«Зъбите на тигъра»

Том Кланси Зъбите на тигъра

„Нощем хората спят спокойно в леглата си, само защото други са готови да вършат насилие вместо тях.“

Джордж Оруел

„Това е война на незнайни воини; но нека всички да се борим с непоколебима вяра и чувство за дълг…“

Уинстън Чърчил Къде Държавата да я поставим? В Небето горе? Или на Земята? Кое по-мъдро е? Човечеството да затрием след раждането му? Или преди? Делата тез най-свише се решават — там, дето умниците държавници стоят… Но има друго нещо, знаем го от опит: Държавата свещена унищожава я война. Свещена война, наричат я така. Народът кой го води, не е важно. Всевишният, дали? Най-кряскащият политик, нали? Кажете бързо как човеците да уморим? Или по-евтино е да гласуват може би? Нещата тези ставали са и преди, а който в гроба е, отдавна се изпепели… Народът свят ли? Глупости са туй! Той роб е, знаем го ний вси! Ръдиард Киплинг, „Песента на Макдонъф“

ДРУГИЯТ БРЯГ НА РЕКАТА

Дейвид Грийнголд беше роден в най-американската от всички общини — Бруклин, но на неговия бар мицва1 в живота му настъпи важна промяна. След като тържествено си каза „От днес аз съм мъж“, той отиде на семейното празненство и се срещна с някои членове на фамилията, дошли от Израел. Чичо му Мойсей беше там много преуспяващ търговец на диаманти. Бащата на Дейвид също имаше седем бижутерийни магазина за продажба на дребно, главният от които беше на Четиринадесета улица в Манхатън.

Докато баща му и чичо му разговаряха за бизнес на чаша калифорнийско вино, Дейвид се озова в компанията на своя първи братовчед Дениъл. Той беше с десет години по-голям, току-що беше започнал работа в Мосад — израелското главно външно разузнаване — типичен новобранец, който забавляваше братовчед си с разни истории. Дениъл беше отбил задължителната си военна служба при израелските парашутисти, имаше единайсет скока и дори беше участвал за малко в Шестдневната война през 1967 година. За него това беше щастлива война, без сериозни загуби за ротата му и с достатъчно убити врагове, за да му изглежда като спортно приключение — нещо като сафари за опасен дивеч, но не чак толкова опасен, чийто край напълно отговаряше на предвоенните очаквания.

Тези истории рязко се различаваха от комюникетата за хода на войната във Виетнам, които даваха всяка вечер в новините по телевизията. Ентусиазиран от току-що придобитата си нова религиозна идентичност, Дейвид веднага реши да емигрира за еврейската си родина, след като завърши гимназия. Това приключение никак не допадаше на баща му, който по време на Втората световна война беше служил във 2-ра американска бронетанкова дивизия, но то беше за предпочитане пред възможността синът му да отиде в някоя азиатска джунгла, за да се сражава във война, която нито той, нито някой от познатите му одобряваше. Така че когато завърши гимназия, младият Дейвид взе самолета за Тел Авив, без дори и да помисли да се връща. Той опресни познанията си по иврит, отби задължителната си военна служба и като братовчед си бе вербуван в Мосад.

Справи се добре с тази работа — толкова добре, че днес бе шеф на бюрото в Рим — пост, който никак не беше маловажен. Междувременно братовчед му Дениъл беше напуснал и се беше върнал в семейния бизнес, който беше много по-добре платен, отколкото заплатата на държавен служител. Ръководството на бюрото на Мосад в Рим отнемаше много от времето на Дейвид. Имаше трима назначени на постоянна длъжност разузнавачи, които събираха голямо количество информация. Част от нея идваше от агент, когото наричаха Хасан. Беше палестинец по произход, имаше добри връзки с Народния фронт за освобождение на Палестина (НФОП) и нещата, които научаваше там, споделяше с враговете си за пари — достатъчни, за да си позволи удобен апартамент на километър от сградата на италианския парламент. Днес Дейвид трябваше да прибере от него информация от един тайник.

Беше го използвал и преди — мъжката тоалетна на ресторант „Джовани“ близо до подножието на Испанското стълбище. Първо обядва с телешко по френски — тук го правеха великолепно, след което допи бялото вино и стана, за да прибере пакета. Тайникът беше под най-крайния писоар вляво — твърде артистичен избор, но имаше преимуществото, че никога не се проверяваше и не се бършеше. Там имаше залепена стоманена пластина и дори ако беше забелязана от някого, не би събудила подозрение, защото на нея бяха изписани името на производителя и един номер, който не означаваше абсолютно нищо. Приближавайки писоара, реши да се възползва от възможността да свърши това, което мъжете обикновено правят с един писоар. Докато си вършеше работата, чу вратата да се отваря. Влезлият не прояви интерес към него, но за по-сигурно Дейвид изпусна пакета си с цигари и докато се навеждаше да го прибере с дясната ръка, с лявата прибра намагнетизираната кутийка от тайника. Направи го майсторски, като професионален фокусник, привличайки вниманието към едната си ръка, докато свърши работата с другата.

Само че този път номерът не мина. Тъкмо беше прибрал кутийката, когато някой го блъсна в гърба.

— Извинете, приятелю, т.е. сеньоре — поправи се гласът с оксфордски английски. Точно така би постъпил един възпитан човек, за да разведри атмосферата в подобна ситуация.

Грийнголд дори не отговори, само се извърна надясно, за да си измие ръцете и да си върви. Отиде до умивалника и пусна чешмата, когато погледна в огледалото.

През повечето време мозъкът работи по-бързо от ръцете. Този път той видя сините очи на мъжа, който се беше блъснал в него. Бяха доста обикновени, но изражението им не беше. Докато мозъкът му нареди на тялото да реагира, лявата ръка на човека се протегна и го сграбчи за челото. Нещо студено и остро се заби във врата му малко под черепа. Ръката му бе извита рязко назад, за да улесни преминаването на ножа през гръбначния мозък, прерязвайки го напълно.

Смъртта не настъпи веднага. Тялото рухна, когато всички електрохимически команди към мускулите спряха. С това изчезна и всякаква чувствителност. Остана само някакво далечно парещо усещане, а моментният шок не позволи то да премине в сериозна болка. Опита се да диша, но не можеше да разбере, че вече никога нямаше да може да го прави. Мъжът го завъртя като манекен в универсален магазин и го отнесе в тоалетната кабина. Сега единственото, което можеше да прави, е да гледа и да мисли. Видя лицето, но то не му говореше нищо. Човекът отвърна на погледа. Разглеждаше го като някакъв предмет, дори без омраза. Дейвид го следеше напълно безпомощен, докато онзи го поставяше да седне върху тоалетната чиния. Бръкна в сакото, за да открадне портфейла му. Обикновен грабеж ли беше? Ограбване на висш служител на Мосад? Не беше възможно. После мъжът сграбчи Дейвид за косата и повдигна провисналата му глава.

— Салам алейкум — каза убиецът. — Почивай в мир.

Значи беше арабин. В него нямаше нищо арабско. Недоумението сигурно личеше на лицето му.

— Ти наистина ли имаше доверие на Хасан, евреино? — попита мъжът. В гласа му не се усещаше задоволство, а по-скоро презрение. В последните мигове от живота си, преди мозъкът да умре поради липса на кислород, Дейвид Грийнголд разбра, че беше станал жертва на най-стария от триковете в шпионажа, т.нар. фалшиво знаме. Хасан му беше давал информация, за да може да разкрие картите му и сам да извлече информация от него. Какъв глупав начин да умре. Имаше време само за още една мисъл: Адонаи ечад! (Един е бог!)

Убиецът провери дали ръцете му са чисти и огледа дрехите си. Пробожданията с нож като това не предизвикваха голям кръвоизлив. Прибра портфейла в джоба си и опаковката от тайника. После оправи дрехите си и излезе навън. Спря се при масата си, за да остави двадесет и три евро за обяда си, като прибави и няколко дребни монети за бакшиш. Скоро нямаше да се върне тук. Приключил с „Джовани“, той прекоси площада. На влизане беше забелязал магазин на „Бриони“ и почувства, че има нужда от нов костюм.

Щабът на морската пехота на САЩ не беше в Пентагона. Най-голямата учрежденска сграда в света имаше място за командванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, но по някаква причина морската пехота беше останала отвън и трябваше да се задоволи със собствена сграда, която наричаха Допълнението на флота. Намираше се на четвърт миля по-нататък на „Лий Хайуей“ в Арлингтън, Вирджиния. Не беше кой знае каква голяма загуба. Морските пехотинци винаги са били нещо като заварено дете на американските въоръжени сили — технически подчинени на флота, където първоначално се използваха като частната армия на военноморските сили, тъй като сухопътните войски и флотът никога не са били в особено приятелски отношения.

С течение на времето корпусът на морската пехота се беше обособил като самостоятелен род войска, който в продължение на повече от век беше единствената американска сухопътна бойна сила, която чужденците виждаха. Те бяха освободени от необходимостта да решават тежки логистични проблеми и дори да имат собствен медицински персонал, като оставяха на моряците грижата за тези неща. Всеки морски пехотинец беше стрелец, чийто вид действаше отрезвително на онзи, които недолюбваше особено много Съединените американски щати. По тази причина морските пехотинци бяха уважавани, но не и винаги обичани от колегите им в американските въоръжени сили. За хората от по-улегналите родове войски у тях имаше прекалено много показност и желание да се перчат, както и прекалено изострено чувство за връзка с обществеността.

Разбира се, морската пехота действаше като малка самостоятелна армия и дори разполагаше със собствени военновъздушни сили — малки, но с остри зъби, а сега дори имаха и шеф на разузнаването, макар че за някои хора от униформения персонал това противоречеше на правилата. Щабът на разузнаването на морската пехота имаше едно нововъведение — част от усилията на Зелената машина да бъде в крак с останалите родове войски. Викаха му М–2, като „2“ беше идентификационният номер на някой, който имаше отношение към информацията. Шефът беше генерал-майор Тери Бротън — нисък, набит пехотинец от кариерата, който беше назначен на този пост, за да приближи малко повече шпионската работа към реалността: корпусът на морската пехота беше решен никога да не забравя, че в края на веригата от писарушки стои човек с пушка, който има нужда от надеждна информация, за да оцелее. Една от тайните на корпуса на морската пехота беше, че никой не може да се сравнява по природна интелигентност с нейния личен състав — дори и компютърните магьосници на военновъздушните сили, които и без това считаха, че всеки, който може да управлява самолет, няма как да не е по-умен от останалите. След единадесет месеца Бротън беше определен да поеме командването на втора дивизия на морската пехота, чиято база беше Кемп Лиджун, Северна Каролина. Тази добра новина беше пристигнала само преди седмица и той все още беше в изключително добро настроение от нея.

Тя беше добра и за капитан Брайън Карузо, за когото една аудиенция с някой генерал, макар и да не беше чак толкова страшна, все пак даваше основание за известна предпазливост. Беше облякъл маслиненозелената си униформа — клас А, която завършваше с колан „Сам Браун“, и беше сложил всички ленти за отличията, които беше получил. Те не бяха чак толкова много, макар че някои от тях бяха доста хубави, както и златните криле на емблемата му на парашутист заедно с колекцията от награди за добра стрелба, която беше достатъчно голяма, за да впечатли дори такъв опитен стрелец като генерал Бротън.

М–2 имаше за завеждащ канцеларията млад подполковник плюс една негърка, сержант от артилерията, за лична секретарка. Всичко това се стори странно на младия капитан, но после той си припомни, че в корпуса на морската пехота не държаха много на логиката, или както те обичаха да казват — една двеста и тридесет годишна традиция, несмущавана от никакъв прогрес.

— Генералът ще ви приеме сега, капитане — каза секретарката, вдигайки глава от телефона на бюрото си.

— Благодаря, артилерия — рече Карузо, стана и се отправи към вратата, която сержантът отвори за него.

Бротън беше точно това, което Карузо беше очаквал. Имаше мустаци и беше висок под метър и осемдесет, но с такива мощни гърди, че от тях би рикоширал дори куршум. Косата му беше като четина. За косата на повечето морски пехотинци най-лошият ден беше, когато тя пораснеше малко повече от сантиметър и се налагаше да се ходи на бръснар. Генералът вдигна очи от книжата пред него и огледа от горе до долу посетителя си със студените си светлокафяви очи.

Карузо не отдаде чест. Като морските офицери, и морските пехотинци не отдават чест, освен когато са с оръжие или с фуражка на главата. Огледът продължи около три секунди, които сякаш се проточиха колкото цяла седмица.

— Добро утро, сър.

— Седнете, капитане. — Генералът посочи коженото кресло.

Карузо седна, обаче остана в положение мирно.

— Защо сте дошъл? — попита Бротън.

— Не знам, сър, не ми казаха.

— Харесва ли ти в отряд „Рекън“?

— Да сър, много — отвърна Карузо. — Имам най-добрите войници в целия корпус и това, което правя, ми е интересно.

— Тук разправят, че си свършил добра работа в Афганистан. — Бротън взе една папка с червени и бели ленти по ръбовете. Това означаваше, че материалите в нея са свръхсекретни. Специалните операции често спадаха към тази категория, а определено можеше да се каже, че работата на Карузо в Афганистан не бе нещо подходящо за новините в късните предавания на Ен Би Си.

— Беше доста вълнуващо, сър.

— Тук се говори, че си свършил добра работа, като си успял да запазиш живи всичките си хора.

— Генерале, това се дължи най-вече на онзи тюлен от корпуса, който беше с нас. Ефрейтор Уорд беше тежко ранен, но няма спор, че старшина Рандол му спаси живота. Предложих го за награда. Надявам се, че ще я получи.

— Разбира се — увери го Бротън. — Ти също.

— Сър, аз просто си вършех работата — възрази Карузо. — Моите хора направиха всичко…

— Това е добре свършена работа за един млад офицер — прекъсна го М–2. — Прочетох доклада ти за това как сте действали, а също и доклада на артилериста Съливън. Той казва, че си се справил добре за млад офицер, който за първи път влиза в бой. — Сержантът от артилерията Джо Съливън беше участвал и в други бойни операции в Ливан и в Кувейт, както и другаде, за което не беше съобщавано по телевизията. — Някога Съливън работеше при мен — каза Бротън на госта си. — Предстои да бъде повишен.

Карузо рязко вдигна глава.

— Да, сър, той напълно го заслужава.

— Запознах се с оценката ти за него. — М–2 посочи друга папка, без отличителните знаци за строго секретно. — Твърде щедър си на похвали към хората си, капитане. Защо?

Това накара Карузо да примигне.

— Сър, те се справиха много добре. При никакви обстоятелства не бих могъл да очаквам повече от тях. Готов съм да се изправя с моите хора срещу когото и да било. Дори всички по-нови момчета един ден могат да станат добри сержанти, а двама от тях блестящи картечари. Работят много и имат достатъчно ум в главите си, за да започнат да вършат точно това, което трябва, преди да съм им наредил. Със сигурност може да се каже, че поне от един от тях ще излезе способен офицер. Сър, това са моите войници и аз имам голям късмет, че работя с тях.

— Но и ти си ги обучил добре — добави Бротън.

— Това ми е работата, сър.

— Беше, капитане.

— Извинете, сър, не ви разбрах? Трябва да изкарам още четиринадесет месеца в батальона и още не е решено какво ще правя по-нататък. — Въпреки че той щеше да бъде щастлив да остане във Втори отряд завинаги. Карузо се надяваше скоро да бъде произведен в майор и може би да стане батальонен С–3, т.е. оперативният офицер, отговарящ за разузнавателния батальон на дивизията.

— Как се погаждахте с онзи мъж от ЦРУ, който беше в планините с вас?

— Джеймс Хардести е служил в армейските специални части. Той е на около четирийсет, но е доста пъргав за възрастта си и говори два от местните езици. Не намокря гащите, когато стане напечено. Беше ми добра подкрепа.

М–2 отново взе папката пред себе си.

— Той казва тук, че си му спасил задника в онази засада.

— Сър, по принцип на никого не е лесно, когато попадне в засада. Хардести беше напред на разузнаване заедно с ефрейтор Уорд, докато аз установявах сателитна връзка по радиото. Онези мръсници бяха избрали твърде добро местенце за засада, но малко избързаха. Мерачът им откри огън с миномета твърде рано по Хардести и не го улучи с първия изстрел. През това време ние ги заобиколихме в гръб нагоре по хълма. Не бяха си подсигурили достатъчно добре тила. Нашият мерач Съливън беше разположил добре отделението си и когато излязоха на позиция, аз поведох хората си нагоре точно по средата. Минаха десет-петнадесет минути и Съливън откри обекта и го уцели право в главата от десет метра. Искаше да го хване жив, но както се развиха нещата, това не беше възможно. — Карузо сви рамене. Началниците могат да те повишат в чин, но не могат да оценят трудността на момента, а и онзи човек нямаше намерение да става американски пленник, така че беше много трудно да бъде заловен жив. Равносметката беше един тежко ранен морски пехотинец и шестнадесет мъртви афганистанци плюс двама пленени живи, с които да си говорят онези от разузнаването. Постигнатото надмина всички очаквания. Афганистанците бяха много храбри, но не бяха луди или по-точно решаваха да станат мъченици само когато те пожелаят.

— Каква е поуката? — попита Бротън.

— Няма значение колко старателно си подготвен, сър, и дали си в много добра форма. На практика нещата са много по-сложни, отколкото по време на учение. Както казах, афганистанците са доста храбри, но не са добре обучени. Не знаеш кой ще ти се опъне и кой ще преклони глава. В Куантико ни учеха да се доверяваме на инстинктите си, но не можеш да си винаги сигурен дали чуваш верния вътрешен глас. — Карузо сви рамене, но реши да каже точно какво мисли. — За мен и момчетата ми нещата се развиха добре, но не мога да кажа със сигурност защо стана така.

— Не му мисли толкова, капитане. Когато стане наистина горещо, нямаш много време да премисляш нещата. Мисли се преди това. Зависи колко добре си обучил хората си и дали си казал на всеки какво трябва да прави. Готов си за всякакви ситуации, но не знаеш точно в каква ще попаднеш. Както и да е, справил си се доста добре. Впечатлил си онзи мъж Хардести, а той е наш сериозен клиент. Така стоят нещата — завърши Бротън.

— Извинете сър, не ви разбрах?

— От ЦРУ искат да разговарят с теб — каза М–2. — Търсят способни хора и са се спрели на теб.

— За каква работа, сър?

— Не ми казаха. Търсят хора за оперативна работа. Мисля, че не става въпрос за шпионаж, по-скоро за някакви полувоенни операции. Предполагам, че е във връзка с новите сили за борба с тероризма. Не мога да кажа, че съм много доволен от това, че ще загубя един способен млад морски пехотинец. Обаче по тези въпрос нямам думата. Имаш право да отхвърлиш предложението, но не можеш да отидеш при тях и да им го кажеш предварително.

— Разбирам. — Всъщност не му стана съвсем ясно.

— Може би някой им е напомнил за един бивш морски пехотинец, който им е свършил добра работа… — не се доизказа Бротън.

— Имате предвид чичо Джак? Извинете, сър, но винаги съм се старал да държа това в тайна още от школата за първоначална подготовка. Аз съм само един офицер от морската пехота, сър, и не искам да бъда нищо друго.

— Добре — рече Бротън, но не добави нищо повече. Виждаше пред себе си един многообещаващ млад офицер, който беше изял с кориците „Наръчника за офицерите от корпуса на морската пехота“ и не беше забравил нищо важно от него. Може да се каже, че приема нещата прекалено на сериозно, но някога и той самият беше същият. — Е, трябва да си там след два часа. При някой си Пийт Алекзандър, още един от специалните армейски части. Помагал е в операцията на ЦРУ в Афганистан през 80-те години. Чувал съм, че е свестен мъж, но не обича да отглежда собствени таланти. Семпер фи2, капитане — каза на сбогуване той.

— Довиждане, сър — обеща Карузо. Изправи се и застана мирно.

М–2 погледна усмихнат госта си.

— Свободен си, синко.

— Довиждане, сър. — Карузо излезе от кабинета, кимна на секретарката, не каза и дума на подполковника, който дори не си даде труда да вдигне глава, и заслиза по стълбите, като тънеше в догадки какво ли го очаква.

На стотици мили оттам друг мъж на име Карузо си мислеше същото. С разследването на междущатски отвличания на хора, започнало скоро след приемането на закона „Линдбърг“ през 30-те години, ФБР си беше създало репутация на един от първите американски органи, защитаващи законността. Успехите, които Бюрото постигна при разкриването на такива случаи, до голяма степен сложиха край на отвличанията за пари, поне от страна на по-умните престъпници. ФБР разкри всички такива случаи до един и професионалните престъпници най-после проумяха, че тази форма на престъпление е игра за лаици. Тя остана такава в продължение на години, докато в нея решиха да се намесят похитителите, преследващи други цели освен пари.

Да се заловят тези хора беше много по-трудно.

Пенелопа Дейвидсън беше изчезнала същата сутрин на път за детската градина. Родителите й се бяха обадили в местната полиция час след изчезването, а скоро след това от бюрото на шерифа се обадиха във ФБР. Разпоредбите позволяваха ФБР да се намеси веднага, когато се разбереше, че има вероятност жертвата да е преминала границата на даден щат. Затова хората от офиса на ФБР в Бирмингам веднага се нахвърлиха на случая като котка на мишка. В номенклатурата на Бюрото обозначаваха случаите на отвличане със „7“. Почти всички хора в офиса се качиха в колите си и се отправиха на югозапад към малкия град, известен с пазара си на селскостопански продукти. Обаче всеки агент се измъчваше от мисълта дали не бяха ги пратили за зелен хайвер. При случаите на отвличане времето беше от много важно значение. Повечето жертви бяха сексуално насилвани и убивани в срок от четири до шест часа. Само чудо можеше да върне детето живо за толкова кратко време, а чудесата не стават често.

Повечето от тях имаха жени и деца и работеха така, като че ли имаха някакъв шанс. От офиса на АСАК — отговорния помощник специален агент — първо разговаряха с местния шериф, който се казваше Пол Търнър. От ФБР го считаха за аматьор в разследванията, на когото тази работа не беше много ясна, а и Търнър беше на същото мнение. Мисълта за изнасилено и убито малко момиченце в неговия район караше стомаха му да се свива на топка и той с готовност прие помощта на федералните. На всички полицаи бяха раздадени снимки на детето. Разглеждаха се карти на района. Местните ченгета и специалните агенти на ФБР се насочиха към територията между дома на Дейвидсън и държавното училище, до което тя беше ходила пеш всяка сутрин в продължение на два месеца. Всички, които живееха по пътя й, бяха разпитани. В Бирмингам беше направена компютърна справка за възможни сексуални насилници, живеещи в радиус от сто мили, а агенти и войници от армейските части на щата Алабама бяха изпратени да ги разпитат. Всички къщи бяха претърсени, обикновено с разрешение на собственика, но често и без такова, тъй като местните съдии гледаха много сериозно на отвличанията.

За специален агент Доминик Карузо това не беше първият важен случай, но беше първият му номер „7“ и макар да не беше женен и да нямаше деца, мисълта за изчезналото момиченце смразяваше кръвта му. От официалната снимка, дадена от детската градина, го гледаха сини очи, тъмноруса, почти кестенява коса и хубава усмивка. Това отвличане не беше за пари. Семейството беше обикновено, работническо. Бащата работеше по поддръжката на електропроводите за местната електрическа компания, а майката беше санитарка на непълен работен ден в областната болница. И двамата бяха активни членове на Методистката църква и при първоначалното проучване никой от тях не беше заподозрян в склонност към издевателство над дете, макар че и това щеше да бъде проверено още по-внимателно. Един старши агент от оперативното бюро в Бирмингам беше се специализирал в изработването на портрети на евентуалните извършители на престъпления и първоначалните му заключения бяха твърде стряскащи: този неизвестен извършител можеше да се окаже сериен похитител и убиец, някой привличан сексуално от деца, който знае, че най-безопасният начин да извърши този вид престъпление е да убие жертвата след това.

Карузо знаеше, че той беше някъде там. Доминик Карузо беше млад агент, няма и година, откакто беше изкарал школата в Куантико, но това беше вече втората му оперативна задача. Неженените агенти от ФБР имаха толкова право да избират задачите си, колкото врабчето по време на ураган. Първото му участие в акция беше в Нюарк, Ню Джърси, но Алабама му допадаше повече. Тук времето често беше твърде лошо, но не беше фрашкано с хора, както в онзи мръсен град. Сега задачата му беше да патрулира района западно от Джорджтаун, да наблюдава и да чака отнякъде да изскочи по-съществена информация. Още нямаш достатъчно опит в разпитването на хората. За добиване на това умение бяха нужни години, макар Карузо да се считаше за достатъчно умен, а и в колежа беше завършил психология.

Оглеждай се за кола с малко момиченце в нея, каза си той, което не е на предната седалка. Така би могла да гледа по-добре навън и да махне за помощ… Ами! Престъпникът сигурно я е завързал, сложил й е белезници и й е запушил устата. Някое малко момиченце, безпомощно и ужасено. Тази мисъл го накара да стисне силно волана. Радиото изпука.

— От базата в Бирмингам до всички седморки. Докладваха ни, че заподозреният „7“ може би кара сервизен микробус, вероятно форд, бял на цвят, малко мръсен, с алабамски регистрационни номера. Ако забележите подобна кола, обадете се и ще накараме местната полиция да го провери.

Което означаваше: не пали своята сигнална светлина и не го спирай, освен ако не е крайно наложително, помисли си Карузо. Беше време да обмисли ситуацията.

Ако аз бях на негово място, къде бих…? Карузо намали скоростта. Каза си… някое място, до което лесно може да се стигне по шосе. Не главно шосе, а добър второстепенен път, който отива към нещо по-уединено, в което може лесно да се влезе и да се излезе. Място, където съседите няма да видят или да чуят какво се кани да извърши…

Той взе микрофона.

— Карузо до базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори дежурният агент. Радиовръзката на ФБР беше засекретена и не можеше да се подслушва от никой, който не разполагаше с добър разшифровчик.

— Относно този бял микробус. Колко солидна е информацията?

— Една възрастна жена твърди, че когато излязла да си вземе вестника, видяла малко момиченце с такова описание да разговаря с човек, застанал до бял микробус. Вероятният субект е бял, на неопределена възраст. Няма друго описание. Не е много, Дом, но това е всичко, с което разполагаме — каза специален агент Сенди Елис.

— Колко са регистрираните педофили в района? — зададе следващият въпрос Карузо.

— Според компютъра са общо деветнадесет. Изпратили сме хора да разговарят с всичките. Това е, мой човек.

— Разбрано, Сенди. Край.

Продължи да кара и да се оглежда. Запита се дали всичко това прилича на преживяното от брат му Брайън, когато е преследвал сам врага в Афганистан… Започна да търси отклоняващи се от главното шосе черни пътища, особено такива, по които личаха пресни следи от автомобилни гуми.

Отново погледна снимката с размерите на портфейл. От нея го гледаше миловидното личице на малко момиченце, току-що започнало да учи азбуката. Дете, за което досега светът винаги е бил нещо сигурно — свят, управляван от мама и татко. Дете, което ходеше на неделно училище, правеше гъсеници от картонените опаковки за яйца и се учеше да пее „Знам, че Исус ме обича, защото Библията ми казва, че е така…“. Доминик въртеше глава ту наляво, ту надясно. Ето там, на стотина метра към гората водеше черен път. Той намали скоростта и видя, че пътят се извива сред дърветата, но те бяха редки и успя да види…

… някаква къщурка… а до нея… задницата на микробус? Обаче този беше бежов, а не бял…

Онази старица, която е видяла момичето и микробуса… от какво ли разстояние го е гледала… зависи също дали е бил осветен от слънцето, или е бил в сянка… Има толкова много фактори, които могат да повлияят, толкова несигурни и променящи се неща. Колкото и добра да беше висшата школа на ФБР, тя далеч не можеше да те подготви за всичко. Това там също ти го казваха, учеха те да се доверяваш на собствените си инстинкти и опит.

Обаче Карузо нямаше и година опит.

И все пак…

Той спря колата.

— Карузо вика базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори Сенди.

Той й съобщи местоположението си.

— Ще вляза в отклонението, за да хвърля един поглед.

— Разбрано, Дом. Искаш ли помощ?

— Не, Сенди. Вероятно от това няма да излезе нищо. Просто ще почукам на вратата и ще поговоря с обитателя.

— Добре, ще чакам да се обадиш.

Карузо нямаше портативен радиопредавател. Такива имаха местните полицаи, но не и тези от Бюрото. Сега той нямаше друг начин за връзка освен клетъчния си телефон. Личното му оръжие беше един „Смит и Уесън“ 1076, който висеше в кобура от дясната му страна. Излезе от колата, затвори вратата и не я заключи, за да не вдига шум. Хората винаги се обръщат да погледнат, когато някой затръшва вратата на кола.

Беше облечен в тъмнозелен костюм и докато вървеше към къщата, си помисли, че това бе едно щастливо съвпадение. Първо щеше да погледне в микробуса. Вървеше, без да бърза, като не сваляше очи от невзрачната къща със слабата надежда, че може да зърне човек, но като се замисли, остана доволен, че никой не се появи.

Прецени, че фордът е на около шест години. Беше леко поочукан. Шофьорът го беше паркирал близо до къщата и плъзгащата се врата беше максимално близо до нея, както би постъпил дърводелец или водопроводчик. Или пък човек, който носи малко съпротивляващо се тяло. Държеше дясната си ръка свободна и сакото разкопчано. Всеки полицай по света се упражняваше в бързо изваждане на револвера, често дори пред огледалото, макар че само глупак можеше да стреля веднага с измъкването на оръжието, без да се прицели, тъй като така нямаше да улучи нищо.

Карузо не бързаше. Прозорецът на колата откъм вратата на шофьора беше спуснат. Вътре беше почти празно — небоядисана метална врата, резервна гума и крик… и голямо руло тиксо…

Имаше много от него. Свободният край на рулото беше подвит назад така, че да може да се отвие още, без да се налага да се чопли с нокти. Много хора го правеха. И накрая на пода имаше подпъхната, не закрепена за него с тиксо стара рогозка, а точно зад дясната страна на седалката до шофьора… от металната й рамка висеше парче тиксо. Какво можеше да означава това?

Защо точно там, запита се Карузо и изведнъж кожата му настръхна. За първи път изпитваше подобно чувство. До този момент не беше извършвал сам арест, не беше участвал в разкриването на голямо престъпление, поне не до неговото окончателно приключване. За кратко бе имал работа със залавянето на бегълци в Нюарк и беше участвал в задържането на трима души, но винаги под ръководството на друг по-опитен агент. Имаше известен опит, но той не бе много голям…

Карузо погледна към къщата. Мислеше напрегнато. С какви улики всъщност разполагаше? Не бяха много. Беше надникнал в един съвсем обикновен микробус, без каквито и да било преки доказателства в него, с руло тиксо и малка рогозка върху стоманения под.

Въпреки това…

Младият агент извади клетъчния телефон от джоба си и бързо набра номера на офиса.

— ФБР. С какво мога да ви помогна? — попита женски глас.

— Карузо за Елис. Това раздвижи нещата.

— Какво откри, Дом?

— Бял микробус „Форд Еконолайн“, регистрационен номер ехо ромео шест пет нула едно, паркиран на въпросното място, Сенди.

— Да, Доминик?

— Ще почукам на вратата на този човек.

— Искаш ли подкрепления?

Карузо се замисли за миг.

— Да.

— На десет минути оттам има полицейски пост. Изчакай ги — посъветва го Елис.

— Разбрах, ще ги изчакам.

Обаче животът на малкото момиченце беше в опасност…

Той се отправи към къщата, като се стараеше да се държи извън обсега на прозорците. Точно в този момент времето спря.

Сърцето му щеше да изхвръкне, когато чу писъка. Беше ужасен, пронизителен звук, като идващ от някой видял самата смърт. Мозъкът му възприе информацията и не усети как револверът се оказа в ръцете му, насочен нагоре точно пред гърдите. Осъзна, че писъкът е женски и нещо в главата му прещрака. Хвърли се напред, като се стараеше колкото е възможно да вдига по-малко шум, и се озова пред вратата под неравния, грубо скован покрив на къщата. На прозореца на предната врата имаше телена мрежа против насекоми. Самата врата се нуждаеше от боядисване, както и цялата къща. Вероятно беше под наем и беше евтина. Погледна през мрежата и видя нещо като коридор, който водеше вляво към кухнята и вдясно към баня. Вратата на последната беше отворена и от мястото се виждаха порцелановата тоалетна чиния и умивалникът.

Запита се дали има основание да влезе в къщата и моментално реши, че то е достатъчно. Отвори вратата и се вмъкна колкото може по-безшумно вътре. Коридорът беше застлан с евтина, мръсна пътека. Тръгна по него с готов за стрелба револвер и с напрегнати до краен предел сетива. Докато се придвижваше, полезрението му се промени. Сега кухнята не се виждаше, но можеше да разгледа по-добре вътрешността на банята…

Във ваната беше Пени Дейвидсън. Беше гола, с широко отворени сини като китайски порцелан очи и с прерязано от край до край гърло. Цялата й кръв се беше разляла върху плоските й гърди и отстрани на ваната. Гърлото й беше така жестоко прерязано, че зееше като втора уста.

Колкото и да е странно, гледката не предизвика физическа реакция у Карузо. Той машинално сравни лицето на момичето с това от снимката, но за момента мислеше само за това, че човекът, извършил деянието, беше жив, и то само на няколко крачки от престъплението.

Даде си сметка, че шумът, който беше чул, беше дошъл отляво и отпред, от гостната. Телевизор. Субектът сигурно беше там. Можеше ли да има и някой друг? Нямаше време да мисли за това, а и в момента това не го интересуваше.

Бавно, предпазливо, с разтуптяно сърце пристъпи напред и надникна зад ъгъла. Той беше там. Бял мъж, наближаващ четиридесетте, с оредяваща коса, чието внимание беше погълнато изцяло от телевизора. Даваха филм на ужасите. Писъкът сигурно беше дошъл оттам. От време на време отпиваше бира от алуминиева кутия. Лицето му изразяваше задоволство и изобщо не изглеждаше разстроен. Сигурно го е правил и друг път, помисли си Доминик. Точно пред него… Господи, на масичката за кафе се виждаше окървавен касапски нож. Цялата му фланелка беше изпръскана с кръв от гърлото на момиченцето.

— Лошото при тези откачалници е, че никога не оказват съпротива — беше казал един от преподавателите в школата. — О, да, те са твърде самонадеяни, когато държат децата в ръцете си, но за голямо съжаление никога не оказват съпротива на въоръжени ченгета — беше продължил инструкторът.

Днес ти няма да отидеш в затвора, каза си Карузо. Тази мисъл му мина съвсем несъзнателно. Палецът на дясната му ръка дръпна назад ударника, привеждайки оръжието в готовност за стрелба. За част от секундата усети, че ръцете му са леденостудени.

В левия ъгъл при влизане в стаята имаше стара, паянтова осмоъгълна масичка, върху която беше сложена прозрачна стъклена ваза. Беше евтина, купена вероятно от местния супермаркет и сигурно предназначена за цветя, но днес беше празна. Бавно, внимателно Карузо протегна крак и ритна масичката. Стъклената ваза се разби с трясък на дървения под.

Субектът рязко подскочи, обръщайки се да види неочаквания посетител. Защитната му реакция беше по-скоро инстинктивна, отколкото съзнателна. Той грабна касапския нож от масичката за кафе. Карузо дори нямаше време да се усмихне, макар да знаеше, че субектът беше допуснал последната грешка в живота си. В американската полиция е азбучна истина, че човек, въоръжен с нож, на по-малко от три метра, представлява смъртоносна заплаха. Той дори беше започнал да се изправя на крака.

Обаче така и не успя.

Пръстът на Карузо натисна спусъка на револвера, изпращайки първия куршум право в сърцето на престъпника. За по-малко от секунда последваха още два. Бялата му фланелка почервеня. Той сведе поглед към гърдите си, след това вдигна очи към Карузо. На лицето му беше изписана пълна изненада. След това отпусна глава назад, без да каже и дума или да извика от болка.

Следващото действие на Карузо беше да провери спалнята. Беше празна. Кухнята също. Задната врата беше заключена отвътре. За момент почувства облекчение. В къщата нямаше друг човек. Погледна отново похитителя. Очите му все още бяха отворени, обаче изстрелите на Доминик бяха безпогрешни. Първо сложи белезници на трупа, защото така го бяха учили. След това провери сънната артерия заради пулса, но нямаше никакъв смисъл да го прави. Човекът не виждаше нищо друго освен вратата за ада. Карузо извади клетъчния си телефон и набра отново номера на офиса.

— Дом? — попита Елис, когато той се обади.

— Да, Сенди, аз съм. Току-що го застрелях.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Сенди Елис.

— Малкото момиченце е тук с прерязано гърло. Влязох, а онзи се нахвърли срещу мен с нож. Застрелях го. Мъртъв е проклетникът.

— Господи, Доминик! Областният шериф ще пристигне до две минути. Изчакай го.

— Разбрано, ще чакам, Сенди.

Не мина и минута и той чу звука на сирена. Карузо излезе на входа. Прибра револвера в кобура, след което извади картата на агент на ФБР от джоба си и я задържа в лявата си ръка, когато шерифът приближи с револвер в ръка.

— Всичко е под контрол — докладва Карузо колкото може по-спокойно. Вече едва се владееше. Махна с ръка на шериф Търнър да влезе в къщата, но самият той остана навън. След малко полицаят излезе, прибрал в кобура своя „Смит и Уесън“.

Търнър беше типичен южняшки шериф — висок, широкоплещест, с яки ръце, а коланът на револвера му висеше ниско под кръста. Само че беше негър, а това не беше точно като във филмите.

— Какво стана? — попита той.

— Чакай за малко да си поема дъх — каза Карузо, пое дълбоко въздух и се замисли за момент как да разкаже за случилото се. Беше важно да изясни всичко пред Търнър, защото убийството е местно престъпление и влизаше в неговата юрисдикция.

— Добре. — Търнър бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Предложи една на Карузо, който поклати глава.

Младият агент седна на небоядисания дървен праг и се опита да си събере мислите. Какво точно се беше случило? Какво точно беше направил току-що? И как точно трябваше да го обясни? Тайно в себе си изобщо не съжаляваше за стореното. Поне не и за субекта. За Пенелопа Дейвидсън беше също прекалено късно. Може би трябваше да дойде час по-рано, а може би само половин час? Малкото момиченце нямаше да си бъде у дома тази вечер. Майка й вече нямаше да я завива в леглото, а баща й да я прегръща. Чувстваше само съжаление, че беше пристигнал твърде късно.

— Можеш ли да говориш? — попита шериф Търнър.

— Търсех място, подобно на това, и когато минах покрай него и видях паркирания микробус… — започна Карузо.

След това се изправи и влезе с шерифа в къщата, за да му разкаже подробностите.

— Спънах се в масичката. Той ме видя, грабна ножа и се обърна към мен, затова извадих револвера и застрелях копелдака. Мисля, че с три куршума.

— Така, така — каза Търнър и отиде при тялото. От него не беше изтекла много кръв. И трите куршума бяха пронизали сърцето, което почти моментално беше престанало да работи и да изтласква кръв.

Пол Търнър не се смути от това, че си има работа с обучен от държавата агент. Погледна трупа и се обърна към вратата, откъдето беше стрелял Карузо. Измери на око ъгъла и разстоянието.

— Значи си се спънал в масичката — каза той. — Престъпникът те е видял, грабнал е ножа и ти, страхувайки се за живота си, си извадил служебния си пистолет и си стрелял три пъти в него, така ли беше?

— Ами горе-долу така се развиха нещата.

— Добре, добре — отново рече шерифът, който беше добър стрелец и не пропускаше ловен сезон, без да удари някоя сърна.

Бръкна в десния страничен джоб на панталоните си и извади една верижка за ключове. Беше подарък от баща му — портиер на компанията „Пулман“, който работеше на централната гара в Илинойс. Беше старомодна, с прикачен към нея сребърен долар от 1948 година, от онези, старите, с диаметър два инча и половина. Приближи го до гърдите на похитителя и старата монета почти покри и трите входни рани. Погледът му стана твърде недоверчив, но после се прехвърли към банята и очите му започнаха да гледат по-меко, преди да произнесе присъдата си по случая.

— Така и ще запишем. Добра стрелба, момче.

След десетина минути се появи цяла дузина полицейски коли и автомобили на ФБР. Скоро след това пристигна и подвижната лаборатория на департамента за обществена сигурност на щата Алабама, за да разследва мястото на престъплението. Фотографът на екипа по съдебна медицина изщрака три цветни филма. Взеха ножа от ръката на престъпника, както и пръстови отпечатъци и кръвни проби, които сравниха с кръвта на жертвата. Всичко беше само една формалност, но процедурните изисквания бяха много стриктни, особено в случаите на убийство. Най-накрая тялото на момиченцето беше сложено в специалната торба и изнесено. Родителите й трябваше да го разпознаят и за щастие лицето й беше почти недокоснато.

Един от последните, които пристигнаха, беше специален агент Бен Хардинг, шеф на оперативния офис на ФБР в Бирмингам. В случаите, когато агент на Бюрото беше използвал оръжие, се налагаше той да изготви доклад до кабинета на директора Дан Мърей, негов далечен приятел. Първо Хардинг се увери, че Карузо е в добро физическо и психическо състояние. След това отиде при Пол Търнър, за да му засвидетелства уважението си и да се запознае с мнението му за стрелбата. Карузо ги наблюдаваше от разстояние и видя как шерифът жестикулира, докато разказва за случая, а Хардинг да кима с глава. Това, че шериф Търнър изразяваше официалното си одобрение за начина, по който е действал, беше добре. Един капитан от щатските въоръжени сили също изслуша обясненията и също кимна с глава.

Истина обаче беше, че на Доминик Карузо изобщо не му пукаше. Знаеше, че беше постъпил правилно, само че беше закъснял с един час. Накрая Хардинг се приближи към младия агент.

— Как се чувстваш, Доминик?

— Закъснях — каза Карузо. — Прекалено закъснях… Да, знам, че не би било логично да се очаква нещата да се развият по друг начин.

Хардинг го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Не би могъл да се справиш по-добре, момче. — Замълча за момент. — Как се стигна до стрелбата?

Карузо повтори разказа си. Знаеше, че би могъл да разкаже самата истина и пак да не бъде санкциониран, но защо да рискува? Случаят беше ясен и това беше достатъчно за досието му в Бюрото.

Хардинг го слушаше и кимаше замислен. Предстоеше му доста писане и обяснения по веригата на ФБР чак до столицата. Обаче във вестниците нямаше да изглежда зле, че един федерален агент беше застрелял похитителя в същия ден, когато е било извършено престъплението. Вероятно щяха да открият доказателства, че това не е единственото престъпление, извършено от онзи откачалник. Къщата тепърва трябваше да бъде основно претърсена. В нея вече бяха намерили дигитален фотоапарат и никой нямаше да се изненада, ако видеше, че престъпникът беше запазил доказателствата за предишни свои престъпления в компютъра си. Ако беше така, Карузо беше сложил край не само на един случай. Тогава той щеше да получи голяма златна звезда в своето досие в Бюрото.

Колко голяма щеше да бъде тя, не знаеха нито Хардинг, нито Карузо. Търсенето на таланти нямаше да отмине и Доминик Карузо.

Както и още един човек.

(обратно)

Глава първа КОЛЕЖЪТ

Град Западен Одентън в щата Мериланд не беше никакъв град. Това беше само една пощенска станция за хората, които живееха в района, няколко бензиностанции, един супермаркет плюс обичайните заведения за бързо хранене за хора, които имат нужда от някоя мазна закуска, когато пътуват с кола от Колумбия, Мериланд, до работата им в столицата Вашингтон. На половин миля от скромното здание на пощата имаше средно висока учрежденска сграда с ненабиваща се в очи архитектура. Беше девететажна, а на просторната поляна пред нея стоеше ниска декоративна стена от сиви тухли, на която със сребърни букви беше изписано СЪДРУЖНИЦИ ХЕНДЛИ, без да се обяснява какво точно означава това. Имаше обаче някои намеци. Покривът на сградата беше плосък, с асфалт и чакъл върху подсиления бетон и малка надстройка за машинарията на асансьора, плюс още една правоъгълна надстройка, чието предназначение беше абсолютно неясно. В действителност тя беше изградена от фибростъкло, бяла на цвят и свободно пропускаше радиовълни. Самата сграда беше необикновена само в едно отношение. Като се изключат няколко стари сушилни за тютюн, които не надвишаваха и пет метра, това беше единственото здание на повече от два етажа, което се виждаше по пряка линия от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, и от главната квартира на Централното разузнавателно управление в Ленгли, Вирджиния. Предприемачи бяха проявявали желание за строежи в района, но така и не получиха разрешение по редица причини — всичките фалшиви.

Зад сградата имаше малък двор с антени, който никак не приличаше на този до местната телевизионна станция — комплект от половин дузина шестметрови параболични чинии, поставени във висока дванадесет стъпки и покрита отгоре с телена мрежа решетка „Циклон“, насочени към различни търговски комуникационни сателити. Целият комплекс, който не беше чак толкова сложен, заемаше малко повече от петнадесет акра общинска земя на щата Мериланд, а хората, които работеха в него, го наричаха „Колежа“. Наблизо беше лабораторията по приложна физика на университета „Джон Хопкинс“ — държавен консултантски институт с дългогодишни деликатни функции.

Официално „Съдружници Хендли“ търгуваше с акции, бонове и международни валути, но странното беше, че тяхната открита дейност беше твърде незначителна. Не беше известно да имат каквито и да било клиенти и макар да се говореше, че развиват скрита дейност в местни благотворителни дружества (имаше слухове, че главният облагодетелстван от корпоративната им щедрост е медицинският институт на университета „Джон Хопкинс“), до местните медии не достигаше никаква информация. Всъщност те изобщо нямаха отдел за връзки с обществеността. Нямаше и слухове, че вършат нещо нередно, макар да беше известно, че главният им изпълнителен директор беше с доста бурно минало. По тази причина той проявяваше необикновена срамежливост пред средствата за информация, които при няколкото редки случая беше успял твърде ловко да избегне, докато накрая те просто престанаха да му задават въпроси. Работещите в „Хендли“ бяха разпръснати на различни места в района. Повечето бяха в окръг Колумбия, водеха живот на хора от по-издигната средна класа, а по принцип не се отличаваха почти с нищо.

Джералд Пол Хендли направи блестяща кариера на стоковата борса, по време на която натрупа значително лично богатство, а с наближаването на четиридесетте се насочи към избираеми длъжности в обществения сектор и скоро стана американски сенатор от Южна Каролина. Много бързо си създаде репутация на законодателен стожер, който избягва специалните интереси и техните пари в избирателната си кампания, като твърде ревностно следва независима политическа линия — по-скоро либерална, когато се отнасяше до въпросите на човешките права, но решително консервативна, когато ставаше дума за отбраната и външната политика. Никога не се поколебаваше да изрази собственото си мнение, което му беше спечелило разположението на пресата, и след време дори започна да се говори, че има аспирации към президентския пост.

Обаче към края на втория шестгодишен мандат го сполетя голяма лична трагедия. Загуби жена си и трите си деца в катастрофа на междущатската магистрала 185. Непосредствено преди Колумбия, Южна Каролина, тяхното голямо комби попадна под колелата на ремаркето на един трактор от Кенуорт. Както можеше да се очаква, това беше съкрушителен удар за него, а скоро след това, в началото на кампанията за трети сенаторски мандат, го сполетя и друго нещастие. От материал в „Ню Йорк Таймс“ стана известно, че има доказателства личното му състояние — той се въздържаше да дава сведения за него, като заявяваше, че не взема пари за избирателните си кампании и не е нужно да разкрива неговата нетна стойност освен в най-общи линии — да е натрупано от използване на служебното положение за лично облагодетелстване. Тези подозрения бяха потвърдени от по-задълбочено разследване на вестниците и телевизията и въпреки протестите на Хендли, че сенатската комисия по ценните книжа и борсовите трансакции така и не беше запознала обществеността с тълкуването си на закона по тези въпроси, някои хора започнаха да твърдят, че се е възползвал от информацията, с която е разполагал, за бъдещи държавни разходи за сделки с недвижими имоти, поради което той и неговите съинвеститори са спечелили над петдесет милиона долара. Още по-лошо беше, че когато в един публичен дебат бе предизвикан по въпроса от републиканския кандидат, който обичаше да се саморекламира като „г-н Неопетненият“, в отговора си той допусна две грешки. Първо, изпусна нервите си пред включените камери и, второ, заяви на гражданите на Южна Каролина, че ако имат съмнения в неговата честност, могат да гласуват за глупака, който е заедно с него на сцената. За човек, не допуснал нито една погрешна политическа стъпка в живота си, този неочакван изблик му струваше загубата на пет процента от щатските избиратели. След това неговата лишена от финес избирателна кампания се срина още повече и макар все още да се ползваше със симпатиите на някои хора, които си спомняха за загубата на близките му, борбата за сенаторския пост в този щат завърши със съкрушителна загуба за демократите, подчертана още повече от неговата невъздържана декларация, в която се призна за победен. После той напусна завинаги обществения живот и дори не се върна в плантацията си, съществуваща още от преди Гражданската война северозападно от Чарлстън, като предпочете да се премести в Мериланд, загърбвайки напълно предишния си живот. Още една лишена от всякакъв такт публична декларация в Конгреса изгори всички все още останали отворени мостове за него.

Сега негов постоянен дом стана една ферма, създадена още през осемнадесети век, където отглеждаше апалуски коне3. Ездата и посредственият голф останаха единствените му хобита и той започна да води спокойния живот на джентълмен фермер. Освен това работеше в Колежа по седем-осем часа на ден, като пътуваше до там и обратно в просторен кадилак. Возеше го шофьор.

Вече на петдесет и две години, висок, строен, с посребрени коси, той беше добре известен, без изобщо да се знае нещо за него, като се изключи може би споменът за политическото му минало.

— В планините се справи добре — каза Джим Хардести и посочи на младия морски пехотинец един стол.

— Благодаря, сър. Вие също, сър.

— Капитане, всеки път, когато се завърнеш през главната врата, след като всичко е приключило, значи си се справил добре. Научих това от моя инструктор още преди около шестнадесет години — добави той.

Капитан Карузо пресметна наум и реши, че Хардести е малко по-стар, отколкото изглежда. Капитан от специалните части на американските сухопътни сили, след това в ЦРУ плюс още шестнадесет години означаваха, че ще е по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте. Сигурно полага големи усилия, за да се поддържа в добра форма.

— И така, какво мога да направя за вас? — попита офицерът.

— Тери какво ти каза? — рече шпионинът.

— Каза ми, че ще говоря с някой си Пийт Алекзандър.

— Пийт внезапно го извикаха в града — обясни Хардести.

Офицерът прие безрезервно обяснението.

— Е, генералът каза, че вие от Управлението търсите таланти, тъй като не желаете да си ги създадете сами — призна чистосърдечно Карузо.

— Тери е свестен мъж и страхотен морски пехотинец, но е с малко тесногръди схващания.

— Може би, обаче скоро ще ми стане шеф, когато поеме командването на втора дивизия на морската пехота, и аз гледам на него повече откъм добрата му страна. Освен това още не сте ми казали защо съм тук.

— Харесва ли ти в корпуса на морската пехота? — попита шпионинът.

Младият морски пехотинец кимна.

— Да, сър. Заплащането не е кой знае какво, но на мен ми е достатъчно, а хората, с които работя, са най-добрите.

— Да, тези, с които бяхме в планините, бяха много добри. Откога са при теб?

— От около четиринадесет месеца, сър.

— Обучил си ги много добре.

— За това ми плащат, сър, но материалът, с който започнах, беше качествен.

— Ти също се справи добре с онази малка бойна операция — отбеляза Хардести, като мислено регистрираше сдържаните отговори, които получаваше.

Капитан Карузо не би определил акцията като „малка“. Куршумите, които свистяха наоколо, си бяха съвсем истински, което я правеше достатъчно голяма. Обаче беше разбрал, че обучението беше дало точно резултата, който предвиждаха неговите офицери при заниманията в клас и в ученията на полето. Това беше важно откритие, което го изпълваше със задоволство. То означаваше, че в края на краищата нещата, на които ги учеха в корпуса на морската пехота, имаха някакъв смисъл.

— Да, сър — отговори той и добави: — Благодаря ви за помощта, сър.

— Малко съм стар за подобни неща, но беше хубаво да се уверя, че знам как се правят. А там имаше доста работи за правене — не се доизказа той. Участието в бойни действия беше за млади хора, но вече не беше млад. — Спохождат ли те някакви мисли за случилото се, капитане? — бе следващият въпрос.

— Всъщност не, сър. Вече предадох доклада си.

Хардести го беше чел.

— Кошмари или нещо подобно?

Въпросът изненада Карузо. Кошмари? Защо трябваше да има кошмари?

— Не, сър — отвърна той видимо озадачен.

— Някакви угризения на съвестта? — продължи Хардести.

— Сър, онези хора водеха война срещу моята страна. Ние им отвръщахме. Човек не трябва да се захваща с тези работи, ако не може да се владее. Съжалявам, ако са имали жени и деца, обаче когато се бъзикаш с хората, трябва да си наясно, че те могат да дойдат и да ти потърсят сметка.

— Живеем в жесток свят, нали?

— Сър, не трябва да риташ тигъра по задника, ако не си наясно как ще се отървеш от зъбите му.

„Няма кошмари, нито угризения“, помисли си Хардести. Точно така трябва и да бъде, но по-мекушавата и по-деликатна част от хората в Съединените щати не винаги гледаше на нещата по този начин. Карузо беше войник. Хардести се облегна назад на стола и изгледа внимателно госта си, преди да заговори.

— Капитане, причината да си тук… си я виждал във вестниците, които пишат непрекъснато за всичките проблеми, с които трябва да се справяме във връзка с новото активизиране на международния тероризъм. Между ЦРУ и ФБР винаги е имало голямо съперничество. На оперативно ниво няма проблеми, а и когато се стигне до бойни действия, също няма големи неприятности. Директорът на ФБР Мърей е стабилен войник и когато беше аташе в Лондон, се разбираше добре с нашите хора.

— Обаче проблемите идват от онези бълвочи на средно равнище, нали? — попита Карузо. Беше се уверил, че в Корпуса е същото. Щабните офицери прекарваха голяма част от времето си да се зъбят на други щабни офицери и да се заканват, че техният татко ще напляска таткото на другите. Това явление вероятно водеше началото си още от времето на римляните или на гърците. Още тогава тази работа сигурно е била глупава и вредна.

— Точно така — съгласи се Хардести. — Само Господ може да оправи тези неща, но и той трябва да извади голям късмет, за да се справи. Бюрокрацията е пуснала много дълбоки корени. При военните нещата не са чак толкова зле. Там хората непрекъснато трябва да изпълняват разни задачи и у тях е развито чувството за дълг и за това, че всеки трябва да си свърши работата, особено ако това може да му помогне да направи кариера. По принцип колкото по-далеч си от реалните действия, толкова по-склонен си да обръщаш внимание на по-незначителните неща. Затова ние търсим хора, които знаят как да действат в реални условия.

— И каква е задачата?

— Да откриеш, локализираш и да се справиш с терористичната заплаха — отвърна шпионинът.

— Какво означава да се справиш? — попита Карузо.

— Да я неутрализираш… дрън-дрън, е, добре, когато се налага и е за предпочитане, да убиеш кучия син. Да събираш информация за характера и сериозността на заплахата и да предприемаш нужните действия в зависимост от спецификата й. Работата се състои главно в събирането на информация. Управлението трябва да се съобразява с прекалено много ограничения как да си върши работата, а тази подгрупа няма такива.

— Така ли? — Това много го изненада.

Хардести кимна.

— Да. Няма да работиш за ЦРУ. Можеш да ползваш Управлението като източник на средства, но само толкова.

— Тогава за кого ще работя?

— Засега няма да обсъждаме този въпрос. — Хардести взе една папка, в която сигурно беше личното досие на морския пехотинец. — Нареждаш се сред първите три процента от офицерите в морската пехота по интелигентност. Имаш най-високите оценки по почти всички дисциплини. Особено впечатляващи са езиковите ти познания.

— Баща ми е американски гражданин. Искам да кажа, че е роден тук, обаче баща му е дошъл от Италия. Държеше, всъщност още държи ресторант в Сиатъл. Така че като малък баща ми е говорил повече италиански. Двамата с брат ми също го говорим добре. В гимназията и колежа изучавах испански. Не мога да го говоря като матерен език, но все пак се справям доста добре.

— А инженерната специалност?

— Това също идва от баща ми. То си е в мен. Той работи за компанията „Боинг“ — специалността му е аеродинамика, конструира главно криле и обшивки. За майка ми знаете, там всичко е написано. Тя е преди всичко майка, а сега, когато двамата с Доминик пораснахме, работи за местните католически училища.

— Той е във ФБР, нали?

Брайън кимна.

— Да, завърши право и стана агент на тайната полиция.

— Името му току-що се появи във вестниците — рече Хардести и му подаде една преснимана страница от вестник, излизащ в Бирмингам. Брайън я погледна.

— Браво, Дом — рече капитан Карузо, когато стигна до четвъртото изречение, а това още повече се хареса на домакина му.

Полетът от Бирмингам до летище „Рийгън“ във Вашингтон продължи по-малко от два часа. Доминик Карузо отиде до станцията на метрото и взе влака за „Хувър Билдинг“ на ъгъла на Десета улица и авеню „Пенсилвания“. Значката на агент от ФБР му спести проверката през металдетектора. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие и от дръжката на автоматичния пистолет на ръката му беше излязъл мазол — естествено не в буквалния смисъл, но така агентите във ФБР обичаха да се шегуват.

Кабинетът на помощник-директора Огъстъс Ърнст Върнър беше на последния етаж и гледаше към авеню „Пенсилвания“. Секретарката му даде знак да влезе веднага.

Карузо никога не се беше срещал с Гюс Върнър. Той беше висок, строен и много способен оперативен агент, бивш морски пехотинец с маймунски вид и поведение. Оглавяваше екипа на ФБР за спасяване на отвлечени и още два оперативни отдела и беше на път да се пенсионира, преди да бъда придуман да приеме новата работа от своя близък приятел, директора Дениъл Е. Мърей. Отделът за борба с тероризма беше подразделение на много по-големия отдел „Криминален и контраразузнаване“, но с всеки изминал ден важността му ставаше по-голяма.

— Разполагай се — рече Върнър и му посочи един стол, докато довършваше някакъв разговор по телефона. Това му отне още една минута. След това Гюс остави слушалката и натисна бутона „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.

— Бен Хардинг ми изпрати това по факса — каза той, показвайки доклада за стрелбата предишния ден. — Как стана всичко?

— Там е написано, сър. — Беше прекарал три часа в размисъл, за да напише всичко в стила на бюрократичния език на ФБР. Странно как едно действие, за което бяха нужни по-малко от шестдесет секунди, трябваше да се обяснява по толкова пространен начин.

— И какво не си казал в доклада, Доминик? — Въпросът беше зададен с такъв пронизващ поглед, какъвто младият агент виждаше за пръв път.

— Нищо, сър — отвърна Карузо.

— Доминик, в Бюрото имаме няколко много добри стрелци и аз самият съм един от тях — рече Гюс Върнър на госта си. — Тези попадения право в сърцето от разстояние петнайсет стъпки са прекалено добро постижение за някой, който току-що се е спънал в масичка. Направо е невероятно. Бен Хардинг не е видял в това нищо чудно, но за директора Мърей и за мен това не е така. Дан също е много добър стрелец. Снощи чете този факс и ме помоли за мнението ми. Той не е имал случай, когато се е налагало да види сметката на някой престъпник, но аз съм имал — два пъти, когато бях в екипа за спасяване на отвлечени, но тогава не бях сам, и веднъж в Де Мойнс, щата Айова. Тогава пак беше отвличане. Бях видял какво беше направил онзи на двете жертви — малки момченца — и да ти кажа право, не исках някакъв психиатър да каже пред журито, че той е жертва на тежко детство, че вината не е негова и разни подобни глупости, които човек може да чуе в съда, където единственото нещо, което съдебните заседатели виждат, са снимките. А ако защитата успее да убеди съдията, че са прекалено реалистични, те дори могат да не видят и тях. И знаеш ли какво стана? Аз трябваше да съм законът. Не да го защитавам, да го напиша или да го изтълкувам. В онзи ден преди двадесет и две години аз трябваше да бъда законът, личният възмездяващ меч на Бога. И да ти кажа, почувствах се добре.

— Как разбрахте…?

— Как разбрах, че това е човекът, когото търсехме ли? Той събираше сувенири. Глави. В караваната, в която живееше, имаше осем. Така че за мен нямаше никакво съмнение. Наблизо имаше нож и аз му казах да го вземе. Той го взе и му пуснах четири куршума в гърдите от разстояние десет стъпки, за което нито за момент не съм съжалявал. — Върнър замълча. — Не са много хората, които знаят тази история. Сред тях не е дори и жена ми. Така че не ми разправяй как си се спънал в масичката, извадил си револвера и си му пратил три куршума право в сърцето, докато си стоял на един крак.

— Да, сър — отвърна неопределено Карузо. — Г-н Върнър…

— Казвам се Гюс — поправи го помощник-директорът.

— Сър — настоя Карузо. По-висшестоящите, които използват малките си имена, го изнервяха. — Сър, ако аз ви кажа това, ще трябва да призная нещо, близко до убийството, в официален служебен документ. Той наистина взе ножа, канеше се да се изправи срещу мен, беше на десет-дванадесет стъпки разстояние, а в Куантико са ни учили да гледаме на това като на непосредствена смъртна заплаха. Така че аз стрелях и според наредбите на ФБР постъпих правилно, защото съм бил изправен пред смъртна опасност.

Върнър кимна.

— Завършил си право, нали?

— Да, сър. Мога да практикувам в щата Вирджиния и окръг Колумбия. Още не съм взел изпита си за щата Алабама.

— Добре де, престани за момент да говориш като адвокат — рече Върнър. — Стрелбата е оправдана. Все още пазя револвера, с който ликвидирах онова копеле. „Смит и Уесън“ модел 66. Дори понякога ходя с него на работа. Доминик, постъпил си така, както всеки агент би искал да постъпи поне веднъж в кариерата си. Трябвало е сам да раздадеш правосъдие. Не изпитвай угризения за това.

— Не изпитвам, сър — увери го Карузо. — Не можах да спася онова момиченце, Пенелопа, но поне онзи копелдак вече няма да може да прави подобни неща. — Той изгледа Върнър право в очите. — Чувството ви е познато, нали?

— Да — рече той и се вгледа по-внимателно в Карузо. — Сигурен ли си, че не съжаляваш?

— В самолета успях да дремна един час, сър. — Той го каза, без да се усмихне, но това провокира Върнър да го стори и кимна.

— Добре, ще получиш официална похвала от канцеларията на директора. Няма да се явяваш пред Отдела за професионална отговорност.

Това беше „вътрешният“ отдел на ФБР и макар да внушаваше респект сред редовите агенти, те не го обичаха. Казваха: „Ако някой измъчва малки животни и се напикава в леглото, той или е сериен убиец, или работи в Отдела за професионална отговорност.“

Върнър взе папката на Карузо.

— Тук се казва, че си доста добър и освен това знаеш езици… Би ли дошъл във Вашингтон? Търся хора, които могат да мислят с главите си, за работа при мен.

На специален агент Карузо бяха казани и някои други неща.

Гери Хендли не си падаше много по официалностите. За работа беше сложил сако и вратовръзка, но петнайсет секунди след пристигането си захвърли сакото на закачалката. Имаше добра секретарка, и тя като него от Южна Каролина, която се казваше Хелън Конъли. След като прегледа с нея ангажиментите си за деня, взе новия брой на любимия си „Уолстрийт Джърнъл“ и хвърли поглед на първата страница.

Вече беше изчел новите издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, за да се осведоми за последните политически събития, и както винаги сумтеше, че те не са отразени както трябва. Дигиталният часовник на бюрото му подсказваше, че остават двадесет минути до първата му среща, и той включи компютъра си, за да прегледа сутрешното издание и на „Ранно пиле“ — службата, която правеше специален преглед на печата за висши правителствени служители. Прегледа го набързо, за да се увери, че не е пропуснал нещо при прочита на сутрешните дебели вестници. Не беше много, с изключение на едно интересно съобщение във в. „Вирджиния Пайлът“ за годишната конференция „Флечър“ — семинар, организиран всяка година от корпуса на морската пехота и флота във военноморската база в Норфолк. Там говорят за тероризма сравнително компетентно, помисли си Хендли. При хората с униформа това се случваше често, за разлика от онези на избираемите длъжности.

„Видяхме сметката на Съветския съюз и очаквахме, че всичко в света ще е наред“, помисли си той. „Обаче това, което не видяхме, че се задава, бяха онези откачалници, въоръжени с калашници и с познания по кухненска химия, или просто готови да разменят живота си срещу този на своите врагове.“

Другото, което не бяха направили, беше да подготвят разузнаването да се справи с тях. Дори един от президентите, запознат добре с престъпния свят, и най-способният директор на ЦРУ в американската история не бяха успели да сторят всичко необходимо. Увеличаването с някакви си петстотин души на Управлението, което разполагаше с двадесет хиляди, не беше кой знае какво, но това удвои персонала на оперативната дирекция. То намали наполовина предишната неефикасност на ЦРУ, обаче така и не я направи напълно ефикасна. В замяна Конгресът затегна още повече контрола и ограниченията, като по такъв начин намали още повече свободата на действие на хората, които трябваше да укрепят гръбнака на тази държавна институция. Така и не се научиха. Той сам беше разговарял надълго и нашироко със свои колеги от най-ограничения мъжки клуб в света, но някои го изслушваха, а други не и почти всички останали се колебаеха. Обръщаха прекалено голямо внимание на онези страници във вестниците, на които се публикуваха редакционните статии, и то често пъти на вестници, които не излизаха в техните щати, тъй като това — така наивно си представяха те — показвало какво мисли американският народ. Може би точно по този елементарен начин всеки новоизбран държавник бива подмамен да влезе в играта, както Клеопатра е прикоткала Гай Юлий Цезар. Той знаеше, че онези от предизборните щабове, „професионалните“ политически съветници, бяха хората, които „насочваха“ своите работодатели в правилния път да бъдат преизбрани и това се беше превърнало в нещо като Свещения Граал на обществения живот. Америка нямаше наследствена управляваща класа, обаче разполагаше с изобилие от хора, готови да насочват своите работодатели в правия път на държавната божественост.

Да се работи вътре в системата беше безсмислено.

Така че, ако човек иска да постигне нещо, той трябва да бъде извън нея.

Далеч извън нея.

А ако някой забележеше, е, нали и без това беше в немилост?

Прекара първите четири часа в обсъждане на финансови въпроси с някои от хората си, тъй като така „Хендли и съдружници“ печелеха пари. Като посредник в стоковата борса и експерт по валутните сделки той почти винаги изпреварваше валутните колебания, предусещайки стойностните различия за момента. Наричаше ги „делти“, които зависят от психологически фактори, определящи се от очаквания, които можеха да се окажат верни, но можеха и да не се окажат.

Вършеше целия си бизнес анонимно чрез чужди банки, които обичаха да имат големи суми на разположение и които не бяха прекалено придирчиви към произхода на парите, стига да не са прекалено мръсни, а неговите категорично не бяха такива. Това беше също един начин да си извън системата.

Не че всичките му сделки бяха абсолютно законни. Обаче това, че беше под крилото на Форт Мийд, улесняваше нещата. Всъщност цялата работа беше ужасно незаконна и в никакъв случай не беше етична. Но в интерес на истината трябваше да се каже, че „Хендли и съдружници“ не вредяха кой знае колко на цялостната обстановка в света на финансите. Нещата можеха да бъдат и по-различни, обаче те се ръководеха от принципа, че прасетата ги хранят, а шопарите ги колят и затова похапваха по малко от международното корито. А и не съществуваше реална институция, която да следи за подобен род престъпления, и то от такава величина. Освен това в един сейф в трезора на компанията беше скрит на сигурно място официален договор, подписан от бившия президент на Съединените щати.

Влезе Том Дейвис, който отговаряше за търговията с ценни книжа. Неговото минало беше подобно на това на Хендли и той прекарваше повечето от времето си, прикован към компютъра. Не се безпокоеше за сигурността. В тази сграда всички стени имаха метално покритие, за да спират електронното излъчване, и всички компютри бяха защитени от атмосферни влияния.

— Какво ново? — попита Хендли.

— Ами, имаме двама нови потенциални сътрудници — отвърна Дейвис.

— Кои са те?

Дейвис сложи папките на бюрото му. Шефът ги взе и ги отвори.

— Братя?

— Близнаци. Двуяйчни. Онзи месец майка им сигурно е счупила две яйца вместо едно. И двамата са впечатлили подходящите хора. Схватливи, умни, в добра физическа форма и още редица добри качества плюс езикови познания. Особено испански.

— Този тук говори пущу? — Хендли вдигна изненадан очи от папката.

— Само толкова, колкото да попита къде е банята. Прекарал е в страната осем седмици, през което време се е постарал да понаучи нещо от местното наречие. В доклада се казва, че се е справил доста добре.

— Мислиш ли, че стават за нас? — попита Хендли. Подобни хора не идваха директно при тях и затова той имаше малка група дискретни вербовчици из правителствените служби.

— Е, трябва да понаучим още някои неща за тях — съгласи се Дейвис, — обаче те наистина притежават качествата, които ценим. На пръв поглед и двамата са надеждни, стабилни и достатъчно умни, за да им е ясно защо сме тук. Така че според мен си струва да ги поогледаме внимателно.

— Какво ще правят по-нататък?

— Доминик ще бъде прехвърлен във Вашингтон. Гюс Върнър го иска в отдела за борба с тероризма. Вероятно отначало няма да му бъде поверявана оперативна работа. Твърде млад е да работи в екипа за спасяване на отвлечени, а и още не е доказал аналитичните си способности. Мисля, че Върнър иска първо да види дали наистина го бива. Брайън ще бъде върнат в Кемп Лиджун в ротата си. Чудя се защо от Корпуса не са го взели в разузнаването. Той е очевиден кандидат, а те си падат по добрите стрелци и той се е справил твърде добре в онази страна. Ако сведенията ми са верни, бързо ще го повишат в майор. Така че първо мисля да взема самолета за там и да обядвам с него, да го преценя що за човек е, а след това ще се върна във Вашингтон и ще направя същото с Доминик. Върнър е впечатлен от него.

— Гюс има добра преценка за хората — каза бившият сенатор.

— Така е, Гери — съгласи се Дейвис. — Има ли нещо ново?

— Както винаги, във Форт Мийд са затрупани с работа. Най-големият проблем на Агенцията за национална сигурност е, че са засекли такова огромно количество суров материал, че за пресяването му ще е необходима цяла армия. Компютърните програмисти помагат за определянето на ключови думи и други такива неща, но почти всичко се оказва безобидни разговори. Програмистите непрекъснато се опитват да подобрят програмата за засичане, но се оказва направо невъзможно компютърът да придобие човешките инстинкти, макар че все още се правят опити в тази насока. За съжаление наистина талантливите програмисти работят за компаниите, произвеждащи видеоигри. Там са парите и талантливите обикновено вървят след тях.

Хендли не би могъл да ги упрекне за това. В края на краищата на младини беше правил същото. Затова често търсеше богати и много успели програмисти, които макар и да не бяха съвсем отегчени от гоненето на печалби, все пак го намираха за твърде досадно занимание. Обикновено тези негови опити бяха само губене на време. Повечето добри компютърни програмисти бяха алчни копелета. Също като адвокатите, но не толкова цинични.

— Днес видях половин дузина интересни засечени разговори, но…

— Като например? — Дейвис, главният вербовчик на компанията, беше и много талантлив аналитик.

— Това. — Хендли му подаде една папка. Дейвис я отвори и прегледа набързо страницата в нея.

— Хъм — беше единствената му реакция.

— Ако от това излезе нещо, може да се окаже доста страховито — изрази гласно мисълта си Хендли.

— Така е. Обаче на нас ни трябва повече. — Не казваше нещо ново. Винаги им трябваше повече.

— Кой наш човек е там сега? — Той би трябвало да знае, но Хендли страдаше от типичната бюрократична болест: не можеше да запомни целия информационен поток.

— Сега ли? Ед Кастиляно е в Богота, за да наблюдава Картела, но той работи под дълбоко прикритие. Ама наистина дълбоко — напомни Дейвис на шефа си.

— Да ти кажа, Том, понякога с това разузнаване пропускаме да видим главното.

— Горе главата, Гери. Заплащането е много по-добро — поне за нас, по-нисшестоящите — добави той с тънка усмивка. Бронзовата му кожа контрастираше с ослепително белите зъби.

— Да, сигурно е ужасно да си селянин.

— Е, поне господарят ми позволи да получа образование, да науча буквите и т.н. Можеше да бъде и по-зле. Вече не се налага да бера памук, маса Гери. — Хендли го погледна с изненада.

Всъщност Дейвис беше получил университетското си образование в Дартмът, където съжаляваше много по-малко, че е чернокож, отколкото за това, че не е в родния си щат. Баща му отглеждаше памук в Небраска и гласуваше за републиканците.

— Колко струва сега един комбайн? — попита босът.

— Майтапиш ли се? Някъде към двеста хиляди долара. Миналата година татко купи един и още псува, че го е направил. Разбира се, този ще изтрае, докато и внуците му умрат богати. Пердаши през пшеницата като батальон рейнджъри през някои лоши момчета.

Дейвис беше направил добра кариера в ЦРУ като оперативен шпионин. Беше станал специалист в проследяването на пари през международни граници. В „Хендли и съдружници“ беше открил, че тези му способности са доста полезни за бизнеса, но, разбира се, не беше изгубил вкуса си към действието в реална обстановка.

— Това момче Доминик от ФБР е свършил интересна работа в разкриване на финансови престъпления при поверената му първа задача в Нюарк. При един от случаите се е стигнало до голямо разследване на международна финансова къща. Твърде добър е в надушването на измамниците.

— Освен това може да убива хора по свое усмотрение — добави Хендли.

— Тъкмо за това ми хареса, Гери. Може да взема сам решение като човек, който е десет години по-стар.

— Братя в действие. Интересно — отбеляза Хендли, загледан отново в досиетата.

— Може да им е в кръвта. В края на краищата дядо им е работил като ченге в отдел „Убийства“.

— А преди това в 101-ва въздушнопреносима дивизия. Разбирам какво имаш предвид, Том. Добре. Преслушай ги, и то по-бързо. Скоро може би ще имаме доста работа.

— Мислиш ли?

— Навън нещата не вървят на добре. — Той посочи с ръка към прозореца.

Седяха в едно кафене с маси на тротоара във Виена. Нощите вече не бяха толкова студени и постоянните посетители на заведението търпяха студа, за да вечерят на открито.

— И така, защо се интересуваш от нас? — попита Пабло.

— Много от интересите ни се преплитат — отвърна Мохамед и поясни: — Имаме общи врагове.

Погледна настрани. Минаващите покрай тях жени бяха облечени официално по почти строгата местна мода, а шумът от уличното движение, особено от електрическите трамваи, заглушаваше думите им. За небрежния, а дори и за професионалния наблюдател това бяха просто двама чужденци, а такива имаше много в този град — говореха тихо и непринудено, и то на английски, което също не беше необичайно.

— Да, така е — съгласи се Пабло. — За враговете си прав. А какво ще кажеш за интересите?

— Вие имате неща, които можем да използваме. Ние също имаме такива, които вие можете да използвате — обясни търпеливо мюсюлманинът.

— Разбирам. — Пабло добави сметана в кафето си и го разбърка. За негова изненада тук кафето беше също толкова добро, колкото и в собствената му страна.

„Няма да се споразумеем бързо с него“, помисли си Мохамед. Неговият гост не беше от такъв висок ранг, от какъвто би предпочел да бъде. Обаче общият им враг беше постигнал по-голям успех срещу организацията на Пабло, отколкото срещу неговата. Това продължаваше да го изненадва. Те имаха редица причини да вземат ефикасни мерки за сигурност, но както често става с хората, мотивирани от парите, целите им не бяха така чисти, както на неговите колеги. И от този факт произтичаше тяхната по-голяма уязвимост. Обаче Мохамед не беше толкова глупав, за да ги подценява заради това. В края на краищата, убийството на един израелски шпионин не го правеше супермен. Явно те имаха много опитни хора, но и това си имаше своите граници. Също както и възможностите на собствените му хора имаха граници. Всеки, освен самият Аллах, беше с ограничени възможности. Осъзнаването на този факт водеше до по-реалистични очаквания и до не чак толкова големи разочарования, когато нещата не вървяха добре. Човек не трябваше да позволява на емоциите да пречат на бизнеса, както неговият гост разбираше погрешно неговата свещена кауза. Той си имаше работа с един неверник и трябваше да прави компромиси.

— Какво можете да ни предложите? — попита Пабло, издавайки алчността си, както Мохамед беше очаквал.

— Искате да установите надеждна мрежа в Европа, прав ли съм?

— Да, така е. — Напоследък имаха известни неприятности. Европейските полицейски апарати не бяха толкова затворени в себе си, както американските.

— Ние имаме такава мрежа. — За мюсюлманите се считаше, че не са много активни в търговията с дрога — в Саудитска Арабия на наркотърговците често им отсичаха главите — и това беше още по-добре.

— Срещу какво в замяна?

— Имате много успешна мрежа в Америка и причини да не обичате американците, нали така?

— Съгласен съм — рече Пабло.

Колумбия вече имаше известни успехи при трудните идеологически съюзници на Картела в планините на родината на Пабло. Рано или късно ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия) щеше да отстъпи пред натиска и тогава без съмнение щеше да се обърне срещу своите „приятели“ — всъщност „съдружници“ е едно твърде широко понятие, което щеше да бъде цената за допускането му за участие в демократичния процес. Когато това време настъпеше, сигурността на Картела щеше да бъде сериозно застрашена. Политическата нестабилност беше неговият най-добър приятел в Южна Америка, но това не можеше да продължава вечно. Същото се отнасяше и за неговия домакин, помисли си Пабло, а това наистина ги правеше съюзници по принуда.

— Какво точно бихте искали от нас?

Мохамед му каза. Той не добави, че за услугите на Картела няма да се плаща с пари. Първата пратка, която хората на Мохамед бяха вкарали в Гърция? Да, това вероятно щеше да бъде най-лесният начин за финализиране на сделката.

— Това ли е всичко?

— Приятелю, ние търгуваме най-вече с идеи, а не с физически обекти. Няколкото материални придобивки, които са ни нужни, са твърде скромни и могат да се получат на местно равнище, ако е необходимо. Не се съмнявам, че вие можете да ни помогнете с документи за пътуване.

Пабло почти се задави с кафето си.

— Да, това е лесна работа.

— Тогава има ли причина да не сключим съюз?

— Трябва да говоря с шефовете си — предупреди го Пабло, — но по принцип не виждам причина интересите ни да не съвпадат.

— Чудесно. Как ще установяваме връзка по-нататък?

— Босът ми предпочита да се среща директно с хората, с които ще прави бизнес.

Мохамед се замисли. Пътуването изнервяше както него, така и съмишлениците му, но нямаше как да го избегне. А той разполагаше с достатъчно паспорти, за да мине през повечето летища на света. Освен това имаше нужните езикови познания. Образованието му в Кеймбридж не беше отишло напразно. Беше благодарен на родителите си за това и благославяше майка си, която беше англичанка, че беше наследил от нея цвета на кожата и сините й очи. Истината беше, че можеше да мине за всякакъв гражданин, като се изключат Китай и Африка. Следите от кеймбриджкото му произношение също не бяха пречка.

— Просто трябва да ми посочите времето и мястото — рече той. Подаде му визитната си картичка. На нея беше написан неговият имейл — най-полезното измислено средство за скрита комуникация. А с чудесата на съвременното пътуване със самолет той можеше да бъде навсякъде по земното кълбо за четиридесет и осем часа.

(обратно)

Глава втора ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Той дойде в пет без четвърт. Всеки, който го срещнеше на улицата, не би се загледал в него, въпреки че вероятно би хванал окото на някоя необвързана жена. Беше висок около метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Спортуваше редовно, имаше черна коса и сини очи. Не можеше да се каже, че прилича на филмова звезда, но една хубава млада професионалистка не би го изхвърлила от леглото си.

Гери Хендли видя, че освен това се облича добре. Със синия си костюм на червени тънки райета приличаше на англичанин. Носеше жилетка и вратовръзка с червени и жълти райета и хубава златна игла. Модерна риза. Подходяща прическа. Имаше самоуверен вид на човек с пари и добро образование, който не си пилее младините напразно. Колата му беше паркирана на паркинга за посетители пред сградата. Беше жълт „Хамър“–2 СУВ — автомобил, какъвто предпочитат хора, които отглеждат добитък в Уайоминг или правят пари в Ню Йорк. Може би тъкмо затова…

— И така, какво те води насам? — попита Гери, посочвайки на госта си стол от другата страна на махагоновото бюро.

— Още не съм решил какво бих искал да правя. Просто се оглеждам и търся подходяща ниша.

Хендли се усмихна.

— Разбирам, не съм толкова стар, че да не помня колко объркан се чувства човек, когато свърши с учението. Къде си учил?

— В Джорджтаунския университет. Семейна традиция — младежът леко се усмихна. В него имаше едно хубаво нещо, което Хендли забеляза и оцени: не се опитваше да впечатли никого с името си и семейните си връзки. Дори може би се чувстваше малко неудобно от тях и искаше да върви по свой път със собственото си име, както постъпват много други млади хора. Или поне по-умните. Жалко, че в Колежа нямаше място за него.

— Баща ти харесва йезуитските училища.

— Дори мама стана католичка. Сали не е ходила в Бенингтън. Тя завърши университета „Фордхем“ в Ню Йорк. Сега учи в медицинския институт на „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекарка като мама. Какво пък, това е една почтена професия.

— За разлика от правото ли? — попита Гери.

— Знаете какво мисли татко по въпроса — отбеляза с усмивка младежът. — Вие какво следвахте? — попита той Хендли, макар, разбира се, вече да знаеше отговора.

— Икономика и математика. Имам две дипломи. Бяха ми много от полза в търговията на стоковата борса. И така, как е семейството ти?

— О, добре. Татко пак се върна към писането — сега си пише мемоарите. Оплаква се най-вече, че не е достатъчно стар за такава книга, но работи много упорито, за да я напише както трябва. Не одобрява много новия президент.

— Да, Кийлти наистина умее да се връща към някои стари неща. Когато един ден го погребат, вместо надгробна плоча ще е по-добре да сложат на гроба му един камион. Дори „Вашингтон Поуст“ се прочу с тази шега.

— Чувал съм я. Татко казва, че е достатъчен само един идиот, за да развали работата на десет гении.

Тази поговорка не беше използвана от „Вашингтон Поуст“, обаче тя стана причина бащата на младия човек да основе Колежа, въпреки че това не беше известно на младежа.

— Е, това е малко пресилено. Този, новият, дойде само благодарение на случайността.

— Да, но когато стане време да екзекутират онзи откачалник в Мисисипи, може да сте сигурен, че той ще замени смъртната му присъда с доживотен затвор.

— За него опозицията срещу най-тежкото наказание е принципен въпрос — изтъкна Хендли. — Или поне така казва. Някои хора чувстват нещата по този начин и това е едно достойно мнение.

— Принципен въпрос, как пък не.

— Ако ти се водят политически спорове, на километър надолу по шосе №29 има един хубав бар — подхвърли Гери.

— Не, не съм дошъл за това. Извинявайте, че се отплеснах, сър.

„Това момче не бърза да си разкрие картите“, помисли си Хендли.

— Е, темата не е чак толкова лоша. И така, какво мога да направя за теб?

— Любопитен съм.

— За какво? — попита бившият сенатор.

— Какво правите тук? — зададе въпроса си посетителят.

— Главно валутни оценки. — Хендли се протегна, за да покаже налегналата го умора в края на работния ден.

— Аха — каза младежът с лека нотка на съмнение в гласа.

— В този бранш могат да се направят пари, ако човек разполага с добра информация и има нервите да се възползва от нея.

— Знаете ли, татко много ви харесва. Счита за срамно, че вие с него вече не се срещате.

Хендли кимна.

— Да, вината е моя, а не негова.

— Твърди също, че сте прекалено способен, за да си пилеете времето с това, което правите.

Обикновено подобно твърдение би трябвало да предизвика бурна реакция, но от начина, по който младежът го гледаше, можеше да заключи, че не е искал да го обиди, а по-скоро задава въпрос… Дали пък не е така?, запита се внезапно Хендли.

— За мен времената бяха лоши — напомни Гери на госта си. — А и всеки може да допусне грешки. Дори баща ти направи няколко.

— Вярно е. Обаче татко имаше късмета, че Арни беше наблизо да го прикрие.

Това предостави на домакина му една възможност, за която той моментално се улови.

— Как е Арни? — попита Хендли, за да спечели време, като все още недоумяваше каква е причината момчето да е тук и дори кой знае защо беше започнал да се чувства малко неспокоен.

— Добре. Той ще бъде новият ректор на университета в Охайо. Татко смята, че ще се справи добре и че му е нужна по-спокойна работа. Мисля, че е прав. С мама се чудим как този човек не получи инфаркт. Може би на някои хора многото работа се отразява здравословно. — През цялото време, докато говореше, той не сваляше очи от Хендли. — Научих много от разговорите ми с Арни.

— А от баща ти?

— Е, едно-две неща. Научавам разни работи главно от останалите от тайфата.

— Кого имаш предвид?

— Марк Бренън например. Той беше главният ми агент — обясни Джак-младши. — Завършил е „Холи Грос“ и е направил кариера в Сикрет Сървис4. — Страхотен стрелец с пистолет. Той ме научи да стрелям.

— Така ли?

— Сикрет Сървис имаха стрелбище в сградата на старата поща, на две преки от Белия дом. Още ходя там от време на време. Сега Майк е инструктор в школата на Сикрет Сървис в Белтсвил. Много способен мъж, умен и веселяк. Както и да е, знаете, че той ми беше нещо като бавачка и аз го разпитвах за това-онова. Питах го с какво се занимава Сикрет Сървис, как се подготвят, как разсъждават, нещата, на които обръщат внимание, докато охраняват татко и мама. Научих много работи от него. И от останалите.

— Като например?

— Хората от ФБР — Дан Мърей, Пат О’Дей — сега Пат е главният следовател на Мърей. Кани се да се пенсионира. Можете ли да си представите, ще отглежда говеда в щата Мейн. Ужасно тъпо място за отглеждане на добитък. И той е добър стрелец като Дивия Бил Хикок, но е много лесно да забравиш, че е завършил Принстънския университет. Много способен мъж. От него научих много за това как Бюрото върши разследванията си. А жена му Андрея пък може да чете мислите на хората. Би трябвало да може, тя отговаряше за охраната на татко в едно много страшно време. Магистърска степен по психология от университета във Вирджиния. Научих много неща от нея. Е, разбира се, и от хората от ЦРУ — Ед и Мери Пат Фоли — боже, каква страхотна двойка. Ама знаете ли кой беше най-интересен от всички?

Знаеше.

— Джон Кларк?

— О, да. — Успя да го накара да се разприказва. — Кълна се, че в сравнение с него семейство Фоли изглеждат като наивни дечица. Обаче след като веднъж реши, че може да ти има доверие, става по-сговорчив. Спипах го натясно, когато получи своя орден за заслуги. Даваха го за малко и по телевизията. Бивш боцман от флота получава ордена си за заслуги във Виетнам. Около шестдесет секунди видеозапис в не особено богат на новини ден. Нито един репортер не попита какво е правил след войната. Ама нито един. Господи, колко са тъпи. Мисля, че Боб Холцман знаеше част от истината. Той беше там срещу мен в другия край на залата. Твърде умен е за журналист. Баща ми го харесва, просто не му се доверява, когато може да го избегне. Както и да е, големият Джон Кларк също е участвал във виетнамската война и има заслуги. Той защо не беше там?

— Джак, момчето ми, знаеш как да стигнеш до същината на въпроса, няма що — каза Хендли с нотка на възхищение в гласа.

— Когато разбрах, че името му ви е известно, усетих, че съм ви спипал натясно, сър. — За миг младежът го изгледа победоносно. — Проверявам ви от две седмици.

— Така ли? — Хендли почувства как стомахът му се свива.

— Не беше трудно. Всичко го има във вестниците. Просто е въпрос на съпоставки и досещане. Както когато дават на децата задача да запълнят местата с точки в учебниците. Знаете ли, учудвам се как в медиите никога не се говори нищо за това място тук.

— Млади човече, ако се опитваш да ме заплашваш…

— Какво? — Джак-младши се изненада от прекъсването. — Искате да кажете да ви изнудвам? Не, сенаторе. Това, което имам предвид, е, че има толкова много необработена информация на разположение, че човек се чуди как е убягнала от вниманието на репортерите. Мисля, че дори кьоравата катерица би трябвало да намира по някой и друг жълъд от време на време, не съм ли прав? — Той замълча за момент, а после очите му светнаха. — О, сетих се. Вие им давате това, което те очакват да намерят, и то ги задоволява.

— Не е чак толкова трудно, но е опасно да ги подценява човек — предупреди Хендли.

— Просто не разговаряте с тях. Преди много време баща ми казваше: „Който си държи устата затворена, има по-малко неприятности.“ Оставяше винаги на Арни да им казва това-онова. Никой не говореше нищо пред пресата без инструкции от Арни. Кълна се, че медиите се страхуваха от него. Той беше човекът, който отне на репортера на „Ню Йорк Таймс“ пропуска за Белия дом.

— Спомням си този случай — рече Хендли.

Беше се вдигнал голям шум по този повод, но скоро дори „Ню Йорк Таймс“ разбра, че да няма репортер в стаята за журналистите в Белия дом не е никак добре. Това беше нагледен урок по добри маниери, който продължи почти шест месеца. Арни ван Дам беше по-злопаметен, отколкото медиите, а това само по себе си вече означаваше нещо. Той беше сериозен играч на покер, който не би се поколебал да поеме и голям риск.

— И така, какво целиш, Джак? Защо си тук?

— Сенаторе, искам да се включа в голямата игра. Мисля, че тя се играе тъкмо тук.

— Обясни — настоя Хендли. До каква степен момчето се досещаше за истинската дейност?

Джон Патрик Райън-младши отвори дипломатическото си куфарче.

— За начало ще посоча, че това е единствената по-висока сграда от частните къщи в района, която може да се види директно едновременно от Форт Мийд на Агенцията за национална сигурност и ЦРУ в Ленгли. Вие можете да получавате директно сателитни снимки от Интернет. Принтирах някои от тях. Ето. — Той подаде едно неголямо тесте. — Проверих в канцелариите по градското райониране и открих, че в този район е било планирано да бъдат построени три други учрежденски сгради, но за всичките е било отказано разрешение за строеж. В архивите не се обяснява защо, но никой не е протестирал. Обаче медицинският център по-надолу е получил много изгодни финансови условия от Ситибанк за променените си планове. Повечето от служителите ви са бивши шпиони. Всичките ви хора, които отговарят за сигурността, са бивши служители на военната полиция с ранг Е–7 и нагоре. Тук системата за електронна сигурност е по-добра от тази във Форт Мийд. Между другото, как, по дяволите, успяхте да го постигнете?

— Частните лица имат много по-голяма свобода да преговарят с тези, на които възлагат поръчки. Продължавай — подкани го бившият сенатор.

— Вие никога не сте извършил нищо незаконно. Обвинението в конфликт на интереси, което сложи край на кариерата ви като сенатор, беше кьорфишек. Всеки що-годе свестен адвокат би могъл да се справи с него в съда, но вие се оттеглихте от обществения живот. Помня как татко винаги ви е ценил заради ума ви и как казваше, че сте от хората, които не се колебаят да изразяват директно мнението си. Не го е казвал за много хора в Конгреса. Хората от ръководството на ЦРУ обичаха да работят с вас и вие помогнахте за финансирането на един проект, заради който други на Капитолийския хълм получаваха истерични припадъци. Не знам защо, но много хора там мразят разузнавателните служби. Навремето баща ми побесняваше всеки път, когато трябваше да разговаря по тези въпроси със сенатори и конгресмени. Трябваше да ги подкупва с подкрепата си за малки проекти в техните райони. Господи, как мразеше да го прави. Когато му се налагаше, сумтеше по седмица преди и след това. Но вие много му помогнахте. Вършехте много добра работа в Конгреса. Обаче когато се появи вашият политически проблем, се отдръпнахте. Просто не можах да повярвам. Но това, което ми беше най-трудно да преглътна, беше как баща ми изобщо не говореше по темата. Никога не каза и една дума. Когато го питах, сменяше темата. Дори Арни никога не говореше за това, а той отговаряше на всеки мой въпрос. Значи кучетата не лаят, така ли? — Джак се облегна назад, като през цялото време не сваляше очи от домакина. — Както и да е. Аз самият никога не съм говорил по въпроса. Понадуших това-онова през последната ми година в Джорджтаунския университет. Продължих да говоря с разни хора и те ме научиха как без много шум да вникна в нещата. Не беше трудно.

— И до какво заключение стигна?

— От вас би излязъл добър президент, сенаторе, но загубата на жена ви и децата е била голям удар. Всички бяхме потресени от случилото се. Майка ми много харесваше жена ви. Моля да ме извините, че засягам този въпрос, сър. Поради тази причина вие напуснахте политиката, но мисля, че сте достатъчно голям патриот, за да не забравите страната си, и съм на мнение, че „Хендли и съдружници“ е вашият начин да й служите, макар и неофициално. Спомням си, че една вечер татко и господин Кларк си пиеха питиетата и разговаряха на горния етаж. Беше последната ми година в гимназията. Не успях да чуя много. Не ме искаха при тях, затова отидох отзад да гледам телевизионния канал „История“. По някакво съвпадение тази вечер предаването беше за шефа на отдела за специални операции в английското разузнаване през Втората световна война. Повечето хора в него са били банкери. За създаването на Бюрото за стратегическите служби (ОСС5) „Дивият Бил“ Донован е вербувал адвокати, а англичаните са използвали банкери, за да обработват хората. Зачудих се защо и баща ми каза, че банкерите са по-умни. Знаят как да правят пари в реалния свят, докато адвокатите не ги бива чак толкова. Поне той така каза. Предполагам, че е имал предвид най-вече себе си с неговия опит в търговията. Обаче вие сте друг вид пират, сенаторе. Мисля, че сте шпионин и че „Хендли и съдружници“ е частно финансирана шпионска организация, която работи неофициално и няма нищо общо с федералния бюджет. Така няма защо да се безпокоите, че около вас ще слухтят сенатори и конгресмени, защото мислят, че се занимавате с лоши неща. По дяволите, порових се в Гугъл и открих само шест пъти да се споменава за вас в Интернет. Та там има повече неща за прическата на майка ми, отколкото за вас. Вестник „Дамско облекло“ често се занимаваше с нея. Баща ми винаги се вкисваше от това.

— Помня. — Веднъж Джак Райън-старши си изпусна нервите пред репортерите по този повод и плати за това, като стана за смях на клюкарските среди. — Разправяше ми как на негово място Хенри VIII би направил на репортерите много специални прически.

— Да бе, с брадва в Кулата на Лондон. Понякога Сали обичаше да се шегува във връзка с тази история и също занасяше майка ми за прическата й. Според мен това е едно от нещата, заради които е по-добре да си мъж.

— Това и обувките. Жена ми не обичаше Маноло Бланикс. Тя харесваше обувки в рамките на разумното, такива, от които не те болят краката — рече Хендли, като си спомни и след миг усети, че отново се блъска в бетонна стена. За него още беше болезнено да говори за нея. Вероятно винаги щеше да бъде, но поне болката потвърждаваше колко много я беше обичал, а това все пак беше нещо. Макар спомените за жена му да му бяха извънредно скъпи, не би могъл да се шегува с това на публични места. А ако беше останал в политиката, трябваше да го прави, да се преструва, че е превъзмогнал всичко, че любовта му не е изгаснала, но и че не му причинява болка. Да, така беше. Още едно от нещата, с които човек плаща за политическия живот, е, че наред с човечността губи и мъжествеността си. Не си струваше цената. Дори и за поста президент на Съединените щати. Една от причините, поради която той и Джак Райън-старши винаги се бяха разбирали, беше, че и двамата много си приличаха.

— Значи ти наистина мислиш, че това е разузнавателна агенция, така ли? — попита колкото може по-небрежно Хендли.

— Да, сър, така мисля. Ако, да речем, Агенцията за национална сигурност АНС следи какво правят централните банки, вие сте в идеалната позиция да се възползвате от данните, която тя събира чрез електронното разузнаване, и да поемете част от работата на онези в Ленгли. Вашите специалисти по валутите вероятно разполагат с най-добрата информация отвътре и ако изигравате внимателно картите си, т.е. ако не станете алчни, можете да направите доста пари, без някой дори да забележи. Правите го, без да привличате инвеститори. Те говорят прекалено много. И така тъкмо тази ви дейност финансира нещата, които вършите тук. Не съм мислил много върху това какво точно правите.

— Това вярно ли е?

— Вярно е, сър.

— Не си ли говорил с баща си?

— Не, сър. — Джак-младши поклати глава. — Той просто щеше да се ядоса. Отговарял ми е за много неща, за които съм питал, но не и за такова.

— Какво ти е разказвал?

— За разни хора. За политици, за това кой чужд президент харесва малки момиченца или момченца. Господи, има много такива случаи, особено в чужбина. Що за хора са, какво мислят, какви са личните им предпочитания и странности. Коя страна полага грижи за армията си. Чии разузнавателни служби са добри и кои не са. Много неща за онези на Капитолийския хълм. Неща, за които човек може да прочете в книги или във вестниците, само че това, което баща ми ми казваше, беше истина. Естествено, аз никъде не съм разправял за тях — увери младият Райън домакина си.

— Дори в училище?

— Нищо, за което преди това не съм прочел във „Вашингтон Поуст“. Вестниците умеят да научават разни работи, но са готови да повтарят съкрушителни разкрития за хора, които не харесват, а изобщо не публикуват истории за хора, които са им симпатични. Мисля, че новинарският бизнес до голяма степен прилича на това как жените си разменят клюки по телефона или при игра на карти. Обръщат по-малко внимание на неопровержимите факти и слухтят повече за тези, които повече ги интересуват.

— И те са хора като всички останали.

— Да, сър, така е. Обаче когато майка ми оперира очите на някого, тя не се интересува дали той й е симпатичен или не. Положила е клетва, че ще играе по правилата. Баща ми е същият. И мен са ме възпитали по този начин — заключи Джон Патрик-младши. — Това са нещата, които всеки баща казва на сина си: „Ако ще правиш нещо, прави го както трябва или изобщо не го прави.“

— Това е вярно, но не всички мислят така — отбеляза Хендли, макар да бе искал от синовете си Джон и Фостър същото нещо.

— Може и така да е, сър, обаче вината не е моя.

— Какво знаеш за търговския бизнес? — попита Хендли.

— Знам основните неща. Мога да говоря много на тази тема, но не знам тънкостите.

— А каква е специалността ти от Джорджтаунския университет?

— История и втора специалност икономика, като баща ми. Понякога съм го питал за хобито му… Обича да играе на борсата и има приятели в бранша, като министъра на финансите Джордж Уинстън. Двамата често разговарят надълго. Джордж много пъти се е опитвал да накара татко да постъпи в неговата компания, но той отказва. Обаче все още са приятели. Дори играят голф заедно. Татко е доста посредствен играч.

Хендли се усмихна.

— Знам. Ти самият опитвал ли си някога?

Младият Джак поклати глава.

— Вече съм се научил да псувам. Чичо Роби беше много добър по тази част. Боже, той наистина липсва на баща ми. Леля Сиси все още ни идва често на гости. Двете с мама свирят на пиано на четири ръце.

— Правеха го доста зле.

— Пустият му червеноврат расистки шибаняк — рече Джак-младши. — Моля да ме извините. Роби беше първият мой познат, когото убиват. Най-изумителното е, че убиецът му беше заловен жив. Екипът на Службата за охрана закъсня само половин минута след полицията от щата Мисисипи, за да го хване, но някакъв цивилен вече беше завързал копелето, преди някой да може да се приближи и той отиде в затвора жив. Този факт поне елиминира всякакви глупости за наличието на заговор. Убиецът е бил член на ку-клукс-клан, шестдесет и седем годишен, който просто не можел да понесе мисълта, че оттеглянето на Райън е докарало неговия чернокож вицепрезидент на поста президент на Съединените щати. Процесът срещу него, осъждането му и изпращането му в затвора протекоха с изумителна бързина — цялото убийство беше заснето на видеозапис, да не говорим пък, че имаше шестима свидетели — всичките само на два метра от убиеца. Дори знамето на покрива на законодателния орган в Джаксън бе спуснато наполовина заради Роби Джаксън за изненада и възмущение на някои хора. „Sic volvere Parcas“ — каза Джак.

— Какво означава това?

— Съдбата, сенаторе. Съдбата е отредила така, гласи латинската поговорка. Никога не съм виждал баща ми така съкрушен. Мама го понесе по-безболезнено. Предполагам, че докторите са свикнали да гледат как хората умират. А татко искаше да убие онзи със собствените си ръце. — Телевизионните камери бяха снимали президента да плаче на погребението в параклиса на военноморската академия. Sic volvere Parcas. — И така, каква ще е съдбата ми тук?

Въпросът не изненада Хендли. Вече го очакваше, но въпреки това отговорът не беше от лесните.

— Какво ще каже баща ти?

— Кой е казал, че той трябва да знае? Имате шест дъщерни корпорации, които използвате, за да криете търговската си дейност. — Не беше никак лесно да открие това, но Джак знаеше как да копае.

— Крият не е точната дума — поправи го Хендли. — Може би е по-правилно да се каже прикриват, а не „крият“.

— Извинете ме. Както вече ви казах, бил съм в компанията на шпиони.

— Научил си много.

— Имах доста добри учители.

„Ед и Мери Пат Фоли, Джон Кларк, Дан Мърей и собственият му баща. Пустият му Скипи, той наистина е имал много добри учители“, помисли си Хендли.

— И какво точно си представяш, че ще правиш тук?

— Сър, доста ми сече умът, но не чак толкова, за да мога да ви кажа. Трябва много да се уча. Знам го. Вие също. Какво бих искал да правя ли? Искам да служа на родината си — каза спокойно Джак. — Искам да помагам нещата, които трябва да бъдат свършени, да се свършат. Нямам нужда от пари. Имам оставени пари под попечителство от баща ми и от дядо ми. Имам предвид Джон Милър, бащата на майка ми. По дяволите, ако исках, щях да завърша право и да постъпя като Ед Кийлти, пробивайки си сам път към Белия дом, но баща ми не е крал, а аз не съм принц. Искам да вървя по собствен път и да видя какво ще излезе.

— Баща ти няма да знае за това, но само за известно време.

— Е, и? Той крие много тайни от мен. — Джак намираше това за твърде забавно. — Справедливо е да му го върна, нали?

— Трябва да помисля. Имаш ли имейл адрес?

— Да, сър. — Джак му подаде визитната си картичка.

— Дай ми два дни.

— Разбира се, сър. Благодаря ви, че ме приехте. — Той се изправи, сбогува се и излезе.

„Момчето е израснало много бързо“, помисли си Хендли. Може би за това е допринесла компанията на хората от Службата за охрана или пък просто си зависи от човека. Обаче този младеж имаше добро потекло, що се отнасяше до баща му и майка му. И очевидно беше умен. Беше твърде любознателен, което обикновено е признак за интелигентност, а тя беше единственото нещо, от което винаги ще има нужда на този свят.

— И така? — попита Ернесто.

— Беше интересно — отвърна Пабло и запали една доминиканска пура.

— Какво искат от нас? — настоя босът.

— Мохамед започна с приказки за нашите общи интереси и общите ни врагове.

— Ако започнем да правим бизнес на тази база, ще си загубим главите — отбеляза Ернесто. За него всичко беше бизнес.

— Подчертах това. Той отвърна, че техният пазар е много ограничен и едва ли си струва да си губим времето. Те само изнасят суров материал. И това е вярно. Обаче каза, че може да ни помогне с новия европейски пазар. Твърди, че неговата организация има добра оперативна база в Гърция и с премахването на границите в Европа това ще е най-логичният пункт, през който да минават нашите пратки. Няма да ни искат пари за техническото съдействие. Казват, че само искат да покажат добрите си намерения.

— Сигурно се нуждаят много от помощта ни — отбеляза Ернесто.

— Техните възможности са значителни, както вече са го показвали, шефе. Обаче имат нужда от експертна помощ за контрабандно прекарване на оръжия и хора. При всички случаи искат малко, а предлагат много.

— Мислиш ли, че това, което предлагат, ще улесни работата ни?

— То със сигурност ще накара янките да насочат усилията си в друга посока.

— Може да предизвика хаос в страната им, обаче политическите последици от това могат да бъдат сериозни…

— Шефе, натискът, на който американците ни подлагат, едва ли би могъл да стане по-лош, не си ли съгласен?

— Новият северноамерикански президент е глупак, но въпреки това е опасен.

— По този начин можем да накараме новите ни приятели да отвлекат вниманието му от нас, шефе — подчерта Пабло. — Дори няма да използваме собствените си средства за това. За нас рискът е малък, а потенциалната награда голяма.

— Разбирам, обаче ако се научи, че сме замесени, ще платим сериозна цена.

— Това е вярно, но пак питам, какво повече биха могли да ни направят? — рече Пабло. — Нападат нашите политически съюзници чрез правителството в Богота и ако успеят да постигнат желания от тях ефект, тогава вредата за нас ще бъде наистина много сериозна.

— Ти и другите членове на Съвета можете да станете бегълци в собствената си страна — предупреди шефът на разузнаването на Картела. Не беше нужно да добавя, че подобен развой би отнел много от забавленията, на които сега се радваха членовете на Съвета благодарение на огромните си богатства. — От парите има малка полза, ако няма подходящо място където да ги харчиш.

— В тази част на света има една поговорка: врагът на моя враг е мой приятел. Шефе, ако това предложение има някакъв голям недостатък, аз просто не го виждам.

— Значи мислиш, че трябва да се срещна с този човек?

— Да, Ернесто. Няма да навреди. Него американците го търсят повече, отколкото нас. Ако се опасяваме, че може да ни предаде, тогава той би трябвало да се страхува още повече, че и ние можем да постъпим по този начин с него. Освен това при всички случаи ще вземем съответните предпазни мерки.

— Много добре, Пабло. Ще обсъдя това със Съвета с препоръката, че трябва да го изслушаме — съгласи се Ернесто. — Трудно ли е да се организира такава среща?

— Ще чакам да пристигне със самолет от Буенос Айрес. Той положително знае как да пътува, без да се излага на риск. Вероятно има повече фалшиви паспорти от нас двамата и със сигурност не изглежда като подозрителен арабин.

— Езикови познания?

— Добри — отвърна Пабло. — Говори английски като англичанин, а това само по себе си е един вид паспорт.

— Значи ще прекарваме нашата стока през Гърция, а?

— Неговата организация използва Гърция като входно пристанище от много години. Шефе, по-лесно е да прехвърляме контрабандно стоката си, отколкото наши хора да преминават с нея границата. А първата проверка показва, че техните методи и възможности, изглежда, са приложими за целите ни. Естествено, нашите хора ще ги проучат най-внимателно.

— Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат плановете им за Северна Америка?

— Не съм питал, шефе. Всъщност това не ни засяга.

— Освен ако не станат причина за затягане на мерките за сигурност по границите. Би могло да ни причини неудобства. — Ернесто вдигна ръка. — Знам, Пабло, това не е сериозен довод.

— Докато те ни помагат, мен не ме интересува какво искат да правят в Америка.

(обратно)

Глава трета СИВИ ПАПКИ

Едно от предимствата на Хендли беше, че повечето от неговите източници работеха другаде. Те нямаха нужда от заплати, квартири и храна. Данъкоплатците плащаха всички разходи, без изобщо да го знаят, а и самите разходи нямаха представа, че са използвани за подобна цел. Развитието на международния тероризъм в последно време беше станало причина двете основни разузнавателни агенции на Америка — ЦРУ и АНС — да си сътрудничат по-тясно, отколкото в миналото. Тъй като разстоянието между тях беше един час не особено приятно пътуване с кола по северната дъга на околовръстното шосе на окръг Колумбия, което понякога можеше да се сравни с това да караш през паркинга в пазарен център в седмицата преди Коледа, комуникацията между тях се осъществяваше най-вече чрез засекретени микровълнови връзки от покрива на сградата, в която се намираше управлението на АНС, до покрива на главната квартира на ЦРУ. Обстоятелството, че връзката по пряка линия се пресичаше от покрива на „Хендли и съдружници“, беше останало незабелязано, а и това нямаше особено значение, тъй като микровълновата връзка беше зашифрирана. Налагаше се, тъй като по редица технически причини източникът на излъчваните микровълни можеше да бъде проследен. Законите на физиката можеха да бъдат използвани, но не и променени, за да съответстват на моментните нужди.

Обхватът на микровълновия канал беше огромен благодарение на сбиването на алгоритмите, които бяха малко по-различни от онези, използвани от персоналните компютърни мрежи. Цялото съдържание на изданието на Библията от времето на крал Джеймс можеше само за секунди да премине от едната в другата сграда. Тези връзки се поддържаха непрекъснато, като през повечето време по тях се разменяха разни глупости и само рядко букви, за да бъде заблуден всеки, който би се опитал да пробие шифъра. Но тъй като засекретяването му беше по системата Тапданс6, той беше напълно сигурен. Поне така твърдяха техническите магьосници на АНС. Системата зависеше от CD ROM-и с произволно разместени транспозиции и ако човек не успееше да намери ключа към шума от атмосферните радиочестоти, не можеше да направи нищо. Всяка седмица човек от охраната на Хендли, придружен от двама свои колеги — всички подбирани произволно измежду членовете на охранителната служба, отиваше с кола до Форт Мийд и вземаше дисковете с шифрите за седмицата. Те се поставяха в автоматичния касетофон, свързан с шифровъчния апарат, и след като той ги изхвърляше след употреба, бяха отнасяни на ръка до една микровълнова пещ и унищожавани под погледа на тримата охранители. През дългите години служба те бяха научени да не задават въпроси.

Тази малко трудоемка процедура даваше на Хендли достъп до цялата дейност на двете агенции, тъй като те бяха правителствени учреждения и в тях всичко се записваше — от „находките“, на които бяха попаднали дълбоко законспирираните агенти, до цената на обяда в кафетерията.

