«Ф. М.»

Авторът благодари за помощта на

В. Бирон (музеят на Ф. М. Достоевски в Санкт Петербург)

М. Гарбер (за специалната консултация)

Б. Гребеншчиков (за песента «Когато Достоевски беше ранен»)

М. Живов (за ятовете и ижиците)

Л. Черницин (Експертен център по криминалистика към Министерство на вътрешните работи)

1. Форсмажор

Той изобщо не искаше да го усмърти. Ни най-малко. Мислеше да му скочи отзад, когато Бухала се качва в колата (нашият, в смисъл Бухала, се тикаше в колата като малоумник, с тиквата напред и нагъзурен), и тогава нашият, в смисъл Рулото, му се нахвърля, дръпва му (на Бухала) папката и да го няма. А оня като се вкопчил, не пуска. И кво правим в такъв случай?

С една дума, мухлява работа, простотия.

Стоп. Кофти начало.

Втори дубъл.

Клапа.

На еди-кой си юли (Рулото напоследък малко замаяно се ориентираше в конкретните дати) беше изпълзял от «Савински переулок», където живееше под наем, направо труп. Потрошен от криза, син-посинял — мъртвец в закрит ковчег да беше, по-хубав щяха да са го докарали). Беше следобед, в смисъл не след обед, защото Рулото отдавна вече не обядваше, залък не можеше да преглътне, а в смисъл че слънцето вече беше превалило през средата на небето.

Та изпълзя значи и се потътри към Краснолужки мост, не му беше ясно накъде тъй се е засилил и защо. С една дума, беше като мотан. Често му се случваха такива абстиненции.

От един прозорец врещеше песен: «Тополов пух и юли, зной». Наистина беше пек, жега си беше. Но Рулото абсолютно не усещаше горещината, напротив, зъбите му тракаха. Вървеше така, ярката светлина му пареше в очите, той жумеше. Същински Дракула, събуден по никое време от сън.

Кофти му беше. Направо му се мреше.

Едва се дотътри до другата пряка, как й беше името. Не помни. Напоследък все повече работи забравя. Не де, ако се напъне, може и да си спомни. Но за чий му е да си спомня.

И внезапно му проблесна защо се беше изтътрузил от къщи.

У Бухала се затвори горното прозорче. Значи ще излиза. Бухала винаги затваряше горното прозорче, преди да излезе. Кой знае защо. В този задух.

Рулото се помъкна обратно. Ската се в безистена на по-тъмно и не толкова горещо. Преди минута му тракаха зъбите от студ, а сега каква жега му стана, направо не е истина, и лее пот като фонтан, един вид: хвърчат скорци, сняг се топи. От някакъв филм беше. Отдавна, в детските години.

Съвсем се е утрепал Рулото. Не че нещо се е претрепал, ами дето се чувства като парцал. Всичките му вени вече са дантела, и по ръцете, и по краката. Направо брюкселска дантела, няма къде да се боцне, дрипа. Централното трасе на лакътната сгъвка, което по-рано наричаше един вид на шега «аутобан Брюксел — Друсенбург», вече е непроходимо, жестоко се е задръстило. И за шегите вече е забравил, изобщо не помни какво е това.

Втори месец не е плащал наем, но майната му. Не е ял нищо от дни — и това не му бърка. Най-убийственото е, че сега трябва да се боцка вече на всеки три часа, жив или мъртъв, и то свръх доза, иначе не го лови. А откъде толкова пари? Майка му праща веднъж месечно по хиляда и петстотин, точно колкото за доза и половина. Повече не мога, му пише, помагай си и сам, нали взимаш стипендия. Рулото вече е забравил даже как му се наричаше висшето учебно заведение. Почти година изкара, по лекции, едно-друго, дори избута първата сесия, а в мозъка му е останала само една дума: форсмажор. Това значи, че никой никого не е прецакал, не е изпързалял, просто нещо от само себе си е станало. Абе като карма един вид.

Та и Рулото е изпаднал в пълен форсмажор отвсякъде.

Пак добре, че навремето беше тренирал бокс, иначе досега да е гушнал китката.

Вечер, когато всичко му се засукваше отвътре на вретено, Рулото излизаше на лов. На тъмно място преграждаше пътя на някой подпийнал с по-приличен вид или пък на дама, ако му се усмихнеше късметът. Шибваше десен прав, грабваше портфейл или дамска чанта. И духваше. Никога не беше отмъквал много пари, максимум пет хилядарки, и то само веднъж.

Отначало все гледаше да е по-далечко от къщи, после заряза тези ненужни усилия. Завчера направо на Савински переулок например, пред магазина, налетя изотзад на един, който слизаше от голфа си, тресна му един юмрук и му сви малка чантичка. А в нея — шофьорска книжка, паспорт, талон и стотачка за пътната полиция. Толкова. Едва измъкна от дилъра две дози за всичко — и чантичката, и документите.

Вчера направо си остана капо. Напразно ошета улиците. И днес вече нямаше накъде. Иначе в никакъв случай нямаше да си позволи изпълнения посред бял ден, и то в собствения си двор. Да не е куку.

Тоя Бухал жалък си го беше нацелил от няколко дни. Живееше на третия етаж в отсрещната къща. Излизаше по различно време, сигурно не работеше никъде. Преди излизане винаги затваряше горното прозорче.

Иначе задръстеняк на вид, проскубан, със заметнати кичури през плешивото теме, но докаран: блейзър, копринена кърпичка в горното джобче, бял панталон. Излиза, пали мерца и потегля през безистена навън. Само той имаше мерц в този двор.

Рулото само съжаляваше, че Бухала не излиза вечер. Тоя сульо можеше да го просне с един пръст. Левакът дори нямаше да види какво става, защото така кретенски се качва в колата. Само ще му дръпне папката, докато е в несвяст, и изчезва. Бухала носеше много идейни папки — кожени, всеки ден различен цвят. Има такива говеда, най-често педали, дето не си държат портфейла в джоба, че да не си деформират панталона, а в чанта или папчица. Бухала си гушкаше папката на гърдите, много нежно. Все има защо.

Та от няколко дни Рулото наглеждаше Бухала, точеше лиги за тези разноцветни папчици, и днес се реши. Беше му опряло о кокала.

Докато възвираше в безистена, а оня скот Бухала никакъв не се появяваше, съвсем му призля и той изпадна до последна крайност, както никога не беше изпадал: издраска си гола игла. Свали предпазителя и си заби спринцовката в сгъвката на ръката празна, без нищо. От обичайната лека болчица за миг му поолекна, но после се почувства още по-зле. Сякаш ток прониза излъганата вена, Рулото чак се преви. И си помисли внезапно: дали да не си удари цяла помпа въздух? Чувал е, че от такова нещо сърцето ти се пръсва на парчета. И много ви здраве, никакви грижи повече.

И като си го помисли, се уплаши. Толкова се уплаши, че зафичи спринцовката в стената. Веднага си тегли една псувня: закъде е без машинката? Наведе се, вдигна я, но от това нещо спринцовка вече не ставаше. Иглата се беше огънала и стъклото се беше пукнало. С една дума, нищо не вървеше.

Не му се наложи обаче дълго да оплаква строшения уред — Бухала тъкмо излизаше от входа и се запъти към мерца си. Днес папката му беше черна и той я беше притиснал към гърдите си точно както майчица гушка рожбата си.

Моментът беше супер, жива душа не се мяркаше наоколо. И Рулото изхвърча навън.

Сграбчи го отзад, когато оня вече си беше вкарал кратуната в колата. С едната ръка го хвана за врата, с другата му дръпна папката. И му изсъска заплашително: «Млък, ***, че те убих!»

А оня като изквича, с две ръце стиска папката и не пуска. Рулото, между другото, и без това си беше на нокти — посред бял ден, всяка секунда може да се отвори вратата на някой вход или да се появи някой откъм безистена. Да не говорим за прозорците.

С две думи, хвана Бухала здраво за шията и взе да му думка главата във вратата на возилото. И нали беше превъртял от страх и ярост, вече нищо не вижда, нищо не чува, само морави кръгове му се въртят пред очите.

Свести се, когато оня вече се беше свлякъл на седалката, кръв му течеше от ушите и главата му беше клюмнала. Измъкна папката и се изтегли заднешком.

Как прелетя през безистена и изскочи на улицата, изобщо не помнеше.

У-бих го, у-бих го, пулсираше в слепоочията му. Сега вече край, край. Жив изгоря като в танк. «Старица майка ще заплаче, сълза обърсва стар баща.» Тоест той няма баща, но така се пее в песента за танкистите, дето изгорели в танка.

Когато останеше без доза, бездруго винаги го гонеше див ужас, от всичко се стряскаше, през нощта виеше от страх. А сега направо ликвидира човек. Нарочно, ненарочно — кого го е грижа. И сигурно някоя гадна бабка го е видяла през прозореца, те друга работа нямат, само зяпат в двора от сутрин до вечер. Видяла е, познала го е и врътка телефона на милицията.

Обаче Рулото по никакъв начин не биваше да се оставя на милицията. Ще пукне зад решетките без дози. В ужасни мъчения.

Спокойно, спокойно, заповтаря си той, тътрейки крака през тополовия пух. Но можеше да се успокои само по един начин.

Още в първия незаключен вход той прегледа плячката. И му се дорева.

Нищо ценно нямаше в папката. Нито пари, нито кредитни карти, нито дори шофьорска книжка. Само някакво тесте вехти хартии. Какво толкова се беше вкопчил в тези боклуци Бухала, пита се. Само дето така си навреди, та жестоко закопа и Рулото.

Той за всеки случай прелисти тестето по-подробно, но не намери нищо между листовете. Пожълтели страници, по тях някакви драскулки с бледокафяво мастило, а и всичко драскано и изпозадраскано.

Единствената стока е самата папка. Луксозна работа. Естествена кожа, прилича на крокодилска. А може и да е крокодилска.

И Рулото потегли към площада с героите на Плевен. Тоест с хероите, хероинистите. Там по всяко време, ако ти е ден, може да случиш на пласьор, който да ти пусне без пари — на бартер.

И кармата пожали клетото Руло, направо му провървя. Тоест отначало той двайсетина минути потъпка на сухо. В градинката беше гмеж от народ, ама не и нужните хора, а сбирток: едни се валяха по тревата, други си търсеха дружки (и педали се събираха тук). Но после видя на пейка познатия кръволок Кис. Киса, първо, никога не пробутва боклук. Второ, винаги е зареден, носи си херца (Рулото сега нямаше капка сила да се мъкне с него до някой «склад»). И най-вече дава на бартер. Киса е с тату на показалеца — то е за новите клиенти: пръстен и в него ромб с едната половинка черна. Това значи «шиткам и срещу стока». С две думи, точно каквото се иска.

