«Червената лента»

Роберт ван Хюлик Червената лента

Крайбрежният окръг Бънлай, където съдията Ди започва кариерата си на магистрат, е управляван едновременно от него в качеството му на най-висш граждански сановник, и от коменданта на разквартирувания там гарнизон на императорската армия. Пределите, в които се простира юрисдикцията на всеки от тях, са строго разграничени. Цивилните и военните дела рядко имат допирни точки. Но малко повече от месец след назначаването му за магистрат на Бънлай съдията Ди неочаквано е въвлечен в един чисто военен казус. В „Златното божество“ се споменава за голямото военно укрепление, разположено при устието на реката, на три мили от град Бънлай. Крепостта пази китайската империя от нахлуването на корейския военен флот. Между мрачните стени е извършено убийството, за което става дума в настоящия разказ — чисто мъжка история, в която не са замесени жени, но пък е пронизана от една дълга, дълга червена лента1.

Съдията Ди вдигна поглед от папката, която прелистваше, и раздразнено смъмри двамата мъже от другата страна на писалището:

— Не можете ли да седите мирно? Бихте ли спрели да бърборите!

После отново заби поглед в папката, а снажните му помощници Ма Жун и Цяо Тай с явно усилие се умълчаха на столчетата си. Скоро обаче Ма Жун кимна крадешком на Цяо Тай, за да му вдъхне кураж. Цяо постави своите огромни ръчища на коленете си и отвори уста да каже нещо. В този момент съдията бутна папката встрани и възкликна възмутено:

— Много неприятно! Документ П-404 наистина липсва. За момент помислих, че сержант Хун погрешно го е пъхнал в друга папка, защото вчера беше доста притеснен и бързаше да тръгне за префектурата. Но не, документ П-404 просто липсва.

— Да не би да е в другата папка, господарю? — попита Ма Жун. — На нея също пише „П“.

— Глупости! — сопна се съдията. — Не ви ли обясних, че в гарнизонния архив имат две папки, надписани с П: „Персонал“ и „Покупки“. Във втората, върху плика на документ П-405, отнасящ се до закупуването на кожени колани, пише черно на бяло: „За уточнение виж предния документ П-404.“ Това означава, че документ П-404 със сигурност е принадлежал към папка „Покупки“, а не към папка „Персонал“.

— Не мога да я проумея цялата тази бюрократична бъркотия, господарю. Пък и двете папки, означени с „П“, съдържат само копия от оригиналните документи, които за сведение ни изпращат от гарнизона. А гарнизонът, господарю…

— Това не е само бюрокрация — навъсено го прекъсна съдията. — Става въпрос за строг контрол над установения служебен ред, без който цялата административна машина на империята ще забуксува — и като забеляза огорченото изражение по обгорелите лица на двамата си помощници, събра сили да се усмихне и да продължи с по-приветлив тон: — За четирите седмици в Бънлай, през които работите за мен, успяхте да докажете, че се справяте успешно с грубата работа. Но задачите на един офицер от съдилището не се изчерпват със задържането на опасни престъпници. Той е длъжен да познава текущата работа, да развие усет за тънкостите й и да разбере колко важно е да обръща специално внимание на неща, които непосветеният външен наблюдател би приел за обикновена бюрокрация. Ето сега например този липсващ документ П-404 сам по себе си може изобщо да не е важен. Но фактът, че липсва, му придава извънредно голямо значение — съдията кръстоса ръце в широките си ръкави и продължи: — Ма Жун правилно отбеляза, че двете папки „П“ съдържат само копия, по-точно дубликати, от преписката между гарнизона и военното министерство в столицата. Съдържанието на тези книжа се отнася до чисто военни въпроси, които не ни засягат пряко. Това, което ни засяга обаче, е, че абсолютно всяка папка в този трибунал, важна или не, трябва да бъде съответно подредена и най-важното — пълна! — вдигайки пръст, за да подчертае думите си, съдията продължи: — Запомнете веднъж завинаги: трябва да можете да разчитате на нашата документация, а за да е така, трябва да сте абсолютно сигурни, че всяка папка е пълна. За непълни папки няма място в един добре поддържан архив. Непълната папка е безполезна!

— Ами тогава да я изхвърлим през прозореца тая папка „П“! — предложи Ма Жун. После побърза да добави: — Извинете, господарю, ние с брат Цяо сме силно разтревожени. Тази сутрин научихме, че нашият най-добър приятел тук, полковник Мън Куотай, вчера е бил съден и признат за виновен, че е убил полковник Су, заместник-коменданта на гарнизона.

Съдията се изправи.

— Значи познавате Мън? Чух за това убийство оня ден. Но бях много зает, пишех доклада, който Хун трябваше да отнесе в столицата, и не се заинтересувах от подробностите. Тъй или инак, това си е работа на военните и засяга преди всичко коменданта на гарнизона. А вие двамата откъде познавате полковник Мън?

— Ами запознахме се с него в една пивница преди две-три седмици, когато бе излязъл да прекара свободната си вечер в града — отговори Ма Жун. — Забележителен атлет, превъзходен боксьор, а и гарнизонен шампион по стрелба с арбалет. Сприятелихме се бързо и оттогава всеки път, когато е свободен, прекарва свободните си вечери с нас. А сега разправят, че бил застрелял заместник-коменданта на гарнизона… Пълни глупости!

— Не се тревожи — успокои приятеля си Цяо Тай. — Нашият магистрат ще оправи всичко.

— Ето какво се случи, господарю — живо започна Ма Жун. — Оня ден заместник-комендантът…

Съдията вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Преди всичко — сухо каза той — не мога да се меся в делата на военните. Освен това, дори и да можех, не бих си пъхал носа в чужди работи само заради слухове. Но след като познавате обвиняемия, можете да ми кажете нещо повече за него, колкото да се ориентирам в случая.

— Полковник Мън е честен човек, мъж на място — разпали се Ма Жун. — Боксирали сме се, напивали сме се и сме ходили по жени заедно. Осмелявам се да кажа, господарю, че това е най-сигурният начин да опознаеш човека, и отвън, и отвътре! Виж, заместник-комендантът Су е тиранин, кавгаджия и грубиян. Той често обиждаше и най-безцеремонно ругаеше Мън. Минавало ми е през ума, че някой ден на Мън може да му причернее и да му пусне една стрела. Но и да бе станало такова нещо, Мън незабавно щеше да се предаде и да си понесе последствията. Да убие обаче заспал човек, а после да отрича, че го е направил… Не, господарю, Мън не би постъпил така. За нищо на света!

