«Мозъци»

„От мозъка и само от мозъка се пораждат всички наши удоволствия и радости, смях и сълзи, скръб и болка…“

Стиснала зъби и обзета от безпокойство, Катрин Колинс изкачи трите стъпала до стъклената врата и я бутна с ръка. Но тя не помръдна. Отдръпна се крачка назад и вдигна очи към металната табела, на която с красиви букви беше изгравирано името на лечебното заведение:

За настроението, в което се намираше Катрин, тези думи прозвучаха другояче: „Надежда всяка оставете!“

Обърна се, зениците й се присвиха от блясъка на утринното мартенско слънце. Изведнъж й се прииска да хукне обратно към топлия си апартамент. Болницата беше последното място на света, в което би искала да се озове. Няколко души изкачиха стъпалата и забързано се насочиха към главния вход на клиниката.

Катрин затвори очи и поклати глава на собствената си глупост — вратата се отваряше навън! После притисна към себе си чантичката от изкуствена материя и решително тръгна напред.

Първото нещо, което я връхлетя, беше миризмата. Никога през своя двадесет и една годишен живот не беше усещала по-гадно нещо от комбинацията между миризмата на спирт и отвратително сладникав дезодорант. Спиртът вероятно използваха за ликвидиране на микробите във въздуха, а дезодорантът — за маскиране на всички онези биологически миризми, които съпътстват човешките страдания. Решителността бързо я напусна. За пръв път стъпи в болница само преди няколко месеца. Никога преди това не се беше замисляла за тленността, а доброто здраве приемаше като Божи дар. Но сега беше различно. Заедно със специфичната миризма в главата й нахлуха всички проблеми със здравето, които имаше напоследък. Прехапала устни, за да скрие вълнението си, тя решително се насочи към асансьорите.