«Мотивът»

Джон Лескроарт Мотивът

На Лайза Сойър,

Отново и отново, и отново…

Нищо право не може да поникне на кривото дърво на човечеството.

Имануел Кант

Първа част

1

По своето местоположение — на една пресечка от Филмор Стрийт, където тя минава през заобиколената от стръмни предизвикателства Хейс Вали — Аламо Скуеър не е сред най-модерните местенца в Сан Франциско. Само че е едно от най-популярните, а на характерните плакати с изгледи от града в залива се мъдри редица от красиво реставрирани и боядисани в ярки цветове викториански постройки на три-четири етажа с лице към парка на Стайнър Стрийт, така наречените „Пъстри дами“. Плакатът превърна района донякъде в емблема на града, затова най-евтината от тези къщи сега струва три и нещо. Милиона.

Пожарът в дома на Пол Хановър, разположен насред квартала, започна към осем часа вечерта на дванайсети май, но първата пожарна команда бе повикана едва към осем и половина. Пожарите обичат старите викториански сгради. Въпреки че преди двайсет години къщата на Хановър бе оголена до скелета й — укрепиха я против земетресения и поставиха огнеупорна изолация, — викторианските постройки чисто и просто се отличавате нелепите си вътрешни пространства, с необичайната форма на стаите, с пролуките, с килерите и със странните си коридори. Тъй като затворената между стените топлина се издига нагоре, пламъците използват вертикалните подпори като димоходни канали, почти като комини, за да се издигнат лесно и бързо до покрива, откъдето обикновено най-напред се виждат кълбета дим.

Дори в квартал с повишено внимание към опасността от пожари, със стари и много ценни дървени къщи, разположени в непосредствена близост една до друга, никой не забеляза нещо нередно в дома на Хановър, докато огънят не стигна до недовършеното таванско помещение. Късната мъгла замаскира първата поява на дима, а вятърът го отвя. Докато един от местните жители си даде сметка, че онова, което вижда, всъщност не е мъгла, а гъсти облаци пушек, бълващ изпод стрехите на съседния покрив, пожарът вече се бе разгорял.

Веднага щом пристигнаха първите коли на пожарната — три цистерни, два камиона, двама началници на отряди, един помощник-началник и един спасителен екип, — двамата пожарникари от автостълбата на първата цистерна бяха започнали да се катерят към покрива на Хановър с намерението да го вентилират, като изрежат отвор с помощта на брадви и на електрически триони. Междувременно четирима души, облечени с предпазни панталони и якета и снабдени с кислородни маски — първата ударна група, — се добраха до предната врата, намериха я отключена и веднага я отвориха. Макар да носеха маркучи, които пръскаха вода под широк ъгъл, за да може да се доближат до пламъците, отвътре ги посрещна черен облак от горещ пушек, през който нищо не се виждаше. Изобщо не можаха да напреднат.

Ал Дейли, началникът на ударната група, говореше делово в микрофона на слушалките на радиостанцията си.

— Проникнахме през входната врата, Норм. Пожарът се е разразил напълно.

Дейли разговаряше с началника на отряда си, Норм Шакли, който стоеше отпред на улицата. Думите му бяха сигнал за тревога. Разразил се пожар означаваше, че ще имат нужда от поне още една бригада — още четири цистерни, един камион и двама началници. При къща с тези размери и в такава непосредствена близост до съседните сгради потушаването на пожара може би щеше да наложи присъствието на пет пожарни команди — максимума, с който разполагаше Сан Франциско.

Вероятно до този момент вече бяха засегнати всичките четири етажа на къщата на Хановър. Нахлупил бялата си каска, Шакли се обади по спешност втори път и вдигна поглед, когато бръмченето на електрическите триони спря. Видя как кълбящият се черен пушек изригна към небето като огромна колона и каза в говорителя на радиостанцията си:

— Пробиха покрива, Ал. Отдръпнете се.

Съобщи на Ал, че вентилирането ще започне много скоро, а това бе потенциално много опасен момент. Ако пушекът в къщата беше достатъчно горещ — а никой не знаеше дали е така, — притокът на кислород в този момент можеше да предизвика изключително силна и често смъртоносна експлозия на обратна тяга. Затова първата ударна група изчака напрегнато до предните стълби на улицата, докато след минута и четирийсет секунди стълбът пушек, издигащ се от покрива, внезапно избухна в огнено кълбо, което озари нощното небе над четирите околни пресечки и се издигна на повече от трийсет метра.

Първите маркучи вече бяха прикачени за водния кран в ъгъла и при всеки от тях осем пожарникари изливаха по две хиляди и двеста литра вода на минута в пространството. Въпреки очевидно полезните действия на пожарникарите, те все едно се бяха наредили около огъня и се опитваха да го изгасят с плюнка. Обаче привидността лъжеше. Водата понижаваше температурата достатъчно, за да може Дейли отново да се приближи до сградата с екипа си.

Заради изрязаното отверстие пушекът, който доскоро изпълваше вестибюла, вече се разсейваше нагоре заедно с гъстия облак от пара, предизвикана от водните струи от маркучите. Само няколко секунди, след като екипът с маркучите престана да облива входа, Дейли се върна пред вратата с хората си. Той беше пуснал лампичката на каската си и имаше относително добра видимост през вестибюла към вътрешността на къщата и към пламъците, които продължаваха да ближат стените от всички страни. Размаха пожарогасителя в ръката си на широка дъга и пристъпи в мрака, следвайки лъча на лампичката на каската си. Отвсякъде го заобикаляха хаос и шум — притокът на въздух зад гърба му, засмукан от пожара, бумтенето на огъня, пращенето и пукането на дървото, ударите на брадвата, безплътните гласове, които крещяха в и извън сградата.

Дейли пръскаше и напредваше, пръскаше и напредваше. Крачка по крачка. Вестибюлът беше кръгъл, имаше висок таван и бе доста просторен — вероятно около четири метра в диаметър. Различаваше очертанията на горящите мебели покрай стените — нещо, което приличаше на закачалка, бюфет, може би стойка за чадъри или кошче за отпадъци. Пердетата на два от прозорците, чиято извивка следваше фасадата, бяха напълно обгорели. От дясната страна на Дейли имаше вход към друга отворена стая, а точно пред него друга врата водеше към хола. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пламъци — приземният етаж бе целият обхванат от пожара.

Въпреки че обляха обилно къщата, огънят отново набираше сили и се разпалваше. Беше непоносимо горещо, опасно горещо. Дейли усети в ухото си бълбукане като от вода, но знаеше, че не е вода. Беше ушната му кал, която се топеше. Трябваше да се измъкне оттук незабавно. Нямаше да може да провери за евентуални жертви, докато пожарът не поутихне, а дотогава всичко живо в къщата щеше да е загинало — вече бе загинало, знаеше го.

При все това той направи още една-две крачки и вървейки, продължи да пръска. Цареше пълен мрак, с изключение на светлината от лампичката на каската му. Погледна към вратата към хола и се закова на място при вида на два силуета. Приведе се, за да ги разгледа по-добре — не че имаше нужда, — и се постара да съобщи възможно най-безизразно:

— Тук има две тела, Норм. Във вестибюла.

На улицата пристигаше втората противопожарна команда и Шакли издаваше заповеди едновременно на деветима души в пункта за възстановяване, където вече бе много напрегнато — носеха се напитки, бутилки с кислород и набори за оказване на първа помощ. Помоли Дейли да повтори думите си и той го направи, като добави:

— Няма нужда от линейка.

Което означаваше, че хората са мъртви.

Само секунда бе нужна на Шакли, за да осмисли чутото, след това се обърна към помощника си, който действаше като момче за всичко.

— Намери Бекер — нареди му той — и се обади в отдел „Убийства“.

Арни Бекер, четирийсет и три годишният главен инспектор по палежите, прикрепен към Бюрото за разследвания на пожари, пристигна с втората пожарна команда. В подобни случаи задачата на Бекер беше да определи причината за пожара. За да успее да го направи, той трябваше да влезе в сградата и да разследва всички подробности — овъглените следи по стените, декалцинирането на гипсовите изолации, начина на напукване на дървените подпори, състоянието на електрическата инсталация и т.н. — с надеждата да открие откъде е започнал пожарът и ако е възможно, да разбере какво го е причинило.

Бекер беше ветеран в пожарната команда, работеше там от двайсет години. Тъй като цялата му служба бе преминала в Сан Франциско, той бе много добре запознат с викторианските постройки и знаеше, че тази къща, с всички места в нея, където може да скрие огънят, най-вероятно ще гори цяла нощ, а може би дори на следващата сутрин. Нямаше да открие отговора скоро.

Въпреки това го чакаше доста работа. В района се бе струпала огромна тълпа зрители, още хора се стичаха от къщите на улицата и от откритата площ на Аламо Скуеър зад тях. Това бяха евентуалните му свидетели — хората, с които той и екипът му трябваше да разговарят. Част от тях вероятно живееха в квартала и може би бяха забелязали нещо подозрително.

Нуждаеше се от цялата информация, до която можеше да се добере сред почти безкраен брой възможности, най-дразнещата от които беше, че ако пожарът е причинен от палеж, ако някой умишлено бе подпалил къщата, най-вероятно все още бе сред тълпата, наслаждаваше се на стореното, а може би дори се бе покатерил на някой кипарис на Аламо Скуеър и изпитваше чувствена наслада от гледката. Бекер и преди бе имал такива случаи.

В Сан Франциско полицаи от оперативните части са прикрепени към разследванията на пожари, затова Бекер разполагаше с доста помощници, които изпрати да разговарят с когото успеят. Нямаше да провеждат официални разпити — поне не още, — но искаше да разполага с имената и с телефонните номера на всички. Ако хората откажеха тази информация, това можеше да е признак на нещо. Ако пък не можеш да им затвориш устата, това също можеше да значи нещо. Бекер не знаеше нищо, включително и какво не знае. Така че това беше шансът му да започне да събира информация от всеки възможен източник и той се зае много сериозно със задачата си. Хората му наобиколиха тълпата и заработиха от задната й част към средата.

Самият Бекер се запъти да поговори със съседа, съобщил за пожара, който чакаше наблизо, за да помогне на пожарните коли да се ориентират при пристигането си, само че по онова време те вече не се нуждаеха от помощта му. Внезапно до него се появи партньорът му от отдела за палежи, Дж. П. Дод — двайсет и осем годишен, с военна подготовка, компетентен и хладнокръвен. Нощта около тях представляваше калейдоскоп от светлини в мрака — жълтото сияние на огъня, червените лампи на пожарните коли, бялата светлина от каските на пожарникарите, а сега и прожекторите на телевизионните екипи. Сериозното лице на Дод имаше особено мрачно изражение.

— Намерили са два трупа, Арн. Шакли те вика веднага.

Пожарът продължаваше да бушува в задната част на къщата и на горните етажи. Двата маркуча, с които работеха пожарникарите, се извиваха по пода на вестибюла и се губеха отвъд рамката на вратата вдясно, някъде в огнената преизподня. Бекер, вече облечен в предпазния си костюм и с каска, бе смъкнал кислородната маска върху лицето си и прокарваше широкия лъч на фенерчето си по труповете. Приклекна като бейзболен кетчър, защото от опит знаеше, че постави ли коляното си на пода, със сигурност ще изпита адска болка.

Дрехите бяха обгорени там, където са били изложени на пламъците, но въпреки че двете тела лежаха по гръб на пода, той не можеше да разпознае пола им. Едното тяло беше по-едро, а другото бе по-дребно, така че вероятно бяха мъж и жена, само че не можеше да бъде сигурен, докато патологът не приключи работата си. Косата и всички характерни белези на лицата бяха обгорени.

Все пак нещо в положението на телата им го порази. Беше виждал много мъртъвци — жертви на пожар, както и жертви на убийство или на самоубийство, открити на мястото на пожара, но починали преди това. Знаеше от опит, че телата на хората, които са загинали вследствие на изгаряне или на вдишване на пушек, докато пожарът бушува около тях, обикновено се свиват в ембрионална поза. Жертвите на убийство или самоубийците най-често лежат там, където са паднали, и случаят с тези два трупа по-скоро беше такъв. Забелязваше се характерното свиване на крайниците при изгарянето на плътта, обаче то беше различно от свиването, което бе наблюдавал при сгърчените тела на хората, умрели по причина на пожара и само на него.

Подозрителен по природа, а сега и поради обстоятелствата, Бекер пресегна към подобното на фенерче приспособление, което носеше на колана си — многогазов детектор AIM–32/50. Включи го и го разклати над очертанията на по-дребната жертва — тази, която се намираше по-близо до вратата. Не остана учуден, когато устройството отчете наличието на бензин.

Значи най-вероятно е палеж, помисли си Бекер. А съдейки по позите на телата, възможно бе да става дума за убийство, или пък за убийство и самоубийство.

Прибра газовия си детектор, след това отново прокара фенерчето по по-дребното тяло пред себе си. Точно над главата му се разнесе оглушителен трясък, който разклати сградата и върху му се посипаха въглени, но той почти не ги чу и не ги забеляза. Малката и съвършено кръгла дупчица на тила, над и зад мястото, където би трябвало да се намира ухото, което бе изгоряло, привлече цялото му внимание. Бекер прекрачи торса на по-дребния труп, придвижи се по все още подгизналия килим, приклекна и насочи фенерчето си към другата жертва. Пъхнат под торса метален предмет проблесна на светлината. На този етап Бекер нямаше да докосва нищо, но изкриви траекторията на лъча достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда дулото на пистолет.

Малко след единайсет през нощта сержант Кунео от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско паркира колата си без опознавателни знаци на отсрещната страна на Аламо Скуеър и си запроправя път през огромната, ужасена и разтревожена тълпа. Веднага си даде сметка, че пожарът ни най-малко не е овладян. В момента като че ли горяха три съседни къщи, а сред тълпата долови откъслечни и изпълнени с паника разговори на хора, които вероятно живееха тук. Хората наблюдаваха като омагьосани, някои плачеха, а други приглушено разговаряха. Когато се приближи, забеляза отцепен с кордон участък на стълбите нагоре по улицата, които водеха към парка.

Кунео знаеше къде трябва да отиде и се насочи право към бялата каска, която забеляза да се извисява над тълпата. Бялата каска принадлежеше на командира на пожарникарите. На мястото на всеки пожар имаше командир, чиято власт в съответния участък бе абсолютна. Ако ще дори президентът на САЩ да се появи и да поиска да огледа по-отблизо, командирът можеше да му нареди да изчака и това щеше да сложи точка на разговора.

Кунео се приближи достатъчно, за да различи някои от лицата на хората, скупчили се около командира тук — на табелката с името над левия му джоб пишеше „Шакли“. Беше по-висок от Кунео, чийто ръст бе около метър и осемдесет. Сержантът си проправи път между тълпата, извини се и показа значката си. Шакли кимна разсеяно, каза нещо по радиостанцията си и отново се обърна към Кунео.

— Трябва да се видите с Бекер — посочи той към стълбите. — Мъжът, който говори с жената с коженото яке.

Кунео кимна в знак на благодарност и се запъти натам. Беше нервен мъж малко над четирийсетте, който не можеше да стои спокойно или да мълчи — не можеше да се храни, да изслушва свидетел или свой колега, без да си тананика — и тази негова особеност му пречеше да има постоянен партньор в отдела. Вече повече от година работеше предимно сам. Другите инспектори го смятаха за особняк, макар и не чак за откачалка. Разликата бе съществена.

Лицето на Кунео притежаваше странна хубост, но освен това бе и някак разкривено — все едно някога се бе разпаднало на съставните си части и след това бе сглобено не съвсем прецизно. Носът му отначало щръкваше остро, сетне се извиваше наляво и се сплескваше, все едно някой го бе натиснал като кабарче. Понякога изглеждаше кривоглед. Явно като младеж бе страдал от тежко акне, но кожата на бузите му не бе изпъстрена с белези, а бе изопната и лъщеше — може би поради твърде многото пилингови процедури. Отделните части на лицето му не предполагаха факта, че съчетанието им всъщност допадаше на приятелките му.

Кунео стигна до стълбите. Дори тук, на отсрещната страна на улицата и в убежището на парка, беше неприятно горещо заради пожара. Кунео си взе стиропорена чашка с вода от масата, която някой бе поставил, и се приближи достатъчно, за да чува разговора на Бекер и на жената с коженото яке. Не беше съвсем млада — може би на неговата възраст, прецени инспекторът, — но все още беше много привлекателна. Кунео имаше чувствителни и винаги насочени антени по отношение на жените — просто не можеше другояче, а и не виждаше причина да се променя. Отблизо забеляза, че якето на жената е разкопчано и отдолу се вижда зряло, но стегнато тяло, облечено със синя копринена блуза, а по-надолу — тънка талия и маркови джинси. Средно дългата й коса с изискана прическа улавяше отблясъците от огъня. Едно от сладурчетата без възраст, помисли си той, докато механично потърси с поглед венчална халка — не че имаше някакво значение. Жената носеше халка.

Той се приближи още една крачка и започна да почуква ръба на чашата си с пръсти.

— … веднага щом го видях по телевизията — казваше жената. — Бях тук с Пол днес следобед, затова знаех точно…

Бекер вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и погледна право към Кунео.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кунео бързо вдигна чашата към устните си и изгълта последните парченца лед. Показа значката си и промърмори, смучейки малките кубчета:

— Извинете. Дан Кунео от отдел „Убийства“.

Бекер протегна ръка:

— Бекер от „Палежи“. И точно с това си имаме работа тук.

Жената се обърна с лице към Кунео.

— Вие сте от отдел „Убийства“, така ли? Значи вътре някой е умрял? — Сетне отново се извърна към Бекер. — Сигурен ли сте? Боже, сигурно е Пол!

— Пол кой? — попита Кунео.

— Пол Хановър. Това е неговата къща. — Жената се обърна и се загледа към онова, което бе останало от къщата. Пожарът вече бе унищожил по-голямата част от постройката. Предната врата бе запазена, както и значителна част от втория етаж, но третият и четвъртият бяха напълно разрушени.

— Той там ли е? Трябва да го извадите, преди…

— Няма причина да го вадим, госпожо — прекъсна я Бекер. — Още преди половин час е бил мъртъв. Съжалявам, ако сте го познавали. — Бекер посочи към къщата и каза на Кунео: — Насочват основните потоци — онези големи маркучи, — за да се опитат да запазят максимално местопрестъплението, обаче не се знае дали ще успеят.

Кунео кимна.

— Съобщиха ми за двама души.

— Така е.

— Мили боже! — отново възкликна жената. — Сигурно е Миси.

Кунео се извърна от къщата към жената и отново се представи, като показа значката си.

— А вие коя сте?

— Катрин Хановър. Снахата на Пол. Той живее… живееше тук.

— Извинете, да не би да говорите за онзи Пол Хановър? — попита Кунео.

— Имате предвид адвоката ли? Да. — Тя отново погледна към къщата. — Не мога да повярвам, че той е вътре.

— Някой е вътре, но не знаем дали е господин Хановър. Или пък Миси.

— Коя е Миси? — попита Кунео.

— Мишел Д’Амиен, приятелката на Пол. Годеницата му. Всички я наричаха Миси. Щяха да се женят през есента. — Жената внезапно изпадна в паника. — Защо не направите нещо? Не можете просто да ги оставите там. Нищо няма да остане от тях.

С присвити устни Бекер размени поглед с Кунео. И двамата знаеха горчивата истина, че телата вече бяха неузнаваеми, бяха обгорели без всякаква надежда да бъдат разпознати. Установяването на самоличността и съдебните улики щяха да дойдат най-вече от лабораторията. Нито те, нито който и да е друг можеше да промени това.

— Госпожо Хановър — поде Бекер, — може би ще е по-добре да седнете някъде. Или да се приберете у дома. Каквото и да става тук, ще отнеме доста време. Можем да вземем адреса и телефонния ви номер и да се свържем с вас утре сутринта.

Само че Кунео все още не искаше да я пусне да си върви.

— Правилно ли ви чух да казвате, че по-рано през деня сте идвали в къщата?

— Да.

— Защо?

— Исках да поговоря с Пол за нещо. Семейни въпроси.

— Срещнахте ли се с него?

Тя кимна:

— Да, пихме кафе. — Очите й отново се отместиха към огнения пъкъл. Вдигна ръка и разтърка челото си. — Не е възможно той да е вътре в този момент. Просто не е възможно. Миси също.

— Миси беше ли тук, когато говорихте с Пол? — попита Кунео.

— Не. Не знам. Не я видях.

— И какви бяха тези семейни въпроси?

Жената се сепна от въпроса и се намръщи:

— Защо? Какво значение има?

Кунео погледна към Бекер, който сви рамене. Сетне отново погледна към Катрин Хановър.

— Не знам. Ако човекът е мъртъв, ще бъде разследвано всичко, което е правил през последните си часове. Ако става дума за палеж, както смята инспектор Бекер, възможно е някой да е причинил пожара, за да убие някого в къщата. Ще трябва да науча всичко за този последен ден.

— Ще ни извините ли за момент, госпожо? — намеси се Бекер. Без да изчака отговора й, той мина пред нея и хвана Кунео под ръка, за да принуди да се обърне. Щом се отдалечиха на десетина стъпки, рече: — Преди да стигнете твърде далеч с нея, може би трябва да знаете, че има пистолет под гърдите на по-едрия труп, може би на мъжа, Хановър. Има и дупка като от куршум в една от главите. В нейната. Може да има и в неговата глава, обаче не исках да го пипам, за да го обърна и да проверя.

— Значи убийство и самоубийство?

Бекер отново сви рамене.

— Може би. Тока поне изглежда. Пистолетът беше под неговото тяло.

— Значи се е самоубил и е паднал върху пистолета?

— Може би. Възможно е. Това би обяснило нещата. Ако цялата къща изгори, направил съм много снимки. Разгледайте ги утре и тогава решавайте. Ако все пак им се удаде да спасят вестибюла, може да преустановим операцията и да успеем да влезем, като се съмне. — Той погледна към пожара. — Едва ли ще е преди това.

Кунео кимна и погледът му се плъзна към отсрещната страна на улицата, където повечето от усилията на пожарникарите в момента бяха насочени към къщите от двете страни на дома на Хановър. Бекер имаше право. Може би поне част от местопрестъплението щеше да бъде спасено.

— Откъде се появи тази жена?

— Каза, че била у дома, гледала новините и разпознала къщата.

— Къде са другите от семейството й?

— Не знам. Не я попитах. Може би няма други. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме, когато се появихте.

— Добре — Кунео хвърли поглед към госпожа Хановър, която също наблюдаваше пожара като хипнотизирана. Сетне отново се обърна към Бекер: — Но сте сигурен, че е палеж?

— Със сигурност имаше остатъци от бензин под по-малкия труп.

— Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не исках да кажа това.

Бяха застанали пред госпожа Хановър и сега и двамата погледнаха към нея. Лицето й пламтеше, по него бе изписана непресторена възбуда, която се долавяше и в погледа й. Заради горещината от пожара бе свалила якето си и го бе преметнала през рамо, закачено на пръста й като на кука — поза, която подчертаваше и бездруго пищната й гръд.

— Изглежда дяволски добре — отбеляза Кунео.

— Ще я пуснете ли да си върви? — попита Бекер.

— След малко — отвърна Кунео, без да откъсва поглед от нея.

(обратно)

2

Петдесет и пет годишният Ейбрахам Глицки се бе издигнал в йерархията на полицейското управление в Сан Франциско и в момента беше заместник-началник на инспекторите. Когато самият той беше инспектор в отдел „Убийства“, а и след това, когато стана лейтенант и оглави отдела, ходеше с памучни панталони и с авиаторско яке, но откакто пое настоящия си пост — единственото стъпало по-нагоре беше на шеф на полицията, — всеки ден обличаше униформата си. И макар да не си даваше сметка, всъщност изглеждаше много достолепно с нея. Бивш защитник във футболния отбор на държавния университет в Сан Хосе, Глицки се извисяваше на близо метър и деветдесет и тежеше около 110 килограма, само мускули. Беше евреин по бащина линия и чернокож по майчина, а сините му очи се открояваха на фона на матовата му кожа. Заради дълбокия белег през устните си той изобщо не допускаше, че може да изглежда добре. Ако изобщо някога се замисляше за външността си — което той не правеше, — вероятно би признал, че изглежда малко плашещо, особено когато не се усмихва, т.е. през повечето време. И нямаше да сгреши.

Когато в седем и дванайсет минути в това мъгливо майско утро Глицки спря служебната си кола до тротоара на Аламо Скуеър, той не би се усмихнал за нищо на света. Както обикновено, малко след като се събуди, позвъни в кабинета си, за да провери дали има съобщения, и научи за двойното убийство и за огромния пожар. Минаваше близо до мястото на път за Съдебната палата от своята къща близнак над Лейк, а освен това реши, че трябва да го види със собствените си очи.

Слезе от колата и известно време остана неподвижен, загледан във все още димящите руини след бедствието, разразило се тук предишната нощ. Преди включилите се в акцията почти всички градски пожарникари да овладеят разпространението на огъня към три часа през нощта, само две пъстри дами бяха засегнати от пожара в една или друга степен. Къщата в средата бе напълно разрушена, с изключение на стълбището и на кръглия входен вестибюл на първия етаж. От двете страни на тази постройка съседните къщи се нуждаеха от пълно възстановяване. Останал бе само скелетът на къщата отляво на Глицки, както бе застанал с лице срещу развалините, защото явно през изминалата нощ вятърът бе духал към нея. Натруфената сграда отдясно се бе превърнала в куха черупка с изпочупени прозорци и обгорели и обелени греди. Постройките от двете страни на тези къщи зееха празни и безутешни — строшени прозорци, зейнали входни врати, видими щети, нанесени от водата и от огъня. В целия район бяха пръснати екипи по почистването, които пръскаха и метяха. Групи пожарникари с брадви ровеха из развалините и търсеха скрити огнени огнища за колегите си с маркучите.

Глицки най-сетне се откъсна от колата си и пое към автомобила на командира на пожара. Навсякъде край него кипеше приглушена дейност. Маркучите все още се виеха като змии от водните кранове. Две цистерни се мъдреха паркирани гърбом една към друга пред входа на къщата. Три камиона бяха спрели до бордюра. Микробусът на съдебния патолог бе паркиран на втора редица до цистерните в средата на улицата. Повечето хора се бяха разотишли.

Върху калника на една кола седеше мъж с бяла каска и с димяща чаша в ръце. Глицки се представи и мислено отбеляза, че човекът изглежда така, сякаш току-що се е върнал от бойното поле — и в известен смисъл вероятно бе точно така. Отпуснато от умора, лицето на командира бе цялото покрито със сажди, а очите му бяха кървавочервени.

След като се здрависаха, Шакли каза:

— Моите хора от палежи все още са вътре със Страут. — Джон Страут беше градският патолог. — И с вашия човек? Кунео, нали? — добави той.

— Да, Дан Кунео. — Глицки посочи с брадичка към къщата: — Научих само, че има жертви от пожара.

— Не знаете ли кой живее тук?

— Не.

— Познавате ли Пол Хановър?

— Сериозно? — Глицки погледна към къщата. — Вътре ли е бил?

— Някой е бил вътре. Всъщност били са двама. Мъж и жена, ако се съди по ръста на труповете, но засега не знаем със сигурност кои са. — Шакли отпи от питието си. — Не може да бъдат разпознати. — Замълча. — Не сте ли чули?

— Какво?

— Били са мъртви, когато пожарът е започнал. Застреляни.

Глицки отново плъзна поглед към къщата.

— Пистолетът все още е вътре — обясни Шакли. — Под по-едрия труп.

— Пол Хановър?

— Вероятно.

— И приятелката му.

— Така се говори. Можете да влезете.

Глицки колебливо духна струйка пара. Накрая поклати глава.

— Няма нужда. Видял съм предостатъчно трупове. Най-добре да не се пречкам на Кунео. Случаят е негов.

— Както искате — сви рамене Шакли.

— Да. — Нова пауза, последен поглед към къщата. Ако случаят беше поверен на друг инспектор, а не на Кунео, Глицки щеше да влезе. — Ще говоря с него и със Страут в града, след като научат повече.

Хвърли последен поглед към развалините, после към Шакли и кимна, стъписан от щетите и загубите.

Запъти се към колата си, а под краката му хрущяха счупени стъкла и овъглени отломки.

Единственият път, когато между Ейб и Трея Глицки бе имало истинско недоразумение, бе преди да се оженят. Обсъждаха дали да имат деца.

И двамата бяха преживели смъртта на първите си партньори и бяха отгледали децата си като самотни родители. Трея имаше подрастваща дъщеря Рейни, а когато се запозна със съпругата си само преди няколко години, Ейб имаше двама големи синове, Айзък и Джейкъб, които живееха самостоятелно, и най-малкия Оръл. Ейб, който тогава беше на петдесет и две години, смяташе, че вече е изпълнил семейния си ангажимент, при това доста добре. Не допускаше, а и не изгаряше от желание да научи дали притежава енергията или интереса, необходими за да се превърне отново в активен и ангажиран баща. За Трея, която беше на трийсет и пет години, това не бе приемливо и двамата се разделиха. Раздялата им трая единайсет дни, преди Ейб да промени мнението си. Сега дъщеря им, Рейчъл, беше почти на две години и половина.

Тази сутрин, четвъртък, Трея си бе направила тест за бременност, защото цикълът й закъсняваше, и тестът се бе оказал положителен. Съпругът й както винаги излезе от дома им в седем сутринта и вече бе отишъл на работа, когато тя направи откритието. Работеше като него в Съдебната палата като лична секретарка на прокурора Кларънс Джакман, но макар да бе на работа вече три часа, все още не бе събрала смелост да позвъни на Ейб и да му съобщи новината.

Избягваха да обсъждат дали ще имат и други деца след Рейчъл, но сегашното развитие на събитията не създаваше у Трея чувството, че е направила нещо потайно. И двамата знаеха, че не вземат мерки, за да го предотвратят. Това със сигурност бе знак за мълчаливото съгласие на Ейб.

Само че тя не бе напълно сигурна.

Докато поливаше цветята във вестибюла пред кабинета на Джакман, който служеше и като непретенциозна приемна за посетителите на областния прокурор, Трея мерна отражението си в огледалото на стената и си даде сметка, че хапе устни и че е изтрила червилото си — и горе, и долу. Приближи се още повече до огледалото и забеляза червени следи и по зъбите си. Нерви. Веднага трябва да се обади на Ейб и да му каже. Тъкмо бе изтрила червилото и заобикаляше бюрото си, за да направи точно това, когато Дизмъс Харди, посетителят на Джакман за единайсет часа и най-близкият приятел на Ейб, почука по рамката на отворената врата. И телефонът иззвъня.

— Ако търсят мен, тренирам за маратон и не искам да ме безпокоят — каза Харди.

Трея го погледна развеселено и толерантно и пресегна да вдигне телефона.

— Кабинетът на прокурора. — Заобиколи бюрото и намръщена седна на мястото си. — Не, какво за нея? — Трея послуша известно време, след това поклати глава. — Не съм чула нищо и никой не е звънил на Кларънс за подобно нещо. Да, сигурна съм. Искаш ли да попитам Диз? Той е тук.

Харди погледна към нея малко изненадано.

Трея вдигна предупредително пръст, заслуша се и след това му каза:

— Кейти Уест — кметица на града от пет месеца — иска да се срещне с Ейб. Той пита дали не си подочул какво става в общината.

— Само слухове, че тя се кани да го уволни, обаче не им вярвам.

Трея каза в слушалката:

— И той не е чувал нищо. — Пак се заслуша. — Добре. Е, каквото и да е, на твое място не бих се тревожила. Не, знам. Късмет.

Затвори и си даде сметка, че не беше съобщила на съпруга си собствената си новина, тяхната новина. Отново започна да хапе устни.

— Добре ли си? — попита Харди.

— Добре съм. Просто съм малко разсеяна.

— Е — подхвана Харди с интонацията на Били Кристъл от съботното ток шоу, — не е важно как си, а как изглеждаш, а ти, скъпа, изгледаш прекрасно. — Когато Трея не реагира, той стана по-сериозен. — Ейб наистина ли се тревожи? А ти?

— Не, едва ли. Просто предпочита да е подготвен, когато има възможност.

— Майтапиш ли се? Ейб? — И после: — Всъщност чудя се какво иска Кейти.

— Каквото и да е, трябва да е нещо важно, не мислиш ли? Викала го възможно най-бързо. Настоявала да се яви лично.

Кейти Уест бе общински съветник шест мандата, а през последните няколко години преди избирането й за кметица редовно присъстваше на неофициалните „работни срещи“ на Кларънс Джакман, които се провеждаха почти всеки четвъртък в ресторанта на Лу Гърка, който се намираше точно срещу Съдебната палата. Глицки — всъщност и Трея, и Харди — също беше член на тази група, затова между кметицата и заместник-началника на полицията отдавна се бе установила добронамереност и взаимно уважение.

Въпреки това в нейния кабинет Глицки не можеше да седне и да се отпусне, а стоеше прав в средата на килима.

Кейти също остана зад голямото си и орнаментирано дъбово писалище. През отворените двойни прозорци зад гърба й центърът на Сан Франциско блестеше предимно в бяло, докато мъглата се вдигаше. Уест беше дребничка и деликатна, но крехкото й тяло не можеше да прикрие непоколебимата й воля и пронизващата й като лазер интелигентност. Близо шейсетгодишна, тя се чувстваше в свои води в светското общество, беше възпитана в старите норми, примесени с изострено чувство за гражданска отговорност, и бе до мозъка на костите си прагматичен и умел политик. Беше играла донякъде против правилата, като бе афиширала убедеността си, че ако се наложи, би взела присърце всеки проблем, какъвто и да е той. И това й бе донесло изборната победа.

Тази сутрин Глицки откриваше от собствен опит, че това не са само празни приказки.

— Просто не мога да го приема, Ейб. Пол Хановър, когото познавам — а аз го познавам от трийсет и пет години, — не би застрелял годеницата си, не би се самоубил и не би опожарил къщата си. Не се е случило това. Не мога да го приема. — Тя проби попивателната хартия върху бюрото с костеливия си показалец. — Пет пари не давам какво постановява патологът.

Глицки не възнамеряваше да й възразява. Поне не засега, преди да е научил за какво става дума. Допускаше, че просто има нужда някой да я утеши.

— Изобщо не допускам, че Джон Страут иска да постановява каквото и да било — рече той. — Това е просто обичайната медийна лудост. Запълват мълчанието, което толкова мразят.

Ъгълчетата на устните на Уест леко се извиха нагоре одобрително, но почти недоловимата усмивка бързо се стопи.

— Смятам, че е нещо повече от това. Научили новината от, цитирам, „източник в полицията“.

— И аз чух това. Твърдението е, че не могат да изключат вероятността да е извършено убийство, последвано от самоубийство. Честно казано, наистина не могат. Възможно е да е станало точно така.

Глицки се въздържа от мнение, както правеше винаги, но нямаше да се изненада, ако Страут в крайна сметка стигнеше до този извод. На този етап изглежда наистина ставаше дума за убийство и за самоубийство. Само че той не възнамеряваше да настоява по този въпрос през кметицата.

— Не те виня, че си ядосана на този глупав репортаж, само че се сблъскваме с такива неща ежедневно. Ако искаш, ще се погрижа да те информират за всеки етап от разследването. Така ще можеш лично да свикваш пресконференции и дори да се позабавляваш.

Само че забавлението не влизаше в плановете на кметицата. Тя нетърпеливо тръсна късата си прошарена коса с бързо, сякаш птиче движение.

— Не, искам нещо повече. И точно затова те повиках, Ейб. Искам със случая да се заеме някой, на когото имам доверие. Не може да е, както изглежда. Няма да допусна да опетнят името на Пол Хановър заради нещо, което не е извършил. — Познаваш ли Дан Кунео? — остро попита тя.

— Разбира се.

— Какво знаеш за него?

Глицки знаеше, че не го харесва. Допускаше, че чувството е взаимно. Кунео никога не бе работил в отдела под ръководството на Глицки, а още по-лошото бе, че преди няколко години той всъщност бе обвинил Глицки и Дизмъс Харди в заговор, целящ да снеме от клиент на Харди обвинение в убийство. Само че Уест нямаше нужда от урок по история на отношенията между него и Кунео.

— Марсел Лание твърди, че е свестен. Справя се.

— Боже, каква гореща препоръка! — Светлите очи на Уест очаквателно се приковаха върху Глицки.

Устните му леко се повдигнаха — опит за усмивка — и той сви рамене.

— Не го познавам лично. Какво за него?

— Последната емисия новини, която гледах, посочваше него като източника от полицията. Той ръководи случая. Мисля, че умира за вниманието на пресата и вече прави прибързани изводи. Смятам, че не е подходящ за случая.

След миг Глицки кимна.

— Искаш ли да поговоря с Лание? Струва ми се, че може да назначи партньор на Кунео, макар да се говори, че обича да работи сам.

— Чувала съм, че не може да задържи нито един партньор. — Кейти Уест задраска върху попивателната си. — Всъщност, Ейб — тихо изрече тя, — преди да те помоля да дойдеш тук, позвъних на Франк Батист.

Това бе началникът на полицията, шефът на Глицки, който му бе издействал повишението, фактът, че Уест го споменаваше в този контекст — деликатно наистина, — бележеше промяна в нещата.

— Попитах Франк кой по негово мнение е най-добрият инспектор, разследващ убийства в града, и той посочи теб.

— Не съм сигурен дали е така, макар че, разбира се, съм поласкан — отвърна Ейб. — Но както знаеш, вече не работя в отдел „Убийства“. Там разполагат с кадърни хора.

Уест го изгледа продължително.

— Ейб, не ми се иска да увъртам. Ще го смятам за лична услуга, ако се съгласиш да помогнеш при разследването на този случай. Батист се съгласи временно да назначи друг човек, който да поеме административните ти задължения, пресконференциите, публичните изяви и т.н. Не е тайна, че ненавиждаш тези неща. Промяната ще ти допадне.

— Ами Кунео?

— Това е полицейски въпрос, Ейб. Сигурна съм, че тримата с Франк и с лейтенант Лание ще успеете да намерите някакво решение.

Глицки погледна над рамото на кметицата към града. Макар че в стаята не беше много топло, той леко се бе изпотил и изтри челото си с ръкава.

— Госпожо кмет… — поде той.

— Моля те, Ейб — вдигна ръка тя. — В ресторанта на Лу Гърка винаги си ме наричал Кейти. Продължи да го правиш.

Получи позволение, но не се изкушаваше да се възползва от него. Кимна уклончиво и си пое дъх.

— Канех се да кажа, че не може да се предскаже как ще се развие едно разследване. Боя се, че няма да успея да открия онова, което търсиш.

— Но аз не търся нищо.

— Извинявай, но на мен ми се струва, че никак не ти се иска да установя, че Хановър е убил някого. Или че се е самоубил.

— Не, ако е направил това, това ще откриеш. И аз ще го приема. Но искам човек, който наистина ще разследва. Някой, който няма да излиза пред пресата още на първия ден и да заявява, че случаят му прилича на убийство и на самоубийство и че като че ли Хановър е убил приятелката си.

Глицки захапа вътрешността на бузата си.

— Добре тогава. Трябва да те попитам още нещо.

— Разбира се. Каквото и да е.

— Какви бяха отношенията ти с него? С Хановър?

Кметицата притвори очи.

— Той ми беше приятел и дарител за кампанията ми.

— Нищо повече?

Тя изпъна гръб:

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам. Просто питам. Наречи го начало на разследването ми.

— Добре, така да бъде, но отговорът е същият. Той ми беше приятел и дарител, нищо повече.

— Добре.

Уест наклони глава на една страна.

— Не ми ли вярваш?

— Щом го казваш, ще ти повярвам, обаче ти имаш много приятели и много дарители. Интересът ти към факта как ще бъде запомнен един от тях след смъртта си ми се струва малко… необичаен.

Уест отново задраска по попивателната си.

— Не е важно как ще го запомнят хората — каза тя. — Или поне не е важно само това. То има само второстепенно значение. — Тя помълча малко. — Опитвам се да разбера — ако не го е извършил той, значи някой друг… го е убил.

— Смяташ ли, че може да е била приятелката му Миси? От чутото допускам, че другия труп е нейният.

— Ако се окаже, че е била тя, добре. Поне ще знаем със сигурност. Някой поне ще е провел истинско разследване, защото Пол заслужава това. — Тя снижи глас и присви очи. — Искам да бъда сигурна, че който и да го е убил, е или мъртъв, или заловен. Наречи го чисто и просто отмъщение, но този човек ми допадаше и никак не ми се вярва да е убил някого или да се е самоубил. Добре, може и да е била Миси, но ако не е била тя…

Глицки скочи:

— Има ли причина да смяташ, че може и да не е била тя?

— Каква например?

— Не знам. Делови проблеми, семейни въпроси, нещо, за което си чула?

— Не, но ще се чувствам по-спокойна, ако бъдат елиминирани различните вероятности. — Тя обърна ръката си с дланта нагоре. — Е, какво ще кажеш, Ейб. Искаш ли да помогнеш на една уморена възрастна жена да намери малко спокойствие?

Това не беше точно молба. Уест беше толкова уморена, колкото е една пчеличка или ученичка. Глицки нямаше друг избор. Отдаде чест и каза:

— За мен ще бъде удоволствие.

В качеството си на заместник-началник Глицки разполагаше със служебна кола и с шофьор сержант Том Паганучи, — които му бяха дадени на разположение. Паганучи беше смръщен, мълчалив и лоялен, а това напълно устройваше Глицки. Той не правеше предложения, не изказваше мнението си и задаваше само свързани с работата въпроси, макар че бе готов да откликне и по други теми, ако Глицки го запиташе направо. Никога не подемаше разговор, а чакаше да получи инструкции, които след това изпълняваше с пълна телесна и умствена всеотдайност.

Беше на четирийсет и три години, здраво сложен, гладко избръснат и преждевременно побелял. Глицки го бе попитал през първия им ден заедно и бе узнал, че шофьорът му е женен и няма деца, но това бе всичко, което знаеше за личния живот на Паганучи, макар да бе сигурен, че шофьорът му не гледа комедии през свободните си вечери.

Паганучи чакаше шефа си със запален двигател там, където го бе оставил половин час по-рано, на улицата пред общината. Глицки се настани отзад. Затвори вратата и за миг се отпусна на удобната черна кожена седалка. Погледна часовника си — дванайсет без десет.

— Смяташ ли, че шефът е в кабинета си, Том?

Паганучи се пресегна към интеркома:

— Ще позвъня.

— Не, чакай. Какво всъщност да му кажа? — Глицки не очакваше отговор от Паганучи, а и бездруго нямаше да получи такъв. Въздъхна шумно. — Добре, да тръгваме.

— Да, сър. Накъде?

— Към Аламо Скуеър.

Паганучи включи на скорост и потегли.

— Беше тук, докато прибраха телата, сър — каза Бекер. — Сигурно след това се е прибрал, за да поспи малко.

Стояха навън на бетонните стълби, където Бекер бе дошъл в отговор на поздрава на Глицки.

— Ами вие? — попита Глицки.

— Какво аз?

— Няма ли да поспите?

— Не е в плана — поклати глава пожарникарят. — Не и докато не остана доволен от свършеното тук.

— А не сте ли?

— Имам доста добра обща представа, сър, но ще съм по-спокоен, ако получа повече отговори.

— Какви например?

— Ами например множеството огнища на пожара — сви рамене Бекер. — Мястото е пламнало толкова бързо и пожарът го е обхванал така изцяло, че някой явно е знаел точно какво прави. — Той посочи зад гърба си към овъглените останки от къщата. — Обаче ние сме обработили само едното огнище. Искате ли да влезем да погледнете?

Без да дочака отговора му, той го поведе към все още запазената входна врата. Част от тавана над вестибюла беше непокътнат, но след като мъглата се бе разнесла, бе изгряло слънце и вече имаше достатъчно силна естествена светлина.

Глицки приклекна над един участък на килима, който изглеждаше не толкова обгорял колкото съседните. Имаше още едно подобно място на около два метра и половина по-нататък, на входа на хола.

— Тук ли ги намерихте?

— Да. Освен това тук е избухнал пожарът. Клекнете — все още се усеща миризмата на бензин.

Глицки се наведе и помириса, но усети единствено мириса на изгоряло.

— Може би вече сте направили всичко това с Кунео, но ще ви бъда благодарен, ако го направите още веднъж с мен. Кметицата прояви личен интерес. Била е приятелка на господин Хановър. Иска ми се да не звуча непрофесионално, когато я осведомявам. Допускам, че мъжът е бил Хановър, така ли е?

— Така се предполага, макар че официалното становище трябва да е на Страут. Но който и да е — да го наречем Хановър, — е паднал на портфейла си и той не е изгорял напълно. Вътре беше шофьорската книжка на Хановър, така че явно е той.

— Ами другото тяло?

— Няма как да се разбере нищо. Вашият човек Кунео май смята, че го е извършила приятелката му.

— А вие не сте ли съгласен?

— Не знам. Нямаше нищо, с което да я идентифицираме. Може и да е била тя. — Бекер говореше с почти равен глас. Просто навързваше фактите и беше готов да сподели каквото знае с който и да е разследващ офицер, без да поставя особено силни акценти. — Мога да кажа, че най-вероятно е била жена — под тялото намерихме нещо, което прилича на презрамка на сутиен, но това е всичко, с което ще се задоволя за момента. Скоро Страут ще ни изясни въпроса.

— С какво е най-вероятно да си имаме работа? В новините съобщиха, че става дума за убийство и за самоубийство.

— Възможно е — кимна Бекер.

— Значи и преди сте виждали нещо подобно? Как някой убива партньора си, а след това се самоубива, обаче преди това подпалва къщата?

— Разбира се, не е някаква рядкост. — Той явно се замисли дали да каже още нещо, след това сви рамене някак извинително. — Връзката се обърква и някой иска да заличи всяка следа за нея.

— Някакви признаци, че тази връзка се е объркала?

Очите на Бекер огледаха пода.

— Имате предвид, освен всичко това? Може би. Кунео разговаря със снахата на Хановър.

— Кога?

— Видяла пожара по новините и дойде тук снощи. Явно тази Миси тъкмо била приключила с ремонта на къщата за около милион от парите на Хановър. Може би той е искал да остави послание, че всичко това не значи нищо за него. Ще ви кажа обаче едно.

— Какво?

— Не го е направило тя.

— Какво искате да кажете? Какво не е направила?

— Не го е убила. Казах го и на Кунео. Това може и да не е доказателство, което да използвате в съда, но ако става дума за провалена връзка, трябва да се знаят две неща. Първо, ако извършителят е жената, обикновено го прави в спалнята, може би дори в леглото.

— Защо?

— Защото там е центърът на живота на жената. — Той вдигна ръка: — Знам, знам, това не е достатъчно прецизно и хората ще кажат, че е пълна глупост, само че ако попитате човек, който има опит с подобни неща, той ще потвърди. Ако е престъпление от страст и не е извършено в спалнята, значи извършителят не е жената.

— Добре — каза Глицки, — а кое е второто нещо?

— Боя се, че отново е доста фриволно.

— Ще го преглътна. Какво е?

— Като начало, жените рядко се застрелват. Ако го направят, не е в главата. Не искат да се обезобразяват. Не става така.

Внезапно Глицки се върна към убийството на Лорета Уейджър, бившата сенаторка от Калифорния, която беше негова любовница и майка на дъщеря му Илейн. Тя се бе простреляла в сърцето. Каза си, че Бекер има право. И двете му съображения безспорно бяха сексистки и нямаше да издържат при сериозно оспорване. Само че това не им пречеше да бъдат евентуално — и дори най-вероятно — верни.

— Значи смятате, че го е направил Хановър?

— Не знам. Като че ли Кунео възприе това като работна хипотеза. Пистолетът беше под трупа, но не съвсем.

— Как така „не съвсем“?

— Ето, вижте тук. — Бекер бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам тесте снимки. — Партньорът ми занесе снимките във фотолабораторията веднага щом отвориха. Направиха по две копия и аз дадох другите на Кунео, но негативите все още са при мен, ако и вие искате копие. — Прегледа снимките, докато намери каквото му бе нужно. — Ето, погледнете.

Глицки разгледа неясната снимка — сенки в мрака. Беше близък план на нещо, което отначало не можа да разпознае.

Бекер му помогна, като се пресегна и се зае да му показва.

— Тук, горе е тялото и краят на ръката — дланта е отрязана. Погледнете обаче тук, горе, до тялото — това е пистолетът.

— Значи не е точно под него?

— Не. Точно както виждате тук. По-скоро е отстрани и е леко подпъхнат.

— Този труп е бил тук отзад, по-близо до хола, така ли? След този на жената?

— Да — каза Бекер. — Какво мислите?

— Просто се питам дали са работили тук с маркучите…

— За малко.

— Добре, Мисля си, че е възможно пистолетът да е бил на килима и силата на струята от маркуча да го е избутала към тялото. Да го е подпъхнала, както се изразихте вие.

Предположението явно не смути Бекер.

— Да, мисля, че не може да се изключи такава възможност. Обаче това не е най-очевидното обяснение на местоположението на пистолета.

Глицки се почеса по бузата — Бекер бе пределно искрен по отношение на разследването, което водеха двамата с Кунео. Макар че първоначалният му план не беше такъв, самият той не виждаше причина да се опитва да прикрива мотивите си.

— Както ви споменах, Хановър е бил приятел на кметицата. Тя не приема мисълта, че той може да се е самоубил, да не говорим пък за приятелката му. Помоли ме да се поразровя в случая.

Смаян, Бекер остана неподвижен за миг, клатейки глава. Накрая каза:

— Ако трябва да направите това, не бих искал да върша работата ви.

— Понякога самият аз не съм сигурен дали искам да я върша — кимна Глицки.

(обратно)

3

Дизмъс Харди, партньор в правната кантора „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, беше вдигнал краката си върху бюрото. Сакото му висеше закачено на облегалката на стола. Беше свалил обувките си. Вратовръзката му бе разхлабена, а яката на ризата му — разкопчана. Правеше си следобедна почивка в един не много напрегнат ден и четеше безразборно от една книга, която бе купил неотдавна — „Оригинален сборник на Скот“.

Тъй като много си падаше по фактите, Харди смяташе, че това е една от най-увлекателните книги, които му бяха попадали през последните години, понеже в нея имаше всякаква наглед несъществена, но според него полезна информация, като например Седемте чудеса на древния свят (Голямата пирамида в Гиза, Висящите градини във Вавилон, статуята на Зевс в Олимпия, храмът на Артемида в Ефес, мавзолеят в Халикарнас, Родоският колос и Александрийският фар), десетстепенната скала за отчитане на твърдостта на минералите на Мос (от талка до диамантите), имената на Апостолите и още 154 страници, пълни с всякакви готини неща. Остана донякъде разочарован от факта, че в книгата не е включен свети Дизмъс в качеството му на светец покровител на крадците и на убийците, но иначе скромното томче му доставяше истинска наслада и си струваше да му посвети свободното си от клиенти време.

Тъкмо разглеждаше йерархията на масонските ложи, когато телефонът избръмча до лакътя му. Отбеляза докъде е стигнал, въздъхна и вдигна слушалката, защото по мигащото копче позна, че се обажда неговата секретарка Филис — свръхефикасното, лоялно и абсолютно непоносимо човешко същество, което изпълняваше ролята на пазител на портите на кантората все едно по божия поръка. Беше правила това и за предшественика на Харди, Дейвид Фрийман и бе също толкова незаменима за правната кантора на Сътър Стрийт, колкото и телефоните.

— Филис — обади се той, — нали ти казах да не ме свързваш с никого?

Много се радваше, когато успее да я накара да замълчи. Най-често успяваше да го постигне, като приемаше обаждането с неуместното за един адвокат „Опа“, но понякога за разнообразие й поднасяше по някоя изненада. Като хванат от улицата.

— Сър?

— Не те обвинявам. Просто питам.

— Съмнявам се.

— Добре де, какво има?

— Заместник-началник Глицки иска среща с вас.

— Лично ли?

— Да, сър.

— Отбележи си, Филис, имам нужда от задна врата, за да се измъквам тайничко.

— Добре, сър.

— Само се шегувам, Филис. Покани го да влезе.

Той изговори само с устни „Да, сър“ едновременно с нея, усмихна се и затвори. Понякога се притесняваше, че Филис е един от основните източници на забавления в живота му. Това като че ли беше проява на жалката истина за човека, в който се бе превърнал, но не можеше да го отрече. Без да сваля от бюрото обутите си с чорапи крака, където те щяха да ужасят приятеля му Глицки почти толкова, колкото биха скандализирали Филис, Дизмъс зачака завъртането на бравата и появата на Глицки.

Глицки направи крачка в кабинета на Харди и спря. Придоби измъчено изражение при вида на чорапите му върху бюрото. Харди не помръдна краката си и веднага заговори:

— Радвам се, че намина. Трябва да стана масон, така да знаеш!

Глицки затвори вратата зад гърба си.

— Сега очакваш да те попитам защо, нали?

— Не — затвори книгата Харди. — Няма да се обидя, ако не искаш да узнаеш. Макар че те познавам много добре и знам, че и ти би искал да се включиш. Добре, няма да ти натрапвам блестящите си идеи. Просто ми хрумна.

Глицки се поколеба още миг, след това леко въздъхна:

— Какво изобщо представляват масоните?

— Тайна организация. Струва ми се, че Джордж Вашингтон е бил масон. Само че ако е било тайна, откъде могат хората да знаят?

— И аз така си помислих.

— Видя ли? Страхотни умове сме.

Глицки се приближи към барчето и докосна термоканата, която Харди държеше там. Взе обичайната си чаша, избра си пакетче чай от една купа и сипа гореща вода отгоре. Обърна се, духайки напитката, и разгледа просторния кабинет.

— Трябва да започна някакъв частен бизнес. Виж се само — вдигнал си крака върху бюрото посред бял ден и си четеш, никаква работа не вършиш. Живееш си къде-къде по-добре от мен.

— Така е, защото съм по-готин човек. Само че може ли да отбележа, че ти си тук заедно с мен, работиш точно колкото и аз и отгоре на всичко се наливаш безплатно с хубавия ми чай. В качествено отношение точно в този момент преживяваме почти едно и също, така че човек би казал, че си живееш точно толкова добре, колкото и аз.

— Ако е жив, за да каже каквото и да било. — Глицки се приближи до креслото пред бюрото на Харди и се настани в него. — Въпреки това искам по-хубав кабинет. — Отново духна в чая си и каза: — Добре, та защо искаш да ставаш масон?

— Ха! — Харди светкавично свали крака от бюрото си и се приведе напред. — Знаех си, че ще попиташ.

Глицки му метна убийствен поглед.

— Ако не попитам, никога няма да приключим с тази тема. Та защо?

Харди отвори книгата на отбелязаното място.

— Защото ако останем в организацията достатъчно дълго, ти можеш да станеш Суверен генерал велик инспектор, а аз може да бъда или Княз на Табернакл, или Рицар на бронзовия змей. — Замълча за момент и се намръщи: — Всъщност и в двата случая ще бъдеш по-високопоставен от мен, а това не е редно.

— И колко време ще отнеме цялата процедура? — попита Глицки.

Харди кимна със съмнение:

— Прав си — съгласи се той и затвори книгата с елегантен жест. — Е, какво води слънчевата ти личност насам днес? Какво искаше кметицата?

Глицки го осведоми за случващото се, като запази кулминацията за последно:

— Полицаят, на когото са поверили разследването — този, с когото би трябвало да работя или когото трябва да заменя, — е Дан Кунео.

Изражението на Харди стана сурово, а главата му клюмна на една страна.

— Ами тогава го замени.

— Идеята не е добра. Ще заподозре лични мотиви.

— И ще бъде прав.

— И аз това казвам. Не мога да го заменя.

Харди си пое въздух, сетне го издиша.

— През последните няколко години все се надявам да науча, че са го изгонили от отдел „Убийства“.

— Не става така. Ако си определен тип полицай, назначението ти в „Убийства“ е за вечни времена.

— За теб не беше.

— Не, обаче за разлика от Кунео аз съм роден за велики дела.

Шегата му не оказа желаното въздействие и лицето на Глицки възвърна обичайното си мрачно изражение.

— Не го искам да се мотае близо до когото и да е от нас двамата — заяви Харди след кратко мълчание.

— На мен ли го казваш? Направо ще се пукна от радост.

Харди стана, приближи се до прозореца към Сътър Стрийн, отвори пролука в щорите и погледна навън.

— Ще работиш ли с него?

— Не виждам как бих могъл да го избегна.

Харди продължи да гледа надолу към улицата.

— Не можеш да кажеш и дума, Ейб. Нито дума.

— Нима? — В гласа на Глицки се прокрадна нотка на гняв или на безсилие.

— Ей! — улови тона Харди и се завъртя. — Работиш с един човек ежедневно, знаеш, че той те подозира в нещо — не знам в какво, — можеш да се постараеш да се спогаждате, да го накараш да разбере.

— Разбира се, точно това ще направя. Ще кажа: „А, Дан, за онази работа с Джърсън…“

Лейтенант Бари Джърсън беше началник на Кунео. Загинал бе при престрелката по време на опита за залавяне на един от клиентите на Харди. Вследствие на случилото се Кунео бе настоявал да се проведе разследване на ролята на Глицки и на Харди за смъртта на Джърсън.

— Просто искам да кажа…

— Знам. Че ще се изкуша да се опитам да му обясня, да му кажа, че Джърсън е бил корумпиран, че сме действали в самозащита, че не сме имали друг избор. — Поклати глава заради абсурдността на тази идея. — Обещавам ти, че няма да го направя.

Харди се върна на мястото си и седна върху бюрото си.

— Обаче дори да не го направиш, пак ще се появиш на радара му. Може да си спомни онова, което е забравил да преследва.

— Нищо не е забравил. Слава богу, нямаше никакви доказателства и му наредиха да закрие случая.

— Помня, обаче той трябва да продължи да стои настрана. За доброто и на двама ни. А работата му с теб ще събуди стари спомени. Само това се опитвам да кажа.

— Ако щеш вярвай, обаче съзнавах това и преди да дойда тук. Ако ти хрумва нещо, слушам те. Обаче кметицата ми нареди да работя с този тип. Какво искаш да направя — да напусна ли?

— Не е лоша идея — грейна Харди.

— Чудесно. Позволи ми да ползвам телефона ти и ще се обадя да съобщя на Трея. — Глицки се изправи и отиде да извади няколко стрелички от мишената на дартс. Обърна се със стрелите в ръка и сви рамене: — Както предполагаш, не съм го изпускал от поглед. Истината е — и това е добрата новина за нас, — че той е нехаен и немарлив. Тази сутрин е поредният пример. Прекарал е в дома на Хановър едва петнайсет минути и обявява на пресата, че става дума за убийство и самоубийство.

— А не е ли така?

— Не знам. Имам някои въпроси. Първо, и много важно, не виждам защо Хановър ще опожарява дома си. Застрелва жената, а след малко се самоубива — добре, това върви. Обаче според Бекер, инспектора, разследващ пожарите, като че ли той я е убил, а след това я е полял с бензин, увил е на топка няколко вестника, отворил е прозорците на долния етаж и поне един отзад на горния етаж за тяга. След това се е върнал във вестибюла, където е лежало тялото й, запалил е пожара и се е застрелял.

— Звучи малко сложно — заяви Харди.

— Най-малкото — кимна Глицки. — Ти познаваше ли го?

— Хановър ли? Слабо. Виждал съм го няколко пъти, обаче никога не съм се изправял срещу него в съда. Не бих казал, че правеше особено впечатление.

— Кейти Уест е на друго мнение.

Харди се подсмихна:

— Той даде много пари на Кейти Уест, Ейб. Ако и на мен ми беше дал толкова пари, и аз щях да си го спомням по-добре.

— Стана от бюрото, взе стреличките от Глицки и хвърли една.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо добро и няма да се наложи да напускаш. Възползвай се от възможността да оправиш нещата с Кунео. Щом е казал на медиите, че става дума за убийство и за самоубийство, ти го подкрепи и кажи, че е свършил добра работа. Така всички печелят.

— Всички освен Кейти. Обаче точно така ще направя, ако се окаже, че това е истината. А междувременно Кунео ще беснее, задето съм се намесил, гарантирам ти. Ето това е проблемът. Ще изглежда все едно надзиравам работата му.

— Ами ти точно това правиш.

Глицки се отпусна на мястото си, облегна лакти върху коленете си и поклати глава. Накрая вдигна лице и каза:

— Трябва да поговоря с него.

(обратно)

4

Глицки намери служебния номер на Кунео, позвъни му от колата си и остави съобщение, че трябва да поговорят. Щеше да направи всичко възможно да звучи едновременно помирително и изпълнен с желание да му съдейства. Щяха да провеждат това разследване заедно, щяха да споделят информация един с друг и с инспекторите по палежите — един малък екип. Само че Кунео трябваше да се яви на работа едва в шест часа следобед. А Глицки, който предпочиташе да разследва убийства, пред която и да е друга полицейска работа, реши, че може да оползотвори времето дотогава, като поговори с градския патолог.

Джон Страут работеше на приземния етаж зад Съдебната палата, в моргата и прилежащите й помещения. Когато Глицки пристигна там, някой от външния кабинет му отвори електронната врата, той мина покрай бюрата на чиновниците и почука на кабинета на Страут. Не получи отговор, затова завъртя топката и подаде глава през вратата.

— Сигурно е при хладилните камери — обади се някой от служителите зад гърба му.

Глицки кимна в знак, че е разбрал, продължи напред и затвори вратата зад гърба си. Кабинетът беше просторен за бюрократичните стандарти, вероятно бе шест на девет метра, и в края, зад бюрото на Страут, имаше голям широк прозорец, който гледаше към магистралата. По време на дванайсетте години, през които бе оглавявал отдел „Убийства“, Глицки бе имал повод да идва тук по няколко пъти месечно — със сигурност поне веднъж на седмица. Но сега се сепна при вида на непознатата подредба, закова се насред кабинета и внезапно си даде сметка, че не е идвал тук от близо пет години. И не е разговарял с добрия лекар по работа.

А междувременно забеляза, че Страут е продължил да се отдава на склонността си към странните, дори ужасните неща. Открай време държеше на показ колекцията си от странни оръжия от убийства — байонет, две различни маши за огън, бейзболна бухалка, пушка за лов на акули — и от средновековни инструменти за мъчение. Но сега на Глицки му се стори, че лекарят се е сдобил със същински малък музей. Централният експонат беше една гарота — заедно с червения копринен шал за улеснение на удушването (или за причиняване на максимално силна болка), провесен на пръта отзад, — на който бе отредил почетното място точно пред бюрото си. Голям остъклен шкаф представяше внушителна колекция от ножове и от други инструменти за рязане и пронизване, месингови боксове и ръкавици с шипове. От едната страна бюрото му беше покрито с ръчни гранати и с други явно запалителни и избухливи приспособления с различна направа и от различен вид. Разбира се, Страут притежаваше и задължителния за такъв кабинет скелет, обаче вместо на старото си място близо до входа на моргата, костите бяха положени в едно кресло, краката му бяха удобно кръстосани и той сякаш с наслада четеше „Компендиум за лекарствена терапия“.

Внезапно вратата към помещението с хладилните камери се отвори. Страут, висок и слаб, все още облечен с бялата си престилка, само че изцапана с червено-кафеникави и черни петна, разцъфна в искрена усмивка.

— Многоуважаемия Глицки — произнесе той с познатия си провлечен баритон и церемониално се поклони от кръста. — Мина цяла вечност.

— Как си, Джон? — протегна ръка Глицки.

— Стар съм и само се пречкам, ако наистина искаш да знаеш. Само че са достатъчно глупави да ме оставят да правя тук това, което правя, а аз съм достатъчно глупав, та им позволявам. — Страут бе надхвърлил възрастта за пенсия с няколко години, само че не даваше никакви признаци, че е забавил темпото. — Огледа Глицки от глава до пети. — Боже, човече, ама ти изглеждаш съвсем във форма. Никой ли не ти е казвал, че възрастта трябва да ти личи поне от време на време? Така на нас, останалите, ще ни излезе лошо име.

— Имам нова млада съпруга, Джон. Ако се състаря, тя ще ме напусне и тогава ще се наложи да я убия.

— А не бива да се стига дотам. Е, какво мога да направя за теб? Допускам, че посещението ти не е просто от учтивост.

— Работя във връзка с пожара от снощи.

— Пол Хановър?

— Значи наистина е той?

Страут замълча за миг, след това кимна.

— Най-вероятно. Така е според портфейла му. Не мога да преценя само по тялото, а и никой не би могъл, но вече се обадих на зъболекаря му, така че ще знаем със сигурност до края на деня. — Приближи се до бюрото си, избута няколко гранати и се облегна.

Глицки седна в гаротата.

— Ако искаш, премести Честър — посочи Страут към скелета. — Настанил се е на удобното място.

— И тук ми е добре. Какво ще ми кажеш за жената?

Страут скръсти ръце и сви рамене.

— Първо, наистина е жена, категоричен съм. Не бях сигурен, преди да я сложа на масата. Ужасно е обгоряла.

— И аз така чух. Бензин?

— Нещо горещо. Ако са сигурни, че е бензин, вярвам им. Съдейки по уврежданията, предполагам, че е горяла десет-петнайсет минути повече от Хановър.

— Някакви опознавателни белези по нея?

— Нищо по тялото — поклати лава Страут. — Нищо под тялото. Някакъв свидетел казал, че може би е приятелката на Хановър… — Обърна се и започна да преглежда метална кошничка, пълна с документи, поставена на бюрото до него.

— Миси Д’Амиен — подсказа му името Глицки.

— Да, точно така. Живеела е с него, нали?

— Така чух. Само че явно са имали проблеми. Тя преобзавеждала къщата и харчела прекалено много пари.

— Преобзавеждала значи. Е, това обяснява всичко — отсечено се изсмя Страут. — Ние с жена ми едва не се разделихме заради такова нещо. Ремонтирахме няколко стаи у дома преди десет години. Трябваше да отнеме два месеца, а отиде повече от година. Накрая аз просто се преместих тук — спях на мястото на Честър, докато всичко най-сетне не приключи. Ако бях останал у дома, сигурно щях да я убия. Разбира се, след като преди това убия строителния предприемач. Кучи син!

— Е, какво предполагаш, Джон, Хановър ли я е убил?

— Не, не, не, нямам никакви предположения по този въпрос, Ейб. Мога само да кажа, че и двамата са загинали от огнестрелна рана в главата.

— Някакви признаци кой кого е застрелял? Ако изобщо е бил някой от двамата.

— Бих казал, че е мъжът.

— Защо?

— Входната рана на жената е разположена високо окципитално… — Той се усети и продължи без терминология: — Високо горе на тила. Няма как да се е застреляла там.

— Ами мъжът?

— При него е над дясното ухо. Не по-лошо място от което и да е друго.

Известно време Глицки остана неподвижен, облегнал лакти на коленете си. Новината нямаше да допадне на кметицата.

— Възможно ли е да е бил някой друг?

— Разбира се, само че аз няма как да разбера. Вероятно им се е наложило да се изпарят оттам доста бързо, но нищо по телата не изключва тази възможност.

Глицки кимна.

— Допускам, че ще направиш разпознаване по зъбите и на жената.

— Ами, имаме зъбите, но проблемът е, че не знаем кой е бил зъболекарят й.

— Странно е, че ми задавате този въпрос.

Катрин Хановър го увери, че обаждането му не я е събудило, само че той май не й повярва. Когато се представи и поиска позволението й да запише разговора, веднага след като тя вдигна телефона, гласът й звучеше дрезгаво и малко уморено. Сега тя отново прочисти гърлото си, преди да продължи.

— И двете ходехме при един и същи зъболекар, доктор Ямаширу. Малкото му име е Тошио. — Продиктува му и двете имена буква по буква. — Намира се на Уебстър, между Юниън и Грийн. Имаше проблеми със зъбите и не познаваше никой тук, затова ме попита при кой зъболекар ходя аз.

— Значи сте близки?

— Не. Просто бях най-близо до нея, когато се появи проблемът.

— А тя откъде идва?

— Това винаги е било малко неясно. Имаше френски акцент, обаче говореше английски много добре. Нямаше значение откъде идва. Тя просто го върза… Извинете, как казахте, че е името ви?

— Глицки. Заместник-началник Глицки. Работя по този случай заедно с Дан Кунео, с когото сте се срещнали снощи.

— Да, помня го.

Отговорът й прозвуча на Глицки малко унило.

— Да не би да сте имали проблеми с инспектор Дан Кунео?

— Не, не точно. Казах му, че според мен вътре са били Пол и Миси.

— И за ремонта?

— Да. — Напрежението в гласа й вече беше ясно доловимо.

Нещо в разговора й с Кунео я притесняваше. — Това също.

— И че се имали някакви проблеми?

— Да.

— Заради похарчените от нея пари?

Поредното кратко мълчание. И после:

— Извинете, инспекторе, но не казахте ли, че и вие сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Не, още не съм. Оставих му съобщение, но разследващият пожарникар ми даде името ви и аз исках да изясним някои неща. Инспектор Кунео ще се върне на работа довечера, ако се чувствате по-спокойно с него.

— Не!

Глицки си представи как тя разтревожено скача при предложението му.

Жената прикри реакцията си с нервен смях.

— Искам да кажа, че няма значение с кого разговарям. Ако знам нещо, което ви интересува, питайте.

— Добре. Казали сте на инспектор Кунео, че господин Хановър и Миси са се карали заради похарчените от нея пари за ремонта на къщата. Така ли е?

— Да, всъщност, беше наистина възмутително. Около един милион долара. Само че Миси си беше такава, макар че отначало ни заблуди. Е, най-малкото се опита.

— В какъв смисъл ви заблуди?

— В смисъла, в който привлекателните млади жени заблуждават по-възрастните мъже.

— Искате да кажете, че тя се е стремила към парите на свекъра ви, така ли?

— Не просто ги преследваше. Тя наистина получи доста от тях. Да бяхте видели годежния пръстен! Наричахме го трофея за сто хиляди долара. Искам да кажа, че беше малко прекалено. Да не говорим за дрехите, за колата и…

— Но явно господин Хановър й е давал всичко това доброволно.

— О, да. Смяташе, че тя винаги се държи прекрасно с него, че била сладка, любяща, изпълнена с разбиране. Макар че трябваше да я видите, когато Мери — моята снаха — и подхвърли, че може би малко прекалява с ремонта. — Катрин Хановър замълча. — Чуйте, наистина не искам да говоря лошо за мъртвите, но беше съвсем очевидно, че е златотърсачка — много изкусна и много търпелива, — обаче Пол не даваше и да се издума, разбира се. Не можехме дори да повдигнем пред него въпроса да се замисли над тази вероятност, да подпише предбрачен договор или нещо подобно. Той не искаше. Обичаше я. Тя беше любовта на живота му и той се чувстваше благословен, че я е намерил. Извинете, но направо ми се повдига.

— Значи вие не й вярвахте?

— Никой от нас не й вярваше.

— А кои сте тези вие?

— Семейството. Дъщерите на Пол, Мери и Бет, съпругът ми. Децата.

Глицки се възползва от възможността да научи някои подробности за семейството и си записа имена, адреси и телефонни номера.

— Само че никой от тях не е дошъл на мястото на пожара снощи?

— Никой от тях не знаеше за него до днес, или до доста по-късно. Когато се върнах, може би към един през нощта, се обадих на Мери и на Бет, но се свързах с телефонните секретари. През последните три дни съпругът ми е на риболов край бреговете на Мексико — все още не съм се свързала с него, но той трябва да се върне утре. Сигурно новината за смъртта на баща му ще го съсипе, макар че може би ще изпита и известно облекчение.

Глицки, който се обаждаше от телефона в кабинета си, се размърда, за да разпредели тежестта си по-удобно. Катрин Хановър се оказваше често търсената, но рядко намирана златна свидетелска мина и без всякакво усилие го снабдяваше с факти, хора, слухове, намеци, контекст.

— Защо ще изпита облекчение? — попита Глицки.

— Е, не точно облекчение. Може би се изразих твърде силно. Но не е тайна, че всички ние малко се тревожехме какво ще стане след сватбата на Миси и на Пол. Уил е архитект и ние живеем добре, само че никой от нас не е постигнал невероятния финансов успех на Пол.

— Разчитахте на наследство, така ли?

— Това звучи много пресметливо. Не знам дали е правилно да се каже, че разчитахме на наследство — ние всички обичахме Пол и ни се искаше той да живее вечно, но да си го кажем направо, той имаше огромно състояние. От толкова отдавна бяхме изправени пред възможността да се сдобием с тези пари, че когато той започна да говори за сватба с Миси, се наложи да се пренастроим и да свикнем с мисълта, че вече няма да ги получим. А сега внезапно отново стана възможно. Звучи ужасно, нали? До тази сутрин никога не се бях замисляла за парите, но когато осъзнах… — тя замълча и въздъхна в слушалката. — Ужасно е да говоря по този начин. Извинете ме.

— Съвсем естествено е — каза Глицки.

Само че Катрин не изоставяше темата.

— Просто наистина настъпи драстична промяна, откакто той започна да се среща с нея. Опитвам се да кажа, че преди появата на Миси Пол помагаше с таксите за образование на всички деца. Освен това всички заедно всяка година ходехме на Мауи за Коледа. Всички заедно, цялото семейство, прекарвахме една седмица в Напили Кай. Такива неща. Да не говорим за колежите, които предстояха на всичките му осем внучета. Не биваше да казвам, че е облекчение, обаче… — отново замълча тя.

Глицки искаше да я накара да продължи да говори.

— Значи Миси живееше със свекъра ви?

— Да, през повечето време, струва ми се. През последните две години.

— Познавате ли нейни приятели от времето, преди да се запознае с него?

— Не, след като се запозна с Пол, престана да се среща с други приятели. Посвети му цялото си време.

Глицки си отбеляза да провери приятелите на Миси Д’Амиен, ако разследването се разшири. Макар че за момента то като че ли се бе стеснило до очевидната първоначално теория. Със сигурност простодушното признание на Катрин Хановър за нещо, което при други обстоятелства би се сметнало за мотив за убийство — огромно наследство, — говореше против вероятността самата тя да е била замесена в каквато и да е мръсна игра. Разбира се, той щеше да провери къде се е намирал съпругът й и двете му сестри предишната нощ, но за момента като че ли на Кейти Уест й предстоеше разочарование от нейния благодетел и политически съюзник.

Само че този момент отлетя при следващите няколко реплики.

— Може ли да ви попитам нещо, инспекторе?

— Разбира се.

— Разследващият пожарникар смята, че е възможно и двамата да са били застреляни. Успяхте ли да установите дали е вярно?

— Да, вярно е.

— Значи са били убити?

— Да, госпожо. А може би един от тях е убил другия и след това се е застрелял.

— Или застреляла.

— Може би — каза Глицки. Макар да намираше теориите на инспектор Бекер за убедителни и за съвпадащи със собствения му опит, той не възнамеряваше да влиза в дискусии защо при подобен сценарий най-вероятно е извършителят да не е жената.

— Но вие смятате, че е бил Пол, така ли?

— Не знам. — Замълча за кратко, после си даде сметка, че подробностите несъмнено ще се появят в утрешните вестници и може би по телевизията след няколко часа. Така че нямаше да издаде нищо. — Разположението на раната на жената показва, че тя не се е самоубила. Раната се намира високо на тила й и вероятно не е нанесена от самата нея.

— А раната на Пол?

Глицки въздъхна:

— На типично за самоубийство място. Точно над дясното ухо.

Още една кратка пауза.

— Чакайте малко — каза после Катрин Хановър. — Над дясното ухо?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Патологът е сигурен, а той обикновено не бърка.

— Смятам, че може би ще се наложи да проверите отново.

— Защо?

— Защото — смятах, че всички знаят това — в началото на петдесетте години Пол е бил болен от полиомиелит. Дясната му ръка беше парализирана. Напълно непотребна. Изобщо не можеше да я използва.

Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.

От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.

Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.

Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.

— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.

— Имам малко работа с кметицата.

— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?

— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.

— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.

— Ако изобщо има.

— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.

— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?

— Чух, че неколцина бездомници са изрисували всеки сантиметър от рампата на магистралата на Четвърта улица.

— Съмнявам се, че тя има предвид тях.

— Говори как градът помага на художниците. Единственият начин това да стане е първо, те да са бездомни, и второ, да бъдат художници.

Елиът не отговори и послуша кметицата още малко.

— Значи най-вероятно само аз имам това впечатление.

— Какво?

— Че напоследък в града е много трудно да се оцелява, да не говорим да се процъфтява. А аз не бива да приказвам, защото си имам хубава работа. Ами ако се опитваш да се занимаваш с изкуство? Можеш ли да си го представиш?

— Не, обаче кметицата казва, че всички сме с отворени обятия.

— И Брут е почтен човек.

— След като казваш, Джеф — сведе поглед към него Глицки.

— Шекспир го е казал. Речта на Антоний след убийството на Цезар.

— И аз така си помислих, тъкмо се канех да го отбележа — рече Глицки и отново насочи вниманието си към кметицата. — Е, защо си тук? За какво е всичко това? Едва ли е заради горките страдащи художници.

— Не, всъщност идеята е много интересна. Първата редовна пресконференция разходка на Кейти. Не си ли чел за това?

— Не.

— Вече два пъти пиша. „Разходки в квартала“?

— Нищо не ми говори.

— Направо ме срази, Ейб.

— Ще се бичувам, щом се прибера, ако изобщо се прибера. Е, за какво са всъщност тези разходки?

— Ще отиде в различни квартали през следващите няколко седмици, но днес ще се разходи по Маркет — оттук до Ван Нес.

— Хубава разходка, фауната е удивителна.

— Около двайсетина пресечки.

Глицки сниши глас:

— Да не си е изгубила ума? Оттук до Ван Нес? Това е централното гето.

— Така е и тя сигурно го знае.

— Значи иска да види как хората пикаят и правят и други работи в градските фонтани? Или как продават дрога по улиците? И го прави, защото…

— Защото иска хората да знаят, че тя споделя същата загриженост за обществената безопасност, чистота и приличие като повечето граждани.

— Не е уцелила, Джеф — поклати глава Глицки. — На гласоподавателите не им пука за това. Тях ги интересува да сме състрадателни, да уважаваме разнообразието и да проявяваме чувствителност, само че не забелязвам бог знае какви признаци да ги е грижа за обществената чистота.

— Ето това е. Обаче Кейти смята, че ако види с очите си упадъка на тези места — вярвам, че тук цитирам точно, — „това ще послужи като свидетелство, че възстановяването на този исторически онеправдан коридор през сърцето на града ще се превърне в приоритет за моята администрация и ще бъде дар за целия град“.

— И как каза, че ще стане това? Като се разхожда по тези места?

— Така е на теория. Ние пишем за проблемите, на които тя се натъква, гражданската чувствителност расте, хората виждат колко лошо е състоянието на някои места и престават да проявяват търпимост към това.

Този път Глицки тихо изсумтя:

— Не, не. Схванал си го наопаки. Трябва да ги толерираме повече, защото не ги разбираме. „Виновни са не звездите ни, мили ми Бруте, а самите ние“. Отново Шекспир.

— Благодаря ти, но се бях сетил. А, забеляза те.

Кметицата подаде торбата с покупките на един от помощниците си — не очакваше Глицки да бъде там, но веднага реши да извлече политически дивиденти от ситуацията — обърна се към репортерите, които бяха доста многолюдна тълпа, като се има предвид, че всъщност нямаше бог знае каква новина, и каза:

— Извинете ме, но трябва да поговоря със заместник-началника.

След миг се озова при тях, поздрави и двамата и помоли Елиът да ги остави за малко насаме. Глицки вдигна ръка за колеблив поздрав — не беше ясно дали поздравява Кейти, или се сбогува с Елиът. Може би и двете.

— Не исках да ви развалям тържеството, ваша милост. Ако прекъсвам нещо…

— Ейб, казах ти сутринта — наричай ме Кейти. Можем да говорим, докато вървим.

Двамата излязоха от Фери Билдинг, следвани на прилично разстояние от репортерите, сред които бе и Джеф Елиът. Първите няколко пресечки на Маркет, макар претъпкани с пешеходци и с пътно движение, бяха относително чисти и по тях се срещаха хора, които работеха в центъра на града. Тук нямаше почти никакви градски пороци, които Кейти Уест се надяваше да извади на показ, затова тя успя да поговори с Глицки, докато вървяха. Хвана го под ръка и наложи бързо темпо.

— Учудена съм да те видя толкова скоро. Допускам, че става дума за Пол Хановър. Имаш ли нещо?

— Почти това, което искаше — каза Глицки. — Разговарях с Джон Страут и със снахата на Хановър и от казаното съм почти убеден, че няма почти никаква вероятност той да е убил когото и да било, включително и себе си. — С няколко думи й разказа какво бе открил — входната рана над дясното ухо и другата в тила на жената. — Като че ли това е всичко. Възможно е да се е застрелял само ако се е изкривил по невероятен начин, а това няма смисъл. При нея проблемът е същият. Така че най-вероятно не е станало по този начин.

— Когато шефът на полицията каза, че си добър, не се е шегувал, нали, Ейб?

— Не съм толкова умен, просто всеки път ми върви. Попадам на нужните хора.

Бяха стигнали до Седма улица и сега очите на кметицата бързо се стрелкаха напред-назад, търсейки признаци за упадъка на града, които Глицки знаеше, че ще се появят всеки момент. Само че мислите й продължаваха да следят темата.

— И сега какво? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— С разследването?

— Продължава, разбира се. Обратно при инспектор Кунео, където всъщност си му е мястото.

Още няколко бързи стъпки, след което тя рязко спря.

— Става дума за същия инспектор Кунео, който тази сутрин каза на пресата, че става дума за убийство и за самоубийство, така ли?

Глицки стисна устни за миг, преди да отговори.

— На мен ми се стори същото, когато отидох на мястото за пръв път.

— Да, само че не каза на никого за това, преди да си събрал повече факти, нали?

Той й поднесе нещо, което се надяваше да мине за усмивка.

— Свикнал съм да се оправям с медиите малко повече от твоя средностатистически инспектор.

— Така да е, Ейб, обаче остава фактът, че ти постигна истински напредък само за половин ден, а инспектор Кунео няма нищо общо с това.

— Не е точно така. Той е разговарял със снахата на Хановър първи през миналата нощ…

— Само че не е успял да научи, че ръката на Пол е парализирана.

— Той не е знаел къде се намира входната рана, затова не би разбрал значението на тази информация.

— Именно. А би могъл да прояви малко инициатива и да отиде в моргата при трупа. Не е ли така?

Глицки само сви рамене.

— Може би е трябвало да го направи.

— Ти би го направил.

Вярно беше, обаче Глицки отново вдигна рамене.

— Както и да е, имаме ясна представа, че господин Хановър не е направил нищо нередно. Нали точно това поиска сутринта?

Тя го погледна напрегнато като птичка.

— Само че за жалост, работата вече не е в това.

Глицки зачака.

— Работата е там, Ейб, че вече знаем, че Пол е бил убит, нали? И според теб не го е направила приятелката му Миси. Което означава, че и двамата са били убити от някой друг. А ако нещата стоят така, смяташ ли, че мога да вярвам, че инспектор Кунео ще пожъне по-големи успехи, докато се опитва да залови човека, убил един от най-близките ми приятели и благодетели, отколкото при установяването на причината и на начина на настъпване на смъртта? Не се мъчи. Отговорът е „не“.

Групата репортери, която ги следваше, спря заедно с тях и с ъгълчето на очите си Глицки като че ли забеляза растящото убеждение на някои от тях, включително на Джеф Елиът, че пред очите им вероятно тече важен разговор между кмета и заместник-началника на полицията. Реши, че моментът е подходящ да извлече известна полза от настойчивите твърдения на Уест, че двамата всъщност са добри приятели. Пристъпи по-близо до нея и се опита думите му да прозвучат нехайно:

— Не би запазил работата си в отдел „Убийства“, ако не действаше ефикасно, Кейти. Лание щеше да го изхвърли.

— Ейб — не се хвана тя, — помогни ми с това. Разбирам малко от политика и схващам тревогата ти. Ако така ще ти бъде по-лесно, позволи на инспектор Кунео да продължи да работи по случая под някаква форма, само че ще го приема за лична услуга, ако и ти продължиш да разследваш. Ако зависи от мен, който и да е убиецът на Пол Хановър, няма да се измъкне безнаказано, докато аз командвам парада, а ти си най-подходящият човек да се погрижиш затова. — Пресегна се, постави ръката си върху неговата и го погледна в лицето. — Моля те, Ейб. Заради мен.

Глицки погледна към репортерите, някои от които вече бяха направили снимки. Случващото се вече се бе набило в очи и се бе обвило с интрига и значение. На това трябваше да се сложи край, защото в противен случай щеше да се разрасне и да се превърни в истинско събитие, а той искаше на всяка цена да го избегне. Най-накрая Глицки отново се обърна към Уест, потупа я бащински по ръката и кимна:

— Добре, Кейти. Ще видя какво мога да направя.

(обратно)

5

Кунео живееше сам в сграда, принадлежала преди на военноморските въздушни части Аламеда, от другата страна на залива на Сан Франциско. Самостоятелната постройка с площ сто и десет квадратни метра, в която през петдесетте години се бе помещавала ремонтна работилница, беше кацнала върху бетонна плоча, издадена на около три метра над канала. Ежедневно и през целия ден флотилии от малки морски плавателни съдове преминаваха покрай прозорците на спалнята му, понякога толкова близо, че направо можеше да ги докосне с ръка. Фериботът до Сан Франциско минаваше приблизително на всеки час, понякога избръмчаваше моторница на бреговата охрана или военен плавателен съд.

След като бе спал неспокойно шест часа и бе сънувал пожари, Кунео се сепна и се събуди в четири и двайсет следобед. Омотан в одеялата, той дишаше тежко и бе плувнал в пот. Избута завивките, седна и се огледа, за да се ориентира къде се намира. Миризмата на дим му се стори напълно реална, изпълваше цялата малка постройка. Той се постара да успокои дишането си, но съзнанието му все още бе в плен на пипалата на кошмара.

Още близо минута стоя напълно неподвижен, което почти никога не му се случваше. Беше само по боксерки, но продължаваше да усеща по кожата си миризмата на снощния пожар. Най-сетне несъзнателно вдигна петата на десния си крак, стовари я на пода и отново я вдигна. След секунди вече барабанеше в постоянен ритъм по бетонния под.

Отстрани до спалнята над водата бе сгушен малък работен кабинет. Кунео продължи напред, където кухнята и банята си поделяха централното пространство в съотношение две трети към една трета, сложи вода да заври и влезе в банята да си вземе душ, за да се освободи от миризмата. След това, загърнат в хавлията, си направи нес кафе — две лъжички кафе, без захар или сметана — и се върна в спалнята, за да се облече.

В предната част на къщата относително просторната дневна имаше два предни и два странични прозореца, които отваряха помещението и пропускаха много светлина. До едната стена имаше нисък кожен диван, а до другата — малка етажерка за книги от тиково дърво и поставка за телевизора. Само че онова, което веднага се набиваше на очи, беше пълният комплект барабани „Лудвиг“ в средата на стаята. Кунео нямаше представа къде се намира домът на най-близкия му съсед, но със сигурност беше достатъчно далече, за да не се чува нищо. Полицаят можеше да свири по цял ден колкото силно иска и никой никога не се оплакваше.

Преди три години, когато неговият колега инспектор Линкълн Ръсел просто не издържа повече да бъдат партньори, лейтенант Лание му препоръча да се консултира с психолог — осигуровката му като общински служител щеше да покрие първите три посещения — и да се опита да разбере защо не е в състояние да стои неподвижно или да мълчи. Кунео имаше навика да си пее, докато шофира към местопрестъплението, да си тананика по време на разпити и често несъзнателно запяваше, докато печаташе докладите по случаите си в отдел „Убийства“. Лание допусна, че е възможно да страда от синдрома на Турет, от танца на свети Вито или от нещо подобно, а ако е така, щеше да е най-добре поне да знае с какво си има работа.

В крайна сметка Кунео се срещна с психолога Ейдриън Шуорц само три пъти, колкото покриваше осигуровката му, макар че двамата продължиха да излизат още шест седмици след това, докато тя не започна да намеква, че търси някакво обвързване. Най-доброто, което Шуорц направи за него, бе да му препоръча да купи барабаните и да вземе няколко урока, и сега той почти неизменно започваше деня си с двайсетминутни упражнения, като си пускаше компактдискове със записи на класически музиканти — Бъди Рич, Джийн Крупа, Лиус Белсън.

Днес обаче не направи пълните си двайсет минути. Само десет минути, след като бе започнал да свири заедно с „Пей, пей, пей“, той внезапно спря, изправи се и грабна сакото си. Онази Хановър от снощи беше много готина, а и освен това определено бе останал с чувството, че нещата между нея и съпруга й не вървят добре. Беше му казала, че той е на риболов в Мексико за една седмица, и това явно не я притесняваше особено. Кунео не очакваше да има много работа по случая с убийството и самоубийството, който му се струваше доста ясен, но искаше да разследва подробно и да открие всичко, което успее. Никога не се знае. Сигурно пожарните инспектори и техните колеги от полицията бяха съставили списък поне на стотина потенциални свидетели и той искаше да види дали някой от тях няма да му каже нещо важно, което да постави под въпрос основните факти.

Само че най-напред щеше отново да се срещне с онази Хановър. И да види как се справя със сполетялата я трагедия. Дали е самотна. Или възбудена.

Една от ползите на това да работиш нощем е, че избягваш задръстванията. Кунео пристигна в Съдебната палата за двайсет минути, след като излезе от дома си. В отдел „Убийства“ Лание не беше в кабинета си, а инспекторите, които все още бяха на работа, го поздравиха иззад бюрата си и след това сърдечно престанаха да му обръщат внимание. Гласовата му поща бе задръстена от обичайните ежедневни съобщения — един доносник, който искаше пари, за да изкара, докато дойде време да свидетелства в съда; друга свидетелка, която звучеше много уплашена, защото наближаваше време да даде показания срещу съпруга си, който беше в затвора, след като беше убил общата им любовница; приятелско съобщение от счетоводството, което го уведомяваше, че извънредните му часове надхвърлят разрешения максимум; още едно съобщение, че закъснява с вноските си по заема; пожарният инспектор Бекер, който питаше как би искал да получи списъка със свидетелите от предишната вечер; една жена, с която неотдавна бе престанал да се среща.

Почти нечуто за останалите инспектори той непрекъснато си тананикаше началните тактове на „Задоволство“, докато прослушваше съобщенията, водеше си бележки, записваше си телефонни номера в бележника, който носеше в джоба си. Съобщението на Глицки беше последно и когато го чу, Кунео замълча. Пусна съобщението отново и усети как вълна от гняв се надига към лицето му, но се опита да запази изражението си непроницаемо. Бързо огледа стаята, питайки се дали някой от колегите му може да е подочул нещо и дали го наблюдават, за да видят каква ще е реакцията му. Само че никой не му обръщаше никакво внимание.

Електронният глас го осведоми, че е приключил с последното си съобщение и може да натисне едно, ако иска да го прослуша отново, две — ако иска да го запамети, и три — ако иска да го изтрие. След това отново му повтори същото. Когато съобщението зазвуча за трети път, Кунео най-сетне го чу и затвори слушалката.

Какво значеше това, по дяволите? Заместник-началникът на инспекторите едва ли се обаждаше просто за да каже: „А, между другото, ще работя заедно с теб по последния ти случай“. Кунео никога досега не бе чувал подобно нещо. Вече три години работеше без партньор и не му пукаше особено дали е популярен, или не е. За последните осем месеца беше останал с впечатлението, че се справя добре, бе извел до съда пет случая на убийство, беше извършил много арести. Постиженията му бяха много над средните за участъка. Периодът несъмнено бе най-добрият в професионалната му кариера.

Какво друго можеше да означава това обаждане, освен че някой проверява него и работата му? И то точно при този случай, който на пръв поглед изглеждаше от ясен по-ясен.

Явно се канеха да започнат някаква идиотска бумащина, за да го изгонят от отдела, а може би дори от полицейския участък.

Но защо Лание или някой друг би искал подобно нещо?

Кунео се облегна на стола си и започна да татуира ръката си със силен и бърз ритъм. Помисли си, че едва ли е свързано с резултатите от работата му. Ако беше така, Лание обичаше да говори направо и щеше да му каже, а и освен това, макар отношенията между Кунео и Глицки наистина да бяха обтегнати в миналото, сега дори се срещаха по разни обществени мероприятия. Кунео се запита дали неговият лейтенант знае за съобщението, което му беше оставил Глицки — ако бе осведомен, сигурно щеше поне да го предупреди или да му даде някакво обяснение. Просто не се правеше така. Не беше редно. Нещо повече — обидно беше.

Престана да барабани с пръсти, пое си дълбоко въздух и бавно го издиша. Внезапно кристално ясно си даде сметка за какво всъщност става дума, не можеше да не е така.

И причината не беше работата му.

През месеците и годините, през които работеше в отдел „Убийства“, Кунео не бе крил чувствата си към Глицки. Когато беше още нов в отдела и партньор на Ръсел, един от първите му случаи бе свързан с убийството на един старец на име Сам Силвърман, собственик на заложна къща близо до Юниън Скуеър. По онова време шеф на отдела беше Бари Джърсън, а Глицки, на хартия лейтенант, работеше на място за сержант като надзорник в сектор „Заплати“. По време на воденото от Кунео разследване на смъртта на Силвърман Глицки, по онова време чисто и просто никой, успя някак да се намеси в работата на отдела — натрапи се, даваше съвети, пречкаше се. Преди време той бе оглавявал отдел „Убийства“ и нежеланата му намеси бе разтълкувана от Кунео, Ръсел и Джърсън като силова игра, целяща да му върне поста.

В крайна сметка разследването помогна на Кунео да разбере, че другият мотив за намесата на Глицки в случая е желанието му да помогне на адвоката защитник Дизмъс Харди, негов приятел, чийто клиент, Джон Холидей, бе главният заподозрян в убийството. Когато Джърсън най-сетне бе отишъл на Кей 70, за да арестува Холидей — Кунео бе убеден, че това несъмнено е било някак организирано от Харди, — бе настанала страхотна бъркотия. Холидей, Джърсън и трима специални патрули, които лейтенантът довел със себе си като подкрепление, бяха ранени смъртоносно, а извършителите така и не бяха идентифицирани или, разбира се, задържани.

Лание беше повишен в лейтенант, заел бе мястото на Джърсън и бе провел разследване на инцидента. Беше разговарял с отдавнашния си приятел и колега Глицки и, естествено, не бе открил нищо. Харди също изобщо не бе напускал кабинета си през онзи ден — десетима свидетели го потвърдиха. Не бяха повдигнати обвинения срещу нито един от двамата мъже, макар Кунео да бе дълбоко убеден, че и двамата са замесени. Когато научи, че алибито на Глицки за въпросния период е осигурено от Джина Роук, адвокатката партньорка на Харди, убеждението му се превърна в почти пълна сигурност.

Но макар да отнесе въпросите си до Лание, а след това, под най-строга секретност до Джери Ранцети от Службата за управление и контрол, която разследваше вътрешни проблеми, той не можа да се добере до нищо, което да прилича на доказателство за престъпление. Ранцети дори му каза, че е попаднал на сведения — донякъде в разрез с интересите на отдела, — че Глицки и Харди са работили заедно по най-малко още един предишен случай. Само че двамата не само имаха невероятно силни връзки — бяха близки с прокурора, с някои общински съветници, с шефа на полицията и дори с кмета, — но тъй като и двамата познаваха системата отвътре, пипаха виртуозно и не бяха допуснали никакви грешки. Обаче тъй като теорията на Кунео разпали интереса му, Ранцети известно време продължи да души около убийството на Джърсън — в крайна сметка ставаше дума за убийство на ченге и поради това бе от първостепенна важност, — само че не успя да открие доказателства за това, че Харди или Глицки са се намирали близо до местопрестъплението по време на престрелката.

След това не щеш ли Франк Батист стана шеф на полицията, а Глицки от най-обикновен чиновник беше повишен до заместник-началник на полицията, прескачайки останалите квалифицирани лейтенанти. Кунео смяташе това назначение за безобразие и не съвсем дискретно споделяше мнението си с някои от колегите си. Може би от Лание или от друг служител в отдел „Убийства“ Глицки бе научил за злобните забележки на Кунео и за неодобрението му, да не говорим за обвиненията му в съучастие и в прикриване на престъпление.

Кунео седеше съвършено неподвижен досущ като Мислителя на Роден, поставил лакът на ръчката на стола и облегнал брадичка на ръката си. Точно това бе значението на обаждането на Глицки — да послужи като предупреждение. Кунео бе дрънкал по негов адрес, а след това се бе опитал да му забие нож в гърба и Глицки бе научил.

Сега бе настъпил моментът за разплата.

Катрин Хановър живееше в малка къща в мавритански стил с гипсова мазилка в квартал Марина, на Бийч Стрийт, една пресечка източно от Двореца на изящните изкуства. Както правеше, когато не бе притиснат от времето, Кунео паркира така, че да може да вижда къщата, чийто адрес му бе дала предишната нощ, остана да седи в колата и да наблюдава, за да прецени мястото, като през цялото време барабанеше с пръсти по волана.

Видя ниска ограда с гипсова мазилка, която отделяше добре поддържания имот от тротоара. Къщите от двете страни бяха видимо по-големи, твърде големи за местата си. Предният двор на семейство Хановър не беше голям, както и да го гледаш, и отвсякъде бе ограден от големи дървета. Забеляза черния мерцедес С клас, паркиран на алеята отстрани, и светнатите лампи зад нещо, което изглеждаше като практична веранда с дървен под. Тази част на града беше по-слънчева от по-западните квартали, а ниските вечерни лъчи на слънцето багреха целия квартал в меко златисто.

Кунео лапна едно ментово бонбонче за свеж дъх, приглади косата си в огледалото и отвори вратата на колата. Порив на вятъра го накара да се пресегне и да вземе сакото си.

Явно гените на семейството си ги биваше, помисли си той. Момичето, което му отвори вратата, спокойно можеше да бъде фотомодел.

— Здрасти — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

А и беше добре възпитана.

Той извади значката и учтивата си усмивка.

— Аз съм инспектор Кунео от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Бих искал да поговоря с майка ви. — Увеличи волтажа на усмивката си. — Допускам, че Катрин Хановър е майка ви?

— Точно така, ежедневно. Аз съм Поли. — Полуизвърната извика: — Мамо! Един полицай иска да говори с теб.

Катрин се появи от ъгъла на коридора зад рамото на девойката. Държеше кърпа за съдове и бършеше ръцете си в нея.

— Ами покани го да влезе.

Когато се приближи, той забеляза високо на бузата й някаква бяла следа. Дъщеря й също я забеляза, взе кърпата и избърса нелепата следа, каквато и да бе, после й върна кърпата. Майката и дъщерята си размениха приятелски поглед, след това Поли се върна там, откъдето беше дошла, а Катрин, прекрасна, каквато я помнеше, застана пред него.

— Здравейте отново — поздрави го тя донякъде официално. Докосна бузата си: — Брашно. Приготвям макарони. Боя се, че цапам всичко с брашно. Заповядайте, влезте.

— Благодаря. — Той вече бе вътре и затваряше вратата. — Значи правите макарони, така ли?

— Точно така.

— Не соса, а самите макарони, така ли?

Тя го удостои с усмивка:

— Да, самите макарони. Обичате ли домашно приготвени макарони?

— Мисля, че никога не съм опитвал.

— Трябва да ги опитате. Много трудно се приготвят, но според мен си струва. — На дневна светлина лицето на Катрин бе почти толкова съвършено, колкото и това на дъщеря й, а хлътналите зелени очи и волевият нос го спасяваха от сладникавото изражение. Впечатляващо, зряло лице. — Децата ми са ужасно разглезени. Вече дори не ядат макарони от супермаркета. Настояват аз да ги приготвям. Вероятно трябва да съм поласкана.

Тя усука кърпата, бързо си пое дъх и издиша.