— А да знаете случайно какво мисли по въпроса комендантът Фан? — попита съдията. — Предполагам, че той е бил председател на военния трибунал.

— Да — отговори Цяо Тай. — И се е съгласил, че случаят е предумишлено убийство. Фан е надменен и затворен човек. Но хората разправят, че е огорчен от случая и че не е много убеден в правилността на съдебното решение, макар всички улики да са против Мън. По това можете да разберете колко много всички уважават Мън, дори и комендантът му!

— Кога за последен път видяхте Мън? — попита съдията.

— Вечерта преди убийството на Су — каза Ма Жун. — Вечеряхме задно на кея, в ресторант „Рак“. По някое време се примъкнаха двама корейски търговци и петимата пийнахме здравата. Доста след полунощ брат Цяо натовари Мън във военната лодка, която трябваше да го върне в крепостта.

Съдията се облегна назад и започна бавно да поглажда дългите си бакенбарди. Ма Жун побърза да стане и да му налее чаша чай. Ди отпи няколко глътки, остави чашата и каза оживено:

— Още не съм върнал протоколната визита на коменданта Фан. Имаме време. Ако тръгнем веднага, ще бъдем в крепостта преди обедния ориз. Кажете на началника на стражата да приготви в главния двор официалния ми паланкин, за да ни отнесат до кея. Аз през това време ще се облека официално — той стана, и като забеляза задоволството в очите на двамата си помощници, добави: — Трябва да ви предупредя, че не мога да натрапвам помощта си на коменданта. Ако не поиска от мен съдействие, спираме дотук. Тъкмо ще използвам случая, за да го помоля за допълнително копие от оня липсващ документ.

За по-малко от час яките гребци стигнаха с тежката военна баржа до северния край на реката. На ниския ляв бряг се извисяваха мрачните стени на крепостта. Напред се влачеха мътните води на устието, което постепенно се разширяваше и се сливаше с обагрената от слънчевите лъчи морска шир.

Ма Жун и Цяо Тай скочиха на кея пред внушителния главен портал. След като провери самоличността на съдията, капитанът на стражата незабавно го отведе през застлания с каменни плочки двор до главната постройка. Ма Жун и Цяо Тай останаха в караулното при портала — съдията им бе наредил да се ослушват за всяка дума, отнасяща се до сензационното убийство.

Преди да влезе, съдията огледа с възхита яките дебели стени. Крепостта беше издигната само преди няколко години, когато корейците се надигнаха срещу династията Тан и военният им флот се готвеше да дебаркира на североизточния бряг на Китай. Бунтът беше смазан от китайския експедиционен корпус след два тежки похода, но корейците още не се бяха примирили с поражението и не биваше да се пренебрегва възможността от ново внезапно нападение. Устието на реката и крепостта, която го охраняваше, бяха обявени за неприкосновена зона и макар че се намираха на територията на окръг Бънлай, съдията нямаше власт над тях.

Комендантът Фан слезе до подножието на стълбището, за да посрещне госта, а после поведе съдията нагоре към личния си кабинет. Там го покани да седне и сам се разположи до него на широкото канапе до стената в дъното.

Фан отново бе тъй въздържан и пестелив на думи, както и при миналата им среща, когато бе посетил Ди в съдилището на Бънлай. Седеше изправен и скован в тежката си ризница и железните нагръдници и нараменници. Като поглеждаше навъсено съдията изпод гъстите си посивели вежди, със запъване изрече няколко благодарности за посещението.

Съдията Ди зададе протоколните любезни въпроси. Комендантът отговори кисело, че възприема настоящия си пост като неподходящ за такъв корав ветеран. Не вярвал, че корейците могат отново да предизвикат неприятности. Нужни им били години, докато се окопитят от загубите. А междувременно той, Фан, трябвало да поддържа дисциплината в тази крепост, където били затворени и бездействали над хиляда офицери и войници.

Съдията изрази съчувствието си и вметна:

— Дочух, че тук наскоро е било извършено убийство. Престъпникът бил разкрит и признат за виновен, но съм любопитен да науча нещо повече за случая. Както знаете, Бънлай е първото ми местоназначение и се радвам на всяка възможност да обогатя опита си.

Комендантът му хвърли кос поглед. За момент поглади късите си сиви мустачки, после се изправи рязко и отсечено каза:

— Ще ви покажа къде и как се случи това — когато минаваха край двамата постови, изпънати пред вратата, им кресна: — Доведете ми Мао и Ши Лан! — после поведе съдията през вътрешния двор към масивна двуетажна сграда. Докато изкачваха широкото стълбище, измърмори: — Да ви кажа право, този случай не ми дава покой!

При горния край на стълбището на една пейка седяха четирима войници. Те веднага скочиха и отдадоха чест. Комендантът поведе съдията вляво по дълъг и пуст коридор, който завършваше пред тежка врата. През ключалката бе залепена хартиена лента, носеща личния печат на коменданта. Фан я разкъса, отвори вратата с ритник и каза:

— Това беше стаята на заместник-коменданта Су. Ей там е бил убит, на нара.

Преди да прекрачи прага, съдията набързо огледа широката, почти празна стая. Отдясно имаше открит сводест прозорец, около пет стъпки висок и седем широк. В нишата под него лежеше захвърлен колчан от лакирана кожа, от който стърчаха десетина червени стрели с метални върхове. Други четири бяха изпаднали от колчана. Стаята нямаше други врати и прозорци. Вляво бе поставено просто дървено писалище, олющено и небоядисано. Върху него се виждаха метален шлем и още една стрела. До стената в дъното имаше широк бамбуков нар. Тръстиковата рогозка върху него бе зацапана със зловещи кафеникави петна. Подът бе от грубо одялани дъски, без никаква постелка. След като влязоха, комендантът каза:

— Су се качваше тук всеки ден към един часа след военните занятия, за да дремне до два, когато слизаше в офицерската трапезария за обедния ориз… Оня ден полковник Ши Лан, който помага на Су в административната писмена работа, дошъл тук малко преди два. Имал намерение да слезе в трапезарията със Су, като преди това размени с него няколко думи на четири очи за едно дисциплинарно нарушение, извършено от лейтенант Као. Ши Лан почукал на вратата. Никой не отговорил и той си помислил, че може би Су е вече долу. Влязъл за всеки случай и видял Су да лежи на онзи нар. Бил с ризница, но от незащитения му корем стърчала стрела, а кожените му панталони били целите в кръв. Ръцете му стискали стеблото на стрелата, очевидно е направил безуспешен опит да я извади. Но върхът й бил със зъбци като на въдичарска кукичка… Су е покойник, това е — комендантът се прокашля и продължи: — Сещате се какво е станало, нали? Су е влязъл, хвърлил е колчана със стрелите в нишата, оставил е шлема си на писалището, после е легнал на нара, без да си направи труда да свали ризницата и ботушите. И когато е задрямал…

