«Свещените саркофази»

Роберт ван Хюлик Свещените саркофази

Описаните събития са свързани с времето, когато Ди заема четвъртия си съдийски пост — в Ланфан, отдалечен окръг до западната граница на могъщата Танска империя. При изпълнението на служебните си задължения тук съдията се сблъсква със сериозни затруднения, някои от които са описани в „Загадката на лабиринта“. В настоящия разказ се говори за тежката криза, настъпила в империята две години по-късно, през зимата на 672 г., и за това, как съдията Ди успява в една и съща нощ да разреши два случая: единия, свързан със съдбата на нацията, а втория — с участта на две скромни личности.

Още с влизането в салона на най-горния кат на ресторанта съдията Ди разбра, че вечерята няма да е от най-приятните. Светлините от два големи сребърни свещника играеха по красивите старинни мебели, но просторното помещение се отопляваше от един-единствен малък мангал, в който два-три тлеещи въглена се превръщаха в пепел. Подплатените завеси от везана коприна едва удържаха мразовитите пориви на вятъра, които напомняха за снежните равнини, простиращи се на хиляди километри отвъд западната граница на китайската империя.

До кръглата маса седеше само един мъж — слабият застаряващ магистрат на отдалечения крайграничен окръг Тацикоу. Двете момичета, застанали зад стола му, гледаха безразлично към влезлия висок брадат мъж. Магистратът Куан побърза да стане, за да посрещне съдията Ди.

— Моля да бъда извинен за скромната обстановка — каза той с мрачна усмивка. — Бях поканил още двама полковници и двама старейшини на гилдии, но полковниците внезапно ги извикаха в щаба на маршала, а старейшините трябваше да се явят при командира по снабдяването. Това военно положение… — той вдигна ръце в жест, изразяващ безпомощност.

— Важното е, че сега спокойно ще мога да се възползвам от ценните ви напътствия — любезно каза съдията Ди.

Домакинът му го заведе до масата и представи младичкото момиче отляво като Чаена Роза, а другото — като Жасмин. И двете бяха облечени крещящо, с евтини труфила — по-скоро обикновени проститутки, а не изтънчените куртизанки, които човек би очаквал да види на официална вечеря. Но съдията знаеше, че сега всички куртизанки от Тацикоу са призовани да обслужват висшите офицери от щаба на маршала. Когато Жасмин напълни чашата на съдията, магистратът Куан вдигна своята и каза:

— Поздравявам ви с добре дошли, Ди. Приветствам ви като високоуважаван колега от съседен окръг и мой почетен гост. Да пием за победата на императорската армия.

— За победата! — отвърна съдията Ди и изпразни чашата си на един дъх.

Откъм улицата долу долетя скрибуцането на обковани с железни шини колела по замръзналата земя.

— Това навярно са нашите отряди, които най-сетне отиват към фронта, за да започнат настъплението — доволно каза съдията.

Куан се ослушваше напрегнато. След известно време поклати тъжно глава и отвърна:

— Не, много бавно се движат. Връщат се от бойното поле.

Съдията Ди стана, дръпна завесата и отвори прозореца, без да обръща внимание на ледения вятър. Под призрачната лунна светлина долу се точеше дълга колона каруци, теглени от изнемощели коне. Бяха претоварени с ранени войници и продълговати вързопи, увити в брезентови платнища. Съдията побърза да затвори прозореца.

— Да похапнем — каза Куан и посочи с пръчиците си към сребърните блюда на масата.

В тях имаше само оскъдно количество осолени зеленчуци, няколко изсъхнали резенчета шунка и варен боб.

— Сиромашка гозба в сребърна гаванка — тъжно каза Ан. — Преди войната в моя окръг имаше всичко в изобилие. Днес трудно се намира каквато и да е храна. Ако нещата не се променят бързо, очаква ни незапомнен глад.

Съдията Ди понечи да каже нещо утешително, но бързо сложи ръка пред устата си. Мъчителна кашлица разтресе едрото му тяло. Колегата му го погледна разтревожено и попита:

— Белодробната епидемия обхвана ли и вашия окръг?

Съдията изчака пристъпът да премине, после бързо изпразни чашата си и отговори с пресипнал глас:

— Имаме само няколко изолирани случая, и то не много тежки. В по-лека форма, както при мен.

— Имали сте късмет — сухо каза Куан. — Тук повечето от заразените след ден-два започват да храчат кръв. Мрат като мухи. Надявам се, че квартирата ви е удобна — загрижено добави той.

— О, разбира се, дадоха ми хубава стая в една от най-големите странноприемници — отговори съдията. Всъщност бе настанен във ветровита мансарда заедно с трима офицери, но не му се искаше да огорчава повече домакина си. Куан не можеше да го покани в служебната си резиденция, защото бе иззета от военните, а той самият бе принуден да се пресели с цялото си домакинство в една схлупена къщурка. Настанало бе объркване: в мирни времена магистратът беше най-могъщата и най-почитана фигура в окръга си, но сега властваха военните.

— Ще се върна в Ланфан утре сутринта — продължи Ди. — Там ме чака много работа. В моя окръг храната също започва да недостига.

Куан кимна унило, после попита:

— Защо ви вика маршалът? От Ланфан до тук се стига за два дни, а и пътищата са много лоши.

— Уйгурите са разпънали шатрите си на отсрещния бряг на реката, която минава покрай моя окръг — отвърна съдията Ди. — Маршалът искаше да знае дали не се готвят да се присъединят към армията на татарите Казах му… — той млъкна и погледна подозрително към двете момичета. Татарските шпиони бяха навред.

— Няма основания да се тревожите — побърза да го успокои Куан.

— Надявам се да е така. Уведомих маршала, че уйгурите могат да изведат на бойното поле само две хиляди души и че ханът им е заминал на продължителна ловна експедиция в Централна Азия точно преди татарските пратеници да пристигнат в стана му, за да го увещават да се присъедини към тях. Ханът на уйгурите е мъдър човек. Нали знаете, ние държим любимия му син като заложник в столицата.

— Тъй или иначе, две хиляди души не значат почти нищо — забеляза Куан. — Проклетите татари имат тристахилядна армия, разположена до границата ни и готова за нападение. Предните ни редици се огъват от разузнавателните им набези, а маршалът държи тук своите двеста хиляди души в бездействие, вместо да предприеме обещаното настъпление.

