«Ще те чакам»

Реймънд Чандлър Ще те чакам

В един часа след полунощ Карл, нощният портиер, изгаси и последната от трите настолни лампи в централното фоайе на хотел „Уиндърмиър“. Синият килим потъмня с един-два оттенъка, а стените се отдръпнаха назад в далечината. В креслата тъмнееха сенките на почиващи гости. В ъглите лепнеха спомени като паяжини.

Тони Ресек се прозя. Отпусна глава на една страна и се вслуша в крехката трептяща музика откъм стаята с радиото зад полувидимия свод в най-далечния край на фоайето. Намръщи се. След един часа стаята му принадлежеше. В нея не би трябвало да има никой. Онова червенокосо момиче му проваляше вечерите.

Спря да се мръщи и в ъгълчето на устните му трепна бегла усмивчица. Седеше, отпуснат безметежно — нисък, блед, шкембест мъж на средна възраст, впил във верижката на часовника си дълги, изящни пръсти — на фокусник, на артист, с лъскави, гледани нокти, изтънени стави и едва приплеснати връхчета. Тони Ресек ги потърка леко, а в кротките му морскосиви очи се таеше безбрежно спокойствие.

Намръщеността се върна върху лицето му. Музиката го дразнеше. Стана от креслото с неочаквана гъвкавост, целият едно цяло, без да помръдне впитите във верижката на часовника пръсти. В един миг бе облегнат назад, отпуснат, в следващия беше прав, с безупречно равновесие, неподвижен, така че самото ставане сякаш бе недоглеждане, грешка на окото.

Прекоси с малките си излъскани обувки синия килим и мина под свода. Музиката се усили. Жаркият рев и френетично-спазматичните ритми на джем сешън. Прекалено гръмко. Червенокосото момиче просто си седеше там, безмълвно втренчено в орнаментната решетка на големия комбиниран радиоапарат, все едно виждаше оркестъра с неподвижните професионални усмивки и потта, стичаща се по гърбовете. Сгушила се бе с подвити крака на дивана, побрал сякаш всички възглавнички в стаята. Беше се наместила много старателно сред тях, като букетче в мека цветарска хартия. Не се извърна. Седеше облегната на една страна, свила малък юмрук върху прасковено коляно. Носеше панталон и горнище от тежка рипсена коприна с избродирани черни лотосови пъпчици.

— Харесвате ли Бени Гудман, госпожице Креси? — попита Тони Ресек.

Момичето бавно извъртя очи. Светлината им бе приглушена, ала виолетовото в тях причиняваше почти болка. Бяха големи, дълбоки очи, без помен от мисъл. Лицето й бе класическо и безизразно. Не му отговори.

Тони се усмихна и раздвижи пръстите на отпуснатите покрай тялото си ръце — един по един, усещайки всяко тяхно помръдване.

— Харесвате ли Гудман, госпожице Креси? — повтори кротко въпроса си.

— Не дотам, та да се разрева — отвърна тя безразлично.

Тони се олюля назад на пети и се вгледа в очите й. Големи, дълбоки, празни очи. Или не? Пресегна се и намали звука на радиото.

— Не ме разбирайте погрешно — обади се пак момичето — Гудман печели добре, а човек, който в наши дни печели по законен начин, заслужава уважение. Само дето тази налудничава музика ме вълнува колкото изветряла бира. Предпочитам нещо с цветя и рози.

— Навярно харесвате Моцарт?

— Хайде, иронизирайте ме — рече момичето.

— Не ви иронизирам, госпожице Креси. Според мен Моцарт е най-великият мъж, живял някога на тази земя, а Тосканини е негов пророк.

— Мислех, че сте хотелският детектив. — Тя отметна глава върху една от възглавниците и се втренчи в него през гъстите си мигли. — Дайте нещо от този ваш Моцарт — добави.

— Много е късно — въздъхна Тони. — Едва ли ще се намери по това време.

Тя му отправи поредния си прям, бистър поглед.

— Държиш ме под око, нали, ченге? — Засмя се въз душно, почти придихателно. — Къде стъпих накриво?

Тони я озари с кукленската си усмивка.

— Никъде, госпожице Креси. Никъде. Но се нуждаете от свеж въздух. От пет дни сте в хотела, а носа не сте си показала навън. Пък и стаята ви е горе в кулата.

Тя пак се засмя.

— Разкажете ми нещо с такъв сюжет. Умирам от скука.

— Навремето тук имаше едно друго момиче, отседнало в същата стая. Остана в хотела цяла седмица, също като вас… без да излиза, имам предвид. Почти с никого не размени и дума. И какво, мислите, направи накрая?