Много, дори повечето от информацията не представляваше интерес за хората на Хендли, но въпреки това тя се запаметяваше в главния компютър, който беше достатъчно мощен, за да ръководи цялата страна, ако се наложеше. Това даваше възможност на екипа на Хендли да преглежда сведенията, които разузнавателните служби събираха, заедно с анализите, които изготвяха за най-висшестоящите ръководители в най-различни области. Те пък после бяха давани на други експерти за коментар и допълнителен анализ. АНС беше по-добра от ЦРУ в тази дейност, поне така твърдеше главният аналитик на Хендли, но често пъти многото глави, които се занимаваха с един и същ проблем, свършваха добра работа, освен в случаите, когато анализите бяха толкова много и така разнопосочни, че парализираха действията — проблем, който не беше съвсем необичаен за разузнаването. С новото министерство на вътрешната сигурност, срещу чието създаване Хендли би гласувал с „не“, ЦРУ и АНС ставаха получатели на анализите и на ФБР. Това често прибавяше нови бюрократични усложнения, но истината изискваше да се каже, че агентите на ФБР гледаха по малко по-различен начин на събраните сурови разузнавателни данни. Те ги преценяваха донякъде като криминални дела и от гледна точка на това дали представените доказателства по тях могат да издържат в съда, а като се замисли човек, това не беше чак толкова лошо.

Всяка агенция разсъждаваше по своему. Федералното бюро за разследване разполагаше с полицаи, които разсъждаваха по един начин. В Централното разузнавателно управление пък разсъждаваха по съвсем друг и имаха правото, от което се възползваха понякога, да предприемат известни действия, макар че това ставаше твърде рядко. От своя страна пък Агенцията за национална сигурност само събираше информация, анализираше я и я предаваше на другите, а това, как те се възползваха от нея, не беше нейна работа.

Главният аналитик на Хендли, когато ставаше въпрос за разузнавателна информация, беше Джером Раундс. Приятелите му го наричаха Джери. Беше защитил докторат по психология в университета в Пенсилвания. Преди да се премести на работа в търговската къща на Кидър Пийбоди, за да прави друг вид анализи срещу друго заплащане, той работеше в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. След това сенатор Хендли лично го забеляза по време на един обяд в Ню Йорк. В търговската къща Раундс си беше създал репутацията на човек, който може да чете мислите на колегите си. Въпреки че там беше успял да натрупа доста пари, тяхното значение за него бе започнало да избледнява, след като образованието на децата му беше вече гарантирано и беше успял да изплати яхтата си. Беше започнал да се мотае из Уолстрийт и беше узрял за предложението, което Хендли му направи четири години по-рано. Задълженията му включваха това да разбере какво мислят други международни бизнесмени — нещо, на което се беше научил в Ню Йорк. Работеше в много тясно сътрудничество със Сам Гренджър, който отговаряше за валутните операции в Колежа и беше шеф на оперативния отдел.

Беше към края на работното време, когато Джери Раундс влезе в кабинета на Сам. Джери и намиращият се на негово разположение персонал от тридесет души имаха задължението да преглеждат цялата информация, която идваше от АНС и ЦРУ. Всички те трябваше да са бързи четци с остър нюх. Раундс беше нещо като местната хрътка.

— Погледни това — рече той, остави един лист на бюрото на Сам и седна.

— Мосад е загубил… шеф на бюро? Хм, как е станало?

— Местните ченгета го считат за грабеж. Убит е с нож, портфейлът му липсва, няма следи от продължителна борба. Очевидно в момента не е носел пистолет.

— За какво му е в такова цивилизовано място като Рим? — отбеляза Гренджър. — Обаче сега ще носят пистолети, поне за известно време. — Как разбрахме за случилото се?

— Местните вестници писаха, че един официален представител на израелското посолство бил убит, докато се облекчавал. Шефът на бюрото на ЦРУ там е на мнение, че е бил шпионин.

— Някои хора в Ленгли слухтят из определени среди, опитвайки се да разберат какво би могло да означава това, но по всяка вероятност ще приемат версията на местните ченгета. Човекът е мъртъв. Портфейлът му липсва. Обир, в който крадецът малко е попрекалил.

— Мислиш ли, че израелците ще я приемат? — попита Гренджър.

— По-скоро в някое арабско посолство ще започнат да сервират свинско печено за обяд. Бил е прободен с нож между първия и втория прешлен. Един уличен бандит по-вероятно би му прерязал гърлото, обаче професионалистът знае, че така ще се пролее много кръв и ще се вдигне повече шум. Със случая се занимават карабинерите, но изглежда, че нямат нещо, което да ги насочи към по-вярна следа. Освен ако някой в ресторанта има много добра памет. Не бих разчитал много на това.

— И така, какво би могло да означава тази работа?

Раундс се облегна назад в стола си.

— Кога за последен път е бил убит шеф на някое разузнавателно бюро?

— Преди доста време. ЦРУ загуби един в Гърция… Беше работа на онази местна терористична организация. Резидентът беше посочен от един никаквец… от собствените им хора, който преминал на другата страна. Успя да се прехвърли при тях. Сега пие водка и се чувства самотен. Преди няколко години англичаните изгубиха един свой човек в Йемен… — Той замълча. — Прав си. Не се печели много от убийството на резидент. След като веднъж разбереш кой е той, по-добре е да го наблюдаваш, да разкриеш контактите му и кои са подчинените му.

— Ако го убиеш, по-скоро губиш, отколкото печелиш. Това означава ли, че някой терорист е искал да изпрати послание до Израел?

— Или пък да премахне някоя заплаха, която не му допада особено. Е, нещастникът е бил израелец, служител в посолството. Може би и това е достатъчно основание, обаче когато един шпионин, особено от по-висш ранг, бива убит, това не бива да се счита за случайност.

— Има ли някаква вероятност Мосад да ни помолят за помощ?

Гренджър сам знаеше добре отговора. Мосад беше като онези деца, които си играят в пясъка и никога не дават някой да им пипа кофичката и лопатката. Молят за помощ само ако а — са отчаяни, и б, когато са убедени, че някой друг може да им даде нещо, което няма да могат да си вземат сами. Тогава се държат като завърналия се блуден син.

— Те няма да потвърдят, че този човек на име Грийнголд е от техните. Това би помогнало до известна степен на италианските ченгета и дори може да доведе до намесата на тяхното контраразузнаване. Но ако нещо такова е било казано, за това няма доказателства, които да са известни на ЦРУ.

Обаче онези в Ленгли не биха разсъждавали така, даде си сметка Гренджър. Джери беше на същото мнение. Прочете го в очите му. В ЦРУ не мислеха по този начин, тъй като разузнаването беше станало много цивилизовано. Не беше прието да се убиват хората на противника, защото се отразява зле на бизнеса. Тогава той може да направи нещо на твоите хора и ако водите партизанска война по улиците на някой чужд град, няма да можете да си свършите работата. А тя е да предоставите информация на правителството си, а не да изрязвате чертички върху дръжката на пистолета, за да държите сметка колко души сте убили. По тази причина карабинерите ще приемат, че това е дело на уличната престъпност, защото всички дипломати са неприкосновени за силите на всяка друга страна, намират се под протекцията на международни договори и на една традиция, която води началото си още от времето на Персийската империя при Крез.

— Джери, ти си човек с остър нюх — рече Сам. — Какво е мнението ти?

— Мисля си, че може би на улицата се е появил някакъв зъл дух. Онзи човек на Мосад е бил в луксозен римски ресторант, обядвал е и е пил чаша хубаво вино. Може би е трябвало да прибере оставеното в някой тайник. Огледах картата. Ресторантът е на кратка разходка пеш от сградата на посолството — малко по-далеч от място, в което обикновено се ходи за обяд, освен ако този Грийнголд си е падал по джогинга, но това време на деня не е най-подходящото. Така че ако не е бил пристрастен към кухнята в „Джовани“, обзалагам се, че причината е бил тайник или някаква среща. Ако е било така, той предварително е бил набелязан. И то не да бъде разпознат от своя противник, който и да е той, а да бъде убит. За местните ченгета работата може да изглежда като обир, но за мен това е преднамерено убийство, извършено професионално. Жертвата моментално е била докарана до безпомощно състояние. Не е могла по никакъв начин да окаже съпротива. Така се постъпва при убийство на шпионин — никога не знаеш колко добър е в самоотбрана. Но ако аз бях някой арабин, бих очаквал, че човекът от Мосад е направо страшилище. Не бих поел никакви рискове. Няма пистолет. Значи онзи не е оставил никакво физическо доказателство, не е открит куршум, нито гилза. Взел е портфейла, за да изглежда като обир, но е убил резидента на Мосад и вероятно така е изпратил някакво послание. Не за да покаже ненавистта си към тях, а да им покаже, че може да убива хората им с такава лекота, както си вдига ципа на панталоните.

— Защо не напишеш някоя книга на тази тема, Джери? — подкачи го Сам. Главният аналитик беше в състояние да превърне елементарните факти в напълно завършена сапунена опера.

Раундс само се потупа по носа и се усмихна.

— А защо си толкова убеден, че е било просто съвпадение? В тази работа има нещо гнило.

— Какво мислят хората от Ленгли?

— Все още нищо. Поискали са мнението на отдела за Южна Европа. Очаквам да разберем нещо след около седмица и то няма да е много. Познавам човека, който сега оглавява разузнавателната агенция.

— Тъп ли е?

Раундс поклати глава.

— Не, няма да е честно, ако бъде определен като такъв. Той е достатъчно умен, но не иска да рискува. И не е много инициативен. Обзалагам се, че тази работа няма да отиде по-нагоре от седмия етаж.

ЦРУ имаше нов директор на мястото на Ед Фоли, който вече беше пенсионер и пишеше мемоарите си заедно с жена си Мери Пат. По тяхно време те бяха много добри, обаче новият директор на разузнаването беше по-скоро удобна политическа фигура, ползваща се с благоразположението на президента Кийлти. Той не правеше нищо без президентско одобрение, което означаваше, че нещата трябваше да преминават през минибюрократичния апарат на Съвета за национална сигурност в Белия дом, от който изтичаше информация като от пробойната на „Титаник“, и затова се ползваше със симпатиите на пресата. Оперативната дирекция се разрасна още повече и във Фермата в Тайдуотър във Вирджиния се обучаваха нови оперативни разузнавачи. Новият шеф на оперативната дирекция съвсем не беше неподходящ. За изумление на Кийлти Конгресът беше настоял този пост да заеме някой, който има опит в оперативната работа, обаче той знаеше как се играе играта с парламента. Оперативната дирекция можеше да възвърне добрата си форма, но тя нямаше да направи нищо нередно при управлението на това правителство. Нищо, което не би се харесало на Конгреса. Нищо, което би накарало хората, които ненавиждат разузнаването, да вдигнат по-голяма врява от обикновените оплаквания, свързани с теориите за голямата конспирация и за това как ЦРУ е предизвикало нападението на японците срещу Пърл Харбър и голямото земетресение в Сан Франциско.

— Значи, според теб от тази работа няма да излезе нищо — рече Гренджър, въпреки че предварително знаеше отговора.

— Мосад ще започнат да ровят, ще наредят на хората си да бъдат нащрек и това ще продължи месец или два, а после всичко ще продължи постарому. Същото ще бъде и в другите разузнавателни служби. Израелците ще се опитат най-вече да разберат кой е посочил техния човек. С информацията, с която разполагам, е трудно да се правят предположения в тази насока. Може да има много просто обяснение. Обикновено е така. Възможно е да е вербувал неподходящ човек и това му е изяло главата, може да са пробили някой техен шифър, например чрез подкупен шифровчик в посолството, може някой да се е разприказвал пред неподходящ човек на неподходящ коктейл. Възможностите са твърде много, Сам. В тези неща е достатъчна една малка погрешна стъпка, за да бъде убит някой, а и най-добрите в нашия бранш могат да сбъркат.

В наръчника на разузнавача трябва да има раздел за това какво може да се прави на улицата и какво не.

Имаше време когато самият той се беше занимавал с оперативна работа, но главно в библиотеки и банки, ровейки се в информация, от която на пръв поглед не можеше да излезе нищо, за да открие от време на време някой диамант сред непотребната купчина. Винаги се беше старал да го пази в тайна, докато разкритията не станеха толкова реални, колкото и рожденият му ден.

— Освен ако на някоя друга улица не видят сметката на друг шпионин — рече Раундс. — Тогава ще знаем, че се е появил зъл дух.

Пристигащият от Мексико самолет на авиокомпанията „Авианка“ кацна на летище „Картахена“ пет минути по-рано. От лондонското летище „Хийтроу“ той летя с машина на австрийските авиолинии, а след това до Мексико Сити със самолет на „Бритиш Еъруейс“, след което взе този на колумбийския превозвач до южноамериканската страна. Беше един стар американски „Боинг“, но той не се безпокоеше за безопасността на пътуването. Светът криеше далеч по-големи опасности. В хотела отвори сака си, за да си вземе пейджъра, излезе навън и забеляза уличен телефон, от който да се обади.

— Моля, предайте на Пабло, че Мигел е тук… Грасиас.

След това влезе в един бар да пийне нещо. Местната бира не беше много лоша. Трябваше да свиква с обстановката, а тук всички пиеха алкохол. След като поседя петнайсет минути, се върна в хотела, като на два пъти провери дали след него няма опашка, но не забеляза никого. Така че ако го следяха, бяха опитни хора, а от тях човек трудно можеше да се предпази, особено в чужд град, в който всички говореха испански и никой не знаеше накъде е Мека. Пътуваше с английски паспорт на името на Найджъл Хоукинс от Лондон. На посочения адрес наистина имаше апартамент на това име. Това би го предпазило дори от рутинна полицейска проверка, но никоя версия за прикритие не можеше да бъде вечна и ако се стигнеше до там… нищо не можеше да се направи. Човек не трябва да живее в страх от неизвестното. Правиш си плановете, вземаш предпазни мерки и след това си играеш играта.

Беше интересно. Испанците бяха отдавнашни врагове на исляма, а тази страна беше населена главно с чеда на Испания. Обаче в нея имаше хора, които ненавиждаха Америка почти толкова, колкото и самият той, защото за тях Америка беше източник на големи печалби от продажбата на техния кокаин, както беше източник на огромни печалби неговата родина от търговията с петрол. Неговото лично богатство се състоеше от стотици милиони американски долари, вложени в различни банки по света — в Швейцария, в Лихтенщайн, а напоследък и на Бахамските острови. Разбира се, можеше да си позволи да има собствен самолет, но беше сигурен, че това щеше бързо да се разбере и той можеше да бъде свален лесно при полет над океана. Мохамед презираше Америка, но не подценяваше могъществото й. Твърде много достойни мъже бяха заминали неочаквано за Рая, защото бяха направили точно това. Не би могло да се каже, че съдбата им беше чак толкова лоша, но той имаше работа сред живите, а не при мъртвите.

— Здравей, капитане.

Брайън Карузо се обърна и видя Джеймс Хардести. Още нямаше седем сутринта. Тъкмо беше приключил утринната гимнастика и петкилометровото бягане начело на своята рота морски пехотинци и като всички останали здравата се беше изпотил. Беше ги освободил да вземат душ и тъкмо се отправяше към квартирата си, когато срещна Хардести. Но преди да може да каже каквото и да било, чу един още по-познат глас.

— Скипър? — капитанът се обърна и видя сержанта от артилерията Съливън, неговия главен помощник.

— Да, сержант. Тази сутрин хората ми се сториха в добра форма.

— Така е, сър. Не ги натоварихте прекалено и добре направихте, сър — рече помощникът му.

— Как се чувства ефрейтор Уорд? — Това беше и причината Брайън да не ги преумори прекалено. Уорд беше казал, че иска да се метне на висилката, но все още се възстановяваше от получените доста тежки рани.

— Малко се задъхва, но не изостава. Санитар Рандъл държи момчето под око. Да ви кажа право, за моряк той не се справя зле — позволи си да каже сержантът. Морските пехотинци бяха твърде толерантни към санитарите от флота, особено към онези, които са се справили добре в истинско сражение.

— Рано или късно „МОРЖОВЕТЕ“ ще го поканят при тях в Колорадо.

— Прав си, Скипър, и тогава ще трябва да си търсим друг морски санитар.

— Имаш ли нужда от нещо, сержант? — попита Карузо.

— Сър… о, той е тук. Здравейте, господин Хардести. Току-що чух, че сте дошъл да се видите с шефа. Извинете ме, капитане.

— Няма нищо. Ще се видим след час, сержант.

— Слушам, сър. — Съливън отривисто отдаде чест и се отправи към помещенията.

— Той е много добър помощник — изрази гласно мнението си Хардести.

— Голяма работа е — съгласи се Карузо. — Корпусът се крепи на такива като него, а тези като мен просто ги търпи.

— Какво ще кажете да закусим, капитане?

— Разбира се, но първо трябва да взема един душ.

— Какво ще правите днес?

— Днешните ни занимания в клас са по комуникациите, за да сме сигурни, че можем да поискаме подкрепа от артилерията и авиацията.

— Те не ги ли знаят тези неща? — попита изненадан Хардести.

— Нали знаете как един бейзболен отбор тренира нанасянето на удари преди всеки мач, а треньорът ги наблюдава, въпреки че всички знаят как да замахнат с бухалката.

— Разбирам. — Причината да ги наричат фундаменталисти беше, че те наистина са фундаментални. Тези морски пехотинци, подобно на бейзболните играчи, нямаха нищо против още един урок. Едно участие в реални бойни действия ги беше убедило колко важно е да се знаят основните неща.

Квартирата на Карузо беше наблизо. Хардести си наля кафе и прегледа вестника, докато чакаше младият офицер да вземе душ. Кафето беше доста добре приготвено за мъж, който живее сам. Както обикновено, не можа да научи от вестника нещо повече от онова, което вече знаеше, като се изключат резултатите от последните спортни състезания, но пък карикатурите както винаги бяха смешни.

— Тръгваме ли? — попита младежът, вече напълно готов за излизане.

— Как е храната тук? — заинтересува се Хардести и стана.

— Ами, то навсякъде не е много лесно да се намери свястна закуска.

— Прав си, капитане, ти водиш.

С мерцедеса на Карузо изминаха около миля до казармения стол. За успокоение на Хардести в колата личеше, че спътникът му живее сам.

— Не очаквах да ви среща отново толкова скоро — рече Карузо, докато караше.

— Или пък изобщо? — подхвърли шеговито бившият офицер от специалните части.

— Би могло и така да се каже, сър.

— Ти изкара изпита.

Това накара Карузо да се обърне.

— Какъв изпит, сър?

— Едва ли си го забелязал — каза през смях Хардести.

— Да, сър, вече успяхте да ме озадачите тази сутрин. — Капитан Карузо беше сигурен, че и това влизаше в програмата за днешния ден.

— Има една стара поговорка, която казва, че ако не си озадачен, значи си зле осведомен.

— Това ми звучи малко заплашително — рече Карузо и сви вдясно към паркинга.

— Би могло и така да е. — Той излезе от колата и последва офицера към сградата.

Това беше голяма едноетажна постройка, пълна с гладни морски пехотинци. В кафетерията имаше камари с табли, заредени с обикновената американска закуска, като се започне от корн флейкс и се стигне до бекон с яйца. Дори имаше и…

— Можете да опитате поничките, но тук не ги правят много добре, сър — предупреди го Карузо и си взе две английски препечени кифли, намазани с истинско масло. Беше твърде млад, за да се безпокои за холестерола и за другите трудности, които идваха с възрастта. Хардести си взе кутия диетични бисквити, тъй като за негово съжаление възрастта му го налагаше, както и чаша обезмаслено мляко с подсладител без захар. Каните с кафе бяха големи, а местата по масите предлагаха изненадваща анонимност, въпреки че в помещението имаше най-малко четиристотин души с различен чин — от ефрейтор до полковник. Домакинът му го заведе до една маса сред тълпа от млади сержанти.

— И така, господин Хардести, какво мога да направя за вас?

— Първо, доколкото ми е известно, ти имаш право на достъп до секретна информация до определено ниво, така ли е?

— Да, сър. Отнася се за някои поверителни неща, но това едва ли ви засяга.

— Може и да си прав — съгласи се Хардести. — Е добре, това, за което ще говорим, е от малко по-висока степен на секретност. Не бива да го споделяш с никого. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, сър. Доколкото разбирам, това е строго секретна информация.

„Съмнявам се дали разбираш“, помисли си Хардести. Ставаше въпрос за нещо много по-поверително, но за това обяснение трябваше да се изчака друг момент.

— Моля, продължавайте, сър.

— На теб са се спрели някои твърде важни хора като евентуален сътрудник на една малко… малко специална организация, която официално не съществува. Сигурно си чувал преди за подобни неща във филми или си прочел в някои книги. Тази обаче е напълно реална, момчето ми. Дошъл съм тук, за да ти предложа място в нея.

— Сър, аз съм офицер от морската пехота и това ми харесва.

— Няма да попречи на кариерата ти като морски пехотинец. Всъщност има голяма вероятност скоро да бъдеш повишен в майор. Ще получиш уведомителното писмо за това следващата седмица. Така че и без това няма да можеш да останеш на сегашния си пост. Ако останеш в корпуса на морската пехота, следващия месец ще те изпратят в щаба на корпуса, за да работиш за разузнаването, или по-точно в отдела за специалните операции. Освен това за действията ти в Афганистан ще получиш „Сребърна звезда“.

— Ами моите хора? Предложил съм и те да получат награди.

„Очаквах, че това момче ще ме попита за това“, каза си Хардести.

— Всички предложени са одобрени. Освен това можеш да се върнеш в корпуса, когато пожелаеш. Ще продължиш да получаваш заплатата си чрез него. Може би ще се наложат някои нови уговорки с банката, но това е нормална практика.

— И какви ще са последиците от тази нова работа? — попита Карузо.

— Това означава, че ще служиш на родината си. Ще правиш неща, които са нужни за националната сигурност, но ще ги вършиш по малко по-нередовен начин.

— Как по-точно?

— Това ще се обсъжда не тук и не сега.

— Прекалено сте потаен, господин Хардести. Мога да започна да се досещам за какво става дума и да разваля изненадата.

— Аз не определям правилата.

— ЦРУ ли ги определя?

— Не точно, но с течение на времето ще разбереш. Това, което трябва да знам сега, е дали си съгласен, или не. Можеш да напуснеш тази организация по всяко време, ако работата в нея не ти допада — обеща той. — Обаче тук не е мястото за по-подробни обяснения.

— До кога трябва да реша?

— Преди да си доядеш бекона и яйцата.

Отговорът накара капитан Карузо да остави кифлата си на масата.

— Това да не е някаква шега? — Изглежда и него започваха да го вземат на подбив заради семейните му връзки.

— Не, капитане, не е шега.

Беше казано с такава интонация, че да не прозвучи като заплаха. Обаче хора като Карузо, колкото и храбри да бяха, често гледаха на неизвестното, или по-точно на не напълно ясното, с леко безпокойство. Неговата професия и без това беше твърде опасна и по-интелигентните в нея не се втурваха през глава да си търсят белята. Обикновено имаха едно разумно отношение към риска, след като се уверяха, че обучението и придобитият опит ги правеха годни за задачите, които трябва да изпълняват. А Хардести го беше уверил, че може да се върне отново в корпуса на морската пехота на Съединените щати. Това беше почти вярно и твърде близко до неговите цели, ако не до тези на младия офицер.

— Какъв интимен живот водиш, капитане?

Въпросът го изненада, но той отговори откровено.

— Не съм обвързан с никого. Има няколко момичета, с които излизам, обаче още няма нищо сериозно. Това повод за безпокойство ли е? Колко ли опасна може да бъде тази работа?

— Питам само от съображения за сигурност. Повечето мъже не могат да пазят тайни от съпругите си. Обаче с приятелките нещата стоят по-иначе.

— И така, колко опасна може да бъде тази работа?

— Не много — излъга Хардести, без да е напълно убедителен.

— Вижте, аз възнамерявах да остана в корпуса, поне докато стана подполковник.

— Според твоя оценител в щаба на корпуса имаш достатъчно качества, за да станеш дори полковник, освен ако не сгазиш някъде лука. Никой не го мисли, но се е случвало на много свестни мъже. — Хардести изяде бисквитите си и се съсредоточи върху кафето.

— Добре е да знам, че там горе имам ангел пазител — рече малко хладно Карузо.

— Както вече ти казах, забелязали са те. В корпуса на морската пехота много ги бива да откриват таланти и да им помагат да се развиват.

— Някои други хора също. Имам предвид, че са ме забелязали.

— Точно така, капитане. Аз само ти предлагам една възможност. Обаче ти сам трябва да докажеш на какво си способен.

Предизвикателството беше подхвърлено много умело. Младите и способни хора не обичат да бягат от такива неща. За Хардести беше ясно, че го е спечелил.

Пътят от Бирмингам до Вашингтон с кола беше твърде дълъг. Доминик Карузо го взе за един дълъг ден, защото не обичаше евтините мотели, но въпреки че тръгна още в пет сутринта, времето за пътуване не стана по-малко. Караше бял мерцедес — клас „С“, с четири врати, който много приличаше на този на брат му, а отзад беше струпал доста багаж. На два пъти за малко да го спрат, но и в двата случая патрулите на щатската полиция погледнаха благосклонно на документите му на служител от ФБР, на които в Бюрото викаха „акредитивите“, и отминаваха само с приятелско махване на ръка. Сред полицаите от по-нисък ранг имаше някаква негласна колегиалност, която ги караше да си затварят очите пред нарушенията на ограниченията за скоростта. Пристигна в Арлингтън, Вирджиния, в десет часа вечерта, остави портиера да разтовари багажа от колата му и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. В зареденото барче имаше хубаво бяло вино, което жадно изпи, след като взе душ. Виното и скучната телевизия му помогнаха бързо да заспи. Обади се да го събудят в седем сутринта и потъна в непробуден сън.

— Добро утро — поздрави Гери Хендли в 8:45 на следващата сутрин. — Кафе?

— Благодаря, сър. — Джак си наля една чаша и седна. — Благодаря, че се обадихте.

— Ами, проверихме данните за учението ти. Представил си се добре в Джорджтаун.

— Като се има предвид таксата, която се плаща там, човек трябва да положи известни усилия, а освен това не беше чак толкова трудно. — Джон Патрик Райън-младши отпи от кафето и се запита какво ли ще последва по-нататък.

— Готови сме да обсъдим с теб възможността за една работа на изпитателен срок — каза му направо бившият сенатор. Не обичаше уклончивите отговори и това беше една от причините, поради която той и бащата на неговия посетил се бяха разбирали добре.

— И какво по-точно ще правя? — попита заинтригуван Джак.

— Какво знаеш за „Хендли и съдружници“?

— Само това, което вече ви казах.

— Добре, никъде не трябва да споменаваш това, за което ще ти говоря. Ама никъде. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, сър.

Изведнъж всичко стана ясно като бял ден. „Предположенията ми се оказаха правилни, каза си Джак. Мама му стара!“

— Баща ти беше един от най-близките ми приятели. Казвам „беше“, защото не можем да се срещаме повече и говорим много рядко. Обикновено защото той се обажда тук. Хора като него никога не се оттеглят напълно. Баща ти беше един от най-добрите шпиони, които познавам. Правил е някои неща, за които никога не е писано, поне не в правителствените документи, и вероятно никога няма да се пише. В неговия случай „никога“ означава през следващите петдесет години. Сега той пише мемоарите си. Прави ги в два варианта — един, който ще бъде публикуван до няколко години, и друг, който няма да види бял свят поне две поколения. Няма да бъде публикуван преди смъртта му. Така е наредил той самият.

Джак бе поразен, че баща му прави планове за неща след собствената си смърт. Той мъртъв? Не можеше да си го представи освен само в далечен, интелектуален смисъл.

— Добре — успя да каже младежът. — Мама знае ли за тези неща?

— Вероятно не, почти съм сигурен, че не знае. За някои работи може да не съществуват сведения дори в Ленгли. Понякога държавата върши неща, които не са подходящи да бъдат документирани на хартия. Баща ти имаше дарбата да се набутва точно в такива работи.

— А вие? — попита Джак-младши.

Хендли се облегна назад и възприе философски тон.

— Проблемът е, че каквото и да си направил, на някои хора то няма да се хареса много. Същото е с шегата. Колкото и да е смешна, някой ще се обиди от нея. Обаче на високо равнище, когато някой се обиди, вместо да ти го каже в лицето, ще се изплаче пред пресата, което става достояние на обществеността и обикновено е придружено със страшно неодобрителен тон. В такива случаи кариеризмът най-често показва грозното си лице — някои хора се издигат, като забият нож в гърба на някой, който стои по-високо от тях. Освен това хората на високи постове обичат да водят такава политика, която да съответства на техните разбирания за добро и зло. Това се нарича его. Проблемът е, че всеки има различна представа за добро и зло. При някои хора тя е направо налудничава.

Да вземем например сегашния ни президент. Веднъж в тоалетната на Сената Ед ми каза, че е толкова против смъртното наказание, че не би се съгласил дори с екзекутирането на Адолф Хитлер. Каза го, след като беше ударил няколко питиета. Когато пийне, става приказлив, а тъжното е, че пие малко повече, отколкото е нормално. Когато ми каза това, аз се пошегувах с него. Казах му да не вземе да го изтърси в някоя своя реч, тъй като гласоподавателите евреи са много и са влиятелни и могат да погледнат на това не като на дълбоко залегнал принцип, а като на голяма обида. В по-абстрактен смисъл много хора са против смъртното наказание. Е, аз уважавам подобна позиция, макар и да не съм съгласен с нея. Нейният недостатък е, че не можеш да вземеш решителни мерки срещу хора, които причиняват зло на другите, понякога много голямо зло, без да нарушиш принципите си, а при някои хора тяхното съзнание или политическите им убеждения не им позволяват да го сторят. Тъжният факт от всичко това е, че по този начин законът става неефективен. Това се случва по-често извън нашите граници, но в някои редки случаи и у нас.

— Е добре, а как се отразява това на Америка?

— ЦРУ вече не убива хора. Поне не и от 50-те години на миналия век. Айзенхауер умееше много добре да използва ЦРУ. Всъщност той беше толкова блестящ в умението да упражнява властта си, че хората така и не узнаваха какво се случва и го мислеха за тъпанар, защото не изпълняваше танца на войната пред камерите. Освен това тогава светът беше друг. Втората световна война беше приключила наскоро и идеята да се убиват много хора, дори невинни цивилни, беше добре позната най-вече от масираните бомбардировки — поясни Хендли. — Тогава тези работи ставаха така.

— Ами Кастро?

— Това беше работа на президента Джон Кенеди и брат му Робърт. Бяха твърдо решили да ликвидират Кастро. Повечето хора мислят, че това се дължи на провала им в Залива на прасетата. Лично аз смятам, че причината може би е прекаленото четене на романи за Джеймс Бонд. По онова време да се убиват хора беше много на мода. Днес му викаме социопатия — рече ядосан Хендли. — Проблемът е, че, първо, е много по-забавно да четеш за такива неща, отколкото да ги вършиш, и, второ, че те не стават чак толкова лесно без много добре обучени и високо мотивирани хора. Е, предполагам, че те са го разбрали. После, когато нещата станаха широко известни на обществеността, участието на семейство Кенеди беше някак си позамазано, а ЦРУ трябваше да заплати, и то скъпо, за това, което действащият президент им беше наредил да направят. Заповедта на президента Форд сложи край на тези неща, така че ЦРУ вече не убива хора преднамерено.

— А как стояха нещата с Джон Кларк? — попита Джак, спомняйки си погледа на този човек.

— Той е нещо като призрак. Убивал е хора, и то неведнъж, но винаги внимаваше да го прави само когато това беше тактически необходимо за момента. ЦРУ позволява на хората си да го правят, когато трябва да се защитават по време на акция, а той имаше дарбата да докарва нещата дотам, че то беше тактически необходимо. Срещал съм се с Кларк два пъти. Познавам го повече заради неговата репутация. Но той е един призрак. Сега, когато вече е в пенсия, може би ще напише книга. Но дори и да напише, няма да каже в нея цялата истина. Кларк играе по правилата като баща ти. Понякога поизкривява малко тези правила, но доколкото ми е известно, никога не ги е нарушавал напълно, не и като държавен служител — поправи се Хендли. Веднъж той и Джак Райън-старши имаха дълъг разговор за Джон Кларк, а те бяха единствените хора в света, които знаеха цялата истина за него.

— Веднъж казах на татко, че не бих искал да съм от лошата страна на Кларк.

Хендли се усмихна.

— Така си е, но винаги можеш да повериш живота на децата си на Джон Кларк. Когато се видяхме последния път, ти ме попита за него. Сега мога да ти отговоря. Ако беше по-млад, той щеше да е тук — призна Хендли.

— Току-що ми казахте нещо — реагира веднага Джак.

— Знам. Можеш ли да се примириш с това?

— Че убивате хора ли?

— Не съм казал точно това.

Джак остави чашата си на масата.

— Сега знам защо татко казва, че сте много умен.

— Можеш ли да се примириш с факта, че навремето баща ти е отнел живота на няколко души?

— Знам за това. Случило се е в нощта, когато съм се родил. Това е нещо като семейна легенда. Журналистите я използваха доста често, когато татко беше президент. Продължаваха да я сочат с пръст, като че ли е проказа или нещо подобно. С тази разлика, че за проказата има лек.

— Знам. По филмите изглежда страхотно, но в реалния живот хората се разтреперват от такова нещо. Проблемът е, че понякога — не често, но понякога — се налага да се вършат тези работи, както баща ти сам е имал възможност да се увери, и то неведнъж, Джак. Тогава не се е колебал. Мисля, че след това дори от време навреме е сънувал кошмари, но когато е трябвало да го направи, не се е поколебал. Това е и причината да си жив. По същата причина са живи и много други хора.

— Знам за случая с подводницата. За него станаха публично достояние много неща, но…

— Не е само той. Баща ти никога не си е търсил сам белята, но когато се е случвало да изпадне в беда, както казах, е правил това, което е нужно.

— Спомням си, че хората, които са нападнали татко и мама в нощта, когато съм се родил, са били екзекутирани. Питах майка ми за това. Тя не одобрява екзекуциите, но в случая не е била много против. Чувствала се е неловко, но предполагам, че ситуацията го е налагала. Знаете, че и баща ми не е привърженик на смъртното наказание, но не е съжалявал, че онези са били екзекутирани.

— Баща ти е опрял пистолет в главата на главатаря им, но не е натиснал спусъка. Не е било наложително и се е отказал. Не знам как бих постъпил, ако бях на негово място. Изборът не е бил лек, но баща ти е постъпил правилно, въпреки че е имал куп причини да стори друго.

— Същото каза и господин Кларк, когато го питах за това. Обясни, че ченгетата вече били пристигнали на мястото и че не се е налагало. Обаче не му повярвах. Майка ми си спомня, че решението не е било леко. Питах и Майк Бренън. Впечатлен е от това, че един цивилен е успял да се сдържи. Той самият не би убил човека, защото има опит в тези неща.

— Не съм сигурен за Кларк. В никакъв случай не е убиец. Не убива хора за удоволствие или за пари. Може би щеше да му пощади живота. Обаче от един опитен полицай не би трябвало да се очаква подобно нещо. Ти как смяташ, че би постъпил?

— Човек не може да бъде сигурен, докато не го изпита на гърба си — отвърна Джак. — Мислил съм върху това един-два пъти и реших, че татко е постъпил правилно.

Хендли кимна.

— Прав си. Обаче когато е трябвало да избере друга възможност, е постъпил по различен начин. Не се е поколебал да пусне един куршум в главата на онзи в подводницата. Направил го е, за да оцелее, а когато човек е изправен пред такъв избор, има само един начин за действие.

— И така, какво точно правят „Хендли и съдружници“?

— Събираме разузнавателна информация и действаме в съответствие с нея.

— Но вие не сте част от правителството — възрази Джак.

— Технически погледнато, не сме, но има някои наложителни неща, които правителствените служби не са в състояние да свършат.

— Случва ли ви се често?

— Не много — отвърна веднага Хендли, — но това може да се промени, а може и да не се промени. Трудно ми е да кажа в момента.

— И все пак колко често?

— Не е нужно да знаеш — отговори Хендли, повдигайки вежди.

— Добре, а какво знае баща ми за това място?

— Той е човекът, който ме убеди да го създам.

— О… — Изведнъж всичко му стана съвсем ясно. Хендли се беше отказал от политическата си кариера, за да служи на страната по начин, по който никога нямаше да получи признание и награда. Мамка му! Баща му сигурно бе проявил голямо коравосърдечие, за да направи такова нещо. — А ако по някакъв начин загазиш?

— В един сейф, който принадлежи на личния ми адвокат, са посочени сто президентски оправдания, отнасящи се до всички незаконни действия, които биха могли да бъдат извършени между датите, които моята секретарка ще попълни на оставените празни места. Те са подписани от баща ти седмица преди да напусне президентския пост.

— Това незаконно ли е?

— Напълно законно — отвърна Хендли. — Министърът на правосъдието при президентството на баща ти Пат Мартин каза, че ще свършат работа, въпреки че ако някога стане известно на обществеността, би било равносилно на избухване на чист динамит.

— Динамит ли, как пък не, ще бъде все едно на Капитолийския хълм да гръмне атомна бомба — изрази гласно мисълта си Джак.

— Тъкмо затова тук сме много предпазливи. Не мога да насърчавам хората си да вършат неща, заради които могат да влязат в затвора.

— Това значи загуба на доверие завинаги.

— Виждам, че имаш чувството за хумор на баща си.

— Е, нали ми е баща. Наследил съм го заедно с черната коса и сините му очи.

В досието му от университета беше посочено, че младежът е доста умен. Сега Хендли виждаше, че той е любознателен като баща си и има способността да отделя главното от второстепенното. А дали има и куража му? По-добре ще е никога да не се налага да проверява това. Но дори и неговите най-опитни хора не можеха да предвиждат бъдещето, освен когато се отнасяше до валутните колебания, а и в тези случаи те направо лъжеха. Това беше едно от незаконните неща, заради които би могъл да бъде изправен пред съда, но подобно нещо едва ли щеше да се случи.

— Е, време е да се срещнеш с Рик Бел. Тук анализите се правят от него и от Джери Раундс.

— Виждал ли съм ги преди?

— Не. Баща ти също не ги познава. Това е един от проблемите с хората, които работят в разузнаването. Прекалено много са. Прекалено много хора, а това не е съвсем добре за съответните организации в тази област. Ако в един и същи отбор имаш най-добрите професионални футболисти, той ще се разпадне отвътре. Всеки човек има своето его и на тях нищо човешко не им е чуждо. Никой не възразява твърде много, защото правителството не е до такава степен ефикасно. Ако беше, хората щяха да се изплашат. Тъкмо затова сме тук.

Хайде, кабинетът на Джери е вдясно по коридора.

— Шарлотсвил? — учуди се Доминик. — Мислех…

— ФБР има там тайна квартира още от времето на директора Едгар Хувър. Технически тя не принадлежи на Бюрото. Там държим Сивите папки.

— О, така ли? — Беше чувал за тях от един старши инструктор в Академията. Сивите папки, за които външните хора не знаеха нищо, бяха досиетата на Хувър за разни политически фигури. В тях се събираха различни лични нарушения на политиците, както се събираха марки и монети. Предполагаше се, че след смъртта на Хувър през 1972 година те са били унищожени, но в действителност се пазеха в Шарлотсвил, щата Вирджиния, в солидна къща, издигаща се на един хълм, който се извисяваше над университета на щата. В старата плантаторска къща имаше просторна винарска изба, в която в продължение на повече от петдесет години се пазеха много по-ценни неща. Това беше най-засекретената тайна на Бюрото, известна само на шепа хора, в която не влизаше и директорът на ФБР. За нея отговаряха едни от най-доверените професионални агенти на Бюрото. Досиетата никога не бяха отваряни, поне тези, които се отнасяха до политиците. Така например не беше нужно обществеността да знае, че един млад сенатор по времето на президента Труман си е падал по непълнолетни момичета. Освен това той отдавна бе мъртъв, както и онзи, който беше против абортите. Обаче страхът от тези досиета, за които много хора предполагаха, че продължават да съществуват, обяснява защо Конгресът рядко атакува ФБР за прекомерно пилеене на средства. Един наистина добър архивар с компютърна памет би могъл да се досети за съществуването им поради незабележимите празнини в огромните архиви на Бюрото, обаче попълването им би било херкулесовска задача. Освен това в т.нар. Бели папки, скътани в една бивша каменовъглена мина в Западна Вирджиния, един историк би могъл да намери още по-пикантни тайни.

— Ще те отделим от Бюрото — рече Върнър.

— Какво? — попита Карузо. — Защо? — Шокът от чутото направо го накара да подскочи на стола си.

— Доминик, хората от един специален отдел искат да разговарят с теб. Ще продължиш да работиш за тях. Те ще ти обяснят за какво става дума. Казах, че ще те „отделим“, а не че ще „прекъснеш“ да работиш за нас. Ще продължиш да получаваш заплатата си. В нашия архив ще продължиш да се водиш като специален агент със специална задача, свързана с работа по контрадействия срещу тероризма, която се наблюдава пряко от моя отдел. Ще продължиш да получаваш нормалните повишения и увеличения на заплатата. Тази информация е секретна, агент Карузо — продължи Върнър. — Не бива да говориш с никого за нея, освен с мен, ясно ли е?

— Да, сър, но не мога да кажа, че разбирам.

— С течение на времето и това ще стане. Ще продължиш да разследваш криминални действия и вероятно ще участваш в тяхното предотвратяване. Ако новата работа не ти допадне, можеш да ми кажеш и ще те прехвърлим в друг отдел с по-конвенционални задачи. Обаче повтарям, че не трябва да говориш за това с друг, освен с мен. Ако някой те пита, ти все още си специален агент на ФБР, но не е позволено да разговаряш с когото и да било за работата си. Докато си вършиш свястно работата, няма да си уязвим за никакви действия срещу теб. Ще видиш, че контролът, на който си свикнал, сега ще е по-слаб, но през цялото време ще отговаряш пред някого за действията си.

— Сър, тази работа все още не ми е много ясна — рече специален агент Карузо.

— Ще вършиш неща от най-висш национален интерес, главно контратероризъм. Свързано е с опасности. Терористите не са най-вежливите хора.

— Значи това ще е работа под прикритие.

Върнър кимна.

— Точно така.

— И тя ще се контролира от този кабинет?

— Повече или по-малко — избегна Върнър директния отговор и кимна.

— И мога да я напусна, когато пожелая?

— Да.

— Добре, сър, ще опитам. Какво трябва да правя сега?

Върнър написа нещо на един малък лист хартия и му го подаде. — Иди на този адрес. Кажи им, че трябва да се срещнеш с Гери.

— Веднага ли, сър?

— Освен ако не трябва да вършиш нещо друго.

— Добре, сър. — Карузо се изправи, взе си довиждане и излезе. Е, поне пътуването с кола през щата Вирджиния щеше да е приятно.

(обратно)

Глава четвърта ПОДГОТВИТЕЛЕН ЛАГЕР

Доминик се върна обратно, прекосявайки реката до хотел „Мариот“, прибра си багажа, даде двадесет долара бакшиш на пиколото и набра комбинацията за новата цел на пътуването си в навигационния компютър на мерцедеса. Скоро се понесе на юг по магистрала 95, оставяйки Вашингтон зад гърба си. В огледалото за обратно виждане очертанията на столицата на фона на небето изглеждаха доста приятни. Двигателят на колата работеше добре, както би трябвало да се очаква от един мерцедес, тонът на дискусията, която вървеше по местната радиостанция, беше подчертано консервативен, а полицаите също. Движението по магистралата не беше много натоварено, макар че съжали нещастниците, които всеки ден трябваше да пътуват с колите си до Вашингтон и да се ровят в бумагите на „Хувър Билдинг“ и другите гротескни правителствени здания около булеварда за пешеходци — така наречения „Мол“. Главната квартира на ФБР имаше поне стрелбище за разтоварване от стреса. Сигурно много хора го посещават, помисли си Доминик.

Малко преди да навлезе в Ричмънд, женският глас в компютъра му нареди да завие вдясно по местното околовръстно шосе, което скоро го отведе до шосе И–64 запад, насочвайки го към нижещите се един след друг хълмове, покрити с гори. Околността беше приятна за окото, с обилна зеленина. Вероятно тук имаше много игрища за голф и коневъдни ферми. Беше чувал, че в миналото тук ЦРУ имало тайни квартири, в които разпитвали съветски разузнавачи, преминали на американска страна. Запита се за какво ли се използват сега. Може би за разпити на китайци? Или пък на французи. Със сигурност не бяха продадени. Държавата не обичаше да разпродава имуществото си, освен може би да закрива военни бази. Палячовците от североизток и от далечния запад много си падаха по това. Те недолюбваха и ФБР, въпреки че вероятно се страхуваха от него. Не знаеше какво е положението на онези ченгета и военни, които си позволяваха да досаждат на някои политици, но и не го интересуваше кой знае колко. Той си изкарваше хляба по един начин, а те по друг.

След още час и петнадесет минути започна да се оглежда за знак къде трябва да излезе от магистралата, обаче компютърът нямаше нужда от помощта му.

— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ПРИ СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО — нареди му женският глас две минути преди това.

— Добре, скъпа — отвърна специален агент Карузо, без да получи потвърждение. Минута по-късно той сви в посочения изход, получавайки само едно „МНОГО ДОБРЕ“ от компютъра и пое по обикновените улици на приятния малък град. Изкачи няколко полегати хълма към северната стена на долината и накрая чу:

— НА СЛЕДВАЩАТА ПРЯКА ЗАВИЙТЕ НАЛЯВО И ЩЕ ПРИСТИГНЕТЕ ДО ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ…

— Много мило от твоя страна, скъпа, благодаря ти — отвърна той.

„ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ“ беше краят на съвсем обикновена алея за коли, която може би играеше ролята на паркинг, но нямаше очертани места за паркиране. На стотина метра по-нататък видя две стени от червени тухли с бял решетъчен портал между тях, който беше гостоприемно отворен. След още сто и петдесет метра имаше къща с шест бели колони, които крепяха предната част на покрива. Изглежда, покривът беше покрит с плочи, при това доста стари, а стените бяха от избелели тухли, които преди повече от сто години може да са били червени. Мястото трябва да беше на сто, а може би и на двеста години. Алеята за автомобили беше покрита с наскоро подравнен ситен чакъл. Тревата, която беше избуяла, беше с наситен зелен цвят, като на игрище за голф. От една странична врата излезе някакъв човек и му посочи с ръка да завие наляво. Той се подчини, зави зад къщата и остана изненадан. Голямата къща беше доста по-просторна, отколкото изглеждаше отпред, и имаше обширен паркинг. На него в момента се виждаха шевролет, буик и още един мерцедес, подобен на неговия, с регистрационни номера на Южна Каролина. Съвпадението в приликата беше толкова случайно, че изобщо не му направи някакво впечатление…

— Енцо!

Доминик рязко извърна глава.

— Алдо!

Хората често отбелязваха тяхната прилика, въпреки че тя беше по-очевидна, когато не бяха заедно. И двамата имаха черни коси и бяла кожа. Брайън беше с близо два сантиметра и половина по-висок, а Доминик може би с пет килограма по-тежък. Различията в маниерите им, проявили се още като деца, се бяха запазили и като възрастни, тъй като бяха израснали заедно. Италианци по произход, те се прегърнаха сърдечно, но не се целунаха. Не бяха чак до такава степен италианци.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита първи Доминик.

— Аз ли? Ами ти? — отвърна му с въпрос Брайън и тръгна да помогне на брат си да разтовари багажа. — Четох за стрелбата ти в Алабама. Каква беше тази история?

— Педофилска — отвърна Доминик, като сваляше сакото си. — Изнасилил и убил едно хубаво малко момиченце. Пристигнах на мястото с половин час закъснение.

— Е, никой не е съвършен, Енцо. Вестниците писаха, че си му попречил да върши повече такива неща.

Доминик го изгледа право в очите.

— Да, наистина успях да сторя това.

— Как по-точно?

— С три куршума в гърдите.

— Сигурна работа — отбеляза капитан Брайън Карузо. — А няма ли адвокати, които да плачат над тялото му?

— Не, не и в този случай. — В тона му нямаше и следа от радост, но брат му усети скритото задоволство.

— С това ли? — Морският пехотинец извади автоматичния пистолет на брат си от кобура. — Изглежда ми добър.

— Стреля много точно. Внимателно, че е зареден.

Брайън извади пълнителя.

— Десетмилиметров?

— Точно така. Във ФБР сме въоръжени с такива. Правят хубави дупки. В Бюрото пак ги въведоха на въоръжение, след като инспектор О’Дей води престрелка с лошите момчета, нали знаеш за малкото момиче на чичо Джак.

Брайън си спомняше добре случая — нападението срещу Кейти Райън в нейното училище, малко след като баща й беше станал президент. Спомняше си за стрелбата и за убитите.

— Онзи фукльо свърши добра работа — каза той. — А дори не е бил и в морската пехота. Преди да стане полицай, е бил най-обикновен боклук от флота. Поне така разправяха в Куантико.

— От случая има запис, който се използва като пример за обучение в стрелба. Запознах се с него веднъж. Просто му стиснах ръката заедно с още двадесетина други момчета. Кучият му син наистина може да стреля. Говори ни за това как трябва да изчакаш да се появи подобна възможност и да не пропуснеш още при първия изстрел. Беше им забил по два куршума в главите.

— Как е успял да запази самообладание? — Избавлението на Кейти Райън беше впечатлило дълбоко двамата Карузо. В края на краищата тя беше тяхна първа братовчедка и хубаво малко момиченце, одрало кожата на майка си.

— Ама и ти си помирисал там барута. Как успя да запазиш спокойствие?

— Дължа го на подготовката, а и трябваше да се грижа за моите момчета.

Двамата внесоха багажа на Доминик вътре. Брайън тръгна напред по стълбите. За всеки имаше отделна стая и вратите им бяха една до друга. После слязоха в кухнята. Наляха си кафе и седнаха край кухненската маса.

— И така, как я караш в корпуса на морската пехота, Алдо?

— Скоро ще стана майор, Енцо. Получих „Сребърна звезда“ за представянето ми там, макар да не беше кой знае какво. Просто направих това, за което ме бяха обучавали. Един от хората ми беше прострелян, но сега е добре. Не успяхме да пленим човека, когото преследвахме. Не беше в настроение да се предава и затова сержант Съливън го изпрати право при Аллах, обаче успяхме да хванем живи други двама, които се разприказваха и ни дадоха ценна информация. Така поне ми казаха онези от разузнаването.

— А за какво те наградиха? — попита изрично Доминик.

— Главно за това, че останахме живи. Собственоръчно застрелях три от лошите момчета. Изобщо не беше трудно. Просто ги застрелях. По-късно ме попитаха дали съм имал някакви кошмари след това. В корпуса на морската пехота се мотаят прекалено много доктори и те всички са от флота.

— В Бюрото е същото, но аз им го казах направо. Не съм сънувал кошмари заради онзи копелдак. Бедното момиченце. Трябваше да го гръмна в онази му работа.

— А защо не го направи?

— Защото така нямаше да му видя сметката, но трите куршума в сърцето свършиха работата.

— Ти не стреля в него моментално, нали?

— Не съвсем, но…

— Тъкмо затова си тук, специален агент Карузо — рече един човек, който влезе в кухнята. Беше висок над метър и осемдесет. И двамата решиха, че е някъде около петдесетте, но изглежда твърде добре за годините си.

— Кой сте вие, сър? — попита Брайън.

— Пийт Алекзандър — отвърна мъжът.

— Трябваше да се срещна с вас миналия…

— Не, не трябваше, обаче така казахме на генерала. — Алекзандър си наля кафе и седна.

— Тогава кой сте все пак? — попита Доминик.

— Аз съм обучаващият ви офицер.

— Само вие ли? — учуди се Брайън.

— В какво ще ни обучавате? — попита веднага след него Доминик.

— Не, не съм само аз, но ще бъда човекът, който ще е тук постоянно, а самото обучение ще покаже за какво ще ви подготвяме — обясни той. — Е, добре, искате да научите нещо за мен. Завършил съм политикономия в университета в Йейл преди тридесет години. Бях дори член на „Череп и кости“. Нали знаете, онзи таен клуб, за който привържениците на теорията за конспирацията обичат да бърборят. Господи, какво им трябва на младите хора, ненавършили още двадесет години, освен един добър секс в петък вечер. — Обаче погледът на кафявите му очи не беше придобит от колежа, нито дори от Бръшляновата лига7. — По онова време ЦРУ имаше навика да вербува хора от Йейл, Харвард и Дартмът. Обаче сегашните момчета това вече не ги влече. Всички искат да стават банкери и да правят пари. Работих в тайните служби двадесет и пет години, а след това бях вербуван от Колежа. Оттогава съм при тях.

— Колежа? Какво е това? — попита морският пехотинец.

Алекзандър забеляза, че Доминик Карузо си замълча. Слушаше и наблюдаваше много внимателно какво ще каже. Брайън никога нямаше да престане да бъде морски пехотинец, а Доминик полицай от ФБР. Това беше и добре, и зле и за двамата.

— Това е частно финансирана разузнавателна служба.

— Частно финансирана? — зачуди се Брайън. — Как, по дяволите…

— Ще разберете това по-късно, а когато това стане, ще се изненадате колко е лесно. Това, което ви засяга точно сега, е с какво се занимава тя.

— Убиват хора — рече веднага Доминик. — Думите излязоха от устата му очевидно без да се усети.

— И защо мислиш така? — попита невинно Алекзандър.

— Снаряжението е малко. Ако се съди по паркираните отвън коли, ние сме единствените хора тук. Аз все още нямам достатъчно практика, за да бъда опитен агент. Това, което сторих, беше да видя сметката на някой, който си го заслужаваше, и на следващия ден бях извикан в управлението от един заместник-директор, а два дни по-късно пристигнах с колата във Вашингтон и ме изпратиха тук. Това място е много, ама много специално и много, много малко. Освен това то се ползва с одобрение от най-високо място. Тук не продавате американски спестовни облигации, нали?

— В досието ти е посочено, че имаш добри аналитични способности — рече Алекзандър. — А ще можеш ли да се научиш да си държиш устата затворена?

— Мисля, че в конкретния случай това не е нужно. Обаче знам как да се държа, когато ситуацията го изисква — отвърна Доминик.

— Добре, ето и първата лекция. Нали знаете какво означава „черно“? Това е програма или проект, чието съществуване не се признава официално от държавата. Все едно, че ги няма. В това отношение Колежът е с още една стъпка по-напред. Никой правителствен служител не притежава нито един писмен документ, в който се споменава и дума за нас. От този момент нататък вие, двамата господа, не съществувате. Е, разбира се, вие, капитане, или вече сте майор Карузо, ще получавате заплатата си директно на която банкова сметка посочите през тази седмица, но вече не сте морски пехотинец. Имате други задължения, чието естество е неизвестно. А вие, специален агент Доминик Карузо…

— Знам. Гюс Върнър ми каза. Всичко за мен ще се пази в пълна тайна.

Алекзандър кимна.

— И двамата ще оставите тук всичките си официални документи, табелки с имената ви, изобщо всичко, преди да излезете. Може би ще можете да запазите имената си, но това са само две думи, а и в този бранш никой не вярва на имена. Колко глупаво и смешно беше по времето, когато бях оперативен разузнавач на ЦРУ. Щом като постъпих, веднага си смених името, без да се замисля. После разбрах, че това ужасно ме затруднява. Почувствах се като актьор. Изведнъж станах Макбет, когато се предполагаше, че трябва да бъда Хамлет, въпреки че това не ми навреди и не пукнах в края на представлението.

— Какво точно ще правим? — попита Брайън.

— Ще се занимавате главно с разследване. Ще проследявате пари. Колежът е особено добър в тази работа. Ти, Доминик, ще вършиш основната част от разследването, а ти, Брайън, ще му помагаш откъм силовата страна и с течение на времето ще се научиш да правиш какво… Как го нарече преди малко?

— О, вие имате предвид Енцо? Викам му така, защото си взе трудно шофьорската книжка. Нали знаете, като Енцо Ферари.

Доминик посочи към брат си и се засмя.

— А той пък е Алдо, защото се облича с каквото му падне. Като в онази реклама за вино на Алдо Села, в която се казва, че той не робува за модата. Това е семейна шега.

— Е, добре. Иди в магазина на „Брук Брадърс“ и се облечи по-добре — рече Пийт Алекзандър на Брайън. — Ще работиш главно под прикритието на бизнесмен или турист, затова ще трябва да се обличаш елегантно, но не и като Уелския принц. И двамата трябва да оставите косите си да пораснат, особено ти, Алдо.

Брайън потърка с ръка късата си като четина коса. Където и да отидеше в цивилизования свят, тя беше за него отличителен белег, че е от американската морска пехота. Можеше и да е по-зле. Армейските рейнджъри бяха дори по-радикални, когато ходеха в бръснарницата. За един месец Брайън щеше да изглежда съвсем нормално.

— По дяволите, ще трябва да си купя гребен.

— И какво ще правим сега?

— За днес просто ще си починете и ще се настаните. Утре ставаме рано, за да се уверим, че двамата сте в добра физическа форма. След това ще изучаваме оръжия и ще имаме занимания в клас. Предполагам, че и двамата умеете да работите с компютър?

— Защо питате? — обади се Брайън.

— Основната работа в Колежа е като в обикновен офис. Ще ви се дадат компютри с вградени модеми и така ще се свързвате с централата.

— А какви мерки за сигурност са взети? — попита Доминик.

— В компютрите има вградена много добра засекретяваща система. Никой досега не е успял да я пробие.

— Това е добре — каза не съвсем успокоен Енцо. — В Корпуса има ли компютри, Алдо?

— Ами да, разполагаме с всички съвременни удобства, дори с тоалетна хартия.

— Значи името ти е Мохамед? — попита Ернесто.

— Да, така е, но засега ме наричай Мигел. — За разлика от Найджъл, това беше име, което щеше да може да запомни. Не започна разговора с молба към Аллаха да благослови срещата. Тези неверници нямаше да разберат.

— Говориш английски като англичанин.

— Учил съм там — обясни Мохамед. — Майка беше англичанка, а баща ми саудитец.

— Беше?

— И двамата са мъртви.

— Моите съболезнования — рече със съмнителна искреност Ернесто. — И така, какво можем да направим един за друг?

— Казах на Пабло каква е идеята. Той не ти ли обясни?

— Да, но искам да го чуя директно от теб. Нали разбираш, че представлявам още шестима души, с които имаме общи бизнес интереси.

— Разбирам. Упълномощен ли си да преговаряш от името на всичките?

— Не напълно, но ще ги запозная с това, което ще кажеш. Не е нужно да се срещаш с всеки от тях, а и те никога не са отхвърляли мои предложения. Ако тук стигнем до споразумение, до края на седмицата то ще бъде потвърдено окончателно.

— Много добре. Знаеш чии интереси представлявам. Имам също и пълномощия да сключвам споразумение. Подобно на вас, ние имаме един голям враг на север. Той подлага на все по-голям натиск моите приятели. Искаме да му отвърнем и да отклоним този натиск в други посоки.

— Ние сме в същото положение — отбеляза Ернесто.

— Затова в наш взаимен интерес е да предизвикаме безредие и хаос в Америка. Новият американски президент е слаб човек. Но точно по тази причина той може и да е опасен. Слабите по-бързо прибягват до сила, отколкото силните. Въпреки че не я използват ефикасно, това може да ни причини неприятности.

— Безпокоят ни техните методи за събиране на разузнавателни сведения. Предполагам, че тревожат и вас?

— Научихме се да бъдем предпазливи — отвърна Мохамед. — Това, което ни липсва, е добра инфраструктура в Америка. Затова ни е нужна помощ.

— Нямате инфраструктура? Това ме изненадва. Техните средства за информация са пълни със съобщения как ФБР и други техни агенции полагат големи усилия да издирват вашите хора, които се намират на американска земя.

— В момента те просто преследват сенки и в този си стремеж сами предизвикват безредие в собствената си страна. Това пречи на задачата да се създаде истинска мрежа, за да можем да организираме нападателни операции.

— Характерът на тези акции засяга ли ни? — попита Пабло.

— В известна степен, да. Разбира се, няма да има нищо, което да не сте правили сами. — „Но не и в Америка“, въздържа се да добави той. Тук, в Колумбия, те действаха напълно открито, обаче внимаваха да не прекаляват в Съединените щати, които бяха техен „клиент“. Толкова по-добре. Значи ако направеха нещо, то щеше да бъде напълно необичайно за тях. Оперативната сигурност беше нещо, което и двете страни напълно съзнаваха.

— Разбирам — рече босът на Картела.

Той не беше глупак. Мохамед разбираше това по очите му. Арабинът нямаше намерение да подценява тези хора и възможностите им.

Нито пък щеше да допусне грешка да ги приема като приятели. Те можеха да бъдат толкова безсърдечни, колкото и неговите хора. Тези, които отричаха Бога, можеха да бъдат също толкова опасни, колкото и другите, които действаха от Негово име.

— И така, какво можете да ни предложите?

— Извършваме операции в Европа от дълго време — каза Мохамед. — Вие искате да разширите пазара си там. Вече повече от двадесет години разполагаме на място с много сигурна мрежа. Промените в европейската търговия, намаляването на значението на границите и прочие, работят във ваша полза, както и в наша. В пристанището Пирея имаме група, която лесно можем да пригодим за вашите нужди, както и контакти с транснационални компании, притежаващи камиони за международни превози. След като те могат да превозват за нас оръжие и хора, доста лесно биха могли да превозват и вашата стока.

— Ще ни трябва списък с имената на хората, с които можем да обсъждаме техническите аспекти на бизнеса — каза Ернесто на госта си.

— Той е у мен — Мохамед му показа личния си портативен компютър. — Свикнали са да правят бизнес срещу заплащане. — Видя, че домакинът му кимна, без да попита за какви пари става дума. Очевидно това за тях не беше толкова важно.

Ернесто и Пабло разсъждаваха така: В Европа има над триста милиона души и без съмнение мнозина биха харесали колумбийския кокаин. Някои европейски страни дори бяха разрешили употребата на наркотици по дискретен, поддаващ се на контрол и облаган с данъци начин. Изкарваните по този начин пари не осигуряваха добра печалба, но създаваха подходящата атмосфера. А нищо, дори качеството на използвания за медицински цели хероин не можеше да се сравни с коката от Андите. За нея те бяха готови да плащат със своите евро, а на този етап това би било достатъчно, за да бъде начинанието доходно. Разбира се, опасността идваше от разпространението. Някои непредпазливи улични търговци със сигурност ще бъдат арестувани и някои ще проговорят. Затова трябва да има сигурна защитна стена между дистрибуцията на едро и търговците на дребно, обаче това е нещо, което те знаеха как се прави. Независимо колко добри професионалисти са европейските полицаи, те не могат да бъдат много по-различни от американските. Някои от тях дори с готовност ще приемат еврото на Картела и ще си понапълнят гушите. Бизнесът си е бизнес. Ако този арабин можеше да помогне в това отношение, и то безплатно, което само по себе си наистина беше нещо твърде забележително, още по-добре.

Ернесто и Пабло не реагираха никак на направеното предложение. Някой страничен наблюдател би казал дори, че са отегчени. Разбира се, това съвсем не беше така. Предложението беше манна небесна. Пред тях се откриваше един цял нов пазар и с новите печалби, които ще потекат от него, може би ще могат да купят напълно страната си. Трябваше да се научат да правят бизнес по нов начин, но щяха да имат парите за експеримента, а те бяха хора, които умееха да се нагаждат към обстановката. Бяха като риби, които плуват в морето от селяни и капиталисти.

— Как можем да се свържем с тези хора? — попита Пабло.

— Моите хора ще помогнат за нужните запознанства.

„От добре по-добре“, каза си Ернесто.

— И какви услуги ще искате от нас? — заинтересува се накрая той.

— Ще ни е нужна помощта ви за прехвърлянето на хората в Америка. — Как би могло да стане това?

— Ако имаш предвид физическо прехвърляне на хора от вашата част на света в Америка, най-добрият начин е да ги докарате със самолет до Колумбия, всъщност точно тук, в Картахена. След това ще уредим да бъдат прехвърлени по въздуха в други испански говорещи страни по на север. Коста Рика например. Оттам, ако имат надеждни документи за пътуване, могат да вземат самолет директно за САЩ чрез американска авиокомпания или през Мексико. Ако са латиноамериканци и говорят испански, могат да бъдат прехвърлени нелегално през мексиканско-американската граница. Това е едно предизвикателство и някои от тях могат да бъдат задържани, но ако това се случи, ще бъдат върнати обратно в Мексико, откъдето могат да направят нов опит. Или пък, ако имат добри документи, просто могат да преминат границата и да влязат в Сан Диего, Калифорния. Веднъж озовали се в Америка, вече остава само да запазят прикритието си. Ако парите не са проблем…

— Не са — увери го Мохамед.

— В такъв случай можете да наемете някой местен адвокат — повечето от тях нямат никакви скрупули — и той ще ви уреди да наемете подходяща тайна квартира, която да ви служи за база за операциите. Прощавай, знам, че постигнахме съгласие за това, че тези операции не ни засягат, но ако ми дадете някаква идея какво имате предвид, бих могъл да ви помогна със съвет.

Мохамед помисли за момент, а след това обясни.

— Разбирам. Вашите хора ще трябва наистина да са добре мотивирани, за да извършат подобни неща — отбеляза Ернесто.

— Те са. — „Може ли да се съмнява в това този човек?“, зачуди се Мохамед.

— При добро планиране и ако запазят самообладание, дори биха могли да оцелеят. Обаче не трябва да подценявате американските полицейски агенции. В нашия бизнес ние можем да постигнем някои финансови договорки с тях, но във вашия случай това е малко вероятно.

— Наясно сме по този въпрос. Разбира се, в най-идеалния случай бихме искали нашите хора да оцелеят, обаче колкото и да е тъжно, трябва да признаем, че някои от тях ще загинат. Те знаят, че има подобна опасност. — Той не им каза нищо за Рая. Тези хора нямаше да разберат. Богът, на който се кланяха, се криеше в техните портфейли.

„Що за фанатик трябва да бъде човек, че да пилее така хората си?“ — запита се Пабло. Неговите хора избираха свободно дали да рискуват, като слагаха на кантара парите, които щяха да спечелят, и последиците при евентуален провал. Вземаха решението по своя воля. Е, вярно е, че човек не винаги избира най-подходящите си партньори в бизнеса.

— Много добре. Имаме празни американски паспорти. Ваша работа е да се погрижите хората, които ще ни изпращате, да говорят добре английски или испански и да се представят както трябва. Предполагам, че никой от тях не е вземал уроци по летене? — Ернесто го каза на шега.

Обаче Мохамед не го прие като такава.

— Времето за такива работи отмина. Успехът рядко се повтаря в едно и също начинание.

— За щастие нашето поле на действие е друго — каза Ернесто. Това беше вярно. Той можеше да изпраща стоката в товарни контейнери чрез търговски кораби и камиони из цяла Америка. Ако загубеше някой от тях и програмираната дестинация бъде разкрита, в Америка имаше много легални начини за защита на неговите хора. Само глупаците отиваха в затвора. През годините те се бяха научили да побеждават специално обучените кучета, които подушват наркотиците, както и другите средства за откриването им. Най-важното беше да се използват хора, които са готови да рискуват, и повечето от тях оцеляваха и се връщаха обратно в Колумбия, където се присъединяваха към заможната средна класа. Техният просперитет се дължеше на нещо, извършено в далечното минало, което нямаше да се повтори и за което вече нямаше да говорят.

— И така — рече Мохамед, — кога можем да започнем операциите.

„Този човек е нетърпелив“, каза си Ернесто. Но той щеше да го накара да се съобразява с обстановката. Каквото и да успееше да постигне, то щеше да отвлече много от силите на Америка от операциите против контрабандата с наркотици и това беше добре. Сравнително малките загуби при преминаването на границата, с които се беше примирил, щяха да станат още по-малки. Уличната цена на кокаина щеше да спадне, но потреблението щеше да се увеличи и в крайна сметка чистата печалба нямаше да намалее. Това щеше да бъде тактическа печалба. Освен това Америка щеше да започне да се интересува по-малко от Колумбия и щеше да съсредоточи вниманието си върху разузнавателните операции на други места. Това щеше да бъде стратегическото предимство, спечелено с начинанието…

… освен това той винаги можеше да изпрати информация на ЦРУ. Щеше да каже, че терористите са се появили неочаквано в неговия заден двор и че техните операции надхвърлят границите на допустимото дори за Картела. Това нямаше да му спечели обичта на Америка, но нямаше и да му навреди. Освен това всеки от неговите хора, оказали помощ на терористите, след това щеше да бъде ликвидиран по вътрешен път. Американците ще оценят това.

Така че имаше възможност за реален напредък и удобен начин за отстъпление. С две думи, реши той, това ще бъде една ценна и доходна операция.

— Сеньор Мигел, ще предложа този съюз на моите колеги с личната ми препоръка да го сключим. Можеш да очакваш окончателното решение до края на седмицата. Ще останеш ли в Картахена, или ще пътуваш?

— Предпочитам да не се задържам на едно място прекалено дълго. Утре заминавам. Пабло може да се свърже с мен чрез интернет и да ме уведоми за решението ви. Засега ви благодаря за сърдечната делова среща.

Ернесто се изправи и пое ръката на госта си. От този момент реши да гледа на Мигел като на бизнесмен от подобна, но не конкурентна област. Със сигурност нямаше да гледа на него като на приятел, а по-скоро като на удобен съюзник.

— Как, по дяволите, успя да постигнеш това? — попита Джак.

— Чувал ли си някога за компанията ИНФОСЕК? — рече в отговор Рик Бел.

— Не беше ли за шифровъчна техника?

— Точно така. Компания за сигурност на информационни системи. Седалището й е в покрайнините на Сиатъл. Притежават най-съвършените засекретени информационни системи. Ръководи се от бивш заместник-началник на отдел Z във Форт Мийд. Той и трима негови колеги са основали фирмата преди около девет години. Не съм сигурен дали дори Агенцията за национална сигурност може да ги пробие с новите си дешифриращи машини „Сън“. Почти всяка банка по света, особено банките в Лихтенщайн и в останалата част от Европа, използват тяхната кодираща система. Обаче в програмата има прозорец.

— И никой още не го е открил? — С течение на времето потребителите на компютърни програми се бяха научили външни експерти да проверяват най-подробно такива програми като предпазна мярка срещу хакери, каквито имаше в изобилие.

— Тези момчета от АНС са направили добър код — отвърна Бел. — Нямам представа какво са вложили вътре, но те са запазили връзките си със старата школа на АНС.

— Значи Форт Мийд подслушват, а ние получаваме това, до което се докопат, когато го изпращат по факса на онези от Ленгли — каза Джак. — В ЦРУ има ли хора, които разбират от проследяване на пари?

— Не и толкова добри като нашите.

— За да хванеш крадеца, трябва и ти да откраднеш нещо, така ли?

— Помага да се разбере какво мисли противникът — потвърди Бел. — Хората, с които си имаме работа тук, не са чак толкова много. Та ние познаваме повечето от тях, те са в същия бизнес.

— А това ме прави още по-ценен, така ли? — попита Джак.

Според американската конституция той не беше принц, но европейците все още разсъждаваха с такива категории. Те ще му се поклонят и ще се почувстват поласкани само от това, че могат да му стиснат ръката, ще гледат на него като на обещаващ млад човек, колкото и тъп да се окаже впоследствие, и ще се стремят да спечелят благоволението му най-вече заради възможността да каже по някоя блага дума в подходящото ухо. Разбира се, на това му се вика корупция или поне се създава атмосфера за нея.

— На какво се научи в Белия дом? — попита Бел.

— На малко неща — отвърна Джак.

Беше ги научил най-вече от Майк Бренън, който открито презираше дипломатическите игри, да не говорим пък за политическите машинации, на които ставаше свидетел всеки ден. Беше разговарял по въпроса достатъчно често с чуждестранните си колеги, които виждаха същите неща в своите столици и разсъждаваха по същия начин зад каменните си физиономии, докато стояха на пост. Този начин да научи всичко това може би беше по-добър, отколкото баща му беше имал възможност да го стори, помисли си Джак. Не му се наложи да се учи да плува, като се мъчи да не се удави. Това беше нещо, за което баща му никога не говореше, освен в случаите, когато се гневеше на тази корупция.

— Внимавай, когато говориш за тези неща пред Гери — предупреди го Бел. — Той обича да казва колко чист и почтен е търговският бизнес в сравнение с политиката.

— Татко го харесва. Мисля, че те малко си приличат.

— Не малко — поправи го Бел, — те много си приличат.

— Хендли напусна политиката заради катастрофата, нали?

Бел кимна.

— Така е. Ще видиш, когато и ти имаш жена и деца. Това е най-тежкият удар, който може да понесе човек. По-лош, отколкото можеш да си представиш. Той трябваше да отиде на място, за да разпознае телата. Гледката не беше никак приятна. След подобни неща някои хора налапват дулото на пистолета. Обаче той не го направи. Мислеше да се кандидатира за Белия дом и вероятно си е представял, че Уенди би била сполучлива първа дама. Може и така да е било, но желанието му за тази работа умря заедно с жена му и децата. — Не продължи по-нататък.

По-висшестоящите в Колежа защитаваха шефа или поне репутацията му. Считаха го за човек, който заслужава лоялност. В Колежа не се обсъждаше въпросът за евентуалния му приемник. Никой не мислеше чак толкова напред и проблемът изобщо не бе повдиган на съвещание на ръководството. На тях се обсъждат повече въпроси, които нямат отношение към бизнеса. Той се запита дали Джон Патрик Райън-младши щеше да отбележи тази празнина в структурата на Колежа.

— И така, какво е впечатлението ти до този момент? — продължи Бел.

— Четох записите, които ми дадоха за това какво говорят помежду си шефовете на централните банки. Изненадах се какво користолюбие личи в тях. — Джак замълча за момент. — Е, да, не би трябвало да се изненадвам, нали?

— Всеки път, когато на хората се дава контрол върху толкова много пари и влияние, има вероятност от поява на корупция. Това, което ме изненадва, е как тяхното приятелство преминава през националните граници. Много от тези хора извличат печалби за себе си, когато собствената им валута е зле, дори и ако това причинява известно неудобство на техните съграждани. В по-стари времена често пъти благородниците са се чувствали по-добре в компанията на чуждестранни благородници, отколкото сред хората в собствените си имения, които се кланят на един и същи крал. Тези неща още не са отминали, поне не и тук. Тук големите индустриалци могат да работят заедно, за да имат свое лоби в Конгреса, но те не правят често дарения и не търгуват с тайни. На такова равнище не е възможна конспирация, тъй като е много трудно да остане скрита за по-дълго време. Хората са прекалено много и не може да се пълнят гушите на всички. В Европа се забелязва същата тенденция. И там, и тук за медиите няма нищо по-хубаво от един скандал, но те биха предпочели да се нахвърлят върху някой богат мошеник, отколкото срещу министър в правителството. В края на краищата последният често е добър източник на информация, а мошеникът си е мошеник.

— И как успявате да запазите хората си честни?

„Добър въпрос“, каза си Бел. Тъкмо той го безпокоеше непрекъснато, макар да не се говореше често за това.

— Плащаме на хората си доста добре, а освен това всички тук са част от групов инвестиционен план, който ги кара да се чувстват спокойни. През последните няколко години годишните дивиденти от него възлизат средно на 90 процента.

— Не е зле — рече Джак-младши. — И всичко е напълно законно?

— Това зависи с кой адвокат разговаряш, но никой американски юридически пълномощник не би вдигнал голям шум за такава работа, а и ние много внимаваме в тези неща. Тук не обичаме алчността. Бихме могли да превърнем това място в най-страхотното място за печелене на пари след Понци8, обаче хората ще забележат. Така че не прекаляваме. Печелим достатъчно, за да финансираме операциите си и да сме сигурни, че хората ни са добре подсигурени. — Освен това те държаха под око и парите на служителите си, а и техните сделки, ако има такива. Повечето нямаха, но някои управляваха парите си от Колежа, което също беше доходно, но никой не проявяваше алчност. — Ще трябва да ни дадеш номерата и кодовете на всичките си лични банкови сметки и компютрите непрекъснато ще ги следят.

— Имам пари под попечителство чрез баща ми, но за тях се грижи една финансова къща в Ню Йорк. От нея ми се отпуска прилична сума, но нямам достъп до самата сметка. Обаче това, което си изкарвам, си е мое, освен ако не го дам за управление на някой експерт-счетоводител, оторизиран от държавата. В такива случаи той се разпорежда с парите ми и на всяко тримесечие ми изпраща отчет. Когато навърша тридесет години, мога да се разпореждам самостоятелно с тях.

Обаче за младия Джак 30-те години бяха доста далечна перспектива, за да се интересува много от нея в момента.

— Това ни е известно — увери го Бел. — Не става въпрос за липса на доверие. Просто искаме да сме сигурни, че никой няма да придобие хазартни навици.

Вероятно правилата в хазартните игри са измислени от най-добрите математици на своето време, помисли си Бел. Те са успели да ти създадат достатъчни илюзии, че имаш някакъв шанс да спечелиш, за да те подмамят да играеш. Най-опасният наркотик е този, който е плод на човешкия мозък. Викат му също и „его“.

— Значи ще започна с откритата страна на вашата дейност. Ще следя колебанията на валутните курсове и други такива неща.

Бел кимна.

— Точно така. Първо трябва да научиш езика.

— Съвсем справедливо — съгласи се Джак. Баща му беше започнал с нещо много по-скромно от това като младши счетоводител в „Мерил Линч“, който посреща и изпраща посетители. Да си плащаш дълговете може би не е добре за егото, но е добре за душата. Баща му винаги го беше учил, че търпението е добродетел. Не каза, че е нещо досадно, но неизбежно. Обаче всяка игра си имаше правила, дори тази тук. „Особено тук“, каза си Джак, след като размисли. Запита се какво се случва с хората, които прехвърлят определената граница. Вероятно нищо добро.

— Хубаво вино — отбеляза Доминик. — За правителствено учреждение никак не е лошо. — Годината, изписана на бутилката, беше 1962 — много преди той и брат му да се родят… Всъщност дори майка им тъкмо е била намислила да постъпи в гимназията „Милосърдие“, която беше на няколко пресечки от дома на техните баба и дядо на булевард „Лох Рейвън“ в Балтимор… Сигурно някъде към края на ледниковата епоха. Но Балтимор беше страшно далече от Сиатъл, където бяха отраснали. — Колко старо е това място? — попита той Алекзандър.

— Имението ли? Трябва да е от преди Гражданската война. Къщата е била строена някъде през седемнадесети век. Била е опожарена и построена отново през 1882. Станала е държавна собственост малко преди Никсън да бъде избран за президент. Собственикът бил дългогодишен служител на Стратегическите служби — Доналд Хамилтън, който работил заедно с Донован и хората му. Получил добра цена за нея, преместил се в Ню Мексико и починал там през 1986 година, мисля, че е бил на деветдесет и четири години. Казват, че навремето си бил голяма работа. Участвал още в Първата световна война и помагал на Дивия Бил срещу нацистите. В библиотеката има негов портрет. Изглежда решителен човек и очевидно е разбирал от хубаво вино. Това е от Тоскана.

— Върви добре с телешкото — рече Брайън. Той беше сготвил яденето.

— Това телешко върви с всичко. Едва ли си се научил да готвиш така в Корпуса на морската пехота — отбеляза Алекзандър.

— От татко е. Той е по-добър готвач от мама — обясни Доминик. — Това е стара семейна традиция. Дядо ми още може да готви добре. Алдо, той на колко стана, на осемдесет и две ли?

— Навърши ги миналия месец — потвърди Брайън. — Смешен старец. Пропътувал е целия свят, за да стигне до Сиатъл, и след това не е мръднал оттам цели шестдесет години.

— През последните четиридесет живее все в една и съща къща — добави Доминик. — На една пресечка от ресторанта.

— Това телешко по негова рецепта ли е приготвено?

— Можеш да не се съмняваш, Пийт. Фамилията му е от Флоренция. Бях там преди две години, когато кораби от Средиземноморския флот направиха посещение в Неапол. Братовчед му държи ресторант на брега на реката след Понте Векио. Когато разбраха кой съм, пощуряха да ме гощават. Италианците обичат морските пехотинци.

— Сигурно ще е заради зелените униформи — рече Доминик.

— Може би просто на мен ми стои много добре, Енцо. Някога да ти е идвало наум това? — подкачи го капитан Карузо.

— О, разбира се — отвърна специален агент Карузо и отхапа още едно парче от телешкото. — Пред нас стои следващият Роки.

— Момчета, вие винаги ли сте в такова настроение? — попита Алекзандър.

— Само когато си пийваме — отвърна Доминик и брат му се засмя.

— Енцо изобщо не може да носи на пиене. Виж, ние от морската пехота сме друга работа.

— И това ми го казва някой, който си мисли, че Милър Лайт наистина е бира — рече агентът от ФБР, без да погледне брат си.

— Предполага се, че близнаците си приличат — рече Алекзандър.

— Само еднояйчните. В него месец мама е чукнала две яйца. С татко го разбрали едва след година. Изобщо не си приличаме, Пийт. — Доминик намигна на брат си, който се засмя в отговор.

Обаче Алекзандър беше по-наясно. Знаеше, че разликата е само в облеклото и това скоро щеше да се промени.

(обратно)

Глава пета СЪЮЗИ

Мохамед взе първия полет на компанията „Авианка“ за Мексико Сити и там изчака полет 248 на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Чувстваше се в безопасност на летищата, където всичко беше анонимно. Трябваше да внимава с храната, защото Мексико беше страна на неверници, но салонът на първа класа го предпазваше от тяхната културна варварщина, а големият брой въоръжени полицаи бяха гаранция, че хора като него нямаше да взривят самолета. Избра място в ъгъла, далеч от прозорците, и зачете книга, която беше купил в една книжарница, за да не се отегчи до смърт. Естествено, на такива места никога не четеше Корана, нито каквото и да било за Близкия изток, за да не би някой да започне да го разпитва. Не, той трябваше да се придържа най-стриктно към „прикритието си“ като всеки опитен разузнавач, за да не свърши толкова бързо земния си път, като онзи евреин Грийнголд в Рим. Мохамед ползваше много предпазливо дори тоалетната, за да не му се случи същото.

Не използваше и компютъра си, въпреки че имаше чудесна възможност да го направи. Реши, че е по-добре да си кротува. След двадесет и четири часа щеше да е на европейския континент. Дойде му наум, че живее повече във въздуха, отколкото където и да било другаде. Нямаше собствен дом, а само поредица от тайни квартири, които бяха със съмнителна надеждност. Саудитска Арабия беше затворена за него и така беше вече почти пет години. Положението с Афганистан беше същото. Колкото и да е странно, местата, където можеше да се почувства до известна степен сигурен, бяха християнските страни на Европа, които мюсюлманите се бяха опитали на няколко пъти без успех да завладеят. Тези държави бяха почти самоубийствено отворени за чужденците и човек можеше да изчезне в тях с помощта на доста скромни умения. Всъщност никакви умения не са му нужни, ако има пари. Тези хора бяха учудващо открити и ужасно се страхуваха да не обидят онези, които биха предпочели да видят колкото може по-скоро тях и децата им мъртви и цялата им култура унищожена. Една приятна перспектива, помисли си Мохамед, но той не живееше с мечти. Вместо това работеше, за да станат реалност. Тази борба щеше да продължи по-дълго от неговия земен път. Наистина тъжно, но вярно. Обаче беше по-добре да служи на една кауза, отколкото на собствените си интереси. В света беше пълно с такива хора.

Запита се какво ли си говорят и мислят неговите предполагаеми съюзници от вчерашната му среща. Те със сигурност не бяха истински съюзници. Е, да, имаха общи врагове, но това не беше истински съюз. Просто можеха да улеснят нещата и нищо повече. Техните хора нямаше да помогнат на неговите в нито едно реално начинание. Никога в историята наемниците не са били наистина ефикасни войници. За да се биеш ефикасно, трябва да вярваш. Само вярващият може да рискува живота си, защото само той няма от какво да се бои. Не и когато самият Аллах е на негова страна. От какво можеше да се бои тогава? Само от едно нещо, призна си той. От провал. Провалът не влизаше в сметките. Пречките между него и успеха бяха неща, които трябваше да бъдат преодолени на всяка цена. Бяха само неща, а не хора. Не бяха души. Мохамед извади цигара от джоба си и я запали. Поне в този смисъл Мексико беше цивилизована страна, въпреки че той отказа да гадае какво би казал Пророкът за тютюна.

— По-лесно е с кола, нали, Енцо? — Брайън подкачи брат си, когато пресякоха финалната линия. Петкилометровото бягане беше нещо обикновено за морския пехотинец, но за Доминик, който току-що беше покрил теста за физическа подготовка във ФБР, не беше никак леко.

— Виж какво, мой човек — отвърна му запъхтян Доминик, — аз просто трябва да мога да бягам по-бързо от престъпниците.

— В Афганистан щеше да ти се разплаче фамилията. — Сега Брайън бягаше отзад, за да може да наблюдава по-добре изнемогващия си брат.

— Сигурно — призна Доминик. — Ама афганците не ограбват банки в Алабама и Ню Джърси. — Доминик никога не беше отстъпвал по издръжливост на брат си, обаче беше очевидно, че в морската пехота го бяха поддържали в по-добра форма, отколкото правеха това във ФБР. А дали беше толкова добър и с пистолета? Най-после бягането свърши и той се отправи към къщата.

— Е, покриваме ли нормата? — попита Брайън, минавайки покрай Алекзандър.

— По-кротко вие двамата. Това не е школа за рейнджъри, момчета. Не очакваме от вас да покривате нормите за олимпийския отбор, но в оперативната работа е добре да можеш да бягаш.

— В Куантико сержант Хъни обичаше да казва същото — съгласи се Брайън.

— Кой? — попита Доминик.

— Никълъс Хъни, старши сержант от артилерията и бивш морски пехотинец. Сигурно много са го майтапили заради името му, но едва ли някой си го е позволявал повече от един път. Беше един от инструкторите в подготвителната школа. Викаха му също и „Ник Чепа“ — каза той, грабна тоалетната кърпа и я подхвърли на брат си. — Като морски пехотинец не е бил нищо особено, но обичаше да казва, че от умението да бягат се нуждаят по-скоро пехотинците.

— Налагало ли ти се е да се спасяваш с бягане? — попита Доминик.

— За два месеца участвах в сражение само веднъж. През повечето време наблюдавахме как планинските кози се мъчат да си докарат някой инфаркт, катерейки се по проклетите хълмове.

— Толкова ли беше зле?

— Дори по-лошо — присъедини се към тях Алекзандър. — Обаче участието в сражения е повече за младежите, а не за зрелите мъже. Там, в пущинака, агент Карузо, носиш на гърба си тридесет и пет кила.

— Сигурно е било много забавно — каза Доминик, поглеждайки с уважение брат си.

— Страхотна работа. Е, Пийт, какви други приятни неща са в разписанието за днес?

— Първо се измийте — посъветва ги Алекзандър. Сега, когато се беше уверил, че и двамата са в сравнително добра физическа форма, макар че не се беше съмнявал в това — а и то не беше чак толкова важно, въпреки че беше казал противното, — можеха да се занимаят с по-сериозните неща.

— Доларът ще пострада — каза Джак на новия си бос.

— Много ли?

— Все едно бълха го е ухапала. Германците се канят да продадат долари срещу евро за около петстотин милиона.

— И това много ли е? — заинтересува се Сам Гренджър.

— Мен ли питате? — отвърна с въпрос Джак.

— Теб. Трябва да имаш някакъв отговор. Не е нужно непременно да е правилен, но трябва да е логичен.

Джак Райън-младши подаде записите от засечените телефонни разговори.

— Този човек Дитер разговаря с френския си колега. Опитва се да представи работата като най-обикновена трансакция, но преводачът усеща в тона му нещо недобро. Говоря малко немски, но не толкова добре, за да улавям такива нюанси — рече младият Райън на боса си. — Не мога да кажа защо германците и французите трябва да заговорничат против нас.

— Сегашните интереси на германците ги карат да се подмазват на французите, но не виждам какъвто и да било траен двустранен съюз. Поначало французите се страхуват от германците, а те пък гледат отвисоко на французите. Обаче французите имат имперски амбиции, винаги са ги имали. Погледни отношенията им с Америка. Като между брат и сестра на не повече от дванадесет години. Те се обичат, но не се разбират. Същото е и с отношенията между Германия и Франция, но там нещата са по-сложни. Французите някога са ги напердашили по задниците, но след това германците са се организирали и са напердашили техните задниците. И двете страни не са го забравили. Това е проклятието на Европа. Между европейците има много исторически спорове и те не могат да ги забравят.

— И какво общо имат те с това? — попита младият Райън.

— Директно — абсолютно нищо, но на по-заден план може би германският банкер иска да се сближи повече с този човек с оглед на някоя бъдеща игра. Може би французинът нарочно го оставя да си мисли така, за да може френската централна банка да спечели точки пред Берлин. Това е смешна игра. Не можеш да удариш прекалено силно противника си, защото той вече няма да играе с теб, а и ти самият не искаш да си създаваш големи врагове. Прилича повече на покер между съседи. Ако се представиш прекалено добре, ще си спечелиш врагове, а така ще е много по-скучно да живееш там, защото никой няма да дойде да играе в дома ти. Ако си най-тъпият от играчите на масата, другите ще се съюзят срещу теб и ще те оберат. Няма да ти вземат толкова много, че да те заболи, но ще ти откраднат достатъчно, за да могат да говорят помежду си колко ловко са те изиграли. Става така, че в играта всеки позабърсва нещо и отношенията се запазват сравнително приятелски. Там никой не е застрахован от голяма криза на ликвидностите, а когато това се случи, са ти нужни приятели. Забравих да ти кажа, че шефовете на централните банки гледат на всички на континента като на селяни, включително и на ръководителите на различните правителства.

— А на нас?

— На американците ли? О, да. За тях ние сме прости, зле образовани селяни, но изключителни късметлии.

— Обаче с големи пищови? — отбеляза Джак-младши.

— Е, да, селяните с патлаци винаги изнервят аристокрацията — съгласи се Гренджър и се усмихна под мустак. — Там те все още имат глупавите си класови предразсъдъци. Не могат да разберат колко зле им се отразява това на пазара, тъй като големите аристократи рядко излизат с наистина свежи идеи. Обаче това не е наш проблем.

„Odernint dum metuant“, помисли си Джак. Това беше едно от малкото неща, които беше запомнил от латински. Личното мото на император Калигула. „Нека мразят, щом като се страхуват.“ Не е ли могло човечеството да измисли нещо ново за цели две хилядолетия?

— Тогава какъв ни е проблемът? — попита той.

Гренджър поклати глава.

— Нямах това предвид. Те не ни обичат много, всъщност никога не са ни обичали, но същевременно не могат да живеят без нас. След гибелта на Съветския съюз някои от тях започват да си мислят, че могат, обаче ако наистина се опитат да го сторят, реалността така ще ги захапе за задниците, че ще им потече кръв. Бъркат това, което мисли аристокрацията, с онова, което мисли народът. Там им е проблемът. Мислят си, че хората разсъждават като водачите си, но не е така. Те гледат преди всичко какво има в портфейлите им, а иначе средностатистическият гражданин може сам да си създаде мнение за нещата, ако има време да помисли.

— Значи Колежът прави пари от света на техните фантазии?

— Отгатна. Да ти кажа право, мразя сапунените опери. И знаеш ли защо? — Лицето му придоби равнодушно изражение. — Защото, Джак, те отразяват точно реалността. Реалният живот, дори и на такова равнище, е пълен с глупости и егоцентризъм. Любовта не е тази, която движи света. Не са и парите, а глупостите.

— Е, чувал съм доста цинични неща, но чак пък…

Гренджър го прекъсна, вдигайки ръка.

— Не е цинизъм. Такава е човешката природа. Това е нещо, което не се е променило от десет хиляди години насам. Не знам дали изобщо ще се промени. Естествено, човешката природа има и своята добра страна — благородството, великодушието, готовността за саможертва, в някои случаи дори дързостта, както и любовта. Любовта има значение, и то много голямо. Но заедно с нея вървят завистта, алчността, лакомията — всичките седем смъртни гряха. Може би в крайна сметка Исус наистина е знаел какво говори.

— Това урок по философия ли е или по теология? — „Мислех, че ще е най-вече нещо, свързано с разузнаването“, каза си младият Райън.

— Следващата седмица ставам на петдесет години. Бързо остарях, а започнах да поумнявам твърде късно. Някакъв каубой го е казал още преди сто години — рече Гренджър и се усмихна. — Проблемът е, че вече си ужасно стар, за да можеш да направиш нещо по въпроса.

— И какво бихте направили, ще сложите начало на нова религия ли?

Гренджър гръмко се разсмя, обръщайки се да напълни отново чашата си с кафе. — Не, в моя случай нещата не стоят чак толкова зле. Проблемът с големите мисли е, че човек трябва да продължава да си изкарва прехраната и да си коси ливадата пред къщата, а в нашия случай и да защитаваме родината си.

— Тогава какво ще правим по случая с германците?

Гренджър погледна още веднъж записите и се замисли за момент.

— Засега нищо, обаче ще запомним, че Дитер е направил услуга на Клод, която може би ще осребри в следващите шест месеца. Еврото все още е твърде нова валута, за да се разбере как ще се държи по-нататък. Французите си мислят, че финансовото лидерство на Европа постепенно ще премине в Париж. Германците пък са на мнение, че това ще стане в Берлин, а в действителност ще е в страната, която има най-силна икономика и най-ефикасна работна сила. Това няма да бъде Франция. Те имат много добри инженери, но населението им не е така добре организирано, като това на германците. Ако трябва да се хвана на бас, ще заложа на Берлин.

— Няма да се хареса на французите.

— Така е, Джак, така е — повтори Гренджър — И какво от това. Французите имат ядрено оръжие, а германците не.

— Ама вие сериозно ли говорите? — попита младият Райън.

Последва усмивка.

— Не.

— В Куантико ни научиха на някои от тези неща — каза Доминик. Бяха в средно големия търговски център за персонала на колежа.

— И какво ви казаха? — попита Брайън.

— Не стой на едно и също място със следения от теб обект. Опитай се да промениш външния си вид, като сложиш слънчеви очила, такива работи. Можеш да използваш и перука, ако имаш подръка. Също яке с две лица. Не го гледай, но и не извръщай очи, ако той те погледне. Много по-добре е, ако в следенето участва повече от един агент. Сам човек не може да следи дълго време опитен противник, без да се издаде. И при най-добро стечение на обстоятелствата опитният обект е трудно да бъде проследен. Ето защо големите бюра имат специални групи за проследяване. Те са служители на ФБР, но не са положили клетва и не носят оръжие. Някои ги наричат непостоянните сътрудници от „Бейкър Стрийт“, както при Шерлок Холмс. Приличат на всичко друго, но не и на ченгета — скитници, работници в гащеризони. Може да са мръсни. Могат да бъдат просяци. Веднъж в нюйоркското бюро се запознах с такива. Работеха към Отдела за организираната престъпност и контраразузнаване. Бяха професионалисти, но това бяха най-необичайно изглеждащите професионалисти, които някога би желал да срещнеш.

— Вършил ли си такива неща? — попита Брайън брат си. — Искам да кажа, участвал ли си в проследяване?

— Самият аз никога не съм го правил, но съм чувал, че за това са нужни много хора, някъде около петнадесет-двадесет души за проследяването на един обект плюс коли и хеликоптери. Но дори и тогава някой наистина добър негодник може да ни надхитри. Особено руснаците. Тези копелета са обучени много добре.

— И така, какво, по дяволите, се иска от нас? — попита капитан Карузо.

— Просто да научите основните неща — каза им Алекзандър. — Виждате ли онази жена там с червения пуловер?

— С дългата черна коса ли? — попита Брайън.

— Същата — потвърди Пийт. — Разберете какво купува, каква кола кара и къде живее.

— Само ние двамата ли? — заинтересува се Доминик. — Не искаш ли твърде много?

— Да съм ви казал, че ще е лесно? — попита невинно Алекзандър и им подаде две радиостанции. — Слагате слушалките в ушите си и закачвате микрофоните на яките си. Обхватът им е три километра. Ключовете от колите и на двамата са у вас. — Казвайки това, той си тръгна и се отправи към отсрещния магазин да си купи чифт боксерки.

— Ето, че ни намериха работа, Енцо — рече Брайън.

— Е, поне ни направи кратък инструктаж.

— Наистина беше кратък.

Обектът влезе в един магазин за готово облекло. Двамата се насочиха нататък, като за прикритие всеки си взе по една голяма чаша кафе от кафенето отсреща.

— Не хвърляй чашата — каза Доминик на брат си.

— Защо? — попита Брайън.

— В случай, че ти се допикае. В този ненормален свят често пъти се налага да променяш и най-внимателно скроените си планове. Така ни учеха в Академията.

Брайън не каза нищо, но в съвета имаше логика. Един по един те настроиха радиостанциите си и се увериха, че връзката е добра.

— Алдо вика Енцо, край — каза Брайън на шести канал.

— Енцо слуша, брат ми. Да преминем на визуално наблюдение, но да не се изпускаме от очи, съгласен ли си?

— Струва ми се логично. Добре, ще тръгна към магазина.

— Десет-четири. Това за теб ще означава прието, брат ми. — Доминик се обърна и видя как брат му се отдалечава. После продължи да си пие кафето и да наблюдава обекта. Не поглеждаше директно към нея, а малко под ъгъл.

— Какво прави тя? — попита Алдо.

— Изглежда, че си избира блуза. — Обектът беше на около тридесет години, с дълга до раменете кестенява коса. Беше доста хубава. На ръката си носеше годежен пръстен, но без диамант. Имаше евтин гердан, вероятно купен от магазина на „Уол Март“ от другата страна на улицата. Носеше блуза с прасковен цвят. Беше с черен панталон и с черни обувки без токове. Чантата й беше доста голяма. Не се оглеждаше много наоколо, което беше добре. Изглежда, че беше сама.

Най-накрая тя се спря на една блуза, която отдалеч изглеждаше от бяла коприна, плати я с кредитна карта и излезе от магазина.

— Обектът тръгва, Алдо.

След петнайсетина метра Брайън извърна глава директно към брат си и каза:

— Слушам те, Енцо.

Доминик вдигна чашата си, като че ли за да отпие.

— Завива наляво, идва към теб. След минута можеш да я поемеш ти.

— Десет-четири, Енцо.

Бяха паркирали колите си точно срещу търговския център. Това беше добре, защото обектът зави надясно и се насочи към вратата откъм паркинга.

— Алдо, приближи се на достатъчно разстояние, за да й видиш опашката — нареди Доминик.

— Какво?

— Прочети ми регистрационния й номер и опиши колата. Насочвам се към моя автомобил.

— Добре, разбрано, брат ми.

Доминик не се затича към колата си, а само се забърза. Влезе вътре, запали мотора и свали и двата прозореца.

— Енцо за Алдо, край.

— Тя кара зелено волво комби с регистрационен номер на щата Вирджиния УКР619. Сама е в колата, потегли и поема на север. Отивам при моето возило.

— Прието. Енцо тръгва след нея. — Зави покрай универсалния магазин на „Сиърс“ в източния край на търговския център толкова бързо, колкото позволяваше движението по улицата, и бръкна в джоба на сакото си за мобилния телефон. Обади се на справки да му кажат телефонния номер на бюрото на ФБР в Шарлотсвил. От телефонната компания му го съобщиха срещу допълнителна такса от петдесет цента.

— Обажда се специален агент Доминик Карузо. Номерът на картата ми е 16821. Искам веднага да проверите на кого принадлежи кола с регистрационен номер УКР619.

Този, който отговори на телефона, набра идентификационния номер в компютъра, за да провери идентичността на Доминик.

— Какво правите толкова далеч от Бирмингам, господин Карузо?

— Нямам време да ви обяснявам. Моля, проверете регистрационния номер на колата.

— Разбрано. Това е зелено волво на една година, регистрирано на името на Едуард и Мичъл Питърс с адрес „Райдинг Худ Корт“ номер 6, Вирджиния. Намира се в самия западен край на града. Нещо друго? Искате ли подкрепления?

— Не. Благодаря. Ще се оправя сам. Край.

Той изключи мобилния си телефон и предаде адреса на брат си по радиото. След това и двама направиха едно и също — въведоха адреса в навигационните си компютри.

— Ама че си ги метнал — рече Брайън и се усмихна.

— Добрите момчета не лъжат, Алдо. Просто си вършат работата. Ето, виждам обекта. Насочва се на запад по улица „Шейди Бренч“. — Ти къде се намираш?

— На около триста метра зад теб. Мамка му! Засече ме червен светофар.

— Добре, изчакай. Изглежда, че се прибира у дома, а ние знаем адреса. — Доминик се приближи на около петдесет метра от обекта, като държеше между себе си и преследваната кола един пикап. Не беше вършил подобно нещо преди и се изненада от голямото напрежение, с което е съпроводено.

— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО СЛЕД ТРИСТА МЕТРА — предупреди го компютърът.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна Доминик.

В този момент волвото зави зад посочения от компютъра ъгъл. В края на краищата, справиха се доста добре. Доминик пое дълбоко въздух.

— Брайън, изглежда, че тя си отива право у дома. Просто ме следвай — нареди той по радиото.

— Разбрано, следвам те. Имаш ли представа коя е тази кифла в колата?

— От бюрото казаха, че се казва Мичъл Питърс.

Волвото зави наляво, после надясно в една тясна улица, където спря пред алея за автомобили, завършваща с гараж за две коли и средно голяма двуетажна къща. Той паркира колата си на петдесетина метра по-нататък по улицата и отпи глътка кафе. Брайън се появи след около тридесет секунди и направи същото на половин пресечка по-нагоре.

— Виждаш ли колата? — попита го Доминик.

— Да, Енцо — отвърна морският пехотинец. — Сега какво ще правим?

— Ами, елате да опитате по чаша от моето кафе — каза един женски глас. — Аз съм кифлата от волвото — обясни гласът.

— О, мамка му! — прошепна Доминик по-далеч от микрофона. Излезе от мерцедеса и даде знак на брат си да направи същото.

След като се събраха, двамата братя Карузо се отправиха към „Райдинг Худ Корт“ №6. Когато спряха на паркинга отпред, външната врата се отвори.

— През цялото време работата е била нагласена предварително — рече тихо Доминик. — Трябваше да се сетя още в самото начало.

— Да бе, показахме се като глупаци — отбеляза Брайън.

— Не съвсем — рече госпожа Питърс, която беше излязла на вратата да ги посрещне. — Но това, че ми научихте адреса от компютъра на ФБР, си беше чиста измама.

— Никой не ни е казвал какви са правилата, госпожо — отвърна Доминик.

— Няма такива… поне в тази работа те са голяма рядкост.

— Значи ни подслушвахте по радиото през цялото време? — попита Брайън.

Тя кимна, като ги поведе към кухнята.

— Точно така. Разговорите по радиото са кодирани. Никой друг не можеше да разбере за какво си говорите. Как искате кафето си, момчета?

— Значи през цялото време вие сте ни наблюдавала — рече Доминик.

— Всъщност не. Не съм използвала радиото, за да ви мамя… Е, поне не през цялото време — каза тя с подкупваща усмивка, която смекчи удара, нанесен на самочувствието на нейните гости. — Ти си Енцо, нали?

— Да, госпожо.

— Следваше ме малко по-близо, отколкото е безопасно, но само наистина опитно око би могло да го забележи, като се има предвид ограниченото време. Помогна и марката на колата. Вярно е, че тук има доста такива малки мерцедеси, но най-подходящ за следене е някой пикап, и то мръсен. Много от селяндурите никога не ги мият, а и много преподаватели в училищата имат същото отношение. Когато излезете на магистрала 64, по-добре е да използвате хеликоптер. Дискретното наблюдение е най-трудната част от работата. Обаче сега, момчета, това вече ви е известно.

След това вратата се отвори и влезе Пийт Алекзандър.

— Как се справиха? — попита той Мичъл.

— Давам им оценка добър.

Изведнъж Доминик осъзна, че тя е твърде щедра.

— И забравете какво ви казах преди. Това, че се обадихте в бюрото на ФБР, за да разберете адреса ми, беше добро хрумване.

— Сериозно ли? — попита Брайън.

— Единственото правило е да изпълниш мисията, без да се компрометираш — намеси се Алекзандър. — В Колежа не даваме оценки за стила на изпълнението.

— Броят се само труповете — потвърди госпожа Питърс за явно неудоволствие на Алекзандър.

Това беше достатъчно за Брайън, за да го присвие корем.

— Вижте, задавал съм и друг път този въпрос, но за какво точно ни подготвяте? — настоя, явно притеснен, и Доминик.

— Търпение, момчета — предупреди ги Пийт.

— Добре — кимна примирен Доминик. — Този път няма да настоявам. — Той се въздържа да добави, че няма да чака отговора много дълго.

— Значи няма да се възползвате от това, така ли? — попита накрая Джак.

— Бихме могли, но не си струва усилията. В най-добрия случай ще спечелим само двеста хиляди долара, а вероятно дори по-малко. Обаче ти се справяш добре, след като си го забелязал — похвали го Гренджър.

— Колко подобни съобщения минават през вас седмично?

— Едно или две, четири при много напрегната седмица.

— И колко пъти решавате да се включите в играта? — попита младежът.

— В един от пет случая. Правим го много предпазливо, но въпреки това винаги рискуваме да бъдем забелязани. Ако европейците разберат, че толкова често отгатваме какви са намеренията им, тогава ще се опитат да научат как го правим. Вероятно ще раздрусат собствените си хора, търсейки някой издайник. Това е техният начин на мислене. При тях теорията за конспирацията действа с пълна сила, защото самите те действат по този начин. Обаче начинът, по който редовно играят играта, започва да вреди на самите тях.

— Какво друго следите?

— От началото на следващата седмица ще имаш достъп до засекретените сметки — викат им цифровите сметки, защото се предполага, че до тях може да се стигне чрез цифрови кодове. Поради компютърната технология сега кодовете на сметките са главно думи. Вероятно са го възприели от разузнаването. Банките често наемат шпиони, които да се грижат за сигурността им, но не такива, които наистина ги бива. Добрите стоят настрана от бизнеса за управление на парите главно от снобизъм. За един шпионин от голям ранг тези неща не са толкова важни — обясни Гренджър.

— От тези засекретени сметки може ли да се разбере на кого са? — попита Джак.

— Не винаги. Понякога всичко се прави чрез кодова дума, въпреки че банките имат и вътрешни разпоредби, до които ние успяваме да проникнем, но не винаги сме в състояние да го правим. А и банкерите никога не споделят помежду си предположения относно произхода на парите на своите клиенти, поне не и в писмена форма. Сигурен съм, че обсъждат надълго и нашироко такива неща по време на обяд, но да ти кажа право, повечето от тях не се интересуват много откъде идват парите. На парите не пише дали са на загинал евреин в Аушвиц, или на някой мафиотски бос от Бруклин.

— Обаче ако предадете тази информация на ФБР…

— Не можем, защото е незаконно, и не го правим, защото тогава ще се лишим от възможността да следим копелетата и техните пари. От гледна точка на законността това са неща, които не са от компетентността само на една институция, а за някои европейски страни… банките са голям източник на печалби и никое правителство не пренебрегва такива неща. Кучето не хапе стопаните си в двора, а какво ще направи на следващия ъгъл не е тяхна грижа.

— Питам се какво ли мисли баща ми по въпроса?

— Обзалагам се, че не се замисля много — рече Гренджър.

— Вероятно сте прав — съгласи се Джак. — Значи проследявате тези засекретени сметки, за да следите лошите момчета и техните пари, така ли?

— В общи линии, да. Много по-трудно е, отколкото можеш да си представиш, но когато успееш да направиш някой удар, той винаги е голям.

— Значи аз ще изпълнявам ролята на копой?

— Точно така. Ако наистина те бива — добави Гренджър.

В този момент Мохамед беше почти точно над тях. Големият обиколен маршрут от Мексико Сити до Лондон минаваше достатъчно близо до Вашингтон, за да може да погледне надолу от десет хиляди метра височина и да види американската столица като на длан. Ако беше член на Отдела на мъчениците, би могъл да се изкачи по виещата се стълба до горния етаж, да използва пистолет, за да убие екипажа и да насочи самолета надолу… Но това вече беше правено и сега вратата на пилотската кабина беше защитена, а освен това в салона за бизнес класа можеше да има въоръжен полицай, който да попречи на шоуто. Още по-лошо би било, ако се окажеше въоръжен войник, облечен в цивилни дрехи. Мохамед не се отнасяше с голямо уважение към полицаите, но се беше научил от твърде неприятен опит да не подценява западните войници. Обаче той не членуваше в Отдела на мъчениците, въпреки че много се възхищаваше от тези свещени воини. Способността му да добива информация го правеше твърде ценен, за да бъде пожертван за такъв благороден жест. Това беше и добре, и зле, но беше факт, а той живееше в света на фактите. Щеше да срещне Аллах и да влезе в Рая в момента, написан от собствената ръка на Бога в неговата собствена божия книга. Засега трябваше да остане на мястото си още шест часа и половина.

— Още вино, сър? — попита стюардесата с розовите бузи. Как ли би се котирала в Рая…

— О, да, благодаря — отвърна той с най-добрия си кеймбриджки акцент. Ислямът забраняваше алкохола, но ако не пиеше, би могло да изглежда подозрително, а мисията му беше твърде важна, за да рискува. Така се успокояваше често той. Бързо изпи питието си и нагласи по-удобно седалката. Виното може и да противоречи на ислямските закони, но помага на човек да заспи.

— Мичъл твърди, че близнаците са твърде компетентни за начинаещи — каза Рик Бел на боса си.

— Минаха ли упражнението по проследяване? — попита Хендли.

— Да. — То не можеше да бъде наречено истинска тренировка по проследяване, тъй като тя би трябвало да включва осем до десет коли, два хеликоптера и общо около двадесет агенти, но Колежът не разполагаше с такива възможности. Вместо това той имаше по-широко поле за използване на своите хора — факт, от който произтичаха добри и не чак толкова добри неща. — Алекзандър, изглежда, ги харесва. Казва, че са достатъчно схватливи.

— Радвам се да го чуя. Станало ли е нещо друго?

— Рик Пастернак твърди, че разполага с нещо ново.

— И какво е то? — попита Гери.

— Разновидност на сукцинилхолин — синтетичен вариант на кураре, който парализира почти моментално мускулатурата. Падаш и не можеш да дишаш. Твърди, че смъртта е мъчителна, като да те промушат с щик в гърдите.

— Лесно ли може да бъде открита? — попита Хендли.

— Това е добрата новина. Естерите в организма бързо я превръщат в ацетилхолин, така че веществото не може да бъде лесно открито, освен ако се случи обектът да хвърли топа точно пред някой първокласен медицински център, в който има проницателен патолог, способен да види нещо, излизащо от рамките на нормалното. Можеш ли да си представиш, руснаците са разработвали отровата още през 70-те години на миналия век. Мислили са да я използват на бойното поле, но се оказало, че е непрактично. Изненадващо е, че в КГБ не са се възползвали от нея. На каменната маса в моргата дори след един час смъртта ще изглежда причинена от масиран инфаркт на миокарда.

— Как се е добрал до нея?