Известно време двамата се хранеха мълчаливо, а момичетата доливаха чашите им. Когато привършиха с фасула и зеленчуците, магистратът Куан вдигна глава и попита Чаена Роза:

— Къде е оризът?

— Сервитьорът каза, че нямат ориз, ваша светлост — отговори момичето.

— Глупости! — сопна се магистратът. Стана и се обърна към съдията:

— Бихте ли ме извинили за момент, ще ида да проверя лично.

Когато слезе долу, придружен от Чаена Роза, другото момиче тихо попита съдията:

— Бихте ли ми направили една голяма услуга, ваша светлост?

Ди вдигна поглед към нея. Беше двайсетина годишна, нелишена от привлекателност. Но дебелият пласт помада на лицето й не можеше да скрие безрадостния поглед и хлътналите бузи. Очите й бяха неестествено разширени и блестяха трескаво.

— Какво има? — попита Ди.

— Не ми е добре, ваша светлост. Ако си тръгнете рано и ме вземете със себе си, ще ви се отдам с готовност, само малко да си почина.

Съдията забеляза, че краката й треперят от умора.

— С удоволствие — отвърна той. — Но след като те изпратя, ще се прибера в собствената си квартира — после добави с лека усмивка: — Всъщност и аз не се чувствам много добре.

Тя му отправи поглед, пълен с благодарност. Когато магистратът и Чаена Роза се върнаха, Куан каза:

— Много съжалявам, Ди, но оризът наистина е свършил.

— Няма значение — отговори съдията, — срещата ми достави голямо удоволствие. А и Жасмин е твърде привлекателна. Ще бъде ли много неучтиво от моя страна, ако си тръгна с нея още сега?

Куан възрази, че е рано да се разделят, но си личеше, че и той смята това решение за най-добро. Домакинът слезе с госта си до хола, където се разделиха. Жасмин помогна на съдията да облече тежкия си кожух, след което двамата излязоха на студената улица. Носилка не можеше да се наеме нито срещу пари, нито срещу любов. Всички носачи бяха зачислени към обоза на войската.

Каруците с убитите и ранените продължаваха да се влачат по улиците. Съдията и придружителката му често трябваше да се притискат до стената на някоя къща, за да направят път на военните куриери, които ободряваха изтощените си коне с цветисти ругатни.

Жасмин преведе съдията през една странична уличка към нисък коптор, долепен до висок и тъмен склад. Два хилави бора с огънати под тежестта на замръзналия сняг клони ограждаха пропуканата врата. Ди извади от ръкава си един сребърник. Подаде го на момичето и каза:

— Е, добре. Аз си тръгвам. Моята странноприемница… — разтърси го силен пристъп на кашлица.

— Ще влезете и ще пийнете нещо горещо — твърдо каза тя. — Не можете да си тръгнете в това състояние — после отвори вратата и въведе съдията, който продължаваше да кашля.

Пристъпът премина едва когато тя му съблече кожуха и го накара да седне на бамбуковия стол до паянтова маса за чай. В мрачната стаичка беше много топло. Медният мангал в ъгъла бе препълнен с пламтящи въглени. Забелязвайки учудения му поглед, тя каза със саркастична усмивка:

— Това е предимството да бъдеш проститутка в тия времена. Имаме въглища в изобилие… Военна дажба, да не настиват храбрите ни войници.

Тя взе свещта, запали я от мангала и отново я постави на масата. После изчезна зад завесата на вътрешната стена. Ди огледа стаята в мигащата светлина на свещта. До стената срещу него имаше широко легло с балдахин. Завесите му бяха дръпнати, виждаха се смачкани юргани и мръсна двойна възглавница.

До ушите на съдията долетя странен звук. Огледа се. Той идеше иззад избелялата синя завеса, която прикриваше нещо до стената. През ума му се мярна мисълта, че може да е попаднал в капан. Военните полицаи налагаха с бичовете си уличните крадци, докато костите им се оголеха, но нападенията и обирите в града не спираха. Той скочи, приближи се до завесата и я дръпна.

Опита се да запази самообладание, но лицето му се покри с червенина. До стената бе долепено дървено детско креватче. Изпод покритото с кръпки дебело юрган че се подаваше кръглата главица на бебе, което го погледна с големи умни очи. Съдията побърза да дръпне обратно завесата и се върна на мястото си. Влезе жената, понесла голям чайник. Наля му една чаша и каза:

— Изпийте я. Това е специален чай. Казват, че лекувал кашлица — отиде до завесата и се върна с детето на ръце. Занесе го до широкото легло, пооправи завивките с една ръка и отупа възглавницата. — Извинете ме за бъркотията — каза тя, докато поставяше детето на леглото. — Имах клиент точно преди да ми съобщят, че магистратът ме вика да присъствам на вечерята.

С непринуденост, присъща на жените с нейната професия, тя съблече робата си. Останала само с широките си панталони, седна на леглото и се облегна на възглавницата с въздишка на облекчение. После взе детето и го постави на лявата си гръд. То доволно засука. Съдията сърбаше бавно билковия чай, който нагарчаше приятно. След известно време попита:

— На колко месеца е детето ти?

— На два — равнодушно отговори тя. — Момче е.

Погледът му падна върху дългия бял белег на раменете й. Широка грозна бразда разполовяваше дясната й гърда. Тя вдигна глава, улови погледа му и каза с безразличие:

— О, те не искаха да стане така, грешката е моя. Докато ме биеха, направих опит да се освободя от въжетата и се извърнах. Една лента от камшика се уви около рамото ми и преряза дясната ми гърда.

— А защо те биха? — попита съдията.

— Дълго е за разказване! — отсече тя и съсредоточи вниманието си върху детето.

Съдията мълчаливо допи чая си. Сега дишаше по-леко, но в главата му продължаваше да пулсира тъпа болка. Когато изпи втората чаша, Жасмин отнесе бебето обратно в детското креватче и го прикри със завесата. Приближи се до масата, протегна се и се прозя. После посочи към леглото и попита:

— Какво ще кажете, да полегнем ли? Вече си поотпочинах, а пък и чаят ми не струва колкото сребърникът който ми дадохте.