В стаята влязоха двама мъже и поздравиха стегнато. Комендантът направи знак на по-високия, облечен в кафява кожена униформа, да пристъпи напред и изсумтя:

— Това е полковник Ши Лан, който откри трупа. Съдията огледа едрото, насечено от дълбоки бръчки лице, широките плещи и дългите като на горила ръце на Ши Лан. Мъжът имаше къси мустачки и подстригана в окръжност брада. Мътните му очи гледаха враждебно съдията. Като посочи ниския набит мъж с къса ризница, заострен шлем и торбести панталони — униформата на офицерите от военната конна полиция, — комендантът добави:

— А това е полковник Мао, натоварен с разследването. Той беше началник на военната разузнавателна служба по време на корейската кампания. Способен мъж.

Съдията направи лек поклон. Кокалестото хитровато лице на Мао му заприлича на лисича муцуна.

— Тъкмо съобщавах на господин магистрата установените факти — обърна се към двамата мъже комендантът Фан. — Мисля, че бихме могли да чуем какво мисли и той по въпроса.

Двамата новодошли не казаха нищо. След известно време полковник Ши Лан наруши неловкото мълчание с дълбок, подрезгавял глас:

— Надявам се магистратът да стигне до друго заключение. Според мен Мън не е убиец. А и е невъзможно по мое мнение подло да простреля заспал човек.

— Личните мнения нямат значение — със сух глас се обади началникът на военната полиция. — Ние боравим само с факти. И въз основа на тях единодушно решихме, че обвиняемият е виновен.

Комендантът придърпа нагоре пояса, на който висеше мечът му. Той заведе съдията до големия сводест прозорец и посочи триетажната сграда отсреща.

— Приземният и вторият етаж на зданието в другия край на двора нямат прозорци, там са складовете ни. Но виждате ли оня голям прозорец най-горе? Там е оръжейната.

Съдията забеляза, че посоченият прозорец е еднакъв по форма и размери с този, до който стояха. Комендантът се обърна и продължи:

— Така… Су лежеше с краката към прозореца. Опитите със сламено чучело показаха, че е възможно стрелата да е била изстреляна от прозореца на оръжейната. А по това време там е бил само полковник Мън.

— Разстоянието е доста голямо — забеляза съдията. — Около шейсет стъпки, ако не се лъжа.

— Полковник Мън е нашият шампион по стрелба с арбалет — обади се Мао.

— Начинаещ стрелец не би могъл да улучи — потвърди комендантът. — Но за опитен майстор е напълно възможно.

Съдията кимна и след кратък размисъл попита:

— Предполагам, че не е било възможно стрелата да се изстреля оттук, от вътрешността на стаята?

— Не — категорично отговори комендантът. — Четирима войници стоят денонощно на пост в горния край на стълбите, в началото на коридора. Те заявиха, че от мига, в който Су се е качил тук, до пристигането на Ши Лан никой не е минавал край тях.

— А няма ли начин убиецът да се е покатерил по стената, да е влязъл през прозореца и да е пронизал Су със стрелата? — попита съдията. — Просто се опитвам да обсъдя всички възможности — побърза да добави той, забелязвайки скритата насмешка в погледите на останалите.

— Стената е съвършено гладка, няма начин някой да изпълзи нагоре по нея — каза Фан. — Включително и тук присъстващият Ши Лан, а той е най-големият майстор при нас в това изкуство. Освен това долу на двора винаги има войници, тъй че никой не би могъл незабелязано да изпълни подобен номер.

— Ясно — каза съдията и поглади дългата си черна брада, след което попита: — Защо ли полковник Мън е решил да убие заместник-коменданта?

— Су беше способен офицер, но избухлив и с доста невъздържан език. Преди четири дни наругал Мън пред войниците, задето се опитал да защити лейтенант Као.

— Аз бях там — каза Мао. — Мън не реагира в момента, но лицето му се наля с кръв. После непрекъснато се сещаше за тази обида и… — той направи многозначителна пауза.

— И преди се е случвало Су да наругае Мън — обади се Ши Лан. — Но Мън беше свикнал и не го вземаше на сериозно.

Ди се обърна към коменданта:

— Преди малко споменахте за някакво дисциплинарно нарушение на Као. Какво е извършил?

— Су наругал Као, защото коженият му пояс бил напукан. Као му отвърнал и Су се заканил да му наложи тежко наказание. Полковник Мън се застъпил за Као и Су насочил яростта си към него.

— И аз се канех да кажа някоя дума в защита на Као — намеси се Ши Лан. — Затова се качих тук непосредствено след сутрешните занятия. Мислех си, че ако поговоря със Су насаме, бих могъл да го убедя да се откаже от намерението си. А сега какво стана: съдбата отреди на Као да бъде главен свидетел срещу защитника си, полковник Мън…

— Как така? — попита съдията. Комендантът Фан въздъхна.

— Всички знаеха, че Су винаги се качва тук, за да си почине след сутрешните занятия. А полковник Мън имаше навик да ходи в оръжейната, за да прави упражнения с тежко копие, преди да слезе в офицерската трапезария. Той е силен като бик, не знае умора. Но оня ден Мън казал на колегите си, че е махмурлия и че няма да ходи в оръжейната след военната подготовка. И все пак отишъл. Погледнете, виждате ли оня по-малък прозорец горе, на около двайсет стъпки вляво от прозореца на оръжейната? Той е на склада за кожени пособия. Там влиза само началникът на снабдяването, и то веднъж на две седмици. Но Као решил да си вземе оттам нов кожен колан — нали Су го нахокал толкова строго заради стария. Негодникът обаче е суетен и се застоял там повечко, за да си избере по-хубав колан. Когато тръгнал към вратата между склада и оръжейната, случайно погледнал през прозореца и зърнал Ши Лан да влиза в стаята на Су, тук, където сме сега. Ши Лан внезапно се спрял, точно при сводестия прозорец, навел се напред, после заразмахвал ръце и с викове тичешком излязъл от стаята. Као отворил вратата на оръжейната, за да изтича долу и да разбере какво толкова страшно се е случило в отсрещната сграда, и едва не се сблъскал с полковник Мън, който стоял там с арбалет в ръце. Двамата изтичали заедно долу, после се качили тук, следвайки по петите вдигнатите по тревога от Ши Лан постови. После Ши Лан доведе тук мен и полковник Мао. Не ни трябваше много, за да разберем откъде е долетяла стрелата, и аз поставих Мън под арест като най-подозрителен.