Оттеглиха се в гъсталака. Киса поопипа папката. Одобри я.

Разбраха се за две дози и помпа — нали Рулото си беше строшил своята.

Като го видя как цял се тресе, Кис го съжали:

— Какво става, фитилът ти пуши, а? Нищо де, сега ще мушнеш дозичка и ще ти олекне. Ще уцелиш ли сам или да ти помогна?

— Стига бе — отвърна клиентът: само от докосването на наркотика му олекна. — Ох, кръвта ми се съсири, трябва да се позасили! — и понечи да си тръгне, но Киса подвикна да му посочи хвърлените листчета:

— Прибери си боклука обаче. Хората се боцкат тук. Върви да го хвърлиш в кошчето.

Рулото грабна тестето подмишка, отиде до парапета. Прекрасно местенце: отсам храсти, оттатък летят колите.

Употреби разумно листчетата — постла няколко на каменния парапет да не му студенее на задника. Един лист от най-горните падна и той най-културно го вдигна, подпъхна го отдолу.

Седна си удобно. Зареди спринцовката. Докато открие място за дупчене, малко се поизпоти, но накрая уцели. Дръпна малко кръв, за да е сигурен, че е във вената, после натисна буталото. Точно две трети, останалото — след малко.

Почувства се добре още когато иглата влезе на сигурно във вената. А като усети вълната и през цялата му вътрешна система, през всяка клетчица лумна вълшебното електричество, го обзе щастие. Пролет в душата. Впрочем спомни си и онзи стар филм от детството, казваше се «Пролет». И запя: «И пън вдървен в априлски ден мечтае пак да е брезичка.»

Абе как ще го хванат, таратанци. Даже няма да го търсят. Първо, защото никой за нищо не го е грижа на този свят, второ, защото никой не може да му се хване на малкия пръст на Рулото. И никоя бабка не е зяпала през прозореца, иначе щеше да се развряска. Всичко е окей, стига е психясвал.

Стана и сладко се протегна.

Взе един лист от пачката да го разгледа. Хареса му. Гладичък, приятно жълтеникав и съвсем равни редове. Въпреки че не беше разчертан на редове. Почеркът е неразбираем, ама за чий му е да го разбира? Само да си обременява съзнанието.

Сега всичко му харесваше страхотно: и слънцето на небето, и зеленината, и разноцветните коли по улицата. Хубаво нещо е животът, ако го живееш както трябва, разбира се. И си размърдваш мозъка.

Рулото си беше размърдал мозъка на пълни обороти. И му хрумна гениална идея.

Няма да хвърля тези листове в кошчето. Те са антика. Може да са стогодишни. Хендрикса (едно приятелче, то е на барбс) скоро му беше разправял, че някакъв на «Солянка» изкупувал антични писания. Имал офис там, влизало се откъм двора. Рулото не му помнеше фирмата, но Хендрикса разправяше, че лесно се намирала, имало табела. Той беше открил цял сандък вехти писаници на тавана, та онзи взел доста неща. И цакал веднага, на място.

Може солянския тъпак да вземе нещо от тестето? И Рулото да се уреди поне с още една доза. Защо да не се пробва, та да се подсигури.

Най-гениалното на споходилата го идея е, че «Солянка» е на две крачки, свива зад ъгъла и е там. На пет минути път, ако не и по-малко.

Той събра листчетата, подреди ги и потегли. Полетя, тъй да се каже.

Някой друг, по-залупен, всякак щеше да се обърка във вътрешните дворове и безистени на голямата сива сграда, която излизаше на три улици едновременно, обаче Рулото веднага се ориентира за нужния вход, понеже му сече пипето и нещата се подреждат идеално.

Хендрикса беше казал, че до входа имало врата на подземен гараж или някакъв склад. Голям портал като желязна ограда. Нямало начин да се сбърка.

Та наистина имаше портал. И до него вход. С няколко табелки, не една. Но като ги видя Рулото, веднага се сети.

«Страна на съветите», така му се казваше фирмата. Чистак нова медна табелка. Лъщи и ти пълни окото. Пети етаж. Офис 13-и.

С една дума, качи се — литна пешачката, не му се чакаше асансьора.

На вратата — пак табелка:

Консултантска фирма

«СТРАНА НА СЪВЕТИТЕ»

Николай Александрович Фандорин

магистър по история

Виж го ти, «магистър». Рулото звънна.

Отвори му суперска мацка. Барната като от корица на модно списание плюс сини очи с дълги мигли, плюс леко отворени сочни устни. Има такива женски, дето по време на секс, когато им е адски готино, си хапят устните. Рулото не беше случвал на такива, не беше му излизал късметът, но ги беше гледал по филмите. И вадят един дрезгав глас, от който ти секва дъхът.

Мацката си облиза устните с връхчето на езика, супер-ски червен, и попита с дрезгав глас:

— По какъв въпрос?

Дъхът му секна.

(обратно)

2. Феерия-мизерия

Секретарката влезе — а Николас Фандорин, шеф на консултантска компания «Страна на съветите» стоеше до прозореца и с измъчен вид слушаше клавирните акорди, които се долавяха през уличния шум. В музиката нямаше нищо ужасно — стандартният валс на Грибоедов, много старателно и гладко изпълнение, но очевидно изпитание за Фандорин. Той ту въздишаше, ту се мръщеше. А когато приятната мелодия за миг спря, а после се понесе отново, много по-силно и наситено, та веднага се почувства ръката на опитен пианист, Ника съвсем се умърлуши. За което си имаше причини, но за тях — по-късно.

И така, в кабинета му влетя Валя, усмихна му се със силиконово съблазнителни устни и съобщи:

— Николай Александрович, имате посетител. Не разкри целта на визитата си, искал да ви я съобщи лично.

Валя напоследък полагаше усилия да си промени имиджа: гледаше да се изразява цивилизовано и да се държи като дама, но засега се все още правеше засечки и изпортваше нещата.

— Само че тая работа ми се вижда феерия-мизерия —добави тя, което на нейния жаргон означаваше «гола вода», и сбърчи идеалното си носле (две операции, трийсет хиляди долара). — Най-обикновена дрога. Щях да го изритам моменталически, но май е домъкнал нещо. Да ви шитне. Тоест да ви предложи — поправи се Валя и с изящен жест си докосна прическата.

— Каква дрога? — мрачно попита Ника и се върна на бюрото си.

— Наркоман. Шляят се разни отрепки, а истинска клиентела — нъц.

Което си беше истината. През лятото фирма «Страна на съветите» оставаше доста време без работа. Тоест в сравнение с по-рано не бяха толкова зле. Системата «някой ми каза», най-бавната, но и най-сигурна реклама, вече се беше задействала и клиентелата полека-лека се множеше. За съжаление отдавна не беше се захващал с нещо истински сериозно. Повечето кандидати за съвет идваха при Николас, или Николай Александрович, или Ника (според степента на сближаване) просто за да се изприкажат, да разкрият пред съпричастен човек богатата си душевност и сложните си проблеми. В Америка за целта се ходи на психоаналитик, но в Русия този високорентабилен плод на фройдизма не се е прихванал — и няма да се прихване поне докато не отпадне нежелателният компонент «психо».

При Николас такива посетители не лягаха на кушетка, а седяха на обикновени столове, защото не бяха психясали, а съвсем здрави хора, но просто твърде леснораними. Подрънкат час-два, получат си дозата съвети и си тръгнат умислени. Да се работи с такъв вид клиенти не е лесно, те все едно ти изпиват кръвчицата, но затова пък плащат добре. Обаче през лятото енергийните вампири плъпват по Биариците и Сардиниите да си възстановят нервите, да енергизират чакрите, да балансират праната. Специалистът по полезни съвети скучаеше от безделието и се отегчаваше. И това пиано за капак…

Валя наостри ухо — имаше отличен слух. Ядно каза:

— Дрънкат на пиано, а? Хиляда пъти ви казах: не си цени щастието МеМе. Да случи на такъв мъж, а пък… Само ви тормози. — Секретарката въздъхна, погледна лъчезарно шефа — от горе на долу и пак нагоре. — Ах, на ръце щях да ви нося. Като кукличка щях да ви обличам.

За Валя

Откакто Валя Глен окончателно си избра джендъра и по хирургически път се приобщи към женския пол, стана крайно нагъл, тоест нагла, и открито ухажваше шефа си. Всъщност отдавна трябваше да я уволни, но кой друг ще му работи за такова заплащане? А и когато попаднеха на истински случай, тя ставаше безподобна като помощничка.

Модерната медицина се развива с бясна скорост. Особено медицината за здрави хора, която не спасява човешки животи, а задоволява хрумвания и капризи. Никой не би повярвал, като видеше секретарката на Ника, че допреди няколко години тя беше млад мъж и се казваше Валентин. Лицето, фигурата, гласът, жестовете — всичко бе променено. Само номерът на обувките й беше предишният, но за сегашните девойки четирийсет и втори номер не е кой знае каква рядкост.

Новопръкналата се Валя легално си смени паспорта и нелегално — акта за раждане, в останалите документи, в които не се посочва полът, от рода на дипломата и шофьорската книжка, просто дописа по едно «а» на името си. Унищожи старите си снимки. Смени си гардероба. Пребоядиса колата си от металик в розово.

Така прекрасната половина на човечеството се попълни по непланиран от природата начин.

— Човек трябва да има фридъм ъф чойс и аз избрах джендъра, който повече ме кефи — обясни тя на работодателя си, когато се върна на работа след второто си раждане.

— Тоест женския? — кимна Ника.

— Не, мъжкия. Не ме интересува моят пол, а противоположния.

На това място Фандорин, според израза на Валя, престана да стопля и се гипсира.

— Чакай де, да не би мъжкият пол да е за предпочитане пред женския?

— Биен сюр. Мъжете са върхът! С пичовете можеш и мачове да гледаш, и да движиш с мотоциклети. Не е като с мацките. Изобщо не си представиш колко сме гадни ние, женските.

Помощничката му обясни също така, че е направила тази жертва за него, за Ника. За да не се чувства извратен, когато най-накрая разбере, че двамата са родени един за друг.

Което впрочем не я възпря веднага след второто си раждане да се омъжи. По две причини. Айнс: цял живот беше мечтала да се разходи из Александровската градина с младоженско було. Цвай: Мамона (така наричаше Валя майка си банкерката) спря кранчето на бившия си син — заяви, че не е имала и няма да има дъщери. А трябваше да се живее. С какво — с мижавата заплата от Ника?