— Чаят ти беше чудесен — уморено каза съдията, — струва дори повече от това, което ти дадох — и за да не я обиди, бързо добави: — А пък и не ми се иска да те заразя с тази проклета белодробна болест. Бих изпил още една чаша, след това си тръгвам.

— Както обичате — тя седна срещу него и добави: — И аз ще изпия една чаша, гърлото ми е пресъхнало.

Навън замръзналият сняг захрущя под нечии стъпки. Беше нощната стража. Прокънтяха дървените клепала, които известяваха полунощ. Жасмин се сви на стола. Сложи ръка пред устата си и попита изненадано:

— Полунощ ли е вече?

— Да — неспокойно каза съдията. — Страхувам се, че ако не започне веднага настъпление, татарските орди ще пробият отбраната ни и ще нахлуят в този район. Разбира се, пак ще ги отблъснем, но заради хубавото ти дете няма ли да бъде по-разумно да стегнеш малко багаж и да заминеш с него на изток още утре сутринта?

Тя гледаше право напред, трескавите й очи изразяваха дълбока мъка. След известно време каза като че ли на себе си:

— Остават само още шест часа — погледна съдията и добави: — Детето… Призори баща му ще бъде обезглавен!

Съдията остави чашата си и възкликна:

— Обезглавен ли? Съжалявам! Кой е той?

— Един капитан на име У.

— Какво е направил?

— Нищо.

— Хора не се обезглавяват за нищо — тросна се съдията.

— Представиха му лъжливо обвинение. Казаха, че е удушил жената на един свой колега. Военният трибунал го осъди на смърт. Вече почти една година е във военния затвор, чакаше потвърждение на присъдата. И днес то пристигна.

Съдията поглади бакенбардите си.

— Често съм работил съвместно с военната полиция — каза той. — Тяхната съдебна система е по-сурова от гражданската, но винаги съм я смятал за много ефикасна и добросъвестна. Рядко правят грешки.

— В този случай направиха — каза Жасмин и добави примирено: — Но вече нищо не може да се поправи. Късно е!

— Да, щом ще изпълнят присъдата призори, не може да се направи много нещо — съгласи се съдията. Помисли малко, после продължи: — Но защо не ми разкажеш всичко? Хем ще ми помогнеш да се отвлека от собствените си грижи, хем и за теб времето ще мине по-безболезнено.

— Добре — сви рамене тя. — И без това се чувствам много изтормозена, за да заспя. Ето как стана всичко… Преди около година и половина двама капитани от гарнизона в Тацикоу често се отбиваха в едни и същи бардаци. Единият се казваше Бан, другият — У. Движеха се заедно, защото служеха в едно и също военно поделение, но никак не си приличаха. Едва ли могат да се намерят по-различни хора. Бан беше мамино синче, голобрадо конте, което приличаше повече на студент, отколкото на офицер. Беше досаден с префърцунените си приказки и момичетата го отбягваха. У, точно обратно, беше грубоват, но естествен младеж, добър боксьор и боец с меч, ловък и много духовит. Разправяха, че заради него войниците били готови да минат през и огън вода. Не беше голям красавец, но аз се влюбих в него. А и той нямаше друго момиче освен мен. Редовно плащаше на собственика на дома, в който работех, за да не ме кара да спя с който и да е. Обеща да ме откупи и да се ожени за мен веднага щом го повишат, затова нямах нищо против да му родя дете. Обикновено ние гледаме да се отървем от децата, когато забременеем, или ги продаваме. Но аз исках това дете — тя изпразни чашата си, отметна един кичур коса от челото си и продължи: — Дотук добре… Но една нощ, преди десетина месеца, Бан се върнал у дома и намерил жена си удушена, а У стоял зашеметен до леглото й. Бан извикал минаващия патрул на военната полиция и обвинил У, че е убил жена му. Двамата бяха изправени пред военния трибунал. Бан каза, че У отдавна задирял жена му, а тя го отблъсквала. Лигльото каза освен това, че много пъти го бил предупреждавал да я остави на мира, но не искал да докладва на полковника, защото У му бил колега. Според него У знаел, че тази нощ той ще е дежурен по оръжие, и затова отишъл у тях и отново се опитал да вкара жена му в леглото. И когато тя отказала, У се разярил и я удушил. Това е всичко.

— Какво възрази У на това обвинение? — попита съдията.

— У каза, че Бан е долен лъжец, че го е мразел и че сам е удушил жена си, за да обвини него.

— Не е много умен този твой капитан — сухо каза съдията.

— Слушайте хубаво, ако обичате! У каза, че тази вечер, когато минавал покрай оръжейницата, Бан го повикал и го помолил да отскочи до тях и да провери дали жена му не се нуждае от нещо, защото същия следобед не й било добре. Когато У отишъл там, входната врата била отворена, а слугите ги нямало. Никой не отговорил на виковете му, затова влязъл, отишъл в спалнята и я намерил там удушена. Бан се втурнал вътре и започнал да крещи, за да повика военната полиция.

— Странна история — каза съдията. — И какво беше заключителното слово на военния съдия? Но не, ти няма как да знаеш, разбира се.

— Зная. Бях там, промъкнах се в навалицата. Цялата бях мокра от страх, защото, ако хванат проститутка във военно учреждение, пребиват я от бой. Та полковникът каза, че обвинява У в прелюбодеяние със съпругата на негов колега офицер и го осъжда на смърт чрез обезглавяване. Каза, че не взема предвид убийството, тъй като хората му установили, че този ден Бан сам е отпратил слугите си след вечеря и веднага щом застъпил на дежурството в оръжейницата, помолил военните патрули да наглеждат къщата му, защото бил предупреден, че наоколо се навъртат крадци. Полковникът каза още, че не е изключено Бан да е научил, че жена му спи с У, и затова да я е удушил. Това било негово право. Според закона той имал право да убие и У, ако ги бил заварил в момента на… сношението… както го наричат. Но било възможно Бан да не е посмял да се счепка открито с У и затова да е прибягнал до по-безопасен начин да му отмъсти. Но това нямало значение, каза полковникът. Самият факт, че У е задирял жената на своя колега офицер, бил опасен за моралните устои на армията. Затова трябвало да бъде обезглавен.