— Един руски колега му идвал на гости в Колумбия. Оказало се, че е евреин и Рик го предразположил да се разприказва. Говорил достатъчно, за да му даде възможност да разработи система за използването й в лабораторията си. В момента тя се усъвършенства.

— Чудно как мафията не се е сетила да я използва? Ако искаш да убиеш някого, наемаш доктор.

— За повечето от тях това влиза в противоречие с методите на старата школа.

— Този вариант по-добър ли е от това, с което вече разполагаме?

— По-добър е от всичко, което някой може да има, Гери. Рик твърди, че ако се използва както трябва, надеждността на отровата е сто процента.

— Скъпа ли е?

Бен поклати глава.

— Не много.

— Правени ли са опити, за да се види как действа?

— Рик каза, че е убила шест кучета — всичките едри.

— Добре, съгласен съм.

— Разбрано, шефе. Трябва да я имаме на разположение след две седмици.

— Какво става на онова място?

— Не знаем — призна Бел и сведе очи. — Един човек от Ленгли предполага в докладите си, че може би сме ги ударили здравата и макар че не сме сложили окончателно край на дейността им, сега те не са толкова активни. Но когато чета такива неща, ставам нервен. Все едно, че ти казват: не можем да направим нищо, докато не ни ударят по главата. Hubris ante nemesis9. Във Форт Мийд не са засичали техни съобщения в интернет, но това може да означава, че просто са станали малко по-изобретателни. На пазара има толкова много добри кодирани програми и АНС все още не е успяла да пробие кода на две от тях. Работят върху това по два часа на ден с най-мощните си компютри. Както обичаш да казваш, Гери, най-добрите програмисти вече не работят за Чичо Сам…

— … а измислят видеоигри — довърши изречението Хендли. — Държавата никога не плаща достатъчно, за да привлече най-добрите, и тази работа никога няма да се оправи. Значи те все още могат да ни причинят неприятности.

Рик кимна.

— Докато не ги видя мъртви и заровени в земята с кол, забит в сърцето, те ще продължават да ме безпокоят.

— Трудно ще е да се справим с всичките, Рик.

— Дяволски трудно.

— Дори техният личен д-р Смърт в Колумбия не би могъл да им помогне.

(обратно)

Глава шеста ПРОТИВНИЦИ

Колелата на „Боинг“ 747–400 докоснаха леко пистата на лондонското летище „Хийтроу“ пет минути по-рано — в 12:55 часа по обед. Като повечето пътници Мохамед нямаше търпение да се измъкне от туловището на самолета. Мина през паспортния контрол, като се усмихваше любезно, отиде до тоалетната, почувствал се отново човек, и се отправи към чакалнята за заминаващите самолети на авиокомпанията „Ер Франс“, за да хване полета за Ница. До излитането трябваше да почака деветдесет минути и още толкова, докато пристигне. В таксито демонстрира познания по френски, каквито може да се придобият в един английски университет. Шофьорът го поправи само веднъж, а на рецепцията в хотела с нежелание подаде английския си паспорт. Беше сигурен документ, който беше използвал много пъти. Безпокоеше го лентата с вградения в нея код от вътрешната страна на корицата на новите паспорти. Той нямаше такава, обаче някой компютър можеше да провери дали е той или не е едва след две години, когато срокът на паспорта му изтечеше. Всъщност разполагаше с три солидни и надеждни варианта, с които да се представи като англичанин, и оставаше само да получи паспорти за тях, след което трябваше да кротува, за да не даде повод на някой английски полицай да провери самоличността му. Никоя версия за прикритие не можеше да издържи и на най-повърхностно разследване, камо ли пък по-задълбочено, а с този вграден код един ден червената лампа на таблото на някой имиграционен служител можеше да светне, след което щяха да се появят един, а може би дори двама полицаи. Неверниците все повече затрудняваха правоверните, но от тях друго не би могло и да се очаква.

Хотелът нямаше климатична инсталация, но прозорците се отваряха и океанският бриз беше приятен. Мохамед включи компютъра си към телефона на бюрото. След това леглото го привлече и той не можа да устои на неговия зов. Въпреки че пътуваше толкова много, все още не беше намерил лекарство против умората от бързата смяна на часовата разлика при продължителен полет със самолет. През следващите два дни щеше да изкара само на цигари и кафе, докато биологичният му часовник реши, че знае къде се намира той в момента. Погледна часовника си. Човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да пристигне едва след четири часа, което го устройваше. В противен случай трябваше да обядва, когато тялото му очакваше закуска. По-добре беше да си остане на цигари и кафе.

В Колумбия беше време за закуска. Пабло и Ернесто предпочитаха англо-американския вариант с бекон или шунка с яйца и великолепно местно кафе.

— И така, ще си сътрудничим ли с онзи главорез с пешкир на главата? — попита Ернесто.

— Не виждам защо не — отвърна Пабло, като разбъркваше сметаната в чашата си. — Ще спечелим много пари, а възможността да предизвикаме хаос в дома на северноамериканците също ще е в наш интерес. Това ще накара техните граничари да проверяват повече хора, отколкото контейнери, и няма да ни навреди нито пряко, нито косвено.

— А какво ще стане, ако някой от тези мюсюлмани бъде заловен жив и бъде накаран да говори?

— Да говори за какво? Че с кого ще се срещат те, освен с някои мексикански койоти? — попита Пабло в отговор.

— Да, така е — съгласи се Ернесто. — Сигурно ме мислиш за страхлива бабишкера.

— Шефе, последният човек, който мислеше по подобен начин за теб, отдавна е мъртъв — рече Пабло и си спечели доволно сумтене и крива усмивка.

— Да, вярно е, но само глупак може да не внимава, когато полицията на две страни го преследва.

— Ами, нали затова им посочваме да преследват други, не съм ли прав?

Ернесто си даваше сметка, че това, с което се захваща, крие опасности. Да, той щеше да сключи сделка със съюзници по сметка, но нямаше да им съдейства толкова, колкото щеше да ги използва, превръщайки ги в обекти, които американците щяха да издирват и убиват. Всъщност тези фанатици нямат нищо против да бъдат убивани. Те търсят смъртта, така че като ги използва, той им прави услуга. Дори можеше много… само че много предпазливо… да ги издаде на северноамериканците, без да си навлече гнева им. Освен това как биха могли тези хора да му навредят на негова територия тук, в Колумбия? Това беше малко вероятно. Не че имаше намерение да ги издаде, но ако все пак го направеше, как ще го разберат? Първо, ако тяхното разузнаване беше толкова добро, те нямаше да имат нужда от помощта му. А след като янките и собственото му правителство не могат да се докопат до него тук, в Колумбия, как ще го направят тези хора?

— Пабло, как точно ще се свързваш с онзи човек?

— Чрез компютър. Той има няколко имейл адреса. Всичките са чрез европейски обслужващи провайдъри.

— Много добре. Кажи му, че сделката е одобрена от съвета. — Малцина знаеха, че съветът е Ернесто.

— Чудесно, шефе — каза Пабло и отиде при лаптопа си. Съобщението му беше изпратено за по-малко от минута. Пабло разбираше от компютри. Повечето международни престъпници и терористи също.

Беше третият ред от имейла: „Хуан, Мария е бременна. Ще има близнаци.“ — Мохамед и Пабло разполагаха с най-добрите кодирани програми, които можеха да се купят на пазара. Според продавачите те не можели да бъдат пробити от никого. Обаче Мохамед вярваше на подобни твърдения точно толкова, колкото в съществуването на Дядо Коледа. Тези компании бяха на Запад и се съобразяваха с реда в своите страни. Още повече, че използването точно на тези програми изостряше вниманието към неговите имейли на програмите за проследяване, които използваха Агенцията за национална сигурност, Британският правителствен комуникационен център и Френският генерален директор на вътрешната сигурност. Да не говорим пък за допълнителните неизвестни агенции, които можеха да подслушват международните комуникации легално и не чак толкова законно. Никоя от тях не обичаше нито него, нито колегите му. Израелското разузнаване Мосад със сигурност щеше да плати много, за да види главата му набита на кол, въпреки че те не знаеха и не биха могли да знаят за ролята му в ликвидирането на Дейвид Грийнголд.

Той и Пабло бяха се уговорили за код от невинни фрази, които можеха да означават всичко и да бъдат разпратени на различни абонати по света, а те от своя страна да ги предават. Техните електронни сметки се плащаха с анонимни кредитни карти, а самите сметки бяха в големи, напълно надеждни европейски провайдъри за интернет услуги. Интернет по свой начин гарантира анонимността не по-зле от швейцарските банки. Ежедневно в ефира има толкова много имейли, че е трудно някой да проследява всичките, дори и с помощта на компютри. Ако не използваше някакви лесни за отгатване ключови думи, неговите съобщения бяха съвсем сигурни, заключи Мохамед.

Значи колумбийците бяха готови да сътрудничат… Мария е бременна и ще има близнаци, т.е. сътрудничеството можеше да започне веднага. На вечерята тази вечер можеше да го каже на своя гост и работата щеше да започне без каквото и да било забавяне. Новината си заслужаваше дори една-две чаши вино с надеждата, че милостивият Аллах щеше да му прости този грях.

Сутрешното бягане беше по-скучно дори от социалната страница на някой арканзаски вестник, но трябваше да се бяга. И двамата братя използваха времето, за да мислят… главно колко досадна е тази работа. Траеше само половин час. Доминик мислеше да вземе със себе си някой малък транзистор, но така и не го стори. Никога не се сещаше за това, когато посещаваше търговския център. А на брат му бягането сигурно му харесваше, нали беше морски пехотинец.

Следваше закуската.

— Е, събудихте ли се, момчета? — попита ги Пийт Алекзандър.

— Ти защо не се поизпотяваш сутрин? — осведоми се Брайън. В морската пехота се разказваха много истории за хората от специалните части. Нито една не беше доброжелателна, а много малко бяха верни.

— Старостта има и някои предимства — рече обучаващият ги офицер. — Едно от тях е, че трябва да се щадят колената.

— Добре. Какъв ще е днешният урок? — „Мързеливи копелдаци, такива“, добави наум капитанът. — Кога ще получим тези компютри?

— Много скоро.

— Ти каза, че кодиращата им система е много добра — обади се Доминик. — А какво означава много добра?

— АНС може да я пробие, ако в продължение на една седмица ангажира за това най-мощните си компютри. Ако разполагат с достатъчно време, могат да се справят с всичко. Вече са пробили повечето от кодиращите системи, които се продават на пазара. Имат уговорка с повечето от програмистите — обясни той. — А и те са готови да играят играта срещу някои алгоритми на АНС в замяна. Може би го правят и други страни, но е нужен голям брой опитни специалисти, за да се разбере напълно една кодирана система, а малко хора имат възможностите и времето да го правят. Така че една кодираща система, купена от пазара, трудно може да бъде пробита, но не чак толкова, ако се знае източникът на кода. Затова нашите противници се опитват да си разменят съобщенията на четири очи или използват кодове вместо шифри, но тъй като така се губи много време, постепенно се отказват от тези методи. Когато искат да предадат спешно някакво съобщение, ние често го дешифрираме.

— Колко съобщения се разменят в мрежата? — попита Доминик.

Алекзандър въздъхна дълбоко.

— Това е трудната част. Те са милиарди, а програмите, чрез които трябва да ги следим, не са много добри. Вероятно и никога няма да бъдат. Номерът е да се открие адресът на обекта и да се включим към него. За такова нещо е необходимо време, но повечето от лошите момчета не обръщат много внимание как се включват в системата, а е трудно да се следят куп различни идентификации. Тези хора не са супермени и нямат вградени микрочипове в главите. Затова, когато се докопаме до компютър, използван от някой лош човек, първото нещо, което правим, е да принтираме неговия списък с адреси. Там можеш да попаднеш на златна жила. Въпреки че понякога те предават пълни глупости, за които във Форт Мийд губят часове, а понякога дори и дни, за да пробият нещо, в което няма абсолютно никакъв смисъл. Професионалистите го правят, като използват имена, взети например от телефонния указател на Рига. Това си е пълна безсмислица на всеки друг език, освен на латвийски. Не, големият проблем са лингвистите. Не разполагаме с много хора, които говорят арабски. Сега в Монтърей и в други университети работят по въпроса. В момента се използват услугите на много арабски студенти срещу заплащане, но не и в Колежа. Хубавото при нас е, че получаваме преводите наготово от АНС. На нас не ни трябват толкова лингвисти.

— Значи ние сме тук, за да събираме разузнавателни сведения? — попита Брайън. Доминик вече беше подозрял подобно нещо.

— Не. До каквото успеете да се докопате, е добре дошло, и ние ще намерим начин да се възползваме от него, но работата ни е да действаме в съответствие с получените разузнавателни сведения, а не да ги събираме.

— Добре, пак се върнахме на първоначалния въпрос — рече Доминик. — Каква, по дяволите, е задачата?

— Каква мислиш, че е? — попита на свой ред Алекзандър.

— Мисля, че ще е нещо, на което господин Хувър не би се зарадвал много.

— Правилно. Той беше един долен кучи син, но се придържаше стриктно към гражданските права, а ние в Колежа — не.

— Продължавай — настоя Брайън.

— Работата ни е да действаме в зависимост от разузнавателната информация, и то решително.

— Не беше ли терминът за това „изпълнителски функции“?

— Само по отношение на мотивите — отвърна Алекзандър.

— И защо тъкмо ние? — попита Доминик.

— Вижте, цялата работа е в това, че ЦРУ е правителствена организация. Много началници, малко изпълнители. Колко са правителствените агенции, които насърчават хората си да действат по-открито? — попита той. — Дори и ако се справиш успешно, адвокатите и счетоводителите ще те изкълват до смърт като гъсоци. Така че, ако някой трябва да излезе от тази смъртоносна спирала, решението трябва да бъде взето нагоре по йерархичната стълбица на командването. Постепенно, не чак толкова постепенно, но решенията за това започнаха да се вземат от Големия бос в западното крило на Белия дом. Обаче малко президенти биха желали някой документ от личния им архив да излезе на бял свят, някой историк да го изрови и да го направи достояние на обществеността. За нас няма подобна опасност.

— А като помисли човек, не са много проблемите, които да не могат да бъдат разрешени с един куршум от „Колт 45“ в подходящото време и на подходящото място — обади се Брайън като добър морски пехотинец.

— Точно така — рече Пийт и отново кимна.

— Значи става дума за политически убийства? Това може да бъде опасно — рече Доминик.

— Не, ще има много политически последици. Подобно нещо не се е случвало от векове, а и тогава не се е правело много често. Обаче там, навън, има хора, които трябва твърде спешно да се явят пред Бога и понякога на нас се пада задачата да уредим тези срещи.

— По дяволите! — изруга Доминик.

— Чакай малко. Кой дава нареждането за това? — попита майор Карузо.

— Ние.

— Не президентът, така ли?

Алекзандър поклати глава.

— Не. Както вече казах, не са много президентите, които имат куража да разрешат подобни неща. Прекалено много се притесняват от вестниците.

— Ами законът? — зададе следващият логичен въпрос специален агент Карузо.

— Законът, както чух веднъж да се изразява много сполучливо един от вас, е в това, ако искаш да ритнеш тигъра по задника, да имаш план как ще се справиш със зъбите му. Вие, момчета, ще бъдете тези зъби.

— Само ние ли? — учуди се Брайън.

— Не, не сте само вие, но не е нужно да знаете кои други участват или не участват в това.

— Мамка му! — Брайън се облегна назад в стола си. — Кой създаде това място… имам предвид Колежа?

— Един много важен човек, обаче няма как да се докаже. Колежът няма никакви връзки с правителството. Никакви — подчерта Алекзандър.

— Значи, технически погледнато, ние ще разстрелваме хора по наше усмотрение.

— Няма да има много стрелба. Имаме други методи. Вероятно няма да се наложи да използвате често огнестрелни оръжия. С тях човек се придвижва трудно, имам предвид по летищата и т.н.

— Да действаме с голи ръце, така ли? — попита Доминик. — И то без прикритие?

— Ще действате под добро прикритие, но без какъвто и да било дипломатически имунитет. Ще се оправяте сами. Никое чуждо разузнаване няма да може да ви открие. Колежът не съществува. Не се финансира от федералния бюджет, нито дори от секретната му част, така че никой не може да проследи каквито и да било пари, стигащи до вас. Естествено, това е начинът. Такъв е един и от нашите методи за проследяване на някои хора. Ще действате под прикритието на международни бизнесмени, банкери или инвеститори. Ще бъдете запознати с цялата нужна терминология, за да можете да водите разговор по темата в самолета например. Такива хора не говорят много за намеренията си и предпочитат да не разгласяват деловите си тайни. Така че, ако не сте много разговорчиви, няма да се стори необичайно.

— Значи ще бъдем нещо като тайни агенти — рече тихо Брайън.

— Спираме се на хора, които могат да разсъждават самостоятелно, да се оправят сами и които няма да припаднат, когато видят кръв. И двамата сте убивали хора в реални условия. И в двата случая се е налагало да действате неочаквано, но и двамата сте се справили добре. Никой от вас не е имал угризения. Това ще бъде работата ви.

— А каква протекция ще имаме? — попита отново агентът на ФБР.

— И двамата ще имате карта за излизане от затвора.

— Дрън-дрън — рече Доминик. — Такова нещо не съществува.

— Става въпрос за помилване, подписано от президента — поясни Алекзандър.

„Мамка му!“, помисли си за миг Брайън.

— Сигурно ще е от чичо Джак, нали?

— Не мога да отговоря на този въпрос, но ако настоявате, мога да ви покажа документа, преди да пристъпите към действие — рече Алекзандър и остави чашата си. — И така, господа, ще имате няколко дни да премислите всичко, но решението трябва да бъде изцяло ваше. Не искам лесно нещо от вас. Тази работа няма да бъде някакво забавление, нито ще бъде лека или приятна, но ще е в интерес на страната ви. Навън светът е твърде опасен и с някои хора трябва да има директна разправа.

— Ами ако пречукаме не този, когото трябва?

— Доминик, такава възможност съществува, но независимо кой е той, мога да ви обещая, че от вас няма да се иска да убиете малкия брат на майка Тереза. Отнасяме се с изключителна предпазливост към обекта, който подбираме. Ще знаете кой е той и как и защо е нужно да бъде ликвидиран, преди да ви изпратим.

— Ще се наложи ли да убиваме и жени? — попита Брайън. Това не влизаше в моралния кодекс на морския пехотинец.

— Доколкото ми е известно, не се е случвало подобно нещо, но теоретично е възможно. И така, ако това ви беше достатъчно за закуска, сега вече можете да премислите нещата.

— Господи! — рече Брайън, след като Алекзандър излезе от стаята. — Какво ли пък ще има за обяд?

— Изненадан ли си?

— Не съвсем, Енцо, но начинът, по който той току-що ни разясни някои неща…

— Виж какво, брат ми, колко пъти ти е идвало наум защо да не поемеш нещата в собствените си ръце?

— Ти си полицаят, Енцо, и ти си човекът, който в крайна сметка трябва да каже дали да се заемем с тази работа, или да я зарежем.

— Е, да, трябва да ти кажа обаче, че в онзи случай в Алабама, когато трябваше да стрелям, малко попресилих нещата. През цялото време, докато пътувах за Вашингтон, обмислях как да обясня на Гюс Върнър, а на него изобщо не му мигна окото.

— И тогава какво мислиш да правим?

— Алдо, ще ми се да науча нещо повече. Нали знаеш тексаската поговорка, че има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене.

Размяната на ролите изненада доста Брайън. В края на краищата той беше морският пехотинец, който би трябвало да стреля без много да разсъждава, а Енцо беше човекът, обучен да разяснява правата на хората, преди да им щракне белезниците.

Това, че и двамата бяха способни да приемат нещата от живота такива, каквито са, без да сънуват после кошмари, беше за тях очевидно. Но тук се отиваше по-далеч. Ставаше въпрос за предумишлено убийство. Обикновено Брайън влизаше в боя с изключително добре подготвен снайперист под негово командване и знаеше, че това, което вършат, не се различава много от обикновеното убийство. Но униформата, която носеше, правеше нещата различни. Тя беше нещо като благословия. Обектът беше противник, а на бойното поле всеки трябваше да се грижи сам за живота си, защото ако не го направеше, грешката щеше да бъде негова, а не на този, който го беше убил. Тук обаче щяха да преследват отделни хора с предварително поставената задача да ги убият, а той не беше възпитан и обучен за такова нещо. Щеше да е облечен в цивилни дрехи и убиването на хора при такива обстоятелства го превръщаше в шпионин, а не в офицер от корпуса на морската пехота на Съединените щати. В последното имаше някакво достойнство, а в първия вариант за подобно нещо почти не можеше да става дума, или поне така беше научен да мисли. Сега светът вече нямаше да бъде поле на честта. Реалният живот не беше дуел, в който хора с еднакви оръжия застават един срещу друг на някое открито място. Не, той беше обучен да планира действията си така, че да не остави никакъв шанс за противника си, защото под негова команда имаше хора, чийто живот се беше заклел да пази. В сражението си имаше правила. Вярно, груби, но все пак правила. Сега от него се искаше да ги загърби и да стане… Какво? Платен убиец? Зъбите на някакъв национален див звяр. Да се превърне в маскиран отмъстител от стар криминален филм. Това не се връзваше много с неговата представа за света.

Когато го изпратиха в Афганистан, той не беше… Не беше какво? Не беше действал под прикритието на търговец на риба на някоя градска улица. В онези проклети планини нямаше градски улици. Всичко приличаше повече на лов за голям дивеч, в който животното имаше свои оръжия. В този лов имаше някакво достойнство, защото това, което вършеше, беше с одобрението на неговата страна. Предвиждаше се и награда, ако в боя проявеше храброст.

С две думи, имаше върху какво да се замисли при втората чаша сутрешно кафе.

— Господи, Енцо — каза той тихо.

— Брайън, знаеш ли за какво мечтае всяко ченге? — попита Доминик.

— Да наруши закона и никой да не му направи нищо. Това ли е?

Доминик поклати глава.

— Имах подобен разговор по темата с Гюс Върнър. Не, не е да наруши закона, но поне веднъж той да е законът, или както Върнър каза, да бъде отмъстителният меч на Бога, да накаже виновния, без да му се пречкат разни адвокати и други подобни боклуци, сам да раздаде правосъдие. Казват, че не се случва често, но да ти кажа, на мен ми се случи в Алабама и се почувствах много добре. Само трябва да си сигурен, че си пречукал този, когото трябва.

— А как можеш да бъдеш сигурен? — попита Алдо.

— Ако не си, няма да изпълниш мисията. Не могат да те обесят за това, че не си извършил убийство.

— И все пак си е убийство, нали?

— Не е, ако боклукът, който си убил, си го е заслужил. Това е морален въпрос, но той е важен за този, който е извършил убийство под закрилата на закона и после не сънува кошмари.

— Веднага ли?

— Да.

— Колко души имаме вече на разположение? — попита Мохамед.

— Шестнайсет.

— Аха. — Той отпи глътка хубаво френско вино от долината на Лоара. Гостът му пиеше минерална вода с лимон. — А какви са езиковите им познания?

— Мисля, че са достатъчни.

— Чудесно. Кажи им да се подготвят за пътуване. Ще ги прехвърлим със самолет в Мексико. Там ще се срещнат с нашите нови приятели и ще пътуват за Америка. Когато пристигнат, ще могат да си свършат работата.

— Инш Аллах — каза другият.

— Да, ако е рекъл Аллах — повтори Мохамед на английски, напомняйки на госта си на какъв език трябва да говори.

Намираха се в един ресторант край реката и бяха заели места по-встрани. Бяха двама добре облечени мъже, излезли на приятелска вечеря, които говорят нормално, а не се крият и не се държат като заговорници. Изискваше се известна концентрация, защото беше естествено да имат заговорнически вид заради това, което правеха. Но и двамата бяха свикнали с подобни срещи.

— Как се почувства, когато уби онзи евреин в Рим?

— Много добре, Ибрахим, когато усетих тялото му да се свлича, след като му забих ножа в гърба и видях изненадата, изписана на лицето му.

Ибрахим широко се усмихна. Не се случваше всеки ден да убият офицер от Мосад, камо ли пък шеф на тяхно бюро. Израелците щяха винаги да бъдат най-омразните им врагове, ако не и най-опасните.

— Бог беше добър към нас в този ден — каза той.

Случаят с Грийнголд се беше отразил добре на самочувствието на Мохамед. Убийството му дори не беше напълно наложително. Играта с подхвърлената на израелеца любопитна информация му беше забавна, а и не беше особено трудна, макар че това скоро нямаше да се повтори. Не, Мосад поне за известно време нямаше да позволи на своите хора да направят нищо самостоятелно, без преди това да бъдат взети всички предпазни мерки. Те не бяха глупави и се учеха от грешките си. Обаче убийството на тигър само по себе си го изпълваше със задоволство. Жалко, че нямаше как да му одере кожата. Но къде би могъл да я окачи? Вече нямаше постоянен дом, а само известен брой конспиративни квартири, които може би и не бяха чак толкова надеждни. Обаче човек не може да се безпокои за всичко. Така не би свършил нищо. Мохамед и колегите му не се страхуваха от смъртта, а само от провал. А те не възнамеряваха да се провалят.

— Трябва да знам всички подробности около срещата. Сам ще се погрижа за пътуването. Нашите нови приятели ли ще доставят оръжията?

— Точно така — увери го Мохамед.

— А как ще влязат бойците ни в Америка?

— За това ще имат грижа нашите приятели. Обаче първо ще изпратиш една група от трима души, за да се уверим, че са взети всички мерки за сигурност.

— Разбира се. — И двамата знаеха всичко, свързано с оперативната сигурност. Имаха много случаи, от които да се поучат, и не всички бяха безобидни. Членове на неговата организация имаше в много затвори по света. Бяха хора без късмет, избегнали смъртта. Това беше проблем, с който организацията му не беше успяла да се справи. Да загинеш по време на акция беше достойно и смело. Да бъдеш заловен от полицай като обикновен престъпник беше недостойно и унизително, но някои от хората му го предпочитаха пред възможността да умрат, когато не бяха изпълнили мисията си. За много от колегите му затворите на западните държави не бяха чак толкова ужасни. Вярно е, че трябваше да стоят между четири стени, но ги хранеха редовно, а и западните държави не нарушаваха мюсюлманските изисквания към храната.

Отношението на тези страни към враговете им беше толкова мекушаво и глупаво. Те проявяваха състрадание към хора, които не им се отплащаха със същото. Обаче Мохамед нямаше вина за това.

— По дяволите — рече Джак. — Беше първият му ден откъм „черната“ страна на къщата. Благодарение на подготовката му обучението в тънкостите на финансите напредваше бързо. Дядо му Мюлър го беше научил на много неща по време на редките му гостувания във фамилната къща. Той и бащата на Джак бяха любезни един към друг, но за дядо Джо истинските мъже предпочитаха да се занимават с търговия, а не да правят кариера в мръсния свят на политиката, въпреки че трябваше да признае, че зет му се беше справил добре във Вашингтон. Обаче какви пари можеше да направи той на Уолстрийт… Защо трябва човек да се отказва от подобна възможност? Разбира се, Мюлър никога не го беше казвал на малкия Джак, но мнението му по въпроса беше съвсем очевидно. При всички случаи обаче Джак би могъл да получи някаква работа на начинаещ в големите финансови къщи и вероятно оттам щеше бързо да се издигне. Обаче за него важното беше, че вече се беше запознал с финансовата част от дейността на Колежа и сега вече беше в Оперативния отдел. Всъщност той не се казваше така, но така го наричаха онези, които работеха в него. — Толкова ли са добри?

— Какво е това, Джак?

— Засечен разговор от АНС — той му подаде листа. Тони Уилс го прегледа.

В разговора участваше човек, за когото се знаеше, че е свързан с терористите… Още не беше ясно какви бяха функциите му, но експертите в различаването на гласовете на говорещите бяха категорични, че е той.

— Това са цифровите телефони. Имат много чист сигнал, който може лесно да бъде идентифициран от компютъра, записващ гласовите данни. Виждам, че не са успели да идентифицират другия участник в разговора. — Уилс му върна листа.

Съдържанието на разговора беше съвсем невинно, и то до такава степен, че човек да се запита защо изобщо е бил воден. Но някои хора просто обичат да си бъбрят по телефона. А може би разговаряха с някакъв код, с помощта на който можеха да обсъждат биологична война или пък акция за поставяне на бомби в Ерусалим. Може би. По-вероятно беше просто да убиват времето. Беше типично за Саудитска Арабия. Джак се впечатли, че разговорът беше засечен и разчетен в реално време.

— Нали знаеш как работят цифровите телефони? Винаги излъчват сигнала ТУК СЪМ до местната клетка и цялата философия се състои в това да се слуша, когато телефонът иззвъни или притежателят му се обади на някого. По същия начин можем да открием телефона на този, който се обажда. Трудното е най-вече да бъде идентифициран притежателят. Сега те имат и друго устройство за идентификация чрез компютър.

— По колко телефонни номера се следят едновременно? — попита Джак.

— Повече от сто хиляди, и то само в Югоизточна Азия. Почти всичките са напълно безполезни, но един на десет хиляди може да свърши работа. Понякога се постигат реални резултати — обясни му Уилс.

— Значи, за да обърне внимание на някакъв най-обикновен разговор, компютърът следи да открие в него „горещи“ думи.

— Горещи думи и горещи имена. За съжаление там има толкова много хора, които носят името Мохамед. То е най-често срещащото се малко име в света. Много от тях използват бащините си имена или прякори. Друг проблем е големият пазар за така наречените клонирани телефони. Клонират ги в Европа, главно в Лондон, където повечето телефони имат международен софтуер. Някой пък може да има шест или седем телефонни номера, които използва само по веднъж и после ги зарязва. Те не са глупави, въпреки че могат и да бъдат прекалено самоуверени. Някои от тях стигат дори до там, че ни казват много неща, които понякога се оказват полезни. Всичко се записва в големия регистър на АНС и ЦРУ, до който ние имаме достъп.

— Добре, и кой е този човек?

— Името му е Уда бен Сали. Произхожда от богато семейство — близки приятели на краля. Главата на фамилията е виден саудитски банкер. Има единадесет синове и девет дъщери, а също и четири жени. Много жизнен старец. Твърди се, че не е лош човек, но прекалено глези децата си. Дава им пари вместо внимание като някоя голяма холивудска звезда. Този Уда се е посветил сериозно на Аллах, след като навършил седемнадесет години, и стои в най-крайното дясно крило на уахабитското разклонение на сунитския ислям. Те не ни обичат много. Следим това момче от известно време. Може да ни отвори вратата към техните финансови машинации. В досието му в ЦРУ има негова снимка. Сега е на около двадесет и седем години, висок над метър и осемдесет, много строен, с грижливо оформена брада. Лети често до Лондон. Пада си по проститутки. Още не е женен. Това е необичайно, но ако е обратен, поне не го показва. Англичаните му вкараха момичета в леглото. Те твърдят, че много го бива, но какво можеш да очакваш от човек на неговата възраст и с развинтено въображение.

— Чудесно занимание за един опитен разузнавач, няма що — отбеляза Джак.

— Много разузнавания използват услугите на проститутки — обясни Уилс. — Те нямат нищо против да ти кажат каквото знаят, а за добра сума пари са готови на всичко. Уда си пада по т.нар. пиле в кошница. Азиатски специалитет. Никога не съм го пробвал. Знаеш ли как да стигнеш до досието му?

— Никой не ми е показвал — отвърна Джак.

— Добре. — Без да става, Уилс се премести с въртящия си стол и му показа. — Това е общият индекс. Паролата ти за достъп е ЮГОЗАПАД 91.

Джак послушно изписа думата и графичното изображение на досието се появи под файла „Акробат“.

Първата снимка вероятно беше от паспорта му. Следваха още шест други по-неофициални. Джак-младши успя да не се изчерви. В католическото училище беше разглеждал доста броеве на „Плейбой“. Уилс продължи урока за деня.

— От това какво прави даден човек с жените може да се научи много. В ЦРУ имат психиатър, който анализира тези неща най-подробно. Вероятно може да се намерят в някой от анексите към файла. В Ленгли викат на това „пикантерии“. Докторът се казва Стефан Пизняк — харвардски професор по медицина. Доколкото си спомням, мнението му е, че този човек има нормални наклонности, като се имат предвид възрастта, парите и социалният му произход. Както сам ще се увериш, върти се най-много около лондонски банкери, като някой чирак, който иска да научи бизнеса. Говори се, че е способен, симпатичен и красив. Когато работи с пари, е предпазлив и консервативен. Не пие, значи е религиозен. Не парадира с това и не поучава другите, но води живот, в който спазва основните правила на религията си.

— И защо мислите, че е от лошите? — попита Джак.

— Разговаря много с хора, които са ни известни. Нямаме сведения с кого е свързан в Саудитска Арабия. Не знаем нищо за поведението му в неговата страна. Дори англичаните не са успели да го сторят, а те имат много по-голям достъп там. В това отношение ЦРУ е по-назад, а и човекът не е от такава величина, че да заслужава по-внимателно проучване, или поне те така смятат. Жалко. Говори се, че баща му е свестен мъж. Ще му се разбие сърцето, ако разбере, че у дома синът му дружи с неподходящи хора. — След като изрече тази мъдрост, Уилс се зае отново с работата си.

Джак се загледа в лицето на компютърния си екран. Майка му имаше добра способност да си създава мнение за хората от пръв поглед, но не му беше предала тази своя дарба. На Джак например му беше трудно да си съставя мнение за жените, но се утешаваше, че същото беше с повечето мъже по света. Продължи да се взира в лицето, опитвайки се да прочете какво мисли човек, отдалечен на шест хиляди мили, който говори друг език и изповядва друга религия. Какви мисли се въртяха зад тези очи? Знаеше, че баща му харесваше саудитците. Беше особено близък с принц Али бен Султан — висш представител на саудитското правителство. Младият Джак го беше виждал, но само бегло. Брадата и чувството му за хумор — само това си спомняше за него. Едно от основните убеждения на Джак-старши беше, че всички хора по принцип са еднакви и той беше успял да го предаде на сина си. Обаче това означаваше също, че както в Америка има лоши момчета, такива има и на други места по света, а съвсем неотдавна неговата страна беше получила някои сурови уроци, произтичащи от този факт. За съжаление сегашният президент още не беше намислил какво да направи по въпроса.

Джак продължи да чете досието. Значи тук, в Колежа, нещата започваха по този начин. Той работеше по даден случай или по-скоро се запознаваше с него. Уда бен Сали се представяше за международен банкер. Със сигурност се знаеше, че той наистина оперира с пари тук и там. Това пари на баща му ли са? — запита се Джак. Ако беше така, то баща му беше много богат кучи син. Имаше вземане-даване с всички големи лондонски банки, а Лондон все още беше столица на финансовия свят. Джак никога не беше предполагал, че Агенцията за национална сигурност бе успяла по някакъв начин да надникне в него.

Сто милиона тук, сто милиона там и скоро разбираш, че става въпрос за доста пари. Сали се беше ориентирал към бизнеса по опазването на капитала, което означаваше, че не се занимава толкова с увеличаването на поверените му пари, колкото с вземането на мерки те да бъдат добре пазени. Имаше седемдесет и една банкови сметки, от които шестдесет и три, изглежда, се идентифицираха с банков номер и парола. Жени? Политика? Спорт? Управление на финансови средства? Коли? Петролен бизнес? За какво разговаряха богатите саудитски принцове? Това беше голямото празно петно в досиетата. Защо англичаните не ги подслушват? От разговорите с неговите проститутки не се научаваше много, освен че е доста щедър към онези момичета, с които е прекарвал особено добре в къщата си на „Баркли Скуеър“… един моден квартал на Лондон, каза си Джак. Движеше се главно с такси. Притежава собствена кола — и то черен „Астън Мартин“ с гюрук, но не го кара много, се посочваше в информацията на англичаните. Нямаше шофьор. Често посещаваше посолството. С две думи, имаше твърде много информация, от която обаче не можеше да се научи много. Джак сподели това с Тони Уилс.

— Да, така е, но ако се окаже муле, там има две-три неща, които би трябвало да ти направят впечатление. Това е проблемът с тази проклета работа. И помни, че информацията, с която разполагаме, е вече пресявана. Преди нас на някой нещастник е било наредено да я отсее от суровия материал. Какви точно важни факти са били пропуснати, докато е вършел това, няма начин да узнаем, момчето ми. Няма начин.

„Баща ми трябваше да прави точно това, припомни си Джак-младши. Опитваше се да открие диамант в кофа, пълна с лайна.“ Предполагаше, че ще се занимава с нещо по-лесно. Е, добре, от него се искаше да проследи движението на едни пари, което не бе никак просто. Беше възможно най-неблагодарната работа, а той дори не можеше да отиде при баща си и да му поиска съвет. Сигурно никак нямаше да му е приятно, когато научи, че работи тук. Майка му също едва ли щеше да се зарадва много.

Имаше ли значение? Та сега не беше ли вече самостоятелен мъж, който може да прави с живота си каквото си иска? Не беше точно така. Родителите имат власт над децата си и това никога няма да се промени. Винаги щеше да се старае да им достави удоволствие, да им покаже, че са го възпитали правилно и че и той постъпва правилно. Баща му имаше късмет. Родителите му никога не научиха за нещата, които е трябвало да прави. Дали щеше да им хареса?

Не. Щяха да се разстроят, щяха да побеснеят заради рисковете, на които излага живота си. А сега неговият син беше на път да направи същото. В паметта му имаше много бели петна, моменти, когато баща му отсъстваше от дома, а майка му не обясняваше защо… А сега и той, ако не вършеше същото, то със сигурност се насочваше в тази посока… Е, баща му винаги беше казвал, че светът е едно много шантаво място и сега той беше тук, за да разбере до каква степен това наистина е така.

(обратно)

Глава седма ТРАНЗИТ

Започнаха в Ливан с полет до Кипър. Оттам полет на Ка Ел Ем до летище Шипол в Холандия, а оттам до Париж. Във Франция шестнайсетте прекараха нощта в осем различни хотела, използвайки свободното си време да се разхождат по улиците и да упражняват английския си. Нямаше смисъл да ги карат да учат френски. В края на краищата нека се поизмъчат с местното население, защото това ще им е от полза. Хубавото беше, че някои французойки им отговориха на сносен английски и бяха много отзивчиви, естествено срещу заплащане.

В повечето неща изглеждаха съвсем обикновено. Всички бяха над двайсетгодишни, добре избръснати, средни на ръст и ненабиващи се в очи, но по-добре облечени от обикновено. Всички прикриваха добре напрежението си, макар да хвърляха крадешком погледи към полицаите, които срещаха. Бяха инструктирани да не привличат вниманието на никой полицай в униформа. Френската полиция имаше репутация, че си гледа добре работата, което не допадаше на новите посетители. В момента пътуваха с катарски паспорти, които бяха сравнително надеждни, но един паспорт, издаден лично от самия френски министър на външните работи, не би издържал директна проверка. Затова гледаха да бъдат колкото може по-незабележими. Всички бяха инструктирани да не се оглеждат много, да бъдат любезни и да се стараят да се усмихват на всеки срещнат. За техен късмет туристическият сезон във Франция беше в разгара си и Париж беше претъпкан с хора като тях, много от които също не говореха френски, спечелвайки си презрението на французите, които обаче не пропускаха възможността да им вземат парите.

На следващия ден закуската приключи без някакви нови сензационни разкрития. Същото беше и на обяд. И двамата братя Карузо слушаха уроците на Пийт Алекзандър, като полагаха големи усилия да не заспят, защото всичко в тези уроци беше съвсем ясно.

— Отегчихте ли се? — попита ги Пийт по време на обяда.

— Е, не би могло да се каже, че беше много разтърсващо — отвърна Брайън след няколко секунди.

— Ще видите, че това не е така, когато се окажете в чужд град и излезете на уличен пазар, опитвайки се да откриете вашия обект сред тълпа от няколко хиляди души. Важното е да останете незабележими. Ще поработим върху това следобед. Доминик, ти имаш ли някакъв опит в тази работа?

— Всъщност не. Запознат съм само с основните правила. Не гледай прекалено директно към обекта. Носи дрехи с две лица. Сменяй вратовръзките, ако се намираш в среда, в която се налага да се носят. И това, че при проследяването си зависим и от други хора. Обаче ние няма да имаме същата подкрепа, каквато имахме в Бюрото при тайното проследяване, нали така?

— Няма да има и помен от нея. Затова докато дойде време да се намесите, спазвайте дистанцията. Когато този момент настъпи, трябва да действате толкова бързо, колкото позволяват обстоятелствата…

— И да пречукаме човека, така ли? — попита Брайън.

— Тази възможност явно все още те притеснява.

— Е, не съм решил да си тръгна, Пийт. Нека приемем, че си имам резерви, и да оставим нещата така.

Алекзандър кимна.

— Съвсем справедливо. Предпочитаме хора, които мислят с главите си, и знаем, че това има и своите неудобства.

— Смятам, че точно така трябва да гледате на тези неща. Какво ще стане, ако човекът, на когото трябва да видим сметката, се окаже свестен? — попита морският пехотинец.

— В такъв случай се отказвате да изпълните задачата и докладвате. Теоретично е възможно една задача да е зададена погрешно, но доколкото ми е известно, не е имало подобен случай.

— Никога ли?

— Нито веднъж — увери го Алекзандър.

— Безупречните изпълнения ме карат да ставам малко нервен.

— Опитваме се да внимаваме.

— Какви са правилата? Е, може би не е нужно да знам… точно сега… кой ни изпраща да убием някого, обаче е добре да се знае какъв е критерият, за да бъде подписана смъртната присъда на някой тип.

— Това ще бъде човек, който директно или индиректно е причинил смъртта на американски граждани или е замесен пряко в планове за подобно нещо в бъдеще. Не преследваме хора, които пеят твърде високо в църква или не са върнали навреме някоя книга в библиотеката.

— Говориш за терористи, така ли?

— Да — отвърна направо Пийт.

— А защо просто не ги арестуваме? — зададе следващия си въпрос Брайън.

— Както направи ти в Афганистан ли?

— Там беше различно — не се съгласи морският пехотинец.

— Какво му беше различното? — попита Пийт.

— Ами това, че бяхме бойци в униформа, които действат на бойното поле по заповеди на законно назначено командване.

— Ти обаче сам прояви известна инициатива, не беше ли така?

— Предполага се, че офицерите трябва да мислят с главите си. Но главните заповеди стигаха до мен по веригата на командването.

— И не си ги поставял под съмнение, така ли?

— Не. Освен ако не са налудничави, от мен не се очаква такова нещо.

— А какво да кажем за случаите, когато тъкмо това, че не си предприел нещо, е най-налудничаво? — рече Пийт. — Какво да кажем за тези случаи, когато си имал възможност да предприемеш действие срещу хора, които възнамеряват да извършат нещо много пагубно?

— За това си имаме ЦРУ и ФБР.

— Ами когато те не могат да си свършат работата по една или друга причина, тогава какво? Ще оставиш ли лошите момчета да осъществят плановете си и след това да се разправиш с тях? Може да излезе твърде скъпо — каза му Алекзандър. — Работата ни е да свършим нужните неща, когато задачата не може да бъде изпълнена с конвенционалните методи.

— Колко често се налага да се прави това? — попита на свой ред Доминик, опитвайки се да защити брат си.

— Не ми се иска да гадая.

— Колко пъти ти се е случвало да го правиш? — настоя Брайън.

— Не е нужно да знаеш.

— Много обичам този отговор — рече Доминик и се усмихна.

— Търпение, момчета. Още не сте приети в клуба — каза им Пийт, надявайки се, че са достатъчно умни да не протестират по този повод.

— Добре, Пийт — рече Брайън, след като се позамисли. — И двамата сме обещали, че каквото научим, си остава тук. Чудесно. Просто хладнокръвното убийство на хора не е точно това, за което са ме подготвяли.

— От теб не се очаква да се почувстваш добре след това. Там, в Афганистан, не ти ли се е случвало да застреляш някой, който не гледа към теб в момента?

— Двама — призна Брайън. — Ама чакай да се разберем, на бойното поле не е като на олимпийски игри — възрази не особено уверено той.

— Останалият свят също не е, Алдо. — Изразът на лицето на морския пехотинец му казваше: „Е, тук май ме хвана натясно.“ — Това е един несъвършен свят, момчета. Ако се опитате да го направите идеален, добре, продължавайте, но подобни опити са били правени и преди. Що се отнася до мен, аз предпочитам да се боря за по-сигурен и по-предвидим свят. Представете си, ако някой се беше погрижил да види сметката на Хитлер през 1934 година или пък на Ленин през 1915 в Швейцария. Светът нямаше ли да бъде по-добро място за живеене? Или пак щеше да бъде лош, но по различен начин. Ние обаче не сме в този бизнес. Няма да се замесваме в политически убийства. Преследваме малките акули, които избиват невинни хора, по начин, по който конвенционалните процедури не могат да помогнат. Не твърдя, че това е най-добрата система. Наясно съм по този въпрос. Всички го знаем. Обаче е нещо, което имаме намерение да проверим дали ще действа. То няма да влоши повече нещата.

По време на този монолог Доминик не изпускаше от погледа си Пийт. Той току-що им беше казал нещо, което сигурно не е възнамерявал да им каже. Колежът още не разполагаше със собствени убийци. Те щяха да бъдат първите. Сигурно възлагат големи надежди на тях. Отговорността беше голяма. Но в тези неща имаше логика. Явно беше, че като ги обучаваше, Алекзандър не се ръководеше от своя собствен опит. Предполагаше се, че обучаващият офицер е човек, който е правил такива неща. По тази причина повечето инструктори във ФБР бяха опитни оперативни агенти. Можеха да ти кажат как са се чувствали те, когато е трябвало да действат. Но защо тогава се бяха спрели на него и Алдо?

— Разбирам доводите ти, Пийт — рече Доминик. — Още не съм се отказал.

— Нито пък аз — каза Брайън на обучаващия ги офицер. — Просто искам да знам какви са правилата.

Пийт не им обясни, че те щяха да ги създадат при изпълнението на мисията. Скоро сами щяха да го разберат.

Летищата са еднакви навсякъде по света. Инструктирани да бъдат любезни, всички си дадоха багажа за проверка, изчакаха в точно определените чакални, пушиха цигари на местата за това и четоха или просто се правеха, че четат книгите, които си бяха купили от щандовете на летището. Не всички владееха езика така, както биха искали. След като самолетът се издигна на нужната за полета височина, изядоха предложените им от авиокомпанията ястия и повечето от тях поспаха. Почти всички бяха заели места в задната част на салона и когато се настаняваха, се питаха дали ще видят отново в следващите дни, седмици или колкото е нужно за изпипване на подробностите отново седящите до тях хора. Всеки се надяваше скоро да се яви пред Аллах и да получи наградите, които му се полагаха за това, че се е сражавал за Свещената кауза. По-интелигентните се досещаха, че дори и Мохамед, да бъде благословен и мир на праха му, не би могъл да им опише абсолютно точно какво представлява Раят. Той е трябвало да го обяснява и на хора, които не познаваха пътническите реактивни самолети, автомобилите и компютрите. Тогава какво наистина представляваше Раят? Сигурно беше толкова чудесно място, че дори не се поддава на описание, но въпреки това мистерията предстоеше да бъде разбулена и те щяха да я разкрият. Тази мисъл ги изпълваше с вълнение и твърде силно трепетно очакване, за да го споделят с колегите си. Беше една безкрайно желана загадка. А ако в резултат и други трябваше да се явят пред Аллаха, това също го пишеше във Великата книга на съдбата. Засега всички спяха със съня на праведници, а сънят на светите мъченици тепърва им предстоеше. Мляко, мед и девственици.

Джак откри, че в Сали има нещо загадъчно. В раздела „Пикантерии“ в папката на ЦРУ за него беше посочено дори колко дълъг е пенисът му. Английските проститутки твърдяха, че е със средно големи размери, но необикновено мощен при употреба, а собственикът му е щедър човек, което отговаряше на техните търговски претенции. Обаче за разлика от повечето мъже той не говореше много за себе си. Говореше главно за дъждовното и студено лондонско време и правеше комплименти на компаньонката си за момента, за да задоволи суетата й. Понякога подаряваше хубави дамски чанти, в повечето случаи на фирмата „Луи Витон“, и те се възприемаха добре от редовните му компаньонки, две от които докладваха в Къщата на Темза — новата сграда, в която се помещаваха Британските тайни служби и Службата за сигурност. Джак се питаше дали и Сали, и правителството на Нейно величество им плащаха едновременно за услугите. Вероятно за момичетата, които участваха, беше добра сделка, въпреки че от Къщата на Темза едва ли подаряваха обувки и чанти.

— Тони?

— Да, Джак? — Уилс вдигна глава от бюрото.

— Откъде знаем, че този Сали е от лошите?

— Не го знаем със сигурност. Докато не направи нещо или пък докато не засечем някой разговор между него и друг, когото не харесваме.

— Значи аз просто го проверявам.

— Точно така. Ще трябва доста да се потрудиш. Вече имаш ли някаква идея за човека?

— Ами само това, че кучият син си пада много по жените.

— Трудно е да си богат и да си самотен, ако не си го забелязал ти самият.

Джак примигна. Сам си го изпроси.

— Е, да, но в никакъв случай не бих платил за това, а той плаща доста.

— Нещо друго? — попита Уилс.

— Не говори много.

— Какво ти показва това?

Райън се облегна във въртящия се стол, за да помисли. И той самият не говореше много пред приятелките си, поне не и за новата си работа. Щом кажеш „финансов мениджмънт“, защитната реакция на повечето жени беше да задремват. Това означаваше ли нещо? Може би Сали просто не беше много разговорчив. Може би се чувстваше достатъчно сигурен и не му беше нужно да впечатлява своите приятелки с нещо друго освен с парите си — винаги използваше пари в брой, а не кредитни карти. И защо ли? За да не разбере семейството му? Джак също не говореше много пред майка си и баща си за своите любовни афери. Всъщност той рядко водеше някоя приятелка в семейната къща. Майка му като че ли плашеше момичетата. Странното беше, че с баща му не беше така. За другите докторът по медицина госпожа Райън беше властна жена и макар повечето млади момичета да я намираха за възхитителна, много от тях се страхуваха от нея като от дявола. Баща му оставяше цялата си властност в службата и се възприемаше от семейните гости като едно стройно, солидно плюшено мече с прошарени коси. Повече от всичко друго баща му обичаше да се боричка със сина си на поляната, която се намираше над залива Чесапийк. Може би за да си припомни времето, когато животът му беше по-обикновен. За тази цел той имаше Кайл. Най-малкият Райън все още беше в началното училище на етапа, когато започваше да задава плахи въпроси за Дядо Коледа, но само когато майка му и баща му не бяха наоколо. В класа вероятно имаше някое дете, което искаше всички да знаят, че то знае. Винаги има такива — а пък Кейти вече беше започнала да нахитрява. Тя все още обичаше да си играе с куклите Барби, но знаеше, че майка й и баща й ги купуват от магазина за играчки в Глен Бърни. Те струпваха цялото това снаряжение на Бъдни вечер, която баща им наистина обичаше, макар че тогава непрекъснато мърмореше. Когато спреш да вярваш в Дядо Коледа, целият свят започваше да върви с главата надолу…

— Ами, говори ми, че не е много приказлив. Не мога да измисля нищо друго — каза Джак, след като помисли малко. — От нас не се очаква да превръщаме догадките във факти, нали?

— Правилно. Много хора мислят точно обратното, но не и тук. Предположенията са в основата на всички провали. Онзи психиатър в Ленгли често прибягва до тях. Добър е, но човек трябва да се научи да прави разлика между предположения и факти. И така, кажи ми нещо за господин Сали — нареди Уилс.

— Пада си по жените и не говори много. Управлява семейните пари по твърде консервативен начин.

— Нещо, което да ти подсказва, че е от лошите?

— Не, но си заслужава да бъде наблюдаван заради неговия религиозен… екстремизъм не е най-точната дума. Нещо тук липсва. Той не се хвали, не обича показността, каквито са обикновено повечето богати хора на неговата възраст. Кой сложи началото на досието за него? — попита Джак.

— Ами англичаните. Нещо в този човек е предизвикало интереса на техните старши аналитици. После Ленгли направи кратко проучване и сложи началото на собствено досие. След това беше засечен да разговаря с човек, който също има досие в Ленгли, въпреки че в разговора между двамата не е имало нищо важно — обясни Уилс. — Знаеш ли, много по-лесно е да се отвори една папка, отколкото да се затвори. Неговият клетъчен телефон е кодиран в компютрите на АНС и те докладват за него винаги, когато е включен. Аз също съм преглеждал досието. Мисля, че си струва да бъде държан под око, но не съм сигурен защо. В този бизнес се научаваш да се доверяваш на инстинктите си, Джак. Затова те определям за нашия вътрешен експерт по този младеж.

— А и трябва да разбера как се разпорежда с парите си, така ли?

— Точно така. Знаеш ли, не са нужни много пари, за да се финансира банда терористи, поне за него не биха били много. За тези хора един милион долара годишно са много пари. Изискванията им са скромни и разходите по тях не са големи. Така че ти трябва да следиш какви са печалбите му на борсата. Има вероятност той да се опита да скрие това, което прави тайно с големите си сделки.

— Аз не съм счетоводител — отбеляза Джак. Баща му беше получил дипломата си за такъв много отдавна, но никога не се беше възползвал от нея, дори при попълването на собствената си данъчна декларация. За това той си имаше адвокатска кантора.

— Бива ли те в аритметиката?

— Ами да.

— Тогава наблегни на нея.

„Страхотно“, помисли си Джон Патрик Райън-младши. След това си спомни, че истинското разузнаване не беше да застреляш някого или да изчукаш някоя красавица. Имаше го само във филмите, а това беше реалният свят.

— Толкова ли бърза нашият приятел? — попита доста изненадан Ернесто.

— Така изглежда. Напоследък северноамериканците здравата са ги притиснали. Предполагам, че искат да напомнят на враговете си, че все още могат да хапят. Може би това за тях е въпрос на чест — предположи Пабло. Неговият приятел разбираше това.

— Тогава какво ще правим?

— Когато пристигнат в Мексико Сити, ще уредим прехвърлянето им в Америка, а предполагам, че ще трябва да уредим и снабдяването им с оръжия.

— Някакви възможни усложнения?

— Ако северноамериканците успеят да проникнат в наши организации, могат да бъдат предупредени предварително, а и някой да им прошепне, че и ние сме замесени. Но вече сме обсъждали този въпрос.

Да, бяха го обсъждали накратко, помисли си Ернесто, но само отдалеч. Сега чукащият на вратата вече започваше да блъска по-силно и беше време за повече размисъл. Но той не можеше да се откаже от сделката. Това също беше въпрос на чест и бизнес. Подготвяха първата пратка кокаин за Европейския съюз. Перспективата беше за голям пазар.

— Колко души ще дойдат?

— Каза, че са четиринайсет. Нямат никакви оръжия.

— Имаш ли представа какво ще им трябва?

— Леки автомати ще свършат работата, плюс, естествено, пистолети — рече Пабло. — Имаме доставчик в Мексико, който може да се справи с проблема за по-малко от десет хиляди долара. За още десет можем да уредим оръжията да бъдат предадени на крайните потребители в Америка, за да избегнем усложнения при преминаването на границата.

— Добре, така да бъде. Ти ще отидеш ли в Мексико?

Пабло кимна.

— Заминавам утре сутринта. Като първи път ще трябва да съгласувам действията им с тези на койотите.

— Бъди внимателен — нареди Ернесто. Предупреждението му имаше силата на експлозив. Пабло обичаше да рискува, но неговите услуги бяха много важни за картела. Трудно биха го заменили.

— Разбира се, шефе. Трябва да преценя колко надеждни са тези хора, ако ще ни помагат в Европа.

— Да, така е — съгласи се Ернесто. Както при повечето сделки, когато настъпеше време да се действа, го налягаха съмнения. Но той не беше някаква баба. Никога не се страхуваше да действа решително.

Самолетът спря пред определения за него вход на летището. На пътниците от първа класа беше разрешено да слязат първи. Те следваха цветните стрелки на пода към гишетата на имиграционната служба и митничарите, където заявиха на униформените бюрократи, че нямат нищо за деклариране. Паспортите им бяха надлежно подпечатани и излязоха навън, за да си вземат багажа.

Водачът на групата се казваше Мустафа. Саудитец по рождение, той беше гладко избръснат, а това не му харесваше, въпреки че така кожата му оставаше открита, а изглежда, че жените я харесваха. Той и неговият другар Абдула отидоха заедно да си вземат саковете и след това излязоха навън, където би трябвало да ги чакат техните посрещачи. Това щеше да бъде първата проверка на новите им приятели в западното полукълбо. Ето че някакъв човек държеше картонче, на което беше напечатано „МИГЕЛ“. Беше кодовото име на Мустафа за тази мисия. Той отиде при човека и се ръкува. Посрещачът не каза нищо и им даде знак да го последват. Навън чакаше кафяв микробус „Плимут“. Багажът беше сложен отзад, а пътниците седнаха на средната седалка. В Мексико Сити беше горещо, а въздухът така отвратителен, както никъде другаде. Слънчевият ден беше провален от сива пелена над града. От замърсяването на въздуха ще е, каза си Мустафа.

Докато ги караше към хотела, шофьорът остана безмълвен. Това ги впечатли. Щом като няма какво да каже, човек си мълчи.

Както се очакваше, хотелът беше добър. Мустафа се регистрира, използвайки фалшива „Виза“ карта, която му беше изпратена предварително по факса, и след пет минути той и приятелят му се озоваха в просторна стая на петия етаж. Огледаха я за скрити подслушвателни устройства, преди да разговарят.

— Мислех, че този проклет полет никога няма да свърши — оплака се Абдула, като погледна в минибара за бутилка минерална вода. Бяха ги предупредили да не пият вода от чешмата.

— И аз си мислех същото. Как спа?

— Не много добре. Мисля, че едно от хубавите неща на алкохола е, че те прави безчувствен.

— Това е така за някои, за други не — рече Мустафа на приятеля си. — За тази работа си има други опиати.

— Тях Бог ги е забранил, освен ако не ти ги предписва лекар — отбеляза Абдула.

— Сега имаме приятели, които не мислят по този начин.

— Неверници — рече презрително Абдула.

— Врагът на твоя враг е твой приятел.

Абдула отвинти капачката на бутилка с минерална вода.

— Не. На истинския приятел можеш да се довериш. Ще се довериш ли на тези хора?

— Само дотолкова, колкото е нужно — рече Мустафа. В инструктажа за мисията Мохамед беше проявил голяма предпазливост. Тези нови съюзници щяха да им помогнат само заради собствените си интереси, защото и те искаха да навредят на Големия Сатана. Засега това беше достатъчно. Някой ден тези съюзници щяха да станат врагове и те щяха да се разправят с тях. Обаче този ден още не беше дошъл. Той потисна една прозявка. — Време е да си починем. Утре ни чака работа.

Джак живееше в апартамент в Балтимор, на няколко пресечки от ресторанта на Ориолис Парк в Кемдън Ярдс, за който имаше абонаментна карта, но тази вечер там беше тъмно, защото Ориолис беше в Торонто. Не беше добър готвач и вечеря навън, както обикновено. Този път беше сам, тъй като нямаше среща, което не беше толкова необичайно, колкото би му се искало да бъде. Когато свърши, се прибра в апартамента, включи телевизора, но после се отказа от него и отиде при компютъра, за да провери електронната си поща и да сърфира в Мрежата. Тогава му хрумна, че Сали също живее сам и въпреки че често е в компанията на проститутки, това едва ли се случва всяка вечер. Какво ли прави през другите вечери? Включва ли компютъра си? Много хора го правят. Дали англичаните подслушват телефонната му линия? Би трябвало. Обаче в досието на Сали нямаше никакви имейли… Защо? Ето нещо, което си струваше да се провери.

— Какво мислиш, Алдо? — попита Доминик брат си. По телевизията даваха бейзболен мач — „Моряците“ срещу „Янките“, и засега първите губеха.

— Не ми харесва идеята да застрелям някой нещастник на улицата.

— Ами ако е от лошите?

— Ако пречукам не този, когото трябва, само защото кара същата кола и има същите мустаци? Ами ако има жена и деца? Тогава ще бъда един най-скапан убиец — платен при това. В школата не са ме подготвяли за тази работа.

— А ако знаеш, че е от лошите, тогава какво? — настоя агентът от ФБР.

— Виж, Енцо, дори теб не са те обучавали за такова нещо.

— Знам, но ситуацията тук е различна. Ако ми е известно, че разбойникът е терорист, че не можем да го арестуваме и че е замислил нещо, тогава мисля, че ще му видя сметката.

— Знаеш ли, там, по хълмовете на Афганистан, нашето разузнаване не винаги беше изрядно. Е, наистина се научих да излагам задника си на предната линия, но не и този на някои други нещастници.

— А хората, които преследвахте там, кого бяха убили?

— Те бяха част от организация, обявила война на Съединените щати. Така че не бяха съвсем невинни момчета или ако са били, никога не съм виждал пряко доказателство за това.

— А ако беше видял?

— Е, да, ама не видях.

— Имал си късмет — рече Енцо, спомняйки си за момиченцето с прерязаното гърло. В правото имаше поговорка, че трудните дела правят закона несъвършен, но той не може да предвиди всичко, което хората вършат. В реалния свят нещата не бяха само в черно и бяло, но той винаги беше държал на бялото. Брайън винаги е бил по-разсъдлив. Да, бяха близнаци, но разнояйчни. Доминик приличаше повече на баща си, беше повече италианец и по-емоционален, а Брайън повече на майка си, по-студен и по-северен тип. За външния наблюдател разликата между тях можеше да се види незначителна, но за самите близнаци тя често беше повод за подмятания и закачки. — Когато наистина се сблъскаш с подобно нещо и го видиш пред себе си, то те възпламенява.

— Бил съм в такава ситуация и съм го правил. Собственоръчно убих петима души. Но си вършех работата, нямаше нищо лично. Те се опитаха да ни устроят засада, но не бяха се подготвили както трябва, а аз направих обходна маневра и ги нападнах в гръб, точно както ме бяха учили. Не е моя грешката, че не внимаваха. Биха могли да се предадат, но предпочетоха да стрелят. Това беше грешка от тяхна страна, но човек трябва да прави това, което счита за най-правилно. — Неговият най-любим филм беше „Хондо“ на Джон Уейн.

— Алдо, не казвам, че си нерешителен.

— Знам какво имаш предвид, но да ти кажа право, не искам да ставам един от тях.

— Мисията ни тук не е точно такава. И аз имам съмнения, но ще остана и ще видя как ще се развият нещата. Винаги когато пожелаем, можем да се откажем.

— Предполагам.

В този момент на игрището Дерек Джетър нанесе такъв удар, че за питчърите си беше направо терорист.

В другия край на сградата Пийт Алекзандър говореше по секретния телефон с Колумбия, Мериланд.

— Как се представят? — чу гласа на Сам Гренджър в слушалката.

Пийт отпи една глътка от чашата с шери.

— Добри момчета са. И двамата имат съмнения. Морският пехотинец си го казва открито, а този от ФБР не говори за това, но лека-полека напредваме.

— Колко сериозни са съмненията им?

— Трудно е да се каже. Сам, винаги сме знаели, че най-трудната част ще е обучението. Малко американци биха искали да станат професионални убийци, поне не и тези, от които имаме нужда.

— В Управлението имат един, който би ставал…

— Но той е прекалено стар и ти го знаеш — възрази веднага Алекзандър. — Освен това неговата последна работа е отвъд океана, в Уелс, и като че ли е доволен от нея.

— Ако само…

— Ако леля ти имаше топки, щеше да ти бъде чичо — рече Пийт. — Подборът на кандидатите е твоя работа. Моята е да ги обучавам. Тези двамата са умни и имат нужните качества. Трудното при тях е темпераментът им. Работя по въпроса. Имай търпение.

— Във филмите е много по-лесно.

— Във филмите всичките са почти пълни психопати. На нас такива ли ни трябват?

— Мисля, че не. — Психопати колкото щеш. На всеки по-голям полицейски участък бяха известни по няколко такива. Убиваха хора за нищо и никакви пари или за малко дрога. Проблемът с тях беше, че не се подчиняваха на заповеди и не бяха много умни, освен във филмите. Къде бе онова момиче Никита, когато имаше нужда от нея?

— Така че ние трябва да имаме работа с добри, надеждни хора, които могат да мислят с главите си. А това, което мислят, не винаги е предвидимо. Добре е да си имаш работа със съзнателен човек, но в такъв случай той често би могъл да си задава въпроса дали онова, което върши, е правилно. Защо ти трябваше да изпращаш двама католици? Евреите са достатъчно лоши. Те носят вината си по рождение, а католиците научават всичко за нея в училище.

— Благодаря, ваше светейшество — отвърна със зле прикрита ирония Гренджър.

— Сам, още като се заловихме с тази работа, бяхме наясно, че няма да е лесна. Господи, та ти ми изпрати един морски пехотинец и един агент от ФБР. Защо не ми прати двама скаути?

— Добре де, Пийт, това си е твоя работа. Имаш ли представа колко време ще ти е нужно? Предстои ни задача — рече Гренджър.

— Може би след месец ще знам дали ще излезе нещо от тях. Освен кого трябва да убиват те ще трябва да знаят и защо да го правят, винаги съм ти го казвал — напомни Алекзандър на шефа си.

— Така е — съгласи се Гренджър. Във филмите наистина беше много по-лесно. Просто достатъчно бе да прелистиш раздела „Руски убийци“ в жълтите страници. Отначало мислеха да наемат бивши офицери от КГБ. Всички бяха много добре обучени и искаха да спечелят пари. Тогава за едно убийство се плащаше не повече от 25 000 долара, което си беше нищо. Но подобни хора вероятно щяха да докладват на Центъра в Москва, надявайки се да бъдат наети отново на работа, и в такъв случай Колежът щеше да стане известен на тайните служби по света. Не можеха да си го позволят.

— Какво става с новите играчки? — попита Пийт. Рано или късно трябваше да обучи близнаците да боравят с новия инструментариум.

— Казват ми, че ще бъдат готови до две седмици.

— Толкова дълго? По дяволите, Сам, предложих им ги още преди девет месеца.

— Това не е нещо, което можеш да купиш от местния супермаркет. Трябва да започнат производството им от нула. Нужно е да се намерят висококвалифицирани механици на необичайни места, които не задават въпроси.

— Нали ти казах да намериш хора за тази работа от военновъздушните сили. Тях ги бива да изобретяват разни малки, хитри джунджурии, като например касетофони, монтирани във филтри за цигари. Идеята за подобни неща сигурно е дошла от филмите, но за истински добрите държавата почти никога не е разполагала с подходящи хора. Поради това се налага да наема цивилни на договор, които вземат парите, свършват работата и си държат устите затворени, защото са им нужни още поръчки.

— Работи се по въпроса, Пийт. Две седмици — каза натъртено Гренджър.

— Разбрах. Дотогава ще гледам да преодолея различните трудности. И двамата се справят с проследяването и другата част от обучението. Добре е, че изглеждат съвсем обикновено.

— Значи подготовката все пак върви нормално, така ли? — попита Гренджър.

— Да, като изключим онзи момент със съзнанието.

— Добре, дръж ме в течение.

— Непременно.

— До скоро.

Алекзандър остави слушалката. Пустото му съзнание, каза си той. По-добре да бяха му дали роботи, но всеки би забелязал робот на улицата, а те не можеха да си го позволят. А може би Невидимия човек? Но в романа на Хърбърт Дж. Уелс от лекарството, което го беше направило прозрачен, той се беше побъркал. А тази работа и без това беше абсолютно щура. Той изпи на един дъх остатъка от шерито, помисли малко и си напълни отново чашата.

(обратно)

Глава осма УБЕЖДЕНИЕ

Мустафа и Абдула се събудиха на разсъмване, казаха си сутрешните молитви, закусиха, а после включиха компютрите си и провериха електронната си поща. Мустафа получи имейл от Мохамед, който му изпращаше послание от някой друг на име Диего с инструкцията да се срещнат в… в 10:30 сутринта местно време. Прегледа и останалата част от електронната си поща, повечето от която бяха неща, на които американците казват „кълцана шунка“. Беше научил, че това е консервирано свинско месо и названието му се струваше напълно сполучливо. Двамата излязоха навън, но поотделно, малко след 9 часа сутринта, главно за да се пораздвижат и да проучат района. Провериха внимателно, но незабележимо, дали след тях няма опашки и се увериха, че е чисто. Пристигнаха на мястото за срещите в 10:25.

Диего вече беше там и четеше вестник. Беше с бяла риза на сини райета.

— Диего? — попита любезно Мустафа.

— Ти трябва да си Мигел? — рече свръзката и се усмихна, като стана и му подаде ръка. — Заповядай. — Пабло се огледа наоколо. Да, ето го и помощника на Мигел. Седи сам и си поръчва кафе, наблюдавайки ги като професионалист. — Е, харесва ли ти Мексико Сити?

— Не знаех, че е толкова голям и оживен — отвърна Мустафа. — Тротоарите са пълни с хора, които се движат във всички посоки, а въздухът е направо отвратителен.

— Тук това е проблем. Планините задържат мръсния въздух. Нужен е силен вятър, за да го прочисти. И така, ще пием ли кафе?

Мустафа кимна. Пабло даде знак на келнера и вдигна каничката с кафе.

Кафенето с маси отвън беше в европейски стил, но нямаше много посетители. Само половината от масите бяха заети от групички хора, които се срещаха по работа или просто за да си поприказват. Разговаряха помежду си и не обръщаха внимание на околните.

Новата каничка пристигна. Мустафа наля и изчака другият да заговори.

— И така, какво мога да направя за теб?

— Всички сме тук, както беше поискано. Кога можем да тръгваме?

— А вие кога искате? — попита Пабло.

— Този следобед ще бъде добре, но може би за вас ще е твърде рано, за да подготвите нещата.

— Да, а какво ще кажеш за утре, да речем в 1 часа следобед?

— Чудесно — отвърна Мустафа, приятно изненадан. — Как ще уредите преминаването на границата?

— Разбираш, че аз няма да участвам пряко. Ще ви откарат на границата с кола и ще ви предадат на човек, специализирал се в прехвърлянето на хора и на някои стоки в Америка. От вас ще се иска да вървите пеш около шест километра. Ще бъде горещо, но не чак толкова. След като пристигнете в Америка, ще ви откарат в тайна квартира извън Санта Фе, Ню Мексико. Оттам можете или да вземете самолет, или да наемете коли.

— А оръжията?

— Какво точно ще ви трябва?

— Най-добре ще е да имаме калашници.

Пабло поклати глава.

— Не можем да ви ги доставим, но можем да ви снабдим с автомати „Узи“ и „Инграм“, 9-милиметрови, с по 6 пълнителя по 36 патрона, които ще бъдат напълно готови за вашите цели.

— Ще са ни нужни повече муниции — каза Мустафа, — по 20 пълнителя плюс 3 допълнителни кутии муниции за всяко оръжие.

Пабло кимна.

— Това е лесно. Но ще ви струва още 2000 долара. Оръжията ще бъдат купени на пазарни цени заедно с мунициите. — Технически произходът им и купувачът можеха да бъдат проследени, но това беше само теоретичен, а не практически проблем. Автоматите щяха да бъдат главно „Инграм“, а не по-добрите и по-точни израелски „Узи“. Но за тези хора едва ли щеше да има значение. Кой знае, те дори може да имат религиозни или морални задръжки и да не искат да се докоснат до оръжия израелско производство. — Кажи ми с какви пари разполагате за пътни разноски?

— Всеки от нас има по 5000 американски долара в брой.

— Можете да ги използвате за дребни разходи, например за храна и бензин, но за други неща ще ви трябват кредитни карти. Американците няма да приемат пари в брой за наемането на коли, да не говорим пък за купуването на самолетни билети.

— Имаме такива — отвърна Мустафа. Той и всеки член на групата имаха кредитни карти „Виза“, издадени от Бахрейн. Бяха дори с последователни номера. Всички бяха на една сметка в швейцарска банка, в която имаше малко повече от 500 000 долара — достатъчни за целите им.

Пабло видя, че на кредитната карта беше изписано името Джон Питър Смит. Това беше добре. Който и да беше организирал цялата акция, не беше допуснал грешката да използва близкоизточни имена. Това беше валидно до момента, докато кредитната карта не попаднеше в ръцете на някой полицай, който може да попита откъде точно идва този господин Смит. Пабло се надяваше, че арабите са инструктирани какво представлява американската полиция и какви са нейните навици.

— А другите документи? — попита Пабло.

— Паспортите ни са от Катар. Имаме и международни шофьорски книжки. Всички говорим приемлив английски и можем да четем карти. Запознати сме с американските закони. Ще караме внимателно и няма да превишаваме скоростта. Ще бъдем максимално предпазливи и няма да даваме поводи.

— Добре — рече Пабло. Значи наистина бяха инструктирани. Някои дори може и да са запомнили какво им е казано. — Помнете, че една грешка може да провали мисията на всички ви. А грешки се правят лесно. Америка е лесна страна за живеене и за придвижване в нея, но полицаите й са много ефикасни. Докато не те забележат, си в безопасност от тях. Затова трябва да се пазите да не ви забележат. Ако не го направите, сте обречени на провал.

— Няма да се провалим, Диего — обеща Мустафа.

„Няма да се провалите в какво?“, запита се Пабло, но не го каза гласно. „Колко ли жени и деца ще избиете?“ Всъщност за него това нямаше значение. Беше страхлив начин за убиване, но в културата на неговите „приятели“ правилата за това какво е достойно бяха много по-различни от неговите. Това си беше бизнес и другото не го интересуваше.

Три мили бягане, лицеви опори и портокалов сок след кафето — това беше животът в Южна Вирджиния.

— Брайън, носил ли си огнестрелно оръжие?

— Обикновено автоматична карабина М–16 с пет-шест допълнителни пълнителя. Към основното снаряжение влизат и няколко гранати, Пийт.

— Всъщност имах предвид по-скоро пистолети.

— Свикнал съм с „Берета“ М–9.

— Добре ли си служиш с него?

— Това беше част от подготовката ми, Пийт. Покрих изискванията за експертно ниво в Куантико, но така направиха и повечето от хората в моя клас. Не е кой знае какво постижение.

— А движил ли си се с него?

— Имаш предвид когато съм в цивилни дрехи ли? Не.

— Е, тогава започвай да свикваш.

— Законно ли е? — попита Брайън.

— Във Вирджиния лесно се дават разрешителни. Ако досието ти е чисто, ще получиш разрешение за скрито носене на оръжие. А ти, Доминик?

— Аз все още съм агент от ФБР, Пийт. На улицата ще се чувствам като гол без моя приятел.

— И какво оръжие носиш?

— „Смит и Уесън“–1076. Стреля с 10-милиметрови патрони с двойно действие. Напоследък в Бюрото преминаха на „Глок“, но на мен другият ми харесва повече. — „Е, не отбелязвам чертички на дръжката“, въздържа се да каже той, въпреки че беше мислил по въпроса.

— Добре. Когато си извън лагера, искам да носиш пистолета си, за да свикваш, Брайън.

— Естествено. По-добре е, отколкото да мъкнеш на гърба си 30-килограмова раница.

* * *

Разбира се, имаше и други освен Сали. Джак работеше общо върху единайсет различни хора, от които само един не беше от Близкия изток, но всички се занимаваха с финанси. Този от европейски произход живееше в Рияд. Беше германец, но беше приел исляма, което само по себе си беше достатъчно странно, за да заслужи електронно наблюдение. Университетският немски на Джак беше достатъчно добър, за да чете имейлите на човека, но те не казваха много. Очевидно германецът беше възприел местните навици и не пиеше дори бира. Явно беше популярен сред саудитските си приятели. Характерното за исляма беше, че ако се подчиняваш на правилата и се молиш по правилния начин, не е важно как изглеждаш. Това би било достойно за възхищение, като изключим факта, че повечето световни терористи се молеха в Мека. Обаче ислямът няма вина за това, припомни си Джак. В нощта, когато той се беше родил, едни хора се бяха опитали да го убият още докато беше в утробата на майка си — бяха католици. Фанатиците си остават фанатици навсякъде по света. Фактът, че тези хора се бяха опитали да убият майка му, беше достатъчен да го накара да посегне към своя „Берета“–4. Баща му, е, баща му беше способен да се грижи сам за себе си, но посегателството срещу жени представляваше много по-голямо прекрачване на границата и тази крачка можеше да бъде направена само веднъж, и то само в една посока. Нямаше връщане назад.

Разбира се, той не помнеше нищо от случилото се. Всички терористи от ООА — Обединената освободителна армия — вече се бяха изправили пред Бога, което беше добре за щата Мериланд, много преди той да постъпи в началното училище, а родителите му никога не говореха за това. Обаче сестра му Сали говореше. Тя все още сънуваше случилото се. Джак се запита дали майка му и баща му също го сънуваха. Забравяха ли се с течение на времето подобни събития? По телевизионния канал „История“ беше видял да се споменава, че ветерани от Втората световна война все още сънуват нощем кошмари от сраженията, а оттогава бяха изминали повече от 60 години. Подобни спомени бяха истинско проклятие.

— Тони?

— Да, Младши.

— Защо е това внимание към Ото Вебер? Толкова е интересен, колкото сладолед с ванилия.

— Да не мислиш, че като си лош човек, трябва да носиш неонов надпис на гърба си или да се криеш в тревата?

— Като змиите — допълни мисълта му Джак. — Знам, че трябва да обръщаме внимание на дребните неща.

— Вече ти казах. Нали владееш аритметиката за четвърти клас? Залегни върху нея и освен това не забравяй, че търсим неща, за които се предполага, че са почти невидими. Точно това е интересното в нашата работа. В повечето случаи невинните дребни нещица си остават само такива. Ако той гледа детско порно в мрежата, не го прави, защото е терорист, а защото е перверзен. В повечето страни това не е престъпление.

— Обзалагам се, че в Саудитска Арабия е.

— Може би, но съм сигурен, че не преследват хората за това.

— Мислех, че всички там са пуритани.

— В тази страна всеки пази либидото си за себе си. Но ако направиш нещо на истинско живо дете, тогава ще имаш големи неприятности. Саудитска Арабия е добро място за спазване на законите. Можеш да си паркираш мерцедеса и да оставиш ключа за запалването, а когато се върнеш, колата ще си е пак на мястото. Такова нещо не можеш да направиш дори в Солт Лейк Сити.

— Бил ли си там? — попита Джак.

— Четири пъти. Хората се държат приятелски, докато не застрашиш собствеността им. А ако наистина завържеш приятелство с някого там, той ти остава приятел за цял живот. Обаче техните правила са различни и цената за нарушаването им е доста висока.

— Значи този Ото Вебер играе по правилата, така ли?

Уилс кимна.

— Точно така. Приел е цялата система — религията и всичко останало. Те го харесват тъкмо заради това. Религията заема централно място в тяхната култура. Когато човек смени вярата си и живее по правилата на исляма, той е приет в техния свят и отношението към него е като към всеки друг, макар че според мен Ото не е играч. Хората, които търсим, са асоциални типове. Има ги навсякъде. В някои общества ги откриват рано и ги променят или ги убиват. В други — не. В тази работа не сме толкова добри, колкото би трябвало, а подозирам, че саудитците вероятно са. Обаче наистина добрите могат да се промъкнат във всяко общество и някои от тях използват религията за прикритие. Ислямът не е религия за психопати, но той може да бъде изопачен чрез използването на такива хора, също както това може да стане и в християнството. Карал ли си курсове по психология?

— Не, съжалявам, че не съм карал — призна Райън.

— Тогава си купи някои книги и ги прочети. Срещни се с хора, които са наясно с тези неща, и им задай въпроси. Слушай внимателно отговорите. — Уилс се обърна отново към монитора.

„Мамка му!“, помисли си Джак. Тази работа ставаше все по-сложна. Запита се колко време трябваше да мине, преди да успее да свърши нещо полезно. Месец? Година? Кога, по дяволите, най-сетне ще премине подготвителния курс в Колежа…

… и какво точно ще се случи, когато най-после открие нещо полезно?

Върна се отново към Ото Вебер…

Те не можеха да стоят през цялото време в стаите си, без хората да се запитат защо го правят. Мустафа и Абдула излязоха веднага след лек обяд в кафенето и тръгнаха на разходка. Три пресечки по-нататък откриха един музей на изкуството. Входът беше свободен, но когато влязоха вътре, разбраха защо. Музеят беше за модерно изкуство. Картините и скулптурите бяха за тях неразбираеми. Мотаха се из него повече от два часа и двамата стигнаха до заключението, че художествената живопис в Мексико не се цени. Независимо от това имаха възможност да поработят върху прикритието си, като се преструваха, че ценят окачените по стените боклуци и скулптурите наоколо.

После се върнаха в хотела. Едно от хубавите неща тук беше времето. За европейците то беше прекалено горещо, но за арабите — доста приятно, независимо от смога и всичко останало. Утре отново щяха да видят пустиня, може би за последен път.

Дори за една правителствена агенция, ползваща се с добра подкрепа, беше невъзможно да проверява всички съобщения, които се разпространяваха в киберпространството всяка нощ, затова АНС използваше компютърни програми за откриване на ключови фрази. С течение на годините тя беше успяла да открие електронните адреси на някои известни терористи или заподозрени като такива, както и на техните сътрудници, и те се наблюдаваха от Службата на интернет посредниците (ИСП). Те разполагаха с големи възможности за съхраняване на информация и като резултат от това във Форт Мийд, Мериланд непрекъснато пристигаха камиони с нови дискове за съхранение. Там ги вкарваха в главните компютри, така че ако даден човек бъде идентифициран, можеха да бъдат проследени неговите имейли в продължение на месеци и дори години. Това си беше точно игра на котка и мишка. Лошите момчета, разбира се, знаеха, че сканиращата програма търси специфични думи и фрази и затова си измисляха свои кодови думи. Това само по себе си беше още един капан, тъй като кодовете даваха лъжливо чувство за сигурност, от което лесно се възползваше една агенция със 70-годишен опит в четене на мислите на враговете на Америка.

Процесът си имаше своите граници. Прекалено свободното използване на информацията от електронното разузнаване разкриваше и неговото съществуване, което караше обектите да сменят методите си на кодиране. От друга страна, прекалено малката използваемост на подобна информация беше минус, равен на положението изобщо да не я притежаваш. За нещастие разузнавателните служби правеха повече второто. Създаването на ново министерство на вътрешната сигурност теоретично поставяше основите на централно управление на цялата враждебна информация, но размерите на тази нова суперагенция я спъваха още от самото начало. Цялата информация беше на нейно разположение, но нейното количество беше прекалено голямо, за да бъде обработено, и в тази работа участваха извънредно много хора, за да могат да произведат нещо наистина значимо.

Обаче старите навици умират трудно. Разузнаването си остана същото, независимо че върху своята бюрокрация имаше за шапка една суперагенция. Хората в неговите отдели разговаряха помежду си и запазваха за себе си това, което знаеха, за да се отличават от онези, които не го знаят… и искаха нещата да си останат все такива.

Основният принцип, по който Агенцията за национална сигурност поддържаше връзка с ЦРУ, беше формулата: Това е интересно, вие какво мислите? Всяка агенция си имаше различни характеристики. Те говореха по различен начин. Мислеха различно. И ако изобщо го правеха, действаха по различен начин.

Все пак беше добре, че мислите им вървяха в паралелни посоки, а не в противоположни. Общо взето, ЦРУ имаше по-добри аналитици, а АНС беше по-добра в събирането на информация. И от двете общи правила имаше изключения и в двата случая, а истински талантливите хора се познаваха и разговаряха помежду си на един и същи език.

Това стана ясно на следващата сутрин при междуагенционния телеграмен обмен. Един старши аналитик във Форт Мийд го беше изпратил с гриф МЪЛНИЯ на своя колега в Ленгли. Това гарантираше, че ще бъде забелязано в Колежа. Джери Раундс го видя най-отгоре на сутрешния си куп с имейли и го внесе на утринното оперативно съвещание.

Човекът казва: „Този път здравата ще ги ужилим.“ Какво ли може да означава това? — запита се на глас Джери Раундс.

Предишния ден Том Дейвис беше в Ню Йорк и имаше работна закуска с хора от „Морган Стенли“. Беше неприятно, когато бизнесът пречеше на бизнеса.

— Добър ли е преводът? — попита Гери Хендли.

— В придружителната бележка се казва, че не е имало проблеми с приемането. Засеченият разговор е ясен, без смущения от статично електричество. Това е едно просто, декларативно изречение на литературен арабски, без някакви особени нюанси в смисъла — каза Раундс.

— Какъв е произходът и кой е получателят? — продължи да разпитва Хендли.

— Човекът, който говори, се казва Фаад. Второто му име е неизвестно. Този човек ни е познат. Според нас е един от техните хора на средно ниво, който се занимава повече с планиране, отколкото с оперативна работа. Живее някъде в Бахрейн. Говори по мобилния си телефон само когато се намира в движеща се кола или на публично място, като например пазар или нещо подобно. Все още никой не е успял да се добере до негов личен телефон.

— Предполага се, че реципиентът — продължи Бел — е нов човек… или по-вероятно някой от старите, но с наскоро клониран телефон. Това е стар аналогов телефон и те не са могли да изкарат звукозапис.

— Значи може би имат някаква операция в ход… — отбеляза Хендли.

— Така изглежда — съгласи се Раундс. — Естеството и местоположението й са неизвестни.

— Значи ние не знаем абсолютно нищо. — Хендли се пресегна за чашата си с кафе и силно се намръщи. — И какво смятат да направят по въпроса?

Гренджър се възползва от възможността да се обади:

— Нищо полезно, Гери. Намират се в мисловна безизходица. Ако повишават с една степен възможната опасност, то е за да бият тревога, а те правят подобни неща толкова често, че имат обратния ефект. Докато не разкрият текста и източника, никой няма да приеме нещата на сериозно. Ако те разкрият нещо, без съмнение ще загубим източника.

— А не бият ли тревога, от Конгреса ще вдигнат врява, че не са били предупредени, ако нещо се случи точно под техните задници. Хората на изборни длъжности се чувстват много по-добре, когато са по-скоро част от проблема, отколкото от решението. Техните крясъци, които с нищо не допринасят за него, ще създадат само политическа суматоха. Така че ЦРУ и другите служби ще продължат да работят, за да открият кои са хората с далечните клетъчни телефони. Това е неблагодарна, бавна полицейска работа, която напредва със скорост, която прекалено нетърпеливите политици не могат да определят. Хвърлянето на допълнителни средства за решаването на проблема няма да подобри нещата, което ще бъде още по-неприятно за хора, които не знаят как да сторят нещо друго.

— Така че ще забатачат работата и ще направят нещо, от което предварително знаят, че няма да има полза…

— … и ще се надяват да стане чудо — съгласи се Гренджър с шефа си.

Разбира се, полицейските участъци из цяла Америка ще бъдат вдигнати под тревога, но с каква цел и срещу каква заплаха — никой няма да знае. Ченгетата и без това непрекъснато се оглеждат за лица от района на Близкия изток, за да ги спират и разпитват до такава степен, че самите те вече са отегчени от подобна работа, която почти винаги се оказва безрезултатна, а защитниците на правата на човека ще продължат да вдигат врява до бога. В различни федерални районни съдилища вече има за разглеждане шест дела за араби, карали колите си, които се оплакват, че местната полиция е попрекалила с грубостите. Сред тях четирима лекари и двама очевидно невинни студенти. Каквото и да бъде решението на съда във връзка с тези инциденти, то ще причини много по-голяма вреда, отколкото полза.

Тъкмо това Гренджър наричаше мисловна безизходица.

Хендли се намръщи още по-силно, защото съзнаваше, че от половин дузина правителствени агенции с целия им персонал и отпусканите за тях средства има толкова полза, колкото и от цицките на глигана.

— Можем ли да направим нещо? — попита той.

— Най-много да застреляме някой невинен, който вероятно посещава курсове за получаване на американско гражданство — отвърна Бел. — Не си струва неприятностите.

„Трябваше да остана в Сената“, помисли си Хендли. Да си част от проблема също имаше своите предимства. Поне от време на време можеш да си излееш яда на някого. Да се крещи тук беше напълно безсмислено и зле влияеше на самочувствието на хората му.

— Добре тогава, ще продължим да се преструваме на обикновени граждани — рече накрая босът. Останалите участници в съвещанието кимнаха в знак на съгласие и преминаха към обсъждането на останалите въпроси от програмата за деня. Хендли попита Раундс как се справя новото момче.

— Доста умен е и задава много въпроси. Възложил съм му да следи дали някои известни на нас хора или пък заподозрени сътрудници са извършвали нерегистрирани парични трансфери.

— Бог да му е на помощ, ако има търпението да се занимава с такава работа — рече Бел. — От подобно нещо човек може да се побърка.

— Търпението е добродетел — отбеляза Гери. — За тази работа се иска да си дяволски упорит.

— Да кажем ли на всичките си хора да бъдат нащрек заради записа?

— Няма да е зле — отвърна Бел.

— Решено — каза Гренджър на колегите си.

— Брей, да му се не види! — възкликна Джак петнадесет минути по-късно. — Какво ли ще означава?

— Може би ще разберем още утре, следващата седмица или пък никога няма да узнаем — отговори Уилс.

— Фаад… Това име ми е познато… — Джак се обърна към компютъра си и изкара няколко файла. — Ами, да! Човекът от Бахрейн. Защо досега местните ченгета не са го накарали да се поизпоти?

— Те още не знаят за него. Засега с наблюдението му се занимава само АНС, но може би от Ленгли ще се опитат да научат нещо повече за него.

— Тях бива ли ги в полицейската работа толкова, колкото ФБР?

— Всъщност не. Подготовката им е различна, но всеки що-годе нормален човек може да свърши това…

Райън-младши го прекъсна.

— Как пък не. Ченгетата ги бива да четат мислите на хората. За това умение е нужна практика, а и човек се научава как да задава въпроси.

— Имаш ли някого предвид? — попита Уилс.

— Майк Бренън. Беше ми бодигард. Научи ме на много неща.

— Е, един добър шпионин също би трябвало да може да чете мислите на хората. От това зависи дали ще си опази задника.

— Да, обаче ако искаш да си оправиш очите, ще трябва да говориш с майка ми. За ушите ще се наложи да се обърнеш към някой друг.

— Е, да, може би си прав. Засега провери нашия приятел Фаад.

Джак отново се обърна към компютъра си. Върна се на първия интересен разговор, който бяха засекли. След това размисли и се върна на самото начало, когато обектът беше привлякъл вниманието им за първи път.

— Защо не си сменя телефоните?

— Може би е мързелив. Тези хора са умни, но и те имат някои недостатъци. Робуват на навици. Способни са, но нямат специално обучение като някой подготвен шпионин, човек от КГБ или нещо подобно.

АНС имаше в Бахрейн голям, но умело прикрит подслушвателен пост в американското посолство, чиято работа се подпомагаше от отбиващите се редовно там американски кораби, на които в района не гледаха като на електронна заплаха. Екипите на АНС, които плаваха на тях, успяваха да засекат дори разговорите, които хората водеха от клетъчните си телефони на крайбрежния булевард.

— Работата на този човек не е чиста — каза той малко по-късно. — Сигурно е от лошите.

— Освен това е добър барометър. Казва много неща, които намираме за интересни.

— Значи, някой трябва да го следи.

— В Ленгли мислят по въпроса.

— Колко голяма е станцията в Бахрейн?

— Състои се от шест човека. Шефът, двама оперативни шпиони и трима, които се занимават с най-различни неща, включително с обслужването на апаратурата и прочие.

— И това е всичко? Та те са много малко.

— Така е — потвърди Уилс.

— По дяволите. Разговарял съм с баща ми за това. Обикновено само свиваше рамене и сумтеше.

— Той положи доста усилия, за да осигури повече средства за ЦРУ и повече служители, обаче Конгресът не винаги се отнасяше с разбиране.

— Опитвали ли сте се да наемете там някой, който да „поприказва“ с него?

— Не и напоследък.

— Защо?

— Не разполагаме с достатъчно хора — отвърна Уилс. — Проблемът с наемането на хора е, че те очакват да им се плати, а нашите възможности не са чак толкова големи.

— Тогава защо ЦРУ не помоли местните ченгета да го попритиснат? Бахрейн е приятелска страна.

— Приятелска да, но не е наш васал. И те имат свои представи за човешки права, които не са съвсем същите като нашите. Освен това можеш да притиснеш някого само за това, което е направил, но не и за това какво знае и какво мисли. А както виждаш, ние не знаем дали изобщо е направил нещо.

— Ами тогава му сложете опашка на задника.

— А как може да го стори ЦРУ, когато разполага само с двама оперативни агенти? — попита Уилс.

— Господи!

— Добре дошъл в реалния свят, Младши. ЦРУ трябваше да завербува някои агенти в Бахрейн, може би местни полицаи, които да помагат при такива задачи, но това още не е станало. Разбира се, шефът на станцията също би могъл да поиска повече хора, но в Ленгли оперативните агенти, които говорят арабски и изглеждат като местните хора, са малко кът и са изпратени на много по-взривоопасни места.

Срещите се осъществиха, както беше планирано. Имаше три коли, чиито шофьори едва отронваха по някоя дума, и то на испански. Пътуването беше приятно и слабо напомняше на родния им край. Шофьорът беше предпазлив, не караше бързо и изобщо се стараеше да не привлича вниманието, но въпреки това напредваха. Почти всички араби пушеха цигари, и то само американски марки като „Малборо“. Мустафа пушеше същите и се запита, както Мохамед преди него, какво ли би казал Пророкът за цигарите. Вероятно нищо добро, но не е казал нищо, нали така? Затова Мустафа можеше да пуши колкото си иска. В края на краищата в момента опасностите за неговото здраве не го вълнуваха особено много. Очакваше да живее още четири-пет дни, не повече, ако нещата се развиеха съгласно плана.

Очакваше, че хората му ще говорят оживено помежду си, но това не стана. Никой не обелваше и дума. Те просто гледаха равнодушно бързо минаващия покрай тях пейзаж на една култура, за която не знаеха почти нищо, а и нямаше да научат нещо повече.

— Добре, Брайън, ето ти разрешителното — подаде му го Пийт Алекзандър.

Със същия успех би могъл да получи и втора шофьорска книжка, която да пъхне в портфейла си.

— Значи сега мога напълно законно да нося желязото.

— Никое ченге не би попитало офицер от морската пехота защо носи пистолет, но по-добре да ни е сигурна работата. Беретата ли ще носиш?

— Свикнал съм с него, а и с петнадесет патрона си е по-сигурно. И в какво трябва да го нося?

— Използвай един от тези, Алдо — рече Доминик и му показа колана на кръста си. Приличаше на пояс за пари или на онези кесии, които се носят повече от жени, отколкото от мъже. Той дръпна ципа и му показа пистолета си с два допълнителни пълнителя. — Много агенти го използват. По-удобен е от кобура за носене отстрани. Е, при дълго пътуване с кола може да ти поизмъчи бъбреците.

За момента Брайън реши да мушне своя пистолет в колана на панталоните си.

— Къде ще ходим днес, Пийт?

— Пак до търговския център. Отново ще се упражняваме в проследяване.

— Страхотно — рече Брайън. — Защо нямате хапчета, които правят хората невидими?

— Хърбърт Джордж Уелс е отнесъл формулата със себе си.

(обратно)

Глава девета С БОГА НАПРЕД

Пътят на Джак с кола до Колежа му отне тридесет и пет минути. През цялото време слушаше утринните предавания на националното радио, защото и той като баща си не си падаше по съвременната музика. За Джон Патрик Райън-младши приликите с баща му бяха повод за раздразнение и възторг през целия му живот. През по-голямата част от юношеството си той се беше борил с тях, опитвайки се да намери своя идентичност, различна от тази на консервативния му баща, но в колежа някак неусетно, без дори да забележи, се беше върнал към тях. Казваше си, че просто прави това, което е логично, например да излиза на срещи с момичета, които биха могли да бъдат добри кандидатки за съпруги, въпреки че така и не можа да намери напълно подходящата. Това той несъзнателно определяше, като ги сравняваше с майка си. В Джорджтаун се дразнеше от учители, които казваха, че е копие на стария, а после си припомняше, че баща му не беше чак толкова лош човек. Би могло да бъде много по-зле. Беше станал свидетел на не малко бунтове дори в един университет, също толкова консервативен, колкото и самият Джорджтаун с неговите йезуитски традиции и разбирания. Някои от неговите колеги дори открито се бяха отказали от родителите си, но какъв задник трябва да бъдеш, за да направиш нещо подобно? Колкото и уравновесен и старомоден да беше старият, той беше един добър баща. Никога не се натрапваше прекалено много и го беше оставил да върви и да избира собствения си път… Защото беше уверен, че ще се справи добре ли? — запита се Джак. Не, не беше заради това. Ако баща му беше чак такъв конспиратор, Джак със сигурност щеше да забележи.

Замисли се за конспирацията. За нея се пишеше много във вестниците и евтините булевардни романи. Баща му дори неведнъж се беше заканвал на шега да накара личния му хеликоптер в корпуса на морската пехота да бъде боядисан в „черно“. Щеше да бъде направо скандално, помисли си Джак. Вместо това заместител на баща му беше станал Майк Бренън, когото той редовно засипваше с въпроси, много от които се отнасяха до световната конспирация. Беше крайно разочарован да научи, че Сикрет Сървис на Съединените щати са сто процента убедени, че Ли Харви Осуалд сам е убил Джон Кенеди. В тяхната школа в Белтсвил в околностите на Вашингтон Джак беше държал в ръцете си и дори беше стрелял с копие на 6,5-милиметровата карабина „Манлихер-Каркано“, с която беше отнет животът на бившия президент. За собствено удовлетворение беше получил пълни разяснения по случая, въпреки че от тях едва ли би била доволна индустрията на световната конспирация, която ревностно и комерсиално вярваше в обратното. Тя дори изказа предположението, че като бивш служител на ЦРУ баща му е крайният облагодетелстван от един заговор, по който се работи в продължение на петдесет години с изричната цел ЦРУ да управлява държавата. Да бе, също като Тристранната комисия и Световният ред на свободните зидари, или каквото там им дойде наум на писателите на политически трилъри. От баща си и от Майк Бренън беше чувал много истории за ЦРУ, малко от които бяха ласкави за ФБР. Според тях от Бюрото са доста добри, но далеч не толкова компетентни, колкото ги изкарваше Холивуд. Но в Холивуд сигурно вярваха, че и заекът Роджър е истински… В края на краищата образът му им донесе толкова пари. Не, ЦРУ имаше два големи недостатъка…

… дали Колежът беше средството за тяхното отстраняване…? Това беше въпросът. По дяволите, рече си Джак, завивайки по шосе номер 29, може пък привържениците на теорията за конспирацията в крайна сметка да се окажат прави? Собственият му отговор беше сумтене и кисела физиономия.

Не, Колежът изобщо не беше подобно нещо, не беше като организацията СПЕКТЪР от филмите за Джеймс Бонд. Теорията за конспирацията зависеше от способността на голям брой хора да държат устата си затворена, а както много пъти му беше казвал Майк Бренън, лошите момчета не могат да си мълчат. Майк много пъти му беше говорил, че хората във федералните затвори не са глухонеми, но идиотите престъпници така и не го разбират.

Дори тези, които се мъчеше да открие, страдат от същия проблем, а се предполага, че са умни и много мотивирани. Или пък те си го мислят. Едва ли ще е така, дори ако бяха като лошите момчета от филмите. На тях им беше нужно да говорят и това щеше да ги провали. Запита се коя беше причината. Дали хората, които вършеха злини, изпитваха нужда да се хвалят, или пък искаха други да им казват, че вършат добро по някакъв перверзен начин? Хората, които търсеше, бяха мюсюлмани, но имаше и други мюсюлмани. Той и баща му познаваха принц Али от Саудитска Арабия. Беше добър човек. Беше дал на баща му сабята, която послужи на Сикрет Сървис да му измисли кодовото наименование. Този човек продължаваше да се отбива в дома им веднъж годишно, защото след като веднъж си станал приятел със саудитец, той ставаше най-лоялният човек на света. Разбира се, това беше валидно още повече, ако си и бивш президент… или пък, както беше в неговия случай — син на бивш президент, който сега си проправя сам път в „подземния“ свят…

„Как ли ще реагира татко, ако разбере? — запита се Джак. — Сигурно ще е неприятно изненадан. А мама! Тя пък направо ще получи припадък.“ Тази мисъл го накара да се разсмее, докато завиваше наляво. Не беше нужно майка му да научава. Версията за прикритие щеше да мине пред нея… и пред дядо му, но не и пред баща му. Беше помогнал за създаването на това място. Може би в края на краищата той наистина имаше нужда от един черен хеликоптер.

Паркира на определеното за него място под номер 127. Колежът едва ли е чак толкова голям и могъщ. Не и с персонал, който нямаше дори сто и петдесет души. Заключи колата и тръгна към входа, казвайки си, че това ходене на работа всяка сутрин започва да му писва. Но всеки трябваше да започне отнякъде.

Влезе през задния вход, както повечето от останалите. Там имаше бюро на портиера, който едновременно беше и охрана. Човекът се казваше Ърни Чамбърс — бивш старши сержант от 1-ва пехотна дивизия. На ревера на синьото му сако имаше малка емблема на пехотинец, в случай че някой пропусне да забележи широките му рамене и суровите черни очи. След първата война в Персийския залив беше напуснал армията и беше станал полицай от транспортната полиция. Вероятно се е справял добре с опазването на реда и ръководенето на уличното движение, помисли си Джак, като му махна с ръка за поздрав.

— Здравейте, господин Райън.

— Добро утро, Ърни.

— Приятна работа, сър. — Бившият сержант се обръщаше към всички със „сър“.

Два часа по-рано в околностите на Суидад Хуарес. Там джипът спря на един площад, използван за паркинг, до други четири джипа. Зад тях имаше още коли, които ги бяха следвали през целия път до американската граница. Хората се разбудиха от дрямката и излязоха навън да подишат студения утринен въздух и да се поразкършат.

— Тук аз ви напускам, сеньор — каза шофьорът на Мустафа. — Трябва да отидете при човека, застанал до жълто-кафявия форд експлорър. „Vaya com Dias, Amigos“ — благоволи да им пожелае накрая той: „Бог да е с вас.“

Мустафа отиде при посочения човек. Беше висок и носеше каубойска шапка. Имаше доста мърляв вид, а мустаците му се нуждаеха от подрязване.

— Добър ден, аз съм Педро. Ще бъда ваш водач за останалата част от пътя. В моята кола ще бъдете четирима души, нали?

Мустафа кимна.

— Точно така.

— В джипа има бутилки с вода. Ако искате да си вземете нещо за ядене, можете да си купите каквото пожелаете от магазина. — Той посочи с ръка сградата.

Мустафа и колегите му така и направиха и след десет минути всички се качиха в колите и продължиха.

Движеха се на запад, главно по шосе №2. Колите се разредиха и вече не пътуваха като група. Бяха четири големи американски джипа, покрити с дебел слой мръсотия и кал, за да не изглеждат нови. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и грееше в гърба им, като хвърляше сенки по тъмнокафявата земя.

Там, на площада, Педро явно беше изчерпал целия си словесен запас. Сега не казваше нищо, само се оригваше от време на време и пушеше цигара от цигара. Беше включил радиото на станция, която предаваше на къси вълни, и тананикаше в унисон с испанската музика. Арабите мълчаха.

— Здравей, Тони — поздрави Джак. Колегата му беше вече пред компютъра.

— Здрасти — отвърна Уилс.

— Нещо интересно тази сутрин?

— От вчера не е имало нищо, но в ЦРУ пак обсъждат дали някой да започне да следи Фаад.

— Ще го решат ли наистина?

— Шансовете да позная са колкото и твоите. Шефът на станцията в Бахрейн казва, че за да организира следене, му трябват повече хора, а в Ленгли хората, от които зависи това, вероятно си прехвърлят топката един на друг.

— Баща ми казваше, че на практика държавата се управлява от счетоводители и юристи.

— Не е бил много далеч от истината, приятелю. Макар че един бог знае дали Ед Кийлти е на същото мнение. Какво е мнението на баща ти за него?

— Не може да понася кучия син. Не иска да се изказва публично за новата администрация, защото смята, че не е редно, но ако споменеш нещо за този човек по време на вечеря, може и да се наложи да си пиеш виното у дома. Чудна работа. Татко мрази политиката и полага големи усилия да бъде безпристрастен, обаче този човек определено не е от хората, които би поканил на гости. Но си мълчи. Не говори пред репортерите за това. Майк Бренън ми каза, че от Службата за охрана също не обичат новия президент. А би трябвало.

— Професионализмът има и своите не чак толкова добри страни — съгласи се Уилс.

Джак включи компютъра си и започна да преглежда информационния обмен от нощта между Ленгли и Форт Мийд. Беше много по-богат по обем, отколкото по съдържание. Изглежда, че неговият нов приятел Уда беше…

— Вчера нашият приятел Сали е обядвал с някого — съобщи Джак.

— С кого? — попита Уилс.

— Англичаните не знаят. Изглежда, че е човек от Близкия изток, на около двадесет и осем години, от тези с продълговатите лица, с брада и мустаци, но няма идентификация. Говорили са на арабски, но никой не е успял да се доближи на достатъчно разстояние, за да чуе нещо.

— Къде са обядвали?

— В една кръчма на хълма Тауър. Точно на границата на финансовия район. Уда е пил минерална вода, а неговият приятел бира. Обядът им се е състоял от най-прости английски ястия. Седели са в едно ъглово сепаре, което не е позволило на наблюдаващия да се приближи и да ги подслушва.

— Значи не са искали някой да чуе какво си говорят. Това не означава непременно, че са от лошите. Англичаните проследили ли са го?

— Не. Вероятно това означава, че към Уда е имало прикрепен само един човек.

— Сигурно е било така — съгласи се Уилс.

— Обаче се казва, че са направили снимка на новия човек, но тя не е включена в доклада.

— Възможно е проследяването да е било извършено от контраразузнаването МИ–5, и то от някой младок. Не считат Уда за много важен, че да отделят за него цял екип. Никоя от тези служби не разполага с нужните й хора. Нещо друго?

— Този следобед има известно прехвърляне на пари. Изглежда съвсем рутинно — рече Джак, докато преглеждаше трансакциите. „Търся нещо малко и безобидно“, припомни си той. Уда правеше подобни трансфери всеки ден с големи и по-малки суми. Тъй като беше в бизнеса по запазване на активите, той рядко рискуваше и в повечето случаи се занимаваше с покупки на недвижими имоти. Лондон, а и самата Англия бяха добро място за пазене не пари. Цените на недвижимите имоти бяха сравнително високи, но много стабилни. Ако купите нещо, цената му няма да се вдигне много, но е съвсем сигурно, че няма и да падне драстично. Така че бащата на Уда позволяваше на момчето си да развива известна дейност, но не и да се включва в голямата игра. С какви лични средства разполагаше Уда? След като плащаше на проститутките в брой и със скъпи чанти, сигурно имаше собствени запаси? Може да бяха скромни, но „скромни“ по саудитските стандарти за другите не бяха никак малко пари. Момчето все пак караше Астън Мартин и не живееше в каравана… Така че…

— Как мога да разгранича парите на семейството, с които Сали оперира, и неговите собствени?

— Не можеш. Предполагаме, че държи двете сметки близо една до друга, в смисъл, че и двете са тайни, но между тях има връзка. Най-доброто ти предположение по въпроса може да се основава на отчетите му пред фамилията за всяко тримесечие.

Джак изстена.

— Страхотно, няма що. Ще ми трябват най-малко два дни да събера всички трансакции и след това да ги анализирам.

— Е, сега вече знаеш, че не можеш да се мериш с компютъра, Джак — подкачи го Уилс.

Джак направи кисела физиономия, но не каза нищо. Имаше само един начин да се справи със задачата, а и това в края на краищата му беше работата. Първо се опита да провери дали неговата програма може да съкрати процеса. Не се получи. Налагаше се да прибегне до аритметиката от четвърти клас с нос, забит в листа. Колко забавно. Поне когато свършеше, щеше да може лесно да борави с числата от дясната страна на клавиатурата. Е, можеше пък да излезе нещо. Защо в Колежа не работят счетоводители — специалисти по финансови престъпления?

Те се отклониха от шосе №2 по един черен път, който лъкатушеше на север. Явно се използваше често и дори съвсем наскоро, ако се съдеше по следите от автомобилните гуми. Районът беше планински, върховете на Скалистите планини бяха встрани, на запад и твърде далеч, за да може той да ги види, но тук въздухът беше по-разреден, отколкото беше свикнал, и ако вървеше, щеше да му бъде по-топло. Запита се колко дълго ще продължи това и дали са близо до американската граница. Беше чул, че мексиканско-американската граница не се охранява особено строго. В някои райони американците бяха изключително компетентни, а в други се държаха напълно детински. Мустафа и хората му се надяваха да избегнат първите и да се възползват от вторите. Към единайсет часа сутринта видя голям камион в далечината и техните джипове се насочиха към него. Когато го приближиха, забеляза, че той е празен, а големите му червени врати бяха широко отворени. Колата им се приближи на сто метра и спря. Педро изключи двигателя и слезе.

— Пристигнахме, приятели — съобщи той. — Надявам се, че сте готови да вървите.

Четиримата слязоха, разкършиха се както преди и се огледаха наоколо. Към тях се приближи друг мъж, докато останалите три джипа спряха до тях и се освободиха от пътниците си.

— Здравей, Педро — поздрави новият мексиканец техния шофьор, когото явно добре познаваше.

— Buenos dias, Рикардо. Това са хората, които искат да отидат в Америка.

— Здравейте. — Той се здрависа с първите четирима. — Името ми е Рикардо и аз съм вашият койот.

— Какво? — попита Мустафа.

— Това е термин. Прехвърлям хора през границата срещу заплащане. За вас вече ми е платено.

— Колко е далече?

— Десет километра умерен ход — успокои го той. — По-голямата част от местността е като тази тук. Ако видите змия, просто я отминете. Няма да ви преследва. Но ако сте на един метър от нея, може да ви нападне и да ви убие. Като изключим това, няма от какво друго да се страхувате. Ако видите хеликоптер, трябва да легнете на земята и да не мърдате. Американците не пазят добре границата си. И което е най-странно, не я пазят толкова добре през деня, колкото през нощта. Освен това сме взели и някои предпазни мерки.

— Какви?

— В този камион има трийсет души — каза той, посочвайки към големия покрит червен камион, който бяха видели. — Те ще вървят пред нас малко по на запад, и ако заловят някого, ще бъде един от тях.

— Колко дълго ще продължи това?

— Три часа. Може и по-малко, ако сте във форма. Имате ли вода?

— Знаем какво е пустиня — увери го Мустафа.

— Щом казвате. Тогава да тръгваме. Следвайте ме, амиго. — Рикардо тръгна на север. Дрехите му бяха жълто-кафяви на цвят. Носеше военен колан със закачени на него три манерки, военен бинокъл и войнишка шапка с козирка. Ботушите му бяха доста износени. Вървеше със спокойна, уверена крачка, не прекалено бързо, че да си личи, но оставяше все по-голямо разстояние след себе си. Наредиха се след него в индийска нишка, за да скрият броя си от евентуални преследвачи. Мустафа беше най-отпред на около пет метра зад койота.