Момичето го изгледа сериозно.

— Напусна, без да си плати сметката.

Тони протегна изящната си ръка и бавно я извъртя, като трепкаше с пръсти, сякаш ленива вълна се разбива на кея.

— Не. Изпрати да й донесат сметката и я плати. После каза на момчето да се върне след половин час за куфарите. И накрая излезе на балкона…

Момичето леко се наклони напред, очите му все тъй сериозни, едната ръка сключена върху прасковеното коляно.

— Как ти беше името?

— Тони Ресек.

— Звучи източноевропейско.

— Така е. Полско.

— Продължавай, Тони.

— Всички стаи горе на кулата имат балкони, госпожице Креси. А парапетите им са прекалено ниски за четиринайсет етажа над улицата. Нощта беше черна, имаше високи облаци. — Той отпусна ръка в прощален, безвъзвратен жест. — Никой не я видял кога е скочила. Но когато се удари в паважа, беше като топовен гърмеж.

— Измисляш си, Тони.

Гласът й беше чист, сух шепот.

Той отново я дари с кукленската си усмивка. Спокойните му морскосиви очи почти заглаждаха плавните вълни на косите й.

— Ива Креси — произнесе замислено. — Име, чакащо да го огрее светлина.

— Чакащо един висок, мургав нехранимайко, Тони. Едва ли ще те интересува защо. Бях омъжена за него на времето. Може отново да се омъжа за него. Човек е способен да направи много грешки само за един живот. — Ръката върху коляното бавно се разтвори, докато пръстите постепенно се изпънаха до краен предел. Сетне се свиха бързо и стегнато и дори в мътната светлина кокалчетата лъщяха като полирани кости. — Преди време му погодих калташки номер. Заврях го в миша дупка, без да искам. И това едва ли ще те интересува. Работата е там, че му дължа нещо.

Тони се наведе бавно и завъртя копчето на радиото. В топлия въздух смътно се завихри валс. Натруфен, но все пак валс. Той усили звука. Музиката се ливна от високоговорителя във вихър от празнична мелодичност. Откакто умря Виена, всички валсове са призрачни.

Момичето облегна глава на една страна и измърка два-три такта, сетне млъкна, свило напрегнато устни.

— Ива Креси — каза. — Някога беше изписано със светлини. В долнопробен нощен клуб. Изключително долнопробен. Полицията го затвори и светлините изгаснаха.

Той й се усмихна почти подигравателно.

— Не е бил долнопробен, докато вие сте била в него, госпожице Креси…

Този валс винаги се изпълняваше от оркестъра, докато старият портиер се разхождаше нагоре-надолу пред входа на хотела, изпъчен и горд с медалите на гърдите си.

— „Последен смях“. Емил Дженингс. Едва ли си го спомняте, госпожице Креси.

— Пролет, животворна пролет — каза тя. — Не, никога не съм го виждала.

Той се отдалечи на три крачки от нея и се обърна.

— Трябва да се кача горе и да проверя бравите на вратите. Дано не съм ви нарушил спокойствието. Няма да е зле да си лягате вече. Доста е късно.

Валсът свърши и от радиото зазвуча глас. Момичето заговори над него:

— Наистина ли си го помисли — за балкона?

Той кимна.

— Може и да съм, но вече не…

— Изключено, Тони. — Усмивката й беше приглушена като изгубен есенен лист. — Ела да си поговорим още. Червенокосите не скачат от балкони, Тони. Те се държат със зъби и нокти… и оцеляват.

Той я гледа известно време много сериозно, после прекоси килима. Под свода към централното фоайе стърчеше портиерът. Тони още не беше погледнал в посоката, но знаеше, че там има човек. Винаги усещаше дали наблизо има някой. Чуваше как расте тревата също като магарето от „Синята птица“.

Портиерът напрегнато му направи знак с брадичката. Широкото му лице над униформената якичка беше потно и възбудено. Тони го приближи, заедно минаха през свода и влязоха в полутъмното фоайе.

— Неприятности ли? — попита Тони предпазливо.

— Един мъж отвън иска да те види. Отказа да влезе. Тъкмо бършех стъклото на вратата и той се приближи изотзад. Такъв един висок. „Извикай Тони“, издума през ъгълчето на устата си.

— Хм — рече Тони и се вгледа в бледосините очи на портиера. — Кой е?

— Само настоя да те извикам.

Лицето на Тони стана безизразно като тесто.

— Добре — промърмори и тръгна към входната врата. Портиерът го дръпна за ръкава на сакото.

— Ей, Тони. Имаш ли врагове?

