни за петък вечер. Довиждане.

Фабиан се върна у дома и разказа, че щял да отиде в старата част на града, при Холцапфел, който бил редактор в „Дневна поща“. Може би щял да му помогне. Майка му седеше в магазинчето и чакаше клиенти.

— Би било много хубаво, моето момче — каза тя. — Върви, бог да ти помага!

В трамвая при един по-остър завой, той се блъсна в някакъв господин, дълъг като върлина. Погледнаха се сърдито.

— Та ние се познаваме — рече господинът и протегна ръка.

Беше Кнор, бивш старши лейтенант от запаса. На времето му бе поверено обучението на онази рота, към която се бе числил Фабиан. Той бе измъчвал и карал другите да измъчват седемнадесетгодишните тъй, сякаш дяволът и смъртта му даваха процент.

— Дръпнете веднага ръката си — рече Фабиан. — Инак ще плюя отгоре й.

Господин Кнор, експедитор по професия, изпълни този съвет, който му бе даден съвсем сериозно, и се усмихна смутено. Защото не бяха сами на платформата.

— Но какво съм ви сторил? — запита той, при все че много добре знаеше.

— Ако не бяхте толкова дълъг, щях да ви друсна един — каза Фабиан, — но тъй като не мога да стигна до почитаемата ви мутра, ще трябва да се справя по друг начин с вас.

При тези думи Фабиан настъпи господин Кнор така по мазолите, че той прехапа устни и пребледня съвсем. Околните се засмяха. Фабиан слезе и извървя остатъка от пътя пеша.

Някогашният съкласник Холцапфел изглеждаше сега извънредно пораснал, пиеше бира в бутилки и украсяваше няколко коректурни листа с йероглифи.

— Седни, Якоб! — рече той. — Трябва да коригирам обзора за надбягванията и една обобщителна статия за клавирните концерти. Отдавна не съм те виждал. Къде се беше изгубил? Берлин, нали? С удоволствие бих прескочил дотам. Но не остава време. Непрекъснато имам много работа и непрекъснато се наливам с бира. Мазоли на мозъка, мазоли на задника, децата стават все по-възрастни, приятелките — все по-млади, стига да не туберкулирам междувременно.

Докато бърбореше така, той продължаваше най-спокойно да коригира и да пие.

— Копел се разведе. Научи, че жена му го мами с двама. Той открай време си е бил добър техник. Бретшнайдер продаде аптеката и си купи малко селско имение. Произвежда желе от плодов сок и варени картофи. Всеки харчи парите си по свой вкус. Тъй, клавирните концерти могат да почакат.

Позвъни прислужника и изпрати коректурата с обзора за надбягванията при словослагателите. Тогава Фабиан му разказа, че търсел работа и че напоследък е работил в областта на рекламата. Но сега всичко му било все едно, важното било да намерел препитание тук в града.

— От музика нищо не разбираш. А също и от бокс — отбеляза Холцапфел. — Може би ще имат нужда от теб за фейлетонната страница или като втори театрален критик, или нещо подобно.

Той се хвана за телефона и говори с директора.

— Иди при него — предложи той. — Разкажи му нещо весело. Той е надут, но инак е податлив.

Фабиан поблагодари, напомни на приятеля си за срещата на класа и помоли прислужника да съобщи за него на директора Ханке.

— Значи, доктор Холцапфел ви е съученик? — запита директорът. — И вие сте следвали история на литературата? В момента нямаме свободно място. Но това още нищо не означава. Способен ли сте — от способния човек винаги има нужда. Работете четиринадесет дни на собствен риск. Ще ви запозная с шефа на фейлетонния отдел. Ако отхвърли онова, което представите, значи не ви е провървяло. Инак ще сте добре дошъл при мен като външен сътрудник.

Той понечи да натисне копчето.

