«По трудния начин»

Джак Ричър си поръча кафе — двойно еспресо, чисто, без сметана и захар, в пластмасова чаша, а не в порцеланова. И още преди да му го донесат, той видя как животът на един човек се променя завинаги. Но не защото сервитьорът беше бавен. Просто движението беше много бързо. Толкова бързо, че Ричър не разбра какво е видял. Беше най-обикновена градска сцена, която се повтаря навсякъде по света по милиард пъти на ден: един човек отключи една кола, качи се в нея и потегли. Нищо повече.

Но беше достатъчно.

Еспресото се оказа почти съвършено, така че Ричър се върна в същото кафене точно двайсет и четири часа по-късно. Не му се случваше често да остава две вечери на едно и също място, но беше решил, че заради страхотното кафе си заслужава да наруши навиците си. Кафенето беше от западната страна на Шесто Авеню в Ню Йорк, някъде по средата му между Блийкър Стрийт и Хаустън Стрийт. Беше в приземния етаж на една безлична постройка на четири етажа. По-горните създаваха впечатление за анонимна жилищна сграда с апартаменти под наем. Но самото кафене все едно беше пренесено от някоя уличка в Рим. Вътре цареше полумрак, имаше издраскани дървени стени, барплот и очукана кафе-машина с хромирана повърхност, дълга и гореща като локомотив. Отвън имаше редица метални масички, отделени от тротоара с нисък брезентов параван. Ричър си избра същата крайна маса, на която беше седнал предишната вечер, и същия стол. Облегна се, настани се удобно и наклони стола на задните му крака. По този начин се подпря на външната стена на кафенето, обърнат на изток, към тротоара и широкото авеню. Обичаше да седи на открито през лятото в Ню Йорк. Особено вечер. Обичаше електрическия мрак, горещия мръсен въздух, шумните вълни от хора и автомобили, лудешкото виене на сирени и тълпите. Сред тях самотник като Ричър по-лесно се чувстваше част от света, без да нарушава изолацията си.