«Буферна зона»

Майор Дев Пюри не можеше да заспи. Още не беше свикнал с походните легла, използвани от индийската армия в полева обстановка. Нито с разредения въздух в планините. Нито пък с тишината. Около казармите в Удхампур, където беше служил преди това, се носеше непрекъснатият шум на камиони, автомобили, войници и всевъзможни дейности. Тишината тук му напомняше за болница. Или морга.

Вместо да спи, Пюри облече маслиненозелената си униформа и уви около главата си червения тюрбан. Излезе от палатката и се запъти към фронтовите окопи. Зад него вече се издигаше пълният диск на утринното слънце. Той отправи поглед към яркия оранжев блясък, който пропълзя през долината и плавно обля притихналата демилитаризирана зона. Намираше се на най-крехката бариера в най-опасното място на земята.

Тук, в подножието на кашмирските Хималаи, човешкият живот беше в постоянна опасност. По принцип го застрашаваха екстремалните атмосферни условия и стръмните урви. По-топлите, ниски хълмове гъмжаха от смъртоносни кралски кобри и човек трябваше да бъде непрекъснато нащрек за дебнещата в гъстите храсталаци нажа-нажа или така наречената индийска кобра. В риск се намираше и животът на всеки, закъснял дори и със секунда да размаже пренасящия най-различни болести комар или отровния кафяв паяк. Надвисналата опасност беше още по-сериозна на няколко мили по на север, на суровия глетчер Сиячин. Там, по отвесните, ослепително бели склонове, въздухът едва стигаше, за да крепи човешкия живот. Лавините и минусовите температури представляваха всекидневно изпитание за патрулиращите пехотинци.

И все пак не природните заплахи превръщаха мястото в най-опасното кътче на света. Всички тези опасности не бяха нищо в сравнение с начина, по който хората се застрашаваха едни други. И това не зависеше от астрономическото време или годишния сезон. Опасността беше постоянна, във всяка минута на всеки час, във всеки един ден от последните почти шестдесет години.