«Бронзовата врата»

Дребният човечец, седнал на бара в клуба, беше някъде от крайбрежието на Калабар или от Папуа, или от Тонгатабу или някое друго затънтено място. Един от строителите на империята — с оредели и побелели коси край слепоочията, слаб, жълт и леко пиян. Беше и с избеляла училищна вратовръзка, която вероятно бе държал в тенекиена кутия, за да не я изядат стоножките.

Господин Сътън-Корниш не го позна, поне докато бяха в клуба, но позна вратовръзката, защото неговата беше същата. Затова плахо го заговори и човекът му отвърна, тъй като беше подпийнал и не познаваше никого. Пиха и разговаряха за старото училище по онзи странен, характерен за англичаните начин — на пръв поглед резервирано, дори не споменават имената си, но всъщност бъбрят доста приятелски.

За господин Сътън-Корниш това беше голямо преживяване, защото в клуба никой никога не говореше с него, ако не се брои обслужващият персонал. Той бе твърде сломен, твърде затворен в себе си, пък и в лондонските клубове не се налагаше да разговаряш. Те клубовете са за това.

За първи път от петнайсет години господин Сътън-Корниш се прибра вкъщи за чая с леко надебелял език. Седеше с празен поглед в гостната на горния етаж, хванал чаша поизстинал чай, и мислено си припомни лицето на мъжа, направи го по-младо, по-пълничко — лице, което да върви на колосаната бяла яка на ученическата униформа или на шапката на училищния отбор по крикет.

Изведнъж се сети и се изхили. Ето това също не го беше правил поне от няколко години.

— Лоелин, скъпа моя — каза той. — Лоелин Майнър. Имаше по-голям брат. Убиха го по време на войната, беше в конната артилерия.

Госпожа Сътън-Корниш го изгледа със студен поглед над пищно бродирания калъф на чайника. Очите й, кафяви като кестени, бяха помътнели от презрение — изсъхнали кестени обаче, не пресни. Останалата част от лицето й изглеждаше сива. Късният октомврийски следобед беше сив, сиви бяха и тежките, дълги до пода завеси с монограми, които скриваха прозорците. Дори предците на портретите по стените бяха сиви, с изключение на лошия генерал.

Смехът замря в гърлото на господин Сътън-Корниш. Дългият сив поглед се погрижи за това. После мъжът потрепери и понеже не беше особено стабилен, ръката му подскочи и той изсипа чая на килима, с грация едва ли не, заедно с чашата и лъжичката.