«Загадката на синята ваза»

Същата вечер пристъпи към изпълнение на плана си. Искаше да вземе със себе си Левингтън. Лесно завързаха разговор — възрастният мъж сякаш бе чакал само удобен случай. Стана ясно, че по една или друга причина Джек отдавна го интересува. Никак не бе трудно младежът естествено и леко да предложи да поиграят преди закуска. Уговориха се за следващата сутрин.

Излезнаха малко преди седем. Денят бе чудесен: тих и безоблачен, но не твърде горещ. Докторът играеше добре, а Джек отвратително. Цялото му съзнание бе насочено към приближаването на решителния момент. Непрестанно поглеждаше тайно часовника си. Към седем и двадесет бяха стигнали до седмата площадка, между нея и дупката се намираше вилата. Когато минаха оттам, момичето както обикновено бе в градината. То не вдигна поглед към тях.

Двете топки лежаха на тревата, топката на Джек — близо до дупката, а тази на доктора — малко по-нататък.

— Длъжен съм да вкарам — забеляза Левингтън. — Предполагам, че ще вкарам.

Той се наведе, преценявайки посоката, в която да удари. Джек стоеше неподвижен, с очи приковани в часовника. Беше точно седем и двадесет и пет.

Топката се търколи бързо по тревата, спря на ръба на дупката, поклати се леко и — хлътна вътре.

— Добър удар — каза Джек. Гласът му бе дрезгав и като че не бе неговия. Той отмести ръчния си часовник по-нагоре на ръката си с въздишка на облекчение. Нищо не се бе случило. Магията бе развалена.

— Имате ли нещо против да почакате за минута? — попита той. — Бих искал да изпуша една лула.

Спряха за малко край осмата площадка. Джек напълни и запали лулата си; въпреки усилията му пръстите му леко трепереха. Като че огромна тежест се бе смъкнала от плещите му.

— Боже, какъв хубав ден — забеляза той щастливо, загледан в панорамата пред себе си. — Хайде, Левингтън, ваш ред е.

Точно в мига, когато докторът удари, се разнесе гласът. Пронизителен, ужасяващ женски писък:

— Убийство — помощ! Убийство!

Лулата падна от безсилните ръце на Джек, когато той се обърна по посока на звука, а после се втренчи със затаен дъх в спътника си.

Левингтън гледаше надолу, засенчил очите си с ръка.

— Успешно, макар че едва не закачи препятствието.

Той не бе чул нищо.

Всичко се завъртя окото Джек. Той направи една-две крачки, като силно се олюляваше. Когато дойде на себе си, лежеше на тревата, а Левингтън се бе навел над него.

— Хайде, успокойте се сега, успокойте се.

— Какво направих?