— Един момент, господин директоре — обади се Фабиан. — Благодаря ви за възможността, която ми давате. Но бих предпочел да работя в рекламния отдел. Например би могло да се организира център за съвети на онези, които дават обявления, да се предлагат на клиентите сполучливи текстове и да се организират дори цели рекламни походи. Умелата и системна реклама би могла да се отрази благоприятно на тиража на вестника. Би могло да се провеждат и доходни конкурси съвместно с големите индустриалци. Би могло за абонатите да се уреждат боксови вечери и други подобни тържества.

Директорът слушаше внимателно. Сетне каза:

— Нашите главни акционери са против берлинските методи.

— Но господата не са против увеличаването на тиража, нали?

— Обаче не с помощта на подобни измишльотини — заяви директорът. — Във всеки случай, аз ще говоря с шефа на нашия рекламен отдел. Може би все пак ще трябва да възприемем в умерена доза похвати, от които и без това не ще можем завинаги да се опазим напълно. Елате пак утре към единадесет часа. Ще видя какво мога да сторя. Донесете и някои ваши работи. И удостоверение, в случай че разполагате с такива боклуци.

Фабиан стана и поблагодари за проявения интерес.

— Ако ви вземем при нас — рече директорът, — не очаквайте фантастични суми. Днес двеста марки са страшно много пари.

— За чиновниците ли? — полюбопитствува Фабиан.

— Не — отвърна директорът, — за акционерите.

Фабиан седна в кафене „Лимберг“, изпи един коняк и се замисли. Безумие бе това, което възнамеряваше да прави. В случай че проявяха милостта да го вземат на работа, той бе готов да помогне на един десничарски вестник да се разрасне. Нима искаше да си внуши, че рекламата го привлича, независимо на какви цели служи? Нима искаше да се самоизмами? Нима искаше по този начин да упоява ден след ден съвестта си срещу някакви си двеста марки месечно? Нима и той беше фабрикант на пари и търгаш?

Майка му щеше да се радва. Тя искаше той да стане полезен член на обществото. Един полезен човек на това общество, на това „Дружество с ограничена отговорност“! Не можеше тъй! Все още не бе пропаднал дотам. Все още печеленето на пари не се бе превърнало в главна цел на живота му.

Реши да премълчи пред родителите си, че може да се нареди при „Дневна поща“. Не искаше да се нарежда. По дяволите! Няма да се примири и да падне на колене! Реши да откаже на директора и щом взе това решение, почувствува, че му става по-добре. Можеше да вземе останалите хиляда марки на Лабуде, да иде в Ерцгебирге и да остане в някой тих чифлик. Парите щяха да му стигнат за половин година или повече. Можеше да ходи на екскурзии дотогава, докато болното му сърце не се възпротивеше. Познаваше още от екскурзиите като ученик билото на планината, върховете и градчетата, подобни на детски играчки. Познаваше горите, планинските ливади, езерата и бедните, схлупени селца. Други отиваха по южните морета, в Ерцгебирге беше по-евтино. Може би там, горе, той щеше да дойде на себе си. Може би там, горе, щеше да се превърне в нещо подобно на човек. Може би щеше да намери по самотните горски пътеки цел, която да си заслужава залога. Може би щяха да му стигнат и петстотин марки. Другата половина можеше да остави на майка си.

И така, към лоното на природата, ходом марш! Докато Фабиан се завърнеше, светът щеше да е изминал крачка напред или две крачки назад. Накъдето и да се обърнеше, всяко друго положение беше по-правилно, отколкото настоящото. При всяко друго положение за него имаше повече изгледи, независимо дали за борба или за работа. Не можеше да стои повече като дете край мръсна локва. Той все още не можеше да помогне и да се намеси — на чия страна да се намеси, с кого да се съюзи? Той искаше да отиде на гости на спокойствието и да слуша от планината, кога ще прозвучи стартовият изстрел, който важи за него и за онези, които мислят като него.

Излезе от кафенето. Но нима това, което възнамеряваше да прави, не беше бягство? Нима за онзи, който искаше да действува, не се намираше — по всяко време и навсякъде — поприще за действие? Какво чакаше той вече толкова години? Може би прозрението, че е определен и роден само за зрител, а не, както вярваше до днес, за актьор в световния театър.

