«Няма нищо по-хубаво от лошото време»

Една заплетена история като тази може да почне по сто различни начина. Но тази специално започва с чакане.

Спомням си да съм чувал изрази като радостно очакване, обаче не помня да съм срещал хора, които обичат да чакат. А когато си прекарал една безсънна нощ и си влязъл с адски главобол в един горещ ден, чакането се превръща в тягост дори за такъв като мене. Почваш да се тровиш с предположения и да си въобразяваш всякакви неща. Например, че човекът, дето го чакаш, няма да дойде. Или че ще дойде твърде късно, което в случая е почти едно и също.

На пръв поглед чакането изглежда проста работа: само стоиш и чакаш. Изобщо изкуството да не правиш нищо, дори да не си ядеш нервите и да не навиваш на пръста си едни и същи неща като това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка всичко. Изкуството да чакаш… Проста работа, но ако не я владееш, може да идеш по дяволите. Както на времето Старият отиде по дяволите само защото не можа да издържи докрай. Не можа да издържи да стои така, без да прави нищо. Да стои и да чака.

Подобни мисли се въртят лениво в главата ми, додето седя под синия чадър на кафенето пред чаша полуизстинало кафе — трето поред, оглеждам площада и барабаня с пръсти по масата.

Масите на кафенето са всичко пет, разположени върху полуизгнил дървен балкон. Едната страна на балкона опира в тротоара, а другата е застрашително надвесена над водата. Неудобството на тая съборетина не е толкова в туй, че всеки момент може да рухне в калнозелената мътилка на канала, колкото в обстоятелството, че е на нивото на улицата и не ми дава никакви предимства за наблюдение.

Площадът е малък, задръстен от сергии с банани и портокали, от купища празни каси, от кряскащи продавачи и разнородна навалица. Действието става във Венеция, часът отива към дванайсет и влажната жега е трудно поносима, макар да сме още в края на май.