На около триста метра от плантаторската къща имаше стрелбище. Беше на открито и със стоманени мишени, същите като в школата на ФБР, които имаха отгоре кръгове, съответстващи грубо на размерите на човешка глава. При попадение се чуваше приятно чаткане и те падаха, както би паднал човек, прострелян в главата. Оказа се, че Енцо е по-добър в тази работа. Алдо обясни, че в корпуса на морската пехота не наблягат много на стрелбата с пистолет, докато ФБР й обръща специално внимание, защото всички трябва да могат да стрелят добре с пистолет. Енцо стреляше в стойка „Уийвър“, в която оръжието се държи с две ръце, докато морският пехотинец стреляше с протегната напред ръка, както го бяха учили инструкторите.

— Алдо, това те прави по-добра мишена — предупреди го Доминик.

— Така ли? — Брайън стреля три пъти подред и постигна три добри попадения. — Трудно се стреля с куршум между очите, брат ми.

— А какви са тези глупости от сорта един изстрел — един мъртвец? За всичко, което си заслужава да стреляш по него, са нужни по два изстрела.

— Ти колко пъти стреля по онзи мръсник в Алабама? — попита Брайън.

— Три пъти. Не исках да рискувам — обясни Доминик.

— Сигурно си бил прав. Я ми дай да опитам с твоя „Смит и Уесън“.

Доминик извади патрона от цевта, преди да подаде пистолета на брат си, а след това и пълнителя. Брайън се прицели няколко пъти и натисна спусъка без патрон, за да почувства оръжието, а после зареди пистолета. С първия изстрел свали една глава. С втория също. При третия не улучи, но с четвъртия успя. Върна пистолета на брат си. — Усещам го по-различно в ръката си — обясни той.

— Ще свикнеш — обеща му Доминик.

— Благодаря, но на мен ми харесва да имам още шест патрона в пълнителя.

— Твоя работа.

— Аз пък се питам какво ли ще означава тази стрелба по глави? — зачуди се Брайън. — За мен най-сигурният начин да повалиш някого с един изстрел е снайперската карабина, а не пистолетът.

— Не е зле да можеш да уцелиш някого в главата от десет метра — отвърна Пийт Алекзандър. Това е най-добрият начин да сложиш край на спора.

— Ти пък откъде се появи? — попита Доминик.

— Не се оглеждаш наоколо, агент Карузо. Помни, че дори Адолф Хитлер е имал приятели. Не са ли ви учили на това в Куантико.

— Ами, да — призна си малко смутен Доминик.

— Когато основният ти обект е повален, трябва да огледаш района дали наоколо няма негови приятели, да изчезнеш от града или да сториш и двете.

— Искаш да кажеш да избягаш, така ли? — попита Брайън.

— Освен ако не си попаднал на следа. Тогава се измъкваш колкото може по-незабелязано. Това може да означава да влезеш в някоя книжарница и да си купиш нещо — кафе или каквото и да е. Вземаш решение според обстоятелствата, но винаги трябва да мислиш за целта си. А тя е да напуснеш района толкова бързо, колкото обстоятелствата позволяват. Ако го направиш по-бързо, хората могат да забележат. Ако се забавиш, могат да си спомнят, че са те виждали близо до обекта ти. Никога няма да съобщят за някого, когото не са забелязали. Вие трябва да сте точно такива. С какво ще сте облечени, докато свършите работата, начинът, по който ще действате, каква ще е походката ви, как ще разсъждавате — всички тези неща трябва да имат за цел да ви направят невидими — обясни им Алекзандър.

— С други думи, Пийт, искаш, когато убием хората, за които се обучаваме, да можем да го направим така, че да сме в състояние да се измъкнем — рече тихо Брайън.

— Да не би да предпочиташ да те хванат? — попита Алекзандър.

— Не, но най-добрият начин да видиш сметката на някого е да го гръмнеш в главата с добра карабина от двеста метра разстояние. Това винаги е резултатно.

— Ами ако искаме обектът да бъде убит така, че никой да не разбере кой го е ликвидирал? — попита обучаващият офицер.

— Как може да стане това? — рече Доминик.

— Търпение, момчета. Всяко нещо с времето си.

Стигнаха до останките от някаква ограда. Рикардо просто премина през нея, използвайки дупка, която очевидно беше пробита отдавна. Стълбовете на оградата бяха боядисани в яркозелено, но повечето от боята се беше олющила. Самата мрежа беше дори в още по-лошо състояние. Да се премине през нея не беше никак трудно.

Койотът измина още около петдесетина метра, избра си един голям камък, седна на него, запали цигара и отпи глътка от манерката. Спираше за първи път. Преходът не беше никак труден и очевидно той беше минавал оттук много пъти. Мустафа и приятелите му не знаеха, че по този път беше прекарал неколкостотин групи през границата и само веднъж беше арестуван. Последиците не бяха големи, като се изключи наранената му гордост. След този случай намали таксата си, защото беше койот с достойнство.

Мустафа отиде при него.

— Как се чувстват приятелите ти? — попита Рикардо.

— Не беше много изморително — отвърна Мустафа, — а и не видях никъде змии.

— Тук ги няма много. Обикновено хората стрелят по тях или хвърлят камъни. Никой не им обръща много внимание.

— А наистина ли са опасни?

— Само ако си някой глупак, а дори и тогава няма опасност да умреш. Ще боледуваш няколко дни. Нищо повече, но докато вървиш, ще те боли. Ще изчакаме тук няколко минути. Малко избързваме. А, да, добре дошъл в Америка, амиго!

— Тази ограда ли е границата? — попита учуден Мустафа.

— Северноамериканецът е богат и изобретателен, но е и мързелив. Моите клиенти нямаше да ходят там, ако нямаше работа, която гринго го мързи да върши сам.

— Колко души прекарвате в Америка?

— Имаш предвид мен ли? Хиляди. Много хиляди. За тази работа ми плащат добре. Имам хубава къща и шестима други койоти, които работят за мен. Американците следят повече за хора, контрабандиращи наркотици през границата, а аз избягвам да се занимавам с това. Не си струва неприятностите. Оставям двама от моите хора да се занимават с тази работа. За нея се плаща много добре.

— Какви видове наркотици? — попита Мустафа.

— Ами такива, за които ни плащат — отвърна Рикардо, усмихна се и отпи още една глътка от манерката.

Мустафа се обърна, когато видя да се приближава Абдула.

— Мислех, че преходът ще бъде по-труден — каза помощникът му.

— Само за градски момчета — рече Рикардо. — Това е моята страна. Родил съм се в пустинята.

— Аз също — отбеляза Абдула. — Хубав ден. — „По-добре отколкото да седиш на задната седалка в джипа“, помисли си той.

Рикардо запали нова цигара „Нюпорт“. Обичаше ментоловите цигари, защото не дразнеха толкова гърлото.

— Няма да е горещо още един-два месеца, но след това ще стане много горещо и предвидливите хора трябва да имат добър запас от вода. Някои са умирали без вода в августовската жега. Но не и от моите хора. Винаги държа всеки да има вода. Майката природа нито те обича, нито те съжалява — рече койотът. Когато преходът свършеше, знаеше едно място, където да пийне няколко бири, преди да тръгне на изток към Ел Пасо. Оттам щеше да се върне в удобната си къща в Асунсион, далеч от границата, където нямаше да го безпокоят бъдещи емигранти, които имаха лошия навик да крадат неща, нужни им за преминаването. Запита се колко ли работи крадат от другата страна на границата, но това не беше негов проблем. Допуши цигарата си и стана. — Остават още три километра, приятели.

Мустафа и хората му също станаха и продължиха да се движат на север. Само още три километра? У дома разстоянието до автобусната спирка беше по-далече.

Чукането на числа по клавиатурата беше толкова забавно, колкото и да бягаш гол през градина с кактуси. Джак беше от хората, които имат нужда от интелектуален стимул. Други го намираха в проучването на сметки, но той не беше от тях.

— Отегчително ли е? — попита Тони Уилс.

— Много — потвърди Джак.

— Ами в това на практика е истинската същност на събирането и обработването на разузнавателната информация. Дори и когато е вълнуващо, е доста тъпо… Е, освен ако наистина не си попаднал на следата на някоя особено хитра лисица. Тогава може да е забавно, макар да не е същото, както да наблюдаваш обекта си в реални условия. Никога не съм го правил.

— Баща ми също — рече Джак.

— Зависи какво си чел по въпроса. Имало е случаи, когато баща ти е попадал и в много критични ситуации. Едва ли му е харесало. Говорил ли ти е някога за това?

— Никога. Мисля дори, че и майка ми не знае много за тези неща. Е, като изключим случая с подводницата, но и за него знам повече от книги и други подобни. Веднъж попитах за това баща ми, а той ми рече: „Вярваш ли на всичко, което четеш във вестниците?“ Дори когато онзи руснак Герасимов се яви по телевизията, баща ми само изсумтя.

— В Ленгли се говори, че той е бил цар на шпионите, но не говори за тези работи, както и би трябвало. Обаче е работил най-вече на седмия етаж. Аз самият никога не съм се изкачвал толкова високо.

— Може би все пак ще можеш да ми отговориш на един въпрос.

— Какъв?

— Този Герасимов, Николай Борисович наистина ли е бил шеф на КГБ? И наистина ли баща ми го е измъкнал от Москва?

Уилс се поколеба за момент, но нямаше как да избегне отговора.

— Да, той беше председател на КГБ и баща ти уреди бягството му.

— Без майтап? Как е успял да го направи?

— Това е много дълга история и ти все още нямаш право да я знаеш.

— А защо тогава той предаде татко?

— Защото избяга не по собствено желание. Баща ти го е накарал да го стори. Поиска да си го върне, когато баща ти стана президент. Обаче да ти кажа право, Николай Борисович пропя… може би не като канарче, но все пак пропя. В момента е включен в програмата за закрила на свидетелите. Продължават да го викат от време на време и го карат да изпее още нещо. Тези бегълци никога не ти казват всичко наведнъж, затова от време на време трябва пак да ги питаш. Това ги кара да се чувстват важни и обикновено ти изпяват още нещо. Той все още не е свикнал с положението си, не може да се върне у дома. Ще го пречукат. Руснаците никога не прощават държавна измяна. Ние също. Затова живее тук под федерална закрила. Последното, което чух за него, е, че започнал да играе голф. Дъщеря му се омъжи за някакъв богат аристократ във Вирджиния. Сега е истинска американка, но баща й ще си умре нещастен. Той искаше да завладее Съветския съюз и работата, която е имал, му е допадала. Но баща ти го прецака веднъж завинаги и Ник все още му има зъб.

— Да върви по дяволите!

— Нещо ново около Сали? — попита Уилс, връщайки го към действителността.

— Има някои дребни неща. Петдесет хиляди тук, осемдесет хиляди там… Английски лири, а не долари. Не ги намирам в никакви сметки. Общо са някъде между две и осем хиляди лири седмично, които за него може би са дребни суми.

— Какъв е произходът им? — попита Уилс.

— Не е много ясно, Тони. Предполагам, че тегли част от тях от семейната сметка. Може би около два процента, които отчита като свои разходи. Сумата не е толкова голяма, за да се досети баща му, че той краде от татко и мама. Чудя се как ли биха реагирали, ако разберат — каза Джак.

— Едва ли ще му отрежат ръката, но могат да направят нещо по-лошо — да му спрат парите. Как го виждаш този да работи за прехраната си?

— Имаш предвид истинска работа ли? — попита през смях Джак. — Никак не го виждам. Живял е в лукс толкова дълго време, че едва ли би му харесало да се лиши от него. Бил съм в Лондон много пъти. Трудно ми е да си представя, че би могъл да оцелее там с работа.

— За богаташките деца е трудно да си изкарват прехраната сами — рече Уилс.

Джак се изчерви.

— Виж, Тони, знам, че съм израснал сред богатство, обаче татко винаги ме караше да работя през лятото. Два месеца дори работих в строителството. Това вгорчи живота на Майк Бренън и хората му, но баща ми искаше да видя какво значи истински труд. Отначало никак не ми харесваше, но като си помисля сега, си давам сметка, че може би е било добре. Този господин Сали никога няма да направи такова нещо. Искам да кажа, че аз мога да оцелея, като се захвана за истинска, обикновена работа, ако се наложи, но за него ще бъде много по-трудно да свикне.

— Добре, и какъв е общият размер на парите, за които няма оправдание?

— Може би около двеста хиляди лири стерлинги или около триста хиляди долара. Но още не съм проучил всичко, а и сумата не е кой знае колко голяма.

— Кога ще завършиш проверката?

— Ами както върви, може би след седмица, ако имам късмет. Тази работа е като да търсиш определена кола в пиковия час в Ню Йорк.

— Продължавай. Няма да е нито лесно, нито забавно.

— Слушам, сър. — Беше се научил да отговаря така от морските пехотинци в Белия дом. Те също му отговаряха от време на време по този начин, докато баща му го забеляза и сложи край на тази работа.

Джак се обърна към компютъра. Водеше си бележки на бял лист, защото така му беше по-лесно, отколкото да ги прехвърля всеки следобед на отделни файлове в компютъра. Докато си записваше цифрите, забеляза, че Тони излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите.

— Това момче има набито око — рече Уилс на Рик Бел на горния етаж.

— Така ли? — „Твърде рано е за каквито и да било резултати от чирака, независимо кой беше баща му“, помисли си Бел.

— Възложих му да се занимава с един млад саудитец, който живее в Лондон, на име Уда бен Сали. Играе на борсата от време на време със семейни пари. Англичаните го следят, защото веднъж разговарял по телефона с някой, който ги интересува.

— Е, и?

— Ами този младок е открил около двеста хиляди лири стерлинги, които не се водят на отчет.

— Колко достоверно е това? — попита Бел.

— Трябва да сложим някой от редовните да се занимава с тази работа, но момчето наистина има нюх.

— Може би Дейв Кънингъм.

Кънингъм беше съдебен счетоводител, дошъл в Колежа от отдел „Организирана престъпност“ към министерството на правосъдието. Беше прехвърлил шейсетте и имаше легендарен нюх за числата. Търговският отдел на Колежа го използваше главно за „конвенционални“ услуги. Би се справил много добре на Уолстрийт, но той си падаше най-вече по преследването на лошите момчета. В Колежа можеше да продължи това си занимание, без да се съобразява с държавните правила за пенсиониране.

— Аз също бих предпочел Дейв — съгласи се Тони.

— Добре, нека прехвърлим файловете от компютъра на Джак на този на Дейв и да видим какво ще излезе.

— Съгласен съм, Рик.

— Видя ли вчерашния доклад на АНС?

— Да, направи ми впечатление — отвърна Бел, вдигайки глава.

Преди три дни размяната на съобщения от източници, интересни за правителствените разузнавателни служби, беше намаляла със 17%, а два особено важни източника почти напълно спряха. Когато една военна част прекрати радиосъобщенията, това често пъти означаваше, че предстои истинска операция. Подобно нещо изнервяше свързочниците в разузнаването. В повечето случаи не означаваше нищо, а само евентуална възможност за операция, но все пак имаше достатъчно примери, когато подобни операции са ставали реалност и електронното разузнаване не би могло да бъде спокойно.

— Да имаш някаква идея по въпроса? — попита Уилс.

Бел поклати глава.

— Спрях да бъда суеверен преди десетина години.

Тони Уилс обаче явно не беше спрял.

— Рик, трябва да направим нещо. Длъжни сме.

— Знам какво искаш да кажеш, но това място тук не може да действа, осланяйки се на такива неща.

— Рик, тази работа прилича на бейзболния мач. Може да си намерил много хубаво място за гледане, но все пак не можеш да излезеш на терена, когато пожелаеш.

— И какво предлагаш да направим, да убием рефера ли? — попита Бел.

— Не, само този, който възнамерява да нанесе удара.

— Търпение, Тони, търпение.

— Ето това нещо много трудно ми се отдава. — Въпреки дългогодишния си опит Уилс не беше овладял тази добродетел.

— За теб е трудно, а какво да каже Гери?

— Да, Рик, знам. — Уилс се изправи. — Ще се видим по-късно.

Не забелязаха друго човешко същество, нито кола, нито хеликоптер. Очевидно тук нямаше нищо ценно — нито петрол, нито злато, дори мед. Нищо, което си заслужаваше да бъде пазено и защитавано. Преходът се оказа доста изморителен. Околността беше покрита с хилави храсти и тук-там с ниски дървета. Имаше и следи от автомобилни гуми, но не бяха пресни. Тази част на Америка можеше спокойно да се сравни с Празната кварта на Саудитска Арабия — Руб ал Хали, където дори свикналите с пустинята камили трудно издържат. Обаче пътуването свършваше. След като изкачиха едно малко възвишение, видяха напред пет коли, около които стояха хора и разговаряха.

— А, те също са подранили. Чудесно — рече Рикардо. Можеше да остави тези мълчаливи чужденци и да си гледа работата. Спря и изчака другите да го настигнат.

— Това ли е крайната точка? — попита Мустафа с надежда в гласа.

Пътуването се оказа много по-лесно, отколкото очакваше.

— Моите приятели там ще ви отведат до Лас Крусес. Там ще планирате по-нататъшното си пътуване.

— А ти? — попита Мустафа.

— Аз се връщам при семейството си — отговори Рикардо. Не беше ли съвсем просто. Може би този човек нямаше семейство.

Изминаха останалото разстояние само за десет минути. Рикардо се качи в първия джип, след като се сбогува с групата. Те се държаха достатъчно приятелски, макар и резервирано. Докарването им дотук можеше да бъде и по-трудно, но незаконният имигрантски трафик беше много по-натоварен в Аризона и Калифорния, защото там американската гранична служба разполагаше с повече хора. Американците бяха започнали да вземат по-сериозни мерки като всички останали по света, но те все още не бяха напълно достатъчни. Рано или късно щяха да си дадат сметка, че тук също има чести преминавания на границата, макар и не толкова многобройни. Тогава той ще трябва да търси друг начин за препитание. Но през последните седем години беше печелил добре — достатъчно, за да започне малък бизнес и да насочи децата си към по-законен начин за изкарване на прехраната.

Наблюдаваше как групата се качи в колите и замина. Той също се насочи към Лас Крусес, но след това зави на юг по шосе №1–10 към Ел Пасо. Отдавна беше спрял да се пита какво възнамеряват да правят неговите клиенти в Америка. Вероятно няма да се занимават с градинарство или да работят в строителството, си каза Рикардо. Но му бяха платили 10 000 американски долара в брой. Значи, за някого тези хора бяха важни. Но не и за него.

(обратно)

Глава десета ДЕСТИНАЦИИ

За Мустафа и приятелите му пътуването до Лас Крусес беше изненадващо приятно разнообразие и макар да не го показваха, сега очевидно се вълнуваха. Бяха в Америка. Ето ги хората, които трябваше да убият. С изминатите километри се приближаваха все повече не само към изпълнението на задачата, но и до една тайнствена, невидима черта. Бяха в дома на Големия Сатана. Това бяха хората, сели смърт в тяхната родина и сред правоверните в мюсюлманския свят, хората, които така безрезервно подкрепяха Израел.

При Деминг свиха на изток за Лас Крусес. След стотина километра беше тяхната следваща спирка по шосе №1–10. Отстрани на пътя имаше реклами на хотели и заведения за хранене, туристически атракции и още хълмиста земя. Хоризонтът беше все така далечен, въпреки че колите непрекъснато гълтаха разстоянието със 70 мили в час.

Както и преди, шофьорът им, който приличаше на мексиканец, не казваше нищо. Вероятно беше още един наемник. Никой не говореше — шофьорът, защото нямаше желание, а пътниците — защото английският им беше с акцент и шофьорът можеше да забележи. Така той само щеше да си спомня, че е взел някакви хора от черен път в Южно Ню Мексико и ги беше откарал на друго място.

За останалите от групата сигурно е по-трудно, помисли си Мустафа. Те трябваше да вярват в това, което правеше. Беше ръководител на операцията, водач на бойна група, която щеше да се раздели на четири части, които никога повече нямаше да се срещнат. Акцията беше внимателно планирана. Всички бъдещи комуникации щяха да стават чрез компютър, и то много рядко. Всяка група щеше да действа самостоятелно, но по еднакво за всички разписание и с една и съща стратегическа цел. Този план ще разтърси Америка както никой друг досега, си каза Мустафа, докато гледаше как едно комби ги задминава. Вътре имаше двама родители и две деца — момче на около четири и друго по-малко, може би на година и половина. Всички те бяха неверници, т.е. мишени.

Разбира се, оперативният план съществуваше и в писмен вид — 14 точки върху бял лист. Беше в четири копия, по едно за всеки водач на група. Другите данни бяха във файлове на персоналните компютри, които всички мъже носеха в саковете си заедно с няколко ризи, чисто бельо и други дреболии. Не им трябваха много неща и според плана трябваше да оставят колкото може по-малко следи зад себе си, за да объркат още повече американците. От тази мисъл по лицето на Мустафа пробягна тънка усмивка, като гледаше околния пейзаж. Запали цигара. Бяха му останали само още три. Пое дълбоко дима. От климатика лъхаше хладен въздух. Зад тях слънцето започваше да залязва. Следващата им, последна спирка беше по тъмно, което за Мустафа беше добре от тактическа гледна точка. Той знаеше, че това е станало случайно, но пак означаваше, че самият Аллах им се усмихва по пътя им. Разбира се, така и трябваше да бъде, защото вършеха Негова работа.

Още един ден, преминал в тъпа работа, помисли си Джак, докато вървеше към колата си. Лошото в Колежа беше, че не можеше да се оплаче на никого. Никой нямаше право на достъп до подобен вид информация, макар че не беше ясно защо. Естествено, би могъл да обсъди това с баща си. Президентът по принцип има право на достъп до всякаква информация. Такъв достъп на практика имаха и бившите президенти. Но той не можеше да направи това. Баща му нямаше да се зарадва, когато научи за новата му работа. Можеше да се обади по телефона и да прецака всичко, а Джак беше достатъчно благоразумен, за да потърпи поне няколко месеца. Въпреки това възможността да поприказва с някого, който беше вътре в нещата, щеше да бъде голямо облекчение за него. Просто някой, който да каже: да, това наистина е важно и да, ти наистина даваш приноса си за установяване на Истината, Справедливостта и Американския начин на живот.

Би ли могъл той да промени нещата? Светът се развиваше така, както винаги се беше развивал, и той едва ли би могъл да промени нещо. Дори баща му с цялата власт, която беше притежавал като президент, не беше в състояние да го стори. Тогава какво ли пък би могъл да постигне някакъв млад принц като него? Обаче ако в този свят някои повредили се неща трябваше да се оправят, те трябваше да попаднат в ръцете на човек, който нямаше да си задава въпроса дали е възможно или не. Може би някой, който беше достатъчно млад и глупав, за да не е наясно, че невъзможните неща са просто… невъзможни. Нито баща му, нито майка му вярваха в тази дума, а и той беше възпитан по този начин. Скоро Сали щеше да завърши медицинския колеж и щеше да специализира онкология — майка им съжаляваше, че не се беше заловила с нея в своята медицинска кариера. Сестра му обясняваше на всеки, който я питаше защо бе избрала точно тази специалност, че докато се изучи, главата на дракона рак ще бъде отрязана веднъж завинаги. Така че част от това, в което вярваха семейство Райън, беше, че няма невъзможни неща. Той още не знаеше как се постига това, но светът беше пълен с неща, които тепърва трябваше да научи, а той беше умен и добре образован. Освен това разполагаше със значително наследство, което му позволяваше да следва пътя си, без да се страхува, че ще гладува, ако обиди някого, от когото зависи кариерата му. Това беше най-важната свобода, която неговият баща му беше подсигурил, а Джон Патрик Райън-младши беше достатъчно умен, за да си дава сметка колко важно е това.

Вместо сами да си приготвят вечерята, решиха тази вечер да отидат да хапнат навън по една пържола. В заведението беше пълно с колежани от университета на Вирджиния. Виждаше се, че всичките са умни деца, но не чак толкова, колкото сами си мислеха, че са. Освен това говореха по-високо от нормалното и бяха малко по-самоуверени. Това беше едно от предимствата на децата — колкото и да ненавиждаха да ги наричат така. Деца, за чиито нужди все още продължаваха да се грижат милите родители, макар и отдалеч. На двамата Карузо им беше любопитно да видят как самите те са изглеждали само преди няколко години, преди трудната подготовка и опитът, придобит в реалния свят, да ги превърнат в нещо друго. В точно какво, не бяха още сигурни. Това, което в училище изглеждаше толкова просто, след напускането на академичната среда стана безкрайно сложно. Светът в крайна сметка не беше дигитален, а една аналогова реалност — винаги неподредена, винаги със свободни краища, които никога не могат да бъдат завързани като връзки за обувки, така че човек можеше да се спъне и да падне при всяка непредпазлива стъпка. А предпазливостта идва само с опита — след няколко спъвания и падания, които са ти причинили болка, и само от най-тежките от тях се извлича поука. За двамата братя тя беше дошла твърде рано. Не толкова рано, както това е било при други поколения, но все пак достатъчно навреме, за да могат да си дават сметка за последиците от допускането на грешки в един свят, който никога не прощава.

— Мястото не е лошо — рече Брайън, преполовил своето филе миньон.

— Трудно е да опропастиш добро парче говеждо, дори и ако не си чак толкова добър готвач. — Заведението явно имаше готвач, а не кулинарен виртуоз, но пържолата беше наистина добра, а брюкселското зеле беше поносимо прясно.

— Трябва вече да избягвам такава храна — рече майорът от морската пехота.

— Порадвай й се, докато можеш. Още не сме навършили тридесет години.

— Беше време, когато това ми се струваше ужасно голямо число — каза Доминик и се засмя.

— Откъдето започва старостта ли? Е, да, ама ти си твърде млад, а вече си майор.

Алдо сви рамене.

— Предполагам. Шефът ме харесваше, а и с мен работеха способни хора, въпреки че никога не съм обичал майорите. Винаги те карат да вършиш нещо, но това е всичко, което мога да кажа за тях. Моят сержант ги харесваше. Казваше, че сега са по-добри от онези, които е имало, когато той е постъпил в Корпуса на морската пехота.

— Във ФБР свикваш да караш на понички „Дънкин“ и в тези заведения правят в индустриални количества най-доброто кафе в Америка. С такава храна човек лесно може да надебелее.

— За боец, който е седял повече зад бюро, ти си в добра форма — рече великодушно Брайън. В края на сутрешното бягане имаше моменти, когато му се струваше, че брат му ще припадне. Пет километра бягане за един морски пехотинец бяха обаче като утринното кафе, средство за разсънване.

— Още ми се ще да разбера за какво точно ни подготвят — рече Алдо, след като преглътна друго парче месо.

— Обучават ни да убиваме хора, това е всичко, което трябва да знаем. Да се промъкваме незабелязано, а след това да изчезнем, без никой да ни види.

— След като сме използвали пистолети? — каза скептично настроен Брайън. — Те са доста шумни, а и не са толкова сигурни колкото карабината. В Афганистан имах с мен снайперист. Пречука някои от лошите от близо миля разстояние. Използваше карабина „Барет“–50, която стреля със същите патрони като автомата „Ма Дюс“. Страхотно точна и ефикасна при попадение. Трудно е да продължиш да вървиш с един сантиметър дупка, каквато правят нейните куршуми. — Особено пък след като неговият снайперист, ефрейтор Алън Робъртс, негър от Детройт, предпочиташе попаденията да бъдат в главите.

— Е, на пистолетите могат да се слагат заглушители. Така пистолетът става доста безшумен.

— Виждал съм ги. Стреляхме с тях в школата в „Рекън“, обаче те са ужасно обемисти за носене под сакото. При това трябва да ги извадиш, да застанеш неподвижно и да се целиш в главата. Ако не ни изпратят в школата на Джеймс Бонд, за да изкараме някакъв особено тайнствен курс, няма да убием много хора с пистолети.

— Може пък да използваме нещо друго.

— И ти не знаеш точно какво.

— Човече, моите сведения са само от Бюрото. Всичко, което знам, е, че Гюс Върнър ме изпрати тук и за мен това е напълно достатъчно.

— И преди си споменавал за него. Кой е той по-точно?

— Заместник-директорът — шеф на новия отдел за борба с тероризма. Не можеш да се будалкаш с Гюс. Беше шеф на екипа за освобождаване на заложници и какво ли не още. Умен мъж и ужасно корав. Едва ли му прилошава, когато види кръв. Обаче мисли с главата си. Сега новата задача на ФБР е борбата с тероризма и директорът Дан Мърей едва ли се е спрял на него, само защото е добър стрелец. С Мърей са много гъсти. Познават се от двайсет години. Самият Мърей също не е глупак. Така че след като ме е изпратил тук, значи всичко е наред. Ще продължа, докато не ми кажат, че трябва да наруша законите.

— Аз също, но все още съм малко нервен.

В Лас Крусес имаше местно летище за полети на къси разстояния и за любители парашутисти, както и гаражи за даване на коли под наем. Спряха там. Сега дойде ред на Мустафа да се почувства нервен. Тук той и един от колегите му трябваше да наемат кола. Други двама щяха да направят същото в града.

— Всичко е подготвено предварително — рече им шофьорът. Подаде им два листа. — Тук са записани номерата на резервацията. Вие ще карате „Форд Краун Виктория“ — купе с четири врати. Не можахме да ви осигурим комби, както се искаше, без да ходим в Ел Пасо, а това не беше желателно. Вътре използвайте кредитните си карти. Твоето име е Томас Салазар, а на приятеля ти Хектор Сантос. Покажете им регистрационните номера и правете каквото ви кажат. Много е просто. — За шофьора и двамата не приличаха много на хора с латиноамерикански произход, но онези в бюрото за даване коли под наем бяха невежи ирландци, които знаеха само по няколко испански думи.

Мустафа излезе от колата и влезе вътре, давайки знак на приятеля си да го последва.

Разбра веднага, че ще е лесно. Който и да беше собственикът, не си беше дал труда да наеме по-интелигентни хора. Момчето зад бюрото беше съсредоточило цялото си внимание над книжка с комикси.

— Здравей — рече Мустафа с престорена увереност. — Имам резервация. — Той написа номера на едно картонче и му го подаде.

— О’кей — Служителят не прояви раздразнение, загдето е отклонен от най-новото приключение на Батман. Знаеше как се работи със служебния компютър. Естествено, компютърът изстреля формуляр за даване на кола под наем, в който повечето подробности бяха вече попълнени.

Мустафа му подаде международната си шофьорска книжка, от която момчето извади копие на ксерокса, което прикачи към формуляра. Със задоволство видя, че господин Салазар беше приел всички възможни застраховки. То получаваше допълнително възнаграждение, за да насърчава хората да правят тъкмо това.

— О’кей, колата ви е белият форд в клетка номер четири. Излезте през тази врата и завийте надясно. Ключът за запалването е на мястото си, сър.

— Благодаря — отвърна Мустафа на английския си със силен акцент. Толкова лесно ли беше?

Очевидно да. Докато нагласяваше седалката на форда си, Сайед се появи в клетка номер пет при също такава кола, боядисана в зелено. И двамата имаха карти на щата Ню Мексико, но те не им бяха нужни. Запалиха моторите и бавно излязоха от клетките, насочвайки се към улицата, където ги чакаха джиповете. Просто трябваше да ги следват. Движението в Лас Крусес беше оживено, но в този час не беше чак толкова.

На осем пресечки на север по една улица, която, изглежда, беше главна за Лас Крусес, имаше друга агенция за коли под наем. Казваше се „Херц“, което за Мустафа прозвуча малко по еврейски. Двама от другарите му влязоха вътре, излязоха десет минути по-късно и получиха колите си. И те бяха фордове от същата марка, каквато бяха неговата и на Сайед. С това може би най-рискованата им задача беше изпълнена и сега дойде време да следват джиповете на север в продължение на няколко километра. Оказаха се двайсет, след което се отклониха в друг черен път. Изглежда, че тук имаше много такива пътища, също както у дома. Изминаха още около километър и стигнаха до самотна къща, пред която само един паркиран камион показваше, че е обитаема. Там спряха всички коли и хората излязоха от тях. Мустафа си помисли, че може би това ще е последната им среща.

— Вашите оръжия са тук — каза им Хуан. Той посочи към Мустафа. — Ела с мен.

Вътре обикновената наглед дървена постройка се оказа цял арсенал. В шестнайсет картонени кутии имаше шестнайсет автомата „Мак“–10. „Мак“ не бяха елегантно оръжие и се правеха от останки от машинна стомана с, общо взето, груба обработка на метала. За всяко оръжие имаше по дванайсет пълнителя, всичките очевидно заредени и свързани в краищата с черен изолирбанд.

— Оръжията са девствени. С тях не е стреляно — каза им Хуан. — Имаме и заглушители за тях. Не са много ефикасни, но подобряват баланса и точността. С това оръжие не се стреля леко, както с автомат „Узи“, но тук е трудно да се намерят такива. Ефикасно е на разстояние около десет метра. Лесно се зарежда и изпразва. Разбира се, автоматично е и има висока скорострелност. — Всъщност един пълнител с трийсет патрона се изпразваше за три секунди, което е малко по-бързо от нормалното, но според Хуан тези хора не бяха много придирчиви.

И те наистина не бяха. Всеки от шестнайсетте араби вдигна оръжието и го раздруса, сякаш се запознаваше с нов приятел. След това един от тях взе двойка пълнители.

— Стоп! — каза рязко Хуан. — Не можете да зареждате оръжията вътре. Ако искате да ги изпробвате, имаме мишени навън.

— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Мустафа.

— Най-близката къща е на четири километра оттук — обясни Хуан. Предполагаше, че куршумите не могат да достигнат толкова далеч, нито пък шумът. Тук грешеше.

Обаче гостите му предположиха, че познава добре района, а те винаги искаха да прострелят оръжията си, особено когато ставаше въпрос за автомат. На двайсетина метра от къщата имаше пясъчен насип с разхвърляни около него щайги и картонени кутии. Един по един те сложиха пълнителите в автоматите и дръпнаха затворите. Не беше дадена команда за стрелба. Просто последваха примера на Мустафа, който хвана здраво ремъка, закачен за цевта, и дръпна спусъка. Непосредственият резултат беше приемлив. Автоматът вдигна доста шум, подскачаше нагоре и надясно като всички такива оръжия, но въпреки че му беше за първи път и само го проверяваше, той все пак успя да порази с куршумите една картонена кутия, която беше на около шест метра от лявата му страна. За нула време затворът щракна и оръжието се изпразни, след като беше изстреляло трийсет патрона за 9-милиметров пистолет „Ремингтън“. Помисли си дали да не смени пълнителя с още един, за да се наслади на стрелбата още две-три секунди, но успя да се въздържи. Щеше да има друга възможност, и то в не много далечно бъдеще.

— А заглушителите? — попита той Хуан.

— Вътре са. Завиват се за цевта и с тях се стреля по-точно — каза авторитетно Хуан. През годините беше използвал „Мак“–10, за да ликвидира съперници в бизнеса и други неприятни хора в Далас и Санта Фе. Въпреки това обаче не се чувстваше спокоен с гостите си. Прекалено много се усмихваха. Не са като мен, рече си Хуан Сандовал, и колкото по-скоро си тръгнеха, толкова по-добре. Естествено, това нямаше да бъде така за хората в крайната точка на пътуването, но това не беше негов проблем. Беше получил заповедите от високо място. От много високо му ги беше дал преди седмица неговият пряк шеф. А и парите бяха добри. Хуан нямаше някакви конкретни оплаквания, но като добър познавач на хората в главата му светваше предупредителна червена светлина.

Мустафа го последва вътре и взе заглушителя. Беше може би с диаметър десет сантиметра и около половин метър дълъг. Както му беше казано, завиваше се направо в дулото на оръжието и като цяло подобряваше неговия баланс. Подържа го в ръката си и реши, че би предпочел да го носи по този начин. Така щеше да намали тенденцията дулото да се вдига нагоре и стрелбата щеше да бъде по-точна. Намаляването на шума нямаше чак такова значение за задачата му, колкото точността. Обаче заглушителят правеше това лесно за скриване оръжие неприемливо обемисто. Затова засега той го свали и го сложи в сака. После излезе да събере хората си. Хуан излезе след него.

— Ще ви кажа някои неща, които трябва да знаете — обясни той на водачите на групи. Продължи преднамерено бавно: — Американските полицаи са много ефикасни, но не са всесилни. Ако по време на пътуването някой ви доближи, трябва само да отговаряте любезно. Ако ви каже да излезете от колата, направете каквото ви нареди. Според американските закони той има право да провери дали носите оръжие и да ви претърси с ръце. Но ако поиска да претърси колата ви, просто казвате „не“. Не, не искам да правите това и според техните закони той може да не я претърси. Пак ще повторя: ако американски полицай поиска да претърси колата ви, нужно е да кажете само „не“ и той може да не я претърси. След това продължете. Когато карате, не превишавайте посочените върху пътната настилка ограничения за скоростта. Ако го сторите, вероятно няма да ви безпокоят по никакъв начин. Обаче ако надвишавате ограничението за скорост, ще дадете на полицията повод да ви спре. Така че не го правете. При всички случаи проявявайте търпение. Имате ли въпроси?

— Ами какво да правим, ако полицаят е прекалено агресивен? Можем ли…

Хуан знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.

— Да го убиете ли? Да, възможно е да го убиете, но в такъв случай ще ви преследват много повече полицаи. Когато даден полицай ви спре, първото нещо, което ще направи, е да се обади по радиото в местния участък, да съобщи регистрационния номер на колата ви и да даде нейното описание. Така че, дори ако го убиете, само след минути другарите му ще започнат да ви търсят, и то с големи подкрепления. Не си струва удоволствието да убиете полицая. Само ще си навлечете беля. Американските полицейски сили имат много коли и дори хеликоптери. Щом започнат да ви търсят, ще ви открият. Така че единствената ви защита срещу подобна възможност е да не се набивате в очи. Не карайте бързо. Не нарушавайте правилата за движение. Ако правите това, сте в безопасност. Ако нарушите тези закони, ще ви хванат, независимо дали сте въоръжени или не. Разбирате ли това?

— Да — увери го Мустафа. — Благодаря ти за помощта.

— За всички ви сме оставили карти. Те са добри и са на американската автомобилна асоциация. Нали всички имате легенди за прикритие? — попита Хуан, надявайки се да приключи този разговор колкото може по-бързо.

Мустафа погледна другарите си, за да се увери дали има допълнителни въпроси, но те бяха твърде нетърпеливи да се захванат с работата си, за да се разсейват с други неща. Доволен, той се обърна към Хуан:

— Благодаря ти за помощта, приятелю.

„Приятел, как пък не“, помисли си Хуан, но пое ръката на човека и ги отведе отвън пред къщата. Багажът бързо беше прехвърлен от джиповете в другите коли и той остана да ги наблюдава, докато потеглят към шосе ј 185. Бяха само на няколко мили от Радиум Спрингс и входа за магистрала И–25 север. Чужденците се събраха за последен път, стиснаха си ръцете, а за изненада на Хуан някои дори се разцелуваха. След това се разделиха на четири групи по четирима мъже във всяка и влязоха във взетите под наем коли.

Мустафа се качи в своята. Сложи кутиите си с цигари на седалката до него, погледна дали огледалата са на равнището на очите му и закопча предпазния колан. Беше му казано, че ако не го сложи, има вероятност да го спрат както за превишаване на скоростта. От всичко най-много не искаше това да се случи. Въпреки инструкциите на Хуан не искаше да се излага на подобен риск. Разминаването с някой полицай не означаваше непременно, че той ще познае какви са, но срещата очи в очи беше нещо съвсем друго, а той нямаше съмнения какво мислят американците за арабите. По тази причина всички копия на свещения Коран бяха сложени в багажника.

Щеше да мине доста време, преди Абдула да го смени на кормилото, но при първия преход щеше да кара той. Трябваше да се движат на север по магистрала И–25 за Албъкърки, след това на изток по магистрала И–40 почти по целия път до целта. Бяха над 3000 километра. Оттук нататък трябва да започна да мисля в мили, каза си Мустафа. Една миля е равна на 1,6 километра. Просто трябваше да умножава всяко число по тази константа или изобщо да забрави за километрите, докато беше в колата.

Той пое на север по шосе №185, докато видя зеления знак и стрелката за магистрала И–25 север. Облегна се в седалката, поглеждайки за идващи коли, преди да се включи, и увеличи скоростта на 65 мили в час, като постави ограничението на форда на тази цифра. След това само трябваше да държи кормилото и да наблюдава анонимните коли, които като него и неговите приятели се насочваха на север към Албъкърки…

Джак не можеше да разбере защо му е трудно да заспи. Минаваше единадесет часа вечерта, беше взел редовната си порция гледане на телевизия и беше изпил редовните си две-три — тази вечер бяха три — питиета. Всъщност му се спеше, но сънят не идваше и не знаеше защо. Просто затвори очи и си мисли за хубави неща, му казваше майка му, когато беше малко момче. Обаче сега, когато вече не беше дете, трудното беше да мисли за хубави неща. Бе навлязъл в нов свят, в който те не бяха много. Работата му беше да проучи известни и вероятни факти, отнасящи се за хора, които може би никога нямаше да срещне, за да разбере дали те искаха да убият други хора, които също не беше срещал, след което да предаде информацията на трети лица, които могат да се опитат или да не се опитат да сторят нещо по въпроса. Не знаеше какво точно ще се опитат да направят, въпреки че имаше някои подозрения, а те не бяха никак приятни. Обърни се на другата страна, оправи си възглавницата, опитай се да намериш на нея някое по-хладно местенце, наведи глава и се опитай да заспиш…

… не се получаваше. След време сигурно щеше да успее. Винаги успяваше половин секунда преди радиочасовникът да иззвъни.

„Дяволите да го вземат!“ — изруга ядосан той, загледан в тавана.

Преследваше терористи. Повечето от тях вярваха, че вършат нещо добро, по-скоро героично, докато вършеха престъпленията си. За тях това, което правеха, изобщо не беше престъпление. За терористите мюсюлмани това беше заблудата, че вършат Божие дело, въпреки че в Корана не се казваше подобно нещо. В него изрично се осъждаше убийството на невинни хора, които не са бойци. Как тогава ставаше така? Дали Аллах поздравяваше атентаторите самоубийци с усмивка или с нещо друго? В католицизма личната съвест беше нещо суверенно. Ако истински вярваш, че правиш нещо, което е правилно, тогава Бог не може да те накаже за него. Валидни ли бяха същите правила за исляма? След като има само един Бог, може би правилата са едни и същи за всички. Проблемът е кои религиозни правила се приближават най-много до това, което мисли Бог? И как, по дяволите, можеш да кажеш, че това е точно така? Кръстоносците са вършили някои доста лоши неща. Обаче това бе класически пример как някой дава религиозно наименование на една война, която в действителност се води заради икономически интереси и лични амбиции. Просто един благородник не би искал да изглежда така, като че ли се сражава за пари, а с Бог на твоя страна можеш да направиш всичко. Просто размахваш меча и независимо на кого ще отрежеш главата, всичко е наред. Поне така ще каже епископът.

Правилно. Истинският проблем се състои в това, че религията и политическата власт са забъркали една голяма каша, въпреки че тя лесно се приема от младите и амбициозните, за които стремежът към приключения е нещо съвсем естествено. Понякога на вечеря само за обитателите на Белия дом баща му говореше за това, като обясняваше, че едно от нещата, които трябва да кажеш на младия войник или морски пехотинец, е, че дори във войната има правила, за чиито нарушения се предвиждат сурови наказания. Американските войници ги научават доста лесно, беше казал Джак-старши на сина си, защото идват от общество, в което произволното насилие строго се наказва, което е по-добре от абстрактния принцип да бъдат научени да различават доброто от злото. След като те пернат по главата един-два пъти, започваш да схващаш.

Той въздъхна и се обърна по корем. Беше твърде млад, за да мисли за такива големи въпроси от живота, въпреки че дипломата му от Джорджтаунския университет говореше обратното. В колежите просто не ти казваха, че получаваш деветдесет процента от образованието си, след като окачиш дипломата си на стената. Ако разберат, хората могат да поискат намаление на учебните такси.

Работното време в Колежа беше изтекло. Гери беше в кабинета си на най-горния етаж и четеше сведения, които не бе успял да прегледа в редовното време. Същото беше и с Том Дейвис, който четеше доклада на Пийт Алекзандър.

— Нещо не е ли наред? — попита Хендли.

— Близнаците все още мислят прекалено много, Гери. Би трябвало да го очакваме. И двамата са умни, и двамата са хора, които са свикнали да се съобразяват с правилата, и когато видят, че ги обучават как да ги нарушават, това ги тревожи. Смешното е, че този, който се тревожи повече, е морският пехотинец. Човекът от ФБР приема нещата много по-спокойно.

— Бих очаквал да е обратното.

— Аз също. А и Пийт мислеше така. — Дейвис посегна към чашата с ледена вода. Никога не пиеше кафе толкова късно вечер. — Както и да е, Пийт казва, че не е сигурен какво ще излезе от цялата работа, но няма друг избор, освен да продължи обучението. Трябваше да ви предупредя по-настойчиво за това, Гери. Очаквах, че ще имаме такъв проблем. По дяволите, та това е първият ни опит. Както вече съм казвал, хората, с които искаме да работим, не са психопати. Ще задават въпроси. Ще искат да знаят защо. Ще имат задни мисли. Не можем да вербуваме роботи.

— Както когато се бяха опитали да ликвидират Кастро — рече Хендли. Беше чел поверителната информация за това щуро, провалило се начинание. Боби Кенеди го бил нарекъл операция „Мангуста“. Сигурно са решили да се захванат с тази игра на пияна глава или след някой вълнуващ футболен мач. В края на краищата по време на президентството си Айзенхауер също е използвал ЦРУ за подобни цели, така че защо пък и те да не го правят. Разликата беше, че един бивш лейтенант от флота, който трябваше да се превърне в наемен убиец, и един адвокат с почти никаква практика не могат инстинктивно да схванат всички неща, както би направил това още в самото начало един генерал с пет звезди. Освен това те са имали и властта да го направят. По конституция Джон Кенеди е бил главнокомандващ, а с такава власт неминуемо идва и желанието да се възползваш от нея и да превърнеш света в нещо по-управляемо според собствените си възгледи. Така на ЦРУ е било наредено да ликвидира Кастро. Обаче то никога не е разполагало със специален отдел за убийства и не е обучавало хора за извършване на подобни мисии. Затова Управлението се е обърнало към мафията, чиито членове не са имали особени причини да се възхищават от Фидел Кастро, който е попречил на най-доходното им начинание. Нямаше съмнение, че големите босове на организираната престъпност бяха вложили собствени пари в казината на Хавана, които един комунистически диктатор беше решил да закрие.

А и мафията знаеше как се убиват хора. Всъщност не може да се каже, че беше съвсем наясно, защото те никога не вършеха тези работи както трябва, особено когато се налагаше да убиват хора, които могат да им отвърнат. Действителността не беше такава, каквато я представяха в холивудските филми. Въпреки това обаче Съединените щати се бяха опитали да ги използват като наемници за убийството на ръководител на чужда държава, защото ЦРУ не е знаело как се постъпва в такива случаи. Сега, когато човек се замисли за цялата работа, тя изглеждаше малко нелепа. „Малко ли?“ — запита се Гери Хендли. Били са на косъм да се разкрие провалът на замисления от правителството план. Това е било достатъчно, за да накара президента Форд да издаде заповед, която е направила подобни действия незаконни, и тази заповед беше в сила, докато президентът Райън реши да ликвидира религиозния диктатор на Иран с две интелигентни бомби. Забележителното е, че времето и обстоятелствата не дадоха възможност на средствата за информация да коментират убийството. В крайна сметка то беше извършено от военновъздушните сили на САЩ с бомбардировач „Стелт“ в една необявена, но съвсем реална война, в която срещу американски граждани бяха използвани оръжия за масово унищожение. Тези фактори бяха допринесли за възприемането на цялата операция не само като законна, но и като достойна за възхищение, което пролича от начина, по който американците гласуваха в следващите избори. Само Джордж Вашингтон беше печелил избори с такова голямо мнозинство — факт, който все още караше Джак Райън-старши да се чувства неудобно. Обаче той разбираше колко важно беше убийството на Махмуд Хаджи Дариеи. Затова преди да напусне президентския пост, беше убедил Гери да създаде Колежа.

„Обаче Джак не ми каза колко трудно ще бъде“, припомни си Хендли. Джак Райън винаги действаше така: подберете подходящи хора, дайте им задача и средствата за изпълнението й и ги оставете да я свършат с минимални наставления от горе. Точно затова беше добър шеф и много добър президент, помисли си Гери. Но това обстоятелство в никакъв случай не правеше живота на подчинените му по-лесен. „Защо, по дяволите, беше приел задачата?“ — запита се Хендли. После обаче се усмихна. Как ли ще реагира Джак, като разбере, че собственият му син работи в Колежа. Дали ще погледне на нещата от забавната им страна?

Вероятно не.

— Значи Пийт казва, че просто трябва да продължи, така ли?

— Какво друго би могъл да каже? — отвърна Дейвис.

— Том, искал ли си някога да се върнеш във фермата на баща си в Небраска?

— Там работата е ужасно тежка и доста скучна.

Нямаше начин някой да накара Дейвис да се върне във фермата, след като веднъж беше станал оперативен агент на ЦРУ. От него във видимата част от живота му би излязъл един добър борсов агент. Обаче истинското му призвание беше другаде. Той прекалено обичаше да действа в другия, „тъмния свят“.

— Какво мислиш за сведенията от Форт Мийд?

— Имам вътрешното усещане, че трябва да направим нещо. Ние ги ужилихме и сега те искат да ни го върнат.

— Мислиш ли, че могат да се съвземат? Не ги ли удариха здравата войските ни в Афганистан?

— Гери, някои хора са твърде безчувствени или прекалено фанатици, за да обръщат внимание на раните си. Религията е мощен стимул, особено след като техните стрелци са прекалено тъпи, за да си дават сметка за важността на това, което вършат…

— Това обаче едва ли ще им попречи да изпълнят задачата си — рече Хендли.

— А не сме ли поставени тук тъкмо за да попречим на това? — попита Дейвис.

(обратно)

Глава единадесета ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА

Слънцето бързо изгря. Мустафа се събуди от ярката светлина и от някаква бабуна на пътя. Разтърси глава и се обърна, за да види усмихнатия Абдула зад кормилото.

— Къде сме? — попита водачът своя главен помощник.

— На половин час източно от Амарило. Изминахме без проблеми 350 мили, но скоро ще ми трябва бензин.

— Защо не ме събуди по-рано?

— Защо да те будя? Ти така сладко спеше, а през цялата нощ пътят беше почти съвсем пуст, като се изключат проклетите големи камиони. Изглежда, че нощно време всички американци спят. Мисля, че през последните няколко часа не съм видял повече от трийсетина коли.

Мустафа погледна километража. Колата продължаваше да се движи с 65 мили в час. Значи Абдула не превишаваше скоростта. Не бяха спирани от полицаи, нямаше нищо обезпокоително, като се изключи това, че Абдула не беше изпълнил точно заповедите му, както Мустафа би искал.

— Ето — шофьорът посочи един син знак, — можем да заредим и да хапнем нещо. Възнамерявах да те събудя тъкмо тук. Спокойно, приятел, отпусни се.

Мустафа видя, че стрелката за бензина беше почти на нула. Абдула беше постъпил глупаво, като я беше оставил да стигне чак дотам, но нямаше смисъл да му се кара за това. Спряха пред една голяма бензиностанция. Помпите бяха с надпис „Шеврон“ и бяха автоматични. Мустафа извади от портфейла си кредитната си карта и я мушна в процепа. После зареди форда с над двайсет галона бензин. През това време останалите трима посетиха тоалетната и разгледаха какво има за ядене. Изглежда, че пак бяха понички. Десет минути след като се бяха отклонили от магистралата, те отново стъпиха на нея и се насочиха на изток към Оклахома. Щяха да влязат в него след двайсет минути.

Отзад в колата Рафи и Зухаир бяха будни и разговаряха, а докато караше, Мустафа ги слушаше, без да се намесва в разговора.

Околността беше равна, подобна на топографията в родината им, макар и много по-зелена. Хоризонтът беше изненадващо далечен и от пръв поглед разстоянието не можеше да се определи. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и блестеше в очите му, което го накара да си спомни за тъмните очила в джоба на ризата. Донякъде помогнаха.

Мустафа беше доволен от състоянието, в което се намираше. Пътуването му доставяше удоволствие, околността беше приятна за окото и засега всичко вървеше добре. През деветдесет минути някоя полицейска кола профучаваше покрай техния форд прекалено бързо, за да може полицаят вътре да разгледа него и приятелите му. Съветът да се придържат стриктно към ограниченията за скоростта беше добър. Пътуваха без проблеми, но често колите, дори големите камиони, ги задминаваха. Това, че се стараеха да не нарушават закона дори минимално, ги правеше невидими за полицията, чиято главна задача беше да наказва тези, които много бързат. Мустафа беше уверен, че задачата им е в безопасност. Ако не беше така, щяха да ги следят или да ги спрат на някоя пуста отсечка от пътя, където да им устроят капан с много оръжия и много, много врагове. Но подобно нещо не се беше случило.

Другото предимство да кара на ръба на ограничението за скорост беше, че щеше да разбере, ако някой ги следваше. Просто човек трябваше да поглежда в огледалото. Никой не оставаше зад тях повече от няколко минути. Един преследващ ги полицай би трябвало да бъде мъж на възраст между двайсет и трийсет години. Може би щяха да бъдат двама, единият да кара, а другият да наблюдава. Щяха да изглеждат добре физически и със старомодни прически. Щяха да карат след тях в продължение на няколко минути, преди да прекъснат преследването, за да ги замести някой друг. Естествено, преследвачите им нямаше да бъдат глупаци, но характерът на задачата им правеше действията им предвидими. Просто някои коли щяха да изчезват и да се появяват отново. Но Мустафа беше нащрек и нито една кола не се появяваше повече от един път. Разбира се, можеха да ги следят с хеликоптер, но хеликоптерите лесно се забелязваха. Единствената истинска опасност беше някой малък самолет, но той не можеше да се безпокои за всичко. Каквото е писано, щеше да стане и срещу това нямаше защита. Засега пътят беше чист, а кафето чудесно. Денят се очертаваше да бъде хубав. Върху един пътен знак в зелено беше написано: ОКЛАХОМА СИТИ — 36 МИЛИ.

По националното радио съобщиха, че Барбара Стрейзънд има рожден ден — много жизненоважна информация за започване на деня, помисли си Джон Патрик Райън-младши, измъкна се от леглото и се отправи към банята. Няколко минути по-късно видя, че кафеникът с часовников механизъм беше работил както трябва и беше пуснал две чаши кафе в бялото пластмасово канче. Реши тази сутрин на път за работа да се отбие в „Макдоналдс“ за кифла с яйце и пържени картофки. Не беше кой знае каква здравословна закуска, но засищаше, а на двайсет и три години той не се безпокоеше много за холестерола и тлъстините като баща му, който пък се стараеше да угоди на майка му. Тя вече сигурно беше облечена и готова да я откарат на работа в „Джон Хопкинс“ (от нейния главен бодигард от службата за охрана). Не е пила кафе, ако ще оперира днес, защото се безпокоеше, че кофеинът може да накара ръката й леко да трепери, когато забие малкия нож в мозъка на някой нещастник, след като измъкнеше очната му ябълка като маслина в мартини. Така понякога я занасяше баща му, а майка му леко го плесваше по бузата. Баща му пък щеше да се захване със своите мемоари, подпомаган от професионален писател, което му беше много неприятно, но издателят настояваше. Сали беше в последната година на медицинския факултет, но той не знаеше какво прави в момента. Кейти и Кайл сигурно се обличаха за училище. Обаче Джак трябваше да върви на работа. Наскоро му беше дошло наум, че колежът беше неговата последна истинска ваканция. Естествено, всяко момче и момиче желае най-много да порасне и да поеме живота в свои ръце, но когато това станеше, вече беше късно за връщане назад. Ходенето на работа всеки ден беше доста отегчително. Е, нали ти плащат. Но той вече беше богат, издънка на изтъкната фамилия. В неговия случай парите вече бяха спечелени, а не беше някой прахосник, който да ги пилее и сам да се провали. Остави празната си чаша от кафе в умивалника и отиде в банята да се обръсне.

Това беше още едно досадно занимание. Спомни си как като юноша беше много доволен, когато видя първия златист мъх да потъмнява по бузите му, както и когато се бръснеше един-два пъти седмично, обикновено преди да отиде на среща. Обаче да го прави всяка сутрин беше много досадно. Спомни си как наблюдаваше баща си да се бръсне, както правят често малките момчета, и си мислеше колко спретнат е възрастният мъж. Да, бе. Възмъжаването просто не си струваше усилието. По-добре беше да имаш мама и татко, които да се грижат за всички административни глупости. И все пак…

Все пак сега той вършеше важна работа и изпитваше някакво удовлетворение от това. Облече чиста риза, подбра вратовръзка, сложи си сакото и излезе. Поне му оставаше удоволствието да покара колата. Може би трябваше да си вземе друга, вероятно с подвижен покрив. Идваше лято и щеше да е страхотно вятърът да развява косата му, докато някой перверзен тип не му среже гюрука с нож, след което трябва да се обажда на застрахователната компания и колата да влезе за три дни в сервиза.

Пътуването с кола на работа приличаше на това да ходиш на училище, като се изключи фактът, че вече не се притесняваше, че ще го изпитват, освен ако не объркаше нещо и не загубеше работата си, а тази черна точка щеше да го преследва много по-дълго от една лоша бележка по социология. Затова той не искаше да се проваля. Проблемът с тази работа беше, че всеки ден минаваше в учение, но без приложение на знанията. Голямата лъжа за колежа беше, че те научава на това, което трябва да знаеш за живота. Как пък не! Едва ли беше така и с баща му и майка му. Та тя продължаваше да чете медицинските списания и да научава нови и нови неща. И то не само американски списания, но и английски и френски, защото говореше доста добре френски и твърдеше, че френските доктори са добри, по-добри от техните политици. Но пък, от друга страна, всеки, който съдеше за Америка по нейните политически лидери, вероятно си мислеше, че Съединените американски щати са нация от шибаняци, поне откакто баща му беше напуснал Белия дом.

Отново включи националното радио. Това беше неговата любима новинарска станция. Доставяше му удоволствие да слуша съвременната поп музика, която пускаха. Докато растеше, слушаше как майка му свири на пиано, главно Бах, и някои други. Може би малко от Джон Уилямс като жест към по-модерната музика, макар че произведенията му бяха повече за духови инструменти, отколкото за пиано.

Още един атентатор самоубиец в Израел. Мамка му! Баща му се беше старал много да реши този проблем, но въпреки някои сериозни усилия дори от страна на израелците той все още не беше решен. Изглежда, че евреи и мюсюлмани просто не можеха да живеят заедно. Винаги когато бяха заедно, баща му и принц Али бен Султан разговаряха по въпроса и за човек беше мъчително да ги гледа как се ядосват. Принцът не беше предопределен да стане крал на страната си, което вероятно беше добре за него, помисли си Джак, защото да си крал е дори по-лошо, отколкото да си президент. Но той си оставаше важна фигура, в чиито думи през повечето време сегашният крал се вслушваше… което го доведе до…

Уда бен Сали. Тази сутрин ще има повече новини за него. От английското разузнаване вчера трябваше да изпратят сведения за него като жест към онези бълвочи от ЦРУ в Ленгли. Бълвочи от ЦРУ ли? — запита се Джак. Собственият му баща беше работил там. Беше се отличил, преди да се издигне, и много пъти беше казвал на децата си да не вярват на нищо, което гледат във филмите, за разузнаването. Джак-младши му беше задавал въпроси, но обикновено беше получавал незадоволителни отговори, а сега самият той научаваше каква в действителност е тази работа. Най-вече скучна. Приличаше много на преследването на мишка в Джурасик парк, въпреки че поне имаше това преимущество да остава невидим за големите хищни птици. Никой не знаеше за съществуването на Колежа и докато това продължаваше, всички в него можеха да се чувстват сигурни. Чувството беше успокояващо, но все пак досадно. Джак беше все още твърде млад и си мислеше, че вълненията са хубаво нещо.

Отклони се от шосе №29 и продължи към Колежа. Паркира на обичайното си място, усмихна се и махна с ръка на пазача, а после се качи в кабинета си. Чак тогава се сети, че беше подминал „Макдоналдс“, затова си взе две кифли от подноса и сам си направи кафе в малката си стаичка. Включи компютъра и започна работа.

— Добро утро, Уда — каза Джак на монитора. — Какво си намислил?

Часовникът на екрана показваше 8:25 сутринта. Това отговаряше на ранен следобед във финансовия район на Лондон. Бен Сали имаше офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“, която, както Джак си спомняше от предишни посещения отвъд океана, приличаше на остъклена петролна рафинерия. Кварталът беше скъп, с някои много богати съседи. В доклада не се казваше на кой етаж е кабинетът, но Джак и без това не беше влизал вътре. Застраховането сигурно е най-досадната работа на света. Да чакаш някоя сграда да изгори. Вчера Уда е имал няколко телефонни разговора, един от тях с…

Аха! Това име ми е познато отнякъде, каза младият Райън на екрана. Беше името на много богат човек от Близкия изток, за когото се знаеше също, че от време на време има работа с лошите и е под наблюдението на английските тайни служби. И така, какво са си говорили?

Имаше дори запис от разговора. Беше воден на арабски, а преводът… Това можеха със същия успех да бъдат инструкции от съпругата да купи литър мляко на връщане от работа. Толкова беше вълнуващ и съдържателен, като се изключи фактът, че на едно напълно безобидно изречение Уда беше отговорил със: „Сигурен ли си?“ Не се казва такова нещо на жена ти, когато те кара да купиш литър мляко на път за вкъщи.

В тона на въпроса се съдържа скрит смисъл, беше написал английският аналитик в края на доклада.

По-късно през деня Уда си беше тръгнал рано от офиса, беше влязъл в един бар и се беше срещнал със същия човек, с когото беше разговарял по телефона. Значи в края на краищата разговорът не е бил съвсем безобиден. Но въпреки че те не бяха успели да чуят какво си говорят двамата в сепарето на бара, в телефонния разговор никой не беше споменал за среща или място на среща… а и Уда не се беше забавил много в този бар.

— Добро утро, Джак — поздрави Уилс на влизане и окачи сакото си на закачалката. — Какво става?

— Нашият приятел Уда се гърчи като някоя змиорка. — Джак натисна командата „принтиране“ и подаде напечатания лист на колегата си още преди той да успее да седне.

— Смяташ, че има подобна вероятност ли?

— Тони, този човек е играч — каза уверено Джак.

— Какво е направил след телефонния разговор? Извършил ли е някакви необикновени трансакции?

— Още не съм проверил, но ако има такива, те очевидно са му били наредени от неговия приятел и след това са се срещнали, за да му потвърди на чаша бира.

— Даваш прекалено много воля на въображението си. Тук се опитваме да избягваме това — предупреди го Уилс.

— Знам — рече сърдито Джак. Беше време да проследи финансовия поток от предишния ден.

— А, днес ще се запознаеш с един нов човек.

— Кой е той?

— Дейв Кънингъм — съдебен счетоводител, който е работил в отдел „Организирана престъпност“ в министерството на правосъдието. Много го бива да открива финансови нередности.

— Да не би да мисли, че съм открил нещо интересно? — попита с надежда в гласа Джак.

— Ще видим, когато пристигне тук след обяд. Вероятно в момента преглежда твоите работи.

— Добре — каза Джак. Може би беше надушил нещо. Може би в тази работа все пак имаше нещо вълнуващо. Може би щяха да го похвалят за сметките му.

Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрешно бягане и личен тоалет, следвани от закуска и разговор. Не беше много по-различно от времето, което Доминик беше прекарал в Академията на ФБР или Брайън в подготвителната школа. Тъкмо това сходство безпокоеше донякъде морския пехотинец. Обучението в Корпуса на морската пехота беше да се убиват хора и да чупят разни неща. Тук беше същото.

Доминик беше малко по-добър в проследяването, защото в Академията на ФБР го бяха изучавали по учебник, а морските пехотинци не. Енцо беше също така доста добър в стрелбата с пистолет, но Алдо продължаваше да предпочита своята „Берета“ пред „Смит и Уесън“ на брат си. С него той беше пречукал един лош човек, докато Брайън беше вършил тази работа с карабина М16А2 от доста далечно разстояние — петдесет метра. То беше достатъчно близко, за да се види изражението по лицата на хората, улучени от куршумите, и не чак толкова, че някой ответен изстрел да стане причина за сериозно безпокойство. Неговият сержант му се караше, че не ляга плътно на земята, когато някой автомат „Калашников“ се насочваше в неговата посока, но от единственото си участие в битка Брайън беше научил един важен урок. Беше установил, че в този момент мисълта му тече извънредно бързо и беше изключително ясна. Като се замислеше след това, с изненада установяваше, че не беше виждал куршуми в полет, толкова бързо работеше мозъкът му. Е, обикновено последните пет куршума в пълнителя на АК–47 бяха трасиращи и тях той успяваше да види, но никога да летят към него. Често си спомняше за тези пет-шест напрегнати минути, критикувайки се за нещата, които би могъл да направи по-добре, като си обещаваше, че няма да повтори същите грешки. След това обаче, когато сержант Съливън правеше разбор на действията в базата, той показа голямото си уважение към Карузо.

— Как беше бягането днес, момчета? — попита Пийт Алекзандър.

— Чудесно — отвърна Доминик. — Може би ще трябва да опитаме с тридесеткилограмови раници на гърба.

— Може да се уреди — успокои го Алекзандър.

— Пийт, във Форт Рекън правехме и това. Не е никак забавно — запротестира веднага Брайън. — Не прекалявай с чувството си за хумор — скара се той на брат си.

— Е, радвам се, че все още сте във форма — рече примирително Пийт. В края на краищата на него не му се налагаше да бяга сутрин. — И така, какво искате да питате?

— Аз все още имам желание да науча нещо повече за нашата цел тук — рече Брайън, повдигайки глава от чашата си с кафе.

— Изглежда, че не си от най-търпеливите — подкачи го инструкторът.

— Виж какво, в морската пехота тренирахме всеки ден, но дори и когато не беше съвсем ясно за какво тренираме, знаехме, че сме морски пехотинци и не ни подготвят да продаваме курабийки пред някой магазин от веригата „Уол-Март“.

— И за какво мислиш, че ви подготвяме сега?

— Да убиваме хора без предупреждение, без никакви правила. Цялата работа прилича много на убийство. — „Е, поне го казах гласно“, помисли си Брайън. Какво ще последва по-нататък? Вероятно пътуване обратно до Кемп Лиджун и продължаване на кариерата му в Корпуса на морската пехота. Може и да е по-лошо.

— Добре де, мисля, че дойде моментът — съгласи се Алекзандър. — Какво ще кажете, ако получите заповеди да ликвидирате някого?

— Ако заповедите са законни, ще ги изпълня, но законът… системата… ми позволява да помисля дали наистина са законни.

— Нека само предположим. Да кажем, че ви бъде заповядано да отнемете живота на известен терорист. Как ще реагирате? — попита Пийт.

— Това е лесно. Ще го ликвидирам — отвърна незабавно Брайън.

— Защо?

— Терористите са престъпници, но не винаги могат да бъдат арестувани. Тези хора водят война срещу моята страна и ако ми бъде заповядано да воювам срещу тях, добре. Точно затова постъпих в морската пехота.

— Обаче законът не винаги ни позволява да го правим — обади се Доминик.

— Но системата ни позволява в открито единоборство да убиваме престъпниците на място. Ти си го правил и не съм те чувал да съжаляваш.

— Няма и да ме чуеш. С теб е същото. Ако президентът каже да убиеш някого и ти си в униформа, та той е върховен главнокомандващ, Алдо. Имаш законното право, не, длъжен си да убиеш всеки, който той ти нареди.

— А не излязоха ли някои германци със същите доводи през 1946? — попита Брайън.

— Не бих се безпокоил толкова много за това. Ще трябва да загубим някоя война, за да се разтревожим. Не виждам такава вероятност в близко бъдеще.

— Енцо, ако това, което току-що каза, е вярно, тогава ако германците бяха спечелили Втората световна война, никой нямаше да го е грижа за шестте милиона убити евреи. Това ли искаш да кажеш?

— Чакайте бе, хора, не сте в клас по теория на правото — прекъсна ги Алекзандър.

— Тук Енцо е юристът — посочи го Брайън.

Доминик се хвана на въдицата.

— Ако президентът наруши закона, тогава Камарата на представителите ще го подведе под съдебна отговорност, Сенатът ще го осъди и той ще изхвърчи на улицата, а после ще последват и наказателни санкции.

— Добре, но какво ще кажеш за хората, които са изпълнявали негови заповеди? — рече Брайън.

— Зависи — обърна се Пийт и към двамата. — Ако отиващият си президент им е дал президентското си помилване, каква отговорност може да се иска от тях?

Този отговор накара Доминик рязко да обърне глава.

— Предполагам никаква. Съгласно конституцията президентът има суверенното право да помилва, както някога кралят. Теоретично един президент може да помилва и себе си, обаче това ще е подигравка с правото. Върховният законодателен орган в тази страна е конституцията. Тя е нещо като Господ и пред него не може да има обжалване. Знаете за изключението, когато Форд помилва Никсън, това е доста спорно положение. Обаче конституцията е предназначена да бъде прилагана разумно от разумни хора. Това може би е единствената й слабост. Защото адвокатите също са юристи, а това означава, че не винаги се съобразяват с логиката.

— Значи, теоретично погледнато, ако президентът те помилва за това, че си убил някого, не можеш да бъдеш наказан за престъплението, така ли?

— Точно така — рече Доминик и веднага се намръщи. — Какво ми казваш ти?

— Говоря само хипотетично — побърза да се застрахова Алекзандър. С това часът по теория на правото завърши и Алекзандър се поздрави, че им беше казал ужасно много и в същото време не им бе казал нищо.

Имената на градовете му бяха толкова чужди, помисли си Мустафа. Шоуний, Оукма, Уилийтка, Фарао. Това пък беше най-странното от всички. В края на краищата не се намираха в Египет — една мюсюлманска страна, въпреки че беше сбъркана и политиците й не признаваха важността на вярата. Обаче рано или късно това щеше да се промени. Мустафа се протегна, за да си вземе цигара. Половината резервоар все още е пълен. Този форд очевидно има голям резервоар, който да гори мюсюлмански петрол. Американците бяха толкова неблагодарни копелета. Ислямските страни им продаваха петрол, а какво им даваше Америка в замяна? Оръжия на израелците да убиват с тях арабите и още много малко други неща. Мръсни списания, алкохол и корупция, която покварява дори правоверните. Но кое беше по-лошо? Да корумпираш или да бъдеш корумпиран, да бъдеш жертва на неверниците? Един ден, когато управлението на Аллаха ще покори света, всичко ще си дойде на мястото. Някой ден това ще стане, а той и неговите другари по оръжие бяха водещата вълна на волята на Аллаха. Тяхната смърт ще бъде на мъченици, а това беше нещо, с което можеха да се гордеят. След време семействата им ще научат за съдбата им — можеха да разчитат на американците за това — и ще скърбят за смъртта им, но ще почитат тяхната преданост към вярата. Американските полицейски агенции много обичаха да показват колко са ефикасни, след като битката вече е загубена. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Дейв Кънингъм изглеждаше на толкова години, на колкото беше. Джак прецени, че е прехвърлил шейсетте. Оредяваща прошарена коса, лоша кожа. Отдавна се беше отказал от цигарите. Обаче сивите му очи святкаха от любопитство като на лалугер от Дакота, който търси нещо за ядене след прерийните кучета.

— Ти ли си Джак-младши? — попита на влизане той.

— Същият — отговори Джак. — Какво направихте с моите изчисления?

— Не е зле за аматьор — позволи си да каже Кънингъм. — Твоят заподозрян, изглежда, пере пари за себе си и за някой друг.

— Кой е този някой друг? — попита Уилс.

— Не може да се каже със сигурност, но е от Близкия изток, богат и тъпкан с пари. Смешно. Всички си мислят, че те пилеят парите като пияни моряци. Някои го правят — добави счетоводителят. — Но други са скъперници. Не можеш да им измъкнеш и цент. — След това Кънингъм постави на бюрото между Райън и Уилс няколко книжа. Три трансакции бяха отбелязани с червени кръгчета.

— Малко е немарлив. Всички съмнителни преводи са от по 10 000 лири стерлинги. Това ги прави лесни за проследяване. Прикрива ги като лични разходи… Влизат в тази сметка, вероятно за да не разберат родителите му. Саудитските счетоводители не са много стриктни. Предполагам, че сумата трябва да бъде над милион, за да привлече вниманието им. Сигурно си мислят, че момче като това може да профука 10 000 паунда само за една хубава нощ по жени или в някое казино. Богаташките синчета обичат да залагат, въпреки че много не ги бива в тази работа. Ако живееха близо до Вегас или Атлантик Сити, щеше да бъде чудесно за търговския ни баланс.

— Дали пък не харесват европейските проститутки повече от нашите? — запита се на глас Джак.

— Синко, във Вегас можеш да си поръчаш русо камбоджанско магаре със сини очи и то ще бъде пред вратата ти половин час след като си затворил телефона. — През годините Кънингъм беше разбрал, че и главатарите на мафията имат такива слаби места. Първоначално подобни методи му се струваха обидни и в противоречие с разбиранията му на методист, но като разбра, че това е начин за откриване на престъпници, започна да одобрява подобни разходи. Корупцията беше за корумпираните хора. Кънингъм беше участвал и в операция „Елегантна змия“, която чрез подобни методи за откриване на жертвите си беше изпратила шестима конгресмени в клуба за голф към федералния затвор във военновъздушната база Еглин във Флорида. Предполагаше, че от тях са излезли първокласни носачи на стиковете за голф на младите пилоти, които излитаха оттам, и вероятно е било добро упражнение за бившите представители на народа.

— Дейв, нашият приятел Уда играч ли е? — попита Джак.

Кънингъм вдигна глава от документите.

— На такъв ми прилича, синко.

Младият Райън се облегна в стола си с чувство на голямо удовлетворение. Все пак беше постигнал нещо… може би нещо важно.

С навлизането в Арканзас местността започна да става хълмиста. Мустафа забеляза, че след като беше карал четиристотин мили, реакциите му са малко по-бавни, затова спря пред една бензиностанция и след като напълни резервоара, остави Абдула на кормилото. Беше хубаво да се протегне човек. След това колата отново излезе на магистралата. Абдула караше внимателно. Задминаваха само възрастни хора и се държаха в дясната лента, за да не ги удари някой минаващ камион. Освен че нямаха желание да бъдат забелязани от полицията, нямаше и за какво да бързат. Имаха цели два дни, за да открият обекта и да изпълнят мисията си. А това беше много време. Запита се какво ли правят другите три групи. Те трябваше да изминат по-къси разстояния. Една от тях вероятно вече беше пристигнала в определения за целта град. Имаха заповеди да изберат приличен, но не луксозен хотел на по-малко от един час път с кола от целта, да я огледат и след като потвърдят готовността си с имейл, да чакат, докато Мустафа им разреши да изпълнят задачите си. Колкото по-прости бяха заповедите, толкова по-добре, защото имаше по-малка вероятност от объркване и грешки. Те бяха свестни мъже и задачата им беше подробно разяснена. Познаваше всичките. Сайед и Мехди бяха като него саудитци и като него бяха деца от богати фамилии, които презираха родителите си за това, че се подмазват на американците и на други като тях. Сабауи беше от иракски произход. Не се беше родил богат и беше истински вярващ. Както останалите, той беше сунит и искаше да бъде запомнен дори и от шиитското мнозинство в неговата страна като ревностен последовател на Пророка. Шиитското мнозинство в Ирак, съвсем наскоро освободено — неверници! — от сунитското господство, се държеше в страната си така, като че ли само те са правоверните. Сабауи искаше да им покаже колко се заблуждават. Мустафа изобщо не се вълнуваше от такива дреболии. За него ислямът беше една голяма шатра, в която имаше място почти за всички…

— Заболя ме задникът — каза Рафи от задната седалка.

— Няма как, братко — отвърна му Абдула от мястото на шофьора. Като шофьор той се възприемаше като временно командващ.

— Знам, но въпреки това задникът ме боли — оплака се Рафи.

— Бихме могли да вземем коне, но те щяха да бъдат много бавни, а и от тях на задника ти нямаше да стане по-добре, приятел — обади се Мустафа. Това накара всички да се разсмеят и Рафи отново се загледа в един брой на „Плейбой“.

На картата се виждаше, че до град Смол Стоун пътят им няма да е особено труден. Тогава всички щяха да бъдат напълно будни. Но засега пътят се виеше през приятни за окото хълмове, покрити със зелени дървета. Беше доста по-различно от Северно Мексико, което така приличаше на пясъчните хълмове у дома… при които те никога нямаше да се завърнат…

Обаче за Абдула шофирането беше удоволствие. Колата не беше толкова добра, колкото мерцедесът на баща му, но за момента вършеше работа. Беше приятно да усеща кормилото в ръцете си, когато се облегна назад и запуши цигара доволно усмихнат.

В Америка имаше хора, които се състезаваха с коли по големи кръгови писти. Какво удоволствие ще е това! Да караш колкото можеш по-бързо, да се състезаваш с другите, да ги побеждаваш! Сигурно ще е по-хубаво, дори отколкото да си с жена… е, почти… или също толкова различно, поправи се той. Сигурно най-голямото удоволствие ще е да си с жена след състезание. Запита се дали в Рая има коли, също толкова добри и бързи като тези от „Формула 1“ в Европа, които вземат рязко завоите, а след това се втурват стремително напред по правите участъци. Там караш толкова бързо, колкото колата и пътят позволяват. Би могъл да опита и тук. Колата вероятно вдигаше спокойно 200 километра в час, но мисията им беше по-важна.

Хвърли цигарата през прозореца. Точно тогава покрай тях профуча бяла полицейска кола със сини ленти отстрани. Беше на арканзаската щатска полиция. Това се казва бързо каране, а и човекът вътре имаше великолепна каубойска шапка, помисли си Абдула. Като всяко човешко същество на планетата и той беше гледал доста американски филми, включително и каубойски, в които мъже на коне гонеха добитък, или пък се стреляха из кръчмите, за да решат някакъв спор. Този образ му допадаше, но той си припомни, че тъкмо това беше целта. Беше още един опит на неверника да прелъсти правоверния, макар че, честно казано, американските филми се правеха главно заради американската публика. Колко арабски филми беше гледал, в които Саллах ад Дин10 — при това кюрд, разбиваше нахлулите кръстоносци? Те бяха направени да представят историята и да учат на храброст арабските мъже, за да могат по-добре да разгромят израелците, което, уви, все още не се беше случвало. Вероятно същото е и с американските уестърни. Техните разбирания за мъжество не бяха много по-различни от тези на арабите, с изключение на това, че използваха револвери вместо саби, което беше много по-мъжествено. Разбира се, пистолетът достигаше по-далеч, а и американците бяха практични бойци, освен че си служеха много умело с него. Естествено, не бяха по-храбри от арабите, само по-хитри.

Трябва да внимавам с американците и техните револвери, каза си Абдула. Ако някой от тях може да стреля като каубоите от филмите, тяхната мисия щеше да приключи твърде рано, а това не биваше да става.

Запита се какво ли носи на колана си полицаят от профучалата покрай тях бяла кола? Сигурно е добър стрелец. Разбира се, биха могли да проверят, но имаше само един начин за това и то би изложило на опасност тяхната акция. Затова Абдула продължи да наблюдава как полицейската кола пред него изчезва от погледа му. Загледа се в минаващите покрай тях фургони, докато продължаваше да кара на изток с шейсет и пет мили в час с по три цигари на час и къркорещ стомах.

СМОЛ СТОУН — 30 МИЛИ.

— В Ленгли отново се вълнуват — каза Дейвис на Хендли.

— Какво си чул? — попита Гери.

— Един оперативен служител узнал нещо странно от свой информатор в Саудитска Арабия. Че някои подозрителни играчи са напуснали града, така да се каже, в неизвестна посока, но той смята, че са в западното полукълбо и са десетина на брой.

— Колко достоверна е тази информация? — попита Хендли.

— Може да й се даде „3“ за степен на достоверност, въпреки че източникът е надежден. По неизвестна причина някакви боклуци от Управлението решили да не й обръщат много внимание. — Това беше един от проблемите в Колежа. В анализите зависеха от други. Въпреки че имаха някои много добри хора в своя аналитичен отдел, истинската работа в тази насока се вършеше от другата страна на река Потомак, а през последните няколко години, пък и десетилетия, ЦРУ се беше издънвало неведнъж, припомни си Гери. Там имаше много бюрократи, които не оправдаваха дори и скромните си заплати на държавни служители. Обаче докато архивите продължаваха да се пълнят, никой не се интересуваше от това и дори не го забелязваше. Саудитците имаха практиката да се отървават от своите потенциални размирници, като им позволяваха да заминат за други страни и там да вършат престъпленията си, а ако това имаше неблагоприятни последици за самата Саудитска Арабия, нейното правителство проявяваше изключителна готовност да сътрудничи.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита той Том Дейвис.

— По дяволите, Гери, да не съм някоя циганска врачка. Нямам кристално кълбо, нито пък съм Делфийският оракул — изпъшка с досада Дейвис. — От вътрешната сигурност са уведомени, а това означава ФБР и останалият им екип от анализатори, но това е от т.нар. „меко“ разузнаване. Нищо, на което да се опреш. Има три имена, но са без снимки, а всеки тъпанар може да си извади документи за самоличност под ново име. Дори в евтините булевардни романи ти казват как се прави това. Не трябва да проявиш голямо търпение, защото никой щат няма система за съпоставяне на свидетелствата за раждане със смъртните актове. Ако беше така, работата щеше да е лесна дори за някой правителствен бюрократ.

— Тогава какво ще стане?

Дейвис сви рамене.

— Обичайното. Охранителите по летищата ще бъдат предупредени отново да са нащрек и ще започнат да тормозят повече невинни хора, за да бъдат сигурни, че никой не се опитва да отвлече пътнически самолет. Ченгетата из цялата страна ще започнат да се оглеждат за подозрителни коли, но това в повечето случаи означава, че ще бъдат спирани хора, които при шофирането нарушават правилата. Надава се прекален вой и дори полицията вече не го приема съвсем на сериозно, но кой би могъл да ги вини за това?

— Значи цялата ни защитна система е неутрализирана… от самите нас, така ли?

— От практична гледна точка, да. Докато ЦРУ не разполага с повече оперативни агенти на място, за да идентифицира терористите, преди те да са пристигнали тук, ние сме в пасивна, а не в активна позиция.

— Много важно — каза той и се намръщи. — През последните две седмици акциите ми на борсата се котират много добре. — Напоследък финансовият бизнес привличаше все повече Дейвис. Може би беше допуснал грешка, като беше постъпил в ЦРУ направо от университета в Небраска?

— Някакви последици от доклада на ЦРУ?

— Някой беше предложил да се говори отново с източника, но от Седмия етаж все още няма разрешение.

— Господи! — възмути се Хендли.

— Гери, защо се изненадваш толкова? Вярно, че не си работил там като мен, но със сигурност си бил свидетел на много такива неща в Конгреса.

— Защо, по дяволите, Кийлти не остави Фоли на поста директор на ЦРУ?

— Има си един приятел адвокат, който му харесва повече, не помниш ли? А Фоли беше професионален шпионин и затова е ненадежден. Слушай, нека си го кажем, Ед Фоли успя да постигне някои неща, но за цялостно въдворяване на ред там ще трябват поне десет години. Това е и една от причините да съм тук — добави с усмивка Дейвис. — Как се справят нашите двама новобранци в Шарлотсвил?

— Морския пехотинец все още го мъчи съвестта.

— Странна работа — рече Дейвис.

— Е, не можем да наемем някакви бесни кучета. По-добре да задават въпроси сега, отколкото когато бъдат изпратени със задача.

— Предполагам. Какво става с онези неща?

— Следващата седмица.

— Доста време мина. Изпробват ли ги?

— В Айова. Върху прасета. Моят приятел ми казва, че сърдечно-съдовата им система била подобна на тази на хората.

„Колко подходящо“, помисли си Дейвис.

Смол Стоун не се оказа голям навигационен проблем и след като бяха карали на югозапад по шосе 1–40, сега се движеха на североизток. Мустафа отново беше зад волана, а двамата на задната седалка спяха, след като ядоха сандвичи с печено говеждо и пиха кока-кола.

Пътуването вече беше започнало да става досадно. След повече от двадесет часа нищо не може да продължи да бъде интересно и дори мечтите за тяхната акция, до която оставаше ден и половина, не можеха да ги държат будни, затова сега Рафи и Зухаир спяха като уморени деца. Той караше на североизток, а слънцето беше зад лявото му рамо. Започна да вижда надписи, в които се посочваше разстоянието до Мемфис, щата Тенеси. Замисли се за момент. Това не беше лесно, след като бе прекарал толкова дълго време в кола. Даде си сметка, че му остават още два щата за преминаване. Непрекъснато напредваха, макар и бавно. Щеше да е по-добре да се качат на самолет, но сигурно щеше да е трудно да прекарат автоматите през летищата. Освен това като ръководител на цялата акция трябваше да се безпокои не само за една група. Точно затова беше избрал най-трудната и най-отдалечена цел от четирите, за да даде пример на останалите. Понякога да си ръководител е много досадно, каза си Мустафа, докато се наместваше по-удобно на седалката.

Следващият половин час мина бързо. След това се появи много голям и висок мост, пред който имаше надпис, че им предстои да прекосят реката Мисисипи, следван от друг, който ги приветстваше с добре дошли в Тенеси — щата ДОБРОВОЛЕЦ. Поради дългото каране не можеше да мисли съсредоточено. Запита се какво ли би могло да означава това, но след това забрави за странното наименование. Каквото и да означаваше, той трябваше да прекоси Тенеси на път за Вирджиния. Нямаше да има почивка още най-малко петнайсет часа. Щеше да кара още около сто километра източно от Мемфис, а след това да предаде кормилото на Абдула.

Току-що беше прекосил една голяма река. В неговата страна нямаше постоянни реки, само вади, които се пълнеха за кратко време от редките дъждове, а после отново пресъхваха. Америка беше толкова богата страна. Вероятно това беше причината за нейната арогантност, обаче неговата акция и тази на тримата му колеги щеше да я понамали. Ако е рекъл Аллах, това щеше да стане след по-малко от два дни.

„Два дни до Рая“, каза си той.

(обратно)

Глава дванадесета ПРИСТИГАНЕ

За тези на задната седалка Тенеси премина бързо, защото за разстоянието от триста мили между Мемфис и Нашвил на кормилото се сменяха само Мустафа и Абдула. През повечето време Рафи и Зухаир главно спяха. Изминаваме по километър и седемстотин и петдесет метра на минута, изчисли Мустафа, а това означаваше… какво? Че им остават още двадесет часа път. Помисли да увеличи скоростта, за да пътуват по-бързо, но това щеше да бъде глупаво. Поемането на ненужни рискове беше винаги неразумно. Нали го бяха научили от израелците? Врагът винаги чака като спящ тигър. Можеш да го събудиш само когато си насочил пушката си към него, защото едва тогава тигърът ще разбере, че си го надхитрил и няма възможност да предприеме нещо. Оставяш го буден само толкова, колкото да си даде сметка за собствената си глупост и да разбере какво е страх. Сега Америка ще познае страха. Въпреки всичките си оръжия и хитрини тези арогантни хора щяха да се разтреперят.

Усмихна се в тъмното. Слънцето отново беше залязло и фаровете на колата бяха забили два снопа светлина в мрака, осветявайки пробягващите бели черти по пътната настилка, докато той продължаваше да кара на изток с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час.

Близнаците станаха в шест часа и излязоха навън за утринните си десетина физически упражнения без Пийт Алекзандър да ги наблюдава, защото бяха решили, че не е необходимо. И за двамата бягането беше станало по-леко, а и останалите упражнения не ги затрудняваха особено. В седем и петнадесет бяха готови за закуска и за първия урок за деня с техния инструктор.

— Тези чепици май се нуждаят от поправка, братко — рече Доминик.

— Е, да — съгласи се Брайън и погледна с тъга остарелите си маратонки. — Служиха ми добре няколко години, но изглежда, че е време вече да се простя с тях.

— В пазарния център има щанд за обувки. — Той имаше предвид модния пазарен център в подножието на хълма в Шарлотсвил.

— Хм, може би утре ще отидем да хапнем по една пържола с пържени картофи.

— Става — съгласи се Доминик. — Няма нищо по-хубаво от малко тлъстина и холестерол за обяд, особено с гарнитура от пържени картофи със сирене. Маратонките ти ще изкарат ли още един ден?

— Харесват ми, Енцо. Свикнал съм с тях.

— Като онези мръсни фланелки, нали? Алдо, кога най-после ще започнеш да се обличаш като хората?

— На мен ми дай униформата, приятел. Харесва ми да съм морски пехотинец. Винаги знаеш какво се очаква от теб.

— Да, бе, особено като те накарат да се заровиш в калта — каза Доминик.

— Може и така да е, но там работиш с много свестни момчета. — Той не добави, че всички са на твоя страна и са въоръжени с автомати. — Такова чувство за сигурност рядко се среща в цивилния живот.

— Навън ли ще ходите да обядвате? — попита Алекзандър.

— Може би утре — отвърна Доминик. — Трябва да организираме подходящо погребение за маратонките на Алдо. Нямаш ли някоя кутия с лизол под ръка?

Алекзандър се разсмя.

— Мислех, че никога няма да ме попиташ?

— Знаеш ли какво, Доминик? — каза Брайън, вдигайки глава от пържените яйца. — Ако не беше мой брат, нямаше да ти позволя да говориш такива неща.

— Така ли? — Агентът от ФБР Карузо му подхвърли една английска кифличка. — Вие, морските пехотинци, сте големи фукльовци. Когато бяхме деца, винаги го пердашех — каза той на Пийт.

— Пердашил си ме друг път — опули се насреща му Брайън.

Така започна още един учебен ден.

Час по-късно Джак беше отново пред компютъра си. Уда бен Сали беше изкарал още една бурна нощ, пак с Розали Паркър. Сигурно много я харесва. Райън се запита как ли би реагирал саудитецът, ако знаеше, че след всеки сеанс тя докладва на английската служба за сигурност. Но за нея бизнесът си беше бизнес, което вероятно беше посмачкало фасона на много мъже в английската столица. Сали със сигурност е един от тях, помисли си Джак.

В девет без петнайсет влезе Уилс с кесия понички.

— Здравей, Антони! Какво става?

— Ти ми кажи — отвърна му Уилс. — Искаш ли поничка?

— Благодаря, приятел. Снощи Уда пак е бил с жена.

— Младостта е чудесно нещо, но изтощава младите.

— Това от Джордж Бърнард Шоу ли беше?

— Знаех си, че си начетен. Преди няколко години Сали е открил нова играчка и предполагам, че ще продължи да си играе с нея, докато не се счупи. Сигурно за хората, които го следят, не е никак лесно да стоят навън под дъжда, когато знаят, че горе той се забавлява.

— Според теб те ли я разпитват?

— Не, това е работа на онези в Къщата край Темза. Жалко, че не ни изпращат всички протоколи от разпитите — добави той и се засмя. — Сигурно ще ми подейства добре за разбуждане сутрин.

— Благодаря. Винаги мога да си купя един брой на „Хъслър“ от будката, ако имам такова желание.

— Нашата работа не е от най-чистите, Джак. Хората, които търсим, не са от тези, дето ще ги поканиш на вечеря.

— Знам. Спомням си как беше в Белия дом. С половината от тези, които канехме на официални вечери, баща ми не би искал дори и да се ръкува. Но неговият секретар Адлър му казваше, че това е просто бизнес, и татко трябваше да се държи добре с кучите синове. В политиката има някои доста гадни хора.

— Знам. Нещо ново за Сали?

— Още не съм преглеждал вчерашните му сделки. Ако Кънингъм наистина открие нещо важно, какво ще правим по-нататък?

— Това ще решат Гери и другите шефове. — „Още си много зелен за тези неща“, помисли си Уилс, но не го каза, въпреки че младият Райън разбра намека.

— Е, Дейв? — попита на горния етаж Гери Хендли.

— Той пере пари и ги праща на неизвестни хора в една банка в Лихтенщайн. Ако трябва да гадая, с тях се покриват разходите по кредитни карти. Чрез тази банка можеш да получиш кредитна карта „Виза“ или „Мастъркард“, така че тя е удобна за прикритие на разходите на анонимни лица. Това може да бъде любовница, близък приятел или пък някой, от когото ние директно се интересуваме.

— Има ли начин да се разбере? — попита Том Дейвис.

— Използват същата отчетна програма, както и повечето банки — отвърна Кънингъм, с което искаше да каже, че с малко търпение Колежът би могъл да проникне там и да научи нещо повече. Разбира се, имаше и пречки. Това беше работа, която щеше да е по-добре да се остави на Агенцията за национална сигурност. Затова номерът беше да се убеди АНС да възложи на някой от компютърните си магьосници да проникне в компютрите на банката. Това би означавало ЦРУ да поиска услугата вместо тях, а според счетоводителя не беше много лесно да се постигне. Той подозираше, че и в двете разузнавателни агенции Колежът имаше някой, който можеше да свърши тази работа, без да оставя следи.

— Наложително ли е?

— Може би след около седмица ще имам повече сведения. Този Сали може да е просто едно богаташко синче, което се е забъркало в нещо незаконно. Но интуицията ми подсказва, че е някакъв вид играч — рече Кънингъм. През годините той си беше изработил добри инстинкти, в резултат на които сега двама бивши главатари на мафията се намираха в единични килии в затвора „Марион“, щата Илинойс. Но и той, както бившите му и сегашните му шефове, не се доверяваше само на инстинктите си. Беше професионален счетоводител с много добре развит нюх, но същевременно беше много сдържан в преценките си.

— Седмица, казваш.

Дейв кимна.

— Някъде там.

— Как се справя младият Райън?

— Има добър усет. Открил е нещо, което повечето хора биха пропуснали. Може би младостта му помага. Обектът е млад и преследвачът е млад. Обикновено тази комбинация не върши работа, но този път изглежда, че е станало така. Когато баща му назначи Пат Мартин за министър на правосъдието, тогава подочух някои работи за големия Джак. Пат наистина го харесваше, а аз бях работил с Мартин достатъчно дълго и уважавах мнението му. Това момче може да се издигне доста, но, разбира се, ще трябва да минат поне десетина години.

— Тук не разчитаме много на произхода на хората, Дейв — каза Том Дейвис.

— Числата са си числа, господин Дейвис. Някои хора имат добър нюх за тях, а някои го нямат. За него това още не може да се каже със сигурност, че очевидно има данни.

Кънингъм беше помогнал за създаването на специален отдел „Счетоводство“ към министерството на правосъдието, специализирал се в проследяването на парите на терористи. Всеки имаше нужда от пари за дейността си, а те винаги оставяха някъде следи. Но тези следи често се откриваха по-лесно след свършения факт, отколкото преди него. Това беше добре за следствието, но не особено добре за предварителните мерки за защита.

— Благодаря, Дейв — каза, приключвайки разговора, Хендли. — Дръж ни в течение.

— Да, сър. — Кънингъм си събра книжата и излезе.

— Щеше да е по-убедителен, ако не беше толкова безличен — каза Дейвис петнайсет секунди след като вратата се затвори.

— Никой не е идеален, Том. Той е най-добрият специалист за такива неща, който министерството на правосъдието е имало някога. Сигурен съм, че когато надуши нещо, няма да остави нещата, докато не разкрие всичко докрай.

— Това е безспорно, Гери.

— Значи това конте Сали е банкер на лошите, така ли?

— Твърде възможно е. В Ленгли и Форт Мийд още се колебаят какво да предприемат във връзка със сегашната ситуация — продължи Хендли.

— Видях, че са изписали много хартия, но в нея има малко данни, на които да се опреш. При анализите в разузнаването се стига твърде бързо до фазата на предположенията — етапа, в който опитните аналитици започват да се отнасят твърде предпазливо към съществуващите сведения и този страх ги държи безкрайно дълго, когато се опитват да четат мислите на хора, които не са много словоохотливи дори помежду си. Дали няма да се появят хора, които пренасят антракс или едра шарка в малки шишенца, скрити в приборите им за бръснене? Как, по дяволите, някой би могъл да разбере това? — Подобно нещо вече беше правено веднъж в Америка и макар то да бе дало на страната увереност, че нейните хора могат да се справят почти с всичко, същевременно беше помогнало на американците да разберат, че тук наистина могат да се случат някои лоши неща и отговорите за тях не винаги могат да бъдат открити. — Новият президент не дава никакви гаранции, че ще бъдем в състояние да спрем или да накажем такива хора. Това само по себе си е един голям проблем.

— Знаеш ли, ние сме жертва на собствения си успех — каза тихо бившият сенатор. — Успяхме да се справим с всяка страна, която е постъпвала нечестно с нас, но тези невидими копелета, които действат в името на тяхната представа за Бога, много трудно могат да бъдат открити. Бог е вездесъщ, но такива са и неговите извратени агенти.

— Гери, момчето ми, ако беше лесно, нямаше да сме тук.

— Том, благодаря на Бога, че винаги мога да разчитам на моралната ти подкрепа.

— Живеем в несъвършен свят. Не винаги има достатъчно дъжд, за да може царевицата да порасте, а ако има, понякога реките преливат. Това ми го казваше баща ми.

— Винаги съм искал да те попитам: как твоето семейство се е оказало в проклетата Небраска?

— Дядо ми е бил войник — кавалерист от девети кавалерийски полк, т.нар. черен полк, който бил съставен от негри. Когато срокът на военната му служба изтекъл, не пожелал да се върне в Джорджия. Прекарал известно време във Форт Крук в Омаха и глупакът му с глупак не се уплашил дори от тамошните зими. Купил парче земя близо до Сенека и започнал да отглежда царевица. Така започва историята на фамилията Дейвис.

— В Небраска не е ли имало Ку-клукс-клан?

— Не, те са останали в Индиана. Освен това фермите са били малки. Отначало дядо ми убивал бизони, за да се прехранва. У дома над огнището се намира най-голямата бизонска глава, която съм виждал. Проклетото нещо още смърди. Сега баща ми и брат ми ходят на лов главно за дългороги антилопи или бързите кози, както им викат по нашия край. Никога не съм харесвал вкуса им.

— А какво казва носът ти за това ново сведение на разузнаването, Том? — попита Хендли.

— Нямам намерение да ходя скоро в Ню Йорк, приятелю.

Източно от Ноксвил пътят се разделяше. И–40 продължаваше на изток. И–81 отиваше на север и взетият под наем форд пое по него през планините, изследвани от Дениъл Буун, когато западната граница на Америка се е простирала малко по-далеч от брега на Атлантическия океан. Един пътен знак показваше отклонението за дома на някой си Дейви Крокет. Кой ли пък ще е този, помисли си Абдула, докато караше през красивия планински проход. Накрая в град на име Бристол навлязоха във Вирджиния — тяхната последна голяма териториална граница. Остават още около шест часа, изчисли той. Тук огряваната от слънцето земя беше покрита с гъста зеленина, а от двете страни на пътя се нижеха ферми за коне и крави. Имаше дори църкви, обикновено дървени постройки, боядисани в бяло, с кръст на върха. Християни. Явно бяха много.

Неверници.

Врагове.

Мишени.

В багажника бяха автоматите, с които щяха да се разправят с тях. Първо трябваше да следват шосе И–81 на север до И–64. Бяха запомнили маршрута отдавна. Другите три групи сигурно вече бяха по местата си. Де Мойнс, Колорадо Спрингс и Сакраменто. Всеки град беше достатъчно голям, за да има поне един добър пазарен център. Два от тях бяха провинциални столици. Но нито един не беше от големите градове. Всички бяха от т.нар. „средна Америка“, където живеят „добрите хора“ и където „обикновените“, „трудещи се упорито“ американци бяха създали свои домове, в които се чувстваха сигурни, далеч от големите центрове на властта и на корупцията. В тези градове можеха да се намерят малко или почти никакви евреи. Е, може би съвсем малко. Евреите обичат да държат бижутерийни магазини. Може би дори в търговските центрове. Това би било допълнително възнаграждение, но само нещо, от което биха се възползвали, ако случайно такава възможност им бъде предоставена. Истинската цел беше да избиват обикновени американци, които се смятат в безопасност в сърцето на обикновена Америка. Те щяха скоро да научат, че сигурността в този свят е една илюзия. Щяха да разберат, че гръмотевицата на Аллах стига навсякъде.

— Това ли е? — попита Том Дейвис.

— Да, това е — отвърна доктор Пастернак. — Внимавайте. Заредена е. Виждате ли червения етикет? Синият показва, че не е зареден.

— И какво инжектира?

— Сукцинилхолин — мускулен релаксант. По-силна разновидност на кураре, получена по синтетичен път. Парализира всички мускули, включително диафрагмата. Не можеш да дишаш, да говориш и да се движиш. Иначе си напълно в съзнание. Смъртта сигурно е много мъчителна — добави лекарят с равнодушен тон.

— И защо е така? — попита Хендли.

— Не можеш да дишаш. Сърцето ти бързо стига до аноксия — особено масивен инфаркт. Никак не е приятно.

— После какво?

— Появата на симптомите трае 60 секунди. Нужни са още 30 секунди, за да се прояви пълният ефект на отровата. Жертвата рухва за около 90 секунди след инжекцията. Приблизително за същото време дишането спира напълно. Сърцето изпитва глад за кислород. Опитва се да бие, но не изтласква никакъв кислород към тялото или към себе си. Сърдечната тъкан умира за около две-три минути, а този процес е изключително болезнен. Изпадането в безсъзнание настъпва след около три минути, освен ако жертвата преди това не е правила някакви физически упражнения. В такъв случай в мозъка ще има голямо количество кислород. Обикновено мозъкът може да функционира в продължение на три минути със собствения си кислород, без да получава допълнително количество. Но само толкова. След триминутната граница или общо четири минути и половина, след като е била поразена, жертвата губи съзнание. За пълна мозъчна смърт ще са нужни още три минути. След това сукцинилхолинът се усвоява от тялото дори и след смъртта. Не напълно, но достатъчно, поради което само много опитен патолог може да го открие при токсикологичен преглед, и то ако предварително знае какво да търси. Номерът е убождането на жертвата да стане в хълбоците.

— Защо там? — попита Дейвис.

— Отровата действа добре чрез мускулна инжекция. Когато се прави аутопсия, тялото е положено по гръб, с лицето нагоре, за да можеш да виждаш и да отстраняваш органите. Рядко обръщат трупа по очи. Тази система на инжектиране оставя следа, но тя трудно може да бъде открита, и то само ако търсиш там, където трябва. Дори наркоманите — това ще бъде едно от нещата, за които те ще проверяват — не се боцкат в задника. Цялата работа ще изглежда като необясним инфаркт. Това се случва всеки ден. Рядко, но не съвсем необичайно. Например причината може да се дължи на тахикардия. Писалката, чрез която се инжектира, е подобна на уреда, който използват диабетиците. Вашите механици свършиха чудесна работа, за да я прикрият. С нея можете дори и да пишете. Но ако завъртите пълнителя, от писалка тя се превръща в уред за инжектиране на инсулин. Инжектирането става посредством газов заряд в задната част на пълнителя. Жертвата вероятно ще го усети като слабо ужилване от пчела, но след минута и половина не би могла да каже на никого за това. По-вероятната й реакция ще бъде едно слабо „ох“, след което най-много да поразтрие мястото като при ухапване от комар по врата. Може дори да го плесне с ръка, но няма да повика полицията.

Дейвис взе „безопасната“ синя писалка. Беше малко по-дебела от нормалното, като тези, които използват учениците от трети клас, преди да започнат да пишат с химикалки, след като са използвали дебели моливи в продължение на две години. Така че когато човек приближи обекта, трябва да извади писалката от джоба на сакото си, да я нагласи за предстоящото убождане и да продължи да си върви. Поддържащият съучастник ще наблюдава как жертвата пада на тротоара, може дори да й помогне, след което ще види как копелето умира, ще се изправи и ще продължи пътя си. Е, може да повика бърза помощ, за да бъде тялото откарано в болница за обстоен медицински преглед.

— Том?

— Харесва ми, Гери — отвърна Дейвис. — Докторе, уверен ли сте напълно, че след като обектът е поразен, отровата се разтваря?

— Разбира се — отвърна д-р Пастернак и неговите двама домакини си спомниха, че той е професор по анестезиология в медицинския факултет на Колумбийския университет. Сигурно си разбираше от работата. Освен това, за да го въведат в тайните на Колежа, те му се бяха доверили достатъчно. Сега беше вече малко късно да не му вярват. — Това е чиста биохимия. Сукцинилхолинът се състои от две молекули ацетилхолин. Естерите в тялото разтварят химикала до ацетилхолин сравнително бързо. Така че има голяма вероятност той да не бъде открит дори от някой в Колумбийския университет. Единствената трудна част е да бъде направено незабелязано. Например, ако можете да вкарате обекта в лекарски кабинет, тогава цялата работа ще е да му се инжектира калиев хлорид. Това ще предизвика фибрилации на сърцето. Когато клетките умират, те освобождават калий, така че леко повишеното му съдържание няма да се забележи, но все пак тази промяна трудно може да се скрие. Има много начини да се направи това. Аз току-що се спрях на един, който може да се прилага сравнително лесно от неопитни хора. На практика един добър патолог може би няма да бъде в състояние да определи точната причина за смъртта. Обаче той ще знае, че тя не му е известна и това ще го безпокои. Но подобна вероятност съществува само ако този човек е наистина талантлив. Сега такива са малко. В Колумбийския университет най-добрият е Рич Ричардс. Той наистина не понася да не знае нещо. Истински интелектуалец, който решава проблемите, гениален биохимик и освен това великолепен лекар. Попитах го за това и той ми каза, че ще бъде изключително трудно да се открие, дори ако има някакви указания какво да търси. Обикновено тук се намесват и някои странични фактори — специфичната биохимия на организма на жертвата, какво е ял и пил, а също и телесната температура ще бъде един огромен фактор. В студен зимен ден навън естерите може би няма да могат да разградят сукцинилхолина поради забавянето на химическите процеси.

— Значи не трябва да се трепе някой в Москва през януари, така ли? — попита Хендли. Този прекалено научен продукт го безпокоеше, но Пастернак си знаеше работата.

— Точно така, а също и в Минеаполис — отвърна с ледена усмивка професорът.

— Смъртта е мъчителна, така ли? — попита Дейвис.

— Категорично не е приятна.

— Може ли да се спре процесът?

Пастернак поклати глава.

— След като сукцинилхолинът попадне веднъж в кръвта, не може да се направи нищо… Е, теоретично бихте могли да сложите човека пред някой вентилатор, за да му вкарвате въздух, докато веществото се разгради. Но това е твърде невероятно. Теоретично човек може да оцелее, но вероятността е минимална. Хора са оцелявали с куршум между очите, господа, но подобни случаи не са практика.

— Колко силно трябва да поразите мишената си? — попита Дейвис.

— Не много силно, просто едно убождане, което да пробие дрехите. Някоя дебела дреха може да бъде проблем поради дължината на иглата. Но обикновеното делово облекло няма да е пречка.

— Има ли имунитет срещу отровата? — попита Хендли.

— Срещу тази няма. Това ще бъде едно на един милиард.

— А има ли опасност жертвата да вдигне шум?

— Както вече обясних, то е като ужилване от пчела. По-скоро дори като ухапване от комар. Но не е достатъчно, за да се развика човек от болка. Най-вероятно е жертвата да се озадачи, може би да се обърне, за да види какво го е причинило. Обаче вашият агент ще върви нормално и няма да тича. При тези обстоятелства, когато срещу вас някой не крещи и първоначалното усещане е временно, най-вероятната реакция ще бъде човекът да разтрие мястото и да продължи пътя си още десетина метра.

— Значи действа бързо, смъртоносно е и е неоткриваемо, така ли?

— Точно така — съгласи се Пастернак.

— Как се зарежда отново? — попита Дейвис. По дяволите, как ЦРУ не е разработило нещо толкова добро, запита се той. Или пък КГБ?

— Развивате пълнителя ето така — показа докторът — и го махвате. За инжектирането на новата доза използвате обикновена спринцовка и заменяте газовия заряд. Тези малки газови капсули са единствената трудна част за произвеждане. Хвърляте използваната капсула в някоя боклукчийска кофа или в канала. Дълги са само четири милиметра и широки два, след което поставяте новата капсула. След като завинтите новата, едно малко острие в задната част на пълнителя я пробива и презарежда системата. Газовите капсули са покрити с лепкаво вещество, за да не могат лесно да бъдат изпуснати. Разбира се, трябва да внимавате при боравенето със спринцовката, но трябва да сте много глупав, ако сам се убодете. Ако вашият човек действа под прикритието на диабетик, можете да обясните защо у него има спринцовка. Карти за използване на инсулин има навсякъде по света, а диабетиците нямат външни симптоми.

— Мама му стара, докторе — рече Дейвис. — Може ли с това да се инжектира и нещо друго?

— Ботулизмът е също смъртоносен. Блокира нервната система и предизвиква смърт от асфиксия също така бързо, но след това може да бъде открит в кръвта и наличието му е трудно обяснимо. Твърде разпространен е, но в микроскопични дози, защото се използва в козметичната хирургия.

— Лекарите го инжектират в лицата на жените?

— Само на тъпите — отвърна Пастернак. — Вярно е, че премахва бръчките, но тъй като умъртвява нервните клетки по лицето, те лишава и от способността да се усмихваш. Това не е точно по моята част. Има много токсични и смъртоносни химикали. Проблемът е в комбинацията от бързо действие и трудна откриваемост. Друг бърз начин да убиеш някого е да използваш малък нож в тила, там където гръбначният стълб влиза в основата на мозъка. Номерът е да застанеш точно зад жертвата и да поразиш сравнително малка цел с ножа, без той да заседне между прешлените. А от такова разстояние защо пък да не използваш малък пистолет със заглушител? Този начин е достатъчно бърз, но след това някои неща остават. Методът лесно може да бъде сбъркан със сърдечен удар. Той също е доста ефикасен — каза докторът с още по-ледена усмивка.

— Ричард, с това нещо си спечелихте заслужено хонорара — каза Хендли.

Професорът по анестезиология погледна часовника си и стана.

— Не искам хонорар, сенаторе. Това е заради малкия ми брат. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо друго. Трябва да хвана влака за Ню Йорк.

— Господи — каза Том Дейвис, когато професорът си излезе, — винаги съм знаел, че докторите имат лоши помисли.

Хендли вдигна един пакет от бюрото си. В него имаше общо десет „писалки“ с отпечатани указания за използването им, пластмасова торбичка с газови капсули, двадесет големи шишета с сукцинилхолин и куп спринцовки за еднократна употреба. — Сигурно е бил много близък с брат си.

