«Дръзко убийство»

Портиерът на хотел „Килмарнок“ беше като върлина. Носеше светлосиня униформа и бели ръкавици, в които ръцете му изглеждаха направо огромни. Отвори вратата на жълтото такси с нежността, с която стара мома гали котката си.

Джон Далмас излезе и се обърна към червенокосия шофьор:

— Най-добре ме чакай зад ъгъла, Джоуи.

Шофьорът кимна, забучи още по-навътре клечката за зъби, пъхната в края на устата му, и изкусно обърна таксито, като го отдалечи от бялата линия край бордюра. Далмас прекоси огрения от слънцето тротоар и влезе в просторното прохладно фоайе на хотела. Килимите бяха дебели и заглушаваха стъпките. Пиколата стояха прави със скръстени ръце, а двамата служители зад мраморния плот на рецепцията гледаха строго.

Далмас тръгна направо към асансьорите. Влезе в облицованата с ламперия кабина и нареди:

— На последния етаж, моля.

Фоайето на надстроения етаж беше малко и тихо. И на трите стени имаше врати. Далмас застана пред едната и позвъни.

Дерек Уолдън се показа на прага. Изглеждаше четирийсет и пет годишен или малко по-възрастен, с доста побеляла коса и мъжествено, съсипано от алкохола лице с торбички под очите. Беше облечен в домашен халат с монограм и в ръката си държеше чаша с уиски. Личеше, че е пил.

— А, ти ли си, Далмас. Влизай — посрещна го навъсено с удебелен глас.

После се обърна и като остави вратата отворена, влезе навътре. Далмас затвори зад себе си и го последва в просторна стая с висок таван и балкон. Стената отляво бе с двойни стъклени врати, от които се излизаше на дълга тераса.

Дерек Уолдън седна до стената на стол, тапициран с материя в кафяво и златисто, и опъна краката си върху табуретката отпред. Разклати питието, като гледаше в чашата.

— Какво става? — попита.

Далмас го наблюдаваше мрачно. След малко отвърна:

— Отбих се само да ти кажа, че повече няма да се занимавам с твоя случай.

Уолдън отпи от чашата и я остави в края на масата. Сетне потърси с ръка цигарата, пъхна я в устата си, но забрави да я запали.

— Така ли? — измърмори безразлично.

Далмас се обърна с гръб и застана до една от стъклените врати, която беше отворена. Вятърът си играеше с брезентовия навес над терасата. Шумът от автомобилите по булеварда едва достигаше дотук.