«За дълбокомислието в партера»

Преди доста време в един берлински театър видях и чух пиесата на известен английски съвременен автор, която се играеше на почти всички по-значителни сцени, въпреки че не струваше нищо. Няма да назовавам нито заглавието, нито автора на пиесата, тъй като намеренията ми са съвсем други, а не да се надсмивам над това, че понякога и добри автори пишат лоши пиеси. Като по-странно намирам обстоятелството, че никой не забелязваше това! Волтер не го е намирал за толкова странно и е казал на един младеж, чиято първа творба прочел: „Такива лоши неща можете да пишете едва след като се прочуете!“

И така преди доста време видях в Берлин една подобна пиеса. И тъй като тя не притежаваше необходимите достойнства, предпочетох да разгледам публиката. И какво видях! Страхопочитателно замъглени погледи, многозначително повдигнати като кепенци вежди, чела, набраздени от бръчки — многобройни като коловозите пред някоя по-голяма гара, бездиханни, полуоотворени устни, подпрени с ръце размишляващи глави, омагьосано примигващи клепки — сякаш на сцената се клатушкаше самият крал Лир! А вместо него един млад лорд, завърнал се от продължително пътешествие, разправяше на насъбралите се роднини, че не бил сигурен дали той е блъснал жена си от перилата на кораба, с който пътували, или тя просто от само себе си паднала в морето и се удавила. Отвреме-навреме той повдигаше перденцето на прозореца и навън откриваше цял отряд еринии, които трябваше да му отмъстят. Никой от роднините, с изключение на лелята, не виждаше подобно нещо, както и бедната братовчедка, за която е трябвало всъщност да се ожени. И тъй като късогледството им накрая му дотегна, той реши да замине и да стане мисионер. Впрочем, ако чак толкова искаше да се покае и на дело да покаже своето разкаяние, много по-удачно, а също и по-евтино би било за него да си остане вкъщи. Но така ужасно да се покае той не искаше и затова с известен страх отпътува при човекоядците.