Тони се засмя учтиво, но лицето му остана като тесто.

— Виж какво — продължи портиерът, вкопчен в ръкава му. — По-надолу е спряла голяма черна кола — до отсрещния тротоар. До нея стои някакъв тип с единия крак върху страничното стъпало. Този, дето ме заговори, е облечен с широко тъмно палто, препасано с колан, с висока яка, та чак му закрива ушите. Шапката му е нахлупена много ниско. От лицето му, кажи-речи, нищо не се вижда. И ми изръмжа „Извикай Тони“ с ъгълчето на устата, ето така. Нали нямаш врагове, Тони?

— Само банката ми — отвърна детективът. — Изчезвай.

Тръгна бавно и с леко скована походка през синия килим нагоре по трите ниски стъпала към фоайето пред главния вход с трите асансьора от едната страна и регистрацията от другата. В момента работеше само единият асансьор. До разтворената врата беше застанал нощният администратор със скръстени ръце, мълчалив в разкошната си синя униформа със сребристи ширити. Слаб, мургав мексиканец — Гомес. Беше нов, сега го обучаваха за нощната смяна.

Срещу асансьорите беше регистрацията, покрита с розов мраморен плот, върху който внимателно се беше облегнал нощният дежурен. Дребен, спретнат мъж с редички рижи мустаци и толкова румени бузи, та приличаха на напудрени. Загледа се втренчено в Тони и разроши с нокът мустаците си.

Тони насочи към него показалец, сви стегнато другите три пръста и „щракна“ два пъти с палец нагоре-надолу по изпънатия пръст. Дежурният докосна и другия край на мустаците си и го изгледа със скучаещ поглед.

Тони мина покрай затворения и тъмен щанд за вестници и през страничния вход се озова пред дрогерията, откъдето се излизаше към обкованата с месинг главна врата с бронирани стъкла. Спря точно пред тях и рязко дълбоко пое дъх. Разкърши рамене, бутна вратата и излезе в студения влажен нощен въздух.

Улицата тънеше в мрак и тишина. Гъргоренето на уличното движение по „Уилшър булевард“ на две преки беше лениво, сякаш въздушно. Вляво дремеха две таксита. Шофьорите се бяха облегнали на калника на едната, един до друг, и пушеха. Тони тръгна в обратна посока. Голяма тъмна кола беше спряла на една трета от разстоянието между първата пряка и входа на хотела, фаровете й бяха угасени и чак когато съвсем се приближи до нея, дочу лекото ръмжене на включения мотор.

Висока фигура се отлепи от тъмния силует на колата и бавно се запъти към него, с двете ръце в джобовете на тъмното палто с висока яка. В устата на мъжа просветваше запаленият край на цигара, ръждив бисер. Спряха на две крачки един от друг.

— Здрасти, Тони. Отдавна не сме се виждали — обади се високият. — Здравей, Ал. Как вървят работите?

— Не се оплаквам. — Високият понечи да измъкне дясната си ръка от джоба на палтото, но се спря и се изсмя тихо. — Забравих. Едва ли ще искаш да се ръкуваш с мен.

— Здрависването не значи нищо — отвърна Тони. — И маймуните го правят. Какво си намислил, Ал?

— Все същият забавен шишко си, а, Тони?

— Щом казваш.

Тони замижа плътно. Гърлото му беше схванато.

— Харесва ли ти работата тук?

— Работа като работа.

Ал отново пусна съшия тих смях.

— Ти не бързаш за никъде, Тони. За разлика от мен. Значи работа като работа и искаш да я задържиш. Дадено. В твоето тихо хотелче е отседнало едно момиче — Ива Креси. Изведи я навън. Бързо и незабавно.

— Какво е станало?

Високият огледа улицата от двете страни. Зад колата леко се прокашля мъж.

— Хванала се е с когото не трябва. Нямам нищо против нея лично, но ще ти навлече неприятности. Измъкни я от хотела, Тони. Разполагаш с около час.

— Дадено — отвърна Тони безцелно, без да влага смисъл в думата.

Ал извади ръка от джоба си и я протегна към гърдите на Тони. Побутна го леко, лениво.

— Не ти го казвам само да се намирам на приказки, дебело ми братче. Изведи я!

— О’кей — рече Тони монотонно.

Високият отдръпна ръка от гърдите му и се пресегна към вратата на колата. Отвори я и понечи да се плъзне вътре като мършава черна сянка, но спря и каза нещо на мъжа в колата, след което отново излезе. Приближи се до Тони, който стоеше безмълвен, улавящ с бледите си очи мътната светлина от улицата.

