«Лъвът, вещицата и дрешникът»

На Луси Барфийлд

Моя скъпа Луси,

Тази история написах за теб, но когато я започвах, не бях помислил, че момичетата растат по-бързо от книгите. И ето че ти вече си твърде голяма за вълшебни приказки, а докато книгата ми бъде отпечатана и подвързана, ще пораснеш още повече. Но един ден ти ще бъдеш достатъчно голяма, за да почнеш отново да четеш вълшебни приказки. Тогава може би ще свалиш книгата от някой горен рафт на библиотеката, ще я избършеш от праха и ще ми кажеш какво мислиш за нея. Аз навярно ще съм твърде глух, за да те чуя, и твърде стар, за да разбера това, което казваш, но ще бъда все още твоят любещ те кръстник.

Имаше едно време четири деца, които се наричаха Питър, Сузан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато, поради бомбардировките, родителите им ги изпратиха вън от Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на десет мили от най-близката железопътна гара и на две мили от пощенската станция. Професорът нямаше жена и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (казваха се Айви, Маргарет и Бети, но те нямат голямо участие в нашия разказ). Самият професор беше много стар, с рунтава бяла коса, която растеше както по главата, така и по по-голямата част от лицето му. Децата го харесаха почти веднага. Но първата вечер, когато излезе да ги посрещне на входната врата, той изглеждаше тъй странен, че Луси (най-малката) се поуплаши, а Едмънд (вторият по възраст) щеше да се разсмее и за да скрие това, започна да се преструва, че си духа носа.

В тази първа вечер, щом децата пожелаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да обсъдят всичко.

— Няма грешка, добре се уредихме — каза Питър. — Тук ще бъде чудно хубаво. Това старче ще ни оставя да правим каквото си искаме.

— Струва ми се, че е много мил дядко — каза Сузи.

— О, престанете! — измърмори Едмънд, който беше изморен, а се преструваше, че не е, и това, както винаги, го правеше кисел. — Стига сте приказвали така.

— Как? — обърна се към него Сузан. — Но, както и да е, време е вече да си в леглото.

— Опитваш се да говориш като мама — каза Едмънд. — А ти коя си, че да ми нареждаш кога да си лягам? Лягай си ти!