Кунео стоеше до нея и протегна ръка. Докосна ръката й с престорено съчувствие. Тя отстъпи крачка назад.

— Само че вие едва ли сте тук за това.

— Не — остана той близо до нея. — В повечето случаи навестяваме близките, за да се уверим, че са добре. Денят след нещастието обикновено е най-тежък за тях. Освен това, честно казано, човек си спомня неща, които биха могли да му се изплъзнат, когато е обзет от силно вълнение, както вие бяхте предишната вечер.

— Какви например?

— Не знам. Каквото и да е — нещо, което свекърът ви е преживявал, или което е казала Миси. Каква може да е била причината да я убие.

Тя присви очи и наклони глава на една страна:

— Какво искате да кажете?

— За кое?

— Току-що говорехте за причината, поради която Пол би могъл да убие Миси. Струва ми се, че бяхте стигнали до извода, че не е възможно да се е случило това. Имам предвид вие, в полицията. Така поне ми каза другият инспектор.

— Другият инспектор ли? Глицки?

— Точно така. Глицки.

— Вече разговаряхте ли с него?

— Да. Обади ми се преди няколко часа. Разговаряхме петнайсетина минути. Допусках, че двамата си обменяте информация. Не сте ли говорили с него?

Кунео не издаде чувствата си. Усмихна се и сви рамене, за да покаже, че това е нормално, и отново я потупа по ръката:

— Той работи през деня. Понякога се разминаваме. Нормално е. Но как стигнахте до извода, че Хановър не е застрелял никого? Нали така ми казахте?

— Точно така. — Тя се отдръпна още крачка назад и удари крака си в един от столовете в стаята. Рязко вдигна ръка към челото си. — Боже, как може да ви държа тук? — Без да дочака отговора му, тя се обърна и го поведе напред, издърпа един стол и му предложи да седне до овалната запазена дървена маса, която гледаше към задния двор. След това се отдалечи към кухнята. — Да ви предложа вода? Кафе? Нещо друго?

— Няма нужда, благодаря. — Той седеше полуизвърнат, без да откъсва очи от нея. Гледаше я с нескрито възхищение, с нескрито одобрение. Смяташе, че се държи ненатрапчиво, дори деликатно. — Е — поде той и започна да барабани с пръсти по масата — Глицки?

Тя най-сетне пъхна кърпата в дръжката на хладилника и сега, след като ръцете й се оказаха свободни, явно не знаеше какво да прави с тях. Облегна се на кухненския плот и ги скръсти пред гърдите си.

— Казах му, че дясната ръка на Пол се парализира след полиомиелита, така че няма как да се е прострелял в дясното слепоочие. Не и с дясната си ръка.

— Да, допускам, че е така — призна Кунео.

— А и понеже раната на Миси е високо в тила… нали знаете това?

Той кимна, макар че информацията беше нова за него.

— Значи и тя не се е застреляла.

— Излиза, че е имало някой друг, така ли?

— Инспектор Глицки явно смяташе така. Само това би имало смисъл.

По стълбите се разнесоха стъпки и след това един висок и добре сложен юноша с кестенява коса влезе в кухнята. Беше облечен с типичните широки панталони с огромни джобове и сива ватирана фланела, закова се на място, когато видя Кунео, погледна към майка си, после отново към инспектора.

— Здрасти — поздрави момчето.

— Синът ми Сол — представи го тя. — Сол, това е инспектор Кунео. Той се опитва да намери човека, който може би е убил дядо ти.

При тези думи раменете на момчето се отпуснаха и изражението на лицето му се промени, за да надмогне скръбта, която заплашваше да проличи. Кунео се изправи и момчето се приближи, за да се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запознаем — каза младежът. — Надявам се да го заловите, който и да е.

— Добре ли се разбираше с дядо си?

— Той беше страхотен — кимна младежът. — Изключителен. Наистина. — Погледна през прозореца над рамото на Кунео и поклати глава: — Не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Може би са искали да убият приятелката му, а той просто се е случил наблизо.

— Да, може и така да е — каза Сол. Неловко постоя още малко, после се обърна към майка си. — Исках да си взема нещо за хапване.

— Добре, но гледай да не си развалиш вечерята — каза тя. Посочи му към хладилника, той се приближи към него, извади кутия с мляко и понечи да отпие от нея.

— Сол!

— Добре де! — Сол си взе чаша от бюфета, наля си мляко, взе си шепа бисквити и се накани да си върви, но се спря на вратата: — Надявам се да го заловите — повтори той. — Наистина.

— Опитваме се.

Когато стъпките на Сол заглъхнаха нагоре по стълбите, Кунео се изправи и се доближи до Катрин:

— Имате чудесни деца — каза той. — Това ли са всичките?

— Горе има още едно. Хедър, най-малката. По това време обикновено си пишат домашните, затова се учудвам, че изобщо ги видяхте. В тези часове просто изчезват.

— И работят толкова усърдно съвсем сами? Трябва да сте страхотна майка. Каква е тайната?

— Шегувате ли се? Борим се ден за ден. Целта е да не престават да разговарят с теб и да не им позволяваш да забравят, че ги обичаш повече от всичко на света. Имате ли деца?

За миг той наклони глава.

— За съжаление не съм женен. — Сетне добави с извинителна усмивка: — Така и не успях да срещна подходящата жена. — Кунео реши, че преходът е съвсем плавен и попита: — Между другото, успяхте ли да се свържете със съпруга си?

— Не — внезапно рязко отвърна тя. След това се опита да се прикрие: — Сигурно е отложил връщането си на сушата. Вероятно е уловил много риба. — Ъгълчетата на устата й се извиха в нещо като тъжна усмивка и тя въздъхна: — Ще ядем риба чак до Коледа. Сигурна съм, че ще се обади, когато се върне на сушата.

Кунео направи още една крачка към нея, огледа уютната стая и отново за кратко докосна ръката й.

— Ако имах такъв дом, със сигурност щях да се обадя — каза той.

— Ами да… — Тя отново отиде до хладилника, грабна кърпата, обърна се с лице към него и отново започна да я усуква. — Ами, макароните няма да се приготвят сами… Ако няма нищо друго…

— Мисля, че засега това е всичко. Ще се свържа с Глицки и ще се координираме. Извинете, че и двамата ви досадихме. Хората се притесняват в присъствието на твърде много ченгета. — Той й се усмихна и попита: — Вие не се притеснявате, нали?

— Не. Е, може би малко.

— Недейте. Не и в мое присъствие. Аз съм безобиден и съм много по-симпатичен, отколкото изглеждам. — Кунео грейна в усмивка, извади своя визитна картичка от портфейла си и взе химикалката от джоба на ризата си. — Ето, това е домашният ми телефонен номер — написа той върху плота, където тя приготвяше макароните. — Ако се сетите за нещо във връзка със случая, звъннете ми по всяко време на денонощието. Или пък ако просто искате да поговорите с някого, ако съпругът ви отново замине на риба… — Той остави фразата недовършена и донякъде шеговита, но все пак достатъчно сериозна, ако тя реши да се възползва от предложението му.

Всъщност тя наистина беше нервна, помисли си той, докато шофираше към пожарната при Бекер. Беше нервна през цялото време. Нещо определено не беше наред със съпруга й.

Само че никакви мисли, дори и за евентуалното му бъдещо покоряване на Катрин Хановър, не можеха да изместят на заден план най-важния му проблем с Глицки. Този човек не само си бе присвоил случая му, но и напълно го бе оплескал. Тази сутрин, когато Кунео напусна службата си, той беше убеден, че почти сигурно става дума за убийство и за самоубийство, а Хановър и Д’Амиен са двете главни действащи лица в трагедията. За нещастие точно това бе казал и пред неколцина репортери. А сега, само дванайсет часа по-късно, Глицки се бе докопал до неговия свидетел зад гърба му. А щом е знаел разположението на раните в главите на жертвите, значи е разговарял и с патолога. Явно наистина се бе захванал с този случай във всички подробности и вече бе напреднал доста, макар че Кунео се бе заел с него първи.

Кунео реши, че единственият начин да спаси работата си е да го настигне. Добрата новина беше, че в момента случаят по всяка вероятност щеше да се окаже двойно предумишлено убийство. А точно такива случаи Кунео разрешаваше много добре. Освен това имаше допълнителна добра страна, че Пол Хановър бе известен и важен гражданин и че неговата годеница Миси Д’Амиен явно също имаше интересна история.

Малцина признават колко малко убийства имат мотиви bona fide. Опитът му показваше, че в повечето случаи хората биват убивани по глупави причини. Някои съпрузи не позволяват на жена си да смени телевизионния канал. Нечие куче се облекчава на стълбите на някой друг. Някой отказва да намали проклетата музика. Глупаво. Обаче в случая на човек като Хановър и дори като Миси вероятно има основателен мотив — пари, изневяра, изнудване, ревност. Който и да бе убил тези хора, бе имал конкретна причина. Откриеше ли причината, щеше до голяма степен да е свършил работата си. Разбира се, стига да докаже, че мотивът е нещо съвършено различно, а не само да открие човека, който е имал този мотив. Трябваха му веществени доказателства. Само че ако разполагаш със сериозен мотив, поне ще знаеш къде да търсиш.

Все още можеше да си върне случая от Глицки. Щеше да се срещне още веднъж с Катрин в присъствието и на останалите членове на семейството. Да провери отношенията на Пол Хановър с предишни клиенти и партньори, с бившите му съпруги, ако има такива, с хора, на които е дарявал пари или от които е взимал пари. Той, Дан Кунео, щеше да открие кой е имал полза от тези убийства, и да го тикне зад решетките. Щеше да извърши ареста и да разреши случая, преди Глицки да се усети откъде му е дошло.

Арни Бекер все още се държеше. Облечен с изцапана със сажди фланелка и черни панталони, по-младият му партньор, Дж. П. Дод, беше рухнал на кушетката в страничната им стаичка в управлението на пожарната на Еванс Стрийт, обаче Бекер — изкъпан и преоблечен — седеше пред една масичка и сортираше стотици късчета хартия, като ги подреждаше на отделни купчинки пред себе си, все едно играеше покер. Кунео почука на отворената врата.

— Какво правите?

Бекер спря, вдигна поглед и се усмихна учтиво.

— Може и да не е била Д’Амиен — каза той. Разгледа купчинките пред себе си и постави ръка върху една от тях. Беше съвсем малка — само от две листчета.

— Кой? Жената от пожара ли?

Бекер кимна и му подаде хартийките.

— Тези двама души, съпрузи, са я видели да излиза от къщата точно преди обаждането в пожарната.

— Видели са Миси? Сигурни ли са?

— Двама от тях са доста сигурни. Останалите не са толкова сигурни.

— Но ако е била Миси, тогава кой…

— … е бил в къщата ли? Не знам. — Лицето му внезапно доби много по-младежки вид, въодушевено от въпроса. — Сигурно от време на време си падате по хубавите загадки, нали? Кой друг освен нея липсва? И ако мъртвата в къщата не е тя, Д’Амиен, тогава коя е? А?

— Наистина. — Кунео погледна името и адреса. — Имате ли копия на листчетата?

— Вече направих. Тези са за вас.

— Разговаряхте ли с Глицки? — попита Кунео след кратка пауза.

— Тази сутрин. Малко след като вие си тръгнахте.

— Значи той вече знае за това?

Бекер дори не вдигна поглед. Очевидно — и защо не — смяташе, че двете ченгета работят заедно, и Кунео не виждаше причина да го осведомява как стоят нещата. Пожарният инспектор продължи методично да сортира листчетата.

— Допуснах, че вие ще дойдете тук преди него и ще му съобщите. Тези хора никъде няма да избягат, живеят съвсем наблизо, на Стайнър. — Най-сетне той се облегна назад. — Все пак бих искал да знам кой е бил. В къщата.

— Ако не е била Миси, тогава която и да е била, явно е изглеждала твърде подходяща за убийствата — отбеляза Кунео.

Другият кимна:

— Ако жената, която са видели да излиза, наистина е била Миси.

Максин Уилис живееше в една от оцелелите Пъстри дами през три къщи от дома на Пол Хановър. Беше малко над петдесетте, доста едра, хубава, добре облечена чернокожа жена с дълбок и кънтящ глас. Стените на дневната й бяха изискано украсени с произведения на африканското племенно изкуство — маски от тъмно дърво, копия, няколко картини в рамки, на които бяха изобразени работещи хора или животни, изработени изцяло от криле на пеперуди. Диванът беше с кожа от зебра, а столовете — с кафява кожа. Навън бе все още достатъчно светло и през издадения преден прозорец се виждаше паркът, въпреки че бързо се здрачаваше.

— Не. Да я видя ли? Знаех, че е тя. Освен това беше малко по-рано от сега — каза тя. Обърна се и двамата погледнаха към часовника на полицата над камината — 8:15. — Видях я съвсем ясно.

— Миси Д’Амиен?

Жената кимна.

— Макар че не съм се срещала лично с нея и не сме разговаряли. Не знаех как се казва, докато не прочетох името й в сутрешния вестник. Само че със сигурност беше приятелката на господин Хановър. Виждала съм я в квартала стотици пъти.

— Бихте ли ми казали точно къде се намирахте и какво видяхте? — Кракът на Кунео изтактува няколко такта, но той се усети, овладя се и престана, макар че веднага след това започна да си тактува по бележника.

— Ами, двамата с Джоузеф имахме гости — двама приятели, Сирил и Дженифър. Просто малка вечеря, а след това се канехме да ходим в „Слимс“, където свири наш приятел, само че след това пожарът промени плановете ни.

— А Джоузеф е…

— Съпругът ми. Всеки момент ще си дойде. Той също я видя.

— Оттук ли?

— Точно оттук.

— От тази стая?

— Аха. На здрачаване светлината е прекрасна. Обичаме да пием коктейлите си тук, срещу парка. — Тя затвори очи за миг, после се премести до прозорците, които гледаха към улицата. — Аз стоях ето тук.

Кунео се приближи и застана до нея. Паркът беше пуст с изключение на един мъж, който разхождаше куче по хребета на хълма. По-наблизо, улицата пред тях беше пуста, макар че от двете страни на платното бяха паркирани автомобили. И по тротоарите нямаше пешеходци. В квартала все още цареше бъркотия заради пожара.

— Добре. А откъде мина госпожица Д’Амиен?

Максин Уилис повдигна дантеленото перде на една страна и посочи:

— Точно ей там. Беше паркирала до онази улична лампа, малко по-нагоре по улицата.

— Значи отиваше към колата си?

Жената кимна.

— А знаете ли каква беше колата? Можехте ли да видите оттук?

— Не е нужно да съм я видяла снощи. Познавах колата отпреди. Караше черен мерцедес. От по-малките. Клас С, струва ми се.

Кунео погледна навън, след това отново към свидетелката. Ако това щеше да бъде категорично разпознаване, трябваше да елиминира всякаква вероятност от грешки, а точно в този момент се сети за една.

— Както сега ли бяхте обърната? С лице към колата?

— Да.

— И тя беше от другата страна на улицата?

— Точно така.

— Значи няма как да сте я видели, докато не е минала покрай вас, нали така?

— Да, може би в профил. Джоузеф я забеляза пръв. Той стоеше на вашето място сега.

Кунео отново погледна към улицата и след малко каза:

— Нека ви попитам нещо — той защо би я забелязал?

Лицето й се смръщи за миг.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ами, тук сте били четирима души, нали така? Седите си тук, пийвате, а изведнъж Джоузеф забелязва как някаква жена минава по улицата отпред. И какво от това? Защо изобщо ще коментира този факт? Нали отвън непрекъснато минават хора?

Жената зае замислена поза и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не си спомням да съм казвала, че някой е коментирал. Мъжете добре знаят, че трябва да избягват такова поведение. — Погледна го едва ли не предизвикателно, може би в очакване да покаже признаци на разбиране. Тъй като такива не се появиха, Максин продължи с въздишка: — Стоеше тук до прозореца и внезапно очите му се разшириха. Горкият глупак дори не съзнаваше, че го е направил. Така че аз погледнах да видя какво чак толкова му харесва. Разбира се, беше тя. Изгледах го, сещате се как, и той разбра, че съм го спипала. Всички мъже пощуряват по хубави момичета, а тя си беше доста хубавичка.

— Ами другите двама, гостите ви? С тях какво стана?

— Сирил и Дженифър ли? Те погледнаха да видят на какво се пули Джоузеф. Това е. Тогава не ни се стори нищо особено. Никой дори не го спомена на глас, докато не избухна пожарът. След това по-късно, навън на улицата чухме някой да казва, че Миси била с него в къщата. Това стана, след като бяхме съобщили на инспекторите, че сме я видели.

— И какво направихте? Искам да кажа, след като чухте това?

— Нищо — сви рамене тя. — Какво трябваше да направя? Казах си, че сигурно не съм видяла добре. Докато преди малко вие не ми казахте, че е възможно в къщата изобщо да не е била тя. Което пък означава, че тя е била жената, която видях да минава, нали?

— Нека да изясним нещо. От снощи чак допреди десет минути, когато ви казах, че може би жената в къщата не е била Миси, а някоя друга, вие не бихте могли да се закълнете, че жената, която сте видели да минава отпред, е била тя, така ли?

Максин се намръщи.

— Не. Не съм се замисляла за това. Просто си казах, че се е върнала вътре по-късно. Може би е излязла някъде и след това се е върнала. Това би обяснило нещата, нали? Мислех, че е тя.

Глицки седеше на бюрото си и с досада преглеждаше данните за броя на случаите и за броя на арестите, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той си даде сметка, че навън вече се е мръкнало. Учуден, че Кунео явно бе решил изобщо да не се свързва с него, той вдигна слушалката, като прекъсна второто позвъняване.

— Глицки.

— Ейб. — Съпругата му. — Добре, че си там. Всичко наред ли е?

Той погледна часовника си.

— Явно не, след като не съм усетил колко късно е станало. Наистина ли е осем и половина?

— Почти. Какво правиш? Последното, което знам, е, че кметицата те бе повикала на среща и ти бързаше натам.

— И наистина се срещнах с нея. Два пъти.

— Какво искаше?

— Дълга история. Новината може дори да се окачестви като добра.

— Говориш като Дизмъс. „Новината може да се окачестви като добра“. Да не мислиш, че това обяснение е достатъчно?

— Казах ти, че историята е дългичка. Хубаво е, че Кейти ми има доверие. Ще ти разкажа лично след двайсетина минути.

— Добре. И аз имам нещо, което би могло да се окачестви като добра новина.

— Да не си получила повишение?

— Не, не става дума за пари. Това щеше да е чиста проба добра новина.

— Чиста проба. И това е израз на Харди. Значи твоята новина не е чистопробно добра?

— Чистопробно ли? Има ли изобщо такава дума? Става твърде сложно за мен. Ще ти кажа, когато се прибереш.

Глицки живееше в малка къща близнак с три спални съвсем близо до Лейк Стрийт, в една глуха уличка, която очертаваше зелената южна граница към Президио. Той бе отгледал Айзък, Джейкъб и Оръл тук заедно с първата си съпруга Фло. След като тя почина от рак, той настани в дневната една мексиканка, Рита Шулц, която му беше едновременно икономка и бавачка. Тя спеше зад един параван и му помагаше в отглеждането на децата в продължение на шест години. Сега Глицки имаше нов живот и дъщерята на Трея, а синовете му живееха отделно. Рита вече не живееше при тях, не спеше зад паравана, но все още идваше всеки ден, за да се грижи за Рейчъл.

Ако се бе прибрал в края на работното си време в пет часа, Глицки щеше да накара Паганучи да го остави пред стълбите. Но след повишението си той почти никога не си тръгваше от службата преди седем, а често дори доста по-късно. Постът му не позволяваше нормално работно време и да се преструва, че е обратното, би означавало да се провали в службата си. А провалът не влизаше в плановете му. Затова винаги имаше безкрайни срещи — с началници, с лейтенанти, с граждани и с хора на бизнеса, с шефове на отдели, — изпълняваше досадни, но необходими административни задължения, да решава проблеми, да се среща с хора, които просто идваха на посещение, да се ръкува с хора, да ходи по партита, да дава пресконференции. А всички тези неща ставаха по свой график, не по неговия. Така че, за да ходи на работа и да се връща, той обикновено си вземаше кола от общинския паркинг до Палатата и винаги му се налагаше да паркира най-малко на няколко пресечки от дома си.

Сега Глицки трябваше да извърви пеша най-малко шест пресечки от най-близкото място за паркиране, което бе успял да намери. Зададе се от противоположния край на улицата, когато следобедният вятър бе започнал да утихва, спря и вдигна поглед към осветените прозорци на къщата с контролиран наем, където отдавна бе решил, че сигурно ще умре. По щорите премина нечия сянка и той разпозна силуета на съпругата си, която крачеше в дневната. Гледката го накара да застине на мястото си. Противно на всичките си очаквания и на предварителната си нагласа с Трея той отново бе успял да намери щастието. Понякога, както в този момент, чувството бе почти непоносимо силно.

— Сеньор Ейб?

Не бе я забелязал в тъмното и не я бе чул на притихналата улица, затова звукът го стресна. Овладя се, притисна сърцето си с ръка и според него с дръзка театралност завъртя очи към небето.

— Рита! Какво правиш още тук?

— Просто си говорихме със сеньора Трея.

— За какво?

Икономката се пресегна, хвана китката му и почука по часовника му. Вдигна поглед и го погледна с добродушно разбиране.

— За женски работи.

Когато той стигна до входа, от който го деляха шест стъпала, Трея вече бе отворила вратата. Рейчъл, на две годинки и половина, бе все още будна, въпреки че отдавна трябваше да е в леглото, и когато най-сетне видя баща си, се откъсна от краката на майка си и се втурна към него.

— Татко, татко, татко!

Той я грабна и я вдигна високо, като я задушаваше с целувки, докато тя пищеше от удоволствие. Целуна я за последен път, притисна я към себе си и след това забеляза нещо в погледа на съпругата си.

— Рита ми каза, че двете сте си говорили за женски работи. Това има ли нещо общо с твоята може би добра новина? — Трея бързо го целуна за добре дошъл по бузата, след това се извърна и отстъпи назад, за да може и двамата да влязат. — Да не си плакала?

Все още извърната, тя поклати отрицателно глава. Но го направи твърде бързо. И се запъти към кухнята. Глицки я последва, понесъл Рейчъл на ръце.

— Трей?

— Просто малко се разчувствах — каза тя. — Заради тази може би добра новина, каквато толкова се надявам, че ще бъде. — Тя изпъна рамене, пое си дълбоко въздух и се обърна с лице към него. — Изглежда ще имаме още едно бебе. — Изчака, останала без дъх за момент, след това отприщи порой от думи: — Имаш ли нещо против? Моля те, кажи ми, че нямаш. Знам, че не сме говорили конкретно затова, имам предвид, дали наистина опитваме. Едва тази сутрин разбрах. Цял ден чакам да ти кажа, но не исках просто да оставям съобщение, а после, понеже ти нито веднъж не ми се обади през деня и не се прибра, реших, че кметицата трябва да е направила нещо ужасно и не исках да те безпокоя и да ти звъня в службата, ако имаш някакви проблеми, обаче ти толкова закъсня, че…

Глицки скъси разстоянието помежду им и я прегърна със свободната си ръка.

— Прегръдка сандвич! — обади се Рейчъл между тях, на седмото небе от щастие.

— Прегръдка сандвич — повтори Трея на дъщеря си и я целуна. След това погледна към съпруга си през сълзи: — Съгласен ли си? Нали го искаш?

— Повече от това. Чистопробно.

(обратно)

6

На следващата сутрин, в петък, Дизмъс Харди слезе долу няколко минути след седем. От трапезарията се носеха характерните за закуска шумове, но той най-напред се насочи право към кухнята, към кафеварката и си наля чаша кафе. Обърна се надясно към дневната в задната част на къщата, почука по аквариума на тропическите рибки и им сипа храна. Всичките му дванайсетина рибки явно бяха в добро здраве и се стрелнаха към повърхността, в аквариума нямаше водорасли, а помпата тихичко и ефективно бръмчеше.

— Обичаш тези приятелчета, нали? — обади се съпругата му Франи, застанала в рамката на вратата.

— Обич може би е малко силна дума, запазена само за партньорката ми. — Той се приближи до нея и я целуна за добро утро. — Тоест за теб.

— Той обича съпругата си повече от златните рибки — рече тя. — А някои смятат, че романтиката умира.

— Не и в нашия случай. Само дето това не са златни рибки, не и ако струват от четирийсет до шейсет долара парчето.

— Шейсет долара? А тежат колко… трийсетина грама?

— Само една от големите.

Франи се взря в аквариума.

— Никога вече няма да се оплаквам от цената на сьомгата. Което ми напомня — ще закусваш ли тази сутрин? Защото ако ще закусваш, по-добре отивай в кухнята. Пушената сьомга почти свърши.

След десет секунди той вече стоеше, вперил гневен поглед в масата. И двете му деца бяха потънали в сутрешния вестник — Винсънт четеше комикси, а Ребека се бе отдала на страницата с обяви за срещи. Препечено хлебче беше поставено в чиния пред обичайното му място на масата, обаче нямаше и следа от пушена сьомга, макар че в двете празни чинийки имаше остатъци от сирене крема и трохи.

— Винсънт — не изчака анализа на ситуацията Франи, — нали те помолих да оставиш малко сьомга за баща си!

Момчето възмутено вдигна поглед, скръсти ръце пред гърдите си — същинско олицетворение на възмутената невинност.

— Ей, не съм аз. Оставих му. — После посочи към отсрещната страна на масата. — Питай нея.

Бек обаче беше на крачка пред майка си:

— Не съм те чула да го казваш. — После се обърна към баща си. — Щях да ти оставя, тате, знаеш, че щях.

Само че Харди не успя да й отговори. Явно това не беше първото търкане между двете жени в къщата за тази сутрин и раздразнението на Франи вече преливаше:

— Седеше точно тук, когато ви предупредих — каза тя. — Как е възможно да не си ме чула?

— Помислих си, че говориш на Винсънт.

— И просто си запуши ушите? Така ли? Много добре знаеш, че говорих и на двама ви.

— Добре, само че просто не съм те чула. Мислех, че не говориш на мен, ясно!

— Ей, хора — намеси се деликатно Харди. Никога не знаеше какво може да му се случи, когато се намеси между съпругата и дъщеря си. — Няма нищо. Нали пих кафе. Стига ми.

— Според мен не ти стига — отвърна Франи, — но не там е въпросът. Освен това не е „няма нищо“. Напоследък тя винаги постъпва по този начин. А явно никой освен мен не забелязва. И не го е грижа.

Олеле, помисли си Харди.

— Винаги ли? — повиши тон на свой ред Ребека. — Винаги! Изобщо не разбирам за какво говориш. Не съм направила нищо, освен че хапнах малко от глупавата сьомга, която си беше на масата точно пред мен. Добре, ако съм я изяла цялата, съжалявам. Но какво искаш да направя, мамо? Да я изплюя обратно ли? — пъхна тя пръст в устата си.

Винсънт, който следеше как се развиват събитията, внезапно хвърли страницата с комиксите, скокна и се отдръпна от масата:

— Спокойно, Бек. Хайде стига.

Харди се намеси в същия момент:

— Не повръщай нищо. Просто ще намажа хлебчето с някоя от рибките в аквариума…

— Не се шегувай с това — обади се Франи. — Не е смешно.

— Изобщо не възнамерявам да повръщам наистина. — Ребека завъртя очи нагоре, според Харди — за да изрази нещо като платоничен идеал за младежка обидчивост.

— Добре тогава.

Франи явно изобщо не смяташе, че това е „добре“, само че борбата й бе отнета, тя се обърна и изчезна обратно в кухнята. Харди се зачуди дали да я последва и реши, че в крайна сметка и за двамата ще бъде по-добре, ако не го направи. Ако отидеше при нея, просто щяха да продължат да говорят за Бек и как започват да я изпускат от контрол, как тя вече не ги уважава и как той е престанал да заема активна позиция. Нещата щяха да ескалират и неусетно разговорът щеше да се завърти около тях двамата с Франи. Нима не вижда каква става тя? Нима му е все едно какво се случва с дъщеря му?

Не му беше все едно. Просто не прекарваше с нея толкова време, колкото прекарваше съпругата му, не се отъждествяваше с нея повече или по-малко, а и не смяташе, че трябва да го прави. Дъщеря му растеше, ставаше независима, което според него бе основната й задача. При това се справяше добре с нея. Даже повече от добре, като се има предвид, че оценките й бяха средно добри, че беше председателка на няколко клуба и че една вечер в седмицата работеше, като преподаваше математика на изоставащите.

Харди наистина вярваше, че тя не е чула предупреждението на Франи за сьомгата. Никога не би изяла парчето, ако знаеше, че е за баща й. Но Франи щеше да каже, че точно в това е проблемът — че тя не мисли за никого другиго освен за себе си. Неговият отговор на тази реплика гласеше: „Разбира се, че не мисли, тя е тийнейджър“. Само че отговорът му не се радваше на популярност.

Седна, отхапа от хлебчето си и посочи към останалите страници на вестника си до лакътя на сина му.

— Вин, може ли да ми подадеш няколко листа? — След това рече sotto voce на Бек: — Вярвам, че не си изяла сьомгата ми нарочно, обаче не е ли по-добре да се извиниш на майка си, задето й повиши тон?

— Само че, знаеш ли, татко — снижи глас дъщеря му, — всъщност тя ми повиши тон.

Винсънт, който се бе върнал на мястото си, поклати глава и безсилно вдигна нагоре очи. Момичета! Харди кимна с разбиране. В това отношение двамата със сина му бяха съюзници. След това отново посочи и нареди:

— Вестника, моля. Щом не мога да ям сьомга, не може ли поне да си прочета вестника?

Вин се пресегна и грабна заглавната страница — скорострелно — и му я подаде над масата, като междувременно хвърли поглед на заглавията. — Ей, това е чичо Ейб. — С което придвижването на вестника спря.

— Вин — внезапно рязко прозвуча гласът на Харди. Той щракна с пръсти: — Веднага, моля те.

Тонът му изключваше всякакви спорове. За секунда Винсънт скокна и застана до рамото му и двамата мъже в къщата зачетоха заглавието под заемащата място за четири колони снимка на Глицки, който изискано поздравяваше кметицата. „Заместник-началникът на полицията Ейбрахам Глицки получи нареждания в движение вчера следобед от Кейти Уест във Фери Билдинг по време на първата «Разходка из квартала» на кметицата. Новата администрация на града възнамерява да увеличи полицейското присъствие и да повиши гражданското съзнание в проблемните квартали на града, а според кметицата появата на Глицки подчертава духа на сътрудничество между оглавяваната от нея служба и полицейското управление, върху който и двете страни се надяват да градят отношенията си“.

— Чичо Ейб се прочува — отбеляза Винсънт.

— Тъкмо каквото винаги е искал.

— Мислех, че той мрази подобни неща.

— Така е. Ще намрази тази снимка. Може би трябва да му се обадя и да му кажа колко спретнат и официален изглежда, докато отдава чест и така нататък. Даже подлизурски.

— Той най-вероятно ще дойде и ще те застреля, тате.

— Да, имаш право. Може би е по-добре да изчакам един ден, за да свикне.

Преди да отиде в службата си, Глицки се отби в отдел „Убийства“, където Марсел Лание седеше зад бюро, заемащо по-голямата част от кабинета му, и почука на отворената врата.

— Може ли да вляза?

— Не може — изсумтя Лание, след това махна на началника си да влезе. — Ранно посещение, Ейб. Кунео?

— Как се сети?

— Имам невероятни прорицателски способности. Той не е доволен от събитията и аз не го виня.

— Обвинявай кметицата.

— И аз така чух.

— Работата е там, че ако ще работим по този случай заедно, трябва да общуваме помежду си. В момента аз не знам какво знае той и обратно. Според мен той още дори не е разговарял със Страут, затова вероятно не подозира, че няма как Миси да се е застреляла. Или че Хановър не се е самоубил. А двете неща заедно означават, че хипотезата за убийство и самоубийство отпада и най-вероятно сме изправени пред двойно убийство.

— И какво искаш да направя?

— Говори с него и му обясни, че не се натрапвам.

Изражението на Лание претърпя лека промяна.

Глицки усети как в лицето му нахлува топлина. Заговори пресилено спокойно.

— Нали не мислиш, че се натрапвам, Марсел?

— Не, щом казваш, че кметицата ти е възложила случая, защо да се натрапваш? — Лание се приведе напред, подпрял лакти върху бюрото. — Само че, Ейб, не е тайна, че ти и нейна светлост сте приятели…

— Това не е…

Лание вдигна ръка:

— Моля те, не знам дали е вярно, обаче така смятат всички. Няма как да го отречеш особено след днешния вестник, нали? Дай да наричаме нещата с истинските им имена. Най-малкото никой не би отрекъл, че сте съюзници, нали? Убит е един от нейните дарители, случаят се пада на Кунео и не щеш ли, ти също получаваш специално назначение по случая. Кажи ми, ако работеше тук, ако беше на неговото място, това нямаше ли да те вбеси?

Лание отново се облегна на стола си и преплете пръсти върху корема си.

— Виж, Ейб, не е тайна, че той не те харесва много, а и според мен ти също не си му голям фен…

— Той почти ме обвини в съучастие в убийство, Марсел. А това до голяма степен успокои нещата около самия него.

— Добре, разбирам, така е. Но трябва да признаеш, че това нещо с теб и с кметицата сигурно му се е сторило като лична вендета.

— Ти вече си говорил с него за това — поклати глава Глицки.

— Не, но тази сутрин ми е оставил съобщение. Доста дълго. Според него ти виждаш в този случай възможност да го изгониш от отдела. Иска просто да ме осведоми за това.

— Заради един-единствен случай? Доколкото ми е известно, инспекторите имат профсъюз. Не бих могъл да го уволня, дори и да исках, не и без причина.

— Може би ще намериш някаква причина.

Глицки поклати глава:

— Вярваш ли в това, Марсел?

— Не. Честно казано, не вярвам. — Той се размърда на стола си. — Но не искаш ли да се запиташ защо Кейти Уест проявява такава лична заинтересованост към случая? Добре, убит е един от най-приближените й хора. При това положение тя се обажда на заместник-началника на инспекторите, за да оглави разследването? Защо? Понеже й е приятел и тя го иска поради съвършено различна причина, защо иначе?

— И каква ще да е тази причина?

— Не знам. Но бих могъл да допусна, Ейб, че може би се опитва да прикрие нещо.

Сега гласът на Глицки стана дрезгав:

— И ти смяташ, че аз бих й помогнал?

— Не. Не би го направил умишлено. Но, чуй ме, ако докладваш на нея, а не на някой в отдел „Убийства“…

— Нали това казвам и аз. Опитвам да се сработя с Кунео.

— Въпреки това става дума предимно за теб и за нея, а не за теб и за него. Ако се добереш до нещо, което би я притеснило…

— Чакай малко. Едва ли смяташ, че Кейти Уест е замесена в убийствата.

Лание се загледа в пространството помежду им за момент, след това сви рамене:

— Не в смисъла, който влагаш. Макар че и двамата знаем, че би могла да е замесена. Истинският въпрос е дали може да има друга връзка между нейна светлост и господин Хановър? Може би убийството му е някакво предупреждение към нея? Може би става въпрос за пари от дарения? — Погледът на Глицки накара Лание да се дръпне назад и да разпери ръце: — Просто ти нахвърлям някои идеи. Само че истината е, че би могла да иска да участваш в разследването по съвършено различни причини от тези, които ти казва, и не смятам, че си толкова наивен — всъщност изобщо не си наивен, — та да не си помислил за това.

Лание отново се облегна назад със скръстени ръце, невъзмутим, предизвикващ по-висшия офицер да го обори.

— Не знам дали бях стигнал чак дотам — отвърна Глицки. — Вчера, когато случаят приличаше на самоубийство, тя искаше да изчистя доброто име на Хановър. Но сега, когато започва да ми се струва, че някой го е убил… — Той замълча и си пое дъх.

— Просто казвам, че от една гледна точка нещата изглеждат малко странни.

— Да, съгласен съм, обаче тя е кмет — каза Глицки. — И както ти е известно, шефът на полицията е под нейно разпореждане. Батист вече е въвлечен в това. Имам предвид чрез моето участие в случая. Човек не може да й откаже, без с това да изложи кариерата си на сериозен риск. — Глицки помълча известно време и продължи: — Просто кажи на Кунео, че бих искал да поговорим. Да обменим сведения. Само двамата, с това ще започнем. Имаш ли нещо против да го направиш?

— Не, това е добре. С радост ще го направя, Ейб. Между теб и мен няма нищо лично. Аз съм само посредник. А посланието си струва.

— Чух те и дори съм съгласен с теб. — Глицки се отблъсна от стената, разкърши рамене и си пое въздух. Пресегна се към топката на вратата, завъртя я и понечи да излезе.

— Ейб — спря го Лание.

Глицки се обърна с въпросително изражение и отново затвори вратата.

Лейтенантът, шеф на отдел „Убийства“, помълча още известно време, загледан в тавана, докато преценяваше дали наистина да каже каквото беше намислил. Най-сетне се реши:

— Има нещо, което сигурно би искал да знаеш. Във връзка с обаждането на Кунео от тази сутрин. Той не искаше да се разчува, най-малкото пък да стига до теб, обаче трябва да го знаеш. — Той въздъхна и изчака още малко.

— Искаш ли да позная от три пъти?

Критичната нотка накара Лание да продължи да говори:

— Може би в къщата не е била онази жена Д’Амиен. Някакви свидетели като че ли са я видели да си тръгва малко преди пожара. Кунео смята, че ако това е вярно, вероятно тя е стреляла.

— Коя тогава е била жената в къщата?

— Нямаме представа.

— А къде е Д’Амиен?

— Никой не знае.

— Аз знам къде е тя. Тя е в камерата ми, само на пет метра от мястото, където сме разположили старите си кости — каза Страут. — Там е с ужасно голяма медицинска сигурност. А по отношение на това дали е стреляла тя, би било доста необичайно, да не кажа невъзможно. Понеже в онзи момент вече е била мъртва.

Патологът стана от бюрото си. Зад него от прозореца смътно се виждаше сутрешното движение по магистралата, застинало неподвижно и в двете посоки. Мъглата явно щеше да се задържи до обяд. Докато разговаряха, Страут отваряше и затваряше един автоматичен нож.

— Тогава кой е извършителят на този безобразен фарс? След като не е била Д’Амиен?

— Преди да ти кажа това, ти ми кажи защо да е фарс, Джон.

— Защото се обадих на д-р Тошио Ямаширу — който между другото се оказа един от главните съдебни зъболекари в страната, викали са го да помага при установяването на самоличността на жертвите от 11 септември в Ню Йорк. Както и да е, обадих му се почти веднага, след като вчера научих името му от теб, и той беше така добър вчера вечерта да дойде тук със зъболекарския й картон и да сравни данните със самата нея.

— С Д’Амиен ли?

— Е, не бяха зъбите на Мерилин Монро. — Патологът затвори ножчето. — Тя е.

— Чакай, чакай…

— Добре. — Ножчето се отвори и затвори четири пъти. Зад Страут на магистралата една кола се премести напред от единия края на рамката на прозореца му до другия. — За какво мислиш?

— Разговарял ли си с Дан Кунео? За този случай?

— Разбира се. Той беше на местопрестъплението.

— Не, оттогава насам — поклати глава Глицки.

— Амииии… — проточи думата Страут — това беше само вчера сутринта, Ейб. Но отговорът е „не“. Не съм го виждал оттогава. Защо?

Пауза.

— Нищо. Просто съм любопитен.

Страут процеди през зъби кратък смях.

— Просто любопитство, значи? Ти си известен с това. — Вдигна ръка, като все още се наслаждаваше на момента. — Сериозно, няма причина да ми обясняваш защо е важно дали съм го виждал. Може би не е моя работа.

— Не е това. И аз не съм говорил с него, но Марсел ми каза, че той имал свидетел, който я е видял да излиза от къщата и да отива към колата си точно преди пожара. Имам предвид Д’Амиен.

— Може би се е върнала. Явно го е направила.

— Разумно.

— Застреляла го е, отишла е до колата си, за да вземе тубата с бензин, която иначе е щяла да бие на очи, ако я остави във вестибюла.

Но Глицки клатеше глава:

— Не. Това е възможно, ако се бе самоубила, което и двамата сме съгласни, че не би могла да направи.

Страут обмисли думите му за момент.

— Значи е някой, който прилича на нея?

— Възможно е. — Глицки се приведе напред в сгъваемия си стол. Както обикновено, беше с пълна униформа и докато стоеше приведен, стискаше фуражката между краката си. — Колко сигурен беше Ямаширу?

— Че това е Д’Амиен ли? Сто процента. Разгледа всичко в продължение на почти час. Както и да е, беше достатъчно сигурен, аз също, че да напиша името й в доклада от аутопсията.

Глицки познаваше Страут от трийсет години и знаеше, че за него това е въпрос на професионална гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.

А това означаваше, че след известно отклонение отново се е върнал там, където беше преди разговора си с Марсел Лание сутринта или по време на разговора си с кметицата предишния следобед. Някой бе застрелял Хановър и Д’Амиен и след това бе запалил телата им.

Значи това несъмнено бе разследване на убийство. Кунео беше полицаят, който водеше разследването и макар да имаше разпореждане от кметицата, Глицки щеше да се съобразява с колегата си, докато това е възможно. В съзнанието му отекваше съветът на Харди — може би това бе добра възможност да се помири с този човек, да постигнат известно взаимно разбирателство, може би дори да поставят началото на взаимно уважение.

След като най-сетне почти успя да се добере до кабинета си, Глицки застана смръщен пред вратата, на която бе окачена изрезка със снимката му от сутрешния брой на „Кроникъл“. Не би трябвало да се учудва, макар че точно това направи, как новинарските агенции — печатни, радио- или телевизионни — толкова последователно успяваха да предават подвеждаща информация дори посредством една снимка. Разбира се, той още сутринта бе видял глупавата снимка. Че как можеше да я пропусне! Стори му се странно, че изобщо не помни този конкретен момент, макар да изглеждаше, че е заел поза за официален поздрав, а отдаването на чест бе толкова отчетливо, все едно позираше.

Усети, че някой е влязъл в заседателната зала между рецепцията и кабинета му, и се обърна. Мелиса не беше точно негова лична секретарка — технически погледнато, тя пазеше достъпа до него и до другия заместник-началник, Джейк Лонгория, — но тъй като бе най-високопоставената служителка от шестте на рецепцията, тя проявяваше собственически и дори майчински интерес към мъжете, достъпът до които охраняваше. В момента тя широко му се усмихваше, явно доволна от отразената светлина на славата, която снимката хвърляше върху самата нея, както и от очевидно растящата известност на Глицки сред хората, управляващи града. (В много случаи заместник-началникът на полицията взимаше със себе си пазителката на портите си, ако се издигнеше до шеф на полицията.)

— Харесва ли ви? Снимката е великолепна.

Зад нея Глицки забеляза на входа един-двама от останалите служители, които искаха да споделят с него очакваната от тях безусловно положителна негова реакция. Той усети, че в най-добрия случай би било грубо и би се отразило отрицателно на духа на служителите, ако последва импулса си и скъса снимката, затова си лепна безизразно изражение и кимна.

— Хубава е. — Усети, че те очакват от него още нещо, затова леко се поклони сковано от кръста: — Благодаря на всички ви.

Щом се озова в блажената обител на кабинета си, с тиха ярост, която бръмчеше в ушите му, той окачи фуражката си на една закачалка до вратата, след това отиде на бюрото си и натисна постоянно мигащото копче, което означаваше, че има съобщения на гласовата си поща. Тринайсет.

Сред обичайния бюрократичен бял шум поне шест от обажданията бяха свързани със снимката. Джеф Елиът искаше да научи повече за историята, която явно бил пропуснал, докато бяха разговаряли предния ден, и питаше дали не може да го интервюира скоро, например днес, за рубриката си „Градът говори“. Приятелят и наставникът му Франк Батист му бе оставил съобщение, в което съвсем леко, но безпогрешно се долавяше лека завист. Батист не го казваше директно, но ставаше ясно, че ако ще се публикува снимка, символизираща сътрудничеството между кабинета на кмета и полицията, може би на първа страница следваше да отдава чест началникът на полицията. Трея, която се бе събудила, след като Глицки бе излязъл в седем без петнайсет и бе видяла снимката, когато той вече бе излязъл, бе съгласна с Мелиса, че публикуването й би трябвало да го ласкае и че изглежда хубаво. Дизмъс Харди от друга страна го поздравяваше с ужасен сарказъм за фотосеанса и се питаше дали на табелката с името на джоба на ризата му не бе специално типографски напечатано „Глицки“. (Глицки веднага сведе поглед към снимката, при което вратът му изпука, за да провери — не, не беше така.) Освен това Харди го уверяваше, че ако има нужда от човек, който да оглави кампанията му за какъвто и да е пост, Дизмъс е неговият човек, макар да бил малко огорчен, че най-добрият му приятел не го е посветил в плановете си още от самото начало.

Забеляза, че Кунео все още не е отговорил на обаждането му. Глицки реши да му звънне у дома и да го събуди, ако се наложи, след като прослуша гласовата си поща. За негова изненада обаче последното съобщение беше от Катрин Хановър, която бе видяла снимката и бе познала името му след вчерашния им разговор. След като цяла сутрин обмисляла дали да му се обади, тя най-сетне събрала смелост и го молеше да й позвъни у дома. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Предишната вечер я бил посетил инспектор Кунео и искала да обсъди с него нещо, както се бе изразила, малко деликатно.

Той погледна часовника си. Беше му се обадила преди по-малко от петнайсет минути. Започна да набира номера й.

— Госпожо Хановър? Обажда се заместник-началник Глицки.

Осезаема въздишка, след това поток от думи:

— Благодаря ви, че се обаждате толкова бързо. Не знаех дали е възможно да оставя съобщение лично за вас, но… — Тя остана без дъх, а после след известно колебание започна отново, малко по-спокойно. — Не знаех с кого другиго да поговоря.

— Не споменахте ли, че снощи сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Да. — Нова пауза. — Просто се питах дали е възможно да се уреди да разговарям с вас вместо с инспектор Кунео. Искам да кажа, ако ви трябва… ако полицията иска да разговаря още с мен за Пол, за пожара или за нещо друго.

— Не искате да разговаряте с инспектор Кунео, така ли?

— Бих предпочела да не се налага.

Положението наистина беше деликатно. Особено в светлината на новите сведения на Глицки, че отдел „Убийства“ — т.е. Кунео — разследва не убийство и самоубийство, а двойно убийство. Така Катрин Хановър ставаше не просто свидетел, а един от многото евентуални заподозрени в убийството. Тя може би не гледаше на нещата така, но Глицки вече се бе оказал принуден да ги погледне по този начин заради онова, което тя му бе казала предишния ден — за силния си финансов мотив Миси Д’Амиен да бъде изключена от завещанието на Пол Хановър или, ако това не успее, от живота му. Много хора са били убити за далеч по-малко пари.

А ето че сега Катрин Хановър не искаше да разговаря с полицая, който провеждаше разследването. Предвид всичко това бе недопустимо, а и Глицки не бе склонен да обмисли молбата й. Ако въпросите на Кунео я бяха разтърсили или разстроили, или я бяха накарали да се почувства неудобно по някакъв начин, толкова по-добре — може би той се бе натъкнал на нещо, свързано с убийствата, което тя се опитваше да прикрие. Нямаше да може да избегне Кунео. Не можеше да става и дума за подобно нещо и той й го заяви.

— Съжалявам — каза й в заключение, — но свидетелите не могат да избират кой да ги разпитва.

— Добре — примири се тя с натежал от съжаление глас. — Поне опитах. — След това, сякаш връхлетяна от внезапно прозрение, добави: — Трябваше да се сетя, че ще се подкрепяте.

— Кой?

— Вие, от полицията.

— Да, в този случай е точно така. По очевидни причини такова е общото правило — заподозрените рядко изгарят от нетърпение да разговарят с разследващите полицаи.

Чу я как си поема въздух.

— Заподозрени ли? — прошепна тя. — Заподозрени ли казахте?

— Да, госпожо.

— Значи вече съм заподозряна? Струва ми се, че бях свидетел — прозвуча гласът й по-високо и по-силно. — Доброволно разказах всичко на инспектор Кунео — и по време на пожара, и след това в дома си. Как е възможно… Как е възможно да смятате, че имам нещо общо с това?

— Не смятам подобно нещо.

— Но нали казахте, че съм заподозряна?

Глицки здраво стисна слушалката и метна поглед към тавана. Всичко това бе стигнало много по-далеч, отколкото трябваше, и сега той усети, че трябва да обясни положението, в което се намира — ситуация, която би предпочел да избегне.

— Не — каза той, — отбелязах, че заподозрените често не желаят да разговарят с разследващия полицай.

— Но подтекстът бе, че аз съм една от тях.

Глицки заговори с преувеличена прецизност:

— Госпожо Хановър, тъй като, доколкото ми е известно нямаме никакви заподозрени, всеки е на практика заподозрян. Което включва и вас, макар да не ви поставя на челно място в списъка. Вие ме попитахте дали има начин да избегнете отново да разговаряте с инспектор Кунео и аз ви казах защо това не е позволено.

В тона й се прокрадна стоманена нишка, когато го притисна:

— Добре тогава, ами ако подам оплакване срещу него? Към кого да се обърна за това? Какво ще стане тогава?

— Какво оплакване?

— За непристойно поведение — каза тя след кратко колебание.

— В какъв смисъл? Какво непристойно поведение?

Пак си пое въздух, пак последва пауза.

— Сексуално, бих казала.

Сега бе ред на Глицки да замълчи. Мълчанието бе натоварена със значение. Най-сетне, пристъпвайки внимателно, той каза:

— В управлението има Служба по управление и контрол, която разследва подобни обвинения. Мога веднага да ви свържа с тях.

Само че този път тя бързо изстреля:

— Не искам да ходя там. Поне още не.

— Защо не? Ако инспектор Кунео ви е нападнал…

— Не ме е нападал. Той просто… ами беше съвсем ясно, че ми се сваля, и затова предпочитам да не ми се налага да го виждам отново. Кара ме да се чувствам неудобно. Не искам да причинявам неприятности никому, готова съм да разговарям с когото и да изпратите, обаче инспектор Кунео ме притеснява. Само това.

— Докосна ли ви?

— Няколко пъти. След това стисна ръката ми, преди да си тръгне, каза, че мога да му звънна у дома по всяко време, и ми даде номера си. Това определено бе… неуместно. Той ми се сваляше.

— Обаче вие не искате да подадете жалба?

— Струва ми се малко силна мярка предвид на случилото се. Не бих искала да реагирам пресилено. Не желая да му създавам неприятности…

— Може би вече си има неприятности.

— Не! Наистина не искам това. Вижте — каза тя, а напрегнатостта й вече направо се процеждаше по линията, — наистина е така, просто не желая да го виждам. Ако се налага да говорите с мен, можете да дойдете вие или някой друг. Не се опитвам да се измъкна от полицията, а пък той не направи нищо чак толкова нагло, че да се налага да подавам оплакване.

— Добре, но ако не подадете оплакване, тогава официално не се е случило нищо. Това ще е краят на историята.

— Всъщност наистина не се случи нищо.

— Не ви ли докосна?

— Докосна ме. Вече ви го казах.

— Е, това е нещо. Това е основание за оплакване. — Искаше му се добави, че на нейно място той веднага би подал оплакване, но просто не можеше да каже това. Решението трябваше да бъде само нейно, не биваше да се меси.

— Ами, може би, но дори и така да е… Добре, ще си помисля.

(обратно)

7

Харди и Глицки седяха на бара на „Суон Ойстър Депо“ на Полк Стрийт, в дъното на помещението, и ядяха пържени омари и замразена салата от марули със сол „Луи“. Харди пиеше бира, а Глицки, инкогнито, след като бе свалил фуражката си и бе облякъл старото авиаторско яке, което скриваше униформата му, бе предпочел чай с лед както обикновено.

— И разбира се — казваше Харди, — ако му предадеш съобщението по някакъв официален начин, той или ще обвини нея, че лъже, или теб — че си измисляш. — Отпи от бирата си. — Положението става все по-розово, нали?

— Трябва да му кажа. Не мога да не му кажа.

— Реших, че точно затова искаш да се срещнем толкова спешно. За да те посъветвам да не правиш точно това.

— Но аз трябва да го направя.

— Добре тогава. А сега може ли да се насладим на този приятен обяд?

— Ако тя, Хановър, не подаде оплакване, все едно нищо не се е случило.

— Мислех, че сме приключили с този разговор.

— Всъщност въпросът изобщо не е на отдела.

— Щом казваш. Ченге по време на служба сваля свидетелка — допускам, че е хубава…

— Не съм я виждал, обаче едва ли има значение.

— Разбира се, че няма. Шегувам се. Независимо дали е красива, или не, свидетелката е тормозена.

— Тормозен е евентуален заподозрян.

— Да, и това. Но каквато и да е, тя е била подложена на тормоз, може би дори е била нападната, зависи как тълкуваш нещата, от полицай по време на служба. Наистина ли твърдиш, че това не е проблем на участъка?

Глицки сдъвка лед от чая си.

— Надявам се, че поне си написал записка към досието на случая. — Разгледа изражението на Глицки и продължи: — Добре, сега говори правният ти съветник — нека това да е първата ти работа веднага щом се върнеш в кабинета си. Така поне ще си защитен, ако проблемът се раздуе, или, да не дава господ, ако Кунео я изнасили, убие или нещо такова. — Той обра малко сос от чинията с коричка от питката. — Това трябва по някакъв начин да стане официално. Не казвай на Кунео направо. Съобщи на Батист, на четири очи. Той ще те подкрепи.

— А може би няма. Точно в този момент не е особено доволен от мен заради снимката в „Кроникъл“. Освен това няма да иска да го безпокоя. Проблемът е мой.

— Не. Проблемът е, че ти го смяташ за свой проблем. В резултат на разгорещен спор вече установихме, че проблемът е на полицейското управление, а Франк е началник на полицията. Значи проблемът е повече негов, отколкото твой. Всъщност той най-вероятно направо ще уволни Кунео.

— Няма да го направи, ако няма оплакване.

— Обади се на Хановър. Убеди я да подаде оплакване.

— Добра идея. Ами ако тя е убийцата?

— Признавам, че това би било ужасно лош късмет.

— Дори нещо повече.

— Всъщност каква е вероятността тя да е убийцата?

— Нямам представа. Изобщо не съм в течение кои са заподозрените на Кунео или с каквото и да е друго. На мен тя надълго и нашироко ми говори за пари, а това й дава предостатъчно мотиви, само че ми се стори, че всички останали в семейството пеят същата песен. Ти знаеш, че човек като Пол Хановър винаги има някакви сделки. Нали му гледа портрета снощи по Канал 4? Участва във всякакви машинации, при това не само тук, в града. А и тази Миси. Никой не знае нищо за нея. Само, че е похарчила много пари за къщата.

— Ето, видя ли?

— Какво?

— С кого е харчила парите?

— Не знам. Допускам, че с ремонтната фирма. — Остави чашата с чая си и си записа в бележника. — Това не е най-лошата ти идея.

— Благодаря ти. Да се върнем на Кунео.

— Винаги стигаме до Кунео.

— Да, така е. Обвиняваш ли ме?

Глицки се замисли над въпроса продължително.

— Не — каза той най-накрая и сдъвка още малко лед. — Само че бих го направил по-хитро.

— Как например?

— Просто ще блокирам достъпа му до нея. Той работи нощем, нали? Ще се постарая да взема показанията й през деня. Така няма да има причина да се вижда с нея отново.

— Може би не му трябва причина.

Глицки обаче поклати глава:

— Не, той няма да задълбочи нещата, ако не я вижда по служба.

— Сигурен ли си?

— Чувал съм слухове. Такъв му е стереотипът.

— Значи и преди е правил подобно нещо?

Свиване на рамене, след това кимване.

— При това не на всички им е било неприятно. Магията на униформата, въпреки че той не носи униформа. Марсел ми каза, че Кунео е имал връзка с психоложката си, след като е престанал да се среща с нея служебно.

— Будалкаш ме.

— Де да беше така! Очевидно той смята, че няма нищо нередно да опита или да покаже на една свидетелка, че я намира за привлекателна.

— Някой от тези случаи да е документиран?

— Имаш предвид като нападение или тормоз? Не. Те са били съгласни.

— Значи той действа с оная си работа. Извинявай.

— Поне с нея.

Двамата мъже замълчаха, за да се нахранят. Глицки свърши пръв и дъвчеше лед, когато каза:

— Ще се срещна с него — ченге с ченге. Ще му съобщя какво е казала и той вероятно ще се опита да бъде по-дискретен.

— Ще се направиш на негов приятел.

— Точно така. Ще го държа под око.

Харди преглътна омара си и навири чашата с бира.

— Чувал съм и по-лоши планове. Само че преди това искам да си направиш една услуга.

— Каква?

— Пусни записка към досието на случая.

В два часа Кунео думкаше на фона на музиката на Бийч Бойс. Не че Денис Уилсън беше рок барабанист от ранга на, да кажем, Чарли Уотс от Стоунс или на някой от момчетата от известните банди, обаче той целият настръхваше от думкането му, а понякога Кунео искаше да свири силно и високо, а не хубаво. Тъкмо остави чинелите да заглъхнат на края на „Помогни ми, Ронда“, когато някой почука на входната врата.

— Един момент!

Беше бос, целият бе плувнал в пот и беше облечен с потник и със светлозелени къси гащета. Живееше на такова място, че не го посещаваха много хора, затова почукването го озадачи. Освен това бе полицай от доста време — тринайсет години, — и непрекъснато мъкнеше със себе си бремето на известна параноя. Кобурът с пистолета му беше провесен на облегалката на един от кухненските столове и той прескочи двете стъпала дотам и се озова с оръжието в ръка само две секунди по-късно.

— Секунда — провикна се той. — Идвам.

Само че преди това дръпна лекичко тънките завеси във всекидневната и надникна навън. На циментовата площадка, която представляваше предния му двор, беше паркирана служебна кола, а зад волана й седеше униформен шофьор. Той дръпна пердето още повече, долепи очи до прозореца и видя Глицки, застанал спокойно на площадката пред къщата му, затова остави пистолета върху телевизора и отиде да отвори вратата.

Глицки подхвана разговора приятелски и направи жалък, но вероятно искрен опит да се усмихне.

— Съжалявам, чете безпокоя, инспекторе, обаче не знам дали съобщенията ми стигат до теб, а трябва да сме в синхрон по отношение на случая с Хановър. Положението се нажежава твърде бързо. Нещо против?

— Не, разбира се. Идеята е добра. — Изненадан, Кунео се извърна наполовина към дневната си. — Тъкмо се упражнявах. Все още не съм прослушал съобщенията си. Предполагам, че снощи сме се разминали. Отбих се в кабинета ви.

— Няма нищо. Бях в движение. — Глицки хвърли бърз поглед над рамото на Кунео. — Нали не прекъсвам нещо? Сам ли си?

— Да, сам съм. — Кунео отстъпи малко назад и го покани: — Искате ли да влезете? Можем да поседнем.

— Благодаря. — Глицки направи крачка в стаята и спря. — Хубава къща и на хубаво място. — Посочи към барабаните: — От колко време свириш?

— Вече няколко години. Освобождавам излишната енергия.

— Разбирам — каза Глицки. — Не съм го правил, откакто спрях да играя футбол. Ако не броим бебето. С едно бебе човек изразходва много енергия. — Огледа стаята явно спокоен. — Един от синовете ми, Джейкъб, е музикант. Всъщност е певец. Оперен, ако щете вярвайте. — Кунео не реагира на бръщолевенето му, но Глицки въпреки това продължи: — Не че у дома слушахме много оперна музика, когато той беше малък, затова не знам откъде се е появила обичта му към операта, но е много добър. Лошото е, че живее в Италия и го виждам много рядко.

Глицки приседна на ръба на дивана. Остави мълчанието да натежи, след това го наруши:

— Допускам, че си бесен заради намесата ми в случая. На твое място и аз щях да бъда.

Кунео седна на столчето зад барабаните и удари единия барабан.

— Да, малко, обаче какво мога да направя? Никой не ме е питал. Само че случаят е мой.

— Никой не твърди, че не е.

— Извинете ме, сър, обаче това са глупости.

Глицки се намръщи заради грубия език, заради неуважението към по-високия му чин, макар че до известна степен сам го бе предизвикал, като бе дошъл неканен в дома на Кунео.

— Всъщност не са глупости. Струва ми се, че в съобщението си обясних, че кметицата е имала лични взаимоотношения с Хановър и иска да бъде пряко осведомявана за случая.

— И не бе възможно Лание да получава информацията от мен и да й я предава?

— Тя познава мен по-добре — сви рамене Глицки.

— Късметлия сте.

— Може би. Някои хора може и да сметнат, че това е спорно. Работата е там, че от моя гледна точка ти все още си полицаят, който води разследването.

— А вие какво сте? Моят надзорник?

— Надявах се в този случай да ти бъда партньор.

Кунео започна бързо, но тихо да барабани върху единия от барабаните. Осъзна какво прави и спря. След това отново започна.

— Аз работя най-добре сам — каза той.

— Аз също. — Глицки си помисли, че едва ли ще постигнат по-голям напредък по тази тема, затова реши да прекрати примирието и да се насочи към фактите по делото. — Говорих с Бекер и той ми каза, че имаш свидетелка, която е видяла Миси да напуска къщата преди пожара.

Барабаненето престана.

Глицки продължи:

— Затова предположих, че още този следобед ще се опиташ да я оплетеш в мрежата. Очевидно е, нали? Тя е стреляла.

— Е и?

— Вече говори ли със Страут? — Вдигна ръка и прекъсна отговора. — Не те критикувам, в случай, че не си говорил. Просто питам.

— Възнамерявах да се срещна с него след вашата среща.

— Е, може и да ти спестя ходенето дотам. Тази сутрин се отбих в моргата. Снощи е направил зъбно изследване. Миси е.

Новините най-сетне успяха да предизвикат известен интерес. Цялото тяло на Кунео се приведе напред, той сложи ръце върху коленете си, а погледът му стана остър и съсредоточен.

— Съвсем сигурен ли е?

Глицки повдигна лекичко ъгълчетата на устните си.

— Говорим за Страут.

Което ще рече, че каже ли нещо, значи е точно така.

Кунео кимна, че разбира, и попита:

— Значи тя се е върнала отново вътре?

— Това е една от теориите.

— Убила го е, излязла е да вземе бензина, няколко минути го е изливала, а след това е подпалила къщата и се е самоубила?

— Само дето не се е самоубила.

Кунео наведе глава на една страна и тогава си спомни.

— Точно така. Тя е простреляна твърде високо отзад в тила, нали така?

— Точно така. Може и да е физически възможно, обаче не е много вероятно. По-вероятно е някой друг да е застрелял и двамата. — Той разпери длани и каза: — Ето дотук сме стигнали.

Кунео се плесна по бедрата.

— Тогава защо свидетелите ми смятат, че са видели Миси?

— Може би наистина е била тя. Кои са свидетелите ти?

— Съседи.

— Значи ти предполагаш, че тя е излязла някъде и след това се е върнала в неподходящия момент, така ли?

— Нищо не предполагам. Допускате ли, че целта е бил Хановър?

— Не знам. Кметицата обаче така смята.

— Тя даде ли ви други сведения?

— Не.

— Значи тя е човек, с когото бихме могли да разговаряме?

Глицки кимна и каза:

— Може би. Възнамерявам да я попитам.

— И после ще ми кажете какво е отговорила?

— Такъв е планът. Работим заедно. И понеже е така, исках да ти предам нещо. Тази сутрин ми се обади Катрин Хановър. Снахата?

— Да, знам. Вече два пъти разговарях с нея. Значи ви се е обадила?

— Да. Явно и двамата сме я питали за едно и също. Разговарях с нея по телефона вчера, а ти явно си я посетил след разговора ни, така ли е?

— Така е — неохотно отвърна Кунео. — Тя ми каза, че си се обаждал.

— Е, това няма да ти хареса, обаче тя твърди, че си се държал непристойно.

Лицето на Кунео мигом доби сурово изражение.

— Какво е казала? И какво точно непристойно съм направил?

— Докосвал си я.

— Докосвал ли съм я? Къде? Каза ли ви?

— По ръката и по рамото.

— По ръката и по рамото. Като че ли си спомням нечие рамо и ръка. И това ли разбира тя под непристойно поведение? — Сетне попита с различен тон: — Ще подаде ли оплакване?

— Не.

— Значи твърди, че й се свалям, обаче няма да подаде оплакване? Какво става?

— Няма значение — отвърна Глицки. — Ти докосна ли я?

Кунео замълча за миг.

— Всъщност не си спомням.

— По-добре щеше да е, ако си спомняш, каквото и да се е случило.

— Добре тогава. Не съм я докосвал.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ако съм го направил, например когато съм минавал покрай нея, е било съвсем невинно и дори не съм забелязал.

— Значи ако си направил нещо подобно, може би по погрешка, тя е реагирала твърде пресилено?

— Или е така, или просто лъже. Има подобни случаи.

— Защо й е да лъже?

— Точно това се питам и аз, особено след като няма да подаде оплакване. — Пръстите му отмерваха силен ритъм по големия барабан. Та-да-дум, та-да-дум. — Може би съм бил близо до нещо, за което не е искала да говори.

Глицки се приведе напред.

— Помниш ли какво би могло да е то?

Кунео тактува още известно време, замислен върху въпроса.

— Нищо конкретно.

— Защо отиде да се срещнеш с нея?

— Тя беше свидетелка и можеше да си спомни нещо. Знаете как е.

— Добре.

Пръстите престанаха да барабанят. Този път тишината беше още по-плътна.

— Добре какво?

Глицки се поколеба:

— Ако не си я питал за нищо конкретно и не си я посетил по някаква конкретна причина — нещо от думите й предишната нощ, което те е притеснило, нещо подобно, — хората може да се запитат защо изобщо си отишъл да я посетиш. — Той отново вдигна ръка: — Просто съображение, ако отново бъде повдигнат този въпрос.

Кунео му метна продължителен безизразен поглед.

— А вие защо й се обадихте?

— Обадих й се, защото се надявах някой от семейството да знае кой е бил зъболекарят на Миси, а тя бе единственият човек, с чиито координати разполагах. Имах късмет. — Глицки говореше спокойно за разлика от очевидния гняв на Кунео. — Чуй ме, не те обвинявам в нищо. Щом казваш, че не си я докосвал, значи е така. Ако си усещал, че трябва да поговориш с нея отново без конкретна причина, на мен това ми стига. Добрите ченгета имат инстинкт.

Барабанът издаде едно туп.

Глицки продължи:

— След като ми даде името на зъболекаря, тя говори за семейството си и за пари. Положението на всички тях ще се подобри след смъртта на Пол.

— Колко ще се подобри?

— Много.

Глицки изложи мнението си, че простодушното и небрежно изреждане от страна на Катрин на ползите от смъртта на Пол не позволяват да бъде сметната за заподозряна. Затова може би, би било най-добре Кунео да не се доближава до нея. Ако се наложело отново да бъде разпитана, можел да го направи той, Глицки. Кунео не прие аргументите му, само че не възнамеряваше да спори със заместник-началника, чието посещение тук целеше единствено да го сплаши.

— Случаят е мой — каза той вместо това. — Какво ще кажете аз да водя разследването и да ви информирам?

— Бихме могли да постъпим по този начин, само че ще изпадна в малко неловко положение пред кметицата. Тя ме помоли да участвам. Кажи ми как мога да направя това и да те оставя да си гледаш работата.

— Вече ви казах. Аз ще работя и ще ви осведомявам за напредъка.

Глицки остави бележника си.

— Ще те попитам още веднъж. Или ти ми кажи как искаш да го направим, или аз ще ти кажа как ще го направим. Достатъчно ясно ли се изразих?

След минутка Кунео кимна.

— Добре. — Извади собствения си бележник и разлисти няколко страници. — Казахте, че кметицата може да знае нещо, което не ви е казала. Попитайте я какво всъщност знае за Хановър.

— Добре.

— После вижте дали няма да можете да разберете от нея нещо и за Миси.

— Смяташ, че може тя да е била главната цел?

— Тя е също толкова мъртва, колкото е Хановър. А Катрин каза, че двамата са имали недоразумения.

— Заради ремонта? Катрин го е казала…

Кунео го прекъсна:

— Катрин, Катрин, Катрин…

— Да, знам.

— Не съм я докосвал.

— Не съм казвал, че си го направил.

Мълчание. След това Глицки извади от бележника си парче вестник, разгърна го и го подаде на Кунео.

— Това са Пол и Миси преди три месеца на някакво парти. Това е единствената нейна снимка, с която успях да се снабдя, което ми се стори малко странно, предвид на факта, че снимката на Пол излиза във вестниците на всеки две седмици. В „Кроникъл“ дори имат негова портретна снимка. Обаче нямат нищо за нея освен това.

— Не е обичала да я снимат.

— Явно не.

— Защо?

— Нямам представа.

Кунео най-сетне погледна снимката.

— Човек би допуснал, че жена с нейната външност би обичала да се снима. — Разгледа снимката още малко и тихичко подсвирна: — Определено е страхотно парче.

Въпреки това не откъсна очи от снимката.

— Виждаш ли нещо? — попита го Глицки.

— Не, нищо. Просто нелепо разхищение — отвърна Кунео, сякаш го бяха изтръгнали от някакво мечтание.

(обратно)

8

Кунео излезе от къщата около половин час, след като си бе тръгнал Глицки, поради което стигна в града към три и половина, много преди началото на смяната му. Допускаше обаче, че известно време няма да спазва работното си време, не и ако искаше да разреши случая, преди Глицки да се опита да си припише някакви заслуги за него.

Отделът за палежите от години работеше в една от пожарните команди близо до центъра на града. Само че в тази сграда нямаше тоалетни и помещения за преобличане за жените пожарникари, затова с цел да се отвори място за тези подобрения, инспекторите по палежите бяха прехвърлени в сегашната си сграда в един барикадиран склад на Еванс Стрийт, далеч на юг от Маркет. В подобното на пещера помещение държаха микробуса на инспекторите, както и допълнителни помпи, камиони, дълги километри маркучи и друго оборудване. Имаше и една стара пожарникарска кола, която бяха използвали по време на земетресението и на пожара през 1960 г. с тежка четиристотин килограма стълба на пет етажа, за чието повдигане бяха необходими двайсет мъже.

Бекер седеше на горния етаж до малка заседателна маса в общата стая пред малкия си кабинет. Когато Кунео влезе, той разлистваше огромните страници на някаква компютърна разпечатка. Вдигна поглед и без всякакво встъпление каза:

— Бензин „Валеро“.

— Какво за него?

— Това е запалителното вещество — почука Бекер по страниците пред себе си. — Оказа се, че имаме достатъчно добра проба от килима под женския труп. Направихме анализ със спектрометър. „Валеро“.

Кунео си дръпна един стол.

— Различни ли са? Мислех, че бензинът е един и същ.

— Не точно. — Инспекторът сложи пръст върху листа. — Този имаше формулата на „Валеро“.

— И какво ни казва това?

— За жалост не много. „Валеро“ е най-големият производител на бензин в страната. Само че, и това е добрата новина, фирмата съвсем не е най-големият лидер на пазара в града. Има бензиностанция на „Валеро“ само натри преки от Аламо Скуеър. Не е задължително нашият човек непременно да е купил бензина оттам, само че някой е купил почти десет литра оттам в сряда сутринта. Продажбите се записват автоматично и ние ги проверихме.

— Някой да е забелязал кой е бил купувачът?

— Все още никой не е питал.

Кунео изцъка с език.

— Ще намина оттам. Имам снимка на Миси. Може да излезе нещо. — Той извади бележника си, разгъна снимката и я подаде на другия мъж. — Готино парче, а?

Бекер продължително се втренчи в снимката.

— Това ли е Миси? Струва ми се някак позната.

— Знаеш ли, и аз си помислих същото. Нали чу, че наистина е била тя?

— Да. Обадих се на Страут, за да съм в течение.

Кунео барабани на стола си няколко секунди, зареял поглед в пространството помежду им. Внезапно щракна с пръсти:

— Това е. Знаех си, че има и още нещо. Докато преди малко ми разказваше за бензина, спомена нещо за „вашия човек“. Разполагаш ли с нещо, което да стеснява обръча до мъж?

— Не — каза Бекер. — Просто винаги съм смятал, че е бил мъж. Казах го и на Глицки.

— А той какво ти каза?

— Всъщност нищо. Просто ме изслуша. Защо? Да не би нещо да насочва към жена?

— Може би — отговори Кунео. — Ще те осведомя.

Глицки си каза, че ако не иска да пита кметицата направо, а той не искаше, най-добрият източник на информация за вероятно скритата връзка с Пол Хановър може би ще открие в мазето на сградата на вестник „Кроникъл“ на Пета и на Мишън. Макар момичето от рецепцията да позвъни на Джеф Елиът, за да му съобщи, че Глицки е горе и чака да се срещне с него, когато пуснаха полицая долу и го въведоха в малката стъклена кабинка на Джеф, репортерът и автор на колонки седеше в инвалидната си количка и печаташе като хала на компютъра си, явно напълно изключил за заобикалящия го свят, докато внезапно не спря и не вдигна поглед.

— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.

Глицки кимна и седна.

Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.

Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.

— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?

— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?

— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?

— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.

Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.

— Не разбирам.

— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?

— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?

— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.

Елиът кимна с известна неохота.

— Добре. С какво разполагаш?

— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.

— И защо ще иска подобно нещо?

— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.

— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?

— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.

— Но го подозираш?

— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.

Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.

— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.

— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?

— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?

— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.

— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.

Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.

— Ето така. Когато паметта ти изневерява…

Глицки се приведе напред на стола си.

— Какво намери?

Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:

— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.

— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.

— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.

Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.

— Джефи, излез за малко, ако обичаш!

Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна:

— Да — каза той. — Може и тя да е била.

Нещо в израза му учуди Кунео:

— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.

Младежът сви рамене:

— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?

— Възможно ли е да не е била тази жена? — намеси се Кунео.

— Аз обядвам вътре — сви рамене младежът. — Тя напълни тубата, не резервоара. И я сложи в багажника.

— Каква беше колата?

Онзи пак завъртя очи.

— Май мерцедес. Не съм сигурен. Може би. Нещо такова.

Кунео отново вдигна снимката:

— Можеш ли да кажеш дали е била тази жена или не?

Джефи погледна по-внимателно този път, взе снимката и я приближи към лицето си.

— Виждал съм тази жена и преди… май. — Продължи да се взира. — Може и да е била тя, ама ако е била тя, беше с различна прическа. Не съм сигурен. Знам само, че беше бяла и хубава. Големи цици, никакви тлъстини. Готин задник.

— Помниш ли с какво беше облечена?

Младият механик отново завъртя очи нагоре и след това ги затвори.

— Май със синя риза, някаква лъскава. А, да, и слънчеви очила. Никога не ги сваляше. — Отново посочи към снимката. — Сега като гледам, може и да е била тя. Трудно ми е да кажа. Може и да не е била тя.

Привечер, във времето за коктейли, Максин и Джоузеф Уилис си бяха у дома, през няколко къщи от мястото, където се намираше домът на Пол Хановър. Пиеха коктейли „Манхатън“ в чаши с високи столчета и се канеха след малко да излязат на вечеря с приятели, но Кунео не остана с впечатлението, че посещението му ги притеснява. Поканиха го да влезе, предложиха му питие, но той отказа, а след това Максин обясни на Джоузеф какво е казала на Кунео предишната вечер. Докато тя говореше, тримата се върнаха до предния прозорец.

— Боя се, че идвам тук отново за същото нещо. — Кунео извади снимката и й я подаде. — Искаме да бъдем сигурни, че сте видели точно Миси Д’Амиен. Имате ли нещо против да погледнете снимката?

Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:

— Да, това е тя.

Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.

Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:

— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.

Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.

— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.

Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.

— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:

— Не съм сигурен.

Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:

— Къде точно се намираше автомобилът?

Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.

— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.

— А какво беше колата? Помните ли?

— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.

— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.

Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:

— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.

— Не гледаше колата, нали?

Той се усмихна търпеливо на съпругата си.

— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.

— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.

Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.

— Не. Просто се приближи към вратата.

— Не към багажника?

— Не видях такова нещо. Максин?

— Не. Просто се качи и потегли.

Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.

— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.

— Мислех, че е тя.

— Но помните ли, че снощи, когато разговаряхме, споменахте, че е възможно да грешите? Помните ли това?

Въпросът не й хареса и тя се изпъна в цял ръст.

— Това беше, когато научих, че е загинала в къщата.

— Точно така. Тогава заключихте, че може би не тя е излизала от къщата и вероятно на улицата сте видели някой друг.

— Или че е излязла и по-късно се е върнала.

— Разбира се, вероятно точно така е станало, ако е била в къщата по време на пожара. Само че сега съпругът ви казва, че изобщо не е сигурен дали е видял нея.

Сега се обади съпругът:

— Възможно е да е била тя. Но има нещо… — Той се отдалечи на няколко крачки и застана в изпъкналата ниша на предния прозорец. — Видях я да излиза от къщата на Хановър и си спомням, че първо си помислих: „А, ето я и Миси“. Но след това нещо в походката й…

— По-точно в поклащането й — поправи го Максин.

Той сви рамене:

— Не знам точно какво е, но нещо остави у мен впечатлението, че това не е Миси.

— Значи сте познавали Миси? — попита Кунео.

— Разговаряли сме на улицата няколко пъти. В крайна сметка нали сме съседи. Не мога да кажа, че сме се познавали добре, но знаех коя е.

— Добре. Значи вие стоите тук и тя излиза от къщата на Хановър…

Джоузеф отпи от коктейла си и леко се усмихна:

— Сигурно съм я гледал малко по-продължително с ъгълчето на очите си.

— Само с ъгълчето ли, Джоузеф?

— Ами… — нежно докосна ръката й той и продължи: — Във всеки случай милата ми съпруга явно е забелязала, че гледам нещо, защото се обърна да види какво е.

— Само че — Кунео искаше нещата да бъдат кристално ясни, — до този момент жената от къщата на Хановър би трябвало да е дошла съвсем близо до прозореца. Нали вие ми казахте, че тогава сте я видели за пръв път, Максин?

— Беше точно тук — кимна Максин.

— Добре. Някой от двамата да си спомня с какво беше облечена?

— С нещо синьо — каза Джоузеф.

— С черно — обърна се към съпруга си Максин. — С яке. Кожено. Стига, Джоузеф. Знам какво видях, сигурна съм.

Джоузеф обясни явното противоречие:

— Отстрани ти си видяла само якето. Когато се показа за пръв път, якето беше разкопчано и отдолу носеше светлосиня блуза, лъскава. Блестеше на слънцето.

— С панталони или с пола?

Двамата се спогледаха:

— Панталон — единодушно отвърнаха.

— Значи панталон, синя риза, кожено яке. И е карала черен мерцедес.

— Така е, струва ми се — съгласи се Джоузеф.

Кунео също остана доволен. Само че не му звучеше като описание на Миси Д’Амиен.

(обратно)

9

Облечен само по риза, Глицки излезе от задната врата на Дизмъс Харди и спря на горното стъпало на стълбите към задния двор. Тъкмо беше оставил Трея, Франи и бебето в утробата й в кухнята. Вдигна поглед към лазурното небе. Слънцето още не се бе спуснало зад него и сянката от къщата на Харди се бе проснала върху цялата дълга и тясна морава в задния двор на Харди и наполовина нагоре по оградата, приблизително на височината, на която Франи бе подрязала буйните цъфнали рози — бели, червени, жълти, пурпурни, огненочервени.

Къщата на Харди се намираше на върха на невисок хълм и оттук Глицки виждаше окъпаните в слънце покриви на квартал Ричмънд чак до деловия център на града на около шест километра на изток. Върхът на Трансамериканската пирамида стърчеше някак налудничаво над ръждивочервения купол на синагогата на Аргело. Малко вдясно различи искрящата белота на църквата „Сейнт Игнатиъс“ на територията на университета на Сан Франциско. Тук-там някой прозорец отразяваше слънчевата светлина — малки диаманти, осеяли пейзажа. Нямаше и следа от мъгла, само съвсем лек ветрец, а вечерта бе топла.

До къщата под него чистофайникът Харди подреждаше въглища върху един вестник за покритото барбекю. Глицки го наблюдава как отброи някакъв несъмнено мистично точен брой брикети. Когато Харди поднесе клечка кибрит към хартията отдолу, димът започна да се издига нагоре към мястото, където седеше Глицки.

— Не се притеснявай — обади се Харди. — Димът се привлича от красотата.

Глицки изръмжа и прие думите му като напомняне да се премести.

— Знаеш ли — каза той, слизайки по стълбите, — можеш да си купиш барбекю на пропан за около стотина долара. Пускаш газта, натискаш едно копче и готово. Измислиха го преди няколко години, сигурно си чувал.

Харди отпи бира от бутилката си.

— Копчетата винаги се чупят и не работят.

— А този комин работи, така ли?

— Само почакай.

— Точно това имам предвид. Ами ако не искам да чакам? Или да се опушвам?

— Тогава, приятелю, просто не ставаш за барбекю, което предполага да не се бърза и, както навярно си забелязал, известно количество пушек. Когато човек пече нещо, особено на огън, то често пуши. Провери, ако не ми вярваш. Освен това никак не ми допада идеята да си имам бомба в двора.

— Бомба ли?

— Бутилката с пропана. Ако едно такова чудо избухне, ще взриви цяла сграда.

— И това според теб често ли се случва?

Харди отпи от бирата си и сви рамене:

— Достатъчно е да стане и веднъж.

— Не мога да променя мнението ти, нали? Нито за пропана, нито за каквото и да било друго.

— Обаче толкова ти е приятно да опитваш. Мисля, че веднъж успя да ме убедиш в нещо. Знам, че не беше да опитам студена консервирана шунка. Никога не бих направил подобно нещо.

— Знам, че успях да те накарам да носиш по-хубави обувки, отколкото носехме, докато патрулирахме.

— Ето виждаш ли? Макар да е било преди двайсет години.

— Беше преди трийсет години.

— Трийсет ли? — учуди се Харди. — Не думай! Не може да е било преди трийсет години. Това значи, че вече съм стар.

— Ти си много стар — каза Глицки, приближи се до скарата и докосна с длан комина. — А това нещо още не се е затоплило.

— Не искай да стане на секундата. Накрая винаги се нагрява.

— Паважът също в слънчеви дни, само че хората обикновено не се опитват да готвят отгоре. Сетих се за още един.

— Още един какво?

— За още един път, когато успях да те накарам да промениш мнението си. Накарахте да се кандидатираш за работа в прокуратурата, след като един бог знае колко години се бе скитал в пустинята.

— Само десетина. Освен това не беше пустинята, а в „Шамрок“. — Това беше барът, от който Харди притежаваше една четвърт. — Евреите като теб се скитат в пустинята. Добрите ирландци като мен намират умствен покой в доста по-влажна среда. Сещам се за „Гинес“, за някой по-лек коктейл от време на време.

— Може би си спомням по-добре от теб. Но фактът си е факт. Причината да практикуваш право и да забогатяваш е, че преди доста години те накарах да промениш мнението си.

Харди вдигна бутилката си:

— За което те поздравявам.

Глицки си дръпна един стол, за да седне до масата в двора. Харди се мотаеше с комина, повдигаше го, духаше в основата му, поставяше го обратно върху скарата. След това и той седна.

— Да благодарим на бога за топлата нощ.

Глицки не му отговори веднага. Когато реши да го направи, каза:

— Иска ли ти се някога да спреш?

— Да спра какво?

— Всичко. Промяната, новите и неочаквани преживявания, каквото е на ред.

— Тогава ще умреш — възрази Харди.

— Не говоря завинаги — поклати глава Глицки.

— Но ако си спрял, няма време и значи е завинаги.

— Да се престорим, че не е, става ли? Нали знаеш кои са любимите ми книги, на Патрик О’Брайън? Филма „Господар и командир“? Такива книги.

— Какво за тях?

— В тях непрекъснато вдигат един тост — „Дано не се случва нищо ново“. Точно така се чувствам. Че би било хубаво да поспра само за малко. Когато нещата са хубави.

Харди метна кос поглед към приятеля си над масата. Такъв разговор не беше типичен за Глицки.

— Нещата наистина са хубави — каза той. — Да чукаме на дърво да си останат такива. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си и сниши глас: — За Кунео ли си мислиш?

Глицки следеше с пръст грапавините на масата.

— Малко.

— Малко, но през цялото време.

— До голяма степен — кимна Глицки.

— И аз.

— И чакаш всичко да свърши.

— И това, обаче може и да не стане така. — Харди погледна към приятеля си. — Добре ли си?

— Точно в този момент да. Обаче нещата ще се променят, защото винаги става така.

— С Кунео ли имаш предвид?

— Да, обаче и с други неща — посочи той към къщата. — Бременността…

— Смятах, че с нея всичко е наред.

— Така е — тежко въздъхна Глицки. — Непрекъснато си повтарям, че човек може да преживява щастливи моменти от време на време и това не означава, че след това ще бъдеш вечно прокълнат.

— Искаш да кажеш, че когато всичко е наред, след това нещата могат да се развиват само в отрицателна посока?

— Може би.

— Според друго мнение биха могли да станат още по-хубави.

— Не особено често.

— Разбира се, твоята вечно оптимистична натура би казала точно това. Само че наистина е възможно. Понякога се случва. — Той завъртя бирената си бутилка върху масата. — Не бях съвсем сигурен, когато двамата с Франи решавахме дали да се опитваме тя да забременее с Винсънт. Смятах, че с Век вече съм ударил джакпота — имахме здраво малко момиченце, бяхме спечелили. Най-добре да благодарим на съдбата и да спрем дотук. Но когато се роди Вини, направо ми се стори върха на сладоледа.

— Може би за това става дума — съгласи се Глицки. — Проблемът с второто дете. Може пък да не е наред. Бебето.

— И защо да не е? Рейчъл е добре. Другите ти деца също са здрави. Двамата с Трея имате хубави гени. Какъв е проблемът?

— Нищо, освен че, както каза ти, децата ми винаги са били добре.

— И имаш чувството, че насилваш късмета си?

— Нещо такова — кимна Глицки.

— А нещастник като теб не заслужава да бъде щастлив?

— И това го има.

— Не знам. Чувство за вина, може би.

— За какво.

Глицки замълча.

— Може би за онова, което направихме.

Харди изчака за миг, след това прошепна:

— Нямахме избор. В противен случай щяха да ни избият.

— Знам.

— Това е истината, Ейб.

— Знам — повтори. — Знам.

— Ами тогава? Защо се чувстваш виновен?

— Няма причина. Прав си. Може би е някакво най-общо чувство. Първороден грях. Може би просто не ни е писано да сме щастливи. Искам да кажа, че животът на хората просто не е щастлив.

— Освен когато е щастлив.

— И точно затова — каза Глицки, — ако в момента, тази вечер, всичко можеше да си остане каквото е, щях да бъда много доволен.

— Знаеш ли, че в момента се намираш опасно близо до признанието, че си щастлив?

— Допускам, че в известен смисъл е така. Сравнително.

— Боже, овладей се, Ейб — възкликна Харди. — Ще си докараш херния от толкова ентусиазъм.

— Просто не мога да повярвам — казваше Глицки пред приятелите си около масата за вечеря час по-късно, — че Хановър е бил толкова голям играч, а са знаели толкова малко хора.

— Може би точно затова е бил толкова добър — отбеляза Харди. — Искам да кажа, че едва ли някой следи всички подробности по договорите на общината за вдигането на коли с „паяци“, колкото и да са интересни.

Франи остави вилицата си.

— Нали не смяташ наистина, че може да убият човек заради това?

— Бизнесът с общинските „паяци“ струва петдесет милиона долара. Десет милиона годишно в продължение на пет години. Мога да убия Диз за половината от тази сума.

Харди кимна в знак, че оценява комплимента.

— Но тогава кой е заподозреният? — попита той.

Мъжете седяха един срещу друг на масата, а жените — отстрани. Изядоха печеното си филе от камбала и зеления грах и явно на никого не му се ставаше, за да разчисти. При споменаването на евентуален заподозрян в убийство Глицки не можа да се сдържи и се наведе напред, искрено развълнуван:

— Точно тук става интересно. „Тау/Холдс“ получава договора вече двайсет години. Някой може ли да познае колко оплаквания са постъпили само през последните две години? При това не говоря за оплаквания от хора, чиито коли са били вдигнати? Говоря за оплаквания от престъпления. За крадене на пари, на радиоапарати и CD плейъри и на всякакви други неща от колите, за продажбата на колата на части, за изгубването на коли и така нататък? Знаете ли колко?

— Колко коли вдигат? — попита Харди.

— Около осемдесет хиляди годишно.

Цифрата накара Франи да се оживи.

— Не, не може да бъде. Само в града?

— И това е годишно — кимна Глицки. — Огромна цифра.

— Чакай малко — прекъсна го Харди. За миг затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Това прави около хиляда и петстотин на седмица. Мисля, че е постижимо. Двеста коли дневно.

— Малко повече. — Глицки обичаше подробностите. — Така, да се върнем на въпроса колко оплаквания от криминални деяния е получавала общината.

— По едно на ден? — предположи Трея.

— Повече.

— Сто и шест? — попита Франи.

— Щом искаш да се майтапиш — разпери ръце Глицки. — Средно по три и половина дневно. Всеки божи ден.

— И това са хората, които общината мъдро е удостоила с договор от колко години? — попита Харди?

— Почти двайсет години — каза Глицки. — И не забравяйте, десет милиона годишно.

— Без да включваме онова, което крадат, допускам — отбеляза Трея.

— Точно така. Без него.

Трея изопна гръб и се обърна към съпруга си:

— Кларънс знае ли тези цифри?

Глицки поклати глава:

— Обикновено прокурорът не е замесен. Може би знае за някои индивидуални оплаквания, но не познава цялата картинка.

— Защо не? — попита Франи. — Не трябва ли някое официално лице да знае за това? Ти си разкрил всичко само за един ден, Ейб.

— Само защото търсех нещо за Хановър, а името му се появи в тази статия.

— Където пишеше какво? — попита Харди.

— Ами, по ирония на съдбата статията дори не беше за него, не цялата. Беше за „Тау/Холд“. Миналата година от „Кроникъл“ направили разследване, макар че историята била погребана някъде на задните страници. От написаното излиза, че „Тау/Холд“ просто са наели няколко неподходящи субекта и това е всичко. Всички били отдавна уволнени. Не било системна проява в бизнеса им. И със сигурност не било свързано с ръководството на компанията.

— Не — обади се Трея с убийствена ирония, — разбира се, че не може да е свързано с това.

— И какво е станало? — попита Франи. — Искам да кажа, къде е замесен Хановър?

Глицки замълча, наля си малко вода и се наслади на момента.

— Явно „Тау/Холд“ има връзки с наскоро починалия наш бивш кмет, господин Уошингтън.

— Защо ли предчувствах нещо такова? — обади се Харди.

— Защото си проницателен съдник на работата на общината. Оказва се, че Уошингтън усетил как положението около тези оплаквания започва да се нажежава. Затова при изтичането на последния договор той не го продължил автоматично, както направил предния път.

— Без да го пусне на търг? — попита Харди.

— Да. Единствените изпълнители. Имаме много такива тук. „Тау/Холд“ не са се явявали на търг през последните петнайсет години по време на управлението на четири администрации.

— Представяте ли си — обади се Франи, — явно са вършили чудесна работа!

— Както видяхме, скромно чудесна — каза Глицки. — Но не толкова страхотна, че Уошингтън да не им отправи предупреждение.

— И какво е направил той? — попита Трея.

— Подновявал е договора им месец за месец, което явно доста ги е понапрегнало, както става ясно от оплакванията. Цифрите, за които споменах, са след като договорът им е изтекъл.

Харди остави на масата чашата с виното си.

— А защо Уошингтън просто не ги е уволнил?

Този път Глицки наистина се усмихна:

— А, ето че наближаваме до същността. Не ги е уволнил, защото шефът на предизборната му кампания — добре познатият на всички ни Нилс Гранат, нали? — всъщност работи като лобист, а по някаква случайност един от най-големите му клиенти била фирмата „Тау/Холд“.

— Колко голям? — попита Трея.

— Хонорар от четвърт милион долара годишно. Откакто минали на месечни договори.

— Нуждая се от повече такива клиенти — подсвирна Харди.

— Затова Гранат в основни линии е оправдавал „Тау/ Холд“ пред кмета — каза Трея.

Глицки кимна:

— Това е най-снизходителното тълкуване. По-циничните от нас смятат, че по някакъв начин Гранат просто е пренасочил част от хонорара си към Уошингтън. Носят се слухове дори за куфарчета с пари в брой.

— Направо съм шокиран — възкликна Харди. — Подкупи в общината?

Само че Франи се обърна към Глицки:

— Пропуснах ли къде е връзката на Хановър с всичко това?

Глицки се пресегна и леко докосна ръката й.

— Търпението ти ще бъде възнаградено, скъпа моя. Ей сега. Оказва се, че свободните занимания на Хановър до голяма степен са същите като тези на Гранат, само че може би в по-големи национални мащаби. Той не е ръководил предизборната кампания на Кейти Уест, само че много я е подпомогнал с парите и с контактите си.

— Той е представител на друга компания за вдигане на коли — каза Харди.

— Отлично, Диз — облегна се Глицки и разпери ръце. — Дами и господа, позволете да ви представя „Бейшор Аутотау“, която до миналата сряда е била клиент на Пол Хановър.

Последва кратко мълчание, което Франи наруши с въпроса:

— Ти наистина ли смяташ, че това има нещо общо с убийството му?

— Не знам дали наистина вече си го мисля — поклати глава Глицки, — но със сигурност това е връзка, каквато повече или по-малко очаквах и се надявах да намеря.

— А сега след смъртта на Хановър какво ще стане с „Бейшор“? — попита Харди.

— Точно там е въпросът — обясни Глицки. — „Паркинги и пътно движение“, общинската служба, която контролира договора за „паяците“, вече ги е препоръчала като заместници на „Тау/Холд“, но решението трябва най-напред да бъде одобрено — заседанието е след десет дни — от нещо, което се нарича Общинска транспортна агенция, която има седем членове, четири от които зависят директно познайте от кого? — обърна се Глицки към съпругата си очаквателно.

Тя не го разочарова:

— Кейти Уест.

— Значи Кейти контролира връчването на договора — каза Франи.

Глицки кимна на всички:

— И той ще бъде даден на „Бейшор“. Разбира се, освен ако убийството на лобиста на „Бейшор“ не я накара да преосмисли приоритетите си.

— Това би обяснило личният й интерес към случая и нарушаването на стереотипната процедура — отбеляза Харди.

— И на мен ми хрумна — потвърди Глицки.

(обратно)

10

Първата съпруга на Пол Хановър, Тереза, беше властна и все още много красива жена на шейсет и две години. Хубавите скули и фейслифтингът спасяваха лицето й от бръчки, а заради уверената си походка и елегантните дрехи тя изглеждаше по-скоро като сестра, отколкото като майка на трите си зрели деца в стаята. Беше заела почетното място в голямото и удобно кресло за четене с отоманка до панорамния прозорец и оттам огледа семейството си, събрало се в претъпканата в момента дневна на сина й.

Уил, който най-сетне се бе върнал от риболовното си пътуване, седеше до камината, видимо далеч от съпругата си Катрин, която както обикновено непрекъснато сновеше до кухнята (според Тереза, за да избегне общуването със свекърва си), и поднасяше кафе, напитки и сладкиши. Карлос и Мери Родман седяха един до друг на кушетката, хванати за ръце. Бет и Арън Джейкъб бяха седнали на сгъваемите столове, които Катрин беше поставила един до друг отдясно на Тереза и тя ги чу да обсъждат както обикновено училището на най-голямата си дъщеря Софи.

Тереза си каза, че би било по-добре да бяха организирали събирането в дома на дъщеря й Мери, който беше много по-голям. Там поне щяха да могат всички да се нахранят на една маса, вместо да се подпират на всеки възможен плот — в кухнята, на масата в трапезарията, в къта за закуска, навсякъде, където имаше достатъчно място, за да се побере чиния и стол. Тереза за малко да се озове в дневната с един поднос — точно така щеше да стане, ако Бет не бе забелязала и не й бе отстъпила мястото си в трапезарията.

Въпреки това вечерята с поръчана отвън (но собственоръчно поднесена) храна в неголямата къща беше доста приятна, като се има предвид, че бе организирана от Катрин. Беше много по-добра от другите й прояви, свързани със семейството. По-големите деца вече бяха излезли на редовните си занимания в петък вечер, а по-малките бяха отпратени на горния етаж да гледат видео.

Катрин донесе парче черешов пай и го даде на Карлос, след това седна на стола, който беше придърпала до входа на кухнята, далеч от всички тях както винаги. Постепенно разговорите утихнаха и Тереза се прокашля — сигнал, че се кани да вземе думата.

— Не съм си мислила, че ще се случи нещо подобно — каза тя. — Никога не съм искала да става така.

Седнала до нея, Бет се пресегна и стисна ръката й.

— Знаем, че е така, мамо. Никой не си мисли нищо подобно.

— Въпреки това ми се струва важно да го кажа. Не е тайна, че размених горчиви думи с баща ви заради… — въздъхна тежко тя. — Заради неговите отговорности към всичките му внуци. Всички знаете чувствата му.

Уил се бе навел напред на стола, облегнал лакти върху коленете си.

— Той не мислеше, че им дължи нещо, мамо. Нито пък на нас. Беше постигнал всичко сам и смяташе, че и ние трябва да направим същото. Такъв си беше и така разсъждаваше.

— Добре — намеси се Мери Родман. Тя беше най-малкото от трите деца на Пол и на Тереза и току избухваше в сълзи, откакто бе научила за смъртта на баща си. Очите й бяха червени и подути. — Но да даде всичко на нея…

— Не сме сигурни, че е щял да направи точно това — възрази Уил.

— Напротив, знаем — сряза го Катрин. — Заяви ми го недвусмислено, когато отидох там…

— Чакайте, чакайте, чакайте… — вдигна ръце пред себе си Арън, адвокатът със сако и вратовръзка. — В момента този проблем вече не съществува. Тя е мъртва. Въпросът е какво е направил той със завещанието си. Катрин, когато говори с него в сряда, той каза ли ти дали вече го е променил?

— Не, но беше взел решението. Не ми каза дали вече го е осъществил.

— Но и не каза, че го е направил, нали? — попита Тереза.

— Каза, че има насрочена среща с партньора си — как се казваше…

— Боб Таунзенд — каза съпругът й.

— Точно така. С Боб. Имали уговорена среща за следващата седмица, за да обсъдят някои от въпросите, така ми каза. Непрекъснато повтаряше, че най-важното от всичко е, че ще се ожени за нея. Обичал я. Тя също го обичала.

Възпря я хор от приглушени отрицателни възклицания. Когато мърморенето утихна, тя продължи:

— Каза ми, че независимо дали вярваме в това, в случващото се помежду им, нямало да успеем да го убедим да се откаже от брака или да подпише предбрачно споразумение. А след като се ожени за нея, тя щяла да стане законната му наследница. Животът й бил много труден и сега той щял да го компенсира. А ние, лешоядите, можело да престанем да кръжим. Всъщност това е всичко, което ми каза.

Заради думите й от очите на Мери отново бликнаха сълзи.

— Наистина ли каза това? — Тя огледа останалите членове на семейството си. — Но той ни беше баща! Не става въпрос само за пари.

Тереза нямаше да допусне подобно нещо:

— Мери, твоите деца, моите внуци, заслужават тези пари повече, отколкото ги заслужава Миси, дори и това да не те интересува. — Тя огледа царствено стаята, предизвиквайки някой да дръзне да й противоречи. — Вашите деца, моите внуци — повтори тя — несъмнено заслужават да се възползват от богатството му — за колежи, за медицински грижи, ако някой от тях се разболее. Или за дом. Ако трябва да предплатят някаква сума за първия си дом, кой ще им помогне?

