«Бундори»

В навечерието на часа на мечката1 великият град Едо тънеше в тежка мъгла, която сгъстяваше мрака и приглушаваше всеки звук.

Пролетният дъжд трополеше по керемидените покриви на търговския квартал Нихонбаши и пръскаше в тесните улички. Дрезгавата светлина на газени лампи проблясваше тук-там зад дървените решетки и хартиените прозорци. Димът от мангалите с дървени въглища се виеше над комините, смесваше се с мъглата и правеше въздуха още по-тежък. Градските порти все още не бяха затворени, но улиците вече бяха пусти като в полунощ, въпреки че дотогава оставаха още три часа.

От сянката под навеса на една от вратите в поредицата дюкяни, здраво залостени с дървени капаци заради неприветливото време, се отдели самотна фигура на мъж. Влажният студ проникваше през наметалото му и се просмукваше между плочките на бронята му. Дъждовните капки се събираха в широкополата му шапка и се стичаха по металната маска на лицето му. Тялото му, вече изпънато в напрегнато очакване, затрепери. При всяко вдишване долавяше мирис на влажно дърво, пръст и риба от река Сумида. Като се придържаше към сянката на увисналите стрехи, мъжът се промъкна предпазливо до следващата врата. Спря и напрегна докрай сетивата си, за да долови още първия признак за появата на плячката си.

Миговете течаха. Шумовете на нощта — долитащи гласове от близките къщи, далечен тропот на конски копита, трополене на каруците с нечистотии, поели към полята извън града — постепенно замираха, докато Едо се готвеше за нощното си пленничество. Дебнещият хвърли поглед надолу по улицата. Пръстите му опипаха изваяния във формата на човешки череп ефес на меча му. Ще се появи ли тази нощ? Ще постигне ли най-после целта си, отлагана толкова години?