— Слушай, Тони. Винаги си се държал настрана. Ти си добър брат.

Тони не продума.

Ал се наклони към него — висока, напрегната фигура. Вдигнатата яка почти докосваше ушите му.

— Работата ще предизвика неприятности, Тони. Спускам ти го, въпреки че това няма да се хареса на момчетата. Тази Ива Креси беше женена за един младеж — Джони Ролс. Ролс излезе от „Куентин“ преди два-три дни, ако не и седмица. Излежа три години за непредумишлено убийство. Момичето го навря там. Пиян, една нощ прегазил някакъв старец. Тя била с него. Отказал да спре. Настояла да се предаде, иначе ще го обади. Той не отишъл. После ченгетата дошли да го приберат.

— Кофти работа — отбеляза Тони.

— Самата истина, малкият. Работата ми е да знам. Този Ролс разправял наляво и надясно как момичето ще го чака, когато излезе от кафеза, готов бил да прости и да забрави и се е запътил право към нея.

— Той какъв ти е? — попита Тони. Гласът му беше сухо, сковано прашене, като твърда хартия. Ал се засмя.

— Лошите момчета искат да се видят с него. Действал нещичко по рулетка на главната улица и измътил страхотен план. С друг един завлекли заведението с петдесет бона. Оня върнал парите, но още си искаме двайсет и петте на Джони. На лошите момчета не им се плаща, за да забравят.

Тони огледа тъмната улица. Единият от таксиметровите шофьори метна изпушената си цигара в широка дъга над покрива на колата. Тони я проследи, докато се разсипа в искри на паважа. Заслуша се в кроткото мъркане на мотора на голямата кола.

— Не искам да знам за тая история — каза. — Ще я изведа.

Ал отстъпи заднишком и кимна.

— Умно момче си, как е мама?

— Добре.

— Кажи й, че съм питал за нея.

— Питането е нищо.

Ал бързо се обърна и се пъхна в колата. Тя направи мързелива дъга докъм средата на пряката и бавно се върна към ъгъла, фаровете се включиха и изпръскаха със светлина някаква стена. Колата зави зад ъгъла и изчезна. Покрай носа на Тони се разнесе остатъчна миризма от ауспуха й. Той се извъртя и се върна към хотела, влезе вътре. Мина покрай стаята с радиото.

То още мърмореше, но момичето го нямаше върху дивана. Възглавниците носеха издълбания отпечатък на тялото му. Тони се пресегна и ги докосна. Стори му се, че още са топли. Изключи радиото и остана да стои и да върти бавно протегнат напред палец с длан, притисната плътно към корема. После се върна през фоайето до асансьора и застана при голямата саксия с декоративен храст, чиято пръст бе поръсена с бял пясък. Дежурният администратор се суетеше зад матовата стъклена преграда в дъното на регистрацията. Въздухът бе мъртъв.

Фоайето пред асансьорите тънеше в мрак. Тони погледна стрелката на средния асансьор и видя, че е спряла на четиринайсет.

— Легнала си е — прошепна тихо.

Вратата на портиерната зад асансьорите се отвори и отвътре излезе дребният мексиканец, вече без униформа. Погледна към Тони кротко, странично, с очи като пресушени кестени.

— Лека нощ, шефе.

— Да — разсеяно отвърна Тони.

Извади тънка пура с мундщук от джоба на жилетката си и я подуши. Бавно я огледа, като я въртеше в изящните си пръсти. От едната страна тютюнът беше пробит. Намръщи се и прибра пурата.

Чу се далечен звук и стрелката на индикатора се завъртя около бронзовия циферблат. Светлина проблесна в горната част на шахтата и правата линия на асансьорния под стопи мрака под себе си. Асансьорът спря, вратите се отвориха и отвътре излезе Карл.

Очите му отскочиха стреснато от погледа на Тони и той тръгна към него, наклонил глава. Над розовата му горна устна проблясваше влага.

— Слушай, Тони.

Тони ловко и силно сграбчи ръката му и го извъртя. Избута го бързо, макар и някак небрежно, надолу по стъпалата към полумрачното централно фоайе и го насочи към единия ъгъл. Пусна ръката му. Гърлото му отново се стегна, неизвестно защо и за самия него.

— Е? — попита мрачно. — Какво да слушам?

Портиерът бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.

— Ето това ми даде — каза завалено. Лъскавите му очи гледаха покрай Тони в нищото. Премигваха бързо-бързо. — Джинджифилова лимонада с лед.

— Не ми губи времето — изръмжа Тони.

— Мъжът в четиринайсет „бе“ — поясни портиерът.