В настъпилото напрегнато мълчание се обади Бет:

— Значи все още не знаем?

— Не и докато не видим завещанието — каза Уил.

— А дотогава — каза Тереза, — според мен за внуците ми е от огромно значение да обмислим възможните сценарии и да стигнем до единодушно решение как ще реагираме на всеки един от тях.

— Ами — обади се отново Арън, адвокатът, — нещата са съвсем ясни, Тереза, наистина. Ако Пол все още не е променил завещанието си в полза на Миси, тогава според последното, което чухме, недвижимото му имущество се поделя на три равни части на трите му деца. Някой да има представа за сумата, за която говорим?

— Четиринайсет милиона долара — обади се Катрин Хановър.

— Преди или след ремонта? — изсумтя Бет.

— Данните са от сряда, така че след ремонта.

Карлос се поизправи на кушетката и погледна към Катрин:

— Явно вие двамата сте провели много съдържателен разговор.

Катрин го изгледа студено:

— Бях мотивирана — отвърна тя и погледна към другия си зет. — Ти изреждаше вариантите, Арън. Първият е по едно трета за всяко от децата му, ако нищо не се е променило. Ами ако вече е написал ново завещание в полза на Миси?

— Няма да знаем със сигурност, докато не го видим, но според мен най-вероятният сценарий е да я е преместил преди децата. Пред своите деца, не пред внуците. В такъв случай второстепенните наследници ще бъдат Уил, Мери и Бет и всичко ще бъде същото, каквото е било, преди той да се запознае с Миси. Това при положение, че Пол и Миси са загинали едновременно.

— Ами ако той е починал пръв? — попита Мери.

— Това няма да е проблем дори и ако патологът заключи, че единият от тях е убил другият, което, както чувам, са отхвърлили като възможност.

Мери обаче не беше убедена:

— Откъде знаеш, че няма да бъде проблем, Арън? Ами ако, просто хипотетично, тя е оживяла след него, дори и само за минута, тогава няма ли нейните наследници да наследят всичко?

— Не, защото Пол никога не би оставил завещанието си неясно по този въпрос. Всеки добър адвокат — а с четиринайсет милиона човек си осигурява най-добрия — би предвидил този случай. Обикновено се предвиждат деветдесет дни.

— За какво? — попита жена му.

Арън обясни с въздишка:

— Това е времето, през което наследникът — в случая Миси — трябва да е живял след Пол, за да може неговите наследници да получат наследството.

— А кои изобщо са те? — попита Уил. — Нейните наследници?

Всички се спогледаха, след това Арън каза:

— Според мен едва ли някой знае, но ви обещавам, че това няма да бъде проблем.

— Ако стане ясно, че тя е починала след него — намеси се Тереза, — много скоро ще научим кои са те, повярвайте ми. Братовчеди, чичовци, братя и сестри, които тя дори не е подозирала, че има.

— Може би — каза Арън, — само че най-сериозната ни грижа, онова, което трябва да сме готови да оспорим, ако се наложи, е прехвърлянето на наследството в полза на Миси…

Тереза сърдито се обърна към него:

— Трябва ли непрекъснато да използваш прякора й, Арън?

Той сви рамене:

— Нищо лично, Тереза. Така е по-ясно за всички. Но ако е променил завещанието в нейна полза, тогава е твърде вероятно да е променил и останалата му част — може би за някакви благотворителни цели или за децата, имам предвид нашите деца. Твоите внуци, Тереза. Ето за това трябва да бъдем подготвени.

— Аз нямам нищо против — каза Тереза. — Точно това бих искала.

— Ние също искаме това за тях, мамо — каза Уил донякъде рязко.

— Е, той не спомена пред мен нито една от тези други възможности, Арън — сковано се поизправи на стола си Катрин. — На мен ми каза, че всичко отива при Миси. Така искал. Това наистина не било семеен въпрос.

— Това е абсолютно нелепо и е напълно в стила му — обади се Тереза.

— Спокойно, мамо, моля те! — каза Уил.

— Добре, ти ми кажи — изстреля тя в отговор, — как така не е семеен въпрос? Ние всички много добре знаем, че беше… е, преди тази седмица.

— Добре — съгласи се Уил, — но все пак става дума за татко.

— Сигурна съм, че тя е по-виновна от него — каза Бет. — Направи го на глупак. Не вярвам, че е възнамерявал напълно да ни лиши от наследство.

— Вярвай в каквото си искаш, Бет — каза Катрин, — но фактът е, че веднъж сключи ли се този брак, цялата финансова картинка щеше да се промени. Всички знаем какво щеше да означава това на практика, дори и да не бяха умрели.

— Само че те не просто са умрели, някой ги е убил — обади се Мери.

— Разбира се, че ми е мъчно за баща ти — каза Тереза, — но по отношение на Миси мога да кажа само, че се отървахме.

— Мамо! — избухна Мери. — Боже!

— Какво? — сопна се Тереза. — Ако сте честни, знам, че всички си мислите същото. Слава на бога, че тази жена вече не е част от картинката. — Матроната огледа стаята, за да види дали някой ще дръзне да изрази несъгласие с нея. — Всички сме казвали по един или друг повод, че ни се иска тя да замине или просто да умре.

— Дори да е така, било е на шега, Тереза — обади се Катрин. — Не си ли съгласна?

— Да, разбира се. Просто исках да изтъкна, че всички съзнавахме каква опасност представлява тази жена за всички нас.

— Е, вече не — отбеляза Арън.

Тази истина накара цялото семейство да замълчи.

Уил беше на четирийсет и пет години, имаше атлетично тяло и обикновено красиво лице, което още не се бе отпуснало или сдобило с провиснала брадичка. Все още облечен с памучните си панталони и с бахамската си риза с къси ръкави, той седеше на леглото, когато съпругата му влезе в стаята, понесла купчина сгънато пране.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отвърна тя с равна и механична прецизност.

— Как си?

— Добре съм, Уил. А ти как си?

— Добре съм.

За миг тя остана загледана в него. След това въздъхна и се запъти към скрина, остави купа с прането на стола до нея и отвори горното чекмедже. Беше с гръб към него.

— Значи нищо не хванахте, така ли? — попита.

— Нищо. Поне нищо съществено. Не е ли странно? Влезли сме на двеста мили навътре, все едно сме на половината път до Галапагоските острови, а няма никаква риба. Никога преди не съм се чувствал така изигран по време на тези пътувания.

— Колко души бяхте?

— На кораба ли? Само трима, плюс капитана и екипажа.

— Свестни ли бяха?

— Да, струва ми се. Както обикновено. Старите момчета. Тим и Том.

— Лесно се помни.

— Какво означава това?

— Нищо. Не обръщай внимание. — Тя затвори горното чекмедже и отвори следващото под него. — Иска ми се да се беше обадил. Ужасно безсилна се почувствах, че не мога да се свържа с теб.

— Съжалявам за това. Другия път ще го имам предвид. — Той се облегна на дъската на леглото. — За какъв мотив спомена тази вечер?

— Кога?

— Когато Арън попита защо си ходила да се срещаш с Пол онзи ден.

Тя застина неподвижно, въздъхна продължително, все още обърната с гръб към него. Бавно се извърна напълно, стиснала една от сгънатите му фланелки. Накрая леко поклати глава:

— Струва ми се, че просто се уморих да не знам в какво положение се намираме. Сол отива в колеж след малко по-малко от година, а той е първият от внуците. Говорих с Бет и с Мери и двете ме попитаха дали съм чувала нещо от баща ти, защото Софи и Пабло са малко след Сол. Затова реших, че ще е най-добре да отида и да пия вода направо от извора.

— Усукваше фланелката в ръцете си. — А след това, както чу, подхванахме и други теми.

— Миси.

— И други неща.

— Нагруби ли те?

— Малко. Не беше по-лошо от обикновено. Просто разговаряхме, може би съвсем леко поспорихме. Само че решението си е негово и ние наистина нямаме за какво да се борим. Освен това баща ти, за разлика от майка ти, ме харесва. Харесваше ме.

— Той харесваше привлекателни жени — сви рамене Уил.

— Същото се отнася за сина му. — Той потупа леглото до себе си. — Това ме подсеща, че тази вечер изглеждаш много привлекателна, особено за мъж, който е прекарал пет дни в открито море. Смяташ ли да дойдеш в леглото?

— Ще стигна и дотам. Обикновено го правя.

— Липсваше ми — каза той.

Тя прехапа устни, кимна мълчаливо, отново се обърна към скрина и пъхна смачканата фланелка в чекмеджето. Прочисти гърлото си и каза:

— Ще отида да видя как са децата — и излезе от стаята.

Заместник-прокурорът, който се занимаваше със случаите на палеж, беше Крис Роузън. Вече девет години бе прокурор, след като веднага след колежа по право бе работил една година като стажант при съдията от Върховния съд Лио Коморо. Целият си стаж като юрист бе прекарал в Съдебната палата на Седма улича и на Брайънт. Роузън цъфтеше в тази среда.

Старомоден и строг професионален обвинител, той смяташе, че никога не е виждал невинен човек в ареста. „Човек не изминава дългия път до ареста — а това е много дълъг път, повярвайте ми, — освен ако не е извършил престъпление — обичаше да повтаря. — Това е истината, винаги е била и винаги ще бъде, заклевам се в Бога“.

Неженен и малко немарлив, с непосредствено поведение, той често си пускаше брада на един или на два дни, когато не влизаше в съдебна зала. Тъмната му коса стигаше до яката на ризата му. Съзнателно се държеше като най-обикновен служител на закона, като човек, който не обича особено да преследва съдебно своите съграждани. Беше просто обикновен работяга, който си върши работата. И не притеснява никого. Адвокатите, които вече се бяха изправяли срещу него в съда, скоро откриваха истината и често се оказваха принудени да се защитават още от самото начало, избутани в глуха линия от студената му страст.

— Няма закон, който да забранява извън съда да се държиш състрадателно, нали разбираш, да проявяваш чувствителност… — казваше той на Дан Кунео, докато двамата седяха късно през нощта на по едно питие на бара в ресторанта на Лу Гърка. — След това, като се изправиш срещу тях в съда, внезапно ставаш ледения човек и ги бухваш по главата. Нямат представа откъде им е дошло.

Роузън беше научил от опит, че в Сан Франциско има нужда от всяко предимство, което може да си осигури, защото тук явно съдебните заседатели смятаха, че основната им роля е да намерят някаква причина, каквато и да е тя — стрес, преживени трудности, лош късмет, тежко детство, — за да освободят подсъдимите. Винаги имаше някакво смекчаващо вината обстоятелство, някаква причина съдебните заседатели да простят.

— Е, на мен ми стига толкова. — Роузън спря след малкото си малцово уиски. Беше петък вечерта и работното му време отдавна беше приключило. Сега седеше тук, пред своя „Орбан“ с лед, като услуга към главния си инспектор по палежите Арни Бекер, а също и защото неотдавнашният пожар с двойното убийство щеше да бъде най-големият случай, по който бе действал като прокурор досега. — Бекер ми каза, че разполагаш с улики по делото Хановър.

Кунео беше на смяна, затова пиеше чери кола без лед.

— Знаеш ли основното?

— Не много, освен че става дума за Хановър и за приятелката му.

— Добре — почука с пръсти Кунео по бара. — Има двама съпрузи, Максин и Джоузеф Уилис… — Отпи отново от чери колата, размърда се на стола си, продължи да барабани по барплота и разказа на Роузън за първоначално противоречащите си показания на двамата Уилис — как Максин видяла Миси Д’Амиен да напуска дома на Хановър десетина минути преди началото на пожара, за съмнението на Джоузеф, че може бие била друга жена. След това му разказа как Джефи от бензиностанцията на „Валеро“ сам допуснал, че може би е жената, която купила тубата с бензин и я сложила в багажника на колата си, прилича на нея, но била с друга прическа.

— Слушам те — каза Роузън. — Значи става дума за жена, която прилича на тази Миси.

— Чакай малко. Нещо повече. Имам една страхотна мацка, но средна възраст…

— Кое от двете? — попита го Роузън. — На средна възраст или страхотна мацка?

— И двете. — На скептичния поглед на Роузън Кунео отвърна: — Случва се. Ако я видиш, ще ми повярваш. Както и да е. Облечена е с джинси, със синя риза, с черно кожено яке, кара мерцедес, купува туба с бензин и след това идва в къщата на Хановър няколко минути, преди да избухне пожарът.

— Ако е същата жена.

— Да, разбира се. Така е било.

— Което означава?

— Ами ако е имала мотив? — Кунео изчака, но Роузън не клъвна. — Което всъщност е точно така.

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш заподозрян?

— Още не, но съм близо. Нямам веществени доказателства, обаче имам сериозен вероятен мотив.

— Искаш заповед за обиск — досети се Роузън.

— Аха, аха, аха. — Кунео поклати глава и за последен път татуира бара с ритмичен откос. — Бекер ми каза, че си близък с някои от съдиите.

— Въпросът е дали ще успеем да отправим обвинението — каза Роузън. — Не ми се ще да изправя някого пред съдебните заседатели и да нямам за какво да говоря. — Той хвърли поглед наоколо. — Имам нужда от история. Ако аз й повярвам, мога да я пробутам на който и да е съдия, издаващ заповедите за обиск.

Кунео се застави да остане неподвижно и срещна погледа на Роузън:

— Голямото жури се събира за предварителните изслушвания във вторник, нали?

— Всяка седмица. Толкова скоро ли имаш предвид?

— Мога да направя обиска утре, ако получим заповедта сега. До неделя ще знаем. Това време достатъчно ли ти е?

Роузън разклати останалия в чашата му скоч и го изпи наведнъж.

— Предостатъчно.

(обратно)

11

Глицки прибягна до полицейска магия, за да намери адреса, който му трябваше. Сега, малко преди десет часа в неделя сутринта, той се изкачваше по Руския хълм под силното слънце към входната врата на огромна триетажна кафява къща, подобна на сандък, разположена на ъгъла на Грийн и Ларкин. Застана в покрития вход и се зачуди колко ли струва толкова голяма къща в такъв квартал. Реши, че не си заслужава да се пита. От негова гледна точка това бяха всичките пари на света.

Натисна звънеца и се заслуша как отеква зад двойната врата — гравирано стъкло и тъмно резбовано дърво. След продължителна тишина зад стъклото се появи ниска женска фигура и отвори вратата. Беше облечена с черна униформа с бяла престилка, усмихна се официално и след като видя, че Глицки е цветнокож и е облечен съвсем непретенциозно, каза:

— Доставките се правят на задния вход.

Глицки извади портфейла си и показа значката.

— Аз съм заместник-началникът на полицията инспектор Ейб Глицки. Може ли да разговарям с господин Гранат?

— Имате ли уговорена среща?

— Не, госпожо. Надявах се да го хвана у дома.

— По официален полицейски въпрос ли?

— Просто бих искал да поговоря с него, ако може да ми отдели минутка.

— Разбира се — отговори жената. — Ще проверя дали е свободен. — Тя се обърна, но явно й хрумна нещо, защото отново се извърна към него. — Бихте ли искали да изчакате вътре?

Глицки прекоси прага на къщата и наблюдава как прислужницата се отдалечава по дългия коридор и след това завива наляво и се изгубва от погледа му. Остави го да чака, стъпил върху един бургундско червен ориенталски килим, който беше малко по-голям от дневната на Глицки, само че при все това не стигаше чак до стените на фоайето. Навън грееше слънце, зад гърба му имаше прозорци, а огромният полилей с петдесет крушки беше запален, обаче въпреки това вътре беше сумрачно. От останалата част на къщата не се чуваше никакъв шум и едва след време Глицки долови тиктакането на часовник, макар да не успя да разбере къде е източникът му. Погледът му се насочи към картините — големи маслени платна в солидни полирани и позлатени рамки, — които бяха окачени по стените между вратите. Бяха много потискащи, отсъди той — в черно и червено, в телесни цветове и в червеникавокафяво. Имаше еротични обертонове, сексуално двусмислени — намеци за голота сред промишлена пустош, глутница кучета, скупчени над нещо не съвсем различимо в един изпъстрен с графити вход.

— Харесват ли ви картините ми?

Учуден — откъде се беше появил мъжът?, — Глицки се завъртя и установи откъде. Една врата в лявата стена беше отворена, благословено осветена и дори подканяща.

— Не бих казал, че ми въздействат.

— Да, предполагам, че човек добива вкус за тези неща. Напрежението дали нещо ужасно тъкмо се е случило, или пък предстои да се случи.

— Имам предостатъчно от това в работата си — поклати глава Глицки.

— Да, разбира се. Допускам, че е така. — Мъжът протегна ръка и разкри редица съвършени зъби под тънките си посребрени мустаци. На ръст беше почти колкото Глицки, но беше малко по-слаб. Имаше гъста прошарена коса. Дори у дома в почивния си ден той бе изискано облечен — черен мериносов пуловер, бежови панталони и скъпи на вид мокасини. Красив и самоуверен мъж.

— Нилс Гранат — представи се той, стисна ръката на Глицки и срещна погледа му. — Срещали сме се и преди, нали?

— Да, господине, няколко пъти в общината. Не бях сигурен дали ще си спомните.

Гранат леко изви устни нагоре и докосна челото си.

— Помня хората. Може би това ми се удава най-добре. Какво мога да направя за вас, господин началник? Мога ли да използвам това обръщение?

— Добре.

— Искате ли да седнем в библиотеката? — посочи той с пръст зад гърба си. — Ето тук. — Без да дочака отговора на Глицки, той мина през вратата и влезе в голямата, просторна и приятна съседна стая. — Фоайето е малко мрачно, нали? — подметна той през рамо. — Може би трябва да оставям страничните врати отворени, за да влиза светлина. Само че в момента не очаквах никого, особено в неделя сутрин. — Обърна се, убеден, че Глицки го е последвал, и когато се увери, че е така, му направи знак да седне на един червен кожен диван. Самият Гранат завъртя стол с висока облегалка, настани се в него и кръстоса крака. — С какво мога да ви помогна?

Дори да имаше усещането, че посещението на висш полицейски служител в дома му без предупреждение и рано сутринта означава, че е в беда, той с нищо не се издаде.

Глицки се приведе напред към предния ръб на дивана и веднага мина на въпроса:

— Разследвам убийството на Пол Хановър.

— Боже! Истинска трагедия!

— Да, господине, само че е и нещо повече. Някой го е убил.

— Така се говори — кимна Гранат.

— Не вярвате ли?

— О, не, нямах това предвид. Разбира се, че вярвам. Нали е бил застрелян преди пожара? Исках само да кажа, че досега не съм чул някой да е заявил категорично, че той е бил основната мишена.

— Имате предвид жената ли?

— Да. Нали тя е имала някак… може би не трябва да го казвам.

— Не. Говорете каквото искате. На този етап ме интересува всичко, което бихте могли да знаете.

— Е, не мога да кажа, че знам нещо. Просто тази… Миси, нали така?… Знаете ли, тя просто се появи един ден, а на следващия ден вече беше с Пол — свършен факт. Не че не беше красива, но някак не изглеждаше съвсем като… една от нас в известен смисъл. Може би говоря малко разбъркано.

— Значи мислите, че някой от миналото й може да е…

Гранат поклати глава:

— Не бога да кажа, че мисля нещо конкретно. Може би причината е, че е чужденка. Французойка, струва ми се. Във всеки случай, когато научих за убийствата, най-напред се запитах за произхода й и за враговете й, а не за тези на Пол.

Пол беше много харесван човек, всички го уважаваха. Не само тук, но и във Вашингтон, навсякъде. Той сближаваше хората и работеше изключително много на различни фронтове. Познавах го много добре, както сигурно знаете, и не мога да си представя някой да иска да му навреди, още по-малко пък да го убие. Просто не виждам смисъла.

— Значи първоначалното ви усещане е, че това има нещо общо с Миси?

— Повече, отколкото с Пол. Да.

— Това е интересно — облегна се назад Глицки.

— Знаете ли нещо за нея? Не че е моя работа.

— Не много — призна Глицки.

— Е — разпери ръце с дланите нагоре Гранат, — но идвате да говорите с мен. За Пол ли? Значи става дума за вдигането на автомобилите.

— Все пак трябва да се започне отнякъде — почти извинително каза Глицки.

— Да, разбирам. Така е. — Гранат се облегна в стола си, а ръката му остана изпъната, успоредно на редицата книги зад него. — Е, аз сигурно ще бъда първият, който ще признае, че в тази работа е малко напрегнато, макар че това ни най-малко не означава, че насилието е често използвано средство за преговори.

— Но не непременно нечувано.

Гранат поклати глава:

— Всъщност не ми е известно напоследък „Тау/Холд“ да са прибягвали до насилствени тактики. Това е една от причините, поради които ме ангажираха. За да направят нещата по различен начин.

— Но сега, след като кметът Уошингтън си отиде…

— Все още имаме кмет — усмихна се лобистът, — и градът все още има нужда от опитна компания, която да се справя с извозването на буксир. Въпреки онова, което сигурно сте чули, все още не е взето окончателно решение.

— Да, разбрах. Всъщност донякъде точно това имам предвид. Сега, след като Хановър е извън играта, „Бейшор“ се лутат…

Сухият смях на Гранат го прекъсна:

— Не бих казал, че се лутат. Тези хора никога не се лутат. Те са много опитна група предприемачи, които се опитват да си проправят път в бизнес, който според тях е доходоносен, но който не разбират напълно.

— Както го разбират от „Тау/Холд“.

Поредното кимване.

— Вярвам, че кметът гледа на нещата по този начин.

— Или пък някой от членовете на Общинската транспортна агенция.

— Или пък някой от тях, вярно е. Струва ми се, че трима вече са склонни да ангажират „Тау/Холд“.

— И аз така чух.

— Така че от моя гледна точка решението все още до голяма степен зависи от заслугите. Хората от Общинската транспортна агенция явно смятат, че ние — „Тау/Холд“ — трябва да останем, защото вършим добра работа въпреки някои проблеми, които сме имали.

Гранат замълча за момент и се наведе напред в креслото си.

— Трябва да разберете, господин началник, че който получи договора, ще има същите проблеми. Истината е, че те ще трябва да наемат същите хора, които ние използваме, за да управляват паркингите и да патрулират по улиците. Такава е действителността. Те няма да плащат на тези хора повече, отколкото им плащаме ние — не е възможно, ако искат да печелят. Значи и те ще използват същата работна сила, която ще върши същата работа на същата цена. Единствената промяна ще бъде името на работодателя и на няколко души на върха на пирамидата. Хората от „Тау/Холд“ поне бяха намерили повечето развалени яйца и знаят как да се пазят от тях. При „Бейшор“ ще бъде същото, каквото е сега, само че малко по-лошо заради кривата на опита наред с други неща. Възнамерявам да кажа това на хората от агенцията другата седмица и няма да се учудя, ако успея да убедя поне един от тях с простата логика на фактите.

— Особено сега, когато го няма Хановър да ви възрази.

За миг на Глицки му се стори, че забеляза искра в очите на Гранат, но дори да беше така, тя изчезна мигновено.

— Много харесвах Пол, господин началник. Наистина. Както виждате, аз съм много добре финансово, а същото се отнася и за хората на върха на „Тау/Холд“. Ако не получим договора, разбира се, ще бъдем разочаровани, но никой няма да фалира. Уверявам ви. Ние обслужваме още дванайсет града в девет окръга. Никой не е очистил Пол, за да му попречи да влияе на Кейти Уест, което вие явно намеквате.

Глицки поклати глава:

— Нищо не съм намеквал. Просто се питах какво имате да кажете за всичко това. Говорили ли сте с кметицата от сряда насам?

Хладна усмивка:

— Позвъних й и двамата си поговорихме веднага щом научих за смъртта на Пол.

— А след това?

— Боя се, че нейна светлост не отговаря на много от обажданията ми.

— Значи сте опитвали да се свържете с нея?

— Разбира се. Но тук става дума само за достъп. А аз го нямам. Все още не. — Той се облегна и явно се опита да се овладее. — Вижте, няма да ви заблуждавам и да се преструвам, че не бихме искали да запазим договора. Сделката е голяма. Но това е просто бизнес.

— Знам, но ако „Бейшор“ може да ви спре в Сан Франциско, те ще бъдат в по-добра позиция да ви изместят и от други територии.

— Боя се, че това също е просто бизнес. Да, разбира се, бихме искали да ги спрем тук. И мисля, че все още имаме доста добри шансове.

— Всъщност — каза Джеф Елиът, — нямат. — Глицки седеше в своя служебен таурус и разговаряше с репортера по клетъчния си телефон. — Уест е взела доста пари от „Бейшор“ за предизборната си кампания и тя едва ли ще забрави, че хората от „Тау/Холд“ подкрепиха Уошингтън. Време е за разплата. Тя няма да се огъне, няма да се огънат и членовете на Общинската транспортна агенция.

— Защо не?

— Защото ако някой от тях гласува да остане „Тау/Холд“, тя ще го уволни, ще го замести с нов човек, ще продължи да подновява договора всеки месец, ще се върне след трийсет дни и ще постигне одобрението на „Бейшор“. Така че, ако някой от хората от комисията кривнат настрани, нищо няма да стане.

— Освен ако не сметне, че случилото се с Хановър е предупреждение.

— Виждаш ли подобни признаци?

— Обади ми се, за да се намеся в това, малко след разговора си с Гранат. Във всеки случай, ще я попитам направо.

— Какво точно?

— Дали обаждането на Гранат е станало причина да се почувства физически застрашена. И дали този въпрос с „паяците“ изобщо занимава мислите й. Защо всъщност иска да работя по случая?

— На това мога да ти отговоря — има ти доверие. Не знае много за Кунео, а онова, което знае, не й вдъхва доверие. Според мен е напълно основателно желанието й да разбере кой е убил Хановър. Който и да е той. Хановър беше важен за нея от политическа гледна точка, а и от всичко, което чувам, той явно й е допадал. Иска да е сигурна, че разследването няма да се обърка.

— Добре.

— Не ти ли се вярва?

— Не, звучи ми смислено. Просто е малко странно. Това е.

— Е, ти ще разбереш как стоят нещата.

— Така е — каза Глицки. — Просто не съм съвсем сигурен какво искам.

— Защо не?

Глицки се поколеба:

— Заради Кунео. Ако аз поема водещата роля, това няма да му хареса. Предпочитам той да надуши нещо, а аз просто да се появя след това и да кажа: „Браво, страхотна работа“.

— А той къде търси?

— Не знам. Не отговаря на обажданията ми.

В този момент Кунео стоеше на алеята пред гипсовата фасада на къщата на семейство Хановър на Бийч Стрийт и душеше в багажника на техния черен мерцедес.

Беше дошъл малко след осем часа заедно с бившия си партньор от отдел „Убийства“ Линкълн Ръсел, когото бе помолил да му помогне в разследването, както и да му бъде свидетел, че не упражнява сексуален тормоз над Катрин Хановър. Двамата седяха и чакаха навън, а Кунео направо подлудяваше Ръсел, защото барабанеше по волана, докато Катрин Хановър не се появи навън по халат, за да вземе вестника от алеята — истински късмет, защото Кунео нямаше представа как ще успее да я снима, а отчаяно се нуждаеше от тази снимка. Успя да я снима.

Няколко минути по-късно Катрин, съпругът й и трите им деца бяха шокирани и удивени от появата на двамата полицаи, които носеха заповед за обиск. („Защо е всичко това?“ „Да не искате да кажете, че съм заподозряна в нещо? В какво?“ „Трябвали да ви пуснем вътре, за да обискирате?“) След това, може би защото инспекторите ги увериха, че няма да продължи дълго, те проявиха по-разумно желание да им съдействат или поне мълчаливо се подчиниха и решиха да изчакат, седнали около кухненската маса, а Кунео и Ръсел се качиха горе, за да претърсят дрехите, които Кунео си спомняше, че Катрин бе носила през нощта на пожара. Много бързо намериха синята копринена блуза, черното кожено яке, избелелите сини джинси. Всички те бяха в дрешника й, а джинсите все още леко миришеха на дим. Опаковаха ги и казаха на Катрин, че ще й ги върнат, след като лабораторията приключи с тях.

— Какво ще правят с тях в лабораторията?

— Ще изследват за петна от кръв. За следи от бензин.

— Това е налудничаво. Добре, вървете и търсете.

— Точно това възнамеряваме да направим, госпожо.

Двете й дъщери се разплакаха.

След като приключиха вътре и оповестиха намерението си да претърсят колата, семейството се разцепи. Децата нервно забъбриха, разстроени от нелепото претърсване на дома им. Всички се пръснаха — съпругът и съпругата, забеляза Кунео, отчуждени и почти без да си говорят.

Уил пиеше кафе и четеше сутрешния вестник на кухненската маса, а Катрин обяви, че иска да излезе навън с инспекторите. Просто не разбираше какво търсят. Кунео се изправи и се обърна към нея:

— Мирише все едно сте имали теч от бензин. Знаете ли нещо за това?

Тя се приближи, като внимаваше да стои далеч от него, наведе се над багажника и помириса.

— Усещам миризмата. Ще трябва да закарам колата на сервиз.

— Не сте ли забелязали миризмата преди това? — попита той.

— Всъщност не съм — отвърна тя. — Не отварям багажника много често.

Ръсел обаче опипваше мокета на дъното на багажника:

— Това не е теч, Дан. Тук е разлят бензин.

— Не! Това не е… — Катрин се спря. — О! — възкликна тя и закри устата си с ръка.

— Какво? — Кунео застана право срещу нея, примижал срещу слънцето и достатъчно близо, за да я притесни — прекрасно го съзнаваше. — О какво? — повтори той.

— Това беше преди две седмици — каза тя.

— Кое? — по лицето му беше изписано известно очакване. Пръстите и на двете му ръце се разперваха и свиваха.

Ръсел стоеше до бившия си партньор и внимателно следеше случващото се. Катрин Хановър, вероятно в търсене на някаква подкрепа, насочи думите си към него над рамото на Кунео:

— Беше преди няколко седмици — отново подхвана тя.

— Преди две или преди няколко? — попита Кунео.

— Какво?

— Първия път казахте „две“, а след това казахте „няколко“ — кое от двете?

— Не знам. Може би ще успея да си спомня.

— Не бързайте — каза Ръсел. Беше чернокож мъж с приятно лице с търпеливо изражение. — Разполагаме с цял ден, ако искате.

Катрин погледна първо единия, после другия:

— Може би трябва да се обадя на адвокат?

— Ако смятате, че ви трябва адвокат — каза Кунео.

— Имате право на това — съгласи се Ръсел.

— Смятате да ме арестувате ли? За убийството на Пол? Нямам нищо общо с това. Не знам нищо за него освен онова, което видях онзи ден. Това е всичко.

— Просто изпълняваме заповедта за обиск, госпожо — каза Ръсел. — Ако ви арестувахме, щяхме да ви четем правата.

— Значи не съм арестувана?

— Не, госпожо.

— Но бяхте започнали да ни разказвате откъде се е появила миризмата на бензин в колата ви преди две или може би повече седмици — подсети я Кунео.

— Да си помисля… Сигурна съм, че ще успея да си спомня. Добре беше… днес е събота… беше по-предната седмица. В понеделник, струва ми се.

— Значи по-скоро става дума за десет дни? — Ръсел се опитваше да помогне и да уточни деня.

— Нещо такова. Щях да взема Поли за нещо след училище, в момента не си спомням точно за какво — може би за час при зъболекаря. Минах покрай една кола, паркирана встрани от пътя — беше в Президио. Както и да е, до нея стоеше млада жена, направо момиче, и изглеждаше така, като че ли се надяваше на помощ, но не искаше да маха, за да спре някого. Затова спрях и я попитах дали е добре, а тя ми каза, че бензинът й е свършил.

Катрин се вгледа в лицето на Ръсел, след това погледна Кунео. Въздъхна и продължи:

— Имаше в багажника си туба, затова се качихме в моята кола и аз я откарах до една бензиностанция, където напълнихме тубата и я пъхнахме в багажника ми, върнах я до колата й, но когато стигнахме там, установихме, че тубата се беше катурнала и беше протекла малко.

— Малко значи — каза Кунео.

— Стори ми се малко.

Той се наведе и прокара ръка по мокета. Помириса ръката си, както беше направил и Ръсел. Междувременно Ръсел пристъпи крачка напред:

— Каква беше колата? — попита той.

— Коя кола? А, нейната ли? Бяла.

— Това е цветът, госпожо, не марката — каза Ръсел. — Каква марка беше колата?

Катрин затвори очи, напрегна лице и после му отговори:

— Струва ми се, че беше някаква спортна кола. Почти сигурна съм.

— Да си спомняте регистрационния номер?

— Не. Не знам дали изобщо го погледнах.

— Научихте ли името на жената? Поне малкото?

— Не, ние просто… — изражението й стана безпомощно и тя поклати глава: — Не.

Ръсел кимна:

— Ще продължите ли да настоявате на тази история?

— Това не е история. Наистина стана така.

Кунео беше извадил швейцарското си ножче от джоба и отново се бе навел над багажника, отряза няколко нишки от мокета и ги сложи в едно пликче.

— Добре — каза той и се обърна към Ръсел. — Мисля, че засега приключихте тук.

В адвокатската кантора на Арън Хановър Пелс бе записано съобщение, което даваше възможност на много клиенти да се обаждат през почивните дни при спешен случай. Когато Глицки позвъни на този номер, се свърза с един от сътрудниците, който се съгласи да позвъни на секретарката на Пол Хановър и да я помоли да му звънне в отговор. Глицки спря пред един мини маркет съвсем близо до Кълъмбъс в Норт Бийч, паркира на втора редица, взе си чаша топла вода и пакетче чай и се върна в колата си, за да изчака. Чаят още не беше изстинал достатъчно, за да може да отпие, когато клетъчният му телефон звънна.

— Глицки.

— Ало? Полицията ли е?

— Да. Говори заместник-началник Глицки. С кого разговарям?

— С Лори Чо. Аз съм секретарката на Пол Хановър.

— Благодаря ви, че ми се обаждате толкова скоро.

— Няма защо. Не правя нищо, само се взирам в картотеката. Не мога да свикна с мисълта, че той вече никога няма да дойде тук.

— Значи в момента сте в кабинета му, така ли? Имате ли нещо против да се отбия за няколко минути?

— Щом искате. Намира се на дванайсетия етаж на сградата на Американската банка. Долу има пазач, който трябва да ви доведе. Ще го предупредя, че ви очаквам. Бихте ли повторили името си?

Лори Чо го посрещна пред асансьорите. Изглеждаше на около трийсет и пет години, беше с дребен кокал, крехка на вид, едва ли не болна от анорексия, с неспокоен и напрегнат поглед. А може би просто се дължеше на умората и на скръбта й заради загубата на шефа й. Тук, в офиса, в събота тя беше облечена като за работа в строга черна пола и подходящ пуловер, спортни обувки и бели чорапи. Косата й някак смекчаваше общия й мрачен вид — дълга до кръста, гъста, лъскава и черна, все едно е влажна.

Глицки мълчаливо я последва по застлания с килим коридор, през няколко широки двойни врати, след това през декорирано фоайе и накрая в голям ъглов кабинет. Панорамната гледка на Хановър беше предимно на изток, над покривите на къщите по по-ниските възвишения, към залива, моста Йърба Буена и остров Трежър, а в далечината се виждах Бъркли и Ричмънд.

— Можете да седнете където си поискате — каза Чио. Самата тя се настани зад полирано до блясък бюро от тъмно дърво и потъна в тапициран с черна кожа въртящ се стол, който сигурно бе на Хановър. До картотеките покрай една от вътрешните стени бяха натрупани на купчина картонени плоскости — несглобени кашони, даде си сметка Глицки. На другата стена висяха поставени в рамки снимки на Хановър с няколко десетки политици и известни личности, сред които бяха няколко кметове на Сан Франциско, включително Кейти Уест, и трима губернатори на Калифорния, един от които Арнолд. Дори при бегъл оглед на снимките човек откриваше Пол Хановър, който се ръкува с Бил Клинтън и с Джордж Буш; на яхта някъде с Лари Елисън; облечен с екипа на „Джайънтс“ заедно с Уили Мейс. Явно бе присъствал на сватбата на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.

Показен офис. Никакви томове със закони.

Глицки се обърна към Чо, която не бе помръднала, откакто бе седнала. Стоеше съвсем неподвижно, все едно бе изпаднала в транс. Очите й бяха отворени, обаче не виждаше нищо.

— От колко време работите за него? — попита Глицки.

Тя бегло му обърна внимание:

— От четиринайсет години.

— Съжалявам.

Чо кимна разсеяно.

— Исках да ви попитам дали не се сещате за нещо, свързано с работата му, което може да е изиграло някаква роля за неговата смърт. Беше ли разстроен за нещо? Някаква провалена сделка? Нещо подобно?

Очите й отново се насочиха към онова отдалечено място, после се върнаха към него.

— Не се сещам за нищо. Нямаше никаква криза. Правеше онова, което прави обикновено.

— А какво е то?

Отново й бяха нужни секунда-две, за да формулира отговора си.

— Свързваше хората. Умееше много добре да работи с хора — направи тя жест към снимките на стената. — Сам виждате. Той искрено обичаше хората.

— А харесваше ли господин Гранат?

Въпросът я учуди:

— Така ми се струва. Обядваха заедно почти всеки месец. Защо? Да не би господин Гранат да е казал, че е имало някакъв проблем?

— Не. Каза, че са били приятели.

— Мисля, че наистина бяха.

— Въпреки конфликта за бизнеса с вдигането на автомобилите?

— Да — кимна тя. — Това не беше конфликт между тях двамата. Господин Гранат имаше своите клиенти, а господин Хановър — своите. Поддържаше подобни връзки с десетки хора.

— Но никога не ви е споменавал, че е бил притеснен заради клиентите на господин Гранат. Компанията „Тау/ Холд“?

— В какъв смисъл притеснен?

— Физически застрашен.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той не се чувстваше физически застрашен от никого. Познавахте ли го?

— Никога не съм го срещал, не.

Явно посрещна новината с известно разочарование:

— Беше добър човек.

— Разбирам, госпожо. Явно всички смятат така. — Глицки се облегна и преметна крак връз крак. — Познавахте ли добре госпожица Д’Амиен?

Челюстта на Чо се премести нагоре с около сантиметър, погледът й дойде на фокус.

— Немного добре, не. Не е редно да говоря лоши неща за нея. Тя явно правеше господин Хановър щастлив. И се държеше добре с мен.

— Но вие не й вярвахте?

Чо се поколеба:

— Нали знаете как някои хора просто изглеждат твърде симпатични? Все едно беше номер, който е усвоила. Може би просто се престараваше, защото искаше приятелите на господин Хановър да я харесват. А също и семейството му. Само че те никога нямаше да я харесат, независимо как се държи. Смятаха, че тя го преследва заради парите.

— И вие ли мислехте така?

Тя захапа бузата си:

— Както ви казах, не я познавах добре. Господин Хановър не мислеше така, а него не можеш да го заблудиш лесно. Може би е бил прав.

— Но вие не бяхте съгласна с него?

— Донякъде. Само че без реални основания. Просто усет.

— Обикновено усетът се основава на нещо.

— Просто ми се струваше пресметлива — въздъхна Чо. — Имах чувството, че не е… съвсем искрена. Сигурно ще поискате да ви дам пример.

— Ако можете — не искаше да я притиска Глицки.

— Ами… — направи пауза тя. — Добре. Когато Пол се запозна с нея, една от големите й прояви беше, че веднъж седмично ходеше доброволно в кухнята за бедни в Глайд Мемориъл.

— Добре.

— Разбира се, с това искаше да покаже, че има добро и щедро сърце, че е загрижена за съдбата на бездомниците, такива неща. Само че когато тя и Пол… когато тръгнаха заедно, това престана.

— Значи смятате, че е било предварително замислено, за да й придаде повече привлекателност?

— Не знам. Неприятно ми е да твърдя подобно нещо. Може би е била искрена и след това е била твърде заета с Пол. Но просто не ми се стори редно. Освен това тя наистина се появи незнайно откъде, а след това изведнъж се оказа, че ще се жени за него. Стори ми се доста бързо.

— Значи господин Хановър никога не е говорил с вас за нейния произход.

— Не много. Май е имала съпруг, който починал от рак преди около пет години…

— Знаете ли къде?

— Не, съжалявам. Дори не съм питала. Искала да започне живота си отначало и отдавна мечтаела да живее в Америка. В Сан Франциско. Затова дошла тук. — Чо въздъхна. — Нямаше нищо тайнствено. Тук имаше някои връзки с хора, с които се бе запознала в Европа, после срещна Пол и след това… е, знаете какво. Ако той не беше богат, никой нямаше да обърне внимание на тази история. Само че, той беше богат. — Макар че признанието явно й струваше много, жената сви рамене и каза: — Те просто се разбираха. Тя го правеше щастлив. Явно и той я правеше щастлива.

— Значи не се караха?

— Защо ме питате това?

— Защото се говори, че помежду им е имало известно напрежение. Може би заради цената на ремонта? Чух, че става дума за около един милион долара.

Чо си позволи лека и тъжна усмивка:

— Това ми каза и той, но го намираше за смешно.

— Смешно ли?

— За забавно. Искам да кажа, в крайна сметка той щеше да живее там. Парите бяха негови и ако тя ги бе похарчила, за да направи дома му по-хубав, нима имаше причина да се оплаква? — Чо се взря за миг в пространството пред себе си.

— Ако изобщо имаше някакво напрежение, то беше заради назначението.

— Заради назначението ли?

— Все още не се беше разчуло — кимна Чо, — но от администрацията се свързаха с него и му съобщиха, че са издигнали кандидатурата му за заместник-министър на вътрешните работи като награда за набирането на средства, което бе организирал за президента. Само че това никак не допадна на Миси. Не искаше да се мести във Вашингтон и отново да разтуря живота си особено след цялата работа, която беше свършила по къщата. — Лицето на Чо помръкна.

— Но дори и така да е, какво? Струва ми се, че прочетох, че става дума за убийство и за самоубийство. Дори и да са се карали, някой ги е убил. Така че какво значение има дали са се карали за нещо?

— Да, права сте, няма значение — каза Глицки. — Извинете, че ви отнех толкова много време. Просто се опитвам да проумея всичко това. Кой би могъл да желае смъртта му?

— Ами, не ми се иска да го кажа, но…

— Продължавайте.

— Просто… разговаряхте ли със семейството му? Те никак не бяха доволни от връзката му с Миси. И той не беше доволен от тях.

— Децата му ли имате предвид?

Тя кимна.

— Непрекъснато го тормозеха. Миси искала парите му. Той трябвало да внимава, да я накара да подпише предбрачно споразумение, говореха му лоши неща за нея. Той спомена, че може и да промени завещанието си преди сватбата, ако продължават в същия дух.

— Каза ли им това?

— Не знам. Да, струва ми се. Каза им — може би не го бе направил наистина, само ги предупреди.

В желанието си да бъде изчерпателен на тази ранна фаза на разследването Глицки имаше нужда от факти, въпреки че впоследствие те можеха да се окажат без връзка със случая. Затова в края на срещата си с Чо той установи, че преди Хановър да предаде в ръцете на Миси ремонта на къщата, той лично бе платил първите няколко сметки по време на фазата на проектирането. Компанията „Джеймс Леймар Констракшън“ фигурираше в телефонния указател, както и самият господин Леймар. Глицки позвъни и понеже човекът си беше вкъщи, този ден той успя да осъществи хеттрик.

Половин час по-късно спря пред доста голяма двуетажна къща с гипсова мазилка на Куинтара Стрийт, в жилищните авенюта на квартал Сънсет. Гол до кръста мъж работеше с дълги пластмасови тръби в канавката близо до къщата, а потният му широк гръб лъщеше на слънцето. Щом чу шума от колата на Глицки, той се изправи, изтупа ръцете си една в друга, след това ги избърса в джинсите си.

— Глицки?

— Да, господине.

Леймар беше едър, красив и оплешивяващ мъж с добре развити гърди, големи ръце и с татуировка на рамото, която представляваше сърце с надпис Маги. Примижа срещу слънцето, направи няколко крачки в разкопания си преден двор и подаде изцапаната си ръка.

— Джим Леймар. Приятно ми е.

— На мен също. Напоителна система ли монтирате?

— Да, знам, нелепо е, напи? — Той се обърна и изгледа канапите, които беше изкопал. — Като че ли най-мъгливото място в Америка се нуждае от допълнително напояване. Само че жена ми реши така бог знае по каква причина и това сложи точка по въпроса. — Той избърса челото си и остави мръсна следа. — Казахте, че искате да ме питате нещо за ремонта на Хановър?

— Ако нямате нищо против.

— Не, нямам нищо против, но направо ме боли сърцето, като си помисля колко работа хвърлихме в онази къща, а всичко стана на пепел. Мястото беше много хубаво. Хората също, разбира се. Истинска трагедия.

— Добре ли ги познавахте?

— Ами… бяха ми клиенти. И преди съм работил за него, ремонтирах му кухнята може би преди три години и всичко мина много добре. Така че отново ме потърси за работа.

— Само че този път работехте предимно с жената?

— Не просто предимно. Тя подписваше чековете, така че тя беше клиентът.

Глицки си отбеляза тази информация.

— Как се работеше с нея? — попита той.

— Не правеше никакви компромиси, но в поведението й нямаше нищо лично. Просто искаше нещата по определен начин и ако не ги направехме така, ни караше да ги повторим — чак до дъските на пода, ако се наложи. Предпочитам това пред някой, който седемнайсет пъти си променя мнението.

Нещо в думите на Леймар привлече вниманието на Глицки.

— Значи казвате, че не е правила много промени в хода на работата?

— Не. — Мъжът се замисли още малко. — Ако искате да видите, имам всички поръчки за промените…

— Няма нужда. Просто отнякъде чух, че е искала още и още.

— Не повече от всеки друг. И по-малко от някои хора. Не, всъщност просто направихме добър проект, запретнахме ръкави и го изпълнихме.

— Значи първоначалната сума беше около милион долара?

Леймар се изсмя високо:

— Един милион долара ли? Допускате ли, че работя поръчка за един милион долара и сам си поставям напоителната система? — Той поклати глава през смях. — Един милион долара. Мили боже! Един милион е брутният ми приход през най-добрата ми година. Брутният. Поръчката на Хановър беше хубава — направо страхотна, признавам, — само че струваше около петстотин хиляди, може би малко повече. И ние точно за толкова го изпълнихме. Приблизително. Къде сте чули, че е струвало един милион?

— От няколко места.

— Е, можете да отидете и да им кажете, че направо са откачили. Ако искате, ще ви покажа сметките си.

— Няма нужда — Глицки също избърса челото си. Слънцето печеше вече точно над главата му, температурата беше над двайсет и пет градуса, почти максималната за Сан Франциско. — Добре, да оставим въпроса с парите. Бих искал да елиминирам вероятността тя да е била мишената, а не той, затова се надявам да открия някой, който да я е познавал малко по-добре, да разбера дали е имала врагове.

— Които биха искали да я убият?

— Може би.

— Това би било твърде преувеличено — поклати глава мъжът. Позамисли се малко и каза: — Освен ако не е имала друг преди Хановър.

— Имате ли усещането, че е имало.

— Не. Просто тя беше… — погледна той през рамото си. — Не искам Маги да ме чуе, само че тя беше невероятно привлекателна жена. Хората от екипа ми се сменяха, за да работят в къщата и да могат да я видят. Ако е зарязала някой тип заради Хановър, мога да допусна той да е искал да си го върне и на двамата.

— Тя или Хановър споменавали ли са нещо, което да ви наведе на такава мисъл?

— Не. Не сме разговаряли на лични теми. Те ми бяха клиенти, това е. Не бяхме от една и съща социална среда. — Той посочи с жест наоколо: — Както вече сигурно сте се досетили.

Дизмъс Харди слезе по стълбите след необичайна за него дрямка в събота следобед и откри Ейб Глицки в кухнята си да помага на Винсънт да нареже зеленчуци върху една дъска на плота. Двамата работеха мълчаливо до бързо смаляващата се купчина домати, лук, чушки и бамя. Когато застана на вратата, Ейб Глицки погледна към него и каза достатъчно високо, за да го чуе:

— Ето го, Вин, ще ти кажа по-късно.

Харди се приближи към сина си и сложи ръка на рамото му.

— Казвал ли съм ти индианското име на чичо Ейб, Вин?

— Индианското му име ли?

— Танцуващият с вълци и други подобни, нали се сещаш, фраза, която запечатва най-характерното за един човек. Ейб е Хора, които не се смеят. Защо ли? Защото винаги е заобиколен от хора, които не се смеят. Само че все пак смятам проливането на истински сълзи за малко преувеличено.

— Заради лука е — обясни Винсънт.

— Всички така казват — каза Харди и метна парче домат в устата си. — Какво правите, момчета?

— Супа от бамя — обясни Вин. — Трябва ми за училище в понеделник и исках да пробвам.

Харди стисна рамото на сина си:

— Обичам това момче. Направи я люта.

— Мисля да се обадя на Трея и да поканя и нея — каза Глицки.

— Ще бъде чудесно, защото обичам жена ти дори повече, отколкото обичам теб, само че нали скоро ни бяхте на гости? Струва ми се, че беше вчера?

— Наистина беше вчера. Може би просто трябва да се пренесем у вас, понеже така и така прекарваме много време тук. Ще си спестим доста пари от наема. Освен това, Вин, ще натрупаш достатъчно опит с малки деца, който ще ти потрябва по-късно, когато имаш собствени деца.

— Аз няма да имам деца.

— Разбира се, че ще имаш.

— Не, няма. Аз ще бъда богат ерген.

— Благородно призвание — отбеляза Харди. — А как смяташ да забогатееш?

— С лотарията.

— От теб го е прихванал — стрелна Харди с поглед приятеля си. — Възрастните хора в тази къща не играят на лотарията. И знаеш ли защо? Защото ние умеем да работим с цифри, а лотарията е изпитание за хората, които не се справят с математиката. Струва ми се дори, че съм ти споменавал за това и преди.

— Не слушай баща си, Вин. През няколко седмици има печеливш от лотарията, така че имаш не по-лоши шансове от всички останали.

Харди изпепели Глицки с поглед и каза:

— Жал ми е за теб! — сетне погледна към сина си: — Имаш ли резервен план как да забогатееш?

— Ако нещата се закучат, винаги мога известно време да бъда кинозвезда.

— Ето това е то — гордо каза Глицки. — План Б е готов.

— Само че обикновено кинозвездите не се ли изключително привлекателни? — попита Харди.

Вин погледна Глицки и изсумтя театрално:

— Дълбоко ме нарани.

— Чух.

— Непрекъснато го прави. Не ми е останало никакво самоуважение.

Харди спря, както гризеше една червена чушка:

— Ще оживееш, обещавам ти. Дори не знаех думата самоуважение, когато бях дете.

— Това не са ли две думи? — попита Глицки.

— Сложна дума е — обясни Вини. — А татко не я е знаел като дете, защото думата е измислена едва през Ренесанса.

Харди прикова смразяващ поглед върху сина си, след това каза:

— Жалко, че индианското име на Ейб вече е заето. — След това насочи вниманието си към Глицки. — За момент коравосърдечно ще изоставя обсъждането на бъдещите планове на сина си за богатство и световна слава, за да те попитам какво всъщност търсиш тук?

Глицки остави ножа си на масата:

— Тази сутрин разговарях с Гранат за бизнеса с вдигането на автомобили. И понеже така и така бях наблизо, реших да се отбия, понеже снощи ми се стори, че това те заинтригува. Той твърди, че никой от познатите му не би си помислил дори да прибягва до насилствени методи, за да постигне деловите си цели. Мисля, че това бяха точните му думи.

— А ти какво очакваше? Да не искаш да ти каже, че разполагат с бойна група, която очиства онези, които се изпречат на пътя им. Въпреки това мисля, че теорията си я бива.

— Смятам да проведа няколко разговора с управителите на „Тау/Холд“ и да видя дали някой от тях няма да се притесни. А междувременно говорих и със секретарката на Хановър. Според нея е някой от семейството, който се притеснява да не изгуби наследството.

— Вече си имаш такъв човек. Как се казваше — снахата?

— Катрин Хановър, обаче аз не смятам така. Не допускам, че толкова открито би казала мотива си, ако е замесена. Въпреки това връзката със семейството е съвсем ясна. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

— Принципът на неопределеността?

— Какво?

— Най-интересното нещо. Принципът на неопределеността. Всъщност квантовата механика като цяло. Всичко в нея е ужасно интересно, обаче не съм сигурен, че разбирам по-голямата част.

Глицки отново взе ножа си, върна се до дъската за рязане и поклати глава:

— Защо разговаряш с баща си, Вини?

— Може би защото е толкова хубаво, когато разговорът свърши!

— Може би.

— Добре, добре — каза Харди. — Съжалявам, ако съм засегнал всички деликатни чувства в кухнята. Предавам се, Ейб. Кое е най-интересното нещо?

Той отново остави ножа си.

— Миси Д’Амиен не е похарчила един милион долара за ремонта на къщата.

Харди се облегна на плота и скръсти ръце:

— Малцина от нас го правят, Ейб. И защо това е толкова интересно?

— Защото всички, с които съм разговарял досега, го твърдяха. Секретарката на Хановър, снахата, Кунео. Споменаваха все тази цифра.

— И какво означава това?

— Ако е така, това означава, че са изчезнали половин милион долара.

— При кого са? Къде са отишли?

— Точно там е въпросът.

Бек членуваше в почетното общество в гимназията си, а едно от изискванията на организацията беше да се посещават общински извънучилищни мероприятия, в конкретния случай да се почистят някои градски паркове и други обществени места по линия на програмата за отстраняване на графити, започнала малко противоречиво.

Харди и Франи окачествиха като „характерна само за Сан Франциско особеност“ факта, че програмата създадена с цел да бъдат почистени част от най-неприличните рисунки, които скверняха почти всеки квадратен сантиметър от стените в някои квартали — бе обсъдена разпалено и почти бе отхвърлена в района на училището, понеже почистването представлявало потискане на артистичното себеизразяване на проблемните деца в града. Жителите на Сан Франциско и родителите, както и почти половината училищно настоятелство, се придържаха към убеждението, че пръскането на думи като „FUCK“ и други творчески епитети със спрей по билбордовете и по пейките на автобусните спирки и навсякъде другаде, където ти скимне, явно има терапевтичен ефект и се отразява добре на самоуважението на децата. Отново тази дума.

Все по-вбесена, Франи най-сетне се бе присъединила към дискусиите и в подкрепа на усилията на децата през последните няколко уикенда тя ходеше заедно с дъщеря си и нейните приятели, въоръжени с кофи и с почистващи препарати, и подпомагаше почистването. Току-що се бяха прибрали.

Момчетата все още приготвяха супата от бамя — Харди с току-що отворена бутилка бира до себе си белеше скариди над мивката, Глицки режеше френските наденички, а Винсънт махаше семето и кълцаше лютите червени чушлета.

— Какво готвите? — провикна се Ребека още от вратата. — Страхотно мирише! — Стъпките й се превърнаха в бяг по коридора и след минута тя влетя в кухнята. Последваха прегръдки. — Чичо Ейб! В два последователни дни! Здрасти, татко! Какво готвите, момчета? — Застана до печката с дървена лъжица в ръка. — Какво е това?

Вин се стрелна през стаята:

— Не, не, не, не! Никакво опитване! Това е вечерята, Франи се показа на няколко крачки зад дъщеря си.

Разчорлената й червена коса, която бе оставила да расте вече няколко месеца, се спускаше под раменете й, а страните й бяха зачервени, след като цял ден бе стояла на слънце. Беше облечена в къси панталонки с цвят каки и с розов потник, а зелените й очи искряха.

За миг Харди изпита толкова силна радост, че сякаш го прониза горещо острие в сърцето.

Слънцето се бе спуснало достатъчно ниско в късния следобед, проникваше през панорамния прозорец в предната част на къщата и по дюшемето в трапезарията се стелеше алено сияние, което се отразяваше нагоре и чак в кухнята. Зад гърба му прозорецът над мивката беше отворен и все още нетипично топлият за сезона вятър гъделичкаше тила му. Уханието на супата от бамя беше опияняващо, двете жени в семейството му се усмихваха и бяха толкова прелестни, че направо не му се вярваше, а синът му и най-добрият му приятел работеха заедно с него, за да приготвят нещо, което всички щяха да похапнат с удоволствие. Всичко, което му беше скъпо, бе близо до него, на сигурно място и защитено в тази стая и в този съвършен ден.

Затвори очи за миг под наплива на чувствата.

— Добре ли си, скъпи?

Франи бе застанала пред него, положила ръка на рамото му и с тревожно изражение на лицето.

Харди примигна няколко път, наведе се напред и бързо я целуна по челото. Моментът отлетя, незабелязан от всички останали — които все още се препираха заради супата, — но Франи му метна последен загрижен поглед, преди той да й каже:

— Всъщност съм твърде добре. Това е. Твърде добре.

Той я придърпа към себе си и я притисна, като си припомни думите от тоста на Ейб. Дано никога нищо не се променя.

Телефонът на плота до дъската за рязане на Винсънт иззвъня.

— Да си звъни — каза Харди. — Не искам да разговарям с никого.

Само че Винсънт вече беше грабнал слушалката още при първото иззвъняване и слушаше.

— Момент моля — каза той. — Да му кажа ли кой се обажда? — Той подаде телефона на баща си. — Катрин Хановър.

Глицки го изгледа сепнато. Харди отвърна на погледа му, сви рамене, пое слушалката и се обади.

(обратно)

12

— Дизмъс?

Стиснал слушалката, Харди се качваше по стълбите към спалнята си. Лицето му доби озадачено изражение, когато непознатата жена се обърна към него на малко име. Не се съмняваше, че тя е потенциален клиент, затова изобщо не се замисли за тази необичайна фамилиарност. Все пак в гласа му се долавяше въпросителна нотка:

— Да, Дизмъс Харди е на телефона.

Закова се на място по средата на стълбите.

— Катрин…?

— Хановър. В момента.

Харди установи, че не му хрумва какво да отговори. Няколкото секунди, преди отново да е в състояние да говори, му се сториха много дълго време.

— Катрин — каза той най-сетне. — Как си? — След това мъчително се напрегна да каже още нещо: — Как беше през цялото това време?

Чу гърлен смях, който отекна някъде дълбоко в съзнанието му.

— Имаш предвид последните трийсет и седем години? Добре, макар че, боя се, в момента не съм особено добре. Неприятно ми е, че се свързвам с теб при такива обстоятелства, но не знам на кого другиго да се обадя. През всичките години често си мислех дати звънна, но винаги си казвах, че може би просто ще се срещнем някъде случайно. Градът не е чак толкова голям.

— Да, така е. През цялото време ли живя тук?

— През повечето време. След колежа и след няколкото години в Бостън. Знам, че ти си живял тук. Четох за теб във вестника. — Чу я да въздиша. — Както и да е. Обаждам ти се, защото имам нужда от адвокат. Оказва се, че съм заподозряна по дело за убийство.

— Да, знам.

— Знаеш ли? Вече?

— Искам да кажа, че чух името Катрин Хановър, но не знаех, че става дума за теб. — Следващите думи му се изплъзнаха, преди да успее да ги улови: — Смятах, че никога няма да смениш името си.

— Не възнамерявах, но явно за Уил беше важно, затова когато ножът опря до кокал, просто зарязах възвишените си принципи и продадох предишните си феминистични убеждения. Ами ти? Нали никога нямаше да работиш на твърдо работно време?

— Туш. Предавам се.

— Няма нищо. Звучиш точно както преди.

— Ами… въпреки това съжалявам. Нямам представа защо стана така.

— Няма проблем, наистина. — Отново се разнесе странно мнемоничният гърлен смях. — Може би още се чувстваш виновен заради начина, по който ме заряза.

— Може би — каза той и додаде, отново без да се замисля: — Възможно е това да е причината. — Не беше сигурен какво точно казва, защото не бе мислил за нея от десет години.

Франи се появи под него на стълбите и със загрижено изражение го попита само с устни дали всичко е наред.

Харди кимна, усмихна се на жена си, след това се обърна и продължи да се качва по стълбите.

— И сега имаш неприятности?

— Така ми се струва. Тази сутрин идваха полицаи със заповед за обиск и претърсиха дома и колата ми.

Харди седна в креслото в спалнята си. Това беше нещо ново и новината все още не беше стигнала до ушите му. Ако вече бяха издействали заповед за обиск, случаят беше стигнал много по-далеч от случайно подозрение въз основа на евентуален мотив. Някой, въвлечен в разследването, вече се бе заел с доказателствата. И това със сигурност не беше Ейб, защото той щеше да му спомене за това снощи или долу само преди няколко минути. Оставаше да е Кунео и от тази мисъл стомахът на Харди се сви.

— Значи вече си разговаряла с полицията?

— Няколко пъти.

— Без адвокат?

— Не смятах, че ми трябва. Не знаех, че съм заподозряна. Първият път беше на мястото на пожара…

— Била си там?

— Да.

— Защо?

— Защото гореше къщата на свекъра ми, гледах репортажа по новините и отидох да видя какво става и дали не мога да помогна с нещо.

— И разговаря там с ченгетата?

— Да, с някой на име Кунео. И с инспектора по палежите. След това говорих и със заместник-началника Глицки. Само че те просто ме разпитваха за Пол. Свекъра ми. Пол Хановър.

— И това знам.

— Откъде знаеш?

— Случаят е много нашумял, Катрин. Всички в града знаят за него.

Гласът в телефонната слушалка прозвуча плахо:

— Така е, разбира се. Да не искаш да ми кажеш, че не е трябвало да говоря с полицията? Опитвах се да им съдействам.

Харди потърка челото си с една ръка и каза:

— Не. Добре е, че си им съдействала. Просто разсъждавам като полицай. Понякога е лош късмет да се говори пред полицията.

— Но аз не знаех, че съм заподозряна.

— Да, знам. Това най го обичат.

— Значи ме грози по-голяма опасност, отколкото си мислех?

Той не искаше тя да изпада в паника, затова съчини благородна лъжа:

— Може би не. Не знам. Какво търсиха в дома ти?

— Дрехите, с които бях облечена по време на пожара. Бяха в дрешника ми и в коша за пране, струва ми се.

— Значи все още не ги беше изпрала?

— Не, струва ми се. — След това попита с явно растящо безпокойство: — И това ли е проблем?

— Не знам дали „и“ това. Все още не знам какви са проблемите, Катрин. Какво направиха с дрехите?

— Отнесоха ги. Казаха, че ще ми ги върнат. Щели да ги изследват за… Не знам за какво. За нещо си.

— Взеха ли още нещо.

Мълчание.

— Катрин?

Сега вече ясно долови напрежението в гласа й:

— Някакви влакна от мокета в багажника ми. Там имаше разлят бензин. Виж, преди няколко седмици помогнах на една жена, на която й беше свършил бензинът…

— Катрин?

По линията се разнесе ридание.

Харди се поспря, за да вдигне капака и да разбърка супата, след това застана на входа на трапезарията. Глицки седеше на масата и явно нямаше нищо против да изчака Харди да приключи деловия си разговор, като прекара времето с Франи, която си беше наляла чаша шардоне. Децата не се виждаха никъде. Харди застана на входа на трапезарията, пъхнал ръце в джобовете си, облегнат на рамката.

— Е, Ейб, значи тази сутрин си претърсил дома й и не си ми споменал за това, защото…?

— За какво говориш? — свъси се Глицки.

— Говоря за заповедта за обиск на дрехите на Катрин Хановър и за колата и. Намерили са бензин в багажника й.

— Кой? Аз не съм… — той млъкна. — Кунео. Защо не ми е…

Харди знаеше отговора.

— Първо, защото не е искал да се намесваш, а сега доказва и че не е имало нужда да се намесваш. Иска сам да извърши ареста.

— Но… — започна да заеква Глицки, — ние не сме…

— Явно него това не го интересува. Той си има заподозрян и бърза.

Глицки стисна устни, белегът му релефно се открои, а сините му очи станаха сурови и безизразни.

— Арестувана ли е?

— Не още. Явно. Само че всеки момент и това може да стане.

— Тя ли го каза?

— В момента е изпаднала в паника. Не знам какво може да направи.

— Значи иска ти да я представляваш? — попита Глицки.

— Затова се обади.

— И ти мъдро й предложи да се обърне към някой друг, нали?

— Не точно — дълбоко си пое дъх Харди.

— Защо да го прави, Ейб? — попита Франи.

Глицки погледна към нея над масата:

— Защото съпругът ти не иска да има нищо общо с Катрин Хановър. — След това се обърна отново към Харди: — Прав ли съм?

Преди Харди да успее да отговори, Франи попита:

— Защо не?

— Заради Дан Кунео, затова. Той вече свързва двама ни с Диз в мислите си. А сега, ако Диз се набърка в този случай… — Изведнъж той рязко извърна глава: — Какво означава „не точно“, Диз? Това наистина не е добра идея.

— Така е, знам, обаче има и други съображения.

— Например?

— Например това, че я познавам. — Погледът му се насочи към Франи: — Катрин Хановър е Катрин Ръск.

— А коя е Катрин Ръск? — попита Глицки.

— Първата му приятелка — опита се да се усмихне смело Франи, обаче не се получи много.

— Ами радвам се за нея, обаче в момента не тя е неговото момиче, а ти. — После отново погледна към Дизмъс. — Кажи й.

Харди на свой ред се усмихна уморено:

— Сигурен съм, че тя го знае, но за протокола — той се приближи зад гърба на Франи и я целуна по главата — ти все още си моето момиче.

Тя потупа ръката му върху рамото си:

— Много се радвам.

— Добре, това го изяснихме — обади се Глицки. — Сега трябва да изоставиш Катрин.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Хубаво. За малко да се притесня.

— Е, не искам да ви притеснявам повече, и двамата — стисна той отново рамото на Франи, — само че мисля да се срещна с нея тази вечер. Тя има нужда от помощ, при това веднага. — Харди седна до Франи. — Тя е съсипана, мила. Разплака се по телефона. Не знаела на кого другиго да се обади. Трябва да се срещна с нея само този път. Беше отчаяна.

— Не е нужно да ходиш ти — каза Глицки. — Изпрати някой от питомците си.

— Опитвал ли си се да намериш някой питомец в събота вечер, Ейб? Освен това тя потърси мен. Може би ще успея да я поуспокоя. Познавам я.

— Познавал си я преди — скастри го Ейб. — Вече не я познаваш. — След това се обърна към Франи: — Ти му кажи. Той е глупак.

— Той сам взема решения, Ейб. Сигурно си го забелязал.

Харди я целуна по бузата и се изправи.

— Съжалявам. Знам, че е събота вечер, но тя наистина е в тежко състояние, Фран. Няма да се бавя.

Тя го потупа по ръката:

— Ще се справя. И бездруго щяхме да вегетираме с някой филм.

Глицки също се изправи:

— Не допускай да те наеме.

— Това не влиза в плана. Ще я успокоя, ще й дам някои съвети как да прекара уикенда, като например да не разговаря повече с ченгета, след това ще преценим какво е положението.

Харди нямаше как да не забележи, че изминалите години не са се отразили особено на Катрин. Когато я видя, първата му реакция беше да си помисли, че това наистина не е честно. Тя поддържаше тялото си в страхотна форма, лицето й, което винаги бе било най-красивото нещо в нея, бе станало още по-интересно и привлекателно, отколкото, когато бяха на осемнайсет години. Няколкото бръчки около очите й придаваха опитен вид, веселост и може би известна мъдрост. Гладката кожа, решителната брадичка, добре очертаните скули и волевият нос правеха лицето й желано за корицата на което и да е списание. Изглеждаше на възрастта на Франи, но той знаеше, че е с дванайсет години по-голяма от нея.

Катрин отвори вратата и той трябваше да си наложи да не направи коментар за това колко е привлекателна — коментар, който макар и верен, щеше да бъде неуместен.

Освен това не беше сама.

— Това е съпругът ми Уил, синът ни Сол, Поли и Хедър. Това е господин Харди. — Тя обясни на децата: — Той ще ми бъде адвокат известно време, докато се изясни цялата тази работа с полицията. Надявам се да не отнеме много време.

Едва пристъпил прага, Харди се оказа притиснат, изправен пред две от характерните й черти, които внезапно си спомни, че бяха станали причина за раздялата им преди толкова много време. Първата се прояви чрез присъствието на семейството й. По телефона Харди бе останал с почти твърдото убеждение, че Катрин е сама у дома и е изпаднала в паника. Че няма към кого да се обърне, със сигурност не и към съпруга и към най-близките членове на семейството си. А ето че сега я заварваше едва ли не в обятията им и Харди се почувства донякъде засегнат, че е бил принуден да зареже собственото си семейство в събота вечерта, защото е смятал, че става дума за спешен случай, когато всъщност Катрин просто се бе държала твърде театрално и бе пропуснала да каже цялата истина — лъжата на страхливеца.

А и това, че побърза веднага да съобщи, че той е адвокатът й. Много добре си спомняше — тя и преди правеше предположения и прибързани изводи, защото беше убедена, че хората биха искали да направят съответното нещо заради нея, каквото и да е. А тя беше толкова желана, че това обикновено бе вярно. Да правиш каквото иска тя, вместо каквото искаш самият ти беше малка цена, за да бъдеш с нея, защото с Катрин животът беше толкова хубав!

„Нямаше да ходим на мача, Дизмъс. Казах, че бих искала да отида на кино. Просто предположих, че…“

Освен това той не й беше казал, че ще стане неин адвокат, макар че тя очевидно бе допуснала точно това. Защо да не стане? Всъщност съвсем съзнателно бе избегнал да направи подобно встъпление или да обещае нещо такова.

Само че Поли изчурулика и прогони мислите му:

— Наистина ли си бил гадже на мама?

Харди отби атаката:

— Много отдавна в училище. Бяхме добри приятели. — Погледна към нея за потвърждение, че това е и нейната версия за събитията и получи в отговор съвсем леко кимване.

След това съпругът й Уил пристъпи към него и се ръкува.

— Благодаря ви, че наминахте. След обиска тази сутрин не знаехме какво да правим. Очевидно нещата са се задълбочили повече, отколкото предполагахме, но как е възможно да смятат, че Катрин… — той поклати глава и рязко замълча.

Уил притежаваше една-две степени над конвенционалната хубост. Загорял и стегнат, той имаше момчешко лице. Ръкостискането му не бе силно, а усмивката му оставяше странно впечатление за отчужденост, дори за неудобство.

— Но вие сте по-добре запознат с всичко това от нас — заключи той.

Харди се възползва от възможността да изясни нещата:

— Наистина не знам много повече от онова, което прочетох във вестниците. След като ми разкажете, ще трябва да преценим колко сериозно е положението. Може би изобщо няма да имате нужда от адвокат.

Само че Катрин не възнамеряваше да го остави да се измъкне:

— Не, имам нужда от адвокат, Дизмъс. Сигурна съм. След тази сутрин… Обискът беше толкова странен, в известен смисъл. Този инспектор Кунео сигурно си мисли…

Уил поклати глава и се обади малко остро:

— Хайде да не започваме оттам. Не знаем какво си мисли. Няма да намери нищо по дрехите на Катрин, но ако намери…

Катрин се обърна към него:

— Нищо няма да намери, Уил. Чисто и просто ме тормози.

— Кой? Кунео ли? — наложи се да попита Харди.

— Кой друг? — кимна тя. — Само че не стой на вратата. Заповядай, Дизмъс. Просто не мога да мисля. Това разстрои всички ни.

— Не те виня. Наистина е тревожно. — Той погледна към събралите се деца. — А вие как сте? Държите ли се?

— Мама не е убила дядо — каза Сол.

— Не — отвърна Харди. — Сигурен съм в това.

— Пълни глупости!

— Сол! — Само че укорът на Катрин изобщо не беше строг. — Господин Харди е тук, защото знае, че не бих могла да извърша нищо подобно. Затова му се обадих. И точно затова трябва да поговорим.

— Мама е права, деца — обади се Уил. — Разговорът е между възрастни. Ще бъдем отпред, ако ви трябваме.

Това не допадна особено на Сол, но момичетата си тръгнаха без всякакво колебание, затова след малко момчето стори същото. Харди се възползва от момента, за да огледа стаята, а след това погледна към Катрин.

— Е, поне не са обърнали къщата с главата надолу.

— Не, всичко беше горе — каза Уил.

Тонът на Катрин не търпеше възражение:

— Мисля, че той попита мен, Уил, ако нямаш нищо против.

— Не — намеси се Харди, — няма нищо.

Съпругът и съпругата си размениха сурови погледи.

— Права е — каза Уил. — Всъщност проблемът е неин. Най-добре ще е двамата да се оправите.

С тези думи и той излезе.

Харди и Катрин останаха в дневната, седнали един срещу друг до камината. За момент двамата приковаха очи един върху друг. Катрин си пое дъх и направи пореден опит да се усмихне.

— Не знам откъде да започна — каза тя най-накрая, — освен дати кажа, че…

— Чакай, Катрин — каза Харди, — моля те. Един момент. — Сега, когато бяха останали насаме, той възнамеряваше да изясни нещата. — Дойдох тук, за да поговорим, понеже ми се стори, че си в беда и спешно се нуждаеш от правен съвет. Готов съм да ти дам такъв съвет, безплатно и без нищо в замяна, защото ми се струва, че те познавам, а и заради миналото ни.

Тя като че ли потисна развеселеността си.

— Наистина говориш като адвокат.

— Защото наистина съм адвокат, Катрин. Не знам дали изобщо ще има съдебно дело, още по-малко дали съм готов да го поема. Ако открият някакво доказателство и ти наистина станеш заподозряна…

Тя поклати глава и го възпря.

— Въпросът не е в доказателствата, Дизмъс, а в инспектор Кунео.

— Как така?

— Вбесих го и сега той иска да ми покаже, че това няма да ми се размине.

— С какво го вбеси?

Час по-късно Харди узна цялата история от гледна точка на Катрин — както можеше да я сглоби тя. Беше убедена, че обвинението й в сексуален тормоз от страна на Кунео лежи в основата на всичко случило се досега, и зае позицията, че обискът не е бил толкова за търсене на доказателства, колкото полицейско размахване на пръст. Нямаше никаква представа какво значение може да имат дрехите й. Охотно призна загрижеността си за бъдещото финансово състояние на семейството, особено ако Пол и Миси се бяха оженили, разказа му и за разговора си с Глицки. Накрая бяха изчерпали всички въпроси, които повдигна тя, и решиха да си починат.

Без да е взел съзнателно решение, през този час Харди задаваше въпроси и се държеше най-общо така, все едно вече е поел случая.

В кухнята тя направи кана безкофеиново кафе и отиде до масата в къта за закуска. Харди седна на пейката и отпи от кафето си, докато тя се настаняваше на един стол.

— Толкова е странно — тихо каза Катрин. — Според теб колко пъти сме седели така или у вас, или у нас, пили сме кафе и сме си писали домашните, докато навън е било тъмно?

— Много. Не съм сигурен, че си спомням много за домашните.

— Не. Винаги преди това си пишехме домашните. — Харди усети как това „преди“ увисна във въздуха помежду им. Тя продължи: — Такова беше правилото. Не помниш ли? Бяхме сериозни ученици.

— Така ли?

— Чуй се само? Та ти имаше само шестици.

— Имах и няколко петици — сви рамене Харди. — Особено в колежа. Само че изразходвах енергията си не за оценките.

— Знам. Помня къде изразходваше енергията си.

Устните на Харди потръпнаха, той я стрелна с поглед, след това отмести очи.

— Бяха хубави времена. — Поднесе чашата към устните си и отпи. — Знаеш ли, че в момента дъщеря ми е на твоите години тогава? Как е възможно?

— Как се казва?

— Ребека.

— Харесвам това име. Има ли си приятел?

— Ходят от две години. Казва се Дарън. Свястно хлапе.

— Сериозно ли ходят?

— Вероятно. Поне така казват — нали знаеш, първа любов.

— Циничен си.

— Не е така. Те просто още нищо не знаят.

— Като нас ли?

— Да, и ние нищо не знаехме.

— Мислех си, че знаем — зачегърта тя с нокът по масата. — Мислех си, че сме наясно с всичко.

— Може би за теб е било така. За мен не беше.

— Според мен и за теб беше. Дори тогава. Винаги си се чувствал добре в кожата си, толкова целеустремен.

— Целеустремен — изсумтя той. — Напоследък тази дума не се употребява често. След като съм бил толкова целеустремен, как стана така, че изведнъж се разпаднах?

— Например, защото родителите ти загинаха в самолетна катастрофа? Не смяташ ли, че такова събитие може да промени живота на човека?

— Сигурно е било така.

— Сигурно ли?

— Ами — тихо каза Харди и сви рамене, — както и да е. Във всеки случай съжалявам. Държах се ужасно с теб.

— Всъщност не е така. Просто ме заряза.

Само че това бе единственият възможен начин за Харди. Използва смъртта на родителите си като извинение, за да се помири с чувството си за вина, задето иска да сложи край на връзката си с Катрин. Опитваше се да подреди живота си и нямаше време за връзка, особено за толкова взискателна връзка като тяхната. Истината бе, че просто му бе омръзнало от целия драматизъм, от нарцисизма, от изпуснатите думи. (Никога не съм казвала, че няма да се срещам с друг, когато отидеш в колежа.) Само че знаеше и това, че ако отново допусне присъствието й, физическата връзка помежду им ще бъде причина за слабостта му. Затова той просто излезе от живота й, без да каже нито дума. Обръщайки поглед назад, съзнаваше, че е трябвало да я изостави, за да стане това, което бе в момента, което трябваше да бъде.

Но сега се опита да успокои съвестта си с думите:

— След тригодишна връзка един свестен човек може би не трябва да напуска партньора си без никакво обяснение.

— Може би понякога свестният човек просто има нужда от това. Може би изпитва необходимост от нещо друго.

— И все пак.

Катрин се пресегна през масата и за малко докосна ръката му.

— Добре — меко каза тя, — държа се ужасно. Но сега си тук, защото ти се обадих и казах, че имам нужда от теб. Да приемем, че сме квит.

— Така да бъде — кимна Харди. Остави чашата си на масата и извади от куфарчето си тесте жълти листове и няколко писалки. — Сега, с риск да наруша новото и трудно постигнато равновесие помежду ни, трябва да ти задам още няколко въпроса.

Тя отдалечи стола си от масата, кръстоса крака и стисна чашата с кафе в скута си. Носеше къси панталонки, които подчертаваха хубавите й крака, и червеникавооранжев пуловер без ръкави.

— Това означава ли, че ще ми бъдеш адвокат?

— Все още не — каза той. — Може изобщо да не стана, ако не те обвинят. Но и в двата случая трябва най-напред да го обсъдя със съпругата си. Това е семейно правило. Делата за убийство се отразяват тежко на семейството.

Катрин се облегна и скръсти ръце:

— Ти наистина си се променил, знаеш ли?

— С повечето хора става така, Катрин.

— Не знам доколко аз съм се променила.

— Обзалагам се, че е повече, отколкото смяташ. Имаш семейство, а появят ли се децата, целият свят се променя.

— С децата да. — Харди забеляза, че тя пропусна да спомене Уил, и се запита какво ли означава това в настоящия контекст, само че сега не беше моментът да пита. — Но да допуснем, че съпругата ти…

— Франи.

— Добре. Ако Франи се съгласи и ако наистина стана заподозряна…

— Твърде много „ако“, Катрин — поклати глава Харди. — Да бъдем конкретни. Защо отиде да посетиш свекъра си през онзи ден?

— Вече ти казах. Притеснявах се за парите за колежа на децата.

— Сигурен съм, но защо точно този ден? Имаше ли някаква промяна? Пол и Миси да са преместили по-напред датата на сватбата си или нещо такова?

Тя разклати чашата, преди да го погледне:

— Може би просто нещата се трупаха и изведнъж ми се е приискало да бъда сигурна. И…

— И в момента пробваш как ми звучи този отговор?

Тонът му — неочаквано остър — я стресна. Стрелна го с поглед и бързо си пое дъх.

— Не, не, не правя нищо такова.

— Значи нямаше никаква причина? Нищо, което да отличава деня от всички останали?

— Например?

— Ами например фактът, че съпругът ти не е в града — сниши глас Харди.

— Той беше заминал на риболов на юг.

— Така ми каза и по телефона по-рано. Може би ти е останало малко повече време, за да се замислиш над въпроса с парите.

— Точно така.

— И изведнъж ти се прииска да узнаеш какви са плановете на Пол?

— Да — вирна брадичката си тя. — Не ми ли вярваш?

— Просто ти задавам въпроси и слушам как ми отговаряш, Катрин. Какви са отношенията ти със съпруга ти?

— Нормални. — Отбранителността й вече се долавяше безпогрешно. — Всичко е наред.

— И нямате проблеми?

Пауза и след това:

— Всички имат проблеми, Дизмъс. Никой не е съвършен.

— Не съм твърдял подобно нещо. Просто питах за теб и Уил.

Погледът й се плъзна към вратата, след това право към лицето на Харди.

— Не сме много добре.

Той се приведе към нея и каза едва чуто:

— Катрин, все още никой не те е обвинил. Може би изобщо няма да го направят. Освен това сигурно си напълно, истински невинна…

— Невинна съм. Не съм направила…

Той вдигна ръка:

— Само че ако те арестуват, ако се стигне до процес заради тези убийства, няма да имаш никакви тайни. Всичко излиза наяве. А да те изненадат в съдебната зала е възможно най-лошото нещо, което можеш да си представиш. — Той отпи от кафето си. Когато отново заговори, тонът му беше по-мек: — Но, както казах, все още няма никакви обвинения. Тази вечер само разглеждаме някои възможни непредвидени случаи. Засега ще оставим въпроса за двама ви с Уил. Да поговорим за Пол Хановър. Знаеше ли, че той е имал пистолет?

— Разбира се. Всички знаехме.

— А къде го държи?

— В тайник в таблата на леглото си.

— Зареден?

— Да. Споменавал го е неведнъж през годините. Много обичаше да дразни дъщерите си, понеже те смятат, че оръжията са опасни.

— И имат право — отбеляза Харди. — Но ти знаеше къде Пол държи пистолета си, така ли? Хората знаят това и биха го заявили в съда?

— Не беше семейна тайна.

— Значи става дума за членовете на семейството?

— Да.

— Смяташ ли, че ще свидетелстват срещу теб, ако се стигне дотам?

Въпросът очевидно я изненада. Тя огледа познатата обстановка в кухнята си, сякаш внезапно виждаше всичко в различна светлина.

— Ами не. Мери няма да го направи, струва ми се. Доста сме близки. Не мога да си представя, че Бет или дори Тереза…

— Кои са Бет и Тереза?

— По-голямата сестра на Уил и свекърва ми. Не са най-любимите ми хора и вероятно чувството е взаимно, само че какво толкова, че съм знаела къде Пол е държал оръжието си? Те също знаеха.

Харди престана да си води записки и вдигна глава:

— Обаче те не са били в дома му няколко часа, преди да го застрелят. Нали така?

— Не, не са били там. Искам да кажа, не знам със сигурност, но…

— Не се притеснявай за това — махна с ръка той. — Ако нямат алиби, полицията скоро ще го узнае. Сещаш ли се за някой друг?

— Кой например?

— Не знам. Каза, че Мери не би свидетелствала против теб. Останах с впечатлението, че се канеше да кажеш, че Бет или Тереза биха могли да го направят.

— Не съм казала подобно нещо!

— Да, знам, че не си.

— Не се и канех да го кажа!

— Добре.

Той изчака тя да овладее чувствата си.

— Тук не става въпрос за семейството — каза тя най-сетне. — Става въпрос за Кунео.

— Не е така — възрази Харди, — всичко има значение. — Харди се приведе леко напред и каза тихо и донякъде напрегнато: — Може би не искаш да говориш за това сега, но всички останали от семейството ти имат същия мотив като теб и ако някой от тях не те харесва и ти бъдеш обвинена, те може да се окажат в изключително изгодна позиция да ти навредят и в същото време да защитят себе си. Ако причината за всичко са парите на Пол, както ми се струва, значи става дума и за техните пари. Ясно?

— Добре. Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш. Нормално е да се опитваш да защитиш семейството си. Всъщност ако не го беше направила — подсмихна се той, — щях да си помисля, че има нещо съмнително.

Лекото разведряване й помогна да се поотпусне.

— Значи не мога да спечеля, каквото и да се случи?

— В основни линии е така. Но в момента се нуждая само от обща информация. — Харди се облегна: — Струва ми се, че бяхме стигнали до Тереза.

Раменете на Катрин се попрегърбиха. Харди скришом погледна часовника си — десет без четвърт — и си даде сметка, че разговорът им скоро трябва да приключи. Ако разследването наистина стигнеше до нея и ако той поемеше случая, щяха да разполагат с цялото време на света. Само че вече бяха започнали да обсъждат отношенията й със свекърва й и той искаше да чуе какво още има да му казва.

— Тя не ме одобрява и никога не ме е одобрявала.

— Защо?

— Де да знаех. Опитах се да бъда добра съпруга и майка и дори снаха, но тя е… Ами тя е жена с много труден характер. Има непоклатима представа какви трябва да бъдат жените, а аз просто не съм такава.

— И каква е тази представа?

— Ами, първо, според нея жената трябва да работи. Тя работи. Бет и Мери също работят. — Катрин замълча и поклати глава: — Само че това не е точно така, защото когато двамата с Уил се запознахме, аз работех, а тогава тя бе още по-отрицателно настроена към мен, отколкото е сега, колкото и да е трудно да си го представиш. — Отново въздъхна. — Просто не бях достатъчно добра за момчето й.

— Това трябва да е Уил.

— Златното момче — кимна тя. — Той би трябвало да се ожени за някоя с повече… не знам какво… амбиция. За жена, която би го стимулирала повече, за да разгърне истинските си възможности. А аз просто съм го обременила с едно семейство и съм си останала у дома, вместо да нося доходи вкъщи, затова той е бил принуден непрекъснато да се бори, за да свързва двата края. И точно затова не е успял да постигне същия успех като баща си.

— И за това си виновна ти?

— Абсолютно. Че как иначе? Защо изобщо ме питаш? Не може да е виновен Уил, така че кой остава? — Катрин внезапно погледна към вратата на кухнята, изправи се, затвори я и се върна на мястото си. Страните й бяха пламнали. — Само че най-голямата веселба започна, когато се родиха децата. Аз, разбира се, се оказах ужасна майка. Първо съм ги била разглезила, след това пък съм се държала твърде строго с тях. Първо съм им прощавала всичко, след това пък не съм ги оставяла да се забавляват. Не съм ги хранела както трябва, обличала съм ги ужасно. Съсипвала съм момичетата, защото не съм им давала пример като силна и работеща жена. Съсипвала съм и Сол, защото съм била прекалено мека с него. Освен в случаите, когато съм била твърде сурова и съм наранявала чувствителното му сърце. — Тя отметна назад косата от челото си и си пое въздух. — Е, започна да се получава, нали така?

— Всичко е наред.

— Знам, знам. — Катрин направи пауза. — Както и да е, накрая вече стана нетърпимо — тогава Сол беше на около пет години — и аз заявих на Тереза, че не искам да идва повече. Беше безмилостна и настройваше децата против мен. Убедих Уил да се съгласи. И знаеш ли какво направи тя тогава?

— Какво?

— Подаде молба в съда за правото си като баба да ги вижда. Срещу нас! По онова време двамата с Пол вече бяха разведени и в живота й беше останала единствено работата и внуците й. Просто прекали. Боже, какво време беше само!

— И какво се случи?

— Накрая Пол се намеси и ни накара да седнем и да се споразумеем. Нали Тереза не искала да раздели семейството? Нали не искала децата да не познават единствената си баба? В крайна сметка решихме, че тя може да идва да ги посещава разумно често, стига да престане да ме критикува, особено пред децата.

— И какъв беше резултатът.

— Учудващо добър. Макар че според мен тя все още смята, че и осемте й внучета са само нейна отговорност, защото нито едно от семействата не се е справило толкова добре, колкото Пол. Непрекъснато ни проверява колко сме спестили за обучението им в колеж и дали правим вноските за жилищата им. Авансови вноски! Обожавам тази дума! — Последна въздишка и сетне тя извинително сви рамене: — Както и да е, Тереза си е такава.

— Очарователно. — Харди отново погледна часовника си, след това погледна към нея. — Искаш ли да спрем? Доста неща изяснихме. Как се чувстваш?

Внезапно появилото се на лицето й топло изражение изцяло я преобрази:

— Знаеш ли, всъщност наистина съм добре. — Помълча и попита: — Не ти ли се струва някак невероятно, че седим тук и правим това?

— Честно казано, да — усмихна й се той.

— Добре, значи не съм само аз. Може би в крайна сметка наистина не си се променил чак толкова.

— Освен във всяка фибра на тялото си.

— Е, да, това е така, разбира се. Живот.

— Живот — повтори той и помежду им се възцари кратко мълчание.

Тя се пресегна и стисна ръката му:

— Много се радвам, че ти се обадих.

Той кимна, издиша леко и почука с писалката си по листовете:

— Така. Да поговорим за случилото се, след като си тръгна от къщата на Пол онази вечер.

— Добре. Какво те интересува?

— Всичко, като се започне от това колко е бил часът.

Тя се облегна назад и облегна лакти върху масата.

— Малко след четири, сигурно към четири и половина.

— И какво направи? След като си тръгна.

Срещна погледа му, бързо отмести очи и преглътна. Замълча за миг.

— Дойдох си у дома, Дизмъс. Право тук.

Харди внезапно си припомни за времето, когато тя бе излизала с друг младеж. Беше го погледнала право в очите и дори бе преглътнала по същия начин, когато бе отрекла — а след това бе му признала всичко и го бе помолила за прошка.

Очакваше едва ли не и сега реакцията й да бъда същата, докато я чакаше да отрече тази очевидна лъжа. Само че този път тя запази самообладание и срещна погледа му. Той си отбеляза наум да се върне отново на въпроса къде е била, след като си е тръгнала от дома на Пол, и продължи да разпитва:

— Децата бяха ли тук, когато се прибра? — колебливо й се усмихна той. — Наистина се надявам да ми отговориш утвърдително на този въпрос.

— Иска ми се да можех, но не бяха тук.

Отговорът никак не допадна на Харди и сигурно си бе проличало, защото тя побърза да обясни:

— Мога да ти покажа на календара си. Няма нищо страшно. В сряда всички имат по нещо в училище поне до пет или шест часа. Сол свири с групата. Поли участва в училищната пиеса, а Хедър прави годишника. Тя му е редактор. И понеже всички знаехме, че вечерта Уил вече ще е заминал, аз им казах, че може тази вечер да не готвя, а да наваксам със сметките. Затова им предложих да се срещнат в училище и да отидат някъде да хапнат пица.

— Така ли са направили?

— Да, допускам. Не съм ги питала.

Харди си пое дъх:

— Значи ти си била сама у дома, занимавала си се със сметките и си гледала телевизия, докато не си видяла пожара по новините?

— Точно така — приведе се тя напред. — Не бях там, в къщата на Пол, Диз. Бях си тук. Цялата вечер, преди да изляза.

— Добре, макар че не би било зле да можехме да го докажем. Обади ли се на някого? Да си излязла да вземеш малко захар назаем?

За малко лицето й светна:

— Обадих се на Мери, снаха ми. Исках да й предам какво ми е казал Пол.

— Това е добре. Към колко часа?

— Веднага щом се прибрах. Трябваше да споделя с някого.

— Добре, ами по-късно?

— Кога например?

— Към пет, шест, седем?

Тя поклати глава:

— Просто си стоях тук, размотавах се, хапнах нещо. Някой от съседите може да ме е видял да се прибирам или пък да е забелязал колата на алеята.

— Това би помогнало, но да не се надяваме много. — Позамисли се и каза: — Значи всъщност нямаш алиби.

— Гледах телевизия. Имам сателитна чиния. Може би има начин да се докаже, че съм я използвала.

Харди си отбеляза и реши да изостави тази тема, за да се заеме с друга, която можеше да се окаже още по-опасна.

— Добре, Катрин. Сега това наистина няма да ти хареса. По някакъв начин да си съблазнявала инспектор Кунео?

Тя здраво стисна челюсти:

— Не, не съм.

— Защото той ще каже, че си го направила.

— Така и допускам.

— Но ти не си направила нищо, което той би могъл да сметне за някаква сексуална покана?

— Дизмъс, моля те!

Той вдигна ръце.

— Трябваше да попитам. Няма да е много забавно, ако той разполага с нещо, което би могъл да пусне на евентуален процес.

— Хайде да не споменаваме повече думата процес, става ли? — Поклати глава. — Не, нямаше нищо такова.

— Защото от това, което чух тази вечер, той не разполага с почти никакви улики. Освен ако не намери по дрехите ти неща като следи от барут или бензин, което няма да стане, нали?

— Не.

— Добре тогава. Значи най-вероятно се случва точно онова, което ти каза. Че той е научил за обвинението ти в сексуален тормоз и…

— Но аз не съм пускала оплакване! Не съм предприемала никакви мерки.

— Напротив, казала си на шефа му. Кунео ми се струва истински негодник, че дори и по-лошо. Затова сега си е издействал заповедта за обиск само за да те тормози и да ти покаже, че макар да си го прескочила, той не е отстранен от случая, че все още има власт и че е най-добре да не предприемаш нищо против него.

Тя дълго размишлява над думите му.

— Е, в известен смисъл новината е добра, предполагам — каза тя. — Това означава, че те всъщност не смятат, че съм убила Пол. Просто са ми бесни.

— Може и така да е — съгласи се Харди, — обаче не подценявай вбесените ченгета, защото те могат ужасно да ти вгорчат живота.

— Добре, вече няма да говоря за тормоз. Той ще види, че съм го разбрала и ще ме остави на мира.

— Да се надяваме — каза Харди, — да се надяваме.

(обратно)

13

Малко след девет часа сутринта на следващия ден семейството на Глицки в разширен състав седеше на слънце на една от шестте маси на открито на тротоара пред „Лио Бийнс енд Лийвс“ — съществуващо от трийсет години кафене и магазинче за деликатеси в най-високата точка на Филмор Стрийт, точно преди да започне стръмно да се спуска към пристаните. Ейб и Трея си бяха поделили киш с пушена сьомга и пиеха чай, докато Рейчъл блажено си похапваше печена кифличка и парче филе от сьомга, седнала на коленете на дядо си Нат, който се опитваше да държи лекция на сина си:

— Ейбрахам, чуй се какво казваш и ще получиш отговора. Ти си заместник-началник на инспекторите. Този негодник Кунео е само инспектор, което го прави твой подчинен. Прав ли съм?

— Формално погледнато.

Нат бе близо осемдесетгодишен, но умът му беше достатъчно остър, че вече да е решил тазсутрешната кръстословица в неделния брой на „Ню Йорк Таймс“. Той погледна заговорнически към Трея:

— Ще ми вика „формално“. — След това се обърна към Ейб.

— Какво му е формалното. Просто му отнеми случая.

— И как да го направя, татко?

— Не знаеш ли как? По-висок си по чин и кметицата е на твоя страна. Просто го направи.

— И защо? Защото не го харесвам?

— Има и по-лоши варианти, уверявам те — сви рамене старецът. — Ако нищо друго не успее…

Трея се намеси в защита на съпруга си:

— Но Ейб не може да го направи без причина, Нат. Трябва да го обвини във възпрепятстване на работата или дори в неподчинение…

— Или в онази сексуална история. Какво ще кажете за това?

— И това не може, ако няма доказателства — каза тя.

— А понеже нашата свидетелка — да не кажа заподозряна — отказа да подаде оплакване, доказателства най-вероятно няма да има — обясни Глицки. Все си залък от киша и го прокара с глътка чай. — Както и да е, дори да изтъкна някаква причина и да го изгоня от разследването, той просто ще се оплаче на полицейския профсъюз и най-вероятно ще спечели, защото случаят първоначално е бил възложен на него, а аз съм се намесил. Така ще сметне профсъюзът, гарантирам ти. Имаме едно свястно ченге, което си гледа работата, спазва правилата и внезапно се появява голямата клечка, несъмнено с политически мотиви… — Сви рамене. — Нали разбираш накъде ще се обърнат нещата.

— Но това няма никакъв смисъл — каза Нат.

— Добре, а ти какво смяташ? — попита Трея.

— Точно това. Всичко е наопаки.

— Татко, изоставаш от времето. Вече е старомодно нещата да имат смисъл. Градът има по-неотложни проблеми от това да се тревожи кое е смислено.

Нат отново се обърна към сина си:

— Значи твърдиш, че трябва да работиш с него? С този Кунео?

— Не, не съвсем. Вече опитах, а той явно не прие.

— И какво ти остава? Да се откажеш от случая?

— И това не мога да направя.

— Тогава?

— Ще играя неговата игра.

— А тя каква е?

— Да не обръщаш внимание на другия. Ще си върша моята работа. Събирам доказателства, проследявам улики. Разследвам. Може да открия нещо, което съм пропуснал.

— Няма да се учудя, ако той напълно е оплескал нещата — каза Трея.

Глицки отпи от чая си и кимна:

— Това ще ми дойде добре и никак не би ме учудило. Само че той очевидно е успял да си издейства заповед за обиск, значи е разполагал с достатъчно улики, за да убеди съдията. Във всеки случай, той се опитва да ме отстрани, действа бързо и вероятно необмислено и е възможно доказателствата да не подкрепят теорията му. Доколкото ми е известно, не подозира за „Тау/Холд“ и за другите дела на Хановър. Дори за останалите членове на семейството. Има твърде много неща, а Кунео разглежда само една част от тях, при това тя просто сама му се е натикала в ръцете. Обикновено нещата не се получават така.

Глицки за пръв път посещаваше резиденцията на кмета — четириетажна къща от кафяв камък в характерен за източното крайбрежие стил, на няколко пресечки от хребета на Ноб Хил, близо до катедралата и до хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“.

Беше позвънил на Кейти Уест и я бе попитал дали може да се отбие за няколко минути, затова тя го очакваше и лично му отвори вратата. Носеше бледожълта делова блуза, пола от стилен кафеникав туид и ниски обувки и Глицки остана с впечатлението, че сигурно се кани след малко да излезе на някоя от безбройните срещи, от които се състоеше животът й. След като го поздрави сърдечно, тя го поведе през къщата навън към приятна градина и вътрешен двор с червени тухли, в който имаше кръгла маса и чадър, малък фонтан, който бълбукаше от една добре поддържана цветна леха, басейн с топла вода и голямо зидано барбекю. Околните къщи, които бяха високи колкото къщата на кметицата, придаваха на мястото изискано усещане за уединение, а една просека през съседните задни дворове пускаше слънчевите лъчи.

Кметицата зае стола до масата и направи знак на Глицки да последва примера й, което той едва успя да направи, преди тя да грейне в професионална усмивка и да подхване:

— Трябва да ти призная, Ейб, че съм учудена и впечатлена, че ми се обаждаш в неделя сутринта. Не си ли почиваш?

— Ами, изникнаха някои неща. — Той започна с Кунео, с обвинението на Катрин Хановър в сексуален тормоз, със заповедта за обиск. Когато приключи, Уест се наведе към него по характерния си отривист начин, със скръстени крака и със здраво стиснати в скута ръце.

— Защо тази жена не е подала оплакване? Смяташ ли, че той наистина я е тормозил?

— Няма откъде да знам. Известно е, че той и в други случаи е правил аванси на свидетелки, но това не е доказателство, че се случило и сега.

Тя наклони глава на една страна:

— Не е ли?

— За жалост, формално погледнато, не е.

— Смешна работа. Подобна история на мен ми се струва доста… убедителна.

Глицки си позволи бледа усмивка.

— Само че онази жена Хановър няма да подаде оплакване, така че няма смисъл да го обсъждаме. Аз се старая да не се намесвам в разследването му, ако той е тръгнал по някаква следа. Точно това дойдох да обсъдим.

— И как го постигаш?

— По много начини всъщност. Затягането на обръча около един заподозрян е внимателно оркестриран балет и аз не искам да плаша свидетелите на Кунео, ако вече ги е накарал да проговорят.

— Значи всъщност ми казваш, че той те е изключил от разследването.