Спираше се пред магазините, гледаше дрехи, шапки и пръстени и при все това не виждаше нищо. Пред един магазин за корсети отново се опомни. Въпреки всичко животът беше едно от най-интересните занимания. Зданията в стил барок по „Шлосщрасе“ все още възправяха снаги. Строителите им и първите наематели отдавна бяха починали. Какво щастие, че не беше обратното.

Фабиан премина през моста.

Изведнъж видя едно малко момче да върви по каменното перило на моста и да пази равновесие, разперило ръце.

Фабиан ускори крачките си. Затича.

Момченцето се олюля, нададе пронизителен вик, свлече се на колене, размаха ръце и се прекатури от перилото в реката.

Неколцината минувачи, които бяха чули вика, се извърнаха. Фабиан се наведе над широкото перило. Видя главата на детето и ръцете, които цапаха във водата. Тогава той съблече сакото си и се хвърли да спаси детето. Два трамвая спряха. Пътниците изскочиха от колите и наблюдаваха какво става. Възбудени хора тичаха нагоре-надолу покрай реката.

Малкото момче доплува разплакано до брега.

Фабиан се удави. За съжаление той не знаеше да плува.

(обратно)

Информация за текста

© 1931 Ерих Кестнер

© Владимир Мусаков, превод от немски

Erich Kästner

Fabian (Die Geschichte eines Moralisten), 1931

Сканиране: Boman, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Ерих Кестнер. Фабиан

Второ издание

Издателство на Отечествения фронт, 1982

Редактор: Нина Цанева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Ани Георгиева

Gesammelte Schriften. Band 2. Atrium Verlag, Zürich 1959

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-09-27 13:58:00

1

Първото издание на „Фабиан“ на български с предговора на Ерих Кестнер е от 1962 год.

(обратно)

2

Една от тези глави — „Човекът без сляпо черво“ — поместваме в българското издание. — Бел.пр.

(обратно)

3

Според една старо германска легенда от XIII век, децата от немския град Хамелн последвали прочутия „Ловец на плъхове“ и вече не се завърнали по домовете си. Някои историци свързват тази легенда с т.н. Детски кръстоносен поход от същото столетие.

(обратно)

4

Щархемберг — австрийски реакционен политик и едър земевладелец, водач на крайно националистическо движение в Австрия след Първата световна война. През 1923 г. участвувал в хитлеристкия преврат в Мюнхен.

(обратно)

5

Мегера (като нарицателно) — зла жена. Мегера (от митологията) — една от ериниите (гр.)

(обратно)

6

Изцяло (лат.)

(обратно)

7

Раймунд граф фон Монтекуколи (1609–1680) — кралски пълководец през 30-годишната война. — Бел.пр.

(обратно)

8

Конфирмация — въвеждане на 14-годишните протестантски деца в църковната общност.

(обратно)

9

Познавач на китайския език, литература и култура.

(обратно)

10

Адам Рийзе (1492–1559) — немски математик, написал редица елементарни помагала по практическо смятане. Поради голямата му популярност в Германия изразът „Според Адам Рийзе“ е станал нарицателен за всяка безспорна сметка.

(обратно)

11

Paradiso (итал.) — рай.

(обратно)

12

Германска традиция е било в памет и чест на велики хора да се садят дървета. — Бел.пр.

(обратно)

13

„Стоманеният шлем“ (Stahlhelm) — германски съюз на бойците от фронта, създаден през 1918 година и послужил като едно от основните ядра за масовизиране на хитлеристката партия след 1933 година. — Бел.пр.

(обратно)

Оглавление

Предговор на автора

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единадесета глава

Дванадесета глава

Тринадесета глава

Четиринадесета глава

Петнадесета глава

Шестнадесета глава

Седемнадесета глава

Осемнадесета глава

Деветнадесета глава

Двадесета глава

Двадесет и първа глава

Двадесет и втора глава

Двадесет и трета глава

Двадесет и четвърта глава

Двадесет и пета глава

Реклама на сайте