Така че сключи комерсиален брак — по сметка. Поне от страна на булката. Затова пък младоженецът Макс Зюзин, собственик на империя обществени тоалетни, се влюби безпаметно в чудото на пластичната хирургия. Вдигнаха грандиозна сватба в дворец от времето на Екатерина. Фоторепортажи от бляскавото събитие се появиха във всички лъскави списания, Валя беше наречена «русалка», «царица Лебедица» и «загадъчната непозната».

Семейният живот не потръгна.

Когато съпругът научи по каква причина избраничката му не може да има деца, го хвана истерията. Даже понечи да убие Валя на място с голи ръце, но да се убие Валя с голи ръце се оказа непредвидено трудно, не и без помощта на гардовете — а Макс избягна да вика гардовете, за да не се разчуе. Така че накрая освен моралните травми понесе и физически: във вид на цицини и избит зъб.

Разведоха се цивилизовано, без ориенталщини. Тоалетният император, макар и емоционален човек, не беше глупав. Никак не се нуждаеше от поредна вълна публикации.

От краткия брак Валя доби прилична издръжка и мъжовото си презиме — писна й всеки път да си сменя документите.

Като цяло Фандорин изкара без секретарката си по-малко от месец и после нещата продължиха по утъпкания си път.

— Остави ме на мира — сопна се Ника. — И да не си посмяла да наричаш Алтън «МеМе», колко пъти да ти повтарям.

Идиотското съкращение означаваше «мадам Мамаева».

— Така ли? — обиди се Валя. — А тя мен може да ме нарича «трансформър»? Въртиопашка такава — хем си има мъж!

— Край, точка! — тропна по бюрото Фандорин. — Да влезе посетителят!

Докато Валя я нямаше, той бързо отиде до прозореца и се заслуша.

Беше тихо. Никакъв валс.

От това се почувства още по-зле. Какво правят там?

— Здрасти — чу се небрежен млад глас. Ника се извърна.

Към него с протегната десница се запъти висок младеж с куп листове подмишница. Стори му се симпатичен: висок, строен, с красиви тъмни очи. Доста странно облечен — с риза с дълги ръкави на тази жега, и с тежки кубинки. Но имаше хубава усмивка. Веднага си личеше, че е в прекрасно настроение. Изобщо не приличаше на наркоман.

Ника погледна с укор секретарката, застинала на вратата.

— Чух, че купувате стари писаници — каза посетителят, без да се представи. — Ще хвърлите ли едно око?

Ника покани младежа да седне, взе листовете и първо ги помириса, имаше този чудноват навик.

Тестето миришеше точно както трябва — истински старовремски, на отдавна отминали епохи. От този аромат, от който няма по-хубав на света, винаги му се завиваше свят. Той кихна гръмогласно, помоли за извинение, после пак кихна.

Но като прелисти ръкописа, видя, че не е много стар. Според вида на хартията, цвета на мастилото и натиска —втората половина на XIX век. Писано е с метално перо, но по почерка личи, че човекът се е обучавал на писмо още по Николаево време — с гъше перо и почти със сигурност в учебно заведение. При домашно обучение почеркът щеше да е по-освободен и небрежен, а тук е почти калиграфски. И редовете са изключително равни. Но не е писар и не е преписвач — пълно е с поправки и корекции. О, има и рисунки в полетата. Готически прозорец, някакви физиономийки. Доста любителски нарисувани.

Фандорин забеляза написано с големи букви «ГЛАВА 1» и малко се разочарова: явно е някакъв трактат или белетристично съчинение. Прелисти нататък.

Почеркът, макар и красив, не беше от най-четливите. Ника присви очи и прочете един ред: «…святител Порфирий, паметен с благочестието си да избави първохристияните в Светата земя от угнетението, причинявано от езичниците…» А, нещо душеспасително. По онова време мнозина са се отдавали на подобни писания. Тази графомания е кротувала в някой забравен сандък век и половина, и то увита в нещо, иначе нямаше да се запази така дъхът на времето.

— От обратната страна са чисти — това е прекрасно — каза той гласно. — Имам един познат художник, който рисува с перо по старинна хартия. Ако текстът не представлява интерес, ще подаря на него това тесте.

— А на мен колко ще ми шарите? — подсмръкна симпатичният гостенин и през ръкава на ризата си почеса лакътната ямка.

— Хартията е добре запазена. Мога да ви дам по трийсет рубли на лист. Колко са тук?

Тестето съдържаше наглед двайсет — двайсет и пет листа.

— За по-малко от хиляда няма да ви ги дам — твърдо заяви посетителят.

Валя изхъмка:

— Ъ, ясно — и додаде нещо неразбираемо. — Херинго, рибо зарибена.

Но младежът май схвана загадъчните думи. Обърна се и подхвърли:

— Не е твоя работа, цуци.

Ника, който броеше страниците, отвори уста да направи забележка на младия нахалник — и си остана с отворена уста.

Последният лист беше почти празен, без текст, само с написано с едри букви заглавие:

ТЕОРИЙКА

Петербургска повест

Съчинение на Ф. Достоевски

Но защо заглавието е отишло отзад? — това беше първото, което си помисли Ника. И веднага пламна, ръцете му се разтрепериха.

Не може да бъде! Наистина ли е ръкопис на Достоевски? Затова рисунките му се сториха смътно познати! От поправките личи, че не е препис, а е чернова. Тогава какво излиза? Че е писано собственоръчно от класика?

Но чернова на кое? «Теорийка»? Ника не си спомняше Достоевски да има такова съчинение. Но пък не е специалист. Може би са някакви бележки, неосъществен замисъл?

Вкъщи в библиотеката има 30-томника, пълните събрани съчинения. Там сигурно е публикувана тази «Теорийка». Трябва да я намери, да я донесе тук и да свери текста.

— Вижте какво — с внезапно приглушен глас рече Фандорин, — почакайте ме тук. Това е май… Не, трябва да проверя. Скоро се връщам. Само ме изчакайте.

Младежът май намери реакцията му за съмнителна —бързо си взе ръкописа от писалището и го притисна към гърдите си.

— Споко — навъси се той. — Отказвам се. Не го давам за хилка. Още не се е родил оня, дето ще преметне Рулото.

— Кого?

— Руло — това съм аз — представи се младежът; или по презиме, или по прякор.

— Аз пък съм Николай Александрович, много ми е приятно. Вижте сега, нямам никакво намерение да ви мамя —заобяснява развълнуван Ника. — Просто трябва да се уверя… Ако е това, което си мисля, това ще е… това ще е!…Почакайте ме тук. Веднага се връщам. — И на минаване покрай Валя за всеки случай пошепна: — Не го пускай. По никакъв начин.

Тя кимна и прегради изхода от кабинета със силиконовия си бюст. Само булдозер можеше да я помести от позицията й.

* * *

Ника живееше съвсем наблизо, в съседния вход.

За две минути слезе, измина десет метра през двора и се качи по стълбите. Още пет минути стоя пред вратата на собствения си апартамент в размисъл върху сложен проблем: дали да звънне, или да си отключи.

През цялото това време вътре се лееха звуците на Грибоедовия валс — ту школски плахи, ту майсторски уверени.

Алтън Мамаева, жената на Николас А. Фандорин, бивш баронет и поданик на нейно величество и настоящ гражданин на Руската федерация, учеше пиано с преподавател. И това не беше просто преподавател, а самият Ростислав Бекер, лауреат на всевъзможни конкурси, гордост на руската култура.

Вижте сега картинката.

Първо. Красивият, прочут и богат гений 5 (пет) дни седмично се мъкне до «Солянка», за да пилее баснословно скъпоценното си време за дилетантка, която едва помни нотите.

Второ. Делова жена, издателка на проспериращо списание, прочута работохоличка, която се прибира от работа най-рано в девет, си освобождава по час и половина всеки ден, за да се прибере вкъщи за урока. Нито един не е пропуснала. И то по време, когато нито мъжът й, нито децата са вкъщи.

Трето. Алтън винаги е повтаряла, че музикалните школи с разните Гедике и Майкапари са един от най-омразните й спомени от детството.

Четвърто. За 5000 (пет хиляди!) долара се купи роял Gerbstadt.

Пето. На трийсет и пет, навлязла в най-прекрасната женска възраст, Алтън така потресаващо, така болезнено се разхубави, че дяволският Ростислав щеше да е пълен идиот да не предложи на такава ученичка сияйните си уроци.

До всичко това се стигна благодарение на ощастливяващото запознанство със знаменитостта на една презентация на списанието (проклета да е!). У Алтън изведнъж лумна безумна любов към хармонията, лауреатът се увлече в преподаване, а Н. А. Фандорин, дребният бизнесмен в съмнителна област, загуби покоя си.

Добре, няма страшно, каза си Ника, не се самонавивай. Най-обикновени уроци по музика.

Но как все пак да влезе? Ако не звънне — все едно ги дебне. Но да звъни на собствената си врата би изглеждало повече от странно. Или да каже, че си е забравил ключа?

Накрая си отвори сам, но дълго щрака ключа в бравата и нарочно вдигна доста шум в антрето.

На масичката в коридора видя малка чантичка — на звездата, и голямата чанта на Алтън. Знае се, че снажните мъже обичат малките чанти, а жените миньончета — грамадни, но горкият Ника съзря в тази невинна гледка нов повод за мазохистично самоизяждане.

Чантичката беше от щраусова кожа и сигурно струваше някаква сума, каквато фирма «Страната на съветите» не би могла да изкара и за месец.

Колко струва змийската чанта горкият нямаше представа, защото не беше в състояние да купува такива скъпи аксесоари на жена си — Алтън си ги самоподаряваше.