— Я ми дъхни! — рязко нареди Тони.

— Черпи ме една чашка.

Тони сведе поглед към доларовата банкнота.

— В четиринайсет „бе“ няма никой — каза. — Поне според моя списък.

— Да, ама има. — Портиерът облиза устни, а очите му няколко пъти се отвориха и затвориха. — Висок мургав мъж.

— Добре — ядосан просъска Тони. — Добре. Значи в четиринайсет „бе“ има висок мургав мъж и те черпи долар и чашка. Друго?

— Има пистолет под мишницата — додаде Карл и премигна.

Тони се усмихна, но очите му бяха придобили безжизнения блясък на плътен лед.

— Ти ли качи госпожица Креси с асансьора?

Карл поклати отрицателно глава.

— Гомес. Видях я да се качва.

— Разкарай се — извика Тони през стиснати зъби. — И повече да не съм те видял да приемаш почерпки от гости на хотела.

Не помръдна, докато Карл не се прибра в стайчето си до асансьорите и не затвори вратата. Чак тогава бавно изкачи трите стъпала и застана пред рецепцията, загледан в жилките по мрамора, комплекта писалки и мастилница от оникс, новата регистрационна карта в кожената й рамка. Вдигна ръка и я плесна тежко върху мрамора. Иззад стъклената преграда като катерица от хралупа изскочи администраторът.

Тони извади лист от горното джобче на костюма си и го оправи върху тезгяха.

— Тук не фигурира никой в четиринайсет „бе“ — подчерта огорчено.

Администраторът избърса възпитано мустаците си.

— Много съжалявам. Сигурно си бил излязъл на вечеря, когато той се регистрира.

— Кой?

— Записа се като Джеймс Уотърсън от Сан Диего.

Администраторът се прозя.

— Пита ли за някого?

Прозявката секна по средата и администраторът се загледа в темето на Тони.

— Ами да. Пита какъв ни е оркестърът. Защо?

— Умно, бързо и смешно — подигра го Тони. — Ако си падаш по тези шегички. — Написа нещо върху листа и го върна в джобчето си. — Качвам се горе и ще проверя всички врати. Остават ти четири празни стаи. Стегни се, момче. Даваш фира.

— Оправям се някак — провлачи администраторът и довърши прозявката си. — Върни се бързо, татенце. Без теб не знам как да си убия времето.

— Вземи обръсни розовия мъх по горната си устна — посъветва го Тони и прекоси фоайето.

Отвори един от тъмните асансьори, запали лампата на тавана и го подкара към четиринайсетия етаж. Там отново изгаси лампата, слезе и затвори след себе си вратите, фоайето тук беше по-малко от останалите с изключение на това точно под него. Имаше по една синя дървена врата в двете стени. Върху всяка се четеше златиста цифра и буква, оградена със златисто венче. Тони пристъпи към 14А и долепи ухо до дървенията. Нищо не се чу. Ива Креси вероятно спеше в леглото си или пък бе в банята, или на балкона. А можеше и да седи там в стаята, на няколко крачки от вратата, и да гледа втренчено стената. Е, не е разумно да очаква да чуе как тя седи и съзерцава стената. Приближи се до 14Б и пак долепи ухо до вратата. Тук беше различно. Чу се звук. Мъж се прокашля. Прозвуча някак като самотна кашлица. Не се чуха гласове. Тони натисна седефеното копче на вратата.

Приближиха се не бързащи стъпки. Плътен глас проговори през дървенията. Тони не отвърна, не издаде нито звук. Плътният глас повтори въпроса. Леко, злобно, Тони натисна повторно звънеца.

Господин Джеймс Уотърсън от Сан Диего би трябвало сега да отвори и да каже нещо, но не го направи. Зад вратата настъпи тишина, като в ледник. Тони отново долепи ухо. Самата тишина.

Извади шперц на верижка и особено предпазливо го пъхна в ключалката. Завъртя го, бутна вратата десетина сантиметра навътре и издърпа шперца. Сетне зачака.

— Добре — рязко прозвуча гласът. — Влез и си го получи.

Тони бутна вратата, отвори я широко и застана като в рамка на фона на светлината от фоайето. Мъжът беше висок, тъмнокос, ъгловат и белолик. Стискаше пистолет в ръка. Държеше го така, сякаш знаеше всичко за пистолетите.

— Хайде, влизай — изрече провлечено.

Тони пристъпи напред и затвори след себе си с рамо. Ръцете си държеше встрани от хълбоците, умелите пръсти извити и отпуснати. Усмихна се с кротката си усмивчица.

— Господин Уотърсън?