Тя млъкна. Съдията поглаждаше бакенбардите си. След известно време каза:

— Така погледнато, бих казал, че полковникът е бил съвършено прав. Преценката му напълно съвпада с краткото описание на характерите на двамата офицери, което направи. А защо си толкова сигурна, че У действително не е имал някакви отношения с жената на Бан?

— Защото ме обичаше и дори не би погледнал друга жена — незабавно отговори тя.

Съдията си помисли, че това е типичен женски аргумент. За да смени темата, попита:

— А кой те би все пак?

— Това е една страшно глупава история — уморено каза тя. — След съдебното заседание бях ужасно ядосана на У. Вече бях разбрала, че съм бременна, а подлецът през цялото време се бе развличал зад гърба ми с жената на Бан. Изтичах до затвора и влязох, като казах на пазачите, че съм сестра на У. Когато го видях, заплюх го в лицето, нарекох го долен развратник и избягах. Но понеже бременността напредваше, не можех повече да работя. Премислих нещата отново и разбрах, че съм била пълна глупачка и че У наистина ме обича. И така, преди осем седмици, когато детето ни се беше родило и се почувствах малко по-добре, отново отидох във военния затвор, за да му се извиня. Но той, изглежда, беше казал на пазачите как съм ги излъгала миналия път. Съвсем основателно, след като така го бях наругала. Щом влязох, те ме вързаха за един стълб и ме набиха. За мой късмет войникът, който въртеше камшика, ме познаваше и не удряше много силно, иначе военните трябваше още там да ме сложат в ковчега. Но и така гърбът и раменете ми станаха на парцали. От мен течеше кръв като от заклано прасе, но аз не съм от най-слабосилните и го преживях. Преди да ме продаде, за да изплати наема за нивата ни, баща ми казваше за мен, че съм яка като селски ратай… Тогава се понесоха слухове, че татарите се канят да ни нападнат. Извикаха коменданта на гарнизона в столицата и войната започна. Изглежда, по тази причина делото на У се проточи. Но тази сутрин решението пристигна и призори ще му отсекат главата.

Изведнъж тя зарови лице в ръцете си и се разхълца. Съдията бавно поглаждаше дългата си черна брада, докато я изчакваше да се успокои. После попита:

— Щастлив ли беше бракът на Бан?

— Откъде да знам? Да не съм спала под леглото им?

— Имаха ли деца?

— Не.

— От колко време бяха женени?

— Чакайте да помисля… От около година и половина, сигурна съм. Когато видях двамата капитани за пръв път, У ми каза, че бащата на Бан току-що го бил повикал у дома, за да го оженят за момичето, което родителите му били избрали.

— Случайно да знаеш името на баща му?

— Не. Но Бан постоянно се хвалеше, че бил голяма клечка в Суджоу.

— Сигурно е Бан Уейлян, префектът — изведнъж се сети съдията. — Той е известен човек, голям учен, специалист по нашата стара история. Не съм го виждал, но съм чел доста от книгите му. Много са добри. Синът му още ли е тук?

— Да, числи се към щаба… Ако толкова се възхищавате от тези Бановци, тичайте в главната квартира, за да се запознаете с оня подъл червей! — презрително добави тя.

Съдията стана.

— Така и ще направя — каза той повече на себе си.

От устата й излетя ядна ругатня, после тя изкрещя:

— Всичките сте еднакви, всичките! Много се радвам, че съм само една честна проститутка. Господинът е придирчив, не иска да спи с жена, чиято гърда е срязана наполовина, а? Искате ли да ви върна парите?

— Задръж ги — спокойно каза съдията Ди.

— Върви по дяволите! — извика тя, изплю се на пода и му обърна гръб.

Съдията мълчаливо облече кожуха си и излезе.

Докато вървеше по главната улица, все още задръстена от войници, съдията прецени, че вероятността да успее не е много голяма. Дори да откриеше капитан Бан, дори да съумееше да изтръгне от него факта, който му беше необходим, за да провери предположението си, трябваше да намери начин да се срещне и с маршала, защото на този етап само той можеше да спре екзекуцията. А маршалът бе изцяло погълнат от изключително важни проблеми, съдбата на империята бе заложена на карта. На това отгоре не се славеше с любезни обноски. Ди стисна зъби. Ако империята бе изпаднала дотам, че един съдия да не може да спаси от обезглавяване невинен човек…

Главната квартира на маршала бе разположена в тъй наречения Ловен дворец — огромна постройка, която императорът бе издигнал в памет на любимия си първороден син, починал съвсем млад. Идващ често на лов покрай западната граница, принцът бе загинал по време на ловен поход, а последното му желание било да го погребат в Тацикоу. Гробницата със саркофага му се намираше в този град. Впоследствие и саркофагът на принцесата бе заел място до неговия.

Известно време стражите на пропуска не искаха да пуснат съдията, защото гледаха с подозрение на всеки цивилен. Най-сетне го въведоха в малка ветровита чакалня и един ординарец занесе червената му визитна картичка на капитан Бан. Чака дълго, докато се появи един млад офицер. Плътно прилепналата ризница и широкият колан за меча подчертаваха хилавата му фигура. Железният шлем се бе килнал над красивото му, но надменно лице, на което чернееха малки мустачки. Той поздрави сковано, после застина във високомерно мълчание, очаквайки съдията да заговори пръв. Разбира се, рангът на окръжен съдия беше много по-висок от този на армейски капитан, но държането на Бан показваше, че във военно време нещата са по-различни.

— Седнете, седнете — приветливо каза съдията. — Обещанието си е обещание, винаги съм го казвал. И по-добре късно, отколкото никога…

Капитан Бан седна от другата страна на масата за чай, гледайки учудено съдията.

— Преди половин година — продължи Ди, — когато минавах през Суджоу на път за Ланфан, имах дълъг разговор с баща ви. Знаете ли, в свободното си време аз също изучавам история. Когато си тръгвах, той ми каза: „Най-възрастният ми син служи в Тацикоу, в окръга до вашия. Ако ви се случи път оттам, направете ми тази услуга, погледнете как се чувства той. На това момче все не му върви.“ Е, вчера ме повика маршалът и преди да се върна в Ланфан, реших да изпълня заръката на баща ви.