Той кимна.

— Разбира се, аз мога да се поразсмърдя, да се възползвам от чина си и всякакви подобни щуротии. Само че така само ще спра разследването. — Глицки сви рамене. — Напълно възможно е тя да го е извършила и той да я е спипал, което искаше и самата ти. Въпросът ми е обаче колко силен натиск искаш да окажа, за да остана в разследването?

Уест се намръщи и задраска с пръсти по плата на полата си:

— Просто искам да съм сигурна.

Глицки леко премести стола си под сянката на чадъра, след това отново седна небрежно, макар изобщо да не се чувстваше така. Време беше да накара кметицата да свали картите.

— Искаш ли отново да ми кажеш защо? Истинската причина?

Тя вирна брадичка и примигна бързо три-четири пъти.

— Какво имаш предвид?

Той задържа погледа й.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид, Кейти — нарочно използва Глицки малкото й име.

Тя се извърна и погледна в празното пространство над рамото му.

— Не, не знам. Наистина.

— Добре, може би ще мога да ти помогна. — Глицки заговори тихо с безизразно лице: — Страхуваш се, че смъртта на Пол Хановър може да е била предупреждение за теб. И ако е така, не искаш да го разтълкуваш погрешно.

Тя остана съвършено неподвижно на мястото си доста време, след това напрежението я напусна и тя почти се усмихна:

— Франк Батист беше прав — наистина си те бива. — Пое си въздух. — Започна веднага след като бях избрана, с Харлан.

Не се налагаше да обяснява на Глицки кого има предвид. Харлан Фиск беше племенникът й — едро, често пъти добродушно и изключително политическо животно, което известно време работеше като инспектор под ръководството на Глицки в отдел „Убийства“. В момента беше един от единайсетимата градски контрольори.

— Харлан свързан ли е с това?

— Не. Поне не пряко. Обаче когато „Тау/Холд“ видяха накъде духа вятърът с мен, те му предложиха работа. Директор по сигурността.

Глицки за малко да се разсмее, само дето не намираше това за смешно.

— Защото е бил ченге ли?

— Отчасти. Най-вече. Мисля, че понеже сме роднини и понеже те смятаха, че той ще ми повлияе.

— Какво точно прави директорът по сигурността на „Тау/ Холд“?

Въпросът му накара кметицата да се усмихне със стиснати устни.

— На теория координира редовните общински служители и наетите униформени, които охраняват паркингите. На практика не е бог знае какво, обаче въпреки това заплащането е много добро. — Усмивката й беше изчезнала. — В случай че се питаш, сто и четирийсет хиляди долара. Беше си чист подкуп — продължи Уест. — Харлан директно им отказа и заяви, че не иска да има нищо общо с това.

— И те са отишли при Хановър?

Тя кимна.

— Той, вече говоря за Пол, ми каза, че е получил заплахи, само че не им отдава голямо значение. Вървели заедно с бизнеса. Случвало се непрекъснато и нямало за какво да се тревожи. Но когато… — тя притихна и замълча. — Не знам как да се справя с това, Ейб. Съжалявам. Не исках да играя двулично или лицемерно с теб. Обаче не знаех какво да правя и все още не знам. Истината е, че се страхувам. А ти си наясно, че един кмет — особено ако е жена — не бива да показва страх. Може да бъде користен, дребнав, егоистичен, арогантен и какво ли още не, но не бива да се страхува.

— Можеше направо да ме помолиш — кратко каза Глицки.

— Не знаех как да го направя. Ти си известен с това, че нямаш политически пристрастия, и аз не исках да те въвличам в нищо такова. — Тя вдигна ръка: — Не те лаская. Изобщо не би се захванал с тази работа, ако знаеше, че е свързано с политика. Ако за теб е някаква утеха, самата аз не знаех какво точно очаквам от теб.

Той се поколеба, след това каза:

— Трябва да знаеш, че вече разговарях с Нилс Гранат.

Тя едва прикри потръпването си дори в топлата сутрин.

— Всичко е толкова мъгляво. От една страна, не мога да си представя, че наистина е възможно някой да убие такъв прекрасен човек като Пол заради някаква делова сделка. От друга страна, ако са способни да направят това…

Глицки вече беше изразходвал много време и енергия за това, и все тласкан от фалшиви преструвки, затова изпита студен гняв. Търпението му — което не беше много и в най-добрия случай — се бе изчерпило. Не беше в настроение за предположенията й и я сряза:

— Извинявай, обаче какво точно искаш да направя сега? Това е въпросът. Да оставя всичко на Кунео?

Тя вдигна поглед и бързо си пое дъх:

— Това е второто нещо.

— Кое?

— Инспектор Кунео. Нали помниш за онзи пост за сто и четирийсет хиляди долара в „Тау/Холд“, за който ти казах?

Почти неспособен да повярва онова, което чуваше, Глицки примижа на слънцето.

— Кунео се стреми към него — каза той и гласът му проехтя кухо в ушите му.

Раменете на Уест увиснаха.

— Това са много повече пари, отколкото печелят ченгетата — дори инспекторите. Когато Харлан отказа поста, се разнесе мълвата за работата и няколко полицаи кандидатстваха. Виждала съм списъка, Кунео е един от тях. Разбира се, няма да има работа за никого, ако „Бейшор“ получат договора, но…

— Но Кунео въпреки това няма да ги разследва за тези убийства, каквото и да се случи. Това имаш предвид.

— Точно така.

— Значи искаш да продължа да разследвам?

— Според мен само така ще се доберем до истината, не си ли съгласен?

— Освен ако тя не излезе наяве по време на процеса.

— На кой процес?

— На Катрин Хановър.

Уест отново въздъхна:

— Не смятам, че ще се стигне дотам, Ейб. Със сигурност няма, ако е невинна.

— Защо със сигурност?

Помисли си, че учуденото изражение на Уест е като реклама на Мастър кард — изключително забавно.

— Ще открият истината, преди да стигнат чак дотам, сигурна съм.

Нямаше смисъл да спори. Глицки се изправи.

— Ами ако не стане така? — попита той.

Уест също се изправи, направи крачка към него и сложи ръка върху неговата.

— Каквото и да успееш да направиш, Ейб, наистина ще ти бъда много признателна, ако останеш в разследването — каза тя твърде двусмислено, макар и да не беше умишлено.

Той преглътна първите си три отговора, до един неуместни. В крайна сметка това беше политическият лидер на Сан Франциско. Успя някак да се сбогува с нея учтиво. Неволно, ако изобщо нещо е наистина неволно, думите му прозвучаха толкова двусмислено, колкото и нейните:

— Ще видя какво мога да направя.

Снимката на Катрин Хановър, която Кунео беше направил, когато тя бе излязла да вземе вестника си в събота сутринта, се оказа доста добра. Беше използвал 35-милиметров фотоапарат „Канон“ с превъзходен обектив и хубав цветен филм, освен това беше направил седем снимки една след друга, а след това ги бе извадил в голям формат. На тази, която най-много му допадаше, тя гледаше право към него и той се питаше дали наистина не го е забелязала, но пълното й смайване, когато почука на вратата й петнайсет минути след това със заповедта за обиск, бе напълно неподправено. Тя нямаше ни най-малка представа.

Снимките му харесваха не просто защото тя изглеждаше изключително добре — това не го учудваше, понеже Катрин Хановър като че ли ставаше все по-привлекателна при всяка следваща тяхна среща. Другата причина бе, че ъгълът на перспективата бе много близък до този на снимката на Миси Д’Амиен във вестника, която той показваше на свидетелите. А и не само това, косата на Миси бе вдигната на елегантен кок, а Катрин явно току-що си бе взела душ и косата й бе увита с хавлия. Така че очертанията на двете лица се виждаха съвсем ясно. Най-голямата разлика беше, че Миси се усмихва на някакво парти, а изражението на Катрин беше затворено. Беше едва ли не намръщена.

Когато сложи двете снимки една до друга, се потвърди онова, което бе забелязал, още първия път, когато бе видял снимката на Миси. Двете жени не си приличаха точно като близначки, но приликата беше ясно изразена. Спокойно можеха да бъдат сестри. И двете имаха високо и широко чело, волева брадичка и нос, добре очертани скули. Косата около челото и на двете бе израснала почти по еднакъв начин.

Около обяд Максин и Джоузеф Уилис седяха заедно с Кунео, този път в задната част на къщата си, на силната светлина в кухнята. Мълчаливо разглеждаха двете снимки, поставени една до друга. След около половин минута Максин вдигна глава и каза на Кунео:

— Клатите масата, инспекторе. Ако сте нетърпелив, защо не се поразходите малко, докато ние разглеждаме снимките.

Проблемът с разпознаването и разногласията между двамата съпрузи по въпроса седяха на масата заедно с тях като неканени гости. Кунео беше склонен да им даде колкото време искат, обаче му беше трудно да не се движи, докато ги чака. След като Максин го заговори, той помоли за чаша вода, затова се оказа до мивката, когато Джоузеф се обърна на стола си и каза:

— Ако се наложи да се закълна, щях да кажа, че е била Миси.

Не това се надяваше да чуе Кунео, но сега Максин — отначало толкова сигурна, че жената, която бе видяла, е била Миси — енергично клатеше глава.

— Не сте ли съгласна, госпожо Уилис? — попита Кунео. Беше се върнал на масата с чашата с вода и дърпаше стола си.

Тя посочи с показалец към цветната снимка на Катрин:

— Сигурна съм, че съм виждала тази жена и преди! Погледни Джоузеф!

Дребничкият мъж отново придърпа снимката точно пред себе си и се вгледа в нея. Джоузеф явно не искаше повече да обсъжда въпроса със съпругата си. Сега пък тя твърдеше — нали така?, — че миналата сряда не е била Миси Д’Амиен. Нещо повече, че жената, която и двамата са видели, е жената от другата снимка.

Дълбоко в сърцето си Джоузеф всъщност изобщо не беше сигурен, че е била която и да е от жените. Честно казано, той изобщо не бе гледал внимателно лицето на жената. Беше допуснал, че е привлекателната му съседка, на чиято походка често се бе възхищавал, само че този път вниманието му бе привлечено по-скоро от пищната гръд на жената. Този факт, а не лицето й, бе причината за съмненията му, че жената е била Миси Д’Амиен. Беше му се сторила по-пищна. Що се отнася до лицето, не беше сигурен, че изобщо е погледнал към него.

Сега вдигна поглед към Кунео.

— Ще оставя съпругата си да се произнесе по въпроса, инспекторе. Тя много добре знае кого е видяла. Ако каже, че миналата сряда сме видели жената на цветната снимка, значи е било така.

Както му бяха казали, Джефи от бензиностанцията на „Валеро“ работеше в неделя и обслужваше касата. Кунео си бе взел поука от срещата си със семейство Уилис и този път беше донесъл със себе си само снимката на Катрин Хановър.

Не се наложи Джефи да я разглежда дълго:

— Аха, тя е — каза той.

Трея Глицки влезе в дневната от задната част на къщата и се облегна на рамката на вратата на кухнята:

— Така, легна си.

След като най-сетне бе намерил време да прехвърли неделния брой на „Кроникъл“, Глицки бе седнал странично на кожения диван до предния им прозорец и го бе отворил, за да влезе чист въздух. Беше ранен следобед и върху него струеше слънчева светлина. Тонът на съпругата му издаваше тревога, затова Глицки остави вестника и понечи да стане.

— Добре ли си?

Тя кимна уморено, след това леко повдигна ръка, за да му каже да не става.

— Слава богу, че все още спи следобед.

— Чух какво ми каза, обаче не изглеждаш добре.

— И не се чувствам съвсем добре. — Трея затвори очи за момент. — Знам, че е необичайно, обаче имаш ли нещо против да си полегна за малко? Не искам да се тревожиш, но като че ли някой просто ме е изключил от контакта. Не знам какво става.

— Досещам се.

— Бременността ли? Така ли мислиш?

— Съвсем нормално е, нали? — сви рамене той.

Тя въздъхна дълбоко, а цялото й тяло издаваше умората й.

— Не и за мен. Никога не ми е прилошавало сутрин или нещо подобно с Рейни и с Рейчъл. С нито една от двете.

— Значи този път е различно. Върви да спиш — изопна пръст към нея той.

Главата й клюмна и тя въздъхна, но не помръдна.

— Събуди ме, когато тя се разбуди.

— Не ти обещавам. Искаш ли да те занеса?

— Не. Просто ще полегна за мъничко.

— Добре, върви.

Той стана и се приближи до нея. Тя стоеше със затворени очи, почти спеше права. Той я прегърна и я придърпа от прага.

— Съжалявам — промърмори тя. — Толкова съм изморена.

Пет минути по-късно вече лежеше завита в затъмнената им спалня. Глицки затвори вратата към коридора и се върна в дневната. Там направи няколко крачки към вестника си, обаче спря, все едно някаква физическа сила пречеше на движенията му. Застана в средата на стаята, отпуснал ръце от двете си страни. Затвори очи, изпусна въздух и си даде сметка, че е задържал дъха си. Не долавяше никакъв шум, дори от улицата през отворения прозорец. Отново си пое дълбоко дъх. И пак. Затвори очи.

Мина може би минута. В къщата цареше характерния за неделя следобед покой.

Когато отвори очи, огреният от слънцето квадрат се бе уголемил и сега покриваше целия диван и няколко сантиметра от пода. Даде си сметка, че колкото и да бе нетипично за Сан Франциско, в стаята е необичайно горещо. Отвори входната врата, за да стане малко течение, след това се приближи към хладилника, извади бутилка студен чай и изпи половината на един дъх.

Стаята на синовете му, докато живееха при тях, се намираше в дъното на коридора, от другата страна на къщата спрямо собствената му спалня. Сега стаята на най-малкия му син Оръл бе станала спалня на Рейчъл и застанал пред вратата, Глицки внимателно завъртя топката и се надвеси над леглото й — всъщност детско креватче с вдигната преграда. Тя спеше здрав сън, изтегната по гръб, дишаше равномерно и дълбоко и той просто не устоя на изкушението да сложи длан върху гърдите й. Тя не помръдна. Усети как нещо вибрира на колана му, някой го търсеше по пейджъра. Не разпозна номера веднага и отначало понечи да го пренебрегне, да дочете неделния вестник и може би да подремне като всички останали.

Само че вместо това отиде в кухнята, взе слушалката на стенния телефон и набра изписания номер.

— Ало.

— Обажда се Ейб Глицки. Търсихте ме по пейджъра. Кой е?

— Дан Кунео. Трябва да поговорим за Катрин Хановър.

Помощник-прокурорът Крис Роузън нямаше нищо против да го търсят по работа у дома в неделя вечер, още по-малко, ако го безпокоеше инспектор от отдел „Убийства“ във връзка с голямо дело. Живееше в малка едноетажна самостоятелна вила в жилищните постройки в Емървил, от другата страна на залива на Сан Франциско, на не повече от десетина километра от къщата на Кунео в Аламеда. Дългият ден на инспектора в града беше приключил и двамата мъже бяха решили да се срещнат в бара на „Спенгърс Фиш Грото“, близо до магистралата в Бъркли.

Пристигнаха почти едновременно. Докато си поръчат напитките — мястото беше претъпкано и отне известно време, — Кунео беше успял да му разкаже за последното развитие на събитията. Трима свидетели категорично бяха разпознали по снимката Катрин Хановър като жената, която, първо, беше купила бензин от бензиностанцията „Валеро“ в туба и второ, бе излязла от къщата на Хановър половин час преди пожара. Кунео беше занесъл пробата от мокета от багажника на колата на Катрин Хановър направо на инспектор Арни Бекер, тъй като в полицейската лаборатория вероятно нямаше да могат да я обработят по-рано от седмица. Бекер имаше свободен достъп до спектрометрите на пожарната и бе установил, че бензинът в багажника й наистина е „Валеро“, същият като този, който бе предизвикал пожара. Той лично бе обработил панталона й и макар да не бе открил следи от кръв, беше оставил дрехите в полицейската лаборатория и се надяваше там да намерят нещо важно.

Докато Кунео говореше, Роузън мълчаливо отпиваше от скоча си. Когато Кунео свърши, той направи знак на сервитьорката да им донесе по още едно питие и каза:

— Не ме разбирай погрешно, Дан. Нищо не искам повече, отколкото да напреднем по този случай, само че трябва да признаеш, че не разполагаш с много доказателства.

Кунео беше подготвен за това:

— Не съм и очаквал много. Пожарът е унищожил всичко. Само че тя отрича да е била близо до дома на Хановър, а един от свидетелите ми твърди обратното. В същия ден е купила бензина от близката бензиностанция. Направила го е, Крис, кълна се в бога.

— Не казвам, че не ти вярвам. — Прокурорът постави чашата си в средата на салфетката. — Последния път ти спомена за някакъв мотив, но не говорихме подробно.

Отне малко време, докато Кунео му разказа всичко. Освен че сутринта бе работил за издаването на заповедта за обиск и по разпознаването от страна на свидетелите, през последните два дни той бе разговарял с всички останали членове на семейството на Пол Хановър освен със съпруга на Катрин и бе установил, че те до един са много разтревожени от евентуалната промяна на наследниците.

Онова, по което Катрин се отличаваше от другите роднини, бе, че онзи ден бе ходила в дома на Пол, за да „изяснят нещата“.

— Това бяха собствените й думи от първата нощ, когато разговарях с нея на мястото на пожара — „да изясним нещата“. Една от сестрите и свекървата са я чули да казва същото. А сега знаем, че е била в къщата не само следобеда, както признава, а и по-късно, непосредствено преди пожара.

— Някой да я е виждал да влиза вътре с тубата с бензин?

— Не още, не.

— Или да върви с нея?

— Оставила я е в къщата. Арни Бекер донесе в участъка тубата и други неща от къщата.

Една от най-досадните, но и най-важните задачи на инспекторите по палежите бе след потушаването на пожара да пресеят пепелта и развалините в радиус от метър, метър и половина около трупа и да сортират всичко — изгорели и почти унищожени останки от мебели, подове, стени, дрехи, уреди, дреболии, бижута, — докато не идентифицират всеки предмет дори да е с големината на главичката на кибритена клечка, за да проверят дали няма отношение към разследването им.

— Няма отпечатъци, ако на това си се надявал.

— Надявах се — намръщи се Роузън. — Нещо друго?

— Да. В деня след пожара, след като бяхме разговаряли на самото място…

— Чакай малко. Тя е била там по време на пожара? Не разбирам.

— Тогава разговарях с нея за пръв път.

— Добре, продължавай.

— Каза ми — тогава, по време на пожара, — че е чула кавга между Пол и Миси, опитваше се да подготви почвата за историята с убийството и самоубийството. На следващия ден отидох в дома й, но тя вече знаеше, че сме изключили тази възможност. Не само това, заяви, че с нещата, които ми е разказала, уличава себе си и че го съзнава. И знаеш ли какво е направила?

— Кажи ми.

— Обадила се е на Глицки — нали го познаваш, заместник-началника — и му се оплакала, че съм упражнил сексуален тормоз. — Той вдигна ръка: — Отговорът е „не“, ни най-малко. Само че казала на Глицки, че не иска повече да разговаря с мен.

— Какво й е отговорил Глицки, след като е спрял да се смее?

— Чакай, сега стигаме до най-хубавата част. — Питиетата им пристигнаха и двамата мъже вдигнаха чашите си. — Глицки дойде при мен и ми каза, че отсега нататък ще работи по случая заедно с мен…

— Лично ли?

— Лично. Кметицата го помолила.

Кунео успя да привлече цялото внимание на Роузън.

— Какво? Защо?

Кимване:

— Озадачен си, нали? Каза ми, че отсега нататък той ще разпитва Катрин Хановър. Опитвал се да ме предпази от обвинението в сексуален тормоз.

— Значи тя е подала оплакване?

— Смешното е, че е решила да не го прави. — Кунео отново отпи от чашата си. — Чакай, нататък е още по-забавно. Така Глицки и Кейти Уест се оказват по някакъв начин свързани с Катрин Хановър и аз започнах да се чудя. Опитаха се да ме отстранят, когато тя привлече вниманието ми. Дойдох при теб в петък, взех заповед за обиск и започнах да ровя малко. И накрая, преди няколко часа, се обадих на Глицки, за да го държа в течение, както ме помоли. Разказах му с какво разполагам — за скапания бензин, за мотива, за двете положителни разпознавания, затова, че Катрин е излъгала кога и къде е била. Тя е човекът. Казах му, че трябва да ти го съобщим и да я изправим пред голямото жури, преда да изфиряса от града.

— И той какво отговори?

— Каза, че не е добра идея. Било твърде прибързано. Нямали сме никакви доказателства, все още имало много въпроси. Не трябвало да правим прибързани заключения. Освен това, трябвало да знаем, че — и това е любимият ми момент…

— Кое?

— Тя си била наела адвокат. Познаваш ли Дизмъс Харди?

— По име.

— Знаеш ли какво? Той е приятел на Глицки. Двамата заедно са били ченгета. — Кунео допи питието си и се облегна доволен, като барабанеше с пръсти в такт с оркестъра. — Знаеш ли, Крис, тук не става въпрос само за хубав случай на двойно убийство. Тук става дума за огромен заговор между тези приятелчета, който стига чак до кметицата. В града се вихрят политически игри и тези са затънали до гуша в тях. Искаш ли да ти кажа мнението си? Само между нас. Нещата не започват с Хановър. Бас ловя, че започват още когато беше убит Бари Джърсън.

— Имаш предвид лейтенант Джърсън?

— Предишният ми шеф, да. Страхотен човек.

— Мислех, че е загинал в някаква престрелка. Като че ли беше свързано с някакви руски банди.

— Може би. Те искат версията да е такава. Само че цялата бъркотия не беше разследвана, поне не внимателно. Ето ти един интересен факт — един от типовете, които загинаха при престрелката заедно с Джърсън, се казваше Джон Холидей и по онова време го издирвахме за убийство. Познай кой му беше адвокат?

— Сигурно Харди.

Кунео оформи пистолет с пръстите си, насочи го към Роузън и дръпна спусъка:

— Двамата с Глицки се занимаваха със случая на този Холидей. Грозна история, Крис.

— Какво общо има с това Катрин Хановър? Или с Пол?

— Все още не знам, обаче едно ти казвам — тя го е убила. — Вдигна чашата си и я изпи до дъно. Наведе се напред с блеснали очи: — Това е най-голямото дело, в което ще участваш, затова трябва да закопчаем тази проклета жена, преди всичко да отиде на вятъра. Защото, повярвай ми, тези хора могат да го направят.

(обратно)

14

Веднага щом децата на Харди тръгнаха на училище в понеделник сутринта, двамата с Франи изключиха телефона, изключиха и мобилните си телефони и се оттеглиха горе в спалнята си.

Час по-късно Харди се качи по стълбите с две чаши горещо кафе.

— Струва ми се, че не е много разумно човек да носи горещо кафе, когато е гол — отбеляза той.

— Който не рискува, не печели — отбеляза Франи. — Освен това моментът е много подходящ човек да си пофантазира малко. Как го обслужва гол роб и други подобни.

— На вашите услуги, госпожо — поклони се от кръста той. Подаде й чашата, изтегна се до нея и се зави. — Робът от фантазиите ти прилича ли на мен?

— Че на кого другиго да прилича?

— Не знам. Може би на Брад Пит. Кой беше този новият тип, по когото си пада Ребека?

— Орландо Блум?

— Да, той.

— Не е толкова нов, но защо ми е да искам когото и да е от двамата?

— Нали говорим за фантазии? Твоят средностатистически адвокат на петдесет и няколко години не е особено подходящ обект на фантазиите.

— Кой говори за средностатистически работи? — Тя отметна завивката и го огледа от глава до пети. — Да, за мен ставаш. Всъщност тъкмо го доказа. А и кафето е прекрасно, благодаря. Брад или Орландо сигурно щяха да го изгорят или нещо подобно. — Отпи още една глътка. — Като стана дума за фантазии…

— Какво?

Тя го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Не ми ги продавай тия“.

— Реши ли вече какво ще правиш с Катрин?

— Първо, не Катрин е моята фантазия, а ти.

— Добре, но все пак трябва да ми го кажеш.

— Не трябва да казвам нищо подобно.

— Само че аз току-що го направих, така че ако не сториш същото, здравата ще загазиш.

— Това не означава, че не си го мисля. Наистина. Не мислиш ли, че това си е истинска фантазия? Понеделник сутринта и ние сме сами у дома. Крадем от работното си време, за да се любим? Знаеш ли какво бихме направили допреди няколко години, за да си осигурим такъв момент?

— Сигурно бихме убили някое малко сладко пухкаво животинче.

— Най-малко.

— Обаче още не си ми казал за Катрин.

— Защото, честно казано, не съм решил. Главното е, че според мен няма да повдигнат обвинения срещу нея. Кунео просто се опитва да я сплаши.

— Но ако го направят?

— Да я обвинят ли? — обърна се той към нея. — Няма да поема случая, ако това ще те притесни.

— Не става дума само за мен. Цялата тази работа с Кунео. Знам, че Ейб определено се притеснява…

— Само че на Ейб притеснението му е хоби.

— Добре, обаче този път си има причина. Кунео може да предизвика огромно объркване и за двама ви. Ако нещо за онзи ден излезе наяве…

— Всъщност това е една от причините лошата ми половинка всъщност да се надява те наистина да повдигнат обвинения срещу нея и да се опитат да водят делото с тези глупави доказателства.

— И каква е причината?

— Кунео. Ако не попадне на златна мина — например кръвта на Хановър по дрехите на Катрин, — той прибързва и няма почти никакви шансове да спечели. Ейб твърди, че той е немарлив следовател. И това е вярно. Зависи колко бързо или свободно реши да играе, но ако имам възможност да го извикам на свидетелското място, ще поставя под сериозно съмнение благонадеждността му като полицай. Достатъчно, за да може никой да не иска да гони Михаля, като преследва мен или Ейб само защото Кунео казва така. Направо очаквам с нетърпение подобно възможност.

Франи отпи от кафето си и каза:

— Ако й откажеш, колко ще струва това на фирмата?

Харди се позамисли:

— Шумен процес за убийство? От триста до петстотин хиляди, а може би повече. Плюс може би някои допълнителни облаги.

— Значи би искал да се заемеш?

— Този въпрос все още не стои. Може би изобщо няма да се стигне до там. Но всъщност, както ти казах, ако за теб е проблем…

— Значи съм неуверена кучка.

— Ни най-малко. Съвсем нормално е да се чувстваш несигурна. Двамата с Катрин ходихме няколко години. Това е доста време. Очевидно, както ти казах, все още нещо ни свързва. Винаги ще ни свързва.

— И тя все още е привлекателна. — Това не беше въпрос.

Той кимна:

— Изглежда много добре. Само че знаеш ли, тази сутрин вече обсъдихме въпроса с фантазиите. Ти си моя и аз съм твой. Това е.

— Да, обаче ти се удава случай, в който можеш да помогнеш на човек, който ти е близък и когото смяташ за невинен, да спечелиш половин милион долара или повече от сделката и в същото време ще съсипеш професионално човек, който се опитва да навреди на теб и на Ейб. Как мога да те помоля да не се заемеш със случая?

Харди остави чашата си, пресегна се и придърпа жена си към себе си.

— Просто трябва да кажеш: „Диз, бих предпочела някой друг да се заеме с това дело“.

— Няма да го направя.

— Е, ти решаваш, Флейвършам. — Харди цитира любима на семейството реплика от филмчето на Дисни „Великият мишок детектив“. — Аз също все още не съм взел решение.

— Не можеш да й откажеш, ако се нуждае от теб.

— Някой друг би могъл да я защитава.

— Но дали толкова добре като теб?

— Ами…

— Между нас казано — прекъсна го Франи и добави: — малко е страшничко.

Непосредствено до главното фоайе в кантората на Харди на Сътър Стрийт се намираше заседателната зала, която наричаха Солариума. Тя беше пълна с пищна зеленина — каучукови дървета, папрат и какво ли още не. Един от съдружниците дори беше донесъл подобно на секвоя дърво в огромна саксия. Стеблото му беше трийсетина сантиметра в диаметър, а клоните му стигаха до стъкления покрив.

След като двамата с Франи продължиха сутрешната си любовна среща с ранен обяд в „Петит Робер“, все още с изключени телефони, Харди седеше на един от шестнайсетте стола около огромната махагонова маса в средата на стаята. При пристигането му в кантората го чакаха три спешни обаждания от Катрин Хановър — първото беше, когато от полицията я бяха посетили рано сутринта, за да й връчат призовка да се яви да даде показания утре пред голямото жури, което решава дали да се уважи искането за откриване на съдебно дело; втори път, когато Кунео беше дошъл лично, за да й връчи втора заповед за обиск на дома й; и трети път, когато тя почти не успяваше да се овладее, имам нужда от помощ веднага, почти в истерия и почти както звучеше, когато му се обади за пръв път в събота вечерта. Звънна й веднага и й каза да дойде в кантората му възможно най-бързо. Говореше почти несвързано. Гласът й беше дрезгав и задавен:

— Съжалявам, просто не мога да спра да плача.

След като затвори, той позвъни на пейджъра на Ейб. Питаше се дали в събота или в неделя се е случило нещо, което да доведе до заповедта за обиск. Дали в лабораторията бяха открила някакви важни улики?

След като реши каква ще бъде следващата стъпка, Харди си даде миг спокойствие, преди да я предприеме. Всяко нещо, което правеше сега, почти в качеството си на адвокат на Катрин, го приближаваше все повече към решението, което все още не беше взел съзнателно. Но с всяка следваща стъпка напред той сякаш не можеше да се спре. Разбира се, че щеше да позвъни на Катрин след трите й спешни обаждания. Какво друго можеше да направи? Разбира се, че щеше да потърси Глицки на пейджъра и да се опита да разбере какво е открила полицията. В известен смисъл усещаше, че няма избор. Само че до този момент мотивите му бяха дребнави и лични. Това, което обмисляше сега, беше по-голямо и по-публично. Искаше да бъде по-сигурен в ангажимента си, преди да продължи нататък.

Дали се дължеше на чувството му за вина заради начина, по който я бе изоставил преди толкова време, или бе доказателство за силната връзка, която бяха успели да изградят помежду си, но той не можеше да отрече факта, че между него и Катрин все още имаше силна лична връзка. Бяха съзрели заедно в една и съща култура — това му стана ясно веднага след като я посети в събота в дома й, след като двамата лесно възстановиха удобната близост помежду си въпреки трудните въпроси. Истината беше, че тя бе първата му любов, а той бе станал човек, който не би могъл да я изостави, когато тя имаше толкова силна нужда от него. Дори и след като си даде сметка, че има съвсем малка вероятност тя да си играе с него.

Защото тя знаеше, че би могла.

Но това, каза си той, беше нейната съдба, нейната карма.

Харди нямаше друг избор, освен да остане верен на себе си и да вярва, че Катрин няма да го предаде.

Накрая нареди на Филис да го прекъсне, ако се обади Глицки, позвъни в кабинета на прокурора, където разговаря с относително новия първи заместник-прокурор Крейг Беларио за призовката за явяването на Катрин пред съдебните заседатели. Харди търсеше отговор на един-единствен въпрос и той беше дали неговата клиентка — неговата клиентка! — е обект на разследване, т.е. заподозряна, а не свидетелка.

Беларио, който не познаваше Харди достатъчно добре, не беше най-премият човек на света. Каза на Харди, че не може да предскаже как ще постъпят членовете на голямото жури и че винаги е най-добре човек да бъде подготвен за най-лошата възможност. Харди му благодари, но всъщност за какво ли, и научи името на прокурора на изслушването — Крис Роузън. След това позвъни и на него, но той беше излязъл.

Усети, че се е изправил пред каменна стена, и стомахът му се сви. Ако нещата вече бяха стигнали дотук, не му оставаше друго, освен да каже на Катрин да се позове на Петата поправка пред голямото жури и да откаже да дава повече показания пред полицията. А след като тя възприемеше тази стратегия, попадаше в ужасния омагьосан кръг на правната игра — макар формално погледнато все още да беше свидетел, в очите на обвинението щеше отдавна да се е превърнала в обект на разследване.

Поставил на масата пред себе си своя бележник и още една чаша кафе, Харди четеше съсредоточено и преглеждаше всички бележки, които си беше водил в дома на Катрин е събота вечерта. Усети присъствието й веднага щом тя влезе във фоайето, вдигна глава, стана и отиде до вратата на Солариума.

— Катрин.

Дори да беше плакала, в момента по лицето й нямаше и следа от подобно нещо, освен че очите й бяха по-блестящи. Носеше добре ушит кафеникав костюм с панталон. Харди остана доволен, че е избрала по-тъмен цвят, въпреки че когато се обърна към него, отдолу се показа лека оранжева дантелена блуза с дълбоко деколте. На шията й имаше елегантна верижка от малахитени мъниста, която се спускаше между гърдите й. Забеляза, че тя е уголемила бюста си.

Още не бе успял да осмисли впечатленията си, когато Катрин се хвърли в прегръдките му. Без да обръща внимание на присъствието на Филис и на Норма, главната секретарка, нито пък на един-двама стажанти, които се бяха отбили на рецепцията за нещо, Харди я притисна към себе си за кратко, след това се обърна към събралите се хора и я представи като стара приятелка и нов клиент.

Нов клиент.

Когато се върнаха в Солариума, двамата седнаха и Харди я помоли да му покаже призовката.

— Тази сутрин ли я получи?

— В седем часа. Току-що бях станала.

— Продължават да те тормозят.

— И аз така си помислих. Освен това поискаха да направят още един обиск. Нормално ли е?

Не отговори на въпроса й, вместо това попита на свой ред:

— Кога направиха обиска? И него ли в седем сутринта?

— Не. Към девет. Бяха различни хора. Кунео дойде с втората група. Тогава отново ти позвъних.

— Тази сутрин бях зает — отвърна Харди. — Обадих ти се веднага щом дойдох в кантората. Глицки беше ли с групата, която извърши обиска?

— Не, струва ми се. Не съм го виждала, но съм сигурна, че не това беше второто име. Щях да си го спомня.

— Какво търсиха този път?

— Не знам. Всичко, струва ми се. Качиха се горе и започнаха.

Харди прикри отчаянието си и се усмихна ободрително:

— На заповедта са изредени подробностите. Показаха ли ти ги?

— Не.

— Ами съпругът ти? Той беше ли там? Случайно не поиска ли да погледне заповедта?

Тя сведе поглед и започна да драска с пръсти по плата на панталона си:

— Уил си взе… — замълча. — В момента не е у дома.

Харди изчака.

След минута тя изтри с пръст едното си око, след това другото. Пресегна се, отвори чантата си, извади пакетче кърпички и вдигна едната към лицето си.

— Това е гняв, не е тъга. — Изтри очите си още веднъж, подсмръкна и стисна кърпичката в юмрук. — Кучи син.

Харди каза първото, което му хрумна:

— Значи не е бил за риба миналата сряда?

Тя гледаше право пред себе си.

— Беше в Южна Калифорния. Там се събират. На същата яхта като последния път. — Най-накрая му метна кос поглед. — Съжалявам за грубия си език и наистина не исках да те лъжа за мен и Уил в събота. — Отново въздъхна тежко. — Както и да е, скандалът избухна, след като ти си тръгна. Той направи някаква глупава забележка за мен и за теб…

— За мен и за теб ли?

— За това колко дълго сме си говорили, само че прозвуча някак противно.

— Бях там в качеството си твой адвокат, Катрин. — Никак не му допадаше, че е застанал между съпруга и съпругата и веднага съжали, че се нарече адвокат. Беше още една крачка, след която нямаше връщане.

— Разбира се. Че като какво друго? Но ти не познаваш Уил. Той не се нуждае от истинска причина, за да започне скандал. Във всеки случай той обиждаше и теб и аз си помислих: „Как смее!“ и избухнах. Изхвърлих го.

— Да не би да е мислел, че не си знаела за любовната му връзка?

— В такъв случай ме е мислел за пълна глупачка. Той дори искаше… да правим секс, след като се прибра, може би за да не заподозра, че се е въргалял в леглото четири дни. Копеле. — От гърлото й се откъсна горчиво възклицание. — Мислех си, че ако не повдигам въпроса, децата няма да разберат. Надявах се да успея да издържа, докато Хедър отиде в колеж, и след това да подам молба за развод. Децата нямаше да са около нас и щеше да бъде по-лесно. Само че последния път, миналата седмица, осъзнах, че не издържам повече. Не мога повече така. И въпреки това все още не съм решила.

— Какво точно не си решила?

— Дали да подам молба за развод. Да се изнеса ли, или да го накарам той да се изнесе. Да доведа нещата докрай. Не исках да стане както стана. Исках поне да мога да избера момента. Сега толкова се срамувам от себе си.

— Защо?

Тя се обърна на стола си с лице към него.

— Не разбираш ли? Задето разруших семейния си живот. Задето извадих всичко на бял свят. — Сви рамене: — Но нещо просто ми прищрака. Сигурно защото ме направиха заподозряна.

— Защо ти да си разрушила семейния ви живот, след като съпругът ти е имал любовна връзка?

— Знам, глупаво е, обаче така се чувствам. Ако бях по-силна, просто щях да продължа да се преструвам, само да не беше станало така — махна тя неопределено с ръка. — А и понеже те видях. Спомних си колко беше мил, колко хубава беше връзката ни. Това просто ме съсипа.

— Съжалявам, че съм изиграл някаква роля във всичко това. Нямаше да дойда, ако…

— Не, не, и без друго щеше да се случи.

Харди изчака моментът да премине, след това каза:

— Значи затова си ходила в дома на свекъра си? Да говорите за любовната връзка на Уил?

Тя не успя да прикрие озадаченото си изражение:

— Откъде ти хрумна?

— Защото точно това се е променило, Катрин. Ти продължаваш нормалния си живот, а съпругът ти се среща с друга жена. Трябвало е да направиш нещо. Радвам се, че не си решила да го проследиш и да го убиеш.

— Мина ми през ума.

— Нека да си остане между нас.

Тя намери сили да му се усмихне.

— Не бих го убила, Дизмъс. Нито пък баща му.

Харди беше пуснал всичките си антени. Несъзнателно си отбеляза употребата на условно наклонение и се запита дали тя го бе направила съзнателно. Не би убила Уил, освен ако…

И тогава се случва нещо и тя трябва да го убие. Беше просто малка интелектуална хитрина. Дори дете можеше да го направи, помисли си Харди. И често го правеше.

В същото време част от него се мразеше, задето е осъзнал основната истина, че макар думите й да звучаха като абсолютно отричане на вината й, всъщност не беше така. Като добър и обучен от йезуитите бивш католик Харди често успяваше да се почувства относително удобно в периферията на нравственото двусмислие и знаеше, че образованието на Катрин при монахините я е научило на същото. По дяволите, тя беше всепризната майсторка в това — тук така и не бе успял да я задмине. Сега знаеше, че няма смисъл да я моли да му разясни думите си — това само щеше да усложни нещата.

Всичко това за броени секунди.

— А какво искаше да го попиташ? Имам предвид Пол — попита той.

— Същото, което ти казах и последния път, Дизмъс. Исках да знам какво ще стане с парите. — Хвърли му един поглед, който той не успя да разчете. — Той щеше да се ожени за Миси през есента и възнамеряваше да промени завещанието си в нейна полза. Може би щеше да остави по няколко хиляди долара на всеки от внуците си. И толкова. Нямаше да има предбрачен договор.

— И защо така? Той каза ли ти?

— Защото Миси не преследвала парите му, а Пол ужасно се сърдеше, че семейството му намеква подобно нещо. Преди семейството да било подело тази офанзива, както я наричаше той, всъщност бил склонен да учреди попечителски фондове за децата. Само че Уил, Бет и най-вече Тереза не мирясваха. А той твърдеше, че сляпата им алчност го вбесява. Децата му и техните семейства се оправяли много добре. А Миси имала ужасно труден живот, ние сме нямали никаква представа. Сега било неин ред да получи удобства и сигурност и той възнамерявал да й ги осигури. Толкова по-зле за нас, ако не ни харесвало.

— Това ми се струва доста крайно.

Тя повдигна рамене:

— Само че когато ми го каза, не прозвуча така. Той говореше без заобикалки. Беше се трудил много, за да може децата му да поемат по пътя си. Сега те трябвало да направят същото за своите деца.

— А какво означаваше това за вас? Ти каза ли му за Уил?

— Не се наложи — отмести поглед тя. — Той явно знаеше.

— Имаш предвид за любовната връзка на Уил ли?

Тя прехапа долната си устна.

— Исках да знам в какво положение се намирам. Знам, че звучи меркантилно, само че вече преживях доста трудни години с Уил. Ако имаше изгледи той да наследи няколко милиона долара… — тя замълча, защото не искаше да го изрече.

— Щеше да се опиташ да изтърпиш още няколко?

Отново задраска по панталоните си.

— Признавам, че звучи ужасно — вдигна поглед към него.

— Само че ако нямаше да има никакво завещание, ако припишеше всичко на нея…

— Би могла да го напуснеш веднага.

Тя сведе глава в мълчаливо съгласие.

— Трябваше да знам какви са вариантите за мен, Дизмъс. — И додаде: — Мразя го.

Пред стъклените стени на Солариума имаше малък паркинг, петнайсетина квадратни метра открито пространство, сгушено между околните сгради, и там бе монтирана бетонна пейка, която съдружниците бяха изградили с общи средства и бяха посветили на паметта на Дейвид Фрийман. Няколко минути Харди наблюдава как няколко врабчета кълват нещо по разронения гранит. Накрая се обърна към нея:

— Той беше ли променил завещанието?

— Канеше се… Мили боже! — вдигна тя ръка към устата си. — Завещанието!

— Какво!

— Отварят го днес!

Кантората на Боб Таунзенд се намираше на същия дванайсети етаж като офиса на Пол Хановър в сградата на Американската банка. През големите прозорци се разкриваше удивителна гледка към ширналия се долу град с проблясващите на слънцето води на залива, чак до моста Голдън Гейт, който стоеше като страж на входа на пристанището, а също и по-близките остри върхове на църквите в Норт Бийч. Никой от роднините на Хановър, седнали пред ултрамодерното бюро от стъкло и хром на Таунзенд, не обръщаше внимание на гледката.

Тереза Хановър заемаше третото място отдясно в редицата от седем стола, които Таунзенд бе подредил за отварянето на завещанието. Уил Хановър седеше на стола в средата, до майка си. Столът до него беше празен, а след него отляво седяха Мери и Карлос. От другата страна на Тереза се бяха настанили Бет и съпругът й адвокат Арън.

Таунзенд най-накрая постави чашката от кафето си и чинийката на помощната масичка до вътрешната стена и се приготви да се настани зад бюрото си. Червендалест и много пълен, Таунзенд — за разлика от партньора си Пол Хановър — никога не се чувстваше добре, когато се налагаше да общува с хора. Обичаше цифрите, игрите и правните загадки. Освен това беше превъзходен автор на правна литература и истинска фурия в бизнес стратегиите, което го правеше безценен партньор на Хановър, но живото общуване с хора винаги го напрягаше.

Още повече в момент като този, когато нещата не вървяха по протокол. Беше насрочил отварянето на завещанието на Хановър за един часа, а сега беше два и Катрин Хановър още не беше дошла, дори не се бе обадила. Нито пък бе отговорила на някое от обажданията му до дома й и на мобилния й телефон. Разбира се, присъствието й не беше от решаващо значение. Съпругът й беше тук като представител на семейството и това беше достатъчно, но въпреки ограничената си чувствителност към човешките емоции Таунзенд усещаше напрежение в групата — особено между Уил и майка му, — което на свой ред изнервяше самия него.

Погледна часовника си за двайсети път, прокара пръст по много стегнатата яка на ризата си и се прокашля. Преди час беше отишъл до сейфа си и бе извадил оттам Последната воля и завещанието на Пол Хановър и го бе оставил точно в средата на бюрото. Сега придърпа пакетчето към себе си:

— Е, ако всички сме съгласни…

— За бога, Боб, чакахме достатъчно дълго — обади се Тереза. — По някаква причина, която не изобщо не проумявам, Катрин е решила да не идва. Само че присъствието или отсъствието й изобщо нямат никакво значение, така че да започваме с представлението.

Мери, стиснала за ръка своя мълчалив Карлос, се обади плахо:

— Никой ли не се притеснява за нея?

Уил стрелна с поглед майка си и по-малката си сестра.

— Сигурен съм, че е свързано с училището или с децата — каза той небрежно. — Винаги е това. Знаете го. За нея те са по-важни от всичко останало.

— Но този повод е… — поде Арън.

Уил го прекъсна:

— Тя знае, че ще бъде каквото е написано. Присъствието й тук няма да промени нищо.

— Боб! — Търпението на Тереза явно се изчерпваше и тя използва най-пренебрежителния си тон. — Или отвори тази проклета папка, или аз ще я взема и ще прочета завещанието лично.

— Мамо! — намеси се Бет. — Не е нужно да си толкова остра.

Тереза се нахвърли върху по-голямата си дъщеря остро и гневно:

— Не ми говори за острота, млада госпожо. Аз съм тази, която знае колко е трудно да си сам на света. И затова искам да съм сигурна, че няма да се наложи внуците ми също да го разбират. Затова съм тук, това е единствената причина. Съмнявам се, че баща ти ми е оставил и пукната пара. — След това отново се обърна към Таунзенд. — Боб? Сега, ако обичаш.

Той погледна празния стол на Катрин, въздъхна и внимателно отвори плика.

— Тя се обади оттук, тъкмо го бяха прочели — каза Харди.

— И млъква — изръмжа Глицки, донякъде на себе си. — Да не искаш да отгатвам? — Стоеше до един от прозорците в кабинета на Харди и наблюдаваше уличното движение — по-скоро задръстване — на Сатър Стрийт долу. Беше пет и половина и бе все още светло и топло.

— Разбира се, че не. Ще ти кажа. — Харди седеше с вдигнати върху бюрото крака. — Ако ме помолиш учтиво, ще ти кажа.

— Добре. — Глицки свали ръка от щорите и се извърна наполовина към приятеля си. — Моля те.

— Стига, Ейб. Просто кажи: „Разкажи ми за завещанието“.

Глицки завъртя очи към тавана и призова цялото си търпение. Сетне въздъхна тежко:

— Добре, кажи ми за завещанието.

— Кажи „моля“ — поклати глава Харди.

— Няма. — Глицки поклати отвратено глава и се запъти към шкафа от черешово дърво, където Харди държеше стреличките си дартс. От шест месеца не беше крал от стреличките му и на влизане си мислеше, че тъкмо вече е време. Ако приятелят му случайно излезеше от стаята.

— Ако кажеш „моля“, обещавам да ти кажа — широко ухилен заяви Харди.

Глицки се приближи към шкафа, отвори страничните вратички и отвътре се показа „професионалната“ мишена в черно, жълто, червено и зелено. Обичайните три волфрамови стрелички на Харди висяха в малките си държачи с прикрепени за тях сини лентички. Глицки ги издърпа и без да погледне към Харди, се приближи към линията от тъмно дърво на светлото дюшеме, вградена на два метра и половина от дъската. Обърна се, метна първата стреличка и уцели право в средата на мишената. Отново се обърна и постави другите две стрелички върху бюрото на Харди.

— Добре — каза Харди, — попадението в центъра се брои за „моля“. — Погледна стрелите и вдигна очи към Глицки. — Хановър не е променил завещанието. Миси не е спомената. Всички пари остават а семейството.

— Колко са?

— Ами… — Харди свали крака от бюрото и взе стрелите, — малко е сложно заради цялото недвижимо имущество, инвестициите и различните други ликвидни средства…

— Ликвидни. Много хубава дума.

— Благодаря. — Харди беше заобиколил бюрото и бе застанал на линията за хвърляне. — Но по най-груби изчисления състоянието възлиза на около седемнайсет — осемнайсет милиона. — Хвърли двете стрелички бързо една след друга. Две по двайсет. Отново се облегна на бюрото си. — Което, разбира се, не е най-добрата новина на света за Катрин.

— Нито за когото и да е от тях, ако нямат алиби, което според Кунео е така. Освен бившата му жена Тереза.

— Може би не е никой от семейството. Научи ли нещо за „Тау/Холд“?

Глицки поклати глава.

— Разговарях с много хора. С Харлан Фиск, отново с Гранат, ходих до офиса на корпорацията в Сан Бруно. Страхотна сбирщина. Нищо. — Облегна се назад и прокара и двете си ръце по късата си коса. — Знам, че съм ченге и би трябвало да се радвам, че имаме заподозрян, обаче не смятам, че Кунео е прав. Катрин просто не е човекът. Още от самото начало.

— Много те обичам, когато говориш такива неща — каза Харди. Всъщност обаче съвсем не беше въодушевен. Той откровено не вярваше, въпреки кротките и самокритичните протести на Катрин — „Напоследък съм толкова разпиляна. Мисля, че целият този стрес унищожава мозъчните ми клетки“, — че тя просто е забравила, че завещанието ще се чете днес. Можеше да му каже, че не иска да е в една стая със съпруга си, и той сигурно щеше да го приеме. Но въпреки стреса от любовната връзка на съпруга й, призовката за явяване пред голямото жури и полицейската заповед за обиск на дома й, Харди не можеше да не си помисли, че всеки средностатистически човек не би забравил, че това е денят, когато му предстои да узнае дали ще стане милионер, или не. Седнал пред бюрото си, забравил за стрелите на таблото, той изложи всичко това.

— Тя не е забравила, че завещанието ще се чете днес, уверявам те.

Глицки, приседнал в крайчеца на дивана, го изслуша, без да го прекъсва, и след това каза:

— Признавам, че е малко вероятно. Но защо й е да се преструва?

— Заради представлението. Всъщност не е било необходимо да присъства на четенето, нали? Присъствието й не би променило нищо. Само че така ме убеждава в какво трудно положение се намира, кара ме да захапя въдицата.

— Ами обади й се и й кажи да си гледа работата.

— Знам, знам. Изкушавам се да го направя. Само че, ако наистина е забравила?

— Нали току-що много убедително каза, че това е малко вероятно.

— Да, така е, но не е невъзможно. — Той разсеяно отново издърпа стрелите от таблото. — Винаги постъпваше така с мен. Направо ме подлудяваше, но поне никога не беше скучно.

— Скучно звучи зле, обаче аз предпочитам да е скучно.

Харди се усмихна:

— И точно затова стана полицай, нали? Защото там е спокойно.

— Бях още млад — сви рамене Глицки.

— И аз. Обичах загадките.

— Мислех, че те подлудяват.

— Това също. Малко е сложно. Всъщност беше доста сложно. Беше ужасно изморително и точно затова се отказах.

— Липсва ли ти?

— Ни най-малко.

— Само че ето, не можеш да се откажеш от нея.

— Да. — Настъпи кратко мълчание. Накрая Харди каза: — Тя не е глупава, Ейб. Няма причина да ти е разкрила собствения си мотив.

— Обаче сигурно е знаела, че точно това ще си помисля.

— Старата двойна игра, а?

— Случва се — сви рамене приятелят му. — И като сме подхванали темата, защо не искаше да подаде оплакване срещу Кунео? Ако беше подала оплакване първия път, когато говорих с нея…

— Знам.

Само че Глицки въпреки това продължи:

— Ако го беше направила, край на цялата история. Той щеше да е свален от разследването срещу нея. Сега излиза, че се е опитала да го съсипе с един блъф. А защо се е опитала да направи това? Защото той е затягал обръча и защото тя е била виновна.

— Не знам защо не е подала оплакване — каза Харди. — Може да е по много причини. Най-вече от страх, след това може би от неудобство, а може би и защото просто се е надявала всичко да се размине. Знаеш го не по-зле от мен.

Глицки отново се преместил към ръба на дивана и седеше с лакти на коленете и със сключени длани. Въздъхна тежко и каза:

— Искаш ли съвета ми?

— Не. Ще ми кажеш, че не искам да правя това.

— Точно така.

— И как предлагаш да се отърва? Да й препоръчам някой друг?

— Възможно е.

— Не и в истинския живот — поклати глава Харди. — Вярвам, че мога да й помогна. Познавам я. Искам да й помогна.

— Вярваш ли й? — присви очи Глицки.

— Така ми се струва. Не съм сигурен.

— Кое от двете?

— Прав си — сви рамене Харди. — Знам. По основния въпрос — дали е убийца — съм на нейна страна. Но извън това… — замълча той. — Има обаче и добра новина. Поне знам, че има пари да ми плати.

— Значи ще й вземеш пари?

— Двойно убийство с утежняващи вината обстоятелства. Ще й взема пари, повярвай ми.

Това като че ли малко успокои Глицки.

— Просто исках да съм сигурен.

(обратно) (обратно)

Втора част

15

Харди се стресна и се събуди, целият плувнал в пот.

Не беше топло. Всъщност дори беше необичайно студено — не само в спалнята му, но и навън в ужасната нощ. Беше третата седмица на януари и вторият ден от арктичната буря, която блъскаше по прозорците на спалнята му и стъклата шумно дрънчаха.

Отметна завивките и седна в леглото, като се опита едновременно да прогони и да запомни кошмара, който го беше събудил. Инстинктивно погледна часовника на нощното си шкафче. 2:53. Процесът щеше да започне след около седем часа. Трябваше да се опита отново да заспи. Не можеше да се появи още първия ден, смазан от умора. Щеше да има глутница репортери. Не само от местните канали, но и коли от всички телевизионни станции и кабеларки бяха паркирани на задния паркинг на Съдебната палата за всяко от заседанията досега — за отхвърляне на призовката, за изключване на показанията на Катрин пред полицията, за допускане на доказателствата, за разпускане на състава — бяха там всеки път. Там щяха да бъдат и тази сутрин. Съдията беше забранил всякакво общуване с пресата, но журналистите щяха да бъдат безмилостни, затова умът му трябваше да сече като бръснач. Трябваше да заспи.

Веднага.

Сънят беше сексуален, това поне си спомняше. Сънуваше почти всяка нощ и почти всичките му сънища бяха сексуални, все усти и крака, разменени самоличности, безсилие, вина и измама — подсъзнанието му работеше изключително активно, за да обработи конфликтите и непризнатите напрежения, на които той не се поддаваше в ежедневието.

Не беше влюбен в Катрин Хановър, но нямаше смисъл да се опитва да отрича, че е привлекателна. Освен това го болеше заради нещастието й, заради начина, по който се бе стекъл животът й. Химията помежду им винаги е била осезаема. Като тийнейджъри за тяхна обща гордост, объркване, ужас и срам, още на третата си среща се бяха превърнали от неопитни девственици в любовници, без да го обсъждат и без да си дават никакви обещания. Старанието, което полагаха да избягват и най-невинния и случаен физически контакт през последните месеци, им беше толкова постоянен спътник, че все едно присъстваше физически в помещението заедно с тях.

Тя беше в затвора почти осем месеца за престъпление, което той искаше да вярва с цялото си сърце, че не е извършила. През това време слабото и основано само на косвени улики дело срещу нея — което въпреки това се оказа достатъчно, за да може съдебните заседатели от голямото жури да я обявят за виновна в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства — бе станало по-сериозно. Не бе помогнало и това, че Крис Роузън помпозно се бе отдал на амбицията си и сега широко се говореше, че макар и тихомълком, той ще бъде кандидат за прокурорското място на следващите избори.

Свекървата на Катрин, Тереза, се бе превърнала в ужасен свидетел. Дан Кунео я бе разпитвал почти цяла седмица още при първото отправяне на обвинението през миналия май и тя бе направила всичко възможно да изплете въжето, на което да бъде обесена снаха й. Според Тереза Катрин неведнъж бе заплашвала, че ще убие Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Това било постоянен рефрен. Заплахите често били отправяни пред децата и пред други членове на семейството.

Катрин твърдеше, че тя просто си е говорила по този начин по време на семейните събирания — опитвала се да бъде по-театрална, да подсили малко нещата, а Харди знаеше от собствен опит, че това най-вероятно е истина. Тя още от самото начало бе знаела, че не е добре дошла в семейство Хановър. Усещала, че единственият начин да бъде поне малко приета е да бъде забавна, да бъде някой. Тъй като не била от знатен произход и нямала интересно минало, оставало й само това.

Да, често се шегувала, че всички трябва просто да се обединят и да убият Миси преди сватбата, макар че не го мислела наистина. Останалите се смеели. Не вярвали, че наистина има предвид подобно нещо. (Според Бет обаче честото споменаване на заканата било доста зловещо, но според децата бе нещо маловажно, шега.)

Съпругът й също даде своя принос. В показанията си пред полицията Уил отрече да е имал любовна връзка. Имаше алиби, осигурено от секретарката му, Карин Харис, „другата жена“ според подозренията на Катрин, за времето, когато е бил на риба, а регистрите сочеха, че тя е била в офиса през всеки един от четирите дни. Нещо повече, капитанът на „Кингфишър“, Морган Бейли, се закле, че през цялото време е бил с Уил в открито море, но радиото им е било развалено. Имаше документи за поправка на радиото, които го доказваха. Освен това бяха извън зоната на обхват на мобилните телефони, затова не можели да се обадят на никого на брега.

Уил каза на Харди, че съпругата му винаги е била ревнива. През изминалите няколко години тя била опасно нестабилна и това състояние имало различни прояви — обвиненията в изневяра били само една от тях. Освен това, твърдеше Уил, тя или изпитвала прекалено силна привързаност към баща му, или мания за парите му. Имало силна и в някои отношения направо странна прилика между Катрин и Миси Д’Амиен — отбелязвана от всички, които познавали и двете — и Катрин явно смятала, че ако Миси може да омагьоса много богатия й и харизматичен свекър, самата тя би могла и би трябвало да го направи. Трябвало да замине с баща му, когато имала такава възможност. Накрая Уил каза на Харди, че е научил от баща си, че тя дори открито му се е предложила и той е трябвало да я отблъсне. Освен това непрекъснато се карала на Уил за неговите „делови провали“, за неспособността му да осигури нужните средства за образованието на децата, за липсата на находчивост и инициативност — при все че според неговите думи той имал „стабилен шестцифрен годишен доход“.

Харди изиска данъчните му декларации — най-успешната му година беше 1991, когато беше изкарал 123 000 долара. Миналата година бе спечелил 91 000.

Как отговори Катрин на всички тези обвинения? С рязко пренебрежение, с отказ дори да ги обсъжда:

— Той е откачил.

За протокола, децата повече или по-малко бяха на нейна страна. Само че тя беше в затвора, а баща им си беше у дома постоянно, плащаше сметките й за адвокат (от наследството си от четири милиона долара), преструваше се, че е на страната на Катрин, че иска да й помогне, че му е мъчно за нея. Тя била болна, но добра жена. Той все още я обичал и щял да я приеме обратно, ако изобщо някога „се оправи“. Нито веднъж не отиде да я посети в затвора.

Освен това се намеси и партньорът на Пол Хановър, Боб Таунзенд, на когото Пол се обадил следобеда в деня на смъртта си. Катрин тъкмо била ходила да го посети и той се почувствал застрашен. Тя почти била изпаднала в истерия заради въображаемата изневяра на съпруга си. Направо откачила, когато Пол й казал, че ще побърза да промени завещанието си в полза на Миси. Таунзенд каза на Харди, че Пол си запазил среща за следващата седмица, за да осъществи намерението си.

Харди здравата се беше борил да задържи по-голяма част от тези показания извън съдебната зала, само че съдия Мариан Браун беше взела нещата под свое разпореждане и Харди не можеше да се отърси от подозрението, че тя рано или късно ще допусне в залата част от тях, може би дори повечето. От гледна точка на Харди Браун беше една от най-лошите възможности за избор на съдия за процеса (само Лео Коморо можеше да бъде по-лош). Веднага след като тя бе назначена, той се замисли дали да не се възползва от правото си на абсолютен отвод — за което нямаше нужда да изтъква причина и което не можеше да му бъде отказано — и да я свали от делото. Само че така се излагаше на опасността да назначат Коморо. Всъщност не би било никак трудно да назначат Коморо, за да го накажат за арогантността му. В крайна сметка реши да остави нея.

Имаше и още нещо. Алибито на Катрин за нощта на убийството бе оспорено не от който и да е, а от собствената й малка дъщеря, Хедър, която си водеше дневник, за който Кунео бе разбрал, докато я бе разпитвал. Тя трябвало да е навън и да вечеря заедно с брат си и сестра си, обаче имала „купища“ домашни, затова накарала Сол да я остави у дома и „гризнала“ нещо набързо, защото нито баща й, нито майка й си били вкъщи, което „напоследък станало нещо обикновено“.

Притисната от този факт, Катрин призна на Харди, че го е излъгала. Най-малкото, неприятен момент. Катрин съжаляваше. Не искала да се излага пред него. Не искала той да знае, че е способна да се прояви като несигурна и душеща наоколо кучка. Всъщност ходела до дома на любовницата на Уил, Карин Харис, за да е сигурна, че тя все още не се е прибрала. Ежедневно в продължение на четири дни! И госпожица Харис не била там нито веднъж.

Харди изиска списъците с пътници на всички авиокомпании, летели от което и да е летище в залива до което и да е летище в Южна Калифорния през въпросните четири дни. Никъде не фигурираше Карин Харис. Истината беше, че независимо дали съпругът й е имал извънбрачна връзка, алибито на Катрин не издържа.

Глицки търси под дърво и камък други възможни сценарии — и заради личните си отношения с Кунео, и заради работата си по молба на кметицата, — но и той не намери нищо. Играта с „третия човек“ аргументът, че някакъв тайнствен непознат е извършителят на престъплението, беше много популярен сред адвокатите защитници. Разбира се, Харди го бе използвал успешно по време на предварителните дела. Само че ако в този случай беше участвал и трети човек, Глицки при цялата тежест на поста си не бе успял да го издири. „Тау/Холд“ бяха изгубили договора си с общината през юни и доколкото бе известно на Харди, никой друг не беше умрял и дори не бе настинал. Кметицата се отказа от личния си интерес към разследването.

След като непрекъснато се появяваха нови доказателства срещу Катрин, дори Глицки започна неохотно да допуска вероятността Кунео да е прав. По свои собствени причини Глицки все още беше готов да скокне още при първите признаци за друга следа, само че такива почти нямаше, а дори да имаше, не водеше до никъде. Така оставаше само една възможност — смъртта на Пол Хановър и на Миси Д’Амиен да е причинена от ръката на клиентката на Харди.

Имаше дни, в които самият Харди обмисляше такава възможност.

Сега, след като успокои дишането си, той стана и отиде в банята, където изпи няколко шепи вода, плисна още няколко на лицето си и след това се избърса. Върна се в леглото и легна отвит.

Досега мълчалива и привидно заспала, Франи се пресегна и покри ръката му със своята в тъмното.

— Добре ли си?

— Просто съм нервен заради процеса.

— Така и допусках.

— Не мога да те заблудя.

— Мога ли да направя нещо?

— Всичко е наред. След малко ще заспя. — Той стисна ръката й. — Не можех да намеря колата — каза той, като че ли думите му имаха някакъв смисъл.

— Коя кола?

— В съня си. Колата на Миси. — Колата, в която двамата с Катрин щяха да се качат в съня му и да изчезнат, веднага щом успееше да я намери, обаче премълча тази част.

— Какво за колата?

— Не знам къде е. Искам да кажа, че все още не знам къде е.

— Знаеш всичко, което може да се знае за този случай, Дизмъс. Живееш и дишаш с него вече почти година. Колко папки имаш?

Ставаше дума за черните му папки с три скоби, в които събираше свидетелски показания, доказателства, искове, полицейски доклади, всичко, което представляваше архивът му по този случай.

— Двайсет и шест.

— Това нов рекорд ли е?

— Почти. Но знам, че нямам нищо за колата. Как можах да го забравя?

— Не знам. Важно ли е?

— Не. Тоест, не знам как би могло да е важно. Просто не е въпрос, на който нямам отговор. Започваме след няколко часа, Фран. Не може да имам въпроси, на които нямам отговор. Не сега.

Франи се обърна на една страна и се премести към него:

— Ако е важно, ще получиш отговор, когато ти потрябва. Но в момента се нуждаеш единствено от сън.

— Такава бъркотия — дълбоко въздъхна той.

— Ще се оправиш.

— Не мога да повярвам, че Мариан не си направи отвод.

— Това е добър знак, не забравяй. Възможност за обжалване. Сам ми го каза.

— Нито пък смени мястото? Как е възможно да провежда процеса тук? Съдебните заседатели са повлияни. Усещам го.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— През цялата нощ ли ще обмисляш всичко това?

— Не, надявам се, че няма. — След това: — Права си. Трябва да престана.

— Добре. Тогава спри. Не се измъчвай.

Той я прегърна:

— Казах ли ти, че имаш право?

— Да.

— Така е.

— Знам. — Тя го целуна отстрани по лицето. — Хайде да се опитаме да заспим, а?

— Добре. — И после, когато се унасяше: — Обичам те, да знаеш.

— Знам. Аз също — отвърна тя и отново го целуна по бузата.

След две минути Харди дишаше равно и дълбоко.

На Франи й бе нужно повече време.

Харди беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червено и синьо райе. Според часовника на печката часът беше 6:42. Както обикновено, най-напред си бе сипал кафе, беше го изпил и си беше дал сметка, че ако Трея не е започнала да ражда през нощта, Глицки ще си бъде у дома и ще е буден.

Той вдигна на второто позвъняване с ведрото:

— Дано да е нещо важно.

Харди също не губи време в празни приказки:

— Къде е колата на Миси?

— Не знам. В Боливия?

— Защо го казваш?

— Не сме ли малко напрегнати тази сутрин? О, сетих се. Процесът…

Харди го прекъсна:

— Знаеш ли нещо такова? Колата наистина ли е в Боливия?

— Откъде да знам? Ще бъда много учуден. Просто Боливия ми се стори подходящ отговор. За какво става дума?

— Снощи сънувах.

— И какво от това?

— Не знам какво означава? Защо го сънувах, ако не значи нищо?

— Предавам се — отвърна Глицки. — Защото сънищата са случайни?

— Не толкова, колкото предполагаш. Дадох си сметка, че това е нещо, което така и не проверих. Питах се дали ти си го проверил.

— Не съм.

— Знаеш ли нещо по въпроса? Тя е била собственик на колата, нали?

— Да. — Неуспехът на Глицки да намери друг заподозрян и безплодното му разследване до този момент го бяха превърнали в бюро справки за Харди във връзка с всички подробности по случая Хановър. — Тя е карала черен мерцедес като този на Катрин Хановър.

— Добре, обаче къде е?

— Този път наистина ли да позная? Паркиран е в някой гараж. Какво целиш?

Харди отново отпи от кафето си.

— Прибира се у дома отнякъде. Къде е била? Тя не е работила?

— Това да не е игра на въпроси и отговори? Пазарувала е или е била навън с приятелка.

— Както и да е — продължи Харди, — това няма значение. Важното е, че тя се прибира у дома и паркира…

— Може да е взела такси. Или дори трамвая…

— Съмнявам се, но и в двата случая колата й трябва да е някъде близо до Аламо Скуеър. И двамата Уилис говориха за нейната кола.

— Добре, значи колата й е паркирана някъде до Аламо Скуеър.

— След това е била убита в къщата. Колата на Пол е в гаража. Няма втора кола. Къде е изчезнала?

— Ако е била на улицата, или е била вдигната от „паяк“, или е открадната. Загадката е решена. Приятно ми беше, че те чух. — Гласът на Глицки се промени, омекна: — Едно малко сладко същество ме дърпа за крака и иска да закусва, нали така, миличка?

— Значи смяташ, че не е важно? — попита Харди.

— Да, така е. Просто смятам, че имаш сценична треска преди процеса.

— И ти щеше да имаш треска, ако клиентът ти беше невинен и ти го знаеше.

Продължителна пауза.

— Виж, Диз, затова се правят процеси. Можеш да го докажеш там.

— Не се налага да доказвам нищо! Точно там е работата. Те трябва да докажат, че тя го е извършила. Задължението да намери доказателства винаги се пада на обвинението.

Гласът на Глицки прозвуча учудващо благо:

— Да, така е, за момент забравих.

Нервиран заради предстоящия ден и съзнавайки, че е прекалил, Харди започна да се извинява:

— Извинявай, Ейб, просто…

— Хей, млъквай — все още благо каза приятелят му. — Ще ти намеря колата. Сега кажи „Благодаря, Ейб“ и затваряй.

— Благодаря, Ейб.

— Пак заповядай.

Трея беше престанала да ходи на работа през седмицата преди термина. На теория можеше да спи до късно всеки ден, само че това не беше в природата й. Обаждането на Харди сутринта също не бе помогнало много в това отношение.

Глицки ядеше кетчуп и бъркани яйца, а не бъркани яйца и кетчуп, заедно с Рейчъл — „една голяма лъжица за татко, една голяма лъжица за Рейчъл“, — когато съпругата му се появи на прага на кухнята.

— Кой беше толкова рано?

— Диз. Изпаднал е в нервна криза.

— Катрин Хановър?

— Твърди, че е невинна — кимна той.

— Ти също.

— Да, обаче само скришно у дома. Всъщност ми се струва, че за Диз е малко по-трудно.

— Защо?

— Ще му е по-лесно, ако мисли, че клиентката му е виновна, не си ли съгласна? Така поне си знаеш, че човекът си го заслужава, и не се чувстваш много зле. Ако не го осъдят, печелиш и ти става хубаво. Но ако мислиш, че всъщност не е виновен… Според мен това го измъчва.

— Точно както измъчва и теб.

— Е, мен не точно ме измъчва. Обаче на свобода е някой, който не трябва да бъде.

— Много искаш да го хванеш, нали?

— Или нея. Който и да е. Да, искам да ги хвана.

Изражението на лицето на Глицки беше по-трезво и за това си имаше причина. След като миналата пролет Дан Кунео и Крис Роузън бяха принудили съдебните заседатели да възобновят съдебното преследване срещу Катрин Хановър, двамата бяха надушили за някогашната лична връзка между Харди и неговата клиентка. За инспектора от отдел „Убийства“ и за заместник-прокурора тези отношения изобщо не бяха невинни — не че даваха и пет пари за сексуалната връзка (която в таблоидната среда около политическите кръгове в Сан Франциско и двамата приемаха без всякакво съмнение). Работейки заедно по случая, Кунео и Роузън незабавно възприеха отношенията между Харди и Катрин като поредното ниво в своята теория за съществуващ заговор. Сега вече не ставаше въпрос само за Кунео, Глицки и Кейти Уест. И тримата вече бяха пряко свързани е обвиняемата чрез сензационен и силно политизиран процес за двойно убийство. Нямаше друг начин, освен да са заговорничили с цел осигуряване на някакво прикритие.

Междувременно Глицки бе продължил своето самостоятелно и донякъде паралелно разследване на „Тау/Холд“ и на другите делови и политически начинания на Пол Хановър, когато рано една вечер без всякакво предупреждение в кабинета му се яви федералният агент Бил Шайлър.

Не всеки ден и дори не всеки месец агенти на ФБР се отбиват в кабинета на заместник-началника на инспекторите, така че явно Шайлър беше дошъл с точно определена цел фактът, че идваше извън обичайното работно време, също беше интересен. Макар че отношенията между двамата мъже до този момент бяха непринудени и колегиални, те не губиха време в празни приказки и направо минаха на темата.

— Струва ми се, че би искал да знаеш, че преди няколко дни ми се обади Крис Роузън, един от местните прокурори. Задаваше ми въпроси за теб.

Седнал зад бюрото си в кехлибарения здрач, Глицки потъна дълбоко в стола, допрял пръсти до устните си. От две години напрегнато очакваше подобен разговор и сега, когато това се случи, изпита едва ли не облекчение. Обаче се направи, че нищо не разбира.

— Какво искаше да знае?

— Проследяваше доклад от лейтенант Лание, който те е разпитвал в деня, когато е бил разстрелян Бари Джърсън — каза Шайлър. — Помниш ли?

— Много добре, но какво общо имаш ти с това?

— Нищо пряко. Но ти си споменал името ми пред Лание и си казал, че си ми се обадил по-рано през деня.

— Така е, защото наистина ти се обадих, Бил.

— Знам, спомням си. Помоли ме да свикам част от хората си и да ти помогна при извършването на един арест. На клиента на твоя приятел Харди, ако не ме лъже паметта. Само че нямаше достатъчно време.

— Точно така. Това се случи. Какъв е проблемът? — попита Глицки.

— Не съм сигурен, Ейб. — Шайлър беше широкоплещест и атлетичен мъж, винаги добре облечен, с издължена глава и с много къса руса коса. Сега се наведе напред в стола си. — Роузън, разбира се, не ми каза, но поиска да потвърдя думите ти за онова, което си направил тогава. Попита ме дали си провел операцията и без моите хора.

— Това би било глупаво и непредпазливо.

— И аз така му казах — кимна Шайлър. — Но истинският отговор е, че всъщност не съм проследил действията ти след това. Не знам какво си направил.

В притъмнялата стая Глицки духна между сключените си пръсти.

— Алибито ти е, че… — продължи Шайлър.

Глицки се изправи на стола си:

— Ау! Алиби! Той произнесе думата алиби!

— Алибито ти е, че си прекарал деня с Джина Роук, партньорката на Харди в кантората, в нейния апартамент.

— Защото точно така беше. Годеникът й току-що беше починал. С Джина сме приятели, Бил. Тя имаше нужда от компания и аз бях с нея. — Това беше истина, макар че всъщност той не беше с Роук в апартамента й, а на Кей 70, където и двамата бяха участвали в престрелката, в която беше загинал Джърсън и още петима други. Така че онова, което казваше на Шайлър, беше едновременно истина и лъжа. — Какво очакваш да ти кажа, Бил?

Шайлър разпери длани пред себе си:

— Нищо, Ейб. Не е нужно нищо да ми доказваш, но исках да знаеш, че разпитват за теб.

— Кои? Кой още освен Роузън?

— Той спомена за някакъв полицай от „Убийства“, когото не познавам. Кунео. Явно случаят, по който работиш, е и на Харди. Кметицата също била замесена и всички сте се опитвали да прескочите Кунео, понеже заподозряната е приятелка на Харди…

— Значи ние участваме в някакъв огромен заговор?

— Той като че ли смяташе точно така.

Глицки заговори тихо и овладяно:

— И за какво точно сме заговорничили или заговорничим? Той каза ли ти?

Шайлър сви рамене:

— Просто ти казвам, че той си готви делото. Не знам за какво става дума, само че разумната догадка е, че някой се опитва да те свърже с Джърсън.

— Нямах нищо общо с Джърсън. Но още тогава чух, че не е бил чист.

— Кунео не е на това мнение.

— Да, той смята, че и сега е намерил истинският извършител.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Точно затова продължавам да търся.

Шайлър осмисли информацията за момент:

— Искаш ли да ти дам един съвет?

— Винаги. Невинаги приемам съвети, обаче с готовност ги изслушвам.

— Оттегли се от случая, върху който продължаваш да работиш. Кунео има арестуван заподозрян, Роузън има обвинителен акт, защо продължаваш да ровиш, по дяволите? Какво послание изпращаш на тези двама клоуни? Че са некадърници, ето какво. Не вярваш, че са успели да разрешат случая?

— Не, не вярвам.

Шайлър нетърпеливо поклати глава:

— Няма значение, Ейб. Ако тяхната заподозряна не го е извършила, най-вероятно ще се отърве, нали? Твоят човек Харди е много добър.

— Той не е мой човек, Бил. Просто ми е приятел.

— Както и да е. Това не променя фактите. Ако жената е невинна, ще я пуснат. Ако не е така… — отново сви рамене той. Ако не беше, Глицки грешеше, като търсеше друг заподозрян, така че щеше да е по-добре бързо да се откаже от случая. — Важното е веднага да разкараш напрежението около себе си. Ако Кунео така отчаяно се е нуждаел от този арест, може да е претупал разследването. Проблемът не е твой, Ейб. Процесът ще се отмести в друга посока, ти може би ще се намесиш по-късно и по-кротко и ще покажеш къде са оплели конците. Само че този тип здравата ти се е наточил, всъщност и двамата са се наострили. Те не смятат, че ти търсиш друг заподозрян, а че всъщност ти, Харди и Кейти Уест прикривате нещо друго, може би свързано чак с Джърсън. Това прочетох.

Глицки кипна от гняв. В стаята вече съвсем се бе стъмнило.

— Да ровят. Нищо няма да открият.

— Не се залъгвай — снижи глас Шайлър. — Винаги има какво да се открие, Ейб. Може и да не е това, което са започнали да търсят, но ако им дадеш за какво да се хванат, ако говориш наляво и надясно, ако намесиш много хора, те ще намерят документ, който си архивирал неправилно, служебна кола, с която си ходил на плажа, секретарка, която ще каже, че си я опипвал, каквото и да е. А когато това стигне до политиканите, които са настроени против Уест, и ето ти нужните условия, за да ви обвържат всички в някакъв заговор. Тогава лъжците просто ще се възползват от онова, което им даде Роузън, и ще измислят останалото. Освен ако нямаш сериозни подозрения, че извършителят на убийствата е друг?

— Не. Никого. Нямам представа.

— Тогава се откажи.

Само че той не се отказа.

Не можеше да го направи, не и докато е ченге, не и докато е убеден, че Кунео е арестувал не когото трябва. А това означаваше, че истинският убиец все още е на свобода и че ако не е той, Глицки, никой не го преследва. Освен това Глицки нямаше да допусне да се откаже просто от страх, че Кунео може да го разобличи. Ако това се случеше, по-добре направо да си подаде оставката. Щеше да бъде безполезен. Не, най-ефективният начин да неутрализира Кунео бе да открие какво е пропуснал — да бъде по-задълбоченото, по-добре организираното, по-кадърното ченге.

Даде си сметка, че всъщност никак не би навредило, ако Кунео и Роузън повярват, че се отказва от случая. Така щеше да може да се възползва от властта на поста си, за да върви по собствените си следи под носа им — ако си изиграеше картите добре, а той щеше да го направи, всъщност разследването му дори можеше да бъде подпомогнато от убеждението на свидетелите му, че полицията вече има арестуван заподозрян, така че той едва ли затяга обръча около тях.

Не искаше това да се превръща в политическа отговорност на Кейти Уест. Нямаше смисъл да става така, затова той се срещна с нея и я убеди, че трябва да се откаже от случая. И без друго не разполагал с нищо, с никакви истински следи. След това й разказа малко за теориите на Шайлър, за Кунео и за Роузън, което тя сметна за нелепо и вбесяващо, но в крайна сметка не пожела да се задълбочи в него.

Очевидно тези хора живееха в някакъв паралелен свят, но тя предпочиташе да избегне лова на вещици, който я правеше централна фигура в някаква неясна теория на конспирацията.

Накрая Глицки отиде при Лание и съобщи и на него новината, че се оттегля от случая. Отсега нататък оставял всичко в ръцете на Кунео. Инспекторът от отдел „Убийства“ бил свършил добра работа по откриването на заподозрения, а арестът на Катрин Хановър освобождавал Глицки от случая.

Така затвори устата на Кунео и на Роузън за всякакви обвинения в заговор, свързани с този случай, и оттогава не бе чувал нито дума в тази връзка.

Само че проблемът си оставаше.

Сега, хванал ръката на Трея, той задраска по повърхността на масата.

— Може би просто трябва да се обадя и да откажа на Диз.

— Не съм съгласна, скъпи. Това нещо ми е трън в очите от месеци. Ако искаш да помогнеш на Диз, просто си дай сметка какво правиш, за да си готов, когато лайното се размирише, което със сигурност ще стане. — Тя му се усмихна по характерния си предизвикателен начин: — За протокола, извинявам се за езика, който използвах пред дъщеря ни. — В тази къща не се употребява думата „лайно“, миличка.

Рейчъл отвърна на погледа й с открито въпросително изражение.

— Какво лайно? — попита тя.

Глицки оброни глава и я поклати:

— Прекрасно.

В този момент Трея сепнато се изпъна на стола си.

— Ох! — Ръката й се стрелна към корема и тя издиша силно и продължително.

— Трей? — стисна ръката й Глицки.

Тя изпъна показалеца си, за да го помоли да има минутка търпение. Дишайки дълбоко и бавно, тя вдигна очи и погледна часовника на стената.

— Започна се.

— Кое? — попита Рейчъл.

— Родилните болки, миличка — нежно отговори Трея. — Нали знаеш, че от много време чакаш да се появи малкото ти братче? Е, той ни дава знак, че вече идва.

(обратно)

16

Харди паркира под кабинета си, на мястото на старши съдружник до асансьора. Умът му беше другаде, докато влизаше в асансьора и се возеше нагоре, без да съзнава, че по силата на някакъв отдавна забравен навик е натиснал копчето за третия етаж. Там работеше, преди да стане старши сътрудник. Сега партньорът му Уес Фаръл ползваше предишния му кабинет. Вратата на асансьора се отвори, Харди излезе в коридора и за момент спря, чудейки се къде се намира.

— Чудесно! — каза си той.

Почука на вратата на Фаръл и понеже не получи отговор, докато минаваше покрай нея, заслиза по стълбите към главното фоайе — към мястото на Филис, Солариума, предишния кабинет на Дейвид, запазен непокътнат в съседство на неговия, след който беше кабинетът на главната секретарка Норма. От дясната му страна имаше дълъг коридор, в края на който се намираше бърлогата на третия съдружник във фирмата — Джина Роук. Зад вратите на малките си стаички се трудеха осмината стажанти във фирмата. Харди допусна, че повечето, ако не и всички вече са на работните си места, макар да бе едва осем без няколко минути. Човек не можеше да натрупа 2 200 работни часа годишно, ако не се натоварва пълноценно всеки ден. Филис все още я нямаше на рецепцията — тя идваше в осем и половина, — затова Харди се запъти направо към резбованата врата на собствения си кабинет и с учудване завари там Фаръл, без сако и вратовръзка, да хвърля дартс.

— Знам какво ще кажеш — заяви Фаръл.

— Така ли?

— Да. Ще кажеш, че си зает и че нямаш време за детинщини. Процесът ти започва днес.

Харди се плесна с ръка по челото:

— Днес ли! Мамка му! — Запъти се към бюрото и стовари отгоре дебелото си куфарче. — Всъщност знам, че е днес. — Отвори закопчалките и започна да вади папките. Усмихна се леко — не особено убедително. Много харесваше Уес, но той невинаги работеше като него и понякога присъствието му по-скоро го разсейваше, отколкото му помагаше. — Е, кажи ми какво има с десет думи или дори с по-малко.

— Днешната фланелка.

Хвърли последната стреличка, когато Харди влезе, и сега се бе обърнал, за да го види какво прави. Широко усмихнат, Уес беше разкопчал ризата си. Всъщност това беше почти ежедневен ритуал и Харди установи, че искрено се усмихва. Уес се гордееше, че притежава една от най-пълните и непрекъснато растящи колекции на света от фланелки с надписи, които носеше под адвокатската си маскировка. Днешният надпис гласеше: ОТГЛЕЖДАЙТЕ ДРОГАТА си САМИ/ПОСАДЕТЕ си СВОЙ ЧОВЕК.

— Сам ми я подари — осведоми го той, — а това обяснява защо обичам тази жена. — Закопча се. — Както и да е, реших, че може би имаш нужда от малко хумор, преди да се запътиш към съда.

— Може би — съгласи се Харди. — Мина ли оттам на път за кантората?

— Не, а ти?

Харди кимна:

— Трийсет и седем подвижни телевизионни станции, можеш ли да повярваш? Направо не може да се стигне до Брайънт. Отклоняват движението три пресечки по-нагоре. — Харди погледна часовника си. — А процесът започва чак след час и половина. Ще бъде същински цирк.

Фаръл седна на дивана и се зае да връзва вратовръзката си.

— Може би не е трябвало да излизаш с нея. Искам да кажа, ако си искал да не допускаш тези отвратителни лъжи да си появяват по вестниците.

— Къде беше, когато бях на седемнайсет?

— Аз тръгнах на срещи много след тази възраст, така че едва ли бих могъл да ти дам добър съвет.

— Смешното е, че Франи ми каза същото.

Бърз и сериозен поглед:

— Тя добре ли приема нещата?

— Направо страхотно. — Харди се настани на мястото си. — Макар че едва ли е очарована от историята за адвоката Ромео, която явно ужасно допада на вестниците. А на децата им харесва още повече. Когато сме насаме, Винсънт непрекъснато ме нарича Ромео, което направо ме влудява. Ако го чуе Бек, направо няма спиране. Страхотно си прекарваме. А какво ще кажеш за миналата седмица, „Любовно гнезденце в затвора“? Чете ли?

— Стори ми се много готино за възрастен човек като теб.

— Да, бива си ги тези типове от „Инкуайърър“.

— Честно казано, чудех се къде е било това „любовно гнезденце“. Само че реших да не те питам, защото сигурно си прекарал там много интимни мигове и едва ли ще ти се говори. Твърде лично е.

— Толкова много, толкова много. Всъщност става дума за стаята за посещения на първия етаж в затвора — каза Харди, като имаше предвид антисептичната, ярко осветена стаичка със стъклени стени в съседство със стаята за посещения, където адвокатите се срещаха с клиентите си. — Там сме били „изконсумирали“ любовта си. Само че за да събудиш страстта у себе си на това място, трябва да имаш наистина страхотно въображение. По-голямо дори от това на типовете от „Инкуайърър“.

Уес вече бе вързал вратовръзката си, изправи се и взе сакото си.

— А сега започва сериозната част, нали? Мога ли да направя нещо, за да ти помогна у дома? Може би Сам…

— Не, вече ти казах, че сме добре — поклати глава Харди. — Всъщност много неща в брака ни се промениха — тя се преструва, че това не я притеснява, а аз — че оценявам разбирането, което проявява. Много е специално, обаче какво мога да направя? Вече е твърде късно.

— Можеш да се молиш процесът да бъде кратък.

— Молитвата винаги носи утеха — каза Харди. — Може наистина да се помоля.

Двайсет минути по-късно той излезе от кантората си, заобиколен от шумна тълпа хора, които му пожелаваха успех. Това беше много важно дело за кантората и всички съзнаваха значението му. Навън все още беше ужасно студено, но Харди не възнамеряваше да се мъчи с почти невъзможната задача да паркира близо до Съдебната палата, защото дори за двайсет долара на ден нямаше да успее да стигне по-близо до съда, отколкото беше в кабинета си, а и освен другото трябваше да се справи с глутницата репортери. Не, загърна се в дългото си палто, нахлузи ръкавиците си и реши да измине пеша дванайсетте пресечки дотам, понесъл десеткилограмовото си куфарче, и да се изплъзне на повечето репортери, като влезе през задната врата близо до ареста.

Само че преди това трябваше да отиде в ареста за предварителната среща с клиентката си. През тези месеци бе свикнал да вижда Катрин, облечена в познатия оранжев гащеризон, затворническата й униформа, затова тази сутрин, когато тя влезе в „любовното гнезденце“ с ниски обувки, елегантна сива пола и подходяща блуза, обеци, грим и червило, той стана от мястото си. Срещна погледа й и кимна одобрително:

— Чудесно, това върши работа — каза той.

Надзирателката, която беше придружила Катрин от съблекалнята, затвори вратата зад гърба й. Клиентката му направи една-две крачки в стаята към него и се закова на място.

Нещо в неподвижността й му се стори като фалшиво смела поза, но тя успя да наподоби усмивка.

— Ако някога ти омръзне да бъдеш адвокат, мисля, че те очаква кариера като дизайнер на дамско облекло — каза тя.

Харди бе успял да постигне известен пробив със съдийката, която бе пощадила достойнството на Катрин и й бе позволила да се преоблече в нормални дрехи на горния етаж вместо в килията до съдебната зала. Харди се бе свързал с добрия съпруг Уил и той бе изпратил три кутии с дрехи, обувки и бельо, само че те вече не й ставаха, защото бе ужасно отслабнала в затвора. Затова се наложи Харди да си запише мерките й и няколко седмици преди процеса прекара почти цял ден в „Нейман Маркъс“, за да попълни гардероба й.

Оказа се, че този искрен и практичен ход предизвика няколко последици. Първо, Харди не разбираше много от женска мода, само че бившата му съпруга Джейн Фаулър все още се изявяваше в тази област — тя от години пазаруваше от И. Манин. Двамата не бяха особено близки, но няколко пъти годишно обядваха заедно, колкото да поддържат връзка. Когато той я попита дали ще му направи услуга и ще го придружи по време на покупките, тя се съгласи.

Би могъл да се досети какво ще се случи по-късно, ако се бе замислил. Само че той все още не бе обхванат от чак такава параноя, а и може би това никога нямаше да се случи, че да осъзнае напълно какво става във връзка с това дело. Няколко репортери от различни таблоиди го проследиха по време на пазаруването. Един от тях не просто го бе снимал как държи някакъв сексапилен сутиен, но в статията към снимката пишеше, че Харди е купил дрехите с кредитната карта на фирмата, с което искаха да покажат, че ги е купил със собствени средства. Макар че той щеше да включи покупките в редовно изготвяния списък за вложените работни часове и за направените разходи, който пращаше на Уил Хановър, статията направи покупката подозрителна.

А като връх на всичко Джейн се бе появила зад него на снимката със сутиена. Ромео не просто се забавляваше с клиентката си, но се бе хванал и с бившата си жена. Франи хареса тази част почти толкова, колкото собствената си снимка — облечена с небрежен екип за джогинг, с разчорлена коса и някак разсеяно и притеснено изражение, понесла торби с покупки. Надписът под снимката гласеше: „Смела, но безпомощна“.

Харди поклати глава, за да прогони спомена. Пред него Катрин изпълни малък свенлив пирует:

— Наистина ли изглеждам добре?

— Повече от добре.

Тя въздъхна, след това вдигна глава към тавана и въздъхна отново. Обърна се към него, примигвайки:

— Днес няма да плача и да си развалям очите.

— Точно така. Не го прави. Ще бъде грешка.

Известната реплика на Никсън от епохата на Уотъргейт предизвика усмивката й, достатъчна, за да възпре застрашително напиращите сълзи.

— Просто си мислех, че едва ли някога отново ще облека такива дрехи.

— Ще го правиш непрекъснато, Катрин. Само почакай.

— Наистина ли мислиш така?

С повече убеденост, отколкото наистина усещаше, Харди отговори:

— Ти не си го извършила. Съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще видиш. Системата наистина работи.

— Иска ми се да повярвам в това, но ако е така, как изобщо се озовах тук?

Сега бе ред на Харди да се усмихне престорено смело:

— Заради една съвсем мъничка техническа грешка. Лошо ченге. Сега сме във версията, при която дефектът ще бъде отстранен. Готова ли си?

— Готова съм.

— Добре. Трябва да ти напомня, че следващия път, когато се видим, вече ще бъде пред съдебните заседатели. Благодарение на вечно бдителните ни медии някои от тях ще си мислят, че между нас има нещо. Затова е важно наглед помежду ни да има професионална дистанция. Франи ще бъде в залата. Уил също… Не, не с това изражение. Той трябва да е там. Много е важно съдебните заседатели да видят, че съпругът ти те подкрепя, че въпреки всичко той трябва да вярва, че си невинна.

— Въпреки всичко, което е казал за мен. И което е направил.

— Въпреки всичко това — кимна Харди — той е наш свидетел. Няма какво да каже за самото престъпление. Той е твоя съпруг. Не могат да го заставят да свидетелства против теб.

— Мразя го.

— Струва ми се, че ми спомена за това, но сега няма значение. Той ще бъде там, а за съдебните заседатели е добре да го видят и да знаят, че си с него.

— Но аз не съм.

— Точно така. Обаче това няма значение.

Тя затвори очи и за миг сякаш щеше да рухне. След това се изправи, отвори очи, вирна брадичка и грейна в лъчезарна усмивка:

— Невинна съм — каза тя. — Няма от какво да се страхувам.

— Точно така. Да вървим да ги разбием. Ще се видим в залата.

Стояха на половин метър един от друг и сега Катрин се приближи към него.

— Дизмъс, искам да ти кажа, че съзнавам колко трудно е било за теб всичко. Имам предвид в личен план. Никога не съм искала…

— Не си виновна. Всичко е наред.

Тя се приближи още, положи глава на гърдите му и се отпусна. Внимателно и деликатно той я обгърна с ръце и леко я прегърна. За пръв път се прегръщаха. Катрин обгърна гърба му с ръце и го притисна по-силно. Отново изгуби самообладание.

Той я потупа по гърба, отдалечи я от себе си и целомъдрено я целуна по бузата. Без да каже нито дума повече, взе куфарчето си, приближи се към вратата, почука на надзирателката и излезе.

Съдебната зала беше номер 21 на третия етаж на Съдебната палата. Харди вече много пъти бе влизал тук и всеки път оставаше разочарован от липсата на величественост. Преди повече от двайсет години общината беше инсталирала допълнителна охранителна система за процеса срещу Дан Уайт, който бе застрелял кмета Москоун и градския съветник Харви Милк в кабинетите им в кметството. Сега тежки врати и бронирани стъкла деляха галерията за публиката от предната част на зала 21. Ако не бяха тези подобрения, залата преспокойно минаваше за типичната класна стая в едно недостатъчно финансирано училище.

Пред мястото на съдията Харди седна зад едно обикновено библиотечно бюро от светло дърво в лявата част на безличната съдебна зала без прозорци, осветена от луминесцентни лампи. Противниците му в този процес — прокурорът Роузън и разследващият инспектор Кунео — седяха зад същото такова бюро на три метра от дясната му страна. Зад тях се намираше лакираната ложа от шперплат за съдебните заседатели.

Предния ден бяха приключили с избора на съдебни заседатели и сега в ложата седяха четирима мъже и осем жени, трима от които бяха афроамериканци, двама азиатци, двама латиноамериканци и петима бели; един зъболекар, един гимназиален учител, три домакини, общински служител, компютърен техник, двама продавачи, трима в процес на смяна на работата. 8 продължение на девет работни дни Харди непрекъснато пресмяташе евентуалните непредвидими рискове, свързани със състава на съдебните заседатели. Вече бяха тук, а той бе направил всичко по силите си. Остана дори много доволен от избора на някои от хората, но въпреки това му се искаше да може да започне отначало. Само че нали винаги ставаше така — имаше неща, които просто няма откъде да знаеш или да предусетиш.

Влезе в залата през задната врата, като мина през коридора покрай кабинета на съдията, за да избегне репортерите и общата лудница, и след като се озова на бюрото си, си позволи да се извърне леко и да срещне погледа на съпругата си. Франи седеше на първия ред, на първата седалка до пътеката, редом до техния приятел, журналиста Джеф Елиът, който списваше рубриката „Градът говори“, Франи не идваше често в съдебната зала заедно с Харди, но когато имаше големи процеси, се стараеше да присъства на встъпителната и на заключителната му реч. Той срещна погледа й, сложи ръка на сърцето си и го потупа два пъти — тайният им сигнал. Тя направи същото.

Зад нея и Елиът цареше истинска лудница.

Всичките дванайсет реда, осем от които с дървени седалки като в театър, бяха изцяло заети предимно с представители на пресата. Харди видя и доста хора от кантората си, които бяха дошли като морална подкрепа, но освен тях забеляза и неколцина други адвокати от сградата, както и доста многолюдна тълпа от обикновени хора и смахнати, които не пропускаха съдебен процес. Сега, преди влизането на съдията, всички говореха едновременно.

От страна на Харди, Уил Хановър беше седнал заедно с другите възрастни членове от семейството си, които не можеха да бъдат призовавани като свидетели на обвинението — двете снахи на Катрин и техните съпрузи. Харди си каза, че колкото и да бе невероятно заради показанията, които бяха дали пред Кунео, Бет и Арън, както и Уил, все още мислеха, че са на страната на Катрин. Въпреки твърденията си пред полицията в подкрепа на обратното, явно никой от тях всъщност не вярваше, че Катрин е виновна. Да, тя знаеше къде Пол държи пистолета си. Да, тя се притесняваше заради наследството. Да, тя неведнъж бе повтаряла, че някой трябва да убие Пол и Миси. Те или не съзнаваха значението на показанията си, или не разбираха причинно-следствената връзка, но въпреки това чрез присъствието си на страната на Катрин в съдебната зала щяха да бъдат доказателство от плът и кръв, че все още са загрижени за нея — а в огромната смътна неизвестност, каквато представляваше колективното съзнание на съдебните заседатели, това може би съвсем не беше лошо.

Кунео, разбира се, седеше извърнат назад на масата на обвинението и бъбреше непрекъснато с двама заместник-прокурори от горния етаж, слезли долу специално за представлението и седнали на първия ред. Но ето че изведнъж приставът отривисто се изправи от лявата страна на практичното бюро на съдията.

— Всички да станат. Започва заседанието на двайсет и първи състав на Върховния съд на Калифорния под председателството на Нейна Чест съдия Мариан Браун. Моля, изключете мобилните си телефони и пейджърите, седнете и запазете спокойствие.

Без никаква показност Браун зае мястото си още преди приставът да завърши встъплението си. Тя намръщено изгледа залата, като че ли беше изненадана от броя на хората, след това се обърна към пристава и кимна. Той също кимна в отговор и на свой ред се извърна към втория пристав, който стоеше до задната врата на съдебната зала, отдясно на Харди. Вече бяха прочели номера на делото и обвинението в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства, когато преди доста време бяха започнали да подбират съдебните заседатели. Затова днес нямаше почти никакви формалности — трябваше просто обвиняемата да влезе в залата и да се изправи пред обвинителите си.

Вратата се отвори и Катрин Хановър се появи, съпровождана от леко електрическо пращене от залата. Загубата на седем килограма не бе навредила на външността й. Нито пък лекият грим, едва забележимото червило, елегантните дрехи. На студената луминесцентна светлина в залата тя сякаш искреше и Харди не беше съвсем сигурен, че това е добре. Хубавата външност можеше да се окаже и опасна. Той погледна към съдебните заседатели и изведнъж му се прииска да бяха осем мъже и четири жени, а не обратното. Дори дванайсет мъже, всичките по-възрастни и зрели.

По време на избора на съдебните заседатели той се опитваше да се убеди, че избраните жени са с традиционна нагласа и поради това ще се отнесат много подозрително към Миси Д’Амиен и към нейното неизвестно и поради това спорно, цветисто и потенциално опасно минало. От друга страна, сега внезапно си даде сметка за това и появата на Катрин днес в съда затвърди убеждението му — тези жени вероятно трудно щяха да се отъждествят с тази привлекателна дама, за която шестцифреният доход на съпруга й не бе достатъчен, за да поддържа желания стандарт на живот. В крайна сметка той остави в състава всички представителки на нежния пол, защото сметна, че жените, поне като тези, които бе избрал, ще се по-склонни да повярват, че наистина е имало сексуален тормоз. Сега обаче вътрешно потръпна, защото се уплаши, че може да е допуснал огромна грешка.

Откъсна поглед от съдебните заседатели и го насочи отново към клиентката си. Изправи се и дръпна стола до себе си за нея, доволен, че тя очевидно бе забелязала съпруга си и роднините си сред публиката и ги поздравяваше.

След това седнаха.

— Как се справяш? — прошепна й Харди.

— Добре.

Съдийката тропна с чукчето си, за да успокои жужащата зала, и се обърна към масата на обвинението.

— Господин Роузън, готов ли сте от името на народа?

— Да, Ваша Чест.

— Господин Харди?

— Да, Ваша чест.

— Добре, господин Роузън, можете да започвате.

Крис Роузън беше професионален прокурор с девет години стаж и със специализация в областта на палежите. През това време беше прокурор в три процеса за убийство и десетина за палеж, четири от които бе спечелил безусловно, а в останалите случаи бе получил по-ниски от исканите присъди за дългогодишен затвор. Затова нямаше да излъже, ако каже, че никога не е губил дело, което в този толкова либерален град беше достоен за завист и почти нечуван рекорд. Може би победите на Роузън невинаги бяха съвсем чисти, но Харди знаеше истината от пристрастието към защитата в Сан Франциско — разбира се, това беше един от факторите, намесени в този случай, за който беше много благодарен. Все пак той не му носеше кой знае каква утеха, докато наблюдаваше как младият му опонент с хубава външност се изправя с тиха самоувереност и със съпътстващо я приветливо поведение.