— А лейтенант Као? — попита съдията.

Мао безмълвно отведе магистрата до прозореца и посочи навън. Съдията установи, че от прозореца на склада могат да се видят само вратата и пространството пред сводестия прозорец, но останалата част от стаята, включително нарът, остават скрити.

— Какво обяснение даде Мън за присъствието си в оръжейната? — обърна се Ди към коменданта. — Отрече категорично, че този ден е ходил там, нали?

Фан тъжно поклати глава.

— Нещастникът каза, че когато се качил в стаята си, за да полегне, намерил там бележка от Су, с която той му нареждал в два часа да го чака в оръжейната. Когато поисках да покаже бележката, той каза, че я е изхвърлил. Според нас тази версия убедително доказва, че Мън е виновен.

— Това наистина е тежка улика срещу него — съгласи се съдията. — Мън не е очаквал, че Као ще бъде в склада. Ако Као не го е бил изненадал, след злодеянието той е щял да се измъкне, да се върне в стаята си и никой не би го заподозрял. — Ди пристъпи към писалището и взе стрелата, която лежеше до металния шлем. Тя беше дълга около четири стъпки и много по-тежка, отколкото бе очаквал. Дългият й, остър като игла железен връх завършваше с два зловещи зъбеца и бе зацапан с кафеникави петна. — Предполагам, че това е стрелата, с която е бил убит Су?

Комендантът кимна.

— Доста зор видяхме, докато я извадим — каза той. — Заради зъбците…

Съдията внимателно огледа стрелата. Тя бе лакирана в червено и завършваше със снопче бели пера. Непосредствено под желязното й острие стеблото бе подсилено със стегнато навита червена лента.

— По стрелата няма нищо особено — нетърпеливо каза Мао. — Най-обикновена бойна стрела.

— Забелязвам, че червената лента е раздрана — отвърна съдията. — По нея има надлъжна назъбена драскотина.

Никой не каза нищо. Изглежда, забележката на съдията не им се стори много остроумна. Но и той самият не й отдаде особено значение. Остави стрелата обратно на писалището, въздъхна и каза:

— Трябва да призная, че уликите срещу полковник Мън са много убедителни. Той е имал мотив. Имал е и възможност, както и необходимите умения, за да я използва. Ще трябва да помисля върху това. Но преди да напусна крепостта, бих искал да видя полковник Мън. Може би лейтенант Као ще ме заведе при него и тогава ще добия впечатление за всички лица, свързани с този неприятен случай.

Комендантът погледна изпитателно съдията. Сякаш се поколеба за миг, но даде гръмогласна заповед на полковник Мао.

Докато лейтенант Као го водеше към затвора в дъното на крепостта, съдията дискретно огледа спътника си. Као беше симпатичен младеж и изглеждаше много спретнат в прилепналата си ризница и заобления шлем. Съдията се опита да го заприказва за убийството, но получи съвсем кратки отговори. Младежът беше или прекалено дисциплиниран, или крайно изнервен.

Един истински исполин крачеше из килията с хванати зад гърба ръце. Когато видя двамата мъже, които спряха пред тежките железни решетки, лицето му светна и той каза с плътен глас:

— Радвам се да те видя, Као. Някакви новини?

— Магистратът е тук, господине — стеснително отговори Као. — Желае да ви зададе няколко въпроса.

Съдията освободи Као. После се обърна към затворника:

— Комендантът Фан ми каза, че военният съд ви е признал за виновен в извършването на предумишлено убийство. Ако имате да ми кажете нещо в своя защита, аз с готовност ще ви помогна да напишете молба за преразглеждане на случая. Двамата ми помощници Ма Жун и Цяо Тай казаха много добри думи за вас.

— Аз не съм убил Су, господине — навъсено рече гигантът. — Но те ме обявиха за виновен. Нека ми отсекат главата! Такива са военните закони, а и без това рано или късно човек трябва да умре. Нямам какво повече да кажа в своя защита.

— Ако сте невинен — продължи съдията, — това означава, че убиецът е имал много силни основания за желанието си да премахне вас и Су от пътя си. Защото именно той ви е изпратил подправената бележка — искал е да ви принесе в жертва, като насочи вниманието към вас. Това стеснява кръга на заподозрените. Можете ли да се сетите за някого, който има причина да мрази и вас, и заместник-коменданта Су?

— Твърде много хора мразеха Су. Той беше добър командир, но изключителен педант. Налагаше сурови наказания при най-дребното провинение. А аз винаги съм смятал, че тук имам само приятели. Ако съм обидил някого, било е неволно. Но обидата си е обида…

Съдията мълчаливо се съгласи. Той помисли малко, после продължи:

— Кажете ми какво точно правихте, след като се върнахте в крепостта вечерта преди убийството.

— По-скоро сутринта — каза Мън с иронична усмивка. — Беше доста след полунощ. По обратния път с лодката малко изтрезнях, но все още бях във весело настроение. Капитанът на стражите, добър човек, ми помогна да се кача в стаята си. Аз малко го отегчих, не го пусках да си отиде, настоявах да му разкажа с най-големи подробности колко весело сме прекарали вечерта, колко добри момчета са ония двама корейци и колко са щедри. Пак и Йе, така се казваха… Какво смешно произношение имат тези хора! — Мън се почеса по чорлавата глава и продължи: — Да, спомням си… пуснах капитана да си отиде чак когато тържествено ми обеща, че следващата седмица ще дойде с мен. Казах му, че според думите на Пак и Йе тогава щели да имат още повече пари и са решили да организират истински гуляй за мен и за всичките ми приятели. Легнах си напълно облечен, чувствах се безкрайно щастлив… Но на сутринта не беше същото! Главата ме болеше, та се цепеше! Успях някак да изкарам сутрешните занятия, но бях много доволен, когато свършиха и можех да се кача в стаята си, за да подремна. И тогава, тъкмо като се канех да се тръшна на леглото, видях тази бележка. Аз…

— Не забелязахте ли, че е подправена? — прекъсна го съдията.