— Много любезно, ваша светлост — смутено измърмори Бан. — Моля да ме извините за грубото държане преди малко. Не знаех… а съм и в ужасно състояние. Лошото положение на фронта… — той даде заповед на висок глас. Един войник донесе кана с чай. — Каза ли… каза ли ви баща ми за трагедията, ваша светлост?

— Каза ми само, че жена ви е била убита миналата година. Приемете моите най-искрени…

— Той не трябваше да ме жени насила! — избухна капитанът. — Казах му… опитвах се да му обясня… но той винаги е толкова зает, все нямаше време… — Бан направи усилие да се овладее и продължи: — Според мен бях твърде млад, за да се женя… Исках баща ми да отложи сватбата. Поне за няколко години, докато се установя в някой голям град… Да ми даде време да… да си подредя нещата.

— Бяхте ли влюбен в някое друго момиче?

— О, небеса, не! — възкликна младият офицер. — Не, не. Просто не се чувствах готов за женитба… Поне засега.

— Крадци ли убиха жена ви?

Капитан Бан поклати мрачно глава. Лицето му пребледня мъртвешки.

— Убиецът беше мой колега офицер, ваша светлост. От ония непоправими женкари. С него никога не можеше да се води сносен разговор. Само за жени приказваше и се оставяше те да го оплетат в коварните си мрежи… — младият мъж буквално изплю последните думи. Изгълта набързо чая си и добави с глух глас: — Опитал се да съблазни жена ми, а когато тя му отказала, я удушил. Призори ще го обезглавят — внезапно той скри лице в ръцете си.

Известно време съдията наблюдаваше мълчаливо разстроения младеж. После каза тихо:

— Да, наистина имате много лош късмет! — стана и продължи с делови тон: — Трябва да се срещна с маршала още веднъж. Моля, заведете ме при него.

Капитан Бан се изправи. Докато водеше съдията по един дълъг коридор, пълен със сновящи ординарци, каза:

— Мога да ви заведа само до преддверието, ваше превъзходителство. Нататък допускат само членовете на висшето командване.

— И това е достатъчно — каза Ди.

Капитан Бан въведе съдията в една зала, претъпкана с офицери, после каза, че ще го чака отвън, за да го отведе обратно до главния вход. Щом съдията влезе, разговорите внезапно секнаха. Един полковник пристъпи към него, хвърли високомерен поглед към шапката му и хладно попита:

— Какво мога да направя за вас, господин магистрат?

— Трябва да видя маршала по неотложна работа.

— Невъзможно е! — отсече полковникът. — При маршала има съвещание. Строго ми е наредено да не пускам никого вътре.

— Застрашен е един човешки живот — бавно рече съдията.

— Човешки живот, казвате! — с иронична усмивка възкликна полковникът. — Маршалът е загрижен за двеста хиляди човешки живота, които са застрашени, магистрате! Мога ли да ви изведа?

Ди пребледня. Беше загубил. Докато водеше учтиво, но решително съдията към изхода, полковникът каза:

— Вярвам, че ще разберете, господин магистрат…

— Господин магистрат! — извика друг полковник, който бе влязъл тичешком в залата. Въпреки студа лицето му бе покрито с пот. — Знаете ли къде мога да намеря един ваш колега на име Ди?

— Аз съм магистратът Ди — отговори съдията.

— Слава на небесата, търся ви от часове! Маршалът ви вика.

Той хвана съдията за ръкава и го повлече през една врата в дъното на залата в някакъв полутъмен пасаж. Плътни филцови драперии заглушаваха външния шум. Полковникът отвори една тежка врата и пропусна съдията пред себе си.

В огромната дворцова зала беше необичайно тихо. Неколцина висши офицери в бляскави доспехи бяха наобиколили внушително бюро, отрупано с карти и други книжа. Всички гледаха мълчаливо към гиганта, който крачеше из залата, стиснал на гърба си длани.

Носеше обикновена ризница с поочукани железни нараменници и торбестите кожени панталони на кавалерист. Но върхът на високия му шлем бе увенчан с рогатата глава на златния маршалски дракон. Докато се разхождаше напред-назад с тежки стъпки, върхът на широкия меч, висящ от колана му, звънтеше при докосването си с изящно гравираните мраморни плочки по пода.

Съдията коленичи. Полковникът се доближи до маршала, застана мирно и каза нещо с приглушен глас.

— Ди ли? — изрева маршалът. — Не ми е нужен вече, отведи го! Не, почакай! Все още има няколко часа, докато дам заповед за отстъпление — после кресна към съдията: — Хей, ти, стига си лазил по земята! Ела тук!

Съдията стана бързо, приближи се към маршала и направи дълбок поклон. После се изправи. Ди беше висок, но маршалът се извисяваше поне с два пръста над него. Пъхнал палци в колана си, великанът изгледа свирепо съдията с дясното си око. Лявото бе скрито зад черна превръзка. То бе прободено от варварска стрела по време на северния поход.

— Казват, че добре си решавал главоблъсканици, а, Ди? Добре, сега ще ти покажа какво значи главоблъсканица — той се обърна към бюрото и викна: — Лю! Мао!

Двама мъже в генералски униформи бързо се отделиха от групата около бюрото. В слабия мъж с блестящи позлатени генералски доспехи съдията разпозна Лю, главнокомандващия на левия фланг на армията. Широкоплещестият набит мъж с позлатена броня и сребърен шлем беше Мао, върховният началник на военната полиция. Липсваше само Сан, главнокомандващият на десния фланг. Заедно с маршала тримата мъже бяха най-високопоставените военачалници в империята. В техните ръце императорът беше поверил съдбата на китайския народ и на династията. Съдията се поклони дълбоко. Двамата генерали го изгледаха с каменни лица.

Маршалът пресече залата и отвори с ритник една врата. Тръгнаха по ред пусти коридори, застлани с мраморни плочи. Стъпките на тримата офицери, обути в подковани ботуши, глухо отекваха в тишината. После се спуснаха по широко стълбище. В подножието му двама стражници скочиха и отдадоха чест. По знак на маршала те бавно отвориха една тежка двукрила врата.