— Добър ден, госпожи и господа — започна той, — събираме се днес, а и през следващите няколко дни през седмицата — да се надяваме, че няма да продължи твърде много седмици, — за да изслушаме доказателствата за убийството на двама души, Пол Хановър, адвокат от Сан Франциско, и неговата годеница Миси Д’Амиен.

Харди забеляза, че Роузън действа както се очакваше — играеше кротко. Не назоваваше мъртвите безличностно като „починалите“ или дори „жертвите“. По-скоро ги представяше като истински, живи хора, преди да бъдат убити. Прокурорът продължи да говори на съдебните заседатели със сериозен и приятен глас:

— В сряда на дванайсети май миналата година някой е подпалил дома, в който са живеели Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Пожарникарите, които са отишли да се борят с огнената стихия, са открили труповете на мъж и на жена, обгорени до неузнаваемост, във фоайето на къщата. Под едното от телата е имало подпъхнат пистолет. И двете жертви са били простреляни в главата. Доказателствата ще покажат извън всяко съмнение, че нито една от раните не е нанесена собственоръчно от жертвите. Нито един от двамата не се е самоубил. Тези хора са били убити в дома си, а убиецът е запалил пожара с надеждата да унищожи доказателствата, които ще свържат него или нея с престъплението.

Роузън спря, за да се съвземе, защото тези зловещи и драматични събития можеха да разстроят психиката на всеки що-годе чувствителен човек. Той се прокашля, извини се на съдебните заседатели — „само за момент“ — и направи няколко крачки към бюрото си, където Кунео побутна чашата с водата към ръба на масата. Роузън отпи, отново прочисти гърлото си и пак се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, ние ще ви докажем, при това извън всякакво съмнение, че човекът, произвел изстрелите в главата на всяка от жертвите, е обвиняемата в това дело, снахата на господин Хановър, Катрин Хановър. Извършила го е по една съвсем прозаична и често срещана причина — господин Хановър е възнамерявал да промени завещанието си и да направи Миси Д’Амиен своя единствена наследница. Направи ли това, наследството му в размер на почти петнайсет милиона долара е щяло да отиде в ръцете на Миси и обвиняемата е щяла да остане без дял от него.

Според показанията на обвиняемата пред полицията в деня на смъртта си господин Хановър й е казал, че възнамерява да промени завещанието си в полза на Миси преди датата на сватбата им, вероятно още през следващата седмица. Подтикната от признанието за промяната в плановете му, обвиняемата е решила да убие господин Хановър, преди той да успее да промени завещанието си.

На това място Роузън се обърна към Катрин, като показа с езика на тялото си и с тона си, че за него е много мъчително да отправя подобни обвинения към друго човешко същество. Само че тя сама си е навлякла това на главата, колкото и да му се иска да не е така. Едва ли не неохотно той повдигна длан, докато не изпъна изцяло ръката си, а показалецът му трепереше от овладяно възмущение:

— И тя наистина го застреляла. Тласкана от сляпа ярост, в главата. Застреляла и Миси Д’Амиен, защото тя имала лошия късмет да се върне у дома и да бъде в къщата.

Разказването на цялата история явно представляваше огромно бреме за Роузън и той имаше нужда отново да пийне вода. Харди си помисли, че той малко прекалява с представлението за чувствителността, и с радост откри нещо, по отношение на което може да прояви критичност — поне наум. Знаеше, че съдебните заседатели по някакъв начин надушват фалшивите и тактически прекъсвания и че сигурно те са им неприятни. Във всяко друго отношение встъпителната реч на Роузън беше като по учебник — разказваше фактите, които обвинението трябваше и щеше да докаже, без да ги украсява. Той дори бе избегнал потенциално опасната територия за присъствието на Миси в къщата — явно убиецът бе възнамерявал местопрестъплението да изглежда като убийство и самоубийство, което щяло да сложи край на разследването още преди да е започнало. Само че Роузън не обвини Катрин в това. Той избягваше подводните камъни. С неохотно възхищение Харди го остави да продължи, без да възразява.

— Свързаните с делото събития от този трагичен ден са относително ясни и започват да се случват около обяд. Ще ви докажем, че обвиняемата Катрин Хановър е спряла на бензиностанцията на „Валеро“ на ъгъла на улиците Оук и Уебстър, на около три пресечки от дома на Пол Хановър на Аламо Скуеър. Работник на тази бензиностанция ще даде показания, че е видял обвиняемата да слиза от колата си, черен мерцедес-бенц С 100, да налива туба с бензин и да я слага в багажника на колата си.

Според показанията на обвиняемата тя посетила свекъра си по-късно същия следобед, за да обсъди с него финансовото състояние на най-близкото и на по-далечното си семейно обкръжение. Ще ви докажем, че обвиняемата се е върнала в дома на господин Хановър по-късно същия ден. Ще чуете двама свидетели, които ще ви разкажат, че тя е напуснала дома на господин Хановър малко преди да избухне пожарът. Ще научите, че обвиняемата е излъгала полицията за своите действия по това време. Заявила е, че е била сама у дома в тези важни часове. Само че дневникът на собствената й дъщеря я опровергава.

Харди закри устата си с ръка, за да прикрие недоволството си от съдебните заседатели. Въпросът с дневника на Хедър беше може би най-сериозната му загуба по време на предварителните изслушвания. Макар че Харди се бе борил със зъби и нокти против включването на дневника като доказателство, значението и връзката на дневника с процеса просто не подлежаха на съмнение. Затова той щеше да бъде използван като доказателство. В нормалния случай това доказателство нямаше да бъде допуснато — нямаше да има основание за това, — ако Хедър като свидетелка на обвинението срещу собствената си майка не заявеше пред съда, че лично го е написала. Разбира се, това беше сценарий, който Катрин в искрена проява на майчинска загриженост искаше да избегне на всяка цена. Психологическата травма на дъщеря й щеше да бъде огромна. Но Роузън се нуждаеше от доказателството, което означава, че се нуждаеше от Хедър. Затова никой не можеше да го спре да я накара да свидетелства. Единственият изход за Харди оставаше да направи сделка и да се съгласи дневникът да бъде включен без основанието за използването му. Дори без показанията на Хедър обаче това беше горчив хап, който би могъл дори да съсипе клиентката му.

Междувременно Роузън с лекота описваше последните доказателства:

— Накрая ще научите, че същият вид бензин, който е бил използван за запалването на пожара в дома на господин Хановър, съвпада с бензина, намерен по влакната от мокета в багажника на черния мерцедес-бенц С100 на подсъдимата. — Той спря, за да отпие вода за последен път. — Както ви казах в началото, историята е съвсем ясна и аз почти приключих. На дванайсети май миналата година Пол Хановър лично е казал на обвиняемата, че след броени дни тя и цялото й семейство ще бъдат изхвърлени от завещанието му. Щели са да изгубят милиони долари. Тя решила да го убие, за да не допусне да се случи подобно нещо, и да използва собствения му пистолет, който е знаела, че той държи зареден в таблата на леглото в спалнята си. Донесла е бензин, за да запали дома на Пол Хановър и да прикрие следите си. Разполагала е със средствата. Според собственото си признание тя е била в къщата същия следобед и ще чуете свидетелски показания, според които тя отново е била там непосредствено преди да избухне огънят. Удобен случай. — Роузън изпусна малко въздух. — Ще ви покажем и ще докажем извън всякакво съмнение, че Катрин Хановър е убила своя свекър Пол Хановър и Миси Д’Амиен, като ги е застреляла в главата заради пари. Това според законите на щата Калифорния е предумишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства и точно това е присъдата, за която ви моля. Много ви благодаря.

По време на процес за убийство в Калифорния защитникът има право на избор. Той може да произнесе встъпителната си реч или веднага след речта на прокурора, нещо като незабавно опровержение, или може да се изкаже след пълното излагане на позицията на щата. Харди беше силен привърженик на първата възможност, защото беше убеден, че съдебните заседатели до голяма степен оформят общото си становище — впечатлението си за играчите, доверието си към изложението на обвинението, тежестта или евентуалната тежест на доказателствата — още в началните етапи на процеса.

Опитът на Харди сочеше, че докато съдебните заседатели изслушат и видят всички доказателства, дори и ако доказателствената тежест и благонадеждност на всяко от тях е била поставена под съмнение, отречена или злепоставена от бдителния адвокат защитник, те вече се превръщаха в почти непосилно бреме за тях. Затова макар да беше адвокат защитник, Харди не искаше да изпада в отбранителна позиция. Най-малко от всичко искаше да бъде пасивен, да парира ударите на опонента си, без самият той да нанася удари.

Не, процесът беше битка и целта беше тази битка да бъде спечелена, а не просто да се отбраняваш. Ако искаш да спечелиш, трябваше да атакуваш.

Харди знаеше, че стратегията на Роузън е никога да не възразява по време на откритите заседания, защото и той като повечето адвокати вярваше, че това отблъсква съдебните заседатели. Затова имаше предчувствието, че ще може да примеси малко аргументи с простото съобщаване на фактите — всъщност планът му беше да провери колко точно аргументи ще допусне противникът му.

Затова след като смирено и с приятна изисканост поздрави съдебните заседатели, Харди побърза да извади своята артилерия:

— Всички вече чухме разказа на господин Роузън за убийствата на Пол Хановър и на Миси Д’Амиен и аз останах удивен от това, че той използваше фразата „ние ще ви покажем и ще докажем извън всяко съмнение“. Дори самото произнасяне на тези думи от негова страна оказва силно въздействие, нали? Той ви казва, че разполага с доказателства в подкрепа на теорията си за смъртта на Пол и на Миси, които са толкова убедителни, че ще ви убедят извън всяко съмнение, че Катрин Хановър е убила и двамата.

Но нека ви кажа нещо. Той не разполага с нищо подобно. Всъщност няма никакви веществени доказателства, които да доказват присъствието на Катрин в дома на Пол Хановър по време на убийствата или близо до този момент. — Той замълча, сякаш онемял за секунда от огромното значение на думите си. — Сигурно се питате възможно ли е това. Как е възможно щатът Калифорния да е арестувал и да е обвинил Катрин Хановър в отвратителното двойно убийство на нейния свекър и на неговата годеница, ако няма никакви веществени доказателства, които да я обвързват с това престъпление?

Със смаяно изражение той се обърна първо към масата на обвинението, като че ли очакваше отговор на съвсем основателния си въпрос. Тъй като такъв не последва, отново се извърна към съдебните заседатели:

— Това, дами и господа съдебни заседатели, е много хубав въпрос. Защото простичкият факт е, че господин Роузън не разполага дори с едни пръстови отпечатъци на Катрин Хановър, по която и да е част от оръжието на убийството. Няма нищо, което да свързва Катрин Хановър с тубата с бензин, с която убиецът на господин Хановър е подпалил къщата. Той няма, ще го повторя за пореден път, никакви веществени доказателства. Удивително!

Харди спокойно се отправи към собствената си маса, където седеше Катрин. Заимства един от номерата на Роузън и посочи с пръст клиентката си:

— Тази жена е невинна, съвсем невинна по отношение на тези престъпления. Всъщност тя не е виновна за нищо друго, освен че е привлякла вниманието и си е навлякла гнева на полицая, провеждащ разследването на тези случаи, сержант Дан Кунео, като не се е поддала на сексуалните му аванси и е съобщила за тях на неговия началник.

Откъм публиката се надигна ропот. Точно затова бяха дошли репортерите — за секс и за скандали! Похотливи обвинения и интимни тайни.

Харди мълчаливо се наслади за миг на смайването и на яростта на Кунео и на факта, че челюстта на Роузън видимо увисна. Объркан и смутен, макар че вероятно бе допускал, че е възможно въпросът да бъде повдигнат, той просто не беше подготвен обвинението да се появи толкова рано в съдебната зала. Добре дошъл в лигата на големите, помисли си Харди. Беше пуснал първата кръв.

Стана дори още по-добре. Кунео прошепна нещо на Роузън, който със закъснение се изправи на крака:

— Възразявам, Ваша Чест. Доводи.

— Възражението се отхвърля. Той не привежда никакви доводи, господин Роузън. Просто излага своята версия за събитията, както направихте и вие. Точно затова са встъпителните речи. Продължете, господин Харди.

Харди кимна с уважение. Това бе напълно неочаквано. Браун не само бе отсъдила в негова полза, но и открито бе укорила Роузън пред съдебните заседатели. Това допадна на Харди, но не можеше да си позволи да го покаже.

— Благодаря ви, Ваша Чест — каза той. Застана в средата на съдебната зала. Отново се обърна и погледна към масата на защитата. — Преди малко казах, че няма веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър с това престъпление. Нещо повече, няма никакви убедителни доказателства — веществени или някакви други, — че тя е виновна.

Адреналинът определено се покачваше и той усети, че изпитва силно удоволствие, почти тръпка, съзнавайки, че ще позволи на това чувство да го отнесе докъдето си поиска.

— Основните свидетели на обвинението са непоследователни и си противоречат един на друг. Изявленията на клиентката ми са изопачени и са извадени от контекста. Така нареченият мотив е разкривен и преувеличен, а цялата неприятно вонлива смес е получила някаква смътна прилика със съдебно дело вследствие на твърде прибързано и небрежно разследване.

Двама души са мъртви. Доказателствата ще покажат, че се били застреляни смъртоносно. Извън този факт доказателствата на обвинението просто не са достатъчно ясни, достатъчно чисти и достатъчно убедителни, за да докажат, че Катрин е извършила убийство. — Той замълча за момент, вече уверен, че ще успее да пробута и последния си аргумент: — В началото на своята работа вие положихте клетва — обърна се той към съдебните заседатели. — Докато сега Катрин седи пред погледа ви вие трябва да приемете, че това, което ви казах, е истина. Трябва да допуснете, че тя е невинна. Оттук започва всеки процес.

Господин Роузън искаше да ви убеди, че тя не е невинна. Че е замислила и е извършила това двойно убийство с цел финансова облага. Че е виновна, както гласи обвинението. Само че никаква политическа амбиция и никакво желание да бъде приключено едно шумно дело не могат да я направят виновна. Законът в тази страна предполага, че всички обвиняеми са невинни до доказване на противното. Ние ще разчитаме точно на тази презумпция и на вашата клетва.

Срещна погледите на няколко съдебни заседатели, всички до един възхитени. Поне засега ги беше спечелил на своя страна.

(обратно)

17

Единственият свидетел преди обедната почивка беше Джон Страут, лишеният от възраст и обикновено непротиворечив участник във всеки процес за убийство в Сан Франциско, на който бе присъствал Харди. Колкото и прозаично да изглеждаше, обикновено едно от първите задължения на обвинението бе да установи, че наистина е било извършено убийство. Или две убийства, както беше в този случай.

Харди бе проучвал експертизите и резултатите от аутопсията, докато не му се зави свят, опитвайки се да намери някаква сламка, за да хвърли съмнение върху причината за смъртта или, по-конкретно, да въведе отново идеята за убийство и за самоубийство. Това със сигурност не му се струваше добра идея, ако човек знае всички факти, както ги знаеше той. Всъщност вероятността бе толкова нищожна, че бе почти невероятна. Все пак не виждаше с какво може да навреди, ако даде на съдебните заседатели макар и нищожно основание за съмнение по този въпрос.

Затова когато Роузън приключи с неособено строгия си разпит за очевидната причина за смъртта на двете жертви, Харди се изправи и се приближи към свидетелското място, на което Страут седеше съвършено непринудено. Както някои хора с течение на времето започват да приличат на кучетата си, съдебният лекар Страут с течение на времето все повече заприличваше на труп. Страут беше висок близо метър и деветдесет, изпит и блед, а изпъстрените му с бръчки страни бяха покрити с подобна на креп кожа, която потъваше във вдлъбнатините на лицето му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше при всяко често преглъщане. Въпреки всичко обаче той някак бе успял да запази младежкото си излъчване — непокорна бяла коса, бледосини очи, които бяха виждали какво ли не и в повечето случаи го посрещаха със смях. Заговореше ли, провлеченият му южняшки акцент представяше думите му в сардонична светлина. Макар че тук — на свидетелското място и под клетва — той се опитваше да се държи строго професионално.

Харди го познаваше от трийсет години и го поздрави сърдечно, след това премина на въпроса:

— Вие свидетелствахте, че и господин Хановър, и госпожица Д’Амиен са починали от огнестрелна рана в главата, така ли е?

— Да, така е. — Страут се бе облегнал на мястото си, ръцете му почиваха върху ръкохватките, а дългите му крака бяха кръстосани в тясното свидетелско място, като глезенът на единия почиваше върху коляното на другия.

В примитивната простота на съдебната зала Роузън бе представил поставена на триножник рисунка на главите на двете жертви, на която се виждаха входните и изходните рани и траекторията на куршумите. Харди се зае най-напред с местоположението на раната в главата на Миси и поиска да потвърди, че тя е разположена в горната част на тила.

— Нека ви попитам, докторе, възможно ли е човек сам да си нанесе подобна рана?

Първоначалната реакция на Страут, която той бързо овладя, беше искра в бледите му очи. Познаваше Харди, а въпросът беше привидно толкова глупав, че той просто не знаеше как да му отговори освен със сарказъм. Само че въпросът го извади от благодушната му летаргия. Свали крака си и се изправи на мястото си.

— По мое мнение би било до голяма степен невъзможно човек сам да си нанесе подобна рана.

— Невъзможно ли казахте?

— Точно така.

— Добре, да насочим вниманието си към раната на господин Хановър. Въпросът е същият.

— Може ли да се е прострелял сам там, над дясното ухо?

— Да — каза Харди.

— Ами, не. Така смятам.

— Но за разлика от случая с Миси Д’Амиен това не е невъзможно?

— Не, не е, ако го е направил с лявата си ръка, но дори тогава, траекторията… — Той замълча и поклати глава с известна решимост: — Не, твърдя, че не е възможно.

— Не е ли, докторе? И защо?

— Защото е боледувал от полиомиелит като по-млад и не е можел да използва дясната си ръка.

Харди кимна при това забележително откритие и потърси с очи вниманието на съдебните заседатели.

— Значи не е можел да вдигне с дясната си ръка оръжието до мястото, където то би трябвало да се намира, за да произведе смъртоносния за него изстрел? Това ли казвате?

Страут бе присвил очите си до тесни цепки. Той беше известен с това, че не обича да оспорват медицинските му заключения — нито в, нито извън съда.

— Така смятам. Да.

— Така смятате ли, докторе? Да приема ли, че не сте имали възможност да прегледате господин Хановър, докато е бил жив?

— Не, разбира се, че не.

— Не. В такъв случай, докато преглеждахте тялото на господин Хановър след смъртта му, установихте ли, че мускулите на дясната му ръка са атрофирали или безполезни?

— Не, не установих.

— Не ли? Защо?

— Защото от дясната му ръка не бе останало почти нищо. Беше изгоряла.

Този зловещ факт предизвика ропот в залата, който накара Браун да вдигне чукчето си, но шумът утихна, преди да успее да удари с него.

— И така, докторе — продължи Харди, — значи в направения от вас преглед няма нищо, което да изключва вероятността господин Хановър да е застрелял госпожица Д’Амиен и след това да е прострелял себе си? Вярно ли е?

В очите на Страут се появи весела искрица. Значи натам водеше привидно глупавият въпрос.

— Точно така — кимна той.

— С други думи, при прегледа, който вие лично сте направили на господин Хановър след смъртта му, не сте открили нищо, което да изключва възможността сам да е нанесъл раната си?

— Точно така.

— И разбира се, възможно е, преди господин Хановър да сложи край на живота си, да е застрелял госпожица Д’Амиен, така ли е?

— Да — отговори Страут.

— Благодаря ви, докторе, нямам повече въпроси.

Веднага щом Браун обяви обедната почивка, Харди потупа леко клиентката си по ръката, преди да я отведат в клетката непосредствено до съдебната зала, за да изяде затворническия си обяд. През повечето дни Харди обикновено седеше с нея, обсъждаха различни въпроси, докато ядяха сандвичите си или храната, поръчана от Филис от някой от страхотните местни ресторанти. Днес обаче — Харди бе предупредил Катрин предварително — трябваше да свърши нещо.

Затова събра бележките и папките си на спретната купчина пред своето място, след това се изправи, мина през летящата врата и се отправи към залата. Франи го чакаше и той преметна ръка през рамото й, целуна я по главата — същинско олицетворение на щастливо женен мъж, който се среща с жена си. След това се наведе да поздрави Джеф Елиът, който се бе приближил с инвалидната си количка до Франи преди началото на делото.

— Обичам тези жена — каза му Харди. — Можеш да ме цитираш. — След това добави sotto voce: — Всъщност дори ми се иска да го направиш.

— Това не е бог знае каква новина — каза Елиът. — Мъж обича жена си. Нали разбираш какво имам предвид? — Той обаче много добре разбираше какво има предвид Харди, затова добави: — Ще видя какво мога да направя.

Тримата стояха и разговаряха, притиснати от всички страни от хора, докато съдебната зала постепенно се изпразваше, след като най-напред излязоха съдебните заседатели. Харди забеляза как Кунео, който се бе изстрелял от масата на обвинението, барабани по облегалката на стола пред себе си. Лицето му представляваше черна маска, докато се опитваше да запази спокойствие или по-точно — да не показва очевидната си ярост, докато останалите хора от реда (четири реда зад Харди) търпеливо чакаха реда си да излязат. В Зала 21 имаше само една централна пътека, затова излизането от помещението винаги напомняше на излизането от самолет — бавно, бавно, бавно. Хората пред теб се опитват да извадят багажа си от шкафчетата над главите си, помагат на децата си или на по-възрастните си родители, или просто си говорят ли говорят, без да си дават сметка, че проклетата опашка трябва да се движи.

Най-сетне Кунео тръгна по централната пътека и те видяха гърба му, след като на няколко пъти ги изгледа прикрито и гневно. Когато Елиът, Харди и Франи най-накрая успяха да излязат в коридора, отново се натъкнаха на Кунео, който разгорещено разговаряше с Роузън. Отново метна на Харди поглед, изпълнен с неприкрита омраза.

— Кой е този? — Франи бе забелязала насочения към тях поглед дори сред тълпата, която се разпръскваше в различни конфигурации, докато хората отиваха да обядват.

Харди все още бе обгърнал раменете й с ръка и я завъртя на другата страна:

— Кунео.

— Искаш да кажеш инспектор Кунео — караше количката си редом с тях Елиът. — Стори ми се малко притеснен.

Франи отново се обърна да погледне назад:

— Бих казала застрашителен.

— Той е просто едно ченге — пренебрежително отбеляза Харди, — при това не особено кадърно. — Чакаха заедно с още няколко души да се отвори вратата на асансьора на втория етаж. — Като стана дума за ченгета, някой от вас видя ли Ейб тази сутрин преди блестящата ми встъпителна реч?

— Направил си нещо блестящо ли? Кога беше това? — подразни го Елиът. — По дяволите, явно съм го пропуснал.

— Стига, Джеф, така беше — намеси се Франи. После го погледна развеселено: — Или поне, както казваше Дейвид, беше „доста компетентен“.

— И двамата сте много мили — отвърна Харди. — Но къде е Ейб?

Франи поклати отрицателно глава. Джеф Елиът също:

— Не съм го виждал.

Джон Страут се дотътри при тях, докато тримата обядваха в ресторанта на Лу Гърка. Патологът се надвеси над масата като ухилен призрак.

— А значи си похапвате от специалитета?

Ненужен въпрос, тъй като Лу предлагаше само едно ястие дневно — Специалитета, — което винаги представляваше повече или по-малко странна смес от азиатски и гръцки съставки. Днешният специалитет се наричаше с не толкова странното, но все пак озадачаващо име „ламбургер“, а оризът беше залят с яркочервен сладко-кисел ананасов сос.

Страут се взря към чиниите им през бифокалните си очила.

— В качеството си на лекар ви препоръчвам да внимавате. Имаш ли нещо против, Джеф? — Той се намести в сепарето до Джеф, стрелна Франи с одобрителен поглед, след това подаде ръка: — Мисля, че не съм имал удоволствието да се запознаем.

Харди преглътна залъка си и каза:

— Съжалявам. Джон, това е съпругата ми Франи. Франи, това е Джон Страут, който се представи прекрасно тази сутрин.

— Благодаря — каза лекарят, но усмивката му помръкна. — Само че да знаеш, Диз, че този път на насладите, по който ме поведе, не води до никъде.

Харди остави вилицата си и каза:

— Не съм твърдял обратното, Джон. Обаче сега на господин Роузън ще му се наложи да поговори за този факт. Това може малко да влоши апетита му, само толкова.

— В природата на съпруга ми има жестока жилка — каза Франи. — Документирано е.

— Лично съм го виждал в действие — приветливо отбеляза Страут. — И колегите от съдебна медицина ли ще измъчваш така?

— И кои ще бъдат те?

— Стоматолозите.

— Който е на ред, Джон. Ще въртя на шиш всички свидетели на обвинението, обаче запазвам голямото шоу за по късно.

— И коя е звездата?

Харди се усмихна:

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш. Може би ще успея да ти издействам специален пропуск, за да можеш да влезеш отново в залата.

— Пиши ме в списъка на свидетелите си.

— Може и да го направя. — Вилицата на Харди застина във въздуха. Той задъвка замислено секунда-две.

— Отново му се въртят жестоки мисли — отбеляза Франи. — Познавам.

— Доктор Макинърни — започна Харди кръстосания разпит на зъболекаря на Хановър. — От колко време ви беше пациент Пол Хановър?

— От около двайсет и седем години.

— През това време колко рентгенови снимки на зъбите му сте правили?

— Не знам точно. Обикновено правим по една годишно, но ако се счупи някой зъб или… по много други причини, правим още една.

— Значи процесът не е сложен.

— Не, никак.

— Бихте ли описали на съда как се прави рентгенова снимка, ако обичате?

Роузън се обади зад гърба му:

— Възразявам. Член триста петдесет и две, Ваша Чест. — Това беше обичайно възражение, което се отправяше, когато уместността на свидетелските показания и тяхната доказателствена стойност не оправдаваше изразходваното време или пък те можеха да настроят или да объркат съдебните заседатели. — Всички знаем как работи един рентген.

Браун кимна:

— Има ли конкретна причина да правите това, господин Харди?

— Да, Ваша Чест, но се опитвам да прокарам разграничение между начина, по който се правят рентгенови снимки в зъболекарски кабинет, и този, по който свидетелят е направил рентгенови снимки на трупа на мъжа е моргата.

— С каква цел?

— Опитвам се да докажа, Ваша Чест, че ако в моргата снимката е направена от различен ъгъл или с различна техника, ще изглежда различно от типичната рентгенова снимка и установяването на самоличността на жертвата може да не е толкова сигурно.

Макинърни, който изглежда наближаваше шейсетте, имаше десетина излишни килограма на средното си на ръст тяло. Беше доста оплешивял, а косата, която му беше останала, беше снежнобяла. Само че лицето му изглеждаше така, като че ли прекарва много време навън — открито, интелигентно, изразително лице. Сега се обади в желанието си да помогне, но без да е поканен:

— Така е, наистина, но това не е проблем.

Учудена от намесата му, Браун завъртя глава и го погледна:

— Един момент, докторе — меко каза тя. След това погледна към все още изправения Роузън и после отново към Харди. — За момента отхвърлям възражението. Продължавайте, господин Харди.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Докторе, да се върнем на снимките. Има ли разлика между начина, по който правите стандартните диагностични рентгенови снимки в кабинета си, и начина, по който ги направихте, за да помогнете за разпознаването на жертвата в моргата?

Вече в свои води и доволен, че ще може да обясни тънкостите на професията си, Макинърни първо обясни познатата процедура, която извършваше в кабинета си — поставянето на филма в устата, голямата машина, оловната плака.

— Но, разбира се, в една съдебномедицинска лаборатория, каквато е моргата, обикновено изобщо не се прави рентгенова снимка.

— Защо?

— Защото можем просто да погледнем какво има там и да го сравним с известните ни данни. Да кажем, например, че погледнеш в устата на жертвата и видиш, че има седем пломби, една коронка, един коренов канал или екстракция, които са точно на същото място като на пробата. В такъв случай регистрираш съвпадение.

Харди усети удобния случай и веднага се намеси:

— Значи можеше да получите съвпадение и само с няколко съвпадащи зъби, така ли? Не е необходимо да разгледате цялата уста?

— Понякога, разбира се. Когато не разполагаме с цялата уста. Само че човек трябва да работи с всичко, с което разполага. В случая с господин Хановър аз сравних всички зъби. Имаше стопроцентово съответствие.

— И вие категорично разпознахте жертвата като господин Хановър?

Само че Макинърни клатеше глава:

— Не точно.

— Не ли? Можете ли да ни обясните?

— Разбира се. Аз просто отбелязвам съответствието. Данните от моите стоматологични картони съвпадат с тези на жертвата. В този случай стана точно така.

След като бе изхабил двайсет минути съдебно време за този сух кръстосан разпит, Харди си даде сметка, че си е позволил лукса да се подаде на изкушението да търси под вола теле. Беше завоювал неочаквана и лесна, но съвсем незначителна победа със Страут по време на сутрешния разпит и бе допуснал това да му завърти главата. Щеше да отблъсне съдебните заседатели, ако продължеше да върви по тази следа, но нямаше да постигне нищо друго.

Той призна поражението си, кимна с глава на доктор Макинърни, благодари му за отделеното време и го освободи.

Следобедът премина в мъглата на повторението.

Тошио Ямаширу беше, както си направи труда да изтъкне Роузън, не само зъболекар на Миси Д’Амиен, но и един от главните съдебни стоматолози в страната. Както Страут бе казал на Глицки немного отдавна, той бе помагал при разпознаването на жертвите от атентатите на 11 септември. Имаше повече от двайсет години опит не само в общата стоматология, но и в специализираната съдебна медицина.

Несъмнено подтикван от агресивния начин, по който Харди бе разпитвал доктор Макинърни, Роузън най-подробно уточни квалификацията на Ямаширу и използваните от него техники в моргата, а след това и в собствената му лаборатория, за да съпостави съвсем точно различните фисури, дефекти и набраздявания на всеки зъб в разгледания от него череп със стоматологичния картон на Миси Д’Амиен.

След час и четирийсет и една минути, изпълнени с тези невероятно отегчителни подробности, той най-сетне попита:

— Доктор Ямаширу, какво беше съответствието между зъбите, които разгледахте в моргата, и тези на жената, чийто стоматологичен картон е в съда?

— Сто процента.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Благодаря ми, докторе. — Роузън се обърна към Харди и каза: — Свидетелят е ваш.

Харди примигна, сякаш за да дойде малко на себе си, и се изправи:

— Ваша Чест, нямам въпроси към този свидетел.

Със зле прикрито облекчение Браун се обърна към Ямаширу:

— Благодаря ви, докторе, свободен сте. — След това вдигна поглед, огледа съдебните заседатели и извиси глас: — Мисля, че за днес беше достатъчно. Съдът се оттегля до утре сутринта в девет и половина.

В килията непосредствено зад съдебната зала Катрин се разхождаше като затворена в клетка пантера.

Харди, който бе търпял оплакванията й — много от които, трябва да се признае, основателни — за семейството й, откакто Катрин беше в затвора, трябваше да изтърпи поредната порция. Въпреки че бе изцеден от умора и готов да се прибере у дома — или по-скоро обратно в кантората поне за още два часа, където трябваше да провери пощата си, да отговори на спешни обаждания от други клиенти и да се справи с други фирмени дела, които изискваха намесата му, — той трябваше да й даде възможност да излее част от безсилието си. Защото ако не изпуснеше парата тук, далеч от погледите на хората, можеше да го направи пред съдебните заседатели, а това щеше да бъде съкрушително. Затова й позволи да продължи, без да си дава сметка, че след напрежението от деня, собствените му нерви също бяха обтегнати почти до скъсване.

— Просто през целия ден непрекъснато ги усещах как седят в публиката, гледат ме в гърба, следят всяко мое дихание и според мен всички вярваха, че съм способна да извърша подобно нещо. Как е възможно изобщо да си го помислят?

— Според мен не си мислят нищо подобно.

— Ха. Не можеш да го твърдиш.

— Напротив. Истина е.

Тя стигна до края на шестметровото си пътешествие, стисна за момент решетките, след това се спусна в другата посока.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво?

— Мамка му, ето какво. — Тя отвори уста и издаде нещо средно между писък и стенание.

— Хайде стига, Катрин, успокой се.

— Не мога да се успокоя. Не искам да се успокоя. Аз съм заключена, за бога! И може завинаги да си остана зад решетките! Не го ли разбираш?

Стигна до другия край и отново се обърна.

— Катрин, престани да вървиш. Моля те. Само за секунда.

Той потупа бетонната пейка до себе си.

— Хайде, седни, ще се почувстваш по-добре.

Тя не престана да върви:

— Цял ден седя.

Той въздъхна и продума съвсем тихичко:

— Боже, понякога си много трудна!

Тя се спря и го погледна:

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, Катрин, как мога дати се сърдя? Просто те помолих да седнеш, за да се почувстваш по-добре и защото вече осем месеца по цял ден работя за теб, само че ти, разбира се, напълно пренебрегна молбата ми и продължи да вървиш. Това ме прави щастлив, не ме ядосва. И защо? Защото имах нужда някой да ме обиди. Аз разцъфвам, когато ме обидят, не си ли забелязала?

— Не те обиждам.

Харди не се въздържа и се засмя:

— И аз не ти се сърдя, така че сме квит. Ти продължи да си крачиш, а аз ще продължа да си седя тук, без дати се сърдя, какво ще кажеш?

— Защо се държиш така? — сведе поглед към него тя.

— Как? Карам ти се заради поведението ти? Може би защото поведението ти в съдебната зала ще окаже влияние на съдебните заседатели.

— Добре, обаче сега не сме в съдебната зала. — В гласа й се прокрадна истински гняв. — Там вътре се държах добре цял ден и сега, ако това изобщо има някакво значение за теб, Дизмъс Харди, се чувствам малко изнервена.

— Добре, изкарай си го на мен, направо си умирам за това. Ето. — Той се изправи. — Ще се изправя, за да ти бъда боксова круша. Хайде, удари ме.

Тя започна да го обикаля, като че ли наистина щеше да го удари. Харди вдигна пръст към брадичката си и я докосна няколко пъти:

— Ето тук.

— Боже, ужасен си.

— Не съм. Просто ти помагам да опознаеш детето в себе си, което иска да ме удари. Наистина ще се почувстваш по-добре, кълна се. Това е истинска техника, на която ни учат в колежа по право.

Тя неволно се засмя, гневът започна да я напуска и изражението й се смекчи:

— Не искам да те удрям, Дизмъс. Хайде да седнем.

— Сигурна ли си? Не искам да преча на свободата на себеизразяването ти.

Тя седна на бетонната пейка и каза:

— Просто денят беше много дълъг.

Дизмъс я погледна отгоре:

— Неприятно ми е да ти кажа, че е само един от многото, които предстоят, но това е истината. Трябва да се опитаме да продължим да се борим. Съжалявам, ако съм те попритиснал.

— Не, заслужих си го. Аз те притиснах.

— Както и да е. — Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на решетката зад гърба си. — За теб е по-трудно. Съжалявам.

Намираха се в оградена с решетка клетка в иначе открит коридор зад съдебните зали. Приблизително всяка минута униформен пристав влизаше с друг обвиняем или понякога с редица обвиняеми, облечени в оранжеви гащеризони. Мястото, разбира се, беше осветено, но по някакъв начин Харди съзнаваше, че навън вече се смрачава и е все още студено. Двамата чуваха как някой невидим за тях плаче по-надолу, вероятно точно в същата клетка като тази, в която се намираха.

— Толкова тъжно звучи — каза Катрин. — Може да е някоя от дъщерите ми. Те ми липсват най-много. Децата. — Въздъхна дълбоко. — Сигурно им е страшно тежко, че трябва да се справят с ужасното отношение в училище, понеже майка им е в затвора. Само че онова, което повече ме тревожи, е, че ще им се отрази, ако в крайна сметка се озова… — Тя впери поглед в ръцете в скута си.

— Това няма да се случи — увери я Харди. — Няма да го допусна.

Чуха как надолу по коридора плачещият глас внезапно се извиси в писък: „Не! Не! Не!“ и после се разнесе дрънченето на метал. В същия момент изневиделица се появи техният пристав и отвори вратата на клетката към съдебната зала.

— Ако искаш да вечеряш, най-добре да вървим да се преоблечеш.

Останала без думи, Катрин се поколеба и изпусна дълбока въздишка. След това примирено кимна, изправи се и подаде ръце да й сложат белезниците.

(обратно)

18

Педиатърът сърдечен специалист в „Кайзър“, д-р Арън Трублъд, беше нисък и леко прегърбен човек с благ говор, надхвърлил шейсет и пет години. В момента седеше от другата страна на масата срещу Глицки в малка невзрачна стая в родилното отделение, скръстил ръце пред себе си, с тревожно и благо изражение.

Трея беше опитна родилка. Стигнаха в болницата доста преди девет часа сутринта и след осемчасови родилни болки, по време на които Глицки дишаше заедно с нея, тя роди почти четирикилограмово момче, което нарекоха Закари. Бебето се разплака юначно, след като пое първата си глътка въздух, и изглеждаше идеално оформено. Глицки преряза пъпната връв. Гинеколожката на Трея, Джойс Гавелин, го оцени на осем и девет по скалата на Апгар, което беше много добър показател.

Само че след по-малко от час еуфорията от успешното раждане отстъпи място на внезапно появила се сериозна тревога. Доктор Гавелин се занимаваше с обичайните следродилни мерки — епизиотомията, отстраняването на плацентата и така нататък, — а през цялото време Закари лежеше сгушен до корема на майка си в родилната зала. Лекарката изпрати майката и бебето в стаята им в родилното отделение и Глицки вървеше редом до количката по коридора, докато се настанят в частната стая, за която бяха помолили. Там болницата щеше да им осигури специална вечеря и той се надяваше да прекара нощта със съпругата и със сина си. След като се увери, че Трея и Закари са настанени добре — момченцето веднага започна да суче, — Глицки излезе в коридора да се обади на баща си, Нат, за да му съобщи радостната новина, и да провери как е Рейчъл, която беше при него. Всичко беше наред.

Обаче когато се върна в стаята при Трея тя плачеше, а Закари го нямаше. Доктор Гавелин беше дошла за по-сериозен преглед на новороденото, но макар той да бе започнал като рутинна и повърхностна процедура, всичко се променило, когато тя притиснала стетоскопа си до гърдичките на бебето. Обикновено бодрото й и жизнерадостно поведение тутакси се променило.

— Какво има? Джойс, кажи ми! Всичко наред ли е?

Само че доктор Гавелин, вече смръщена, вдигна ръка, за да накара Трея да замълчи, и премести стетоскопа си на друго място на гърдите на бебето, после на друго, после на гърба му. Въздъхна дълбоко, затвори очи за миг, вероятно заради болката, която щеше да предизвика.

— Не искам да те тревожа, Трея, но малкото ти момченце има шум на сърцето — каза тя. — Бих искала един от колегите ми да го преслуша и може би да му направи някои изследвания. Трябва да отведем Закари за малко.

— Да го отведете? Защо?

Лекарката положи ръка върху ръката на Трея с надеждата да й подейства успокоително:

— Както ти казах, ще му направим някои изследвания, рентгенови снимки. Може би ще успеем да разберем по-добре на какво се дължи шумът. Имаме страхотен педиатър кардиолог…

— Не можете ли да ги направите тук? Да дойде някой и…

— Не мисля. Ще трябва да направим най-малкото рентгенова снимка и ехокардиограма. Може би и някои други изследвания.

— Какви други изследвания?

— Трябва да разберем с какво си имаме работа, Трея.

— Но напи току-що казахте, че е само шум. Напи това е често срещано?

— Някои видове шум са.

— Но не и този?

Доктор Гавелин премести ръката си и стисна дланта на Трея:

— Не знам — благо каза тя. — Точно затова искам да го погледне специалист.

И така, когато Глицки се върна от телефона, Закари вече го нямаше.

Малко по-късно доброволците от родилното отделение поднесоха специалната вечеря, поръчана за тази стая, и останаха смутени от факта, че бебето не беше при родителите си, които седяха на леглото, притихнали и явно разстроени, и се държаха за ръце. Дори не погледнаха към храната. Накрая, когато санитарите дойдоха, за да приберат недокоснатите подноси, Глицки реши, че трябва да предприеме нещо. Нямаше представа колко време двамата с Трея бяха седели и бяха чакали, но изведнъж изпита необходимост да действа. Трябваше да получи сведения. Първо, къде се намираше синът му? И какво точно му имаше?

Каза на Трея, че ще се върне, когато научи нещо, и излезе в коридора. Веднага разпозна Гавелин и по-възрастния мъж, които се приближаваха към него и се консултираха, навели глави един към друга. Вероятно някой от тях беше вдигнал поглед и го беше забелязал, защото, без да го обсъждат много, те явно решиха, че Гавелин ще влезе в стаята да поговори с Трея, а другият лекар — приведеният, тъжен и благ човек — ще съобщи новината на Глицки.

Твърде притеснен, за да оспорва логистиката — защо не разговарят с него и с Трея едновременно?, — Глицки последва Трублъд до малката стаичка и още преди да седнат го попита:

— Кога мога да видя сина си?

— Не мога да ви кажа точно. — Глицки разпозна нещо в тона на Трублъд — състрадателният, но някак безплътен тон, който самият той бе използвал много пъти, когато трябваше да осведоми роднините за смъртта на техен близък. Знаеше, че думите трябва да бъдат ясни и внимателно подбрани, за да предотвратят отрицанието. Човек представяше обективен факт, който не може да бъде променен, колкото и да бе болезнен. Този тон сам по себе си стана причина сърцето на Глицки да се свие в пристъп на паника. Следващите думи на Трублъд, произнесени дори още по-внимателно, бяха много тежко изпитание за психиката му:

— Съжалявам, но проблемът може да се окаже много сериозен.

— Искате да кажете, че той може да умре?

Трублъд се поколеба за момент, след това кимна.

— Не е невъзможно. Все още не сме сигурни с какво си имаме работа.

Глицки възрази, като че ли това щеше да промени нещо:

— Но съпругата ми ми каза, че е просто шум на сърцето.

Зачервените, изтощени и бездънно тъжни очи на Трублъд приковаха погледа на Глицки. Ръцете му бяха сключени на масата пред него и той заговори прекалено внимателно:

— Така е, но има различни видове шум. При вашия син Закари шумът е много силен. Това може да означава едно от следните две неща: първото не е много хубаво, а второто е много лошо.

— Значи немного хубавото нещо е най-добрата ни възможност?

Трублъд кимна. Той започна да трупа думите, които Глицки се стараеше да разбере:

— Възможно е, и това е по-лекият вариант, да е просто дупчица в сърцето му…

— Просто!?

Делово кимване.

— Нарича се ВСД — вентрикуларен септален дефект. Това е съвсем мъничка дупчица колкото главичката на топлийка, която е причината за шум с такава сила. Понякога.

— Значи по-вероятно е да става дума за много лошия вариант?

— При този тип шумове е статистически малко по-вероятно.

Глицки просто не издържа и главата му клюмна. Не трябваше да се опитват да раждат това бебе. Не трябваше да се остави Трея да го убеди. Тя вече обичаше Закари, Глицки също. След като толкова дълго го бяха чакали, за да го приветстват на света, Закари само за броени часове бе завладял умовете и сърцата им. И не само мисълта за него. Присъствието му, самият той.

Но Трублъд продължаваше:

— Във всеки случай, другата възможност се нарича стеноза на аортата, която при новородените се коригира много трудно. — Думите му увиснаха между тях за кратко. — Точно това проверяваме в момента. Вече направихме рентгенова снимка на сърцето — като че ли не е уголемено, а това е най-очевидният признак за стеноза на аортата.

В желанието си да се вкопчи във всяко нещо, което крие надежда, Глицки каза:

— Значи сърцето му не е уголемено?

— Не, но на тази възраст трябва да анализираме рентгеновата снимка по-подробно. При сърце с такива размери става дума за разлика от порядъка на милиметри между здравото и увреденото сърце. Трябва да се консултираме с радиолог, за да ни даде окончателно мнение.

— И кога ще стане това?

— Повикахме такъв специалист, но е твърде вероятно той да получи съобщението едва на сутринта. Във всеки случай, няма да е в близките няколко часа. Освен това ехокардиограмата може да бъде насрочена най-рано за утре. Решихме, че трябва преди това да поговорим с вас и със съпругата ви.

Глицки отново срещна погледа на лекаря:

— Ами ако се окаже, че е ВСД? По-добрият вариант.

— Ако отворът е голям, ще оперираме, но според мен не е така.

— Защо?

— Шумът е твърде силен. Или е съвсем мъничък отвор, или е стеноза на аортата.

— Смъртна присъда.

— Не е задължително, невинаги.

— Но в повечето случаи?

— Нерядко.

— И какво с тази малка дупчица? Какво ще направите с нея?

— Просто я оставяме, докато е възможно. Понякога отворите се затварят сами. Друг път изобщо не се затварят, но не пречат на живота на човека. Само че ако отворът причинява проблеми, ще оперираме.

— Сърцето?

— Да.

— Сърдечна операция?

— Да. Така се постъпва. И в повечето случаи е успешна.

Глицки се опитваше да анализира всичко това по някакъв начин, да го намести в съзнанието си.

— Значи в най-добрия случай става дума за сърдечна операция? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Не. В най-добрия случай става дума за малка дупчица, която се затваря от само себе си.

— И колко често се случва това?

Трублъд помълча и каза:

— В един от осем случаи. На сутринта ще имаме по-ясна представа.

— А какво да правим дотогава? — промърмори Глицки по-скоро на себе си.

Лекарят знаеше каква е горчивата истина за предложението му, но това бе единственото, което можеше да каже:

— Можете да се молите да е само дупчица в сърцето му.

— Само дупчица в сърцето му? Това ли е най-доброто, на което можем да се надяваме?

— Като имам предвид каква е алтернативата, това би била добрата новина, да.

Вече беше осем и половина, затова Харди си каза, че е време да спусне кепенците и да се прибира у дома. Пресегна се и изключи зелената си настолна лампа, на която четеше. Сега кабинетът му и фоайето, което се виждаше през отворената врата, потънаха в тъмнина. Непряката светлина от коридора на стажантите беше причина мястото да не тъне в пълен мрак, само че въпреки това Харди се почувства изолиран и самотен. Не беше неприятно чувство. Знаеше, че може да се обади на Йет Уа и да си поръча скариди ло мейн, които да го чакат готови, когато стигне там, но нещо го караше да остане неподвижен, а с течение на времето той се беше научил да се доверява на тези интуитивни импулси, особено по време на процес.

Основната особеност на подобни процеси бе, че има твърде много неща, които човек трябва да помни. Нужна беше едва ли не фотографска памет, каквато Харди имаше, но въпреки това неистово се опитваше да си спомни някой факт, подробност, откъс от противоречиво показание. Цялостната картина, отделните стратегии на свидетелите, разглеждането на доказателствата, алтернативните теории — всичко това трябва да бъде подредено и разумно достъпно и затова някакъв несъзнателен процес го караше от време на време да се затваря, да позволява на съзнанието си да се изпразва и да провери какво се опитва да привлече вниманието му. Почти винаги се оказваше нещо, което бе знаел, а след това бе забравил или бе отхвърлил като маловажно, преди да е разполагал с всички факти, и което някой нов факт или останала незабелязана до този момент връзка изведнъж ставаха изключително съществени.

От време на време той използваше това ирационално принудително бездействие, за да разлиства множеството си папки, като напосоки ги сваля от рафтовете и разгръща страниците, търсейки откъси от полицейски доклади, свидетелски показания, снимки. Друг път хвърляше стрелички — не някаква конкретна игра, просто сновеше напред-назад между линията за хвърляне и дъската. Тази вечер оттласна стола си от бюрото и остана в тъмното в очакване на вдъхновение или на прозрение.

Не бе забелязал кога се е появила, но внезапно на вратата застана женска фигура. Пресегна се към бравата и понечи да затвори вратата.

— Ехо! — обади се Харди.

— О, съжалявам! — Гласът на Джина Роук, съдружничката му. — Ти ли си, Диз? Видях, че вратата ти е отворена, и помислих, че си излязъл и си забравил да я затвориш.

— Не. Все още съм тук.

— Добре ли си? — попита тя след кратка пауза.

— Първият ден от процеса.

— Знам. Как мина?

— Можеш да светнеш, ако искаш. Нищо не ми хрумва. Мина добре, струва ми се. Надявам се. Дори получих малък бонус от показанията на Страут, затова може би трябва да обявя победа и да се прибера.

Само че Роук не светна лампата в стаята. Силуетът й се облегна на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Само че?

— Само че… не знам. Очаквах да получи мълниеносно прозрение или нещо подобно.

— За да освети мрака?

— Да, ама не стана.

— Още е първият ден — каза Роук. — Твърде рано е. Никога не се случва на първия ден.

— Може би си права — призна Харди. — Просто си помислих, че този път може да стане.

— И защо?

— Защото Катрин не е… — той спря.

— Не е какво?

— Ами това е.

— Добре, предавам се. Какво?

— Обещах й, че няма да прекара остатъка от живота си в затвора. Съвсем спонтанно. Че няма да го допусна.

Роук безмълвно се размърда на прага.

— Според мен тя не го е направила, Джина. Затова й го казах. Не го е направила.

Само че Джина беше ходила на не един процес.

— Само че е по-добре да я защитаваш, все едно знаеш, че е виновна.

— Разбира се, така е. Горе-долу само за това си мисля през последните месеци. Как да я измъкна.

— Ето, видя ли?

— Но това е само стратегия. Да накарам съдебните заседатели да обмислят възможността за убийство и самоубийство. Да разиграя с Кунео историята със сексуалния тормоз. Да съкруша слабите доказателства.

— Точно така. Всяко едно от тези неща.

— Само че истината е, че го е извършил някой друг.

— Прочутият неизвестен трети — изсумтя тя.

— Не точно. Конкретно човешко същество, което съм престанал да търся.

Роук замълча за миг:

— Искаш ли един безплатен съвет?

— Разбира се, винаги.

— Защитавай я така, все едно с цялото си сърце вярваш, че е виновна колкото дявола. След това ще се почувстваш по-добре. Повярвай ми.

Ала докато шофираше към дома си, той просто не можеше да прогони тази мисъл от главата ся. Толкова основно, толкова просто нещо и въпреки това го бе пренебрегвал от месеци, увлечен в стратегията и в другите подробности, свързани с подготовката на процеса. Ако Катрин не ги беше убила, значи е бил някой друг. Трябваше да изпрати това послание в съдебната зала, пред съдебните заседатели. От опит знаеше, че един алтернативен заподозрян служи като повод за съмнение повече от всичко друго. Хрумна му, че неуспехът на Глицки да открие друга следа, по която да тръгне — друг възможен заподозрян — го е накарал да се откаже напълно от линията на защита от типа на „някой друг го е извършил“. Така и не се бе върнал на това, а би трябвало, защото в този случай наистина някой друг го бе извършил.

Не беше клиентката му. Не беше Катрин. По някакъв начин още през първите седмици без никакво директно признание или дори обсъждане на въпроса за обективната й вина, Харди се бе убедил в това. Познаваше тази жена още като момиче, беше влюбен в нея. Срещаха се почти всеки ден вече месеци наред и въпреки всички промени, настъпили в живота и на двамата, инстинктът му подсказваше, че Катрин е същият човек, който бе и преди години. Беше с нея, когато тя през сълзи гледаше „Звукът на музиката“. Веднъж двамата спасиха един блъснат от кола заек. Работеше като доброволка в болница „Секвоя“, защото искаше да помага на страдащите. Тази жена не беше планирала и не беше извършила хладнокръвното убийство на свекъра си и на неговата годеница и не бе запалила дома им след това. Такова нещо просто не се бе случило. Не можеше да приеме подобна мисъл като истинска.

Всяка вечер, докато се опитваше да намери място за паркиране близо до дома си, той минаваше по Гиъри и завиваше на север по Трийсет и четвърто авеню, където живееше. Никога не се знае — веднъж-два пъти годишно успяваше да намери място за паркиране. Живееше в двуетажна самостоятелна викторианска постройка, вклинена между две четириетажни сгради с апартаменти. Домът му имаше миниатюрна морава отпред, бяла дъсчена ограда, изглеждаше съвсем малък в сравнение със съседните постройки и излъчваше нещо старинно и уязвимо, което в очите на Харди го правеше много привлекателна. Не че изобщо му минаваше мисълта да я продава. Притежаваше къщата повече от трийсет години, след развода си с Джейн, а сега живееше тук със семейството си. Чувстваше, че дъските на къщата са част от цялото му същество, както и собствените му кости.

А тази вечер — знак от небето, в който направо не смееше да повярва — точно пред портата му имаше десетина метра свободно място до тротоара. Автоматично приписа на видението статута на мираж и почти го подмина, преди да натисне спирачките и да даде на заден.

Погледна часовника си и с още по-голяма изненада установи, че е девет и десет, и си даде сметка, че не е ял след ламбургера си на обяд. В дома му предната веранда и дневната светеха гостоприемно. Когато излезе от колата, долови мириса на горящи дъбови пънове и видя как от комина излиза чист бял пушек.

У дома.

Кунео не чу звъненето на телефона, защото думкаше на барабаните си, съпровождайки записа на „Заличаване“, който бе пуснал високо. Беше оставил компактдиска на повторение и един бог знае за кой път чуваше характерния смях като на хиена в началото на парчето. Песента беше много изморителна — триминутно думкане на барабаните, накъсано от соло на тъпаните. Кунео рязко спря по средата на шестия или на седмия път, за който свиреше песента. Гол до кръста и бос, обут само в сивото долнище на анцуга си, той седеше на високото столче и дишаше тежко. Пот струеше по гърдите му, стичаше се по лицето му и капеше на пода.

В кухнята той грабна кутийка бира, отвори я и изпи половината на един дъх. Забеляза примигващата лампичка на телефона и натисна копчето.

— Дан? Дан, там ли си? Вдигни, ако си там, моля те. Крис Роузън се обажда. Добре, значи не си у дома. Обади ми се, когато се прибереш. По всяко време. Не лягам рано.

Кунео допи бирата си, отиде да си вземе душ, излезе от банята и се избърса с хавлията. Въоръжен с друга студена бира, той седна на масата в кухнята и набра номера на Роузън.

— Ало, аз съм. Търсил си ме.

— Да, така е. Исках да се уверя, че все още си навит за онази работа с Глицки.

— Напълно.

— Защото по-рано днес…

— Това просто ме вбеси. И още съм бесен. Обаче какво да правя?

— Ами, точно за това исках да поговорим. Какво ще правим?

— Нищо. Нали ти така каза?

— Да, така казах, обаче премислих нещата. Може би ще успеем да обърнем тази работа със сексуалния тормоз срещу тях. Всички вече са убедени, че Харди я оправя. Значи тя е лесната, нали така? — Роузън даде на Кунео малко време, за да схване мисълта му. — Нима тя не е от жените, които биха направили първата крачка? Не сме искали да повдигаме този въпрос досега, защото какъв смисъл би имало? Искали сме да я съдим въз основа на доказателства, а не на намеци или на личните й навици. Да подходим професионално. И така нататък. Не сме искали да я злепоставяме. Но след като те са повдигнали въпроса, съдебните заседатели трябва да чуят истината. Искам да кажа, само ако това е истината — не искам да ти слагам думите в устата. Но ако тя първа е започнала, а ти си я отблъснал… Твоята дума срещу нейната. Ти си ченге с безукорна репутация, а тя е заподозряна в убийство. Ако повдигнем този въпрос още когато седнеш на свидетелската скамейка… нали ме разбираш?

Кунео вдигна леденостудената кутийка с бира към устата си. Вътрешният му мотор внезапно превключи на висока скорост и ускори по лесната права, вместо да се понапрегне малко по стръмното. Никога не бе упражнявал сексуален тормоз над Катрин Хановър. Много добре го знаеше. Всичко останало беше плод на въображението и на лъжите й. Не на действията му. Беше сигурен.

Да видим дали щеше да й хареса.

По време на първите няколко процеса за убийство, които бе водил Харди, Франи се бе старала някаква вечеря да го чака у дома, когато се прибере. Беше се опитвала да направи така, че прибирането му вкъщи да съвпада с приготвянето на вечерята, за да може да седнат като семейство — свещен ритуал, особено когато децата бяха по-малки. Само че това усилие по-скоро й носеше отчаяние, отколкото нещо друго.

Колкото и да се опитваше, Харди не можеше да предскаже кога ще се прибере у дома. Това бе едно от многото неща в ежедневието им, което им се изплъзваше от контрол. Неща, които не бяха толкова идеални, колкото си бяха мечтали, но които въпреки всичко бяха част от непрекъснато променящото се нещо, което се наричаше брак. Тази вечер, докато Харди стоеше до печката, а Франи, облечена в джинси, бял пуловер и спорни обувки, седеше върху кухненския плот с кръстосани глезени и го наблюдаваше, никой не си спомняше проблемите, свързани с вечерите, които бяха имали преди. Харди беше в процес, затова сам отговаряше за храната си. Такава беше уговорката, защото само това решение изглеждаше смислено.

От гледна точка на Франи най-хубавата страна на това, че Харди си готвеше сам, беше, че му трябва само един тиган — той никога не създаваше хаос в кухнята и не пълнеше мивката с мръсни съдове. Дължеше се на вродената му склонност да приготвя всичко, което яде, в един лъскавочерен чугунен тиган, двайсет и пет сантиметра в диаметър — единствената вещ, която бе взел от дома на родителите си, когато бе заминал да учи в колеж. Тя забеляза, че пренебрегвайки собствената си препоръка тиганът да се пази дори от допир с вода, за да не ръждяса, Харди задушава ориз, който щеше да се превърне в основата на сегашния му шедьовър, като покрива тигана с твърде малък за него капак.

Разговаряха за обичайните неща, свързани с децата и с домакинството, прекъсвани от обсъждане на процеса, след това още малко за процеса, и от време на време отново по някоя дума за процеса, а тя го наблюдаваше как добавя към ориза консерва риба тон, след това много черен пипер и сол, малко сушен лук, едно малко бурканче люти чушлета, лъжица майонеза, малко зелени маслини и чашка текила. Накрая тя просто не издържа и попита:

— Какво готвиш?

— Все още не съм го кръстил — полуизвърнат към нея отвърна той. — Може да те обезсмъртя и да го кръстя „Деликатес на Франи“ или нещо подобно.

— Да не се увличаме. Сега пък какво слагаш?

— Сос с аншоа.

— И откога имаме сос с аншоа?

— Откакто го купих. Миналото лято, струва ми се. Може би по-миналото.

— Какъв е на вкус?

— Не знам. Току-що го отворих.

— Обаче въпреки това изсипа почти четвърт чаша в това, което готвиш?

— Обади се дивакът в мен.

— И никога не си го опитвал?

— Не. Не и… — Харди сложи малко на пръста си и добави: — … Досега.

— Е? Как е?

— Има вкус най-вече на аншоа — отговори той. Бръкна с една лъжица и опита гозбата си. — Още малко, още съвсем малко.

Той отвори хладилника, помириса няколко неща, поразмести други.

— Знам — подразни го тя и застана до него. — Бананово кисело мляко.

— Хубава идея, но може би друг път. — Той затвори хладилника и отвори бюфета, откъдето свали голяма бутилка със сос табаско. — Когато имаш съмнения — обясни той и силно тръсна бутилката няколко пъти над сместа. — А сега трябва да си покъкри тихичко.

— Искаш ли да си говорим, докато го ядеш, или имаш още работа? — попита тя.

— Ако ми предлагаш да седнеш до мен, при условие че не отварям папки, ще си говорим.

Тя постави ръка на рамото му и вдигна поглед към него:

— Всичко е наред с нас, нали?

— Съвършено е — наведе се той към нея и я целуна. — Всичко е наред.

(обратно)

19

Инспекторът, разследващ палежите, Арни Бекер положи клетва и зае свидетелското място. Облечен със спортно сако, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка, той имаше много професионален вид и се чувстваше съвсем непринудено в съдебната зала. Беше се наклонил леко напред и от мястото на Харди това му придаваше може би леко нетърпелив вид. Което не беше нито хубаво, нито лошо.

Крис Роузън се изправи и заобиколи с няколко крачки масата си, докато не се озова почти в средата на съдебната зала. След като установи професионалната квалификация на Бекер и общия му опит, прокурорът се зае с подробностите:

— Инспектор Бекер, бихте ли описали най-общо задълженията си пред съда?

— Да, господине. Най-просто казано, моята работа е да откривам причините за избухването на пожарите. Най-вече къде и защо са избухнали. Ако стане ясно, че иде реч за палеж — тоест за умишлено предизвикан пожар, — тогава задълженията ми обхващат и други аспекти на престъплението. Кой може да е евентуалният извършител, анализирането на веществените доказателства от пресяването на местопрестъплението и други подобни.

— Помните ли пожара на Аламо Скуеър в дома на Пол Хановър от дванайсети май миналата година?

— Помня го. Извикаха ме там веднага. Още в самото начало, защото изглеждаше явен палеж.

— И кое беше толкова явно?

— Във фоайето имаше два трупа. Те като че ли бяха жертви на убийство, а не загинали при пожара. Допуснахме, че някой е предизвикал пожара, за да прикрие следите от престъплението.

Харди вдигна ръка:

— Възражение, Ваша Чест. Предположения.

Браун нетърпеливо поклати глава:

— Отхвърля се.

Роузън пренебрегна прекъсването:

— Бихте ли ни разказали за телата?

— Както вече казах, имаше два трупа. Изглеждаха като мъж и жена, макар че беше трудно да се каже със сигурност. Изгарянията бяха много тежки, а дрехите и горната част на телата бяха напълно изгорели. По-късно обаче под тях открихме остатъци от дрехи.

Роузън даде на съдебните заседатели няколко секунди, за да си представят сцената — разпространена практика от страна на прокурорите, целяща да предизвика гняв и отвращение от извършеното престъпление.

— Още нещо за телата, инспекторе?

— Да, в главите и на двамата имаше дупки от куршуми, а отстрани под тялото на мъжа се подаваше нещо, което приличаше на дулото на пистолет. Затова реших да се опитам да запазя местопрестъплението — фоайето непосредствено след входната врата — възможно най-старателно и помолих екипите пожарникари да работят около това място.

— Те успяха ли да го направят?

— Да, до голяма степен успяха.

След като извади друг статив, на който представи пред съдебните заседатели поредица от рисунки и схеми на фоайето, разположението на телата и мястото на раните — прокурорът явно обичаше да обяснява нагледно, — Роузън преведе Бекер стъпка по стъпка през процеса на разследването, а съдебните заседатели слушаха, притаили дъх. Според свидетеля пожарът бе започнал в самото фоайе. Според експертното му мнение запалителното средство било едно от най-ефикасните, измисляни някога — най-обикновен вестник, смачкан на кълбо с големината на баскетболна топка. Дори без катализатор, топка вестник с такава големина в средно голяма стая — а фоайето в дома на Хановър можеше да се окачестви като такова — щеше да създаде достатъчно силен огън, за да подпали почти всичко наоколо, без да остави никакви следи за източника на пожара.

— Използвахте думата „катализатор“, инспекторе. Ще ни кажете ли какво имахте предвид?

Арни Бекер направи кратко пояснение, като свърши с бензина — катализатора, използван в този конкретен палеж.

— Но нали всички катализатори биха изгорели напълно по време на пожара? Откъде сте сигурен, че този конкретно е бил бензин?

Въпросът допадна на Бекер:

— Точно това е интересното — хората винаги го проумяват трудно.

— Може би в такъв случай бихте ни помогнали, инспекторе.

Харди копнееше да се изправи и да каже или да направи нещо, което да сложи край на любовната закачка между двамата. Преди това Харди лично бе разпитвал Бекер и тогава му се бе сторил открит и сърдечен. В този случай очарователното изпълнение на Роузън даваше прекрасни резултати — съдебните заседатели слушаха интересни неща, за които разговаряха двама истински симпатяги. Те не само не му даваха за какво да се захване, но дори да направеха нещо, заради което си струваше да възрази и Харди решеше да го направи, щеше да изглежда така, все едно се опитва да скрие от съдебните заседатели онова, което този сериозен и явно благонадежден инспектор се опитва да им каже. Затова си седеше на мястото със сключени пред себе си ръце, съзнателно лепнал на лицето си благовидно и любезно изражение, и остави Бекер да продължи.

— Тези катализатори, както и всичко останало, се нуждаят от кислород, за да горят, затова каквото и да гори трябва да се намира в контакт с въздуха. Само че има една-единствена част от течността, която може да е в контакт с въздуха, и това е нейната повърхност. Затова в такива случаи става следното — бензинът се стича по пода, понякога леко наклонен, и на места се събира на локвички. Но каквото и да прави, единствената му част, която гори, е повърхността.

Може би намиращото се под повърхността — течността, която не гори, — се просмуква в някаква дреха или в килима. Всъщност там се бяха случили и двете неща и така успяхме да установим точно какъв катализатор е бил използван.

— И какъв беше той?

— Бензин.

— Инспекторе, използвахте думата „точно“. Да не искате да кажете, че можете да определите и какъв точно вид е бил бензинът?

Разбира се, Харди и Катрин бяха подробно запознати с всеки нюанс от тези свидетелски показания. Неспособен да мълчи повече, той се наведе и й прошепна:

— Естествено, че не иска да каже това!

По устните на Катрин пробяга бледо подобие от усмивка.

— Точно това искам да кажа. — Бекер продължи нататък и подробно обясни показанията на спектрометъра, химическия анализ (още схеми) на бензина „Валеро“, съпоставката пункт по пункт. Накрая, след като Роузън беше установил, че става дума за убийство и за палеж — макар че не бе доказал абсолютната причинно-следствена връзка между двете — смени темата.

— А сега, инспекторе, нека за малко да се върнем към нощта на пожара. Какво направихте, след като казахте на пожарникарите да се постараят максимално да запазят местопрестъплението?

— Излязох навън, за да дам инструкции на екипа по палежите. — Той описа членовете на екипа си и различните им дейности, като накрая каза, че са записали имената и адресите на евентуални свидетели от събраните на мястото хора.

— И защо правите това?

Бекер явно не разбра добре въпроса. Очите му внезапно се стрелнаха към Харди, но той се опита да отговори:

— Ами, защото обикновено при пожар са събират много хора и никога не се знае дали някой от тях не е видял нещо, което може да се окаже важно. Понякога наблюдателите не си дават сметка за значението на видяното от тях. Просто събираме сведения за всички, които са били там, за да може инспекторите след това да отидат да разговарят с тях.

Причината за внезапното безпокойство на Бекер скоро стана ясна. Роузън явно беше репетирал тази част от покаянията, за да стигне до следното:

— Инспекторе, не е ли вярно, че според вашия опит, когато става дума за палеж, този, който е причинил пожара често се връща на мястото, за да се наслади на стореното?

Харди скочи:

— Възразявам, Ваша Чест. Необосновано. Свидетелят не е психолог.

Възражението не беше много сериозно, защото свидетелят съобщаваше нещо, което бе по-скоро наблюдение на инспекторите по палежите, а не тяхно мнение, обаче прозвуча добре и съдийката го прие.

— Приема се.

Роузън опита отново:

— Инспектор Бекер, всички инспектори по палежите знаят, че човекът, който предизвиква пожар…

Харди не възнамеряваше да го остави да довърши:

— Възразявам! Слухове и спекулации!

— Приема се. Господин Роузън, задайте конкретен въпрос или се откажете от тази посока на разпита.

— Добре, Ваша Чест. — Роузън застана неподвижно и сякаш първо изговори думите наум, за да е сигурен, че всичко е наред: — Инспекторе, въз основа на собствения ви опит, вие лично разкривали ли сте и/или арестували ли сте подпалвач, който се е върнал на мястото на предизвикания от него пожар?

Харди отново скочи:

— Ваша Чест, съжалявам, обаче трябва отново да възразя.

Само че този път Роузън бе успял да се промуши между капките и съдийката прие въпроса му.

— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Роузън.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Харди забеляза лека подигравателна усмивка на лицето на прокурора, внезапно осъзна каква грешка бе допуснал и стисна здраво челюстите си. С неколкократните си възражения на въпросите на Роузън, той се бе хванал на въдицата на прокурора и така бе привлякъл вниманието на съдебните заседатели към нещо, което иначе можеха да пренебрегнат като не особено значимо. Вече никой в залата не смяташе, че става дума за маловажен факт и Харди можеше да се сърди единствено на себе си.

Роузън помоли протоколчика да прочете отново въпроса, тя го направи, а Харди се плъзна надолу на стола си.

Разбира се, отговорът беше „да“. Бекер лично бе имал десетки случаи, когато подпалвачът се бе връщал или бе оставал на мястото на пожара.

— Значи вече бяхте излезли навън, от другата на улицата срещу пожара? Бихте ли казали на съдебните заседатели какво се случи след това?

Харди беше предусетил какво следва. Можеше да възрази, че няма връзка с делото с надеждата този път възражението му да не бъде отхвърлено, само че му бе хрумнало как да използва информацията.

Бекер отговори:

— Да, една жена беше забелязала, че аз ръководя всичко, приближи се към мен и ми каза, че е роднина на собственика на горящата къща.

— Виждате ли тази жена в съдебната зала?

— Да.

— Бихте ли я посочили на съдебните заседатели, моля?

— Да. — Той протегна ръка: — Ето там, на масата.

— Моля в протокола да се запише, че инспектор Бекер разпозна Катрин Хановър. — Роузън направи обичайния си поклон. — Благодаря ви, господине. Свидетелят е ваш — обърна се той към Харди.

— Инспектор Бекер — поде Харди, — още в началото на показанията си използвахте думата „пресяване“, когато говорехте за набирането на доказателства от мястото на пожара. Какво точно имахте предвид?

Въпреки че от доста време стоеше на свидетелското място, Бекер изглеждаше свеж и ентусиазиран.

Ами процедурата не е високотехнологична. Всъщност ние помитаме и събираме в торбички всичко около един труп и след това се опитваме да разпознаем всеки предмет от местопрестъплението, дори и най-дребния.

— Използвахте този метод и след пожара в дома на Хановър, така ли?

— Да.

— Търсехте ли нещо конкретно?

— В известен смисъл да. Надявах се да намерим гилзите, например.

Харди се престори на учуден:

— Да не искате да кажете, че можете да пресеете и да намерите нещо толкова малко?

— Разбира се, дори по-малко от това. Когато приключим, обикновено остава само пепел.

— И намерихте ли гилзите?

— Да.

— Две?

— Да.

— Имаше ли по някоя от гилзите пръстови отпечатъци или някакви други белези?

— Да, на господин Хановър.

— На господин Хановър ли? Не на Катрин Хановър?

— Не.

— А какво ще ни кажете за самия пистолет? По него имаше ли отпечатъци?

— Да. На господин Хановър и някакви други.

— Някакви други ли? Какви?

— Трудно е да се каже. Нямаше с какво да ги сравним. Може да са били от един човек, а може да са били от двама или от повече.

— Опитахте ли да ги сравните с отпечатъците на Катрин Хановър?

— Да, разбира се.

— Намерихте ли съвпадение?

— Не. А останалите предмети в къщата бяха изгорели.

— С други думи, инспектор Бекер, няма веществени доказателства, че Катрин Хановър някога е докосвала пистолета, определен като оръжието на престъплението, или куршумите, с които са били убити жертвите? Така ли е?

— Да.

— Няма данни тя изобщо някога да се е доближавала до оръжието?

— Никакви.

— Всъщност, инспекторе, вярно ли е, че при внимателното пресяване на доказателствата, открити в къщата след пожара, вие не сте открили никакви веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър или с убийствата, или със самия пожар?

— Да, вярно е — отвърна с професионално спокойствие Бекер.

Харди възприе поведението му и се извърна наполовина към съдебните заседатели.

— Да — повтори той, за да ги накара да запомнят отговора. След това веднага се обърна отново към Бекер. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за първата ви среща с Катрин Хановър в нощта на пожара. Разпитахте ли я?

— Не, всъщност не. Тя дойде при мен и ми каза, че е роднина на собственика на къщата. Само това. Тогава просто нямаше за какво да я разпитваме.

— Нямаше за какво да я разпитвате. Някой друг присъедини ли се към вас тогава?

— Да. Сержант инспектор Кунео пристигна от отдел „Убийства“, защото им позвънихме веднага щом открихме труповете.

— А инспектор Кунео разпита ли госпожа Хановър?

— Да, малко.

— Само малко?

— Няколко минути. Както ви казах, нямаше за какво да пита.

— Да, казахте ни. Но инспектор Кунео въпреки това реши да я разпита?

— Ваша Чест! — възкликна Роузън. — Възразявам. Какво се опитва да направи? Сержант Кунео е инспектор от отдел „Убийства“, извикан на местопрестъплението. Може да разговаря с когото си поиска по каквато и да е причина.

— В такъв случай допускам, че основанието на възражението ви е липса на връзка. И го отхвърлям.

Харди изчака. Беше успял да внуши каквото целеше — че Кунео просто е искал да си побъбри с Катрин, така че вече почти приключваше с разпита.

— Инспектор Бекер, през онази първа нощ, когато той я видя, инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

Като допълнителна награда за Харди Роузън реагира и отново изсумтя възражение.

Браун рязко се обади:

— Отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса, инспекторе. Искате ли господин Харди да го повтори?

Харди побърза да го стори, за да се възползва от възможността да привлече отново вниманието на съдебните заседатели:

— Инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

— Да, направи го.

— И какво каза?

— Че тя изглежда дяволски добре.

— Това ли бяха точните му думи.

— Почти.

Когато Харди се върна на масата на защитата, Катрин се наведе към него и напрегнато му прошепна:

— Ами пръстена?

— Какъв пръстен?

— На Миси. Пол й подари огромен камък. След като са пресяли всичко в стаята чак до малките гилзи от куршумите, би трябвало да са намерили и пръстена, нали?

— Може би все още е бил на пръста й.

— О, добре. Прав си. Просто допуснах…

— Не. Струва си да попитам — каза Харди, макар че не можеше да обясни защо точно смята така. — Ще попитам Страут.

— Господин Харди — погледна към него съдия Браун над очилата си, — ако нямате нищо против…

— Не. Извинете, Ваша чест.

Браун отмести поглед към другата маса:

— Господин Роузън, призовете следващия си свидетел.

Роузън се изправи:

— Обвинението призовава сержант инспектор Дан Кунео.

На масата на защитата Харди покри с ръка ръката на клиентката си и я стисна окуражително, или поне така му се искаше.

— Приготви се — прошепна той. — Сега започва неприятната част.

(обратно)

20

Молитвите на Глицки бяха чути. В крайна сметка се оказа, че наистина става дума „само“ за дупчица в сърцето на Закари. Беше съвсем мъничка и лекарите смятаха, че в крайна сметка ще се затвори самичка, макар че Глицки и Трея не можеха да разчитат на това, защото също така бе възможно да не се случи. Но независимо дали дупчицата се затвореше, или не, състоянието на Закари не изискваше незабавна медицинска намеса и нито един от двамата лекари — нито Гавелин, нито Трублъд — не предложи удължаване на престоя в болницата на майката или на детето.

Затова Паганучи бе дошъл в болницата с колата на Глицки и по обяд Трея и Ейб се върнаха у дома, напълно изтощени от преживения стрес и несигурност през изминалите двайсет и четири часа. И двамата не бяха спали повече от час-два. А все още положението с малкото им момченце не бе изяснено. Имаше известна вероятността да се нуждае от сърдечна операция в близкото бъдеще — лекарите и родителите му трябваше да следят отблизо цялостното му развитие, големината на сърцето, енергичността му, цвета на кожата (посиняването например щеше да бъде лош признак). Но онова, което вчера им се бе струвало малко вероятно — че Закари може да бъде едното от осемте деца, родени с това състояние, които водят нормален живот без операция — сега поне бе станало вероятно. Все пак бе нещо, на което можеха да се уловят, макар и доста несигурно. Поне не беше възможната смъртна присъда на стеноза на аортата.

Рейчъл щеше да остане още един при дядо си Нат. Под предлог, че ще подремне малко заедно с Трея — нещо, от което и двамата имаха нужда, — Глицки я накара да легне в спалнята, а Закари блажено спеше в креватчето до нея. След броени минути тя също заспа.

Глицки стана от леглото, отиде в кухнята, направи пълна обиколка и след това се запъти към дъното на коридора покрай стаята на Рейчъл. Провери задната врата, за да се увери, че е заключена и че резето е на мястото си, и се върна отпред в дневната. Лекият дъждец навън замъгляваше прозореца, но той въпреки това се приближи към него и невиждащо се загледа към задънената улица. В крайна сметка се върна обратно в кухнята. Явно бе хапнал малко сухари и сирене — това поне заключи от трохите на масата пред себе си. Събра ги в шепа, изхвърли ги в мивката и натисна копчето, за да прослуша съобщенията на телефона.

Единственото съобщение беше от Дизмъс Харди, който се питаше къде е Глицки и му съобщаваше, че внезапно са възникнали още много въпроси, по-важни от местонахождението на автомобила на Миси Д’Амиен. Трябвало да поговорят. Още през първия ден на процеса се били случили някои неща, които имали връзка с него. Но преди това трябвало да прегледат отново свършеното от Ейб до момента.

Глицки погледна към часовника над печката. Един и десет. Възможно бе Харди още да не се е върнал в съда след обедната почивка. По някаква неясна причина и въпреки огромната си умора Глицки внезапно усети силен прилив на мотивация. Може би равновесието му беше нарушено от безсилието, което бе изпитал, докато наблюдаваше как лекарите правят различни изследвания на новородения му син. Или пък се дължеше на факта, че сега имаше доста голям шанс синът му да се оправи? Или на това, че понякога една кауза може да изглежда изгубена, но после привидната безнадеждност да се окаже етап от пътя към успеха и дори към възмездието? Знаеше само, че сега всичко си е дошло по местата. Беше време да се върне в играта.

И още нещо важно — можеше да го направи от къщи. В известен смисъл, ако водеше разследването от дома си, щеше да има още едно преимущество. Нямаше да има репортери, нито свидетели на онова, което прави, или на хората, с които разговаря. Заети с процеса, Роузън и Кунео със сигурност изобщо нямаше да забележат. Всичко, което правеше, щеше да остане незабелязано, а той точно това искаше.

Пресегна се към телефона.

Пейджърът на Харди му каза да остави номера си. Направи го, след това веднага се обади в кабинета си. Ако и когато се обадеше Харди, трябваше да координират действията си. А междувременно колата на Миси оставаше въпрос, който дори Глицки не се бе сетил да зададе. Всъщност той си даде сметка, че всяка провалена нишка от разследването му до момента тръгваше от Пол Хановър — неговите делови сделки, участието му в политиката, личният му живот. Доколкото Глицки знаеше, нито той, нито Кунео, нито който и да било друг, свързан с този случай, бе отделил някакво внимание на Миси Д’Амиен. Тя беше просто любовницата, а след това и годеницата, но сама по себе си нямаше значение.

Но ако…

Във всеки случай това беше следа, която не бе проверил. А нищо друго не бе дало някакъв резултат.

— Кабинетът на заместник-началник Глицки.

— Мелиса, аз съм.

— Ейб — снижи глас секретарката му. — Как си? Как е Трея?

— И двамата сме доста изморени, но сме добре.

Пауза.

— А бебето? Том… Паганучи… каза, че…

— Зак ще се оправи — прекъсна я Глицки.

— Зак ли? Разбира се, Том все още не знаеше как сте го кръстили. — Явно тя разпространи новината и сред останалите служители. — Слава богу, че е добре. Тук направо се поболяхме от тревога.

— Ами… — За да избегне повече коментари по темата, Глицки премина към деловите въпроси. — Чуй за какво ти се обаждам…

— Нали не работиш?

— Опитвам се, Мелиса. Ти обаче имаш компютър. Искам да потърсиш там кола, регистрирана на името на Мишел Д’Амиен. Д, апостроф…

Харди усети вибрирането на пейджъра на колана си, но тъкмо водеше неприятен разговор със съпруга на Катрин. Първоначално бе възнамерявал да постои при Катрин в клетката по време на обедната почивка, само че забеляза, че Мери и Уил са единствените членове на семейството, които този ден присъстват в съдебната зала, и реши да поговори и с двамата. По-добре сега, отколкото да отлага.

Затова остана при Катрин съвсем малко и вече чакаше на масата на защитата, когато братът и сестрата се върнаха от обяд заедно. Разполагаха с почти половин час преди следващото заседание на съда, затова той отиде при тях, поздрави ги и попита дали може да поговори насаме с Уил, а след това и с Мери, ако остане време, след като приключи с Уил. Очевидно не особено доволен от тази неочаквана засада, понеже смяташе, че ще става въпрос за пари и беше прав, Уил придружи Харди обратно до масата на защитата. Двамата седнаха.

— Е — поде Уил с не съвсем убедителен загрижен вид, — с какво мога да ти бъда полезен?

Беше дал на Харди сумата от сто и петдесет хиляди долара преди осем месеца. Тази сума отдавна бе изчерпана за почасовия хонорар на Харди, за времето, което неговите съдружници и стажанти бяха отделили, за да пишат искове и да приготвят досиета, за големите и многократно публикувани по вестниците обяви за намирането на момичето, което бе останало без бензин на Президио, за таксите за различните регистрации, за консултанта му във връзка със съдебните заседатели и за частния детектив, който Харди бе наел, за да се опита да узнае истината за Уил и за секретарката му (ирония на съдбата, която едва ли щеше да допадне на Уил, ако знаеше). Сега Уил закъсняваше с плащането по последните две месечни фактури, които възлизаха на почти четирийсет хиляди долара.

— Работата е там — каза Харди след кратък обзор и обобщение, — че не искам въпросът със заплащането да пречи на защитата ми, само че, ако си спомняш, вече обсъдихме това, когато поех случая. Обясних ти, че когато процесът започне, всичко ще стане по-скъпо.

— Не че досега беше евтино.

— Не, така е. Процесите за убийство са скъпо нещо. Дори и при цените за близки и приятели, на които се радваш.

— Радвам се значи. Това ми хареса — засмя се Уил.

Харди сви рамене:

— Надявам се, защото досега съм ти спестил почти шейсет хиляди долара. Въпреки това искам да те попитам дали има финансов проблем. Честно казано, малко ми е неприятно да се явявам тук през първите дни от процеса, а клиентката ми да изостава с плащанията.

— Не с много, нали?

— Шейсет дни — подметна Харди. — Само че не това е проблемът. Работата е там, че ми е известно за доста солидното наследство, което си получил неотдавна. Допускам, че разполагаш със сериозен приток на пари в брой, така че това не е проблем. Междувременно аз продължавам да водя защитата на съпругата ти, а ти не си плащаш сметките.

— Ами аз…

— Моля те, позволи ми да довърша. Повярвай ми, за мен този разговор е също толкова труден, колкото е за теб. Но още преди да започнем те предупредих, че хонорарът ми по време на процеса е три пъти по-голям от разценките за другите ми услуги, и ти каза, че това ти звучи разумно. И все още е разумно. Само те предупреждавам, че следващия месец може да получиш истински шок от цените ми, ако не направиш тези месечни плащания.

— Да не искаш да кажеш, че вдигаш цената сега?

— Нищо подобно. Всичко е написано в договора, който подписахме миналия юни. Обаче процесът започна и това променя всичко. — Харди се наведе по-близо до него и сниши гласа си: — Може би не го разбираш, Уил, но обикновено адвокатите по наказателните дела вземат предварително целия си хонорар за процеса. И знаеш ли защо? Защото ако клиентът им бъде осъден, често губи мотивацията си да продължи да плаща на адвоката си. Не поставих такова изискване пред теб или пред Катрин заради личната ни връзка, но започвам да се чудя дали не е трябвало.

Очите на Уил Хановър се стрелкаха из съдебната зала и когато отново се върнаха върху Харди, явно беше решил да изглежда шокиран и гневен.

— Доста си нагъл, след като се опитваш да ме изцедиш в такъв момент. Вече ти платих сто и петдесет хиляди долара. Предварително. Ако това не е признак на добра воля, не знам какво е.

— Беше, но тогава. Сега е друго. Просто исках да те предупредя, че това започва да се превръща в сериозен проблем.

— Или какво? Ще се откажеш? Ще изоставиш Катрин заради едно закъсняло плащане? Сигурно се майтапиш!

Харди не благоволи да отговори на въпроса му. Вместо това каза:

— Ще бъде най-лесно да осигуриш втора сума като първата…

— Сигурно си полудял.

Харди продължи, без да спира:

— … като първата, за да покрие каквото ни дължиш и да ни стигне до края на месеца, ако процесът продължи толкова дълго. А след това да започнем процедурата по обжалването, ако се стигне дотам.

— Ако се наложи да обжалваме ли! С други думи, ако изгубиш!

— Точно така — спокойно отвърна Харди. — Няма да се наложи да обжалваме, ако спечелим.

— Е, не възнамерявам да ти напиша чек за още сто и петдесет хиляди долара при тази смътна вероятност, така да знаеш. Можеш да го кажеш и в банката.

Харди се отблъсна от масата, обгърна с ръка облегалката на стола си и погледна право в красивото и безхарактерно лице. Някак тъжно отново се наведе напред:

— Уил, известно ми е, че между теб и Катрин е свършено, независимо от изхода на процеса. Оценявам, че идваш на процеса и поддържаш образа на добър съпруг. Но знам и защо го правиш всъщност — не искаш да изгубиш уважението на децата си.

Уил отвратен поклати глава:

— Чух достатъчно. Не се чуваш какви ги говориш — каза той и понечи да стане.

— Говоря за Карин Харис, Уил, твоята секретарка.

Уил седна отново на мястото си и каза:

— Няма нищо между мен и Карин Харис.

— Поне такава е официалната версия, която се опитваш да поддържаш пред децата — кимна Харди. — Ти не си имал връзка с нея. Просто Катрин е откачила на тази тема, нали така?

— Точно така — все още предизвикателно му отвърна Уил.

— Значи в очите на децата ти все още си добрият, нали? Таткото, на когото могат да разчитат, който удържа нещата?

Точно така.

— А какво ще стане, ако открият, че ти през цялото време ги лъжеш? Как ще се почувстват? Какво ще изпитат към теб?

— Не съм ги лъгал. Не съм имал никаква връзка.

Харди го гледа няколко секунди. Когато заговори, в гласа или в поведението му не се долавяше заплаха. Беше по-скоро разочарование, че се бе наложило нещата помежду им да стигнат дотук.

— Уил, направи си услуга. Прегледай сметките, които ти изпратих през последните няколко месеца. Ще забележиш сума от около пет хиляди долара, която съм платил на организация, наречена „Хънт Клъб“. Знаеш ли каква е тя? Не? Частна детективска агенция.

Първоначалното презрително изражение на Уил се превърна в смайване, а след това в чист и неподправен страх.

Харди продължи:

— Ако не си имал любовна връзка, едно от първите неща, които взех предвид много отдавна, е, че ти си имал същия мотив да убиеш баща си, какъвто би имала Катрин. Освен това си си дал голям труд, за да си създадеш достоверно алиби. И то почти безукорно. Затова трябваше да проверя дали наистина на дванайсети май си бил на юг или в Сан Франциско. — Остави думите да отзвучат и продължи: — Разбери, че не искам да вадя на бял свят тези неща заради Катрин и изобщо не съм възнамерявал да го правя. За моите цели е достатъчно, че Катрин е била убедена, че й изневеряваш, и внезапно е почувствала необходимост да се срещне с Пол и да разбере какво би й причинил един развод. Но ако ти наистина си имал любовна връзка и съдебните заседатели го узнаят, биха могли да погледнат по-благосклонно на Катрин. Ако всичко останало е еднакво, това винаги помага.

Ръцете на Уил трепереха, лицето му беше посивяло:

— Ти ме изнудваш.

— Разполагам с информацията от четири месеца. Ако исках да те изнудвам, щях да я използвам още тогава.

Уил погледна назад към залата, която беше започнала да се пълни за следващото заседание. В предната част на залата водещата протокола на заседанията Джан Сондърс и приставът се смееха. Няколко съдебни заседатели се бяха върнали на местата си.

— Къде са материалите? — попита Уил.

— На сигурно място. Не е нужно някой да ги вижда. И няма да ги види.

Харди запази каменно изражение като играч на покер. Никой нямаше да види доказателствата за връзката на Уил със секретарката му, защото такива документи нямаше. Детективската агенция беше стигнала до извода, че Уил и Карин бяха прекарали четирите дни на борда на „Кингфишър“. Капитанът на яхтата Морган Бейли отказваше да говори — наетият от Харди детектив беше на мнение, че наскоро забогателият Уил Хановър му беше изпратил солидна сумичка, за да си държи устата затворена. И беше дал на Карин апетитно повишение.

Харди чисто и просто блъфираше и не беше сто процента сигурен, че е прав, докато Уил не стана и не му изръмжа:

— Ще получиш скапания си чек до края на седмицата.

(обратно)

21

— Сержант Кунео, имаше ли конкретна причина да разпитвате обвиняемата в нощта на пожара?

— Да, имаше.

— И каква беше тя?

— Извикаха ме на местопрестъплението, за да разследвам двойно убийство. Обвиняемата каза, че е роднина на собственика на къщата. Дори само това бе достатъчно, за да разговарям с нея. Освен това обаче тя призна, че същия следобед е била в къщата и говорила с господин Хановър.

Каза ли ви за какво са говорили?

Първоначално да. Каза, че са говорили по семейни проси. Но когато я помолих да бъде по-конкретна, тя отговори уклончиво.

— Уклончиво ли?

Харди се изправи и възрази:

Възразявам. Свидетелят прави заключение.

Браун отхвърли възражението, а Роузън почти не забелям прекъсването.

Когато помолихте обвиняемата да обясни кои по-точно са били семейните въпроси, тя какво ви каза?

— Попита ме защо се интересувам.

— И вие какво й отговорихте?

— Казах й, че трябва да науча всичко, което се е случило през последните часове от живота на Пол Хановър, което включваше и онова, за което са разговаряли.

— Тогава тя разказа ли ви за темата на разговора си с господин Хановър?

— Не. Не го направи.

— Вие попитахте ли я изрично?

— Да, може би по шест различни начина.

— И тя не ви отговори?

— Не по същността на въпроса. Повтаряше само: „Това е лично“ или „Това е между мен и Пол“ или „Не мога да мисля за това в момента“.

— Притиснахте ли я по този въпрос?

— Не, всъщност не.

— Защо?

— Защото очевидно беше много разстроена от пожара. Държеше се така, сякаш току-що е узнала, че свекърът й, дядото на децата й, вероятно е мъртъв. След известно време много се разстрои. Тогава ми се стори, че има основателни причини за подобно нещо и я оставих на спокойствие.

Харди си каза, че ходът е доста добър. Роузън правеше така, че да представи Кунео като чувствителен и състрадателен човек.

— А сега ни кажете, инспекторе — продължи прокурорът, — имахте ли повод да забележите нещо характерно във външния вид на обвиняемата?

— Разбира се. От мен се очаква да забелязвам разни неща. Това ми е работата. Огледах дрехите й.

— И с какво беше облечена?

Харди се присви на стола си. Искаше му се да прекъсне разпита, да възрази на основание липса на връзка с делото, но знаеше, че Браун ще го отхвърли. Катрин беше облечена с каквото е била облечена и той не бе в състояние да направи нищо по този въпрос.

— Със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели защо си спомняте дрехите на обвиняемата от онази нощ?

— Разбира се. — Кунео услужливо се обърна към съдебните заседатели. Харди се зачуди дали през обедната почивка не е взел валиум, защото нямаше и следа от характерното тресене на тялото му, което бе забелязал преди обедната почивка.

— Когато по-късно разпитвахме свидетели, един от тях описа жена, излязла от къщата на Пол Хановър непосредствено преди пожара, облечена със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Но вие не знаехте това в нощта на пожара?

— Не.

Задоволството на Роузън беше повече от явно. Той направи пауза, за да пийне вода, след това отново се обърна към свидетеля си.

— Сержант, вече можем да насочим вниманието си и към този въпрос. Казахте ли нещо пред инспектор Бекер за привлекателния вид на обвиняемата?

Кунео се справи добре. Явно старателно бяха репетирали. Той сви рамене с почти театрална изразителност:

— Може и да съм го направил. Не си спомням конкретно, но щом инспектор Бекер твърди, че съм казал подобно нещо, явно е така.

— Струва ли ви се, че подобна забележка е неуместна в дадения контекст? На местопрестъплението на двойно убийство и по време на пожар?

— Не знам. Не помня дори да съм казвал или да съм си помислял подобно нещо. Не беше важно.

— Добре, сержант, да продължим нататък. Срещнахте ли се с обвиняемата в деня след пожара?

— Да, отидох в дома й.

— Каква беше конкретната причина за това посещение?

— Имаше две причини. Първо, предишната вечер тя ми спомена, че жертвите са се карали и аз исках да науча повече за това. Второ, исках да получа отговор за семейните въпроси, за които беше разговаряла с него.

— По онова време смятахте ли я за заподозряна?

Тук Кунео показа човечността си пред съдебните заседатели, още един хубав ход.

— На този ранен етап — каза той с усмивка, — всички са заподозрени. — След това стана сериозен. — Не, всъщност обвиняемата не беше заподозряна по онова време.

— Добре, и успяхте ли да зададете въпросите си?

— Не.

— Защо не?

— Защото веднага след като ме покани вътре и ми предложи кафе, тя ми каза, че е говорила със заместник-началника Глицки.

— За протокола уточнявам, че имате предвид Ейб Глицки, заместник-началник на полицейските инспектори в Сан Франциско.

— Точно така.

— Той откъде познава обвиняемата?

— Не знам.

Роузън хвърли объркан поглед към съдебните заседатели, след това отново се обърна към свидетеля:

— Инспекторе, необичайно ли е заместник-началникът лично да разпитва свидетел по време на разследване на убийство, което е поверено на друг инспектор?

— Не съм виждал да се е случвало друг път.

— Никога преди? Нито веднъж?

Харди вдигна ръка:

— Ваша Чест, въпросът вече получи отговор.

— Приема се.

— Добре — каза Роузън. — Може да се върнем към намесата на заместник-началник Глицки по-късно. Междувременно ни кажете — били сте заедно с обвиняемата в кухнята, така ли?

— Да.

— Можете ли да опишете на съдебните заседатели какво се случи след това?

— Разбира се. Тя тъкмо приготвяше домашни макарони и ме попита дали ги обичам. Каза, че съпругът й не е в града…

Катрин стисна ръката на Харди и започна настойчиво да му шепне нещо. Той не можеше да си позволи съдебните заседатели да забележат, че тя реагира зле, затова скочи на крака и извика:

— Възразявам, Ваша Чест.

— На какво основание, господин адвокат? — меко и просто въпросително попита Браун.

Мислите на Харди бушуваха в главата му. Беше станал, за да накара Катрин да замълчи и да предизвика Кунео, тласкан просто от сляпа ярост, защото знаеше, че той лъже, но това не беше основание за възражение.

— Няма връзка?

Браун дори не се замисли:

— Да не би да правите догадки, адвокате? Струва ми се, че вие лично обърнахте внимание на този проблем във встъпителната си реч. Възражението се отхвърля.

Залата зад гърба на Харди се раздвижи от обещанието за още фойерверки. Роузън се усмихна на Браун:

— Благодаря ви, Ваша Чест. — След това делово се обърна отново към Кунео: — А сега, инспекторе…

Само че Харди прошепна нещо бързо на клиентката си и отново се изправи и прекъсна въпроса:

— Ваша Чест!

Без да полага усилие да прикрие раздразнението си, Браун дръпна очилата си надолу и го изгледа над тях:

— Да, господин Харди?

— Обвиняемата би искала да помоли за кратка почивка.

— Молбата се отхвърля. Господин Роузън, продължете.

Само че Харди нямаше да позволи да му откажат:

— Ваша Чест, разрешете да се приближа.

Търпението й беше изчерпано, затова Браун просто изви очи нагоре, след това направи на Харди знак да се приближи, като го измери с предупредителен поглед. Той излезе иззад бюрото си, приближи се до подиума и тихо каза:

— Извинете, Ваша Чест, но клиентката ми спешно трябва да отиде до тоалетната.

— Спешно значи. Много интересно — прошепна тя. Бясна, съдийката помълча още няколко секунди. — Това е под възможностите ви, господин адвокат. — Най-накрая тя вдигна чукчето си и го стовари с трясък: — Съдът се оттегля за петнайсет минути.

— Не мога да повярвам, че лъже така.

— Всъщност е още по-зле. Не казва нищо, което можеш да отречеш.

— Но аз не съм…

— Напротив. Казала си му, че Уил отсъства. Попитала си го дали обича домашно приготвени макарони. Ти ми го каза.

— Тогава ще излъжа и ще кажа, че не е така. Харди вдигна ръце и покри ушите си:

— Не ми казвай това дори когато сме насаме, моля те. Трябва да се придържаме към истината. Само това имаме.

Бяха в клетката, пет минути преди края на почивката.

— Но те ще си помислят, че съм търсела близостта му, за да не ме разследва.

— Точно така. Това ще си помислят.

— Няма ли да направиш нещо?

— Все още не знам, Катрин. Не знам. Но най-важното нещо в момента, единственото нещо сега е да не реагираш пред съдебните заседатели. Не им позволявай да видят нещо друго, освен че си отвратена.

В крайна сметка Харди не можа да го скрие от съдебните заседатели. Според свидетелските показания на Кунео излизаше, че Катрин му е предложила поне вечеря, а може би нещо повече. Той със сигурност успя да създаде това впечатление. Наложило се да я отблъсне, като й напомни, че е заподозряна в хода на разследване на убийство. Тя не приела отказа му добре и обидена отказала да отговаря на въпросите му. След малко той решил да си тръгне. За пръв път започнал да гледа на нея като на възможен заподозрян.

След като бе нанесъл достатъчно поражения на този фронт, Роузън се върна на въпроса с Глицки:

— Любопитен съм, инспекторе, заместник-началник Глицки даде ли ви някакво обяснение защо и той разследва смъртта на Пол Хановър?

Харди стана:

— Възразявам. Слухове и няма връзка.

— Господин Роузън?

— Ваша Чест, това е свързано с мотивите и с основанията на заместник-началник Глицки да изопачава показанията по този случай. Ако той смята, че се намира под политически натиск да постигне определени резултати по това дело, спомените, поведението и показанията му са крайно подозрителни.

— Ваша Чест — парира го Харди, — заместник-началникът не е свидетелствал, той не е бил свидетел до този момент, затова няма какво да бъде поставяно под съмнение. Той ще даде показания, ако изобщо се стигне дотам, само ако свидетелят каже нещо, което да направи показанията му релевантни. Ако това се случи по-късно, така да е, но засега е твърде рано да се обсъжда.

Харди знаеше, че рано или късно ще трябва да се справи с този проблем, но искаше Ейб да го повдигне първи. Да обясни статута си в това разследване най-напред от собствената си позиция, а не да сяда на свидетелското място, вече обременен от подозренията на съдебните заседатели, че поведението му е съмнително. Харди знаеше, че е прав — Браун трябваше да изчака, докато има основание да приеме тези показания. Само че тя нямаше такива.

Съдийката си пое въздух:

— Господин адвокат, предвид на онова, което чух до момента, ще го допусна. Но ви предупреждавам да държите нещата под строг контрол, господин Роузън. Не се увличайте.

Това не допадна на Харди, но допускането на показанията беше в пълномощията на съда. Роузън накара протоколчика да прочете въпроса на Кунео — същността беше дали Глицки се е опитал да му обясни защо разследва смъртта на Хановър.

— Да, обясни ми. Каза, че кметицата Кейти Уест го е помолила да се включи.

Споменаването на кметицата на Сан Франциско предизвика отчетлив ропот от страна на публиката, но то бързо утихна. Никой не искаше да пропусне следващия въпрос:

— Той каза ли ви защо?

— Не, господине. Той е мой началник. Бях поставен пред свършен факт. Просто допуснах, че има политически мотиви, и не обърнах особено внимание.