Уви, ЕТ (едноличен търговец) Фандорин беше много по-беден от жена си и в пъти по-беден от собствената си секретарка. Което постоянно му се повтаряше, и то (най-лошото) не с натякване, а във вид на материална подкрепа. Алтън му купуваше скъпи сака и ризи и непрестанно лъжеше безсрамно за някакви небивали разпродажби по 499 рубли. А Валя беше възприела някаква нова мода по всякакви възможни и невъзможни поводи да му прави скъпи подаръци. Познаваше го като петте си пръста, та му избираше неща, които Ника нямаше сили да откаже. Ту ще му преподнесе за Деня на армията чиновническа парадна сабя с графиран инициал «Ф» (може да е била на дядо му Ераст Петрович?), ту за 1 май (то пък един празник!) ще намери два билета за концерта на рок групата «Спаркс», която Ника обожаваше от студентските си години. А наскоро за Деня на независимостта му поднесе фалшив испански дублон от XI век. Официалното наименование на монетата е «ехсеlente», а е наречена дублон заради дубъл портрета на владетелската двойка : Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. От обратната страна се е изтрила тънката златна баня и се вижда оловото. Фантастична монета! Музеен експонат, кой знае какви купища пари струва, но не е там работата. В този фалшив дублон имаше нещо особено. Когато трябваше да се съсредоточи, Ника я въртеше между пръстите си, галеше релефната повърхност и това почти винаги му помагаше: прескачаше някаква искрица, мисълта му намираше вярната посока и решението идваше сякаш от само себе си. Съществуват такива енергозареждащи артефакти, това се знае отдавна. Те биват с универсално действие, а биват и съвсем индивидуални. Преди няколко години Ника проведе дълго и подробно проучване и установи, че нефритовата броеница, която беше наследил, е принадлежала някога на Ераст Петрович и му е служила за свръхконцентриране на мисловната енергия. На Ника тя не помогна за нищо, просто зелени камъчета и нищо повече. Но пък фалшивият дублон се оказа безценен. Ето и сега, като се подготвяше за среща с жена си и нейния учител, той опипваше фалшивото злато в джоба си.

Как да се държи? Какво да каже?

Да й напомни за децата, та тя е майка — хрумна му спасителна идея. И веднага създаде подходящия израз на лицето му: мекота с нюанс на тревожност.

— Здравейте — любезно, но малко разсеяно (тоест точно както трябва) стисна ръка на лауреата, който му се усмихна с двусмислена котешка усмивка. А на жена си каза: — Идвам за миг, само да видя нещо — и додаде тихо: — Трябва да отделим минутка да поговорим за Геля. Нещо става с нея. Довечера, а?

Пианистът деликатно се извърна встрани, а лицето на Алтън, поруменяло (да се надяваме, че от самото музициране) и ужасно красиво, трепна виновно — стрелата улучи целта.

— Нали знаеш, в единайсет съм на нощен тест драйв.

От две години оглавяваше списание «Хай хилс» — седмичник за автолюбителки: минимум технически подробности, максимум елегантност и практичност. Беше започнала в политическо издание, мина през еротично и накрая си намери точната занимавка. Никакви гадости, само положителни емоции плюс всеки месец изпробване на нова кола, коя от коя по-луксозна. Връх на мечтите на модерната делова жена, нали?

— Да, разбира се, забравих — с йезуитско смирение кимна Ника. Тоест: ясно, музицирането ти е по-важно от собствената дъщеря. — Добре, да не ви преча… Продължете си.

И отиде да рови в библиотеката.

Погледна отражението си в стъклото, понавъси се. Какво става, Фома Опискин [1], постигна ли целта си, развали ли настроението на жена си? Ами не може ли тя просто да иска да се научи прилично да свири? А не може ли на трийсет и пет години за първи път да е открила вълшебния свят на музиката?

Прокара пръст по азбучния указател на включените заглавия в трийсеттомника, още за малко се отдаде на угризения, после се взе в ръце. Погледна пак, съсредоточи се.

Но нямаше какво толкова да проучва. С буквата «т» в индекса имаше само едно заглавие: «Тайн. съветн., кн. Д. Обол-й» (1875; неосъщ. замисъл), XVII, 14, 250,443.

И толкова, никаква «Теорийка».

Да не би?!…

Стоп, стоп! — възпря се Ника. Да не прибързваме. Трябва внимателно да прегледам ръкописа. Вероятно е чернова на творба, която впоследствие е била озаглавена по друг начин.

* * *

Обаче нахълта в офиса задъхан, не беше взел нито един от двата асансьора, нямаше нерви да ги чака.

— Да не си е тръгнал?

— Опита се — хладнокръвно отговори Валя, която си освежаваше грима до прозореца. — И то по насилствен път. Боксьор посран. Пардон, исках да кажа «боксьорче задръстено». Като ми заразмахвало тези ръце, та какво. Таекуондото по важи.

— Да не си му скочила? — горчиво възкликна Николас. — Ох, Валя, Валя, какво да те правя!

Надникна в кабинета си и видя, че собственикът на уникалния ръкопис клечи в ъгъла и се държи с две ръце за чатала. Ръкописа бе притиснал с брадичка към гърдите си. Лицето му беше бледо и злобно.

— Мой си е, не го давам! — изсъска той. — Мръсници!

— Никой не претендира за собствеността ви — побърза да го успокои Фандорин. — За Бога, извинете моята секретарка. Аз съм виновен. Тя е възприела молбата ми да не ви пуска твърде буквално. Но май вие пръв сте понечили да я ударите. Ето, пийнете вода и се успокойте… — пое за лакътя младежа и го настани във фотьойла. — Ако ръкописът ви е това, което си мисля, той наистина е безценен. Национално, не — световно съкровище! Но за да се уверя, трябва да го прочета. Позволявате ли?

— Я сиктир! — ревна Рулона, тоест Рулото, да, Рулото. — Давай хилядарката и тогава го чети. В мое присъствие.

— «Хилядарка», та «хилядарка»! — разочарова се Ника. — Казвам ви, че това може да е културно събитие от световна величина! Наистина, пийнете вода.

— Не ща вода! Къде ви е нужникът?

— По коридора вляво. Може ли междувременно да хвърля едно око? — Фандорин посегна за ръкописа, пресрещна го красноречивият злобен поглед и той с въздишка измъкна хилядарка.

Тогава вече Рулото му даде ръкописа.

— Само да го прегледаш. Като се върна, ще ми го дадеш — предупреди невъзпитаният младеж и бързо излезе.

— Виждаш ли как си го засегнала — упрекна Фандорин надникналата иззад вратата секретарка. — А отначало беше толкова симпатичен.

Валя презрително сбърчи носле:

— Нищо му няма, сега ще се оправи.

— Мислиш ли? — попита Ника и разглади леко прегънатия първи лист.

— Малко херинга — в смисъл, че ще си подхрани вената, — и веднага ще стане кукличка.

Но Фандорин не чу думите й, вече четеше. Отначало трудно разчиташе почерка, после очите му свикнаха и той зачете по-бързо.

Теорийка

Петербургска повест

Съчинение на Ф. Достоевски

ПЪРВА ГЛАВА

Всяко зло за добро

В понеделник от рано сутринта Порфирий Порфириевич се беше захванал с пипкава, но доста приятна дейност — подреждаше ведомственото жилище редом до служебния си кабинет (изключително удобство!). Някои нещица трябваше да пооправи и боядиса, да притури уютец, и най-главоломното — да намери място за книгите, които засега държеше в кутии. Предишният обитател се бе задоволявал с един-единствен библиотечен шкаф, в който имаше само прашни томове с правни текстове, а новонастаненият обичаше не само юридическото, но и свободното четене, така че му се наложи да поръча при дърводелец двайсетина вместителни рафта, които бяха доставени днес и сега се натъкмяваха.

Надворният съветник (такъв беше чинът на новодомеца) вдишваше с наслада мириса на стружки и лак, и чак си тананикаше от удоволствие, докато редеше собственоръчно по рафтовете съчиненията на Декарт и Мирандола, томчетата на Лермонтов и Пушкин, както и най-новите съчинения на европейски литератори: Стендал, Дикенс, Гьоте — защото бе изучавал трите основни европейски езика, без да се броят древните.

Порфирий Петрович, който преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление в Санкт Петербург, не беше, може да се каже, красавец или поне представителен на вид. (1. Виж бележките накрая та книгата.) Доста нисък, пълен и дори с шкембенце, без мустаци и без бакенбарди и с късо остригано окосмение на голямата кръгла глава, някак особено обло изпъкнала на тила. Месестото му, кръгло и леко чипоносо лице беше с болнав тъмно жълтеникав цвят, но доста бодро и дори присмехулно. То щеше да изглежда може би дори добродушно, да не бяха очите му с воднист блясък, прикрити с почти бели мигли на клепачите, които трепкаха, сякаш намигаха някому.

Погледът му по странен начин не хармонираше с целия облик, в който като да имаше дори нещо женско. Ала онези, които познаваха Порфирий Петрович в служебно отношение, не се подлъгваха по заоблените му спокойни движения и плавната гальовност в говора. Пък и новите съслужители вече бяха забелязали, че той е здравомислещ човек, макар и с някои чудатости.

Приятността на грижите по подреждането на жилището бе нарушена само от едно: от уморителната горещина, каквато рядко се стоварваше връз столицата, почти четирийсет градуса. Порфирий Петрович лично закрепи на прозореца чудесния немски термометър, който даваше температурата и по Реомюр, и по Целзий, та с досада наблюдаваше как пълзи нагоре сребристият стълб и въздъхна, като видя, че този възход секна малко преди отметката за 38 градуса.

Да имаше сега един индиец с ветрило, както за англичаните в Калкута, помисли си бегло Порфирий Петрович, без кракът му да беше стъпвал нито в Калкута, нито където и да било другаде в странство. И тъй като нямаше в щатния списък на Казанското управление услужливи индийци, надворният съветник реши, че е време да си върви в квартирата, която беше наел за времето на ремонта близо до канцеларската сграда на същата «Офицерска» улица. Там в банята го чакаше каче вода и твърде удобна лейка на верижка, с която можеше чудесно да се полива, без да прибягва до чужда помощ. Порфирий Петрович измежду другите си особености имаше и тази, че не държеше никаква прислуга и винаги сам се грижеше за себе си, така че и да се вземеше отнейде прословутият индиец, нямаше да бъде допуснат да размахва ветрилото.

Той си взе шапката, облече си сюртука върху вече вмирисаната на пот риза, и тръгна по късо коридорче към кабинета си, откъдето по-удобно можеше да излезе навън; ала дори не отвори вратите на следващото помещение, приемното — те самите се отвориха насреща му. Връз него — за малко да го събори — връхлетя запотен млад мъж, когото надворният съветник веднага позна. Беше Заметов, деловодителят от трети квартал. Новият следствен пристав се беше видял със Заметов и другите квартални чиновници, когато обходи полицейските кантори в подведомствената си територия с цел запознанство.

И странно. Нищо отблъскващо и тем паче плашещо нямаше във външността на Заметов, но щом го видя, Порфирий Петрович усети много неприятен спазъм в сърцето си, което се сви от лошо предчувствие.

Макар че, от друга страна, какво му е особеното? Ако полицейски чиновник в неработно време без почукване нахълтва в кабинета на следствения пристав, не чакай добри новини.

— Пардон! — възкликна Заметов и отскочи леко назад. — Виноват, ударих ви! Ваше високо… благородие! Ваше високобла… городие! — така се беше запъхтял горкият, че не успяваше наведнъж да изрече дългата дума.