— Познаваше ли го? — попита Дейвис.

— Да, познавах го. Беше свестен мъж. Имаше жена и три деца. Казваше се Бърнард, беше завършил Харвардския бизнес институт. Беше умен и много добър търговец. Работеше на двайсет и първия етаж на една от кулите близнаци. Остави много пари след себе си и семейството му е осигурено, а това все пак е нещо.

— Добре е да имаме на наша страна такъв приятен човек като Рич — изказа гласно мисълта си Дейвис, като същевременно незабележимо потръпна.

— Той наистина е такъв — съгласи се Гери.

Пътуването трябваше да бъде приятно. Времето беше хубаво и ясно, пътят не беше натоварен и през повечето време вървеше право на североизток. Обаче не беше приятно. От Абдула непрекъснато се чуваше „Колко остава?“, а от Рафи и Зухаир на задната седалка „Не пристигнахме ли вече?“ до такава степен, че на няколко пъти му идеше да спре колата и да ги удуши. Сигурно не беше много приятно да се седи на задната седалка, но той трябваше да кара проклетата кола!!! Напрежение. Чувстваше го, а сигурно и те го чувстваха. Пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои. До края на пътуването им оставаха по-малко от четири часа, а това беше нищо в сравнение с техния трансконтинентален преход. Той със сигурност беше много по-голям от разстоянието, което Свещеният Пророк беше изминал пеш и на кон от Мека до Медина и обратно, но веднага отпъди тази мисъл. Нямаше право да се сравнява с Мохамед. Това го знаеше със сигурност. Когато пристигнеше на определеното място, щеше да се изкъпе и да поспи толкова дълго, колкото беше възможно. „Четири часа до почивката“, продължаваше да си повтаря Мустафа, докато Абдула спеше на седалката до него.

Колежът имаше собствена закусвалня, в която храната се докарваше от различни външни източници. Днес беше от едно заведение за бързо хранене в Балтимор, наричано „Атманс“, чието солено говеждо беше доста добро, макар и не чак от класата на това в Ню Йорк. Ако го кажеше гласно, можеше да си навлече беля, помисли си той, като си взе парче говеждо и една малка франзела. Какво да си избере за пиене? След като щеше да обядва с нюйоркски специалитет, трябваше да си поръча сода и, разбира се, порция от местните пържени картофи, които сервираха дори в Белия дом по настояване на баща му. Ресторантът не беше много известен, но всеки град си имаше поне едно място, в което сервираха добра храна, дори и във Вашингтон.

Тони Уилс, с когото обикновено обядваха, не се виждаше никъде. Той се огледа и забеляза Дейв Кинингъм. Нищо чудно, че се хранеше сам. Джак се запъти към него.

— Здрасти, Дейв, мога ли да седна при теб? — попита той.

— Заповядай — рече достатъчно сърдечно Кънингъм.

— Как върви работата с цифрите?

— Вълнуващо — отвърна малко необичайно Дейв, но после добави: — Да ти кажа право, достъпът, който имаме до европейските банки, е изумителен. Ако в министерството на правосъдието имаха такъв достъп, сигурно щяха пратят доста хора там, където трябва, но не могат да използват подобни доказателства в съда.

— Така е, Дейв, понякога конституцията наистина е пречка, както и проклетите закони за гражданските права.

Кинингъм за малко да се задави със салатата си с нарязани яйца.

— Не подхващай тази тема. ФБР извършва доста операции, които не са чак дотам законни. Правят се, защото някой информатор ни е подхвърлил нещо и защото някой е поискал да го направи, но всичко се върши в рамките на правилата. Обикновено това е част от някакъв пазарлък. За най-различните нужди на онези момчета от мафията мошеници адвокати не са достатъчни.

— Познавам Пат Мартин. Татко често си мисли за него.

— Той е честен и изключително умен. Наистина трябва да бъде съдия. Честните адвокати са за това.

— Обаче не им плащат много. — Официалната заплата на Джак в Колежа беше доста над тази, която получаваше държавен служител. За начало не беше никак зле.

— Това е проблемът, обаче…

— Обаче, както казва баща ми, да си беден не е нещо чак толкова възхитително. Беше му дошла идея да намали още повече заплатите на хората на изборни длъжности, но след време реши, че това ще ги направи още по-податливи на подкупи.

Счетоводителят се хвана за последните му думи.

— Джак, изумително е колко малко е нужно, за да се подкупи един член на Конгреса. Това прави подкупите трудно откриваеми.

— А какво ще кажеш за нашите приятели терористите?

— Някои от тях обичат удобствата. Мнозина произхождат от богати семейства и им харесва да живеят в лукс.

— Като Сали.

Дейв кимна.

— Има слабост към доста скъпите неща. Колата му струва куп пари. Много е непрактична. Сигурно харчи ужасно много бензин, особено в град като Лондон, а там той е доста скъп.

— Използва главно такси.

— Може да си го позволи. В това вероятно има логика. Сигурно излиза доста скъпо да паркираш колата си във финансовата част на града, а такситата в Лондон са добри. — Той погледна Джак. — Ти го знаеш, бил си в Лондон много пъти.

— Да, така е — съгласи се Джак. — Някакви нови идеи за нашия приятел Сали?

— Трябва да прегледам по-подробно сведенията за него, но както вече казах, той сигурно е някакъв вид играч. Ако беше от нюйоркската мафия, със сигурност щях да го определя като човек, когото подготвят за консилиери.

Джак за малко да се задави със содата си.

— На толкова високо ниво ли?

— Тава е златното правило, Джак. Правилата се определят от този, който има златото. Сали има достъп до големи пари. Семейството му е по-богато, отколкото можеш да си представиш. Тук става въпрос за четири или пет милиарда долара.

— Толкова много? — изненада се Райън.

— Погледни от друг ъгъл банковите сметки, които той се учи да управлява. Оперирал е с не повече от петнадесет процента от тях. Вероятно баща му е поставил ограничения върху това, което му е разрешено да прави. Не забравяй, че той действа в онзи бизнес сектор, който се занимава със запазването на капитала, а не с неговото увеличаване. Човекът, който притежава парите, т.е. баща му, не му дава свобода да оперира с всичките, независимо от образованието, което е получил. Във финансовия бизнес значение има онова, което си научил, след като си окачил дипломите на стената. Момчето има данни, но навсякъде, където отиде, все още тича най-вече подир онази си работа. Това не е нещо необикновено за едно богаташко синче, обаче ако портфейлът ти е тъпкан с пари, ще искаш да държиш момчето за каишка. А и това, което той финансира, т.е. което предполагаме, че финансира, не е особено доходоносно. Ти си забелязал някои трансакции, носещи минимални печалби. Добре си се справил. Направи ли ти впечатление, че когато се връща в Саудитска Арабия, наема малък чартърен самолет?

— Ами не — призна си Джак. — Не съм проучвал този въпрос. Просто мислех, че навсякъде лети в първа класа.

— Да, така е, но го прави така, както пътувахте двамата с баща ти. Това е истинската първа класа, Джак. Трябва да се проверяват и най-дребните неща.

— Какво ще кажеш за начина, по който използва кредитните си карти?

— Напълно в рамките на нормалното, но този факт сам по себе си също говори за нещо. Ако пожелае, би могъл да използва кредитните си карти за всичко, но изглежда, че за много неща плаща в брой, а когато покрива собствените си разходи, харчи по-малко пари в брой. Какъвто е случаят с тези проститутки. Саудитците не обръщат внимание на такива неща, затова той плаща в брой не защото така иска, а защото е принуден да го прави. Опитва се да крие част от живота си по причини, които все още не са ми известни. Може би просто така е свикнал. Няма да се изненадам, ако се разбере, че има повече кредитни карти от тези, които са ни известни — такива, които не са използвани. Днес ще се поровя още из банковите му сметки. Още не е съвсем наясно как да се прикрива. Твърде млад е, твърде неопитен и няма достатъчна подготовка. Но въпреки това мисля, че е играч, който се надява скоро да бъде приет в голямата игра. Богатите млади хора не са от най-търпеливите — заключи Кънингъм.

„Трябваше сам да се досетя, каза си Джак. Трябваше да обмисля по-добре нещата. Получих още един важен урок. Трябва да се проверяват и най-дребните неща. С какъв човек си имаме работа? По какъв начин иска той да промени света?“ Баща му винаги му казваше колко важно е да погледнеш света през очите на своя противник, да се промъкнеш в мозъка му и оттам да погледнеш света.

Сали има слабост към жените, но дали има и нещо друго? Дали търси проститутките, защото се чукат добре или защото по такъв начин чука врага? За ислямския свят Америка и Великобритания са един и същ враг. Същият език, същата арогантност, военните им определено мислят по един и същ начин. Изобщо американците и англичаните си приличат в много отношения. По това трябва да се помисли. Не прави заключения, без да си погледнал на нещата през чуждите очи. Беше получил не лош урок по време на обяда.

Роаноки премина от дясната им страна. От двете страни на шосе И–81 се нижеха зелени хълмове. По повечето от тях имаше ферми, много от които за мляко и млечни продукти, ако се съди по кравите. Това бяха зелени пътни знаци, които според него не водеха доникъде. И тук имаше много островърхи църкви. Минаваха покрай училищни автобуси, но не и покрай полицейски коли. Беше чул, че в някои американски щати пътната полиция се движи в най-обикновени на вид коли, които не се различават много от тази, която караше, но вероятно снабдени с допълнителни радиоантени. Това щеше да бъде напълно необичайно, дори и за район с толкова много крави. „Кравата“ — Втората сура на Корана, замисли се той. Ако Аллах ти каже да заколиш крава, трябва да я заколиш, без да задаваш въпроси. Кравата не трябва да бъде нито стара, нито млада, а такава, която да се хареса на Бога. Всички жертвоприношения са угодни на Бога, щом като се поднасят от сърце. Аллах обича жертвоприношенията, които се правят от истинските правоверни.

Да.

Избивайки неверници, той и приятелите му щяха да принесат жертви на Аллаха.

Да.

В този момент видя знак, който предупреждаваше, че наближават отклонението за магистрала И–64, обаче той сочеше на запад, в обратната посока. А те трябваше да карат на изток и да прекосят източните планини. Мустафа притвори очи и мислено си припомни картата, която беше разглеждал толкова пъти. Трябваше да кара в продължение на един час на север, а след това на изток. Да.

— Брайън, тези обувки ще се разпаднат само за няколко дни.

— Дом, с тях съм пробягал първите си четири мили и половина — рече морският пехотинец. Човек помни и държи на такива неща.

— Може би, но следващия път, когато се опиташ да пробягаш четири мили и половина, ще цъфнат и здравата ще си нараниш краката.

— Мислиш ли? Обзалагам се на един долар, че грешиш.

— Добре — рече Доминик.

Те си стиснаха ръцете.

— На мен също ми се струват доста мизерни — рече Алекзандър.

— Да не би да искаш да си купя и нови фланелки, а, Доминик?

— Тези няма да изкарат и месец — отвърна брат му.

— Да, бе! Ама тази сутрин бях по-добър от теб с моята „Берета“.

— Понякога и теб те спохожда късметът — рече пренебрежително Енцо. — Да видим дали ще се повтори пак.

— Обзалагам се на пет долара.

— Дадено. — Те отново си стиснаха ръцете. — Така мога да забогатея — каза Доминик. Беше дошло време да се помисли за вечеря. Тази вечер щяха да ядат телешко с пикантен сос. Много обичаше доброто телешко, а в местните магазини продаваха хубава стока. Жалко за теленцето, но не той му беше прерязал гърлото.

Ето го: следващото отклонение е за И–64. Мустафа беше доста уморен и можеше да отстъпи кормилото на Абдула, но искаше да завърши сам пътуването. Щеше да издържи още един час. Насочваха се към един проход от следващата планинска верига. Тук движението беше интензивно, но в обратната посока. Заизкачваха се нагоре по магистралата към… да, ето го, не много дълбок планински проход с хотел от южната страна, а след това щяха да стъпят върху път, който водеше на юг през една много приятна долина. Името му беше написано на един пътен знак, но беше толкова уморен, че не можа да подреди буквите в някаква смислена дума. Загледа се в пейзажа от дясната му страна. Дори Раят едва ли ще е по-хубав, имаше дори място къде да спре, да излезе от колата и да му се полюбува. Обаче не разполагаха с време. Добре, че пътят се спускаше надолу и от това настроението му се подобри. Оставаше им по-малко от час. По този повод можеше да изпуши още една цигара. Отзад Рафи и Зухаир отново се бяха събудили и разглеждаха околността. Щеше да е последната им такава възможност.

Един ден за почивка и разузнаване — време за координиране на действията с останалите три групи чрез електронната поща, а след това можеха да изпълнят мисията си. После щяха да се озоват в прегръдката на Аллаха. При тази мисъл се почувства много щастлив.

(обратно)

Глава тринадесета СБОРЕН ПУНКТ

След като изминаха повече от две хиляди мили, пристигането беше напълно неочаквано. На по-малко от километър от магистрала И–64 се намираше мотел от веригата „Холидей ин Експрес“, който изглеждаше приличен, особено след като непосредствено до него имаше закусвалня от веригата „Рой Роджърс“, а на стотина метра нагоре по хълма и заведение от веригата „Поничките на Дънкин“. Мустафа влезе вътре и ангажира две свързани помежду си стаи, като плати с кредитна карта „Виза“, издадена от лихтенщайнска банка. На другия ден щяха да излязат на разузнаване, но сега най-много искаха да се наспят. Дори храната не беше важна за момента. Той закара колата пред стаите на приземния етаж, които току-що беше наел, и изгаси мотора. Рафи и Зухаир отключиха вратите, а после се върнаха, за да отворят багажника. Внесоха вътре няколкото сака, като прикриваха под тях четирите автомата, все още обвити в дебели, евтини одеяла.

— Пристигнахме, другари — обяви Мустафа, влизайки в стаята. Тя беше съвсем обикновена, не като тези в по-луксозните хотели, с които бяха започнали да свикват. За двете стаи имаше една обща баня и по един малък телевизор във всяка. Свързващата ги врата беше отворена. Мустафа се изтегна по гръб на леглото си, което беше двойно, но само за него. Трябваше обаче да се свършат още някои работи.

— Другари, оръжията трябва винаги да бъдат скрити, а завесите на прозорците спуснати през цялото време. Стигнахме твърде далеч, за да се излагаме на глупави рискове — предупреди ги той. — В този град има полиция и не си мислете, че те са глупаци. Ще поемем към Рая, когато ние решим, а не в момент, определен от някоя грешка. Помнете това. — После седна на леглото и си свали обувките. Помисли си дали да вземе душ, но се чувстваше прекалено уморен, а утрото скоро щеше да настъпи.

— Накъде е Мека? — попита Рафи.

Мустафа се замисли за секунда, прокарвайки мислено черта до Мека и неговия централен монумент — камъка Кааба, самия център на ислямската вселена, към който отправяха, коленичейки, цитати от Свещения Коран по пет пъти на ден.

— Натам — посочи той на югоизток една линия, която пресичаше Северна Африка по посока на Свещените места.

Рафи разгъна молитвеното си килимче и падна на колене. Беше закъснял за молитвата, но не беше забравил религиозните си задължения.

Мустафа само прошепна едно „да не бъде забравен“ с надеждата, че Аллах ще му прости заради голямата му умора. Нали той прощаваше всичко, а и това не беше кой знае какъв голям грях. Свали си чорапите и легна по гръб на кревата, след което заспа за по-малко от минута.

В съседната стая Абдула свърши своята молитва, а след това включи компютъра си към телефона. Набра цифрата 800 и когато компютърът му се свърза с мрежата, чу подобния на чуруликане звук. След още няколко секунди чу, че за него има поща. Три писма плюс обичайните други рекламни боклуци. Отвори ги и ги запамети, след което се изключи. Беше останал в мрежата само петнадесет секунди. Беше още една от мерките за сигурност, която на всички беше казано да спазват.

Това, което Абдула не знаеше, беше, че едно от четирите съобщения беше засечено и частично дешифрирано от Агенцията за национална сигурност. Когато неговото съобщение — регистрирано само като отделна дума и няколко цифри — се получи при Сайед, то също беше идентифицирано, но само като получател, а не като първоизточник.

Групата на Сайед беше пристигнала първа до своя краен пункт в Колорадо Спрингс — градът беше идентифициран само като кодово наименование — и се беше настанила удобно в един мотел на десет километра от целта. Иракчанинът Сабауи беше в Де Мойнс, щата Айова, а Мехди в Прово, Ута. И двете групи също бяха по местата си, готови за започване на операцията. До началото й оставаха по-малко от тридесет и шест часа.

Щеше да остави Мустафа да изпрати отговорите. Всъщност отговорът вече беше програмиран: „190,2“, 190-ият стих от Втората сура на Корана. Това не беше точно боен призив, а по-скоро потвърждение на Вярата, довела ги тук. Значението й беше: „Пристъпете към изпълнение на мисията.“

Брайън и Доминик гледаха по кабелната телевизия телевизионния канал „История“, по който предаваха нещо за Хитлер и Холокоста. Тези неща бяха толкова добре известни, че човек не очакваше да чуе нещо ново, но въпреки това историците успяваха често да създадат подобно впечатление. Това вероятно се дължеше на богатия архивен материал, оставен от германците в пещерите на планината Харц, която сигурно ще продължи да бъде обект на научни изследвания през следващите няколко века, тъй като хората ще продължат да се опитват да анализират мисловния процес на човешките чудовища, които първи са планирали и извършили такива престъпления.

— Брайън, какво мислиш за цялата работа? — попита Доминик.

— Един пистолетен изстрел би могъл да я предотврати. Проблемът е, че никой не може да надникне толкова далеч в бъдещето — дори циганските врачки. Та този Адолф е видял сметката и на много от тях. Те защо не са избягали от града?

— Знаеш ли, че през по-голямата част от живота си Хитлер е имал само един бодигард. В Берлин е живял в апартамент на втория етаж, а на първия имало вход. Имал е само един войник от СС, вероятно дори не е бил и сержант, който пазел на входа. Пречукваш го, отваряш входната врата, качваш се горе и ликвидираш кучия син. Животът на много хора е можело да бъде спасен — заключи Доминик и посегна към чашата с бяло вино.

— Сериозно ли говориш?

— Тази история я разказват хората от Сикрет Сървис. Оттам всяка година изпращат в академията в Куантико свои инструктори, които изнасят за всеки клас лекции по въпросите на сигурността. Ние също се изненадахме, когато я чухме. Инструкторът ни разказа, че е можело да минеш покрай часовоя от СС на път за магазина за алкохолни напитки просто така. Лесен обект, човече. Фасулска работа. Причината била, че Адолф се считал за безсмъртен и че не го лови куршум. По дяволите, ние имаме президент, който е бил убит, докато е чакал на перона на гарата пристигането на влака. Кой беше? Мисля, че Честър Артър. Маккинли е бил застрелян от човек, който отишъл право при него с бинтована ръка. Мисля, че по онова време хората са били малко невнимателни.

— Мамка му. Това би направило задачата ни много по-лесна, но аз пак бих предпочел да го направя с карабина от около 500 метра.

— Не ти допадат много приключенията, нали, Алдо?

— Не ми плащат чак толкова, че да се правя на камикадзе. В тази работа няма бъдеще.

— А какво ще кажеш за атентаторите самоубийци в Близкия изток?

— Това е въпрос на друга култура, човече. Не го ли помниш от втори клас? Не можеш да извършиш самоубийство, защото това е смъртен грях и след това не можеш да се изповядаш. Мисля, че сестра Франсис Мери го каза пределно ясно.

Доминик се засмя.

— Да бе, отдавна не съм се сещал за нея. Обаче ти винаги си бил нейният любимец.

— Това беше така, защото аз не си позволявах разни щуротии в клас като теб.

— А как беше в морската пехота?

— С щуротиите ли? Сержантите се справяха с тях още преди да са стигнали до моите уши. Никой не смееше да се будалка със сержант Съливън, дори и полковник Уинстън. — Той погледа за малко телевизионния екран. — Да ти кажа право, Енцо, може би има моменти, когато един куршум би могъл да предотврати много мъки. Някой е трябвало да види сметката на този Хитлер. Обаче дори опитни офицери не са могли да го сторят.

— Човекът, поставил бомбата, предположил, че всички в помещението, в което е избухнала, са мъртви и не погледнал вътре, за да се увери. В Академията на ФБР ни го повтарят всеки ден — предположенията са причина за всички провали.

— Човек трябва винаги да проверява. Всичко, което си струва да се стреля по него, си заслужава и втори куршум.

— Така е — съгласи се Доминик.

Беше стигнал дотам, че когато се събуди, за да чуе сутрешните новини по националното радио, Джон Патрик Райън очакваше да съобщят нещо ужасно. Предположи, че това се дължи на огромното количество необработена разузнавателна информация, от която обаче не можеше да прецени кое е наистина важно и кое не.

Макар да не знаеше чак толкова много, все пак онова, което знаеше, беше повече от тревожно. Беше съсредоточил вниманието си върху Уда бен Сали, вероятно защото той беше единственият „играч“, който му беше известен. А и Сали беше случаят, който лично беше натоварен да проучи. Трябваше да разбере що за птица е, защото ако не се справеше… тогава щяха да го подсетят, че ще е по-добре да си потърси друга работа… До този момент не се беше замислял върху тази възможност, която сама по себе си нямаше да говори добре за бъдещето му в шпионския занаят. Е, и на баща му е било нужно доста време, за да разбере за какво го бива — всъщност девет години, след като беше завършил колежа в Бостън, а самият той беше завършил Джорджтаунския университет преди по-малко от година. Щеше ли да премине успешно изпитателния срок в Колежа? Там той беше най-младият. Дори секретарките бяха по-стари от него. По дяволите, до този момент не се беше замислял за това.

За него Сали беше един своеобразен и вероятно много важен изпит. Означаваше ли това, че Тони Уилс беше наясно какъв е Сали и сега проучва данни, които вече бяха напълно анализирани? Или пък трябваше сам да стигне до някакво заключение и то да стане разменната монета за неговото оставане в Колежа? Докато стоеше пред огледалото в банята, осъзна, че тази мисъл заслужава по-внимателно обсъждане. Това вече не беше училището. Щеше ли един провал тук да означава провал в живота? Едва ли, но независимо от това нямаше да е никак добре за него. Ето нещо, върху което трябваше да се замисли, докато си пие кафето и гледа новините по Си Ен Ен в кухнята.

Сутринта Зухаир изкачи хълма, където купи за закуска две дузини понички и четири големи кафета. Америка беше толкова откачена страна. Толкова много природни богатства — дървета, реки, чудесни пътища, невероятен просперитет — и всичко това в услуга на едни езичници. Сега той беше тук, пиеше кафето им и ядеше техните понички. Вярно е, че този свят беше абсолютно ненормален и ако се развиваше по някакъв план, то той беше на самия Аллах, но дори и правоверните не бяха в състояние да разберат какъв е той. Те просто трябваше да се подчиняват на това, което е написано.

Когато се върна в мотела, видя, че и двата телевизора в стаите бяха включени на програмата на Си Ен Ен — глобалната новинарска мрежа, която беше ориентирана проеврейски. Колко жалко, че американците не гледаха „Ал Джазира“, в която поне се опитваха да говорят на арабски, въпреки че според него и тя вече се беше заразила от американската болест.

— Храна — обяви Зухаир. — И нещо за пиене. — Едната кутия с понички отиде в другата стая, а другата при Мустафа, който продължаваше да търка сънените си очи, след като беше хъркал в продължение на единадесет часа.

— Как спа, братко? — попита Абдула шефа на групата.

— Чудесно, но още чувствам краката си схванати. — Той посегна към голямата чаша с кафе и грабна една поничка от кутията, преполовявайки я само с една огромна хапка. Потърка очи и погледна към телевизора, за да види какво става в този ден по света. Израелската полиция беше застреляла още един свят мъченик, преди той да успее да дръпне възпламенителя на колана си, натъпкан със „Семтекс“.

— Мамка му! — рече по този повод Брайън. — Толкова ли е трудно да се дръпне една връв?

— Чудя се как израелците са се добрали до него. Предполагам, че имат платени информатори в онази банда „Хамас“. Това сигурно е била голяма секретна операция на тяхната полиция, в която са участвали много хора, и им е била оказана помощ от разузнаването.

— И те измъчват хора, нали?

Доминик кимна, след като помисли за секунда.

— Е, предполагам, че нещата се контролират от тяхната съдебна система, но въпреки това при тях разпитите са малко по-грубички, отколкото при нас.

— Има ли ефект?

— Обсъждали сме този въпрос в Академията. Ако опреш един крив нож до онази работа на някого, има по-голяма вероятност той да се вразуми и да пропее, но не всеки би го сторил с готовност. Искам да кажа, че отстрани може да изглежда дори смешно, но ако се наложи да го правиш ти, едва ли ще е толкова приятно. Другият въпрос е до каква степен можеш да извлечеш добра информация по този начин? Човекът може да е готов да каже какво ли не, само за да махнеш ножа от малкия му приятел и да се спаси от болката. Мошениците могат да бъдат много добри лъжци, освен ако не знаеш повече от самите тях. Както и да е, ние не можем да правим подобни неща. Нали знаеш, забранява ни го конституцията. Можеш да ги заплашваш, че ги очакват лоши времена в затвора, можеш да им крещиш, но дори и тогава има една черта, която не трябва да прекрачваш.

— И пропяват ли?

— Повечето от тях да. Разпитът е един вид изкуство. Някои хора ги бива много в тази работа. Всъщност аз самият не съм имал много възможности, за да се науча, но съм наблюдавал как го правят. Номерът е да постигнеш някакъв вид съгласие с престъпника, като говориш неща от сорта например, че онова гадно малко момиченце си го е търсело само. След това ти се иска да повърнеш, но целта на играта е да накараш онзи да си признае. Когато го стори, неговите съкилийници ще направят живота му много по-черен, отколкото ти би могъл. Едно от нещата, заради които не бих искал да попадна в затвора, е заради посегателство срещу дете.

— Вярвам ти, Енцо. Може би си направил услуга на твоя приятел в Алабама.

— Зависи дали вярваш, че има ад, или не вярваш — отвърна Доминик. Той имаше собствено мнение по въпроса.

Тази сутрин Уилс беше подранил. Когато влезе, Джак го видя, че вече е при компютъра си.

— Този път си ме изпреварил.

— Оправиха колата на жена ми. Сега тя може сама да води децата на училище — обясни той. — Провери какво е дошло от Форт Мийд — нареди той.

Джак включи компютъра си, изпълни първоначалните процедури и изписа своя личен секретен код за достъп до междуагенционния обмен, съхраняван в централния компютър в стаята на долния етаж.

Най-отгоре в електронната му поща беше една телеграма с гриф МЪЛНИЯ от АНС във Форт Мийд до ЦРУ, ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. Със сигурност някоя от тези три институции тази сутрин беше докладвала и на президента. Странно, че в нея нямаше нищо, само една комбинация от цифри.

— Какво означава това? — попита младежът.

— Може да е пасаж от Корана. В него има сто и четиринадесет сури, т.е. глави, с различни номера на строфите. Ако е така, това ще е пасаж, в който няма нищо драматично. Можеш да се увериш сам.

Джак кликна с мишката.

— Това ли е всичко?

Уилс кимна.

— Да, това е, обаче във Форт Мийд са на мнение, че подобно тъпо съобщение може да прикрива нещо друго — нещо важно. Шпионите често са склонни да използват незначителни английски думи, когато искат да съобщят нещо важно.

— Добре измислено! Да не искаш да ми кажеш, че точно защото изглежда незначително, може да съдържа нещо важно? Тони, та това може да важи почти за всичко! Какво друго знаят във Форт Мийд? Например за мрежата, към която се е включил въпросният човек, или нещо от този род?

— Това е европейска частна мрежа, която има 800 абонати по света. Знаем, че някои от лошите момчета я използват. Не можеш да разбереш откъде се включват абонатите в нея.

— Така, първо, не знаем дали съобщението означава нещо важно. Второ, не ни е известно откъде е изпратено. Трето, няма начин да разберем кой го е прочел, нито пък къде, по дяволите, се намира. Накратко казано, не знаем абсолютно нищо, но всички са разтревожени. Какво друго? Какво знаем за първоизточника?

— Той… или тя, доколкото ни е известно… се считат за възможни играчи.

— От какъв отбор?

— Можем само да гадаем. Според анализаторите на АНС, изхождайки от предишни подобни съобщения, синтаксисът на този човек навява на мисълта, че първият му език е арабски. Психиатрите в ЦРУ са съгласни с това. Имат копия от предишни съобщения на този тип. Има навика при случай да казва лоши неща за лоши хора и по време те съвпадат с други много лоши неща.

— Възможно ли е да дава някакъв сигнал, свързан с човека бомба, когото израелската полиция е ликвидирала тази сутрин?

— Да, възможно е, но не е много вероятно. Доколкото ни е известно, първоизточникът не е свързан с „Хамас“.

— Но всъщност не знаем дали е така, нали?

— С тези хора не можеш да бъдеш напълно сигурен в нищо.

— Значи пак се върнахме там, откъдето започнахме. Някои хора си блъскат главите за нещо, за което не знаят абсолютно нищо.

— Това е проблемът. При тази бюрокрация е по-добре да вдигнеш тревога, че е дошъл вълк, и да сбъркаш, отколкото да си мълчиш и да видиш как побягва с агне между зъбите.

Райън се облегна в стола си.

— Тони, колко години си изкарал в Ленгли?

— Няколко — отвърна Уилс.

— Как, по дяволите, си изтърпял?

Старшият аналитик сви рамене.

— Понякога и аз се чудя.

Джак се обърна към компютъра си, за да прегледа и другите съобщения в електронната поща тази сутрин. Реши да провери дали Сали е правил нещо необичайно през последните няколко дни, просто за да си покрие задника, и помисляйки за това, Джон Патрик Райън-младши започна да разсъждава като бюрократ, без дори да знае защо.

— Утре нещата ще бъдат малко по-различни — каза Пийт на близнаците. — Вашият обект ще бъде Мичъл, но този път тя ще е с променена външност. Задачата ви е да я откриете и да я проследите до целта й. О, не съм ли ви го казвал, тя е много добра в дегизирането.

— Да не би да вземе някое хапче, от което да стане невидима? — попита Брайън.

— Това й е работата — рече Алекзандър.

— Ще ни дадеш ли вълшебни очила, за да виждаме през грима й?

— Нямаше да ви ги дам дори и да имахме такива, а ние нямаме.

— Ама и ти си един — каза Доминик.

Към единайсет часа сутринта дойде моментът да се огледа обектът.

Удобно разположен само на четвърт миля на север от шосе №29, търговският център на площада в Шарлотсвил беше среден по размери и в него идваха да пазаруват доста клиенти от местните по-заможни среди, както и студенти от намиращия се наблизо университет на Вирджиния. В единия му край имаше магазин на „Дж. С. Пени“, а в другия на веригата „Сиърс“. По средата бяха модните магазини за дамско и мъжко облекло на „Бълк“. Оказа се, че няма магазин за хранителни продукти. Онзи, който беше правил разузнаването, е бил немарлив. Това беше доста разочароващо, но не съвсем необичайно. В предварителните екипи, които използваше организацията, често имаше само нередовни сътрудници, за които подобна задача беше нещо като развлечение. Но когато влезе, Мустафа видя, че бедата не е голяма.

Централното каре имаше четири главни коридора към изходите. На едно информационно табло дори имаше схема на търговския център, на която беше посочено къде се намират различните магазини. Мустафа я разгледа. Пред очите му изведнъж изскочи звездата на Давид. Синагога, тук? Възможно ли беше? Той отиде в указаната посока, за да провери, надявайки се да е възможно.

Обаче не беше. Беше офисът на отговарящите за охраната на търговския център. Вътре имаше мъж в униформа от бледосиня риза и тъмносини панталони. Когато го огледа по-внимателно, видя, че на пояса човекът нямаше колан за револвер. Това беше добре. Имаше телефон, явно за връзка с местната полиция, така че очевидно първата жертва щеше да бъде този негър. След като реши това, Мустафа се отправи в друга посока, мина покрай стаите за почивка и автомата за кока-кола, а после зави надясно, отдалечавайки се от мъжката тоалетна.

Увери се, че мястото е добро като обект. Имаше само три главни входа и свободно пространство за стрелба от централното каре. Отделните магазини бяха предимно с правоъгълна форма и със свободен достъп до коридорите. На следващия ден по приблизително същото време тук ще бъде още по-пълно с хора. Прецени, че пред него има не по-малко от двеста души и макар по пътя към този град да се беше надявал да бъдат в състояние да убият може би хиляда, всяка цифра над двеста щеше да бъде немалка победа. Тук имаше най-различни магазини и за разлика от търговските центрове в Саудитска Арабия мъжете и жените пазаруваха на един и същи етаж. Имаше и много деца. Четири магазина бяха специално за детски стоки… Имаше дори магазин на Дисни! Не беше очаквал това, а да нападнеш един от най-тачените символи на Америка щеше да е наистина голямо преживяване.

Рафи се появи до него.

— Е?

— Обектът можеше да бъде и по-голям, но разположението е почти идеално за нас. Всичко е на едно ниво — рече тихо Мустафа.

— Както винаги, Аллах е добър към нас, приятелю — рече Рафи, като не можеше да скрие вълнението си.

Хората обикаляха наоколо. Много млади жени бутаха колички с децата си в тях. Той видя, че ги наемат от една сергия точно до фризьорския салон.

Трябваше да направи една покупка. Отиде в магазина за радиотехника, който беше съседен на бижутерийния магазин „Зейлс“. Купи четири портативни радиоапарата и батерии за тях, за които плати в брой и за които му изнесоха кратка лекция как работят.

Теоретично погледнато, нещата можеха да бъдат и по-добри, но все пак това не беше оживена градска улица. Освен това на нея вероятно щеше да има въоръжени полицаи, които щяха да се намесят и да попречат на операцията. Както винаги става в живота, преценяваш кои са предимствата и недостатъците. Тук предимствата бяха повече. Четиримата си купиха солени бисквити от „Леля Ани“, минаха покрай магазина на „Дж. С. Пени“ и се върнаха в колата. Щяха да обсъдят окончателния план за действие в стаите на мотела с още понички и кафе.

Официалната длъжност на Джери Раундс беше шеф на стратегическото планиране на откритата дейност на Колежа. Той вършеше тази работа доста добре и можеше да бъде царят на Уолстрийт, ако след завършването на университета в Пенсилвания не беше решил да стане офицер от разузнаването на военновъздушните сили. Преди да стане полковник от ВВС, дори поеха разходите за магистърската му степен в бизнес колежа „Уортън“. Това му позволи да се сдобие неочаквано с диплома за магистърска степен, която окачи на стената и която му даваше великолепното извинение да се занимава с борсови операции. Те дори бяха едно приятно разнообразие за главния аналитик на американските ВВС в щаба на Разузнавателната агенция към министерството на отбраната във Вашингтон. Но с течение на времето той установи, че в това си качество беше пропуснал възможността да получи сребърните крила на пилот от американските ВВС. А това не можеше да компенсира факта, че беше считан за гражданин втора категория в един род войски, в които ръководните длъжности се заемаха изцяло от онези, които пробиваха дупки в небето, въпреки че беше много по-умен от двадесет като тях. Постъпването му в Колежа разшири много неговия кръгозор.

— Какво има, Джери? — попита Хендли.

— Хората във Форт Мийд и онези от другата страна на реката току-що се развълнуваха от нещо — отвърна Раундс, подавайки му някакви книжа.

Бившият сенатор ги прегледа в продължение на около минута и му ги върна. Веднага разбра, че и преди беше виждал подобни неща.

— Е, и?

— Този път те може би са прави, шефе. Прегледах предварителната информация по въпроса. Работата е там, че сега се забелязва рязко намаляване на размяната на съобщения между известните ни играчи, но същевременно това надхвърля рамките на нормалното. Прекарах живота си в ДИА, търсейки съвпадения, и това е едно от тях.

— Добре, а какво правят те по въпроса?

— От днес мерките за сигурност по летищата ще бъдат малко по-строги, но това едва ли ще има ефект. Не можеш да хванеш плъх, като викаш по него. Правиш това, което той иска да види, а след това му строшаваш проклетия врат.

„Или пък пускаш някоя котка да скочи неочаквано върху него“, помисли си Хендли, но не го каза гласно. Обаче това беше по-трудна работа.

— Имаш ли някакви идеи за нас? — попита той.

— За момента не. Прилича на това да гледаш приближаването на атмосферен фронт. Може да вали проливен дъжд с градушка, но няма как да го спреш.

— Джери, колко достоверни са сведенията ни за хората, които планират операциите, тези, които дават заповедите?

— Някои от тях са доста добри, но заповедите се предават от други хора, не от авторите на идеите.

— А ако те отпаднат от играта?

Раундс веднага кимна в знак на разбиране.

— Ясно ми е какво имаш предвид, шефе. В такъв случай истинските ръководители може и да бъдат принудени да покажат главите си от дупките, в които са се скрили. Особено ако не знаят, че приближава буря.

— Засега каква е най-голямата опасност?

— От ФБР предполагат, че това могат да бъдат коли бомби или пък някой, натъпкал под дрехите си експлозив, като случая в Израел. Възможно е, но от оперативна гледна точка не съм толкова сигурен. — Раундс седна на предложения му стол. — Едно е да дадеш на човека пакет с експлозиви и да го качиш в някой градски автобус, за да изпълни мисията си, обаче изпълнението на подобна задача у нас е по-сложно. Трябва да докараш атентатора тук, да го подсигуриш с необходимото, което означава експлозивите да бъдат на негово разположение още преди пристигането му, което усложнява още повече нещата, след това трябва да го отведеш да се запознае с обекта, а после и да го вкараш вътре. Това предполага атентаторът доста дълго време да бъде мотивиран да извърши планираното, и то далеч от подкрепата на поддържащата го мрежа. Много неща могат да се объркат, затова при подобни операции се действа по най-опростения начин. Защо е нужно сам да си търсиш белята?

— Джери, колко са безспорните ни обекти? — попита Хендли.

— Общо ли? Около шест. От тях четири са напълно реално съществуващи, не са фалшиви.

— Можеш ли да ми дадеш местоположенията им и характеристиките за тях?

— Когато поискаш.

— В понеделник. — Нямаше смисъл да мисли за това през уикенда. Беше планирал двата дни да язди. И той имаше право на два дни почивка от време на време.

— Разбрано, шефе. — Раундс стана и тръгна към вратата, но се спря до нея. — А, щях да забравя. В отдела за ценните книжа на „Моргън и Стийл“ има един човек. Той е мошеник. Разпорежда се за своя сметка с парите на някои клиенти, от порядъка на едно-петдесет. — Това означаваше сто и петдесет милиона долара чужди пари.

— Някой следи ли го?

— Не. Открих го сам. Запознах се с него преди два месеца в Ню Йорк и ми се стори, че работата не му е много чиста, затова започнах да наблюдавам персоналния му компютър. Искаш ли да видиш трансакциите му?

— Не е наша работа, Джери.

— Знам, прекратих бизнеса ни с него, за да не ни извърти някой номер с нашите пари, но според мен той е наясно, че е време да напусне града и да си вземе еднопосочен билет за пътуване отвъд океана. Някой трябва да го наглежда. Може би Гюс Върнър.

— Ще трябва да помисля по въпроса. Благодаря за информацията.

— Разбрано, шефе. — Раундс излезе.

— Значи трябва да се промъкнем до нея, без да ни забележи, така ли? — попита Брайън.

— Това е задачата ви — потвърди Пийт.

— Колко близо?

— Колкото е възможно.

— Имаш предвид достатъчно близо, за да й пуснем един куршум в главата? — продължи да пита морският пехотинец.

— Достатъчно близо, за да можете да видите обеците й — обясни най-любезно Алекзандър. Беше точно защото госпожа Питърс имаше доста дълга коса.

— Значи да не я застреляме в главата, а да й прережем гърлото? — продължи с въпросите си Брайън.

— Виж какво, Брайън, кажи го както на теб най-много ти харесва. Достатъчно близо, за да я докоснеш, става ли?

— Е, да, така и предполагах — отвърна Брайън. — Трябва ли да носим чантичките с пищовите на задниците си?

— Да — отвърна Алекзандър, въпреки че не беше вярно. Брайън отново започваше да му досажда. Откъде се намери морски пехотинец с толкова будна съвест?

— Така ще е по-лесно да бъдем забелязани — възрази Доминик.

— Е, прикрийте ги по някакъв начин. Проявете въображение — каза им малко троснато инструкторът.

— Кога ще разберем за какво точно е цялата тази работа? — отново попита Брайън.

— Скоро.

— Човече, все така отговаряш.

— Виж какво, можеш да се върнеш в Северна Каролина, когато пожелаеш.

— Мислих по въпроса — отвърна му Брайън.

— Утре е петък. Помисли за това през уикенда, става ли?

— Става — отвърна Брайън. Тонът на заяжданията загрубя повече, отколкото бе искал. Беше време да отстъпи. Той нямаше нищо против Пийт. Причината беше най-вече неизвестността и неодобрението му за това, което предполагаше, че трябва да върши. Особено пък ако обектът е жена. Посегателството върху жени не беше за него. Или пък срещу деца. Точно това беше накарало брат му да действа срещу онзи по такъв начин. Не че Брайън не го одобряваше. За миг се замисли дали би сторил същото и си каза, че би го направил за едно дете, но не беше съвсем сигурен. Когато приключиха с вечерята, близнаците разтребиха масата и слязоха при телевизора на долния етаж да изпият по някое питие и да гледат телевизионния канал „История“.

В съседния щат Джак Райън правеше същото — пиеше ром с кола и се прехвърляше ту на канал „История“, ту на международната му версия, като от време на време поглеждаше и към временния телевизионен канал „Биография“, на който вече от два часа се занимаваха с Йосиф Сталин. „Ето този, помисли си младежът, е бил напълно хладнокръвен мръсник.“ Да накара един от доверениците си да подпише заповед за арестуването на собствената си жена. По дяволите! Как е могъл този физически съвсем безличен човек да упражнява такъв контрол върху хора, равнопоставени с него? Как го е постигал? Бащата на Джак беше човек с огромна власт, но той никога не беше налагал волята си над други хора по такъв начин. Вероятно никога и не му е минавало през ума да го прави, камо ли пък да убива хора, само за да се забавлява. Кои са били тези хора? Съществуват ли още такива като тях?

Сигурно има. Едно от нещата, които никога не се променят на този свят, е човешката природа. Жестоките и бруталните хора все още съществуват. Може би обществото вече не ги насърчава така, както например по време на Римската империя. Гладиаторските борби са карали хората да свикват и дори да се забавляват с насилствената смърт. Не твърде лицеприятната истина беше, че ако имаше достъп до някоя машина за пътуване във времето, той може би… не, със сигурност би се върнал в някогашния римски амфитеатър, за да види това поне веднъж. Обаче щеше да бъде обикновено човешко любопитство, а не кръвожадност. Щеше да бъде просто една възможност да се запознае с историята, да види и да почувства култура, близка, но същевременно различна от неговата. Може би, докато гледа, щеше да изпита същата възбуда, както и останалите… по-вероятно не. Може пък любопитството му да е по-силно от него. В едно нещо беше абсолютно сигурен. Ако се върнеше някога във времето, щеше да вземе за това пътуване един свой приятел като беретата, с който Майк Бренън го беше научил да стреля. Запита се колко други биха поискали да извършат същото пътуване. Вероятно доста. Мъже, не жени. Жените биха имали нужда от доста специфична социална среда, за да пожелаят да видят подобни неща. Но мъжете? Мъжете израстват с филми като „Силверадо“ и „Спасяването на редник Райън“. Те биха искали да разберат как биха могли да се справят в подобна ситуация. Така че човешката природа не се е променила. Обществото е склонно да наказва жестоките, а тъй като човекът е разумно същество, повечето хора се въздържат от поведение, което би ги изпратило в затвора или в камерата за смъртници. Така че с течение на времето човек може и да се научи, но основните инстинкти вероятно не се поддават на обучение, затова той подхранва тези малки зверове с фантазии, книги, филми, сънища или мисли, които витаят из съзнанието му, докато чака да дойде сънят. Може би полицаите са малко по-добре в това отношение. С действията си срещу онези, които са прекрачили чертата, те могат да изпитат подобни вълнения в реални условия. В това вероятно има някакво удовлетворение, защото едновременно задоволяват по-низшите си инстинкти и защитават обществото.

Но ако звярът все още живее в сърцата на хората, някъде ще има и такива мъже, които ще вложат всичките си способности и вместо да ги контролират със собствената си воля, ще ги използват като средство за личния си стремеж към власт. На такива хора им викат „лошите момчета“. Неуспелите са наричани „социопати“, а успелите… президенти.

„А къде се намира той във всичко това?“, се запита Джак-младши. В края на краищата, беше все още твърде млад, въпреки че не си го признаваше, но отношението му към законите беше като на възрастен. Спира ли да расте възрастният човек? Спира ли да се учудва и да задава въпроси? Спира ли да търси информация, или както беше в неговия случай — истината? А когато веднъж стигне до нея, какво, по дяволите, ще я прави? Това още не му беше известно. Може би ще е още едно нещо, което ще научи. Със сигурност той имаше същия стремеж като на баща си да научава нови и нови неща, иначе защо гледаше тази телевизионна програма вместо някоя развлекателна безсмислица. Може би трябваше да си купи някоя книга за Сталин или за Хитлер. Историците винаги се ровят в стари архиви. Проблемът беше, че в това, което откриват, те прилагат собствените си лични идеи. Може би наистина не беше зле да отиде на психоаналитик. И те имат идеологически предразсъдъци, но техният мисловен процес поне беше обвит с патината на професионализма. Джак се дразнеше, че всяка вечер заспива с нерешени мисли и ненамерени истини. Но според него точно в това бе целият смисъл на това нещо, което наричат живот.

Всички се молеха, и то тихо. Абдула шепнеше думите от своя Коран, Мустафа прехвърляше в ума си същата книга — не цялата, разбира се, а само частите, които бяха в подкрепа на задачата му за следващия ден. Да бъдат смели, да помнят свещената си мисия и да я изпълнят безжалостно. Жалостта беше работа на Аллах.

„Ами ако остана жив?“, запита се той и се изненада от тази мисъл.

Разбира се, за това имаха план. Щяха да тръгнат с колата обратно на запад и да се опитат да стигнат по някакъв начин до Мексико, а след това да вземат самолет за дома, където ще бъдат посрещнати с голяма радост от техните другари. Откровено казано, не очакваше това да се случи, но надеждата беше нещо, от което човек никога не се отказва напълно, а колкото и Раят да го примамва, земният живот е всичко, което му е познато.

Тази мисъл също го стресна. Съмняваше ли се във вярата си? Не, не беше точно това. Просто някаква случайна мисъл. „Един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк“, повтаряше си той наум, изразявайки шахада — основната същност на исляма. Не, сега той не можеше да се откаже от Вярата. Неговата Вяра го беше накарала да прекоси света, за да стигне до мястото на своето мъченичество. Вярата беше го водила през целия му живот от детството чрез гнева на баща му до самия център на родината на неверниците, които плюеха срещу исляма и подкрепяха израелците. Щеше да засвидетелства Вярата си със своя живот, а вероятно и със смъртта си. Това беше почти сигурно, освен ако Аллах не пожелае друго. Защото всички неща от живота са написани с ръката на Аллаха…

Часовникът иззвъня малко преди шест. Брайън почука на вратата на брат си.

— Ставай! Съмна се.

— Така ли? — обади се Доминик от далечния край на коридора. — Видя ли, че те изпреварих, Алдо? — Случваше се за първи път.

— Да тръгваме, Енцо — отвърна Брайън и двамата излязоха навън.

Час и петнайсет минути по-късно бяха се върнали и закусваха.

— Хубаво е да се раздвижи човек — отбеляза Брайън, отпивайки първата си глътка кафе.

— В морската пехота сигурно постоянно са ви втълпявали това — каза Доминик и също отпи от кафето си.

— Всичко се дължи на ендорфините. Така човешкото тяло се самозалъгва.

— Готови ли сте за малкото си практическо упражнение?

— Да — отвърна с усмивка Брайън. — Ще трябва да пречукаме Мичъл до обяд.

— Само ако я проследите, без тя да ви забележи.

— В гората ще ми бъде по-лесно. За това са ме обучавали.

— Брайън, какво мислиш, че правим тук? — попита деликатно Пийт.

— А това ли правим?

— Първо си намери нови обувки — посъветва го Доминик.

— Да, знам. Тези вече за нищо не стават. Съвсем се скъсаха. — Не му се искаше да се разделя с тях. Беше изминал много километри с тези маратонки, а мъжете проявяват сантименталност към подобни неща, което често дразни съпругите им.

— Ще пристигнем рано в търговския център. Магазинът за обувки е вдясно от мястото, където дават под наем детските колички — напомни Доминик на брат си.

— Да, знам. Пийт, ще ни дадеш ли някакъв съвет за Мичъл? — попита Брайън. — Когато отиваме да изпълняваме някаква задача, обикновено ни се дават инструкции.

— Правилен въпрос, капитане. Предлагам ти да я потърсиш в магазина за дамско бельо „Виктория Сикрет“. Ако успееш да се приближиш достатъчно до нея, без да те забележи, печелиш. Ако тя произнесе името ти, когато си на повече от десет стъпки от нея, губиш.

— Не е съвсем справедливо — обади се Доминик. — Тя знае как изглеждаме, особено когато става въпрос колко сме високи и колко тежим. Истинското лошо момче няма да има тази предварителна информация. Можеш да се направиш на по-висок, но не и на по-нисък.

— Не бих могъл да се кача на високи токчета — добави Брайън.

— Краката ти едва ли са подходящи за такова нещо, Алдо — подкачи го Алекзандър. — Някой да ви е казвал, че работата ще е лесна?

„Само дето не знаем що за работа е тя“, помисли си Брайън, но каза:

— Правилно. Трябва да импровизираме, да се пригаждаме и да преодоляваме трудностите.

— Сега ти кой си? Мръсният Хари ли? — попита Доминик, довършвайки кифлата си.

— В корпуса на морската пехота той е нашият любим цивилен герой. Вероятно от него би излязъл добър сержант.

— Особено с неговия „Смит и Уесън“.

— Прекалено е шумен и не е много удобен за ръката, като изключим автоматичната му версия. Стрелял ли си някога с такъв?

— Не, но съм държал в ръка такъв револвер в Куантико. Трябва да си вземеш количка, за да носиш проклетото нещо, но се обзалагам, че прави хубави дупки.

— Да, така е, обаче ако искаш да го скриеш, трябва да си Хълк Хоган.

— Прав си, Алдо.

Коланите чанти, които им бяха дали, се използваха не толкова за да скрият пистолета, а за да им е по-лесно за носене. Още от пръв поглед всяко ченге разбираше какво има вътре, въпреки че малцина цивилни знаеха това. И двамата братя носеха в тях зареден пистолет и резервен пълнител. Днес Пийт ги беше накарал да ги носят, просто за да ги измъчи още повече при проследяването на Мичъл Питърс без да бъдат забелязани. Е, човек би трябвало да очаква подобно нещо от един инструктор.

Денят започна и на пет мили по-далеч, в „Холидей ин Експрес“. В този ден за разлика от другите всички разстлаха молитвените си килимчета и заедно прочетоха сутрешната си молитва, която очакваха и да е последна. Достатъчни им бяха само няколко минути да се измият и да се пречистят за задачата. Зухаир дори подряза онази част от новата си брада, която би искал да носи вечно, огледа се доволен пред огледалото и се облече.

Едва когато бяха напълно готови, разбраха, че до определеното време им остават още часове. Абдула изкачи хълма, за да купи понички и кафе за закуска. Този път дори се върна с вестник, който беше прегледан от обитателите и на двете стаи, докато пиеха кафето си и пушеха цигари.

Враговете им може и да ги считаха за фанатици, но те си оставаха хора и напрежението, което изпитваха, не беше приятно, а и с всяка минута се засилваше. Кафето само вкара още повече кофеин в телата им, като накара ръцете им да треперят и да присвиват очи, докато гледаха новините по телевизията. През няколко секунди поглеждаха часовниците си, надявайки се стрелките да се въртят по-бързо. След това пиха още кафе.

— И ние ли започваме да се вълнуваме? — попита Джак Тони в Колежа. Той посочи компютъра си. — Какво е това, което не виждам тук, приятелю?

Уилс се облегна назад в стола си.

— Това е комбинация от няколко неща. Може и да е просто съвпадение. Вероятно схемата съществува само в умовете на професионалните аналитици. Знаеш ли как можеш да разбереш какво е всъщност?

— Изчакваш една седмица и проверяваш дали нещо наистина се е случило.

Това накара Тони Уилс да се засмее.

— Джак, ти наистина напредваш в шпионския бизнес. В разузнаването съм виждал прекалено много прогнози, които не са се сбъдвали. Нещо, което не го знаеш, не го знаеш, но хората от този бранш не обичат да разсъждават по този начин.

— Спомням си, че когато бях малък, понякога баща ми изпадаше в мрачни настроения…

— Той беше в ЦРУ по време на студената война. Тогава големите босове непрекъснато искаха да се правят предвиждания, които никой не беше в състояние да им даде, особено ако трябваше да бъдат смислени. Баща ти обикновено казваше: „Почакайте и ще се уверите сами“, а това направо ги вкисваше, но обикновено излизаше прав.

— Ще стана ли и аз някога толкова добър?

— Да се надяваме, момчето ми, но човек никога не знае. Имаш късмет, че си тук. Сенаторът поне е наясно какво означава „не знам“. Означава, че хората му са честни и че знаят, че не са богове.

— Да, спомням си това от Белия дом. Винаги съм се изумявал колко много хора във Вашингтон си мислят, че са.

Караше Доминик. Пътуването надолу по хълма към града беше три-четири мили и беше приятно.

— „Виктория Сикрет“ ли? Ами ако тя си купува нощница? — запита се Брайън.

— Можем само да мечтаем — рече Доминик и зави наляво. — Подранили сме. Иди първо да си купиш обувки.

— В това има логика. Спри колата пред магазина за мъжка мода на „Белк“.

— Разбрано, приятел.

— Време ли е? — попита Рафи.

Беше задал този въпрос три пъти през последния половин час. Мустафа погледна часовника си: 11:48. Почти. Той кимна.

— Приятели, вземете си нещата.

Оръжията им не бяха заредени и бяха сложени в пазарски чанти. С пълнителите на тях ставаха много обемисти и твърде забележими. Всеки имаше по дванадесет пълнителя с по тридесет патрона в тях, общо по шест двойки, слепени със скоч. Всяко оръжие имаше голям заглушител, пригоден да се завива на цевта. Предназначението му беше не толкова да заглушава, колкото да служи за балансьор. Той си спомни какво им беше казал Хуан в Ню Мексико. Тези автомати дават отклонение от целта нагоре и вдясно. Обаче той вече беше обсъдил проблема за използването им с приятелите си. Всички знаеха как да стрелят и всички бяха простреляли автоматите, които получиха, затова бяха наясно какво да очакват. Освен това отиваха към цел, която, както се изразяваха американските войници, беше с твърде пренаситена околна среда.

Зухаир и Абдула заключиха багажа в багажника на взетия под наем форд. След като размисли, Мустафа реши да сложи там и оръжията, така че всеки отиде при колата със сака си и го постави в дъното на багажника. След като свършиха, Мустафа влезе в колата и забрави, че ключът от стаята е останал в джоба му. Пътуването не беше дълго и целта беше наблизо. Паркингът беше с обичайните входове. Той избра северозападния вход до магазина за мъжко облекло на „Белк“, където можеха да спрат най-близо до центъра. Там изключи мотора и си каза сутрешната молитва. Останалите трима направиха същото, след което излязоха и отидоха при багажника на колата. Мустафа го отвори. Намираха се на по-малко от петдесет метра от вратата. Технически погледнато, нямаше много смисъл да се крият, но Мустафа си спомни за офиса на охраната. За да забавят реакцията на полицията, трябваше да започнат оттам, затова им каза да държат оръжията си в саковете и с тях в ръце те се насочиха към вратата.

Беше петък — не толкова оживен пазарен ден както събота, но достатъчно натоварен за целта им. Влязоха вътре, минавайки покрай магазина на „Ленс Крафтърс“, който беше доста пълен. Повечето от тези хора вероятно щяха да се измъкнат невредими, което беше жалко, но централният район на пазарния център все още беше пред тях.

Брайън и Доминик влязоха в магазина за обувки, но там Брайън не си хареса нищо. Съседният магазин на „Страйт Райт“ беше само за деца, затова близнаците продължиха, свивайки вдясно. В магазина за готово облекло на „Америкън Ийгъл Аутфитърс“ сигурно щяха да имат нещо, може би цели маратонки от кожа, които бяха по-удобни.

Свивайки вляво, Мустафа мина покрай магазин за играчки и различни облекла на път за централното каре. Очите му бързо оглеждаха района. Непосредствено пред него имаше стотина души, а магазините за търговия на дребно наоколо сигурно бяха пълни с още толкова. Той мина покрай щанд за слънчеви очила и сви надясно към офиса на охраната. Намираше се на няколко крачки от тоалетните. Четиримата влязоха заедно в мъжката тоалетна.

Няколко души забелязаха присъствието им — четирима мъже с еднакви необичайни физиономии беше нещо необикновено, но един американски търговски център прилича в значителна степен на зоологическа градина за хора и там не се обръща голямо внимание на необичайните неща, още по-малко на опасните.

В мъжката тоалетна всички извадиха оръжията си от чантите и сложиха пълнителите. Заредиха ги. Набутаха останалите пет двойки пълнители по джобовете си. Двама завинтиха дългите заглушители на автоматите си, но Мустафа и Рафи не го направиха, решавайки след кратко колебание, че предпочитат да чуват гърмежите по-ясно.

— Готови ли сме? — попита водачът.

Отговорът беше само кимване с глава.

— Тогава ще ядем заедно агнешко в Рая. Всички да заемат местата си. Когато започна да стрелям, стреляте и вие.

Брайън тъкмо мереше едни маратонки. Не бяха точно същите, каквито беше носил в Корпуса на морската пехота, но изглеждаха добре и му бяха удобни.

— Не са лоши.

— Да ви ги опаковам ли? — попита момичето от магазина.

Той се замисли за момент и реши:

— Не, направо ще ги обуя. — Подаде й старите си маратонки, които тя сложи в една кутия, и го поведе към касата.

Мустафа погледна часовника си. Даде две минути на приятелите си да заемат местата си.

Сега Рафи, Зухаир и Абдула вървяха през главния коридор на търговския център, като държаха оръжията си насочени към земята. Изумително беше как повечето от пазаруващите сновяха насам-натам и не им обръщаха внимание. Когато голямата стрелка на часовника стигна дванайсет, Мустафа пое дълбоко въздух, излезе от мъжката тоалетна и тръгна наляво. Човекът от охраната седеше зад бюрото, което стигаше до гърдите му, и четеше списание, когато една сянка надвисна над него. Вдигна очи и видя мъж с матова кожа.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита той любезно. След което нямаше време да реагира.

— Аллах Акбар! — изрева онзи пред него. После автоматът изтрещя.

Мустафа задържа спусъка само секунда, но през това време в гърдите на негъра се забиха девет куршума, които го отхвърлиха назад и той падна мъртъв на покрития с плочи под.

— Какво, по дяволите, беше това? — моментално попита Брайън брат си — единствения човек, който се намираше наблизо, когато всички глави се извърнаха наляво.

Рафи беше направил само двайсетина крачки по десния коридор, когато чу стрелбата. Беше време и той да започне. Приведе се и вдигна автомата си. Насочи се вдясно към магазина на „Виктория Сикрет“. Всички клиенти там трябваше да бъдат жени без морал, щом като гледат такива курвенски облекла. Може би някоя от тях ще го обслужи в Рая, помисли си той. Насочи оръжието и натисна спусъка.

Трясъкът беше оглушителен и приличаше повече на серия от експлозии. Три жени бяха ударени веднага и се строполиха на земята. Другите останаха като вцепенени за секунда с широко отворени в ужас невярващи очи.

Рафи беше неприятно изненадан от факта, че повече от половината му куршуми не уцелиха нищо. Лошо балансираното оръжие подскочи в ръцете му и обсипа тавана с куршуми. Пълнителят свърши. Той го погледна изненадан, но после сложи друг и се огледа за нови цели. Сега хората бяха започнали да тичат и затова опря автомата на рамото си.

— Мамка му! — каза Брайън. „Какво, по дяволите, става?“, запита се мислено той.

— Точно това, което мислиш, Алдо. — Доминик извъртя чантичката на кръста си, дръпна ципа и извади своя „Смит и Уесън“. — Прикривай ме! — нареди той на брат си.

Стрелецът с автомата беше само на двайсет стъпки от другата страна на щанд за бижутерия с гръб към тях, но тук правилата да се изправиш лице в лице с престъпника не важаха.

Доминик приклекна на коляно, хвана револвера с две ръце и направи две десетмилиметрови дупки в гърба на мъжа и една точно в тила му. Той веднага падна на земята и ако се съди по червения гейзер, който изригна от главата му при третото попадение, повече нямаше да мръдне. Агентът от ФБР се хвърли към проснатото тяло и изрита автомата от ръцете му. Веднага забеляза, че умрелият има още пълнители в джобовете си. „О, мамка му!“, беше първата му мисъл, след което чу още стрелба от лявата си страна.

— Има и други, Енцо! — каза Брайън, застанал отдясно на брат си с беретата в дясната ръка. — С този е свършено. Какво предлагаш?

— Следвай ме и ме прикривай!

Мустафа се озова в далечния край на един бижутериен магазин. Пред него и зад щанда имаше шест жени. Той наведе автомата и стреля. Изпразни първия пълнител в тях и веднага почувства удовлетворение, виждайки ги да падат. Когато оръжието престана да стреля, изхвърли празния пълнител, сложи друг и дръпна затвора.

Двамата близнаци скочиха на крака и се отправиха на запад не много бързо, но не и бавно. Напред беше Доминик, а две стъпки след него Брайън. Погледите им бяха насочени натам, откъдето идваха гърмежите. Целият професионален опит на Брайън изведнъж нахлу в съзнанието му. „Използвай всяко възможно прикритие! Открий и обезвреди противника!“

Точно в този момент една фигура премина от бижутерийния магазин от ляво на дясно. Държеше автомат в ръце. Започна да стреля наляво в друг бижутериен магазин. Търговският център се изпълни с писъци и гърмежи, с обезумели бягащи към изходите хора, които не поглеждаха откъде идва опасността. Повечето от тях паднаха на земята. Бяха главно жени, имаше и деца.

Братята минаха покрай тях, без да ги забелязват. Просто нямаше време за това. Подготовката им ги караше да действат напълно автоматично. Първата цел пред тях беше човек, който засипваше с куршуми бижутерийния магазин.

— Свивам вдясно — каза Брайън, прибягвайки приведен напред, но без да изпуска обекта от очи.

Това за малко да му коства живота. Зухаир стоеше пред бутика на „Клер“ и тъкмо се обръщаше, след като беше изпразнил в него един пълнител. Внезапно, докато се колебаеше какво да предприеме по-нататък, той се обърна наляво и видя човек с пистолет в ръка. Внимателно се прицели и натисна спусъка…

Два куршума отидоха на вятъра, а след това не последва нищо. Първият пълнител беше свършил. Трябваха му две-три секунди, за да го разбере. После го изхвърли, зареди отново, дръпна затвора на автомата и пак погледна назад…

… обаче човекът беше изчезнал. Къде? След като не видя обекти пред себе си, той смени посоката и с отмерени крачки се отправи към магазина за дамско облекло на „Белк“.

Приклекнал зад щанда за слънчеви очила, Брайън надникна отдясно.

„Ето го! Отива наляво.“ Прехвърли беретата в дясната си ръка и натисна спусъка…

… обаче куршумът мина на милиметри от главата и онзи се наведе.

— Мамка му!

Тогава Брайън се изправи, хванал с две ръце пистолета, и стреля четири пъти поред. И четирите куршума попаднаха в гърдите на човека.

Мустафа чу изстрелите, но не усети силата на удара. Тялото му беше пълно с адреналин, а при такива обстоятелства то просто не чувства болката. След секунда с изненада установи, че плюе кръв. Когато се опита да се обърне наляво, тялото му не се подчини. Учудването му продължи още една-две секунди, когато…

Доминик се изправи срещу втория с насочен напред револвер. Отново стреля, както го бяха обучавали, и оръжието, поставено на единична стрелба, изгърмя два пъти.

Беше толкова точен, че първият куршум удари автомата на човека…

Той подскочи в ръцете на Мустафа. Едва го задържа, но след това видя кой го беше нападнал, прицели се внимателно и натисна спусъка… Нищо не последва. Поглеждайки към автомата, видя, че куршумът беше пробил стоманата точно там, където беше затворът. Бяха му нужни една-две секунди, за да разбере, че е обезоръжен. Но противникът беше все още пред него и той се хвърли напред, надявайки се да използва оръжието поне като тояга.

Доминик беше изумен. Беше сигурен, че поне един от куршумите му беше попаднал в гърдите, а другият беше пробил оръжието. По някаква необяснима причина той не стреля отново, а удари копелето в лицето с револвера и се отправи напред, където стрелбата продължаваше.

Мустафа усети, че краката му се подкосяват. Ударът в лицето беше по-болезнен от петте получени куршума. Опита се отново да се обърне, но не усети левия си крак, падна по гръб и изведнъж започна да диша с голяма мъка. Опита се да седне, дори да се претърколи, но краката не го слушаха, защото цялата лява половина на тялото му беше парализирана.

— Двама са ликвидирани — каза Брайън. — Сега какво?

Писъците започнаха да стихват. Обаче стрелбата още се чуваше, но беше по-различна…

Абдула благославяше съдбата, че го беше накарала да сложи заглушителя на автомата си. Стрелбата му беше по-точна, отколкото се беше надявал.

Намираше се в музикалния магазин на „Сам Гуди“, който беше пълен със студенти. Той нямаше заден изход, защото беше близо до най-западния вход. Широко усмихнат, Абдула влезе в магазина, стреляйки. Лицата, които видя насреща си, бяха пълни с недоумение и за момент той си каза, че тъкмо това беше причината да ги избива толкова лесно. Изпразни бързо първия пълнител. Благодарение на заглушителя половината от куршумите му не бяха отишли напразно. Мъже и жени, момчета и момичета пищяха, без да помръднат, гледайки няколко секунди в недоумение, които се оказаха смъртоносни. След това всички се разбягаха. Обаче от по-малко от десет метра не беше никак трудно да бъдат застреляни в гръб, а и нямаше накъде да бягат. Той просто стоеше там и засипваше помещението с куршуми, оставяйки хората сами да се изправят пред тях. Някои се затичаха към щандовете за компактдисковете, опитвайки се да избягат през главния вход. Тях той застреля, докато минаваха покрай него на по-малко от два метра. След секунди изпразни първата двойка пълнители, захвърли ги, измъкна други от джоба на панталона си, сложи ги на автомата и дръпна затвора. Обаче в отсрещната стена на магазина имаше огледало и той го видя…

— Господи! Още един — каза Доминик.

— Да. — Брайън прибяга към другия край на изхода и се прилепи до стената с насочена напред берета. Това го постави на една линия с терориста, но за човек, който стреля с дясната ръка, позицията не беше никак удобна. Трябваше да избира или да стреля с по-слабата си ръка — нещо, което той не беше практикувал много, а би трябвало, — или да изложи тялото си на ответния огън. Но нещо в главата на морския пехотинец прещрака и той отстъпи вляво, държейки пистолета с две ръце.

Абдула го видя, усмихна се, опря автомата в рамото си.

Алдо стреля два пъти, целейки се в гърдите на човека, не видя това да има някакъв ефект и изпразни целия пълнител. В човека се забиха над дванайсет куршума…

Абдула ги усети. При всеки удар тялото му се разтърсваше. Опита се да отвърне на стрелбата с автомата си, но нито един от куршумите му не попадна в целта, след което вече не можеше да контролира движенията си. Политна напред, опитвайки се да запази равновесие.

Брайън изхвърли празния пълнител, извади другия от чантичката на кръста си, сложи го в пистолета и дръпна затвора. Сега действаше като на автопилот. Копелето още мърда! Време е да го довърши. Отиде до простряното тяло, изрита настрани автомата и изстреля един куршум в тила му. Черепът се разцепи и от него изригнаха кръв и мозък по пода.

— Господи, Алдо! — каза Доминик, приближавайки се до брат си.

— Я остави тези работи! Там има най-малко още един. Остана ми само един пълнител, Енцо.

— На мен също.

Учудващото беше, че повечето хора на пода, включително простреляните, бяха все още живи. Всичко наоколо беше потънало в кръв. Обаче двамата братя бяха все още много наелектризирани, за да се впечатляват от това. Излязоха навън и се затичаха на изток.

Там положението беше също толкова лошо. Подът беше залят с локви кръв. Чуваха се писъци и плач. Брайън мина покрай едно момиченце на не повече от три години, което стоеше до тялото на майка си с разперени ръце като криле на птиче. Няма никакво време за това. Искаше му се Пийт Рандол да е наблизо. Той знаеше какво да прави с труповете. Но дори и сержант Рандол щеше да се види в чудо при тази касапница.

Продължаваха да се чуват изстрели от автомат със заглушител. Идваха от магазина за дамско облекло на „Белк“ от лявата им страна. От звука можеше да се съди, че не бяха много далеч. Стрелбата на автомат е много специфична. Не може да се сбърка с нищо друго.

Те се разделиха, като всеки застана на противоположната страна на късия коридор, който минаваше покрай магазин за кафе и друг за обувки, преди да стигнат следващата зона на военните действия.

На първия етаж на „Белк“ бяха парфюмите и гримовете. Както и в предишните помещения, чувайки стрелбата, всички се бяха разбягали. При парфюмите имаше шест жени, а при гримовете три. Някои сигурно бяха мъртви. Други пък явно бяха живи. Някои викаха за помощ, но нямаше време за това. Близнаците отново се разделиха. Гърмежите току-що бяха спрели. Преди малко се чуваха от лявата им страна, но вече ги нямаше. Да не би терористът да беше избягал? Или пък беше свършил патроните?

И двамата видяха, че навсякъде по пода има пръснати деветмилиметрови гилзи.

Тук е паднала голяма стрелба, каза си Доминик. Всички огледала по вътрешните колони на помещението бяха разбити. Той прецени, че терористът, изглежда, беше влязъл през главната врата и беше застрелял първите хора, които беше видял — всичките жени, след което беше свил вляво, вероятно натам, където е видял, че има повече хора.

„Сигурно е само един“, каза си Брайън.

„Добре, пред какво сме изправени?, запита се Доминик. Как ще реагира той? Какво мисли?“

Разсъжденията на Брайън бяха по-прости: „Къде си бе, копеле мръсно?“ За морския пехотинец това беше въоръжен противник и нищо друго. Не личност, не човешко същество, не дори и мислещ мозък, просто обект, който държи оръжие.

Зухаир вече не се вълнуваше толкова. Беше се вълнувал повече от когато и да било в живота си. Беше спал само с няколко жени, а тук беше убил повече, отколкото някога беше чукал. А сега чувството беше почти същото. Това го накара да изпита голямо задоволство. Не беше чул нищо от другата стрелба. Не чу дори собствената си стрелба, толкова беше съсредоточен върху това, което правеше. Беше свършил добра работа. Какво беше изражението по лицата им, когато го видяха да влиза с автомата в ръце, и какво стана, когато куршумите ги удариха. Гледката беше много приятна. Но сега беше останал само с две двойки пълнители. Едната беше на автомата, а другата в джоба му.

„Странно“, помисли си той. Като че ли беше настъпила някаква тишина. Непосредствено до него нямаше живи жени или нямаше неранени жени. Някои от онези, които беше прострелял, издаваха звуци, други дори се опитваха да пълзят.

Зухаир знаеше, че не може да позволи това. Той се отправи към една от тях — червенокоска, с червени курвенски панталони.

Брайън подсвирна на брат си и му посочи с ръка. Той беше там. Висок около метър и седемдесет, с тъмнокафяви панталони и яке с подобен цвят, на около петдесетина метра от тях — разстояние, добро за карабина, но не и за неговата берета, колкото и добър стрелец да беше.

Доминик кимна и започна да се придвижва натам, като се оглеждаше на всички страни.

— Твърде лошо, жено — каза Зухаир на английски. — Но не се страхувай. Ще те изпратя при Аллах. Ще ми служиш в Рая. — Опита се да й пусне един куршум в тила, но автоматът не беше пригоден за това и в главата се забиха три куршума от разстояние един метър.

Брайън видя всичко това и направо пощуря. Морският пехотинец се изправи, държейки оръжието с две ръце.

— Копеле мръсно! — изкрещя той и започна да стреля бързо от разстояние не по-малко от трийсет метра. Изстреля общо четиринайсет куршума, като почти изпразни пистолета си. Забележителното е, че някои от тях попаднаха в целта.

Всъщност три, един от които в корема на човека, а друг право в гърдите.

От първия Зухаир почувства болка и усети удара така, като че ли някой го беше ритнал в тестисите. Това го накара да предпази слабините си с ръце, сякаш за да предотврати нов удар. Оръжието още беше в ръцете му. Опита се с мъка да преодолее болката и да вдигне автомата, виждайки човека да се приближава.

Брайън не беше забравил нищо. В съзнанието му изведнъж нахлуха много неща. Ако искаше тази нощ да спи в леглото си, трябваше да си припомни уроците в Куантико и в Афганистан. Затова пое по непрекия път, като се криеше зад правоъгълните щандове със стоки и не изпускаше обекта от очи, надявайки се Енцо да е наблизо. Обектът му явно не можеше да си послужи с оръжието си. Гледаше право в морския пехотинец. Лицето му имаше странно изражение. Усмихваше ли се? Какво, по дяволите, искаше да каже? Сега той се втурна напред право към копелето.

Зухаир престана да се бори с внезапно натежалия автомат. Изправи се колкото можа, погледна убиеца си в очите и каза:

— Аллах Акбар!

— Това беше добре — отвърна Брайън и стреля право в челото му. — Вярвам в ада да ти хареса. — След това се наведе, взе автомата и го преметна през рамо.

— Изпразни го и го остави, Алдо — нареди Доминик.

Брайън го послуша.

— Господи! Надявам се някой да се е обадил на 911 — каза той.

— Добре, ела с мен горе — каза Доминик.

— Какво… Защо?

— Ами ако са повече от четирима?

Въпросът отговор подейства така, като че ли някой удари Брайън през устата.

— Разбрано, брат ми.

И двамата с изненада установиха, че ескалаторът още работи, но те се изкачиха по него приведени, като се оглеждаха на всички страни. Навсякъде имаше жени, които се стараеха да стоят колкото може по-далеч от ескалатора…

— ФБР! — провикна се Доминик. — Добре ли са всички тук?

— Да — последва нестроен отговор от втория етаж.

Професионалните навици на Енцо се бяха възвърнали и той пое нещата в свои ръце.

— Положението е под контрол. Скоро ще пристигне полиция. Докато дойдат, просто останете по местата си.

Близнаците огледаха навсякъде от горния до долния ескалатор. Веднага стана ясно, че тук не бяха идвали стрелци.

Слизането надолу беше неописуемо. От парфюмерията до щанда за чанти имаше дълга поредица от локви кръв. Сега късметлиите, които бяха само ранени, викаха за помощ. Обаче близнаците отново имаха по-важни неща за вършене. Доминик изведе брат си в главния коридор. Сви вляво, за да погледне първия терорист, когото беше застрелял. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Последният десетмилиметров куршум беше пронизал дясното му око.

Оставаше само един, и то ако беше още жив.

Беше, въпреки всичките рани. Мустафа се опитваше да се движи, но мускулите му, лишени от кръв и кислород, не се подчиняваха на командите, идващи от централната нервна система. Погледна нагоре. Виждаше неясно образите като насън.

— Как ти е името? — попита един от тях.

Доминик не се надяваше много на отговор. Човекът явно умираше, и то доста бързо. Обърна се към брат си, но него го нямаше.

— Хей, Алдо! — провикна се той, но не последва отговор.

Брайън беше влязъл в магазина за спортни стоки и бързо се оглеждаше. Усилията му бяха възнаградени, той грабна една футболна топка и излезе с нея в главния коридор.

Там Доминик разговаряше със „заподозрения“, но онзи не беше много словоохотлив.

— Хей, боклук — каза, връщайки се, Брайън. Коленичи в локвата кръв до умиращия терорист. — Донесъл съм ти нещо.

Мустафа го погледна с недоумение. Знаеше, че смъртта е близко и макар това да не го радваше кой знае колко, все пак беше доволен, че беше изпълнил дълга си към Вярата и законите на Аллаха.

Брайън хвана ръцете на терориста и ги кръстоса на гърдите му. — Искам да отнесеш това със себе си в ада. Това е свинска кожа, задник такъв, направена е от кожата на истинска свиня от Айова. — Брайън му показа футболната топка, като гледаше копелдака право в очите.

Те се разшириха ужасени, разпознавайки предмета. Опита се да отблъсне топката с ръце, но Брайън не му позволи.

— Да, точно така. Аз съм самият Иблис11 и ти идваш при мен. — Брайън продължи да се усмихва, докато и последната искрица живот в очите изчезна.

— Каква беше тази работа?

— Няма значение — отвърна Брайън. — Хайде, тръгвай.

Отправиха се към мястото, където беше започнало всичко. По пода имаше много жени, повечето от които даваха признаци на живот. Всички бяха окървавени… — Намери някой санитарен магазин. Трябват ми бинтове и накарай някой да се обади на 911.

— Добре. — Доминик се втурна нататък, а Брайън коленичи до една жена на около тридесет години, която беше ранена в гърдите. Като повечето морски пехотинци и повечето офицери от морската пехота той беше запознат с основните правила за оказване на първа помощ. Кръвта течеше от две рани в горната лява част на гръдния кош. На устните й се виждаше малко розова пяна. Простреляна е в белия дроб, но раната не е опасна.

— Чувате ли ме?

Жената кимна и с хриптене каза:

— Да.

— Ще се оправите. Знам, че боли, но ще се оправите.

— Кой сте вие?

— Брайън Карузо, госпожо, от морската пехота на Съединените щати. Ще се оправите. Сега трябва да се опитам да помогна и на други.

— Не, не… аз… — Тя сграбчи ръката му.

— Госпожо, тук има други хора, които са по-зле от вас. Вие ще се оправите. — Той измъкна ръката си.

Следващият беше доста зле. Беше дете, може би на пет години, момче с три рани в гърба. Кръвта шуртеше от него с пълна сила. Брайън го обърна. Очите се отвориха.

— Как се казваш, момченце?

— Дейвид — беше изненадващо ясният отговор.

— Добре, Дейвид, ще те оправим. Къде е майка ти?

— Не знам. — Като всяко дете той се тревожеше повече за майка си, отколкото за себе си.

— Аз ще се погрижа за нея, но ми позволи да се погрижа първо за теб. — Той се огледа и видя Доминик да тича към него.

— Няма санитарен магазин — извика той отдалеч.

— Донеси нещо, фланелки, каквото и да е! — нареди Брайън на брат си. — Доминик изтича до магазина за спортно облекло, където Брайън беше купил маратонките, и след секунди излезе с куп фланелки с различни надписи на гърдите.

Точно тогава се появи първият полицай, държейки с две ръце служебния си автоматичен пистолет.

— Полиция! — провикна се той.

— Я ела насам, по дяволите! — изрева в отговор Брайън. На човека му трябваха десетина секунди, за да проумее какво му се казва. — Прибери пистолета си, сержант. Всички лоши момчета са вече мъртви — каза по-спокойно Брайън. — Нужни са всички линейки в този град и кажи на болницата, че при тях ще пристигнат много ранени. Имаш ли аптечка за първа помощ в колата?

— Кои сте вие? — попита полицаят, без да прибере пистолета в кобура.

— ФБР — каза Доминик зад гърба на ченгето и му показа картата си. — Стрелбата приключи, обаче тук има много хора, които се нуждаят от помощ. Обади се навсякъде. На местното бюро на ФБР и на всички останали. А сега бягай бързо към радиостанцията!

Като повечето американски полицаи сержант Стийв Барлоу имаше портативна радиостанция „Моторола“ с микрофон и говорител, прикачен към еполета на униформената му риза. Той веднага започна да се обажда трескаво, за да иска подкрепления и медицинска помощ.

Брайън насочи вниманието си към момченцето в ръцете му. В този момент Дейвид Прентис беше целият свят за капитан Брайън Карузо. Обаче всички поражения бяха вътрешни. Момчето имаше няколко рани в гърдите, което не беше добре.

— Добре, Дейвид, успокой се. Боли ли те?

— Много — отвърна детето, задъхвайки се. Лицето му ставаше все по-бледо.

Брайън го постави върху щанда на „Пронизващата Пагода“, където се пробиваха уши за обици, после се сети, че там може да има нещо, което да е от помощ, но не намери нищо освен памучни топки. Напъха по две във всяка от трите рани на гърба на детето и пак го обърна. Обаче кръвоизливът продължаваше отвътре и беше толкова силен, че белите дробове нямаше да издържат. След минути момченцето щеше да заспи и да умре от задушаване, ако някой не изтеглеше кръвта от гърдите му, а Брайън нямаше нищо подръка, с което да го направи.

— Господи! — Беше Мичъл Питърс, която държеше за ръка десетгодишно момиче, чието лице изразяваше такъв ужас, какъвто само едно дете можеше да изрази.

— Мичъл, ако разбираш нещо от бърза помощ, иди при някого и се залови за работа — нареди й Брайън.

Обаче тя не го послуша. Взе няколко памучни топки за пробиване на уши и отмина.

— Дейвид, знаеш ли какъв съм аз? — попита Брайън.

— Не — отвърна момченцето, чието любопитство за миг преодоля болката в гърдите.

— Морски пехотинец. Знаеш ли какво е това?

— Нещо като войник, нали?

Брайън разбра, че момченцето умира в ръцете му. „Моля те, господи, не и това малко момче.“

— Не, ние сме много по-добри от войниците. Морският пехотинец е най-хубавото нещо, което може да стане от мъжа. Може би един ден, когато пораснеш, ще станеш морски пехотинец като мен. Какво ще кажеш?

— Ще стрелям ли по лошите хора? — попита Дейвид Прентис.

— Ама разбира се, Дейвид — увери го Брайън.

— Страхотно — помисли си момчето и затвори очи.

— Дейвид? Остани с мен, Дейвид. Хайде, Дейви, отвори очи. Трябва още да си поприказваме. — Той остави внимателно тялото върху щанда и провери пулса в сънната артерия.

Пулс нямаше.

— О, мамка му, мамка му! — прошепна Брайън. Казвайки това, всичкият адреналин като че ли се изпари от тялото му. Усети някаква празнота, а мускулите му се отпуснаха.

Вътре влетяха първите хора от екипите на Бърза помощ, облечени в жълто-кафяви дрехи, с кутии в ръце, в които явно имаше медицинско оборудване. Един от тях пое командването, нареждайки на хората да се разпръснат в различни посоки. Двама се отправиха към Брайън. Първият взе тялото от ръцете му, погледна го за миг, след което го постави на пода и отмина, без да каже дума, оставяйки Брайън там със залята от кръвта на мъртвото дете риза.

Енцо стоеше наблизо и само гледаше, след като професионалистите от Бърза помощ — главно доброволци — бяха поели нещата в свои ръце. Макар и доброволци, те си вършеха добре работата и поеха контрола върху целия район. Двамата братя излязоха през най-близкия изход навън в слънчевото пладне. Всичко беше продължило по-малко от десет минути.

„Също като при истинско сражение“, помисли си Брайън. За това сравнително кратко време си бе отишъл не един, а много човешки живота. Прибра пистолета в чантичката на кръста си. Празният пълнител сигурно беше останал там някъде. Това, което току-що преживя, много приличаше на изпитаното от Дороти, след като беше всмукана от канзаското торнадо. Обаче той не се озова в земята на Оз. Все още се намираше в Централна Вирджиния, а зад него имаше куп убити и ранени хора.

— Кои сте вие, момчета? — попита един полицейски капитан.

Доминик му показа картата си от ФБР и това за момента беше достатъчно.

— Какво стана?

— Изглежда, че бяха терористи, четирима на брой. Влязоха и започнаха да стрелят където им попадне. Мъртви са. Застреляхме и четиримата — каза му Доминик.

— Ранен ли сте? — попита капитанът Брайън, посочвайки окървавената му риза.

Алдо поклати глава.

— Нямам нито драскотина. Капитане, има много ранени.

— А вие какво правехте тук, момчета? — зададе следващия въпрос капитанът.

— Купувах обувки — отвърна с лека горчивина в гласа Брайън.

— Будалкате ли ме… — рече капитанът, оглеждайки входа на търговския център, все още страхувайки се от това, което щеше да види вътре. — Някакви идеи?

— Отцепете района — рече Доминик. — Проверете всички регистрационни номера на колите наоколо. Проверете дали у лошите момчета ще намерите някакви документи за самоличност. Знаете каква е процедурата. Кой е местният представител на ФБР?

— Тук има само местен агент. Най-близкото представителство е в Ричмънд. Вече се обадих там. Човекът се казва Милс.

— Джими Милс? Познавам го. От Бюрото трябва да изпратят тук много хора. Най-добре ще е да запазите всичко на мястото на престъплението както си е и да чакате, а ранените да бъдат откарани в болницата. Там е страхотна каша, капитане.

— Сигурно. Е, ще се видим пак.

Доминик изчака полицейският капитан да влезе вътре, а после хвана брат си за ръката и заедно отидоха при неговия мерцедес. В полицейската кола на паркинга имаше двама униформени, единият от които държеше ловджийска пушка в ръце. След като видя картата от ФБР, им даде знак с ръка да минат. Десет минути по-късно бяха отново в плантаторската къща.

— Какво става? — попита Алекзандър от кухнята. — По радиото казаха…

— Пийт, нали знаеш, че имах някакви резерви? — рече Брайън.

— Да, но какво…

— Вече можеш да забравиш за тях, напълно и завинаги — увери го Брайън.

(обратно)

Глава четиринадесета РАЙ

Новинарските екипи се скупчваха или по-скоро бяха започнали да се струпват в Шарлотсвил като лешояди на труп, докато нещата не станаха по-сложни.

Следващата извънредна новина дойде от едно място, на което викаха Цитаделата — търговският център в Колорадо Спрингс, след това от Прово, Юта, и накрая от Де Мойнс, Айова, а това беше вече направо смайващо. При нападението в Колорадо бяха загинали шестима кадети от Академията на Американските военновъздушни сили. Няколко други бяха изкарани навън в безопасност от техни съвипускници, но бяха убити още двадесет и шест цивилни.

Новината за станалото в Колорадо Спрингс беше стигнала бързо до Прово, щата Юта, и там шефът на местната полиция, проявявайки добър полицейски нюх, беше изпратил коли с радиостанции до всички търговски центрове в града. Много от тях се бяха събрали в градския търговски център на Прово. Във всяка кола имаше служебна полицейска ловна пушка и между четиримата въоръжени терористи и шестима полицаи, които знаеха как да стрелят, се разрази ожесточена престрелка. Тя завърши с двама тежко ранени полицаи, трима мъртви цивилни и четирима мъртви терористи. В битката, която по-късно ФБР определи като зле подготвена атака, се включиха общо единадесет местни граждани. В Де Мойнс нещата можеха да се развият по същия начин, но местната полиция беше реагирала бавно, затова резултатът беше четирима мъртви терористи, но и тридесет и един граждани да им правят компания.

В Колорадо двама оцелели терористи бяха обкръжени в един магазин от група полицаи и рота стрелци от националната гвардия, междувременно вдигнати под тревога от губернатора на щата. Те можаха да проявят цялото си умение в стрелбата и тактиката на боя, за да сломят съпротивата на нападателите. Всичко продължи около час. Подпомогнати от димки, войниците употребиха такава огнева мощ, с която биха могли да отразят атаката на цяла армия. В крайна сметка двамата престъпници бяха убити. Оказа се, че са араби, което не изненада никого.

През това време цяла Америка беше застанала пред телевизорите, докато репортери от Ню Йорк и Атланта разказваха каквото знаят, а то беше малко, и се опитваха да обяснят събитията от деня, което правеха с точността на ученици от началното училище. Повтаряха безкрайно твърдите факти, до които бяха успели да се доберат, и караха „експерти“, които знаеха малко, но говореха много, да ги коментират. Това беше добър начин за запълване на времето в ефира, макар и да не информираше кой знае колко обществеността.

В Колежа също имаше телевизори и докато хората ги гледаха, работата почти спря.

— Боже господи — рече Джак-младши. Другите бяха казали или си бяха помислили горе-долу същото, но се чувстваха доста по-зле, защото, технически погледнато, бяха членове на разузнавателната общност, която не беше успяла да осигури стратегическо предупреждение за тази атака срещу тяхната родина.

— Много просто е — обади се Тони Уилс. — Докато нямаме разузнавачи, които да действат на място, трудно ще можем да направим каквото и да било предупреждение, ако лошите момчета не са наистина много немарливи при използването на клетъчните си телефони. Освен това средствата за информация много обичат да разказват на хората как ние проследяваме лошите и те се учат от това. Служителите на Белия дом също много обичат да говорят пред репортерите колко сме добри и от тях изтичат сведения за електронното разузнаване. Понякога от начина, по който от тях излиза такава секретна информация, човек се пита дали не са доброволни сътрудници на терористите. Всъщност тези боклуци просто се перчат пред репортерите и това може би е единственото нещо, което умеят да правят.

— Значи от тук нататък ще чуваме как новинарите ще нададат вой за поредния провал на разузнаването, така ли?

— Можеш да бъдеш сигурен в това — отвърна Уилс. — Същите хора, които засипват разузнаването с обвинения, че не може да си гледа работата, нито за миг не признават своята роля за ограничаването на възможностите му винаги когато имат подходящ случай. Разбира се, Конгресът ще реагира по същия начин. Както и да е. Хайде да се захващаме отново за работа. АНС ще търси да открие някакво ликуване сред противника, в края на краищата и те са хора, нали? И те обичат да се тупат в гърдите, когато извършат някоя операция. Я да видим дали твоят приятел Сали е един от тях.

— Но кой е главният ръководител, който е дал нареждане за извършването й? — попита Джак.

— Хайде да видим дали ще можем да разберем това. — „По-важното е да определим къде се намира копелето сега“, каза си наум Уилс. Едно лице със сведения за местопребиваването му е много по-ценно, отколкото без такава информация.

Горе пред телевизора на Хендли се бяха събрали главните му помощници.

— Нещо да кажете?

— От Шарлотсвил се обади Пийт. Можеш ли да отгатнеш къде са били нашите двама обучаващи се? — попита Джери Раундс.

— Ти се майтапиш — рече Том Дейвис.

— Не. Видели са сметката на лошите като едното нищо, без чужда помощ и сега са отново в къщата. Новината е, че Брайън, който имаше известни съмнения относно това, което трябва да прави, вече ги няма. Очаква с нетърпение да бъде изпратен с някоя истинска задача, а и Пийт е на мнение, че са напълно готови.

— Значи ни трябват някакви сериозни цели, така ли? — попита Хендли.

— Моите хора ще проверят какво е успяла да засече АНС. Предполага се, че сега лошите отново си разменят съобщения. Вероятно ограниченията за подобен обмен са отменени — изрази гласно мисълта си Рик Бел. — Щом като сме готови за действие, ще действаме, и то скоро.

Това беше работа на отдела на Сам Гренджър. До този момент той мълчеше, но сега дойде време да заговори.

— Приятели, ето че имаме две момчета, готови „да обслужат някои обекти“ — рече той, използвайки фразата, приета в армията преди двадесет години. — Пийт ми каза, че са добри и от това, което се случи днес, мисля, че мотивите им ще бъдат основателни.

— Какво мисли опозицията по въпроса? — попита Хендли. Не беше трудно да се отгатне, но той искаше повече мнения.

— Те искаха да ни ужилят с максимален ефект. Целта им с тази операция беше да ударят средния американец — обади се Раундс. — Мислят, че могат да ни уплашат, като ни покажат, че са в състояние да ни нападнат навсякъде, не само в такива обекти като Ню Йорк. Това е елементът на по-голяма прозорливост в тази операция. В нея са участвали вероятно общо между петнадесет и двадесет терористи плюс може би поддържащ персонал. Това е сравнително голям брой, но не е нещо безпрецедентно. Те успяват да поддържат добра оперативна готовност. Хората им са добре мотивирани. Обаче не бих казал, че са били особено добре обучени. Просто са решили да пуснат едно бясно куче в задния ни двор, за да ухапе няколко деца, както и стана. Демонстрираха политическата си воля да извършат някои много грозни неща, но това не ме изненадва, а също да пожертват някои особено верни на каузата хора, но и това не е нещо ново. От техническа гледна точка нападението е твърде елементарно, просто няколко лоши момчета с леко автоматично оръжие. Те показаха жестокост, но не и истински професионализъм. След по-малко от два дни ФБР вероятно ще установи техния произход и може би пътищата, по които са влезли в страната. Не са се учили да управляват самолети или нещо подобно, затова по всяка вероятност не са били от дълго време тук. За мен ще е интересно да разбера кой е извършил проучването на техните обекти. Започването на операцията на различни места по едно и също време предполага известна предварителна подготовка, но мисля, че тя не е била особено голяма. Не е чак толкова трудно да гледаш стрелките на часовника. След стрелбата не са имали намерение да се измъкнат. Сигурно са дошли с предварително определени цели. На този етап съм готов да се обзаложа на няколко долара, че са били в страната не повече от една-две седмици, а може би и по-малко в зависимост от пътищата им за влизане. От ФБР скоро ще разберат това.

— Пийт съобщи, че оръжията са били автомати „Инграм“. Изглеждат добре на външен вид и затова ги показват често по телевизията и във филмите — обясни Гренджър. — Обаче това не са ефикасни оръжия.

— Как са се снабдили с тях? — попита Том Дейвис.

— Добър въпрос. Предполагам, че от ФБР вече имат на разположение тези, използвани във Вирджиния, и сега се опитват да проследят произхода им по серийните номера. Бива ги в тази работа. До довечера ще разполагаме с нужната информация. Това ще им даде някаква яснота за начина, по който оръжията са попаднали в ръцете на терористите, и тогава разследването ще напредне.

— Какво мислиш, че ще направи ФБР, Енцо? — попита Брайън.

— Случаят е много важен. Ще получи кодово наименование и по него ще работят всички агенти в страната. В момента първото нещо, което ще търсят, е колата, която са използвали онези. Може би е крадена. По-вероятно е да е взета под наем. За това човек трябва да се подпише, да остави копие от шофьорската си книжка, номера на кредитната си карта, т.е. всички необходими неща, без които съществуването в Америка е невъзможно. Така на разследването ще бъде дадена някаква насока. Точно затова тези неща се проследяват най-внимателно.

— Как сте, момчета? — попита Пийт, влизайки в стаята.

— Питието ни се отразява добре — отвърна Брайън. Той вече беше изчистил беретата си, а и Доминик беше направил същото със своя „Смит и Уесън“. — Цялата тази работа не беше много приятна, Пийт.

— Няма начин да е приятна. Току-що разговарях с централата. До един-два дни искат да се срещнат с вас. Брайън, преди ти имаше някакви съмнения и каза, че нещата са се променили. Вярно ли е?

— Ти ни обучаваше да откриваме обекта, да се приближим до него и да го убием, Пийт. Вече мога да се примиря с това, ако не се наложи да правим нещо, което излиза прекалено много извън рамките на нормалното.

Доминик кимна, за да покаже, че е съгласен с брат си, но не изпускаше от очи Алекзандър.

— Е, добре тогава. В Тексас има един лаф, с който се обяснява защо местните адвокати са толкова добри. Отговорът е, че там има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене. Така че може би вие двамата ще помогнете да убием някои хора.

— Ще кажеш ли най-после точно за кого работим? — попита Брайън.

— Скоро ще разберете, изчакайте още един ден.

— Добре, мога да почакам толкова — каза Брайън. Вече си беше направил някои собствени заключения. Генерал Тери Бротън може би е знаел нещо. Съвсем сигурно беше, че онзи човек Върнър определено е знаел, обаче той беше наясно, че тази бивша тютюнева плантация, в която ги обучаваха, не беше на никое държавно учреждение. ЦРУ имаше „Фермата“ близо до Йорктаун, Вирджиния, но тя се намираше на сто и петдесет мили оттук. Според него нямаше признаци това място да е на Управлението, макар че може и да грешеше. Всъщност то изобщо не му изглеждаше държавно. Но при всички случаи до два дни щеше да научи нещо по-съществено и можеше да изчака толкова.

— Какво се знае за хората, които ликвидирахме днес?

— Не много. Трябва да изчакаме известно време. Доминик, колко ще мине, преди да започнат да откриват някои неща?

— До утре на обяд ще имат много информация, но ние нямаме връзка с Бюрото, освен ако не ме накараш да…

— Не, нямам такова намерение. Може би ще трябва да им дадем някои сведения за теб и Брайън, но те няма да бъдат много подробни.

— Искаш да кажеш, че аз ще трябва да разговарям с Гюс Върнър?

— Вероятно. Той има достатъчно влияние във ФБР, за да може да каже, че си със „специална задача“ и това да е достатъчно. Предполагам, че се поздравява за това, че те е открил за нас. Между другото, вие двамата свършихте една изключително добра работа.

— Направихме само това, за което са ни обучавали — отвърна морският пехотинец. — Просто имахме достатъчно време, за да се ориентираме, а след това всичко ставаше автоматично. В началната школа ни учеха, че разликата между това да го направиш и да не го направиш обикновено е само няколко секунди мислене. Ако бяхме в магазина на „Сам Гуди“, когато всичко започна, вместо няколко минути по-късно, крайният резултат може би щеше да е по-различен. Другото нещо е, че двама души действат четири пъти по-ефикасно, отколкото един. За това е написан цял труд. Казва се „Тактически фактори в схватки с участие на малки бойни единици“. Мисля, че така му беше заглавието. Това е част от основните неща, които се изучават в школата „Рекън“.

— В морската пехота много четете, бе — му каза Доминик и посегна към бутилката с уиски. Наля две чаши, подаде едната на брат си и отпи от своята.

— Онзи човек в „Сам Гуди“ ми се усмихна — спомни си все още озадачен Брайън. — Тогава не се замислих за това. Предполагам, че не се страхуваше да умре.

— Викат му мъченичество и някои хора наистина разсъждават по този начин — каза им Пийт. — А ти какво направи?

— Стрелях по него от близо, може би шест или седем пъти.

— По-скоро бяха десет — поправи го Доминик. — Плюс последният, който беше в тила.

— Още мърдаше — обясни Брайън. — А и нямах белезници да му ги сложа. Да ти кажа право, това никак не ме безпокои. А и той без това щеше да умре от раните си. Начинът, по който се развиха нещата, просто ускори преминаването му в следващото измерение.

— Бинго! — обяви Джак, загледан в компютъра си. — Сали е играч, Тони. Погледни — каза той и посочи монитора.

Уилс също погледна получената от АНС информация и го видя.

— Нали ти казах, че кокошките обичат да кудкудякат, след като снесат яйце, просто за да покажат на света колко ги бива. С тези птици е същото. Добре, Джак, работата става съвсем официална. Уда бен Сали е играч. До кого е адресирано съобщението?

— Това е човек, с когото той си говори в мрежата. Обикновено разговаря с него за парични преводи.

— Най-после! — рече Уилс, изваждайки съобщението на своя екран. — Искат голям набор от снимки на човека. Може би от Ленгли най-после ще сложат някой, който да го следи. Слава богу! Имаш ли списък на хората, с които той си кореспондира в електронната поща?

— Да, искаш ли го?

Джак затрака по клавиатурата и след малко натисна клавиша за принтиране. След петнайсет секунди подаде на колегата си един лист.

— Ето номерата и датите на изпратените имейли. Ако искаш, мога да ти принтирам всички по-интересни заедно с причините, които според мен ги правят такива.

— Ще отложим това за по-късно. Сега ще отнеса това горе на Рик Бел.

— Добре, аз ще държа фронта.

„Видя ли новините по телевизията? — беше написал Сали на човека, с когото от време на време си кореспондираше. — От това американците ще получат стомашно разстройство!“

— Е, да, сигурно си прав — каза Джак на монитора. — Но ти току-що се издаде, Уда. Ура!

Още шестнайсет мъченици, помисли си Мохамед, докато гледаше телевизора в хотел „Бристол“ във Виена. Мисълта беше болезнена само в абстрактен смисъл. Всъщност такива хора бяха пушечно месо. Не бяха толкова важни като него, а това беше самата истина, защото той беше много ценен за организацията. Външният вид и езиковите умения му позволяваха да пътува навсякъде, а умствените му способности му помагаха да планира добре операциите си.

„Бристол“ беше един изключително добър хотел, който беше само на няколко метра от още по-луксозния „Империал“, и в барчето имаше много добър коняк, а той обичаше хубав коняк. Операцията не се беше развила съвсем добре… Надяваше се да загинат стотици американци, вместо няколко десетки, но при толкова въоръжени полицаи, а дори и някои въоръжени граждани, все пак крайният резултат беше твърде оптимистичен. Постигната беше стратегическата цел — всички американци знаеха, че не могат да се чувстват сигурни, където и да живеят. Те могат да бъдат нападнати от свещените воини, които са готови да се простят с живота си, за да ги накарат да се чувстват все по-малко сигурни. Мустафа, Сайед, Сабауи и Мехди сега бяха в Рая, ако това място наистина съществуваше. Понякога си казваше, че е приказка за по-впечатлителни деца или за по-простите, които слушаха проповедите на имамите. Човек трябва да избира много внимателно проповедниците си. Защото не всички имами гледаха на исляма така, както Мохамед гледаше на него. Те не искаха да го владеят, но той искаше, или поне да владее част от него и тази част да включва светите места.

Не можеше да говори открито за тези неща. Някои по-изтъкнати членове на организацията наистина вярваха в тях. Те принадлежаха към по-консервативната, по-реакционна част от вярата, отколкото бяха уахабитите в Саудитска Арабия. В неговите очи последните бяха просто корумпирани богаташи от тази ужасно корумпирана страна, хора, за които вярата беше само на думи, а у дома и в чужбина се отдаваха на своите пороци и пръскаха парите си за тях. А парите се харчеха лесно. В крайна сметка човек не можеше да ги вземе със себе си в отвъдното. В Рая, ако той съществува, нямаше нужда от пари, а ако не съществува, пак нямаше нужда от тях. Това, което той искаше и на което се надяваше… не, това, което би искал в този живот… беше власт, способността да заповядва на хората и да ги подчинява на волята си. За него религията беше матрицата, която оформяше образа на света, който той би желал да контролира. Понякога дори се молеше, просто за да не забрави как се прави това, и особено когато трябваше да се среща с „висшестоящите“. Но като шеф на операциите именно той, а не те определяха курса на тяхната организация чрез жалоните, поставени на пътя им от неверниците на Запад. Избирайки този път, той определяше и характера на тяхната стратегия, която произхождаше от религиозните им вярвания, определяни от политическия свят, в който те действаха. В края на краищата врагът определяше стратегията, а неговата цел беше да промени намеренията му. Така че сега американците щяха да разберат по-добре от когато и да било какво е страх. Тук не ставаше въпрос за риск, пред който е изправен техният политически или финансов капитал, а за живота им. От самото начало операцията беше планирана главно за избиването на жени и деца, най-ценната и най-уязвимата част на всяко общество. Казвайки си това, той отви капачката на още една малка бутилчица коняк.

По-късно щеше да включи лаптопа, за да получи съобщенията от своите оперативни сътрудници. Щеше да каже на банкерите си да прехвърлят малко повече пари на неговата сметка в Лихтенщайн. Тя не биваше да стои празна. После трябваше да бъдат напълно ликвидирани сметките за кредитните карти „Виза“. В противен случай полицията щеше да тръгне по следите му, имайки на разположение име, а може би и негови снимки. Това не биваше да става. Щеше да остане във Виена още няколко дни, а след седмица да се върне у дома, за да се срещне с шефовете си и да планира бъдещи операции. След постигнатия от него такъв успех те щяха да се вслушват още повече в думите му. Съюзът му с колумбийците беше дал резултат въпреки техните резерви и сега той беше на гребена на вълната. Щеше да празнува още няколко вечери, след което щеше да бъде готов да се завърне към не толкова оживения нощен живот в родината си, който в по-голямата си част се изчерпваше с пиене на кафе или чай и безкрайни разговори, но не и с действие. А само чрез действие можеше да постигне поставените пред него и пред висшестоящите цели.

— Господи, Пабло! — каза Ернесто, изключвайки телевизора си.

— Е, хайде, хайде, не бива да се изненадваш толкова — отвърна Пабло. — Да не би да си очаквал, че ще се занимават с благотворителна дейност?

— Не, но не и това.

— Ами затова им викат терористи, Ернесто. Убиват без предупреждение и нападат хора, неспособни да се защитят.

По телевизията предадоха много подробно станалото в Колорадо Спрингс, където присъствието на камиони на националната гвардия беше довело до такъв драматичен развой. Показаха как цивилни дори извлякоха телата на двамата терористи навън, очевидно за да прочистят района, където димките бяха причинили пожари, но повече, разбира се, за да покажат телата. Местните власти в Колумбия също обичаха да правят подобни неща. Военните обичат да се хвалят. Е, хората на картела често правеха същото. Но при тези обстоятелства той не би одобрил подобно нещо. За Ернесто беше по-важно да се мисли за него като за „бизнесмен“, а не като наркотрафикант или терорист. В собственото си огледало той се виждаше като човек, който произвежда ценен продукт и служи на обществото, за което му се плаща и за чиято защита той е готов да се разправи със съперниците си.

— Но как ще реагират северноамериканците? — попита Ернесто.

— Ще започнат разследване като при всяко улично убийство и сигурно ще разкрият някои неща, но няма да успеят да стигнат до повечето от тях. А сега ние имаме нова дистрибуторска мрежа в Европа, което — припомни той на боса си — е нашата цел.

— Не очаквах такова зрелищно престъпление, Пабло.

— Но нали вече обсъждахме това предварително? — отвърна Пабло с най-спокоен тон. — Надеждата им беше да извършат наистина някаква показна демонстрация… — разбира се, той не каза престъпление, — която да всее страх в сърцата на американците. Предварително знаехме, че такива глупости са важни за тях. Важното пък за нас е, че дейността на американците ще се пренасочи от нашите интереси в друга посока.

Понякога трябваше да проявява търпение, докато обяснява нещата на шефа си. Важното бяха парите. С пари можеш да купиш власт, с тях можеш да подкупваш хора и протекция и не само да запазиш своя живот и този на семейството си, но и да контролираш страната си. Рано или късно щяха да уредят избирането на някой, който щеше да каже думите, които северноамериканците искаха да чуят. Той нямаше да направи нещо много, освен може би да се справи с картела Кали, което щеше да бъде добре за тях. Единственото им безпокойство беше, че могат да се опитат да спечелят с пари протекцията на някой измамник, който щеше да вземе парите, а след това да се нахвърли срещу тях като неблагодарно куче. В крайна сметка всички политици бяха направени от едно и също тесто. Обаче той щеше да има информатори в лагера на такива хора и щеше да се погрижи за сигурността си. Те щяха „да отмъстят“ за убийството на фалшивия приятел, чийто живот при такива обстоятелства той трябваше да отнеме. Играта беше наистина сложна, но трябваше да се играе. А той знаеше как да манипулира хората и властта, дори и тези в Северна Америка. Ръцете му стигаха далеч, дори до умовете и душите на тези, които нямаха представа чия ръка дърпа техните конци. Това се отнасяше особено за онези, които се обявяваха против легализирането на неговия продукт. Ако това станеше, тогава печалбите му щяха рязко да намалеят, а с тях и властта му. Не можеше да позволи това, не! За него и неговата организация статуквото беше идеалният модус вивенди. Нещата не бяха идеални, но той не можеше да се надява на такова нещо в реалния свят.

ФБР работеше бързо. Откриването на форда с регистрационните номера на Ню Мексико не беше трудно, въпреки че се беше наложило всички регистрационни номера на колите в паркинга да бъдат сверени със собствениците и в много случаи те бяха разпитвани от агент, размахващ пистолет. Разбра се, че в Ню Мексико националната агенция за даване на коли под наем е имала скрити камери и записът в тях от въпросния ден беше на разположение. Забележителното беше, че на него се видя и друга взета под наем кола, която предизвика интереса на бюрото на ФБР в Де Мойнс, Айова. След по-малко от час ФБР изпрати своите агенти в офиса на „Херц“, който се намираше само на половин миля оттам, а и там имаха скрити телевизионни камери. На тях и на архивните записи се видяха фалшиви имена (Томас Салазар, Хектор Сантос, Антонио Куинонес и Карлос Олива). Фалшиви бяха и шофьорските книжки. Тези сведения бяха важни. Международните шофьорски книжки бяха получени в Мексико Сити и на мексиканската федерална полиция бяха изпратени бързо факсове, в които се искаше незабавното й съдействие.

В Ричмънд, Де Мойнс, Солт Лейк Сити и Денвър бяха открити номерата на кредитните карти „Виза“. Шефът на сигурността на „Виза“ беше бивш старши агент на ФБР и там компютрите не само откриха банковия произход на кредитните сметки, но и четири карти в общо шестнайсет бензиностанции, показващи изминатите пътища и скоростта, с която са се движили четирите коли с терористите. Серийните номера на автоматите „Инграм“ бяха проследени чрез дъщерната агенция на ФБР — Бюрото за алкохол, цигари, огнестрелни оръжия и експлозиви към министерството на финансите. Там беше решено, че всичките шестнайсет автомата са част от пратка, открадната преди единайсет години в Тексас. Някои оръжия от същата пратка са били използвани при схватки на наркотрафиканти в различни краища на страната и тази информация насочи разследването на ФБР в съвсем нова посока. От четирите места на престъпленията бяха взети пръстови отпечатъци на мъртвите терористи плюс кръвни проби за ДНК анализ.

Разбира се, колите бяха прехвърлени в офисите на ФБР и най-щателно проверени за пръстови отпечатъци, както и за ДНК доказателства, за да се провери дали в тях не е имало и други хора. Администрацията и персоналът на всеки хотел бяха разпитани, както и съдържателите на различни заведения за бързо хранене, а също и собствениците на местни барове и ресторанти. Записите на телефонните разговори в различни мотели също бяха събрани за проверка, за да се види дали от тях са водени някакви разговори. Оказа се, че това са най-вече съобщения в интернет. Портативните компютри на терористите бяха иззети, проверени за пръстови отпечатъци и анализирани от техническите магьосници на ФБР. Общо по случая с кодовото название „Исламтер“ бяха включени няколкостотин агенти.