Харди възрази, че се правят догадки, и Браун го прие. Само че това беше малка и незначителна победа на фона на поредица от поражения. А предстояха и още:

— Сержант, как се отрази намесата на заместник-началник Глицки на разследването ви?

— Най-пряката последица беше, че той ме предупреди да не разпитвам повече обвиняемата.

— Предупреди ви? — Роузън разигра шок и смайване пред съдебните заседатели. — Как така ви предупреди?

— Каза, че тя заплашва да подаде оплакване срещу мен за сексуален тормоз и че за мое добро трябва да я оставя на спокойствие.

— И как бе разбрал това заместник-началник Глицки? Какво ви каза?

— Тя му се обадила.

— Каза ли ви кога му се е обадила?

Харди отново стана, този път на основание слухове и догади. Възражението му отново бе прието, той облекчено си пое дъх и седна.

Само че Роузън не си губеше времето:

— Инспектор Кунео, обвиняемата наистина ли подаде оплакване за сексуален тормоз срещу вас?

Разбира се, Харди и Катрин бяха обсъдили това още от самото начало. Накрая бяха решили, че ако подаде оплакването, след като е била обвинена в убийствата, би изгледало чисто и просто цинично и двулично. Затова решиха да не го прави. Сега, разбира се, им се стори, че са взели погрешно решение.

Кунео всъщност отвърна с изпълнена с разбиране усмивка:

— Разбира се, че не.

— Не го ли направи?

— Не, сър, не го направи.

Трея и Закари все още спяха.

Глицки не бе успял да проследи колата. Не беше въведена като открадната и не бе в списъка на вдигнатите с „паяк“ коли в града. Беше звънил на съседните обществени гаражи, където Миси би могла да си наеме място за паркиране. Нищо. Това само по себе си беше интересно, помисли си Глицки. Къде беше проклетото нещо? Обади се в пътна полиция и провери извадените от движение коли — и там нищо. Макар да знаеше, че е напълно възможно един прекрасен ден някой просто да е свил колата и след това да си е казал — а, мерцедес, чудничко — и да я бе задържал. След като Д’Амиен беше мъртва едва ли някой щеше да съобщи, че е открадната.

Само че Глицки успя да се добере до адрес, на който Д’Амиен беше живяла, когато бе регистрирала колата. Смутен, задето не се бе сетил да провери по-рано, след като единственото, което се искаше, беше да погледне в компютъра на пътна полиция, той си напомни, че французойката всъщност никога не бе заемала важно място в разследването му. Тя беше невидимата жертва, придатък към Пол Хановър, без значение сама по себе си.

Каза си, че най-вероятно продължава да е точно така, но въпреки това разполагаше със следа, която не беше проследил. Тя можеше да заведе някъде. А може би щеше просто да го отведе до Единайсето авеню, номер 235, и да свърши там. Изненадано си даде сметка, че жилището се намира на няма и четири пресечки от мястото, където седеше на кухненската си маса. След пет минути вече беше написал бележка на Трея, в случай че тя междувременно се събуди — просто излизал да се поразходи. Щял да се върне след двайсет минути.

Денят навън не бе станал по-приятен. Ниско над града бяха надвиснали гъсти облаци, а лекият дъждец, завалял преди около час, явно валеше в целия квартал. Глицки облече любимото си избеляло кафяво авиаторско кожено яке с яката от изкуствена кожа. Вървеше с ръце в джобовете, с широки крачки и приведени рамене, за да се предпази от студа.

Като повечето от останалите сгради в квартала — и като собствената му къща, разбира се — къщата беше двуетажен близнак, а жилището на Д’Амиен явно беше на приземния етаж. Той се приближи към малкия покрит вход, натисна звънеца и звънът му отекна вътре. След като никой не отговори, той надникна през едно от малките прозорчета на вратата и успя да различи някакви мебели, килим и лавица за книги в дом, който много приличаше на неговия.

— Ехо? — отекна треперливият глас на възрастна жена с бруклински акцент някъде горе и зад него. — Не са си у дома. На работа са. Мога ли да ви помогна?

Глицки вдигна поглед към стълбището, което водеше към горния етаж, но остана на най-долното стъпало. Тъй като беше едър и чернокож, той знаеше, че невинаги го посрещат гостоприемно. Затова извади портфейла си, показа значката си и каза:

— Аз съм от полицията. Имате ли нещо против да се кача?

— Нали не са загазили? Изглеждат ми толкова свестни хора. — След това жената сякаш се сети за нещо и попита: — Нали не са умрели? Ой, кажете ми, че не са умрели, боже, не отново!

Глицки се закова на петото стъпало:

— Отново ли?

— Предишната ми наемателка Миси. Такова хубаво момиче. Дойде един полицай… — безнадеждно махна тя с ръка, — и просто ей така ми съобщи, че е мъртва. Загинала при пожар.

До този момент Глицки бе останал с убеждението, че годеницата на Хановър е живяла в къщата на Аламо Скуеър. Но очевидно тя бе запазила и това жилище. При все това искаше да се увери:

— За Миси Д’Амиен ли става дума?

— Бог да даде покой на душата й.

— Да. — Той докосна закачената на касата на вратата мезуза1. — Виждам, че сте еврейка. Аз също.

Жената примижа насреща му, защото не беше съвсем сигурна дали може да му вярва.

— Ейбрахам Глицки — протегна ръка той, а тя колебливо я стисна.

— Рут Гътри.

— Всъщност се надявах да поговоря с някого за Миси Д’Амиен.

— Наистина ли сте евреин? — примижа срещу него тя.

— Барух ата Адонаи… — каза той. Глицки бе преминал през бар мицва преди много години и ходеше в синагогата заедно с баща си по няколко пъти годишно, по време на празниците. Все още можеше да каже нещо на литургичен език, когато се наложеше. Измъченото му и белязано лице се постара да се усмихне.

— Тогава влизайте вътре, не стойте в тази супа — покани го госпожа Гътри. — Да ви предложа нещо топло? Кафе или чай?

— Чай е добре, благодаря.

— Хайде, влизайте и сядайте. Веднага идвам.

Глицки седна на един от облечените с калъфи столове в дневната и я чу как пуска вода в кухнята, а след това различи и щракането на газовия котлон. След по-малко от минута тя се появи с поднос с празни чаши и чинийки, захар, сметана и малко бисквити.

— Когато чайникът започне да свири, ще се наложи да ме извините — предупреди го жената и седна.

— Значи вие сте собственичката на това място?

— Още от 1970 година, ако щете вярвайте. Моят Нат купи къщата като инвестиция.

— Нат. Баща ми също се казва Нат.

— Сега вече се шегувате — посочи го тя с пръст.

— Кълна се — вдигна дясната си ръка той.

След секунда тя реши да му повярва. Облегна се на кушетката.

— Добре, Ейбрахам, син на Натаниъл, с какво мога да ти помогна?

Не му отне и три минути, за да й обясни. Всъщност въпросът не бил официален. Сигурно през последните няколко месеца е чела във вестниците за случая, само че имало някои неща във връзка със собствеността на Пол Хановър, които били свързани и с Миси Д’Амиен. За жалост всички усилия да се свържат с някой от роднините й останали без успех.

— Знам. Ваши колеги от полицията идваха и ме питаха за същото веднага след случилото се. Но не познавам други хора, които да я знаят.

— Тя попълни ли някакви документи, когато се нанесе тук?

— Разбира се. Нат казваше — доверявай се на всички, обаче ги накарай да подпишат документите.

— Значи е имала препоръки?

— Ама за какво ли? — отбеляза госпожа Гътри с тъжен смях.

— Какво искате да кажете?

— Бяха на френски. Тя ми ги прочете преведени на английски, обаче може просто да си ги е измислила. Какво се очаква да направя? Да се обадя и да й проверя препоръките ли? Както и да е, Нат вече го нямаше, тя ми се стори мило момиче и имаше пари. А, ето чайникът свири.

Жената отиде в кухнята. Глицки се изправи и я последва.

— Значи е имала работа?

— Да, обаче къде работеше? — Тя напя водата в един чайник. — „Липтън“ става ли?

— Разбира се — прие Глицки. — Къде работеше?

— Само минутка. Ей сега ще се сетя. — Тя се обърна и го поведе обратно към дневната. — Аха, ето — възкликна жената.

— Как се казваше онова място? Ах. Легла, постелки и завивки или нещо подобно. Нали се сещате, почти в центъра.

Глицки наистина знаеше мястото. Беше голям магазин за стоки за бита, в който работеха вероятно стотици служители. Глицки, който си помисли, че това ще е следващата му стъпка по тази следа, попита дали Миси е плащала наема си с чек.

Госпожа Гътри се замисли, отпи от чая си и каза, че е било така.

— Дали случайно не пазите някои от квитанциите? Може да е оставила нещо в банката преди смъртта си?

Тя кимна:

— И това го знам от Нат — нищо не хвърлям. Просто пазя. Бог да го благослови, прав беше. Тези копелета от данъчното. Чакайте, това беше миналата година, нали? Папката й трябва все още да е сред документите ми.

В съдебната зала Кунео все още беше на свидетелското място като свидетел на Роузън. Фойерверките от предишните му показания бяха само въведение. Все още не бяха стигнали до доказателствата. Само че след следващата почивка положението щеше да се промени.

— Инспектор Кунео, търсехте ли нещо конкретно, когато извършихте обиска в дома на обвиняемата?

— Разбира се. Не можеш да получиш заповед за обиск, без да направиш списък на конкретните неща, които търсиш. — Кунео и съдебните заседатели вече добре се познаваха. Сега самото олицетворение на търпелив наставник, той се обърна с лице към тях. — Списъкът с нещата, които търсиш, е част от заповедта за обиск.

— Добре — каза Роузън, — и какво бяхте включили в списъка на първата заповед за обиск?

— Дрехите, с които беше облечена в нощта на пожара.

— Намерихте ли тези дрехи?

— Да, бяха в дрешника и в коша за дрехи в голямата спалня. Спортните обувки, с които е била обута, а също панталонът и синята риза.

Роузън беше донесъл дрехите в съдебната зала, пъхнати в отделни найлонови пликове. След като Кунео разпозна всяка от тях поотделно, Роузън поиска да ги впишат като поредните доказателства на обвинението след пистолета, гилзите, един от намерените куршуми — сега бяха записани под номер 5,6 и 7. След това се обърна отново към свидетеля си:

— Какво направихте с тези вещи?

— Отнесох ги в полицейската лаборатория, за да бъдат изследвани за барутен прах, петна от кръв или бензин.

— В лабораторията успяха ли да открият нещо?

— Отчасти. Имаше следи от бензин по панталоните и по обувките.

— От бензин. Благодаря ви. — Роузън не направи пауза, а се върна до масата си, взе малка книжка и отново се приближи до свидетелското място.

Харди знаеше какво следва — дневникът. Наистина отново се ядоса, задето Катрин беше настояла Хедър да не дава показания. Да, това щеше да я травмира временно, но от друга страна, Харди щеше да успее да представи Роузън като особено безсърдечен и дори противен, след като бе принудил момичето да свидетелства срещу собствената си майка. Съдебните заседатели щяха направо да преливат от съчувствие към Катрин и към дъщеря й.

Само че сега нямаше да стане нищо подобно. Играта щеше да се изиграе докрай.

— Сержант, разпознавате ли този предмет? — продължи Роузън с неутрален тон.

Кунео разгледа предмета за момент, разтвори го и отново го затвори.

— Да.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели какво е това?

— Разбира се. Това е дневникът на Хедър Хановър. Хедър е по-малката дъщеря на обвиняемата.

Докато Роузън изискваше дневникът да бъде вписан като осмото доказателство на обвинението, публиката рязко се оживи, след като разбра, че става дума за дневника на дъщерята на обвиняемата. Част от обвинението в името на народа!

— Инспекторе, кога за пръв път видяхте този дневник? — попита Роузън.

— В понеделник след процеса. Вече смятах обвиняемата за главен заподозрян и поисках втора заповед за обиск за документи в дома й.

— Какви документи?

— Исках да прегледам преди всичко финансовите й документи, но освен това и компютърни разпечатки, телефонните сметки, разписките от кредитните карти и дори списъците с покупките. Всякакви писмени документи, което, разбира се, включваше и дневници като този, който можеше да потвърди или да отхвърли алибито й за деня на убийствата. Обвиняемата каза, че децата й не са били у дома. Искахме да проверим документи, които да го доказват.

— Какво научихте от този дневник? От дневника на Хедър?

Кунео леко извърна глава и даде показания направо на съдебните заседатели:

— Хедър неочаквано решила да се прибере у дома след училище и е била вкъщи през целия следобед и през нощта.

— А какво ви беше казала обвиняемата?

— Тя ми каза, че се е прибрала у дома след следобедния си разговор с Пол Хановър, че е останала там цялата вечер и е гледала репортажа за пожара по телевизията.

— Инспекторе, бихте ли прочели съответния откъс от дневника на Хедър Хановър за деня, в който е бил убит дядо й?

Харди крадешком метна поглед към съдебните заседатели. Всички сякаш се бяха привели напред в очакване. Както предполагаше, това беше труден момент за защитата, а сега бе станал още по-труден, след като за собствено удовлетворение бе установил, че Уил Хановър наистина е имал любовна връзка със секретарката си. Ако можеше поне да демонстрира истинността на това твърдение, това можеше да вдъхне доверие в действията на Катрин през нощта на пожара, въпреки че тя първоначално бе излъгала за тях. В момента обаче разполагаше само с лъжата на Катрин и със собственоръчно написаното от дъщеря й опровержение на алибито й, но нямаше нито едно доказателство за любовната връзка на съпруга й.

Кунео беше отворил малката книжка и сега прочистваше гърлото си:

— … по някаква причина мама искаше всички да излезем тази вечер и ни каза да останем навън и да си купим пица или нещо друго. Само че тази седмица имам ужасно много домашни — два теста утре!! — затова казах на Сол да ме остави тук, за да уча. Трябваше да измисля какво да ям, защото мама пак беше излязла, което напоследък е съвсем обичайно.

Кунео спря, прокурорът му кимна и той затвори книжката.

— Разговаряхте ли по-късно с дъщерята на обвиняемата за този текст?

— Да.

— И какво ви каза тя?

— Каза, че си е била у дома цялата вечер. Майка й не била вкъщи. — Кунео изчака секунда и добави, без никой да го пита: — Обвиняемата ни беше излъгала.

Харди дори не си даде труда да възрази.

(обратно)

22

Показанията на Кунео отнеха почти целия следобед и Браун попита Харди дали би предпочел да приключат за днес, вместо да започва кръстосания си разпит и да се налага да го продължава на следващия ден, след като е задал само няколко въпроса. Както бе по отношение на всичко останало в този процес, и това решение имаше своите за и против. Дали да се възползва от първата възможност и незабавно да атакува фактите и впечатленията от показанията на Кунео, за да не даде възможност на съдебните заседатели да се приберат у дома и да преспят с тази мисъл? Или беше по-добре да подложи инспектора на кръстосан разпит без прекъсване, който може да го изтощи и да върне обичайната му нервност? Накрая, отчасти защото остана с впечатлението, че Браун би предпочела съдът да се оттегли, а той искаше да достави удоволствие на съда, Харди избра втората възможност.

Затова беше едва четири и няколко минути, когато двамата с Катрин се озоваха в клетката зад съдебната зала. Седнаха на бетонната пейка — Харди, приведен напред с наведена глава и опрял лакти на коленете си.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Че ми се иска да се беше прибрала у дома след разговора със свекъра си.

— Знам.

Той й метна кос поглед.

— Как научи за пожара?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, след като не си била у дома и не си гледала новините по телевизията, какво те накара да се върнеш в дома на Пол?

Въпросът му я накара да застине:

— Не знам. Може би съм чула по радиото. Може би съм пуснала радиото…

— Може би! — Харди рязко се изправи и изстреля думите към нея. — Може би си включила радиото? Що за глупости!

— Това не е…

— Ти си ходила на пожара, Катрин. Била си там, разговаряла си с Кунео и с Бекер. Какво те накара да отидеш там?

— Аз… не съм сигурна. Искам да кажа, че разбира се, знаех за пожара. Можеш да чуеш нещо и да не си спомняш откъде точно си го чул, нали? Тази нощ стоях в колата си, пред дома на Карин един бог знае колко време, след това отидох чак до офиса на Уил, но беше късно и там нямаше никой, а след това просто карах, без да знам къде да отида. Сигурна съм, че радиото в колата беше пуснато. Сигурно съм го пуснала и когато са съобщили за пожара… — тя просто не можеше да намери повече думи.

— И каза и на двамата инспектори, и на мен, че си научила за него от телевизията.

— Да. Спомням си…

— Какво си спомняш? Какво им каза или какво се случи наистина?

— И двете, Дизмъс — осмели се да докосне ръката му тя, — не се дръж така.

Той се дръпна от нея и стана.

— Никак не се държа, Катрин.

— Плашиш ме.

— Аз ли те плаша? Трябва да ти кажа, че ти ме плашиш. — Той отново седна и сниши глас: — Може би не разбираш, но има цели пет часа от момента, когато си си тръгнала от дома на Пол първия път, и когато си се върнала там по време на пожара. Ти ми каза, че през цялото това време си била пред дома на Карин и си я чакала да се прибере, надявала си се да се прибере, което би означавало, че не е била с Уил. А сега научавам, че си ходила с колата един бог знае къде и че може би — обожавам това може би — радиото е било пуснато… Мили Боже!

Отново се изправи, приближи се до пръчките на решетката и ги стисна. Отне му известно време, но най-накрая успя да се овладее, върна се и седна до клиентката си.

— Знаеш ли, Катрин, много неща, всъщност всичко, което преживяхме заедно напоследък, ми се струваше правилно и редно, защото приемах на доверие много от това, което си, което представляваш. Ти си първата жена, която съм обичал и не искам да повярвам, никога не съм можел да повярвам, че си способна да извършиш това, в което те обвиняват.

Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

— Не, позволи ми да довърша, моля те. Повярвах ти преди, когато ме излъга за това алиби и ми каза, че не си искала да те помисля за жена, способна да шпионира съпруга си. Сега вече знам, че си такъв човек и мога да го приема и знаеш ли какво? То изобщо не променя отношението ми към теб. Всичко е наред. Сигурно ще се учудиш, но мнозина от нас не са съвършени. Само че е съвсем различно да продължаваш да ме лъжеш. Лъжите са нещо лошо. Те разкъсват тъканта. Бих предпочел просто да ми кажеш, че си ги убила. Така ще знам коя си и ще работим с каквото имаме.

Ръцете на Катрин бяха сключени в скута й и сълзите й капеха върху тях.

— Ти знаеш коя съм.

— Преди час бих казал, че е така. А сега ще остана тук, докато не ми кажеш нещо, в което да повярвам.

Тишината ставаше все по-тежка, докато секундите се нижеха. Цялото тяло на Харди усещаше гравитацията, която го теглеше към отчаянието. Обърна глава към нея. Тя не беше помръднала. Бузите й бяха мокри от сълзи. Без да го поглежда, тя проговори едва чуто:

— Не разбрах за пожара от телевизията.

Той чакаше.

— Ходих в един бар. Телевизорът беше пуснат.

— В кой бар?

— „Харис“ на Филмор. Паркирах пред дома на Карин и останах там, докато се стъмни, а когато тя не се прибра, разбрах, че е някъде с Уил и просто реших… реших, че и аз трябва да му изневеря. Да му го върна. Децата ми, особено момичетата, не бива да узнаят, че съм извършила това. Аз не правя такива неща, Дизмъс, никога досега не съм правила. Но бях изпаднала в паника. Животът, който бях живяла от двайсет години, беше свършил. Знам, че го разбираш.

— Не знам какво разбирам — каза Харди. — Кой те взе оттам?

— Там е работата. Уплаших се. Изпих една маргарита и говорих с някакъв тип около час, но… както и да е… пожарът ме спаси.

— По телевизията?

— Да.

— И ти трябваше да отидеш на мястото на пожара, защото гори къщата на свекъра ти?

— Да. Беше само на няколко пресечки. Трябваше да отида. — Тя отново докосна ръката му и този път задържа своята там. — Дизмъс, наистина се случи това. Това направих. Затова не можех да ти кажа. Трябва да ми повярваш. Това е истината.

Още сълзи, този път на Франи.

Лицето й бе набраздено от сълзи, докато седеше, гушнала Закари, с Трея от едната си страна и Рейчъл от другата. Седяха на дивана в дневната на Глицки. Трея, все още изтощена, въпреки това бе успяла да се облече. Рейчъл бе необичайно притихнала, явно заразена от сериозността и напрежението на възрастните. Седеше притисната до Франи и държеше обутото краче на братчето си в малката си ръчичка.

Веднага щом бе научила новината, Франи дойде, за да разбере с какво може да помогне. Най-малкото, донесе им вечеря за днес. Обади се на съпруга си и му каза да се срещнат в дома на Глицки веднага щом се освободи — нещо не било наред със сърчицето на бебето. Можело да се наложи да вземат Рейчъл при тях у дома, ако се налагало.

— Изглежда направо съвършен — каза тя, подсмърчайки.

— Така е — отвърна Трея. — Просто все още не знаят много.

— Обаче знаят, че не е стеноза на аортата — каза Глицки, но гласът му не звучеше особено убедително. Той и останалите мъже — баща му Нат и Дизмъс Харди — седяха на столове от отсрещната страна на малката стая. Глицки разказа набързо за първото посещение на кардиолога, за двете възможности за състоянието на Закари, които му бе представил. ВСД била по-добрата прогноза и те се надявали да се окаже тя. — Затова ни се иска да вярваме, че имахме късмет, макар че в момента не изглежда точно така.

— Сигурни ли са, че е дупчица в сърцето му? — попита Харди.

— Да — отвърна Трея. — Тази сутрин потвърдиха.

— Но това може да се промени? — попита Франи.

— Няма да се промени фактът, че е дупчица — каза Трея. — Обаче няма да се окаже, че е стеноза на аортата, ако това имаш предвид. Не допускат да е това.

— Сигурни са, Трей — обади се Глицки в желанието си да бъдат точни. — Не е стеноза на аортата. В момента им прилича на безвреден шум на сърцето. Така казват.

— Лошото е, че засега не могат да направят никакви прогнози — каза Трея. — Той може да посинее утре, или още днес, или през следващите пет минути…

— Или никога — намеси се Глицки. — Може би.

— Да, или никога — съгласи се съпругата му.

Осемдесетгодишният Нат Глицки се изправи и прекоси стаята:

— Време е малчуганът да се запознае с дядо си — каза той, — ако някоя от вас, красавици, се дръпне и направи на стареца малко местенце.

— Кого наричаш старец? — възрази му Франи и му направи място.

Харди даде знак на Глицки и двамата отидоха в кухнята, където останалите не можеха да ги чуват, ако говореха тихо. Хорди извади от кафявата хартиена торба голямата тенджера, която бяха донесли, после свали фолиото от отвора й. Франи бе приготвила световноизвестните си бели макарони със сирене и наденички. Бяха все още топли. Харди ги пъхна във фурната, след това издърпа една маруля от другата торба.

— Купа за салата? — попита той. — Глицки я извади от бюфета и му я подаде, а той го попита: — Ти държиш ли се?

— Малко съм замаян — въздъхна дълбоко той. — От време на време. В болницата беше доста зле. Когато лекарят ми каза да се надявам да е само дупчица в сърцето, ми се прииска да го убия.

Харди мълчеше. Той бе преживял смъртта на свое дете. Познаваше чувството.

— Непрекъснато си повтарям, че това е малкият дявол — продължи Глицки. Белегът на устната му изпъкна, докато той се бореше с чувствата си. — Утре ще ходим в болницата за още изследвания. Тогава ще стане ясно.

— Утре?

— Искат да го наблюдават отблизо през първите дни — кимна Глицки.

— Но ще ви позволят да се приберете у дома, нали?

— Той си е добре у дома, освен ако нещата не се променят. Днес за няколко минути дори успях изобщо да не мисля за това.

След това Глицки разказа за неуспешните си опити да намери колата на Миси, за това, че бе успял все пак да открие адреса й, и за разговора си с Рут Гътри.

През цялото време Харди мълчаливо миеше марулята, изплакна я, накъса я на малки парченца в голямата дървена купа. След като Глицки му разказа къде е живяла Миси, къде е работила и как е плащала наема с чековата си книжка, Харди пусна и последното парченце маруля в купата.

— Имаш ли готов сос, или да разбия малко?

— Ти май не ме слушаш — каза Глицки.

— Слушам те. Радвам се, че си намерил с какво да се разсееш от проблемите тук, обаче Миси Д’Амиен няма никакво значение.

— Как така?

— Отчасти защото никога не е имала значение, отчасти защото Катрин отново промени алибито си днес. За пореден път.

— На заседанието?

— Не, слава богу. Само пред мен — погледна той приятеля си в очите.

— Смяташ ли, че го е направила?

— Вече не смятам, че е невъзможно. Така да го кажем. — Взе една кърпа от дръжката на хладилника, избърса ръцете си и каза: — Сега ми се струва, че би било огромна грешка да й позволя да свидетелства…

— Защо?

— Защото ще я попитат за алибито й — със сигурност ще го направят, защото вече знаят, че отначало е излъгала за него. И за да им отговори, тя или ще трябва да лъжесвидетелства, или отново да промени версията си. И в двата случая ще е истинско бедствие. Само че ако не свидетелства, историята със сексуалния тормоз също отива по дяволите, а аз винаги съм смятал, че това е причината Кунео да си я набележи. Нещо повече, това е теория, в която биха повярвали и съдебните заседатели.

— Значи не смяташ, че ще повярват на мен?

— Ще ти повярват, разбира се. Ще повярват, че Катрин ти е казала за това. И какво? Ако не я накарам да застане на свидетелското място и да го заяви лично, тогава показанията ти ще останат без потвърждение. Ще се основават на слухове и няма да бъдат приемливи… знаеш го не по-зле от мен. Да не говорим, че вече превърнахме това в огромен въпрос и трябва да го разгледаме. Затова нямаме шанс, ако тя не свидетелства. Направи ли го, спукана ни е работата.

Глицки се бе облегнал на кухненския плот със скръстени ръце и свъсено лице.

— Не искам да повярвам, че Кунео през цялото време е бил прав.

— И аз. Само че след Кунео Роузън ще призове неговите свидетели, а това също ще бъде грозна картинка. Всички ще кажат, че са видели Катрин, и аз вече започвам да си мисля, че причината да го твърдят е, че наистина са я видели.

Глицки помълча секунда-две, след което попита:

— Значи смяташ, че в крайна сметка тя е взела пръстена?

— Пръстена ли?

— Да. Пръстена на Миси. — Забеляза въпросителния поглед на Харди и обясни: — Рут Гътри го спомена днес, преди да си тръгна, и аз си спомних, че чух за това доста отдавна, още в началото на всичко.

— Канех се да се обадя на Страут по този въпрос. Сигурен ли е, че не е бил на трупа?

— Никаква възможност. Видях трупа, Диз. Нямаше никакъв пръстен. Всъщност изобщо нямаше пръсти.

— Добре, но защо да смятаме, че Катрин го е взела?

— Защото, ако… ако наистина е виновна, най-вероятно е извършителят да го е свалил от тялото. Предполага се, че пръстенът струва колко… сто хиляди? И още не е намерен? Какво остава? Някой да го е взел.

— Или да е паднал в пожара.

— Добре, но тогава щеше да е в пепелта.

— Може пък Бекер или някой от хората му да са го взели.

Това не допадна на Глицки:

— Малко вероятно е. Бил съм на такива места, момчетата от пожарната описват всичко. А ти защо смяташ, че не го е взела Катрин?

Харди не отвърна веднага. Въпросът беше хубав.

— Най-вече защото тя попита за него едва вчера по време на процеса. Не вярвам да повдигне въпроса, ако го е откраднала. Но най-вече, защото й хрумна случайно и тя веднага ми го каза. Така ми се стори. Сигурен съм, че не беше репетирано. Просто ме попита къде е пръстенът.

— Добре — съгласи се Глицки. — Колко лошо е новото й алиби?

— Не е по-лошо от предишното. Просто е различно. Защо?

— А достоверно ли е? Може ли да е истина? Ти как смяташ?

Харди вдигна ръка км челото си.

— Защото ако е истина, макар и да е различно, тя не го е извършила — каза Глицки.

Харди вдигна поглед към тавана, поклати глава и изруга.

— Трябва да намериш пръстена — заяви Глицки.

Харди прогони от мислите си малкото недоразумение, което бе имал със съпругата си. Разбира се, тя беше разочарована, че той няма да се прибере у дома след вечерята у Глицки, но знаеше как стоят нещата по време на процес. Щеше да го преодолее, той също. Само че в момента Харди трябваше да се опита да поговори с Мери Родман, снахата на Катрин. Днес тя беше присъствала в залата и той искаше да размени няколко думи с нея, само че разговорът за сметките с Уил му бе попречил и бе отнел цялото време.

Обаче необичайно бързото темпо, с което се развиваше процесът — за разлика от ледниково бавното придвижване на предварителните искове и събирането на доказателствата през последните месеци, — осуетяваше усилията му да бъде с крачка напред пред развитието на събитията. Сега, само за да не изостава, той трябваше ефективно да използва всяка възможна секунда от този и от следващите дни. Макар да бе под напрежение, Харди почувства, че трябва да се види тази вечер с Ейб и с Трея, да им засвидетелства подкрепата си. Но сега мисията му беше изпълнена, посланието бе предадено и той отново се залови за работа, посвети времето си на своята клиентка.

От кабинета си беше уговорил срещата първоначално за седем и половина. Направи го веднага щом се върна от съдебната зала, още преди да провери съобщенията си. Когато получи обаждането от Франи да се срещнат за вечеря у Глицки, отново се обади на Мери и попита дали може да отложат срещата за девет и точно в този час позвъни на входната й врата.

Семейство Родман живееха в добре поддържана къща с тухлена фасада в северната част на Мейсъник. По-малката дъщеря на Хановър, Мери, явно като всички останали жени, замесени в този случай, беше много апетитно парче. По време на работата си по този случай Харди си бе дал сметка, че Хановър е от мъжете, които имат достойна за завист слабост към красивото. Първата му съпруга — Тереза, свекървата на Катрин — макар да бе на малко повече от шейсет години и да имаше властен и тираничен характер, все още хващаше окото, Нефертити в есента на живота си. И двете дъщери на Пол, Мери и Бет, бяха пренесли тези гени в следващото поколение. Катрин, може би най-красивата от трите, бе станала снаха в семейството. А Миси Д’Амиен щеше да се присъедини към него всеки момент. Красота, накъдето и да се обърнеш.

След като отново представи Харди на съпруга си Карлос и на сина си Пабло, Мери го заведе в една мъничка дневна, вероятно не по-голяма от дневната на Глицки. Само че онова, което не достигаше на тази стая и на къщата като цяло откъм простор, бе компенсирано от очарование. Удобни кресла с бургундскочервена кожа и поставени високо малки прозорци ограждаха удобната запалена камина. Пред нея паркетният под бе застлан с тъмночервен персийски килим. По стените висяха поставени в красиви рамки и подбрани с вкус акварели.

Мери му посочи дивана в отдалечения край на стаята и седна на срещуположния му от Харди край. И тя като останалите жени от семейство Хановър носеше тъмната си коса дълга, няколко сантиметра под раменете. За разлика от майка си Тереза обаче — всъщност и от Катрин — домакинята му беше миньонче, крехка на вид и със сериозен поглед. Бе облечена със същия пуловер и панталон, с който бе в съдебната зала днес, и съвсем малко грим. Катрин беше казала на Харди, че тя е най-емоционалната и най-състрадателната от братята и сестрите. Донякъде за негова изненада Мери заговори първа:

— Трябва да ви кажа, че днес на обяд успяхте доста сериозно да разстроите брат ми. Това ли е подходът, след като процесът вече започна? Да накарате всички да се изправят на нокти?

Харди попита с леко любопитство:

— Кой още е изправен на нокти? Вие ли?

— Ами… не. Но Уил беше.

— Уил не ми плащаше, Мери. Не ми се иска да се налага да изоставя Катрин, затова…

— Не бихте направили подобно нещо!

— Може би не, но нека засега това си остане наша тайна.

Тя се усмихна изморено:

— Смятам, че той се държи ужасно — имам предвид Уил, задето настройва децата срещу нея. Тя винаги е била добра майка. — Мери поклати глава. — Вече не знам какво да мисля. Никога не съм допускала, че ще я арестуват, а когато го направиха, просто не можех да повярвам, че тя би… че изобщо би се стигнало до процес. При тези невероятно слаби доказателства срещу нея… Катрин не би могла… — заглъхна гласът й.

Макар да звучеше потискащо, Харди се зарадва да го чуе от човек, който през цялото време е бил на процеса. Нейната реакция беше показател за начина, по който разсъждаваха съдебните заседатели.

— Значи доказателствата не ви се струват убедителни, така ли?

— Знам, че казахте, че няма никакви веществени улики, и може би наистина няма, но останалите…

— Косвените улики ли?

— Да. Може на някои хора да им се стори, че те сочат към нея, нали?

— Но на вас не ви се струва така. — Не беше въпрос. — Вие познавате Катрин добре и знаете, че не е така, нали? Тя ми каза, че двете сте доста близки.

— Защо иначе ще идвам в съда всеки ден? Тя трябва да знае, че не всички от семейството са я изоставили. — Прехапа устни. — Искам да кажа, че Уил и майка ми… просто толкова е жестоко. Не знам защо той постъпва така.

— Бракът им е бил разклатен още преди това — каза Харди. — А сега с това, с нейните обвинения срещу него, е истинска война.

— Не знам защо Катрин говори тези неща за секретарката на Уил и за него. Можеше просто, знам ли, да го запази само между тях. Това е една от причините мама да е толкова бясна.

— Значи не смятате, че Уил е имал любовна връзка?

— Не знам. Просто ми се струва толкова подло, не мислите ли? Не ми се иска да вярвам, че би излъгал децата си. Толкова хора имат любовни връзки и се развеждат.

— Така е, обаче Уил не иска децата му да мислят, че той е причината. Би предпочел да смятат, че вината е нейна. И особено, след като днес в съда Кунео каза, че тя му се е сваляла.

Сега вече тъмните очи гневно проблеснаха:

— Това беше ужасно! Този човек е отвратителен! Забелязали ли сте как непрекъснато се движи, подскача, потропва, все едно е взел наркотици или нещо подобно? Не е възможно Катрин да е направила подобно нещо. Просто не е. Само че при всички тези обвинения разбирам защо хората не биха се замислили по-сериозно.

— Вие вярвате ли на Катрин?

— Да, но вярвам и на Уил. Той ми е брат. Моята кръв. А тя йода не става, нали знаете. — Мери въздъхна дълбоко. — Всичко ми прилича на някакъв ужасен кошмар. Така ми се иска вече да се събудим.

— Така е, знам. — Харди се възползва от възможността да подеме темата: — Вече ви отнех доста време. Искам да ви попитам нещо конкретно, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се. Ако това ще помогне на Катрин…

— Чудесно. — Харди не искаше да й даде възможност да се замисля много. — Спомняте ли си следобеда на пожара, когато Катрин отишла да се срещне с баща ви и открила какви са плановете му за Миси и за семейството? Онзи ден прехвърлях всичките си разговори с нея и подробностите, които ми съобщи, и се натъкнах на факта, че веднага след като е излязла от дома на баща ви — много преди пожара — тя ви се е обадила. Спомняте ли си това?

— Разбира се, спомням си много добре — кимна Мери. — Беше много разстроена.

— Ами вие?

— Аз също се разстроих, предполагам, но ние двамата с Карлос се справяме добре. Не ми харесваха намеренията на татко, но не виждах как можем да му попречим. — След това явно си даде сметка какво е казала и закри устата си с ръка. — Не исках да прозвучи така. Никой нямаше да се опитва да спира никого. Просто бе много срамно, че татко е толкова лековерен.

— Имате предвид с Миси?

Тя кимна и каза:

— Само че той сам си печели парите, така че има право да ги харчи както си поиска. Без да се съобразява със семейството.

— Вие вярвахте ли, че Миси обича баща ви?

— Нито за миг.

— Добре, да се върнем за малко на телефонния разговор. Защо ви се обади Катрин?

— Мисля, че защото бяхме приятелки. Непрекъснато си говорехме. Освен това синовете ни са горе-долу на еднаква възраст, така че и това ни свързваше. След като си тръгнала от дома на татко, тя искаше цялото семейство да узнае, за да можем да решим какво да правим. Само че двете с Бет не бяха много близки — Бет е много сериозна и не е такава бъбривка като мен, — а и Катрин не искаше да се обади на мама.

— Значи вие им се обадихте?

— Да, спомням си, че веднага се обадих на мама, но не и на Бет. Тя не обича да я безпокоят на работа. Сега си давам сметка, че може би трябваше отново да позвъня на Катрин и да я поканя да дойде на футболния мач на Пабло. Така щяхме да успеем да си поговорим и нещата да се успокоят. Ако го бях направила… — поклати глава тя. — Както и да е, не го направих. За това ли искахте да ме питате? За обаждането?

— Почти. Това е част от алибито на Катрин и исках да изясня хронологията на събитията, преди да я призова на свидетелското място. — Това изобщо не беше вярно, обаче звучеше достоверно и Мери се хвана. — Има обаче и още нещо.

— Разбира се.

— Какво можете да ми кажете за пръстена?

Тя поклати глава:

— Този глупав пръстен. Какво искате да знаете?

— Всичко, за което се сетите.

Тя се замисли за момент:

— Ами това е най-глупавата постъпка на татко — да й купи онова нещо. И че след това ни каза колко струва. Шестцифрена сума, така ни каза, все едно най-сетне бе успял да стане член на някакъв много специален клуб. Точно оттук започна всичко… искам да кажа, че оттогава всички започнаха да гледат на Миси сериозно. А и мама! Направо щеше да умре. Похарчил е повече от сто хиляди долара за този камък на пръста й! Той никога не бе подарявал на мама годежен пръстен. По онова време са можели да си позволят само две златни халки. Но когато татко купи това чудовищно нещо за нея… — Тя поклати глава и остро въздъхна при спомена. — Както и да е. Та така за пръстена. Защо?

— Напоследък на няколко пъти става въпрос за него. Като че ли никой не знае къде е изчезнал пръстенът.

Този факт явно порази Миси и лицето й помръкна за миг, но Харди вече се надигаше. Две минути по-късно двамата се ръкуваха в студената нощ пред входната й врата, тя затвори зад гърба му и Харди затича към мястото, където беше паркирал.

Седнал в креслото в дневната си и пуснал само лампата над рамото си, Харди преглеждаше бележките си за разговорите, които бе водил със семейството на Катрин преди много време. С радост установи, че паметта не му изневерява напълно. Още от самото начало на случая си бе дал сметка, че всеки член на семейство Хановър има същия мотив да убие патриарха на семейството, затова бе разпитал Мери, Бет и Уил къде са били по време на пожара.

Уил, разбира се, е бил някъде в океана, далеч от калифорнийския бряг, с или без Карин Харис. Бет, консултант в застрахователна фирма в областта на екологията, беше правила изчисления в офиса си заедно с още четирима свои колеги докъм осем и половина. Мери работеше в инвестиционна банка в центъра на града, където й се беше обадила Катрин. Тя провери в календара си и установи, че съпругът й я бе взел от работа в пет и четвърт и двамата са отишли в парка Голдън Гейт на футболния мач на сина си от шест часа.

Когато бе провел тези разговори — още в самото начало, в края на предишното лято, — Харди не си бе дал сметка за степента, до която Тереза все още бе част от живота на децата си и от живота и бъдещето на техните деца, нейните внуци. Затова до този момент дори не бе разговарял с Тереза за това какво е правила през нощта на 12 май. Тя никога не бе попадала в списъка на възможните други извършители, който бе обмислял. Тереза беше просто бившата съпруга на Пол Хановър, отдавна отчуждила се от него. Очевидно обаче помежду им все още имаше някаква връзка, или пък беше силата на спомена, след като тя се вбесяваше от големината и от цената на годежния пръстен на новата му годеница. Онова, което Харди най-сетне узна, отново благодарение на разговора си с Мери тази вечер, беше, че Мери се е обадила на майка си веднага след разговора си с Катрин, в късния следобед на деня на убийството на Пол и на Миси, около три часа преди началото на пожара.

Харди затвори папката с бележките си, угаси светлината и отиде в малката си работилница зад кухнята, където държеше и картите си. Там потърси адреса на Тереза Хановър — Уошингтън Скуеър в Скот, Пасифик Хейтс.

На петнайсет пресечки по права линия от Аламо Скуеър.

(обратно)

23

Харди стана в пет часа и в рамките на половин час си взе душ, избръсна се и се облече. Отвори вратата на спалнята си на горния етаж, с учудване забеляза светлина в кухнята и остана още по-учуден, когато завари там дъщеря си Ребека, станала и облечена за училище. Седеше и пишеше на масата в трапезарията, пръснала учебниците покрай себе си. Вдигна поглед и му се усмихна:

— Привет, непознати.

— Недей и ти.

— Какво?

— Знаеш какво. Водя процес. Така издържам семейството и за жалост това изисква да работя доста продължително от време на време, което не ми допада особено, противно на мнението на всички у дома. Закуси ли?

— Не.

— Възнамеряваш ли?

Тя сви рамене.

— Мога да ти направя нещо.

— Ти какво ще закусиш?

— Само кафе.

— И за мен същото.

— Никаква храна? Протеини, които да ти помогнат да изтърпиш мъчителните часове в училище?

Тя спря да пише, вдигна поглед и отново му се усмихна:

— Ти ще си набавиш ли протеини?

— Аз съм възрастен, нямам нужда.

— А аз съм на осемнайсет.

— Имам смътна представа. Присъствах на раждането ти. Какво искаш да кажеш с това?

— Само, че аз също съм възрастна. Според законите на много щати.

— Обаче тук си ученичка, която се нуждае от енергия, затова трябва да се храниш.

— Но не и да закусвам.

— Това е най-важното хранене за деня.

— Така казват всички, обаче ако ям сутрин, ще напълнея.

— Никога няма да напълнееш. Изразходваш всичко ежедневно, работейки.

— Може да престана да го правя.

— Направиш ли го, можеш да спреш и да ядеш.

Пауза.

— Добре, ще хапна нещо, ако и ти хапнеш.

Харди усети как раменете му се отпускат. Приближи се и целуна дъщеря си по главата.

— Трябва да станеш адвокат, щом умееш да спориш така. Никак няма да ми е приятно да застана срещу теб в съда.

Тя разсеяно вдигна ръка и обгърна шията му.

— Да знаеш, че те обичам дори когато отсъстваш. Но ми липсваш.

— И аз те обичам и ми липсваш, обаче какво да се прави! Ще забъркам нещо с яйца.

Тя го изгледа с извити вежди, вдигна три пръста и извърна глава настрани. Продължи да държи вдигнати трите си пръста.

Харди без усилие преведе езика на знаците и гордо каза:

— Каквото и да е.

— Не е зле — каза тя и го изгледа одобрително.

— За един възрастен — сви рамене Харди.

Докато закуската се готвеше в черния му тиган, той излезе на предната веранда, слезе по стълбите и се озова под силния дъжд. Взе „Кроникъл“, хвърлен близо до вратата, и тичешком се прибра вътре. В кухнята извади вестника от найлоновата му опаковка и надникна под похлупака, където яйцата все още не бяха готови.

Реши да ги остави още минута-две, метна вестника върху кухненския плот и го разгърна. Макар че процесът беше осигурил доста съмнителна храна за таблоидите, както и непрекъснат, но не толкова сензационен разход на мастило в местната преса, все още не се бе превърнал в новина от първа страница, затова Харди застина при вида на заглавието, което се мъдреше там: ОБВИНЕНИЕ В ЗАГОВОР НА ПРОЦЕСА НА ХАНОВЪР. След това с малки, но дебели черни букви пишеше: ПОСТАВЯТ СЕ ПОД ВЪПРОС ВРЪЗКИТЕ НА КМЕТА С ЕКИПА НА ЗАЩИТАТА.

Харди се наведе над плота, поставил двете си ръце отстрани на вестника, и се зачете:

„Вчера процесът за двойно убийство срещу Катрин Хановър получи неочакван обрат, когато един от главните свидетели на обвинението и разследващ случая инспектор, сержантът от отдел «Убийства» Дан Кунео, заяви в показанията си, че кметицата Кейти Уест лично е помолила заместник-началника на инспектор Ейбрахам Глицки да насочва и може би да възпира полицейското разследване на убийствата на известния лобист Пол Хановър и на неговата годеница Миси Д’Амиен.

В отговор на въпросите след появата си в съдебната зала вчера сержант Кунео разви по-обстойно тезата за съществуването на заговор, като заяви, че Глицки, а съответно и кметицата Уест, неведнъж са възпрепятствали усилията му да арестува главната си заподозряна за убийствата от май, миналата година, Катрин Хановър. «Те скалъпиха обвинения в сексуален тормоз срещу мен, за да ме държат далеч от нея, казаха ми да не я разпитвам повече, опитаха се да ме насочат към евентуални други извършители. Беше ми оказан огромен натиск».

Няколко групи в общината вече изразиха възмущението си по повод на тези обвинения, макар че до този момент кметицата отказва коментар. Марвин Олръд, говорител на проекта «Градска справедливост», полицейска надзорна организация, призова за провеждането на пълно разследване на отношенията на кметицата с високопоставени политици. «Арогантността на кметицата и своеволието й подкопават основите на нашата правораздавателна система. Намесата и търговията с влияние от страна на нашите политически лидери са като тумор в тялото на политиката е този град и трябва да бъдат спрени», твърди Олръд“.

Бяха цитирани още пет-шест подобни изявления, които разгръщаха историята. Вече не ставаше дума просто за обвинения. Съвсем открито се намекваше за заговор.

Обвиненията на Кунео уличават и адвоката защитник на Катрин Хановър, Дизмъс Харди, чиито удобни и близки отношения с топ ченгето Глицки и с кметицата отдавна са обект на предположения и обсъждане сред служителите в Съдебната палата. По-нататък Кунео каза: „Всички знаят, че той е излизал с Катрин Хановър, когато са били в гимназията. Приятели са още от деца. Когато стана ясно, че тя ще бъде главната ми заподозряна, той е отишъл при своята приятелка кметицата и е помолил общият им приятел Глицки да използва влиянието си, за да ме държи далеч от нея. За щастие, не се получи“.

Заместник-началникът Глицки не се е явявал на работа от два дни и не отговаря на обажданията до кабинета си. Харди също не бе намерен, за да коментира.

— Татко? Добре ли си?

Все още подпрян на ръцете си и надвесен над отворения вестник, Харди стоеше неподвижен.

— Ако някой от съдебните заседатели види това или научи за него, ще настоявам процесът да бъде прекратен заради неправилно провеждане. Трябва да го направя, защото иначе ще изляза некомпетентен. — Той се изправи и притисна очите си с ръце. — Ще трябва да започна всичко отначало. А Катрин през цялото време ще бъде в затвора. Боже!

Дъщеря му се приближи до него и обгърна кръста му с ръка. Той обърна отново на първа страница, за да може тя да прочете статията отначало. Когато свърши, облегна глава на гърдите му.

— Само че това няма нищо общо с истината.

— Напротив. Бедата е там, че по-голямата част от написаното всъщност е истина. Кметицата, Ейб и аз сме приятели. Тя помоли Ейб да се заеме с разследването. Аз някога излизах с Катрин. Фактите са тези, само че са изопачени. Много ми хареса твърдението, че Ейб не е ходил на работа от два дни, с което намекват, че се крие от въпросите, когато всъщност бебето му се е родило с дупка в сърцето. Смяташ ли, че това може да обясни отсъствието му?

— А какво ще кажеш за твоето приятелство с чичо Ейб, което било обект на обсъждане…

— Моето удобно приятелство. Освен това е обект на обсъждане и на предположения. Не забравяй предположенията.

— Не бих ги забравила. Но какво означава всичко това?

— Означава, че здравата сме загазили.

Двамата стояха и се взираха във вестника.

— Какво ще правиш? — попита най-накрая Ребека.

— Първо ще видя дали мога да накарам съдията да попита дали някой от съдебните заседатели е видял статията или е чул за нея.

— Наистина ли го искаш?

— Нямам друг избор. Това е нещо твърде сериозно, за да го пренебрегна. Мисля, че мога да убедя Браун.

— Да обяви процеса за неправилно проведен?

Той кимна:

— Ако някой от съдебните заседатели прочете това, а аз съм убеден, че поне трима от тях умеят да четат, всичко става крайно предубедено. Ще бъдат изгонени само защото са пренебрегнали указанията на Браун. Ако са го обсъждали с другите съдебни заседатели, целият състав си заминава.

Внезапно той възкликна разтревожено, пресегна се да вдигне капака на тигана и изключи котлона под него.

— Обичам яйцата да са малко загорели — стисна кръста му Ребека. — Не се притеснявай.

Само че Харди беше притеснен заради това, че бе изгубил представа за времето.

— Никога досега не съм развалял нищо, което съм готвил в този тиган — нещастно отбеляза той.

— И все още е така — възрази дъщеря му. — Само е малко прегоряло.

— Все едно. Това е лош знак.

— Не, не е лош знак. И без друго не обичам рохки яйца.

Харди тикна ъгълчето на шпатулата под един от твърдите жълтъци.

— Е, със сигурност не са рохки. И на какво е знак тогава?

Тя се замисли за момент.

— На упорство. Да останат в тигана, дори когато стане много горещо.

Добронамерените и успокоителни думи отекнаха някъде в съзнанието му, но Харди не можеше да определи точно как.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Убедена съм — рече тя.

Два часа по-късно в „любовното гнездо“ адвокатът и клиентката му седяха в двата края на дългата маса, която беше единствената мебел в стаята.

— Това е невероятно — каза Катрин, след като остави вестника на масата. — Какво означава?

— Означава, че може би ще можем да започнем всичко отначало, ако искаш.

Тя го изгледа ужасена:

— Искаш да кажеш от самото начало?

— Почти.

— Не мога да го направя, Дизмъс. Не мога да остана тук толкова дълго.

Харди не беше съвсем сигурен, че тя преувеличава. Познаваше много хора, които бяха лежали в затвора — включително и такива, за които той беше едва ли не като роден дом, — и повечето от тях отначало не можеха да приемат положението си, ненавиждаха всяка секунда от случващото се, но в крайна сметка го приемаха като житейска действителност. През последните осем месеца Катрин с всеки изминал ден все повече се потискаше заради лишаването си от свобода. Беше отслабнала, защото почти бе престанала да се храни. Ако останеше тук още осем месеца, докато се подготвяше или се очакваше нов процес, това можеше дори да я убие. Ако не се самоубиеше преди това. Предишната година друг клиент на Харди се бе опитал да направи същото.

— Катрин, ако установим, че някой от съдебните заседатели е видял статията, а те са я видели, и аз не поискам прекратяване на процеса поради неправомерното му водене — независимо какво ще отсъди Браун, — това би било злоупотреба.

— Никога няма да те съдя за това.

— Ти не, но апелативният съд може да реши, че съм некомпетентен.

Тя не можеше да оспори това:

— Въпреки това не искам да спираме. Смятам, че се справяме добре.

— Много ме успокои.

— Ти не смяташ ли така?

— Честно казано, Катрин, не знам. Кунео… — замълча той.

— Какво?

Хрумна му една идея, но не искаше непредпазливо да вдъхва на Катрин фалшиви надежди.

— Нищо. Просто си мисля, че все още ни очакват трудни моменти. Например твоите показания.

Той й обясни проблема със старото и с новото й алиби и как би прозвучало несъответствието на съдебните заседатели.

— Но аз трябва да дам показания, ако ще говоря за Кунео. Нали с това е свързана цялата ни теория защо той непрекъснато ме преследваше?

— Да, поне така беше отначало.

— Нима на втория процес би било различно?

— Би могло. Малко. Не знам. Промяна на мястото на процеса би променила нещата.

— Още ли ми се сърдиш?

Въпросът го изненада — нямаше връзка с разговора им, — но той кимна:

— Да.

— Не съм убила никого, Дизмъс. Знам, че не искаш да говорим за това. Каза ми да не продължавам тази тема, но това е истината. Уверявам те. Освен всичко друго не мога да остана тук още дълго. Трябва да виждам светлина в тунела.

— Не прави глупости, Катрин.

— Няма. Но не мога да започна всичко отначало.

Харди рязко се изправи от масата и отиде до стъклените стени на затворническото помещение за срещи между клиенти и адвокати. Не помнеше кога за последен път бе допускал някой процес да му се изплъзне до такава степен, а сега не беше сигурен как трябва да постъпи. Повечето адвокати защитници посвещаваха голяма част от времето си на това да издействат за клиентите си отлагане — да отложат деня на равносметката и на окончателното произнасяне на присъдата. Само че Катрин не искаше отлагане, не можеше да го приеме. Тя искаше разрешение. Обаче ако той се опиташе да издейства това с цената на една печеливша стратегия, ако проявеше недоглеждане по отношение на доказателствата или сгрешеше, като се откажеше да изиска прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, имаше голяма опасност да я обрече на доживотна присъда.

Хрумна му обаче, че може би има и друг подход — законен, но рядко прилаган, — който може да промени всичко. Ако успееше да накара Браун да отсъди, че изявленията на Кунео пред пресата са резултат от умишлена простъпка на обвинението — т.е. на Роузън, — тя може би щеше да му позволи прекратяване на процеса по вина на обвинението. В такъв случай Катрин — която веднъж вече е била подсъдима в щата, — щеше по силата на правилото за повторното обвинение да излезе от залата свободна. Не можеха да я съдят отново за същите престъпления, дори и да става дума за предумишлено убийство. Разбира се, това беше изключително трудно решение за съдията, защото той трябваше да отмени решението на голямото жури, издало обвинителния акт, както и усилията на прокурора и на полицията. И отново щеше да се надигне шумотевица около обвиненията в заговор и че нещата са нагласени.

Катрин обаче прекъсна мислите му:

— Може ли да те попитам нещо? — обади се тя зад гърба му.

Той се обърна.

— Истина ли е онова, което каза Кунео. Че кметицата е помолила Глицки да се намеси?

— Да.

— Защо го е направила?

— Защото се е страхувала от враговете на свекъра ти. Решила е, че е свързано по някакъв начин с бизнеса му. С договора за „паяците“ в града.

— И Глицки е проследил тази следа?

— Докато не стигна до задънена улица.

— А всички останали следи?

— Всяка една, до която успя да се добере.

— Ами политическите игри?

— Имаш предвид нещо, свързано с кмета?

— Не, с президента. Нали се сещаш, онази работа с правителството.

Разбира се, в купищата вестникарска хартия, която се изписа преди процеса, назначенията в евентуалния бъдещ кабинет също получиха своите петнайсет минути на догадки и предположения. Но никой — репортерите, частните детективи или административните служители — не бяха открили нищо, което да има дори някаква далечна връзка с убийството на Хановър. Бяха ровили много хора, включително и наетият от Харди частен детектив, и всички бяха стигнали до извода, че Хановър не е бил замесен в нищо съмнително на национално ниво. Освен това процесът на излъчване на кандидати все още дори не бе номинално започнал — убийството на Хановър бе станало седмици преди проучването му от страна на ФБР.

— Не знам дали Глицки се е занимавал специално с това — поклати глава Харди. — Защо? Да не би да се сещаш за нещо?

Харди щеше с готовност да се хване за всичко, което тя можеше да му подаде. Усети лека вълна на тревога. Ето вече почти година защитаваше тази жена, беше третият ден от процеса срещу нея, а през последните два дни тя му бе дала не един, а два потенциално важни факта — пръстена и излъчването на кандидатурите, — на които досега не бе обърнал достатъчно внимание. Това го накара да се сепне.

Дали собствените му демони — тревогата му по повод теорията на Кунео за наличието на заговор, допускането на личното отношение неизбежно да се прокрадне в защитата на бившата му приятелка, лудостта на пресата, личните и професионалните проблеми на Ейб — дали всички тези тревоги не пречеха на способността му да провежда компетентна защита, дали не му затваряха очите за други важни факти? Основното правило в стратегията по време на един процес е да не допускаш нищо да те изненада, след като влезеш в съдебната зала. Само че в момента осъзна, че в два последователни дни е бил уязвим два пъти! За щастие, все още не се бе случвало в съдебната зала, но явно бе допуснал немарливост при подготовката си, така че беше само въпрос на време.

Беше безотговорно — трябваше да отиде при Браун и още днес да поиска прекратяване на процеса, а след това напълно да се оттегли. Заля го вълна на омерзение към самия него и си даде сметка, че е провалил Катрин и дори себе си. Беше неподготвен. Трябваше да се оттегли.

Само че Катрин продължи да обсъжда въпроса с кандидатурите.

— Точно затова се караха. Заради кандидатурата.

— Извинявай — каза Харди. — Кой се караше?

— Миси и Пол.

— Кога? — едва не заекна Харди.

— Дизмъс! През онзи ден. Не помниш ли, че ти казах, че са се карали?

Макар това да не заличи отвращението, което Харди изпитваше към себе си, той си даде сметка, че снощи, докато бе препрочитал бележките си, си е припомнил този факт, за спора. Само че не бе видял никаква връзка с делото. И сега не виждаше.

Само че Катрин продължи:

— Затова Миси не беше там, когато аз отидох. Тръгнала си много разстроена същата сутрин.

— Защо си е тръгнала разстроена?

— Защото не искала Пол да се кандидатира.

— Защо не?

— Мисля, че най-вече заради къщата. Посветила на ремонта цяла година, а сега изведнъж да се местят във Вашингтон? Не я виня.

— Това ли ти каза Пол?

— Какво? Че тя не иска да се местят? Не. Каза ми, че тя има параноя по отношение на правителството и на проверката на миналото им, което той намирал за нелепо. Тя изобщо не искала да се захващат с подобно нещо. Смятала, че ще бъдат предубедени, защото е чужденка. Просто не искала да се замесва. Това я плашело.

— Но Пол е искал да бъде номиниран, така ли?

— Дали е искал? Дали Пол Хановър е искал национално признание за целия си живот, посветен на служба на обществените и на частните интереси? Папата ходи ли по нужда и гората? Разбира се, че искаше. Каза, че Миси ще се съгласи. Нямало да скъсат заради това. Обичали се. Щяла да разбере, че няма от какво да се притеснява. Сутринта й бил казал, че въпреки всичко ще се кандидатира, затова се скарали и тя си тръгнала.

— А след това се върнала, точно навреме, за да бъде застреляна — отбеляза Харди.

Това отрезви Катрин.

— Да, направо е улучила момента, нали?

В крайна сметка Харди си помисли донякъде с облекчение, че този факт може да се окачестви интересен и дори интригуващ, но без връзка. Скарването на Пол и на Миси в деня на смъртта им не е бил причина някой от тях да убие другия. Някой друг бе убил и двамата. При това положение Харди оставаше само с пръстена и с въпроса за алибито на Тереза Хановър за нощта на пожара.

В този момент приставът почука на вратата и съобщи, че е време да тръгват за залата. Харди, който беше в опасно емоционално състояние, трябваше едва ли не да си прехапе езика, за да се въздържи да каже на пристава да не слага белезници на клиентката му и че не е нужно да я унижава така.

Но знаеше, че това би било напразна загуба на време.

Белезниците щракнаха около китките й.

(обратно)

24

Мариан Браун беше съдия във Върховния съд, когато Бари Бандс все още играеше бейзбол в гимназията Сера в Сан Матео. Кабинетът й издаваше дългият й стаж с необичайния за подобно място домашен уют. По цялата задна стена бяха поставени вградени полици за книги, няколко големи килима бяха закрили учрежденския линолеум, на едно-две места бяха окачени приятни пейзажи от Калифорния. Завесите под аплиците смекчаваха огромните прозорци, а тапицираните мебели за посетителите й бяха съвършено различни от обичайните за кабинета на един съдия няколко метални стола пред внушително и внушаващо дистанция бюро.

Само че приятната обстановка не помагаше на никого от присъстващите в стаята да се почувства по-удобно в момента. Никой не остана изненадан, когато Браун извика в кабинета си Кунео и двете страни, веднага щом приставът й съобщи, че те са се явили в съдебната зала. Тя беше накарала пристава да донесе брой от днешния вестник „Кроникъл“ и да нареди на съдебните заседатели да не разговарят помежду си, дори на най-обикновени теми, докато тя не се появи в съдебната зала.

Сега Харди се бе облегнал на библиотеката, пъхнал ръце в джобовете си, а Крис Роузън подпираше стената до него. Джан Сондърс беше донесла портативния си стол от съдебната зала и наместваше стенографската си машина на ниската масичка пред дивана. Браун, мълчалива като каменна статуя на Буда, седеше на бюрото си и пиеше кафе, като умишлено се правеше, че не забелязва присъствието на всички останали, и разгръщаше сутрешния вестник. Чакаше Сондърс да се приготви да запише разговора и не беше склонна да си бъбри с хората, за да намали напрежението, преди да настъпи моментът. Всъщност според Харди тя целеше точно нарастване на напрежението.

Сондърс удари няколко клавиша и се прокашля — предварително уговорен сигнал. — Браун я погледна, отново отпи от кафето си и остави вестника. Погледна първо Роузън, след това Харди, сетне Кунео и накрая отново прокурора.

— Господин Роузън, помните ли, че преди няколко седмици, когато избирахме съдебните заседатели, аз ви предупредих, че не искам никой да разговаря с пресата за този случай?

Роузън се отблъсна от стената и зае уважителна поза.

— Да, Ваша Чест. Разбира се.

— В съдебния свят наричаме това забрана за медиен коментар. Да ви звучи познато?

— Да, Ваша Чест.

— И понеже инспектор Кунео беше в тази съдебна зала и седеше до вас на масата на обвинението още от официалното начало на процедурата, смятате ли, че е неоснователно да предположа, че той е част от екипа на обвинението? И поради това, че забраната за медиен коментар се отнася и за него?

— Да, Ваша Чест, но…

Браун вдигна ръка, за да му попречи да отговори, и се обърна към Кунео:

— Инспекторе, какво можете да кажете в своя защита?

Само че Роузън се спусна да защитава инспектора си, преди Кунео да успее да изрече и една дума.

— Смятам, че инспектор Кунео не си е дал сметка за сензационната стойност на коментарите си, Ваша Чест. Или че те ще бъдат възприети по този начин.

— Нима? И откога забраната за медиен коментар означава, че човек може да говори каквото си поиска, стига да не е сензационно? Между другото — обърна се тя към Кунео, — инспекторе, наистина ли не съзнавахте, че споменаването на кмета като съучастник в заговор за възпрепятстване на правосъдието по делото, разглеждано от този съд, ще предизвика вниманието на медиите?

Кунео беше бръкнал в джобовете си с две ръце и отвътре барабанеше по краката си.

— Ваша Чест, съжалявам, ако това е предизвикало проблем, обаче никой никога не ми е казвал да не разговарям с репортерите.

— Да, само че никой не ви е казал и да си обуете панталон, когато се явите днес в съда, но вие въпреки това сте го направили, нали? От колко време сте полицай? От две седмици? Бяхте тук, когато издадох нареждането. Да не мислехте, че си говоря сама? Заповедта гласи да не разговаряте с репортерите за процеса по време на провеждането му.

— Но, госпожо съдия…

— Защо не опитате с Ваша Чест?

— Добре, Ваша Чест. Но в този случай репортерите съпътстват целия процес.

— Благодаря ви, вече бях забелязала. Точно затова издадох заповедта. — Тя отмести поглед към прокурора, върна се на Кунео и поклати глава.

В настъпилата пауза Роузън се опита да се извини.

— По онова време не го нарекохте точно забрана за медиен коментар, Ваша Чест. Надявам се да си спомните и съм сигурен, че господин Харди ще се съгласи с мен. Казахте, че в интерес на справедливостта бихте искали да се въздържаме да коментираме случая пред пресата.

Браун го изгледа невярващо.

— Забраната за медиен коментар представлява точно това, господин Роузън. Във всеки случай, веднага щом излезем навън и ако продължим с процеса, в което не съм толкова сигурна, ще издам официална заповед за забрана на коментарите пред пресата и ще изолирам съдебните заседатели, което много ми се искаше да не става. — Седнала зад бюрото си, тя отправи стоманения си поглед към Харди. — Ако чуем онова, което очаквам да чуем, господин Харди, допускам, че ще поискате прекратяване на процеса. Може би и преразглеждане на искането ви за промяна на мястото на провеждане на процеса.

Подобно на Роузън, Харди също застана мирно, когато съдията се обърна към него.

— Да, това беше намерението ми, Ваша Чест. Първоначално.

Браун присви очи въпросително.

— Само че клиентката ми не желае да започва всичко от начало. Не иска да прекара повече време в затвора.

Браун наведе глава на една страна и се намръщи:

— Това някаква шега ли е?

— Не, Ваша Чест.

— Обяснихте ли й, че твърденията на инспектор Кунео са и неин ущърб? И как те биха могли да повлияят на съдебните заседатели, дори да разпитам всеки от тях поотделно, което възнамерявам да направя, и те отрекат да са чели публикацията?

— Да, обясних й, Ваша Чест.

Съдийката явно не можеше да възприеме възраженията ма Катрин.

— Тя знае ли какво означава „ущърб“? Че вероятно в значителна степен тези коментари създават по-голяма вероятност тя да прекара в затвора остатъка от живота си, а не само няколко месеца?

— Да, Ваша Чест.

— И въпреки това тя иска процесът да продължи?

— Зависи, Ваша Чест.

Преди нещата да стигнат още по-далеч, Браун искаше да разговаря със съдебните заседатели и да провери какво е положението. Когато се озова в съдебната зала, Харди разбра, че не е преценил правилно грамотността на съдебните заседатели — не трима, а четирима от тях бяха чели статията. Единият твърдеше, че е прочел само заглавието. Вторият каза, че е прочел само няколко реда. Колкото и да беше невероятно, другите двама признаха, че са прочели цялата статия, преди да си дадат сметка, че е свързана с процеса. Никой не призна да е говорил с някой друг. Имаше трима съдебни заседатели, които подлежаха на евентуално изключване. А разполагаха само с трима заместници.

Вече се бяха върнали обратно в кабинета на съдията и отново говореше Браун:

— От вас зависи, господин Харди. Какво бихте искали да направи съдът?

— Искаме процесът да бъде прекратен, Ваша Чест, вследствие на умишлено нарушение от страна на обвинението, което не позволява нов процес поради забраната за повторно обвинение.

Роузън избухна в неподправена ярост: „Хайде стига“, след това се обърна към Харди:

— Това е нечувано…

— Господин Роузън! — проехтя в залата гласът на съдията. — Обръщайте се единствено към съда! Ако продължите да спорите със защитника, ще наредя да ви арестуват за обида на съда — Тя насочи към него треперещия си показалец. — И не си мислете, че няма да го направя! — Без да дочака отговор от Роузън, Браун отново рязко се обърна към Харди. — Доколкото си спомням, това е възможно само ако обвинението умишлено е извършило нарушението, за да предизвика прекратяване на процеса. Това ли искате да кажете?

— Да, Ваша Чест. — Харди знаеше какъв ще бъде следващият й въпрос — защо Роузън би провалил умишлено процеса на този етап, — затова побърза да я изпревари: — Очевидно господин Роузън не е бил достатъчно подготвен. Истинската история за сексуалните аванси на инспектор Кунео по отношение на клиентката ми, които ще окажат огромно въздействие върху съдебните заседатели, ще стане ясна от кръстосания разпит, който ще проведа днес. И тогава внезапно неговата позиция, която беше неиздържана още от самото начало…

Само че Роузън го прекъсна:

— Ваша Чест, това е абсурдно. Разполагам с очевидци.

Браун кимна с известно нетърпение:

— Което е основната причина да откажа на господин Харди искането му по член 995. Не ме карайте да започвам пак. — Само че тя искаше да види какво цели Харди с всичко това и отново се обърна към него: — И така, понеже има вероятност делото да стане по-трудно за господин Роузън, вие смятате, че той се опитва…

— … да накара мен да поискам прекратяване на делото, Ваша Чест.

— И защо ще иска подобно нещо? За да може да започне наново, по-добре осведомен за вашата стратегия ли? Това е доста преувеличено, господин адвокат.

— Не казвам точно това, Ваша Чест. Той иска прекратявано на делото, защото не може да си позволи да не получи обвинителна присъда е такова голямо дело. Не и ако иска един ден да заеме поста прокурор.

— Мили Боже! Ваша Чест, не вярвам…

Браун вдигна ръка и спря Роузън, без да каже и дума.

— Господин Харди?

— Предлагам да се проведе изслушване по проблема — каза той. — Съдът трябва да знае кой с кого и кога е разговарял. Най-вече господин Роузън и инспектор Кунео, но евентуално и други свидетели и може би дори някои репортери. В края на това изслушване защитата може да поиска прекратяване на делото, но не искам да правя това, преди да съм чул доказателствата за простъпка от страна на обвинението.

— И каква точно ще бъде тази простъпка?

— Нарушаване на забраната за медиен коментар и лъжесвидетелство, Ваша Чест.

Роузън беше извън себе си от ярост, а Кунео беше готов да удари Харди. Браун беше ядосана на всичко. Харди продължи:

— Нито в протоколите, нито дори е показанията на инспектор Кунео пред голямото жури, издало обвинителния акт, нито е неговите доклади, никъде не се споменава, че моята клиентка е имала непристойно поведение към него. Смятам, че съдът трябва да разбере дали той е споменал за това уж непристойно поведение пред някой от колегите си или пред когото и да било преди вчерашния ден и дали, вероятно след обсъждане с господин Роузън, той не си е измислил цялата тази история. А след това не е събрал още смелост, за да говори пред медиите и допълнително да дискредитира заместник-началник Глицки…

— Ваша Чест — прекъсна Роузън Харди, — това е отвратително обвинение, което не може да бъде доказано по никакъв начин. От господин Харди зависи да поиска прекратяване на процеса. Ако не иска да го направи, добре, може би ще се наложи да заменим някои съдебни заседатели, които са прочели днешната статия, но след това ще разрешим случая в съдебната зала. Напи затова се провеждат съдебните процеси!

Браун смръщено обмисляше.

— Няма нужда да ми напомняте как трябва да водя делото, господин Роузън. — Сега вече тя заговори ядосано: — Вашият свидетел предизвика този проблем, защото вие очевидно не сте успели да овладеете ентусиазма му. А междувременно по въпрос от такова значение няма да мога да се произнеса по искането на господин Харди до края на деня или утре. Бих искала да продължа това дело, но проклета да съм, ако допусна това да стане, но после решението му да бъде отменено от апелативния съд. И докато говорим за обжалване, господин Харди, може би ще ни кажете тактическите причини, поради които сте склонен да приемете прекратяване само при умишлено нарушение. Струва ми се, че имате достатъчно основания и без това искане.

— Може и така да е, Ваша Чест, но е възможно невъздържаните коментари на инспектор Кунео да подействат и в полза на клиентката ми.

Това беше основният проблем и в момент бушоните на Браун прегряха:

— Не би трябвало изобщо да имат значение, до дяволите! — После остро нареди на Сондърс: — Изтрийте последното изречение. — Коментарите на Кунео пред пресата не са направени под клетва в съдебната зала. Те не би трябвало да имат никакво въздействие върху това дело. Никакво. Това е важното.

— Да, Ваша Чест.

Браун се облегна на стола си, зарея поглед нанякъде за момент, след това отново погледна Харди:

— Любопитна съм как тези обвинения могат да помогнат на госпожа Хановър?

— Тя смята, че идеята за заговор е твърде невероятна, за да й повярва някой. Съдебните заседатели ще помислят, че Кунео просто е жонгльор, жаден за вниманието на пресата. — Той погледна към останалите двама мъже и додаде: — което си е точно така.

Кунео направи заплашителна крачка към Харди, а Роузън изсумтя и каза:

— Ще видим това.

— Да, така е.

Само че тези няколко реплики вбесиха съдийката още повече. Тя изпъна гръб и извиси гласа си в остър и почти учителски укор:

— Господа, забранявам ви да се обръщате един към друг. Ще говорите само със съда. Ясно ли е? — Наведе се напред на стола си и каза: — Само за да сме напълно сигурни, господин Харди, защитата няма да поиска прекратяване на процеса без уличаване в простъпка, така ли?

— Точно така, Ваша Чест.

— А междувременно, двамата готови ли сте да продължим днес?

И двамата юристи кимнаха. Браун също кимна, пое си дълбоко дъх и после издиша.

— Добре — каза тя, изправи се и се запъти към закачалката с тогите си. — Да се връщаме на работа.

Сутринта бе трудна за Браун, а това не се отрази добре на и без друго очарователния й нрав. След като повтори забраната си за медиен коментар в залата и за протокола пред недоволните представители на медиите в залата, тя предизвика едва ли не бунт от страна на няколко съдебни заседатели, когато обяви решението си всички те да бъдат изолирани за оставащото до края на процеса време, докато не вземат решение за присъдата или не обявят, че се неспособни да го направят. На Харди му допадна намекът, че на съдебните заседатели се пречи да издадат правилната присъда. Стъпка по стъпка. Накрая съдийката освободи трима от съдебните заседатели — тези, които бяха признали, че са прочели част от статията, но остави онзи, който твърдеше, че е прочел само заглавието — и ги замести с двама мъже и една жена, които не бяха чели статията, като с това изчерпи възможните замени.

Браун не искаше непредпазливо да осведоми останалите съдебни заседатели, които не познаваха съдържанието на статията, за какво става въпрос в нея, но ги предупреди, че заключенията и решенията, до които в крайна сметка ще стигнат във връзка с това дело, трябва да се основават на показанията, дадени в тази зала под клетва и на представените тук доказателства. Те трябваше да не обръщат внимание на нищо, което са чули по новините или са чели във вестниците преди процеса и не трябваше да слушат или да четат нова информация. С тази цел тя нямаше да позволи на съдебните заседатели достъп нито до телевизията, нито до вестниците до края на процеса.

Това наистина предизвика бунт сред съдебните заседатели. Няколко дни без телевизия! Какво ще правят? Къде ще живеят? Един от тях, Дуейн Подеста, дори поиска разрешение — и го получи — да се обърне към съда от името на цялото жури и заяви, че съдебните заседатели са съвестни граждани, които изпълняват дълга си, и нима конституцията не забранява необичайни и жестоки наказания? Ако е така — в което Подеста беше убеден, че лишаването от телевизия можело да се определи като такова.

В крайна сметка Браун успя да въдвори ред в залата. Но машинациите, предупрежденията, нарежданията и другите баналности отнеха цялата мъчителна сутрин. Браун обяви, че съдът ще възобнови работата си следобед с кръстосания разпит на Харди на сержант Кунео.

Удари с чукчето си и заяви, че дотогава съдът се оттегля.

Глицки и Трея реагираха по различен начин на бремето, което стовари върху плещите им тревогата за живота на детето им. Реакцията на Трея сигурно бе свързана с физическото изтощение от самото раждане. Откакто бяха довели Макари у дома, тя почти през цялото време спеше и се събуждаше само за да го нахрани и за няколко часа през миналата нощ, когато семейство Харди и Нат се бяха отбили. Глицки, от друга страна, не беше спал повече от няколко часа.

Вече беше почти десет часа в събота сутринта и той се бе събудил още на разсъмване, след като най-сетне бе успял да задреме към 2:20 или поне тогава си спомняше, че бе погледнал часовника в спалнята за последен път. Рита, тяхната домашна помощница и бавачка, бог да я благослови, се бе отзовала и отново се бе настанила в стаята на Рейчъл, и двете гледаха телевизия в стаята на децата, а звукът почти не се чуваше. Имаха час при кардиолога на Закари след три часа и докато седеше в кухнята пред изстиналата и недокосната чаша чай, Глицки се взираше в циферблата и се питаше кога да събуди жена си. Ако имаше нужда да поспи още час и дори малко повече, той беше склонен да не я безпокои.

Разбира се, през този час, откакто бе станал, Глицки бе прочел сутрешния вестник и се бе обадил на Джеф Елиът в „Кроникъл“, на кметицата, в кабинета на Харди и в собствения си кабинет. Първите трима все още не му бяха позвънили обратно на домашния му номер. Гласовата поща в работата му беше препълнена със съобщения от репортери и дори от неколцина колеги, включително от страна на шефа на полицията Франк Батист, който го окуражаваше и предлагаше помощта си — обаждане, което го зарадва. Само че повечето от нещата, които се случваха извън стените на дома му нямаха значение за него. Нищо не беше толкова важно, ни най-малко, колкото здравето на сина му.

От негова гледна точка страховитата и ужасна перспектива беше, че въпреки всички обнадеждаващи приказки за най-добрия възможен сценарий, детето най-вероятно ще трябва да се подложи на сърдечна операция през следващите дни или седмици, веднага щом наедрее достатъчно и състоянието му се стабилизира, за да я преживее. Тази вероятност бе надвиснала над неговата глава и над главата на Трея като ужасен облак.

Все още имаше вероятност да изгубят детето си.

Мисълта направо го парализираше и в същото време му действаше като наркотик, като бариера, възпираща реакциите му, които в противен случай биха били предизвикани от събитията в реалния свят — гняв, обида или усещане за предателство. Очевидно градът беше настръхнал срещу този така наречен заговор между него, Кейти Уест, Дизмъс Харди и Катрин Хановър, само че Глицки не се чувстваше длъжен да опровергава каквото и да е и дори да отговаря на молбите на пет-шест репортери от различни медии. Сякаш всичко се случваше някъде другаде, може би по телевизията. Просто поредната история, която щеше да отшуми, когато фактите станат ясни, защото просто не беше истина.

Истина бе, че в един часа щяха да водят Закари на лекар, за да проследят напредъка или липсата на напредък. Що се отнася до Глицки, това беше целият свят.

Той отиде в затъмнената спалня за пети или за шести път тази сутрин. Закари все още беше увит и спокойно спеше. Трея, завита от глава до пети с одеялата, не помръдваше. Той се върна на светло, отиде в дневната, седна до прозорците и се загледа към улицата. Беше облечен със същите дрехи, които бе носил целия ден вчера.

Пъхнал ръце в джобовете си, той стоеше заслушан в далечното бръмчене на детския телевизионен канал в далечния край на коридора и наблюдаваше как се сипе дъждът.

Когато Глицки извади от джоба си късчето хартия, за миг не можа да се сети откъде го има и какво е значението му. На него с женски почерк и с молив бе написано нещо едва различимо. Тогава си спомни — Рут Гътри. Тя му беше написала името на магазина, в който беше работила Миси Д’Амиен, а също така името на банката и номера на банковата й сметка. Снощи Харди беше казал, че се съмнява Миси да има някакво значение за процеса, а след тазсутрешната вестникарска бомба за нелепия заговор, случаят като че ли се бе насочил в съвършено нова посока, която щеше да изтласка и двете жертви от центъра на вниманието. Да не говорим въобще за изчезналия пръстен, който му се струваше много по-обещаваща следа за разследване.

Все пак Глицки бе открил нещо, което не бяха знаели до вчера и след като вече бе отделил толкова много време на това разследване, това бе само по себе си предизвикателно. Можеше да проследи нишката за пет минути и да отстрани от небцето си последната дразнеща го хапка, поне за собствено удовлетворение. Бог му беше свидетел, че бе погледнал този случай от всяка друга възможна перспектива, като се бе опитал да проникне с взлом сред очевидните факти на Кунео, но не бе постигнал никакъв успех. Един-два бързи телефонни разговора щяха да затворят кръга около Д’Амиен и така поне щеше да си е свършил работата, въпреки че, както каза Харди и както смяташе Глицки, това вероятно не беше важно.

Затова седна на дивана, взе телефона и набра номера на справки. Без да се представя като полицай, той най-сетне се свърза със служба „Личен състав“ на магазина и каза, че е работодател, който проверява препоръките на жена, която кандидатства за работа при него.

Жената му отговори, че й е позволено да потвърждава само периода на назначаване и няма право да коментира качеството на работата на служителя, присъствието му или каквото и да било друго.

— Трябва много да внимаваме заради опасността от съдебно преследване — каза тя. — Няма да повярвате как понякога сведенията, които даваме, се обръщат срещу нас.

— Така е, разбирам — увери я Глицки. — Искам само да проверя времето, през което е работила при вас.

— Добре. Кажете ми името, моля.

— Мишел Д’Амиен. В резюмето й пише, че се е наричала Миси.

Последва кратка пауза, след което жената попита:

— В този магазин ли ви каза, че е работила? На този адрес?

— Да — потвърди Глицки и прочете адреса. — Защо питате?

— Защото аз лично съм одобрила назначаването на всеки служител тук през последните шест години, но това име не ми звучи познато. Разбира се, ще проверя в документацията си, ако ме изчакате за момент. Дълго ли време е работила тук?

Глицки знаеше приблизително кога Миси се е нанесла в апартамента на Рут Гътри и направи груба преценка:

— Няколко години, като е започнал преди три години.

— Значи е напуснала преди около година? — Сега услужливият глас прозвуча скептично. — Един момент, моля.

— Добре.

След минута отново се разнесе гласът на жената:

— Боя се, че нямам добри новини. Тук никога не е работила жена на име Мишел или Миси Д’Амиен.

Част от Харди си каза, че това трябва да е някаква комедия — нямаше скоро да забрави схващането на Подеста, че да помолиш някого да живее без телевизия за няколко дни е жестоко и необикновено наказание, — само че по някаква причина то не му се стори никак забавно. Твърде много бе заложено на карта. А той имаше съвсем малко време.

Остави Катрин да обядва сама зад затворническата решетка, измъкна се от задния вход на Съдебната палата и взе такси до кантората си на Сътър Стрийт. На път за натам се зачуди дали да не звънне на Глицки — дори набра първите няколко цифри на пейджъра му, — но спря, когато си спомни, че приятелят му днес щеше да води сина си на изследвания. Той нямаше да може да проведе проучването, от което се нуждаеше Харди в момента.

Слезе от таксито пред офиса си, постоя неподвижен за миг, след това рязко се обърна и влезе в гаража. Асансьорът до мястото за паркиране на партньорите щеше да му позволи да подмине незабелязано главното фоайе. И Филис. И Норма, главната секретарка. Както и всички останали, които щяха да изискат вниманието му или, като следствие от статията, да поискат просто да узнаят какво става. Вместо това можеше да се качи право на третия етаж, където се намираше кабинетът на партньора му Уес Фаръл.

— Боя се, че не мога, Диз. Зает съм, наистина.

Фаръл не изглеждаше зает. Когато Харди нахлу в кабинета му след едно небрежно почукване на вратата, завари Уес по фланелка с един от по-кротките надписи — „Не използвайте отрицания“. Хвърляше една жълта топка на закаченото на стената баскетболно табло.

— С какво си зает? Въпросът е основателен при тези обстоятелства.

— Някои хора хвърлят стрелички, когато размишляват. Твоят покорен слуга тук цели коша.

— Значи размишляваш?

— Задълбочено. Учудвам се, че изобщо ме питаш.

— Уес, чуй ме — седна Харди на прекалено мекия диван. — Трябва да знам какво е правила свекървата на Катрин Хановър — казва се Тереза — през деня и през нощта на убийството на Пол.

— Защо просто не й се обадиш и не я попиташ?

— Не искам никой да я пита направо. Предпочитам дори да не знае, че се интересувам. Тя е свидетел на обвинението и…

— Чакай малко, свекървата на клиентката ти е свидетелка на обвинението, така ли?

— Мило, нали? — кимна Харди. — Не знам дали Роузън наистина възнамерява да я призове, обаче е в списъка.

— Срещу човек от собственото й семейство?

— Само срещу омразната й снаха.

— Исусе! Пък аз си мислех, че моята тъща е зла.

— Ти нямаш тъща, Уес. Вие със Сам не сте женени.

— Не, предишната ми тъща. Не бяхме особено близки, но въпреки това не смятам, че би свидетелствала срещу мен и би ме тикнала до живот зад решетките. И какво ще каже тази Тереза?

— Точно там е работата. Не съм разговарял с нея лично. Когато видях името й в списъка, попитах Катрин и тя ми каза, че двете с Тереза никога не са се разбирали. Тя смятала, че Катрин не е достатъчно добра за Уил. Трябвало да си намери работа и да издържа семейството. Била твърде строга с децата. Какво ли още не.

— Чакай малко. За чии деца говорим?

— За тези на Катрин. За собствените й деца.

— Че какво общо има Тереза с тях?

— Явно много. Искала да бъде баба, която контролира нещата. Ако щеш вярвай, обаче за малко дори да съди Катрин и сина си, за да получи правото да ги вижда в качеството си на тяхна баба.

— А, такава е значи.

— Слабо казано. Страшно женище. Освен това се преструва, че изобщо не иска да дава показания. Роузън и Кунео просто я попитали дали е чувала Катрин да заплашва Миси и Пол и тя, виждаш ли, била чувала. Това била истината. Какво можела да каже? Ако я призоват като свидетел, щяла да е принудена да каже истината, нали така?

— Истината е свещена — отбеляза Уил.

— Напълно съм съгласен — отвърна Харди. — Истината обаче е, че Тереза иска Катрин да напусне живота й, живота на сина й и този на внуците й. И ако няколко думи пред съдебните заседатели за мотива на Катрин могат да помогнат това да се случи, тя ще се съгласи да го направи.

Фаръл тежко се отпусна в един от меките си столове.

— Добре, къде е моята роля. Ако изобщо се съглася да я изпълня.

— Уреди си среща с нея като мой представител. Обясни й, че ми помагаш за процеса и искаш да получиш предварителна представа за показанията й.

— Нали уж знаеше какво ще каже в съда?

— Така е. Обаче й кажи, че искаш да го чуеш от нея и може би да я подготвиш малко. Току-виж хвърли на обвинението някоя трудна топка. Обясни й, че знаеш, че тя трябва да каже истината, разбира се, но и че си уверен, че би помогнала на защитата на Катрин, ако има начин да го направи.

— А ако ме попита защо не си намерил възможност да разговаряш с нея досега?

— Кажи й, че не съм смятал, че наистина ще я призоват. И че все още не смятам, обаче Роузън е споменал за някакъв свидетел на мотива за престъплението и аз съм искал да се подсигуря… Схващаш основното.

— Какво всъщност се опитваш да докопаш?

— Мислех, че никога няма да попиташ — ухили се Харди.

(обратно)

25

— Сержант Кунео, вие дадохте показания и пред голямото жури, нали?

— Да, сър.

— И бяхте под клетва?

— Да, сър.

— Къде се случи това?

— Горе, в стаята на голямото жури.

— Колко време продължи снемането на показанията ви?

Кунео вече подскачаше — лек, но видим тремор разтърсващо раменете му на всеки три до пет секунди.

— Не знам точно. Струва ми се, около три часа.

— Сержант, през тези три часа говорихте ли за първото си посещение в дома на Катрин Хановър?

— Да.

— Споменахте ли, че Катрин ясно ви е показала желанието си да останете за вечеря?

— Не, струва ми се, че не.

— Не, струва ви се, че не. — Харди се върна до масата на защитата, кимна уверено на Катрин и извади някакви листове хартия, защипани заедно. Върна се до свидетелското място и ги подаде на Кунео. — Разпознавате ли тези документи, сержант?

Той бързо разлисти документите.

— Това са копия на моите доклади по случая.

— За разпитите ви на Катрин Хановър и на останалите, нали?

— Да.

— Добре. Сержант, от колко време сте полицай?

Внезапната смяна на посоката на разпита накара Кунео да се стъписа за момент. Очите му се стрелнаха към Роузън, след това обратно към Харди.

— От шестнайсет години.

— Значи много пъти сте писали доклади като тези, които държите в ръцете си?

— Да, разбира се.

— Целта на тези доклади е да регистрират доказателствата в писмен вид, нали?

— Да.

— Добре. Когато пишете такива доклади, се стараете да не изпускате важни факти, нали?

Раменете на Кунео сякаш щяха да се затворят и да обгърнат тялото му, а вратът му потъна между тях. Той се сви отбранително. Отговорът му беше рязко кимване.

— Извинете, сержант, това да ли беше? Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официален полицейски доклад, нали?

Още едно кимване.

Този път Браун се приведе от мястото си:

— Отговорете на въпроса с думи, сержант. Искате ли отново да ви прочетат въпроса?

— Не, Ваша Чест. — Той метна злобен поглед на Харди. — Да, старая се докладите ми да бъдат прецизни.

За да продължи да го притиска, Харди пренебрегна отговора. Вместо това той повтори въпроса си дума по дума, като използва точно същия ритъм, тон и сила на гласа. Така подчертаваше факта, че Кунео не е отговорил на въпроса първия път.

— Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официалния полицейски доклад, нали?

— Не.

— Благодаря ви. Знаехте ли, че ще бъдете свидетел по това дело?

— Разбира се.

— Знаехте ли, че ще ви бъдат задавани въпроси за предадените от вас доклади?

— Да.

— И че други хора ще разчитат на прецизността на тези доклади?

— Да.

— Значи, както вече заявихте, вие обикновено сте били склонен да пишете тези доклади така, че да бъдат пълни и точни, така ли е?

Кунео продължи да се свива. Ако Харди не се забавляваше толкова добре, сигурно щеше да позволи в сърцето му да се прокрадне малко състрадание и да поотпусне хватката. Само че подобна мисъл изобщо не му хрумна.

— Пълни и точни. При това особено в случай на убийство, нали?

— Да.

Харди заимства номера от Роузън, приближи се до масата си и пийна вода. Върна се на мястото си пред Кунео и поднови разпита.

— Сержант, направихте ли запис на разпита на клиентката ми?

— Не.

— Значи единственият запис на разговора ви с клиентката ми е в тези доклади? Пълните и точни доклади, нали?

— Да, допускам, че е така.

— Добре. Тогава покажете на съдебните заседатели на кое място в доклада си пишете, че Катрин ви е поканила да останете на вечеря или че ви е правила някакви сексуални намеци.

Раменете на Кунео потръпнаха. Той изпъна шия, стрелна с очи масата на Роузън и се прокашля.

— Не включих това в доклада си.

— Не, господине, не сте — повтори Харди.

Върна се на масата си и след това застана пред свидетелското място с друга папка с материали — показанията на Кунео пред разширения състав на съдебните заседатели. Същите въпроси, същите отговори. Не, Кунео не беше споменал нищо за неуместни сексуални намеци от страна на Катрин Хановър, за покана за вечеря. Харди лепна на лицето си учудено изражение, за да го забележат съдебните заседатели. Надяваше се до тях вече да е стигнала мълвата, че заради този свидетел няма да гледат телевизия през следващите няколко дни и ще бъдат заключени в хотелските си стаи. Надяваше се, че са склонни да го намразят. Щеше да им даде и още основания.

— Детектив Кунео, когато заместник-началник Глицки ви предаде оплакването от страна на клиентката ми от вашето поведение, вие сте отрекли, че подобно нещо изобщо се е случило, нали?

— Да. Не исках да…

— Благодаря ви. Всъщност, сержант, вие за пръв път сте заявили, че клиентката ми ви е направила неуместни сексуални намеци, едва след като тя се е оплакала на Глицки, така ли е?

— Не знам. Не съм сигурен кога точно беше.

— Добре тогава, кога за пръв споменахте, че ви е поканила на вечеря? Не беше ли, когато давахте показания тук точно преди кръстосания разпит?

— Може и така да е било.

— Да или не, сержант.

— Струва ми се.

— Приемам това за „да“. Направихте го на свидетелското място под клетва. Както сте били под клетва и пред голямото жури.

— Възразявам, Ваша Чест! Тормози свидетеля.

Браун кимна:

— Добре, приема се. Господин Харди, сигурна съм, че сержант Кунео съзнава, че е под клетва.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Просто исках да съм сигурен.

— Ваша Чест! — отново стана Роузън.

— Приема се. — Браун гневно изгледа Харди от мястото си. Не хитрувайте, господин Харди. Предупреждавам ви.

Харди каза със сериозно изражение:

— Извинете, Ваша Чест. — След това отново се обърна към свидетеля. — Сержант, помнехте ли за така наречената покана, преди да заемете свидетелското място?

— Разбира се, че я помнех.

— Само че не я споменахте. Защо?

— Не смятах, че има значение.

— Не сте смятали, че има значение ли?

— Не смятах, че ще е част от делото. Освен това никой не ме е питал за това.

— Това може да обясни защо не сте я споменали в тричасовите си показания. Между другото, пред голямото жури нямаше адвокат на защитата, нали?

— Не.

— Никой, който да ви задава въпроси като тези, които ви задавам сега? — Харди не изчака отговора и продължи: — Никой, който да оспори версията ви за събитията?

— Не.

— Би ли било справедливо, сержант, да се каже, че сте можели да говорите пред голямото жури за каквото си поискате и никой не би имал възможност да чуе ответната версия на историята? Възможно ли е никога да не сте повдигали този въпрос, защото Катрин Хановър всъщност никога не ви е отправяла такава покана?

— Не. Направи го.

— Така ли?! Можете ли да си спомните точните думи?

— Едва ли. Беше преди почти година. Тя ме попита дали обичам домашно приготвени макарони и каза, че съпругът й няма да си бъде у дома.

— А, съпругът й! Вие не проявихте ли интерес към местонахождението му — та той е син на починалия?

— Да, разбира се.

— Казахте на съдебните заседатели, че по онова време всички са били заподозрени. Уил Хановър не беше ли също възможен заподозрян?

— Да.

— И вие попитахте съпругата му къде се намира той?

Въпросите летяха бързо и ритмично и Кунео отговори, без да се замисли.

— А това, въпросът ви за местонахождението на съпруга й, не беше ли неуместен намек, който е предизвикал признанието на Катрин, че съпругът й е заминал за няколко дни?

Внезапно Кунео се изпъна на свидетелското място:

— Аз го възприех като неуместен намек.

— Очевидно сте го направили. Не се ли дължи това на факта, че подобни неща са ви се случвали и преди?

Роузън сигурно чакаше възможност да прекъсне разпита и сега я получи.

— Възразявам! — доста разгорещено каза той. — Няма връзка.

Само че Харди не възнамеряваше да се откаже без борба.

— Нищо подобно, Ваша Чест — намеси се той. — Съдебните заседатели трябва да научат, че и други свидетелки са намирали сержант Кунео за неустоим.

— Ваша Чест! — направо крещеше Роузън, отново вбесен. — Възразявам!

Бум! Бум! Бум! Отекна чукчето на Браун.

— Ред в залата! Приближете се и двамата! — Когато юристите застанаха пред нея, съдийката ги измери с леден поглед. — Няма да ви търпя повече, и двамата. Последно предупреждение. Ясно?

Може и да беше ясно, но не това искаше Роузън.

— Ваша Чест, тази посока на разпита… — поде той.

— Чух ви, господин Роузън. Ще приема възражението ви и ще посъветвам съдебните заседатели да не вземат под внимание въведението към въпроса. Господин Харди, предупреждавам ви за втори път през последните десет минути. Трети няма да има. Сега ще направим малка почивка, за да може всички да се успокоят. — Тя погледна към залата над главите на адвокатите и удари с чукчето: — Пет минути почивка.

Харди никак не искаше да изоставя темата за сексуалния тормоз, но знаеше, че отново ще има възможност да се върне на нея. А междувременно, скоро му предстоеше да разговаря с очевидците, които бяха разпознали Катрин, и съдебните заседатели трябваше да разберат защо са погрешни методите, с които Кунео бе успял да издейства това разпознаване. Затова той се върна на масата си и взе една малка кафеникава папка.

Наглед беше като онези, които можеш да си купиш във всяка книжарница, само че от едната страна имаше шест дупки. През дупките се виждаха шест цветни снимки, три отгоре, и три отдолу. Всяка от снимките беше цветен портрет на младо женско лице във фас. Всички жени бяха брюнетки, на сходна възраст и със сходни прически. Нито една не носеше бижута, нито една не се усмихваше и не беше с отворена уста. Нямаше никакви надписи. Снимките по нищо не се отличаваха една от друга освен по чертите на лицата на жените. Една от тези жени беше Катрин.

— А сега инспекторе — подхвана той, — бих искал да погледнете нещо, което ще ви покажа, и да го опишете на съдебните заседатели.

Кунео взе папката, отвори я, погледна пластмасовите страници вътре, след това я затвори и се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Това е папка за снимки.

— Използвали ли сте нещо подобно в работата си, инспекторе?

— Разбира се. Непрекъснато.

— Всъщност това приспособление се използва толкова често, че дори си има прякор, нали?

— Наричаме го шестицата.

— Защо?

— Защото на всяка страница има клетки за шест снимки.

— Не просто шест снимки, а шест снимки, които възможно най-много си приличат помежду си, нали?

— Да.

— Сержант, в кариерата си като инспектор в отдел „Убийства“ приблизително в какъв процент случаи сте използва ли шестицата, за да подпомогнете разпознаване?

Кунео отново погледна към Роузън, но този път той не му помогна.

— Не знам точно — каза той.

— Приблизително — повтори Харди. — Петдесет процента? Шейсет процента?

— Може би някъде толкова, да.

— Повече от това? Осемдесет процента?

— Ваша Чест! Свидетелят вече каза, че не знае.

Само че Браун поклати глава:

— Отхвърля се. Дайте ни някаква преценка, инспекторе.

— Добре. Да кажем в осем от десет случая.

— Значи в повечето случаи. И на сто процента, когато разпознаването не е под съмнение, нали?

— Да.

— А сега, инспекторе, бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо в повечето случаи използвате шест снимки на хора, които много си приличат, за да получите положителна идентификация на заподозрян, вместо просто да покажете на очевидеца снимка на този заподозрян и да го попитате дали това е човекът, извършил престъплението?

Въпросът не допадна на Кунео и той започна да шикалкави, за да измисли някакъв отговор. Харди го притисна.

— За да сте сигурни, че свидетелят наистина разпознава заподозрения, нали? Че може да го разпознае сред хора, на които той прилича.

— Това е една от причините.

— А другата е да предпазите свидетеля от това да се чувства притиснат от полицията да потвърди, че човекът от единствената снимка, която му показват, е заподозреният, нали?

— Това може да е втора причина.

— Можете ли да ни изтъкнете друга причина, инспекторе?

Кунео вдигна рамене и скръсти крака:

— Не, в момента не ми хрумва.

— Значи поне една от приемливите причини полицията и вие лично да използвате обикновено шестицата е да избегнете възможността свидетелят да се чувства притиснат от полицията да разпознае нейния заподозрян?

— Допускам, че е така.

— Затова свидетел, който разпознава свидетел от шестицата, ще бъде по-благонадежден от свидетел, който е видял само една снимка и е помолен да я разпознае?

Този път Роузън се изправи:

— Възразявам. Предположения. Иска изводи.

Харди не изчака съдийката да отсъди:

— Нека ви попитам по друг начин, инспекторе. Вие сте преминали през сериозно обучение, включително и подготовка за изпита си за инспектор, по време на което са ви учили, че точно това е функцията на шестицата — да се избегне погрешно разпознаване, не е ли така?

Кунео се сви:

— Да, имал съм много часове по обучение в разпознаване. Не помня конкретно точно в колко от тях се използваха шестици.

Харди прецени, че неубедителният отговор обслужва по-добре целите му, отколкото категоричното „да“ или „не“, и продължи нататък:

— Инспектор Кунео, докато разследвахте Катрин Хановър, използвахте ли шестицата, за да подпомогнете свидетелите си по време на разпознаването?

Кунео не отговори. Браун го погледна:

— Инспекторе?

— Да повторя ли въпроса? — попита Харди, самата невинност.

Това му навлече гневен поглед от страна на съдийката, която отново попита:

— Инспекторе?

— Не, не съм.

Кунео просто не можеше да остави нещата така, затова ги влоши още повече:

— Използваме шестицата за потвърждаване на самоличността, когато свидетелят не познава човека. Когато го познава, може да се използва само една снимка, за да може свидетелят просто да потвърди, че става дума за същия човек. Искам да кажа, че ако кажете, че сте видели братовчед си, ние може да ви покажем снимка само на братовчед ви, за да сме сигурни, че говорим за същия човек. — С разтреперани рамене Кунео се опита да усуква: — Съвсем очевидно е.