Но Порфирий Петрович вече беше разбрал, че се е случило нещо извънредно, така че взе мерки. Той хвана ръката на деловодителя и здравата я тръсна.

— Вие сте Заметов от трети квартал, нали така? Ако обичате, няма нужда от титулуване — просто Порфирий Петрович. Така де, не сме в армията. Пардон, не си припомням вашето име и бащино?

— Александър… Григориевич — промълви чиновникът, поемайки си дъх.

Беше много млад, на около двайсет и две, с мургава жива физиономия, изглеждаше по-възрастен, облечен по модата, конте, с прав път през темето, сресан, напомаден, с безброй пръстени и халки по белите пръсти, излъскани с четка, и златни ланци на жилетката.

— Какво ново на «Столярни», разказвайте — нареди приставът (на «Столярни переулок» се намираше полицейската кантора на трети квартал).

— Кварталният Никодим Фомич! Ме праща! Той е там! — пак се развълнува и запелтечи Александър Григориевич и ненадейно изкрещя: — Убити! Злодейски! И двете! Не, тоест не двете… — обърка се, задави се в собствените си думи.

Приставът за миг склопи подпухналите си клепачи и бавно се прекръсти. Не беше го измамило предчувствието.

— Вижте какво — с тънък и остър глас рече надворният съветник, здраво хвана Заметов за ръкава и го поведе към писалището, където имаше гарафа с вода. — Първо на първо, пийнете вода… Така… А сега седнете и едно по едно, едно по едно… Кой е убит, къде, как?

Александър Григориевич пи вода, седна, малко се успокои и се оказа, че умее да говори и свързано, и разбрано.

— На «Екатерингофски проспект» в собственото й жилище — лихварката Шелудякова. С удар по главата. Тъкмо да си тръгвам, и то какво станало. Тичам у вас. Първо в квартирата ви, там никой, и аз насам… Може, си викам, да ви заваря в службата…

— Убита злодейски? С цел ограбване? — сякаш не попита, а сам си каза Порфирий Петрович.

Вълнението на деловодителя сега му стана ясно.

Шумните и мръсни квартали, разположени покрай бреговете на Екатерининския канал, никога не бяха се отличавали с благочинство и непорочие. В посока към неприятния Сенни площад (той за щастие беше към съседната Спаска управа) все по-нагъсто се трупаха кръчми, питиепродавници и заведения на порока. Пиянски побоища, кражби, дребна престъпност и прочее неприятности, неизбежни във всеки голям град, тук ставаха всекидневно. Случваше се и да пречукат някого по пиянска причина или в разправия. Но злодейски душегубства с предварителен умисъл тук рядко ставаха. Може би за първи път през кратката служба на младия Александър Григориевич. Доколкото приставът си спомняше статистиката, през цялата минала година в Санкт Петербург, във всичките му десет участъка, се бяха случили петнайсет умишлени смъртоубийства. И всяко е разкрито, защото руският убиец не е някой англичанин, дето убива студенокръвно и после така прикрива всичко, че е неразкриваем. Руският злодей е пламенен и недалновиден, убива както дойде. Ако не го хванат веднага, ще иде в пивницата и на пияна глава ще си каже всичко на първия срещнат сътрапезник. Или на сутринта ще изтрезнее, ще се хване за главата и ще тича сам да се предаде — един вид, дръжте ме, православни, аз убих!

Първо трябва да разпрати агенти по кръчмите, отбеляза си Порфирий Петрович. После да провери за следи на местопрестъплението. И, разбира се, да разпита съседите.

Ох, голяма неприятност. Тъкмо встъпва в длъжност, още не е приел дори поздравленията на всички доброжелатели, а ето вече умишлено убийство. Дано не се изложи.

Тревожна мисъл, но същевременно и не съвсем неприятна. Надворният съветник усети познатото стръвно пощипване в носа, защото по темперамент беше любител на заплетените задачки и се чувстваше най-жизнен, когато разнищваше някой засукан случай.

— Чакайте — сепна се изведнъж. — Казахте: «и двете»? Или бъркам? Две ли са убитите? — от нетърпение отне чашата с вода, надигната отново от Заметов. — Кажете де!

— Две са жертвите, а една е убита — не съвсем ясно заобяснява Александър Григориевич, но веднага се поправи: — Альона Ивановна, лихварката, живее със сестра си. Та и сестра й е ударена по главата, но не е убита, само е в несвяст. Закараха я в Обуховската болница. Нашият поручик Иля Петрович искаше веднага да върви да я разпита, но капитанът не даде. Каза, че трябва да се даде преднина на следствения пристав.

— Съвсем правилно е преценил достопочтеният Никодим Фомич!

Лицето на надворния съветник грейна — по две причини наведнъж. Първо, престъплението се оказа все пак не европейско, а руско, стремглаво. Второ, има жив свидетел — това е съвсем друго. Свидетелят ще разкаже всичко, ще опише, ще ги насочи към престъпника — после остава само да бъде обявен за издирване убиецът и да се задейства полицията, нататък не е наша работа.

Значи можеше да излезе всяко зло за добро. Едва встъпил в длъжност новият следствен пристав — и ето, още първата седмица разкрива умишлено убийство с ограбване. За началството не е от значение дали е имало свидетел, или не — а само едно: случаят да бъде приключен и да се рапортува. Добре тогава, заповядайте. Чудесно ще бъде и за служебното му досие, и за репутацията.

Ала Порфирий Петрович не остана дълго време така окрилен в бляновете си. Когато с деловодителя излязоха навън, за да отидат в Обуховската болница, надворният съветник бе сполетян от нова мисъл, тревожна:

— А сестрата тежко ли е ударена? Да не умре?

— Това не мога ви каза. Когато я откараха, беше зашеметена. Лихварката е убита с един удар на място. А на Лизавета може да й е по-твърда главата. Или някак странично е дошъл ударът. Виноват, не знам — Александър Григориевич разпери ръце и сърцето на пристава пак се сви неспокойно.

Без да обръща внимание на горещината, той се втурна по улицата в забързан тръс, Заметов подире му.

На ъгъла със Сенния площад спряха да си починат, защото пълничкият Порфирий Петрович съвсем се задъха. Докато шумно поемаше въздух и се държеше за сърцето, той си помисли: здравето ми съвсем е отишло по дяволите. По-рано нямаше и да усетя как съм пробягал километър. Не ще и дума, годинките си казват своето, ала някои и на трийсет и пет са като петлета, а нашето положение: сърдечно изтощение от силни кафета и безброй цигари, стомашни киселини от ергенска сухоежбина и пак от тях — хемороиди, mille pardons. Ще трябва, ще трябва да се запише в курсовете на Клевезал при Синия мост. Всички много ги хвалят. Даже тайни съветници ходят там да правят шведска диетична гимнастика. Казват, че помагала.

Пооклюма се за около минутка, после забързаха нататък и много скоро вече крачеха по дългия болничен коридор, боядисан в унило зелено.

Потърсиха доктора.

Онзи излезе, потърквайки уморено носа си между веждите. На зададения с разтреперан глас въпрос: «Бихте ли ми казали дали е жива доставената от полицията Лизавета Шелудякова? И ако е жива, дали е в съзнание?» — отговори, че е жива и здрава, съвзела се е от удара, защото не е много наранена, и може да говори.

ВТОРА ГЛАВА

Напусто

Чудна работа, докато пребиваваше в опасение, че свидетелката може да умре, без нищо да разкаже, Порфирий Петрович бързаше, притесняваше се, впусна се в бяг по жегата, та не само той, а и младият Александър Григориевич стана вир-вода. А щом чу от доктора, че свидетелката е съвсем добре и може на минутата да бъде разпитана, надворният съветник угаси цялата си разпаленост и напротив, стана някак вял и замислен.

— Кажете ми, драги — тихо промълви той и подхванал Заметов под ръка, го отведе встрани, до прозореца, — какво представлява тази Лизавета? Тя нали е жителка на квартала ви, не я ли познавате от по-преди?

От набраната скорост деловодителят още пристъпваше от крак на крак, готов да тича нататък, към целта.

— Не е да я познавам отблизо, но съм я виждал — нетърпеливо каза той и се озърна в посока към болничните стаи (докторът обясни, че ударената Шелудякова е в номер дванайсет). — В участъка. Поради случая с отрочето, дадено във Възпитателен дом. Да вървим, какво става?

Но приставът не се забърза за никъде, а даже се прозя, прикрил с шепа устата си, седна на широкия перваз на прозореца и залюля възкъси крачета.

— Във Възпитателен дом ли? — полюбопитства той, разположил се уютно. — Реших, че е мома.

Като разбра, че вече не бързат, полицейският деловодител започна да разказва.

— Да не си помислите нещо, Порфирий Петрович. Тази Лизавета е добра и честна жена, никой лоша дума няма да каже за нея. Сестра й, покойната Альона Ивановна — тя беше същинска пиявица, за нея надали някой ще заплаче. Двете живееха заедно на «Екатерингофски». С лихварство много може да се напечели човек, ако няма сърце особено, а пък Альона Ивановна изобщо не притежаваше такъв орган. Живееше мизерно, стиснато, ала беше богаташка.

— Значи сега всичко остава за сестра й — кимна с разбиране Порфирий Петрович.

— О, не. За старата се знае, че завещала целия си капитал на някакъв манастир, много пъти се е хвалила така пред чужди хора.

— Е, може само да се е хвалила, пък да няма никакво завещание черно на бяло. Стариците, особено алчните, са твърде непредразположени да пишат завещания. Желаят вечно да са живи. Така че е много възможно наранената Лизавета покрай смъртта на сестра си да забогатее.

Заметов отначало не разбра накъде бие приставът, а като схвана, се засмя:

— Ох, моля ви… Не, в никакъв случай. Ако не познавах Лизавета, може и на мен да ми хрумнеше нещо подобно, но не, невъзможно е. Трябва да сте съвсем наясно с положението. Лихварката ей тонинко не зачиташе сестра си. Тя е доста по-млада, може би е от друг брак, не знам. Старицата я имаше за един вид слугиня. Много я наскърбяваше, даже я биеше. А нашата — тиха, скромна. Никому нищо не отказваше. Затуй все бременна беше, мнозина се възползваха от плахостта й. Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом, защото Альона Ивановна бездруго не би допуснала дете в дома си. (2. Виж бележките накрая на книгата.)

— Е, та много дечица ли е народила? — с тон на любопитен клюкар попита приставът и дори се подхили.