Повечето жертви се намираха в местни болници и тези, които можеха да говорят, бяха интервюирани същата вечер, за да се разбере какво знаят и какво могат да си спомнят. Куршумите от телата им бяха взети като доказателства и бяха сравнени с иззетите оръжия, след което бяха изпратени в Северна Вирджиния, където се намираше една съвършено нова лаборатория на ФБР за изпитания и анализи. Цялата информация беше изпратена в Министерството на вътрешната сигурност, което, разбира се, я препрати до най-малките подробности на ЦРУ, АНС и останалите американски разузнавателни служби, чиито оперативни работници вече притискаха информаторите си за повече сведения, свързани със случая. Шпионите се обърнаха и към приятелски чужди разузнавания за повече сведения. Цялата информация достигна до Колежа чрез връзката с ЦРУ и АНС. Всички засечени сведения се озоваха в огромния централен компютър на Колежа, който се намираше в стая в приземния етаж, където тя беше класифицирана, за да бъде на разположение на аналитиците, които щяха да пристигнат сутринта.

Всички от горния етаж, с изключение на охраната и тези, които почистваха след края на работния ден, се прибраха вкъщи за през нощта. Компютрите, използвани от аналитиците, бяха защитени по няколко начина, за да се гарантира, че не могат да бъдат включвани без разрешение. Мерките за сигурност в тези помещения бяха много стриктни, но не се набиваха на очи и всичко се следеше от вътрешни телевизионни камери, чиито записи се наблюдаваха непрекъснато както по електронен път, така и от хората.

В апартамента си Джак се поколеба дали да се обади на баща си, но се отказа. Той сигурно се намираше под непрекъснатия обстрел на телевизионните и вестникарските репортери, въпреки добре известния му навик да не се изказва по никакви въпроси, за да може действащият президент Едуард Кийлти да управлява необезпокояван. Имаше една много секретна пряка телефонна линия, за която знаеха само децата му, обаче Джак реши да остави Сали да му се обади по нея, защото тя беше малко по-емоционална от него. Джак се задоволи само с изпращането на имейл до баща си, чието съдържание се изчерпваше с думите „По дяволите, ще ми се още да си в Белия дом.“ Обаче знаеше, че Джак-старши най-вероятно благодари на Бога, че не е, и може би се надява, че най-после Кийлти ще се вслуша в съветниците си — най-вече в добрите, които още не бяха го напуснали — и ще премисли, преди да започне да действа. Вероятно баща му се беше обадил на някои свои приятели в чужбина, за да разбере какво знаят и мислят по въпроса и може би беше изказал мнението си пред някои високопоставени хора, тъй като повечето чужди правителства се вслушваха в това, което казваше в неофициални разговори. Големият Джак все още беше част от системата. Той можеше да се обади на приятели, останали във властта още от неговото президентство, и да разбере какво в действителност става. Обаче Джак-младши считаше това за малко вероятно.

На работа и у дома си Хендли имаше секретна телефонна линия, известна като СТУ–5 — съвършено нов продукт на Ей Ти енд Ти и АНС. Беше я получил по обиколен път.

В момента говореше по нея.

— Да, така е. Ще имаме повечето сведения сутринта. Сега няма смисъл да стоя в офиса и да се взирам в празния екран — каза бившият сенатор, отпивайки от уискито си със сода. След това изслуша последвалото запитване.

— Вероятно — отвърна той на твърде очевидния въпрос. — Обаче все още нищо конкретно… каквото би очаквал на този етап, да.

Нов дълъг въпрос.

— В момента разполагаме с две напълно готови момчета… Да, имаме… около четирима. Сега, т.е. утре ще се занимаем най-подробно с тях. Джери Раундс и Том Дейвис мислят усилено по въпроса. Точно така, последния не го познаваш. Той е негър, има добър нюх за финансовата част на нещата, а също и за оперативната. Учудващо е, че пътищата ви с него не са се пресичали. Сам ли? Много го бива да надушва нещата. Въпросът е да изберем точните обекти… Знам, че не можеш да участваш в това. Извинявай, че ги нарекох „обекти“.

Последва дълъг монолог и още един въпрос.

— Да, знам. Затова сме тук. Скоро, Джак, скоро… благодаря, приятелю. Ти също. Ще се видим някой ден. — Той затвори телефона, знаейки, че всъщност няма да види скоро своя приятел… може би никога директно, а това си беше направо позор. За съжаление хората, които разбираха от тези неща, не бяха много. Трябваше да се обади още на едно място, но този път по редовната линия.

Идентификаторът на обаждащия се каза на Гренджър кой е и той вдигна слушалката.

— Да, Гери?

— Сам, относно двамата завербувани. Сигурен ли си, че са готови за голямата игра?

— Толкова, колкото е нужно — увери шефът на операциите боса си.

— Доведи ги тук за обяд. Ти, аз, те и Джери Раундс.

— Първата ми работа утре ще бъде да се обадя на Пийт. Няма смисъл да го правя сега. В края на краищата пътят с кола е по-малко от два часа.

— Добре. Имаш ли някакви съмнения?

— Гери, тази работа е като пудинга. Рано или късно трябва да го опиташ, за да разбереш.

— Да, прав си. Ще се видим утре.

— Лека нощ, Гери. — Гренджър затвори телефона и се зачете отново в книгата си.

Сутрешните новини бяха сензационни за цяла Америка, а и за света. Предаванията чрез сателит на Си Ен Ен, „Фокс“, Ен Би Си и всяка друга компания, притежаваща телевизионни камери и сателитна връзка, излъчиха за света водещата новина, която не можеше да бъде засенчена от нищо друго освен някоя ядрена експлозия. Европейските вестници изразиха дежурното си съчувствие за най-новото изпитание за Америка, което обаче скоро щеше да бъде забравено и оставено на по-заден план. Американските средства за информация заговориха колко уплашени са американските граждани, без, разбира се, това да бъде подкрепено от цифрите на допитвания до общественото мнение, обаче из цялата страна хората изведнъж бяха започнали да купуват огнестрелни оръжия за собствена защита, които едва ли щяха да им помогнат особено много. Без да й се казва, полицията беше наясно, че трябва да следи внимателно за всеки, който би могъл да пристигне от страна източно от Израел и ако някои тъпанари адвокати започнеха да говорят за етническа дискриминация, можеха да вървят по дяволите. Престъпленията от предишния ден не бяха извършени от някакви норвежки туристи.

Посещенията в църквите се увеличиха, но малко.

Из цяла Америка хората отиваха на работа и я вършеха, задавайки на колегите си въпроси като „Какво мислиш за всичко това?“, а те неизменно поклащаха глави и продължаваха да си гледат работата, като правеха стомана, автомобили или разнасяха пощата. Всъщност не бяха ужасно изплашени, защото дори и при тези четири инцидента всичко беше станало далеч от местата, в които живеят повечето от тях, а такива събития се случваха много рядко и не можеха да бъдат сериозна лична заплаха. Обаче в сърцата си всички трудови хора в тази страна знаеха, че някой някъде наистина трябваше да получи ритник в задника.

В имението си на дванадесет мили от града Гери Хендли прегледа сутрешните вестници. „Ню Йорк Таймс“ му беше донесен от специален куриер, а „Вашингтон Поуст“ с редовния пощенски пикап. И в двата вестника редакционните статии сякаш бяха написани от един и същи човек. Те призоваваха към спокойствие и благоразумие, като изтъкваха, че страната има президент, който ще реагира на ужасните събития. Същевременно съветваха със спокоен тон президента да премисли, преди да действа. Другите материали бяха малко по-интересни. Някои коментатори се занимаваха с реакцията на средния гражданин. В този ден от цялата страна щяха да бъдат отправени призиви за възмездие и за Хендли добрата новина беше, че той може би ще може да им отговори. Лошата беше, че ако свършеше работата както трябва, никой нямаше да разбере това.

Общо взето, тази събота щеше да има доста новини.

Паркингът в Колежа щеше да бъде пълен, но онези, които минаваха покрай него, нямаше да го забележат. Обяснението, ако станеше необходимо, щеше да бъде, че касапницата от предишния ден е предизвикала известна нестабилност на финансовите пазари, което, както се оказа по-късно през деня, беше вярно.

Джак-младши правилно предположи, че това ще бъде ден за небрежно облекло и се качи в своя „Хамър–2“, облечен в джинси, поло и маратонки. Естествено хората от охраната бяха уведомени и както винаги лицата им не изразяваха нищо.

Тони Уилс тъкмо включваше компютъра си в 8:14 часа, когато Джак влезе.

— Здравей, Тони — поздрави Райън. — Как е обменът днес?

— Погледни сам. Явно не са спали — каза Уилс на ученика си.

— Ясно. — Той остави чашата с кафето на бюрото и се настани в удобния си въртящ се стол, преди да включи компютъра и да премине през системите за сигурност, които пазеха това, което имаше в него — сутрешния „поток“ от АНС. Там никога не спяха. Веднага стана ясно, че хората, които той следеше, бяха обърнали внимание на новините.

Би трябвало да се очаква, че тези, към които АНС проявяваше такъв голям интерес, не са приятели на Съединените американски щати, но въпреки това Джак-младши се изненада и дори беше шокиран от задоволството, което личеше в някои от имейлите, които прочете. Спомни си собствените си чувства, когато армията на Съединените щати, следвайки силите на сега несъществуващата Обединена ислямска република, нахлу в Саудитска Арабия и внезапно обзелото го задоволство, когато видя как един танк експлодира при пряко попадение. Нито за миг не помисли за тримата мъже, които току-що бяха загинали в стоманената си гробница, казвайки си, че бяха вдигнали оръжие срещу Америка, а за това се плащаше и ако късметът им изневереше, си беше част от играта. Отчасти състоянието му се обясняваше и с ранната му възраст, защото на едно дете всичко му се струва като център на вселената — една илюзия, за която трябваше време, за да се отърси. Обаче хората, убити вчера, в повечето случаи бяха невинни граждани, а не войници, най-вече жени и деца, и да изпитваш удоволствие от смъртта им беше чисто варварство. Но то беше налице. Америка на два пъти беше проливала кръв, за да спаси родината на исляма. Как беше възможно някои саудитци да говорят по такъв начин?

— По дяволите — прошепна той. Принц Али не беше такъв човек. Той и бащата на Джак бяха приятели, другари. Ходеха си на гости. Сам беше разговарял с човека, беше оценил ума му и беше слушал внимателно какво казва. Е, разбира се, тогава той беше още дете, обаче Али не беше такъв човек. Но и баща му не беше Тед Бънди12, а Бънди беше американски гражданин и вероятно дори беше гласувал. Това, че живееш в дадена страна, не те прави непременно неин пътуващ посланик.

— Не всички ни обичат, момче — каза Уилс, поглеждайки към него.

— Че какво толкова лошо сме им сторили? — зачуди се Джак.

— Ние сме най-голямото и най-богатото момче в квартала. Става това, което кажем, дори и тогава, когато не нареждаме на хората какво да правят. Нашата култура се налага над другите, независимо дали става въпрос за кока-кола или за списание „Плейбой“. Подобно нещо е обидно за религиозните вярвания на хората, а в някои части на света те определят и начина им на мислене. Не признават нашия принцип за свобода на вероизповеданията и ако си позволим нещо, което се счита обидно за техните вярвания, според тях вината за това е наша.

— Да не би да ги защитаваш? — запита Джак-младши.

— Не, просто обяснявам начина им на мислене. Да разбираш нещо не означава непременно, че го одобряваш. Помни, че работата ти е да разбираш как разсъждават.

— Добре. Разбирам, че имат твърде шантави представи за нещата. А сега трябва да проверя някои цифри. — Джак остави настрана имейлите и се зае да проследява движението на парите. — Хей, днес Уда работи. Хм, изглежда, че го прави от дома си.

— Вярно. Това им е хубавото на компютрите — рече Уилс. — Въпреки че от дома не го прави с такъв размах, както от офиса си. Някакви интересни банкови преводи?

— Само два до банката на Лихтенщайн. Чакай да проследя тази сметка… — Райън поработи с мишката и установи размера на сумите в нея. Не беше особено голяма. Всъщност за стандартите на Сали беше направо скромна. Само половин милион евро, използвани главно за покриване на разходи от кредитни карти, собствени и… други…

— Я виж, тази сметка обслужва доста кредитни карти „Виза“ — каза той на Уилс.

— Така ли?

— Да, около дузина. Не, изглежда, че са шестнайсет, освен тези, които сам използва…

— Я ми разкажи повече за тази сметка — нареди Уилс. Изведнъж цифрата шестнайсет започна да изглежда много важна.

— Цифрова е. АНС се е добрала до нея поради страничен вход за влизане в програмата за сметките на банката. Не е много голяма, за да бъде прекалено важна, но е секретна.

— Можеш ли да измъкнеш номерата на картите „Виза“?

— Номерата на сметките им? Разбира се. — Джак ги изписа, прехвърли ги на друго място и ги принтира. След това ги подаде на Уилс.

— Не, по-добре ти виж това — рече Уилс и му подаде свой лист.

Джак го пое и веднага забеляза сходство в цифрите.

— Твоят списък какъв е?

— Лошите момчета в Ричмънд са били с кредитни карти „Виза“ и са ги използвали да купуват бензин, докато са пътували през страната. Между другото изглежда, че са тръгнали от Ню Мексико. Джак, вчера ти успя да докажеш, че Уда бен Сали е играч. Изглежда, че той е човекът, който покрива разноските им.

Джак отново погледна списъците, сравнявайки тези от единия лист с цифрите в другия. После вдигна очи от листа.

— Мамка му — прошепна той.

А Уилс се замисли върху това какво чудесно нещо бяха компютрите и съвременните средства за комуникации. Нямаше съмнение, че стрелците от Шарлотсвил бяха използвали кредитни карти „Виза“, за да купуват бензин и храна, и техният малък приятел Сали току-що беше прехвърлил пари в банковата сметка, с които да покрие разходите. В понеделник вероятно той ще закрие сметките и те щяха да изчезнат от лицето на земята, но щеше да бъде късно.

— Джак, кой е казал на Сали да прехвърли пари в тази банкова сметка? — „Ето, че се снабдихме и с обект, каза си наум Уилс. И то може би не един.“

(обратно)

Глава петнадесета ВОЙНИЦИ И ЧИНОВНИЦИ

Оставиха Джак да свърши компютърната работа и да проследи имейлите до и от Уда бен Сали през този ден. Това беше доста неприятно, защото въпреки че Джак го умееше, боравенето с цифри не му допадаше. Обаче скоро откри, че нареждането да бъдат прехвърлени пари в сметката беше дошло от някой, чийто имейл адрес беше 56MoHa@eurocom.net, който го беше изпратил от Австрия.

Не можеха да научат нещо повече за него, обаче сега имаха ново име в интернет, което да следят. Това беше кибернетичната идентичност на някой, който беше дал нареждания на един заподозрян, т.е. за него се знаеше, че финансира терористи, а това правеше 56MoHa@eurocom.net наистина много интересен. Уилс трябваше да даде на АНС да разберат, че трябва да следят този имейл адрес, ако те вече не бяха проявили интерес към него. Сред компютърджиите преобладаваше мнението, че повечето подобни адреси са анонимни и в повечето случаи те наистина бяха такива, обаче след като веднъж станеха известни на съответните агенции, те можеха да бъдат проследявани. Обикновено това се правеше с незаконни средства, но след като в интернет границата между законното и незаконното поведение можеше да бъде използвана от петнадесетгодишни хлапаци, същото се отнасяше и за компютърното разузнаване, чиито компютри се откриваха трудно, а влизането в тях още повече. В случая проблемът се състоеше най-вече в това, че eurocom.net не съхраняваха дълго време в архива си разменените съобщения в електронната им поща. Щом като отпаднеха от паметта на техния сървър, след като бяха прочетени от този, за когото са били предназначени, те биваха безвъзвратно загубени. АНС можеше и да установи, че този тъпанар е изпратил съобщение на Уда бен Сали, но това бяха правили толкова много други хора във връзка с финансови операции, че дори АНС не разполагаше с достатъчно персонал, за да прочете и анализира всички имейли, които компютрите й засичаха.

Близнаците пристигнаха малко преди 11 часа сутринта, водени от компютрите в колите си. Двата еднакви мерцедеса клас С бяха насочени към малкия паркинг за посетители, който се намираше непосредствено зад сградата. Там ги посрещна Сам Гренджър, който се ръкува с тях и ги въведе вътре. Веднага им дадоха пропуски, които да си закачат на реверите, за да минат през охранителите. Брайън веднага реши, че са бивши сержанти от армията.

— Хубаво място — отбеляза той, докато се отправяха към асансьорите.

Бел се усмихна.

— Е, да, в частната индустрия можем да наемаме по-добри вътрешни оформители. — Особено пък ако харесваш картините, които декораторът е избрал, както беше в неговия случай.

— Казахте частна индустрия — реагира веднага Доминик. Но после си помисли, че моментът не е подходящ да се възползва от признанието. Това беше агенцията, за която работеха, и всичко тук беше важно.

— Днес ще бъдете подробно информирани — рече Бел, като се питаше каква част от истината беше разкрил пред гостите си току-що.

— Значи ти се натъкна на това днес, така ли? — попита Хендли. „Това момче наистина има нюх като баща си“, помисли си той.

— То просто изскочи пред мен на екрана — отвърна Джак така, както би се очаквало от него да отговори, като се изключи фактът, че не беше изскочило на ничий друг екран.

Шефът погледна към Уилс, чийто анализаторски способности му бяха добре известни.

— Джак наблюдава този Сали от две седмици. Мислехме, че е дребна риба, но днес се оказа поне три пъти по-важен, а може би и повече — предположи Тони. — Той е косвено свързан с вчерашните събития.

— АНС знае ли вече за това? — попита Хендли.

Уилс поклати глава.

— Не и едва ли скоро ще узнае. Връзката е прекалено индиректна. Те и Ленгли държат този човек под око, но по-скоро като барометър, а не като едно от главните действащи лица. „Освен ако на някого в едното или другото място внезапно не му просветне нещо“, помисли си той, но не го каза гласно. Имало е подобни случаи, макар и да не бяха много чести.

Хендли плъзна поглед по документа от две страници.

— Вярно, че се гърчи като риба на сухо — рече той. В този момент телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката. — Добре, нека влязат… Рик Бел води онези двамата, за които говорихме — обясни той на Уилс.

Вратата се отвори и Джак изведнъж ококори очи.

Брайън направи същото.

— Джак? Какво правиш тук?

След миг и Доминик го загледа изненадан.

— Хей, Джак! Какво става? — възкликна той.

Лицето на Хендли пък се сгърчи в болезнена гримаса. Това изобщо не му беше минало през ума, рядък пропуск от негова страна. Обаче стаята имаше само една врата, ако не се брои тази на тоалетната.

Тримата братовчеди си стиснаха ръцете и за момент обърнаха гръб на шефа, докато Рик Бел не пое положението в свои ръце.

— Брайън, Доминик, това е големият началник Гери Хендли. — Те се ръкуваха пред двамата аналитици.

— Рик, благодаря ти, че ми донесе това. И двамата сте свършили добра работа — рече Хендли, подканвайки ги да си вървят.

— Мисля, че е време да се върна при компютъра. До скоро, момчета — каза Джак на братовчедите си.

Изненадата от станалото не отмина веднага, но Брайън и Доминик се настаниха в столовете, оставяйки я за по-късно.

— Добре дошли — поздрави ги Хендли и се облегна в креслото си. Е, рано или късно и без това щяха да разберат. — Пийт Алекзандър ми каза, че сте се справили много добре в базата.

— Като се изключи скуката — рече Брайън.

— При обучението е така — отбеляза със съчувствие Бел.

— Какво ще кажете за вчера? — попита Хендли.

— Не беше забавно — отвърна пръв Брайън. — Приличаше много на засадата в Афганистан. Пукотевицата започна и ние трябваше да се справим някак. Хубавото беше, че лошите не бяха от най-умните. Действаха всеки сам за себе си, а не като екип. Ако бяха обучени добре, ако бяха действали като екип и имаха добро подсигуряване, нещата щяха да бъдат различни. При начина, по който действаха, беше само въпрос на време да ги ликвидираме един по един. Имате ли някаква представа кои бяха?

— Това, което ФБР знае на този етап, е, че, изглежда, са влезли в страната от Мексико. Вашият братовчед откри източника, който ги е финансирал. Той е саудитец, който живее в Лондон и може да е един от хората, които са ги подкрепяли. Всички са от арабски произход. Вече се знае с положителност, че петима от тях са били саудитски граждани. Автоматите им са били откраднати преди десет години. И четирите групи са взели коли под наем в Лас Крусес, Ню Мексико, и вероятно са се придвижвали поотделно до целите си. Пътят им е проследен по бензиностанциите, от които са купували бензин.

— Вероятно мотивацията им е била строго идеологическа? — попита Доминик.

Хендли кимна.

— По-скоро религиозна, което е тяхното разбиране за идеология.

— Търсят ли ме от Бюрото? — зададе следващия въпрос Доминик.

— По-късно днес ще трябва да се обадиш на Гюс Върнър, за да може да оформи документацията си, но не очаквам да има някакви усложнения. Вече имат готово обяснение по случая.

— Добре.

— Предполагам, че бяхме обучавани тъкмо за това — обади се Брайън. — Да преследваме такива хора, преди да са в състояние да извършат лоши неща като това тук.

— Общо взето, нещата стоят точно така — потвърди Хендли.

— Добре — рече Брайън. — Това за мен е приемливо.

— Ще пристъпите заедно към изпълнение на задачите под прикритието на хора от банковия и търговския бранш. Ще ви запознаем с нещата, които трябва да знаете, за да поддържате легендите си. Ще действате главно от въображаем офис чрез портативен компютър.

— А как стои въпросът с безопасността? — попита Доминик.

— Това няма да е проблем — увери го Бел. — Компютрите са напълно сигурни. Когато е нужна гласова комуникация, могат да се използват и като телефони по интернет. Кодиращата система е много надеждна — подчерта той.

— Добре — съгласи се, без да е напълно убеден Доминик. Пийт им беше казал същите неща, но той нямаше доверие в никакви кодиращи системи. Системите на ФБР за връзка по радиото, за които се говореше, че са много надеждни, един-два пъти бяха пробивани от изобретателни лоши момчета или от компютърни маниаци, които много обичаха да се обаждат в офиса на някой местен представител на ФБР, за да му покажат колко ги бива. — А какво ще е нашето законно оправдание?

— То е най-доброто, което можем да ви предложим — рече Хендли и му подаде една папка. Доминик я пое и я отвори. Веднага ококори очи.

— Мама му стара! Как успяхте да се снабдите с това? — попита той. Единствената президентска заповед за помилване, която беше виждал, беше в учебник по право. Тази не беше попълнена и имаше само подпис. — Непопълнена заповед за президентско помилване? По дяволите!

— Кажи ми какво мислиш за нея? — предложи Хендли.

Отговорът се съдържаше в подписа. Доминик веднага си припомни някои неща от юридическото си образование. Документът беше изряден. Дори Върховният съд не можеше да го пренебрегне, защото суверенното право на президента да помилва хора беше също толкова законно, колкото и свободата на словото. То обаче нямаше да помогне много извън САЩ. — Значи ще действаме срещу хора тук в страната?

— Възможно е — потвърди Хендли.

— Ние сме първите стрелци в отбора, така ли? — попита Брайън.

— Това също е вярно — отвърна бившият сенатор.

— А с какво ще действаме?

— Ще зависи от характера на задачата — отвърна Бел. — За повечето обекти имаме ново оръжие, което е със стопроцентова ефикасност и е много скрито. По всяка вероятност ще научите за него утре.

— Работата спешна ли е? — зададе нов въпрос Брайън.

— Ръкавицата вече е хвърлена — обърна се Бел и към двамата. — Вашите цели ще бъдат хора, които са вършили, планират да вършат или пък подкрепят операции, чиято цел е да причинят сериозни загуби на нашата страна или на нейните граждани.

— Значи ние няма да се ограничим само с един случай. Не сме официалните екзекутори само на щата Тексас? — обади се Доминик.

— Не, не сте. Вашата дейност ще бъде извън легалната система на страната. Ще се опитаме да неутрализираме противниковите сили, като ликвидираме техни важни хора. Това в най-лошия случай ще попречи на възможностите им да осъществят плановете си. Надяваме се също то да принуди техните водачи да се издадат, за да можем да вземем мерки и срещу тях.

— Значи това е нещо като разрешително за лов, в което няма ограничения за броя на отстреляните животни и няма откриване на сезона — рече Доминик, връщайки обратно папката.

— Нещо такова, само че в разумни граници.

— Това ме устройва — каза Брайън. Спомни си, че само преди двайсет и четири часа беше държал умиращото момченце в ръцете си. — Кога започваме работа?

— Скоро — отговори Хендли.

— Тони, какво правят те тук?

— Джак, не знаех, че ще ги извикат днес.

— Не ми отговори на въпроса — Джак го изгледа пронизително със сините си очи.

— Ти сам стигна до заключението с каква цел е създадено това място, нали?

Това беше достатъчно като отговор. Мамка му. Неговите братовчеди! Е, вярно, че единият беше морски пехотинец, а другият агент от ФБР — адвокатът, както някога го наричаше Джак. Той вече беше ликвидирал един човек в Алабама. Вестниците писаха за случая и Джак дори беше разговарял с баща си по този повод. Беше трудно да не одобри постъпката му, а и всичко беше напълно законно. Доминик винаги се придържаше към правилата, това беше нещо като мото на фамилията Райън. И Брайън вероятно беше извършил нещо в корпуса на морската пехота, което беше направило впечатление. В гимназията си падаше повече по футбола, а брат му беше умникът на семейството. Обаче Доминик също не беше от мекушавите. Един от лошите вече се беше уверил в това, и то по най-категоричен начин. Може би някои хора трябваше да разберат, че не бива да си играят с една голяма страна, която има на разположение истински мъже. Всеки тигър има зъби и нокти…

Но в Америка тигрите са много големи.

Решавайки, че е мислил достатъчно по въпроса, той отново насочи вниманието си към 56MoHa@eurocom.net. Може би тигрите ще излязат да потърсят нещо за ядене. Това го превръщаше в нещо като копой птичар. Обаче го устройваше. Летателните права на някои птици, изглежда, трябваше да бъдат анулирани. Той щеше да се погрижи имейлът да бъде включен в кибернетичната комуникационна джунгла на АНС. Всяко животно оставя някакви следи тук-там и той трябваше да ги надуши. По дяволите, каза си Джак, тази работа не е съвсем безинтересна, след като вече трябваше да следи реално съществуващ обект.

Мохамед беше при компютъра си. Зад него по телевизията говореха за „провала на разузнаването“, което го накара да се усмихне. Така само щяха да бъдат намалени възможностите на американското разузнаване, особено с неизбежното отвличане от оперативна дейност, което щеше да последва от разследванията в различните комисии на американския Конгрес. Те не бяха много по-различни от ръководството на неговата организация, което се опитваше да направи така, че светът да отговаря на неговите представи, а не на реалностите. Разликата беше, че ръководителите на неговата организация поне се вслушваха в онова, което той им казваше, защото беше постигнал реални резултати, които за щастие съвпадаха с техните ефимерни представи за смъртта и страха. Още по-добре беше, че там имаше хора, готови да умрат, за да превърнат подобни представи в реалност. Това, че тези хора бяха глупаци, нямаше значение за Мохамед. Човек използва онези средства, с които разполага, а в неговия случай той имаше на разположение чукове, с които да забива гвоздеите, които срещнеше тук и там по света.

Провери електронната си поща, за да се увери, че Уда беше изпълнил нареждането му за банката. Строго погледнато, той би могъл просто да ликвидира сметките за кредитните карти, обаче тогава някой стриктен банков чиновник можеше да започне да рови, за да разбере защо последните сметки не са били платени. По-добре ще е, помисли си той, да остави известна сума в банковата сметка и да продължи да я държи, без да я използва. Банката нямаше да има нищо против да има повече пари в електронния си трезор, а ако сметката си останеше в този вид, никой банков служител нямаше да прави каквото и да било разследване. Такива неща ставаха непрекъснато. Той се погрижи номерът на сметката и кодът за достъп до нея да останат на скрито място в компютъра му, което беше известно само на него.

Помисли си дали да изпрати благодарствено писмо на колумбийските си приятели, но подобни безсмислени съобщения бяха само губене на време и опасност от уязвимост. Човек не трябваше да изпраща имейли просто за забавление или от учтивост, а само тогава, когато беше абсолютно наложително, и то по възможност в най-кратка форма. Беше достатъчно осведомен, за да се страхува от способностите на американското електронно разузнаване. Западните средства за информация често пишеха за „засечени“ съобщения и неговата организация напълно се беше отказала от използването на сателитните телефони, които бяха по-удобни. Вместо това тя често прибягваше до куриери, които предаваха добре запомнената информация. Този начин беше бавен, но абсолютно сигурен… освен ако куриерът не е корумпиран. Нищо не беше абсолютно сигурно. Всяка система имаше свои слабости. Обаче интернет беше най-подходяща за целите му. Индивидуалните сметки бяха анонимни, тъй като можеха да бъдат откривани от анонимни трети лица, а те бяха свързани с крайните ползватели. Затова тези ползватели съществуваха само като електрони и фотони, подобно на зрънцата пясък в пустинята Празната кварта, и бяха максимално надеждни и анонимни. Всеки ден по интернет се разменяха милиарди съобщения. Може би Аллах би могъл да ги следи, но само той можеше да знае какво мислят и чувстват хората и не беше дал тази способност дори на правоверните. Така че Мохамед, който рядко се задържаше на едно място повече от три дни, можеше свободно да използва компютъра си.

Британската служба за сигурност, чиято главна квартира се намираше в „Теймс Хаус“, малко по-нагоре по реката от Уестминстър, държеше в архива си стотици хиляди записи. Законите за частния живот в Обединеното кралство бяха много по-либерални от тези в Съединените щати… затова държавните агенции, а те бяха четири, следяха Уда бен Сали. Една от тях се занимаваше с мобилния му телефон, но от нея рядко идваше нещо съществено. Електронните сметки от работата му във финансовия район на Лондон и в дома му бяха най-ценни, защото той нямаше доверие в гласовите комуникации и предпочиташе електронната поща за всичките си по-важни контакти с външния свят. Това включваше писмата до и от дома му, повечето от които пишеше с цел да увери баща си, че семейните пари са на сигурно място. Странното беше, че той дори не си даваше труда да използва кодиращата си програма, като предполагаше, че самият обем на информационния поток в мрежата беше достатъчен, за да изключи възможността от каквото и да било официално наблюдение. Освен това в Лондон имаше много хора, които се занимаваха със съхраняването на капитали и много от ценните недвижими имоти на града всъщност бяха притежание на чужденци. Проследяването на движението на парите беше досадна работа дори и за повечето от играчите в този бранш. В края на краищата паричната азбука се състоеше само от няколко букви и поезията в нея трудно можеше да разтърси човешката душа.

Обаче сигналът в неговата електронна поща никога не се чуваше, без да прозвучи и в „Теймс Хаус“, а тези сигнали отиваха и в Правителствения комуникационен център в Челтънхем, който се намираше северозападно от Лондон. Оттам те бяха прехвърляни чрез сателит във Форт Белвоар, Вирджиния, и оттам във Форт Мийд, Мериланд, чрез фиброоптичен кабел. Там той се преглеждаше от един от суперкомпютрите, който се помещаваше в огромния, приличен на затвор приземен етаж на основната сграда. Материалите, считани за важни, се изпращаха в щаба на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния, след като преминеха през плоския покрив на едно друго здание, а после сигналите се поглъщаха от друг комплект компютри.

— Има нещо ново от господин Петдесет и шест — рече почти на себе си Джак-младши, имайки предвид 56MoHa@eurocom.net. Трябваше да помисли няколко секунди. Повечето бяха цифри. Но едни от тях бяха електронен адрес на европейска търговска банка. Господин 56 искаше пари, или поне така изглеждаше, а сега, когато знаеха, че е „играч“, разполагаха с нова банкова сметка, която да следят. Това щеше да стане на следващия ден. Оттам не можеше да изскочи някое име и имейл адрес поради възприетите от банката вътрешни процедури. Вероятно не. Всички международни банки се ориентираха към еднакви процедури, за да могат да бъдат еднакво конкурентоспособни. Затова игралното поле беше равно като футболно игрище, тъй като всички възприемаха максимално улесняващи клиентите процедури. Всеки човек имаше свои индивидуални особености, но всички пари бяха еднакво зелени или оранжеви, каквито бяха еврото, украсени със сгради и мостове, които не бяха построени.

Джак си взе съответните бележки и изключи компютъра. Тази вечер щеше да вечеря с Брайън и Доминик, за да си поговорят за семейните работи. На Ю. С. 29 имаше един ресторант за морски деликатеси, който той искаше да провери. Работният му ден беше свършил. Отбеляза си някои задачи за понеделник сутринта, защото не очакваше да работи в неделя, независимо дали в страната щеше да бъде обявено извънредно положение, или не. Уда бен Сали заслужаваше да бъде проучен по-отблизо. Той не беше сигурен колко отблизо, въпреки че беше започнал да подозира, че Сали ще се срещне с един или двама души, които той познава добре.

— Колко скоро? — беше попитал малко нетактично Брайън Карузо, но в устата на Хендли той прозвуча още по-неотложно.

— Трябва да съставим някакъв план — отвърна Сам Гренджър. Отнасяше се за всички присъстващи. Едно беше да се мисли абстрактно за нещата и много по-сложно, когато трябваше да се изправиш пред реалностите. — Първо трябва да определим цели, които да са резонни, а след това да изготвим план за постигането им по начин, в който също да има логика.

— Нещо като оперативна концепция? — запита Том Дейвис.

— В действията ни трябва да има повече логика от наша гледна точка, дори за външния наблюдател да не е така. Трябва да се придвижваме от обект на обект, като караме хората да се озъртат като прерийни кучета, за да можем да ги ликвидираме един по един. Като концепция е доста елементарно, но на практика е по-трудно. Много по-лесно е да се местят фигурите по шахматната дъска, отколкото да се придвижват хора, да им се дават нареждания и да бъдат изпращани в желаните квадрати, което често убягва на филмовите режисьори. Нещо толкова прозаично като изпуснат автобус, пътна катастрофа или нуждата човек да пусне една вода може да провали и най-добрия теоретичен план. Трябва да се помни, че светът е аналогов, а не цифров, а това означава по-несъвършен.

— Значи искаш да кажеш, че ни трябва психиатър?

Сам поклати глава.

— В Ленгли имат, но не са им много от полза.

— Не може да бъде — рече през смях Дейвис. Обаче моментът не беше за шеги. — Нужна ни е бързина — добави сериозно той.

— Да, колкото по-бързо действаме, толкова по-добре — съгласи се Гренджър. — Трябва да не им дадем време да реагират и да осмислят нещата.

— Още по-добре ще е да не им позволяваме да разберат какво става — каза Хендли.

— Да направим така, че хората да изчезнат, така ли?

— Ако прекалено много от тях умрат от инфаркт, на някого това ще се стори подозрително.

— Да не искаш да кажеш, че са успели да проникнат в някоя от службите ни? — попита бившият сенатор. Другите двама в стаята премигнаха при този въпрос.

— Зависи какво имаш предвид — рече Дейвис. — Проникнал агент ли? Това ще е доста трудно. За тази работа ще трябва наистина тлъст подкуп, но дори и тогава ще е трудно да се уреди, освен ако в ЦРУ няма човек, който сам да е отишъл при тях да им предложи съдействие срещу заплащане. Не е съвсем изключено — добави той, след като размисли. — Едно време руснаците винаги бяха зле с парите… нямаха достатъчно валута, за да я пилеят на вятъра. Но тези хора, ами че те ги имат предостатъчно. Така че… може би…

— Обаче това ни устройва — рече Хендли. — В ЦРУ малцина знаят, че съществуваме. Затова ако онези започнат да си мислят, че там има подкупни хора, ще се опитат да вкарат вътре свой агент, но той няма да знае нищо за нас и не би могъл да им каже какво става.

— В такъв случай това няма да им е много от полза — предположи Гренджър.

— Ще си мислят, че работата е дело на Мосад, нали?

— Че на кой друг? — запита на свой ред Дейвис. — Собствената им идеология работи против тях. — Беше лъжлива следа, използвана рядко срещу КГБ, но понякога с успех. Няма нищо по-убедително от това да накараш противника да си мисли, че е много умен, а ако то направи нещата за израелците по-трудни, никой в американското разузнаване нямаше да страда от безсъние за това. „Съюзници“ или не, израелците не бяха обичани много от американските си колеги. Дори саудитските шпиони заиграваха с тях, защото националните интереси често се преплитаха по най-невероятни начини, а в тази поредица от операции американците щяха да се ръководят най-вече от интересите на своята страна и изобщо нямаше да се съобразяват с правилата.

— Къде се намират установените от нас обекти? — попита Хендли.

— Всички са в Европа. Повечето са банкери или хора от комуникациите. Занимават се с финансови операции или с обработване на информация. Един от тях изглежда, че събира разузнавателни сведения. Пътува много. Може би той е проучил вчерашните обекти, но го следим отскоро и не знаем много за него. Имаме някои обекти, които работят в областта на комуникациите, но не искаме да ги закачаме. Прекалено ценни са. Другата ни грижа е да избягваме обекти, чиято смърт ще подскаже на противника как сме се добрали до тях. Там нещата трябва да изглеждат така, сякаш са станали случайно. Мисля, че за някои от тях трябва да организираме така нещата, че противникът да реши, че сами са тръгнали по лош път. Взели са пари и са преминали на другата страна, поискали са да откраднат малко от сладкия живот и са заплатили за това с главите си. Дори можем да оставим имейли, потвърждаващи подобни версии след тях.

— Ами ако онези разполагат с код, който да покаже, че тези имейли не са техни, а от някой, който е успял да проникне в компютрите им? — попита Дейвис.

— В такъв случай това ще е колкото в наша полза, толкова и в наша вреда. Съвсем естествено е да уредиш изчезването си така, че да изглежда като че ли са те убили. Никой няма да тръгне да търси мъртъв човек, нали? Те не може да не се тревожат от подобни възможности. Мразят ни, защото корумпираме тяхното общество, но същевременно знаят, че хората им са корумпирани. Сред тях има както смелчаци, така и страхливци. Тези хора нямат еднакви убеждения. Те не са роботи. Разбира се, някои ще са истински вярващи, но други ще участват заради приключението, заради тръпката от онова, което вършат. Обаче когато нещата опрат до това да оцелеят или не, животът ще им се стори по-привлекателен от смъртта. — Гренджър беше познавач на човешката психика и човешката мотивация. — Не, тези хора не са роботи. Всъщност, колкото по-умни са, толкова по-малко вероятно е да бъдат мотивирани от елементарни неща. Интересното е, че повечето от мюсюлманските екстремисти са или в Европа, или са получили образованието си там. За тях е удобно да се скрият зад етническия си произход, но същевременно са освободени от репресивните общества, от които са произлезли. Революцията винаги е била предизвиквана от по-големи очаквания, а не е последица от потискането им, тя винаги е била резултат от стремеж към по-голяма свобода. Винаги е била период на лична безизходица, в който човек се опитва да намери себе си, период на психическа уязвимост, когато хората се опитват да се хванат за някаква котва, независимо каква е тя. Най-тъжно е да убиваш заблудили се хора, но те са избрали свободно поетия път и ако той ги е отвел до неподходящо място, жертвите им нямат вина за това.

Рибата беше много добра. Джак опита от ивичестия костур, който се ловеше в залива Чесапийк. Брайън предпочете сьомгата, а Доминик морския език. Брайън избра виното — френско, от долината на Лоара.

— И така, как, по дяволите, се озова тук? — попита Доминик братовчед си.

— Търсех си работа и това място просто ми се стори интересно. Затова поразпитах за него, но колкото повече неща научавах, толкова по-малка представа добивах с какво се занимава. Затова отидох при Гери и го помолих да ми даде някаква работа.

— И какво правиш?

— Казват му анализи. Повече прилича на това да четеш чужди мисли. Особено на един човек. Името му е арабско, играе си с пари в Лондон. Това са главно семейни пари. Основното му занимание е да съхрани богатството на баща си и с парите да гони курвите, а парите са много — увери Джак събеседниците си. — Занимава се с търговия на недвижими имоти. Добър начин за запазване на капитала. Цените им на лондонския пазар няма да спаднат скоро. Херцогът на Уестминстър е един от най-богатите хора в света. Притежава по-голямата част от центъра на Лондон. Нашият малък приятел се опитва да се съревновава с Негово благородие.

— И с какво друго?

— Другото е, че налива пари в една банкова сметка, с която се финансират разноските по група кредитни карти „Виза“, а с четирима от техните притежатели вие се запознахте вчера. Кръгът още не е напълно затворен, но няма да мине много време и ФБР ще го стори. Освен това в имейлите си говори за „чудесните събития“ от вчера.

— Как успя да се добереш до електронната му поща? — попита Доминик.

— Не мога да кажа. Трябва да го научите от някой друг.

— Обзалагам се, че се намира на десет мили в тази посока — рече Доминик и посочи на североизток. Шпионската общност работеше с методи, които по принцип бяха забранени за Федералното бюро за разследване. Независимо от това братовчедът Джак явно предпочиташе да запази каменна физиономия по въпроса и от него не можеше да се научи нещо дори и за цяла купчина пари върху масата за покер.

— Значи финансира лошите? — попита Брайън.

— Точно така.

— Това не го прави добър — доразви мисълта му Брайън.

— Вероятно не — съгласи се Джак.

— Може би ще го срещнем. Какво друго можеш да ни кажеш? — продължи Брайън.

— Живее в скъпо жилище — къща на площад „Бъркли“ в хубавата част на Лондон, само на две преки от американското посолство. Обича да използва проститутки за сексуалните си мераци. Особено си пада по едно момиче на име Розали Паркър. Британската служба за сигурност го наблюдава и редовно разпитва неговата главна любимка. Плаща й с куп долари в брой. Предполага се, че госпожица Паркър е доста популярна сред богаташите. Сигурно доста я бива — добави Джак. — В компютърния файл има нова негова снимка. Той е приблизително на наша възраст, с матова кожа и брада. Изобщо има вид на човек, който би могъл да изглежда секси. Кара „Астън Мартин“. Страхотна кола. Макар че обикновено ползва таксита, когато се движи из Лондон. Няма къща в провинцията, но през почивните дни често посещава провинциални хотели, в повечето случаи заедно с госпожица Паркър или с някоя друга проститутка. Работи в центъра, във финансовия район на града. Има офис в сградата на „Лойдс“ в Лондон… мисля, че беше на третия етаж. На седмица прави по три-четири сделки. Предполагам, че там през повечето време седи, гледа телевизия, чете вестници и чака да мине времето.

— Значи е разглезено богаташче, което иска да внесе известно вълнение в живота си — описа го накратко Доминик.

— Точно така. Като изключим може би това, че обича да излиза навън и да играе на улицата.

— Това е опасно, Джак — рече Брайън. — Дори може да му докара някои неприятности — закани се Брайън, който нямаше търпение да се срещне с човека, финансирал смъртта на Дейвид Прентис.

Изведнъж на Джак му мина през ум, че госпожица Розали Паркър от Лондон скоро вече няма да получава като подарък чанти на фирмата „Луи Витон“. Е, сигурно отдавна има някой добър план за черни дни, след като е толкова умна, колкото я мислят в Службата за сигурност.

— Как е баща ти? — попита Доминик.

— Пише си мемоарите — отвърна Джак. — Чудя се какво ще си позволи да разкаже в тях. Дори мама не знае много за това какво е правил, докато е бил в ЦРУ. Същото се отнася и за мен. Има много неща, за които не би могъл да пише. Не би могъл да потвърди дали са се случвали дори такива, които са известни на обществеността.

— Като например как е накарал шефа на КГБ да избяга. Историята сигурно е доста интересна. Даваха този човек по телевизията. Предполагам, че още го е яд на баща ти, че му е попречил да вземе властта в Съветския съюз. Вероятно си мисли, че би могъл да го спаси.

— Може и така да е. Баща ми наистина крие много тайни. Това се отнася и до другите му другари в ЦРУ. Особено един от тях на име Кларк. Опасен човек, но с баща ми бяха много близки. Мисля, че сега е в Англия. Станал е шеф на онази секретна група за борба с тероризма, за която пишат всяка година във вестниците. Викат им „мъжете в черно“.

— Те наистина съществуват — рече Брайън. — Базата им е в Хиърфорд, Уелс. Не са чак толкова секретни. Някои важни хора във Форт Рекън са били там на обучение. Аз самият не съм бил, но познавам двама, които са били. Работят заедно с британските сили със специално предназначение САС. И тях много ги бива.

— Какво знаеш за тези неща, Алдо? — попита брат му.

— Хората от специалните операции не са твърде приказливи. С тях обменяме опит в подготовката, имаме обмен на хора и оборудване. Най-важната част от това е, когато седнем заедно да изпием по някоя бира и си разказваме военни истории. Всеки има различно виждане по проблемите и понякога идеята на другия е по-добра от твоята. Хората от групата „Дъга“, т.е. „мъжете в черно“, както ги наричат журналистите, са много опитни, но през годините и ние сме ги научили на това-онова. Твърди се, че шефът им, този Кларк, наистина много го бива.

— Така е. Аз го познавам. Баща ми казва, че е много потаен. Хендли също го познава. Не знам защо не е тук. Зададох този въпрос още в деня на постъпването си. Може би е твърде стар.

— Изпълнявал ли е мокри поръчки?

— Веднъж попитах баща ми за това, а той ми отговори, че не може да каже, което е неговият начин да каже „да“. Мисля, че го заварих неподготвен. Смешното е, че баща ми никак не умее да лъже.

— Предполагам, че затова толкова му харесваше да бъде президент.

— Аз пък мисля, че е главната причина да напусне. Според него чичо Роби би могъл да се справи по-добре.

— Да, обаче онзи откачалник му видя сметката — рече Доминик. Убиецът беше човек на име Дуейн Фармър, който в момента очакваше изпълнението на смъртната си присъда в Мисисипи. Вестниците го нарекоха „Последният от Ку-клукс-клан“ и това беше вярно. На шестдесет и осем години той беше един презиран от всички фанатик, който не можа да понесе мисълта за негър президент и беше използвал револвера на баща си от Първата световна война, за да попречи на това.

— Да, тъжна работа — съгласи се Джон Патрик Райън. — Ако не беше чичо Роби, аз нямаше да се родя на този свят. Това е една голяма семейна история. Версията на чичо Роби за нея е много хубава. Той обичаше да разказва разни истории. С татко бяха много близки. След като убиха Роби, политиците се активизираха и някои поискаха баща ми отново да се кандидатира за президент, но той не го направи и така според мен помогна на Кийлти да бъде избран. Това е другото нещо, на което така и не можа да се научи — да не се отнася добре с хора, които ненавижда. Той просто никак не искаше да живее в Белия дом.

— Беше добър президент — рече Доминик.

— Можеш да му го кажеш. Мама също нямаше нищо против да се махнем оттам. Положението й на първа дама съсипа кариерата й като лекар и направо не можеше да понася как се отрази това на Кайл и Кейти. Нали знаете старата поговорка, че най-опасното място на света е между майката и децата? Това наистина е така, момчета. Единственият път, когато съм я виждал да избухва — с баща ми това се случва често, — беше, когато някой й каза, че нейното положение на първа дама налага да не ходи на рождения ден на Кайл в детската градина. Господи, направо побесня. Въпреки това с помощта на възпитателките тя отиде, а след това вестниците я критикуваха, че не било по американски и други подобни глупости. Какво да ви кажа, ако успеят да снимат баща ми, когато пикае, обзалагам се, че някой ще каже, че не го прави както трябва.

— Ами критиците са за това да ти кажат колко по-умни са от хората, които критикуват.

— Алдо, във ФБР им викат „адвокатите“ или „онези от Бюрото за професионалната отговорност“ — сподели Доминик. — Оперирани са от чувство за хумор още преди да постъпят на работа.

— Има репортери, които пишат и за морските пехотинци, но се обзалагам, че нито един от тях не е бил войник. Е, поне са завършили основно училище.

— Имаме повод за наздравица — рече Доминик, вдигайки чашата си. — Нас никой няма да ни критикува.

— Наздраве! — рече развеселен Джак и в същото време си помисли: „Какво ли ще каже баща ми, когато разбере за мен!“

(обратно)

Глава шестнадесета И ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ КОНЕ

Неделя е ден за почивка за повечето хора, както и за тези от Колежа, с изключение на охраната. Според Гери Хендли Господ може би е имал основание да счита, че без неделна почивка средната седмична продуктивност на човека е много по-малка. Освен това като му се отказват свободни упражнения или луксът да бездейства, мозъкът затъпява.

Разбира се, днес беше по-различно, защото в този ден те за пръв път планираха реални секретни операции. Колежът действаше от малко повече от деветнадесет месеца и в по-голямата си част това време беше използвано за утвърждаване на прикритието им, че уж се занимават с търговия и арбитраж. Шефовете на отделите бяха пътували много пъти с влаковете „Асела“ до Ню Йорк и обратно, за да се срещат с колегите си от белия свят, и въпреки че навремето тази работа изглеждаше твърде бавна, те много скоро успяха да си създадат репутация на хора, които умеят да боравят с пари. Разбира се, почти не бяха показали на света своите истински резултати от предвижданията си за валутните колебания, както и от купуването на акции от няколко много предпазливо подбрани фирми. Но макар основната цел да беше прикриването на истинската му дейност, Колежът трябваше да се самоиздържа и затова трябваше да има реални доходи. През Втората световна война американците напълниха службите си, извършващи секретни операции, с адвокати, а англичаните използваха банкери. И едните, и другите бяха доказали, че умеят да прецакват хората… и да ги убиват. Изглежда, че това има някаква връзка с начина, по който те гледат на света, помисли си Хендли, докато си пиеше кафето.

Погледна към другите: Джери Раундс — неговият шеф на стратегическото планиране, Сам Гренджър — шеф на операциите. Дори преди създаването на предприятието тримата бяха разсъждавали върху формата на света и върху това как някои негови ъгли могат най-добре да бъдат заоблени. Тук беше и Рик Бел — шефът на отдел анализи, човекът, който прекарваше работното си време в пресяване на информационния „поток“ между АНС и ЦРУ в стремежа си да открие някакъв смисъл в съобщения, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Разбира се, в това отношение той беше подпомаган от тридесет и пет хиляди аналитици в Ленгли, Форт Мийд и други такива места. Като всички старши анализатори и той обичаше да се подвизава на оперативното поле, а тук това беше наистина възможно, защото Колежът беше твърде малък, за да бъде превзет от собствената си бюрокрация. Той и Хендли се безпокояха, че може би не винаги ще е така, затова и двамата се стараеха да не позволяват да се изграждат империи.

Доколкото им беше известно, Колежът беше единственият такъв институт в света. Освен това беше създаден така, че съществуването му можеше да бъде прекратено в срок от два-три месеца. Тъй като „Хендли и съдружници“ не привличаха чужди инвеститори, те не бяха обект на особено внимание от страна на обществеността и машинациите им не бяха в полезрението й. Освен това общността, към която принадлежаха, не се занимаваше със самореклама. В една сфера, в която всички правеха едно и също, никой не се занимаваше особено много с работата на другия, освен ако не се случеше да бъде лошо ужилен от него. Колежът не жилеше. Поне не и с пари.

— И така — започна Хендли, — готови ли сме?

— Да — отговори Раундс вместо Гренджър. Сам кимна и се усмихна.

— Готови сме — обяви официално Гренджър. — Нашите две момчета се доказаха така, както не сме очаквали.

— Справиха се много добре — съгласи се Бел. — А онзи младеж Райън откри в лицето на Сали и първия обект. Събитията от петък станаха повод за размяна на много съобщения. Те помогнаха да бъдат открити доста ликуващи хора. Много от тях са само сътрудници и подражатели, но дори и да видим сметката на някого погрешка, загубата няма да бъде голяма. Вече съм определил окончателно първите четирима. Сам, имаш ли план как бихме могли да се справим с тях?

Сега дойде ред на Дейвис.

— Ще пристъпим към разузнаване с бой. След като ликвидираме един-двама, ще видим каква ще бъде реакцията, ако изобщо има такава, и ще се ориентираме от нея. Съгласен съм, че господин Сали изглежда най-подходящ като първа цел. Въпросът е дали отстраняването му трябва да бъде открито или прикрито?

— Обясни — нареди Хендли.

— Ами, едно е, ако бъде намерен мъртъв на улицата, и съвсем друго, ако изчезне с парите на баща си и остави бележка, в която казва, че иска да прекрати това, което върши, и да се оттегли — обясни Сам.

— Отвличане? Опасно е. Лондонската полиция има сто процента разкриваемост на отвличанията. Това е опасна игра, особено при първия опит.

— Е, можем да наемем някой актьор за ролята, да го облечем по подходящ начин, да го прехвърлим със самолет до нюйоркското летище „Кенеди“ и след това да го накараме да изчезне. Така можем да се отървем от тялото и да запазим парите. До какви суми има достъп той, Рик?

— Пряк достъп ли? Над повече от триста милиона долара.

— Може да дойдат доста добре на ковчежника ни — рече Сам. — А и това няма да се отрази кой знае колко фатално на баща му, нали?

— Парите на баща му ли? Те са не по малко от три милиарда — отвърна Бел. — Ще почувства силно загубата им, но няма да се разори. А като знаем какво е мнението за сина му, това може да бъде добро прикритие на операцията ни — предположи той.

— Не го препоръчам като начин за действие, но все пак е една възможност — заключи Гренджър.

Разбира се, тези въпроси бяха вече обсъждани. Играта беше твърде очевидна, за да не бъде забелязана. Тристате милиона долара щяха да се отразят доста добре на сметката на Колежа, да речем, в някоя банка на Бахамските острови или пък в Лихтенщайн. Човек може да скрие пари навсякъде, където има телефонни връзки. В края на краищата това щяха да бъдат само електрони, а не кюлчета злато.

Хендли беше изненадан, че Сам направи толкова рано това предложение. Може би искаше да разбере какво мислят колегите му за него. Явно не ги вълнуваше много мисълта, че може да бъде отнет животът на Сали, но възможността едновременно с това да бъде и ограбен засягаше много по-различни струни. Човешката съвест е много странно нещо, заключи Гери.

— Нека за момент да оставим този вариант настрана. Колко трудно ще е самото изпълнение на задачата по ликвидирането? — попита той.

— С това, което ни даде Рик Пастернак ли? Детска игра, ако, разбира се, нашите хора не направят някой голям гаф. Дори и в този случай най-лошото, което може да се случи, е работата да изглежда като задушаване — каза им Гренджър.

— Ами ако нашите момчета изпуснат писалката? — попита обезпокоен Раундс.

— Това е само писалка. С нея може да се пише. Може да мине за такава пред всяко ченге по света — отвърна уверено Гренджър. Бръкна в джоба си и подаде своя екземпляр на останалите да го разгледат. — Тази не е заредена — успокои ги той.

Всички бяха осведомени за предназначението й. Изглеждаше напълно като скъпа химикалка, позлатена и с инкрустиран обсидиан върху щипката. При натискането й се показваше скритият писец, който трябваше да бъде заменен със спринцовката със смъртоносна отрова. Тя щеше да парализира жертвата след петнадесет-двадесет секунди, а след три минути да я умъртви без никакъв шанс да бъде спасена и с едва забележими следи в организма, които скоро щяха да изчезнат. Докато писалката обикаляше съвещателната маса, хората един след друг опитваха острието й и след това демонстрираха как биха я използвали. Повечето го направиха като при удар с пикел, но Раундс замахна като с малка кама.

— Няма да е зле една суха тренировка — рече той тихо.

— Някой тук иска ли да бъде доброволна жертва? — попита Гренджър останалите. Никой не вдигна ръка. Настроението около масата не го изненада. Беше време за трезва преценка, както когато човек подписва молба за застраховка живот, от която би имало полза само ако е мъртъв, а в такъв момент на никого не му е до шеги.

— Заедно ли ще пътуват в самолета до Лондон? — попита Хендли.

— Да — рече Гренджър и отново възприе делови тон. — Ще трябва да им дадем време да проучат обекта, да изберат момента и да нанесат удара.

— И да изчакат, за да видят резултатите, нали? — зададе риторичния въпрос Раундс.

— Точно така. След това могат да хванат самолета до следващата цел. Цялата операция не трябва да продължи повече от седмица. После ще ги върнем у дома и ще чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Ако някой бръкне в купчината пари, които е оставил след смъртта си, вероятно ще бъдем в състояние да разберем това.

— Длъжни сме — рече Бел. — Ако някой ги открадне, ще знаем у кого ще отидат.

— Чудесно — каза Гренджър. — В края на краищата, точно това означава разузнаване с бой.

„Няма да останем тук дълго“, мислеха си близнаците. Намираха се в две съседни стаи на местния хотел „Холидей Ин“ и в този неделен следобед двамата гледаха телевизия заедно с един гост.

— Как е майка ви? — попита Джак.

— Добре. Работи много с местните училища, главно църковните. Тя е нещо като помощник-учител, но всъщност не преподава. Татко работи върху нов проект в случай, че „Боинг“ се върнат отново към идеята за свръхзвуков пътнически самолет. Казва, че вероятно никога няма да го направят, освен ако Вашингтон не отпусне доста пари. Обаче с оттеглянето на „Конкорд“ хората отново мислят за него, а от „Боинг“ обичат да намират работа на инженерите си. Малко са изнервени от онези от „Ербъс“ и не искат да бъдат заварени неподготвени, ако французите станат по-амбициозни.

— Как беше в морската пехота? — попита Джак Брайън.

— Ами, както винаги, братовчеде. В корпуса вършат все едно и също, готвят се за следващата война.

— Баща ми се безпокоеше, когато отиде в Афганистан.

— Вярно, че беше малко вълнуващо. Местните хора са сурови, не са тъпи, но не са обучени добре. Затова когато се сблъскахме с тях, надделяхме. Когато забелязвахме нещо съмнително, викахме на помощ авиацията да го провери и обикновено това оправяше нещата.

— Колко на брой?

— Имаш предвид колко убихме ли? Известен брой, но не достатъчно. Първи влязоха в боя зелените барети и афганистанците разбраха, че не е в техен интерес да водят открит бой. Работата ни се състоеше главно в преследване и разузнаване, както и в посочване на обекти за бомбардиране от въздуха. С нас имаше един от ЦРУ, както и група от електронното разузнаване. Лошите доста използваха радиостанциите си. Когато попаднехме на някоя цел, се отдръпвахме на около една миля от нея, за да я огледаме по-добре, и ако ни се стореше достатъчно интересна, викахме авиацията да я ликвидира. Доста страшно е да го гледаш — обобщи Брайън.

— Не се съмнявам — рече Джак и отвори една бира.

— Казваш, че този Сали с приятелката му Розали Паркър много се радвал по повод стрелбата, така ли? — попита Доминик. Като повечето ченгета той имаше добра памет за имена.

— Ами да — рече Джак. — Мисли го за голяма работа.

— И с кого споделяше радостта си?

— С приятели, с които си кореспондира в електронната поща. Англичаните подслушват телефоните му, а за имейлите му не мога да говоря. Европейските телефонни системи изобщо не са толкова сигурни, колкото хората си мислят. Имам предвид, че всички говорят за засичането на мобилните телефони и други такива неща, но там полицаите, особено англичаните, могат да вършат работи, каквито ние тук не можем. Те ги подслушват, за да следят онези от ИРА. Чувам, че в останалите европейски страни имат още по-голяма свобода на действие.

— Така е — увери го Доминик. — В Академията имаме програма за такъв обмен с други страни и техните хора са готови да говорят за тези неща след някое и друго питие. Значи този Сали се е радвал на това, което са сторили онези убийци?

— Сякаш неговият отбор е спечелил суперкупата — отвърна веднага Джак.

— И освен това ги е финансирал? — попита Брайън.

— Точно така.

— Интересно — задоволи се да каже морският пехотинец.

Той можеше да остане още една нощ, но сутринта имаше да свърши някои неща, затова тръгна обратно за Лондон със своя „Астън Мартин“. Вътре тапицерията беше тъмносива, а ръчно изработеният 12-цилиндров двигател беше впрегнал повечето от своите 460 коня, докато той се носеше на изток по шосе М–4 със 100 мили в час. Можеше да се каже, че карането на тази кола беше по свой начин по-хубаво от секса. Жалко, че Розали не беше с него, но… Той погледна към компаньонката си — Манди беше доста интересна в леглото, макар че беше твърде кльощава за неговия вкус. Ако понапълнееше, нямаше да е зле, но европейската мода не поощряваше такива неща. Глупаците, които решават какви да бъдат телата на жените, вероятно са педерасти, които искат всичките да изглеждат като млади момчета. Идиотщина! — помисли си Сали. Чиста идиотщина!

Обаче на Манди й харесваше повече да се вози в тази кола, отколкото на Розали. За съжаление Розали се страхуваше от бързото каране и нямаше много доверие в шофьорските му умения. Той се надяваше да вземе колата в родината си. Там направо щеше да лети с нея. Брат му също имаше бърза кола, обаче търговецът му беше казал, че тази може да вдигне над 300 километра в час или 196 мили, а в Саудитска Арабия имаше някои много добри прави шосета. Един негов братовчед летеше на изтребители „Торнадо“ в саудитските кралски ВВС, но тази кола си беше негова и там беше цялата разлика. За нещастие полицията в Англия не позволяваше да я изпита както трябва. Още една дупка в талона и можеше да загуби шофьорската си книжка. Но у дома нямаше да има такива проблеми. След като разбереше колко наистина може да вдигне, щеше да я върне на летище „Гетуик“, за да я използва за примамка на жени, което беше не по-малко интересно от самото каране. Манди със сигурност се впечатляваше от колата. Ще трябва да й купи една хубава чанта на „Луи Витон“ и да й я изпрати по куриер утре в апартамента. Нямаше вреда от това да бъде щедър с жените, а и Розали трябваше да разбере, че има съперница.

След като навлезе в града с такава бързина, каквато движението и полицията позволяваха, той профуча покрай магазина „Хародс“ през един тунел, после покрай къщата на херцога на Уелингтън, преди да завие надясно по „Кързън Стрийт“ и след това наляво към „Бъркли Скуеър“. Светна с фаровете, за да покаже на човека, на когото плащаше да пази мястото му за паркиране, да премести колата си, и спря точно пред триетажната си градска къща. Възприел маниерите на континента, той излезе бързо от колата и притича, за да отвори вратата на Манди, след което галантно я съпроводи нагоре по стълбите до огромната дъбова входна врата и усмихвайки се, я отвори пред нея. След няколко минути щеше да отвори една още по-приятна за него врата.

— Малкият мръсник се върна — рече Ърнест и си отбеляза часа. Двамата агенти на Службата за сигурност бяха в микробус на „Бритиш Телеком“, паркиран на петдесет метра от къщата. Чакаха вече два часа. Този млад саудитски откачалник беше карал като автомобилен състезател.

— Предполагам, че си е прекарал уикенда по-добре от нас — рече Питър. След това се извърна, за да натисне бутоните за активиране на различните системи за подслушване, поставени в голямата градска къща. Те включваха три камери, чиито записи се събираха през три дни от екип, който проникваше вътре. — Той е много потентен малък копелдак.

— Сигурно взима виагра — рече с известна завист Ърнест.

— Ърни, момчето ми, не му завиждай. Това ще му струва двуседмичната ни заплата. А и тя сигурно ще е много благодарна за онова, което ще получи.

— Мръсникът му с мръсник — пак изруга Ърнест.

— Кльощава е, но не чак толкова — рече Питър и се засмя. Знаеха каква е таксата на Манди Дейвис за нейните „умения“ и като всички останали мъже се питаха какви ли специални неща прави, за да я получи, въпреки че я презираха. Като агенти от контраразузнаването не проявяваха онова съчувствие, което изпитва дългогодишният полицай към не толкова опитни жени, които се опитваха да си изкарват хляба по този начин. Седемстотин и петдесет лири стерлинги за една вечерна визита и две хиляди за цяла нощ. Никой не се запита каква ли е таксата й за цял уикенд.

И двамата си сложиха слушалките, за да проверят дали микрофоните работят, сменяйки различните канали, за да ги проследят из къщата.

— Мръсникът е нетърпелив — отбеляза Ърнест. — Тя дали ще остане за през нощта?

— Надявам се да не остане, Ърни. Ако не остане, онзи може би ще вдигне шибания телефон и ние ще успеем да измъкнем нещо полезно от копелето.

— Проклетият му арабин — изсумтя Ърнест, съгласявайки се с партньора си. И двамата бяха на мнение, че Манди е по-хубава от Розали. Беше подходяща за компаньонка на някой министър.

Предположението им се оказа вярно. Манди Дейвис си тръгна в 10:23 сутринта, спирайки се пред вратата за целувка и усмивка, която със сигурност можеше да разбие всяко мъжко сърце. След това тръгна по „Бъркли Стрийт“ по посока на „Пикадили“, където не зави надясно при дрогерията, за да влезе в станцията на метрото на ъгъла на „Пикадили“ и „Стратън“, а се качи в такси, което я отведе в центъра до новата сграда на Скотланд Ярд. Там щеше да я разпита приятелски настроен млад детектив, който й харесваше, въпреки че тя беше прекалено опитна в професията, за да не бърка работата с удоволствието. Уда беше изпълнен с енергия жребец и плащаше добре, обаче ако някой имаше някакви илюзии за отношенията им, то те бяха от негова, а не от нейна страна.

Телефонните номера се появиха на регистрационното табло и бяха запаметени заедно с точния час в техните портативни компютри. Бяха два и най-малко още един с „Теймс Хаус“. Във всеки от телефоните на Сали беше прикрепено миниатюрно регистриращо устройство, което отбелязваше дестинацията на всеки разговор, който той водеше. Подобно устройство правеше същото и с входящите повиквания, а три касетофона записваха всяка дума. Този разговор беше с мобилен телефон в чужбина.

— Обажда се на своя приятел Мохамед — рече Питър. — Питам се за какво ли ще си говорят.

— Обзалагам се, че най-малко десет минути ще приказват за приключението му през този уикенд.

— Да, той е голямо плямпало — съгласи се Питър.

— Твърде кльощава е, но е опитна курва, приятелю. Бива си я тази неверница — увери Сали колегата си. Тя и Розали наистина го харесваха. Беше уверен в това.

— Радвам се да го чуя — отвърна търпеливо Мохамед от Париж. — А сега да поговорим за бизнес.

— Както кажеш, приятелю.

— Американската операция мина добре.

— Да, видях. Колко е общият брой?

— Осемдесет и трима убити и сто четиридесет и трима ранени. Можеха да бъдат повече, но една от групите допусна грешка. По-важното е, че новината се разпространи навсякъде. Днес по телевизията предават само за свещените мъченици и техните атаки.

— Това наистина е чудесно. Голям удар за Аллах.

— О, да. Сега трябва да прехвърлиш известна сума в сметката ми.

— Колко?

— Засега ще стигнат сто хиляди английски лири.

— До десет сутринта ще ги прехвърля. — Всъщност можеше да го направи един-два часа по-бързо, но на следващата сутрин възнамеряваше да поспи до по-късно. Манди го беше изтощила. Сега лежеше в леглото, пиеше френско вино, пушеше цигара и гледаше разсеяно телевизия. Искаше да чуе основната новинарска емисия на „Скай Нюз“. — Това ли е всичко?

— Да, засега.

— Ще бъде изпълнено — увери той Мохамед.

— Чудесно. Лека нощ, Уда.

— Почакай, искам да те питам нещо…

— Не сега. Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Мохамед. Използването на мобилен телефон криеше опасности. Чу как другият въздъхна.

— Както кажеш. Лека нощ. — И двамата затвориха телефоните.

— Кръчмата в Съмърсет беше доста приятна. Казваше се „Синият глиган“ — рече Манди. — Храната беше прилична. В петък вечерта Уда си поръча пуйка и изпи две пинти бира. Миналата вечер вечеряхме в един ресторант срещу хотела, казваше се „Овощна градина“. Той яде шатобриан, а аз морски език по дувърски. В събота следобед излязохме за малко по магазините. Той нямаше голямо желание за излизане, през повечето време предпочиташе да е в леглото. — Детективът хубавец записваше всичко на касетофон и си водеше бележки. Същото правеше още един полицай. И двамата се стараеха също толкова, колкото и тя.

— Той говори ли за нещо? Например за новините по телевизията или във вестниците?

— Гледаше новините по телевизията, но не обели и дума. Казах, че тези убийства са ужасни, но той само изсумтя. Въпреки че винаги се държи добре с мен, понякога е много безсърдечен. Още не сме си казали нито дума накриво — обясни им тя, галейки и двамата със сините си очи.

На ченгетата им беше трудно да гледат на нея професионално. Имаше вид на модел, но с нейните метър и петдесет и осем беше твърде ниска. Освен това беше миловидна и това я правеше още по-привлекателна, обаче сърцето й беше от чист лед. Жалко, но в крайна сметка това не ги засягаше.

— Говори ли по телефона?

Тя поклати глава.

— Не. През този уикенд не носеше мобилния си телефон. Каза ми, че е изцяло на мое разположение и че не трябва да го деля с никой друг през уикенда. Каза го още от самото начало. Останалото беше както обикновено. — После се сети за още нещо: — Сега се къпа повече. И през двата дни го карах да взема душ, а той дори не протестира. Е, аз му помогнах. Отидох под душа заедно с него. — Тя им се усмихна закачливо. — Това сложи край на въпросите.

— Благодаря ви, госпожице Дейвис. Както винаги, много ни помогнахте.

Манди бръкна в чантата си „Луи Витон“ и извади нож с дванадесетсантиметрово острие. Не беше законно да носи такива неща, но характерът на работата й налагаше да има един сигурен приятел със себе си и детективите проявиха разбиране. Предполагаха, че знае как да го използва.

— Мога да се грижа за себе си — увери ги тя. — Обаче Уда не е такъв човек. Всъщност той е доста нежен мъж. В моята работа човек се научава на едно нещо — да чете мислите на мъжете. Мисля, че той не е опасен човек, освен ако не е страхотно добър актьор. Играе си с пари, а не с пистолети.

И двете ченгета приеха на сериозно това уверение. Тя беше права. Ако има нещо, което една проститутка трябва да умее, то е да чете мислите на мъжете. Онези, които не го умееха, често умираха преди да навършат двадесет години.

След като Манди взе такси за дома, двамата детективи от специалния клон написаха какво им беше разказала и го изпратиха с имейл до „Теймс Хаус“, където то беше заведено под нов файл в архивите на Службата за сигурност за младия арабин.

Брайън и Доминик пристигнаха в Колежа точно в 8:00 сутринта. Новоиздадените пропуски им позволиха да вземат асансьора до най-горния етаж, където седнаха и пиха кафе в продължение на половин час, докато се появи Гери Хендли. И двамата близнаци скочиха на крака и застанаха мирно, особено Брайън.

— Добро утро — рече, минавайки покрай тях, бившият сенатор, след което се спря. — Мисля, че първо ще поискате да говорите със Сам Гренджър. Рик Пастернак ще бъде тук към девет и петнайсет. Сам ще пристигне всеки момент. Сега ще прегледам пощата на бюрото си, става ли?

— Да, сър — увери го Брайън. Какво пък, кафето не беше лошо.

Гренджър излезе от асансьора две минути по-късно.

— Здравейте, момчета. Последвайте ме. — Те тръгнаха след него.

Кабинетът на Гренджър не беше толкова голям като този на Хендли, но не беше и малък. Той покани двамата си посетители да седнат и окачи сакото си на закачалката.

— Кога ще бъдете готови за изпълнение на една задача?

— Днес устройва ли ви? — попита в отговор Доминик.

Гренджър се усмихна, но прекалено нетърпеливите хора го безпокояха. От друга страна, три дни преди… може би в края на краищата нетърпението не беше чак толкова лошо нещо.

— Има ли готов план? — попита Брайън.

— Да. Работихме по него през уикенда. — Гренджър започна с оперативната концепция: разузнаване с бой.

— В това има логика — отбеляза Брайън. — Къде трябва да го направим?

— Вероятно на улицата. Няма да ви казвам как да си свършите работата. Ще ви кажа само какво искаме да направите, а как ще стане — това ще решите вие. За първия ви обект имаме добри сведения за мястото, където живее, и за навиците му. Трябва просто да се уверите, че наистина е той и да решите как да свършите работата.

„Да свършите работата“, помисли си Доминик. Звучи като реплика от „Кръстникът“.

— Кой е той и защо?

— Името му е Уда бен Сали, двадесет и шест годишен, живее в Лондон.

Близнаците заинтригувани се спогледаха.

— Трябваше да се досетя. Джак ни разказа за него. Той е онзи богат боклук, който си пада по проститутки, нали?

Гренджър отвори един плик, който беше взел на влизане в кабинета, и им го подаде. — Това са снимки на Сали и двете му приятелки. Също местоположението и снимки на къщата му в Лондон. Ето една с него в колата му.

— „Астън Мартин“ — отбеляза Доминик — Хубава кола.

— Работи във финансовия район. Има офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“. — Показа им още снимки. — Има едно усложнение. Обикновено го следят. От Службата за сигурност — британското контраразузнаване МИ–5 го държи под око, но прикрепеният към него изглежда твърде зелен и освен това е сам. Така че, когато решите да нанесете удара, имайте го предвид.

— Да не използваме пистолети, така ли? — попита Брайън.

— Не, имаме нещо по-добро. Безшумно, удобно и скрито. Ще го видите, когато дойде Рик Пастернак. В тази мисия няма да се използват огнестрелни оръжия. В европейските страни не ги обичат много, а директната схватка е твърде рискована. Ще изглежда така, сякаш току-що е получил инфаркт.

— Остават ли следи в организма? — попита Доминик.

— Ще питате Рик за това. Той ще ви каже подробностите.

— С какво ще му вкараме отровата?

— Е една от тези. — Гренджър отвори чекмеджето на бюрото си и извади една „безопасна“ синя писалка. Подаде им я и им каза как действа.

— Чудесно — рече Брайън. — Просто го боцваш в задника, така ли?

— Точно така. Ще му вкара седем милиграма от отровата — казва се сукцинилхолин — и това ще е съвсем достатъчно. Човекът пада, след няколко минути мозъкът му умира и след по-малко от десет е напълно мъртъв.

— А ако има медицинска намеса? Какво ще стане, ако точно отсреща на улицата се появи някоя линейка?

— Рик твърди, че това няма да има някакво значение, освен ако не попадне на операционната маса и лекарите са се надвесили над него.

— Добре — рече Брайън и взе една от снимките на първия им обект. Погледна я, но всъщност пред очите му беше малкият Дейвид Прентис. — Лош късмет, приятелче.

— Виждам, че нашият приятел е изкарал добър уикенд — каза Джак на компютъра си. Днешният доклад включваше снимка на госпожица Манди Дейвис заедно със запис на интервюто с ченгетата от специалния отдел на лондонската полиция. — Хубава е.

— И не е евтина — отбеляза застанал пред своя компютър Уилс.

— Още колко му остава на Сали? — попита го Джак.

— Виж какво, по-добре е да не правим предположения — предупреди го Уилс.

— Защото двамата изпълнители… Ама, Тони, те са мои братовчеди.

— Не съм много осведомен по въпроса, а и не искам да бъда. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко проблеми можем да имаме. Точка — каза натъртено той.

— Щом казваш — рече Джак. — Обаче каквито и симпатии да имах към този нещастник, те се изпариха, когато започна да се радва и да финансира хората с автоматите. Има граници, които не трябва да се прекрачват.

— Така е, Джак. Внимавай и ти да не ги прекрачваш.

Джак Райън-младши се замисли за момент върху това. Искаше ли да стане убиец? Вероятно не, но имаше хора, които трябваше да бъдат убити и Уда бен Сали беше преминал към тях. Ако братовчедите му видеха сметката, те просто щяха да свършат Божие дело или на страната си, което за него беше едно и също.

— Толкова ли бързо, докторе? — попита Доминик.

Пастернак кимна.

— Да, толкова.

— И е толкова надеждно? — зададе следващия въпрос Брайън.

— Достатъчни са пет милиграма. Тази писалка изхвърля седем. Ако някой оцелее, ще е цяло чудо. За съжаление смъртта ще е много мъчителна, но това няма как да се избегне. Искам да кажа, че бихме могли да използваме отравяне с ботулизъм, парализира много бързо нервите, но оставя следи в кръвта, които могат да бъдат открити при аутопсия. Сукцинилхолинът се разгражда много бързо. Невероятно е да бъде открит, освен ако патологът знае точно какво да търси, а това едва ли би могло да се случи.

— Кажи отново колко бързо действа?

— За двайсет-трийсет секунди в зависимост от това колко близо до някой главен кръвоносен съд е убождането, след което отровата предизвиква тотална парализа. Не може дори да мигне. Не може да движи диафрагмата си и затова не е в състояние да диша. До белите му дробове не достига кислород. Сърцето продължава да бие, но тъй като то е органът, който използва най-много кислород, след секунди до него престава да достига кръв. Това означава, че без кислород сърдечната тъкан започва да умира от кислороден глад. Болката е много силна. Обикновено тялото има резервен запас от кислород. Количеството му зависи от физическото състояние — пълните имат по-малък кислороден резерв от слабите. При всички случаи сърцето първо спира да работи. Опитва се да продължи да бие, но това само усилва болката. Смъртта на мозъка настъпва от три до шест минути. Дотогава може да чува, но не и да вижда…

— Защо? — попита Брайън.

— Вероятно очните клепачи остават затворени. Тук говорим за тотална парализа. Човекът лежи, разкъсван от ужасна болка, няма възможност да се помръдне, а сърцето му се опитва да изпомпва кръв без кислород, докато мозъчните клетки умрат от кислороден глад. След това теоретично е възможно тялото да продължи да живее… мускулните клетки издържат най-дълго без кислород — но мозъкът вече е мъртъв. Е, не е толкова сигурно, колкото куршум в мозъка, но е безшумно и на практика не оставя никакви следи. Когато сърдечните клетки умрат, те пораждат ензими, които ние търсим да открием при вероятен сърдечен инфаркт. Така че който и патолог да прегледа тялото, ще си помисли, че това е инфаркт или неврологичен спазъм, който може да бъде предизвикан от тумор в мозъка. Това може да го накара да го разреже, за да провери дали е така. Обаче веднага след анализа на кръвта тестът за ензими ще покаже, че става въпрос за сърдечен инфаркт и това ще сложи веднъж завинаги край на всякакви съмнения. Кръвната проба няма да покаже следи от сукцинилхолин, защото той се разгражда дори след смъртта. Ще решат, че имат случай на масиран инфаркт, а такива неща стават всеки ден. Ще проверят кръвта му за холестерол и някои други рискови фактори, но нищо няма да може да промени факта, че човекът е мъртъв от нещо, което те никога няма да могат да открият.

— Господи — прошепна Доминик. — Докторе, как, по дяволите, се заловихте с тези неща?

— По-малкият ми брат беше вицепрезидент в „Кантор Фицджералд“. — Това беше единственото обяснение, което им даде.

— Значи трябва да бъдем предпазливи с тези писалки? — попита Брайън. Обяснението на доктора го беше задоволило напълно.

— Бих ви препоръчал да внимавате — посъветва ги Пастернак.

(обратно)

Глава седемнадесета МАЛКАТА ЧЕРВЕНА ЛИСИЦА И ПЪРВОТО ПРЕПЯТСТВИЕ

Излетяха от международното летище „Дълес“ със самолет на британските авиолинии „Боинг“–747, чийто общ външен вид беше проектиран от баща им преди двадесет и седем години. На Доминик му дойде наум, че по онова време е бил в пелени и че оттогава до днес светът многократно се беше променил.

И двамата имаха съвсем нови паспорти със собствените им имена. Всички останали документи бяха в лаптопите им, напълно кодирани, заедно с модемите и другия комуникационен софтуер, които също бяха засекретени. Иначе бяха облечени небрежно като повечето останали пасажери в първа класа. Стюардесите сновяха енергично насам-натам и раздаваха на всички предястия плюс бяло вино за двамата братя. Когато се издигнаха на нужната височина, им раздадоха храната, която беше прилична. Това беше най-хубавото, което може да се каже за яденето в самолетите. Същото се отнасяше и до избора на предлаганите филми. Брайън избра „Денят на независимостта“, а Доминик се спря на „Матрицата“. И двамата обичаха научната фантастика още от деца. В джобовете на саката им бяха техните златни писалки. Патроните за зареждането им бяха в несесерите с бръснарските принадлежности, които се намираха заедно с останалия багаж някъде долу в търбуха на самолета. До летище „Хийтроу“ имаше шест часа и двамата се надяваха да успеят малко да поспят.

— Някакви задни мисли, Енцо? — попита Брайън.

— Не — отвърна Доминик. — Само всичко да мине добре. — Той не добави, че затворническите килии в Англия са без водопроводна инсталация и независимо колко неудобно щеше да се почувства от това един офицер от морската пехота, то с положителност щеше да бъде унизително за специален агент на ФБР, положил клетва.

— Прав си. Лека нощ, братле.

— Лека нощ, умнико. — Двамата се заловиха със сложната система от ръчки, за да приведат седалките в почти хоризонтално положение. На десет хиляди метра под тях се плискаха вълните на Атлантическия океан.

Когато се върна в апартамента си, Джак-младши вече беше наясно, че братовчедите му бяха заминали в чужбина и въпреки че не му беше казано точно защо, не беше нужно кой знае какво голямо въображение, за да се сети каква ще бъде задачата им. Можеше със сигурност да предположи, че до края на седмицата Уда бен Сали вече нямаше да бъде между живите. Беше го разбрал от пристигналите сутринта съобщения от „Теймс Хаус“ и се запита как ли щяха да реагират англичаните. Със сигурност щеше да научи много подробности как е била свършена работата. Това разпали любопитството му. Беше прекарал достатъчно дълго време в Лондон и знаеше, че там използването на пистолети не е много на мода, освен ако убийството не е с благословията на правителството. В такъв случай, ако специалните части видеха сметката на някого, особено ненавиждан от „Даунинг Стрийт“ №10, полицията нямаше да се рови прекалено в случая. Може би щеше да се задоволи само с някои формални разпити, достатъчни, за да го прехвърлят към т.нар. „неразрешени“ дела. Вече нямаше да представлява интерес и щеше да започне да събира прах в архива. Не трябва да си кой знае колко прозорлив, за да се досетиш каква е работата.

Обаче това щеше да бъде американски удар на английска земя и той беше сигурен, че нямаше никак да се хареса на правителството на Нейно величество. Тук ставаше дума за нарушаване на правилата за приличие. Освен това не беше действие на американската държава. От юридическа гледна точка щеше да бъде предумишлено убийство, а на такива неща никое правителство не гледаше с добро око. Така че каквото и да станеше, той се молеше те да бъдат предпазливи. Дори намесата на баща му едва ли би помогнала много.

— О, Уда, ама ти си същински звяр! — възкликна Розали Паркър, когато най-после той се отърколи от нея. Погледна часовника си. Много се беше забавил, а тя имаше среща веднага след обяд на другия ден с един петролен бос от Дубай. Беше симпатично старче и плащаше добре, макар че веднъж й беше казал, че му напомня на една от любимите му дъщери, проклетият стар мръсник.

— Остани през нощта — настоя Уда.

— Не мога, любов моя. Трябва да водя майка ми на обяд, а след това да си купи някои неща от „Хародс“. Господи, трябва да тръгвам — каза тя, преструвайки се добре на разтревожена, и се изправи в леглото.

— Не. — Уда протегна ръка и я придърпа обратно.

— О, дявол такъв! — скара му се тя на шега и топло му се усмихна.

— Казва се „Шабатийн“ — поправи я Уда. — И не е част от семейството ми.

— Ама ти наистина можеш да изтощиш една жена, Уда. — Не че в това имаше нещо лошо, но тя трябваше да свърши някои неща. Затова стана и си събра дрехите от пода, където той ги беше захвърлил.

— Розали, ти си моята единствена любов — простена той.

Тя знаеше, че лъже. В края на краищата лично го беше запознала с Манди.

— Така ли?

— О, онази ли? Много е кльощава. Не се храни. Не е като теб, моя принцесо.

— Толкова си мил. — Наведе се, целуна го и си сложи сутиена. — Уда, ти наистина си най-добрият — похвали го Розали. Не беше зле да погали мъжкото му его, а то наистина беше много голямо.

— Казваш го само за да се почувствам по-добре — обвини я Сали.

— Да не ме мислиш за някаква актриса? Уда, ти ме докарваш до такова състояние, че ще ми изскочат очите, но трябва да вървя, любов моя.

— Е, както искаш. — Той се прозина. Утре ще й купя обувки, реши Уда. Близо до офиса му бяха открили нов луксозен магазин на „Джими Чо“, който беше решил да посети, а тя носеше точно 6-и номер. Харесваше краката й.

Розали бързо изтича в банята, за да се види в огледалото. Косата й беше в пълен безпорядък. Уда непрекъснато я разрошваше, сякаш за да демонстрира, че е негова собственост. За няколко секунди я приведе с четката в сравнително приличен вид.

— Трябва да тръгвам, скъпи. — Тя се наведе и отново го целуна. — Не ставай. Знам къде е вратата. — Последва още една целувка, дълга и подканваща… за следващия път. Уда беше неин редовен клиент и тя отново щеше да се върне тук. Манди я биваше и й беше приятелка, но тя знаеше как да прикотка тези араби. Най-хубавото беше, че с тях не се налагаше да гладува като някой манекен. Манди имаше твърде много американски и европейски редовни клиенти, които също се хранеха нормално.

Навън повика такси.

— Накъде, скъпа? — попита шофьорът.

— В новия Скотланд Ярд, моля.

Когато човек се събуди в самолет, отначало обикновено не може да се ориентира, дори седалките да са добри. Завесите на прозорците бяха вдигнати и вътре нахлу светлина. В слушалките се чуваха новини, които може би бяха пресни, но може и да не бяха. Беше трудно да се каже, тъй като бяха английски. Сервираха закуската — с прекалено много мазнини, а на кафето можеше да се постави шестица по десетобалната система. Може би дори седмица. През прозорците отдясно Брайън видя зелените поля на Англия вместо бурните, тъмни океански води, които бяха отминали по време на здравия му сън без никакви сънища. Точно сега и двамата близнаци се страхуваха от тях заради миналите неща, които бяха преживели, и заради бъдещето, което ги безпокоеше. След още двадесет минути боингът докосна леко пистата на летище „Хийтроу“. Преминаването през имиграционната служба беше само любезна формалност. Англичаните го правят по-добре от американците, помисли си Брайън. Багажът им се появи скоро на поточната лента и те излязоха навън при такситата.

— Накъде, господа?

— Хотел „Мейфеър“ на улица „Стратън“.

Шофьорът кимна и се отправи на изток към града. Поради утринното движение пътуването отне половин час. За Брайън това беше първото му посещение в Англия, но не и за Доминик. За него гледката наоколо беше приятна, а за брат му нова и заредена с очакване. Напомня на дома, помисли си Брайън, само дето хората карат откъм обратната страна на движението. На пръв поглед шофьорите изглеждаха по-любезни, но това беше трудно да се прецени. Мярна се изумруденозелената трева на едно игрище за голф, но във всичко останало пиковият час тук не се различаваше много от този в Сиатъл.

Половин час по-късно видяха „Грийн Парк“, чиято зеленина наистина беше много красива. След това таксито зави наляво, след още две пресечки надясно и стигнаха до хотела. Точно на отсрещната страна на улицата имаше магазин за коли „Астън Мартин“, които бяха толкова блестящи, колкото диамантите на витрината на „Тифани“ в Ню Йорк. Явно бяха в луксозен квартал. Въпреки че Доминик беше идвал в Лондон, не беше отсядал тук. Европейските хотели можеха да послужат на американските за пример на обслужване и гостоприемство. След още шест минути те бяха вече в стаите си, свързани с обща врата. Ваните бяха достатъчно големи, за да може в тях да плува акула, а тоалетните кърпи висяха на решетка, подгрявана с парно отопление. Минибарът беше щедър с предлагания в него избор на напитки, но не и с цените си. Близнаците застанаха под душовете. Часовникът показваше девет без петнайсет и тъй като площад „Бъркли“ беше само на петдесетина метра, те излязоха от хотела, завиха наляво и се отправиха към парка, където се чуваха да пеят славеите.

Доминик хвана брат си за лакътя и посочи наляво.

— Мисля, че сградата на МИ–5 беше в тази посока, по „Кързън Стрийт“. За посолството трябва да се изкачиш горе на хълма, да свиеш вляво и след още две пресечки вдясно, после пак вляво към площад „Гросвенър“. Грозно здание, но за теб това е представителството на правителството. Нашият приятел живее точно там от другата страна на парка, на половин пресечка от банка „Уестминстър“, онази с изрисуван кон на табелата.

— Изглежда скъп квартал — отбеляза Брайън.

— Така е — потвърди Доминик. — Тези къщи струват куп пари. Повечето са разделени на апартаменти, но нашият приятел държи цялата сграда за себе си — Дисниленд за секс и прахосничество. Хм — рече той, като видя микробуса на „Бритиш Телеком“, паркиран на двайсетина метра пред тях. — Обзалагам се, че това е екипът за наблюдение… съвсем очевидно е. — В колата не се виждаха хора, но това се дължеше на стъклата на прозорците, които задържаха светлината вътре. Беше единственото превозно средство на улицата, което не беше скъпо. В този квартал всички коли бяха най-малко „Ягуар“. Обаче царят на хълма беше черният „Астън Мартин — Победител“ от другата страна на парка.

— Това е страхотен автомобил — рече Брайън. Наистина колата изглеждаше така, като че ли дори и паркирана пред къщата, се движи със сто мили в час.

— Истинският шампион е „Макларън“ А1. Струва милион долара, но отпред има място само за един човек. Бърз е като изтребител. Колата, която гледаш, струва четвърт милион долара, брат ми.

— Толкова ли е скъпа? — зачуди се Брайън.

— Произвежда се ръчно от хора, които в свободното си време работят в Сикстинската капела. Да, това е кола. Ще ми се да можех да си я позволя. Сигурно ако сложиш двигателя й в изтребител „Спитфайър“, ще успееш да свалиш някой германски „Месершмит“.

— Сигурно харчи страхотно много бензин — отбеляза Брайън.

— Е, да… Всичко си има своята малка цена. Мамка му! Та това е нашият човек.

В този момент вратата на къщата се отвори и навън излезе един млад мъж. Беше облечен в сив костюм с жилетка. Спря се по средата на четирите каменни стъпала и погледна часовника си. Като по поръчка по хълма се спусна черно лондонско такси и той слезе по стъпалата, за да се качи в него.

„Висок е около метър и осемдесет и пет и тежи около осемдесет осемдесет и пет килограма, реши Доминик. Черна брада като герой от пиратски филм. Мръсникът би трябвало да носи сабя… но не носи.“

— По-млад е от нас — рече Брайън, докато продължаваха да вървят. После по инициатива на Доминик те прекосиха парка и се върнаха от другата страна на улицата, забавяйки ход, за да хвърлят завистлив поглед на скъпата кола, преди да отминат. Към хотела имаше кафетерия, в която си взеха лека закуска — кроасани с мармалад и кафе.

— Не ми харесва, че нашия човек го следят — рече Брайън.

— Няма как да се избегне. Изглежда, че и за англичаните не му е чиста работата. Обаче не забравяй, че той просто ще получи инфаркт. Няма да стреляме по него, дори и с пистолет със заглушител. Няма да има нито шум, нито следи.

— Добре, ще отидем до офиса му в центъра, но ако ни се стори, че мястото не е подходящо, ще се откажем и ще изчакаме, за да помислим.

— Съгласен съм — кимна Доминик. Трябваше да проявят съобразителност. Операцията щеше да ръководи той, защото задачата да открие опашката от полицията се падаше на него. Обаче не трябваше и да изчакват прекалено дълго. Решиха да огледат площад „Бъркли“, просто за да свикнат с обстановката, надявайки се да зърнат по някое време обекта. Мястото не беше много подходящо за целта с наблюдаващия екип, който беше само на трийсетина метра от тях. — Добре е, че „опашката“ не е много опитен. Ако успея да го открия кой е, когато съм готов, ти просто ще се блъснеш в него, а аз ще попитам другия за посоката или за нещо друго. Ще ти е нужна само секунда, за да го боцнеш. След това ще продължим да вървим, все едно че нищо не се е случило. Дори ако някои хора се развикат за линейка, само ще погледнем небрежно нататък и ще продължим да вървим.

Брайън имаше свое мнение по въпроса.

— Първо трябва да огледаме района.

— Съгласен. — Довършиха закуската си, без да разговарят повече.

Сам Гренджър беше вече в кабинета си. Беше 3:15 сутринта, когато влезе и включи компютъра си. Близнаците бяха пристигнали в Лондон към 1:00 през нощта (негово време) и нещо му подсказваше, че няма да отлагат много изпълнението на задачата. В тази първа операция щеше да бъде проверена идеята на Колежа за виртуален офис. Ако нещата се развиеха съгласно плана, той щеше да бъде уведомен за хода на акцията дори по-бързо, отколкото Рик Бел, който следеше новините в радиоотдела на разузнавателната мрежа. Сега беше настъпил моментът, който най-много мразеше — да чака на бюрото си други да изпълнят операцията, която самият той беше планирал. Кафето му помогна. Една пура би му се отразила още по-добре, но нямаше. Точно тогава вратата се отвори.

Беше Гери Хендли.

— И ти ли си дошъл? — попита Сам, едновременно изненадан и развеселен.

Хендли се усмихна.

— Е, нали е първата ни операция. У дома не можах да заспя.

— Чух те да идваш. Да ти се намира тесте карти? — попита Сам.

— Де да имах. — Хендли беше много добър с картите. — Някакви новини от близнаците?

— Все още нищо. Пристигнаха навреме и сега вероятно са в хотела. Предполагам, че са се настанили, освежили са се и са излезли да поразузнаят. Хотелът е само на една пресечка от къщата на Уда. Може вече и да са го боцнали в задника. Моментът е подходящ. Сега би трябвало да тръгне на работа, ако момчетата са запознати с разписанието му, а аз мисля, че са.

— Да, освен ако някой не му се е обадил неочаквано или пък е видял нещо в сутрешния вестник, което да го е заинтересувало, а може и любимата му риза да не е била изгладена добре. Нали знаеш, че тази работа е като аналоговите, а не като цифровите телефони, Сам?

— Така е — съгласи се Гренджър.

Финансовият район изглеждаше точно такъв, какъвто си го представяха, макар че беше по-непретенциозен от този в Ню Йорк с кулите от стъкло и стомана, станали обект на терористична атака. Разбира се, имаше и такива, но те не действаха така потискащо. На половин пресечка от мястото, където слязоха от таксито, имаше останки от оригиналната римска стена, ограждала града на легиона Лондиниум, както първоначално се е наричала столицата на Великобритания. Мястото било избрано заради добрите кладенци и голямата река. Те забелязаха, че по-голямата част от хората тук бяха добре облечени, а магазините много скъпи. В този град много малко неща бяха евтини. Блъсканицата беше голяма. Тълпи хора сновяха насам-натам, забързани и целеустремени. Имаше и много кръчми, пред вратите на повечето от тях върху черни дъски с тебешир бяха изписани предлаганите ястия. Близнаците си избраха една, от която се виждаше добре сградата на „Лойдс“. Имаше маси отвън като на римски ресторант близо до Испанското стълбище. Ясното небе опровергаваше репутацията на Лондон на град, в който често вали. И двамата бяха достатъчно добре облечени, за да не се набиват прекалено в очи като американски туристи. Брайън забеляза един банкомат и изтегли малко пари, които подели с брат си, след което си поръчаха кафе. Все пак навиците им бяха прекалено американски, за да си поръчат чай, и зачакаха.

В офиса Сали работеше над компютъра си. Беше успял да купи къща в Белгрейвия — по-луксозен квартал дори от неговия — за осем и половина милиона лири стерлинги, което не беше кой знае каква добра сделка, но цената не беше и прекалено висока. Със сигурност можеше да взема за нея добър наем. Освен това имотът беше свободен, което означаваше, че купувайки къщата, той става собственик и на земята, на която е построена, вместо да плаща наем за нея на херцога на Уестминстър. Не беше и много голяма, но все пак беше още една придобивка. Отбеляза си тази седмица да намине, за да я разгледа. Иначе валутните курсове бяха сравнително стабилни. В продължение на няколко месеца беше играл от време на време с валутния арбитраж, но не смяташе, че е достатъчно подготвен, за да навлезе по-дълбоко в този бранш. Поне засега. Може би трябваше да поговори с някои по-опитни хора в тази игра. Всяко нещо, което можеше да бъде направено, можеше и да се научи как става, а с достъп до повече от двеста милиона лири стерлинги той можеше да играе на борсата, без да губи много от парите на баща си. Всъщност тази година беше спечелил девет милиона лири, което не беше съвсем зле. През следващия час остана при компютъра си, за да следи тенденциите — тенденцията е твоят приятел, — като се опитваше да стигне до някакви логични заключения. Знаеше, че номерът е да ги забележиш по-рано, и то достатъчно навреме, за да можеш да купиш по-евтино и да продадеш по-скъпо, но все още не беше овладял напълно това изкуство. Ако го можеше, неговата сметка би набъбнала с тридесет и един милиона лири, вместо само с девет. Търпението, каза си той, е нещо, с което човек трудно свиква. Много по-добре беше да си млад и умен.

Разбира се, в кабинета му имаше и телевизор и той го превключи на един американски финансов канал, по който говореха за предстоящо спадане на курса на лирата спрямо долара. Въпреки че доводите за това не бяха съвсем убедителни, той реши, че е по-добре да рискува и да купи тридесет милиона долара. Баща му го беше предупреждавал за опасностите, които крият рисковете, и тъй като парите бяха негови, той го слушаше внимателно и се съобразяваше с желанията на стария пръч. През изтеклите деветнадесет месеца беше загубил три милиона лири стерлинги, но повечето от допуснатите грешки при тези сделки бяха зад гърба му. Нещата с недвижимите имоти бяха много по-добре. Той ги купуваше най-вече от по-възрастни англичани и няколко месеца по-късно ги продаваше на свои съотечественици, които обикновено плащаха в брой или в електронния им еквивалент. Общо взето, се считаше за добър играч в сферата на недвижимите имоти, чиито умения нарастваха. И, разбира се, за ненадминат любовник. Наближаваше обяд и той вече усещаше в слабините копнеж по Розали. Дали щеше да я има тази вечер? Би трябвало, след като й плащам хиляда лири, помисли си Уда. Малко преди дванадесет вдигна телефона и натисна бутона 9 за гласовото съобщение.

— Моя скъпа Розали, обажда се Уда. Ако наминеш тази вечер около седем и половина, ще имам нещо хубаво за теб. Знаеш телефонния ми номер, любима. — Остави слушалката. Щеше да чака до четири часа и ако дотогава не му се обадеше, щеше да извика Манди. Рядко се случваше и двете едновременно да не са на разположение. Предпочиташе да си мисли, че в такива случаи прекарват времето в обикаляне по магазините или вечерят с приятелки. В края на краищата кой им плащаше повече от него? А и искаше да види как ще реагира Розали, когато получеше новите обувки. Англичанките наистина си падаха по продукцията на този „Джими Чо“. На него моделите изглеждаха абсурдни и неудобни, но жените са си жени, а не мъже. Слабостта му беше да кара своята „Астън Мартин“, а жените обичаха да им излизат пришки на краката. Може ли да ги разбере човек.

Брайън бързо се отегчи само да седи и да наблюдава зданието на „Лойдс“. На всичко отгоре то дразнеше очите му. Беше повече от невзрачно, направо гротескно, като покрит със стъкло завод на Дюпон за нервнопаралитичен газ или друг зловещ химикал. Освен това сигурно беше признак на лош професионализъм да се взира в едно и също нещо дълго време. На тази улица имаше няколко магазина и отново нито един не беше от евтините. Имаше магазин за мъжко облекло и няколко лъскави за дамско, а също и един много скъп магазин за обувки. Това беше нещо, което не го интересуваше много. Той си имаше хубави официални обувки от черна кожа, които носеше сега, чифт добри маратонки, които беше купил в деня, който най-много искаше да забрави, и четири чифта бойни кубинки — два черни и два чифта от небоядисана волска кожа, каквито раздаваха в Корпуса на морската пехота за паради и други официални церемонии. В тях обаче свикналите да ядат змии морски пехотинци от отряд „Рекън“ не участваха често. Предполагаше се, че всички от морската пехота са добри войници, но за тези, които ядяха змии, не се говореше много. А и той все още не можеше да се успокои напълно след стрелбата от предишната седмица. Дори хората, които беше преследвал в Афганистан, не бяха правили опити да убиват жени и деца, поне на него не му беше известно такова нещо. Разбира се, тези бяха варвари, но дори и за тях имаше някои граници, с изключение на онази банда, която този човек финансираше. Това не беше работа за мъже, дори и да бяха с бради. И афганистанците имаха бради, но този приличаше повече на сводник. Накратко казано, не си заслужаваше да се хаби стоманата на морския пехотинец за него. Не беше човек, който да бъде убит в бой, а хлебарка, която трябва да бъде премахната. Дори и да караше кола, която струваше повече, отколкото един капитан от морската пехота можеше да изкара за десет години, и то без удръжките. Един морски офицер можеше да спести за „Шевролет Корвет“, но този боклук караше внука на колата на Джеймс Бонд, за да гони с нея курвите. Можеше да бъде наречен всичко друго, но не и мъж, помисли си капитанът от морската пехота, докато се готвеше да изпълни задачата си.

— Хайде, да вдигаме гълъбите, Алдо — рече Доминик и остави някакви дребни пари на масата, които да покрият сметката. Двамата станаха и излизайки навън, се отдалечиха от обекта. На ъгъла спряха и се обърнаха, сякаш се оглеждаха наоколо.

Ето го Сали…

… а ето я и „опашката“ му. Беше облечен в скъп, делови костюм. Доминик видя, че и той излезе от бара. Беше наистина неопитен. Прекалено втренчено гледаше човека, когото следеше, въпреки че се държеше на трийсетина метра зад него, явно без да се безпокои, че може да бъде забелязан от обекта си. Вероятно Сали не беше от най-предпазливите и не владееше изкуството на контрапроследяването. Без съмнение се считаше в пълна безопасност, а вероятно се мислеше и за много хитър. Всички хора имат някакви илюзии, а илюзиите на този човек бяха много по-големи от обикновените.

Братята огледаха улицата. Пред очите им се движеха стотици хора. По платното преминаваха стотици коли. Видимостта беше добра, даже прекалено добра, но Сали им се беше изпречил като по поръчка и случаят беше твърде подходящ, за да бъде пропуснат…

— План „А“ ли, Енцо? — попита бързо Брайън. Бяха намислили три плана плюс сигнал за отбой.

— Разбрано, Алдо. Да действаме. — Те се разделиха, отправяйки се в противоположни посоки с надеждата, че Сали ще се насочи към бара, където бяха пили не особено качествено кафе. И двамата носеха слънчеви очила, за да прикриват накъде гледат.

Според Алдо това беше агентът, който следеше Сали. Сигурно отдавна вече ужасно му беше писнало, след като вършеше едно и също нещо от няколко седмици. Ако правиш едни и същи неща дълго време, те започват да стават някак машинално. Непрекъснато мислиш какво ще направи онзи, когото следиш, без да се оглеждаш наоколо, както би трябвало. Но агентът работеше в Лондон, намираше се на свой терен и си мислеше, че тук всичко му е ясно и затова няма от какво да се страхува. Това беше още по-опасна илюзия. Работата му беше само да наблюдава един не особено интересен обект, към когото в „Теймс Хаус“ проявяваха необясним интерес. Навиците на следения бяха добре установени и той не се чувстваше заплашен от никого, не и на свой терен. В края на краищата това беше само едно разглезено богаташче.

В този момент обектът тръгна да пресича улицата. Изглежда, че днес имаше намерение да пазарува обувки за една от дамите си, предположи офицерът от контраразузнаването. На шпионина му мина през ум, че това бяха по-хубави подаръци от тези, които той можеше да си позволи за своята приятелка, с която вече беше сгоден.

Сали видя, че на витрината бяха изложени чифт хубави обувки от черна кожа и с позлатени катарами. Скочи по момчешки на тротоара и зави наляво към входа на магазина, като се усмихваше, представяйки си изражението на Розали, когато ги види, след като отвори кутията.

Доминик извади картата си на централен Лондон — малка, червена книжка, която отвори, докато минаваше покрай обекта. Погледна го само веднъж, оставяйки на периферното си зрение да свърши работата. Погледът му беше прикован върху „опашката“. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото бяха двамата с брат му. Може би това беше първата му задача след завършването на школата на Службата за сигурност и точно по тази причина го бяха прикрепили към по-лесен обект. Сигурно се чувстваше малко изнервен, ако се съди по втренчения поглед и свитите в юмрук ръце. Само преди година в Норфолк Доминик не беше много по-различен — твърде млад и прекалено сериозен. Агентът от ФБР се спря и рязко се извърна, за да прецени разстоянието от Брайън до Сали. Разбира се, брат му трябваше да направи абсолютно същото, а неговата работа беше да синхронизира действията си с него, тъй като ръководеше операцията. Добре. Периферното му зрение отново пое нещата в свои ръце за последните няколко крачки.

След това той втренчи поглед в „опашката“. Англичанинът забеляза това и отмести очи. Спря почти машинално и чу американският турист да му задава глупавия си въпрос:

— Извинете, бихте ли ми казали къде… — Поднесе напред картата си, за да покаже, че се е загубил.

Брайън бръкна в джоба на сакото си и извади златната писалка. Завъртя перото и когато натисна закачалката от обсидиан, то се смени с връх от иридиум. Погледна обекта. Когато беше на три крачки от него, отстъпи половин крачка вдясно, сякаш за да избегне някого, който не беше там, и се блъсна в Сали.

— Лондонската кула. Трябва да вървите право нататък — каза агентът на МИ–5 и се обърна да му покаже.

— Чудесно.

— Извинявайте — рече Брайън и пропусна човека да мине покрай него от лявата си страна, като същевременно заби писалката право в десния хълбок на обекта. Острието на кухата игла проникна може би на не повече от три милиметра. Зарядът от въглероден двуокис изстреля седемте милиграма сукцинилхолин в тъканта на най-големия мускул в тялото на Сали, а Брайън Карузо продължи да върви.

— О, благодаря, приятелю — рече Доминик и мушкайки картата в джоба си, се отправи в указаната посока. Обърна се, когато се отдалечи на известно разстояние от „опашката“ — знаеше, че това не е много професионално, — и видя как Брайън слага писалката обратно в джоба на сакото си. След това брат му потърка носа си, което беше предварително уговореният сигнал, че ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.

Сали попримигна от това, което усети в задника си — нещо средно между блъсване и убождане, но не му обърна особено внимание. Дясната му ръка разтърка мястото, но болката изчезна веднага и той продължи да крачи към магазина за обувки, без да й обръща повече внимание. Направи може би десетина крачки и изведнъж почувства…

… дясната му ръка започна леко да трепери. Спря да я погледне, хващайки я с лявата…

… и тя трепереше. Защо…

… краката му се подкосиха и тялото му се стовари като отсечено върху циментовия тротоар. Колената му рязко се блъснаха в твърдата повърхност и много го заболяха. Опита се да поеме дълбоко въздух, за да преодолее болката и неловкото положение, в което беше изпаднал…

… обаче не можеше да диша. Сукцинилхолинът вече беше проникнал дълбоко в организма му и беше парализирал всякаква реакция на нервите и мускулите. Последни се затвориха клепачите му и Сали, падайки рязко напред, не видя в какво се удари. Всичко потъна в мрак или по-скоро в някаква червена мъгла поради светлината, която едва проникваше през тъканта на клепачите му. Мозъкът му много бързо бе завладян първо от недоумение, а след това от паника.

„Какво е това?“ — запита се той. Можеше да чувства това, което става. Челото му се беше ударило в грубата повърхност на тротоара. Чуваше стъпките на хората отляво и отдясно. Опита се да извърне глава… не, първо трябваше да отвори очи…

… но те не се отвориха. Какво е това?

… не дишаше…

… наложи си да диша. Сякаш се намираше под водата на плувен басейн и изскачаше на повърхността, след като беше задържал твърде дълго въздуха си. Нареди на устата си да се отвори и диафрагмата да се повдигне…

… нищо не последва…

— Какво е това? — зададе въпрос мозъкът му.

Тялото му функционираше по собствената си програма. С натрупването на въглеродния двуокис в дробовете оттам се насочваха автоматични команди към диафрагмата да разшири дробовете, за да поемат повече въздух, който да изгони отровата в тях. Обаче нищо такова не стана и узнавайки това, целият му организъм изпадна в паника. Адреналинът нахлу в кръвта — сърцето още биеше; с помощта на адреналина, който е естествен стимулант, остротата на възприятията му се увеличи и мозъкът заработи по-трескаво…

„Какво е това?“ — запита се отново Сали, обхванат от още по-силна паника. Тялото не се поддаваше на желанията му по някакъв абсурден начин. Той се задушаваше в обхваналия го мрак върху тротоар в самия център на Лондон посред бял ден. Натрупалият се въглероден двуокис в белите дробове не му причиняваше болка, но организмът му предаде този факт на мозъка. Ставаше нещо много лошо и необяснимо, като че ли на улицата го бе блъснал камион — не, като че ли във всекидневната му през него беше преминал камион. Всичко се развиваше прекалено бързо, за да може да осъзнае какво става. Нямаше никакво логично обяснение. Всичко беше съвършено изненадващо, необичайно и тревожно.

Но същевременно и напълно реално.

Отново си нареди, че трябва да започне да диша. Трябваше да се получи. Подобно нещо не му се беше случвало, затова трябваше да стане. Усети, че пикочният му мехур се изпразни, но обзелият го за миг срам беше изместен моментално от обхваналата го паника. Чувстваше всичко. Чуваше всичко. Обаче не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Сякаш го бяха заловили гол в двореца на краля в Рияд със свиня в ръце…

… в този миг болката започна. Сърцето му биеше бясно със 160 удара в минута, но изпращаше само неокислена кръв в сърдечно-съдовата система и поради това сърцето — единственият активен орган в тялото му — изразходваше всичките резерви от кислород… — а лишени от кислород, сърдечните клетки започваха да умират.

С умирането на всяка клетка тялото изпитваше такава болка, каквато никога не беше изпитвало, която започна от сърцето, опасността за което бе предадена на целия организъм. Сега клетките измираха с хиляди, всяка свързана с нерв, който крещеше на мозъка, че в момента настъпва СМЪРТ…

Не можеше да направи дори гримаса. В гърдите му като че ли беше забит огнен кинжал, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Това беше хватката на СМЪРТТА, нещо, предизвикано от ръката на самия Иблис, т.е. от ръката на Луцифер…

В този миг Сали видя да идва СМЪРТТА, препускаща през поле от огън, за да отнесе душата му в АДА. Изведнъж, обхванат от вътрешна паника, Уда бен Сали си спомни толкова отчетливо, колкото позволяваха обстоятелствата, думите на Шахада13: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк…“

— Нямадругбогосвеналлах имохамеденеговият пророк.