— О, небеса… не! Аз не съм специалист по почерците! При това тя съдържаше само няколко небрежно надраскани йероглифа. Но беше подпечатана с личния печат на Су и той беше истински. Виждал съм го стотици пъти на най-различни документи. Ако го нямаше печата, щях да си помисля, че някой от колегите ми си е направил шега, и щях да попитам Су. Но този печат правеше бележката също като истинска и аз веднага се качих в оръжейната. Су не обичаше да заповядва по два пъти… И така започнаха неприятностите ми!

— Докато бяхте в оръжейната, не погледнахте ли през прозореца?

— Защо да поглеждам?… Очаквах Су да се качи всеки момент. Започнах да разглеждам някои от арбалетите… това е всичко!

Съдията огледа широкото честно лице на Мън. После внезапно пристъпи към железните решетки и яростно извика:

— Вие прикривате някого, Мън!

Мън се изчерви. Стискайки железните пречки с едрите си могъщи ръце, той изръмжа:

— Приказвате безсмислици! Вие сте цивилен. По-добре не се месете във военните работи! — после се обърна и продължи да крачи из килията.

— Както желаете! — хладно рече съдията.

Той тръгна обратно по коридора. Тъмничарят отвори тежката желязна врата и лейтенант Као го отведе обратно в кабинета на коменданта.

— Е, какво мислите за полковник Мън? — попита Фан.

— Струва ми се, че не е от хората, които биха убили човек в съня му — предпазливо отговори съдията. — Разбира се, никога не се знае… Между другото забутал съм някъде едно копие от официалната ви кореспонденция, която винаги сте били така любезен да ми предоставяте. Бих ли могъл да получа едно допълнително копие, колкото да попълня папката си? Номерът на документа е П-404.

Комендантът изглеждаше силно учуден от тази неочаквана молба, но нареди на един от помощниците си да донесе документа от архива.

Офицерът се върна след изненадващо кратко време. Той подаде на коменданта два листа хартия. Фан ги прегледа, после ги връчи на съдията с думите:

— Заповядайте! Рутинни материали.

Съдията видя, че първият лист съдържа предложение за повишаването на Као и на трима други лейтенанти в капитански чин заедно със списък, в който се цитираха имената, възрастта и продължителността на военния им стаж. Той бе подпечатан с печата на Су. Вторият лист съдържаше само няколко реда, чрез които комендантът изразяваше надеждата си, че Военното министерство ще удовлетвори искането в най-скоро време. Той бе подпечатан с големия печат на коменданта. Бяха отбелязани датата и номерът: П-404.

Съдията поклати глава:

— Станала е някаква грешка. Липсващият документ би трябвало да съдържа заявка за покупки, тъй като следващият номер — П-405, — в който се отправя молба за доставка на кожени пояси, препраща обратно към документ П-404. По тази причина буквата П в документ П-404 би трябвало да е съкращение за Покупки, а не за Персонал.

— Пресвети небеса! — възкликна комендантът. — Понякога чиновниците наистина правят досадни грешки, нали? Е, много съм ви благодарен за посещението, господин магистрат. Уведомете ме, когато стигнете до окончателно становище по случая с убийството на Су.

Когато излизаше, съдията смътно дочу как комендантът измърмори на адютанта си нещо за глупавата бюрократщина.

Свирепото обедно слънце бе превърнало кея пред входа на крепостта в каменна фурна, но щом баржата се отдалечи навътре в реката, се почувства приятният полъх на прохладния бриз. Сержантът, който бе дежурен по баржа, се беше погрижил съдията и двамата му помощници да се настанят на удобни седалки върху платформата при кърмата под зелен брезентов навес.

Щом дежурният помощник, който им донесе голям чайник, изчезна обратно в трюма, Ма Жун и Цяо Тай затрупаха съдията с въпроси.

— Наистина не зная какво да мисля — бавно каза Ди. — Всички улики са срещу Мън, но имам смътното усещане, че нещастникът прикрива някого. А вие двамата научихте ли нещо?

Ма Жун и Цяо Тай поклатиха глава. Цяо каза:

— Разговаряхме надълго с капитана, който е бил дежурен при входа, когато Мън се е върнал в крепостта след оная разпивка. Той, както и всички останали в крепостта, харесва нашия приятел. Капитанът изобщо не се сърдеше, дето му се наложило буквално да занесе Мън до стаята му, което хич не било лесно! А Мън през цялото време пял мръснишки песни, колкото му глас държи. Изглежда, е разбудил всичките си колеги! Капитанът каза още, че Мън не бил особено добър приятел със Су, но го уважавал като способен офицер и не приемал много на сериозно честите му избухвания.

Дълго време съдията не каза нищо. Отпивайки от чая си, той съзерцаваше спокойната гледка наоколо. Двата бряга на реката се губеха под зелени оризища. Тук-там се жълтееха сламените шапки на полските работници. Внезапно той се обади:

— Полковник Ши Лан също смята Мън за невинен. Но според полковник Мао, началника на военната полиция, вината му е несъмнена.

— Мън често ни е разказвал за Ши Лан — рече Ма Жун. — Мън е гарнизонен шампион по стрелба с арбалет, а Ши Лан е шампион по изкачване на стени! Този Ши е една топка мускули! Той обучава войниците в това изкуство. Събличат се по долни дрехи и съвсем боси щурмуват някоя стара стена. Научават се да използват пръстите на краката си като тези на ръцете. Когато стигнат до някоя грапавина, за която могат да се захванат, пъхат пръстите на краката си в някоя пукнатина, после се изтласкват нагоре, за да намерят нова опора, и повтарят това, докато стигнат до върха на стената. Иска ми се и аз да опитам някой ден! А пък полковник Мао е ужасно мнителен човек. Това всички го знаят!

Съдията кимна.

— Според полковник Мън двамата корейци са платили цялата сметка за пиршеството ви.

— О — рече Цяо Тай, леко притеснен, — стана така поради един малък номер, който им погодихме! Бяхме се развеселили и когато Пак ни попита какво работим, казахме, че сме скитащи разбойници. Те взеха, че ни повярваха. Казаха, че някой ден може да им потрябваме. И когато поискахме да платим нашия дял, се оказа, че вече са уредили цялата сметка.

— Но ще се срещнем пак следващата седмица, когато се върнат от столицата — каза Ма Жун. — Тогава ще им кажем истината и ще поемем всички разноски за вечерята. Ние не обичаме да пием за чужда сметка.

