«Якешину»

Денят настъпи с дъгоцветен блясък на източния небосклон. Доскоро обагрен във виолетово, небесният купол изсветля до гълъбово и звездите по него постепенно угаснаха; месечината съвсем избледня. На юг от замъка Едо неясните силуети на гористите хълмове ограждаха храма Зоджо — административното седалище на будистката секта „Чиста земя“. Храмът се разпростираше върху огромна площ и обединяваше четирийсет и осем по-малки храма, а в безбройните им помощни постройки живееха повече от десет хиляди монаси, монахини и послушници. Над керемидените и сламените покриви се извисяваха острите върхове на пагодите и скелетата на противопожарните кули. Районът на храма Зоджо беше град в града, пуст и безмълвен в утринната здрачевина.

Върху платформата на една от наблюдателните кули насред безлюдния пейзаж стоеше самотна фигура — млад свещеник с бръсната глава и шафранова роба. За хиляден път може би обхождаше с поглед зидовете, постройките и храмовите дворове, а устните му неспирно повтаряха:

— Наму Амида Буцу, слава на Буда, слава на Буда…

Момъкът вярваше, че повтарянето на тази възхвала приживе ще му осигури след смъртта действително сливане с божеството. Освен това припяването го поддържаше буден през дългата нощ, в която трябваше да охранява религиозната общност от най-гибелната за Едо опасност — пожара. Сега младежът се протегна, за да раздвижи скованите си от умора и студ мускули. Очакваше с нетърпение края на бдението си. Изпитваше неистово желание за храна, гореща вана и топло легло. Обърна се бавно. Утрото настъпваше с обещание за ясен и топъл ден. В този миг острият поглед на свещеника мярна нещо неестествено в наситената със спокойствие картина. Над западната част на района се носеше малък тъмен облак, който се сгъсти и взе да се разпростира с обезпокоителна бързина. В същия миг момъкът долови тръпчивия мирис на дим. Трескаво задърпа въжето, което се спускаше от вътрешната страна на кулата му. Месинговата камбана заби тревожно и пронизителният й звън отекна над околността.