Клетките на мозъка също бяха лишени от кислород и също започнаха да умират, а съдържащата се в тях информация започна постепенно да се разпилява. Видя баща си, любимия си кон, майка си пред маса, пълна с храна… и Розали. Розали го беше възседнала, лицето й беше озарено от изпитваното удоволствие, но ставаше все по-далечно и по-далечно…

… докато настъпи мрак.

Около него се събраха хора. Някой се наведе: „Ало, как се чувствате?“ Глупав въпрос, но хората го задават при подобни обстоятелства. След това човекът — беше продавач на компютърни материали, който се беше отправил към близката кръчма за халба бира и сандвич — разтърси рамото му. Не усети никаква съпротива, като че ли обръщаше парче месо в месарницата… Това го изплаши повече, отколкото би го направил зареден пистолет. Веднага обърна тялото и потърси пулса. Имаше. Сърцето бясно биеше, обаче човекът не дишаше. Мама му стара…

На десет метра по-нататък „опашката“ на Сали извади мобилния си телефон и набра 999 — номера на Бърза помощ. Само на две пресечки имаше сграда на пожарната команда, а градската болница „Гайс“ беше от другата страна на моста „Тауър“. Като повечето агенти беше започнал да се идентифицира с обекта си, въпреки че го ненавиждаше и гледката на лежащия на тротоара човек го беше развълнувала дълбоко. Какво стана? Инфаркт ли получи? Но той беше млад човек…

Брайън и Доминик се срещнаха в един бар малко по-нагоре по хълма от Лондонската кула. Седнаха в едно сепаре, келнерката моментално пристигна и ги попита какво искат.

— Две халби — каза й Енцо.

— Имаме „Тетлис“ светло и „Джон Смит“. Скъпи.

— Вие от коя пиете? — попита я Брайън.

— „Джон Смит“, разбира се.

— Две от нея — поръча Доминик и пое подадения му лист с менюто.

— Не знам дали ми се яде нещо, но идеята за бирата е добра — каза Брайън, поемайки листа с менюто. Ръцете му леко трепереха.

— Може би и една цигара — подкачи го Доминик.

Като повечето момчета и те се бяха опитвали да пушат в гимназията, но и двамата се бяха отказали, преди да свикнат. Освен това автоматът за цигари беше направен от дърво и за един чужденец вероятно беше твърде сложно да разбере как действа.

— Е, да — каза Брайън, но отхвърли тази мисъл.

Точно донесоха бирите и те чуха далечния вой на линейка.

— Как се чувстваш? — попита Енцо брат си.

— Малко съм разтреперан.

— Помисли си за миналия петък — посъветва го агентът от ФБР.

— Не казвам, че съжалявам, тъпако. Просто съм леко изнервен. Успя ли да отвлечеш вниманието на „опашката“?

— Да, гледаше право в мен, когато ти нанесе удара. Твоят обект направи около десетина крачки, преди да падне. Не го видях изобщо да реагира на убождането. А ти?

Брайън поклати глава.

— Дори не изохка. — Отпи от халбата. — Тази бира си я бива.

— Изнервен, но не уплашен, агент 007.

— Задник такъв! — изруга го Брайън и без да иска, се разсмя.

— Нали това е работата, с която се захванахме?

(обратно)

Глава осемнадесета ЗАМИНАВАНЕТО НА ХРЪТКИТЕ

Джак-младши разбра първи. Тъкмо беше се заловил с кафето и поничките и беше включил компютъра си, насочвайки го първо към информационния обмен между ЦРУ и АНС, когато най-отгоре на електронния куп видя предупреждението СВЕТКАВИЧНО — предимство за АНС да обърне специално внимание на „известните й съдружници“ на Уда бен Сали, който според съобщение на англичаните очевидно е починал от сърдечен удар насред Лондон. В спешното съобщение на английското контраразузнаване, което беше включено в телеграмата на ЦРУ в типичния за англичаните стегнат стил, се казваше, че човекът се строполил на улицата пред очите на техния наблюдаващ го агент и веднага бил откаран с линейка в болницата „Гайс“, където „не се върна към живот“. Сега тялото се изследва, се казваше в съобщението на МИ–5.

В Лондон специалният английски детектив Бърт Уилоу се обади по телефона в апартамента на Розали Паркър.

— Ало! — Тя имаше очарователен, напевен глас.

— Розали, обажда се детектив Уилоу. Трябва да се срещнем с вас тук, в управлението, колкото е възможно по-скоро.

— Заета съм, Бърт. Всеки момент ще дойде мой клиент. Ще ми отнеме около два часа. След това мога да дойда право при вас. Става ли?

На другия край на линията детективът пое дълбоко въздух. Всъщност не беше толкова спешно. Ако Сали беше починал от наркотици — най-вероятната причина, дошла наум на него и колегите му, той едва ли ги беше взел от Розали, която не беше нито потребител, нито доставчик. Не беше глупава за момиче, получило образованието си само в държавни училища. В досието й пишеше, че дори от време на време ходи на църква.

— Много добре — каза й той. Любопитно му беше да разбере как ще реагира на новината, но не очакваше оттам да излезе нещо важно.

— Чудесно, до скоро — каза тя и затвори телефона.

В болницата „Гайс“ тялото вече беше в моргата. Беше съблечено и поставено по гръб върху масата от неръждаема стомана, когато влезе старшият дежурен патолог. Това беше сър Пърсивал Нътър, изтъкнат доктор на медицинските науки, шеф на отделението по патология на болницата, шестдесетгодишен. Неговите помощници вече бяха изтеглили сто грама кръв за лабораторни изследвания. Количеството беше твърде голямо, но щяха да направят всички лабораторни тестове.

— Много добре, тялото е на мъж на приблизителна възраст двадесет и пет години… Вижте документите му за самоличност, за да установите точните дати, Мария — каза той по микрофона, който висеше от тавана и беше свързан с магнетофон. — Колко тежи? — Въпросът беше зададен на един млад асистент.

— Седемдесет и три килограма и шестстотин грама. Висок е сто осемдесет и един сантиметра — отвърна новоизлюпеният лекар.

— При визуалния преглед не са забелязани видими белези, които да подсказват сърдечно-съдов или неврологичен инцидент. Защо е това бързане, Ричард? Тялото е още топло. Няма татуировки и други подобни неща. Устните са малко посинели. — Разбира се, неофициалните му коментари щяха да бъдат изтрити от записа, но това, че тялото беше още топло, беше твърде странно.

— По молба на полицията, сър. Изглежда, че е починал на улицата, докато е бил следен от един полицай. — Това не отговаряше съвсем на истината, но беше твърде близко до нея.

— Забеляза ли някакви следи от убождания с игла? — попита сър Пърси.

— Не, сър, никакви.

— И така, какво мислиш, момче?

Ричард Грегъри, току-що дипломираният доктор по медицина, който даваше първото си дежурство в отделението по патология, сви рамене в зелените си хирургически одежди.

— От това, което казва полицията, и от начина, по който се е строполил на земята, прилича на масивен сърдечен инфаркт или на някакъв вид спазъм, освен ако причината не е свръхдоза наркотици. Изглежда твърде здрав за такова нещо, а и няма следи от убождания с игли, които да навеждат на подобни предположения.

— Твърде млад е за смъртоносен инфаркт — отбеляза шефът. Той разглеждаше тялото като парче месо на пазара или като мъртва сърна в Шотландия, а не като остатъчната черупка на човешко същество, което е било живо само преди по-малко от три часа. Бедният копелдак беше извадил много лош късмет. Имаше вид на арабин. Гладката, ненабръчкана кожа на ръцете не подсказваше да е човек на физическия труд, въпреки че изглеждаше доста добре сложен. Той повдигна клепачите. Очите бяха наситено кафяви и отдалеч можеха да изглеждат черни. Здрави зъби, по тях нямаше много следи от намесата на стоматолог. Общо взето, имаше вид на млад човек, който се е грижил добре за себе си. Това беше странно. Може би вроден сърдечен дефект? Трябваше да отворят гръдния кош, за да проверят това. Нътър нямаше нищо против да го направи, то беше част от работата му и той отдавна се беше научил да забравя бързо колко тъжно занимание е това. Обаче при такова младо тяло за него това си беше чисто губене на време, въпреки че причината за смъртта беше твърде загадъчна и изостряше интереса му на учен, дори може би си заслужаваше една статия в списание „Ланцент“ — нещо, което беше правил много пъти през последните тридесет и шест години. През това време извършените от него аутопсии на мъртъвци бяха спасили стотици и дори хиляди живи хора, което беше и причината да избере патологията. Освен това не се налагаше да разговаря много с пациентите си.

Засега щяха да изчакат да дойдат резултатите от лабораторните изследвания на кръвта. Това щеше поне да му даде известни насоки за изследването, което трябваше да извърши.

Брайън и Доминик взеха такси до хотела. Веднага след като влязоха, Брайън включи лаптопа си. Краткият имейл, който изпрати, беше автоматично кодиран и препратен за четири минути. След около час той беше на разположение на Колежа, за да реагира, ако някой се е уплашил от стореното, а това беше малко вероятно. Гренджър приличаше на човек, който сам би свършил работата, имаше вид на твърде корав за човек на неговата възраст. Времето, прекарано в Корпуса на морската пехота, беше научило Брайън да познава коравите мъже по очите. Джон Уейн беше играл футбол в професионалната лига. Оди Мърфи е бил отхвърлен от вербуващия морски пехотинци — какъв срам за Корпуса. Приличаше на уличен безделник, но със собствените си ръце беше убил повече от триста души. Когато биваше предизвикан, погледът му също ставаше смразяващ.

За тяхна изненада двамата Карузо изведнъж се почувстваха самотни.

Току-що бяха убили човек, когото не познаваха и с когото не бяха разменили и дума. В Колежа всичко изглеждаше логично, но сега мястото, на което се намираха, беше много по-различно, както поради отдалечеността си, така и поради чувството за духовна празнота. Обаче човекът, когото бяха убили, беше финансирал хората, които стреляха в Шарлотсвил и убиваха безмилостно жени и деца. Той се е радвал на този варварски акт и беше виновен както от гледна точка на закона, така и на морала. Не можеше да се каже, че те бяха убили малкия брат на Майка Тереза, когато е отивал да се моли в църква.

Брайън го понасяше по-трудно от Доминик, който отиде при минибара и извади кутия бира. Подхвърли я на брат си.

— Знам, че трябваше да си го получи — рече морският пехотинец. Само че това изобщо не приличаше на Афганистан.

— Да, този път трябваше да постъпим с него така, както той се опитваше да постъпи с нас. Вината, че е преминал на страната на лошите, не е наша. Не сме виновни за това, че се радваше на стрелбата в търговския център така, като че ли е изчукал някоя мадама. Заслужи си го. Може самият той да не е застрелял никого, но се знае със сигурност, че оръжията са били купени с негови пари, нали така? — Доминик се опитваше да изглежда толкова логичен, колкото позволяваха обстоятелствата.

— Нямам намерение да паля свещ за спасение на душата му. Просто това не е нещо, което би трябвало да правим в един цивилизован свят.

— Какъв цивилизован свят е това? Видяхме сметката на човек, който и без това трябваше да се яви пред бога. Ако той иска да му прости, това си е негова работа. Има хора, които си мислят, че всички в униформа са наемни убийци. Детеубийци и прочие.

— Да вървят на майната си — ядоса се Брайън. — Това, от което се страхувам, е да не би наистина да се превърнем в такива.

— Е, винаги можем да се откажем от тази работа. Освен това ни увериха, че винаги ще ни обясняват причините, наложили да ликвидираме някого. Няма да станем такива, Алдо. Няма да го допусна. Ти също. А сега ни чака още работа.

— Предполагам. — Брайън отпи голяма глътка от бирата и извади златната писалка от джоба си. Трябваше да я презареди. Това му отне по-малко от три минути и отново беше готова за употреба. После я завъртя така, че пак да става за писане, и я сложи обратно в джоба на сакото си. — Ще се оправя, Енцо. Не би могло да се очаква да се чувствам добре, след като съм убил човек на улицата. Въпреки че все още се питам дали нямаше да е по-добре просто да го арестуват и разпитат.

— Англичаните имат граждански права като нашите. Ако той поиска адвокат — знаеш, че щеше да му бъде казано, че може да се възползва от това право, — тогава ченгетата не могат да го попитат дори колко е часът. Също както у нас. Само ще им се усмихва и ще си държи устата затворена. Това е един от недостатъците на цивилизацията. Предполагам, че за криминалните престъпници има някакъв смисъл, но тези хора не са криминални. Това си е един вид война, а не улично престъпление. Там е проблемът. Не можеш да заплашваш човек, който иска да умре при изпълнение на дълга си. Можеш само да го спреш, а това означава сърцето му да престане да бие.

Брайън отново отпи от бирата.

— Така е, Енцо. Чувствам се по-добре. Кой ли ще е следващият ни обект?

— Дай им един час да помислят. Какво ще кажеш да се поразходим?

— Може. — Брайън стана и след минута двамата бяха отново на улицата.

Беше съвсем очевидно. Микробусът на „Бритиш Телеком“ тъкмо потегляше, но колата „Астън Мартин“ все още си беше на мястото. Морският пехотинец се запита дали англичаните щяха да изпратят тайно екип в къщата да я претърси, за да види дали няма да открие нещо интересно, обаче черната спортна кола си беше още там и наистина изглеждаше секси.

— Иска ли ти се да я купиш от държавната разпродажба? — попита Брайън.

— Не мога да я карам у дома. Кормилото й е на обратната страна — отбеляза Доминик. Обаче брат му беше прав. Беше глупаво такава кола да отиде на вятъра. Площад „Бъркли“ е хубаво място, но твърде малко за каквото и да било, освен да оставиш децата си да се търкалят по тревата в парка и да излязат малко на слънце и чист въздух. Вероятно къщата също ще бъде продадена, и то за голяма сума. Адвокатите посредници щяха да се погрижат за това. След като си вземеха полагащото им се възнаграждение, щяха да я предадат на семейните наследници. — Огладня ли?

— Мога да хапна нещо — рече Брайън. Те продължиха пътя си. Отправиха се към площад „Пикадили“ и откриха едно заведение, в което сервираха сандвичи и студени напитки. След около четиридесет минути се върнаха отново в хотела и Брайън включи компютъра.

СПОРЕД МЕСТНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА ЧИСТО — се казваше в съобщението от Колежа. ПОТВЪРДЕНИ МЕСТА ЗА ПОЛЕТ БС0943. ИЗЛИТАНЕ ОТ ХИЙТРОУ УТРЕ В 07:55. ПРИСТИГАНЕ В МЮНХЕН 10:45. БИЛЕТИ НА ГИШЕТО. Следваше страница с подробности. КРАЙ.

— Добре — рече Брайън. — Имаме нова задача.

— Вече? — Доминик беше изненадан от експедитивността на Колежа.

Брайън не беше.

— Предполагам, че не ни плащат за да бъдем туристи, брат ми.

— Трябва по-бързо да измъкнем близнаците оттам — каза Том Дейвис.

— Не е необходимо, ако са се покрили добре — рече Хендли.

— Ако някой ги е забелязал, по-добре ще е да не се мотаят там. Не можеш да разпитваш призрак — отбеляза Дейвис. — Ако полицията няма следи, по които да се насочи, ще мисли по-малко за случая. Могат да направят справка със списъците на пасажерите на излитащите самолети, но ако имената, които търсят — при положение че изобщо имат такива, — са заминали по свои частни работи, тогава ще останат без каквито и да било доказателства, за които да се заловят. Независимо дали някое лице бъде забелязано или не, по-добре е то просто да изчезне. Тогава няма да има какво да разследват и най-вероятно ще го отпишат като свидетел, на когото не може да се разчита. И без това полицията не обича много да разчита на показанията на очевидци. Те често пъти са несигурни, бързо се променят и не стават много за пред съда.

— Е и? — попита сър Пърсивал.

— Нивото на тропонина е доста завишено. От лабораторията казват, че холестеролът е двеста и тринадесет — отвърна д-р Грегъри. — Нивото е високо за неговата възраст. Няма никакви доказателства за каквито и да било наркотични вещества. Не е вземал дори аспирин. Имаме ензимно доказателство за коронарен инцидент и това е всичко за момента.

— Ще трябва да отворим гръдния му кош — рече д-р Нътър, — но ще е безполезно. Дори и със завишено съдържание на холестерол той е твърде млад за голям сърдечно-съдов проблем.

— Сър, ако трябва да направя някакво предположение, то е, че е получил аритмия или нещо подобно. В такива случаи след смъртта не остават много следи, но вероятността за фатален край е напълно реална.

— Прав си. — Грегъри очевидно беше многообещаващ млад лекар с научни възможности. Подобно на повечето млади хора като него беше изключително сериозен. — Да го отворим — рече Нътър и посегна към скалпела за разрязване на кожата. След това щяха да използват уреда за разтваряне на ребрата. Обаче той беше уверен, че нямаше да открият нищо. Бедното копеле беше починало от сърдечен проблем, вероятно предизвикан от внезапна, необяснима поява на сърдечна аритмия. Каквото и да я беше причинило, то е било смъртоносно като куршум в мозъка. — Нищо ли не излезе от тестовете в токсикологията?

— Не, сър, абсолютно нищо. — Грегъри му подаде листа с резултатите от тестовете. Беше съвършено празен. И това реши окончателно въпроса.

Приличаше на това да се слуша предаване на мач от световната купа по радиото, но без цветистите коментари на говорителя. Някой в английското контраразузнаване се стараеше ЦРУ да научи повече какво става с обекта, към когото Ленгли очевидно проявяваше интерес. Каквато и откъслечна информация да се получеше, тя веднага биваше предавана на ЦРУ, а оттам във Форт Мийд, където същевременно прослушваха радиовълните, за да открият някаква проява на интерес сред терористите по света. Новинарската служба на последните, изглежда, не беше толкова ефикасна, колкото техните врагове се надяваха, че ще бъде.

— Здравейте, детектив Уилоу — поздрави го Розали Паркър, хвърляйки му обичайната си усмивка в стил „искаш ли да ме чукаш“. Тя правеше любов, за да си изкарва прехраната, но това не означаваше, че то не й харесваше. Нахълта вътре, закачила временния пропуск на ревера си, и седна срещу бюрото му. — И така, какво мога да направя за вас в този чудесен ден?

— Лоши новини, госпожице Паркър. — Бърт Уилоу беше официален и вежлив дори с проститутките. — Вашият приятел Уда е мъртъв.

— Какво? — Тя опули изненадана очи. — Какво е станало?

— Не сме сигурни. Просто се е строполил на улицата точно срещу офиса си. Изглежда, че е получил сърдечен удар.

— Така ли? — Розали се изуми. — Но той изглеждаше толкова здрав. Никога дори не е намеквал, че нещо с него не е наред. Искам да кажа, че снощи…

— Да, видях това в архива — каза Уилоу. — Знаете ли дали е вземал някакви наркотици?

— Изобщо не е вземал. Понякога пиеше, но не много.

Според Уилоу тя беше шокирана и много изненадана, но в очите й нямаше и следа от сълзи. Не, за нея Уда беше само клиент, източник на доходи и нищо повече. Бедният копелдак вероятно си е мислел друго. Още по-зле за него. Обаче това не засягаше Уилоу.

— Да сте забелязала нещо необикновено при последната ви среща? — попита полицаят.

— Не, не съм. Беше доста похотлив, но преди години един такъв умря върху мен… искам да кажа, както го правеше и предаде Богу дух, както се казва. Беше направо ужасно. Такова нещо не се забравя и оттогава внимавам с клиентите си за такива работи. Никога не оставям някой да умре от такова нещо. Не съм варварка. И аз имам сърце — увери тя ченгето.

„Е, да, ама твоят приятел Сали няма да го прави вече“, помисли си Уилоу.

— Разбирам. Значи снощи той се държа съвсем нормално, така ли?

— Напълно. Нямаше никакви признаци, че нещо не е наред. — Тя замълча, за да се успокои. Нека да изглежда по-състрадателна, за да не си помисли ченгето, че е някакъв робот. — Това е ужасна новина. Той беше толкова щедър и винаги се държеше любезно с мен. Жалко за него.

— И за вас — рече съчувствено Уилоу. В края на краищата тя току-що беше загубила един основен източник на доходи.

— О, да, да, за мен също — рече тя накрая, след като схвана какво й казва. Обаче изобщо не се опита да заблуди детектива със сълзи. Беше губене на време. Той беше наясно. Жалко за Сали. Подаръците му ще й липсват. Е, тя със сигурност щеше да му намери заместник. Нейният свят нямаше да свърши с това. Той не беше имал късмет, а тя щеше да го преживее.

— Госпожице Паркър, някога намеквал ли е пред вас нещо за работата си?

— Говореше главно за недвижими имоти. За това какви къщи е продал и какви е купил. Веднъж ме заведе до една къща в Уест Енд, която искаше да купи. Каза, че иска да узнае мнението ми как да я боядиса, но мисля, че просто се опитваше да ми покаже с колко важни неща се занимава.

— Запознавала ли сте се с някой от приятелите му?

— Може би с трима или четирима. Бяха араби, повечето на неговата възраст, може би някои бяха с около пет години по-големи от него, но не повече. Оглеждаха ме внимателно, но от това не излезе някакъв бизнес Изненадах се. Арабите са големи похотливци, но плащат добре. Мислите ли, че се е занимавал с нещо незаконно? — попита деликатно тя.

— Възможно е — отвърна Уилоу.

— Никога не съм забелязала дори и намек за подобно нещо. Ако е имал работа с лоши хора, никога не го е показвал пред мен. Бих искала да ви помогна, но нямам какво да ви кажа.

На детектива му се стори, че е искрена, но си припомни, че когато се стигнеше до симулации, една проститутка като нея беше ненадмината.

— Е, добре, благодаря ви, че дойдохте. Ако ви дойде нещо наум, каквото и да е, обадете ми се.

— Непременно, скъпи. — Тя стана, усмихна се пак в любимия си стил и излезе. Този детектив Уилоу е хубаво момче. Жалко, че той не можеше да си позволи да я има.

Бърт Уилоу вече беше при компютъра и пишеше доклада си за разговора с нея. Всъщност госпожица Паркър, изглежда, беше свястно момиче. Беше интелигентна и много чаровна. Това се дължеше отчасти на професията й, но друга част може би беше напълно истинска. Ако беше така, той се надяваше тя да си намери друго поприще в живота, преди тези й качества да изчезнат напълно. Уилоу беше романтичен човек и един ден това може би щеше да го провали. Той го знаеше, но нямаше желание да се променя заради работата си, както вероятно тя беше постъпила. Петнадесет минути по-късно изпрати доклада по електронната поща в „Теймс Хаус“, а след това извади и едно копие от него, за да го сложи в досието на Сали, което скоро щеше да отиде в централния архив и вероятно никога вече нямаше да излезе от там.

— Нали ти казах — рече Джак на колегата си по стая.

— В такъв случай можеш да се потупаш по гърба — отвърна Уилс. — И така, каква е историята или ще трябва да проверя в документацията?

— Уда бен Сали е починал очевидно от инфаркт. Проследяващият го агент от контраразузнаването не е забелязал нищо необичайно. Просто човекът е паднал на улицата. Тряс! И Уда вече няма да финансира лошите момчета.

— Как възприемаш това? — попита Уилс.

— Ами, с мен всичко е наред, Тони. Той е играл с лошите, бил е на тяхна страна. Край на историята — каза студено Райън. „По-скоро ме интересува как са го направили“, помисли си той. — Някой от нашите помогнал ли му е?

— Не и от нашия отдел. Ние само предаваме информация на другите. Не правим предположения какво правят с нея по-нататък.

— Разбрано, сър. — След такова бурно начало останалата част от деня обещаваше да е твърде скучна.

Мохамед получи новината в компютъра си. По-скоро му беше казано с кодирано съобщение да се обади на един човек за връзка на име Айман Гаилани, чийто номер помнеше наизуст. За целта той излезе навън да се поразходи. Човек трябваше да внимава с използването на хотелските телефони. След като се оказа на улицата, той отиде в един парк и седна на пейка с бележник и писалка в ръка.

— Айман, обажда се Мохамед. Какво ново? — каза той по мобилния телефон.

— Уда е мъртъв — отвърна човекът за връзка малко задъхан.

— Какво е станало? — попита Мохамед.

— Не сме сигурни. Паднал близо до офиса си и бил откаран в най-близката болница. Там е умрял.

— Не е бил арестуван или убит от евреите, така ли?

— Не, нямаме такива сведения.

— Значи е починал от естествена смърт.

— На този етап така изглежда.

„Питам се дали е превел парите, преди да напусне този живот?“ — помисли си Мохамед.

— Разбирам… — Естествено, не му беше ясно, но трябваше да запълни мълчанието с някакви думи. — Значи няма причини да подозираме някаква мръсна игра, така ли?

— Засега, не. Обаче когато някой от хората ни умре, човек винаги…

— Да, знам, Айман. Човек винаги подозира нещо. Баща му знае ли?

— Аз разбрах от него какво е станало.

„Баща му сигурно ще е доволен, че се е отървал от прахосника“, помисли си Мохамед. — От кого можем да разберем каква е причината за смъртта?

— Ахмед Мохамед Хамед Али живее в Лондон. Може би чрез някой адвокат…

— Добра идея. Погрижи се за това. — Мълчание. — Някой казал ли е на Емира?

— Мисля, че не.

— Ти го направи. — Въпросът не беше важен, но въпреки това той трябваше да знае всичко.

— Добре — обеща Айман.

— Чудесно. Това е всичко. — Мохамед натисна бутона за прекъсване на разговора.

Върна се във Виена. Градът му харесваше. Веднъж тук бяха изиграли евреите, но виенчаните не съжаляваха кой знае колко за това, а и мястото беше добро за човек с пари. Имаше хубави ресторанти. Персоналът знаеше цената на доброто обслужване. Столицата на една бивша империя имаше богата културна история за изучаване, когато имаше настроение да се прави на турист, а това се случваше по-често, отколкото някой предполагаше. Мохамед беше установил, че мисли по-добре, когато наблюдава нещо, което не е важно за работата му. Днес може би щеше да отиде в някой музей на изкуствата. Засега ще остави Айман да свърши черната работа. Някой лондонски адвокат щеше да се опита да събере информация за смъртта на Уда, а тъй като беше добър наемник, той ще ги уведоми за всичко необичайно. Обаче понякога хората просто умираха. Това бяха работи на Аллаха, които нито бяха лесни за разбиране, нито можеха да бъдат предвидени.

Все пак денят може би нямаше да е толкова скучен. Следобед АНС засече някои нови телефонни разговори. Джак пресметна, че сега от другата страна на океана е вечер. Електронната апаратура на италианските карабинери — тяхната федерална полиция с нейните натруфени униформи — беше засякла няколко разговора, чието съдържание беше препратено на американското посолство в Рим. Оттам информацията беше препратена директно от сателита във Форт Белвоар — главния свързочен пункт по източното крайбрежие. Някой си Мохамед се беше обадил по мобилен телефон на човек на име Айман. Това се разбра от записания разговор, в който се говореше за смъртта на Уда бен Сали, а това предизвика моментална реакция в различни компютри, които прехвърлиха съдържанието на разговора на вниманието на аналитиците от електронното разузнаване.

— Казал ли е някой на Емира? Кой, по дяволите, е Емирът? — попита Джак.

— Това е благородническа титла, като херцог или нещо подобно — отвърна Уилс. — В какъв контекст е употребена?

— Ето, виж. — Джак му подаде един лист от принтера.

— Изглежда интересно. — Уилс пусна търсачка в компютъра си на думата „емир“ и намери само едно сведение за нея. — Тук се посочва, че това име или титла се е появило преди около година в един подслушван разговор в неясен контекст и оттогава не е било засичано нищо важно. От Агенцията са на мнение, че вероятно е прякор на член от среден ранг в тяхната организация.

— В този контекст не ми изглежда да е от по-висш ранг — изрази на глас мисълта си Джак.

— Възможно е — съгласи се Тони. — Има много неща за тези хора, които още не знаем. В Ленгли вероятно ще го препратят за съгласуване с някое по-висше началство. Аз бих постъпил така — заключи той.

— Имаме ли някой, който знае арабски?

— Има двама души, които говорят арабски, от школата в Монтърей, но те не са експерти по арабската култура.

— Мисля, че си струва някой да го погледне.

— Ами тогава запиши съдържанието на разговора и ще видим какво мислят. — В Ленгли имаше доста хора, които можеха да четат чужди мисли, и някои от тях бяха твърде добри.

— Мохамед е най-старши по ранг от хората, които са ни известни в тази група, а ето че той говори за някого, който стои над него. Това трябва да се провери — каза напълно убеден Райън.

Уилс знаеше, че неговият колега е прав. Същевременно той току-що беше засегнал най-големия проблем в разузнаването — твърде много сведения, а малко анализаторска работа. Най-добре беше да се отправи фалшиво запитване до ЦРУ от АНС и до АНС от ЦРУ, в което да се поиска мнение по този конкретен въпрос. Обаче трябваше да внимават с тази работа. На ден постъпваха по милион искания за мнение и поради огромния им обем те никога не биваха изпълнени. Все пак комуникационната връзка беше гарантирана срещу пробив. Обаче подобно искане до аналитик можеше лесно да доведе до телефонно обаждане, което изисква както телефонен номер, така и име на човека, който ще вдигне слушалката. Можеше да доведе до изтичане на информация, а Колежът не можеше да си позволи подобно нещо. По тази причина заявките за такива запитвания се изпращаха на най-горния етаж. Това се случваше не повече от два пъти в годината. Колежът беше един паразит в тялото на разузнаването. Такива същества нямат уста, с която да говорят. Те само смучат кръв.

— Изложи идеята си писмено до Рик Бел, а той ще я обсъди със сенатора — посъветва го Уилс.

— Чудесно — каза недоволен Джак. Още не се беше научил да проявява търпение. Не знаеше много неща и за бюрокрацията. Смешното в цялата работа беше, че ако беше някой аналитик от среден ранг в Ленгли, би могъл да вземе телефона, да набере номера и да говори с този, с когото трябва, за експертното му мнение. Но тук не беше Ленгли. Всъщност в ЦРУ бяха доста добри в събирането и обработването на сведения. Объркването често идваше от това какво да се прави с тях. Джак написа молбата си и посочи доводите за нея, като се питаше какъв ли ще бъде резултатът.

Емирът прие новината спокойно. Уда беше полезна дребна риба, но без особено значение. Той имаше много източници за финансиране на своите операции. Беше доста по-висок, отколкото обикновено са сънародниците му, и не особено красив, със семитски нос и матова кожа. Семейството му беше изтъкнато и много богато, въпреки че братята му — те бяха девет — контролираха повечето от семейните пари. Домът му в Рияд беше голям и удобен, но не беше дворец. Беше оставил дворците за кралската фамилия, чиито многобройни принцове и принцеси се държаха така, сякаш всеки от тях бе крал на тази земя и защитник на Светите места. Кралската фамилия, чиито членове познаваше добре, беше обект на мълчаливото му презрение, обаче емоциите му бяха дълбоко погребани в душата.

Като млад беше по-невъздържан. Беше проявил интерес към исляма още в ранното си юношество, вдъхновен от един много консервативен имам, чиито проповеди го бяха вкарали в беда, но бяха вдъхновили доста последователи и духовни чеда. Емирът беше просто най-умен от всички. Той беше изразил убежденията си и в резултат от това беше изпратен в Англия да се учи, а истинската причина беше да бъде изведен от страната. Обаче в Англия освен че получи светско образование, беше изложен на нещо съвсем чуждо за него — свободата на словото и на волеизявлението. В Лондон това най-вече можеше да се види в Хайд Парк. Там имаше стогодишна традиция човек да казва това, което мисли. Тя играеше ролята на предпазен бушон за англичаните, като изпращаше в празното пространство размирните мисли, без обаче те да могат да се задържат по-дълго някъде. Ако беше отишъл в Америка, там щеше да се сблъска с радикалния печат. Но онова, което го беше поразило така, сякаш беше видял космически кораб от Марс, беше, че хората можеха да ругаят властта както им е угодно. Той беше израснал в една от последните абсолютни монархии в света, където дори почвата под краката на нейните граждани принадлежеше на краля. Законът беше това, което кажеше монархът, който се отъждествяваше ако не по име, то по същество с Корана и Шериата — ислямските закони, датиращи от времето на пророка Мохамед. Тези закони бяха справедливи, но много строги. Проблемът беше, че не всички бяха съгласни с онова, което казваше Коранът, а също и как да се прилага шериатът във физическия свят. Ислямът нямаше папа, беше без истинска философска йерархия като другите религии и затова не се прилагаше еднакво навсякъде. Шиитите и сунитите често се хващаха за гушите по този въпрос и дори в рамките на сунитския ислям уахабитите — основната секта на кралството — се придържаха към една прекалено строга система на вероизповедание. Обаче на Емира тази очевидна слабост на исляма му вършеше най-добра работа. Човек просто трябваше да накара няколко отделни мюсюлмани да приемат неговата система на вероизповедание, което беше забележително лесно, защото не беше нужно да търси тези хора. Те сами показваха кои са. Повечето от тях бяха получили образованието си в Европа или в Америка, където техният чуждестранен произход ги беше принудил да се държат заедно, за да могат да запазят своята идентичност. Тяхната обособеност като отделна група ставаше причина много от тях да станат изразители на по-революционни идеи. Такива хора бяха особено полезни, тъй като наред с образованието, което получаваха, те придобиваха познания за културата на врага, което бе от изключително значение за определяне на неговите слаби места. Религиозните превъплъщения на тези хора до голяма степен бяха предварително предопределени. Оставаше само да им бъдат посочени обектите на тяхната ненавист — т.е. хората, които можеха да станат обект на тяхното младежко недоволство. След това трябваше да се реши само как да бъдат ликвидирани техните врагове — един по един или с един замах, нещо, което бе показателно за тяхното не особено добро разбиране на реалностите.

В крайна сметка Емирът, както го наричаха неговите съмишленици, щеше да стане новият Махди — основният арбитър на цялото ислямско движение. Крайно религиозните спорове (например между сунити и шиити) той възнамеряваше да разреши с една всеобхватна фатва или религиозна заповед за толерантност, която щеше да се стори възхитителна дори на неговите врагове. В края на краищата нямаше ли сред християните стотици и повече секти, които до голяма степен бяха сложили край на своите вътрешни противоречия? Той дори можеше да обяви толерантност към евреите, въпреки че трябваше да остави това за по-късно, след като се утвърди напълно като върховен водач, вероятно в някой скромен дворец извън Мека. Скромността беше полезна добродетел за водача на едно религиозно движение. Както езичникът Тукидид беше заявил дори преди Пророка, от всички прояви на могъщество и власт въздържанието впечатлява най-много хората.

Това беше най-висшата форма на порядък, който той искаше да постигне. За нещастие трябваше да разчита на фанатици, всеки от които мислеше самостоятелно и държеше много на убежденията си. Такива хора можеха да се обърнат против него и да заменят идеите му със своите религиозни възгледи. Те можеха дори да вярват в собствените си убеждения, можеха да бъдат истински последователи, какъвто е бил Пророкът Мохамед, обаче Мохамед, да бъде благословен и да почива в мир, е бил най-достойният от всички и е водил добра и справедлива борба с езическите неверници, докато неговите усилия бяха съсредоточени главно в рамките на общността на правоверните. В такъв случай беше ли той достоен човек? Труден въпрос. Но нали ислямът трябваше да бъде въведен в сегашния свят, а не да остане в плен на миналото? Да не би Аллах да е искал неговите правоверни да останат заложници на седми век? Сигурно не. Някога ислямът е бил център на човешките знания, религия на напредъка и познанието, но за съжаление е стигнал до безпътица в ръцете на Великия хан, а след това е бил потискан от неверниците на Запада. Емирът наистина вярваше в Свещения Коран и ученията на имамите, но той не беше сляп за света около него, нито пък за фактите от човешкото съществуване. Тези, които имаха власт, я пазеха ревниво и религията нямаше нищо общо с това, защото властта беше наркотик. Така че хората имаха нужда от нещо или може би от някого, когото да следват, ако искаха да вървят напред. Свободата, такава, каквато я разбираха европейците и американците, беше твърде хаотична. Това също го беше разбрал в Хайд Парк. Трябваше да има ред и той беше човекът, който щеше да го въведе.

Значи Уда бен Сали беше мъртъв, помисли си той, отпивайки глътка сок. За самия Уда това беше много лош късмет, но дребно произшествие за организацията. Тя имаше достъп ако не до море от пари, то до редица доста големи езера. Уда владееше само едно малко езерце. Просто от масата беше паднала чаша с портокалов сок, но за щастие не беше изцапала килима. Не се налагаше да предприема някакви действия като последица от смъртта му.

— Ахмед, това е тъжна новина, но няма важно значение за нас. Не е нужно да се предприемат каквито и да било действия.

— Както кажеш — отвърна Ахмед Муса Матуали и затвори телефона. Беше от така наречените дублиращи се телефони, купен от уличен крадец за подобна цел, след което той го хвърли в Тибър, недалеч от моста Сан Анджело. Беше стандартна предпазна мярка за разговор с върховния ръководител на организацията, когото познаваха лично само много малък брой хора, всички най-ревностни правоверни. В по-висшите среди на организацията мерките за сигурност бяха много стриктни. Всички изучаваха различни ръководства за разузнавачи. Най-доброто беше купено от един бивш офицер от КГБ, който след продажбата беше починал. Неговите правила бяха прости и ясни и те не се отклоняваха нито на сантиметър от тях. Други бяха проявили непредпазливост и бяха заплатили за глупостта си. Бившият СССР беше ненавиждан враг, но неговите ръководители не бяха глупаци, а само неверници. Големият Сатана, Америка, беше направила изключителна услуга на света, разрушавайки тази уродлива държава. Разбира се, те го бяха направили за своя изгода, но и това сигурно е било написано от Ръката на Бога, защото то служеше и на интересите на правоверните. Кой би могъл да планира нещо по-добре от самия Аллах?

(обратно)

Глава деветнадесета БИРА И УБИЙСТВО

Полетът до Мюнхен премина много гладко. Германските митнически служители се държаха строго, но бяха ефикасни, а таксито — мерцедес, ги отведе до хотел „Байришер“.

Новият им обект се казваше Анас Али Атеф — египтянин по националност и строителен инженер по образование, но не и по професия. Беше висок около метър и седемдесет и тежеше седемдесет килограма. Ходеше винаги гладко избръснат. Имаше черна коса и тъмнокафяви очи, предполагаше се, че е опитен в ръкопашния бой и добър стрелец с пистолет, ако имаше такъв на разположение. Имаше подозрения, че е куриер на противника и се занимава с вербуване на способни бойци — един от които със сигурност беше застрелян в Де Мойнс, Айова. В лаптопите си имаха адрес и негова снимка. Караше сиво ауди — спортен модел. Имаха дори регистрационния номер на колата. Проблем: живееше с една германка на име Труди Хайнц, в която, изглежда, беше влюбен. Имаше и нейна снимка. Не би могло да се каже, че прилича на моделите на „Виктория Сикрет“, но не беше и за изхвърляне — кестенява коса, сини очи, беше висока метър и шестдесет и осем и тежеше 55 килограма. Чаровна усмивка. Твърде жалко, че има съмнителен вкус към мъжете, помисли си Доминик, но това не беше негов проблем.

Анас редовно се молеше в една от няколкото джамии в Мюнхен, която се намираше на една пресечка от блока, в който живееше. След като се регистрираха в хотела и смениха дрехите си, Доминик и Брайън взеха такси в тази посока и откриха много хубав гастхаус — бар със специалитети на скара и маси отвън, откъдето можеха да наблюдават района.

— Всички европейци ли обичат да се хранят на тротоара? — зачуди се Брайън.

— Сигурно е по-лесно, отколкото да ходят в зоологическата градина — пошегува се Доминик.

Жилищният блок беше на четири етажа, боядисан в бяло, с плосък, приличащ на хамбар покрив. Всичко наоколо блестеше от чистота като в операционната на клиника, но това едва ли беше повод за критика. Дори колите не бяха толкова мръсни, колкото в Америка.

— Какво ще обичате, моля? — попита ги появилият се келнер.

— Две бири — отвърна Доминик, използвайки една трета от познанията си по немски от гимназията. Останалото беше как да открие „херенцимер“14 — полезно е да се знае на всеки език.

— Американци ли сте? — попита келнерът.

— Толкова лошо ли е произношението ми? — попита леко нацупен Доминик.

— Не е баварско, а и дрехите ви изглеждат американски — рече убедено келнерът, като че ли откриваше Америка.

— Добре тогава, две халби тъмно пиво, ако обичате.

— Разбрано — каза келнерът и побърза да изпълни поръчката.

— Мисля, че току-що получихме един малък урок, Енцо — отбеляза Брайън.

— Да си купим местни дрехи при първа възможност. Всички имат очи — съгласи се Доминик. — Гладен ли си?

— Мога да хапна нещо.

— Да видим дали имат менюто на английски.

— Това ще е джамията, в която ходи нашият приятел на една пресечка по-надолу — посочи дискретно Брайън.

— Значи вероятно ще мине по този път…

— Много е възможно.

— Нали нямаме срок за изпълнение на задачата?

— Не ни казват „как“, а само „какво“ — припомни Брайън на брат си.

— Това е добре — каза Енцо, когато бирите пристигнаха. Келнерът явно добре си гледаше работата. — Благодаря. Имате ли меню на английски?

— Разбира се, сър. — Като фокусник той извади едно от джоба на престилката си.

— Много добре, благодаря.

— Сигурно е посещавал университет за келнери — каза Брайън, след като човекът се отдалечи. — Но почакай да видиш как е в Италия. Там са направо актьори. Когато бях във Флоренция, имах чувството, че копелето ми чете мислите. Сигурно има докторат по обслужване.

— В сградата няма вътрешен паркинг, вероятно е зад нея — отбеляза Доминик, станал отново делови.

— Това ауди добро ли е?

— Германска кола. Тук ги правят добре. Аудито не е мерцедес, но не е и „Юго“. Виждал съм я само в списание, но знам как изглежда — заоблена, лъскава и вероятно много бърза. Нищо чудно с аутобаните, които имат тук. Казват, че да караш кола в Германия е като да участваш в автомобилните състезания в „Инди 500“. Не съм видял германец да кара бавна кола.

— Логично е. — Брайън разгледа менюто. Разбира се, имената на ястията бяха на немски, но с обяснения на английски. Изглежда, бяха предназначени повече за англичани, отколкото за американци. Те все още имаха натовски бази тук, може би по-скоро да пазят германците от французите, отколкото от руснаците, помисли си, усмихвайки се, Доминик. Въпреки че, исторически погледнато, германците нямаха голяма нужда от помощ в това отношение.

— Какво ще предпочетете, господа? — попита появилият се отново келнер.

— Първо, как ти е името? — заинтересува се Доминик.

— Емил.

— Благодаря. Ще взема наденички с картофена салата.

Беше ред на Брайън.

— А аз братвурст. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Емил.

— Това там джамия ли е? — рече, посочвайки надолу по улицата, Брайън.

— Да, джамия.

— Не е ли малко необичайно? — продължи да разпитва Брайън.

— В Германия идват на временна работа много турци, а те са мохамедани. Не ядат наденички и не бият бира. Не се погаждат много с нас, германците, но нищо не може да се направи. — Келнерът сви рамене, изразявайки едва доловимо неодобрение.

— Благодаря ти, Емил — рече Брайън.

— Това пък какво означава? — зачуди се Доминик.

— Не ги обичат много, но не знаят какво да правят. Освен това са демокрация също като нас и затова трябва да се отнасят любезно с тях. Германецът от улицата недолюбва „гастарбайтерите“, но това не причинява някакви особени неприятности, само спречквания от време на време. Доколкото ми е известно, предимно сбивания в баровете. Предполагам, че турците са се научили да пият бира.

— Откъде знаеш? — изненада се Доминик.

— В Афганистан имаше германски контингент. Лагерите ни бяха съседни и аз разговарях с някои от офицерите там.

— Бива ли ги?

— Това са германци, брат ми, освен това онези бяха професионалисти, а не наборници. Много ги биваше — рече Алдо. — Бяха отряд за разузнаване. Физическата им подготовка е също толкова тежка, колкото и нашата. Познаваха планините и бяха научили добре основните неща. При тях винаги имаше бира, затова бяха на голяма почит сред моите хора. Бирата им е превъзходна.

— Като тази в Англия. Европа е район на бирата. Освен това всички ходят на църква.

В този момент Емил се появи с обяда, който също беше добър, обаче и двамата не изпускаха от очи жилищния блок.

— Тази картофена салата е страхотна — рече Доминик между два залъка. — Никога не съм ял такава. С много оцет и захар.

— Добрата храна не е само италианска.

— Когато се върнем у дома, трябва да се опитаме да намерим някой германски ресторант.

— Става. Гледай, гледай, Енцо.

Не беше техният обект, а неговата половинка Труди Хайнц. Изглеждаше точно като на снимката в компютрите им. В момента излизаше от блока. Беше доста хубавичка и можеше да завърти за кратко главата на мъжа, но не беше филмова звезда. Преди косата й сигурно е била руса, но очевидно с възрастта цветът й се беше променил. Хубави крака. По-добра от средното равнище фигура. Жалко, че се беше свързала с терорист. Може би връзката му с нея бе част от прикритието, а това, че му беше донесла и странични ползи, беше просто късмет. Освен ако беше само платонична, но изглеждаше малко вероятно да е така. И двамата американци се питаха как ли се отнася той с нея, но не можеха да кажат това само като я гледат как върви. Тръгна по другата страна на улицата, но подмина джамията. В момента явно не отиваше там.

— Мисля си, че ако той ходи на църква, можем да го причакаме на излизане от нея. Наоколо има много анонимни хора — изказа гласно мисълта си Брайън.

— Идеята не е лоша. Този следобед ще видим колко добър мюсюлманин е нашият приятел и каква е обстановката. Може дори направо да решим да действаме така. Обаче първо трябва да приключим с обяда, а след това ще отидем да си набавим дрехи, които повече ще ни подхождат.

— Става — рече Брайън. Погледна часовника си. Беше 14:00. Осем часът сутринта у дома. Часовата разлика с Лондон беше само един час и беше лесна за преодоляване.

Джак пристигна по-рано от обикновено поради интереса, който проявяваше към текущата операция в Европа, и от любопитство какво ще покаже днешният информационен обмен. Той обаче се оказа твърде еднообразен, като се изключат някои допълнителни сведения за смъртта на Сали. МИ–5 съобщаваше на Ленгли, че смъртта очевидно се дължи на сърдечен инфаркт, вероятно причинен от пристъп на фатална аритмия. Това се казваше в официалното заключение от аутопсията, след която тялото е било предадено на адвокатска фирма, представляваща семейството. Подготвяше се транспортирането му със самолет в Саудитска Арабия. Апартаментът му в Лондон беше претърсен от действащ без официално разрешение екип, който обаче не беше открил нищо интересно. Това се отнасяше и за служебния му компютър, чийто хард диск беше копиран с всички съдържащи се в него данни. Той щеше да бъде изследван най-подробно от електронните специалисти и сведенията от тях щяха да пристигнат по-късно. Джак знаеше, че това може да отнеме много време. Технически погледнато, нещо, което е скрито в един компютър, може да бъде открито, но това е повече на теория. На практика то може да бъде равносилно на това да се отмества камък по камък от пирамидите в Гиза, за да се види какво има под тях. Ако Сали е бил наистина вещ в укриването на разни неща на места, които само той е знаел, или на код, чийто ключ е бил известен само на него, тогава работата щеше да бъде много трудна. Дали е бил чак толкова опитен? Вероятно не, помисли си Джак, но това можеше да се установи само чрез проверка и тя се извършваше винаги точно затова. Със сигурност щеше да отнеме най-малко седмица, а може и месец, ако копелето е умеело да борави с кодове и пароли. Обаче откриването на нещо скрито би им доказало, че той е бил истински играч, а не просто някакъв сътрудник, и тогава от ръководството щяха да му обърнат по-голямо внимание. Но никой нямаше да може да открие каква тайна е отнесъл със смъртта си.

— Здравей, Джак — поздрави, влизайки, Уилс.

— Добро утро, Тони.

— Подранил си. Какво са открили за покойния ни приятел?

— Не много. По-късно днес може би ще транспортират ковчега със самолет, а патологът е на мнение, че е починал от инфаркт, така че нашите момчета са на чисто.

— Ислямът много държи тялото да бъде положено в гроба колкото е възможно по-скоро, а когато то замине, случаят ще е приключен. Няма да има ексхумация, за да се направи проверка за наркотици или други такива неща.

— Значи успяхме. Какво са използвали? — попита Райън.

— Джак, не знам и не искам да знам нищо на какво се дължи преждевременната му смърт. Нямам никакво желание да разбера. Това се отнася и за теб.

— Тони, как, по дяволите, можеш да си в този бранш и да не си любопитен? — настоя Джак-младши.

— Научаваш се кое не е добре за теб да го знаеш и да не правиш предположения за подобни неща.

— Да, да — рече не особено убеден Джак, а наум си помисли, че е твърде млад, за да не е любопитен. Тони си вършеше добре работата, но живееше под похлупак. Също като Сали в момента, а това не е най-доброто място, в което да се озове човек. Освен това нали ние го ликвидирахме. Не знаеше точно как. Би могъл да попита майка си какви опиати или химикали може да има за реализирането на подобна задача, но не можеше да го стори. Тя със сигурност щеше да каже на баща му, а Големият Джак съвсем сигурно щеше да поиска да узнае защо синът му задава такива въпроси и дори можеше да намери отговора. Така че този вариант напълно отпадаше.

След като прегледа официалния информационен обмен за смъртта на Сали, Джак започна да преглежда този на АНС и други интересни източници.

В днешните съобщения не се споменаваше повече за Емира, а предишните сведения се свеждаха само до това, което беше успял да открие Тони. Молбата му за по цялостен преглед на архивите на Форт Мийд и Ленгли не беше одобрена от хората на горния етаж, което го разочарова, но не го изненада. Дори в Колежа имаше някои ограничения. Той разбираше нежеланието на онези горе да рискуват някой да се запита кой би могъл да иска нещо подобно и след като не намери отговора, да започне да рови още по-дълбоко. Обаче всеки ден се разменяха хиляди такива искания и едно повече едва ли щеше да впечатли някого. Все пак реши да не настоява. Нямаше смисъл още от самото начало на новата си кариера да си създаде репутацията на човек, който прави проблеми. Въпреки това нареди на компютъра си да прегледа целия новопристигнал информационен обмен за думата „Емир“. Ако излезеше нещо, щеше да го запамети и следващия път да е по-убедителен в настояването си, ако изобщо имаше следващ път. Все пак според него една такава титла подсказваше, че тук става дума за конкретен човек, въпреки че в единственото сведение, което ЦРУ имаше за нея, се предполагаше че вероятно става въпрос за някаква вътрешна шега. Това мнение беше изказано от един старши аналитик на Ленгли, който се ползваше с голям авторитет в разузнаването. Предполагаше се, че Колежът е механизъм, който се явява като коректив на грешките и слабостите на ЦРУ, но тъй като разполагаше с много по-малко хора, те все пак трябваше да се съобразяват с мнението на Управлението. В това нямаше много логика, но когато Хендли е създал това място, с него не са се консултирали и затова той би трябвало да предположи, че ръководството си знае работата. Обаче както Майк Бренън му беше казвал за полицейската работа, предположението е майка на всички гафове. Това беше добре известна истина и във ФБР. Всички правеха грешки и размерът им беше право пропорционален на важността на поста, който заема допусналият ги човек. Такива хора не обичат да им се припомня тази универсална истина. Е, никой не възнамеряваше да го прави.

Снабдиха се с готови дрехи. Общо взето, приличаха на тези, които човек може да купи в Америка, обаче различията, макар и не особено набиващи се в очи, им придаваха съвсем друг вид. Купиха си и обувки, които да са в тон с дрехите, и след като се преоблякоха в хотела, отново излязоха на улицата.

Скоро последва и проверката, когато Брайън беше спрян на улицата от една германка, която го попита в каква посока се намира хауптбанхоф. Той й отговори на английски, че е нов тук, и жената отстъпи, усмихвайки се смутено, след което се насочи към друг минувач.

— Означава централната гара — обясни Доминик.

— Че защо не вземе такси? — зачуди се Брайън.

— Живеем в несъвършен свят, Алдо, но сега можеш да си сигурен, че имаш вид на типичен баварец. Ако някой друг те попита, само кажи их бин айн ауслендер. Това означава аз съм чужденец и така ще се откачиш. След това може да ти зададат въпроса на по-добър английски, отколкото можеш да чуеш в Ню Йорк.

— Я, виж! — Брайън посочи към Златната арка на „Макдоналдс“ — гледка по-приятна дори от американското знаме пред консулството на САЩ, въпреки че никой нямаше намерение да яде там. Местната храна беше много добра. На свечеряване се прибраха в хотел „Байришер“.

— Те са в Мюнхен. Видели са блока на обекта и джамията, но него още не са го забелязали — докладва Гренджър на Хендли. — Обаче са успели да зърнат приятелката му.

— Значи нещата вървят гладко, така ли? — попита сенаторът.

— На този етап няма оплаквания. Нашият приятел се следи от германската полиция. Тяхното контраразузнаване знае кой е той, но не са започнали разследване на неговия случай. Имат проблеми с местните мюсюлмани и някои от тях действат под прикритие, но този още не е направил нещо, което да го вкара в полезрението им. А и от Ленгли не са настоявали за това. В момента отношенията им с Германия не са много добри.

— Това е добре и зле.

— Точно така — кимна Гренджър. — Те не могат да ни подават информация, но ние не трябва да се безпокоим дали ще можем да избудалкаме „опашката“. Германците са странни хора. Ако не си пъхаш носа там, където не трябва, и всичко е наред, можеш да се чувстваш в безопасност. Обаче ако прекрачиш чертата, могат много да ти вгорчат живота. По традиция техните ченгета са добри, но не и разузнавачите им. Руснаците и Щази успяха да проникнат в тяхното разузнаване и все още имат свои хора там.

— Извършват ли тайни операции, несанкционирани от държавата?

— Всъщност не. Тяхното общество прекалено стриктно спазва законите, за да позволи това. Възпитава честни хора, които спазват правилата, а това влияе неблагоприятно на специалните операции… тези, които се опитват да извършват от време на време, завършват зле. Обзалагам се, че средният германец си плаща дори данъците навреме, и то в пълния размер.

— Обаче техните банкери са наясно с играта в международен план — възрази Хендли.

— Е, да, може би е така, защото международните банкери по принцип не признават идеята, че трябва да бъдат лоялни към която и да било страна — отвърна Гренджър, засягайки проблема малко по-дълбоко.

— Ленин веднъж е казал, че единствената страна, която капиталистът признава, е земята, на която се намира, когато направи сделка. Има и такива хора — съгласи се Хендли. — О, видя ли това? — Той му подаде молбата от долния етаж за разследване на някой, наричан „Емирът“.

Директорът на оперативния отдел хвърли бърз поглед на листа и го върна обратно.

— Не е посочил достатъчно основания за подобно нещо.

Хендли кимна.

— Знам. Затова я отхвърлих. Но да ти кажа право, той, изглежда, има усет за подобни неща и е достатъчно умен, за да си задава въпроси.

— Момчето е способно.

— Така е. Тъкмо затова накарах Рик да го настани в една стая с Уилс, за да му бъде нещо като инструктор. Тони е много способен, но не е твърде склонен да поема рискове. Така Джак хем ще навлезе в работата, хем ще научи, че в нея има някои ограничения. Ще видим дали ще прояви нужното търпение. Ако това момче остане при нас, може да стигне далеч.

— Мислиш ли, че има способностите на баща си? — попита Гренджър. Големият Джак беше станал първокласен разузнавач, преди да се заеме с по-големите неща.

— Да, мисля, че може би и той ще развие подобни способности. Във всеки случай тази работа с Емира ми се струва доста добра идея от негова страна. Ние не знаем много неща за това как функционира противникът. Сам, там протича един вид Дарвинов процес. Лошите се учат от предшествениците си и стават все по-изобретателни, и то за наша сметка. Те не са склонни да си слагат таралеж в гащите. Не искат да стават телевизионни звезди. Това може би е добро за егото, но е пагубно. Газелите не се набутват съзнателно в устата на лъва.

— Така е — съгласи се Гренджър, спомняйки си как неговият прадядо се е справял в Девети американски кавалерийски полк с непокорните индианци. Някои неща не са се променили много. — Гери, проблемът е, че можем само да предполагаме какъв е техният организационен модел, а едно е да предполагаш и съвсем друго — да знаеш.

— Кажи ми ти какво мислиш — предложи Хендли.

— Между ръководителя и цялата организация има минимум две междинни звена. Дали тя се ръководи от един човек или от комитет? Това не ни е известно и в момента няма как да го разберем. Що се отнася до изпълнителите на бойни задачи, можем да ликвидираме колкото си искаме от тях, обаче това е все едно да косиш трева. Косиш я, а тя расте отново и така няма край. Ако искаш да убиеш една змия, най-добре е да й отрежеш главата. Е, разбира се, това е известно на всички. Номерът е да намериш главата, защото тя е виртуална. Който и да е той или те, действа като нас, Гери. Затова правим разузнаване с бой, за да разберем дали някоя глава ще се покаже. Всички наши аналитици са заети с това тук, в Ленгли и във Форт Мийд.

Хендли уморено въздъхна.

— Знам, Сам, така е. Може пък нещо наистина да изскочи от тази работа. Търпение му е майката. Противникът вероятно сега е доволен, че ни е ужилил с избиването на тези жени и деца…

— На никого не му харесва да чака, но не забравяй, че дори на Господ са му били нужни седем дни, за да създаде света.

— Сега проповеди ли ще ми четеш? — попита Хендли и присви очи.

— Виж какво, част от мен иска око за око, зъб за зъб, приятелю, но за откриването им е нужно време. Трябва да потърпим.

— Когато Големият Джак и аз разговаряхме за необходимостта да създадем място като това, наивно си мислех, че можем да решаваме такива неща по-бързо от държавата.

— Винаги ще бъдем по-бързи от нея, но не сме и герои от телевизионен сериал. Та операцията току-що започна. Нанесли сме само един удар. Трябва да нанесем още три, преди да можем да очакваме истинска реакция от другата страна. Търпение, Гери.

— Да, така е. — Той не добави, че дори часовите зони не могат да помогнат много в това отношение.

— Има и още нещо.

— Какво е то? — попита Уилс.

— Мисля, че ще е по-добре, ако знаехме какви операции са в ход. Това ще ни позволи да насочваме по-ефикасно вниманието си в търсенето на информация.

— Викат му „разделение на задачите“.

— Това са глупости — реагира ядосан Джак. — Ако сме в един отбор, можем да помогнем. Ако знаеш контекста, неща, между които на пръв поглед няма връзка, изглеждат различно. Тони, тази сграда е построена като едно цяло, нали така? Разделянето й на подотдели, както е в Ленгли, не помага да се свърши работата, или пропускам нещо?

— Разбирам какво имаш предвид, но системата работи по този начин.

— Е, да, знаех си, че ще кажеш така, обаче как, по дяволите, ще разберем какво не е наред в ЦРУ, ако просто само повтаряме това, което те вършат? — настоя Джак.

Няма готов отговор, който би задоволил питащия, каза си Уилс. Просто няма такъв, а това момче навлиза много бързо в работата. Какво ли е научил в Белия дом? Съвсем ясно е, че е задавал много въпроси и явно е слушал внимателно всички отговори. Освен това е разсъждавал по тях.

— Не ми е приятно да го казвам, Джак, но аз съм само твой инструктор, а не Големият бос в това предприятие.

— Да, знам. Съжалявам. Мисля, че съм придобил навика на баща си да прави така, че нещата наистина да стават, или поне на мен така ми се е струвало навремето. За него едва ли е било така, поне не през цялото време. Може би нетърпението е семейна черта. — Още повече, че майка му беше хирург, който нареждаше нещата според собствените си разбирания, основното от които беше мотото „Сега е моментът“. Трудно е да проявяваш някаква решителност, седнал зад компютъра. Вероятно баща му е трябвало да научи урока си във време, когато Америка е трябвало да живее под оръдейния прицел на наистина сериозен противник. Тези терористи можеха да я ужилят, но не бяха в състояние да нанесат сериозни структурни щети на Америка, въпреки че някога в Денвър беше направен такъв опит. Те приличаха повече на рояк насекоми, отколкото на прилепи кръвопийци…

Обаче комарите можеха да причиняват и жълта треска.

Далеч на юг от Мюнхен, в пристанището на Пирея товарен кран свали от кораба един контейнер и го постави във фургона на голям товарен камион. Веднага след това камионът марка „Волво“ потегли, напусна пристанището, подмина Атина и се насочи на север към планините на Гърция. В документа за превоз се посочваше, че пътува за Виена — едно продължително пътуване без почивка, по добри пътища, за да достави пратка кафе от Колумбия. Митничарите в пристанището не направиха проверка на съдържанието на контейнера, тъй като всички документи бяха в ред и стоката беше преминала безпрепятствено през скенера. Вече имаше събрани хора, които да се заемат с част от товара, която нямаше да се смесва с гореща вода и сметана. Нужни бяха доста мъже, за да разпределят един тон кокаин в пакетчета по една доза, но те разполагаха с придобит наскоро едноетажен склад, където да свършат тази работа. След това всеки поотделно щеше да поеме с колата си във всички посоки на Европа, възползвайки се от липсата на вътрешни граници на континента след създаването на Европейския съюз. С тази пратка беше спазена уговорката с бизнес партньора и ползата от това щеше да намери своя паричен израз. Целият процес се извършваше нощем, когато нищо не подозиращите европейци спяха спокойно, включително и тези, които щяха да се възползват от незаконния товар, веднага след като срещнеха неговия пласьор на улицата.

Видяха обекта в 9:30 на следващата сутрин. Тъкмо закусваха, без да бързат, в друг гастхаус, на половин пресечка от този, в който работеше техният приятел Емил, когато Анас Али Атеф тръгна нагоре по улицата, приближавайки на двайсетина крачки от близнаците, които пиеха кафе и похапваха щрудел заедно с още двадесетина германци. Не забеляза, че го наблюдават. Гледаше напред и не огледа дискретно района, както би постъпил един опитен разузнавач. Явно тук се чувстваше сигурен, а това беше добре.

— Ето го нашия човек — каза Брайън, който пръв го забеляза. Както и в случая със Сали, това не беше изписано на челото му, но той си приличаше съвсем със снимката и беше излязъл точно от посочения жилищен блок. Мустаците му правеха евентуалната грешка малко вероятна. Беше облечен сравнително добре. Ако не беше цветът на кожата и мустаците му, можеше да мине за германец. Накрая на пресечката се качи в един трамвай, чийто краен пункт им беше неизвестен, като се изключи фактът, че се движеше на изток.

— Какво предполагаш? — попита Доминик брат си.

— Може да отива да закусва с някой приятел или пък да заговорничи за провала на неверниците от Запад. Не можем да кажем със сигурност.

— Да, щеше да е добре да го проследим, но ние не водим разследване. Този боклук е вербувал поне един от стрелците и вече си е спечелил място в нашия черен списък.

— Така е, брат ми — съгласи се Брайън. С това разговорът приключи. Сега за него Анас Али Атеф беше просто едно лице, чийто задник трябваше да прободе с магическата писалка. Не след дълго той щеше да отговаря пред Бога, но това в момента не беше тяхна грижа.

— Ако това беше операция на ФБР, точно в този момент в апартамента му щеше да се намира екип, който да се занимае с компютъра му.

Брайън беше съгласен с него.

— А сега какво?

— Ще видим дали ще отиде на църква. Ако го стори, ще проверим дали ще е лесно да го боцнем на влизане или на излизане.

— Не ти ли се струва, че избързваме малко? — попита Брайън.

— Можем да си седим в хотелската стая и да се размотаваме, но от това едва ли ще имаме полза.

— Прав си.

Когато приключиха със закуската, оставиха дребни пари на масата, но без голям бакшиш. Иначе веднага щяха да решат, че са американци.

Трамваят не беше удобен като колата му, но поради липсата на места за паркиране беше по-подходящ. Когато са проектирали европейските градове, не са мислили за автомобилите. Разбира се, същото се отнасяше и за Кайро, където задръстването на движението беше невероятно, дори по-лошо от тук, но в Германия поне имаха надежден обществен транспорт. Влаковете им бяха страхотни. Качеството на линиите впечатляваше човека, който все пак имаше инженерно образование. Все пак, помисли си той. Струваше му се, че оттогава беше изминала цяла вечност… че е било преди много, много години. Германците бяха странни хора. Прекалено сдържани, официални и много надменни. Мислят си, че стоят по-горе от всички други раси. Гледат с презрение арабите, а и повечето други европейци. Отварят вратите си за чужденците само защото вътрешните закони, наложени им преди шестдесет години от американците след Втората световна война, повеляват, че така трябва. Но тъкмо защото бяха принудени да го правят, в повечето случаи го вършеха, без да се оплакват открито, защото тези побъркани хора се подчиняваха на закона така, сякаш им бе даден от самия Господ. Те бяха най-кротките хора, които беше срещал, но под маската на тази кротост се криеше вулкан — организирано насилие, каквото светът не познаваше. Споменът за това, как са избивали евреите, е още жив. Дори са превърнали своите лагери на смъртта в музеи, но музеи, в които уредите и машините за смъртта все още работят, като че ли за да бъдат в готовност. Колко жалко, че не могат да съберат достатъчно политически кураж, за да го сторят отново.

Евреите бяха унижили неговата страна четири пъти. Бяха убили най-големия му брат Ибрахим в Синай, докато карал съветски танк Т–62. Той не го помнеше. Тогава е бил твърде малък. И само снимката му даваше представа как е изглеждал, въпреки че майка му все още плачеше, когато си спомнеше за него. Загинал, опитвайки се да довърши работата, започната от тези германци, но не беше успял. Убил го снаряд, изстрелян от американски тежък танк М60А1 в битката за т.нар. Китайска ферма. Именно американците защитиха евреите. Америка се управлява от евреи. Затова снабдяваха неговите врагове с оръжия, даваха им разузнавателни сведения и много обичаха да убиват араби.

Обаче това, че германците не бяха довършили работата си, не беше намалило тяхната арогантност. Просто я беше пренасочило. Той я виждаше в трамвая, от кратките небрежни погледи, от начина, по който възрастни жени се отдръпваха на няколко крачки от мястото, където седеше. Някой дори можеше да избърше със стерилна кърпичка седалката, след като си тръгнеше, каза си гневен Анас. Според Пророка това бяха неприятни хора.

Пътуването отне точно седем минути и беше време да слезе при „Домщрасе“. Оттам имаше само една пресечка път пеш. По пътя забеляза още погледи, враждебност в очите и дори по-лошо — очи, които само регистрираха присъствието му и просто отминаваха, като че ли бяха видели помияр. Щеше да му достави удоволствие да предприеме някои действия тук, в Германия, особено в самия Мюнхен! — но заповедите изрично забраняваха това.

Целта му беше една кафе-сладкарница. Фаад Рахман Ясин беше вече там, облечен небрежно като работник. В заведението имаше много като него.

— Салам алейкум.

— Алейкум салам — отвърна на свой ред Фаад. — Пастите тук са чудесни.

— Да — съгласи се Атеф, отвръщайки тихо на арабски. — И така, какво ново, приятелю?

— Хората ни са доволни от миналата седмица. Здравата разтърсихме американците — каза Фаад.

— Не е достатъчно да се откажат от израелците. Обичат евреите повече от собствените си деца. Помни какво ти казвам. И със сигурност ще ни го върнат.

— Как? — запита Фаад. — Е, да си го върнат на хората, които са известни на техните разузнавателни служби, но това само ще разгневи още повече правоверните и ще привлече още хора за нашата кауза. Не, те не знаят нищо за организацията ни. Дори името ни не им е известно. — Това беше така, защото тя нямаше име. „Организация“ беше само описателна дума за тяхната асоциация на правоверните.

— Дано си прав. Има ли други заповеди за мен?

— Ти се справи добре — трима от хората, които вербува, избраха да станат мъченици в Америка.

— Трима? — Атеф беше приятно изненадан. — Предполагам, че са загинали геройски?

— Загинаха в свещеното име на Аллаха. Това е достатъчно. Вербувал ли си още хора, готови да работят за нас?

Атеф отпи от кафето си.

— Не напълно, но имам двама, които клонят в нашата посока. Не е лесно. Дори и най-правоверните искат да се радват на плодовете на добрия живот. — Разбира се, и той беше сред тях.

— Ти ни свърши добра работа, Анас. По-добре е да си сигурен, отколкото да се осланяш неоснователно на тях. Не бързай. Можем да изчакаме.

— Колко? — поиска да узнае Атеф.

— Имаме и други планове за Америка, с които ще ги ужилим по-силно. Този път избихме стотици, но следващия ще бъдат хиляди — обеща Фаад и очите му заблестяха.

— Как по-точно? — попита веднага Атеф. Би могъл, т.е. би трябвало да бъде от тези, които планират операциите. Инженерното му образование го правеше идеален за такива неща. Не го ли знаеха? В организацията имаше хора, които мислеха с онази си работа вместо с главите си.

— Нямам право да говоря за това, приятелю. — Фаад Рахман Ясин не каза, че причината е, защото и той не знае. В по-висшето ръководство на организацията му нямаха достатъчно доверие, което би го вбесило, ако научеше.

„Кучият му син вероятно сам не знае“, помисли си в това време Атеф.

— Наближава часът за молитва, приятелю — каза Анас Али Атеф, поглеждайки часовника си. — Ела с мен. Джамията ми е само на десет минути оттук. — Наближаваше времето за молитва. Това беше проверка на колегата му, за да се увери, че е наистина вярващ.

— Както кажеш. — Двамата станаха и се отправиха към трамвая, който след петнайсет минути ги стовари на една пресечка от джамията.

— Горе главата, Алдо — рече Доминик.

Те оглеждаха района просто за да се запознаят с обстановката, но в този момент се появи техният човек заедно с един негов приятел.

— Питам се кой ли пък ще е другият арабин? — попита Брайън.

— Не ни е известен, а и не можем да действаме на своя глава. Готов ли си? — попита Доминик.

— Напълно, брат ми. А ти?

— И аз — отвърна Доминик. Обектът им се намираше на петнайсетина метра и вървеше право към тях. Вероятно отиваше към джамията, която беше на около половин пряка зад близнаците. — Какво мислиш?

— По-добре да го причакаме на излизане.

— Става.

Двамата се обърнаха надясно, за да разгледат витрината на един шапкарски магазин. Чуха го, по-скоро го почувстваха, когато мина покрай тях.

— Според теб колко ли ще се забави?

— Откъде да зная. Аз самият не съм стъпвал в църква от два месеца.

— Страхотно — рече Брайън. — Собственият ми брат вероотстъпник.

Доминик се сдържа да не се разсмее.

— Е, затова пък ти винаги си бил най-набожният в семейството.

И така Атеф и приятелят му влязоха в джамията. Беше време за редовната молитва за деня, така нареченият Салат — вторият от петте основни стълба на исляма. Щяха да коленичат и да се наведат с лице към Мека, шепнейки любими цитати от Свещения Коран, и така да потвърдят вярата си. На влизане в сградата си свалиха обувките, а за изненада на Ясин тази джамия беше засегната от немско влияние. В стената на преддверието имаше отделни ниши за обувките им. Всичките имаха номера, за да не стане объркване… или кражба. Това беше рядко прегрешение в която и да било мюсюлманска страна, тъй като ислямското наказание за кражба беше много сурово, а да го направиш в дома на Аллаха би било преднамерена обида за самия Него. След това влязоха в главното помещение на джамията и изразиха покорството си пред Бога.

Не се забавиха много. За Атеф молитвата беше нещо като пречистване на душата и потвърждение на религиозната му вяра. След като свършиха, двамата с приятеля му се върнаха в преддверието, взеха си обувките и излязоха навън.

Не бяха първите, които излязоха от големите врати, затова американците трябваше да бъдат нащрек. Сега въпросът беше в каква посока ще тръгнат. Доминик наблюдаваше улицата, като се оглеждаше дали няма да види някой полицай или човек на разузнаването, но не видя такива. Разчиташе, че обектът им ще се отправи към жилището си. Брайън следеше другата посока. От молитва излязоха около четиридесет души. Те се пръснаха в четирите посоки, сами или на групички. Двама се качиха зад воланите на таксита, очевидно техни, и потеглиха да търсят клиенти. Останалите не ги последваха, защото явно бяха хора от работническата класа, които щяха да вървят пеш или с обществения транспорт. Не изглеждаха опасни на близнаците, които се приближиха, без да бързат и без да се набиват в очи. Тогава на вратата се появиха обектът и неговият приятел.

Завиха наляво право към Доминик, който беше на двайсетина метра.

От мястото, където се намираше, Брайън видя всичко. Доминик извади златната писалка от джоба на сакото си, като скришом завъртя върха й, за да я зареди, а след това я стисна в дясната си ръка като пикел. Започна да се приближава до обекта…

Брайън с вълнение го наблюдаваше. Когато наближи на около два метра, Доминик като че ли се спъна в нещо и се блъсна право в Атеф.

Брайън дори не видя убождането. Атеф падна на земята заедно с брат му и това, изглежда, му попречи да усети по-осезателно болката. Приятелят на Атеф помогна и на двамата да се изправят. Доминик се извини и продължи пътя си, но Брайън последва обекта. Не беше видял какво беше станало със Сали и сега му беше интересно да види какво ще се случи, макар в това да имаше нещо зловещо. Обектът измина десетина метра и изведнъж спря. Изглежда, каза нещо, защото неговият приятел се обърна, за да го попита какво му е, когато Атеф се строполи на земята. Вдигна пред лицето едната си ръка, за да се предпази от удара при падането, но след това цялото му тяло остана като парализирано.

Другият човек очевидно беше изумен от това, което видя. Наведе се, за да види какво става с приятеля му. Отначало беше озадачен, след това разтревожен, а после обхванат от паника. Обърна го по гръб и започна да му говори на висок глас. Точно тогава Брайън мина покрай тях. Лицето на Атеф беше спокойно и гладко като на кукла. Мозъкът му работеше, но дори не можеше да отвори очи. Брайън се спря за момент, а после се отдалечи, без да се обръща, но посочи с жест към един минаващ германец да окаже помощ, което той стори, като бръкна в джоба на сакото си и извади мобилен телефон. Вероятно се обади да пратят линейка. Брайън стигна до близкото кръстовище и се обърна да види какво става, поглеждайки часовника си. Линейката пристигна след шест минути и половина. Германците наистина имаха добра организация. Пристигналият фелдшер от Бърза помощ провери пулса и вдигна изненадан глава, след което изражението на лицето му стана тревожно. Неговият колега извади от колата една кутия и докато Брайън наблюдаваше, сложиха на устата на Атеф накрайника на апарата за изкуствено дишане. Двамата от екипа на Бърза помощ бяха опитни и очевидно много пъти бяха повтаряли процедурата на улицата. В бързината те не прехвърлиха Атеф в линейката, а се опитваха да направят каквото могат на самото място.

Десет минути след падането на арабина на земята Брайън погледна часовника си. Мозъкът на Атеф беше вече мъртъв и с това случаят за него беше приключен. Морският пехотинец зави наляво и отиде до следващия ъгъл, където взе такси, запъвайки се, докато произнасяше името на хотела, но шофьорът го разбра. Когато пристигна, Доминик беше вече във фоайето. Двамата се отправиха към бара.

Хубавото на това да очистиш някого на излизане от църква е, че имаше голяма вероятност той да не отиде в ада. Едно нещо по-малко щеше да тежи на съвестта им. Бирата също помогна.

(обратно)

Глава двадесета ТРЪПКАТА НА ЛОВА

В Мюнхен 14:26 следобед съответства на 8:26 сутринта в Колежа. Сам Гренджър беше дошъл рано в кабинета си, като се питаше дали ще пристигне някакъв имейл. Близнаците работеха бързо, но не и безразсъдно. Очевидно се възползваха ефикасно от технологията, с която бяха снабдени, и не пилееха времето и парите на Колежа. Разбира се, той вече беше определил кой ще е обект №3. Съобщението беше кодирано и готово за изпращане по интернет. За разлика от случая със Сали в Лондон, не можеше да очаква никакво „официално“ уведомление за смъртта от германското разузнаване Бундеснахрихтендинст, което не обръщаше особено внимание на Анас Али Атеф. Ако изобщо можеше да се очаква такова нещо, по-вероятно беше със случая да се занимае мюнхенската полиция. Най-вероятно обаче той щеше да бъде прехвърлен към бюрото на местния следовател, отговарящ за смъртните случаи, като още един инфаркт с фатален край за страна, в която прекалено много граждани пушеха и ядяха мазни храни.

Имейлът пристигна в 8:43 часа от компютъра на Доминик. В него той докладваше много подробно за успешния удар почти като в официален доклад за ФБР. Това, че близо до Атеф е имало негов приятел, вероятно беше добре. Фактът, че един враг е станал свидетел на убийството, може би щеше да разсее подозренията относно причината за гибелта на човека. За всеки случай Колежът щеше да направи всичко възможно да се сдобие с официалното заключение за смъртта на Атеф, въпреки че това нямаше да бъде лесно.

Разбира се, на долния етаж Райън и Уилс не знаеха нищо за това. Джак пак се беше захванал с прегледа на информационния обмен между американските разузнавателни служби, което му отне малко повече от час, след това се зае с прегледа на съобщенията в интернет, разменени между известни на Колежа адреси, ползвани от терористи или заподозрени, че са такива. Повечето от тях бяха толкова обикновени и незначителни, че приличаха по-скоро на имейли, разменени между съпруг и съпруга какво да се купи от супермаркета на връщане от работа. Някои от тях можеха като нищо да са кодирани съобщения с важно значение, но това не можеше да се разбере без ключ за разшифроването им. Най-малко един терорист беше използвал израза „горещо време“, за да подскаже на колегите си наличието на усилени мерки за сигурност в интересуващия ги район, но съобщението беше изпратено през юли, когато времето наистина беше необичайно топло. Копие от него имаха и във ФБР, но отначало не бяха проявили някакъв особен интерес към него. Обаче едно ново съобщение определено се набиваше в очи тази сутрин.

— Хей, Тони, искаш ли да видиш това?

Получателят беше техният стар приятел 56MoHa@eurocom.net и съдържанието потвърждаваше, че той има отношение към информационния обмен на лошите момчета.

АТЕФ Е МЪРТЪВ. УМРЯ ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТУК В МЮНХЕН. ПРИСТИГНА ЛИНЕЙКА И СЕ ЗАЕХА С НЕГО, ОЩЕ ДОКАТО ЛЕЖЕШЕ НА ТРОТОАРА, НО УМРЯ В БОЛНИЦАТА ОТ ИНФАРКТ. ЧАКАМ ИНСТРУКЦИИ.

ФААД.

Електронният му адрес беше Honeybear@ostercom.net и беше нов за компютърния индекс на Джак.

— Honeybear?15 — рече развеселен Уилс. — Този сигурно сърфира из порнографските сайтове в мрежата.

— Значи си пада по виртуалния секс. Тони, ако в Германия сме пречукали някого на име Атеф, това е потвърждение за случилото се плюс нов обект, който трябва да следим. — Райън се извърна отново към компютъра си и използва мишката, за да провери източниците. — Ето, и от АНС са го засекли. Може би го мислят за възможен играч.

— Ама ти наистина нямаш проблеми с въображението — рече малко троснато Уилс.

— Мама му стара! — изруга явно ядосан Джак. Започваше да разбира защо баща му често се вбесяваше от пристигащи в Белия дом сведения от разузнаването. — Тони, колко по-очевидни трябва да са нещата?

Уилс пое дълбоко въздух и заговори спокойно както обикновено.

— Укроти топката, Джак. Това е само един източник, едно-единствено съобщение за нещо, което може да е станало, а може и да не е. Не бъди толкова сигурен за неща, които не са потвърдени от известен за нас източник. Зад този имейл адрес могат да се крият най-различни неща, затова не можем с лека ръка да кажем дали този човек е от лошите, или не е.

Джак отново се запита дали инструкторът му не го подлагаше на ново изпитание.

— Добре де, нека поразсъждаваме пак. MoHa56 е източник, за който считаме за много вероятно да е играч. Може би е този, който отговаря за операциите на лошите момчета. Откакто съм тук, непрекъснато следим дали няма да се появи нещо за него в мрежата, нали така? Засичаме другия имейл адрес и се оказва, че съобщението му е изпратено тъкмо в неговата пощенска кутия, и то в момент, когато ние… т.е. те са изпратили екип със задача да убие някого. Или може би ще ми кажеш, че Уда бен Сали наистина е получил инфаркт, докато си е представял какво прави с любимата си курва в центъра на Лондон. Може би и британското контраразузнаване е проявило такъв голям интерес към случая, само защото не всеки ден заподозрян за връзки с терористи банкер умира внезапно на улицата. Пропуснах ли нещо?

Уилс се усмихна.

— Аргументацията ти не беше лоша. Малко бедна откъм доказателства, но в предположението ти има логика. Значи мислиш, че трябва да го занеса на горния етаж.

— Да, и то тичешком, Тони — рече Райън и се облегна в стола си. „Поеми дълбоко въздух и преброй до десет.“

— Така и ще направя.

Пет минути по-късно Уилс влезе в кабинета на Рик Бел и му подаде два листа.

— Рик, имаме ли екип, който действа в Германия? — попита той. Отговорът никак не го изненада.

— Защо питаш? — Изражението на Бел като на стар покерджия би впечатлило дори мраморна статуя.

— Ами прочети — рече Уилс.

— По дяволите — реагира изненадан шефът. — Кой измъкна това от електронния океан?

— Отгатни — предложи Тони.

— Момчето е свършило добра работа. — Бел погледна внимателно към госта си. — Какво точно подозира?

— Ако работеше в Ленгли, със сигурност щеше да поизнерви някои хора.

— Теб също, нали?

— Може и така да се каже — отвърна Уилс. — Има доста добри скокове във въображението си, Рик.

Бел се намръщи.

— Ама това да не би да е състезание по дълъг скок от Олимпийските игри?

— Рик, Джак схваща някои неща толкова бързо, колкото компютърът разликата между единица и нула. Прав е, нали?

Бел изчака една-две секунди, преди да отговори.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че те видяха сметката на онзи Сали, а това вероятно е втората им задача. Как ги правите тези работи?

— Не ти трябва да знаеш. Нещата не са така ясни, както изглеждат — отвърна Бел. — Този Атеф беше вербовчик. Изпратил е най-малко един в Де Мойнс.

— Това е достатъчно основателна причина — рече Уилс.

— Сам е на същото мнение. Ще му предам това. Има ли още нещо?

— Този човек с имейла MoHa трябва да бъде проучен по-внимателно. Може би трябва да го открием — каза Уилс.

— Да имаш някаква представа къде може да е?

— Най-вероятно да е в Италия, макар че много хора непрекъснато сменят местожителството си. Има твърде много големи градове с удобни места за криене. Обаче Италия е подходяща за него. Намира се в центъра. Има въздушни връзки за всякъде. Напоследък терористите са я оставили на мира. Никой не гони куче, което не лае.

— Същото се отнася за Германия, Франция и останалата част от Централна Европа.

Уилс кимна.

— Така е. Там също е възможно да се крият терористи, но местните власти, изглежда, не си дават много сметка за това. Предпочитат да си крият главите в пясъка, Рик.

— Прав си — съгласи се Бел. — И така, какво ще правим с нашия ученик?

— С Райън ли? Добър въпрос. Той определено напредва бързо. Особено го бива да прави връзка между отделните неща — изрази гласно мнението си Уилс. — Има богато въображение и понякога отива твърде далеч в предположенията си, но нова не е съвсем лошо качество за един аналитик.

— Каква оценка му даваш до този момент?

— Много добър, дори клони към отличен и това е само защото е съвсем нов. Не е толкова добър колкото мен, но аз се занимавам с тази работа още преди да е бил роден. Той просто е едно добро ново попълнение, Рик. Ще стигне далеч.

— Толкова ли е способен? — попита Бел. Тони Уилс беше известен като предпазлив и консервативен аналитик, един от най-добрите, които са имали в Ленгли, въпреки малко бюрократичния му подход.

Уилс кимна.

— Толкова. — Тони беше изключително честен човек. Беше си такъв по природа, но и можеше да си го позволи. Колежът плащаше много по-добре от която и да било правителствена агенция. Децата му бяха вече големи — най-малкият му син беше последна година във факултета по физика в университета в Мериланд, а след това той и Бети биха могли да помислят за следващата важна стъпка в живота, въпреки че на Уилс тук му харесваше и нямаше конкретни планове за напускане. — Обаче не му казвай, че съм го казал.

— Да не е прекалено самомнителен?

— Не, подобна оценка би била несправедлива, обаче не искам да започне да си мисли, че всичко му е ясно.

— Никой, който е що-годе с ума си, не би си го помислил — рече Бел.

— Така е — съгласи се Уилс и стана. — Но защо да рискуваме?

Тони излезе, но Бел все още не можеше да реши какво да прави с младия Райън.

Явно трябваше да поговори за това със сенатора.

— Следваща спирка Виена — уведоми Доминик брат си. — Имаме нов обект.

— Докога ли ще продължава тази работа? — зачуди се на глас Брайън.

Брат му се засмя.

— Човече, в Америка има достатъчно помияри, които могат да ни отворят работа до края на живота.

— Ами да, хем ще се спестят пари, като се уволнят всички съдии и съдебни заседатели.

— Аз не се казвам Мръсният Хари Калахън, глупчо такъв.

— И моето не е Чести Пулър. Как ще стигнем до там? Със самолет, влак, а може би с кола?

— С кола може да е забавно — каза Доминик. — Чудя се дали да не наемем някое порше?

— Страхотно — съгласи се Брайън. — Изключи се, за да прехвърля файла.

— Готово. Ще отида да видя какво ще може да уреди портиерът. — Той излезе от стаята.

— Това ли е единственото потвърждение, което имаме? — попита Хендли.

— Да — кимна Гренджър. — Обаче то съвпада точно с това, което ни казаха хората ни на място.

— Действат прекалено бързо. Ами ако от другата страна си кажат „Два инфаркта за по-малко от седмица?“ Тогава какво?

— Гери, не забравяй, че по същество това е мисия „разузнаване с бой“. Възлагаме известни надежди, че другата страна ще се изнерви, обаче тяхната арогантност скоро ще поутихне и те ще отпишат случаите като рядко съвпадение. Ако нещата бяха такива, каквито ги дават по телевизията и във филмите, щяха да си помислят, че ЦРУ им е свило мръсен номер, но нещата не са както по филмите и те знаят, че ЦРУ не се хваща на такава игра. Може би по-скоро Мосад, но те и без това се страхуват от израелците. Я чакай — в главата на Гренджър светна червена лампа… — Ами ако тъкмо те са хората, които видяха сметката на онзи агент на Мосад в Рим?

— Не ти плащам, за да правиш догадки, Сам.

— Това е една възможност — настоя Гренджър.

— Възможно е също и мафията да е ликвидирала онзи нещастник, защото са го взели за някой мафиот, който им дължи пари. Обаче не бих заложил на това.

— Да, сър — рече Гренджър и се върна в кабинета си.

В момента Мохамед Хасан ал Дин беше в Рим в хотел „Екселсиор“, пиеше кафе и работеше на компютъра си. Съобщението за смъртта на Атеф беше лоша новина. Беше добър вербовчик. Имаше нужната интелигентност, добро прикритие и дарбата да убеждава други да се присъединят към каузата. Сам искаше да излезе на фронтовата линия, да убива и да стане Свещен мъченик, но въпреки че вероятно щеше да се справи добре, човек, който можеше да вербува други, беше по-ценен от такъв, който иска да се пожертва. Беше въпрос на елементарна аритметика, нещо, което един дипломиран инженер би трябвало да разбира. Какъв беше неговият случай? Май че брат му беше убит от израелците през 1973 година. Доста време е минало оттогава, за да им има все още зъб, дори и за хора в неговата организация, но случаят не бе безпрецедентен. Макар че сега Атеф беше при брат си в Рая. Това беше добре за него, но зле за организацията. Така е било писано, успокояваше се Мохамед, и така ще бъде. Борбата ще продължи, докато и последният от враговете им падне мъртъв.

Той имаше два клонирани телефона на леглото си, които можеше да използва, без да се страхува, че може да бъде засечен. Трябва ли да се обади на Емира за това? Струваше си да се помисли. Анас Али Атеф беше вторият сърдечен удар за по-малко от седмица. И в двата случая ставаше въпрос за млади хора, а това беше странно и много необичайно от гледна точка на статистиката. Но Фаад е бил точно до Анас Али в момента, така че последният не е бил застрелян или отровен от някой израелски шпионин… Един евреин сигурно щеше да убие и двамата, помисли си Мохамед. При наличието на непосредствен свидетел няма много място за подозрение, че става въпрос за някаква мръсна игра. Що се отнася до другия, е, Уда обичаше да гони курвите и едва ли щеше да бъде първият мъж, умрял от пресилване. Изглежда, че наистина ставаше въпрос за някакво рядко съвпадение и затова не си струваше да се обажда спешно на Емира. Обаче той записа и двата случая в компютъра си, засекрети файла и изключи лаптопа. Поиска му се да се поразходи. Времето в Рим беше приятно — горещо според европейските стандарти, но напомнящо за дома му. Малко по-нагоре по улицата имаше приятен ресторант с маси отвън, чиято италианска кухня беше на средно ниво, но тук средното беше по-добро от много добри ресторанти по света. Човек би помислил, че всички италианки трябва да са дебели, но и те страдаха от западната женска болест да бъдат слаби като някои дечица в Западна Африка. Много от тях приличаха по-скоро на невръстни момчета вместо на зрели, опитни жени. Колко тъжно. Обаче вместо да яде, той прекоси „Виа Венето“, за да изтегли хиляда евро от банкомата. Еврото беше направило пътуването из Европа много по-удобно, слава на Аллаха. То още не беше равно на американския долар, ако говорим коя валута е по-стабилна, но с малко повече късмет скоро можеше и да стане, което щеше да го улесни още повече в пътуванията му.

Трудно беше човек да не обикне град като Рим. Разположен на удобно място, международен по характер, пълен с чужденци и с гостоприемни хора, които ти се кланят и предпочитат да им се плаща в брой като някои селяни, каквито всъщност си бяха. Това беше добър град за жените, с магазини, каквито Рияд едва ли би могъл да предложи. Неговата майка англичанка обичаше Рим и причините бяха очевидни. Добра храна и хубаво вино, добра историческа атмосфера, която беше по-стара дори от самия Пророк, да бъде благословен и да почива в мир. Тук много хора бяха умрели от ръцете на цезарите, избивани за забавление на тълпата в Амфитеатъра или пък убивани за това, че императорът не е бил доволен от тях по една или друга причина. По време на императорите тук улиците сигурно са били много спокойни. Какъв по-добър начин за постигане на това от този да налагаш безмилостно изпълнението на законите? Дори слабият се изкушава да ги наруши. В неговата родина беше така и той се надяваше да продължи да е така, след като бъде сложен край на кралската фамилия, която или ще бъде избита, или прогонена в чужбина, може би в Англия или в Швейцария, където хората с пари и благороднически титли можеха да разчитат, че ще продължат да живеят, без да се трудят, необезпокоявани от никого. Всяка алтернатива устройваше Мохамед и другарите му. Достатъчно беше само те да не продължават да управляват неговата страна, потънали в корупция, прекланящи се пред неверниците, продаващи им петрол за пари, управляващи народа като че ли са синове на самия пророк Мохамед. На това щеше да бъде сложен край. Ненавистта към Америка беше по-голяма от омразата му срещу управниците на неговата страна. Америка беше основната му цел поради своята мощ, независимо дали я упражняваше сама или чрез други, които защитаваха американските интереси. Америка беше заплаха за всичко, което му беше скъпо. Това беше страна на неверници, покровител и защитник на евреите. Америка беше нахлула в неговата страна и беше разположила там свои войски и оръжия, без съмнение с явната цел да подчини исляма на волята си и така да управлява един милиард правоверни в услуга на своите користни интереси. Да ужили Америка беше за него нещо като мания. Дори израелците не му се струваха толкова привлекателни като цел. Колкото и да бяха вероломни, те бяха само едни пионки в ръцете на Америка, васали, които изпълняваха нейните заповеди за пари и оръжие, без дори да си дават сметка колко цинично са използвани. Иранските шиити бяха прави. Америка беше Големият Сатана, самият Иблис. Тя беше толкова силна, че беше трудно да й се нанесе решителен удар, но въпреки това беше уязвима пред справедливите сили на Аллаха и на правоверните.

Портиерът на хотел „Байришер“ се е престарал, помисли си Доминик. Беше им намерил едно „Порше“–911, чийто багажник отпред едва събра саковете им, и то само след като ги посмачкаха малко. Но беше достатъчен, а и за предпочитане, отколкото да вземат под наем някой малък спортен мерцедес. „Порше“–911 беше огън кола. Брайън трябваше да се оправя с картите, докато пътуваха на югоизток през Алпите към Виена. В момента не мислеха, че отиват на юг, за да убият някого. Служеха на родината си и това беше най-голямото доказателство за тяхната лоялност.

— Трябва ли да си сложа каска? — попита Брайън, като влизаше вътре, което при тази кола означаваше почти да седне на паважа.

— Не и когато аз карам, Алдо. Хайде, време е да се понасяме.

Колата беше боядисана в ужасен син цвят, но резервоарът беше пълен и шестцилиндровият двигател работеше като часовник. Германците наистина обичаха всичко да им е наред. Брайън се ориентира по картата как да излязат от Мюнхен на аутобана, който водеше на югоизток към Виена, а оттам Енцо реши да провери колко бързо е поршето.

— Мислиш ли, че имат нужда от известна подкрепа? — попита Хендли Гренджър, който току-що беше влязъл в кабинета му.

— Какво искаш да кажеш? — рече Сам. Разбира се, „те“ трябва да бяха братята Карузо.

— Искам да кажа, че нямат подкрепа във вид на разузнаване — посочи бившият сенатор.

— Е, да, но до този момент не сме предвиждали такова нещо.

— Точно така — Хендли се облегна в стола си. — В известен смисъл са малко като голи. Никой от тях няма опит в разузнаването. Ами ако ликвидират не този, когото трябва? Е, вероятно няма да пострадат от това, но едва ли ще е добре за бойния им дух. Спомням си един мафиот, мисля, че беше във федералния затвор в Атланта. Беше убил един нещастник, защото предполагал, че се опитал да го убие, но се беше оказал не този, когото трябва, и това го извади от равновесие. Пееше всичко като канарче. Така нанесохме големия си удар на мафията и разбрахме как е организирана. Не помниш ли?

— О, да, това беше един мафиот на име Джо Валачи. Да, но не забравяй, че той беше престъпник.

— А Брайън и Доминик са добри момчета. Затова ще почувстват по-тежко вината си. Може би няма да е зле да имат някаква подкрепа в разузнаването.

Гренджър се изненада от предложението.

— Мога да разбера нуждата от разузнаване за по-добра преценка. Признавам, че тази работа с „виртуалния кабинет“ не е с неограничени възможности. Те не могат да задават въпроси, но ако все пак имат такива, биха могли да ни изпратят имейл, за да поискат съвет…

— Нещо, което не правят — отбеляза Хендли.

— Гери, направили са само две крачки в мисията си. Рано е да се паникьосваме. Това са двама много умни и много способни млади хора. Затова и ги избрахме. Могат да разсъждават самостоятелно, а ние искахме точно това от нашите оперативни сътрудници.

— Не, тук не правим просто предположения, а най-вече капиталовложения за бъдещето. Смяташ ли, че идеята е добра? — В Конгреса Хендли се беше научил как да бъде най-убедителен и го правеше много успешно.

— Гери, знам, че предположенията винаги са лошо нещо. Но усложненията също. Как можем да бъдем сигурни, че ще им изпратим подходящия човек? Ами ако с това добавим някакъв елемент на несигурност? Трябва ли ни такова нещо?

— Искам да кажа, че няма да е зле да имаме някой, който има по-различен подход към сведенията, които се получават там. Братята Карузо са много добри. Знам го, но те нямат опит. Важно е там да има някой, който разсъждава по-различно и да гледа на нещата и на ситуацията от по-друг ъгъл.

Гренджър почувства, че е притиснат в ъгъла.

— Добре де, разбирам логиката ти, но според мен това излишно усложнява нещата.

— Погледни ситуацията от по-друг ъгъл. Ами ако попаднат на нещо, за което не са подготвени? В такъв случай ще имат нужда от второ, както щеш го наречи, мнение за данните, с които разполагат. Така има по-малка вероятност да сбъркат. Едно от нещата, които ме безпокоят, е да не би да направят грешка, която да се окаже фатална за някой нещастник, и тя да се отрази на работата им в бъдеще — имам предвид чувство за вина, угризения, а може и да започнат да говорят за това. Можем ли да пренебрегнем напълно подобна вероятност?

— Е, може би не напълно, но в такъв случай това ще означава, че прибавяме допълнителен елемент към уравнението. Така някой би могъл да каже „не“, когато правилното би било да се каже „да“. Всеки може да каже „не“. Не е задължително да е прав. Не ставаме ли прекалено предпазливи?

— Аз не мисля така.

— Добре, и кого искаш да изпратим? — попита Гренджър.

— Нека да помислим. Трябва да е… някой, когото познават и на когото имат доверие…

Хендли започна да изнервя шефа на оперативния си отдел. Беше си наумил нещо, а знаеше много добре, че той командва в Колежа и че тук той е законът и никой не може да му противоречи. Така че ако Гренджър трябваше да посочи едно име за тази изключително важна задача, то той трябваше да бъде някой, който нямаше да оплеска всичко…

Аутобанът беше построен превъзходно, дори гениално. Доминик се усети, че си мисли кой ли го е направил. След това му мина през ум, че пътят изглежда така, като че ли е бил построен отдавна. Свързваше Германия с Австрия… Може би самият Хитлер беше наредил да го построят. Някой свири ли? Тук нямаше ограничения за скоростта и шестцилиндровият двигател на поршето ръмжеше като тигър, усетил миризмата на прясно месо. Освен това германските шофьори бяха изключително любезни. Достатъчно беше да светне с фаровете и те се отдръпваха от пътя, като че ли бяха получили заповед от Бога. Определено не беше както в Америка, където някоя старица можеше да кара в най-лявото платно таратайката си, защото е левачка и й доставя удоволствие да забавя любителите на високите скорости.

От своя страна Брайън правеше всичко възможно, за да не правят резки отклонения. От време на време затваряше очи, спомняйки си за летенето ниско над земята през планинските проходи на Сиера Невада, което бяха тренирали често на хеликоптери СХ–46, които бяха по-стари от самия него. Тогава остана жив, вероятно и тук щеше да му се размине, а като офицер от морската пехота не му беше позволено да показва страх или слабост. Освен това беше вълнуващо. Все едно, че си се качил на скоростно влакче в увеселителен парк, без да си сложил предпазния колан. Но виждаше, че Енцо е на върха на щастието и се утешаваше с факта, че все пак си беше сложил предпазния колан и че тази малка немска кола вероятно е конструирана от същите конструктори, които бяха създали прочутите танкове „Тигър“. Най-опасно беше преминаването през планините, а когато навлязоха в земеделските райони и теренът стана по-равен, а пътят прав, той благодари на Бога.

— Хълмовете оживяха от разнеслата се му-у-у-зика — запя Доминик, а той пееше ужасно.

— Ако пееш така в църква, Господ сигурно ще те фрасне по главата — предупреди го Брайън, изваждайки картите на Виена. Улиците на този град бяха истински лабиринт. Столицата на Австрия беше стара колкото римските легиони и нито една улица не беше по-дълга от разстоянието, нужно на един легион, за да премине покрай трибунус милитарис (военната трибуна) на рождения ден на императора. На картата се виждаха по-външни и по-вътрешни околовръстни пътища, с които може би бяха обозначени бившите средновековни стени. Турците бяха идвали тук неведнъж, надявайки се да прибавят Австрия към тяхната империя, обаче подробностите от военната история не влизаха в задължителните четива за Корпуса на морската пехота. В по-голямата си част Австрия беше католическа страна, защото управляващата династия на Хабсбургите беше такава. Това обаче не беше попречило на австрийците да изтребят своето видно и преуспяващо еврейско малцинство, след като Хитлер присъедини Австрия към големия германски райх. Това беше станало с плебисцита за аншлуса от 1938 година. Хитлер е бил роден тук, а не в Германия, както си мислят много хора, и австрийците му се бяха отплатили със своята лоялност, превръщайки се в по-големи нацисти от него, или поне така твърди безпристрастната история. Това беше единствената страна в света, където филмът „Звукът на музиката“ беше забранен заради отрицателното отношение към нацистката партия. Поради всичко това Виена изглеждаше такава, каквато е — бивша имперска столица с широки булеварди с три платна и класическа архитектура и с изключително гъвкави граждани. Брайън ги докара до хотел „Империал“ на „Кертнер Ринг“ — сграда, която изглеждаше като придатък на добре известния дворец „Шонбрун“.

— Трябва да признаем, че ни настаняват на хубави места, Алдо — рече Доминик.

Вътре беше дори по-внушително с позлатените орнаменти и лакираното дърво, всеки елемент от които очевидно беше изпипан от майстори, докарани от ренесансова Флоренция. Фоайето не беше много просторно, но беше трудно да се пропусне рецепцията, в която работеха хора, облечени в дрехи, от които веднага си личеше, че са от персонала на хотела.

— Добър ден — поздрави ги администраторът. — Вие сте Карузо, нали?

— Да — потвърди Доминик, изненадан от осведомеността му. — Трябва да има резервация за мен и брат ми.

— Да, сър — отвърна човекът на рецепцията с пресилена любезност. Английският му беше като на завършил Харвард. — Две свързани помежду си стаи с изглед към улицата.

— Чудесно. — Доминик извади черната си карта на „Америкън Експрес“ и му я подаде.

— Благодаря.

— Някакви съобщения за нас? — попита Доминик.

— Не, сър.

— Може ли пиколото да се погрижи за колата ни? Тя е под наем. Все още не сме решили дали ще я задържим или не.

— Разбира се, сър.

— Благодаря. Може ли да ни покажете стаите?

— Да. Вие сте на първия етаж… извинете, на втория, както казвате в Америка. Франц — викна той.

Английският на прислужника беше също толкова добър.

— Оттук, господа, ако обичате. — Нямаше асансьор, а стълбище, покрито с червен килим, което водеше директно към нечий портрет в цял ръст, който изглеждаше наистина много внушителен с бялата военна униформа и красивите бакенбарди.

— Кой е този? — попита Доминик портиера.

— Император Франц Йосиф, сър. Посетил е хотела при откриването му през деветнайсети век.

— Аха. — Това обясняваше отношението на персонала тук, но мястото наистина имаше стил.

След още пет минути се настаниха в стаите си. Брайън влезе удивен в стаята на брат си.

— По дяволите! Дори жилищното крило на Белия дом не може да се сравнява с нивото тук.

— Така ли мислиш? — попита Доминик.

— Не мисля, а знам, глупако. Бил съм там. Чичо Джак ме разведе, когато получих офицерското звание. Всъщност не, беше след като завърших школата. Мама му стара, това място наистина си го бива! Питам се колко ли ще ни струва.

— Голяма работа, нали е за моя сметка. А и нашият приятел е наблизо в „Бристол“. Да ходиш на лов за богати копелета е твърде интересно, нали?

Това ги върна пак към работата. Доминик извади лаптопа от сака си. В „Империал“ бяха свикнали с гости с компютри и приспособленията за това бяха много ефикасни. На първо време той отвори най-новия файл. Преди само го беше погледнал, но сега се постара да изчете всяка дума.

Гренджър мислеше: Гери иска да изпрати някоя бавачка на близнаците и, изглежда, е твърдо решен да го направим. В отдела за разузнаване на Рик Бел имаше много способни хора, но като бивши агенти на ЦРУ и на други места те бяха вече твърде стари, за да бъдат подходяща компания на близнаците, които си изглеждаха още като момчета. Нямаше да изглежда много добре, ако двама младежи се разхождаха из Европа с някой наближаващ петдесетте. Значи трябва да е по-млад. Такива не бяха много, но имаше един… Той вдигна телефона.

Фаад беше само на две преки, на третия етаж в хотел „Бристол“, известен и много луксозен, отчасти поради великолепния си ресторант и близостта си до държавната опера. Тя беше на отсрещната страна на улицата и беше осветена в памет на Волфганг Амадеус Моцарт, който е бил придворен музикант на Хабсбурга, преди да умре млад тук, във Виена. Обаче Фаад ни най-малко не се интересуваше от подобни истории. Неговата страст бяха текущите събития. Беше станал свидетел как Анас Али Атеф беше умрял пред очите му и здравата се беше разстроил. Това не беше смъртта на някой неверник, нещо, което можеш да наблюдаваш по телевизията и тихо да злорадстваш. Беше стоял там и беше видял как животът неусетно напуска тялото на неговия приятел, беше наблюдавал как германският екип на Бърза помощ се бореше напразно за живота му. Те очевидно правеха всичко, което е по силите им, дори и за човек, когото може би презираха. Това го изненада. Да, те бяха германци, които просто си вършеха работата, но я вършеха със забележително упорство, а след това бяха откарали максимално бързо неговия приятел до най-близката болница, където германските доктори вероятно бяха сторили същото, но без успех. В чакалнята при него дойде един лекар и с тъга му съобщи новината, като му каза, без да се налага, че са направили всичко възможно. Предположенията бяха, че става дума за масиран инфаркт, но за да се разбере със сигурност, щяха да бъдат извършени още лабораторни изследвания, които да докажат, че причината за смъртта е точно тази. Накрая докторът поиска някои сведения за семейството на починалия, ако има такова, за да разбере кой ще се погрижи за тялото, след като приключат с аутопсията. Странни хора бяха германците. Колко акуратни бяха във всичко. Фаад успя, доколкото можа, да уреди нещата, а след това се качи на влака за Виена и седна сам в едно купе в първа класа, опитвайки се да се успокои след ужасното събитие.

Сега приготвяше доклада си до организацията. Връзката му за това беше Мохамед Хасан ал Дин. В момента той вероятно беше в Рим, макар че Фаад Рахман Ясин не беше съвсем сигурен. Не беше и нужно. Електронната поща беше добро и напълно анонимно средство за целта. Беше много тъжно, че такъв енергичен и ценен другар беше паднал мъртъв на улицата. Ако в това имаше някакъв смисъл, то само Аллах би могъл да знае какъв е той. Аллах предварително планираше всичко, но хората не винаги трябваше за знаят какво е то. Фаад извади миниатюрна бутилчица коняк от барчето и пи направо от нея, вместо да използва чаша. Независимо дали беше грешно или не, но алкохолът му помагаше да си стабилизира нервите, а и той никога не го правеше открито. Какъв лош късмет! Отново погледна към барчето. Бяха останали още две бутилчици коняк заедно с още няколко с шотландско уиски — любимото питие в Саудитска Арабия, независимо от това какво казваше шериатът.

— Имаш ли паспорт? — попита Гренджър, веднага щом младежът седна.

— Ами да. Защо? — заинтересува се Райън.

— Заминаваш за Австрия. Самолетът ти излита довечера от летище „Дълес“. Ето ти билета. — Директорът на операциите му го подхвърли през бюрото.

— Защо?

— Имаш запазена стая в хотел „Империал“. Там ще се свържеш с Доминик и Брайън Карузо, за да им помагаш в разузнаването. Можеш да използваш редовната си сметка за електронна поща, а твоят лаптоп ще бъде снабден с нужната технология за кодиране.

„Това пък какво е, по дяволите?“ — запита се Джак.

— Извинете, господин Гренджър, може ли да се върнем малко по-назад? Какво точно става тук?

— Един-два пъти баща ти зададе същия въпрос — рече Гренджър с усмивка, която би разтопила бучка лед в чаша с вода. — Гери е на мнение, че близнаците се нуждаят от помощ в разузнавателната част и ти си определен да им я осигуриш. Ще им бъдеш нещо като консултант в оперативната работа. Това не означава, че ще вършиш някакви конкретни неща. Просто ще следиш разузнавателните сведения чрез виртуалния кабинет. Вече успя да свършиш доста добра работа в това отношение. Имаш добър нюх за такива неща в мрежата — далеч по-добър от този на Доминик и Брайън. Участието ти в операцията може да се окаже полезно. По тази причина те изпращаме там. Можеш да се откажеш, но на твое място аз бих се съгласил. Е?

— Кога излита самолетът?

— Написано е в билета ти.

Джак кимна.

— Мамка му, трябва да побързам.

— Ами побързай. Чака те кола, която ще те закара до летището. Тръгвай.

— Да, сър — отвърна Джак и се изправи. Това, че имаше на разположение кола, беше добре. Не му се искаше да оставя своя „Хамър“ на паркинга на летище „Дълес“. Крадците много харесваха такива коли. — О, щях да забравя, кой е оторизиран да знае за мен?

— Рик Бел ще каже на Уилс. Друг никой, повтарям, никой, ясен ли съм?

— Разбрано, сър. Е, аз тръгвам. — Той погледна в плика със самолетния билет и видя вътре черна кредитна карта на „Америкън Експрес“. Е, поне пътуването щеше да бъде за сметка на фирмата. „Колко ли такива карти има в разните чекмеджета на Колежа?“ — запита се Джак. Засега и тази му беше напълно достатъчна.

— Какво е това? — взря се Доминик в компютъра си. — Алдо, утре сутринта ни идва компания!

— Кой? — попита Брайън.

— Не се казва. Уведомяват ни само, че не трябва да предприемаме никакви действия, докато той не се свърже с нас.

— Господи, кого ли според теб ще ни изпратят? Сигурно ще е някой смотаняк. Не сме виновни, че последният обект сам ни се набута в ръцете. Защо трябваше да се мотаем повече?

— Държавните мъже са такива. Ако си прекалено ефикасен, започват да се плашат — рече Доминик. — Какво ще кажеш за една вечеря, брат ми?

— Бива, тъкмо ще проверим как правят тук телешкото по милански. Дали имат свестни вина?

— Има само един начин да разберем. — Доминик извади една вратовръзка от куфара си. Обстановката в ресторанта на хотела беше също толкова официална, колкото тази в предишния дом на чичо им Джак.

(обратно)

Глава двадесет и първа ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ

За Джак това беше ново преживяване в две отношения. Не беше ходил в Австрия и определено не беше участвал в шпионска операция с екип за убиване. Идеята да се отнеме животът на хора, които обичаха да убиват американци, изглеждаше доста добра зад бюрото в Западен Одентън, щата Мериланд, но на място 3А на „Ербъс“–330, на десет хиляди метра височина над Атлантическия океан тя изведнъж му се стори твърде рисковано начинание. Гренджър му беше казал, че всъщност няма да прави нищо, и това устройваше Джак. Все още знаеше как се стреля с пистолет — редовно ходеше да се упражнява на стрелбището на Службата за охрана в центъра на окръг Колумбия, а понякога и в това на тяхната академия в Белтсвил, Мериланд, когато се случеше Майк Бренън да е там. Обаче Брайън и Доминик не стреляха по хората. Не и според сведенията на МИ–5, които идваха в компютъра му. Сърдечен удар — как, по дяволите, можеше да се имитира подобно нещо, и то толкова убедително, че да се заблуди един патолог? Трябваше да ги попита за това. Явно имаше право да знае.