— Не мога да ви кажа. Тя и самата Лизавета може да им е изпуснала края. Защото е малко така — врътна пръст на слепоочието си. — Откачена.

Порфирий Петрович подскочи:

— Как откачена? Как откачена? Умее ли да говори? Умее ли да излага някакви мисли?

— За говорене — говори, но колкото до мисли, как не. В целия цивилизован свят да има десетина души, дето да могат да изложат мисъл, но се съмнявам — отбеляза философски Заметов.

— Да, сигурно е така, ако тълкувате мисълта в толкова задълбочено разбиране — рече бавно надворният съветник и присви и без това малките си оченца. — Ами кажете ми, прекрасни Александър Григориевич, що за хора прибягваха до щедростта на Альона Ивановна, тоест до отпусканите от нея пари? Местни жители или не само?

— Тя отпускаше пари само срещу заложена вещ и никога не даваше повече от четвърт от истинската цена. А кой ще приеме подобни условия? Само пияница или човек в крайна нужда. Но ходеха при нея, мнозина ходеха, защото тя беше алчна и приемаше всяка вещ, която други лихвари биха отказали. Дори една рубла да струва, не придиряше.

— Как ме засипахте с приказки — укори го изведнъж надворният съветник и скочи от перваза на пода. — Коя е стая дванайсет?

Заметов чак ахна от подобна несправедливост, но не успя да изкаже протеста си — приставът вече бързаше по коридора, наложи се да го гони.

Лизавета Ивановна Шелудякова се оказа към трийсет и пет годишна жена, много висока, тромава, мургава, с големи кравешки очи. Тя не лежеше в леглото, а седеше, провесила крака с износени обуща, сякаш възнамеряваше час по-скоро да напусне болницата, та да не обременява никого тук с присъствието си. Голямата й глава беше превързана с бяла кърпа.

Докторът заобяснява:

— Докараха я в безсъзнание. Но предполагам, че не от удара, а от страх. Защото от малко амоняк веднага се съвзе. И взе да се стеснява. Не дава даже да я събуем. Едвам я превързах. Раната й впрочем е само цицина, нищо повече. Ами заповядайте, поговорете си, а вие излезте, излезте — разпъди останалите болни.

Пет жени — на вид от най-ниското съсловие — безропотно се вдигнаха от местата си и като се оглеждаха с любопитство, излязоха в коридора. Заметов затвори старателно вратата подире им.

— Сърдечно се радвам да се запознаем — каза надворният съветник на уплашената Лизавета и седна на стола с най-предразполагаща усмивка. — И още по-щастлив съм поради чудотворното ви спасение. Дето се вика, действително Божие провидение — той изрази смирение на лицето си и се прекръсти три пъти, но живият му поглед с живачен блясък неотлъчно следеше лицето й. Тя също гледаше пристава, ала от притеснение не можеше да промълви нито дума. Помръдна ръка да се прекръсти — и не се престраши да я вдигне до челото си.

— А знаете ли, мила моя, че изпитвам люта завист. Дааа — тялото му се затресе в ситен смях. — И към кого, мислите? Към тях — извърна се към вратата, — към вашите съседки. На тях със сигурност всичко сте разказали, а пък аз, макар да съм следствен пристав, нищичко не знам засега и седя пред вас като пълен профан. — Той се посмя още към половин минута, сякаш да даде време на своята събеседничка да се повесели заедно с него, и съзаклятнически намигна. — Ами разправяйте. Какво видяхте. И кого най-вече? Сега това е най-най-важното за нас.

Метна крак връз крак, скръсти пръсти и се приготви да слуша. Заметов, изправен зад гърба на надворния съветник, също цял се превърна в слух. Подготви си бележник и молив да записва показанията.

Лизавета мълчеше.

— Дайте подред, подред — окуражи я Порфирий Петрович. — Вие си бяхте у дома със сестра ви, нали? И се звънна на вратата. С камбанка сте сигурно?

— С копче — тихо отговори ранената и приставът се усмихна с облекчение.

Откачена или не, но разбира въпросите и може да отговаря.

— Добре, чудесно. И така, чувате, че се звъни: дзън-дзън или дрън-дрън, не знам как ви звъни звънецът.

— Дзърр-дзърр — уведоми го свидетелката. — Само че аз не си бях вкъщи.

— Как така? — попита озадачен надворният съветник.

— Бях при кръстника. Кръстникът ме викна да пием час къде шест и нещо. — Лизавета постепенно май престана да се страхува от събеседника си и стана по-разговорлива. — Бяхме се разбрали.

Порфирий Петрович се напрегна. Гальовно попита:

— Минутка. Дали правилно ви разбрах, че по това време се е предполагало да отсъствате от къщи и Альона Ивановна да остане сама.

Свидетелката замига, явно не беше разбрала въпроса.

— Кой знаеше, че си поканена на гости? — не издържа Александър Григориевич.

— Кръстникът знаеше, кръстницата. Сестра ми Альона Ивановна — взе да прегъва пръсти Лизавета. — И няма кой друг.

— Добре — леко се намръщи приставът. — Нататък.

— Отидох при кръстника, а кръстницата се поболяла.

— И вие, без да сядате на чай, си тръгнахте да се прибирате?

Жената кимна.

— И сега от този момент, когато се качвате по стълбите… На кой етаж сте, извинете?

— На четвърти — подсказа Заметов.

— След като се качихте на четвърти етаж — оттук насетне най-подробно, ако обичате — рече надворният съветник. — Какво чухте, какво видяхте.

Лизавета се замисли и доста дълго време мисли, после каза неуверено:

— Нищо не чух.

— А вратата?

— Не беше заключена изобщо. Даже се учудих. Альона Ивановна всякога се залостваше.

— Така, така — закима окуражително Порфирий Петрович. — И вие какво, влязохте ли?

— Влязох.

— Къде? В стаята?

— В стаята.

— И там?

Лицето на свидетелката изведнъж доби съвсем детски обиден вид, от ясните й очи без никакви задръжки се поляха едри сълзи.

— Альона Ивановна… на пода — Лизавета изхлипа. — Ръчицата й ей тъй извъртяна. Окото й отворено, гледа. Къде ли гледа, си викам, защо е на пода.

— Тя ничком ли беше паднала? — бързо я прекъсна приставът.

Жената подсмръкна, погледна неразбиращо чиновника, но на този въпрос можеше да му отговори Александър Григориевич:

— Тъй вярно, ничком, едната й ръка изпъната напред, а главата й ей тъй извъртяна. И окото й наистина беше отворено.

— И после? — попита Порфирий Петрович и затаи дъх, защото разговорът се приближаваше към най-важното.

— Гледам, нещо червено има в косата, ей тук — посочи Лизавета превързаното си теме. — «Альона Иванова, рекох, какво ви е? Да не сте паднали? Ударихте ли се?» Приклекнах до нея, исках да й помогна. Изведнъж нещо шумна отзад — тя пак заплака, но сега само със сълзи, без хлипаници. Надворният съветник търпеливо чакаше. — Искам да се обърна, а не мога — от уплах…

— И не се ли обърнахте? — също с уплах пошепна Порфирий Петрович, но вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Не посмях.

— И след това удар, мрак и се свестихте в болницата. Така ли? — приставът ядно се тупна по коляното и скочи.

Свидетелката със страх го погледна изотдолу. Плахо кимна:

— Извинявай, господине…

* * *

— Напусто! Всичко беше напусто! — жално повтаряше надворният съветник, докато изкачваше стълбите на голямата мрачна сграда, която излизаше на «Екатерингофски проспект», а от другата страна — на канала. — И хем си чувствах, че няма да ми се улесни случаят. Интуиция. Позната ли ви е тази дума?

— От латинското intuitio, което означава «прозрение за истината без участие на логиката» — блесна Заметов, който го водеше нагоре. — Ето тук, на третия етаж, правят ремонт, има бояджии. А на четвърти едното жилище е празно, там е бил чиновникът Луфт, миналата неделя се е изнесъл, така че Шелудякови са останали сами на етажа.

— И това е знаел вероятно. — Порфирий Петрович се спря пред открехнатата врата, иззад която се чуваха гласове.

— Кой, ваше високоблагородие? — не разбра деловодителят.

— Престъпникът. И за немеца, дето се е изнесъл, и за Лизавета с чая й. Само не е знаел за болната кръстница. Това поне ме обнадеждава — все пак не е вездесъщ сатана, а простосмъртен човек. — Той въздъхна и натисна медното копче на звънеца.

Камбанката наистина, както каза свидетелката, нададе някакъв раздрънкан тракащ звук. Без да чакат, влязоха.

В жилището въпреки късния час беше светло — юлското слънце още не беше се скрило зад покривите.

— Аа, доведохте ли го? — погледна към деловодителя кварталният, капитан с прошарени мустаци и добродушно лице с малки червени жилчици. — Позабавихте се, Порфирий Петрович.

Следственият пристав накратко и сякаш между другото разясни причината за забавянето и бързо завъртя на всички страни извънредно кръглата си глава. Засега нарочно не погледна към трупа до масата — прецени обстановката, която впрочем не му се видя никак интересна.

Малка стая с жълти тапети, саксии мушкато и тензухени завески на прозорците. Мобилировката, много вехта, от светло дърво, се състоеше от диван с грамадна изгъната дървена облегалка, пред дивана елипсовидна маса; тоалетно шкафче и огледало между прозорците; столове покрай стените и две три евтини картинки с жълти рамки: немски госпожички с птици в ръцете — това беше цялото обзавеждане. В ъгъла пред малка икона гореше кандилце. Навсякъде беше много чисто: и мебелите, и подът лъщяха, всичко блестеше от чистота. Нито прашинка нямаше в този дом. «При злите стари вдовици е такава чистота» — рече си наум надворният съветник и хвърли любопитен поглед към басменото перде пред вратата за втората мъничка стая, където виждаше легло и скрин. Цялото жилище се състоеше от тези две стаи.

— Спалнята? Такааа — измърка сам на себе си Порфирий Петрович, надничайки в съседното помещение.

То беше съвсем малко, с грамаден иконостас. До другата стена имаше широко легло, доста чисто, юрганът беше с лице от съшити атлазени парчета. До третата стена имаше ракла с издърпани и отчасти изпразнени чекмеджета. Изпод леглото стърчеше отворен сандък, около него по пода се валяха някакви пакети и пакетчета. Порфирий Петрович вдигна едно пакетче, прочете надписа на хартийката: «7 юни, студ. Линчуков, 3 р. 25 коп., 1 мес.»

— Тук е прибирала заложените вещи — обясни кварталният Никодим Фомич. — Цяла ведомост. Ето: дата, име на клиента, сума, срок.