— Извинете инспекторе, но кое е очевидно? Че свидетелите може да допускат грешки, или че не бива да ги насочвате, когато извършват разпознаване?

Роузън се изправи на секундата и възражението му беше прието. Харди дори не забави темпото.

— Когато нещата са под въпрос, инспекторе, вие използвате шестицата, за да не допуснете грешка, така ли е?

— Да.

— И никога, ама никога не казвате на свидетеля предварително кой трябва да бъде разпознат и дори не правите бегли намеци как изглежда този човек, нали?

— Да.

Лека нотка на сарказъм се прокрадна в гласа на Харди — съвсем лека, за да предизвика възражение, но достатъчна, за да бъде забелязана от съдебните заседатели.

— И вие като професионалист би трябвало да се постараете да не бъде обвинен друг човек и винаги бихте направили всичко по силите си, за да сте сигурен, че разпознаването е точно, нали?

Кунео вече малко се поразгорещи:

— Да, бих.

— Значи това, че не сте използвали шестицата, не е целяло да подкрепи предубеждението ви кой е излязъл от къщата на господин Хановър, така ли?

— Не! Не целях това.

— Но първия път, когато сте показали на свидетелите снимка, сте смятали, че човекът е Миси Д’Амиен, нали? Затова сте показали на свидетелите една-единствена снимка и те са я разпознали, нали? След това, когато сте решили, че вероятно Катрин е излизала от къщата, сте отишли при същите свидетели отново само с една снимка и те пак са разпознали човека, когото вие сте искали, така ли е?

— Не става въпрос какво съм искал аз, а какво са казали свидетелите.

Очите на Кунео за момент се насочиха към Роузън, но прокурорът не можеше да направи нищо, за да му помогне. Доста начумерен, той се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Не, не използвах шестица за тези разпознавания. Всички свидетели казаха, че са виждали тази жена и преди.

— Коя жена, инспекторе? Миси Д’Амиен? Помните ли я? Първата жена, която свидетелите ви са разпознали? Или Катрин, втората, чиято единична снимка сте използвали за разпознаване? И в двата случая сте казали на свидетелите кого са видели според вас, след това сте им показали една-единствена снимка и хоп, изненада! Получили сте разпознаването, което сте искали, нали? — Харди, тласкан от прилив на адреналин и на гняв, продължи да нарежда: — Казахте, че използвате шестицата, когато разпознаването е под въпрос, нали така, инспекторе? Можете ли да се сетите за нещо, което да прави едно разпознаване по-съмнително, от предишно разпознаване по снимката на някой друг!

Поредното свиване на рамене, пореден поглед към Роузън — направи нещо Роузън се опита да му помогне:

— Ваша Чест, възразявам. Неясно е.

— Не е неясно, а е сложно и спорно. Задайте въпросите си един по един и може би не толкова…

— Разбира се, Ваша Чест. — След това в бавна и обмислена каденца Харди отново започна: — Инспекторе, вие показахте само една снимка на Миси Д’Амиен и свидетелите я разпознаха, нали?

Кунео не можеше да не се съгласи:

— Така е.

— След това Катрин ви обвини в сексуален тормоз, нали?

— Не знам какво е казала.

— Инспекторе, след като свидетелите ви разпознаха Миси и преди да разпознаят клиентката ми, заместник-началникът Глицки ви е казал, че Катрин се е оплакала от сексуален тормоз, нали?

— Да, така ми каза.

— И предвид тази информация вие занесохте снимката само на Катрин на същите тези свидетели и им казахте нещо в смисъл на „Предишния път сгрешихте. Ето тази жена сте видели всъщност“. Така ли е?

— Не съм им казвал подобно нещо.

— Истината, инспекторе, е, че след като тези свидетели са разпознали друг човек, вие сте им занесли снимка на клиентката ми, показали сте им я и сте ги попитали тя ли е човекът, когото са видели, а не другата жена, която вече са били разпознали, така ли е?

Кунео нямаше къде да мърда:

— Да.

— Кажете ми, инспекторе, по време на цялото ви обучение някой дори да ви е намеквал, че това е уместен начин да извършвате разпознаване?

— Доколкото си спомням, не.

— Благодаря ви — поклони се от кръста Харди.

Но дори след всичко това остана още един пирон, който трябваше да се забие в ковчега на инспектора.

— Сержант Кунео, по време на първото си посещение в дома на Катрин Хановър, за да я разпитате, докоснахте ли я?

— Не, не съм.

— Ръкувахте ли се с нея?

— Може да съм го направил. Не си спомням.

— Но доколкото си спомняте, не сте я докосвали по друг начин?

— Не.

— Дори случайно?

— Ваша Чест. Вече отговори.

— Това е кръстосан разпит, господин Роузън. Ще го допусна.

Кунео:

— Не.

— Освен ръката ви друга част от тялото ви в даден момент влезе ли в допир с някоя част от тялото на Катрин Хановър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

Кунео:

— Не.

— Стояхте ли достатъчно близо до Катрин Хановър, за да можете да я докоснете в даден момент от разговора си?

— Възразявам!

Този път Браун, явно раздразнена от непрекъснатите прекъсвания, се замисли за момент. Харди се надяваше съдебните заседатели да са уловили сигнала.

— Отхвърля се. Сержант, отговорете на въпроса.

Кунео очевидно не искаше да го направи, но не можеше да откаже, макар че първо погледна към Роузън за помощ. В този момент той вече думкаше по всичките си въображаеми барабани, а очите му бяха станали тесни цепки, насочени към Харди.

— Може би.

— Може би? Бяхте ли или не бяхте достатъчно близо, сержант? Кое от двете?

— Да, бях.

— Стояхте достатъчно близо, за да я докоснете?

— Да.

— Но всъщност не сте докоснали нито ръката й, нито рамото й?

Роузън от масата си:

— Ваша Чест!

Само че Кунео, напълно изтощен, отговори преди съдийката да успее да се намеси:

— Не знам.

Зад него залата, която явно следеше внимателно показанията му, реагира така, че се чу дори през защитното стъкло, когато Кунео промърмори:

— Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Харди застина неподвижен, след това нанесе смъртоносния удар:

— Съжалявам, Ваша Чест, не чух отговора. Може ли да ми го прочетат отново?

Джан Сондърс прочете думите на Кунео отново и без да влага чувства:

— Не знам — каза тя. — Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Глицки и Трея продължаваха да получават от лекарите така наречените добри новини, обаче те явно не им носеха особено облекчение. Прекрасната новина беше, че ехокардиограмата беше отхвърлила категорично вероятността детето да е болно от стеноза на аортата. Днешната рентгенова снимка на сърцето на Закари не показа никакви аномалии или внезапно увеличаване на размера. Електрокардиограмата — жички и клеми, закрепени по цялото тяло на невръстното момченце, докато лежеше голо върху студения чаршаф на количката — също показа, че сърдечният ритъм е нормален. През цялото време бебето не проплака, а понесе всичко със стоицизъм, с който баща му можеше да се гордее.

Изследванията отнеха почти цял час. След като привършиха, в кабинета си доктор Трублъд внимателно прокара границата между оптимизма и реализма.

— Трябва да ви кажа, че днес състоянието на Закари е може би най-доброто, на което можем да се надяваме с оглед на предишните няколко дни. От всички деца, които съм преглеждал, той е в най-оптимистичния един процент. А това е наистина прекрасна, прекрасна новина.

Само че тази прекрасна новина бе поднесена с погребален тон. Възрастният прегърбен човек седеше зад бюрото си с разкопчана риза, с разхлабена вратовръзка и сключил изпъстрените си с петна ръце пред себе си. Светлината в кабинета му беше приглушена, щорите бяха спуснати, за да закрият потискащата влага отвън, а трополенето на несекващия дъжд беше единственият шум, който се чуваше.

— Въпреки това се чувствам длъжен да ви предупредя, че макар състоянието му да е много по-добро от стеноза на аортата, все пак е много сериозно. Понякога ВСД може да се промени бързо, особено в първите месеци. Бихме искали да наблюдаваме Закари много отблизо.

— Какво искате да кажете?

— Като начало бих искал просто да го наблюдаваме. Ако се появи отчетлива или рязка промяна в цвета на кожата, дишането, храненето или енергичността му, можете да ми се обадите по всяко време на денонощието. Имате всичките ми телефонни номера, нали? Освен това би било добре да го водите тук веднъж седмично през следващите четири до шест седмици за същите изследвания…

— Всяка седмица? — прекъсна го Трея.

— Да, през следващия месец, месец и половина. След това, ако няма промяна, ще се виждаме веднъж месечно, за да следим положението.

— А след това какво? — Стиснал ръката на жена си, Глицки не искаше да издаде собствения си страх. Трея имаше нужда той да е спокоен и дори оптимистично настроен и гласът му вдъхваше точно това. Не беше спокоен, но след като веднъж свикнеха, щеше да се превърне в рутина. Той просто искаше да знае какво е положението в момента.

— След това, когато стане да кажем на годинка, ще го преглеждам веднъж на шест месеца, а после веднъж годишно.

— В продължение на колко време? — попитаха двамата съпрузи едновременно.

— Ако дупчицата не са затвори от само себе си — но сигурно ще се затвори, защото е съвсем малка, — веднъж годишно със сигурност, докато не навлезе в пубертета. Може би и след това.

— Завинаги — каза Глицки.

— Вероятно да — кимна Трублъд. — Но не забравяйте, че подобни случаи на ВСД са откривани при аутопсии на деветдесетгодишни хора.

— Значи твърдите, че Закари може да води нормален живот? — попита Трея със съвсем плаха надежда.

— Би могъл. Разбира се, трябва да вземате под внимание състоянието му. Трябва да бъде предварително подготвен преди стоматологична намеса или операция, но извън тези случаи състоянието му може изобщо да не му повлияе. Вероятно ще може да тича, да тренира спортове, да прави всичко. Може обаче да се наложи да му направим сърдечна операция съвсем скоро или след пет години. На този етап още нищо не се знае. — Трублъд видя изписаната на лицата им мъчителна тревога, затова изостави професионални си тон: — Разбирам, че неизвестността е мъчителна, но моля ви помнете, че този вариант е по-добър от почти всяка друга алтернатива, която имахме само допреди ден. Напълно възможно е Закари да израсне като здраво и нормално дете.

Трея стисна ръката на Глицки и се опита да се усмихне. Той я познаваше, знаеше, че не би искала да чуе неверни или вероятно неверни ободрителни думи. Искаше да знае какво да направят, за да бъдат подготвени и да го направят както трябва.

— В такъв случай най-добре е да си запишем час за другата седмица? Да предприемем следващата стъпка?

Прибраха се у дома към три часа и Трея заяви, че не иска двамата да се мотаят до мръкнало, затова Глицки се обади на шофьора си, Паганучи, с намерението да се отбие на работа за няколко часа, да провери пощата си, да отговори на някои от най-спешните обаждания и може би дори да разговаря с Батист или с Кейти Уест за заговора и за проблемите, които повдига този слух.

Но обикновено мълчаливият шофьор не бе изминал и няколко пресечки, когато се обади:

— Извинете, сър.

Глицки наблюдаваше бавния непрестанен дъжд, а мисли му бяха при съпругата му и при новородения му син и той се питаше колко време трябва да мине, преди това тежко бреме да падне от плещите им и отново да добият усещането за истински живот. Седнал на задната седалка със скръстени ръце, той се прокашля и попита:

— Какво има, Том?

— Ами, сър, става дума за Палатата. Нали знаете, че там псе още се води процесът на Хановър и е истински цирк, даже е по-лошо от обикновено. Дори да минем през задната врата, ще трябва да минете покрай редица репортери. А освен това и горе пред кабинета ви, вероятно ще има още десетина. Там са от сутринта и ви чакат да се появите. — Паганучи, изтощен от тази дълга тирада, погледна към него в огледалото за обратно виждане. — Като знам какво преживявате у дома, едва ли бихте искали да преживеете и всичко това.

Глицки замълча за миг.

— Значи е толкова лошо?

— Същински зоопарк. Освен това, вижте колко е часът — процесът тъкмо ще приключва, когато пристигнем или може би малко по-късно, а тогава лешоядите са поне три пъти повече. В друг случай не бих се обадил, сър, знаете, обаче сега ми се струва, че трябва да сте подготвен.

— Оценявам го, Том, благодаря. — Движеха се на изток по Гиъри. — Защо да не се отклоним и да помислим какво да правим?

— Веднага. — Паганучи зави надясно по Филмор Стрийт. — Имате ли предвид някое конкретно място?

— Не знам. Жена ми не ме иска у дома. Казва, че съм твърде мрачен. Смяташ ли, че съм мрачен, Том?

— Не, сър.

— И аз не смятам. Просто повечето хора нямат моето чувство за хумор. Не че напоследък често се смея.

— Така е, сър.

— Почти стигнахме. Защо не наминем край Пъстрите дами да видим как са?

— Към Пъстрите дами, сър.

— Хайде да се развихрим, Том. Лампата и сирената!

— Сър?

— Пошегувах се.

— А! — И след малко: — Хубава шега.

— Видя ли?

В момента къщата на Хановър представляваше зейнала дупка, която все още шокираше дори и година след пожара. Особено след като нейните сестри — братовчедки, дъщери? — бяха възстановени и сега се пъчеха със старото си великолепие, че дори и с още по-голямо, на Стайнър 700. Паганучи, който отново потъна в характерното си мълчание, караше по дългия заобиколен път около Аламо Скуеър и спря до паважа на празното място на къщата.

С фуражка на главата и в пълна униформа, Глицки излезе от колата под неспирния дъжд. Изкачи се по стълбите до входната площадка и стъпи в пръстта на мястото на старата сграда. Макар мястото да бе подгизнало от постоянния дъжд, под краката му още хрущяха счупени стъкла и парченца въглени. Глицки като че ли все още долавяше слаб мирис на изгоряло. Прекоси празното пространство и се озова в задната част на парцела, където зави на запад, за да заета не с лице към парка от другата страна на улицата — тревисто възвишение, увенчано от разлюлени от вятъра кипариси, в момента пусто заради лошото време. Пое обратно по хрущящата под нозете му земя към Стайнър, обърна се и още веднъж погледна към редицата красиви къщи.

Нямаше представа защо бе дошъл тук. Възможно ли бе да е чиста случайност като предложението на Паганучи днес да не ходи в кабинета си в центъра? Едва ли.

Нещо го гризеше отвътре.

На предния прозорец на съседната къща имаше малък надпис, който гласеше: „Ново качество на ремонта с Леймар Констракшън“. През последните няколко часа грижите за сина му бяха погребали всякакви други мисли, но сега внезапно си даде сметка, че пръстта започва да се надига, когато една идея започна да напира като гъба към повърхността на съзнанието му. Не, не беше точно идея. Беше по-скоро натрупване на свързани несъответствия.

Какво беше имал предвид Джим Леймар от „Леймар Констракшън“, когато бе казал, че ремонтът на Хановър изобщо не е струвал един милион долара?

Защо Миси Д’Амиен очевидно бе излъгала хазяйката си за мястото, където работеше?

И освен това какво се бе случило с колата й? И с пръстена?

В началото Глицки бе разгледал от няколко възможни страни вероятността Миси Д’Амиен, а не Пол Хановър, да е била основната мишена на убийството. Но тя никога не бе имала значение. Попаднала почти напълно под огромната сянка на Пол и след това изгубена в шеметната буря на събитията и на медийната лудост, съпровождаща обвинението и арестуването на Катрин, смъртта на Миси започна да прилича на Глицки на злощастна бележка под линия в един невъзпят и непознат живот. В известен смисъл тя се бе превърнала за него в поредния бездомник в Сан Франциско, макар и заможен, който един ден просто изчезва, за когото никой не тъжи и когото никой не оплаква.

Но той знаеше, че дори бездомниците понякога — всъщност потискащо често — стават жертва на убийство заради жалките си притежания, заради пазарските си колички, заради хубавото си място за просия, за половин бутилка евтин алкохол. Глицки внезапно си даде сметка, че като повече или по-малко случайно същество, което броди из улиците на Сан Франциско, тя би могла да бъде изкусителна мишена сама по себе си без всякаква връзка със семейство Хановър, с тяхната политика или с парите им.

Миси носеше забележителен пръстен на стойност сто хиляди долара и караше мерцедес, също доста скъпа кола. Възможно бе да я е забелязал някой — една привидно беззащитна жена, — да я проследи до дома й и да е проникнал вътре (или просто да е почукал на вратата под някакъв предлог). Много хора, които държаха в домовете си пистолети за лична защита, ги пазеха в нощните си шкафчета, и това просто е било добре дошло за крадеца. След като е убил и двамата, той може да е свалил пръстена от пръста и вероятно да е отмъкнал и други ценни предмети от къщата. Дори е възможно в гаража да е имало туба с бензин и той да я е използвал, за да подпали къщата, а след това да е заминал с автомобила на Д’Амиен.

Само по себе си това не бе невъзможно. Само че не обясняваше останалите несъответствия в историята на Миси — случилото се с ремонта, фалшивото работно място.

Глицки се върна в колата и седна със скръстени пред гърдите ръце. Паганучи го погледна в огледалото за обратно виждане и реши да не пита къде да го откара. Естествената властност, която излъчваше Глицки, го възпираше. Когато се намръщеше като сега и мускулите на челюстта му потръпваха, а белегът на устната му се очертаваше съвсем ясно, той изглеждаше наистина страховито.

След малко той се размърда на мястото си, порови в портфейла си и после в малкия си бележник.

— Том, на Дванайсета и на Клемънт има клон на Американската банка. Да отидем да проверим дали все още е отворено.

(обратно)

26

Навън бе съвсем тъмно и дъждът продължаваше да се сипе. Харди стоеше на прозореца на кабинета си с изглед към Сътър Стрийт и се завъртя, когато чу почукването на отворената врата.

— Има ли някой?

— Аз съм, Уес.

— Защо стоиш на тъмно?

— Размишлявам. Можеш да светнеш, ако искаш.

— Fiat lux. Стаята светна. — Знаеш ли, че Тереза е била на пожара?

— Значи си говорил с нея. — Харди отиде до бюрото си и седна на стола.

— Най-подробно. Мисля, че тя малко си падна по мен.

— От това, което чувам, ми се струва, че тя не е особено влюбчива.

— Е, Диз, както се пее в една песен, „всеки от нас си има половинка“.

— Коя по-точно е тази песен?

— Ами, не е една, а няколко. Трябва да слушаш повече кънтри, така да знаеш. Наистина. Сам ми отвори очите за нея и вече не слушам нищо друго.

— Ще си го запиша — каза Харди. — Значи е била на пожара?

Фаръл се стовари на един от тапицираните столове пред бюрото на Харди.

— Ще ти прозвучи познато, обаче научила за пожара от телевизията и отишла с колата си на мястото. Един от пожарникарите записал името и адреса й. Не видяла Катрин, но това не е чудно, като се има предвид колко хора са се били струпали. Твърди, че през онази нощ там е имало няколкостотин души, може би дори повече.

— Добре.

— Какво?

— Питам се дали това значи нещо. Попита ли я какво е правила преди това?

— Гледала е телевизия.

— Уес… — търпението на Харди, поставено пред огромно изпитание през дългия ден, вече беше на изчерпване.

Фаръл вдигна успокоително ръка:

— Добре, ще стигна дотам, обещавам. Работи във фирма за недвижими имоти, но ти знаеш това, нали? Справя се добре, плаща си сметките, през година ходи някъде на почивка. Но не й остава много настрана. Както и да е, та тя си седяла сама у дома. Помни добре заради случилото се на този ден предимно, но и защото… това ще ти хареса… си спомня и за обаждането на Мери.

Всъщност Харди наистина се зарадва да го чуе. За да може Тереза да се превърне в убедителен алтернативен заподозрян — ако не заради фактологичната истина, то поне заради съдебните заседатели, — той трябваше да докаже, че тя е научила в същия ден като Катрин, че Пол е решил да се ожени за Миси и че вероятно ще промени завещанието си съвсем скоро, може би следващата седмица. Тя трябваше да бъде силно мотивирана да го спре незабавно, а без телефонното обаждане от Мери, което да я подтикне да действа, теорията не би била убедителна.

— Значи си е била у дома, Мери й се е обадила, а след това какво?

— Нищо. Двете с Мери си поговорили известно време, тя била крайна ядосана и разстроена, дотолкова, че отменила уговорката си за вечеря.

— За същата вечер?

Фаръл кимна, доволен от въодушевената реакция на Харди.

— Да, знам. Твърде хубаво е, за да е истина, но е така. Заболял я коремът.

— С кого е щяла да излиза?

— С някаква приятелка. Имам името и можем да говорим с нея, ако се налага.

— Може да се наложи. Та значи на Тереза й е толкова лошо, че не може да излезе на вечеря, обаче няколко часа по-късно се озовава на мястото на пожара.

— Така е, но да не забравяме все пак, че е горяла къщата на бившия й съпруг и може би той е бил вътре. Разбира се, че ще отиде.

— Добре, така е. Но въпреки това…

— Все още няма алиби. Разбирам те.

Харди потърка попивателната на бюрото си. Партньорът му често възприемаше хумористичен и непринуден подход, но не пропускаше много неща и точно затова Харди го бе натоварил с тази мисия.

— Някой да я е разпитвал за алибито й?

— Не останах с такова впечатление. Кунео я глътнал като топъл хляб заради Катрин, но никога не е гледал на нея като заподозряна. Между другото, ти си прав, Катрин и Тереза никак не са близки. Каза, че трябвало да се противопостави, когато Уил обявил решението си да се ожени за нея.

— Но не го е направила?

— И оттогава си плаща за това.

— Тя ли го каза?

— Почти дословно. — Фаръл направи пауза. — Ако все още ти не си го разбрал, Диз, тя не изгаря от желание да ни помогне за защитата. Най-накрая е успяла да изгони Катрин от семейството и иска нещата да си останат така. Уил е по-щастлив.

— Уил е кретен — каза Харди.

— Е, поне ще бъде по-щастлив кретен.

— Четири милиона долара ще му помогнат. Тя спомена ли нещо за парите?

— Струва ми се, че повдигнахме тази тема. — Фаръл стана, отиде до мокрия бар, отвори хладилника и си взе шише с вода. — Ти ще пиеш ли?

— Не.

— Може би си прав. — Затвори хладилника и се обърна. — Добре, за парите. Стори ми се доста огорчена от цялата история с Миси, но представи нещата меко. Двамата с Пол се разделили, преди той да забогатее неимоверно и след като децата им се изнесли от дома, затова тя не получила нито съпружеска издръжка, нито издръжка за децата.

— Да, обаче общата им собственост…

— Спокойно, приятелю, водя те с едни гърди. Получила от брака около триста хиляди долара, увеличила ги до около милион и инвестирала в познай какво?

— Сигурен съм, че мога да позная. Във високи технологии?

Кимване.

— Така че сега парите са значително по-малко, но не стана ясно точно с колко. С доста, струва ми се.

— Значи парите са й трябвали и за самата нея. Не само за внуците.

— Е, няма да й навредят. Всъщност точно така е станало. Всяко от децата вече й е отстъпило известен дял, пак не знам точните цифри.

Харди подсвирна:

— Значи много добре си е постлала.

— По-добре е от преди. Нека да спрем дотук.

— И няма алиби?

— Няма алиби — кимна Фаръл. — И още една интересна подробност.

— Слушам те.

— Купила си е нова кола.

Харди наведе глава настрани:

— С парите от наследството ли?

— Преди това. В началото на миналото лято.

— И как научи това?

— Нали ти казах, тя ме хареса. Имам си начини. Но истината е, че е заменила своя… това много ще ти хареса… черен мерцедес, С клас…

— … за червен лексус кабриолет и е платила в брой разликата — каза Харди.

Франи вдигна чашата с вино към устните си. Беше сряда — с процес или без процес, това си беше техният ден за срещи — и двамата бяха в „Сарсуела“, чакаха нейната паеля и си хапваха страхотни ордьоври — малки октоподчета и наденички, аншоа, маслини и сирене.

— За каква сума става дума?

— Може би четирийсет-петдесет хиляди долара.

— А това означава?

— Означава, че е разполагала с доста пари миналата година в края на май или в началото на юни.

— Ами ако са били спестяванията й?

— Може. Но е възможно и да са от един заложен пръстен, Франи внимателно се вгледа в октоподчето, което беше набола на вилицата си. Остави го обратно в чинията и предпочете да си вземе една маслина. Харди пък като че ли не забелязваше вкуса на храната, което не означава, че не поглъщаше своя дял.

Нали виждаш как ми действа това?

Той се усмихна, кимна, пресегна се през малката маса и докосна ръката й.

— Малко.

— Смяташ ли, че може тя да го е извършила?

— Нямам представа. Но може да накара съдебните заседатели да си помислят, че не е била Катрин. Основателно съмнение.

— Но какво мислиш наистина?

— Мисля, че и тя има мотив. Мразела е Пол и Миси. Няма алиби.

— Ами очевидците, които твърдят, че са видели Катрин.

Харди се поколеба доста дълго, след това се усмихна унило:

— Надявам се да умра от естествена смърт, преди те да падат показания.

Изведнъж веселата бъбривост изчезна от тона на Франи. Тя остави вилицата си и изгледа сериозно съпруга си.

— Нека те попитам нещо. Как ти се справяш с тях?

— С кого?

— С очевидците? Какво си мислиш?

Чашата му с вино спря на половината път към устата. Облегна се назад на мястото си.

— Мисля, че трябва да са допуснали някаква грешка.

— И тримата ли? Една и съща грешка?

— Да, знам — почеса се той по врата.

— Смяташ, че са объркали Тереза с Катрин?

— Не. Макар че мъжете от семейство Хановър явно предпочитат един и същ тип жени. Само че Тереза е с около петнайсет години по-възрастна от Катрин. Не мога да си го представя.

— Ами какво ще кажеш за Миси тогава?

— Това е по-вероятно, ако не беше мъртва.

— Само че е.

— Знам — отново каза той.

— Тогава кой остава?

За последен път. Той завъртя столчето на чашата си и срещна погледа й:

— Знам, Знам.

Глицки влезе в дома си целият подгизнал. Закачи мокрия си шлифер на закачалката до входната врата, след това сложи фуражката си отгоре. В малката ниша светлината беше мъжделива, а къщата — притихнала. В дневната от дясната му страна светеше, но той предположи, че всички спят — беше почти девет часа, — затова свърна наляво в тъмната кухня и отвори хладилника.

Нищо не му се хареса.

Реши да провери как са Трея и Закари и след това да се върне и да си приготви нещо за ядене, когато от дневната чу сподавен смях. Направи няколко крачки и застана на прага. Рейчъл скокна от дивана, извика „Тате!“ и избухна в искрен и радостен смях, когато се затича по килима, за да я прегърне. Само че истинската причина за веселието и изненадата на малкото му момиченце беше синът на Глицки, Оръл, който в момента беше студент във втори курс в университета в Сан Хосе на седемдесетина километра на юг от Сан Франциско. Той беше седнал до Трея на дивана и без никакво стеснение и страх държеше в обятията си малкото си братче.

— Здрасти, татко — грейна младежът. — Бих станал, обаче…

— Мислехме, че никога няма да влезеш — каза Трея. — Какво правеше там?

— Ровех из хладилника.

Трея изгледаше преобразена. Дали заради относително добрата новина за Закари, получена този следобед, или заради пристигането на Оръл, но промяната беше огромна. Беше си сложила малко грим, беше прибрала косата си и бе облякла хубава кафява блуза, пъхната в джинси, които бе носила преди бременността. И което беше най-важно — в очите отново светеше живот.

Глицки приклекна пред нея, целуна двете с Рейчъл и потупа Оръл по крака:

— Радвам се да те видя. Но как разбра…

— От Нат — отвърна младежът. — Какво, нямаше ли да ми кажете, че имам брат?

— Не. Разбира се, че щяхме. Просто… не смятахме, че ще можеш да дойдеш в средата на седмицата — обясни Глицки.

— За да видя новороденото си братче? Майтапиш ли се?

— Освен това имаше… — той вдигна поглед към Трея за помощ.

Но Оръл явно вече знаеше.

— Спокойно, татко, всичко е наред.

— Наред — повтори Рейчъл.

Глицки отново я целуна и каза:

— Да, знам, че е така.

Франи и Харди тъкмо се бяха прибрали у дома, когато в десет и петнайсет позвъни секретарката на Браун. Тя се извини за късния час и го осведоми, че съдийката е отхвърлила молбата му за прекратяване на процеса поради умишлени нарушения от страна на обвинението, но че ще разгледа отново искане за прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, ако Харди го поднови. Може би това е намерението му?

Не, отговори й Харди.

И в двата случая съдийката го осведомяваше, че би разгледала такава молба до девет и половина на следващата сутрин, когато започваше заседанието на съда. След това вече нямаше да има възможност за искане за прекратяване на процеса и заседанието щеше да продължи с изслушването на свидетелите.

В дома на Глицки децата вече спяха, а двамата възрастни и единият почти възрастен седяха около кухненската маса и пиеха чай с мед. Кутията от пицата все още заемаше повечето място в средата на масата, но никой не й обръщаше внимание. Настроението съвсем не беше еуфорично — и как иначе при тези обстоятелства, — но поне усещането за огромна надвиснала беда бе изчезнало.

Разменяха си семейни новини и клюки. Дъщерята на Трея, Рейни, тъкмо си бе идвала за зимната ваканция през декември от „Джон Хопкинс“ заедно със синовете на Ейб — Айзък от Лос Анджелис, Джейкъб чак от Милано и Оръл от Сан Хосе. И разбира се, Нат и Рейчъл. Пълно събиране. Голямото семейство на Глицки бе празнувало Ханука и Коледа, преди всички отново да се пръснат в различни посоки.

— Радвам се, че Нат успя да види всички за последен път — каза Глицки. — Най-вече за това.

— Какво искаш да кажеш с това „за последен път“? — Оръл беше наклонил кухненския стол на двата му задни крака и седеше с помръкнало лице. — Нат е добре, нали?

— Така ми се струва. Защо питаш?

— Защото преди малко се изрази така, все едно умира.

— Доколкото мие известно не умира, но той е на осемдесет и пет години, Оръл. Няма да живее вечно.

Оръл спусна стола си и се наведе над масата:

— Боже, татко, направо ме убиваш.

— Какво?

— Какво. Не всичко свършва зле. Ето това.

— Не смятам подобно нещо.

— Напротив. Погледни ме. Помниш ли, че когато бях на тринайсет или на четиринайсет години, започнах да заеквам след смъртта на мама и ти си помисли, че никога няма да престана?

— Добре, и? Всички останали също смятаха, че няма да спреш.

— Да, обаче спрях, нали? После пък си мислеше, че няма да срещнеш друга жена, достойна да замести мама, нали? — Той се обърна към втората си майка. — А я погледни тук на тази маса. Voila. Тя се оказа достойна, а това трябва да ти говори нещо.

Трея наклони глава с усмивка:

— Благодаря ти.

— Да, но…

— След това, ако си спомняш, ти получи инфаркт, обаче после напълно се оправи, а година по-късно те простреляха. А, да, но преди това се роди малкото ти момиченце, което спи в другата стая, докато ние тук си говорим.

— Чакай, чакай. Таим аут — направи знак с пръсти Глицки. — Нека честно да си дадем сметка какво наистина се случи през цялото това време, освен чудодейните ми възстановявания. Добре, ти преодоля заекването. Само че майка ти почина. Наистина получих инфаркт, след това ме простреляха и имаше някои дребни усложнения в продължение на година и нещо, ако си спомняш.

— Спомням си, татко, обаче погледни какво стана. Ти се оправи след усложненията. Не умря.

Само Глицки нямаше току-така да се откаже от мирогледа си:

— Да, оправих се навреме, за да ме понижат и да ме направят чиновник.

— А оттам те повишиха преди половината от хората с твоя чин и сега си заместник-началник. Много по-нависоко, отколкото някога си мислел, че ще стигнеш.

— Или пък съм искал.

Оръл поклати глава и се обърна към Трея:

— Само аз ли виждам това? — След това отново се извърна към баща си. — Понякога си мисля — и ти също трябва да се замислиш, татко, — че бутилката е наполовина пълна. И скоро ще се напълни цялата. Разбираш ли? А не е наполовина празна.

Глицки си пое въздух и отпи от чая си:

— Всички умират, Оръл. Това е истината.

— Точно така, обаче преди това живеят. И точно това е важното. Животът. Не можеш просто да се мотаеш, без да правиш нищо, защото всички умират един ден. След сто години всички ще сме мъртви, нали?

— Трябва ли да говорим за умиране? — попита Трея.

Оръл въздъхна:

— Не говоря за умиране. Говоря за живота. — За момент сякаш остана без думи и завъртя чашата си на масата. — Вижте, знам, че сте преживели няколко много трудни дни…

— Не знаеш — каза Глицки.

— Добре, не знам. Не колкото вие, признавам. Но нали ми казахте, че хлапето вече се е преборило с най-лошите първоначални прогнози? Просто ги е заличило като вероятност? Нали е в единия процент на децата със сърдечни увреждания, при които има щастлив край?

Погледна двамата родители, които се взряха един в друг с натежали клепачи.

Оръл сниши глас. Не искаше да насилва нещата.

— Нали лекарят ви е казал, че той ще може да води нормален живот?

— Но може и да не е така — възрази Глицки.

— Да, но това важи и за мен. И за теб. Добре, може би в момента шансовете на Закари са малко по-слаби.

Глицки го прекъсна, като постави ръката си върху тази на сина си върху масата.

— Оръл, не знаеш за какво говориш. Прогнозата никак не е оптимистична, повярвай ми.

— Вярвам ти. Явно е много трудно. Явно аз не съм толкова навътре в нещата, колкото вие. Но искам да знам каква полза имаш от това, че винаги очакваш най-лошото? Че Нат ще умре преди следващото ни събиране. Че Закари няма да има шанса да живее? Погледни какво имаш в момента, татко. Погледни какво имаме всички ние. Въпреки всичко нещата се подредиха доста добре, не си ли съгласен? Нима това няма значение?

В спалнята им по-късно. Глицки стана от леглото, наведе се над кошчето и взе Закари — всъщност за пръв път.

— Какво правиш? — попита Трея.

— Искам само да го подържа.

Седна отстрани на леглото с бебето в скута си. Зад него Трея се премести по-наблизо. Ръката й потърка гърба му и се спря на крака му.

— Мисля, че Оръл е прав — прошепна той. — Никога не вярвам, че нещата ще се получат, а когато се получат, продължавам да не вярвам.

— На твое място не бих се измъчвала. Ти си добре и така.

— Не, пропускам разни неща. Все още не съм гушкал това приятелче — не знам дали си забелязала…

— Разбира се, че забелязах.

— Това е, защото мислех, че той ще умре, но ако никога не съм го гушкал, ще ми е по-леко да го понеса и няма да ме боли толкова. Разбира се, при това положение нямаше да изпитам и това, докато той е с нас.

— Точно така. Знам.

Малка нощна лампа мъждукаше бледо почти на нивото на пода до вратата и беше единственият източник на светлина на стаята. Само че се виждаше достатъчно. Глицки отметна завивките от личицето на бебето.

— Има твоите очи — каза той.

— Така ми се струва. И твоя нос.

— Горкото дете. — Глицки се премести нагоре и сега седеше облегнат на таблата на леглото. След малко каза: — Най-добре да се радвам на всяка минута.

— Съгласна съм. И за двама ни.

Нощта течеше покрай тях, а Глицки продължаваше да държи момченцето в скута си.

— И да научиш това от собствените си деца!

— Оръл е добро момче. Напомня ми за баща си.

— С изключение на необуздания си оптимизъм.

— Това не е лошо, може би.

— Не.

Мина още време в тъмнината.

— Трей?

— Да, мили?

— Знаеш ли защо се прибрах толкова късно днес? Открих нещо днес. Съвсем извън темата е.

— Извън темата, добре. Какво откри?

— По случая на Харди. За тази Миси Д’Амиен. Убитата жена.

— Какво за нея?

— Имала е банкова сметка — в нашия клон на Американската банка, ако щеш вярвай. Нали познаваш управителката Пати?

— Аха.

— Попитах я дали мога да погледна в сметката. Разбира се, това е напълно незаконно. Трябва да имам призовка и да мина през правния им отдел, обаче тя ме познава…

— Така. — Трея се надигна на лакът заинтригувана. Колкото и да бе изолирана от света напоследък, тя бе запозната с последните новини, с теорията за заговора. Независимо дали им харесва, или не, случаят Хановър беше част от живота им и вероятно щеше да продължи да бъде за известно време. — И какво?

— Имала е сметка на чекова книжка и сейф, голям. Той си пое дъх. — Закрила е сметката и сейфа на седми май, пет дни преди убийството.

— Какво означава това?

— Не знам — погледна я той. — Осем хиляди и осемстотин долара. Плюс каквото е имало в сейфа.

(обратно)

27

Харди беше в кухнята си заедно с Глицки. Лампата над главите им светеше — прозорецът над мивката все още беше тъмен, но дъждът като че ли беше спрял. Часовникът на фурната показваше 6:24. От задната част на първия етаж се носеха приглушени шумове, докато децата на Харди се движеха насам-натам, използваха банята, приготвяха се за училище. От горния етаж се чуваше душът. Къщата се събуждаше.

Харди, когото Глицки събуди четирийсет и пет минути преди това, беше облечен с един от тъмносивите си костюми за съдебната зала, с бяла риза и с тъмна вратовръзка. Той духна над чашата си с кафе и отпи.

— Миси лично ли го е подписала? — попита той.

— Няма друг начин.

— По пощата например.

— Все пак трябва да подпише нещо.

— Да, обаче би могла да го направи преди месеци.

— Само че все някой трябва да е отправил искането, нали? И в двата случая няма значение. Тя е подписала формуляра за теглене и е взела парите в брой. Все още пазят екземплярите от документите.

— Как успя да ги видиш без призовка?

Глицки се замисли и за момент се поколеба.

— Това е тайна, която може да струва поста на управителката. Тя ми е позната. Само че забрави за логистиката за момент. Миси е успяла да докопа над осем хиляди долара. Може би повече. Осем дни, преди да бъде убита.

Харди остави чашата си на плота, качи се до нея и отново я взе.

— Откъде е взела толкова пари?

— От Хановър. Надула е цената на ремонта. Според мен в сейфа е имала поне няколкостотин хиляди долара.

— Няколкостотин хиляди? Майтапиш се!

— Не.

— Ако това е вярно, тя се е готвела да го напусне. — Това не беше въпрос.

— Най-вероятно.

— А той не е имал представа.

— Сигурен ли си?

— Според Катрин. Явно са се карали заради назначението му в кабинета и точно затова тя си е тръгнала последния ден, но Пол е казал на Катрин, че всичко ще се оправи. Миси нямало да го напусне. В никакъв случай.

— Значи той не е знаел — съвсем явно се намръщи Глицки.

— Надявам се, че е истина и че той не е излъгал Катрин само за да дразни семейството. Може би това е причината да ги убият и двамата. — Внезапно Харди се изпъна и се плесна по челото. — Боже, какви ги говоря? Извинявай, Ейб, насред процес съм. Малко съм стеснил фокуса. Как е момчето ти?

— Добре е — с равен глас отвърна Глицки. — В щастливия един процент от децата в неговото състояние.

— Значи можете да отдъхнете.

— Малко. — Обаче Глицки не вярваше, че ще успее да задържи оптимизма си, ако продължат да говорят за здравето на Закари, затова отново се върна към работата. — Смятах днес да направя всичко законно. Да взема жалкия ти подпис за призовката, за да може през следващата седмица да разполагаме с копия от документите.

— Искаш да кажеш с банковите сметки на Миси?

Глицки кимна:

— Надявах се да ми помогнеш да станат важни за случая. Да ги вържеш с наследството на Хановър и с липсващите пари. Ти подпиши призовката, а документите ще пристигнат направо в съда. Роузън не дава и пет пари дали ще се сдобием с тях.

— Искам да те питам нещо — каза Харди. — Как изобщо се сети за това? За Миси?

— Ти ме подсети. Колата.

Впери поглед в Харди, седнал върху плота до печката, и му разказа за поредицата от необичайни открития, които бе направил, проследявайки свързаните с Миси нишки — от адреса, който бе взел от архивите на пътна полиция, после до Рут Гътри, нейната хазяйка, и до магазина за мебели, в който Миси не беше работила, което пък го бе накарало да провери чековата сметка и другите й сметки в банката.

— Чакай малко — каза Харди, когато Глицки приключи, — значи искаш да ми кажеш, че тя е дошла в Сан Франциско преди около три години, но все още не се знае нищо за това откъде се е появила?

— Да. Явно е дошла отнякъде, където се говори френски. Обаче как се е озовала тук? Паднала е от небето. На сметката й в Американската банка има номер на социална осигуровка, така че се канех да проверя и това. Стига да подпишеш призовките. — Всъщност на Харди не му представляваше никаква трудност да изиска сведения за банковите сметки на Миси и двамата мъже го знаеха. Нямаше да му отнеме и пет минути да приготви призовките. — Просто ми се струва, че това може да помогне, Диз.

Харди усети прилив на умора — кафето не действаше достатъчно бързо. Той закри очите си с ръце, след това вдигна чашата с кафето и я пресуши. — Знам, че е така. Извинявай. Мисля си за очевидците. Само да знаех как мога да използвам тази работа с Д’Амиен. Ако е имала всички тези пари в брой, плюс пръстена, и Катрин го е знаела… Обаче това само подсилва мотива й.

— Не ти гарантирам, че нещо от това ще ти помогне за делото, но просто искам да науча повече — каза Глицки.

— Аз също, винаги. Обаче понякога просто не ми е писано.

— Така е, но би било глупаво да не проверим.

— Не и ако не е от помощ за клиентката ми, а в момента ме интересува едва ли не само това.

— Както искаш — сви рамене Глицки. — Аз и без друго ще направя каквото мога.

Харди му хвърли премрежен и привидно неприязнен поглед над чашата си с кафето:

— Голяма изненада, няма що — каза той.

Харди зави зад ъгъла в коридора и видя Катрин зад решетката на килията зад съдебната зала — седеше превита, все едно са я били и сега се предпазваше от нови удари. Когато той се приближи към вратата, тя бързо вдигна поглед, но избърса лицето си с ръце и не се изправи, не помръдна. Приставът пусна Харди вътре, той влезе и седна до нея. Лицето й още не беше напълно изсъхнало. Обгърна раменете й с ръка, притисна я до себе си и тя се разплака.

Остави я да се наплаче, като й позволи да се облегне на него, докато ридае. Когато дишането й най-сетне се успокои, той й подаде кърпа (беше се научил винаги да носи със себе си), след това я притисна окуражително с ръка и се изправи. Застана до решетките, за да я остави самичка, докато се съвземе. Погледна часовника си. Щяха да влязат в съдебната зала чак след двайсет минути, предостатъчно време. Накрая отново отиде и седна до нея.

— Много съжалявам. Не знам какво ми…

— Няма нищо.

Тя кимна:

— Опитвах се да не мисля за децата си, обаче днес и рожденият ден на Поли. — Разтреперана си пое дъх. Пропуснах всичките им рождени дни, откакто съм тук.

— Знам.

— Все още не знам как да се справя с всичко това. Как е възможно да ми се случва — направи тя жест наоколо. — Това не е моят живот, Диз. След толкова много време все още не разбирам как се озовах тук. Непрекъснато си повтарям, че трябва да бъда силна, да се държа и да не им давам нещо, което могат да използват. Но после се питам — и какво от това? Вече мина твърде много време. Вече не съм тяхната майка.

— Ти все още си тяхната майка Катрин. Посещават те тук при всяка възможност.

— Но аз не мога… искам да кажа… — тя отново наведе глава и бавно започна да се олюлява. — Изобщо не напредваме. Извинявай.

— Първо, ако ми се извиниш още веднъж, ще започна да ти изтръгвам ноктите един по един. Имаш всички основания да се чувстваш нещастна, самотна и уплашена и да допуснеш всичко това да ти се отрази. Освен това не е задължително винаги да бележим напредък. Това е за там, вътре — посочи той съдебната зала. — Тук можем просто да си седим.

Тя кимна, след това се пресегна и взе ръката му:

— Може ли да направим това за минутка?

— Засичам.

Секундите отлитаха. Най-сетне раменете й се раздвижиха в дълга въздишка.

— Питам се дали не съм можела да забележа семената на всичко това много отдавна, когато двамата с Уил започвахме връзката си, ако тя не е първата ми грешка. И всичко останало да е последица.

— Имаш децата си — отбеляза Харди, — така че може би не всичко е било грешка.

— Знам, така е. Но знам и това, че с него беше различно от онова, което преживяхме с теб. Разбираш ли?

Харди кимна. Знаеше.

— Но аз завърших колеж, работих близо десет години и почти се бях отказала да се срещам с мъже, заради всички негодници, на които бях попадала, и не щеш ли, изведнъж се появява един симпатяга, с когото тогава беше много забавно. Но аз усещах, усещах със сърцето си, Диз, че това не е… не е като нещото, което винаги съм искала. Обаче освен всичко си казах, че няма да има и нищо по-добро. Затова се съгласих. Съгласих се. Толкова, толкова глупаво!

— Стореното, сторено, Катрин. Изградила си живот, който се е получавал в продължение на почти двайсет години. Това не означава провал.

Горчив смях:

— Я се огледай. Да стигнеш до тук не е ли провал?

— Все още не е свършило.

— Така ли? Струва ми се обратното. Дори да ме пуснат. Това се опитвам да ти кажа.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Само че в момента не искам да гледам, че се предаваш. Първата ни работа е да те оправдаем. След това, като излезеш навън…

Тя поклати глава и пусна ръката му:

— Дизмъс. Недей.

— Какво недей?

— Не ми пробутвай тези стандартни фрази. И двамата знаем, че може никога да не изляза навън.

— Аз не го знам! — категорично и почти твърдо заяви той.

— Обърна се на пейката и застана с лице към нея: — Чуй ме.

— Стисна ръката й почти сърдито между своите. — Вярвам, че си невинна и точно затова съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще ги накарам да го разберат. Ти само трябва да издържиш. Трябва да направиш това за мен.

Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и го издиша наведнъж.

— Добре — прошепна и кимна с глава. — Добре. Ще опитам.

Той премина към новините и стратегията и й каза за разговора на Фаръл със свекърва й, за далечните, но спорни вероятности, свързани с изчезналия годежен пръстен, съчетани с покупката на нова кола, за която Тереза беше платила в брой. Макар да призна без особен ентусиазъм, че това е нещо, което Харди би могъл да представи пред съдебните заседатели, Катрин не прояви особен интерес, докато не стигнаха до онова, което Глицки му беше казал тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че Миси е крала от Пол? След като и без друго е щяла да получи всичките пари?

Седнали на бетонната пейка, двамата изглеждаха като треньори, които се съветват до страничната линия на игрището.

— Нямало е да получи нищо, ако го напусне — каза Харди.

— Да, знам. Обаче толкова пари… Ако е истина, тя явно е планирала да го напусне от доста време и изобщо не го проумявам. Двамата се сгодиха официално едва шест месеца преди смъртта им, а ремонтът течеше много преди това.

Харди леко изпъна рамене.

— Може би не е била сигурна, че изобщо някога ще се оженят, и е искала да измъкне нещо от него заради времето, което му е отделила. А когато наистина са започнали да правят планове, тя вече е била отмъкнала всички тези пари.

— Може би, но не знам какво означава това. Защо ги е откраднала?

— Ти го каза. Карали са се. Пол може и да не е смятал, че кавгата е сериозна, обаче тя явно е била на друго мнение. Готвела се е да го напусне.

Катрин седна с изпънат гръб.

— Може и да съм глупава, Дизмъс, обаче не виждам никакъв смисъл в това. Тя нямаше да го напусне заради някакво евентуално и незначително назначение в кабинета. Пол ми каза. Онзи ден. Спомняш ли си? Точно затова е била кавгата. Той се канеше да им позволи да започнат процеса на проучването. Само че освен него имаше и други кандидати. Можеше изобщо да не го номинират, а дори да го номинираха, можеше да не го одобрят. Щяха да минат месеци, ако изобщо станеше. Не разбирам защо Миси ще решава да го напусне заради това миналия май.

— Не споря с теб. Обаче остава фактът, че тя е изтеглила парите. Ако не е искала да го напусне, какво е искала да прави?

— Може би е искала да му ги върне?

Погледът, който й метна Харди, сякаш казваше „слез на земята“.

— Може би не.

В коридора пред тях двама пристави водеха осмина затворници в оранжеви костюми в друга клетка по дългия коридор. Веригите, с които бяха оковани, подрънкваха и отекваха, а когато шумът заглъхна, Харди каза:

— А ако някой я е изнудвал…

— За какво?

— Не знам. Само че около Миси има доста загадки, не си ли съгласна? Никой не знае нищо за нея. Дори типовете от жълтите вестници не са публикували никакви мръсотии, а щом те не са успели да изровят нищо, аз съм убеден, че ако има някаква мръсотия, тя е добре скрита. Сега се питам дали някой не е открил някаква неприятна тайна на Миси и не е заплашил да каже на Пол. Така че Миси е трябвало да му плати, за да му затвори устата.

Катрин едва се осмели да произнесе думите:

— Да не мислиш за Тереза?

— Тя е бившата му съпруга — каза Харди. — Ненавиждала е Миси повече от останалите. Имала е мотив да рови за мръсотии, свързани с нея. — Не добави, макар и двамата да го знаеха, че Тереза няма алиби, че е платила в брой за новата си кола малко след като Миси е изтеглила парите. Харди не искаше да пресилва нещата, но изведнъж помежду им в клетката затрептя внезапно станалата съвсем реална вероятност Тереза да е убила Пол и Миси.

— Някой друг в семейството някога да е разпитвал Миси за живота й? — попита Харди. — Дори и когато за пръв път ви е била представена?

— Ние не се събирахме заедно всички на салонни игри, Дизмъс. Двамата с Пол се движеха в различна среда от нас. Виждахме ги заедно на празници и понякога на някое публично мероприятие, само че не си гостувахме с пренощуване и не си споделяхме тайни, уверявам те.

С ъгълчето на очите си Харди забеляза как приставът се появява в малкото стъклено прозорче на вратата на съдебната зала. Чуха подрънкването на ключовете и вратата се отвори.

Представлението започваше.

Току-що се бяха върнали от почивката на сутрешното заседание и Харди имаше усещането, че досега се справя добре на фронта на свидетелите. Беше доволен от решението на Роузън да призове Джефри (Джефи) Сидън, защото поведението на младия служител на бензиностанцията беше най-малкото неприятно. Лишени от въздействие, едва доловимо враждебни и издаващи отегчение от цялата процедура, промърморените му отговори със сигурност не вдъхваха доверие на съдебните заседатели.

Освен това той не бе разпознал Катрин достатъчно категорично. Да, наистина, беше я разпознал по снимка, а след това от снимката, която бяха направили при арестуването й. Харди вече бе изтъкнал недостатъците на разпознаването по една-единствена снимка, но фактът беше, че и други хора твърдяха, че са разпознали Катрин, така че този свидетел бе просто поредният. Само че Джефи явно се поколеба, когато се изправи пред нея на живо. Наложи се Роузън да го пита два пъти дали разпознава в залата човека, който бе купил бензин в туба от бензиностанцията му. Дали може да посочи този човек на съдебните заседатели? Джефи бе повдигнал ръка съвсем малко, беше кимнал и съвсем за кратко бе посочил Катрин. От действието му Харди остана с впечатлението, че той все едно беше разиграл думите „Струва ми се“ като пантомима.

Още по-важно от това обаче беше красивото правно съображение, че дори всяка дума на Сидън да бе вярна във всяко отношение и той да бе разпознал Катрин изключително убедително — дори при това положение, свидетелските му показания не я поставяха на местопрестъплението, в който и да е момент. Просто нямаше връзка.

Още преди процеса Харди бе подал искане тези свидетелски показания да бъдат изключени, но Браун ги бе допуснала един бог знае по какви причини. Изводът, че вероятното закупуване на бензин в туба от страна на Катрин по някакъв начин я уличава като подпалвач, според Харди беше направо абсурден. Личеше си, че съдийката и повечето съдебни заседатели смятат същото. Въпреки това той поде въпроса по време на кръстосания разпит и отново изтъкна, че Джефи не е разпознал Катрин от шест снимки. Кунео му бе показвал само по една снимка; той дори не беше виждал как клиентката на Харди си тръгва от бензиностанцията, не беше забелязал в каква посока потегля, не беше я виждал отново след това. После Харди го разби напълно с въпросите си кой ден или поне коя седмица е забелязал жената със синята риза. Дневникът на бензиностанцията показваше, че следобед в онази сряда някой е купил десет литра бензин в туба и Джефи най-накрая призна — по характерния си отбранителен начин, — че си е помислил, че би трябвало да е тя. Спомнял си я, така че би трябвало тя да е била жената от онзи ден.

Харди отбеляза мислено, че ще му е по-трудно да се справи с Максин Уилис, но въпреки това не бе невъзможно.

За разлика от Джефи Сидън на нея не й беше трудно да посочи Катрин като жената, която бе напуснала дома на Пол Хановър половин час преди установяването на пожара. За щастие обаче Харди бе разпитвал доста подробно и нея, и съпруга й. По време на тези разговори бе открил една опора, с която смяташе, че ще успее да се оправи при този кръстосан разпит.

— Госпожо Уилис — започна той, — най-напред разпознахте жената, която е напуснала дома на Хановър през няколко къщи от вашата в деня на пожара пред един от инспекторите по палежите в нощта на пожара, нали?

— Да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели за това?

Тя услужливо се обърна с лице към тях.

— Няма много за разказване. Двамата със съпруга ми живеем през три къщи от дома на господин Хановър и бяхме евакуирани в нощта на пожара, защото имаше опасност и нашата къща да пламне. Всички стояхме отвън, когато дойде един господин и се представи като инспектор по палежите към пожарната. Записа си имената и адресите ни и ни попита дали имаме нещо да съобщим във връзка с пожара.

— Той легитимира ли се?

— Да.

— На документа му пишеше ли името Сид Босио?

— Да, това пишеше.

Харди се върна обратно на масата си и извади лист от отворената си папка. Показа го на Роузън и на съдията и накара пристава да го въведе като следващото доказателство на защитата, след това се върна при свидетелката.

— Госпожо Уилис, разпознавате ли този документ?

— Да.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели какво е това, ако обичате?

— Това са показания, които написах за инспектора по палежите, след като той говори с мен през нощта на пожара.

— Добре. В горната част на документа пише вашето име и адрес, а в долната стои вашият подпис, нали?

— Да.

— В уверение на това, че показанията ви са точни и правилни?

— Точно така. Според каквото знаех тогава.

Не беше чудно, че госпожа Уилис бе обучена в сравнение с последния път, когато Харди бе разговарял с нея. Сега тя погледна към Роузън и после отново към Харди. Знаеше какво ще последва и дори го удостои с уверена усмивка.

— Госпожо Уилис, бихте ли прочели на съдебните заседатели показанията, които сте подписали?

— Разбира се. Целия текст ли?

Харди отвърна на усмивката й:

— След името и адреса ви. Подчертания текст.

— Добре. — Тя разгледа документа за момент. — „… видях обитателката на къщата, госпожица Дамиен да излиза от постройката малко преди пожара“.

— А под госпожица Дамиен всъщност имате предвид една от жертвите в този случай, нали?

— Да, написала съм името й малко погрешно.

— Благодаря ви, няма нищо. — Харди взе листа от нея и го върна при доказателствата. — И така, госпожо Уилис, само за да изясним напълно това, вие сте дали тези показания пред инспектора по палежите Босио през нощта на пожара?

— Да.

— Така, продължаваме нататък. Следващия път, когато сте имали възможност да разпознаете човека, напуснал дома на Хановър малко преди пожара, е било по снимка, нали?

— Точно така.

— Снимка, която ви показа инспектор Кунео, нали?

— Точно така.

— Снимката, по която вие разпознахте човека, когото сте видели да излиза от къщата на Хановър през онази нощ, беше ли сред други снимки?

— Не, беше само една снимка.

— Инспектор Кунео ви показа само една снимка и ви помоли да разпознаете човека, така ли?

— Да.

Харди кимна приветливо и между другото метна поглед към съдебните заседатели. Небрежно се върна на мястото си и взе оттам публикуваната във вестника снимка на Миси Д’Амиен и оригинала, който бе изискал от „Кроникъл“. След като ги обяви за следващото доказателство на защитата, той показа лъскавата снимка на свидетелката:

— Разпознавате ли тази снимка?

— Разбира се. Това е снимката, която видях първия път, когато дойде инспектор Кунео.

— Добре, значи инспектор Кунео ви е показал тази снимка. Госпожо Уилис, знаете ли кой е човекът на тази снимка?

— Това е бившата ми съседка Миси.

— Същата Миси Д’Амиен, която е една от жертвите в този процес, нали?

— Да.

— Същата Миси Д’Амиен, която сте разпознали пред инспектора по палежите Босио като жената, напуснала къщата на Хановър малко преди пожара, така ли?

— Да, но…

— И вие я разпознахте и пред инспектор Кунео, така ли е?

Тя се поколеба:

— Ами това беше преди…

— Извинете, госпожо Уилис — прекъсна я Харди с уважителен тон. — Вярно ли е, че при този първи разговор с инспектор Кунео вие сте разпознали жената от тази снимка, доказателство Е на защитата, като Миси Д’Амиен? Да или не?

— Да, но…

Харди вдигна ръка:

— Едва по-късно разпознахте снимката на Катрин, нали?

— Да.

— И всеки път ви показваха — сержант Кунео ви показваше — само по една снимка, така ли е?

— Да.

— Просто за яснота — той никога не ви е показвал няколко снимки, между които да избирате, така ли е?

— Да.

— И когато сержант Кунео ви показа първата снимка, доказателство Е, вие вече бяхте казали, че от къщата е излизала Миси, нали?

— Да.

— Значи той явно е очаквал от вас да разпознаете човека, когото той е назовал?

— Да.

— Тогава вие разпознахте човека от снимката като Миси Д’Амиен, така ли беше?

— Да.

Харди си пое дъх.

— Добре. Сега да поговорим малко за следващия път, когато сержант Кунео ви помоли да разпознаете човека, излязъл от дома на Хановър този следобед. В този случай той отново ли ви показа една-единствена снимка на един човек?

— Да.

— И ви каза, че сигурно първия път сте сгрешили, защото Миси Д’Амиен е мъртва?

— Да, така е.

— Значи не може да сте видели Миси Д’Амиен?

— Да.

— Добре. А след това ви каза, че според него човекът на снимката, която ви показва в момента, е човекът, когото сте видели да излиза от къщата, нали така? — Харди не й даде възможност да отговори: — И вие отново идентифицирахте човека, когото инспектор Кунео явно очакваше от вас да идентифицирате, нали?

— Да, допускам, че е така, но това не означава…

— Нека ви попитам, госпожо Уилис, сержант Кунео някога давал ли ви е възможност да разгледате няколко снимки на различни хора?

— Ами не, но…

— Някога молил ли ви е да обмислите вероятността за трети човек?

— Не.

— Благодаря ви, госпожо Уилис, това е всичко.

Той се завъртя на пети и тръгна към масата си.

— Но… — обади се тя отново.

Той рязко се обърна към нея.

— Благодаря ви — повтори той малко по-натъртено. — Нямам повече въпроси.

Само че Роузън вече бе станал на крака и пристъпваше напред:

— Повторен разпит, Ваша Чест. — Кимване от страна на Браун. — Госпожо Уилис, познавахте ли добре Миси Д’Амиен?

— Не, почти не я познавах.

— Почти не. Разговаряли ли сте с нея?

— Не?

— Изобщо говорили ли сте с нея?

— Не. Никога.

— Добре. Значи лесно бихте могли да се объркате, когато я разпознавате?

— Ваша Чест! — обади се Харди. — Предположения.

Браун вече го бе изпреварила:

— Приема се.

Роузън остана в средата на съдебната зала за момент, след това подходи по друг начин:

— Госпожо Уилис, имали ли сте повод да промените мнението си за самоличността на жената, която преди това сте разпознали като Миси Д’Амиен?

— Да, имах.

— И кога беше това?

— Когато инспектор Кунео донесе снимка на друга жена и аз осъзнах, че не е била жената, която бях посочила отначало.

— И това беше снимката на обвиняемата Катрин Хановър, доказателство на защитата 12, която сте разпознали по-рано, така ли е?

— Да, така е.

— Впоследствие разпознахте ли обвиняемата като жената, която бе излязла от дома на Хановър няколко минути преди пожара, от полицейската снимка, доказателство 11 на обвинението?

— Да.

— Разпознахте ли жената, напуснала дома на Хановър минути преди пожара, и от полицейска очна ставка с няколко души в полицията на или около единайсети юли миналата година? Редица, в която е имало още пет други жени?

— Да, така е.

— Бихте ли повторили още веднъж за съдебните заседатели дали виждате в тази зала жената, която сте видели да напуска дома на Хановър преди пожара?

— Да, виждам я.

— Вече я посочихте на съда, но искам да ви помоля да го направите отново. — Тя я посочи и Роузън каза: — Нека се запише в протокола, че свидетелката още веднъж разпозна обвиняемата Катрин Хановър. Благодаря ви, госпожо Уилис. Нямам повече въпроси. Той се обърна към Харди: — Свидетелят е ваш.

Харди беше застанал пред свидетелката още преди Роузън да успее да седне.

— Госпожо Уилис, когато разпознахте първата снимка на Миси Д’Амиен, казвахте истината, така ли е!

— Разбира се.

— Разбира се. И бяхте толкова сигурна при това първо разпознаване, колкото и при второто, така ли е?

— Ами, в онзи момент…

— Ще перифразирам въпроса. Изразихте ли някакво колебание или някакви резерви по време на първото разпознаване?

— Не.

— Защото сте били сигурна, така ли е?

Въпросът не й хареса, обаче трябваше да го признае:

— В онзи момент да, но…

— Значи сте били сигурна. Толкова сигурна, колкото сте сега, че е била Катрин, нали?

Тя не отговори, а Харди не изчака:

— Само че се оказа, че сте грешали.

(обратно)

28

Глицки изобщо не възнамеряваше да се разправя с медиите. Щеше да изпълни мисията си тайничко. Просто се появи в кабинета си рано сутринта, след това изчезна, за да се заеме с Д’Амиен. Не носеше мобилния си телефон и включи пейджъра си само на вибрация.

В момента седеше в малкия кабинет на правния отдел на единайсетия етаж в емблематичната сграда от полиран гранит на Американската банка в центъра на града. Пред прозореца неподвижният облак препречваше цялата гледка. Петима адвокати и техните секретарки работеха в пространството отпред — адвокатите в своите кабинки, които бяха с големината на тази, в която се намираше Глицки, а робите им — на бюра до отсрещната стена.

Водачът на Глицки във финансите на Д’Амиен беше сериозна млада жена с миша кестенява коса, бежов костюм и очила с дебели стъкла като на бутилка кока-кола. Тя вероятно още не бе навършила трийсет години, казваше се Лайза Рейвъл и беше точно човекът, чиято помощ му трябваше, докато търсят. Прилежна, осведомена за системите на банката, ентусиазирана по отношение на работата си. Вече беше принтирала окончателното извлечение, което Глицки беше видял предния ден в местния клон (в клоновете материални архиви се пазеха само две години). След това тя му предложи да прегледат депозитите за почти тригодишния период на съществуване на цялата сметка, като започнат отзад напред.

Глицки си спомни, че иска да пусне търсене по номера на социалната осигуровка на Миси — и да научи нещо повече за нея, — затова се обади в кабинета си и помоли Мелиса да се заеме и да му съобщи на пейджъра, когато научи нещо. След това двамата с Рейвъл сериозно се хванаха на работа.

Сумата, с която беше отворена сметката, бе внесена в брой и беше точно 9 900 долара. Глицки, който до този момент вече бе склонен да открие появата на злокобен модел, оцени този факт като интересен, дори и само защото банките бяха задължени да докладват за всеки касов превод над десет хиляди долара, а този беше точно под минимума. В началото, което беше преди повече от две години, имаше няколко чека, до един предсказуеми — на името на Рут Гътри всеки месец за наема, за телефона, за други режийни и така нататък. През следващите пет месеца сметката почти се беше изпразнила и тогава започваха да се появяват редовни вноски от порядъка на хиляда долара. Глицки, който в началото накратко беше запознал Рейвъл с положението, каза:

— Според мен тогава е започнала да се среща с Хановър.

След известно време вноските отново започнаха да се въртят — отново пределната цифра — около девет хиляди долара месечно. Д’Амиен беше започнала да прави месечни вноски за мерцедеса през февруари в годината преди смъртта си. Започнаха да се появяват редовни вноски и чекове — по един всеки месец в продължение на двайсет месеца от порядъка на шест до осем хиляди долара, но три от тях бяха по-големи от сто хиляди долара — на името на Леймар Констракшън. След това имаше по-стандартни месечни плащания на кредитна карта Мейсис и на карта Нордстром. Беше си извадила карта Виза и бе започнала да прави редовни вноски по нея. Имаше чек за сумата от 885 долара към кабинетите на д-р Ямаширу. И още един такъв чек за сумата от 1435 долара.

— Този тип — посочи Глицки към екрана — е бил зъболекарят й. Явно е имала проблеми със зъбите.

— Доста сериозни ми се струват — отбеляза Рейвъл. — И не е имала осигуровка.

Това озадачи Глицки? Не е имала осигуровка ли?

Продължиха да разглеждат сметката.

— Трябва да взема призовка и за сметките на Хановър, докато се занимавам с този въпрос, и да сравня сметките за ремонта — каза той. — Според мен тя е теглила пари от сметката си и ги е слагала в сейфа.

— Един момент — каза Рейвъл и удари няколко клавиша на клавиатурата. — Ето вижте.

Екранът показа, че поне засега теорията на Глицки е правилна. Документацията за няколко от по-нормалните вноски показваше касовите плащания от сумите по чековете, които бе осребрила и депозирала. Хановър явно редовно и беше писал месечни чекове, за да покрие и разноските й за живот, и (вероятно не много разумно) за плащанията към Леймар за ремонта. Трите суми, които бяха над сто хиляди долара, бяха прилежно съчетани с чекове, които тя бе издала на Леймар за същите суми под критичните деветнайсет хиляди долара. Другите чекове за Леймар обаче бяха за деветнайсет хиляди долара месечно. Глицки заключи, че тя е взела тези пари, депозирала е половината в чековата си сметка, а другата половина — девет хиляди и петстотин долара месечно — е слагала в сейфа си. По време на близо двайсетте месеца на редовните плащания на Хановър към нея тази сума възлизаше грубо на двеста хиляди долара.

— Значи той я е и издържал — каза Рейвъл.

— Вижте какво е крала — каза той. — Не е имало нужда да я издържа.

— Не мога да повярвам, че данъчните не са надушили нещо.

— Не знам. Тя е поддържала всички суми под десет хиляди долара, както забелязахте.

— Добре, но приходите.

— Може би не е подавала данъчна декларация.

— Играла си е с огъня — поклати глава Рейвъл.

— Тя не е американка. Може би не е разбирала какво прави.

— Може и да не е била американка — посочи младата жена към екрана, — обаче това е истински номер на социална осигуровка.

— Което ме подсеща…

Глицки се обади в кабинета си, но Мелиса беше отишла на обяд. Той остави още едно съобщение и се върна при компютъра.

Накрая след почти два часа — принтирайки страници, обсъждайки с Рейвъл и градейки теории — двамата стигнаха до последното извлечение при затварянето на сметката. В този момент пейджърът на колана му започна да вибрира.

— Това е секретарката ми — каза той, но когато погледна номера, се оказа, че греши. Беше Харди.

Глицки му се обади.

— Замислих се за нещо, което каза тази сутрин — каза Харди. — Нали се сещаш за колата?

— Да, сещам се за колата.

— Все още не знаем къде е.

— Знаем. Някой я е откраднал.

Усети разочарованието му дори по телефона.

— Сигурен ли си?

— Не, стигнах до този извод, защото я няма никъде другаде. Явно някой я е откраднал, а няма кой да я обяви за открадната.

— Значи не е обявена за открадната?

— Боже, Диз, нали току-що ти казах. Накъде биеш?

— Просто питам къде провери.

Глицки се опита да преодолее нетърпението си:

— Искаш ли да ти направя списък? Наистина търсих: в пътна полиция и по паркингите, в извадените от движение коли, при „паяците“…

— Какво? При кои „паяци“?

— На техните паркинги.

— Да, но и на двете компании ли?

Глицки усети пристъп на лек гняв и попита:

— Какво искаш да…? — Само че спря, защото си даде сметка, че ако колата е била вдигната през първите няколко седмици след пожара, щеше да бъде извозена до паркингите на „Тау/Холд“. Само че по-малко от шест седмици след това бизнесът бе поет от „Бейшор Ауто Тау“ и понеже оттогава вдигнатите коли се караха на техните паркинги, там беше проверил и Глицки. Прехвърлянето на договора към новата компания за вдигане на автомобилите в града не бе минало никак гладко, архивите бяха загубени или временно затрити, много коли бяха разглобени или откраднати. Понеже „Тау/Холд“ неохотно помагаше на Бейшор с неща, които да направят дейността й ефективна и продуктивна, компютърът на общината все още не беше успял да набави изгубената информация и едва ли щеше да го направи скоро.

— „Тау/Холд“ — каза Глицки.

— Просто ми хрумна — отвърна Харди.

Джоузеф Уилис беше последният свидетел и представляваше най-сериозното предизвикателство, което, разбира се, в същото време беше и златна възможност.

Ерудиран, благ, спретнато облечен с меко сако от камилска вълна, светлосиня риза и червена папийонка, съпругът на Максин не оставяше никаква възможност за несигурност по отношение на разпознаването на Катрин. Роузън го разходи из показанията му, които бяха непротиворечиви и поднесени с голяма увереност. За разлика от жена си в нощта на пожара той не бе казал на инспектора по палежите Босио, че жената, която е излязла от къщата, е била Миси. Беше заявил само, че е била жена. Уилис не си бе у дома и по време на първото посещение на инспектор Кунео, когато бе донесъл снимката на Миси във вестника, затова не я бе разпознал първоначално колебливо. И той бе разпознал Катрин първо по снимката на Кунео и след това по полицейската снимка, а накрая и при очната ставка в редица с други жени през юли.

Когато се изправяше, за да започне кръстосания му разпит, Харди знаеше, че работата му е изпечена.

— Господин Уилис, бих искал да обсъдим показанията ви за жената, която сте видели да напуска дома на Хановър през нощта на пожара и която сте разпознали като Катрин Хановър.

— Разбира се. — И Джоузеф като съпругата си знаеше, че е важен свидетел за обвинението и той също — при това с повече основание — явно се радваше на ролята си. — Така и допусках.

Публиката се разкиска, а Харди се престори, че се усмихва. Страхотен човек, който нямаше нищо против една добронамерена шега.

— Чудесно. Значи сме на едно мнение. — Замълча за момент. — Бихте ли ми казали по кое време приблизително забелязахте жената да излиза от дома на Хановър онази вечер?

— Не знам с точност. Не си погледнах часовника.

— Бихте ли могли да предположите?

— Наши приятели ни бяха на гости и пиехме коктейли. Представлението, което ни се искаше да посетим, започваше в девет и ние искахме да сме там към осем и половина, което означава, че трябваше да тръгнем към осем. Бих казал, че сме били в дневната между седем и петнайсет и осем без петнайсет.

— Каква беше вечерта?

— Доколкото си спомням, имаше хладен вятър, а по-късно стана мъгливо. — Погледна към съдебните заседатели и добави: — Както е обичайно за май и юни.

Стремеше се да се държи непринудено и приятелски, но Харди се надяваше съдебните заседатели да го възприемат като педантичен и снизходителен.

— Добре. Значи било е хладно и е духал вятър. Заявили сте, че сте забелязали тъмносинята блуза на жената, защото е била лъскава, от подобна на коприна материя, така ли е?

— Да? — Джоузеф Уилис се размърда на свидетелското място и преметна крак връз крак. От изражението му личеше, че не разбира каква е целта на тези въпроси.

— Това въпрос ли беше, господин Уилис? Или отговор.

— Извинете. Да, блузата беше лъскава.

— Можем ли да допуснем, че не е имало слънце?

— Ваша Чест! — скокна Роузън от масата си. — Иска предположения.

Браун погледна от подиума си:

— Господин Харди?

— Ще перифразирам въпроса. — Той отново се обърна към свидетеля: — Бих ви помолил да затворите очи, ако това ще ви помогне да си спомните, господине. Когато за пръв път видяхте жената да напуска дома на Хановър, грееше ли слънце?

За учудване на Харди Уилис всъщност се подчини. Когато отвори очи след няколко секунди, той кимна:

— Смятам, че грееше.

— Добре. Кога за пръв път забелязахте жената?

— Докато слизаше по стълбите на дома на Хановър.

— През три къщи от вашата?

— Точно така.

— На около петдесет метра, така ли?

— Приблизително.

— Казали сте на господин Роузън, че в този момент, при първия поглед сте помислили, че жената е Миси Д’Амиен?

— Да.

— Защо?

— Най-вече защото това беше нейната къща, струва ми се. Тя живееше там. Бях я виждал с подобни дрехи. Нормално е да очаквам, че ще бъде тя.

— Добре. А къде в собствената си къща стояхте вие?

— До предния прозорец.

— Той е малко изнесен напред, нали?

— Да.

— Добре. След като тази жена слезе по стълбите, вие твърдите, че тя е пресякла улицата, така ли?

— Да.

— По диагонал, или направо?

— Не гледах толкова внимателно. Не мога да кажа.

— Не сте ли я гледали?

— Не, не специално. Както ви казах, пиех коктейли с приятели…

— Точно така. Между другото, по това време вече колко коктейла бяхте изпили?

За пръв път любезността като че ли изневери на Уилис. Явно засегнат, той измери Харди с гневен поглед.

— Един — отговори той безизразно.

— С други думи, били сте на първия си коктейл? Или вече бяхте изпили един и сега пиехте втори?

— Ваша Чест! — притече му се на помощ Роузън. — Свадливост!

— Нищо подобно, господин Роузън — отсъди Браун. — Отхвърля се. Господин Уилис, можете да отговорите на въпроса. Джанет.

Джан Сондърс му го прочете отново и Уилис изпъна рамене:

— Не мога да си спомня точно. Мисля, че беше първият ми коктейл.

— Добре — каза Харди. — За протокола, какъв коктейл пиехте?

— Ваша Чест! — този път Роузън се изправи и столът му изскърца по пода, но още преди да изкаже основанията за възражението си, Браун го отхвърли.

— Беше манхатън — отговори Уилис.

Харди го удостои със студена усмивка. Двамата мъже вече бяха врагове и бяха прекалено учтиви, правопропорционално на растящата им омраза един към друг.

— Това са две части хубав бърбън и една част сладък вермут, нали?

— Точно така.

— Добре. Сега да се върнем към жената, която вече е на отсрещната страна на улицата, нали?

— Да.

— Жената, която първоначално сте помислили за Миси Д’Амиен.

— Помислих си, че сигурно е Миси Д’Амиен. Не си помислих, че е тя.

— А! — Харди привлече вниманието на съдебните заседатели с един поглед, след това отново се обърна към свидетеля. — Какво ви накара да промените мнението си?

— Вървеше различно.

— Вървеше различно. Какво точно имате предвид?

— Имам предвид, че имаше различна походка. Струва ми се съвсем ясно. Не вървеше по същия начин.

— Значи вие сте разглеждали походката на госпожица Д’Амиен?

Това предизвика нов пристъп на смях сред публиката и Уилис я изгледа почти толкова гневно, колкото Браун.

— Забелязах я. Както човек забелязва разни неща. Не съм я проучвал.

— Добре тогава. Значи тази вечер вие просто забелязахте походката на Миси Д’Амиен?

— Да.

Харди чу зад себе си някакъв звук, глухо изтропване. Допусна, че Роузън ядосано стоварва ръка върху масата, но не посмя да забави разпита, за да погледне. Не знаеше дали Уилис си дава сметка какво е казал току-що, но беше сигурен, че съдебните заседатели са забелязали.

— Добре — каза той. — Нека ви попитам следното: след като наблюдавахте походката на госпожица Д’Амиен, как видяхте лицето й?

— Просто — заекна свидетелят, — просто го видях.

— Когато се изравни с прозореца, до който стояхте вие ли?

— Да.

— Точно от отсрещната страна на улицата?

— Да.

— Значи сте я видели в профил?

Това накара Уилис да спре за момент.

— Да — изперчи се той. — Да, трябва да е станало така, нали?

— Така ми се струва — каза Харди. Не възнамеряваше да притиска Уилис повече засега. Вече го беше наранил жестоко и съдебните заседатели щяха да го намразят заради това. Харди спря за миг, пое си въздух и попита тихо: — Господин Уилис, прозорецът ви гледа към Стайнър Стрийт на запад, нали?

— Да.

— Към залязващото слънце, нали?

— Да.

— А в деня на пожара е греело слънце, нали?

— Да.

— Ниско на небето, тъй като е било поне седем и петнайсет, а може би дори седем и четирийсет и пет, когато жената е излязла от къщата на Хановър. Господин Уилис — продължи Харди, — нека да припомним на съдебните заседатели. Вие сте видели жена, която първоначално сте взели за Миси Д’Амиен, да излиза от къщата на Хановър около седем и половина. Видели сте я отново в профил на отсрещната страна на улицата срещу издадения си навън прозорец, гледайки право срещу залязващото слънце, през което време сте отпивали от алкохолна напитка, приготвена от две части концентрат и една част подсилено вино. Всичко това вярно ли е?

— Да — отвърна Уилис. — Дотук.

— Според мен дотук е достатъчно — каза Харди. Обърна се, отиде до масата си и седна до Катрин, която се пресегна и го стисна за ръката.

— Още въпроси, господин Роузън? — попита Браун. — Не? Добре. Господин Уилис, свободен сте.

В кабинета на Фаръл Харди беше готов да го моли на колене, ако се наложи.

— Уес, много ми трябва.

— Трябваше ти и несъществуващото й алиби, Диз. Което аз надлежно ти осигурих, ако си спомняш. Но дори да допуснеш, че прелестната Тереза Хановър ще ме приеме отново…

— Нали си е паднала по теб!

— Е, може малко да съм преувеличил. Но както ти казах, дори да се съгласи да ме приеме отново, тази вечер имам среща със Сам.

— Вие нямате деца. Всяка вечер сте на среща.

— Така е. И всяка среща ни е скъпа. Но тази всъщност е планирана. Имаме резервация с няколко приятели във „Фаралон“.

Харди направи гримаса. А Фаръл, полегнал на кушетката с отворено куфарче върху гърдите си, се надигна с дълбока и театрална въздишка.

— Само за информация, какво искаш да научиш този път?

— Какво е знаела тя за Миси Д’Амиен. Дали се е опитвала да открие някакви злепоставящи истории за нея. Дали би могла да я изнудва.

Фаръл кимна:

— Точно такова нещо без всякакви проблеми ще измъкна при един непринуден разговор. Нали се сещаш, че много бързо ще схване какво правим? Ченгетата не са ли я питали за това?

— Кунео не я е питал.

— И ти очакваш да науча това за броени часове?

— По-бързо, ако искаш да успееш за вечерята си.

— И как да го направя?

— Както обикновено, Уес. С очарование, с ум, с психология. С каквото е нужно.

— Наистина ли смяташ, че го е извършила?

— Наистина смятам, че не е невъзможно. Искам да разполагам с някаква мелодия, на която да накарам съдебните заседатели да затанцуват.

Фаръл хвърли куфарчето си на пода до краката си. Изруга с негодувание и погледна Харди.

— Добре, ще й се обадя.

— Благодаря ти. И ми направи още една услуга, моля те.

— Естествено, че то се подразбира. Живея, за да правя услуги на всички без изключение. Каква?

— Внимавай.

(обратно)

29

Парите не отведоха Глицки до никъде. Номерът на социалната осигуровка се оказа валиден, но не беше активен заради смъртта на човека, на когото беше издаден. Единствената друга следа на Глицки беше в първите три цифри на номера, защото те бяха пощенският код на адреса, от който бе подадено заявлението. Миси беше подала молбата си и беше получила картата за социална осигуровка във Вашингтон, окръг Колумбия. Това не му помогна особено.

Прекара с Лайза Рейвъл три часа и научи, че Миси Д’Амиен се е разпореждала с парите си внимателно и вероятно доста умело — в продължение на период от около двайсет месеца и с изключение на прякото привеждане на големи суми към Леймар Констракшън, тя нито веднъж не беше прехвърлила сума пари, по-голяма от десет хиляди долара — нито за да ги има в брой, нито към друга сметка. Понякога, когато балансът на сметката й нямаше да бъде напълно изчерпан преди получаването на следващата вноска, тя изтегляше цялата наличност и оставяше само няколкостотин долара, а понякога ставаше дума дори за четири хиляди долара, предназначени за нейния сейф. Като цяло грубите сметки на Глицки показваха, че може да е откраднала и скътала около четиристотин хиляди долара.

А това означава, че поне няколко дни преди смъртта си тя е разполагала с такава сума в брой. Може би дори ги бе носила със себе си — в раничка, в куфарче, в пазарска чанта. Ако това е било забелязано от неправилния човек, Глицки знаеше, че е предостатъчен мотив за убийство. Обаче онова, което не знаеше и не можеше да си представи, ако не броим теорията на Харди, че тя се е канела да напусне Пол Хановър, беше защо ги бе изтеглила точно в този момент. Вече започваше да си мисли, че става дума за някакво изнудване. Разплащане, което се е объркало в дома на Хановър, и свидетелите/жертвите не бяха оцелели.

Смяташе, че съвпадението просто не е вариант.

Само че имаше нещо, което явно беше пропуснал и което трябваше да бъде следващата и едва ли не единствената логична стъпка, макар че конкретната посока оставаше все още неясна. Защо обръщаше толкова внимание на Миси Д’Амиен? Беше ли само от желание да докаже, че Кунео е грешал през цялото време? Или се дължеше на желанието му да възтържествува справедливостта? Непрекъснато откриваше нови факти за Миси, а в крайна сметка се оказваше, че знае още по-малко. Само че просто не можеше да се спре. Всичките тези пари, умението й, двуличието за това къде и дали изобщо е работила, екзотичното й и неизвестно минало, всичко това продължаваше да задържа интереса му. Беше сигурен, че Миси е ключът към нещо значимо. Може и да не беше ключът към собственото й убийство, обаче историята й направо плачеше за разгадаване и Глицки смяташе, че ако успее да я разплете, самият той ще може да излезе от омагьосания кръг.

И неслучайно, макар и да не можеше да предскаже точно по какъв начин, това щеше да окаже влияние и върху процеса на Харди.

Обади се на Паганучи, докато чакаше Лайза Рейвъл да приключи с фотокопирането, след това й благодари за отделеното време и за познанията й. Когато излезе от сградата, шофьорът му го чакаше откъм Киърни Стрийт по посока центъра на града. Дори в следобедния час пик не им отне и петнайсет минути, за да стигнат до централния офис на „Тау/Холд“, който се намираше на няколко пресечки на юг от Съдебната палата на Таунзенд.

Голям склад от кафеникави тухли, който сега съвсем явно бе изоставен — от улицата мястото изглеждаше така, като че ли там от десетилетия няма никакви признаци на живот. Големите автоматични врати бяха затворени и отпред, и отстрани. Няколко прозореца високо горе от всичките три видими страни бяха изпочупени и сега бяха черни назъбени дупки, а други, покрити с паяжини, прах и сажди, бяха станали непрозрачни. Паганучи спря точно пред входа с лющещата се бяла боя и с избеляващата табела. Превключи на скорост за паркиране, загаси двигателя, излезе и отвори на Глицки вратата към влажния и носещ песъчинки вятър.

За голяма изненада на Глицки входната врата беше отворена. Той влезе и зави към административния офис, който беше иззидан, за да прилича на нормално планирана стая. Десетина метални бюра бяха разположени в ограденото пространство зад рецепцията. Повърхностите на всички тях бяха празни с изключение на един компютър, телефон, попивателна хартия и два двуетажни метални рафта за документи. Не видя никого, но чу някъде да свири радио, затова мина покрай рецепцията и след това зад нея, следвайки звука. В ъгъла на по-големия кабинет се гушеше един по-малък и в него Глицки завари двама мъже на средна възраст, които играеха карти — май на нещо като сантасе — върху съвсем празната повърхност на едно бюро.

— Кой печели? — попита той.

Пълният мъж с лице към него го погледна и не показа никакво учудване при вида на едрия, облечен в униформа чернокож полицай, застанал на вратата на кабинета му.

— Глен — отговори той с дрезгав от усилието глас. — Но няма да е задълго.

— Ха! — Глен дори не се обърна да го погледне.

Глицки влезе в стаята и каза:

— Опитвам се да намеря една кола.

— Имате ли разрешително?

— Да.

— Добреп. — Пълният мъж сложи едно „п“ накрая на думата, което произнесе с подчертано издишване, сякаш сричката все още не бе свършила. Остави картите пред себе си. Със свистящи гърди се надигна от мястото си и се измъкна иззад бюрото си. Пътем протегна ръка и се представи:

— Хорас — след което продължи към външния кабинет. — Изчакайте тук. Гледайте го да не мами!

— Ха! — отново възкликна Глен.

Хорас се настани зад едно от бюрата отпред, размърда мишката и изчака екранът да се проясни.

— Кой е регистрационният номер?

Глицки му го каза. 4MDC433.

Пръстите на Хорас се раздвижиха. Зачака, вперил поглед в екрана, а мъчителното му дишане приличаше на звука на ковашки мях. След малко той кимна.

— Да. Мерцедес С клас, 130 нали?

— Точно така.

— Провървя ви. Прибрали са го тук. На място Н–49. Ваша ли е колата?

— Не, на една жертва.

Хорас издаде състрадателен звук на фона на дрезгавото си дишане. Приведе се по-напред и се взря в екрана с присвити очи:

— Мишел Дамиен? Той добре ли е?

— Жена е. И е мъртва.

— Хей, Хорас, ще играеш ли или какво? — разнесе се глас от другата стая.

— Ще ти дам аз едно какво. Чакай малко де! — Поклати глава заради нетърпението на противника си и отново се обърна към Глицки: — Добреп, какво искате да направите с колата?

— Само да я огледам. Да проверя дали не е оставила в нея нещо, което да ни помогне да идентифицираме убиеца й. — Дръпна се от входа и застана близо до Хорас, откъдето можеше да вижда екрана. — Пише ли откъде сте я вдигнали?

— Разбира се. От номер 200 на Единайсето авеню.

— Там е живяла.

— Ето видяхте ли! — Хорас се приведе напред и прокара ръка по пълното си лице. — Вътре няма нищо, което не означава, че някой не е откраднал нещо. Означава, че не е имало нищо, когато са я докарали тук.

— Добре — каза Глицки, — може ли да ви помоля да ми принтирате едно копие от доклада?

— Разбира се. Само секунда.

За каквото и да потрябва, помисли си Глицки. Само днес бе добавил към досието на Д’Амиен, което си правеше, шейсет и няколко страници от Американската банка. Просто за изчерпателност. Щеше да е глупаво да се отказва от тази практика сега.

Хорас извади листа от принтера до рецепцията и му го подаде. Хвърли на Глицки последен поглед и явно остана доволен, защото с много усилия прекоси отново външния офис до един бял отварящ се панел, с дължина около метър и осемдесет, и отдолу се показаха номерирани кукички, на повечето от които висяха връзки ключове. Взе връзката от Н–49, върна се и я подаде на Глицки.

— Имате ключовете? — учуди се Глицки. — Тя е оставила ключовете в колата?

— Не. Когато колата остава тук толкова дълго, без да я потърси никой, обикновено се продава на търг, а това означава, че ни трябват ключовете. Преди време при нас работеха на щат няколко ключари, обаче това беше много отдавна. Въпреки това би трябвало с тези да успеете да отворите. Вътре е, на две трети от разстоянието. Мястото е номерирано, така че няма как да пропуснете. Ще ви светна. Върнете ми ключовете, когато приключите. Свършвам работа в пет и половина, така че гледайте да е преди това. Или елате пак утре.

Глицки погледна часовника си. Разполагаше с четирийсет и пет минути.

— Трябва да свърша днес. Благодаря — каза той.

— Ами ако той не я призове като свидетел? — Глицки имаше предвид Тереза Хановър. Намираше се в кабинета на Харди и хвърляше дартс — Харди, изтощен, но все още под въздействието на адреналина и на възбудата, понеже смяташе, че е разбил всички свидетели, седеше странично на ниското канапе, разположено перпендикулярно на бюрото му.

— Трябва да я призове. Тя ще говори за мотива. Съдебните заседатели трябва да чуят колко много е искала парите Катрин, при това от собствената й симпатична свекърва. Това направо ще им разбие сърцата.

— И тогава какво?

— Тогава по време на кръстосания разпит ще представя алтернативната ни теория. Собствения мотив на Тереза, не по-лош от този на Катрин, липсата на алиби, присъствието й на пожара, пръстена и касовото плащане за колата, плюс каквото сигурно открива Уес в този момент.

— И съдийката ще ти позволи да направиш всичко това?

— Може би няма да допусне касовото плащане за колата. Но останалото, най-вероятно да, поне в началото. Ще бъда много ловък. Освен това ми се струва, че Нейна Чест започна да омеква. Показанията на свидетелите бяха най-силната страна от обвинението на Роузън и макар че го казвам аз, днес той понесе сериозен удар. Не ми се ще да урочасвам късмета си, обаче на негово място щях доста да се притесня.

— А Тереза е последният му свидетел?

— Би могла да бъде. Поне нещо такова. И точно затова ще ми трябваш. Ти ще бъдеш следващият след Катрин.

— За защитата. Това много ми харесва. — Глицки хвърли последната стреличка от серията и се запъти към мишената. На половината път спря и се обърна към приятеля си с мрачно изражение. — Започваме от утре, така ли? Целия ден?

Харди кимна.

— Поне през по-голямата част. Само че погледни нещата от хубавата им страна, както правиш винаги. Аз ще ти задавам въпроси, а отговорите ти ще изкормят Кунео.

Само че Глицки вече клатеше глава:

— И на мен не ми харесва, точно както и на теб. Нещо повече, между нас казано, цялата тази история за заговора, която раздухва, направо ме ужасява. Твърде близо е и е възможно да е привлякъл вниманието и на други хора. Ако свидетелствам против него, може да изглежда лично и той ще направи всичко възможно да ни го върне лично, ако може. Не ми казвай, че не си мислил за това.

— Разбира се. Вече го размазах на кръстосания разпит. Едва ли може да ме намрази по-силно, отколкото ме мрази сега. Или отколкото мрази теб.

— Само че преди всичко той е ченге, Диз. Ченгетата не дават показания против други ченгета, сигурно си чувал. Ако смяташ, че Тереза ще бъде неохотен свидетел, чакай да ме видиш мен там.

— Наистина ли не искаш да продължиш? Да спипаш копелето?

— Предпочитам да спипам убиеца.

— А това не е Катрин.

Глицки не възнамеряваше да му противоречи по този повод.

— Добре, но се надявам да съзнаваш, че приятелите ми в униформа няма да удвоят любовта си към мен, след като изоблича ченге в сексуален тормоз.

Глицки се приближи до мишената и бавно и прецизно извади оттам стреличките си. Харди разчете езика на тялото му, надигна се и седна на дивана. Заговори тихо и малко напрегнато:

— Ще говориш само за онова, което ти е казала Катрин, Ейб. Това не означава, че ти ще обвиниш Кунео в нещо. Катрин ще каже какво се е случило. Ти просто ще потвърдиш, че тя е докладвала за това, преди да бъде арестувана.

Глицки издаде кратък горчив смях:

— Това разграничение може и да убегне на ченгетата.

— Ще се наложи да разберат. Имам нужда от показанията ти.

— Знам, знам. Просто ми се иска…

— Да беше открил още нещо?

Кимване.

— Поне нещо. Наистина търсих. Смятах, че нещо ще изникне или от банката, или от колата, обаче не.

— Наистина ли нищо? Съвсем нищо?

Глицки посочи папката със сведенията за Д’Амиен, която беше донесъл със себе си:

— Можеш да разгледаш всички интригуващи подробности, но на твое място не бих възлагал особени надежди.

— Добре, няма. Но ако това ще те успокои, нямам и нужда от това.

— Може би не за клиентката си, но остава фактът на убийствата. А който и да е извършителят, той все още е на свобода.

— Да, но не е само той, Ейб. Такива неща се случват.

— Несъмнено, но това не е причина да ги приемаме. — Произнесе думите вероятно по-остро, отколкото беше възнамерявал. — Не исках да кажа… — не довърши фразата си Глицки, след това остави трите стрели на полираната повърхност на бюрото на Харди. — Прибирам се — каза той. — Скапан съм.

Харди познаваше адвокати, които не можеха да заспиват до зори по време на процес, и други, които си лягаха веднага след вечеря и се събуждаха в три и половина през нощта. Повтарящата се особеност обаче беше нарушеният сън. За свое собствено назидание и забавление Харди постъпваше и по двата начина, което обикновено внасяше хаос в живота и върху психиката му. Преди два дни стана в пет, а заспа в един. Тази сутрин обаждането на Глицки отново го бе събудило към пет. В момента се намираше в кабинета си, стомахът му беше празен, а часът беше осем. Обади се у дома преди час и ги предупреди, че ще закъснее. Да не го чакат.

Харди преглеждаше папката с документите за Д’Амиен, която му донесе Глицки. Все още му убягваше значението на всичко това, макар че и той не можеше да не направи същия извод като Глицки. Може би не това беше причината за убийството на Д’Амиен и на Хановър, само че в живота й със сигурност се развиваше и друга интрига. Изнудване, ограбване, пране на пари. Нещо. Доста го изненада източването на парите, но дори по-малки подробности го озадачаваха. Не знаеше, че тя бе запазила жилището си под наем на Единайсето авеню, например. Не че имаше значение, но въпреки това… Или пък че беше излъгала за работата си. Фактът, че беше издавала чековете на Леймар от собствената си сметка.

Ако тези подробности изобщо имаха някакво значение, а досега не беше така, трябваше да се опита да го разбере от Катрин. Може би тя знаеше как точно са се запознали Пол и Миси. Трябваше да имат някакъв общ приятел или познат. Харди не вярваше, че Пол просто е свалил Миси някъде, макар че и това беше възможно. Може би Миси беше хвърлила око на Пол, точно както подозираше бившата му съпруга и децата му, заради общественото му положение и заради парите му.

Дразнещото беше, че дори не знаеше защо продължава с всичко това. Проучваше цифри, мъчително разглеждаше месечните извлечения от сметките й страница след страница. Вноски, тегления, вноски, тегления. Веднъж дори вдигна глава и гласно произнесе „На кого му пука?“, но след това продължи. По средата си направи двойно еспресо и го отнесе на бюрото си.

Все още нямаше вести от Уес Фаръл.

Когато приключи, погледна часовника си и установи, че е почти девет. Стана и затвори папката, като я остави в средата на бюрото си. Цялата работа, както и голяма част от подготовката на процеса — без особен резултат. Помисли си, че най-лошото е, че човек рядко знае от какво има нужда, затова трябва да прегледа всичко.

Изпъна гръб, отнесе чашата от кафето си на мивката, отиде до вратата и я отвори. Смътно си спомни, че през последния час някой бе почукал на вратата — една от стажантките му бе казала, че си тръгва, че той остава последен в сградата, така че ако иска, може да пусне алармата.

Във фоайето светеха малки лампички на тавана, така че не беше съвсем тъмно, но въпреки това обстановката беше твърде различна от ярко осветеното помещение, гъмжащо от хора през деня. От дясната му страна през огромните си прозорци растенията и дърветата в Солариума хвърляха странните си и менливи сенки, които сякаш се движеха, макар че това не би могло да става в празното помещение. Преди време Харди бе преживял неприятен инцидент в предполагаемо празната кантора и сега заинтригуван отиде и отвори вратата на стаята. Една малка птичка — от време на време през страничната врата влетяваха врабчета — литна от клоните на едното дърво и кацна в средата на заседателната маса, откъдето го погледна с дистанцирано любопитство.

Харди светна лампите и заобиколи помещението покрай външната стена. На вратата, която водеше към малко парче земя, където бяха поставили паметната пейка за Дейвид Фрийман, той спря и се обърна. Врабчето все още го наблюдаваше. Харди отвори вратата изцяло и излезе навън.

От трите му страни се извисяваха сгради. „Мемориалната градина“ се намираше на осемнайсет метра над тротоара на Сътър Стрийт и имаше метална ограда по парапета над външната си част. Харди седна на пейката на Фрийман. Тук беше много спокойно и доста тъмно, а единствените звуци бяха приглушените градски шумове отдолу.

Затвори парещите си очи. Забави дишането си. Времето спря да тече.

Но внезапно рязко се сепна и се изправи, доловил силно тишината и празнотата около себе си. Вдигна дясната си ръка към челото и прошепна: „Чакай малко!“. За няколко секунди впери невиждащ поглед в празното пространство пред себе си, леко наклонил глава на една страна, сякаш се бе вкаменил. Не смееше да помръдне от страх да не би все още мимолетната мисъл да не изчезне почти без предупреждение, както го бе споходила. Погледна я от един ъгъл, след това от друг, опитвайки се да разбере каква е силата й. Ето това беше фактът и още по-важно — това беше значението му. Това трябваше да бъде значението му.

Само това можеше да означава.

Когато му се стори, че идеята е съвсем твърдо вкоренена в съзнанието му — незабелязано от Харди, врабчето бе долетяло до пейката, а след това се бе изгубило в нощта, — той се върна вътре и затвори вратата зад гърба си. Пред бюрото си се поколеба за миг, преди отново да отвори папката.

Все още беше там — фактът, който най-сетне бе достигнал до съзнанието му. Единственият важен детайл сред камарата подробности. Точно където си беше и преди, изобщо не беше мираж.

(обратно)

30

— Не е подвеждащ въпрос, Ваша Чест. — Първата работа на Харди сутринта беше да отиде в кабинета на Браун, след като беше спал само три часа, затова си даваше сметка, че в тона му се е прокраднала известна раздразнителност. Това не го притесняваше особено. — Опитвам се да улесня свидетелите си, някои от които, както вероятно ще признае господин Роузън, имат свой живот и извън съдебната зала. Ако няма да имаме нужда от тях до утре или преди следващата седмица, бих искал да им позволим да се приберат у дома или да се върнат към работата си.

— Звучи ми разумно, господин Роузън — каза Браун. — Да отговорим на въпроса на господин Харди, какво ще кажете! Тереза Хановър последният ви свидетел ли е?

— Не знам колко време ще бъде на свидетелската скамейка, Ваша Чест — каза Роузън.

— Тогава ще бъде изненада за всички ни. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто не искам да затварям възможностите си.

Харди знаеше, че Браун не обича сарказма, затова се опита с известно усилие да поддържа нивото на иронията в гласа си до поносимо ниво:

— Ако той промени мнението си и повика и друг свидетел, Ваша Чест, давам ви дума, че няма да оспорвам.

Реакцията на Браун показа, че той за малко не я бе извадил от търпение, но тя насочи думите си към Роузън:

— Адвокатът на защитата няма да настоява да удържите на думата си, става ли? А сега, като изключим решенията в последния момент, които имате пълното право да вземате, в момента обвинението възнамерява ли да се оттегли, след като Тереза Хановър приключи с показанията си?

— Да, Ваша Чест.

— Благодаря ви. Не беше толкова трудно, нали? — Само че не го изчака да й отговори, а каза: — Господин Харди, значи свидетелите ви са тук, така ли?

— Да, Ваша Чест.

— Добре тогава… — Тя понечи да се изправи от стола и се загърна в робата си.

Само че Харди я прекъсна:

— Има още една малка подробност, която трябва да обсъдим.

Съдийката се намръщи и изсумтя неодобрително, но отново се отпусна върху възглавницата на дивана.

— И каква е тя?