Четиримата мъже влязоха в гробница с колосални размери, смътно осветена от окачени нависоко маслени лампи от масивно сребро. Те бяха разположени на равни интервали в ниши, издълбани във високите стени без прозорци. В средата на гробницата бяха положени два огромни саркофага, лакирани в яркочервено — цвета на възкресението. Размерите им бяха еднакви — дълги по трийсет, широки по десет и високи по над петнайсет стъпки.

Маршалът се поклони и останалите трима последваха примера му. След това се обърна към съдията и като посочи саркофазите, каза:

— Ето я главоблъсканицата, Ди! Днес следобед, точно когато се канех да дам заповед за настъпление, пристигна генерал Сан и обвини Лю в чудовищно предателство. Каза, че той е сключил договор с татарския хан да се присъедини с отрядите си към неговите кучета веднага щом започнем атаката. По-късно щял да получи за награда южната част на империята. Доказателството? Сан каза, че Лю е скрил в ковчега на принца двеста комплекта бойно снаряжение, включително шлемове и мечове, белязани с тайния знак на предателите. В уговорения момент съзаклятниците на Лю от генералния щаб е трябвало да отворят ковчега, да облекат белязаните доспехи и да изколят всички офицери от щаба, които не са участвали в заговора.

Съдията хвърли бърз поглед към генерал Лю. Мършавият мъж стоеше изправен и напрегнат. Той гледаше право напред с бледо, изопнато лице.

— Аз вярвам на Лю както на себе си — продължи маршалът, войнствено издал напред покритата си с брада долна челюст, — но Сан има дълга и славна кариера, а аз нямам право да рискувам. Трябва да проверя обвинението, и то бързо. Плановете за контранастъплението ни са готови. Лю ще оглави авангарда от петнайсет хиляди души, с които ще се вклини в татарските орди. Тогава ще го последвам аз със сто и петдесет хиляди души и ще накарам кучетата да се върнат там, откъдето са дошли. Но има признаци, че вятърът ще промени посоката си. Ако изчакам прекалено дълго, ще трябва да се бием срещу вятъра и суграшицата, които ще ни блъскат право в лицето… Часове наред изследвахме саркофага на принца с най-опитните хора на Мао, но не открихме никаква следа, която да показва, че той е бил отварян. Сан твърди, че заговорниците са изрязали широка част от лакираната облицовка, направили са под нея дупка, през която са вкарали снаряжението, и са върнали облицовката на мястото й. Според него има специалисти, които могат да направят това, без да оставят белег. Може и да има такива, но аз трябва да проверя. Обаче нямам право да осквернявам саркофага на любимия син на императора, като го разбия и отворя. Не мога да направя върху него дори и драскотина без специалното разрешение на Негово величество, а не е възможно то да бъде поискано и да пристигне от столицата за по-малко от шест дни. От друга страна, не мога да дам заповед за настъпление, преди да се уверя, че обвинението на Сан е лъжливо. Ако не успея да направя това до два часа, ще се наложи да дам заповед за всеобщо отстъпление. Хайде, Ди, да видим какво можеш! Решавай загадката!

Съдията обиколи от всички страни саркофага на принца, после разгледа внимателно и другия на принцесата. Посочи няколко дълги лоста, които бяха разхвърляни по пода, и запита:

— Какви са тези неща?

— Наредих да наклонят с тях саркофага — хладно обясни Мао, — за да проверя дали не е било отваряно дъното, Беше направено всичко, което е в границите на човешките възможности.

Съдията кимна с глава. После рече замислено:

— Веднъж четох едно описание на този дворец. В него пишеше, че божественото тяло на принца е било положено в ковчег от чисто злато, който пък е бил поставен в друг, сребърен ковчег, а те двата — в трети, оловен. Пространството между оловния ковчег и най-външната обвивка е било изпълнено с украшения и парадни костюми на принца. Самият саркофаг е изработен от дебели кедрови дъски, покрити отвън с лакова облицовка. По същия начин е бил изработен и саркофагът на принцесата, която е умряла две години по-късно. Тъй като тя много обичала да кара гребна лодка, зад двореца било направено голямо изкуствено езеро с модели на лодките, в които са се возели принцесата и придворните й дами. Така ли е?

— Разбира се — изръмжа маршалът. — Това всеки го знае. Стига си бръщолевил глупости, Ди! Върни се на въпроса!

— Бихте ли ми дали сто сапьори, господин маршал?

— За какво са ти? Не ти ли казах, че нямаме право да си играем със саркофага?

— Страхувам се, че татарите също знаят всичко за тези саркофази, господин маршал. Ако те завземат макар и временно този град, сигурно ще ги разбият и ще ги ограбят. За да попречим на варварите да ги осквернят, предлагам да ги потопим на дъното на езерото.

Маршалът изгледа слисано съдията, после изрева:

— Проклет глупак! Не знаеш ли, че саркофазите са кухи? Те не могат да потънат! Ти…

— Не е необходимо да потъват, господин маршал! — бързо каза съдията. — Но идеята да ги потопим ни дава солидно основание да ги преместим.

Маршалът се вторачи в него със свирепото си око. После изведнъж изкрещя:

— О, пресвети небеса! Мисля, че ти реши задачата, Ди! — след това се обърна към генерал Мао и викна: — Доведи ми тук сто сапьори с въжета и дебели греди! Веднага!

Мао се втурна към стълбището, а маршалът започна да се разхожда, мърморейки си под нос. Генерал Лю скритом наблюдаваше съдията. Ди мълчаливо гледаше саркофага на принца скръстил ръце в дългите си ръкави.

Генерал Мао се върна бързо. След него нахълтаха множество набити, мускулести мъже. Те бяха облечени в куртки и панталони от кафява кожа. От същия материал бяха изработени и островърхите им шапки с дълги наушници и предпазители за вратовете. Някои носеха дълги обли греди и закривени пръти, а други навити на рула дебели въжета. Това беше корпусът на сапьорите, специализирани в прокопаване на тунели, изработване на въжени приспособления за изкачване на градски стени, прекъсване на достъпа до реки и пристанища чрез подводни заграждения и различни други умения, необходими във военно време.