Приставът кимна, поопипа в чекмеджетата на скрина под спалното бельо и извади дебела пачка банкноти, превързана с червен ширит. Премери я на длан и я подаде на кварталния:

— Пребройте ги — след което продължи търсенето. Прегледа някакви хартийки, извади омърляна тетрадка и се вторачи в нея с изключително внимание.

— Три хиляди сто двайсет и пет рубли — докладва Никодим Фомич. — Не ги е намерил очевидно. И от раклата почти нищо не е взел, само някои неща най-отгоре. Тук в пакетчетата не са само боклуци. Има злато, има и други ценни неща. Дали някой го е стреснал? Дали се е уплашил от връщането на Лизавета? Можел е просто след туй да се върне тук и да си довземе едно друго.

— Загадка — потвърди Порфирий Петрович, прибра тетрадката в джоба си и продължи да оглежда. — А оръдието на убийството?

Той приключи с огледа и най-накрая се приближи до мъртвото тяло.

Старицата лежеше точно както обясни Заметов: ничком, с едната ръка изпъната нагоре и извъртяна. Отвореното й око проблясваше като стъклено. По тила имаше малко кръв, спечена под оредялата косица, сплетена отзад и затаената на кокче.

Надворният съветник пое дълбоко въздух, зажумя и бръкна в раната с пръсти. Лицето му пребледня, но той не побърза да си дръпне ръката.

— Правоъгълна дупка… Около шест на три сантиметра… — продължи да съобщава и все повече пребледняваше. Челото му се ороси в пот. — Май е тъпото на малка брадвичка… Изключително силен удар. Как се е отървала Лизавета?

Най-сетне си измъкна пръстите, погледна ги и изкриви уста.

— Ей, полейте на негово високоблагородие да се умие — нареди кварталният на един от полицаите (в жилището имаше още четирима души освен началника).

Надворният съветник старателно си изми ръката в легенчето и си почисти ноктите със специалната си четчица, след което резюмира:

— Брадвичката е много удобен инструмент за убийство. Правиш си някаква гайка или клупче под мишницата, закачаш си я — и нищо не личи под дрехите. А пък я вадиш за секунда. — И показа как можеш да дръпнеш брадвичка изпод мишницата си и да удариш отгоре. — По темето — рече умислено. — Отзад. От което какво следва?

— Какво? — попита капитанът.

— Ами това, че убитата не е била уплашена от престъпника и самата тя го е пуснала в стаята, та и с гръб към него се е обърнала. И второ, че на ръст е по-висок от средния, щом я е ударил отгоре и право в темето. Разпитахте ли хората по стълбите и в двора?

Никодим Фомич се изпъчи:

— Тъй вярно, още веднага. Никой нищо.

— Знаех си аз, знаех си — жално промълви надворният съветник. — От самото начало, щом видях господин Заметов. Единствено остава… — той се обърна към деловодителя: — Александър Григориевич, душко, моля ви за лична услуга. Препишете си всички имена и сведения от хартийките на пакетчетата. И после заповядайте в квартирата ми. Посред нощ, след полунощ, няма значение. Сега все едно няма да се спи. Господин капитан, ще ми дадете ли за помощник деловодителя си? Бива си го младежа.

Александър Григориевич се изчерви от удоволствие и погледна кварталния с надежда и страх — да не откаже. Но Никодим Фомич се усмихна под мустак и смигна успокоително:

— Добре, бива. Сигур му е скучно да търка гащи по цял ден в кантората.

— Благодаря ви. Но като цяло тежък случай, господа. Нямаме никакви следи, свидетели също нямаме. — Приставът махна унило с ръка и излезе на стълбите.

ТРЕТА ГЛАВА

За Порфирий Петрович

Ала крайно време е вече да се запознаем по-отблизо с главния герой на нашето повествование, защото историята, която му се случи в знойните юлски дни на 186… година, може би ще го обрисува не от най-приятната страна, а той беше в най-висша степен забележителен човек. Не с типичността на образа си — о, ни най-малко; така че критиците, които изискват героят непременно да е носител на съвременните повеи, изразител на епохата, вероятно ще изпаднат в негодувание от тази личност. Порфирий Петрович, макар да се отнасяше с уважение към завоеванията на прогреса, не ги имаше за свой кумир, а по строгото си придържане към установените правила и особено по старомодния си маниер на говорене по-скоро можеше да бъде отнесен към ретроградите. Едно поне е несъмнено: той беше странен човек, дори особняк. А особнякът в повечето случаи е частен и нехарактерен случай, така че Порфирий Петрович в никакъв случай не подхождаше за определението «типичен образ». Но колко ли интересен и разнообразен щеше да е животът, ако всички бяха само «типични образи»? Хайде стига с тях. Може те и да не съществуват изобщо — освен във въображението на критиците.

Историята на рода, от който произхождаше нашият герой, беше доста необичайна. Според семейното предание, непотвърдено от никакви писмени свидетелства, защото всички фамилни документи бяха изгорели в пожар още през първата половина на предходното столетие, един от предците на Порфирий Петрович бил немец на военна служба от добър род, на име Фон Дорн или може би Фон Дорен. Потомците на другоземеца пришълец останали в Русия и се размножили поколение след поколение, едни се издигнали, други западнали и се провалили. Към тези последните се отнасяше и линията на Порфирий Петрович, чиито дядо и прадядо били напълно неграмотни, орали земята и поради загубата на родовите грамоти вече не се водели дворяни, а били почти като селяни. По онова време не само титлата, а и самата им фамилия не съществувала. Тоест не че напълно не съществувала, ала служителят, когато издавал на пострадалите от пожара нови документи вместо изгорелите, поради недочуване ги записал «Федорини», а те, бидейки неграмотни, нямало как да проверят.

Повторното издигане на рода беше започнало отскоро, от родителя на нашия герой.

Тъй като бил с крехко здраве и негоден за земеделски труд, Федорин баща влязъл да учи в семинария с надеждата да премине към съсловието на духовенството. Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански [2] и подобно на този титан в руската история сменил расото със сюртука на дребен чиновник. (3. Виж бележките накрая на книгата.) Но за разлика от видния си съученик не блестял с особени дарби и дълго време не успявал да се издигне повече от четиринайсети клас в йерархията. Едва към залеза на кометоподобното висше покровителство Михаил Михайлович, като срещнал случайно някогашния познат, се погрижил за него и го назначил на добра длъжност, но и тази усмивка на съдбата се превърнала в присмех. Благодетелят му бил низвергнат безпощадно, според слуховете едва избягнал екзекуция, а благоволението му се лепнало като черно петно в служебното досие на Пьотър Федорин.

На около шестдесет години бащата на Порфирий Петрович окончателно разбрал, че съдбата му е пълна несполука. Вечният титулярен съветник живеел сам. Не се оженил, защото не намерил жена като за себе си. Тези, които харесвал, нямало да се омъжат за беден човек на възраст, а от тези, които биха се омъжили за него, той не би избрал никоя. Вече бил започнал да се загрижва за пенсиона си с надеждата да получава в най-добрия случай стотина рубли годишно, но изведнъж слънцето отново грейнало иззад облаците. След десетгодишно изгнание Сперански пак засиял в блясък — не като по-раншния, но все пак доста значителен: първо съдил злощастните декемврийски метежници, после бил наставник на престолонаследника, член на всевъзможни комисии и комитети, удостоен с графска титла.

При повторния си възход граф Михайла Михайлович покровителствал особено онези, които не му обърнали гръб в гладните години. Така че Федорин старши извадил късмет с поздравленията, които пращал на низвергнатия фаворит неизменно всяка година за именния ден.

Много набързо незнайният титулярен съветник станал потомствен дворянин, а после получил и звезда, но най-важното в нашия случай е, че се оженил за прекрасна девойка, възпитаничка на Смолни институт, и тя му родила син. От тази история следва, че на никоя възраст човек не бива да туря кръст на живота си, защото нещата винаги може да се обърнат.

По времето, когато дойде време да се определи жизненото поприще на Порфирий, той можеше да учи дори в Пажеския корпус, тъй като баща му вече беше генерал. Но малкият растеше неугледен, слабосилен, а и може ли гвардеец или дипломат да носи името Порфирий?

Неблагозвучното му име се беше появило почти случайно. Поради доста напредналата си възраст бъдещият баща ужасно се притеснявал да не роди жена му мъртво или увредено дете и дал обет пред иконата да кръсти сина или дъщерята — както се случи според Божията воля — на името на първия светец, който на този ден е в православния календар. Та се паднал светителят Порфирий, паметен с благочестието си да избави първохристияните в Светата земя от угнетението, причинявано от езичниците.

Бидейки негоден за военна кариера, малкият бе даден в наскоро учреденото Правно училище на река Фонтанка, та да се насочи по гражданска линия, сиреч по бащините стъпки. Така на четиринайсет години бе определена съдбата му.

Ето ви и два случая от живота на младия Порфирий Петрович, които обрисуват нрава му.

* * *

Първият е от времето, когато момчето току-що беше станало, заедно с още стотина други, «щиглец», както наричаха младите прависти заради жълтозелените им куртки.

След проверка на знанията му го записаха в шести клас, следващия подир класа на най-малките — седми; тоест той попадна в готова среда, чиито членове вече се бяха опознали. Знае се колко са жестоки към новаците подобни момчешки общности. Пришълецът, ако не е силен физически или не е някак извънредно хитроумен, трудно ще си извоюва място сред тях — роякът ще се сплоти срещу него.

В класа, в който бе записан Порфирий, както е прието и почти навсякъде, имаше обичаят да се «пробват» новите, като новакът имаше избор или да стане «арапче», тоест всеобщ прислужник чак до появата на нов ученик, или да докаже храбростта си чрез преминаване през изпитание.

Ниското момче намръщи чело, премига с белезникави мигли и тихо, но твърдо заяви, че няма да е ничие «арапче», след което пожела да научи за какво изпитание става дума.

Разказаха му — на няколко гласа, със страховито шептене и с облещени очи.

В един от дворовете на училището имаше стара конюшня, отдавна необитаема, тъй като беше вече съвсем паянтова. Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон, комуто преди повече от сто години принадлежало това владение. (4. Виж бележките накрая на книгата.) В конюшнята изтезавали провинените и мнозина били бичувани до смърт, затова нощем там се чували стонове, а понякога се явявали и душите на мъчениците. На това ужасно място новакът трябвало да остане от вечерта до съмване.

Порфирий пребледня като мъртвец, защото изпитваше жесток страх от привиденията, но пък най-много го беше страх от страха, както се казва, затова се съгласи.

