«Конспирация Да Винчи»

В настоящия роман описанията на художествени произведения, паметници, печатни издания и философски, окултни или спиритуалистки течения съответстват на действително установените.

Колкото и далеч да се ровеше в спомените си, Жорж Мюро оставаше с убеждението, че никога не е преставал да харесва работата си в издателството. Според удачната формула, която ползваше на честите вечери, където беше канен, работата му се състоеше в откриването на златни зрънца в руслото на лятна река. Противно на мнозина колеги и конкуренти, Жорж не презираше черната и влажна кал, в която ежедневно се ровеше — тъмния поток от ръкописи, който бълваха ежегодно все нови и нови автори. Всеки път, когато успяваше да извлече златно късче, той знаеше, че го дължи на тази утайка, непрестанно разбърквана от течението на живота.

Много често се доверяваше на млади автори, които впоследствие си пробиваха път и се радваха на преклонението на критиката и публиката. Бурните му изказвания в редакционната колегия в защита на някой ръкопис се превърнаха в традиция, приета от всички, включително от Анри Дюканж — изискания директор на издателската къща.

Истината всъщност е, че Жорж черпеше все нова и нова енергия в борбата за защита на загубените каузи, независимо дали са политически или литературни. Понякога си мислеше, че всеки има нужда от известна доза идеал, за да подхранва живота си. А без постоянни поводи за нови борби неговата хранителна дажба рискуваше силно да намалее.

На съвещанията в редакцията той се обявяваше в защита на разследващи анкети, засягащи частни интереси, институции или политически дейци. През дългата си кариера Жорж си спечели поредица облози благодарение на смесица от усърдие, талант и късмет. Достигнал днес до зряла петдесетгодишна възраст, запазил широкоплещестата си и набита осанка, напрегнат като лък, заплашващ всеки момент да се отпусне, Жорж Мюро, макар все така неукротим, беше добил по-голяма увереност.

Бюрото му, на чийто под се стелеха купчини печатни страници, се намираше на тридесет и петия етаж на кулата „Монпарнас“. От широките плътно затворени прозорци в далечината се виждаше гората от небостъргачи на Дефанс, които подобно на модерни Вавилонски кули щурмуваха небето в разпръснат ред. От другата страна се мяркаше базиликата „Сакре Кьор“, изправена на хълма като самотен часовой.