— И после?

— Аз съм детективът на хотела.

— Ах, ще припадна.

Високият, белолик, някак хубав и по своему грозен мъж отстъпи назад. Стаята беше голяма, с нисък балкон покрай двете стени. Френски прозорци извеждаха към него. И двете стаи на кулата бяха с такива балкони. Имаше и камина с наредени за огрев дърва зад дървен параван пред жизнерадостно пъстър диван. Висока запотена чаша бе поставена върху хотелски поднос до дълбоко, уютно кресло. Мъжът отстъпи натам и застана пред него. Големият лъскав пистолет се отпусна и се насочи към пода.

— Направо ще припадна — повтори той. — От един час съм в тази дупка и хотелското ченге вече ми звъни на вратата. Добре, скъпи, надникни в гардероба и банята. Само че тя току-що си тръгна.

— Още не си се видял с нея — уточни Тони. Лицето на мъжа неочаквано се набръчка. Плътният му глас се изостри и премина в ръмжене.

— Нима? И с кого не съм се видял още?

— С момичето — Ива Креси.

Мъжът преглътна. Остави пистолета си върху масичката до подноса. Отпусна се заднишком в креслото — сковано, като засегнат от лумбаго. После се наклони напред, постави ръце върху коленете и опъна устни над зъбите си във весела усмивка.

— Значи се е добрала дотук, а? Още не съм питал за нея. Предпазливо момче съм. Още не съм питал…

— От пет дни е тук — поясни Тони. — Чака те. И за секунда не е напускала хотела.

Мъжът взе да мърда с устни. В усмивката му проблесна разбиране.

— Задържах се на север — подхвърли небрежно. — Знаеш как става. Гостувах на стари приятели. Ти, ченге, май доста си наясно с моите работи.

— Така е, господин Ролс.

Мъжът скочи и ръката му се стрелна към оръжието. Застана наклонен напред, стиснал пистолета върху масичката, втренчен в Тони.

— Жените много плямпат — каза приглушено, сякаш стискаше нещо меко между зъбите си и говореше през него.

— Не са жени, господин Ролс.

— Ъ? — Пистолетът се плъзна по твърдото дърво на масата. — Говори по-ясно, ченге! Врачката ми току-що си тръгна.

— Не са жени, а мъже. Мъже с пистолети.

Помежду им отново настъпи ледено мълчание. Джони бавно изпъна тяло. Лицето му бе като измито от всякакво изражение, ала очите му бяха на преследван звяр. Тони се наклони към него — нисък, шишкав мъж с кротко, бледо, дружелюбно лице и очи, чисти като планински ручей.

— На тези никога не им свършва бензинът — обади се Джони Ролс и облиза устни. — От зори до късен мрак все се трудят. Старата фирма не заспива.

— Знаеш ли кои са? — тихо попита Тони.

— Имам около десет предположения. Дванайсет от тях ще излязат верни.

— Лошите момчета — усмихна се Тони с крехка, чуплива усмивка.

— Къде е тя? — рязко попита Джони Ролс.

— В съседната стая.

Мъжът отиде до стената, като остави пистолета на масичката. Застана пред преградата и взе да я изучава. Пресегна се и сграбчи железния парапет на балкона. После го пусна, обърна се и лицето му изгуби част от бръчките. Очите му проблясваха по-спокойно. Отиде до Тони и се извиси над него.

— Имам една кръгла сумичка — заразправя. — Ива ми изпрати малко мангизи и аз ги поумножих чрез сделчица на север. Бели пари за черни дни.

— Лошите момчета имат предвид двайсет и пет бона. — Тони се усмихна накриво.

— Според мен по-скоро пет стотака. Само дето доста ще се озоря, ако река да ги убедя в това.

— Вярвам ти — обяви Тони.

— Не убиват често, но щом искат, пипат доста грубо.

— Мухльовци — отсече Тони с много презрение. — Пищовлии. Обикновени мухльовци.

Джони Ролс се пресегна към чашата си и я пресуши. Кубчетата лед протракаха леко, докато я оставяше на масата. Взе пистолета, подхвърли го леко в дланта си, после го затъкна с дулото надолу във вътрешния джоб до сърцето си. Втренчено загледа килима.

— Защо ми съобщаваш всичко това, ченге?

— Мислех си, че може да я оставиш на мира.

— Ами ако не я оставя?

— Нещо ми подсказва, че ще я оставиш — възрази Тони. Джони Ролс кимна леко. — Има ли начин да се измъкна оттук?

— Слез със служебния асансьор до гаража и наеми кола. Ще ти дам визитка да я покажеш на момчето от гаража.