Щом маршалът даде разпорежданията си на командира им, десетина — дванайсет сапьори се втурнаха към високата врата в дъното на гробницата и я отвориха. Бледата луна осветяваше широката мраморна тераса отвън. Три стъпала се спускаха от нея към покритите с тънка ледена кора води на езерото, разположено зад замъка. Другите сапьори се струпаха около и върху саркофага на принца като безброй работливи мравки. Трудно можеше да се долови някакъв шум, защото те си предаваха заповедите само чрез жестикулации. Сапьорите работят толкова тихо, че могат да прокопаят тунел точно под някоя сграда, без обитателите й да разберат какво става до момента, в който подовете и стените им внезапно рухнат. Трийсетина сапьори наклониха огромния саркофаг, използвайки дългите си пръти като лостове. Група мъже подпъхнаха под него дебели обли греди, а други го омотаха със здрави въжета.

Маршалът ги погледа известно време, а после излезе на терасата, следван от съдията Ди и генералите. Те слязоха до брега на езерото и мълчаливо застанаха там, отправили взор към заледената му повърхност.

Внезапно чуха зад себе си глух тътен. Огромният саркофаг, плъзгайки се върху облите греди, бавно изплува от вратата. Няколко десетки сапьори го теглеха с дебели въжета, а други подпъхваха под него нови и нови греди. Когато го довлякоха през терасата до водата, те го оставиха да се хлъзне по стъпалата като тежък кораб от стапела си. Ледът се пропука, саркофагът се потопи във водата, полюшна се нагоре-надолу, после застана неподвижно с около две трети от височината си под повърхността. Над замръзналото езеро повя леден вятър и съдията се закашля неудържимо. Той придърпа шалчето пред долната половина на лицето си, повика с ръка командира на сапьорите и посочи към гробницата зад тях, където бе останал саркофагът на принцесата.

Отново се разнесе глух тътен. И вторият саркофаг бе изтеглен през терасата. Сапьорите го оставиха да се хлъзне във водата, където той заплува редом до този на принца. Маршалът се наведе и заоглежда двата саркофага, сравнявайки дълбочината, до която бяха потънали. Едва ли можеше да се забележи някаква разлика, дори саркофагът на принцесата като че ли се бе оказал съвсем малко по-тежък.

Маршалът се изправи и тупна с все сила генерал Лю по рамото.

— Знаех си, че мога да ти имам вяра, Лю! — извика той. — Какво чакаш още, братко? Давай команда за настъпление и тръгвай с отрядите си! Аз ще те последвам след шест часа! Желая ти успех!

По строгото лице на генерала бавно се разля усмивка. Той отдаде чест, обърна се и тръгна. Командирът на сапьорите се приближи и почтително каза на маршала:

— Сега, господин маршал, ще привържем към саркофазите тежки вериги и камъни, а след това…

— Направих грешка — остро го прекъсна маршалът. — Изтеглете ги отново на сушата и ги върнете по местата им — после гръмогласно заповяда на генерал Мао: — Иди със сто човека в лагера на Сан, оттатък Западната врата. Арестувай го, кажи му, че е обвинен в държавна измяна, и го отведи във вериги до столицата. Генерал Као ще поеме командването на неговите отряди — накрая се обърна към съдията Ди, който все още кашляше: — Разбра ли каква е работата? Сан е по-възрастен от Лю и не е успял да преглътне повишението му до същия чин. Самият Сан, кучият му син, е влязъл в заговор с хана, разбираш ли? Лъжливото му обвинение е имало за цел да спре нашето настъпление. Той е щял да ни атакува заедно с татарите веднага щом започнем да отстъпваме… И стига с тая проклета кашлица, Ди! Започваш да ме дразниш! Тръгвай, тук нямаме повече работа!

В съвещателната зала кипеше трескава работа. По пода бяха разстлани огромни карти. Офицерите от щаба уточняваха всяка подробност от заплануваното настъпление. Един генерал загрижено попита маршала:

— Какво ще кажете да добавим пет хиляди човека към войските зад тези хълмове, господин маршал?

Маршалът се надвеси над картата. Скоро двамата се увлякоха в сложна техническа дискусия. Съдията нервно поглеждаше към големия воден часовник в ъгъла. Поплавъкът показваше, че след един час ще съмне. Ди пристъпи към маршала и стеснително запита:

— Мога ли да си позволя да ви помоля за една услуга, господин маршал?

Маршалът се изправи и попита троснато:

— А? Сега пък какво има?

— Бих ви помолил да преразгледате делото срещу един капитан, господин маршал. Призори трябва да го обезглавят, а той е невинен.

Лицето на маршала стана мораво. Той изрева:

— Дръзваш да ме занимаваш с живота на един окаян нещастник — мене, маршала, когато се решава съдбата на империята!?

Съдията погледна твърдо в изцъкленото око на маршала. После каза спокойно:

— Ако военните обстоятелства налагат това, господин маршал, могат да бъдат жертвани хиляда живота. Но и един единствен човек не трябва да бъде погубван, ако това не е абсолютно необходимо.

Маршалът започна да бълва най-неприлични ругатни, но изведнъж се спря и каза с крива усмивка:

— Ако някога ти дойде до гуша от тая скучна цивилна бумащина, Ди, ела да ми се обадиш. Кълна се, ще направя от теб чудесен офицер! Та, казваш, да преразглеждам делото? Глупости! Ще оправим тази работа още сега! Давай разпорежданията си!

Съдията се обърна към полковника, който, чул ругатните на маршала, бе дотичал към тях. Ди му каза:

— До вратата на преддверието ме чака един капитан на име Бан. Той е отправил срещу друг офицер лъжливо обвинение в убийство. Бихте ли го довели тук?

— Доведи и прекия му началник — добави маршалът. — И по-бързо!

Когато полковникът забърза към вратата и я отвори, отвън долетя нисък, провлечен звук. Той постепенно се усили, прониквайки през дебелите стени на двореца. Бяха медните тръби, които оповестяваха началото на контранастъплението.

Маршалът изпъчи могъщите си гърди и каза с широка усмивка:

— Слушай, Ди! Това е най-хубавата музика, която съм слушал!

После пак се наведе над картите по пода.