Храната определено беше по-добра от средното ниво в авиокомпаниите, а дори и една авиокомпания не може да развали качеството на алкохола, докато той е все още в бутилката. След като пийна достатъчно, сънят дойде сравнително лесно. Седалката в салона на първа класа беше от старите, а не от новите с безброй подвижни части, никоя от които не ги правеше по-удобни. Обикновено половината от пътниците гледаха филми през цялата нощ. Всеки си има свой метод за преодоляване на стреса от пътуването, както обичаше да казва баща му. Този на Джак беше да си отспи.

Виенският шницел беше превъзходен, както и местните вина.

— Който е направил това, трябва да поговори с дядо — рече Доминик след последния залък. — Може и да научи стария на някои неща.

— Вероятно е италианец, братко, или нещо подобно. — Брайън допи чашата си с великолепно местно бяло вино, което келнерът им беше препоръчал. Петнадесет секунди по-късно той забеляза това и отново я напълни, преди да изчезне. — Тукашната кухня слага тази на щата Мериланд в малкия си джоб.

— С малко късмет може би никога повече няма да се наложи да ядеш онези боклуци.

— Сигурно, ако продължим да работим тази работа — отвърна не особено убеден Алдо. Бяха сами в едно странично сепаре. — И така, какво знаем за новия обект?

— Вероятно е куриер. Държи съобщенията в главата си… тези, които не ги изпращат по интернет. Би било полезно да можем да разберем какво има в главата му, но нашата задача не е такава. Имаме физическото му описание, но този път нямаме снимка. Малко е обезпокоително. Не ми изглежда да е много важен. Това също ме безпокои.

— Да, разбирам. Ще трябва да си е навлякъл гнева на някои от шефовете си. Лош късмет. — Брайън вече нямаше проблеми със съвестта, но все пак му се искаше човекът, когото трябваше да ликвидира, да стои по-високо в йерархичната стълбица. Липсата на снимка за разпознаване наистина беше обезпокоителна. Не искаше да убива човек, когото не трябва.

— Е, вероятно не е попаднал в черния списък, само защото е пял прекалено високо в църква.

— Нито пък е племенник на папата — добави Брайън. — Знам какво имаш предвид. — Той погледна часовника си. — Време е за лягане. Трябва да видим кой ще дойде утре. Как ще го разпознаем?

— В съобщението се казва, че той ще ни се обади. Може би също ще се настани тук.

— Не ти ли се струва, че в Колежа имат малко странни представи за сигурност?

— Е, да, не е като във филмите — рече Доминик и тихо се засмя. Махна на келнера за сметката. Прескочиха десерта. В място като това подобно нещо би могло да бъде направо смъртоносно. Пет минути по-късно бяха в леглата.

— Мислиш ли, че си постъпил разумно? — попита Хендли Гренджър по секретния телефон, който и двамата имаха в домовете си.

— Гери, ти ми каза да е някой, който е добър в електронното разузнаване. Кого бих могъл да взема от екипа на Рик? Всички ми казват колко способно е момчето. Тогава нека да му дадем възможност да се докаже в реална обстановка.

— Но той е съвсем нов — протестира Хендли.

— А близнаците не са ли? — запита в отговор Гренджър. „Казах ли ти го. Отсега нататък трябва да ме оставиш сам да решавам какво да правя“, помисли си той. — Гери, той няма да си цапа ръцете, а това може би ще направи от него по-добър аналитик. Свързан е с тях. Познават го. Той ги познава. Ще му имат доверие и ще вярват на това, което им казва, а Тони Уилс твърди, че е най-блестящият млад аналитик, когото е виждал, след като е напуснал Ленгли. Така че е идеален за задачата.

— Прекалено е млад. — Обаче Хендли разбираше, че този път губи в спора.

— Че кой не е, Гери? Ако разполагахме с опитни хора за тази работа, те сигурно щяха да бъдат на заплата при нас.

— Ако тази работа се разчуе…

— Тогава с мен е свършено. Знам. Ще ме оставиш ли сега да погледам малко телевизия?

— Ще се видим утре — рече Хендли.

— Лека нощ, приятелю.

Кинкаджу сърфираше в мрежата. Разговаряше с някоя си Елза К69, която каза, че е на двадесет и три години, висока 160 сантиметра и тежка петдесет и четири килограма. Мерките й бяха прилични, но не и изключителни. Кестенява коса, сини очи и мръсно, развинтено въображение. Беше и добра машинописка. Обаче в действителност, въпреки че Фаад нямаше как да разбере, това беше петдесетгодишен мъж, полупиян и доста самотен. Разговаряха на английски. „Момичето“ отсреща каза, че е секретарка в Лондон. Това беше град, който австрийският счетоводител познаваше добре.

„Тя“ беше достатъчно реална за Фаад, който скоро потъна в перверзни фантазии. Не беше същото като да имаш работа с истинска жена, но Фаад се пазеше да не се отдава на тази си страст в Европа. Никога не се знае дали жената, която си наел, няма да се окаже от Мосад и с удоволствие да ти го отреже, вместо да го поеме. Той не се страхуваше много от смъртта, но като повечето мъже се плашеше от болката. Фантазиите му продължиха около половин час, от който остана достатъчно задоволен, за да си запише адреса й в случай че „тя“ се появеше отново. Не знаеше, че тиролският счетоводител записа своя в списъка на приятелчетата си в мрежата, преди да си легне в студеното, самотно легло.

Когато Джак се събуди, щорите на прозорците бяха вдигнати и през тях на девет хиляди метра по-надолу се виждаха планини, оцветени в пурпурно и сиво. Часовникът му показваше, че е прекарал в самолета осем часа, от които шест в сън. Не беше зле. Имаше леко главоболие от виното, но благодарение на сутрешното кафе и кроасаните успя да се съвземе достатъчно, докато самолетът се насочи за кацане.

Летището не беше голямо, като се има предвид, че беше главната врата за влизане в една суверенна държава, но населението на Австрия беше приблизително толкова, колкото това на Ню Йорк, който имаше три летища. Самолетът се приземи леко и капитанът ги приветства с добре дошли в родината му, съобщавайки им, че сега е 9:05 сутринта. Това означаваше, че ще има един ден да се оправи от умората, дължаща се на часовата разлика, и ако имаше късмет, на другия ден трябваше да се почувства по-добре.

Мина лесно през имиграционния контрол — самолетът беше само наполовина пълен, прибра си багажа и излезе навън, за да потърси такси.

— Хотел „Империал“, моля.

— Къде? — попита шофьорът.

— Хотел „Империал“ — повтори Джак.

Шофьорът се замисли за момент.

— А, да, хотел „Империал“, така ли?

— Точно така — увери го Джак-младши и се облегна, за да се наслади на пътуването. Имаше сто евро и предполагаше, че ще бъдат достатъчни, освен ако човекът не беше посещавал нюйоркската таксиджийска школа. Освен това на улицата се виждаха банкомати.

Пътуването продължи половин час поради върховото натоварване на движението в този час на деня. На една-две преки от хотела забеляза магазин на „Ферари“, което беше нещо ново за него. Досега беше виждал такива коли само по телевизията и като всички млади хора се запита какво ли ще е да караш такава.

Персоналът на хотела го приветства като принц и му даде апартамент на четвъртия етаж, чието легло му се видя много примамливо. Веднага поръча закуска и си разопакова багажа. После си спомни защо е тук, вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат със стаята на Доминик Карузо.

— Ало? — Беше Брайън. Доминик беше под позлатения душ.

— Здравей, братовчеде, Джак е — чу той един глас в слушалката.

— Джак кой? Чакай малко, Джак ли?

— Аз съм на горния етаж, момче. Долетях само преди час. Ела горе да поговорим.

— Готово. Дай ми десет минути — рече Брайън и се запъти към банята. — Енцо, няма да повярваш кой е горе.

— Кой? — попита Доминик, докато се бършеше.

— Нека бъде изненада. — Брайън се върна в гостната. Зачете „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, но не знаеше дали да се смее, или да повърне.

— Това някакъв майтап ли е — рече тихо Доминик, когато вратата се отвори.

— Питаш ли ме пък аз как се чувствам? — отвърна Джак. — Хайде, влизайте — каза засмян той. — Имам още кафе.

— Тук го правят добре. Виждам, че си открил кроасаните. — Доминик си наля една чаша и си открадна една кифличка. — Защо, по дяволите, те изпратиха?

— Предполагам, че защото и двамата ме познавате — рече Джак, като си намаза с масло един кроасан. — Чуйте какво ще ви кажа. Нека си довърша закуската и можем да излезем да се поразходим, за да ви покажа един магазин на „Ферари“ и да поговорим. Виена хареса ли ви?

— Тук сме само от вчера следобед, Джак — уведоми го Доминик.

— Не знаех. Доколкото разбрах, в Лондон не сте си губили времето.

— Не беше зле — отвърна Брайън. — Ще ти разправим по-късно.

— Добре. — Джак продължи закуската си, а Брайън зачете отново своя „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. — У дома още се вълнуват от онази стрелба. На летището трябваше да си сваля обувките. Добре, че чорапите ми бяха чисти. Изглежда, че искат да разберат дали някой спешно ще се опита да напусне града.

— Да, беше много грозна работа — отбеляза Доминик. — Пострадал ли е някой, когото познаваш?

— Не, благодаря на Бога. Дори и татко не знае да е пострадал някой негов познат при толкова много хора, които познава от инвеститорския бранш. А при вас как е, момчета?

— Никой, когото познаваме — рече не съвсем уверен Брайън, надявайки се душата на малкия Дейвид Прентис да не се обиди.

Джак изяде и последния кроасан.

— Нека си пусна един душ и можете да ме разведете наоколо.

Брайън приключи с четенето на вестника и включи телевизора на Си Ен Ен — единствената американска телевизионна програма, която ловяха в „Империал“, за да чуе новините в 5:00 нюйоркско време. Последната от жертвите беше погребана предишния ден и репортерите питаха опечалените как понасят загубата. „Какъв идиотски въпрос?“ — възмути се морският пехотинец. Политиците разсъждаваха върху това какво трябва да направи Америка.

„Ами ние вече го правим вместо вас.“ Обаче ако разберяха, сигурно щяха да им направят живота черен. От тази мисъл се почувства по-добре. Все някой трябваше да свърши нещо такова и сега то беше негова работа.

В „Бристол“ Фаад тъкмо се беше събудил. Той също си поръча кафе и кроасани. Трябваше да се срещне с един колега куриер на следващия ден, за да получи съобщение, което да предаде по-нататък. За важните си съобщения организацията вземаше много строги предпазни мерки. Тези, които бяха наистина важни, се предаваха само устно. Куриерите познаваха само човека, който им предаваше информацията, и този, на когото пък те я препредаваха, така че бяха организирани в клетки от по трима души. Това беше още един урок, научен от покойния вече офицер от КГБ. Приносящият куриер беше Махмуд Мохамед Фадхил, който трябваше да пристигне от Пакистан. Подобна система можеше да бъде разбита само чрез упорита и продължителна полицейска работа, която лесно можеше да бъде провалена дори само с оттеглянето на един от участниците във веригата. Неудобството беше, че внезапното отстраняване на човек от веригата би попречило съобщението да стигне до местоназначението си, но това още не се беше случвало и не се очакваше да се случи. За Фаад този начин на живот не беше никак лош. Много пътуваше, винаги в първа класа, отсядаше само в първокласни хотели и, общо взето, всичко беше много комфортно. Понякога изпитваше вина за това. Според него други вършеха опасни и достойни за възхищение дела, обаче поемайки тази работа, му беше казано, че организацията не може да функционира без него и неговите единадесет другари, което беше добре за самочувствието му. Освен това знаеше, че макар да беше много важна, тази негова дейност беше сравнително по-безопасна. Получаваше съобщения и ги препредаваше на други, често пъти на самите оперативни сътрудници. Всички се отнасяха с голямо уважение към него, сякаш той бе авторът на инструкциите, нещо, в което не се опитваше да ги разубеждава. След два дни трябваше да получи още заповеди за препредаване или на най-близкия му в географско отношение колега — Ибрахим Салих ал Абел, който се намираше в Париж, или на някой оперативен сътрудник, който засега не му беше известен. Днес щеше да разбере и да предприеме нужните действия. Работата можеше да бъде едновременно отегчителна и вълнуваща без риск за самия него. Така беше лесно да си герой на едно движение, както той понякога си позволяваше да мисли за себе си.

Тръгнаха на изток по „Кертнер Ринг“, която почти веднага завиваше на североизток и вече се казваше „Шубертринг“. В северния й край беше магазинът на „Ферари“.

— И така, как я карате, момчета? — попита Джак, когато излязоха навън, а шумът от уличното движение пречеше разговорът им да бъде засечен от някое подслушвателно устройство.

— Ликвидирахме двама. Трябва да се справим с още един тук, във Виена, а след това ще заминем за някое друго място, което още не ни е известно. Мислех, че знаеш? — рече Доминик.

Джак поклати глава.

— Не. Не са ми казвали нищо за това.

— И защо те изпратиха? — попита Брайън.

— Мисля, че от мен се очаква да ви давам някои допълнителни идеи. Да ви подкрепям със сведения от електронното разузнаване и да ви бъда нещо като консултант. Поне така ми каза Гренджър. Знам какво стана в Лондон. Получаваме много вътрешна информация от англичаните, макар и индиректно. Приключиха случая със заключението, че е инфаркт. За Мюнхен не съм много осведомен. Вие какво можете да ми кажете?

— Ликвидирах го на излизане от джамията. Падна на тротоара. Пристигна линейка. От екипа на Бърза помощ се опитаха да му помогнат на място, а след това го откараха в болницата. Това е всичко, което знам — отвърна Доминик.

— Мъртъв е. Успяхме да засечем тази информация — каза им Райън. — Придружаваше се от човек, чието име в мрежата е Кинкаджу. Видя как приятелят му пада на земята и съобщи това на друг с имейл адрес 56MoHa. Мисля, че е някъде в Италия. Онзи в Мюнхен — името му беше Атеф — беше вербовчик и куриер. Знаем, че е вербувал поне един от стрелците, участвали в онази касапница миналата седмица. Можете да бъдете сигурни, че си е спечелил място в черния списък.

— Това ни е известно. Казаха ни — рече Брайън.

— И как точно се справяте с тези хора?

— С това. — Доминик извади писалката от джоба на сакото си. Сменяш острието, като завърташ върха, и ги убождаш, за предпочитане в задника. Вкарваш им един химикал, който се нарича сукцинилхолин, и това проваля целия ден на човека. Веществото се разгражда в кръвта дори и след смъртта и не може да бъде открито лесно, освен ако не се случи някой гениален патолог, който трябва да извади и голям късмет.

— Парализира ли ги?

— Да. Падат и след това не могат да дишат. Нужни са около тридесет секунди, за да подейства, и след това падат. Изглежда като инфаркт, а и изследванията дават подобни резултати. Идеално е за работата ни.

— Мама му стара — рече Джак. — Вие сте били и в Шарлотсвил, нали?

— Да — намеси се Брайън. — Никак не беше приятно. Едно момченце умря в ръцете ми. Тежка работа.

— Добра стрелба.

— Тях много не ги биваше — рече Доминик. — Не се различаваха кой знае колко от уличните гангстери. Бяха зле обучени. Не си подсигуряваха гърба. Предполагам, че са мислели, че с автоматите в ръцете това не е нужно. Обаче се оказа, че не е така. Имахме и късмет. Брей да му се не види! — рече той, когато стигнаха до магазина на „Ферари“.

— Мама му стара. Много са хубави — съгласи се веднага Джак. Дори Брайън беше впечатлен.

— Това е по-старият модел — обясни им Доминик. — 575 М, дванадесетцилиндров, петстотин коня, шест скорости. Вдига двеста и двадесет мили в час. Обаче най-голямата работа е „Ферари Енцо“. Това си е направо бомба. Шестстотин и шестдесет коня. Дори са я кръстили на мое име. Виждаш ли я, там, в най-далечния ъгъл.

— Колко струва? — попита Джак.

— Около шестстотин хиляди долара. Обаче ако искаш нещо още по-страхотно, ще трябва да се обърнеш направо към „Локхийд“. Колата има отпред два отвора като на реактивните двигатели на изтребителите. Цялата машина изглежда като личното возило на богатия чичо на Люк Скайуокър.

— Доминик продължава да се интересува от коли — рече Джак. Някой частен реактивен самолет сигурно вдигаше повече мили в час, обаче колата беше много лъскава.

— Той по-скоро би преспал с „Ферари“, отколкото с Грейс Кели — изсумтя Брайън. Разбира се, неговите предпочитания бяха малко по-обикновени.

— Абе, хора, можеш да караш една кола по-дълго, отколкото някоя мадама. Обзалагам се, че тази сладурана е много бърза.

— Можеш да си изкараш разрешително за каране на частен самолет — предложи Джак.

Доминик поклати глава.

— А, не. Прекалено опасно е.

— Ама и ти си един кучи син — разсмя се Джак. — В сравнение с това, което вършиш ли?

— Виж какво, момче, свикнал съм с тези неща.

— Щом казваш — рече Джак и поклати глава. По дяволите, тези коли наистина си ги бива. Обаче той харесваше своя „Хамър“, който беше оставил у дома. При сняг можеше да отиде където си поиска, а при сблъсък на пътя винаги щеше да излезе победител. Нищо, че нямаше много спортен вид. Обаче момчето в него можеше да разбере страстта, изписана на лицето на братовчед му. Ако Морийн О’Хара е била родена в кола, тя щеше да прилича на някоя от тези. Червеният цвят щеше да отива на косата й. След десет минути Доминик реши, че достатъчно бяха зяпали, и продължиха нататък.

— И така, знаем всичко за обекта, с изключение на това как изглежда, така ли? — попита Брайън малко по-нататък.

— Точно така — потвърди Джак. — Ама колко пък араби очаквате да има в хотел „Бристол“?

— В Лондон е пълно с тях. Трудността ще е как да разберем кой е обектът ни. Иначе няма да е много мъчно да свършим работата на улицата. Като гледам наоколо, мисля, че много е вероятно да стане така. — Уличното движение не беше толкова натоварено, както в Ню Йорк и в Лондон, но не беше и като в Канзас Сити след мръкване, а да се свърши работата посред бял ден си имаше своите преимущества. — Предполагам, че трябва да наблюдаваме главния вход на хотела, а ако има страничен, и него. Ще провериш ли дали можем да получим повече сведения от Колежа?

Джак погледна часовника си и бързо пресметна наум.

— Започват работа след два часа.

— Тогава провери електронната си поща — каза му Доминик. — Ние ще се помотаем наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някой, който прилича на обекта.

— Става. — Те пресякоха улицата и се отправиха към „Империал“. След като се върна в стаята си, Джак се хвърли на леглото и заспа.

В момента нямаше какво друго да прави и Фаад реши да излезе малко на чист въздух. Във Виена имаше много неща за гледане, а той беше видял твърде малко. Облече се добре като бизнесмен и излезе.

— Бинго, бинго! — Като полицай Доминик имаше добра памет за физиономии, а те направо се сблъскаха с една такава.

— Този не е ли…

— Ами, да. Приятелят на Атеф от Мюнхен. Искаш ли да се обзаложим, че той е нашият човек?

— Я остави това, брат ми. — Доминик огледа обекта.

„Това, че е арабин, е безспорно, среден на ръст, висок около метър и седемдесет, строен, тежи около седемдесет килограма, черна коса, кафяви очи, леко семитски нос, облича се добре и с вкус, като бизнесмен, върви с целеустремена, уверена походка.“ Минаха на пет-шест крачки от него, като внимаваха да не го гледат дори и през тъмните очила. „Спипах те, кучи сине.“ Които и да бяха тези хора, те си нямаха и хабер как да остават незабележими посред бял ден. Отидоха до ъгъла.

— По дяволите, стана много лесно — рече Брайън. — А сега какво?

— Нека накараме Джак да направи справка с базата и да запазим спокойствие, Алдо.

— Ясно, брат ми. — Несъзнателно бръкна в сакото си, за да се увери, че златната писалка е на мястото си, както би проверил дали автоматичният му пистолет „Берета“ 9 е в кобура. Почувства се като невидим лъв сред равнина в Кения, пълна с диви животни. От това не му стана много по-добре. Можеше да си избере това, което искаше да убие и да изяде, а бедният нещастник дори не подозираше, че го дебнат. „Също като при животните.“ Запита се дали колегите на този човек биха могли да усетят каква ирония се крие в използваната срещу тях тактика. Този начин на действие не беше типичен за американците, но всички подобни изпълнения на главна улица посред бял ден бяха измислени в Холивуд. За лъва не е много характерно да рискува живота си. Както го бяха учили в школата на морската пехота, ако се озовеш лице в лице с врага, значи не си планирал добре работата. Честната борба имаше място в Олимпийските игри, но тук нещата бяха по-различни. Никой ловец на едър дивеч не се приближава към лъва с гола сабя в ръка, вдигайки шум. Вместо това прави нещо по-разумно: прикрива се зад някой дънер и стреля с карабина от разстояние не по-малко от сто метра. Дори масаите в Кения, за които убиването на лъв е тест за мъжество, проявяват достатъчно благоразумие и нападат лъва в групи по десет души, в които не всички участници са младежи, за да са сигурни, че ще могат да отнесат опашката на лъва в селото. Тук не ставаше въпрос за храброст, а за ефективност. Самото участие в такива неща беше достатъчно опасно. Правиш всичко възможно, за да елиминираш колкото може повече ненужни рискове. Това си е работа, а не спорт. — Тук, на улицата, ли ще го ликвидираме?

— Досега тази тактика успяваше. Едва ли ще можем да го нападнем във фоайето на хотела.

— Разбрано, Енцо. Как ще действаме по-нататък?

— Ще се правим на туристи. Сградата на операта ми изглежда внушителна. Да идем да я поразгледаме. На обявата пише, че ще дават „Валкирия“ от Вагнер. Никога не съм я гледал.

— Никога не съм бил на опера. Предполагам, че някой ден трябва да ида, нали в жилите ми тече италианска кръв?

— Е, да, и с мен е така, затова си падам повече по Верди.

— Дрън-дрън. Ти пък кога си бил на опера?

— Имам някои изпълнения, записани на дискове — рече Доминик и се усмихна.

Оказа се, че държавната опера е великолепен пример за имперска архитектура, построена така, като че ли на представленията ще присъства самият Бог. Целите балкони бяха облицовани в червено кадифе и позлата. Каквито и недостатъци да са имали, в двора на Хабсбургите очевидно е имало хора с вкус. За момент на Доминик му мина мисълта да провери колко катедрали има в града, но реши, че не е много подходящо, като се има предвид причината, поради която бяха тук. Разхождаха се цели два часа, след което се върнаха в хотела и се качиха в стаята на Джак.

— Нищо радостно от базата — каза им той.

— Голяма работа. Ние видяхме човека. Един стар приятел от Мюнхен — каза Брайън. Отидоха в банята и пуснаха крановете, които вдигаха достатъчно шум, за да попречат на микрофоните, които биха могли да бъдат монтирани наоколо. — Той е другар на Атеф. Беше с него, когато го ликвидирахме в Мюнхен.

— Как можете да сте сигурни?

— Е, не можем да бъдем сто процента сигурни… Но я помисли колко са шансовете той да се окаже едновременно в два града и точно в този хотел? — запита с основание Брайън.

— Сто процента сигурност определено ще е по-добре — възрази Джак.

— Съгласен съм, но когато шансовете са едно срещу хиляда, залагаш на по-голямата вероятност — каза Доминик. — Според правилата във ФБР поне е известно, че той е замесен в тази работа. Едва ли е тръгнал да събира помощи за Червения кръст. — Агентът замълча за момент. — Е, работата не е съвсем изпипана, но това е най-доброто, с което разполагаме, и според мен е достатъчно.

Джак беше изправен пред дилема. Имаше ли право да решава дали да се пристъпи към изпълнение на мисията или не? Гренджър не му беше казал такова нещо. Той трябваше да оказва подкрепа на близнаците с разузнаване. Но какво точно означаваше това? Страхотно. Бяха му поставили задача, без да му кажат точно каква е и докъде се простират правата му. В това нямаше много логика. Спомни си как веднъж баща му беше казал, че хората от щабовете не би трябвало да се месят на бойците на фронтовата линия, защото те виждат положението на място и са обучени да разсъждават самостоятелно. Той не беше виждал лицето на този човек, а те го бяха виждали. Ако се противопоставеше, можеха съвсем лесно да му кажат къде да си завре собственото мнение и тъй като не беше упълномощен да им се налага, те щяха да постъпят така, както намерят за добре, а той щеше да наблюдава отстрани и да се чуди какво ще последва по-нататък. Изведнъж се оказа, че работата на шпионина е много непредвидима, а той е нагазил в блато, без да има хеликоптер, който да го измъкне оттам.

— Е, добре, момчета, нека бъде както вие смятате. — За Джак това беше една много страхлива позиция, особено когато добави: — Все пак бих предпочел да сме сто процента сигурни.

— Аз също, но както ти казах, да се заложи на хиляда срещу едно е по-добре.

Брайън се замисли за момент и кимна.

— Това ме устройва. — Той изглеждаше доста разстроен заради човека в Мюнхен. — Ако не е от лошите, то приятелите му със сигурност са такива. Така че да свършваме с него.

— Добре — рече тихо Джак, прекланяйки се пред неизбежното. — Кога?

— Веднага, когато се яви подходящ момент — отвърна Брайън. По-късно с брат му щяха да обсъдят тактиката, но не беше нужно Джак да знае каква ще бъде тя.

В 10:14 часа вечерта Фаад реши, че е извадил късмет. Получи писмо от Елза К69, която очевидно не го беше забравила.

КАКВО ЩЕ ПРАВИМ ТАЗИ ВЕЧЕР? — попита „я“ той.

МИСЛИХ ЗА ТОВА. ПРЕДСТАВИ СИ, ЧЕ СМЕ В КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР. АЗ СЪМ ЕВРЕЙКА, А ТИ КОМЕНДАНТ… НЕ ИСКАМ ДА УМРА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ И ТИ ПРЕДЛАГАМ УДОВОЛСТВИЕ СРЕЩУ ЖИВОТА СИ…

Едва ли можеше да се измисли по-приятна фантазия за него.

ХАЙДЕ ЗАПОЧВАЙ — написа в отговор той.

Продължиха известно време така, докато на екрана се появи: МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ. НЕ СЪМ АВСТРИЙКА. АЗ СЪМ АМЕРИКАНСКА СТУДЕНТКА ПО МУЗИКА, ЗАВАРЕНА ОТ ВОЙНАТА…

Ставаше все по-добре и по-добре. О, ТАКА ЛИ? МНОГО СЪМ СЛУШАЛ ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ ЕВРЕЙКИ И ТЕХНИТЕ КУРВЕНСКИ НАВИЦИ…

И така продължиха близо час. Накрая той все пак я изпрати в газовите камери. В края на краищата, за какво друго ставаха евреите?

Както можеше да се очаква, Райън не можеше да заспи. Организмът му още не се беше нагодил към часовата разлика, въпреки че в самолета беше поспал доста. За него беше загадка как се справят екипажите на самолетите, макар да подозираше, че те просто синхронизираха часовниците си с времето в часовата зона, в която живееха, без да обръщат внимание къде се намират в момента. Но за такова нещо трябва да си в непрекъснато движение, а той не беше. Затова седна пред компютъра и реши да види какво има в Гугъл на тема ислям. Единственият мюсюлманин, когото познаваше, беше принц Али от Саудитска Арабия, но той не беше фанатик. Дори се погаждаше добре с Кейти, срамежливата малка сестра на Джак, която намираше за възхитителна добре оформената му брада. Успя да отвори един файл с Корана и се зачете. Свещената книга имаше четиридесет и две сури, подредени в глави също като в Библията. Разбира се, той рядко я беше отварял, камо ли да я чете, защото като католик очакваше пасторите да му разкажат нейните най-важни части, спестявайки му цялото досадно четене на това кой от кого е произлязъл. Навремето може би е било интересно и дори забавно, но не и днес, освен ако човек не се интересува от генеалогия — тема, която не се обсъждаше на масата на семейство Райън. Освен това всички знаеха, че всеки ирландец е потомък на конекрадец, напуснал страната, за да не бъде обесен от гадните английски нашественици. От това бяха последвали цяла поредица войни, една от които за малко да попречи на собственото му раждане в Анаполис.

След десет минути той започна да разбира, че Коранът повтаря почти дума по дума това, което са написали еврейските пророци, вдъхновени от Бога, естествено защото те твърдят, че е така. Този човек Мохамед твърдеше същото. Можеше да се предположи, че Бог е разговарял с него, а той е играл ролята на негова секретарка и всичко си е записал. Жалко, че не е имало видеокамера и магнетофон да се запише това, но както му беше обяснил един свещеник в Джорджтаун, вярата си е вяра — или вярваш, или не.

Разбира се, Джак вярваше в Бога. Родителите му го бяха научили на основните неща и го бяха пратили да учи в католически училища. Беше запомнил молитвите и правилата, беше получил първо причастие и първа изповед… сега в по-деликатната римокатолическа църква му викаха „Помирение“ и конфирмация. Обаче от доста време не беше стъпвал в църква. Не че имаше нещо против нея, просто беше вече пораснал и може би това, че не ходеше, беше начин да покаже на майка си и на баща си, че може сам да взема решения как да живее живота си и те вече не могат да му заповядват.

Забеляза, че никъде в петдесетте страници, които беше прегледал, не се казваше нищо за това, че могат да се убиват невинни хора, за да можеш да чукаш жени на небето. Наказанието за самоубийство беше горе-долу същото, за което им беше разказвала сестра Франсис Мери във втори клас. Самоубийството беше смъртен грях, който трябва да се избягва, защото след това не можеш да отидеш да се изповядаш, за да очистиш душата си. Ислямът казваше, че вярата е добро нещо, но не е достатъчно само да мислиш за нея. Трябва и да живееш по този начин. Погледнато през призмата на католическото учение, това си беше направо откритие.

След близо деветдесет минути му дойде наум едно твърде очевидно заключение — че тероризмът има толкова общо с ислямската религия, колкото има и с ирландските католици и протестанти. Биографите на Адолф Хитлер твърдят, че той се мислел за католик до последния си миг, когато се самоубил. Явно никога не беше срещал сестра Франсис Мери, защото в противен случай нямаше да постъпи така. Но той явно е бил и луд. Ако правилно беше разбрал това, което беше прочел, Мохамед вероятно би наказал терористите. Бил е свестен, достоен човек. Обаче не всички негови последователи са такива. Не са такива и онези, с които трябва да се справят близнаците.

Всяка религия може да бъде изопачена от следващото поколение откачалници, помисли си той, прозявайки се. С исляма се беше случило същото.

— Трябва да прочета още на тази тема — каза си Райън, отправяйки се към леглото. — Трябва.

Фаад се събуди в осем и половина. Днес трябваше да се срещне с Махмуд при дрогерията малко по-надолу по улицата. Оттам щяха да отидат някъде с такси — вероятно до някой музей за предаване на съобщението и той щеше да разбере какво ще последва и какво самият той трябва да направи. Жалко, че нямаше собствено жилище. Хотелите бяха удобни, особено пералните им, но търпението му вече беше започнало да се изчерпва.

Донесоха закуската. Благодари на келнера и му даде две евро бакшиш, след това зачете вестника, поставен на масичката за сервиране. Не се случваше нищо важно. В Австрия предстояха избори и всяка от страните енергично очерняше другата, което беше част от политическата игра в Европа. У дома нещата бяха много по-предвидими и по-лесни за разбиране. В девет часа пусна телевизора. Усети се, че все по-често поглежда часовника си. Тези срещи винаги малко го изнервяха. Ами ако Мосад бяха разбрали кой е? Отговорът на този въпрос беше съвсем ясен. Ще го убият без да им мигне окото.

Навън Доминик и Брайън се разхождаха почти безцелно, или поне така би се сторило на случайния наблюдател. Проблемът беше, че наоколо те бяха малцина. До самия хотел имаше павилион за списания и вестници, а пред „Бристол“ имаше портиер. Доминик се замисли дали да не се подпре на някой стълб от уличното осветление и да започне да чете вестника си, но във ФБР му бяха казали, че това е едно от нещата, които никога не трябва да прави, защото дори шпионите бяха гледали филми, където актьорите винаги го правят. Така че независимо дали беше професионално и реалистично, целият свят вече предварително знаеше, че трябва да внимава, ако някой чете вестник, подпрял се на уличен стълб. Да проследиш човек, който вече е излязъл навън, без да бъдеш забелязан, беше детска игра в сравнение с това да го чакаш да се появи. Той въздъхна и продължи да върви.

Брайън си мислеше приблизително същите неща. Викаше си колко много биха могли да помогнат цигарите в моменти като този. Даваха ти възможност да правиш нещо, както правеше Хъмфри Богарт във филмите със своите скоросмъртници без филтър, които в крайна сметка го вкараха в гроба. Лош късмет, Боги, помисли си Брайън. Ракът сигурно е ужасна болест. Брайън също не даряваше обектите си с дъха на пролетта, но поне агонита им не продължаваше с месеци. Само няколко минути и мозъкът им спираше да работи. Освен това те си го бяха заслужили по един или друг начин. Може би не бяха съгласни с това, но човек трябва да внимава да не си създава врагове. Не всички са тъпи и безпомощни като овце. А изненадата беше голяма работа, най-хубавото нещо на бойното поле. Ако изненадаш другия, той няма възможност да ти отвърне, а това е добре. Всичко беше просто бизнес и в тази работа не се влагаше нищо лично. Той щеше да влезе в малката стаичка така, както някое младо, кастрирано добиче в скотобойна, и дори ако вдигнеше за миг нагоре очи, щеше само да зърне човека с пневматичния чук, след което щеше да се пренесе в говеждия рай, където тревата е винаги зелена, а водата сладка и наоколо нямаше никакви вълци.

„Разсейваш се, Алдо“, каза си Брайън. И двете страни на улицата бяха подходящи за целта му. Затова премина на отсрещната страна и се запъти към един банкомат точно срещу хотел „Бристол“, извади кредитната си карта и набра номера на кода, за да получи петстотин евро. Погледна часовника си: 10:53. Това птиче щеше ли да излезе най-после? Да не би да го бяха изпуснали по някакъв начин?

Уличното движение започна да стихва. Червените трамваи минаваха с дрънчене насам-натам. Хората си мислеха за собствените си работи. Вървяха по пътя си, без да поглеждат встрани, освен ако нещо специално не им привлечеше вниманието. Избягваха зрителния контакт с непознати и нямаха навика да поздравяват другите. Очевидно от един непознат се очакваше същото. Това се чувстваше по-силно дори и от Мюнхен. Тук също много обичаха реда. Можеш да си изядеш вечерята направо от пода в къщите им, ако след това го изчистиш.

Доминик беше заел позиция от другата страна на улицата, покривайки разстоянието до операта. Този човек можеше да тръгне само в две посоки. Наляво или надясно. Можеше да пресече улицата, а можеше и да не я прекосява. Нямаше повече възможности, освен ако не дойдеше някоя кола да го вземе, в който случай работата се отлагаше. Но и утре е ден. Часовникът му показваше 10:56. Трябваше да внимава и да не гледа прекалено често към входа на хотела. Това го караше да се чувства уязвим…

Ето го! Със сигурност беше обектът. Беше облечен в син костюм на райета и си беше сложил светлокафява вратовръзка като човек, който отива на важна делова среща. Доминик също го видя и се обърна, за да го наближи от северозапад. Брайън изчака, за да види какво ще направи.

На Фаад му хрумна да избудалка пристигащия си приятел. Реши да го наближи откъм отсрещната страна на улицата, просто за разнообразие. Затова я прекоси по средата на пресечката, като ловко избягваше минаващите коли. Като момче изпитваше удоволствие да влиза в двора, където се намираха конете на баща му, и да лавира между тях. Разбира се, конете бяха достатъчно умни да не стъпкват нещо без причина. Същото не би могло да се каже за колите, които се носеха по „Кертнер Ринг“, но той все пак успя да пресече.

Тук пътното платно беше малко странно. Първо имаше една павирана пътека, като за частен паркинг, следваше тънка ивица трева и накрая самият път, по който се движеха автомобилите, преди да се мине на отсрещния тротоар. Обектът прекоси, тичайки, улицата и се отправи на запад към техния хотел. Брайън зае позиция на пет-шест метра зад него, извади писалката си, като завъртя върха и го погледна, за да се увери, че е готов за действие.

Макс Вебер беше ватман, който от двадесет години работеше в градския транспорт. Караше напред-назад по осемнадесет пъти на ден своя трамвай, за което получаваше сравнително добра заплата за работник. Сега се беше насочил на север, оставяйки зад гърба си площад „Шварценберг“, след това зави наляво точно там, където улицата от „Ренвег“ ставаше „Шварценберг щрасе“, за да завие наляво по „Кертнер Ринг“. За него светофарът светеше зелено и той зърна за миг хотел „Империал“, където обичаха да отсядат богати чужденци и дипломати. След това отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Трамваят не можеше да сменя рязко посоката си и хората в автомобилите трябваше да се пазят от пътя му. Не че караше много бързо, рядко превишаваше четиридесет километра в час, дори и извън града, когато наближаваше крайната спирка. Тази работа не изискваше някакви особени интелектуални усилия, но той я вършеше стриктно, както изискваше ръководството. Звънецът иззвъня. Някой искаше да слезе на ъгъла на „Кертнер“ и „Виднер Хауптщрасе“.

Ето го Махмуд. Гледаше на другата страна. Това е добре, помисли си Фаад, може би щеше да го изненада и да се измайтапи с него. Спря се на тротоара. Огледа тесния мини път, за да види дали по него не идва нещо, и бързо прекоси улицата.

„Добре, боклук такъв“, каза Брайън, скъсявайки разстоянието само на две крачки и…

„Ох“, изохка без глас Фаад. Съвсем буквално почувства лека болка в задника. Не й обърна внимание и продължи да върви, провирайки се през една празнина между колите на улицата. Задаваше се трамвай, но беше още далеч, за да се безпокои. От дясната му страна не идваше нищо и той…

Брайън просто продължи да върви. Реши да отиде до будката за списания. Това щеше да му даде добра възможност да се обърне и да наблюдава, докато купуваше нещо.

Вебер видя, че идиотът се кани да прекоси пътя му. Тези глупаци не знаеха ли, че това се прави само на определени места, където той трябва да спре при червена светлина като всички останали? Учеха децата на тези неща още в детската градина. Някои хора си мислят, че тяхното време е по-ценно от злато, като че ли са самият Франц Йосиф, надигнал се след сто години от гроба. Ватманът не намали скоростта. Идиот или не, той щеше да се махне от пътя му преди…

Фаад почувства как десният му крак се подгъва под него. Какво беше това? После същото направи и левият и той започна да пада напред без никаква причина. После бързо се случиха и някои други неща, преди да успее да разбере какви са. Като от някакъв страничен наблюдателен пункт се видя да пада, а един трамвай… да идва насреща му!

Макс реагира с малко закъснение. Не можеше да повярва на очите си, но това, което виждаше, беше напълно реално. Натисна с крак спирачката, обаче глупакът беше само на два метра разстояние и… Боже господи!

Макс усети ужасното тум-тум, докато преминаваше през тялото на човека. Някой щеше да извика линейка, но щеше да е много по-добре да извикат свещеник. Този нещастник нямаше никога да отиде там, за където се беше запътил. Глупакът му с глупак се беше опитал да спести време с цената на живота си.

От другата страна на улицата Мохамед се обърна тъкмо навреме, за да види как приятелят му умира. По-скоро му се стори, отколкото видя, че трамваят подскочи напред, като че ли да избегне Фаад и също така бързо неговият свят се промени, а този на Фаад приключи завинаги.

„Господи“, помисли си Брайън, застанал на петнайсетина метра разстояние със списание в ръка. Този нещастен копелдак не можа да доживее, за да умре от отровата. Видя Енцо да се движи откъм противоположната страна на улицата, може би също с намерението да го убоде, когато онзи мине отсреща, но сукцинихолинът беше подействал, както им бяха казали. Просто беше избрал много неподходящо място за падане. А може би пък беше точно обратното, зависи от гледната точка. Взе списанието и прекоси улицата. До една дрогерия стоеше човек, който приличаше на арабин и който изглеждаше по-разстроен от другите наоколо. Чуха се писъци, много хора уплашено сложиха ръце на устите си. Гледката не беше никак приятна, въпреки че трамваят спря точно върху тялото.

— Някой трябва да измие улицата с маркуч — рече тихо Доминик. — Добро убождане, Алдо.

— Предполагам, че заслужава почти отлична оценка по шестобалната система. Хайде да се махаме.

— Разбрано, брат ми.

Те завиха надясно, минаха покрай магазина за цигари и се отправиха към площад „Шварценберг“.

Зад тях се чуваха писъците на жени, докато мъжете приеха нещата по-спокойно. Много от тях просто извърнаха глави. Нищо не можеше да се направи. Портиерът при хотел „Империал“ се втурна вътре, за да извика линейка и полицията. Нужни им бяха десет минути. Пръв пристигна екипът на Бърза помощ. Гледката, която се откри пред тях, беше едновременно ужасна и безвъзвратна. Цялата му кръв се беше разляла наоколо и нямаше никакъв шанс да бъде спасен. Полицията също пристигна. Един полицейски капитан, който дойде от участъка си на „Фридрих щрасе“, каза на Макс Вебер да отдръпне трамвая от тялото. Това разкри и много, и малко. Тялото беше нарязано на четири несъразмерни парчета, като че ли беше разкъсано на части от праисторически хищник. Пристигналата линейка спря не съвсем по средата на улицата. Полицаите даваха знаци на минаващите коли да не се задържат, но шофьорите и пътуващите в тях въпреки това спираха да погледнат касапницата. Половината зяпаха като омагьосани, докато другата половина извръщаха глави от ужас и отвращение. Имаше дори и няколко репортери с камери и бележници.

Нужни им бяха три от специалните торби за мъртъвци, за да съберат останките от тялото. Един инспектор по транспорта пристигна, за да разпита ватмана, който, разбира се, вече беше задържан от полицията. Мина близо един час, докато отстранят тялото, прегледат трамвая и освободят пътя. Всички действаха много ефикасно и в 12:30 часа редът беше възстановен.

Това не се отнасяше за Махмуд Мохамед Фахдил, който трябваше да се върне в хотела си, да включи компютъра и да изпрати имейл за инструкции на Мохамед Хасан ал Дин, който сега беше в Рим.

През това време Доминик също застана пред своя компютър и състави един имейл до Колежа, за да им каже какво беше станало днес и да поиска инструкции за следващата задача.

(обратно)

Глава двадесет и втора ИСПАНСКОТО СТЪЛБИЩЕ

— Ти се майтапиш — каза веднага Джак.

— Бог ме дари с тъп противник — отвърна Брайън. — Това е молитва, на която ни научиха в школата. Лошото е, че рано или късно започват да нахитряват.

— Също като мошениците — съгласи се Доминик. — Проблемът с прилагането на закона е, че обикновено залавяме тъпите. Дори рядко чуваме нещо за умните. Точно затова мина толкова време, преди да се справим с мафията, а пък те не са чак толкова умни. Но, разбира се, това е дарвинов процес и ние трябва да го улесняваме по един или друг начин.

— Някакви новини от дома? — попита Брайън. — Погледни колко е часът. Трябва да изчакаме поне още час, за да дойдат на работа. Значи онзи наистина беше премазан от трамвая?

Брайън кимна.

— Падна и беше премазан като някой помияр на пътя. Хубавото е, че по този начин беше прикрита истинската причина. „Лош късмет, господин Боклук!“

До болницата „Света Елисавета“ на „Инвалиденщрасе“, където линейката откара останките от тялото, нямаше и миля. Бяха се обадили предварително, затова там не бяха изненадани от трите пластмасови торби. Оставиха ги на масата на патолога. Нямаше никакъв смисъл да се прибягва до обичайната процедура, защото причината за смъртта беше толкова очевидна, че подобно нещо би приличало повече на черен хумор. Единствената трудност беше да се вземе кръв за токсичните изследвания Тялото беше така нарязано, че тя почти не беше останала. Обаче във вътрешните органи, главно в далака и мозъка имаше достатъчно за изтегляне със спринцовка, след което пробата щеше да бъде изпратена в лабораторията и там щяха да направят тест за наркотици или алкохол. Единственото друго нещо, което трябваше да се провери при огледа на починалия, беше дали има увреден крак, но след преминаването на трамвая през тялото дори пукнато коляно беше трудно за откриване. Вече знаеха името и самоличността му от портфейла и полицията проверяваше местните хотели, за да види дали там беше останал паспортът му, за да бъде уведомено съответното посолство. И двама му крака бяха напълно премазани за по-малко от три секунди. Единственото изненадващо нещо беше, че лицето му беше спокойно. Човек би очаквал широко отворени очи и гримаса от болка при смъртта, но патологът знаеше, че дори при причинената от травми смърт нямаше твърдо заковани правила. Нямаше смисъл от пълно изследване. Ако беше застрелян, може би щяха да намерят рана от куршум, но нямаше причина да подозират подобно нещо. Полицията вече беше разговаряла със седемнадесет очевидци, които се намираха на трийсетина метра от мястото. В крайна сметка заключението на патолога можеше спокойно да бъде един подписан формуляр, който да играе ролята на официален документ.

— Господи — възкликна Гренджър. — Как, по дяволите, са уредили това? — После вдигна телефона. — Гери? Слез долу. С номер три е приключено. Трябва да видиш този доклад. — След като остави слушалката, той изрази гласно мисълта си: — А сега къде да ги изпратим?

Това бе решено на друг етаж. Тони Уилс прехвърляше в компютъра си цялата електронна поща на Райън и най-горното съобщение от нея го впечатли с краткостта си. След това вдигна телефона, за да се обади на Рик Бел.

На Макс Вебер му беше най-трудно. Мина половин час преди да се съвземе от шока и да осъзнае какво беше станало. Започна да повръща. Пред очите му отново и отново се явяваше падналото тяло и пак чуваше ужасното тум-тум, когато трамваят му премина през него. Каза си, че вината не е негова. Този глупак, този идиот беше паднал точно пред него, както би направил някой пиян, само дето беше твърде рано за когото и да било да изпие толкова много бири. Беше имал инциденти и преди, повечето бяха сблъсъци с броните на коли, завивали рязко пред него. Но никога не беше виждал и не беше чувал за фатален инцидент с трамвай. Беше убил човек. Той, Макс Вебер, беше отнел живот. През следващите два часа всяка минута си повтаряше, че вината не е негова. Началникът му го освободи от работа за останалата част от деня и той си тръгна за дома със своето ауди. На една пряка от къщи се спря в една бирария, защото днес не искаше да пие сам.

Джак преглеждаше новия информационен обмен, получен от Колежа, а Доминик и Брайън стояха до него след късния обяд и няколкото изпити бири. В пощата нямаше нищо необикновено — имейли до и от хора, заподозрени, че са играчи, повечето от тях обикновени граждани на различни страни, които веднъж или два пъти бяха изписали магическите думи, отбелязани от системата за засичане Ешелон във Форт Мийд. После се появи едно подобно на другите, но адресът му беше 56MoHa@eurocom.net.

— Ей, момчета, изглежда, че нашият приятел от улицата е трябвало да се срещне с друг куриер. Той пише на стария ни познайник 56MoHa и иска от него инструкции.

— Така ли? — Доминик се приближи и погледна към монитора. — Какво ни говори това?

— Току-що разбрах адреса му в интернет… той е Gadfly/щръклица/097@aol.com. Ако получи отговор от MoHa, може би ще разберем нещо. Според нас той е оперативният ръководител на лошите. АНС го засече преди шест месеца. Кодира писмата си, но те пробиха кода му и могат да четат повечето от имейлите му.

— След колко време можеш да очакваш отговор? — попита Доминик.

— Зависи от господин MoHa — отвърна Джак. — Просто трябва да си седнем на задниците и да чакаме.

— Ясно — рече Брайън от мястото си до прозореца.

— Виждам, че младият Джак не е намалил устрема им — отбеляза Хендли.

— Мислеше ли, че би могъл? Абе, Гери, нали ти казах — рече Гренджър, вече тайно благодарил на Бога за помощта му. — Както и да е. Сега те имат нужда от инструкции.

— Планът ти предвиждаше да бъдат ликвидирани четири обекта. Кой е четвъртият? — попита сенаторът.

Сега дойде ред на Гренджър да се засуети.

— Още не съм сигурен. Честно казано, не очаквах, че ще работят толкова ефикасно. Надявах се, че убийствата ще ни подскажат някой нов обект, но засега никой не си е подал главата навън. — Телефонът му иззвъня. — Разбира се, Рик, заповядай. — Той остави телефона. — Рик Бел казва, че има нещо интересно.

След по-малко от две минути вратата се отвори.

— О, здравей, Гери. Радвам се, че си тук. Сам — Бел извърна глава, — току-що получихме това. — Той му подаде един принтиран имейл.

Гренджър го прегледа.

— Този ни е познат…

— Ама разбира се, че е. Той е оперативният ръководител на нашите приятели. Оказа се, че сме били прави. — Като всички бюрократи, особено тези на по-високи постове, Бел обичаше да се потупа по гърдите.

Гренджър подаде листа на Хендли.

— Добре, Гери, ето ти го и номер четири.

— Не си падам по случайните находки.

— Гери, съвпаденията и на мен не ми допадат, но когато спечелиш на лотария, не връщаш парите, нали? — рече Гренджър и си помисли, че някогашният му треньор Дарел Ройъл беше прав, когато казваше, че късметът не ходи при разни смотаняци. — Рик, струва ли си този да бъде премахнат?

— Разбира се, че си струва — отвърна уверено Рик и енергично закима с глава. — Не знаем чак толкова много за него, но и това, което знаем, не е малко. Той е оперативният им ръководител… в това сме сто процента сигурни, Гери. И си го заслужава. Един от неговите хора вижда как другият загива, докладва, а този получава съобщението и отговаря. Да ти кажа право, ако някога срещна човека, измислил системата „Ешелон“, ще го черпя една бира.

— Това е то разузнаване с бой — обади се Гренджър, здравата потупвайки се по рамото. — Мамка му, знаех си, че ще успеем. Разбутай гнездо на стършели и някои от тях ще изскочат от него.

— Само да не те ужилят по задника — предупреди го Хендли. — Добре, а сега какво?

— Пускай кучетата, докато лисицата не е избягала — отвърна веднага Гренджър. — Ако успеем да ликвидираме този човек, може би наистина ще падне нещо ценно от дървото, което клатим. — Хендли извърна глава.

— Рик, ти какво мислиш?

— Съгласен съм. Трябва да действаме — отвърна той.

— Добре, така да бъде — съгласи се Хендли. — Предайте им.

Хубавото на електронните комуникации е това, че за тях не е нужно много време. Всъщност Джак вече разполагаше с това, което беше важно за него.

— Момчета, първото име на 56MoHa е Мохамед. Това не е кой знае каква новина — най-често срещаното малко име в света. Обаче той казва, че се намира в Рим, в хотел „Екселсиор“ на „Виа Виторио Венето“ №125.

— Чувал съм за този хотел — рече Брайън. — Скъпо, луксозно място. Изглежда, че нашите приятели имат слабост към такива.

— Регистрирал се е под името Найджъл Хоукинс. То е типично английско. Да не би да е английски гражданин?

— С малко име Мохамед? — зачуди се Доминик.

— Може да е конспиративното му име, Енцо — отвърна Джак, елиминирайки довода на Доминик. — Той сигурно има мобилен телефон, но Махмуд — онзи, който видя колегата му да загива тази сутрин, вероятно го знае. — Джак замълча за момент. — Питам се защо просто не му се е обадил? Хм. Вярно е, че италианската полиция ни праща сведения, получени от електронното си разузнаване Може би следят телефонните разговори и нашият приятел е предпазлив…

— В това има логика, обаче защо… праща съобщения по мрежата?

— Мисли, че така е по-безопасно. АНС успя да пробие много системи за кодиране, използвани от частни лица. Търговците не го знаят, обаче хората от Форт Мийд ги бива много в тези работи. След като веднъж пробият кода, той си остава пробит, а другият изобщо не знае за това. — Всъщност нямаше представа за истинската причина. Програмистите можеха и често пъти биваха убеждавани да вкарват възможности за декодиране или от патриотични чувства, или за пари, а често и по двете причини. 56MoHa използваше една от най-скъпите подобни програми и в упътванията към нея се заявяваше, че никой не би могъл да я пробие, защото тя е индивидуален алгоритъм. Разбира се, не се обясняваше какво означава това, а се казваше само, че кодиращият процес е от 256 байта, а голямото число би трябвало да впечатлява хората. В указанията не се казваше също, че инженерът на софтуера, който я беше създал, някога беше работил във Форт Мийд, поради което и беше нает. Той беше човек, който помнеше, че е положил клетва, а освен това един милион долара, освободени от данъци, бяха страшно много пари. Бяха му помогнали да си купи къща на хълмовете на окръг Марин, така че недвижимите имоти в Калифорния дори и сега служеха на интересите на Съединените американски щати.

— Значи можем да четем електронната им поща, така ли? — попита Доминик.

— Някои неща от нея — потвърди Джак. — Колежът получава по електронен път повечето от съобщенията, до които АНС има достъп във Форт Мийд, а когато те ги препращат на ЦРУ за анализи, ние засичаме и тях. Не е толкова сложно, колкото изглежда на пръв поглед.

След секунди обаче Доминик ясно си представи какво означава това.

— Мамка му… — прошепна той, загледан в тавана на апартамента на Джак. — Нищо чудно, че… — Той замълча. — Алдо, спираме с бирите Заминаваме за Рим.

Брайън кимна.

— В колата ви има ли място за трети човек? — попита Джак.

— Страхувам се, че не, Младши. Не и в „Порше“ 911.

— Е, добре. Аз ще хвана самолета за Рим. — Джак отиде при телефона и се обади на рецепцията. След десет минути вече имаше запазено място за полет 737 на „Алиталия“ до международното летище „Леонардо да Винчи“, който тръгваше след час и половина. Помисли дали да не си смени чорапите. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, това беше да си събува обувките на някое летище. За няколко минути си събра багажа и излезе, спирайки само на минаване да благодари на администратора. Едно такси мерцедес го изведе бързо извън града.

Доминик и Брайън почти не бяха разопаковали багажа си и след десет минути бяха готови за тръгване. Доминик се обади на прислужника, докато Брайън отиде при будката за списания и си купи карти за пътя от юг на запад, облечени в пластмасови калъфи. Грозното синьо порше вече беше пристигнало пред хотела и той отиде при него точно в момента, когато портиерът успя да набута нещата им в миниатюрния му багажник. След две минути вече се беше навел над картите, търсейки най-бързия път за излизане на южния аутобан.

Джак се качи на боинга, след като още веднъж изтърпя унижението, което сега важеше за всички пътнически полети. Това го накара да си спомни с носталгия за президентския „Боинг“, макар че си припомни също, че забележително бързо беше свикнал с удобствата и вниманието, само за да научи по-късно какво трябва да изтърпяват обикновените хора. Това му беше подействало като удар в тухлена стена. За момента трябваше да се безпокои само за настаняването си в хотела. Към седалката му в салона на първа класа имаше платен телефон. Той прекара черната си кредитна карта през пластмасовата слушалка и направи първия си опит да завладее европейските телефони. Кой хотел? Защо пък да не е „Екселсиор“? При втория си опит успя да се свърже с рецепцията и научи, че имат няколко стаи на разположение. Поиска да му запазят малък апартамент и много доволен от себе си, си взе чаша бяло вино от Тоскана от любезната стюардеса. Беше научил, че напрегнатият живот може и да е хубав, ако знаеш каква трябва да бъде следващата ти стъпка, а за момента той беше с една стъпка напред пред бъдещето.

Германските строители на магистрали са научили австрийците на всичко, което са знаели, помисли си Доминик. Или пък по-умните от тях бяха чели същата книга. При всички случаи пътят не приличаше на бетонните ленти, които пресичаха Америка, като се изключи това, че пътните знаци бяха толкова различни, че бяха направо неразбираеми, главно защото на тях се изписваха само имената на градовете, а и те бяха чужди. Брайън предполагаше, че черната цифра върху бял фон, ограден с червен кръг, означава ограничение на скоростта, но тя беше в километри, три от които бяха равни на две мили, като оставаше и място за паркиране. Австрийските ограничения за скорост не бяха така щедри както германските. Може би нямаха достатъчно доктори, които да се справят с пострадалите, но дори и по издигащите се все по-високо хълмове завоите бяха добре направени, с достатъчно място за реагиране, ако някой се обърка кое е ляво и кое дясно. Поршето имаше устройство за контрол на скоростта и той натисна пет пъти съответния бутон за посочената разрешена скорост, само за да установи с радост, че се движи още по-бързо. Не беше сигурен дали тук неговата карта на агент от ФБР можеше да го отърве от глоба, както това ставаше в Съединените щати.

— Колко остава, Алдо? — попита той навигатора си, седнал в седалката на смъртта.

— Малко повече от хиляда километра от мястото, където се намираме сега. Кажи-речи, десет часа.

— По дяволите, та това е време само за загрявка. След около два часа трябва да заредим. Какви пари имаш у теб?

— Седемстотин долара от тези за игра на „Монополи“. Да благодарим на Бога, че вървят в Италия, защото със старите италиански лири ще откачиш от правене на сметки. Пътят не е много натоварен — рече Брайън.

— Не, и е добре поддържан — съгласи се Доминик. — Картите хубави ли са?

— За пътя до там, да. В Италия ще трябва да купим една за Рим.

— Добре, не вярвам да е много трудно. — Доминик благодари на милостивия Бог, че имаше брат, който можеше да разчита карти. — Когато спрем за зареждане с бензин, можем да хапнем нещо.

— Става, брат ми. — Брайън погледна напред и видя в далечината приближаващи се планини. Не можеше да каже на какво разстояние се намират, но сигурно видът им е бил твърде обезкуражаващ, когато тук хората са се придвижвали на коне. Сигурно са били много по-търпеливи от съвременния човек или просто не им е пукало толкова. Засега седалката му беше удобна, а и брат му не караше съвсем като луд.

Оказа се, че италианците освен че правят добри състезателни коли, са и добри пилоти. Самолетът буквално целуна пистата и се приземи най-неусетно. Джак беше летял твърде много и това не го изнервяше така, както някога баща му, но като повечето хора се чувстваше по-сигурен, когато вървеше или пътуваше по нещо, което можеше да се види и пипне. Тук също имаше таксита мерцедеси, а шофьорът говореше сносен английски и знаеше пътя до хотела.

Магистралите по света много си приличаха и за момент Джак се запита къде, по дяволите, се намира. Земята около летището, изглежда, се използваше за земеделие, но върховете на покривите бяха различни от тези у дома. Явно тук не валеше много сняг, защото бяха плоски. Беше късна пролет и беше достатъчно топло, за да се ходи по къси ръкави, но в никакъв случай не беше неприятно. Веднъж беше идвал в Италия заедно с баща си по официален повод — спомни си, че беше някаква икономическа среща, обаче през цялото време го бяха разкарвали с кола на посолството. Беше забавно да се прави на принц, но така не можеше да се научи да се оправя в чуждо място и всичко, което беше останало в паметта му, бяха места, които му бяха показали. Нямаше никаква представа как се беше озовал там. Това беше градът на Цезар и на много други прочути хора, които историята помнеше заради добрите или лошите им дела. Повечето за лоши, защото историята си беше такава. Припомни си, че и той е в града по такава работа. Добре че не беше този, който да решава кое е добро и кое лошо на този свят, а просто човек, който помага с каквото може на страната си, и вземането на подобни решения не падаше изцяло върху плещите му. Като президент в продължение на четири години баща му трябваше да взема тъкмо такива решения и това едва ли му е било забавно въпреки всичката власт, която имаше тогава. Колкото по-голяма беше властта, толкова по-голяма беше и отговорността, която човек трябва да носи. Джак се успокояваше с мисълта, че просто трябваше да върши неща, които други хора бяха счели за необходими. Сети се също, че винаги можеше да каже „не“ и макар вероятно от това да имаше последици, те не можеха да бъдат чак толкова сериозни. Не чак толкова, колкото нещата, които той и братовчедите му вършеха сега.

„Виа Виторио Венето“ имаше по-скоро делови, отколкото туристически вид. Дърветата от двете й страни изглеждаха малко умърлушени. Изненадващо се оказа, че хотелът изобщо не е висок. Нямаше и богато украсен вход. Джак плати на шофьора на таксито и влезе вътре, следван от портиера с багажа му. Вътрешността беше богато украсена с дърворезба, а персоналът най-любезен. Може би това беше някаква олимпийска дисциплина, в която се състезаваха всички европейци. Все пак се намери някой, който да го отведе до стаята му. Вътре имаше климатична инсталация и прохладният въздух в апартамента беше наистина приятна изненада.

— Извинявай, как ти е името? — попита той прислужника.

— Стефано — отвърна човекът.

— Знаеш ли тук да има някой на име Хоукинс… Найджъл Хоукинс?

— Англичанинът ли? Да, той е през три врати от вашата вдясно, надолу по коридора. Приятел ли ви е?

— Приятел е на брат ми. Моля те, не му казвай нищо. Може би ще мога да го изненадам — рече Джак и му подаде банкнота от двадесет евро.

— Разбира се, господине.

— Много добре. Благодаря.

— Моля — отвърна Стефано и се отправи обратно към фоайето.

От професионална гледна точка това не беше много умно, помисли си Джак, но ако нямаха снимка на птичката, трябваше да добият някаква представа как изглежда. Като свърши това, той вдигна телефона и се опита да набере един номер.

— Имате обаждане — започна тихо да нарежда мобилният телефон на Брайън. Повтори три пъти, преди да го извади от джоба на сакото си.

— Да. — Кой ли пък може да го търси?, запита се той.

— Алдо, Джак е. Аз съм в хотела… хотел „Екселсиор“. Искате ли да се опитам да ви запазя стаи? Тук е много хубаво. Мисля, че ще ви хареса.

— Почакай малко. — Той остави телефона в скута си. — Няма да повярваш къде се е настанил Джак. — Не беше нужно да назовава къде.

— Ти се шегуваш — отвърна Доминик.

— Не. Пита дали искаме да ни направи резервации. Какво да му кажа?

— По дяволите… — Доминик мислеше трескаво. — Ами нали той е подкреплението ни в разузнаването?

— Това ми се струва съвсем очевидно, но щом ти казваш… — той отново взе телефона. — Джак, действай, приятел.

— Страхотно. Ще го уредя. Ако не ви се обадя, за да ви кажа, че не става, идвайте направо тук.

— Разбрано, Джак. Довиждане.

— Довиждане — чу в отговор Брайън и изключи телефона. — Да ти кажа право, Енцо, това не ми се струва твърде умно.

— Той е там на място и сам има очи, за да прецени. Можем винаги да се откажем, ако се налага.

— Предполагам, че е така. Картата сочи, че след пет мили ще навлезеш в тунел. — Часовникът на таблото показваше 4:05. Движеха се добре, но се насочваха право срещу планината, точно покрай град Бадгещайн. За да преминат идващата височина, им трябваше или тунел, или пък… едно голямо стадо кози.

Джак включи компютъра си. Отне му десет минути, за да разбере как действа телефонната система, но накрая се включи в мрежата и установи, че електронната му поща е пълна със съобщения за него. Имаше поздравления от Гренджър за изпълнението на задачата във Виена, въпреки че самият той не беше допринесъл с нищо за това. След тях имаше оценка от Бел и Уилс за 56MoHa, но в по-голямата си част тя беше разочароваща. Петдесет и шест беше оперативният ръководител на лошите момчета. Той или вършеше сам нещата, или ги планираше, и едно от тези, които вероятно беше свършил или планирал, беше станало причина за смъртта на много хора в четири търговски центъра у дома, така че копелето трябваше да се изправи пред Бога. Обаче не се казваше конкретно какво е извършил, каква е подготовката му, какви са способностите му и дали носи оръжие, а всичката тази информация му беше нужна. След като прочете дешифрираните имейли, той отново ги кодира и ги запамети в папката „Действие“, за да ги обсъди с Брайън и Доминик.

Тунелът малко напомняше видеоигра. Продължаваше безкрайно, въпреки че вътре колите не се превърнаха в голямо огнено кълбо, както се беше случило преди няколко години в тунела „Мон Блан“ между Франция и Швейцария. След един промеждутък от време, който им се стори безкраен, те излязоха от другата страна. Оттук следваше спускане.

— Наближаваме бензиностанция — докладва Брайън. Имаше знак, че тя се намира на половин миля пред тях, а резервоарът на поршето се нуждаеше от бензин.

— Разбрах. Мога да се поразтъпча и да пусна една вода. — За американските стандарти бензиностанцията беше много чиста, а храната различна, без „Бургър Кинг“ и „Рой Роджърс“, каквито човек очаква във Вирджиния. Обаче всичко с крановете в мъжката тоалетна беше наред, а бензинът се продаваше на литър, затова не можаха да разберат веднага каква е цената, докато Доминик не я сметна наум.

— Господи, ама тук бензинът излиза твърде солено!

— Нали плащаш с карта на Компанията — успокои го Брайън и взе два пакета с бисквити. — Да продължаваме, Енцо, Италия ни очаква.

— Прав си. — Шестцилиндровият двигател отново заработи и те пак излязоха на пътя.

— Добре е човек да се попротегне — каза Доминик, когато премина на най-високата предавка.

— Да, това помага — съгласи се Брайън. — Остават ни около четиристотин мили, ако сметките ми са верни.

— Та това си е просто разходка в парка. Остават ни някакви си около шест часа, ако движението не е много натоварено. — Той оправи тъмните си очила и малко поразкърши плещи. — Да бъдем в един и същи хотел с обекта, мамка му!

— Аз също си го мислех. Ама той не знае нищо за нас и може би дори не знае, че го преследват. Помисли: два инфаркта, един пред свидетел, пътна катастрофа също със свидетел, който той познава. Доста лош късмет, но нищо не говори за наличието на враждебни действия, нали така?

— На негово място щях да се поизнервя — изрази гласно мисълта си Доминик.

— Той вероятно е. Ако ни види в хотела, за него ние просто сме още двама неверници. Ако не му се набиваме често в очи, едва ли ще ни обърне някакво внимание. Няма правило, което да казва, че нещата непременно трябва да бъдат трудни, Енцо.

— Надявам се да си прав, Алдо. Онази работа в търговския център си беше достатъчно страшна, за да ми държи влага известно време.

— Съгласен съм с теб, брат ми.

Това не беше най-високата част на Алпите. Тази се простираше на север и на запад, въпреки че би се отразила зле на краката им, ако вървяха пеш, както са правили римските легиони, мислейки си, че техните павирани пътища са божия благодат. Вероятно е било по-добре, отколкото да газят в калта, но не чак толкова, особено след като са мъкнели на гръб торба, толкова тежка, колкото тази, която неговите морски пехотинци мъкнеха в Афганистан. Легионерите са били корави хора за времето си и може би не са се различавали много от днешните момчета в камуфлажни униформи.

Обаче някога са имали по-директен подход за справяне с лошите момчета. Убивали са семействата им, техните приятели, съседите им и дори кучетата им, а което е по-важно, изобщо не са го криели. Това не бе съвсем практично в ерата на Си Ен Ен, а и в интерес на истината трябва да се каже, че много малко морски пехотинци биха участвали доброволно в масови кланета. Ликвидирането на противниците един по един беше за предпочитане, стига да си сигурен, че не убиваш невинни граждани. С подобни мръсотии се занимаваше противниковата страна. Това, че не можеха да излязат открито на бойното поле и да се изправят един срещу друг като мъже, беше наистина достойно за съжаление, но освен че бяха вероломни, терористите бяха и практични. Нямаше смисъл да водят военни действия, в които не само щяха да загубят, но и ще бъдат изклани като овце в кошара. Обаче ако бяха истински мъже, щяха да укрепят своите въоръжени сили, щяха да ги обучат и въоръжат и тогава щяха да ги хвърлят срещу врага, а нямаше да се промъкват незабелязано като плъхове и да хапят децата в люлките им. Дори във войната има правила, защото има неща по-лоши от нея, неща, които са забранени за мъжете в униформа. Не трябва да вредиш преднамерено на тези, които не участват в сраженията, и трябва да избягваш да го правиш по случайност. Сега морските пехотинци отделяха много време, пари и усилия, за да се научат да се сражават в градски условия, и най-трудното бе да избягват убиването на цивилни, на жени с деца в колички, дори и когато знаеха, че някои от тези жени имат оръжия, скрити до малкия Джони, и много от тях биха искали да видят гърба на някой морски пехотинец на два-три метра пред себе си, за да бъдат сигурни, че куршумите им ще го поразят. Играта по правилата също имаше граници. Но за Брайън това вече беше минало. Не, сега с брат му я играеха по правилата на врага и докато той не си дадеше сметка за това, тя щеше да бъде печеливша. Живота на колко ли хора бяха спасили с премахването на един банкер, на вербовчик и на куриер? Проблемът беше, че това никога нямаше да се разбере. Това беше комплексна теория, приложена към реалния живот, и предварително се знаеше, че подобно нещо е невъзможно. Не биха могли да знаят и живота на колко хора биха спасили и каква добрина щяха да направят, когато ликвидират онова копеле 56MoHa. Обаче това не означаваше, че няма да има реална полза, както в случая, когато брат му беше видял сметката на онзи в Алабама. Те вършеха Божие дело, въпреки че Бог не броеше добрите им дела като някой счетоводител. Все едно, че орем Божията нива, помисли си Брайън.

Тези алпийски ливади наистина са много зелени и хубави, каза си той, загледан в един самотен козар.

— Къде е той? — попита Хендли.

— В „Екселсиор“ — отвърна Рич Бел. — Твърди, че е вдясно по коридора от стаята на нашия приятел.

— Мисля, че момчето ни се нуждае от малко съвети в оперативната работа — рече мрачно Гренджър.

— Нека да поразсъждаваме — предложи Бел. — Противникът не знае нищо. Има вероятност те да се безпокоят повече от човека, който събира прането, отколкото от Джак или близнаците. Не разполагат нито с имена, нито с факти, нито с организация, която да е враждебно настроена срещу тях… Та те дори нямат представа, че някой има намерение да им види сметката.

— Това, че се е настанил там, не е много професионално — настоя Гренджър. — Ако Джак се срещне лице в лице…

— И какво от това? — попита Бел. — Добре де, разбирам, че аз съм само един електронен разузнавач, без опит в оперативната работа, но логиката си е логика. Те не знаят и не могат да знаят нищо за Колежа. Дори ако 56MoHa започне да се изнервя, това едва ли ще им се отрази пряко. По дяволите, та той и без това има достатъчно основания да бъде нервен. Обаче един шпионин не може да си върши работата, ако се страхува от всеки, не е ли така? Докато нашите хора са им неизвестни, те няма от какво да се безпокоят… освен ако не направят нещо наистина глупаво, но доколкото ми е известно, тези момчета не са толкова тъпи.

През цялото време Хендли само седеше в креслото и поглеждаше ту към единия, ту към другия. Значи това е да си в положението на „М“ от филмите за Джеймс Бонд16. Да си босът имаше своите положителни страни, но и моменти на напрежение. Разбира се, в сейфа си той пазеше подписаните от президента заповеди за помилване, в които нямаше посочена дата, но то не означаваше, че би искал да ги използва някога. Подобно нещо би го превърнало дори в по-голям парий, отколкото беше сега, и новинарите нямаше да го оставят на мира до края на живота, а това никак не му изглеждаше забавно.

— Само да не вземат да се направят на хора от персонала и да го пречукат в хотелската стая — каза по-скоро на себе си Гери.

— Е, ако бяха толкова тъпи, отдавна да са в някой немски затвор — възрази Гренджър.

Преминаването на италианската граница не беше по-формално от това да влезеш от щата Тенеси във Вирджиния — едно от предимствата да си в Европейския съюз. Първият италиански град беше Вилачо, където за своите италиански съграждани хората приличаха повече на германци, отколкото на сицилианци. От там се насочиха на югозапад по магистрала А23. „Трябваше да научим още някои неща за преминаването от една магистрала на друга“, помисли си Доминик, но пътищата определено бяха по-добри от онези, които е имало по времето на „Хиляда мили“ — състезанието за спортни коли от 50-те години на миналия век, спряно поради прекалено много загиналите хора, които са го наблюдавали покрай пътя. Тук пейзажът не се различаваше от австрийския, селскостопанските сгради също много си приличаха. Общо взето, околността беше хубава, не като в източната част на щата Тенеси или на Западна Вирджиния със следващите едни след други хълмове и крави, които вероятно биваха доени по два пъти на ден, за да хранят децата от двете страни на границата. Последва Удине, после Местре, след което се прехвърлиха на магистрала А4 за Падуа, оттам преминаха на магистрала А13 и им остана още един час, за да стигнат до Болоня. Апенините бяха от лявата им страна и морският пехотинец в Брайън потръпна, представяйки си какъв тежък боен театър биха могли да бъдат тези височини. Точно в този момент стомахът му отново закъркори.

— Енцо, знаеш ли, че във всеки град, покрай който минаваме, има поне един страхотен ресторант с чудесна пица, домашно сирене, телешко по френски и такива вина, че…

— И аз съм гладен, Брайън. Знам, че сме заобиколени от истинска италианска кухня. За съжаление ни чака работа.

— Надявам се кучият син да оправдае това, което изпускаме заради него.

— Не сме ние тези, които можем да преценяваме подобни неща — рече Доминик.

— Е, да, така е, обаче втората част от това изречение можеш да си я завреш в задника.

Доминик се разсмя. И на него положението, в което се намираха, също не му харесваше. Храната в Мюнхен и Виена беше великолепна, но тук навсякъде имаше места, в които първи бяха открили какво означава добро ядене. Самият Наполеон в походите си е бил придружаван от италиански готвач, а по-голямата част от съвременната френска кухня води началото си именно от този човек, така, както състезателните коне произхождат от един арабски жребец на име Еклипс. А той дори не знаеше името на този човек. Жалко, помисли си Доминик, минавайки покрай един трактор с ремарке, чийто шофьор вероятно познаваше най-добрите местни гостилници. Мамка му.

Караха с включени светлини — правило в Италия, за чието спазване се грижеше пътната полиция, която не беше от най-снизходителните. Движеха се с постоянна скорост от 150 километра в час, малко повече от деветдесет мили в час, а на поршето това му допадаше. Според Доминик разходът на гориво беше някъде около 15–16 литра на 100 километра. Сметките в километри и литри, сравнени с мили и галони, му идваха малко в повече, тъй като вниманието му беше съсредоточено най-вече върху пътя. При Болоня преминаха на магистрала А1 и продължиха към Флоренция — града, от който произхождаше фамилията Карузо. Добре построен, пътят се врязваше в планините на югозапад.

Беше им много трудно да подминат Флоренция. Брайън знаеше един хубав ресторант близо до Понте Векио, чийто собственик беше негов далечен братовчед, където виното беше великолепно, а храната достойна за крал, обаче до Рим им оставаха само още два часа. Тогава беше пътувал до там с влак, облечен със зелената си униформена риза и препасан с колана „Сам Браун“, за да си личи какъв е. Оказа се, че като всички цивилизовани хора по света италианците също харесват морските пехотинци. Никак не му се искаше да се качи обратно на влака за Рим и оттам на кораба, но не разполагаше с времето си.

И сега беше същото. С напредването на юг се показаха още планини, но на някои табели вече можеше да се прочете Рим и това беше добре.

Джак яде в ресторанта на „Екселсиор“ и кухнята напълно оправда очакванията му, а персоналът се отнасяше с него като с блудния син на семейството, завърнал се след дълго отсъствие у дома. Единственото му оплакване беше, че почти всички пушеха. Сигурно в Италия не бяха наясно с опасните последици от тютюнопушенето. Докато растеше, беше чул всичко по въпроса от майка си, чиито обяснения често пъти бяха предназначени повече за баща му, който от край време се мъчеше веднъж завинаги да се откаже от този навик, но така и не успя напълно. Наслаждаваше се на вечерята. Само салатата беше обикновена. Дори италианците не можеха да променят кой знае колко вкуса на марулята, въпреки че гарнитурите около нея бяха великолепни. Беше седнал на маса в един ъгъл, за да може да наблюдава помещението. Останалите посетители изглеждаха също толкова обикновено, както и самият той. Всички бяха добре облечени. В упътването за гости в стаята му не се споменаваше, че вратовръзката е задължителна, но той просто реши да си сложи една, защото Италия беше самият център на модата. Надяваше се, докато е тук, да се сдобие с костюм, ако му останеше време. В ресторанта имаше към тридесет-четиридесет души. Джак отписа тези, които бяха със съпругите си. Търсеше някой, който беше на около тридесет години, вечеряше сам и се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс. Според Джак възможностите за това бяха три. Реши да гледа за хора, които нямат вид на етнически араби и това насочи вниманието му към един. А сега какво трябваше да направи? Изобщо трябваше ли да прави нещо? Едва ли щеше да навреди, освен ако не се представеше за агент от разузнаването.

„Но… защо да рискува? — запита се той. Защо просто не си стои спокойно?“

Казвайки си това, той се отказа да прави каквото и да било, поне мислено. По-добре да открие човека по друг начин.

Рим наистина е чудесен град, каза си Мохамед Хасан ал Дин. От време на време му идваше наум да си вземе някой апартамент под наем или дори къща. Можеше да я наеме дори в еврейския квартал. В тази част на града имаше някои добри ресторанти, в които сервираха ястия, приготвени по еврейските изисквания, където човек можеше смело да си избере от менюто каквото си пожелае. Веднъж беше ходил да гледа един апартамент на площад „Кампо ди Фиори“, но макар цената да беше разумна дори като за турист, идеята да се обвърже с едно постоянно място го изплаши. За неговата работа беше по-добре да е в движение. Враговете не можеха да нападнат нещо, което не знаят къде е. Той и без това беше рискувал достатъчно, като уби онзи евреин Грийнголд. Емирът лично му се накара за това своеволие и го предупреди никога повече да не прави подобно нещо. Ами ако от Мосад бяха успели да се сдобият с негова снимка? Каква би била в такъв случай ползата от него за организацията, беше попитал ядосан Емирът. А този човек беше известен на колегите си с избухливия си нрав. Така че никога вече подобни своеволия. Дори не носеше и ножа у себе си, но го държеше на почетно място сред бръснарските си принадлежности, където от време на време го вадеше и разглеждаше кръвта на евреина по сгъваемото острие.

Засега в Рим той живееше тук. Следващия път, след като се завърнеше от дома, щеше да се настани в друг хотел, може би в онзи близо до фонтана „Треви“, въпреки че този беше по-подходящ за дейността му. А също и заради храната. Италианската кухня беше направо превъзходна според него, много по-богата и разнообразна от тази в родината му. Агнешкото беше хубаво нещо, но не и за всеки ден. А и тук хората не те гледаха като неверник, ако пийнеш глътка вино. Той се запита дали неговият съименник Мохамед съзнателно беше разрешил на правоверните да пият алкохол, получен от мед, или просто не е знаел за съществуването на медовината. Беше я опитал, докато беше в университета в Кеймбридж, и беше стигнал до заключението, че само човек, който иска да се напие на всяка цена, би си налял от нея, камо ли пък да изкара цяла нощ с това питие. Така че и Мохамед не е бил съвсем изряден. Аз също, припомни си терористът. Той полагаше големи усилия заради вярата и затова му беше позволено да кривва по малко от правия път. След като човек трябваше да живее сред плъхове, по-добре да има и мустаци. Келнерът дойде, за да отнесе чиниите, и той реши да прескочи десерта. Трябваше да поддържа фигурата си стройна, ако искаше да продължи да запази прикритието си на английски бизнесмен и да се намъква в модерните костюми. Стана от масата и се отправи към асансьора във фоайето.

Райън си помисли дали да не му удари едно питие на бара преди лягане, но след като размисли, се отказа и излезе от ресторанта. Пред асансьора вече имаше някой, който пръв влезе в него. Очите им се срещнаха за миг, докато Райън се накани да натисне бутона за третия етаж, но видя, че той вече свети. Значи този добре облечен англичанин — на такъв му приличаше — беше на неговия етаж…

„Колко интересно!“

Само след секунди асансьорът спря и вратата се отвори.

„Екселсиор“ не беше висок хотел, но беше много скъп. Коридорът беше доста дълъг и човекът от асансьора се отправи надясно. Райън забави ход, за да го следва от по-голямо разстояние. Онзи наистина подмина неговата врата и продължи да върви една… две… на третата врата спря и се обърна. Погледна към Райън и може би се запита дали не го следят. Обаче Джак се спря, извади ключа си и поглеждайки към мъжа, каза с небрежен тон като непознат на непознат:

— Лека нощ.

— На вас също, сър — отговори онзи на истински университетски английски.

Джак влезе в стаята, мислейки си, че вече беше чувал този акцент… Беше като на английските дипломати, които беше срещал в Белия дом, или при посещенията заедно с баща си в Лондон. Така говореха тези, които бяха родени в аристократична английска къща или възнамеряваха да си купят такава, когато му дойде времето, и които имаха в банката достатъчно лири стерлинги, за да претендират да станат перове на кралството. Кожата му имаше характерния за англичанина цвят на праскова, а акцентът му беше на човек от висшето общество…

… и освен това се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс.

— Имам и един от имейлите ти, приятелю — прошепна Джак на килима. — Копеле с копеле.

Беше им нужен близо час, за да се оправят из улиците на Рим. Основателите на града са нямали и хабер от градско планиране, помисли си Брайън, докато се мъчеше да намери пътя до „Виа Виторио Венето“. След време разбра, че са наблизо, когато преминаха през нещо, което някога може би е било порта в градските стени, предназначени да спрат Ханибал Барка. Обаче след това зави наляво, а после и надясно, за да научат, че в Рим улица с едно и също име не винаги продължава направо. Това наложи да направят един кръг по площад „Маргарита“, за да стигнат до „Екселсиор“, където Доминик реши, че е карал достатъчно за последните няколко дни. След три минути багажът им беше изваден от багажника и те застанаха пред рецепцията.

— За вас има бележка да се обадите на господин Райън, когато пристигнете. Стаите ви са точно до неговата — им каза администраторът и махна на прислужника, който ги поведе към асансьора.

— Дълго каране, брат — рече Брайън, облягайки се на стената.

— Не беше малко — съгласи се Доминик.

— Знам, че си падаш по бързите коли и бързите жени, но какво ще кажеш следващия път да вземем проклетия самолет, а? Може пък да се уредиш с някоя стюардеса, знае ли човек?

— Фригиден копелдак такъв — отряза го Доминик и се прозя.

— Оттук, господа — каза им прислужникът, посочвайки с ръка пътя.

— Този, от когото беше бележката на рецепцията, къде е?

— Господин Райън ли? Ето тук — посочи човекът.

— Това е удобно — рече Доминик, но после се сети за нещо друго. Влезе вътре, вратата, свързваща стаята му с тази на Райън се отвори, а той даде щедър бакшиш на пиколото. После извади бележката от джоба си и взе телефона.

— Ало?

— Намираме се точно до стаята ти, приятел. Какво си се разбързал? — попита Брайън.

— Две стаи ли ви дадоха?

— Естествено.

— Познай кой е до твоята?

— Ти ми кажи.

— Един англичанин, господин Найджъл Хоукинс — каза Джак на братовчед си и изчака онзи да се съвземе от шока. — Хайде да поговорим.

— Идвай, Младши.

Това стана веднага, след като Джак си обу чехлите.

— Как пътувахте? — попита той.

Доминик беше налял почти всичкото вино от барчето си в една чаша.

— Доста дълго.

— Ти ли кара през цялото време?

— Човече, исках да пристигна тук жив.

— Задник такъв — озъби се Брайън, — мисли си, че карането на порше е като секса, само че по-добро.

— Така е, ако имаш подходящите умения, но човек може да се умори дори и от секса. — Доминик остави чашата си на масата. — Я повтори какво каза?

— Да, точно тук е до вас — Джак посочи стената и вдигна ръка към очите си. Видях проклетника. Отговориха му само с кимване. — Е, момчета, лягайте да поспите. Ще ви се обадя утре, за да помислим за работата. Става ли?

— Много добре — съгласи се Брайън. — Звънни ни към девет часа.

— Непременно. Лека нощ. — Джак се отправи към вратата. Скоро след това беше при компютъра си и в този миг се сети, че не е единственият тук с такова нещо. Това можеше да се окаже от полза…

Стана осем часа по-рано, отколкото би трябвало. Мохамед се беше събудил, беше се измил и сресал и стоеше пред компютъра, за да прегледа пощата си. Махмуд също беше в Рим. Беше пристигнал предишната вечер и почти най-отгоре в пощенската кутия на 56MoHa имаше писмо от Щръклица 097, който искаше да му се посочи място за среща. Мохамед помисли по въпроса и реши да упражни чувството си за хумор.

Отговори: РЕСТОРАНТ ДЖОВАНИ, ПЛОЩАД ИСПАНИЯ–13:30. ОТВАРЯЙ СИ ОЧИТЕ. С което искаше да каже, че трябва да използва контрамерки срещу проследяване. Нямаше конкретна причина да подозира някаква мръсна игра при загубата на трима оперативни сътрудници, но не би изкарал до 31-годишна възраст в разузнаването, ако беше глупав. Имаше способността да прави разлика между безобидното и опасното. Беше ликвидирал Дейвид Грийнголд преди шест седмици, защото евреинът не беше забелязал ДВОЙНАТА ИГРА дори и когато тя го захапа за задника, е, по-точно за тила, помисли си Мохамед и спомняйки си момента, леко се усмихна. Може би пак трябваше да започне да носи ножа със себе си за късмет. Много хора в неговия бранш вярваха в късмета, както някои спортисти и атлети. Може би Емирът беше прав. Убийството на агента на Мосад беше ненужен риск, защото създаваше врагове, а организацията имаше достатъчно такива, въпреки че те не знаеха коя беше тя и какво представлява. По-добре беше за неверниците да бъдат само сянка… сянка в тъмна стая, невиждана и непозната. Другарите му мразеха Мосад, защото се страхуваха от него. Евреите бяха много опасни. Бяха вероломни и безкрайно изобретателни. Кой би могъл да каже какво знаят и какви арабски предатели са подкупили с американски пари за еврейски цели. В организацията нямаше и намек за предателство, но той си спомни думите на офицера от руското КГБ Юрий: „Предателството е възможно там, където има хора, на които се доверяваш.“ Може би беше грешка, че убиха руснака толкова бързо. Той беше опитен разузнавач, работил през по-голямата част от кариерата си в Европа и Америка, и вероятно би могъл да им разкаже още много истории, от които да извлекат поука. Мохамед си спомни, че беше разговарял с него и че беше впечатлен от богатия му опит и преценките му. Да се осланяш на инстинктите си беше хубаво нещо, но често зад инстинкта се криеше необуздана параноя. Юрий му беше обяснил най-подробно как трябва да преценява хората и как да отличи професионалиста от безобидния гражданин. Той би могъл да му разкаже още много други неща, ако не беше получил 9-милиметров куршум в тила. С това бяха нарушили стриктните и възхитителни правила на Пророка за гостоприемството. Ако някой ти е дошъл на гости, дори и ако е неверник, трябва да бъде в безопасност в дома ти. Емирът беше нарушил това правило, заявявайки, че руснакът е безбожник и трябва да бъде ликвидиран.

Обаче Мохамед все пак беше научил някои уроци от него. Всичките му имейли бяха кодирани с най-добрата система, която съществуваше в момента, за тях в компютъра му имаше индивидуален ключ, затова никой освен него не можеше да ги прочете. Така че комуникациите му бяха в безопасност. Той изобщо не приличаше на арабин. Нямаше арабски акцент и не се обличаше като арабин. Във всеки хотел, в който отсядаше, го бяха виждали да пие алкохол, а в такива места знаеха, че мюсюлманите не пият. Така че можеше да се чувства напълно сигурен. Е, да, от Мосад знаеха, че някой беше убил онази свиня Грийнголд, обаче той не мислеше, че имат негова снимка и освен ако не е бил предаден от човека, когото беше наел, за да заблуди евреина, те нямаха представа кой е и какво представлява. Юрий го беше предупредил, че човек не може да знае всичко, но му беше казал също, че ако е прекалено предпазлив, може да подскаже на някое случайно ченге кой е, защото професионалните разузнавачи знаят трикове, които никой друг не използва, и при внимателно наблюдение могат да бъдат видени, че ги прилагат. Беше като голямо колело, което непрекъснато се върти и винаги се връща пак до мястото, откъдето е тръгнало. То никога не спира да се върти, но и никога не се отклонява от пътя си. Това беше едно голямо колело… а той само един от неговите зъбци и не знаеше дали му помага да продължи да се върти, или да се забавя.

— Ух. — Мохамед отхвърли тази мисъл. Той беше нещо повече от зъбец. Беше един от двигателите. Може би не много голям, но важен, защото въпреки че голямото колело можеше да се върти и без него, то нямаше да може да го прави толкова бързо и сигурно както сега. Ако е казал Бог, ще продължи да му помага да се върти, докато смаже враговете — тези на Емира и на самия Аллах.

Изпрати съобщението на Щръклица 097 и поръча да му донесат кафе.

Рик Бел беше наредил да има хора през цялото денонощие. Странно защо Колежът не беше въвел това още от самото начало, но сега го правеха. И Колежът се учеше като всички останали от двете страни на фронтовата линия. В момента на дежурство беше Тони Уилс, подтикван от сметката, която беше направил, че между Централна Европа и американското източно крайбрежие има шест часа разлика. Оправяше се много добре с компютрите и само за пет минути откри съобщението от 56 за 097, след което веднага го препрати на Джак.

Всичко стана само за няколко секунди. И така, те знаеха кой е обектът им и знаеха къде ще бъде, а това беше просто чудесно. Джак вдигна телефона.

— Станал ли си? — чу Брайън в слушалката.

— Сега вече съм — изсумтя в отговор той. — Какво има?

— Ела да пием кафе и доведи Доминик.

— Слушам, сър. — Той затвори телефона.

— Надявам се, че новината е добра — рече Доминик. Очите му бяха зачервени и хлътнали.

— Ако искаш сутрин да си като чучулигите, приятел, трябва да си лягаш по-рано вечер. Поръчах кафе.

— Благодаря. И така, какво има?

Джак отиде при компютъра си и посочи екрана. Двамата близнаци се наведоха и прочетоха съобщението.

— Кой е този човек? — попита Доминик, имайки предвид Щръклица 097.

— И той е пристигнал вчера от Виена.

„Може да е бил на отсрещната страна на улицата“, помисли си Брайън и се запита: „Дали е видял лицето ми?“

— Е, добре, мисля, че трябва да отидем на мястото за срещата — рече Брайън, погледна Доминик и вдигна палец.

След няколко минути кафето пристигна. Джак го разля по чашите, обаче всички усетиха нещо като песъчинки в него. Беше турско, но много по-лошо приготвено от това, което правят турците. Все пак беше по-добре, отколкото без никакво кафе. Не говориха по същество. По-добре беше да не правят това в стая, която не е проверена за подслушвателни устройства. Не знаеха как да ги откриват, а и нямаха съответната техника.

Джак допи набързо кафето си и се отправи към душа. Там имаше червена верижка, явно за да бъде дръпната в случай на сърдечен удар, но той се чувстваше доста добре и не му се наложи да я използва. Не беше много сигурен за Доминик, който наистина приличаше на умряла лисица. Обаче за Джак душът извърши чудеса и той се върна от банята избръснат, с розови бузи и готов за действие.

— Тук храната е доста добра, но не съм сигурен, че мога да кажа същото за кафето — рече той.

— Не си сигурен, Господи. Обзалагам се, че в Куба правят по-хубаво кафе — каза Брайън. — Дори в казармата го правят по-добре.

— Никой не е съвършен, Алдо — рече Доминик. Но и той не го хареса.

— Какво ще кажете за след половин час? — попита Джак. На него му бяха нужни още около три минути, за да се приготви.

— Ако не дойдем, прати линейка — каза Енцо, отправяйки се към вратата с надеждата, че душът ще му помогне да се съвземе. „Не е честно, помисли си той. Главата трябва да боли от пиене, а не от шофиране.“

След тридесет минути и тримата бяха във фоайето на хотела, спретнато облечени и с черни очила срещу яркото италианско слънце, което грееше навън. Доминик попита портиера за посоката и беше упътен как да стигнат до „Виа Систина“, която водеше право към църквата „Тринити дей Монти“, а стълбата беше на отсрещната страна на улицата на около петдесетина метра по-надолу. За станцията на метрото имаше асансьор, който беше още по-нататък, но спускането надолу не беше кой знае колко трудно. И тримата решиха, че в Рим има повече църкви, отколкото сладкарници в Ню Йорк. Разходката беше приятна. Мястото наистина би било много романтично, ако човек бе с подходящо момиче до себе си. Испанското стълбище беше построено успоредно на склона на хълма от архитекта Франческо де Санктис и тук ставаше ежегодният фестивал на модата. В дъното имаше фонтан, в който лежеше мраморна лодка, напомняща за едно голямо наводнение, при което едва ли би била много от полза. На площада се пресичаха само две улици и едната носеше наименованието си от присъствието на испанското посолство при Светия престол. Самият площад не беше много голям — по-малък например от „Таймс Скуеър“, но беше оживен и движението по него беше интензивно. Присъствието на много пешеходци го превръщаше в доста рисковано занимание за всички участници в него.

Ресторантът „Джовани“ беше на западната му страна — невзрачна, боядисана в жълто тухлена сграда и голямо, покрито с тенти пространство за сервиране отвън. Вътре имаше бар, на който всички присъстващи бяха със запалени цигари. Сред тях беше и един полицай, който пиеше кафе. Доминик и Брайън влязоха и огледаха внимателно помещението, преди да излязат отново навън.

— Разполагаме с три часа — рече Брайън. — Сега какво?

— Кога трябва да се върнем тук? — попита Джак.

Доминик погледна часовника си.

— Предполагам, че нашият приятел ще се появи към един и половина. Предлагам да седнем да обядваме към 12:45 и да чакаме как ще се развият събитията. Джак, ще го познаеш ли, когато го видиш?

— Няма проблем — увери го той.

— Тогава имаме около два часа, за да се помотаем наоколо. Бях тук преди две години. Има хубави магазини.

— Това там магазин на „Бриони“ ли е? — попита, посочвайки, Джак.

— На такъв ми прилича — отвърна Брайън. — Малко пазаруване няма да навреди на прикритието ни.

— Ами да тръгваме тогава. — Никога не беше носил италиански костюм. Имаше няколко английски от „Севил Роу“ №10 в Лондон. Защо пък да не пробва и тук? Тази шпионска работа беше доста откачена. Бяха тук да убият един терорист, но преди това можеха да си купят някои дрехи. Дори жените не биха направили подобно нещо… освен може би, ако става дума за обувки.

Всъщност на „Виа Бабино“ (Бабун Стрийт) имаше най-различни магазини. И Джак използва времето, за да ги разгледа. Италия наистина беше световната столица на модата и той пробва едно светлосиво копринено сако, което като че ли беше ушито специално за него от някой майстор шивач. Купи го веднага за осемстотин евро. След това трябваше да носи пластмасовата торба през рамо, но не беше ли това едно добро прикритие? Кой таен агент би носил такъв необичаен товар?

Мохамед Хасан излезе от хотела в 12:15 и пое по същия път като близнаците два часа по-рано. Познаваше го добре. Беше минал по него, когато отиваше да убие Грийнголд, и тази мисъл му подейства успокоително. Беше хубав, слънчев ден и температурата беше стигнала 30 градуса по Целзий. Беше топъл, но не и горещ. Много добър за американски туристи християни. Американските евреи ходеха в Израел, за да могат да плюят арабите. Тук имаше само християнски неверници, които си правеха снимки и си купуваха дрехи. И той си купуваше костюмите оттук. Малко встрани от площад „Испания“ имаше един магазин на „Бриони“. Там продавачът Антонио винаги беше много любезен с него, за да може по-лесно да му вземе парите. Обаче Мохамед също беше с търговско потекло и не можеше да презира човека за това.

Беше време за обяд, ресторант „Джовани“ беше не по-лош от другите римски ресторанти, дори по-добър от много от тях. Любимият му келнер го позна и му махна да седне на обичайната си маса от дясната страна под тентата.

— Това е нашият човек — каза им Джак, вдигайки чашата си. Тримата американци наблюдаваха как келнерът донесе бутилка с минерална вода на масата заедно с чаша с лед. Човек не може да види често лед в Европа, където хората мислят, че той става само за пързаляне със ски или с кънки, обаче очевидно 56 обичаше да пие водата студена. Мястото на Джак беше по-добро за наблюдение в тази посока. — Питам се какво ли обича да яде.

— На обречените се полага прилично ядене — рече Доминик. Разбира се, не и на онзи боклук в Алабама. Той сигурно е бил с лош вкус. После се запита какво ли сервират за обяд в ада. — Неговият гост трябва да се появи към един и половина, нали така?

— Да. Петдесет и шест му каза да си отваря очите. Това може да означава да внимава дали не го следят.

— Дали пък не сме го изнервили? — запита се Брайън.

— Е, напоследък наистина не им върви много.

— Какво ли си мисли в момента? — рече Доминик. Облегна се в стола, протегна се и погледна за миг към обекта. Беше топло за сако и вратовръзка, но те трябваше да изглеждат като бизнесмени, а не като туристи. Запита се дали това беше добро прикритие. Човек трябва да държи сметка и за температурата. Дали се потеше заради акцията, или за това, че беше топло? В Рим, Мюнхен и Виена не беше много напрегнат. Но тук имаше повече хора, не, в Лондон като че ли бяха повече.

Има добри и лоши случайности. Този път се случи лоша. Един келнер с поднос, върху който бяха наредени чаши с „Кианти“, се спъна в дългите крака на жена от Чикаго, дошла в Рим, за да види корените си. Подносът се размина с масата, но чашите паднаха право в скута на близнаците. И двамата носеха костюми в светли тонове заради жегата и…

— О, мамка му! — извика Доминик. Панталоните на неговия костюм с бисквитен цвят от „Брук Брадърс“ изглеждаха така, като че ли някой го беше стрелял в слабините с ловджийска пушка. Брайън изглеждаше още по-зле.

Келнерът за малко не припадна.

— Извинявайте, извинявайте, извинявайте — започна да повтаря задъхан той.

Обаче нищо не можеше да се направи. Започна да бърбори нещо за изпращане на дрехите на химическо чистене. Доминик и Брайън само се спогледаха. Имаха ужасно окаян вид.

— Няма нищо — каза Доминик на английски. Беше забравил всичките си италиански клетви. — Няма загинали.

Салфетките не можаха много да помогнат. Може би работата щеше да свърши добро химическо чистене. В „Екселсиор“ сигурно имаха такова, а ако нямаха, вероятно имаше наблизо. Няколко души погледнаха към тях — едни с ужас, а други развеселени, така че лицето му беше запомнено толкова добре, колкото и дрехите. Когато келнерът засрамен се оттегли, агентът от ФБР попита:

— Добре де, а сега какво?

— Да пукна, ако знам — отвърна Брайън. — Случайността не беше в наша полза.

— Благодаря за откритието, глупако — озъби се Доминик.

— Ей, не забравяйте, че аз съм още тук — каза им Джак.

— Младши, ти не можеш… — Обаче Джак рязко го прекъсна.

— Защо, по дяволите, да не мога? — попита спокойно той. — Толкова ли е трудно?

— Не си обучен! — каза му Доминик.

— Това не ти е да играеш голф на поляната.

— Ами… — рече отново Брайън.

— Така ли? — настоя Джак.

Доминик извади писалката от джоба си и му я подаде.

— Завърташ острието и го мушваш в задника, нали така?

— Готова е за употреба — потвърди Енцо. — Обаче внимавай, за Бога.

Вече беше 1:21. Мохамед Хасан изпи чашата с вода и си наля още. Скоро Махмуд щеше да бъде тук. Защо трябва да прекъсва такава приятна среща? Сви рамене и стана, отправяйки се към мъжката тоалетна, от която имаше приятни спомени.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Брайън.

— Той е от лошите, нали? Колко време трябва на това нещо да подейства?

— Около тридесет секунди, Джак. Мисли с главата си. Ако моментът не е подходящ, оттегли се и го остави да си върви — каза му Доминик. — Това не е игра, човече.

— Знам. „По дяволите, и татко го е правил един-два пъти“, каза си той. За да е сигурен, спря един келнер и го попита къде е мъжката тоалетна. Човекът му посочи и Джак се отправи нататък.

Имаше обикновена дървена врата със символичен знак на нея вместо думи поради международната клиентела на „Джовани“. „Ами ако вътре има повече от един човек?“, запита се той.

Тогава ще се откажеш, глупако.

Добре…

Влезе вътре. Имаше още някакъв човек, който си бършеше ръцете, обаче той излезе и Райън остана сам с 56MoHa, който тъкмо си вдигаше ципа и се канеше да се обърне. Джак извади писалката от джоба на сакото си и завъртя върха, за да се покаже иглата на спринцовката. Устоя на инстинктивното желание да провери с пръст дали е достатъчно остра, казвайки си, че подобно нещо едва ли ще е много разумно, и като мина покрай застаналия с гръб към него човек, както му бяха казали, свали надолу ръката си и го бодна право в левия хълбок. Очакваше да чуе как газовият заряд се задейства, но не чу нищо.

Мохамед Хасан ал Дин подскочи от внезапната остра болка и се обърна да види младия човек, който изглеждаше най-обикновено… Момент, беше виждал това лице в хотела…

— Извинявай, че се блъснах в теб, приятел.

Начинът, по който го каза, запали предупредителна лампа в съзнанието му. Беше американец и се беше блъснал в него. Беше почувствал убождане в хълбока и…

А той беше убил евреина тук…

— Кой сте вие?

Джак беше преброил някъде до петнадесет и изведнъж му се прииска да се направи на важен…

— Аз съм човекът, който току-що те уби, 56MoHa — отвърна спокойно той.

Лицето на човека доби хищнически, заплашителен вид. Бръкна с дясната си ръка в джоба, извади оттам нож и изведнъж положението стана съвсем сериозно.

Джак инстинктивно отскочи назад. Лицето на терориста беше самият образ на смъртта. Той отвори сгъваемия си нож и го насочи към гърлото на Джак. Вдигна нагоре ножа, пристъпвайки крачка напред, но…

Ножът падна от ръката му… той я загледа учуден и пак вдигна очи… — или по-скоро се опита. Главата му не се движеше. Краката не го държаха. Политна напред. Коленете му се удариха болезнено в земята и той падна напред, обръщайки се на лявата си страна. Очите му продължаваха да са отворени, а лицето гледаше нагоре към металната плочка, залепена на дъното на уринатора, откъдето Грийнголд се беше опитал да вземе пакетчето, преди да…

— Привет от Америка, 56MoHa. Опита се да се бъзикаш с неподходящи хора. Надявам се, че в ада ще ти хареса, приятел. — С периферното си зрение видя една сянка да се приближава до вратата и моментното увеличаване и намаляване на светлината, когато тя се отвори и отново се затвори.

Райън спря там и реши да се върне обратно. В ръката на човека имаше нож. Извади носна кърпичка от джоба си и взе с нея ножа, след което просто го пъхна под тялото. „По-добре да не се мотая повече“, каза си той. По-добре… не, дойде му още нещо наум. Бръкна в джоба на панталоните на 56 и намери каквото търсеше. После си тръгна. Най-идиотското нещо беше, че в момента имаше голямо желание да пусне една вода. Тръгна по-бързо, за да потисне това чувство. След секунди беше отново при масата.

— Всичко мина добре — каза той на близнаците. — Мисля, че трябва да се върнем в хотела, момчета. Има нещо, което трябва да свърша. Хайде — нареди им той.

Доминик остави достатъчно евро, за да покрият сметката за обяда, плюс бакшиша. Непохватният келнер хукна след тях, предлагайки им да заплати за изпирането на дрехите, но Брайън му се усмихна и му махна с ръка да си върви, след което прекосиха площад „Испания“. Качиха се на асансьора до църквата, а после се отправиха по улицата към хотела. След осем минути стигнаха „Екселсиор“. Двамата близнаци се чувстваха малко глупаво в изцапаните си в червено дрехи.

Администраторът на рецепцията ги видя и ги попита дали имат нужда от химическо чистене.

— Да, бихте ли изпратили някой горе? — отвърна Брайън.

— Разбира се, господине. След пет минути.

Според тях в асансьора нямаше подслушвателни устройства.

— Е? — попита Доминик.

— Ликвидирах го и взех това — каза Джак, изваждайки ключ от стая като техните.

— За какво ти е?

— Не забравяй, че той има компютър.

— О, да.

Когато влязоха в стаята на MoHa, видяха, че вече беше почистена. Джак спря при своята стая и взе оттам своя лаптоп. В него имаше десет гигабайта свободно пространство, което той можеше да запълни. В стаята на жертвата си той сложи щепсела в контакта и включи лаптопа на Мохамед Хасан.

Нямаше време за фина настройка. Двамата с арабина използваха същата оперативна система и той даде команда всичко от компютъра на арабина да бъде прехвърлено в неговия. Това отне шест минути, след което избърса всичко с носната си кърпичка, включително и дръжката на вратата. Излезе точно когато прислужникът вземаше изцапания с вино костюм на Доминик.

— Е? — попита братовчед му.

— Готово. Момчетата вкъщи може би ще искат да прегледат това. — За по-голяма убедителност той посочи лаптопа си.

— Добра логика, приятел. А сега какво?

— Ами, сега мисля да се кача на самолета за дома. Изпратете един имейл до базата, става ли?

— Разбрано, Младши.

Джак си събра багажа и се обади на администратора, който му каза, че има самолет на британските авиолинии, който ще излети от летище „Да Винчи“ за Лондон и има връзка с полет до вашингтонското летище „Дълес“, но трябва да побърза. Така и направи и след деветдесет минути излетя от пистата, настанил се в място 2А.

Махмуд беше там, когато полицията пристигна. Разпозна лицето на другаря си, когато изнесоха носилката от мъжката тоалетна, и остана като гръмнат. Това, което не знаеше, беше, че полицията беше прибрала ножа и беше видяла петната от кръв по него. Той щеше да бъде изпратен в тяхната лаборатория за ДНК проба. Персоналът й беше обучен в лондонската градска полиция, която беше най-добрата в света за тестове на ДНК. След като нямаше на кого да докладва, Махмуд се върна в хотела и си запази място за полет до Дубай с авиокомпанията на емирата за следващия ден. Трябваше да съобщи на някого за днешното нещастие, може би на самия Емир, когото никога не беше виждал и познаваше само по зловещата му репутация. Беше видял как един негов другар умира и как изнасят трупа на друг. „Какво ужасно нещастие беше това?“, каза си той над чаша вино. Милостивият Аллах сигурно щеше да му прости този грях. За кратко време беше видял прекалено много.

По време на полета до „Хийтроу“ Джак-младши се чувстваше леко изнервен. Имаше нужда да поприказва с някого, но до този момент щеше да мине още доста време, затова изпи на един дъх две малки шотландски уискита, преди да пристигне в Англия. В самолета „Боинг“–777 за летище „Дълес“ изпи още две, но сънят не идваше. Не само беше убил човек, но дори се беше изгаврил с него. Това не беше хубаво, но не беше и нещо, за което щеше да се моли на Бога да му прости. В неговия лаптоп имаше три гигабайта от този на арабина. Какво ли имаше в тях? Засега не можеше да каже. Би могъл да включи компютъра си и да се опита да научи, но това беше работа за истински компютърен факир. Бяха убили четирима души, които бяха посегнали на Америка, а сега тя им беше отвърнала с техните методи. Хубавото беше, че противникът не би могъл да знае с кого си има работа. Те бяха опитали само зъбите му.

Следващия път щяха да се изправят срещу ума му.

(обратно)

Информация за текста

© 2003 Том Кланси

© 2004 Павел Талев, превод от английски

Tom Clancy

The Teeth of the Tiger, 2003

Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-03 12:27:22

1

Еврейски религиозен и семеен ритуал, когато момчето навършва 13 години. — Бел.прев.

(обратно)

2

Семпер фиделис — винаги верен (лат.) — мотото на морските пехотинци. — Бел.прев.

(обратно)

3

Порода северноамерикански коне, произлизаща от мустангите. — Бел.прев.

(обратно)

4

Службата за охрана на президента. — Бел.прев.

(обратно)

5

Американското разузнаване по това време — Бел.прев.

(обратно)

6

Танц с ритмично потропване на краката. — Бел.прев.

(обратно)

7

Групата университети в североизточните щати, известни с високото си академично равнище — бел.прев.

(обратно)

8

Чарлс Понци — американски финансов аферист от началото на миналия век. — Бел.прев.

(обратно)

9

Тяхната арогантност ще заслужи нашето възмездие (лат.). — Бел.прев.

(обратно)

10

Саладин (1138–1193). — Бел.прев.

(обратно)

11

Иблис — название на дявола в исляма — бел.прев.

(обратно)

12

Известен сериен убиец в САЩ, убил десетки момичета в периода 1974–1978 година — бел.прев.

(обратно)

13

Мюсюлманската изповед-молитва — бел.прев.

(обратно)

14

Мъжката тоалетна — бел.прев.

(обратно)

15

Кинкаджу — нещо средно между опосум и белка, обитава тропическите гори. — Бел.прев.

(обратно)

16

В сериала за Джеймс Бонд „М“ е инициалът на шефа на английското контраразузнаване. — Бел.прев.

(обратно)

Оглавление

ДРУГИЯТ БРЯГ НА РЕКАТА

Глава първаКОЛЕЖЪТ

Глава втораПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Глава третаСИВИ ПАПКИ

Глава четвъртаПОДГОТВИТЕЛЕН ЛАГЕР

Глава петаСЪЮЗИ

Глава шестаПРОТИВНИЦИ

Глава седмаТРАНЗИТ

Глава осмаУБЕЖДЕНИЕ

Глава деветаС БОГА НАПРЕД

Глава десетаДЕСТИНАЦИИ

Глава единадесетаПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА

Глава дванадесетаПРИСТИГАНЕ

Глава тринадесетаСБОРЕН ПУНКТ

Глава четиринадесетаРАЙ

Глава петнадесетаВОЙНИЦИ И ЧИНОВНИЦИ

Глава шестнадесетаИ ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ КОНЕ

Глава седемнадесетаМАЛКАТА ЧЕРВЕНА ЛИСИЦА И ПЪРВОТО ПРЕПЯТСТВИЕ

Глава осемнадесетаЗАМИНАВАНЕТО НА ХРЪТКИТЕ

Глава деветнадесетаБИРА И УБИЙСТВО

Глава двадесетаТРЪПКАТА НА ЛОВА

Глава двадесет и първаТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ

Глава двадесет и втораИСПАНСКОТО СТЪЛБИЩЕ

Реклама на сайте