— Ти си забавно малко човече — отбеляза Джони Ролс.

Тони извади износен портфейл от щраусова кожа и надраска нещо върху визитка. Джони Ролс го прочете и остана да стои с картичката в ръка, почуквайки с нея по нокътя на палеца си.

— Бих могъл да я взема със себе си — промърмори, присвил очи.

— Би могъл да се повозиш и в катафалка — отвърна Тони. — Казах ти вече, от пет дни е тук. Забелязали са я. Един мой познат ми се обади и ми поръча да я измъкна от хотела. Светна ме за какво става въпрос. Така че вместо нея ще измъкна теб.

— Страхотно ще им хареса — подхвърли Джони Ролс. — Ще ти изпратят теменужки.

— В почивния си ден ще поплача над тази мисъл.

Джони Ролс обърна ръката си и се вгледа в длан та.

— Бих могъл да я видя все пак. Преди да се смотая. В съседната стая ли каза?

Тони се извърна кръгом и тръгна към вратата.

— Не си губи времето, красавецо — предупреди го през рамо. — Току-виж съм променил решението си.

Мъжът произнесе почти нежно:

— Откъде да знам, че не ме предаваш?

Тони не се обърна.

— Това е риск, който трябва да поемеш.

Отиде до вратата и излезе от стаята. Затвори след себе си внимателно, хвърли поглед на 14А и влезе в тъмния асансьор. Спусна се на етажа, където съхраняваха чаршафите и хавлиите, и излезе, за да махне коша, който задържаше вратата на служебния асансьор отворена. Вратата тихо се затвори. Той я задържа, за да няма никакъв шум. В дъното на коридора от стаята на домакина се процеждаше светлина. Тони се върна в другия асансьор и се спусна в централното фоайе.

Дребният администратор се беше скрил зад опушеното преградно стъкло и проверяваше някакви сметки. Детективът прекоси фоайето и сви към стаята с радиото. То пак беше включено, съвсем тихо. Тя бе там, отново сгушена на дивана. Високоговорителят бръмчеше на ухото й — смътен звук, толкова нисък, че казаното бе безшумно като шумоленето на дървета. Тя извърна бавно глава и му се усмихна.

— Приключи ли с проверката? Не можах да мигна. Затова пак слязох тук. Нали нямаш нищо против?

Той се усмихна и поклати глава. Седна в едно зелено кресло и потупа брокатената тапицерия на страничните облегалки.

— Разбира се, госпожице Креси.

— Чакането е трудна работа, не мислиш ли? Защо не поговориш с това радио? Звучи като геврек, който огъват.

Тони повъртя копчето, не намери нищо, което да му хареса, и го върна на предишната станция.

— Сега го слушат само пияни бираджии.

Тя пак му се усмихна.

— Нали не ви притеснявам с присъствието си, госпожице Креси?

— Дори ми е приятно. Голям сладур си, Тони.

Той изгледа сковано вратата и по гръбнака му преминаха иглички. Изчака ги да се махнат. Изчезнаха бавно. Отметна се назад, отпусна се отново, впи красиви пръсти във верижката на часовника си. Заслуша се. Не в радиото — в далечни несигурни, заплашителни неща. И може би в безопасното бръмчене на колела, отдалечаващи се в непозната нощ.

— Никой не е само лош — произнесе на глас. Ива го изгледа лениво.

— В такъв случай съм срещала един-двама, за които не съм била права.

Той кимна.

— Да — призна мъдро. — Има и такива.

Момичето се прозя и бездънните му виолетови очи се притвориха. Сгуши се уютно между възглавниците.

— Поседи малко с мен, Тони. Току-виж съм подремнала.

— Дадено. И без това нямам какво да правя. Защо ли ми плащат?

Тя заспа бързо в пълна неподвижност, като дете. Тони почти спря да диша в продължение на десет минути. Само я наблюдаваше с леко отворена уста. В бистрите му очи имаше кротка омагьосаност, сякаш съзерцаваше олтар.

Сетне се надигна с безкрайна предпазливост и мина тихо през свода към фоайето и регистрацията. Застана до тезгяха и се заослушва. Чу стърженето на перо по хартия. Заобиколи ъгъла на мраморния плот и се приближи до редицата телефонни апарати в малки сепарета със стъклени прегради. Вдигна една от слушалките и помоли нощната телефонистка да го свърже с гаража.

Чуха се три или четири иззвънявания, след което се обади момчешки глас.

— Гаражът на хотел „Уиндърмиър“.

— Тони Ресек съм. Онзи Уотърсън, дето ти го пратих с визитката… тръгна ли?