— Това може да ги разочарова — добави Цяо Тай, — защото Пак и Йе очакват да получат парите си за три корабчета и отсега се готвят да организират голямо пиршество. Между другото ти помниш ли смешната история за ония три корабчета, братко Ма? Когато ни разказаха за тази сделка, двамата корейци толкова се смяха, че щяха да се търколят под масата!

— Тогава и аз се бях докарал на тоя хал — отвърна Ма Жун.

Потънал в дълбок размисъл, съдията не чу последната забележка. Той бавно поглаждаше черната си брада. Внезапно се обърна към Ма Жун:

— Я ми разкажи малко по-подробно за тази вечер! По-специално как се държа Мън и за какво говореше.

— Ами — рече Ма Жун — отиваме ние с брат Цяо на кея, в ресторанта с раците. Там е приятно и прохладно. Около часа за вечерния ориз гледаме — идва една военна джонка и от нея слизат Мън и някакъв непознат. Двамата си вземат довиждане, после Мън бавно се качва при нас на терасата. Казва, че е имал доста тежък ден в крепостта, и предлага да му хвърлим едно хубаво ядене и пийване. Така и направихме. После…

— Спомена ли Мън нещо за заместник-коменданта или за лейтенант Као? — прекъсна го съдията.

— Нито дума!

— Изглеждаше ли като човек, който е умислен за нещо?

— За нищо освен както винаги за жени! — ухилен отговори Ма Жун. — Съответно отиваме на корабчетата на цветята и там Мън освобождава душата си от тази грижа. Докато седим на палубата и пийваме някоя и друга чашка, тия двама юнаци Пак и Йе пристигат с една лодка, пияни като кютуци. Сводницата така и не можа да ги заинтересува, въпреки че довлече най-хубавите момичета, с които разполагаше. Единственото, което искаха Пак и Йе, бе още вино, много вино и задушевен разговор. И така, петимата продължаваме славния запой… Останалото ми се губи… нека брат Цяо да продължи нататък.

— Ти изчезна някъде, да не говорим за това — сухо поде Цяо Тай. — Аз пък към два-три часа след полунощ помогнах на Мън да натовари двамата корейци в една гребна лодка, която да ги отведе обратно в корейския квартал от другата страна на притока. После свирнахме за друга лодка, с която ни откараха до кея. Помогнах на Мън да се качи на военната баржа, която го чакаше там. Чувствах се доста уморен и тъй като ресторантът с раците беше съвсем близо, помолих да ме приютят за през нощта. Това е всичко.

— Ясно — каза Ди, изпи още няколко чаши чай, после внезапно попита: — Къде сме сега?

Ма Жун огледа брега на реката и отговори:

— Струва ми се, на около половината път до Бънлай.

— Кажи на сержанта да обърне баржата и да ни откара обратно в крепостта — нареди съдията.

Ма Жун и Цяо Тай се опитаха да разберат причината за внезапното решение на съдията, но той каза само че искал да провери две-три неща, на които не бил обърнал достатъчно внимание.

Когато се върнаха в крепостта, един адютант ги уведоми, че комендантът е на закрито заседание, на което се разискват важни сведения, току-що донесени от тайните разузнавателни служби.

— Не го безпокойте! — каза му съдията. — Само повикайте полковник Мао!

Ди обясни на изненадания началник на военната полиция, че иска да огледа още веднъж сцената на убийството и че би искал той да присъства като свидетел. С ехидно изражение полковник Мао поведе тримата мъже нагоре по стълбището. Той скъса хартиената лента, която отново бе залепена върху ключалката на стаята, и покани съдията да влезе. Преди да прекрачи прага, Ди каза на Ма Жун и Цяо Тяй:

— Търся нещо малко и остро, например треска или главичка на гвоздей, което да стърчи на това място.

Той очерта с пръст една квадратна зона върху пода, която започваше от вратата и завършваше на половината разстояние до сводестия прозорец. После клекна и започна да изследва дъските на пода сантиметър по сантиметър. Двамата му помощници се присъединиха към него.

— Ако търсите някаква пропадаща врата или друга подобна машинария — саркастично каза полковник Мао, — ще трябва да ви разочаровам. Както знаете, крепостта е построена само преди няколко години!

— Ето, намерих нещо! — възкликна Ма Жун.

Той посочи едно място пред прозореца, където от дюшемето на пода стърчеше недозабитата главичка на един гвоздей.

— Чудесно! — възкликна съдията. Той коленичи и започна да я разглежда. После се изправи и се обърна към Мао: — Бихте ли отделили това червено парченце, прилепнало към главичката на пирона? А също и да разгледате тези малки кафеникави петънца тук, върху дървеното стебло на стрелата?

Мао се изправи, гледайки озадачено малкото парченце червена лента, прилепнало към нокътя на палеца му.

— Когато му дойде времето — бавно каза съдията, — ще ви помоля да потвърдите, че това парченце червена лента наистина е било прилепнало към главичката на гвоздея. А също така, че кафеникавите петна, намерени в непосредствена близост, са най-вероятно от човешка кръв.

Без да обръща внимание на въпросите на полковника, съдията Ди взе стрелата от писалището и я заби в дъските до самата главичка на гвоздея.

— Ето, това е точното място! — той помисли малко, после попита: — А какво е станало с личните вещи на мъртвия и с нещата, които са били в чекмеджето на писалището му?

Раздразнен от наставническия тон на съдията, Мао отвърна студено:

— Събрани са в два отделни пакета, които по моя молба бяха запечатани от коменданта. А пакетите са заключени в моя кабинет. Естествено, ние от военната полиция не сме толкова умни и опитни, колкото служителите на трибунала, но смятам, че си разбираме от работата!

— Добре, добре! — припряно рече съдията. — Заведете ни в кабинета си.

Полковник Мао покани съдията Ди да седне на неговото широко писалище, отрупано с книжа. Ма Жун и Цяо Тай останаха прави до вратата. Мао отключи един железен сандък и извади два пакета, увити в навосъчена хартия. Постави единия пред съдията и каза:

— Това намерихме в кожената папка, която заместник-комендантът носеше на връв около врата си, под бронираната ризница.

Съдията разчупи печата и подреди на писалището сгъната карта за самоличност на офицер от императорската армия, платежен документ за закупена преди седем години къща и малка квадратна калъфка за личен печат, изработена от зелен брокат. Отвори калъфката и като че ли остана доволен, когато тя се оказа празна.