— Преди да започна да излагам позицията си в залата, бих искал да призова отново един от свидетелите на обвинението за допълнителен кръстосан разпит.

Случващото се изобщо не беше по вкуса на Роузън, той невярващо поклати глава на дързостта на опонента си и веднага се обади възмутено и гневно.

— Ваша Чест! Господин Харди имаше прекрасната възможност да разпита всеки от свидетелите ми, а сега, понеже си е спомнил, че е пропуснал нещо или би трябвало да попита за пръв път, не трябва да получава втора възможност. Може просто да призове свидетеля в своето време.

Харди просто стоеше с безизразно лице, вперил поглед в съдийката:

— Ваша Чест, допълнителният разпит на този свидетел може съществено да промени линията на защитата ми — каза той.

— Със сигурност — невярващо каза Роузън. — Значи най-напред искате да знаете кого ще призова днес, за да улесните собствените си свидетели, аз ви казвам, а вие въпреки това се запъвате. — Макар че се бе обърнал направо към Харди, а не към съдийката, тя като че ли не забеляза това тази сутрин. — Днес в съда няма други мои свидетели, освен Тереза Хановър и сержант Кунео. Всеки друг би трябвало да бъде отново призован, а това ще отнеме седмици. Някой от тях ли е? — попита Роузън.

— Искате ли да си играем на въпроси и на отговори? — попита Харди и се обърна към съдията: — Това е нелепо, Ваша Чест. Вече говорих със свидетеля снощи и той ме увери, че с радост би дошъл отново да даде показания. Всъщност той в момента е в сградата. Не се наложи да му изпращам призовка, за да дойде. Той иска истината да възтържествува.

— Не се и съмнявам — гръмко се изсмя Роузън.

Браун се обърна към него:

— Достатъчно, господин Роузън. Кой е свидетелят, господин Харди?

— Доктор Ямаширу.

— И твърдите, че той е тук днес?

— Навън в коридора е, Ваша Чест. Говорих с него точно преди да дойда тук. Изобщо няма да се забавим.

— И кръстосаният ви разпит ще бъде върху онова, за което вече е дал показания?

— Да, Ваша Чест. В светлината на новите факти. Разбира се, показанията му са от голямо значение за обвинението и вярвам, че тези нови факти са много важни, ако искаме съдебните заседатели да вземат справедливо решение.

— Бихте ли споделили тези нови факти със съда тук?

— Ако съдът няма нищо против, показанията на д-р Ямаширу ще говорят сами по себе си.

Роузън не се сдържа да не се обърне направо към Харди:

— Значи сега премълчавате разкритие? — После към съдийката: — Ваша Чест, това е едновременно нагло и възмутително.

— Но е законно — контрира го Браун. — Както знаете, ако призовава собствен свидетел, трябва да ви запознае с показанията му. Ако призовава някой от вашите, това е повторен кръстосан разпит и в такъв случай не е длъжен да го прави. — Тя се обърна към Харди и каза: — Надявам се това наистина да е повторен кръстосан разпит, а не нов материал, господин адвокат.

Браун не беше сигурна, че всичко това й допада, обаче искането на Харди категорично изключваше въпроси, които той може да е забравил да зададе поради недоглеждане или по погрешка по време на първото явяване на Ямаширу на свидетелското място. Тя знаеше, че понякога нови факти се откриват по време на процес и когато са законни, трябва да бъдат допуснати. Браун изпусна тежка въздишка, отново събра мантията и този път се изправи: — За колко време говорим, господин Харди?

— Бих казал най-много половин час.

— Господин Роузън, имате ли нещо против той да започне. Да приключим с това.

Роузън като че ли най-накрая разбра накъде духа вятърът.

— Ако наистина става дума за половин час, Ваша Чест, не възразявам.

Не отне дори половин час.

Браун стегнато обясни положението на съдебните заседатели и след това Харди отново призова на свидетелското място съдебния зъболекар, който беше установил самоличността на Миси Д’Амиен по зъболекарския й картон.

Съдебният чиновник напомни на д-р Ямаширу, че все още е под клетва, той потвърди, че разбира и седна изправен на мястото на свидетеля. Беше среден на ръст жилав човек малко над петдесетте, добре облечен в тъмносив костюм и с модерна пъстра вратовръзка. Поведението му издаваше очакване и дори нетърпение. Когато забеляза пациентката си Катрин Хановър на масата на защитата, той й кимна приятелски, макар и дискретно.

Харди забеляза това и се надяваше някои от съдебните заседатели също да са го видели. Държеше в ръка някакви листове — протоколите от предния път, когато д-р Ямаширу бе прекарал на свидетелското място почти два часа. Беше ги прегледал тази сутрин на масата в трапезарията си, след като бе станал един час преди зазоряване. Сега в съдебната зала той бе застанал на три метра пред свидетеля и леко му се поклони.

— Д-р Ямаширу, тъй като мина известно време, откакто дадохте показания, бих искал накратко да припомня същината на казаното от вас, когато бяхте тук за последен път. Миси Д’Амиен няколко пъти е била на преглед във вашия кабинет в периода между…

Съвсем накратко, но достатъчно подробно, за да освежи паметта на съдебните заседатели, които вероятно като самия него бяха проспали част от предишните показания на Ямаширу, Харди доведе свидетеля до настоящия момент.

— И вие заключихте, докторе, че въз основа на вашия опит и познания данните от зъболекарския картон на Миси Д’Амиен, изготвен във вашия кабинет, отговарят съвсем точно на особеностите на жената, станала жертва на пожара по това дело, така ли е?

— Да, така е.

— Точно?

— Съвсем точно. Няма никакво съмнение.

— Благодаря ви, докторе. — Харди тайно си пое дълбоко дъх, докато отиваше към масата на защитата, където Катрин го гледаше с лазерна напрегнатост, смесица от страх и надежда. Не беше имал време да се срещне с нея, преди днес да влязат в залата, а дори и да бе имал време да поговори с нея в килията, не беше сигурен дали би й разкрил плановете си. Докато не се получеше, просто не искаше да й вдъхва напразни надежди.

Той се върна отново на мястото си пред свидетеля и каза:

— Докторе, вие лично ли лекувахте Миси Д’Амиен?

— Не.

Дори през защитната преграда Харди долови изпълненото с очакване шумолене на публиката, но не се осмели да направи пауза:

— Не сте били личният й зъболекар?

— Не лично. Тя дойде в кабинета ми, но работата беше извършена от д-р Кевин Лий.

— А д-р Кевин Лий все още ли работи при вас?

— Не, той разкри свой собствен кабинет в Сан Матео преди година.

— Спомнете си добре, докторе. Помните ли някога лично да сте се срещали с Миси Д’Амиен?

Двайсет секунди бяха нужни на Ямаширу, цяла вечност в съдебната зала.

— Не, не съм се срещал с нея.

— Но въпреки това разпознахте нейния картон.

— Да, разполагах с картона. Проучих го. Той беше на нейно име.

— Благодаря ви, докторе. — Когато се върна на масата на защитата, Харди се пресегна и стисна ръката на Катрин, след това се изправи и се завъртя. Приближи се до масата от дясната страна на ложата на съдебните заседатели, където се намираха номерираните и надписани веществени доказателства на обвинението и на защитата. Взе оттам оригиналната голяма снимка на Миси Д’Амиен, която беше използвал по време на разпита на Максин Уилис като доказателство на защитата А. Обърна се и застана с лице към съдийката:

— Бих искал да уведомя съда, че държа снимката, която по-рано бе представена като веществено доказателство на защитата А. Бих искал да я дам на съдебните заседатели, ако ми позволите.

Харди напрегнато изчака, докато снимката безмълвно се придвижи по предната редица от шестима души, след това обиколи и задната редица — мъж, жена, мъж, мъж. Накрая се върна обратно в ръката му.

Отново си пое дъх, за да успокои нервите си, които направо дрънчаха, той се приближи право към ложата на съдебните заседатели.

— Д-р Ямаширу, бихте ли погледнали внимателно тази снимка и бихте ли казали на съдебните заседатели кой е на нея?

— Да. Това е Миси Д’Амиен.

— Докторе, откъде знаете, след като никога не сте я виждали?

— Ами защото инспектор Кунео ми каза, че това е тя, когато за пръв път ми показа снимката й, а освен това снимката й беше публикувана във вестниците.

— Моля ви да си помислите, докторе. Когато инспектор Кунео ви показа тази снимка, той ви показа само нея, така ли?

— Да, сигурен съм, че беше така.

— И не ви попита дали това е Миси Д’Амиен, просто ви каза, че е тя, така ли?

— Да.

— Така че, докторе, вие просто се потвърдили онова, което инспекторът вече е знаел, така ли?

— Да.

— Докторе, ако ви кажа, че предишният ви служител, д-р Лий, който всъщност е работил с пациентката, ми каза снощи, че това не е човекът, когото той е познавал като Миси Д’Амиен, ще имате ли някакви основания да се усъмните в думите му?

Ямаширу отново направи пауза:

— Не.

Зад Харди из залата се разнесе осезаемо учудено възклицание. Той чу въздържаното възклицание „О, боже“ на Катрин, а един от съдебните заседатели изруга тихо. На мястото си Браун за миг изглеждаше като ударена.

Само че Харди не се наслади на момента. Трябваше да затвърди нещата заради съдебните заседатели.

— Доктор Ямаширу — каза той, — моля ви отново да погледнете снимката. И още веднъж ще ви попитам, извън всичко, което сте чели или са ви казали, познавате ли тази жена?

— Не.

— Виждали ли сте я преди?

— Не, струва ми се.

— Била ли е лично ваша пациентка?

— Не.

Изведнъж Харди усети как бремето се смъква от плещите му. Той си пое въздух, издиша и се обърна към съдийката:

— Ваша Чест, защитата иска да включи д-р Лий в списъка на свидетелите си.

Катрин сграбчи ръката му, когато той се върна на масата на защитата.

— Как е възможно? — попита тя. — Какво означава това? — Вдигна ръката му към устата си я целуна. — Благодаря ти, благодаря ти.

Харди свали и двете й ръце отново на масата и силно ги притисна със своите.

— Спокойно, спокойно. Все още не е свършило.

Навсякъде около тях в съдебната зала и в ложата на съдебните заседатели беше настанала бъркотия и Браун удряше с чукчето, за да въдвори ред в залата. От лявата страна на Харди Роузън се беше изправил, сякаш се канеше да зададе някакви въпроси на д-р Ямаширу, само че още не се бе отдалечил от масата на обвинението. До него Кунео се бе срутил и бе скрил ръце между главата си. Тезата им внезапно беше рухнала и всички в съдебната зала знаеха това.

Роузън метна един поглед на Харди, след това отново насочи очи напред. Постепенно редът беше възстановен и Браун като че ли се сети, че все още има човек на свидетелското място.

— Господин Роузън, имате ли въпроси? — попита тя едва ли не благо.

Стъписан, Роузън отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.

Харди съзря сгоден случай и реши да се възползва. Обикновено до голяма степен като жест проформа, защитата отправяше вербално искане за пряко издаване на оправдателна присъда при изчерпване на изложението на фактите на обвинението. Тази молба 1118.1 искаше от съдията да отсъди, че обвинението не е представило достатъчно убедителни доказателства, за да докаже тезата си. Ето защо, без да се налага защитата изобщо да поднася доказателствата си, обвиняемата трябваше да бъде освободена. Само че на практика освобождаването на обвиняем по този начин ставаше твърде рядко.

Все пак понякога се случваше. Имаше предостатъчно прецеденти и Харди смяташе, че ако ще иска пряко отсъждане, трябва да го направи сега. В крайна сметка Катрин беше обвинена в убийството на Миси Д’Амиен. Ако тя не беше жертвата в този случай, ако всъщност изобщо не беше сигурно, че Миси изобщо е мъртва, както изглеждаше, тогава обвиненията срещу Катрин губеха силата си. И което беше още по-хубаво, неправилното разпознаване на една от жертвите подчертаваше некадърността и дори предразсъдъците на първоначалното полицейско разследване.

След като не можеха да установят както трябва дори самоличността на жертвата, как съдебните заседатели можеха да повярват на всичко останало, което им предлагаха?

Затова Харди вече се беше изправил, съдийката кимаше с глава и даде знак с ръка на адвокатите да се приближат към масата й.

В относителното спокойствие на ресторанта на Лу Гърка Харди и Глицки седяха в задното сепаре около час и половина преди да пристигне тълпата за обяд. Харди топеше една топла плоска питка във версията на Лу за сос цацики, която включваше соев сос и лютиво чили, примесени с обичайното кисело мляко, чесън и краставички, и по някаква причина получената смес беше вкусна.

— Ти си виновен — каза Харди. — Ако не беше се вайкал толкова, че трябва да свидетелстваш…

— Не съм се вайкал.

Харди изимитира гласа му:

— Ако свидетелствам против ченге, другите униформени вече няма да ме харесват. — Отчупи си още хляб. — За да ти спестя цялото неудобство, трябваше да измисля нещо.

— Добре, обаче как ти хрумна?

— От колата.

— От колата ли?

Той кимна:

— Винаги съм твърдял, че там е ключът. Ако я беше намерил по-рано… но по-добре късно, отколкото никога, нали? Сигурен съм, че си направил всичко по силите си.

Глицки не възнамеряваше да се хване на въдицата му.

— Какво за колата? — попита той.

— Била е вдигната от улицата пред апартамента на Миси.

— Така е и какво?

— Значи тя я е откарала до там.

— Да. И?

— Ако е умряла в къщата на Стайнър Стрийт, колата й щеше да остане някъде наблизо да Аламо Скуеър, където я е била паркирала и където семейство Уилис са я видели да се качва в нея.

— Не. Те казват, че са видели Катрин.

— Така казват, обаче грешат. Била е Миси. Поне така допускам. Всъщност не може да е бил друг. Само че не бях напълно сигурен, докато не разговарях с Ямаширу, след това не открих доктор Лий, не отидох в дома му снощи и не му показах снимката. Всъщност носех и други снимки на Миси, а Ямаширу не я позна на нито една от тях. Просто исках да разпитам Ямаширу, преди Кунео да го накара да си „спомни“, че е виждал Миси в кабинета си.

— А след като тя не е била убитата при пожара, значи не е и жената, която са разпознали по зъбите.

— Точно така.

— Значи тя го е направила. Миси.

— Твърде вероятно е — каза Харди. — След това е офейкала с парите.

— Имаш ли представа защо?

— Реших, че може да оставя и ти да свършиш някаква работа. Това е работа на полицията. Както несъмнено знаеш, аз се занимавам само с абстрактни и възвишени разсъждения.

Глицки не го винеше, че малко се надува. Смяташе, че си е заслужил това право.

— И как стоят нещата сега? Пряко отсъждане?

— Браун решава. Технически погледнато, не трябва да го дава. Молбата е свързана само с доказателствата на обвинението и дали с тези доказателства може да се издаде присъда. Ямаширу каза само, че не знае дали снимката е свързана с картоните на пациентите в кабинета му. Данните от картона са на името на предполагаемата жертва, а д-р Лий все още не е дал показания. Обаче всички знаят какво предстои, а Браун е толкова ядосана на Роузън и на Кунео, че може просто да дръпне спусъка. Но дори да не удовлетвори молбата, съдебните заседатели ще знаят, че полицейското разследване е било съвсем некадърно, да не кажем изцяло скалъпено.

ГРАДЪТ ГОВОРИ

ДЖЕФРИ ЕЛИЪТ

Голямата новина от Съдебната палата от този седмица е бомбата, която пусна съдебният стоматолог (т.е. зъболекар) Тошио Ямаширу по време на процеса за двойно убийство срещу Катрин Хановър. Доктор Ямаширу вече даде показания за установяването на самоличността на жената жертва, чието тяло бе намерено, обгорено до неузнаваемост, заедно с тялото на Пол Хановър в дома му на Аламо Скуеър миналия май. Приятелката на Хановър, Миси Д’Амиен, е била една от пациентките в кабинетите на д-р Ямаширу и след като сравни данните от зъболекарския й картон със зъбите на починалата жена, той ги обяви за еднакви.

Във вторник сутринта обаче адвокатът защитник Дизмъс Харди отново призова свидетеля за кръстосан разпит. По време на този разпит Харди му показа снимка на Миси Д’Амиен от архивите на „Кроникъл“ и попита дали д-р Ямаширу познава жената от снимката. Той не можа да я разпознае и заяви, че не е имал личен контакт с нея. Пациентката му, която също се е нарекла Миси Д’Амиен, несъмнено е починалата жертва, само че явно тя не е била жената, сгодена за господин Хановър.

Често разпознаването по зъбите е единственият начин да се извърши разпознаване на тяло, което не може да бъде идентифицирано по друг начин. След сензационните си показания д-р Ямаширу подчерта пред съдебната зала, че стоматологът патолог прави заключение само за това дали особеностите на зъбите на жертвата съвпадат с тези от медицинския й картон. „Установяването на истинската самоличност на индивида всъщност е задължение на полицейския инспектор, водещ разследването, сержант Дан Кунео — обясни Ямаширу. — А той е допуснал грешка“.

Съдия Мариан Браун прекрати по-нататъшното разглеждане на делото, докато вземе решение по молбата на господин Харди за снемане на всички обвинения срещу клиентката му, която — понеже двойното убийство представлява утежняващо вината обстоятелство — беше изправена пред възможността да получи доживотна присъда без право на условно освобождаване.

Остава да се намерят отговорите на два логични въпроса: при положение, че Харди е прав и че мъртвата жена не е Миси Д’Амиен, коя е убитата? И къде е Миси Д’Амиен?

В крайна сметка лично прокурорът, Кларънс Джакман, се яви пред Браун, преди тя да вземе решение по молбата по член 1118.1.

— Ваша Чест — каза той, — предвид на новите доказателства, представени по случая, обвинението оттегля…

За Катрин изпитанието приключи.

(обратно) (обратно)

Трета част

31

В един мъглив, ветровит и буреносен четвъртък в началото на март, шест седмици, след като Джакман свали обвиненията срещу Катрин Хановър, а Браун разпореди тя да бъде освободена от затвора, Глицки шофираше лично. Не беше с униформа. Носеше тъмни плътни панталони, синя риза и новия си автоматичен четирийсеткалибров пистолет „Клок“ в кобура през рамото си. Когато слезеше от колата, щеше да скрие оръжието под якето си, което носеше през всички сезони.

Предишната нощ беше излязъл с друг служебен таурус, а тази сутрин се бе отправил в обратна посока на потока от коли по моста към Ист Бей и бе поел по междуградски път номер 80. Сега непосредствено след Америкън Кениън Роуд до Валехо той се натъкна на гъста пелена от прочутата мъгла на централната калифорнийска долина — беше чувал да говорят за нея, но не я бе виждал. Според него по-прочутата мъгла на Сан Франциско беше нищо пред това чудо.

Няма какво да се говори за мъглата, която пъплеше над града от Тихия океан през почти шест месеца годишно. Ето това тук беше истинска мъгла, мислеше си той. Знаеше, че всяка година заради нея стават многобройни катастрофи от Рединг до Бейкърсфийлд, от Феърфийлд до Обърн, а броят на смъртните случаи е двуцифрен. Видимостта беше по-малка от петдесет метра, затова Глицки се престрои в дясното платно и намали до петдесет километра в час, което все още му се струваше твърде висока скорост. Само че от лявата му страна колите продължаваха да летят с два пъти по-висока скорост, всяка плътно по петите на предната. На три пъти в бавната лента връхлитаха на косъм върху него, появявайки се изневиделица от бялата пелена и отново потъвайки в нея, когато завиваха рязко, за да го заобиколят, като през цялото време надуваха клаксоните.

Идиоти.

Глицки не бързаше, а дори и да бързаше, това не беше нито времето, нито мястото. В края на краищата щеше да пристигне там, закъдето е тръгнал, и то съвсем скоро.

Причината за неохотата му беше, че не бе напълно сигурен доколко умно е онова, което възнамерява да предприеме, затова щеше да се чувства по-удобно, ако минеше повече време, преди нещата да станат необратими. Искаше да си даде достатъчно време, за да може дори да промени напълно плановете си. Само че едва ли щеше да стане така.

По отношение на случая Д’Амиен и на убийството на Хановър — което бе един и същ случай — той беше решил да остане главното действащо лице в събитията, както и да се развиеха те. Знаеше, че би било по-разумно и професионално да се отърве от случая. Трябваше да го остави на местното правосъдие в долината или на ФБР. И двете институции имаха достатъчно силен мотив да контролират и да извършат ареста на Миси Д’Амиен.

Само че преди почти година Кейти Уест го бе помолила да поеме контрола над този случай. Не беше успял да попречи на Кунео да го измами и да отправи обвинение към жена, която беше невинна извън всяко съмнение. След това процесът — с цялата глупост на таблоидите, вулгарност и прахосване на време — беше подновил интереса към теорията за съществуващ заговор. Появиха се разни типове, които много искаха да свържат него, Харди и неговата клиентка, кметицата, евентуално началника на полицията Батист и прокурора Кларънс Джакман като действащи лица във всеки труден проблем на града, като се започне от дупките по улиците и се стигне до нарастването на кражбите на автомобили. За всеки от така наречените „заговорници“ обвиненията и намеците бяха и в някои случаи оставаха огромен товар — винаги лични, винаги политически, а понякога и делови.

Само че за Глицки и за Харди обвиненията криеха още по-голяма заплаха. Защото те двамата наистина бяха участвали в един заговор. Да, причината беше желанието им да се защитят, при това бяха останали без избор. Но те наистина бяха заговорници и докато се ширеше слухът, те бяха под непрекъсната, да не кажем непосредствена опасност да бъдат разкрити. Дори и след толкова време.

Глицки смяташе, че до известна степен вината за всичко това е негова. Той беше заплашен от Кунео, който несъобразително бе разчитал на дълбокия страх на Глицки, че някой ще открие неговото участие в престрелката, довела до смъртта на лейтенант от полицията. Допуснал бе да го надхитрят и инспекторът, и Роузън, а след това по време на разследването паралелно с процеса, беше надминат от най-добрия си приятел. Глицки се бе провалил на всеки етап от разследването, във всеки момент, когато можеше да промени нещата.

Убиец бе извършил престъплението си в района, който се намираше под непосредственото му разпореждане. И този човек все още беше на свобода.

След като бе прекарал целия си живот в полицията, Глицки най-сетне имаше истинска власт и авторитет като заместник-началник на инспекторите. Само че случаят Хановър бе нанесъл удар на достойнството му. И което беше още по-важно, знаеше, че това бе навредило на репутацията му в средите на полицейското управление, а вероятно и на по-високо ниво. Усещаше го всеки ден по най-различни начини — мълчание, когато влезеше в стаята, нежелание да го погледнат в очите, покани за годишнини и тържества за пенсиониране, които така и не стигаха до него.

Боеше се, че повишението му го бе превърнало в нещо, което се бе заклел никога да не допуска — пионка, бюрократ, изневерил на принципите си човек. Ако не си върнеше уважението на хората си — и на по-нископоставените, и на по-високопоставените, — назначаването му за началник щеше да бъде лишено от смисъл. Нямаше да постигне нищо значимо — нито революционна промяна към по-добро, нито дори проста ефикасност. Предварителните му обещания щяха завинаги да си останат една химера, а повишението му щеше да се възприема като резултат от заговора, от облагодетелстване и от покровителство. Не след дълго щеше да се пенсионира и да стане потънал в забрава окаяник, баща на възрастта на дядо, неспособен да бъде в крак със собствените си деца и дори със съпругата си.

Мъглата леко изтъня, той увеличи скоростта и подмина Вейквил — огромни магазини и супермаркети се точеха в продължение на километри от двете страни на пътя. Гъсто строителство. Не идваше често в долината, но развитието му се стори някак прекомерно. Когато по-големите му деца бяха малки, често беше минавал оттук, отивайки на ски в Сиера, и тогава тук имаше само обработваеми земи. Не беше толкова отдавна. Преди петнайсет, двайсет години? И всичко това вече го нямаше? Не беше ли тук мястото, където Калифорния трябваше да отглежда зърното си? Каква обработваема земя щеше да им остане, след като всичко бъде застроено?

Така отклоняваше мислите си от истинския проблем. Миси Д’Амиен.

Първият поглед. Вторник след процеса.

Харди го взема от Съдебната палата.

Глицки си слага колана, Харди го поздравява.

— Къде каза, че ще ходим?

— В Глайд Мемориъл. Не бих те занимавал, обаче е свързано с Хановър и може би ще искаш да зададеш някои въпроси.

— Разбира се. Пътуването сред природата ще ми допадне.

— Така е.

Повечето вечери столовата за бездомници затваряше в пет и половина, но неколцина души оставаха, за да направят сандвичи, които да раздадат на следващия ден. Глицки стои на вратата минутка, докато един възрастен негър с прошарена коса вдига поглед, оставя ножа си, избърсва ръце и се приближава.

— Лейтенант Глицки? — обръща се към него той с чина, с който му се е представил Глицки, и подава ръка. — Джеси Стюарт.

— Преподобни Стюарт, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Това е Дизмъс Харди. Проявява интерес, защото беше защитник на жената, обвинена в убийството на Миси.

Преподобният Стюарт не обръща особено внимание — смисълът на живота му е да осигурява храна за бездомниците. А мъжете в костюми не се вписват в картинката. Въпреки това се държи учтиво.

— Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да обсъдим онова, за което говорихме по-рано днес. За Миси.

— Разбира се, междувременно проверих и се оказа точно както ви казах. Започнала е да търси помощ при нас преди около четири години. Идваше редовно, няколко вечери в седмицата през по-голямата част от годината, а след това разреди посещенията си. Накрая изобщо спря да идва. Някои хора правят така.

— А Дорис? Няма ли фамилия?

— И да има, не я знам. Винаги сме я наричали Дорис — усмихва се свещеникът.

— Съжалявам — казва Харди, — но коя е тя?

— Редовна наша посетителка до миналата година.

— До миналия май, нали? — пита Глицки и мята на Харди многозначителен поглед.

— Точно така. Спомням си, защото дойде на рождения ми ден и ми донесе цвете. Значи Дорис дойде на десети май и повече не се появи.

— Обявихте ли я за изчезнала? — пита Харди.

Стюарт се опитва да не се издаде, че намира въпроса за глупав, но не успява напълно.

— Не, господине. Опитваме се да храним възможно най-много бездомни, но не ги водим на отчет.

— Но не ви ли се стори странно, че тя просто е престанала да идва?

— Не. Непрекъснато се случва. Хората идват и си отиват.

— Знаете ли нещо за нея? — намесва се Глицки. — Къде живее? С кого?

— Не живее, или по-скоро не живееше, никъде. Кажете го както искате. Обикновено идваше тук сама. Сядаше сама, ако имаше възможност. Само че какво от това? С мен се държеше приятелски и беше разговорлива, ако човек съумееше да я подкани. Всъщност беше доста образована. Навремето е учила в колеж.

— На каква възраст беше? — пита Глицки.

— Трийсет, четирийсет, някъде там — свива рамене преподобният. — Беше преди всичко гладна.

— И двете с Миси са се сприятелили? — минава на въпроса Глицки.

— Не бих се изразил точно така. Понякога просто сядаха заедно, това е. После тя дойде един ден, имам предвид Дорис, усмихната до уши, показва си зъбите — оправени и избелени. Знаете, че в болниците за бедни обикновено не предлагат стоматологични услуги, затова някой я попита и тя каза, че си е намерила ангел пазител. Това беше всичко. Наистина това си спомням. Нищо свързано с Миси. Просто поредното чудо, каквито се случват непрекъснато.

Изражението на Харди е съсредоточено. Здраво е стиснал зъби и устни. Глицки благодари на преподобния и двамата излизат заедно навън.

— Тя е платила на Дорис, за да си осигури медицинския картон — казва Харди. — Знаела е, че ще я убие.

— Може да не е знаела още, когато е убедила Дорис да си оправи зъбите — казва Глицки. — Може би просто се е подготвяла, ако някога й потрябва.

Глицки знаеше, че е Дейвис, Калифорния, има филиал на Калифорнийския университет, но само толкова. Никога не бе спирал в относително скъпото колежанско градче, което се намираше на петнайсетина километра на югозапад от Сакраменто. Мъглата се бе вдигнала и сега около колата се сипеше ситен дъжд, който беше достатъчно силен, за да се наложи да пусне чистачките си на постоянен режим.

Слезе от магистралата, потънал в размисъл, и по невнимание пое по погрешната отбивка, докато не се озова пред някаква хирургична клиника до суши бар, което му се стори толкова нелепо, че веднага излезе от вглъбеността си, осъзна, че е сбъркал пътя и зави обратно. Насочи се отново към центъра на града и зачака в една учудващо бавна и дълга редица коли. Десет минути по-късно разбра причината. Някакъв гений на малкото градско планиране явно беше решил, че ще е прекрасно, ако петте ленти на магистралата преминат през фунията на тесен двулентов тунел под старата железопътна линия. Само че Глицки отдавна живееше в Сан Франциско и задръстванията се бяха превърнали в част от ежедневието му. Ако допускаше задръстванията да го притесняват, трябваше още преди години да е преживял нервен срив. Светофарът на едно кръстовище малко по-напред, точно преди тунела, който вече два пъти беше светнал червено. Нямаше да отнеме много време, още няколко минути. Щеше просто да изчака.

Една седмица след края на процеса и пет седмици преди днешния ден специалният агент от ФБР Бил Шайлър седи заедно с Глицки на първия етаж в едно от уединените сепарета на ресторанта на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Много след края на работното време, почти девет часа, а Глицки все още не се е прибрал у дома. Всичко, което прави по случая Хановър, а той работи по случая вече цяла седмица, върши извън работното си време.

Двамата мъже се познават служебно повече от шест години. Само че не е никак лесно със застъпващите се правомощия, различните процедури и приоритети. Федералните и местните полицаи не се разбират по мед и масло. По-скоро имат търкания. Това ще стане по-ясно откогато и да е.

— Да — казва Шайлър.

Обхванал с ръка чашата си с горещ чай, Глицки кимва. Не е учуден толкова от това признание, колкото от внезапния прилив на гняв, който усеща да се надига у него.

— Да не искаш да ми кажеш, че си знаел?

— Не съм знаел лично, но да, някой в бюрото е знаел.

— И който и да е бил той, не е сметнал, че е нужно да го спомене пред полицая, разследващ двойно убийство?

Шайлър не искаше да се кара с него.

— Не. Тя е била мъртва. Ние също проверихме, мъртва беше. Така че какво значение би имало?

— Може би щеше да има значение за жената, която прекара осем месеца в затвора, обвинена в убийството й.

— Не беше мой проблем. Това също. Поразпитах, за да ти направя услуга, и ти намерих каквото ти трябваше. Честно казано, не разбирам защо се интересуваш. Добре, била е свързана с програмата за защита на свидетелите. Нали за това ме попита. След това обаче явно някой я е убил. И какво?

— Може би убиецът е човекът, от когото е била защитена.

— Решено бе, че не това е причината.

Глицки притиска слепоочията си и прокарва пръст по белега на устната си.

— Решено било…

— Така ми казаха. — По лицето на Шайлър не помръдва нито едно мускулче. Ръцете му са сключени на масата пред него. Може би донякъде познава Глицки, но това изобщо не е личен разговор. Това е работа на Бюрото.

— И за какво е била под защита?

— Това е секретна информация. — След това по-меко: — Не знам.

— Някакъв начин да разберем?

Свиване на рамене.

— Ами сега, когато може и да се окаже жива?

— И аз попитах за това. Май ни е измамила.

— Значи наистина е изчезнала?

— Така чух.

— Но защо й е да го прави? Защо да се отказва от защитата ви, ако й е вършила работа?

— Нямам представа — поклаща глава Шайлър.

Глицки се старае да говори спокойно:

— Нека те попитам нещо, Бил. За личното ти мнение. Възможно ли е някой от Бюрото да й е помогнал за това?

— За кое?

— Да изчезне.

След минутка той кимва.

— Има такава слаба възможност, струва ми се, само че не и ако тя включва убийството на Хановър и на друг гражданин и опожаряването на къщата.

— Но ти си съгласен, че може да е била и тя?

— Възможно е. Нямам мнение. Официално тя все още е мъртва.

— Не е мъртва. Няма труп.

— Добре, ти го знаеш от една седмица. Но преди това тя е била мъртва десет месеца. За системата тя все още е мъртва.

Това не беше войната на Глицки. За него нямаше значение какво гласи официалната постановка — мъртва или изчезнала.

— Знаеш ли кой е бил връзката й?

В очите на Шайлър проблясва искрица. Прави услуга на Глицки, а той иска да го прескочи и да отиде още по-нависоко?

— Не. Няма да ми кажат, дори да попитам.

— Пак ли е секретно?

— Така работим.

Вече наистина ядосан, Шайлър започва да се измъква от сепарето.

Глицки протяга ръка, докосва неговата, спира го.

— Тя е жива, Бил. Възнамерявам да я намеря, но ми трябва нещо, за което да се хвана. Трябва да знам коя е тя.

— Напиши молба. — Излиза от сепарето. — Ако някой поиска да говори, ще те повикат.

Глицки беше убеден, че единствената реална възможност да открие Миси Д’Амиен е чрез огромната сума пари, която беше откраднала. Едва ли би носила парите със себе си в брой. Трябваше да ги остави някъде, дори и само за да са на сигурно място. Затова на следващия ден след срещата си с Шайлър той направи известни проучвания в местния клон на отдела за вътрешна сигурност и най-накрая успя да се свърже със Службата за разследване на финансови престъпления към държавната хазна, известна като СРФП. Не смееше да се надява много, че финансовото разследване ще даде големи резултати, защото вече знаеше, че номерът на социалната осигуровка на Миси не е активен заради привидната й смърт. Само че нямаше друга следа, по която да тръгне.

В качеството си на полицай Глицки имаше правото да отправи така наречената Молба 314 (а) по силата на законовите разпоредби. В същото време той изпрати молба до министъра на правосъдието, с която обясняваше, че човекът, когото разследва, се намира в Програмата за защита на свидетелите и че съгласно съответните параграфи от Наказателния кодекс е обвинен в „престъпление, което се наказва с повече от една година лишаване от свобода или е престъпление, свързано с упражняването на насилие“.

Молба 314 (а), която първоначално бе целяла контрол над финансовите операции на терористични групировки, всъщност се бе превърнала в основно средство за разкриване на прането на пари. Глицки знаеше, че с този подход са преплетени много проблеми, свързани с правото на личен живот, с Първата поправка, с намесата на правителството в частния живот на гражданите, — само че това не бяха негови проблеми. Не и сега. Освен това подходът му се струваше някак назадничав. За свое учудване обаче по време на разследването си той установи, че банките и другите финансови институции — дори в Америка след терористичните нападения от 11 септември — не се стараят особено да установяват самоличността на клиентите си.

В Калифорния и в няколко други западни щати банките наемат частни компании, които да удостоверят валидността на адресите и да поддържат бази данни най-вече въз основа на информацията от шофьорската книжка, например. Обаче тези проверки са свързани само с установяването на това дали сведенията са в нужния формат. Например дали датата на раждане е изписана в поредността месец, ден, година. Или дали адресите по местоживеене не са в действителност адресите по месторабота. Или че номерът на социалната осигуровка има девет цифри, разположени на серии — макар че недействителните номера поради смърт са маркирани.

Глицки остана най-удивен от факта, че банките не трябва дори да проверят дали даден номер на социалната осигуровка отговаря на името. Вместо това те откриваха сметка на валиден номер на социалната осигуровка или на данъчен номер и приемаха шофьорската книжка на компанията или друг документ за самоличност. Ако на шофьорската ви книжка има ваша снимка с името Джо Смит и документът изглежда валиден, тогава банката ще приеме номера на социалната ви осигуровка и ще отвори сметка на името на Джо Смит. Нямаше система, която да открива измамните или фиктивните имена, като ги сравнява с номера на социалната осигуровка, или пък да разглежда цялата тази разнообразна информация едновременно.

Процедурата по молба 314 (а) беше праволинейна, простичка и не изискваше участието на техника. На всеки две седмици правителството съставяше списък, съдържащ обикновено между петдесет и двеста имена, на молбите, постъпили от правителствени или правораздавателни институции, и го разпращаше по факс или по електронната поща на всички финансови институции в страната. В рамките на две или на повече седмици всяка от тези институции трябва да даде информация дали поддържа или е поддържала сметки или е обслужвала трансакции на всеки човек, юридически субект или организация, вписани в молбата. Ако се откриеше съответствие, банката информираше СРФП посредством „формуляр за информация за субекта“.

Когато Глицки получи този формуляр, препратен му от СРФП и получен там от Общинската банка на Пюта Крийк в Дейвис, Калифорния, той се срещна с прокурора Кларънс Джакман в най-строга секретност. Само Джакман, Глицки, съдията, подписал заповедта, и съпругата на Глицки знаеха, че той е получил заповед за обиск във връзка с данните от доклада.

(обратно)

32

Центърът на Дейвис се състои от улици, наречени с букви, които са в посока север/юг, и с цифри — в посока изток/запад, затова Глицки много лесно намери Общинската банка на Пюта Крийк на Трета и на С. Беше малка ъглова сграда, почти наполовина по-малка от местния клон на Американската банка, която Глицки ползваше в Сан Франциско. Подмина сградата, продължи по Пета улица и зави надясно. След километър и половина, извън деловия център на града, той направи неочакван обратен завой и спря на паркинга пред една ниска сграда, която му се стори нова. В качеството си на полицай по служба от друг район той трябваше да се обади в местното полицейско управление не само от учтивост, но и за да се опита да избегне сложните недоразумения, които понякога възникваха, когато цветнокож мъж със скрито оръжие се натъкне на въоръжен униформен патрул. Глицки не очакваше някой да свика парад в негова чест, но нямаше да навреди, ако местните полицаи са осведомени, че е в града. Знаеше, че може да му се наложи да потърси подкрепата им.

Началникът Мат Уесин излезе и го поздрави във фоайето. Уесин беше с десетина години по-млад от Глицки и от него лъхаше здраве, компетентност и сила, формата на тялото му подсказваше, че той прекарва поне няколко часа дневно във фитнес залата. Нямаше нито един бял косъм — нито в косата му, нито в късите му военни мустачки. Лицето му беше гладко и без бръчки като на младеж. Само че той беше истинско професионално ченге — най-напред поговори с Глицки на четири очи за положението в участъка си, а след това го заведе в малка заседателна зала за среща с малка група детективи и неколцина патрули, които бе назначил временно.

— Дами и господа — започна той. В стаята имаше две жени — лейтенант и сержант. Той ги представи и продължи: — Вече сте имали възможност да прегледате материалите, които заместник-началник Глицки ни изпрати по факса вчера. Днес ще ни каже още някои неща, ще ни покаже няколко снимки на жената, която се надява да намери тук, в града, макар да е възможно тя вече да е заминала. Както става ясно от тези страници, тя явно е затворила пощенската си кутия. Освен това може просто да е изоставила сейфа си в Общинската банка в Пюта Крийк, но най-важното е, че адресът й, ако има такъв, е загадка. Ще пусна тези снимки сред вас и ще ви помоля да ги разгледате и след това накратко ще си припомним за кого говорим. Не чуваме такива истории ежедневно, знам, но в този случай вземам нещата присърце. Жената трябва да се смята за въоръжена и за изключително опасна.

Взела си е сейф под името Моника Брек, макар да има и други имена, сред които и Мишел или Миси Д’Амиен. Ако отворите папките пред себе си, ще видите, че…

Беше две и половина седмици по-рано, понеделник следобед.

Глицки е подал молбата 314 (а) преди повече от три седмици и все още не е получил отговор. Преди час Закари е освободен за един месец без нуждата да му се правят още изследвания и дори мрачният и предпазлив д-р Трублъд си позволява една явно искрена и оптимистична усмивка.

Глицки се връща в кабинета си в Съдебната палата в ранния следобед. Поздравява Мелиса, споделя с нея добрата новина за Закари, след това излиза от рецепцията, минава през малката заседателна зала в съседство с нея и поема по късия коридор към кабинета си, но там се заковава на място.

Вратата е затворена.

Когато е тръгнал за прегледа при лекаря преди три часа, той я е оставил отворена. Понечва да се върне при Мелиса ида я попита дали тя я е заключила, но си дава сметка, че това най-вероятно няма значение. Може би някой е чистил или пък му е оставил бележка, нищо особено.

Затова отваря вратата.

Вътре на един от тапицираните столове пред бюрото на Глицки спокойно и дори отпуснато и със скръстени крака седи непознат мъж. Носи делови костюм и вдига поглед при влизането на Глицки.

— Сигурно ще предпочетете да затворите вратата — казва той.

— Кой сте вие? — пита Глицки без да помръдне.

— Приятел на Бил Шайлър. — В спокойния глас не се долавя никаква заплаха. Мъжът посочва: — Нещо против? Вратата?

Без да сваля поглед от него, Глицки се подчинява. Мъжът отвръща на погледа му за секунда, след това се изправя. Вероятно е около четирийсетгодишен, висок, слаб и блед, наполовина плешив, с късо подстригана руса коса на темето. Вече е извадил портфейла си и го отваря, за да покаже някакъв официален на вид документ за самоличност.

— Скот Томас — представя се той. — Разбрах, че сте се интересували от Миси Д’Амиен. Наистина ли смятате, че е все още жива?

— Да. Всъщност не смятам, че има някакво съмнение. Във ФБР ли работите?

Кратък, прилежен, едва ли не скромен смях.

— Не, съжалявам, от ЦРУ съм.

— Смятах, че тя е в програмата за защита на свидетелите — казва Глицки след кратко мълчание.

— Беше. Ние я поставихме там и предадохме случая на Бюрото. — Още една иронична усмивка. — На Управлението не е позволено да действа в страната.

— Добре, с какво мога да ви помогна — пита Глицки.

— Може би е по-добре да седнем.

— Добре ми е прав.

Устата на Томас леко потръпва. Очевидно не е свикнал да му противоречат. Нарежданията и дори предложенията му се изпълняват. Очите му с черни зеници като змийски, не изразяват и най-слабо подобие на чувства.

— Може да отнеме известно време — любезно казва той. — Ще ни бъде по-удобно.

Отново сяда в креслото и изчаква, докато Глицки най-накрая се предава, отива зад бюрото си и сяда на стола.

— Искам да ви разкажа една история — казва Томас.

През следващия един час Глицки научава за млада жена, родена под името Моник Сулез през 1966 г. в Алжир. Шестото дете на по-малката дъщеря на завършил образованието си във Франция хирург, тя също е учила във франция. Има дарба за езици и пътува много през ваканциите си — в Европа няколко лета, след това в Сингапур, в Сан Франциско, в Сидни, в Рио. Само че произлиза от заможно и много сплотено семейство и когато завършва образованието си през 1989 г., се връща в Алжир, където започва работа като младши управител на местния клон на националната парижка банка и малко след това се влюбва в млад лекар на име Филип Руже.

През 1991 г. двамата с Филип сключват брак на пищна церемония, на която присъства елитът. През същата година група умерени, но предимно радикални ислямисти, наречени Ислямски фронт на спасението, ИФС, за пръв път печелят парламентарните избори. Тази победа кара управляващата партия в Алжир, Национален освободителен фронт (НОФ)да обяви ИФС извън закона, а това на свой ред води до първия яростен сблъсък между ИФС и НОФ, който само за една година се превръща в истинска гражданска война.

Моник и Филип не са тясно свързани с политиката. Наистина, и двамата произхождали от висшите кръгове и се движат предимно в това общество. Само че рядко излизат от средата си и от семейния кръг на семейство Сулез, състоящо се от лекари, инженери, професионалисти и техните образовани, изтънчени и обиколили света роднини. Младоженците са доволно младо семейство, работят неща, които смятат за важни и които възнамеряват да продължат да работят независимо кой е на власт. След като Моник забременява, светът й става още по-тесен, въпреки че гражданската война ескалира из цялата страна и навсякъде около тях.

Идеалистично настроен и необвързан с никоя от враждуващите групировки, Филип при възможност дава дежурства в спешните отделения и в полевите болници и на двете страни. Понякога изобщо не става дума за клиники, а за нощни обаждания, за ранени и умиращи хора пред вратите на къщите им.

Междувременно клането продължава с неотслабваща сила, докато правителството най-накрая не извежда нещата на друго ниво. Всеки, заподозрян като симпатизатор на ИФС, просто изчезва сред слухове за масови гробове и за мъчения. Правителството раздава оръжие на доскоро мирни граждани, а това води до нови нарушения на реда, при които съседи се избиват помежду си, а въоръжени банди от най-обикновени крадци създават допълнителен хаос и объркване. От страна на бунтовниците, една отцепила се нова организация, наречена Въоръжена ислямска групировка, ВИГ, подема ужасяващо отмъстително клане, като по този начин заличава понякога цели села и избива десетки хиляди граждани. Предпочитаните средства, с които си служи, са терористични актове, коли бомби и отвличания — след което прерязва гърлата на жертвите, — а това прави конфликта още по-страховит.

Разбира се, Филип и Моник обмислят възможността да напуснат страната. Вече имат и син, Жан-Пол, когото трябва да защитават. Другите от семейството биха ги разбрали. Само че останалите им роднини не искат да бягат. Тук е домът им. Те и хората като тях, изпаднали в сходно затруднение, смятат, че е техен дълг да останат. Постепенно Филип и Моник се убеждавате същото. Те ще бъдат единствената надежда за страната си след края на сраженията, които рано или късно ще престанат.

Само че те не престават навреме за Филип и за Жан-Пол.

Посред нощ в дома им нахлува въоръжен ескадрон от двайсет души от правителствените части за сигурност. Информатори са съобщили на властите, че са виждали Филип да лекува ранени на ВИГ. Значи той е поддръжник на ВИТ. Завличат го извън къщата, на улицата пребиват до несвяст Моник с прикладите на оръжията си, а тя се бори, пищи и се опитва да ги възпре. Когато идва на себе си, Филип го няма, вратата на дома й зее отворена и почти всичко вътре е унищожено. Мъртвото тяло на Жан-Пол лежи в единия ъгъл на стаята му заедно с изпочупените играчки и раздраните плюшени играчки на пода около него.

На това място Глицки вдига ръка:

— Схванах картинката. — Спира и обяснява: — В момента не съм в състояние да слушам разкази за мъртви бебета.

Томас спира насред разказа си и присвива черните си като обсидиан очи с нетърпение и дори с гняв. След това се овладява. Глицки остава с впечатлението, че той знае за Закари. Това го трогва.

— Разбира се, няма проблем — казва Томас.

Съсредоточава се и продължава оттам, където е спрял.

След като правителствените главорези убиват съпруга й и сина й, Моник се преобразява и поради нуждата от отмъщение, и поради яростната си омраза към правителството и най-вече към така наречените части за сигурност. Само месец след двойната трагедия, която е преживяла, тя минава в нелегалност и се присъединява към революционните бригади.

По онова време революционерите все още нямат силна организационна структура или дори последователна политическа платформа. Обединява ги желанието им да свалят настоящата власт и да я заменят с ислямско управление, само че няма централно командване и дори консенсус каква точно ислямска структура ще възприеме страната след победата им. Типичното ядро се състои от немного сплотена група от десет до двайсет и пет човека. Повечето от тях, разбира се, са мюсюлмани, но много християни и дори европейци са привлечени към каузата, както е станало с Моник — заради жестокостта на правителството или просто от омраза към хората на власт. Мнозина се присъединяват към бунтовниците и тласкани от омразата си към франция, която подкрепя НОФ и нейния военно доминиран режим.

Подробностите от живота на Моник през следващите няколко години са оскъдни, но е ясно, че тя се свързва с едно от ядрата. Възможно да е участвала или да не е участвала в някои от многобройните нападения и засади — тук версиите се различават, — но със сигурност е усвоила умения да си служи с различни оръжия и е участвала в планирането и финансирането на операции, особено срещу частите за сигурност като тези, убили семейството й.

Поради факта, че вследствие на кампанията на правителството броят на бунтовниците продължава да намалява, отделните ядра са принудени да се организират в още по-сплотени и тайни части. В крайна сметка ВИГ, на практика победена като армия, трябва да се откаже от окопната улична война, характерна за фазата на гражданска война на конфликта, макар че бойците продължават да извършват терористични актове, да поставят бомби и да отвличат хора. От своя страна правителството води първоначално успешна кампания на мъчения на затворниците, заподозрени като симпатизанти на ВИГ. Все по-силно маргинализирани, бунтовниците отвръщате ефективно средство, което да гарантира мълчанието на заловените оперативни лица. Ако някой от заловените проговори, избиват цялото му семейство. Не само съпрузите и децата, но и бащите, майките, бабите, дядовците, чичовците, лелите и братовчедите до трето коляно.

Най-известното такова клане се състои през 1997 г. Правителството арестува деветнайсетгодишен младеж на име Антар Рахид по подозрение за участие в отвличането на кола и убийството на нископоставен алжирски общински служител. Три дни след арестуването на Рахид правителствените части за сигурност нападат кафенето в центъра на града, от което е действал Рахид, като по време на операцията убиват още трима бойци на ВИГ и конфискуват огромно количество автоматично оръжие, пари в брой и амуниции от скривалището в мазета на кафенето. Очевидно мъченията са прекършили Рахид и той е проговорил.

На това място Глицки отново се обажда:

— Колко негови роднини са убили?

— Ще стигна до това. — Броят на убитите явно възпира дори флегматичния Томас. Той си поема дъх и се опитва да говори делово: — Сто шейсет и трима души. Нападения в самия Алжир и в съседните села през следващите няколко дни. Мъртви, преди да разберат какво става. След това заловените престават да говорят и измират в затвора.

През 1999 г. Алжир най-после има нов цивилен президент, Абдулазис Бутлефика, който дава амнистия на бунтовниците, които не са обвинени в изнасилване, убийство и други тежки престъпления. Заедно с осемдесет и осем процента от тях Моник възобновява цивилния си живот, мести се в дома на родителите си и се връща на работа в банката. Но тя се е оказала ценен организатор и стратег за ВИГ и те не искат да се откажат от нея. Това не е организация, която можеш просто ей така да напуснеш — случаят с Рахид и много други подобни случаи правят това кристално ясно. Организацията е като мафията. Няма значение дали си арестуван, ако се опиташ да напуснеш по свое желание… няма измъкване.

Към този момент, става дума за 1999 г. — продължава Томас, — там вече започват да настъпват промени. Нова фракция се отделя от ВИГ и макар нейните членове да продължават да удрят правителствени и военни мишени, те се заклеват да не провеждат нападения над граждани в страната. След всички години на убийства това печели подкрепата на хората от низините. Лидерите на ВИГ не приемат нещата по този начин, обаче те губят влиянието си и, което е още по-важно, своите членове. И финансирането си. Трябва да предприемат нещо драстично, за да привлекат верните си хора. Вече става дума за джихад, не просто за революция. Трябва да се изпълни волята на Аллах и дори да бъдат избити техни братя мюсюлмани, това е приемливо, защото те ще станат мъченици. — Томас отново прави пауза. — ВИГ решават да взривят най-голямото начално училище в Алжир. Шестстотин деца.

— Мили боже! — Глицки вдига лакти върху масата и обляга главата си.

— Но Моник отказва да помогне. Няма да отиде там. Това е прекалено за нея.

— Светица, значи? — подигравателно се изсмива Глицки.

— В известен смисъл да. — Томас се размърдва на стола си. — Но сега тя е изправена пред още по-голям проблем. От една страна, ненавижда правителството и всичко, което символизира то. От друга, не може да допусне ВИГ да извършат този бомбен атентат. Само че ако каже на някого, ако издаде своята групировка, знае какво следва. Цялото й семейство ще изчезне. Виждала е да се случва подобно нещо не само на семейството на Антар Рахид, но и на мнозина други.

Тя има четирима братя и сестра, всички женени и с деца. Майка й и баща й все още продължават да работят. Майка й е от петчленно семейство, а баща й е най-големият син от четири деца. Моник има около четирийсет и петима братовчеди. — Томас се навежда напред и най-сетне си позволява да даде признаци на тревога. — Ако проговори, всички ще умрат. Няма никакво съмнение. А междувременно тя участва в планирането на атентата. Ако откаже, значи е с врага. Не може да се издаде.

Глицки кимва — разбира проблема й.

— И тогава тя се свързва с вас.

— Свързва се лично с мен. По онова време аз се намирам там. Работя под прикритие във визовата служба на посолството, но тя е била в нелегалност четири години и е успяла да го разбере. Използвам банковите услуги на нейния клон, така че тя ме заговаря един ден и ми разказва историята си.

Според нея единственият начин да се измъкне е, ако се инсценира смъртта й по време на нападение над организаторите. Ако й помогна да умре, тя ще ми даде важна информация за изключително голямо терористично нападение, което се подготвя. Припомням ви, че още не са се състояли нападенията от 11 септември, но вече са се състояли тези на самолетоносача „Коул“ и в африканските посолства. Това може и да е капан, но в крайна сметка аз й се доверявам. Оказва се, че всичко е вярно. Терористичната група е нападната, експлозивите са намерени и правителството обявява, че Моник Сулиз е една от бунтовничките, убити по време на нападението.

— Така Моник става Миси Д’Амиен.

— Точно така.

Глицки седи известно време мълчалив.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото исках да научите историята й.

— И защо?

— Може би за да разберете откъде идва. Тя е много ценен човек. Вероятно би било най-добре да я оставите на спокойствие, където и да е. Тя е преди всичко герой.

Само че Глицки отказва да приеме това.

— Преди всичко тя е убила двама души в моя град. Не мога да я оставя на спокойствие.

— Възможно е да не е била тя.

— Така ли? С радост ще изслушам други предположения, ако имате такива.

— Възможно е да са били ВИГ.

— Тук? Да са я открили тук? — изсумтява Глицки.

Само че Томас продължава:

— Не е невъзможно. Помните ли онзи тип, когото арестуваха на канадската граница с експлозиви, предназначени за летището в Лос Анджелис? Той беше от ВИГ. Те все още са доста дейни и няма скоро да престанат.

— Може би, обаче не те са се сприятелили с някаква бездомна жена, която да им осигури фалшива самоличност след разпознаване по зъбите.

Томас обмисля истината в думите му. Това му коства немалко. Но след това опитва друго:

— Ако нарушите прикритието й, те ще избият семейството й, дори сега.

— Ще се надявам да не го направят.

Думите казват всичко. Томас добре ги чува. Личната му мисия се е провалила. Но той опитва с още един аргумент:

— Моля вида помислите какво е преживяла. Там нещата стоят много различно. Тя не е живяла в същия свят, в който мнозина от нас живеят. Знам, че ако е убила тези двама души, то е, за да спаси собственото си семейство. Два човешки живота срещу шейсет. Това е изборът, пред който е била изправена през цялото време в страната си. Явно това е бил единственият й изход.

— Може би.

Не казва нищо повече. След кратко мълчание горкият многострадален Скот Томас става от стола си, тръгва към вратата, отваря и след това изчезва като призрак, какъвто всъщност е.

(обратно)

33

Вътре в сградата на Общинска банка Пюта Крийк три касиерки седяха зад гишетата, готови да ги обслужват, обаче нямаше никакви клиенти. Неколцина други служители се бяха скупчили над едно бюро зад ограденото работно място — приглушени гласове, които май си разменяха клюки, не обсъждаха банкови операции. Отпред една представителна на вид жена на средна възраст вдигна глава при влизането на Глицки и на Мат Уесин. С нервна усмивка тя се изправи зад полираното си празно бюро.

Глицки, облечен в коженото си яке за всички сезони и с провесен в кобура на рамото му пистолет, изостана няколко крачки назад, когато полицейският началник протегна ръка на жената. Двамата явно се познаваха, градчето беше малко.

— Трейси, това е заместник-началник Глицки от полицията в Сан Франциско.

— Да, разговаряхме преди няколко дни.

Още ръкостискания. След това Уесин продължи:

— Вярвам, че те е осведомил, че има заповед да разгледа една от сметките в банката ви, а също и съдържанието на сейфа, свързан със същата сметка. Спомняш ли си съответствието по молба 314 (а), което изпрати преди няколко седмици? За Моник Брек?

— Да, струва ми се, че това е първият такъв случай в нашата банка, но се боя, че не я помня. Когато видях името й на документа и след това, когато разговаряхме преди няколко дни, се опитах да си спомня, обаче нищо не ми хрумна — обърна се тя към Глицки.

— Може би това ще ти помогне — каза Уесин и извади от папката, която носеше, няколкото снимки, които му беше донесъл Глицки и сред които беше не само снимката от „Кроникъл“, а и няколко снимки, които Харди беше взел от семейните албуми на Хановър. Трейси разгледа снимките бавно, една по една. След като прегледа всичките, поклати глава:

— Боя се, че изобщо не я познавам. А се гордеем с личните си услуги, с това, че веднага познаваме клиентите си по име.

— Възможно е да има лек френски акцент, ако това ще ви помогне — допусна Глицки.

Жената престана да клати глава:

— Френски акцент ли казахте? Това вече ме подсеща. Би трябвало да е започнала да използва услугите ни миналия май, нали? И най-вероятно съм я обслужила аз, понеже е открила нова сметка. Извинете. — Трейси отново погледна една от снимките. — Просто не си спомням жена с такава външност. Имате ли нещо против да покажа снимките на другите служители?

Пет минути по-късно една от касиерките призна, че и тя като Трейси, вероятно е виждала жената или някой, който прилича на нея. Само че ако става дума за същия човек, косата й със сигурност била различна и жената се съмняваше, че е носила такива елегантни градски дрехи, с каквито беше на снимките.

— Само че въпреки това съм сигурна, че е тя. Страхотно лице.

— Все още ли идва тук? — попита Глицки.

— Не знам. Не е от редовните ни клиенти — каза Карла.

— Можете ли да се сетите какво в косата й е различно?

Касиерката затвори очи и се опита да си спомни:

— Може би е къса и не толкова тъмна, но не съм сигурна. — Отново погледна снимката. — Виждала съм я. Със сигурност.

Новината беше относително добра, обаче не ги отвеждаше никъде, затова двамата с Уесин се върнаха на бюрото на управителката и се заеха със сметките. Миси или Моник, или Моника не беше използвала чековата си сметка, за да издава чекове. Беше депозирала сто долара, за да си отвори сметка на 17 май, и след това не ги беше докосвала.

Този факт разтревожи Глицки, но той се опита да не му обръща внимание.

— Хайде да погледнем в сейфа — каза той.

Отидоха в старомодно подземно помещение с тежка подсилена врата, чиито вътрешни брави и резета се виждаха от фоайето. Трейси извади връзка ключове и след миг измъкна кутията от клетката й на стената и я отвори на една маса в средата на помещението. Беше една от големите кутии — широка трийсетина сантиметра, дълга около четирийсет и пет и дълбока десетина. Банката използваше два ключа за отварянето на сейфа, но на управителката бяха нужни само няколко секунди, за да го отвори.

Уесин неволно подсвирна.

Най-напред погледа привличаха пачките банкноти — от по петдесет и сто долара, — но след това Глицки забеляза нещо, което приличаше на парче салфетка, напъхано отстрани. Взе най-напред него и го разгърна върху дланта си. Разбира се, това беше пръстенът, чийто камък беше по-голям, отколкото си бе представял. Той го уви отново много по-старателно от преди и го остави на масата до сейфа.

— Мисля, че сега ще трябва да преброим тези пари — каза той.

Във вторник, два дни преди това, в кабинета на Джакман, вратата е плътно затворена, а подът е осеян от големи петна слънчева светлина, нахлуваща от прозорците. Вятърът фучи навън. Джакман седи в огромния си кожен стол зад бюрото си, сключил пръсти пред устата си. Трея, по време на втория си работен ден след раждането на Закари, стои на пост, облегнала гръб на вратата.

Глицки наблюдава прокурора, който чете молбата 314 (а).

— Трябва да направя това и исках да го съгласувам с теб.

— Не разбирам как е възможно — каза Джакман. — Нали ми каза, че номерът на социалната й осигуровка дава сведения, че е починала.

— Да, когато проверих преди шест седмици. Обаче ако е открила тази сметка няколко седмици преди пожара у Хановър или дори малко след това, компютърът още няма да е регистрирал този факт.

— Тя е банков служител, сър. Знае, че ще стане така.

— Правила е това и преди, спомнете си — добавя Глицки. — Осигурявала си е нова самоличност в нов град с подправени документи. Без всякакво съмнение е знаела, че няма да сверят името със социалните. Ако никой не попита, а точно така е ставало вече десет месеца, тя ще бъде богата. Само че не знае за промените след единайсети септември.

— Какво име използва сега? — пита Джакман.

— Моника Брек.

— На бас, че хората я наричат Миси — казва Трея.

— Няма да се учудя.

Джакман се изпъва на стола си:

— Трябва да я арестуваме. Говорили с хората в Дейвис? С полицията?

— Да, сър, съвсем накратко. Има още един проблем. Разговарях с управителката на банката и се добрах до адреса, който е дала, но той май не е нейният. Не е фиктивен, но тя просто не живее там. Снощи са изпратили там няколко полицаи, за да проверят, но там живеят съвършено други хора. Така че всъщност не знаем къде е.

Джакман не остава много доволен от този факт.

— Градчето е малко. Все някой ще знае къде живее тя.

— Ще проверя.

— Така и допускам. — Джакман се поколебава. — Ейб — говори тихо, но твърдо. — Защо да не накараме тях да проверят, полицията в Дейвис? Да включат и ФБР, ако искат. Проблемът е банков, така че е в правомощията на федералните. Освен това тя е свидетел под закрила. А когато я намерят и я арестуват, нека те да я доведат тук за процеса, щом приключат с нея. Ти я откри. Не е нужно ида я водиш тук лично.

Глицки стои между съпругата си и прокурора. Няма да се учуди, ако те и двамата са на едно мнение за това какво трябва да направи, само че той няма да допусне да го въвлекат в този разговор.

— Основателен довод — кимва той, привидно съгласен.

Триста и петнайсет хиляди долара, почти четиристотин хиляди.

Отне им около час, за да преброят парите два пъти, за да са сигурни. Трейси остави двамата полицаи да работят. Към края на цялата операция Уесин като че ли изгуби търпение и няколко пъти погледна часовника си и Глицки научи, че трябва да държи реч на някакво мероприятие на Ротари клуб на обяд. Самият Глицки вече се беше поотпуснал и бе станал доста разговорлив. Каза на Уесин, че е трябвало да се досети, че шефът на управлението има обществен ангажимент — половината от живота на самия Глицки преминаваше в административни глупости и връзки с обществеността. И двамата бяха на мнение, че ако хората знаят какво е, никога няма да искат да се изкачват в йерархията. Въпреки това и двамата разбираха важността на изявата на Уесин и заработиха по-бързо. Когато най-сетне приключиха, Уесин все още имаше петнайсет минути до срещата.

Отново повикаха Трейси, за да заключи сейфа и да го върне на мястото му. Следващият най-лош сценарий според Глицки — след възможността тя отново да избяга — беше да не успеят да открият жената за ден-два, като следят магазините и кварталите и да се наложи да назначат човек, който непрекъснато да наблюдава банката, ако тя се появи, за да изтегли пари.

Глицки обаче се надяваше да не се стигне до там. Още сутринта хората на Уесин се бяха пръснали из града и на територията на университета, снабдени със снимки. Двама полицаи отидоха в пощата — разчитаха на сегашното й име, ако беше получила дори сметка за газта на това име, щяха да разберат къде живее, френският акцент я отличаваше, както и лицето й. Като оставим малкото градче, всъщност населението на по-широкия район по време на учебната година на университета беше сто хиляди души. Ако тя съзнателно се криеше — а годините, прекарани като бунтовничка в Алжир със сигурност я бяха научили как да го прави, — можеше много дълго да не я открият, може би никога. При положение, че изобщо все още е тук.

Съдейки по парите, беше тук.

Глицки и Уесин — вече станали Ейб и Мат — стояха на тротоара пред банката. Дъждът бе отминал заедно с вятъра и макар сега улиците да бяха мокри и небето да бе облачно, вече се виждаха сини късчета небе.

— Хората ми ще се върнат в участъка следобед, Ейб. Мога да те откарам до там, ако искаш. Или пък може да хапнеш нещо тук, в центъра. Знам, че не е като Сан Франциско, но има няколко прилични места, където можеш да хапнеш.

— Ще ги намеря. Дали случайно нямате някъде еврейски деликатеси?

— Не, обаче ако искаш деликатеси, „Дзиа“ предлага доста добра италианска кухня. На следващата пресечка е и ми е на път. Ако искаш, ще ти покажа.

Беше тъжен, но верен факт от живота на Глицки, че след прекарания инфаркт и несекващата му война с холестерола, той вече рядко ядеше сандвичи, особено с прясно нарязана мортадела и със салам и всички нитрати, сирене, оцет и олио на току-що извадена от фурната бяла франзела. В момента хапваше точно това, изпитваше огромна наслада и прокарваше залъците с вода „Сан Пелегрино“ и си мислеше колко му допада това непретенциозно и все още незавзето от юпитата градче, въпреки че се питаше къде са цветнокожите.

След като времето се оправи поток от млади хора — най-вероятно студенти — започна да тече край него, както си седеше пред заведението на тротоара. Видя толкова много азиатци, колкото имаше и в Сан Франциско на глава от населението, също и латиноамериканци, а освен това явно имаше и процъфтяваща общност на хомосексуалистите — всъщност всички етнически и други малцинства бяха добре представени, обаче нямаше нито един чернокож. Защо е така, зачуди се той. Това много го учуди, то изобщо не приличаше на света, в който живееше той.

Когато привършваше сандвича и питието си, навън отново започна да се заоблачава и Глицки влезе в малкото заведение, за да изхвърли бутилката и салфетката. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Уесин едва след двайсет минути, затова за момент спря да разгледа вносните италиански стоки по лавиците. Дали да не купи капоната с патладжани за Трея или печени червени чушки и да я изненада? Не бе имало много романтични моменти в живота им след раждането на Закари, а сега тя вече се бе върнала на работа след отпуска си по майчинство. Наистина трябва да й вземе нещо. Никога не му бе хрумвало да я изненада. Наистина трябва да промени това. Всъщност си каза, че трябва по-често да й прави подаръци, да й дава да разбере колко много я цени.

Цени ли? Безмълвно се наруга за тази неточна фраза. Не просто я ценеше. За четири години тя се бе превърнала в центъра на живота му. Понякога му се струваше, че Трея отново го бе научила да чувства, след като толкова дълго време бе забравил какво е това.

Дали да не й купи шоколадови бонбони? Кутия „Бачи“, „Малки целувки“? Прекалено романтично ли е? Че какво можеше да бъде прекалено романтично? Що за схващане бе това?

Внимателно остави буркана с печените чушки на рафта, приближи се към касовия апарат, където бяха подредени бонбоните, и тъкмо се канеше да се пресегне към една кутия, когато жената на касата махна с ръка и весело се провикна:

— Au revoir, madame.

Откъм вратата долетя още едно „au revoir“ в отговор и Глицки рязко се обърна, за да успее да види профила на жената, която излезе и зави наляво по улицата. Веднага забрави за бонбоните, съзнанието му се изпразни от всичко останало и той замръзна на мястото си.

Не беше напълно сигурен. Която и да беше тя, в момента беше руса, а косата й беше подстригана много късо. Успя да я види съвсем за кратко и първото му впечатление — след шока на самото разпознаване — беше младостта й. Това не можеше да бъде трийсет и една годишна бивша терористка и убийца. Това беше анонимна студентка, вероятно в последните години на обучението си, която носеше съвсем малко грим и имаше обеца на веждата.

Не се наложи да си проправя с мъка път през малкото магазинче, но ако не искаше да разбутва хората и да предизвика сцена, трябваше да внимава. Когато успя да излезе на тротоара, тя вече бе стигнала до ъгъла и се отдалечаваше от него.

Мислите му бързо препускаха и той тръгна след нея. Пейджърът му висеше на колана, само че беше оставил мобилния си телефон в колата пред полицейското управление — щяха да ходят само до банката, при това за съвсем малко, затова бе сметнал, че няма да му трябва. Носеше пистолета си, но макар на тротоара да не беше блъсканица, имаше доста хора — двайсетина души вървяха или просто се разхождаха в участъка помежду им.

Тъй като не искаше да скъсява прекалено разстоянието между тях, той отхвърли първоначалното си намерение да извърши ареста сам, сред всички тези хора. Не знаеше нищо за нейната подготовка и готовност в случай на проблем. Можеше да се окаже въплъщение на старото клише — въоръжена и особено опасна. Не можеше да рискува и да предизвика вземане на заложник, например. Не знаеше и как щеше да реагира тя, ако той се опита да я арестува сам. Появата на чернокож и въоръжен мъж сред едно любопитно и населено почти само с бели градче, можеше да предизвика непредсказуеми реакции от страна на жителите. Дори да покажеше значката си, положението можеше да стане достатъчно напечено, че да позволи на една млада пищяща жена да избяга сред изумената тълпа.

Трябваше да изработи план. Трябваше да изработи план.

Половин пресечка по-нататък тя спря, за да позяпа във витрината на един магазин, и това му даде възможност да я разгледа по-отблизо. Беше достатъчно близо до нея. Вече шест седмици живееше със снимките й, с това лице от различни гледни точки, с това лице с най-различни изражения. На улицата зад него се разнесе клаксон на кола и тя се обърна да погледне. Всяко съмнение се стопи.

Беше я намерил!

Носеше светлокафяв гащеризон и сандали на босо. Отгоре беше облечена с дълъг и избелял зелен пуловер, който не даваше никаква представа какво се крие отдолу. Изглеждаше досущ като повлекана, като небрежна студентка, която не дава и пет пари за външния си вид. Ако не беше случайно подметнатия френски поздрав, Глицки можеше да стои до нея в магазина за деликатеси — и най-вероятно беше стоял — и изобщо да не я познае.

Тя вдигна ръка към устата си. Отхапа от някакъв сладкиш, вероятно каноли, купен от магазина, и леко се приведе, за да не може трохите да паднат отгоре й. След това отново тръгна. Глицки застана на прага на магазинчето за списания, където тя беше поспряла, и видя как Миси пресича по диагонал в средата на пресечката. Няколко капки дъжд паднаха на тротоара и тя погледна към небето, хвърли сладкиша в кошчето за смет на ъгъла и ускори крачка.

Щеше да я изпусне, ако не побърза.

Само че когато пресече след нея и стигна до ъгъла, тя все още беше на улицата. Спря да се приюти под една изнесена напред сграда и като че ли се огледа в прозореца на банката, след това изтупа от дрехите си трохи или капки дъжд. Отново погледна към небето и тръгна в обратна посока на центъра на града.

Пресякоха Пета улица, Глицки я позна, след това навлязоха в жилищен квартал с малки самостоятелни къщи с малки дворчета. Тук, само на няколко пресечки от центъра, нямаше никакви пешеходци, което го накара да увеличи разстоянието помежду им. Имаше известна опасност да я изгуби, но едва ли щеше да стане така.

Във всеки случай, остана с впечатлението, че това е нейният квартал. Беше излязла да хапне нещо или да обядва и сега се прибираше.

Разбира се, можеше да я настигне сега. Наоколо нямаше пешеходци и той можеше да я събори на тротоара, ако се наложи, и да я арестува. Само че беше почти цяла пресечка зад нея и нямаше почти никаква възможност да я изненада. А ако тя го забележеше да се приближава към нея и се окажеше въоръжена, нещата много бързо можеха да загрубеят. Щеше да е по-добре, при това сякаш тази възможност сама му се поднесе, да остане незабелязан зад нея и да я остави да се прибере у дома. Така щеше да разполага с адреса й, а след това веднага щеше да се обади по телефона и да извика подкрепление.

И щяха да я арестуват като по книга.

Тя пресече друга голяма улица — Осма, — след това зави надясно и после наляво и пое по алеята на паркинга пред двуетажна постройка с апартаменти с гипсова мазилка. Глицки започна да подтичва и стигна до алеята навреме, за да я види как изчезва в предпоследния апартамент на долния етаж.

Погледна часовника си. Уесин трябва да бе приключил с речта и сигурно го чакаше до колата си, чудейки се къде се е изгубил Глицки, но в момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше му номерът на полицейския участък, честно казано, нямаше нужда дори от него. Знаеше, че става дума за предпоследния апартамент на първия етаж. Само че искаше да е съвсем сигурен. Щеше да е много неприятно, ако е сбъркал и ако група полицаи с извадени оръжия нахлуят в жилището на един учител по пиано например.

Стоеше под лекия, но непрестанен дъжд до външния вход на открития асфалтиран паркинг. Мястото беше доста малко, бяха очертани местата на всеки от осемте апартамента, и в момента на него имаше три доста стари коли, нито една от които не беше модел от настоящото хилядолетие.

В апартамент номер три, където беше влязла тя, прозорецът светна. Глицки направи няколко крачки към паркинга и се приюти от дъжда под едно дърво.

Все още имаше възможност да я арестува веднага, сам. Тя имаше дългогодишен опит като нелегална терористка в Алжир и кой знае колко номера беше научила — как да не допуска да я заловят или как да попречи на властите, когато залавянето би било равнозначно на смърт. Честно казано, макар да се изкушаваше, не беше достатъчно подготвен, за да я арестува. Дори и тя да нямаше на разположение оръжие, той не носеше със себе си белезници и нямаше начин да я обуздае, освен като насочи към нея пистолет, което можеше да се окаже и доста ограничен вариант, ако не беше готов да я застреля при нужда.

Трябваше да намери телефон. Струваше му се малко вероятно, че тя ще излезе, след като току-що се е прибрала у дома, особено в дъжда. Запита се дали някоя от колите на паркинга не е нейна. Може пък апартаментът да беше на нейна приятелка и тя да бе дошла на гости, а не защото живее тук.

Трябваше да действа. Щеше да я изпусне, ако чакаше да обмисли всички варианти.

Но тя беше ей тук! Глицки стоеше под дървото, разкъсван от нерешителност и вперил поглед като омагьосан към светлината в прозореца й. Не се ли раздвижи някаква сянка из стаята? Приближи се няколко крачки, за да види по-добре. Дъждът продължаваше да се сипе на бавни вертикални капки. Сега пред него валеше малко по-силно и той внезапно започна да го чува през листата на дървото, под което се беше подслонил.

Трябваше да се махне оттам.

Познатото изщракване на автоматично оръжие прозвуча съвсем близо до ухото му. Гласът на жената зад него беше тих и уверен, без следа от паника или дори необичайна загриженост.

— Насочила съм пистолет в тила ти. Не се обръщай. Не прави резки движения. Дръж ръцете си отпред, за да ги виждам. Единствената причина да си жив е, че искам да разбера с кого си.

— Полиция на Сан Франциско.

— Върви към блока, втория апартамент отляво.

— Ще ме застреляш ли?

— Ако не вървиш, да.

Глицки тръгна напред в дъжда. Сега чу зад себе си стъпки и се възхити, че тя бе успяла да се промъкне зад него толкова бързо, без изобщо да я усети.

— Спри! — нареди му тя, когато стигнаха до вратата. — Завърти топката и ритни вратата, за да се отвори цялата.

— Той изпълни точно нарежданията й и застана на прага.

— Сега иди в средата на стаята и вдигни ръце върху главата си.

Той се подчини и я чу как влиза след него и затваря вратата.

— Обърни се. — Заповедите продължиха да се сипят, конкретни и организирани: — Свали си дясната ръка — обаче бавно, много бавно — и разкопчай напълно якето си. Благодаря ти. Свали го, спокойно и бавно, и го пусни на пода зад гърба си. Дръпни се от него. Веднага!

Здраво стискаше пистолета в едната си ръка. Глицки забеляза колко свойствено изглежда с него и в същото време колко неузнаваемо се е променила. Косата й беше не толкова къса, колкото неравно накълцана. Не носеше червило и грим, със сребърната обеца на изрусените вежди тя беше станала почти напълно анонимна. На вид приличаше на отнесена, по-възрастна и жалка бездомница, на изпаднал уличен актьор, от когото хората естествено искат да отвърнат поглед.

Само че тя не сваляше очи от него.

— Изпъни лявата си ръка напред, както правя аз. А сега извади с дясната си ръка, само с палец и показалец, оръжието от кобура и го остави на пода. Изправи се. — Вдигна собствения си пистолет до гърдите му и Глицки си помисли, че ще го екзекутира. Само че вместо това тя опъна ръка и му нареди: — Назад. Мърдай.

Задната част на коленете на Глицки се удари в дивана и той тежко и тромаво седна. Тя се приближи до пистолета му, вдигна го и го прибра в джоба на гащеризона си.

— Вдигни и двата си крачола до коленете. Добре, можеш пак да ги свалиш. Сега сложи ръце на тила. Преплети пръсти. — Без да сваля очи или оръжието си от него, тя отиде в откритата кухня на три метра по-нататък и постави един метален стол на килима в средата на стаята. — Кой си ти?

— Ейб Глицки.

— От полицията в Сан Франциско?

— Да.

— Трябва да те научат как да следиш хора. Никак не те бива.

— Ще го имам предвид следващия път.

Само че тя не продължи този разговор, който според него можеше да го представи в по-човешка светлина, което от своя страна можеше да я накара да се замисли дали да го убие. Глицки обаче знаеше, че тя ще трябва да го направи, за да защити самоличността си и семейството си.

— Значи тогава става дума за Пол — простичко каза тя.

— И за Дорис. — Глицки трябваше да я накара да не спира да говори, дори и да се налага да й пуска въдички. — Помниш ли Дорис?

Раздвижи рамене, все едно ги сви.

— Така й беше писано. В света има милиони като Дорис, които изпълняват предназначението си и след това си отиват. Иска ми се да не се бе наложило. — Добави, сякаш тъкмо й бе хрумнало: — Смятах, че съм приключила с убийствата. Само че тя няма да липсва на никого. Тя нямаше никакво значение.

— Ами Пол?

— Няма да говорим за Пол. Всъщност нямаме какво повече да си кажем. — Погледът й се премести към пистолета в ръката й.

— Напротив има — погледна той в дулото. Ако то помръднеше, щеше да се опита да се хвърли върху нея и вероятно щеше да умре. Само че може би още не бяха стигнали до този момент. — Не разбирам какво се е случило. Двамата сте живеели заедно. Щели сте да се жените.

Тя поклати глава, сякаш за да прогони мисълта, и остро каза:

— Обичах го. — След това по-спокойно: — Обичах го.

— Но си го убила?

— Убих го. Аз правя това. Предавам хората и след това ги убивам. Или пък го прави някой друг.

Глицки рискува да пусне ръцете си и бавно да ги спусне в скута си.

— Защо?

— Защото нямам избор. Той не ми даде избор. Толкова му се молих.

— За какво?

— Да не им позволява… как се казва? Не е точната дума. Да не го разследват.

— За какво?

— За номинацията.

Всеки нерв на Глицки пулсираше напрегнато. Знаеше, че ако иска да получи шанс да живее, трябваше да разпознае удобния момент за части от секундата и да се възползва от него.

— Имаш предвид поста му в кабинета?

— Да, в правителството.

— И е трябвало да го проучат?

— Да, от ФБР. Само че ти не разбираш — той нямаше нужда от този пост. Имаше положение, власт, пари и любов. Не се нуждаеше от това. Толкова го умолявах да не им позволява да го правят.

— Защото ако си запознат, щяха да стигнат до теб.

Тя кимна.

— Нямаше как. Аз бях негова годеница и бъдеща съпруга. Щяха да проучат и мен.

— Можеше да го напуснеш. Така нямаше ли да бъде по-добре?

— Разбира се, ако беше възможно. Да не мислиш, че нямаше да го направя? Само че каква полза? Бях твърде близка с Пол. Щяха да ме проверят въпреки всичко.

— Но ФБР вече знаят коя си. Ти си в програмата за защита на свидетели.

— И какво от това? Хората, които щяха да проверяват мен и Пол са от друг отдел. Не можели нищо да направят. Помолих ги. — Тя се прокашля отвратено. — Не искаха. Казаха, че ще задържат информацията.

— Опита ли се да им обясниш, че въпросът е на живот и смърт?

— Ха! Разбира се. ЦРУ в Алжир знаеше това, обаче ФБР не ми вярваха или не им пукаше. Все едно. Това е правителството, не разбираш ли? Там — как се казва? — лявата ръка не знае какво прави дясната и дори не я мие, ако може. Освен това ФБР не е отговорно пред ЦРУ.

— Значи са щели да разберат коя си и да го разгласят?

— Точно така правят. Не нарочно, сигурна съм. И съвсем дискретно. Просто трябва да знаят при най-висока секретност. Като всеки младши конгресмен и журналист от жълтата преса във Вашингтон. И техните съпруги. И техните курви.

И всеки, който би продал тази информация за нещо, от което се нуждае.

— И ти смяташ, че в Алжир са щели да научат, че си все още жива?

— Не разбираш ли? Нямаше начин да не стане така. Това беше твърде ценна тайна, за да я пазят. Кой може да разполага с един милион долара и да не похарчи нито цент?

Внезапно изражението й се промени. Глицки се напрегна на дивана, съсредоточи се върху пистолета, готов да скочи. Само че тя не помръдна оръжието. Наклони глава на една страна, застина неподвижно и го изгледа изпитателно.

— Ти откъде знаеш за това?

— Защото знам коя си, Миси. Или Моник.

Та впери поглед в него, главата й клюмна на гърдите за миг, но не достатъчно дълго, за да му даде възможност да действа. Когато отново вдигна глава, изражението й бе категорично.

— Тогава това е смъртната ти присъда — заяви тя и започна да вдига оръжието.

Глицки вдигна ръце пред лицето си, но не направи никакво друго движение.

— Твърде късно — каза той. — Вече казах на местната полиция. Всичко е наяве.

— Лъжеш! Ако работеше с полицията тук, щяха да дойдат с теб.

— Тогава се обади в банката си. Питай ги дали съм бил там тези сутрин с шефа на полицията.

Тя остави пистолета върху коляното си.

— Ходил си в банката?

— Видях сейфа ти, Миси. Триста хиляди долара и пръстена от Пол. Разказах историята ти на прокурора в Сан Франциско и получих разрешение да го отворя. Клетвената ми декларация е запечатана, но е въпрос само на време. До утре всички ще знаят. Ако ме убиеш, може да узнаят дори още тази вечер.

Чуваха как навън дъждът внезапно започва да вали отмъстително силно.

Моник, Мишел, Моника, Миси закри челото си с ръка и нервно подръпна обецата над лявото си око.

— Те ще убият семейството ми. Не разбираш ли това?

— Съжалявам — каза той и беше искрен. — Но нищо не мога да направя.

Седяха на четири метра един от друг. Единствената светлина от предния прозорец потрепна от свеж полъх на вятъра, силата на потопа. Пистолетът лежеше на коляното й, но тя вече не го насочваше към него.

— Как каза, че се казваш?

— Ебрахам.

— Родителите ми. Не мога да позволя… — задави се тя.

— Може би можеш да се свържеш с ЦРУ…

— И какво? Какво могат да направят в Алжир? Да помолят мюсюлманските си братя за милост към някой, който ги е предал? Не разбираш ли? Няма да има милост, докато съм жива.

Глицки се бе преместил по-напред на дивана и сега седеше леко приведен напред, спокоен, поставил лакти на коленете си и сключил ръце пред тях.

— Миси, сега ще се изправя — каза той.

Тя веднага стисна пистолета с две ръце и го насочи към средата на гърдите му.

Очите му приковаха нейните.

— Уби твърде много хора, за да запазиш тайната си. Всичко свърши. Тайната ти е разкрита.

— Не е вярно. Лъжеш.

Гласът му беше спокоен и разумен:

— Не лъжа и ти го знаеш.

Дълга пауза. След това още една.

— Каза, че ти е омръзнало да убиваш, но че е трябвало да го направиш. Нищо няма да постигнеш, ако ме убиеш сега. Затова ти давам още минутка да си помислиш и след това си тръгвам. Застреляй ме или избягай, избягай или остани, но всичко свърши. И ти го знаеш.

Той й даде обещаното време да помисли. След това се изправи.

— Не се приближавай!

— Сега ще те заобиколя.

— Не! Не мърдай! Ще те убия, кълна се в бога, ще те убия!

— Няма да го направиш — каза той. — Нищо няма да постигнеш така.

Той се движеше към мястото, където седеше тя, като я заобикаляше отдалеч. Тя също се изправи и направи крачка назад. Вървейки плавно и спокойно, без да спира, Глицки се наведе да вземе якето си, след това го облече и продължи покрай нея, усещайки как пистолетът го следи на всяка крачка, докато не се обърна с гръб към нея и не му остана нищо друго, освен да завърти топката на вратата и да се моли да е бил прав.

Без да поглежда през рамо, той обхвана с длан металната топка, завъртя я, след това излезе навън в пороя и затвори вратата зад гърба си.

Половин час по-късно осем полицейски коли на Дейвис паркираха в съседните улици и на паркинга пред жилищната сграда. Отново валеше силен и постоянен дъжд. През последните двайсет минути в полицията бяха получени три обаждания от близките съседни къщи, които съобщаваха, че са чули нещо, което им се е сторило като пистолетен изстрел.

Само че никой не беше склонен да рискува излишно. Полицаите бяха претърсили сградата, врата по врата и бяха извели оттам шестимата студенти, за да са извън опасност. Мат Уесин осведоми Миси по високоговорителя, че е заобиколена от полицията и че разполага с шейсет секунди, за да хвърли оръжието и да се предаде.

Когато минутата изтече и не получиха никакъв отговор, Ейб Глицки вдигна ръка към Уесин и хората му и съвсем сам прекоси няколкото метра открит паркинг пред входната врата. Спря за момент, пое си дъх и се мобилизира, преди да отвори вратата.

Рухнала на дясната си страна терористката, убийцата, любовницата, мъченицата беше на дивана, където допреди малко бе седял той. Глицки пристъпи в стаята. Брадичката му увисна на гърдите. Професионалистка, както винаги, и винаги изключение от правилото, Миси Д’Амиен се бе простреляла в главата.

След момент Глицки щеше да се обърне и да нареди на Уесин и на хората му да започнат. Опита се да си представи друг начин, по който можеше да свърши всичко, нещо, което би могъл да направи по различен начин.

Само че всичко бе предопределено и бе започнало много преди той да бъде въвлечен. Имаше късмет, че се бе отървал жив, след като толкова много хора не бяха успели.

Трябваше да се задоволи с това.

(обратно)

34

В една слънчева събота в средата на април Харди возеше съпругата си, свалил гюрука на кабриолета си, на път за семейство Глицки. Преди седмица бе попаднал на компактдиск с най-известните хитове на Пери Комо и оттогава прогонваше всичките си близки — най-вече децата си, — като спонтанно запяваше „Татко обича мамбо“ и „Отново и отново“, а също и други песни, които за него бяха класика от младостта му, когато родителите му всяка неделна вечер гледаха шоуто на сантименталния певец. Сега, когато отшумяха последните тонове от изпълнението му заедно с края на записа, Франи се пресегна и извади диска.

— Май наистина харесваш този тип?

— Че как да не го харесва човек?

— Знам, че в него има нещо, само че не мога да го определя с точност. Може би той просто е много преди моето време.

— Пери ли? Той е вечен. Освен това в днешно време не можеш често да чуеш полка. Ако можеше, светът щеше да бъде по-щастливо място. Ще се опитам да намеря запис на „Октоберфест“, за да имаме подръка у дома.

— Децата сигурно ще те убият. Като се замисля, и аз щете убия.

— Не. Ще свикнете. Скоро всичките им приятели ще идват у дома на полка парти. А ти ще си домакинята и ще си облечена в една от тези сладки полички. Според мен това ще е следващата голяма мода. — Харди отново запя част от песента.

— Дизмъс.

Той замълча. След малко, както си караше, се обърна към жена си.

— Добре, след като не си падаш по полката, искаш ли да научиш едни интересни факти?

— Те са смисълът на живота ми.

— Добре, какво ще кажеш затова? Знаеш ли какво се крие зад съкращението ЗПП? „Зонов план за подобрения“. Знаеше ли това?

Тя му метна кос поглед:

— Пак ли четеш онази смахната книга?

— Да. Всъщност новата ми цел в живота е да я запомня наизуст.

— Защо?

— За да знам повече неща.

— Ти вече знаеш твърде много неща.

— Не е вярно. Ето например това за ЗПП не го знаех. — Той я погледна в очакване на реакцията й.

— Ау!

— Стига, Франи. Ти знаеше ли го? Не мислиш, че е хубаво да го знае човек?

— Напротив, смятам. Дори казах „ау“. Не ме ли чу?

— Прозвуча ми като саркастично „ау“.

— Ни най-малко.

— Добре тогава. — Той кара мълчаливо известно време.

— Зонов план за подобрения — каза Франи внезапно след малко. — Можеш ли да си представиш?

Харди я погледна усмихнат и с разбиране.

— Добре, ще оставим темата. Но само защото има още един интересен и необичаен факт, който не знаеш, а сигурно искаш да узнаеш.

— Повече, отколкото искам да знам какво означава съкращението ЗПП? Съмнявам се.

— Тази вечеря днес у Ейб? Той ме попита какво шампанско да купи.

— Ейб ще пие шампанско?

— Останах с впечатлението, че възнамерява да го направи.

— Ау! Не е сарказъм — добави тя. — Кога за последен път си го виждал да пие някакъв алкохол?

— Някъде дълбоко в тъмното минало. Със сигурност не и през последните години.

— И какъв е поводът?

— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.

Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:

— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?

Той спря и я погледна въпросително.

— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?

— Точно това исках да те попитам.

— Дали всичко е наред с мен?

— Да.

— Имаш предвид с нас?

— С нас. С теб. С всичко.

За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.

— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.

— Не и ако си нещастен тук.

— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?

— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.

Той не каза нищо.

— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.

— Какво да ми е недостатъчно?

— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.

— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.

— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.

Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:

— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.

— Дори това да го прави нещастен?

— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Искам онова, което вече имаме. Само че явно не ти го показвам достатъчно ясно, нали? И те моля за извинение заради това. Наистина. Може би трябва да ме напуснеш, защото ти причинявам твърде много тревоги.

— Никога няма да те напусна. Дори не ми е хрумвало подобно нещо.

— Ами да знаеш, че и на мен не ми е хрумвало да те напусна. Никога. Ние сме заедно и точка. Въпросът не е отворен за дискусии. Имаме семейството и съвместния си живот и никой не се забавлява като нас в деветдесет и девет процента от времето. Не бих заменил това за нищо.

В тясното пространство надвисна мълчание и накрая Франи въздъхна:

— Съжалявам, но от време на време имам нужда да ми го напомняш.

— Това е приемливо. Съжалявам, че се бях отдръпнал.

— Съжалявам, че ти съжаляваш — стисна ръката му тя. — Ние двамата сме едни много учтиви туристи, нали?

— Явно. — Той я погледна в очите и се усмихна леко: — Двама нещастни туристи, които са на път да си поделят хляба с вожда Хора, който не се смеят.

— Струва ми се, че ще бъде забавно. Да вървим ли?

Двамата едновременно отвориха вратите на колата и излязоха навън в топлата вечер. В ранния здрач в квартала миришеше на портокалови цветчета, на кафе и на океана.

Хора, които не се смеят беше в кухнята с изстудена бутилка „Дом Периньон“, която държеше неловко в ръка. Вече се бе опитал да се пребори първо с фолиото, а след това с жичката, а сега гледаше тапата, все едно бе най-голямата житейска загадка.

— Не я насочвай към лицето си! — каза Харди. — Тези неща изхвърчат и ти отстрелват окото.

— Той не е свикнал на тези неща — обади се Трея някак без нужда.

— Как се маха това? — попита Глицки.

Харди се пресегна към бутилката.

— Защо не оставиш професионалистът да се справи? Партньорката ми ще се оправи с прозореца.

— С прозореца ли?

Франи се поклони изискано, отиде до мивката и отвори прозореца. Харди се обърна с лице натам.

— Така, първо внимателно завърташ бутилката, не тапата и… — Тапата пукна с приятен звук и излетя през отворения прозорец. — Voila.

След това разсипаха в чашите и четиримата възрастни застанаха в малката кухня.

— Може ли да попитам какъв е поводът? Франи смята, че пак си бременна.

Глицки изстена на шега.

— Смятайте това за „не“ — простичко каза Трея. — Но искам да вдигна тост, може ли? Пия за бившия инспектор от отдел „Убийства“ Дан Кунео. Дано новата му служба му донесе щастие и успехи.

Харди погледна към Глицки:

— Каква нова служба?

— Току-що е станал шеф на сигурността на „Бейшор Ауто Тау“. Марсел ми се обади тази сутрин, защото решил, че ще се заинтересувам. Кунео напусна отдела с голямо повишение на заплатата и страхотни привилегии.

— И как стана това? — попита Харди.

— Едва ли ще се учудиш, че популярността му в отдела рязко спадна след случая с Хановър, Диз. Усетил, че хората надничат зад рамото му, когато си избира нов случай. Дори му предложили да си избере нов партньор, чиято основна задача щяла да бъде да го обуздава. Струва ми се, че е схванал намека.

— Да, обаче аз дочух, че се е гласял за поста отдавна, по времето на „Тау/Холд“, а не за „Бейшор“.

— Така е, само че това е същата работа. След като е квалифициран да я върши за един, защо да не може за друг?

— Притеснява ме само думата „квалифициран“. След като се знае, че не го ценят в отдел „Убийства“…

Лицето на Глицки беше непроницаема маска:

— Чух, че Харлан Фиск е казал добра дума за него пред „Бейшор“.

— Но Харлан…

— Племенникът на Кейти Уест, Харлан, спомняш ли си го?

— Да, обаче защо той ще…? — попита Харди.

— Не можеш да виниш Кунео, че е искал да напусне отдел „Убийства“ — намеси се Трея. — Явно вече е бил нежелан там. Сега с новата си работа той напуска полицията и всички са щастливи.

— Значи всичко свърши — каза Харди.

Глицки кимна:

— Всъщност то свърши, когато ти го съсипа в съда, Диз. Но сега не просто свърши. Той изчезва завинаги.

— Тогава наистина си заслужава да вдигнем тост — каза Франи.

Само че Харди имаше последен въпрос:

— Питам се как е станало. Мога да си представя, че Кейти е дала информацията на Харлан, обаче тя откъде изобщо е чула за поста?

В очите ни Глицки проблесна искра. Той сви рамене и каза прекалено небрежно:

— Някой трябва да й е казал. — И без повече приказки вдигна чашата си: — Е, скъпи стари приятели, пия за живота! L’chaim!

(обратно) (обратно)

Благодарности

Тази книга се роди в огън.

Знаех, че ще започне с пожар в една къща в Сан Франциско. Освен това не знаех почти нищо за естеството на работата на пожарникарите и на инспекторите по палежите. Затова помолих приятеля си Джош Мароун, пожарникар в Санта Роса, дали не би могъл да ме запознае с някои от колегите си и той беше така добър да го направи — благодаря ти, Джош, задето даде тласък на всичко. Пак в Санта Роса благодаря на Пол Лоуентал и на Марк Педориа, старши инспектори в пожарната служба, и особено на Чарлс Ханли, началник на отдел в пожарната служба на Санта Роса. Час на свой ред ме запозна с Томас Сирагуса, заместник-началник на пожарната служба на Сан Франциско, и с Брендан О’Лиъри, инспектор от службата по палежите на пожарната в Сан Франциско. Благодаря на всички тези господа за своите забавни и информативни срещи с тях.

Други технически съвети получих от патолога стоматолог Джеймс Уд, доктор по стоматология; от Къртис Рипли, за важните напътствия, свързани с керамиката, която мнозина от нас пренебрегват; по банковите въпроси от Кели Бингър и от Джон Димишел от Общинска банка Йоло в Удланд, Калифорния; от Питър Дж. Дидрих за общите правни и други наистина интересни проблеми. Освен това през последната година Питър С. Дитрих, доктор по медицина, ме посвети в някои тънкости и въпреки това намери време и сили да коригира някои медицински неточности в първата редакция на ръкописа. Благодаря на всички вас. Ако някои от техническите подробности в тази книга са грешни, вината е изцяло на автора.

В цялата серия на книги, посветени на Сан Франциско, от които тази не прави изключение, моят сътрудник Ал Джанини беше невероятен извор и вдъхновение по всички въпроси, свързани с наказателното право и със съдебната система. Неговата преценка и опит в тези области са ненадминати и аз съм истински късметлия, че той е сред най-близките ми приятели.

В Дътън Кароли Барън продължава да бъде мерило за прекрасен редактор и издател. Нейната прекрасна личност, интелект, чувствителност и вкус превръщат работата с нея в истинско удоволствие и аз силно се надявам да продължа да пиша книги, които тя смята за достойни за времето и за всеотдайността си. На по-ежедневно ниво — Мич Хофман е талантлив редактор, който понася редовни дози от авторовите притеснения без видимо зловредно влияние. Внимателен и дисциплиниран читател, Мич внася в редактирането ясен фокус и страст. В окончателния си вид тази книга значително превъзхожда първоначалния си вариант до голяма степен благодарение на неговите предложения и на неговото прозрение. Бих искал да благодаря и на някои от хората зад кулисите в Дътън: екипа на рекламата на Лайза Джонсън, Катлийн Матюс Шмит и Бетси Деджесу; на интернет дизайнера Робърт Кемп и на Ричард Хасълбъргър за поредната страхотна обложка.

Много приятели и колеги играят повече или по-малко трайна роля в кариерата и в живота ми. Моята невероятна помощничка Анита Бун, полага огромни усилия да направи всеки работен ден ефективен, продуктивен и забавен. Освен това тя чете мисли (а това помага, повярвайте ми), притежава невероятен организаторски гений и е неуморен и прецизен човек. Има значителна прилика между нея и Филис на Дизмъс Харди, а това е наистина голяма похвала. Големият ми приятел, романистът Макс Бърд е високо ценен извор на вдъхновение и на мотивация. Дон Матесън, вечният кум, си е все така изключителен, Франк Сийдл, освен че ми даде познания за вината, е изключително жизнерадостен, а това е заразително и аз високо го ценя. Карън Хлавачек е великолепна коректорка, на която не мога да се отблагодаря достатъчно. В най-общ смисъл бих искал да благодаря на братята си Майкъл и Емът, на Катрин и на Марк Децър, на Рик Монтгомъри, на Глен Недуинв, на Анди Джалакас, на Том Хентеке, на Том Стийнстра („Хората го обичат, рибата се бои от него.“) и на Боб Заро.

Няколко герои в тази книга дължат имената си (но не и физическите или личностните си особености, които са измислени) на хора, чийто принос към различни благотворителни каузи е особено щедър. Сред тези хора (и техните благотворителни организации) са Лайза Рейвъл (фондация на медицински център „Сътър“); Мери Мънро-Родман (Съдебно назначени специални защитници — CASA от окръг Йоло) и Джан Сондърс (Библиотечна фондация на окръг Монтърей).

Децата ми Джъстин и Джак, вдъхновяват и обогатяват всеки миг от живота ми и творчеството ми с прекрасните си личности. Обичам и двама ви неимоверно.

Накрая, но не на последно място, бих искал да благодаря на литературния си агент Барни Карпфингър, за непрекъснатите му усилия в моя полза. Завинаги съм ти задължен, приятелю, и с удоволствие работя с теб ежедневно.

(обратно)

Информация за текста

© 2004 Джон Лескроарт

© 2005 Надежда Розова, превод от английски

John Lescroart

The Motive, 2004

Сканиране: strahotna, 2009

Разпознаване и редакция: ultimat, 2009

Издание:

Джон Лескроарт. Мотивът

Издателство „Весела Люцканова“, 2005

Художник: Валентин Киров

Редактор: Весела Люцканова

ISBN 954–311–036–0

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-12-16 13:10:00

1

Свитък с библейски текст и Божието име, който набожните евреи поставят на страничната рамка на входната си врата. — Бел.прев.

(обратно)

Оглавление

Първа част

  1

  2

  3

  4

  5

  6

  7

  8

  9

  10

  11

  12

  13

  14

Втора част

  15

  16

  17

  18

  19

  20

  21

  22

  23

  24

  25

  26

  27

  28

  29

  30

Трета част

  31

  32

  33

  34

Благодарности

Реклама на сайте