— Разбира се, Тони. Преди близо половин час. На твоята сметка ли да го пиша?

— Да. На моята. До скоро.

Затвори и се почеса по врата. Върна се на рецепцията и плесна с ръка по мраморната плоча. Администраторът се показа иззад преградата, наместил приветствена усмивка върху лицето си. Смъкна я при вида на Тони.

— Не оставяш човек да понавакса с работата — изръмжа той.

— Каква е тарифата за вътрешни хора за четиринайсет „бе“?

Администраторът се втренчи навъсено в него.

— За кулата не важат вътрешните тарифи.

— Ще трябва да измислиш нещо. Онзи вече напусна. Остана само около час.

— Виж ти — подхвърли небрежно администраторът. — Значи личният чар не свърши работа тази вечер. Измъкнаха ни се, без да платят.

— Пет долара ще те задоволят ли?

— Да не ти е приятел?

— Не. Просто пияндурник с мания за величие и без пукната пара.

— Май ще трябва да се направим на разсеяни, Тони. Как е офейкал?

— Аз го свалих със служебния асансьор. Ти спеше. Пет долара задоволяват ли те?

— Защо?

Изтърканият портфейл от щраусова кожа отново видя бял свят и по мрамора се приплъзна пет доларова банкнота.

— Само това успях да му измъкна — небрежно подметна Тони. Администраторът взе парите с озадачен вид.

— Както кажеш — и сви рамене.

Телефонът върху мраморния плот рязко иззвъня и той се пресегна. Заслуша се, после го побутна към Тони.

— За теб.

Тони пое слушалката и я сгуши до гърдите си. Сетне я долепи до ухото. Гласът беше непознат. Звучеше метално. Сричките произнасяше с педантична анонимност.

— Тони? Тони Ресек?

— На телефона.

— Имам да ти предам нещо от името на Ал. Мога ли да говоря?

Тони се втренчи в администратора.

— Бъди човек — каза над слушалката. Администраторът му хвърли тясна усмивка и се прибра зад преградата. — Говори — продължи Тони в слушалката.

— Имахме малко вземане-даване с един от твоя хотел. Пипнахме го, като се опитваше да духне. Ал имаше чувството, че ти си го подгонил да бяга. Проследи го и го принуди да спре. Не се получи особено гладко. Имаше пукотевица.

Тони стисна много здраво телефона и слепоочието му се охлади от допира.

— Май има още нещо.

— Съвсем малко. Онзи спря с гърдите си черната гостенка. На място. Ал… Ал заръча да ти кажа сбогом.

Тони се облегна с цялата си тежест на мраморния плот. Устата му оформи звук, който не бе членоразделна реч.

— Разбра ли ме? — Металният глас прозвуча нетърпеливо, донякъде скучаещо. — Онзи имаше патлак. Пусна го в действие. Ал вече никога на никого няма да се обади по телефона. Тони залитна към апарата и той се олюля върху мрамора. Устата му беше стегната на як възел. Гласът продължи: — Толкова от нас, мой човек. Лека ти нощ.

Апаратът щракна сухо, като речно камъче, ударило се в стена.

Тони върна слушалката върху вилката бавно и особено внимателно, за да избегне всякакъв звук. Погледна стиснатия юмрук на лявата си ръка. Извади носна кърпичка, бавно избърса дланта си и изправи пръстите с другата ръка. Сетне си попи челото. Администраторът излезе пак иззад стъклената преграда и го изгледа с лъскав поглед.

— Тръгвам си. Петък е. Ще ми дадеш ли онзи телефонен номер?

Тони му кимна и се усмихна с малката си крехка усмивка. Прибра носната кърпа и потупа джоба, в който я сложи. Обърна се и се отдалечи от рецепцията през фоайето, надолу по трите стъпала, покрай тънещото в сенки централно фоайе, и през свода се върна за кой ли път в стаята с радиото. Вървеше с безшумна предпазливост като човек, влизащ в помещение с тежко болен. Стигна креслото, в което беше седял, и се отпусна в него сантиметър по сантиметър. Момичето продължаваше да спи, неподвижно, с онази сгушена отпуснатост, която се постига от някои жени и всички котки. Дишането й не издаваше и най-малък звук на фона на смътно ромолящото радио.

Тони Ресек се отпусна назад в креслото, впи пръсти във верижката на часовника си и кротко затвори очи.

Информация за текста

© 1939 Реймънд Чандлър

Raymond Chandler

I’ll Be Waiting, 1939

Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008

Редакция: BHorse, 2008

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази. Том 3

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-25 13:30:00