— Предполагам — рече съдията на Мао, — че самият печат е бил открит в чекмеджето на писалището на Убития.

— Така е. Сега се намира във втория пакет заедно с книжата, които намерихме там. Помислих си, че Су е постъпил доста небрежно, като е оставил личния си печат в незаключено чекмедже. По правило хората винаги носят личния печат у себе си.

— Правилно — каза съдията. Той стана и добави: — Няма нужда да разглеждам съдържанието на втория пакет. Да идем да видим дали комендантът се е освободил от съвещанието.

Двамата часовои, които стояха на стража пред вратата на заседателната зала, съобщиха, че съвещанието току-що е привършило и след малко на участниците ще бъде поднесен чай. Без да губи време, съдията профуча между часовоите. Комендантът Фан седеше на главната маса в средата на залата. На страничната маса вляво от него бяха седнали полковник Ши Лан и някакъв друг офицер, когото съдията не познаваше. На масата от другата страна седяха двама висши офицери, а на една масичка, разположена по-встрани, лейтенант Као подреждаше купчина книжа. Очевидно той беше водил протокола. Когато видяха, че влиза съдията, всички станаха.

— Моля да ме извините, че нахълтвам без покана — спокойно каза Ди, докато се приближаваше към масата на коменданта. — Идвам, за да ви съобщя последните си разкрития във връзка с убийството на заместник-коменданта Су. Прав ли съм, като предполагам, че офицерите, събрани в тази зала, са същевременно и членове на военния съд?

— Да, ако се включи и полковник Мао — бавно отговори Фан.

— Чудесно! Моля, наредете да доведат и полковник Мън, тъй че да проведем едно редовно заседание на военния съд.

Комендантът даде заповед на адютанта си, после придърпа един стол към своята маса и покани съдията Ди да седне до него. Ма Жун и Цяо Тай се приближиха и застанаха прави зад стола на господаря си.

Влязоха двама дежурни войници с подноси. Всички започнаха мълчаливо да пият чай. После вратата се отвори отново. Влязоха четирима военни полицаи в пълно снаряжение, водейки помежду си полковник Мън. Той пристъпи към централната маса и стегнато поздрави. Комендантът прочисти гърлото си.

— Събрали сме се да изслушаме доклада на магистрата Ди, съставен по моя молба, и да решим дали въпросният доклад ще наложи преразглеждане на делото срещу полковник Мън Куотай, обвинен в предумишлено убийство на Су, заместник-комендант на този форт. Приканвам магистрата Ди да изложи становището си.

— Мотивът за това убийство — започна съдията Ди с равен глас — е бил да се попречи на заместник-коменданта да започне разследването на хитър заговор, чрез който един престъпник се е надявал да придобие огромна сума пари. Позволете да ви припомня обичайната процедура, чрез която се прави искане за закупуване на различни видове военно снаряжение за гарнизона. След като искането е нахвърляно върху чернова от коменданта, текстът се написва на официална хартия от някой чиновник и се предава на заместник-коменданта. Той проверява съдържанието му и поставя личния си печат на всеки лист. После заместник-комендантът го предава на коменданта, той отново го проверява и поставя личния си печат в края на документа, на последната страница. След като се приготви необходимият брой копия, оригиналът се поставя в плик, запечатан и адресиран до Военното министерство в столицата. Изпраща се там по конни куриери — съдията отпи от чая си и продължи: — Тази система има само едно слабо място. Ако документът е написан на повече от една страница, някоя недобросъвестна личност, която има достъп до официалната кореспонденция, може да унищожи всички страници освен последната, върху която е сложен печатът на коменданта. После може да подмени унищожените листове с други, подправени, и да изпрати в столицата документа с автентичната последна страница.

— Невъзможно! — намеси се комендантът Фан. — Останалите страници трябва да носят печата на заместник-коменданта!

— Именно затова той е бил убит! — каза съдията. — Престъпникът е откраднал печата на Су, а Су е открил кражбата. Но преди да продължа с това, ще ви обясня как похвалната старателност във всекидневната работа на един ваш чиновник ме насочи по следите на престъпника… Преди три дни едно предложение за повишаване в чин на четирима лейтенанти е разкрило пред престъпника добра възможност за действие. В окончателния си вид документът се е състоял от две страници. Първата е съдържала самото предложение заедно с имената, възрастта и прочее на въпросните четири лица. На втората са били записани молбата на коменданта за по-бързо удовлетворяване на искането (забележете: изразена с най-общи думи!), датата и номерът на документа: П — за Персонал и числото 404. На първата страница е бил поставен печатът на заместник-коменданта, а на втората — и този на коменданта… Престъпникът се е добрал до този документ по пътя му към разпределителната служба. Той е унищожил първата страница и я е заменил с друга, на която е написал спешно искане за закупуване на три военни корабчета от корейските търговци Пак и Йе и е добавил, че Военното министерство трябва да предаде парите за покупката — цяло състояние! — на посочените търговци. След като престъпникът е подпечатал подправената страница с личния печат на Су, той сам е поставил документа в плик, запечатал е плика и го е адресирал: „До Военното министерство, отдел «Снабдяване».“ Най-накрая, както е прието, е сложил в ъгъла на плика номера на поставения вътре документ, а именно: П-404. Дал е запечатания плик на дежурния по разпределението на пощата, а копията от оригиналния документ с предложението за повишаване на четиримата лейтенанти лично е мушнал в архива. Но тъй като не е бил запознат с новите наредби за разпределение на пощата, е пропуснал да изпрати едно от тези копия в трибунала… Случило се е така, че същият дежурен по разпределението на пощата, който е изпратил запечатания плик, означен с П-404, е получил в същия ден друго писмо, означено с П-405. То е съдържало искането за снабдяване на форта с кожени снаряжения. Дежурният си е спомнил, че наличието на две папки, означени с буквата П — за Покупки и за Персонал, — понякога предизвиква обърквания в архива. Затова като добър бюрократ е добавил към означението П-405 следната забележка: „Справка — виж по-предния документ П-404.“ Въпреки че не е знаел съдържанието на този документ, той си е спомнил, че пликът е бил адресиран до отдел „Снабдяване“. Чиновникът е разпределил копията от документ П-405 правилно, отделяйки едно от тях за мен. Но когато проверих моята папка „Покупки“, открих, че документ П-404 липсва. Това ме подразни, защото смятах, че всичките ми папки са пълни. Затова помолих господин коменданта за допълнително копие. Той ми даде писмото с предложението за повишение на четирима лейтенанти, което би трябвало да се съхранява в папка „Персонал“.