Съдията Ди гледаше втренчено към вратата. Полковникът се върна след забележително кратко време. Следваха го един възрастен офицер и капитан Бан. Съдията каза на маршала:

— Пристигнаха, господин маршал.

Гигантът се обърна, пъхна палци в колана си и намръщено изгледа двамата мъже. Те бяха застанали мирно, с прехласнати лица. За първи път в живота си се изправяха очи в очи с първия воин на империята. Великанът изрева на по-възрастния офицер:

— Представи този капитан!

— Превъзходен администратор, много дисциплиниран. Не особено общителен, липсва му боен опит… — издекламира офицерът.

— Вашето становище? — обърна се маршалът към съдията.

Ди хладно каза на младия капитан:

— Капитан Бан, вие не сте годен да сключите брак. Вие не харесвате жените. Харесвали сте колегата си капитан У, който ви е отблъснал. Тогава сте удушили жена си и сте обвинили него в това престъпление.

— Вярно ли е? — изрева маршалът към Бан.

— Да, господин маршал! — отговори капитанът, сякаш изпаднал в унес.

— Изведете го — нареди маршалът на полковника — и наредете да го бият бавно до смърт! С тънка палмова пръчка!

— Моля ви да проявите милосърдие, господин маршал! — бързо се намеси съдията Ди. — Този капитан е бил принуден да се ожени по заповед на баща си. Но природата го е устроила по-различно и той не е могъл да се справи с възникналите пред него проблеми. Предлагам да му се наложи обикновено смъртно наказание.

— Дадено! — съгласи се маршалът, после попита Бан: — Можеш ли да умреш като мъж?

— Да, господин маршал! — отново отговори Бан.

— Помогни на капитана! — заповяда маршалът на възрастния офицер.

Капитан Бан развърза червеното си шалче и го подаде на непосредствения си началник. После извади меча си. Коленичи пред маршала, хвана дръжката на меча с дясната ръка, а с лявата стисна острието. То се впи дълбоко в пръстите му, но Бан сякаш не усещаше нищо. По-възрастният офицер се доближи до коленичилия капитан, държейки шалчето му опънато между ръцете си. Бан вдигна глава, погледна към извисяващата се над него фигура на маршала и извика:

— Да живее императорът!

После с едно рязко движение преряза гърлото си. Възрастният офицер бързо пристегна шалчето около шията му, за да спре бликналата кръв. Бан се свлече на пода. Маршалът кимна и каза на началника му:

— Капитан Бан умря като офицер. Погрижи се да бъде погребан, както подобава! — после се обърна към съдията: — А вие се погрижете за другия офицер. Да бъде освободен, да му се върне предишният чин и прочее. — След това отново се надвеси над картата и викна на генерала: — Сложи още пет хиляди души тук, при входа на тази долина!

Четирима ординарци изнесоха мъртвото тяло на Бан, а съдията Ди отиде при широкото бюро, взе една четчица и бързо нахвърли няколко реда върху официална бланка на висшето командване. Един полковник постави върху нея големия квадратен печат на маршала и я преподписа. Преди да изхвърчи навън, съдията хвърли бърз поглед към водния часовник. Имаше на разположение още половин час.

Пресичането на краткото разстояние между двореца и военния затвор му отне доста време. Улиците гъмжаха от кавалеристи. Те яздеха, подредени в редици по шестима, стиснали дългите си алебарди, които бяха страшилище за татарите. Конете им бяха добре нахранени, доспехите им отразяваха червените лъчи на настъпващата зора. Това беше челният отряд на генерал Лю, елитът на императорската армия. После се чу дълбокият звук на барабаните, които призоваваха и отрядите на маршала да се съберат под бойните знамена. Голямото настъпление беше започнало.

Благодарение на документа с печата на маршала съдията незабавно бе приет от коменданта на затвора. Четирима стражници доведоха един млад здравеняк. Дебелият му като на борец врат вече беше оголен за меча на палача. Комендантът прочете на глас текста на документа, след това нареди на един адютант да помогне на У при обличането на бронираната ризница. Когато У сложи и шлема си, комендантът сам му върна меча. Съдията забеляза, че макар и да не изглеждаше особено интелигентен, У имаше приятно, открито лице.

— Елате с мен! — подкани го Ди.

Капитанът изгледа смаяно черната му шапка и попита:

— Как се оказахте замесен в този случай, господин магистрат?

— О — нехайно рече съдията, — случайно бях в генералния щаб, когато преразглеждаха вашия случай. И тъй като сега всички са много заети, ме накараха да се погрижа за формалностите.

Когато излязоха на улицата, капитан У промърмори:

— Почти една година прекарах в този проклет зандан. Сега няма къде да отида.

— Тръгвайте с мен — каза му съдията.

Докато вървяха, капитанът се заслуша в барабанния бой.

— Значи най-после минахме в настъпление, а? — мрачно каза той. — Е, излязох тъкмо навреме, за да се присъединя към другарите си. Поне ще умра с чест.

— Защо съзнателно търсите смъртта? — попита съдията.

— Защо ли? Защото съм кръгъл глупак, затова! Никога не съм докосвал съпругата на Бан, но предадох една добра жена, която дойде да ме види в затвора. Военните полицаи я пребиха.

Съдията не каза нищо. Бяха стигнали до една тиха странична уличка. Ди се спря пред нисък коптор, долепен до един запустял склад.

— Къде се намираме? — учудено запита капитан У.

— Тук живеят една храбра жена и синът, който тя ви е родила — кратко отговори съдията. — Това е вашият дом, капитане. Сбогом! — и той бързо продължи пътя си.

Когато свърна зад ъгъла, в лицето го блъсна мразовит порив на вятъра. Той придърпа шалчето пред носа и устата, за да сподави кашлицата. Надяваше се, че прислужничките в странноприемницата му вече са станали. Копнееше за една голяма чаша горещ чай.

Информация за текста

© 1967 Роберт ван Хюлик

© 1997 Явор Въжаров, превод от английски

Robert van Gulik

The Coffins of the Emperor, 1967

Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2009

Издание

Робърт ван Хюлик. Дъждовен дракон. Сборник разкази

КК „Труд“, 1997

Редактор: Красимир Мирчев

Коректор: Юлия Шопова

Художествено оформление и корица: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-02-21 22:50:00