«Умирай само в краен случай»

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът без друго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и — според собствения ми девиз — да умираме само в краен случай.

Какво може да се направи например, ако се намирате в хотелска стая на четвъртия етаж, ако единственият прозорец зее безотрадно към уличния паваж, разстилащ се петнайсет метра под вас, а на вратата ви настойчиво и грубо тропат хора, които, меко казано, не ви мислят доброто?

Спасителните покриви, по които филмовите герои имат обичай да подскачат ловко към щастливия финал, са в случая далече. Нищожен е шансът да се появи и чудотворното въже, спуснато в съдбоносния миг от някой съучастник на горния етаж, понеже ако изобщо има съучастник, той съвсем не е на горния етаж. Бихте могли наистина да отворите внезапно вратата и свит зад нея да изскочите светкавично навън, щом пришелците нахълтат. Само че това е също един от тия филмови номера, които в живота никога не минават. Остава ви просто да чакате, за да видите дали неканените гости най-сетне ще счупят вратата. Едно наистина напрегнато преживяване, но чийто край лесно може да се предвиди, защото те наистина ще я счупят.

Телефонът. Спасителната връзка с външния свят. Вдигате го с надежда, обречена бързо да угасне: жицата е прерязана. Това е лошото на телефонната връзка, че винаги предполага жица, а всяка жица може да бъде прерязана от тия, дето не ви мислят доброто. За разлика от радиовръзката. В случай, разбира се, че разполагате с такава.

Борислав, за свое щастие, разполага с такава. Тия малки и примитивни апаратчета-близнаци, струващи десет лири чифта и с които вече и децата си играят. Единият близнак се намира у Борислав, а другият е у мене, ако още не сте ме забравили. А ако изобщо не се познаваме, приятно ми е, Емил Боев, макар да не мога да ви стисна ръката, понеже в момента съм в насрещния хотел.

Връзката се осъществява тутакси, тъй като отвореният приемател е на масата ми и додето преглеждам заранния вестник и доливам първото за тоя ден кафе, чувам примесения с паразитни шумове глас на Борислав:

— Струпани са пред вратата ми… Извикай полиция.

Завъртам копчето на кутийката и отвръщам в микрофона:

— Прието.