Комендантът, който нетърпеливо се въртеше в стола си, избухна:

— Не можете ли да ни спестите всички тези подробности? Каква е тази глупост за трите военни корабчета?

— Престъпникът — спокойно отвърна съдията — е бил съдружник на търговците Пак и Йе. Те са възнамерявали, след като получат в столицата парите за тази въображаема сделка, да ги поделят с него. И тъй като са щели да изминат много седмици преди във Военното министерство да се открие несъответствието в получените от вас искания за снабдяване, престъпникът е щял да има предостатъчно време, за да подготви бягството си с парите… Планът му е бил хитър, но не му е провървяло. Вечерта преди убийството полковник Мън и моите двама помощници срещнали в града двамата корейски търговци и се запили заедно. Търговците помислили тримата мъже за скитащи разбойници и споменали нещо за корабчетата и за парите, които ще вземат за тях в столицата. Помощниците ми ме уведомиха за това и аз лесно се досетих какво се готви. Мога да добавя, че когато Мън се е върнал във форта, се е разприказвал на висок глас пред капитана на стражата за това, колко пари имали щедрите Пак и Йе и че скоро щели да имат още повече. Престъпникът го е чул и е решил — погрешно, — че Мън знае твърде много. Тогава е решил да го убие. На сутринта, когато е разбрал, че Мън е махмурлия и няма да се качва в оръжейната, той му е изпратил фалшивата бележка, подпечатана с печата на Су, който все още е бил у него.

— Нищо не разбирам! — ядосано възкликна комендантът. — Това, което искам да знам, е: кой и как е застрелял Су?

— Прав сте — каза съдията. — Су е бил застрелян от полковник Ши Лан.

За момент настъпи мъртва тишина. После комендантът извика гневно:

— Абсолютно невъзможно! Лейтенант Као е видял как полковник Ши Лан влиза и излиза от стаята на Су. Той дори не се е доближавал до кушетката.

Съдията Ди продължи спокойно:

— Полковник Ши Лан се е качил в стаята на Су малко преди два часа, веднага след обучението в катерене по стени. Това означава, че той е бил по долни дрехи и бос. Не е можел да носи оръжие, а и не му е трябвало. Защото му е било известно, че Су има навик да хвърля колчана със стрелите си в нишата под прозореца. Планът му е бил да грабне една стрела и да промуши смъртоносно заспалия Су. Когато е влязъл обаче, е видял, че Су е прав. Стоял е пред кушетката с ботуши и бронирана ризница. Ши Лан не е можел да го убие, както е бил запланувал. Тогава е забелязал, че една от стрелите, паднала от колчана на пода, е насочена към Су. Ши Лан е стъпил върху нея, защипал я е между палеца и втория пръст на крака си малко под острието на върха и с мощно движение я е запратил към незащитения корем на Су. В същото време е разиграл сценка заради Мън — в случай че той гледа от прозореца на оръжейната: размахал е ръце и е закрещял, заглушавайки стенанията на Су, който е паднал по гръб на кушетката. Убеждавайки се, че жертвата му е мъртва, е излязъл навън и е повикал стражите. После, влизайки отново в стаята заедно с коменданта и полковник Мао, е използвал настъпилата суматоха, за да пусне незабелязано печата на Су в чекмеджето на писалището му. Всичко е вървяло добре за престъпника. Той не е предвидил само един факт, а именно че мъртвият ще бъде намерен с ботуши. Това ме накара да предположа, че Су не е бил убит, докато е спял. Разбираемо е, че не е свалил бронираната си ризница за едно кратко дремване, тъй като е щяло да му отнеме много време. Но е хвърлил шлема си на писалището и би трябвало да се очаква, че преди да си легне, ще събуе и ботушите.

Ди замълча. Сега всички погледи бяха отправени към полковник Ши Лан. Той хвърли презрителен поглед към съдията и попита със злъчна усмивка:

— И как мислите да докажете тази фантастична теория?

— Засега — спокойно отвърна съдията — чрез факта, че вие имате лошо одраскване на палеца на десния си крак. Защото там, където е лежала стрелата, от дъсчения под е стърчала главичката на един пирон. Когато сте запратили стрелата към Су, тя е раздрала подсилващата я червена лента, а също така е одраскала палеца ви. Мястото е зацапано с малки кървави петна. Окончателното доказателство ще бъде налице по-късно, когато Пак и Йе бъдат арестувани и когато подправеният документ бъде открит във Военното министерство.

Лицето на Ши Лан беше станало мораво, устните му се разкривиха. Но той се овладя и каза с твърд глас:

— Не е необходимо да чакате толкова. Аз убих Су. Имам дългове и ми трябват пари. След десетина дни щях да изляза в отпуск по болест и никога нямаше да се върна. Нямах намерение да убивам Су. Надявах се, че ще мога да върна печата, като го оставя на писалището. Но той откри липсата му твърде скоро, затова реших да го промуша със стрела, докато спи. Но когато влязох в стаята, видях, че е на крак. Той изкрещя: „Сега се уверих, че подозренията ми са били верни. Ти си откраднал печата ми!“ Помислих, че съм загубен, защото, да се нахвърлиш върху Су въоръжен само с една стрела, би било равно на самоубийство, а от друга страна, ако Мън гледаше през прозореца, щеше да види сборичкването. Тогава погледът ми падна върху стрелата на пода и аз я запратих към корема на Су. — Ши Лан обърса потта от челото си и заключи: — Не съжалявам, защото Су беше лош човек. Мъчно ми е, че трябваше да те принеса в жертва, Мън, но нямах друг изход. Това е!

Комендантът се надигна от стола си:

— Мечът ти, Ши Лан!

Докато сваляше колана, на който висеше мечът му, полковникът с горчивина каза на съдията:

— Ах, ти, хитър дявол! Как ме разкри?

Съдията отговори лукаво:

— Преди всичко с помощта на червената лента.

Информация за текста

© 1967 Роберт ван Хюлик

© 1997 Явор Въжаров, превод от английски

Robert van Gulik

The Red Tape Murder, 1967

Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2009

Издание

Робърт ван Хюлик. Дъждовен дракон. Сборник разкази

КК „Труд“, 1997

Редактор: Красимир Мирчев

Коректор: Юлия Шопова

Художествено оформление и корица: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-02-21 22:50:00

1

На английски red tape означава както червена лента, така и бюрокрация — Б.пр.