«Кестнер за Кестнер»

Намирам за твърде хубав обичая на Цюрихския ПЕН-клуб, преди някой от гостите да вземе думата, да бъде представен от някого, който познава донякъде произведенията му, а по възможност и самия него.

По повод на този обичай бях запитан дали не бих желал аз да представя днес Ерих Кестнер. Известно било, че го познавам. Ех, може би не дотам добре и не така точно като някой литературен критик. Но критиката не се занимава чак толкова много с него, така че няколко повече или по-малко удачни думи щели да бъдат достатъчни.

Подобни опити за кратки и сбити характеристики имат и своята лоша страна. Кой познава другите дотолкова, че да се осмели да говори за тях кратко? До такава степен, уважаеми господа, човек не познава дори себе си.

Въпреки това смятам да използвам удалия ми се случай да си поблъскам малко главата с нашия гост, с този журналист и литератор от Германия. Ако за него това не бъде от голяма полза, то навярно не би навредило и на мене. Впрочем да си изясниш някого дори просто за себе си не е никак лошо. Може би, предвид поставената ми задача, такива думи да звучат малко неуместно и егоистично, но във всеки случай те означават едно: игра с открити карти. Ако пък откровеността — стига да не се смесва с безочието — не е може би кой знае каква добродетел, то все пак е едно от най-поносимите агрегатни състояния на порока. Трябва да помоля за извинение, че приказвам толкова много за себе си и почти нищо за нашия гост, но ще се помъча, ако не да избягна напълно, то поне да снижа до минимум тази грешка.

Познаваме хора, които твърдят, че познавали Кестнер по-добре тъкмо от мен: това са няколко приятели, няколко жени, няколко врагове.

Наистина в своя полза мога да кажа, че прекарахме детството си заедно с него, че посещавахме едни и същи училища и ръка за ръка в добро и лошо трупахме житейски опит, доколкото можехме и доколкото трябваше да натрупаме, наистина той като писател, а пък аз само като човек. Но в края на краищата, изглежда, другите имат право. Може би действително твърде често и твърде дълго съм бил заедно с Кестнер, за да мога да съдя за него. Може би ми липсва необходимата дистанция. Защото тъкмо дистанцията опростява нещата, а опростяването е единственият начин да нарисуваш или охарактеризираш някого. Не бива да гледаш от много близко пирона, който искаш да удариш с чука, а още по-малко трябва да го обичаш…