До полунощ издържа криво-ляво, само дето замръзна по риза; но щом отекна звънът на часовника, иззад ъгъла долетяха кошмарни звуци: съсък на камшик, сърцераздирателни стенания. А когато от мрака се появиха бели фигури, момчето с крясък изскочи в двора и там падна в несвяст върху каменната настилка.

Шегобийците (защото ролята на призраци изпълняваха двама от най-големите палавници в класа) изскочиха подир него и се помъчиха да го свестят, но той беше в дълбоко безпаметство. Чак на другия ден момчето бе свестено благодарение на сериозни лекарски усилия.

Началството строго разпита Порфирий — какво е правил в двора по нощна доба и защо са го намерили проснат на земята. По това време момчето вече знаеше от самите заговорници тайната на страшната конюшня, но не ги издаде, а само повтаряше, свел очи: «Виновен съм, че излязох навън. А дето съм паднал — зави ми се свят и нищо не помня.» Нищо повече не можаха да му измъкнат, освен че му се «завил свят».

Последва строго наказание за Порфирий: три дена карцер и месец без домашни отпуски, освен това в училище го скъсаха от подигравки, измислиха му оскърбителна песничка, която после се разчу из целия град — за щиглеца: чижик-пи-жик, где си бил, и дето пийнал чашка, пийнал две и се напил като прасе. Обаче и подиграван жестоко от съучениците си, Порфирий не издаде калпазаните.

От тази дребна историйка личи как още от ранна възраст у него се съчетаваха изключителна чувствителност и също така изключителна твърдост на характера. Първото от тези качества не го напусна с годините, само външно стана по-незабележимо. А второто дори се усили.

А ето ви и още един епизод, който допълва портрета на нашия герой и подчертава други две много характерни негови черти: изключително добросъвестна прецизност и рядко безстрашие. При това второто е още по-удивително, при положение че за впечатлителните хора, склонни към дълбоки припадъци от химери, храбростта е рядка черта — за разлика от по-грубо скроените люде без въображение.

Това се случи скоро след като Порфирий Петрович постъпи на ведомствена служба.

Началото на кариерата му не беше блестящо. Учението му бе протекло своеобразно, без успехи нито в римското право, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, но пък беше първенец по криминално и полицейско право, както и по специалните дисциплини от рода на психологията, токсикологията, съдебната медицина. Още тогава се очерта склонността му към служба, свързана с предотвратяването и разследването на злоумишлени престъпления. Поради слабото му представяне по някои предмети той не завърши с отличие и беше разпределен в губернски съд — съдебен следовател в далечна и забутана провинция. Освен недостигащия академичен бал тук изигра роля и фактът, че по него време и татко му генералът, и граф Сперански вече се бяха споминали, оставяйки младия юрист без никаква протекция.

Впрочем не е съвсем точно да се каже, че губернията, където беше изпратен Порфирий Петрович, съвсем с нищо не блестеше. Там наистина нямаше нито забележителни паметници, нито исторически реликви, но за сметка на това дори на фона на не твърде благонравния ни провинциален живот тя се славеше с изключително падение на нравите. Поради отдалечеността от столиците управата се беше отдала на измами и грабежи в небивала и дори, може да се каже, фантастична степен.

Над двайсет години там губернаторстваше все и един същ рушветчия в обкръжението на още по-долни негодници, така че нямаше справедливост за местните нито в учрежденията на местната власт, нито в съдилищата. Всичко, което се произвеждаше в губернията, отиваше и потъваше в едно ненаситно гърло, после според предпочитанията на висшия властник се разпределяше по нещо и за приближените му. Всякаква съпротива срещу произвола отдавна беше изкоренена и населението безропотно търпеше всевъзможните потисничества, както стадо смирени овце, които не гъкват даже, когато ги стрижат и ги колят.

Но нищо не е вечно на този свят, рано или късно идва краят.

Тъкмо младият правист пристигна да си заеме мястото, едва-що успял да се огледа и да изтръпне от заобикалящата го мерзост, и грандиозно потресение разтърси губернията.

Дали до столицата най-сетне бяха стигнали слуховете за злоупотреби, дали поради някаква друга Причина, но в губернския град, точно както в известната комедия, се яви ревизор от Петербург. Тоест той отначало не се яви, а пристигна тихо-кротко като частно лице. Поживя някое време инкогнито, събра сведения, а после потърси сметка на цялата местна управа.

С негодувание отказа предложения подкуп, защото се оказа честен човек. А при това и делови, което в Русия почти не се случва на честните хора. Та събра в специалната си чанта такива документи, такива доказателства, че за губернатора и всичките му помагачи оставаше единствен избор: или каторга, или бесило.

След безпощадните изобличения местните величия се събраха на тайно съвещание. Колкото и да се напъваха, не можаха да измислят как да се спасят. И тогава се роди безумната идея да не пуснат ревизора да си тръгне жив от губернията и да унищожат прословутата чанта.

Лесно е да се каже! Пристигналият чиновник беше с генералски чин и лично познат с императора. Ако такъв човек по време на ревизия предаде Богу дух при поне малко от малко съмнителни обстоятелства, следва пълна трагедия. Ще пристигне цяла следствена комисия и ще разпердушини всичко.

Така че всичко приключи само с празни приказки (и то в съвсем доверен кръг).

И се заподготвяха за тежките си изпитания. Вицегубернаторът със собствени средства започна строеж на черква за спасение на душата си. Председателят на финансовото управление, който тъкмо бе извадил паспорт за пътуване на минерални бани, мигом вдигна семейството и без да си вземе довиждане, отпътува в странство. Измежду другите чиновници един потъна в запой, друг се поболя от нерви, трети усърдно запрехвърля имуществото си на близки роднини.

И не щеш ли, точно преди ревизора да си замине с ужасната си чанта, се случи чутовно събитие. В последния ден генералът отишъл на реката да се топне и там, в къпалнята, пред очите на служителите, да вземе да се строполи мъртъв без никакви видими причини.

Естествено, настъпи величайша паника. Какво? как? да не е имало злоумишление?

Пристигат доктори, идва губернаторът. Всички бледи, треперят.

Обаче не се откриват никакви признаци за злодейство — има само явни и сигурни признаци за най-обикновена смърт вследствие на сърдечен удар.

Изпреварвайки събитията, ще споменем, че смъртта на високопоставеното лице все пак се беше случила по не съвсем естествени причини, тоест дори съвсем неестествени, обаче всичко беше извършено толкова безукорно, че нямаше никакви улики. Направиха му аутопсия, на която присъства едва ли не цялото местно лекарско съсловие. Определиха causa mortis: спиране дейността на сърдечния мускул, и всички подписаха съответния документ. После наложиха тялото с лед и в оловен ковчег го изпратиха в Санкт Петербург. Ако тамошните лекари желаят, нека проверят диагнозата. А че от хотелската стая изчезнала някаква чанта, кой знае, може и слугите на самия покойник да са я откраднали. Впрочем покрай суматохата и хаоса никой дори не спомена чантата.

Замисълът беше много прост. От столицата, разбира се, ще пратят нов ревизор, и може би дори още по-строг, но докато той се добере до тукашния пущинак, много неща ще може да се скрият и въобще, както гласи античната максима, ргаеmonitus praemunitus, тоест «предупреден ли си, въоръжен си».

И точно така щяха да се подредят нещата, ако не беше една дребна грешка, допусната от губернските хитреци.

За по-представително решиха да се проведе разследване, как иначе — такъв високопоставен гост така скоропостижно да се спомине. Възложиха случая на Порфирий Петрович, защото следовател правист звучеше и по-солидно за отчета, и по-безопасно. Нищо няма да открие, защото хем е млад-зелен, хем никого не познава в града.

Порфирий Петрович, без да подозира за тази подбуда, се хвана пламенно за работа. Проучи, че два дни преди кончината си ревизорът се отровил вечерта в гостилницата от развалена риба. Не умрял, но му било много зле и по този повод го посетил Щубе, един от най-прочутите тукашни доктори, който лекувал и губернатора, и всички по-първи хора.

Следователят призова немеца за разпит. Онзи пристигна — самото благодушие. Точно тъй, казва, аз не отричам, имах честта да лекувам негово превъзходителство. И прекрасно го излекувах. Предписах му чудесно лекарство, което за няма и два дни възстанови превъзходно господин генерала. И за доказателство му показа собственоръчната бележка от ревизора, изпратена на сутринта в деня на смъртта му. Ревизорът писмено благодареше за лечението и уведомяваше доктор Щубе, че вече е почти здрав, само чувства лека слабост.

Порфирий Петрович пусна доктора и обсъди нещо със слугите на покойния, които се подготвяха за скръбното отпътуване с мъртвото тяло. Ала вероятно не откри нищо подозрително от техните показания, защото с това разследването приключи.

Откараха ковчега. Местните властници се подготвиха изрядно за повторната ревизия и се успокоиха. Така мина един месец.

Изведнъж се явява наш Федорин при губернатора в пълна парадна униформа и с шпага и му прави извънреден рапорт.

Така и така, петербургският ревизор е умъртвен злодейски благодарение на коварството на доктор Щубе. Лекарят е бил при възстановяващия се тъкмо преди смъртта — за последно освидетелстване. За да няма застой на вътрешните течности, му направил кръвопускане — три пълни стъкленици кръв, после му наредил да изпие бутилка червено вино и да направи речна баня. От тези действия сърцето на генерала се пръснало. Съответно трябва да се проведе ново следствие, за да се изясни сам ли е действал докторът, или по нечия инициатива.

Губернаторът, комуто Щубе беше приятел и съвсем доверено лице, отначало не се разтревожи. Ах, рече, скъпи ми Порфирий Петрович, млад-зелен сте още и поради плам в сърцето прекалено сте се увлекли. Изключено е Карл Иванович да е лекувал неправилно пациента, но и да е сбъркал, кой не бърка, човешко е. От лекарска грешка до злодейски умисъл срещу висш държавен служител разликата е — охо, колко огромна!

Никак не съм се увлякъл, съвсем хладнокръвно му отвръща Порфирий Петрович. Разполагам с писмените показания на камердинера и кочияша. Тук се говори и за кръвта, и за виното, и за речната баня. А колкото до лекарска грешка, пратих запитване до Санктпетербургската академия и светила на медицинската наука ми пишат, че нито един лекар никога няма да направи кръвопускане на изтощен от заболяване човек, после да го пои с вино и да го праща да се къпе в студената вода, защото според всички закони на науката това ще доведе до удар, както и се е случило.

На това място губернаторът вече се обезпокоил и се хванал за сърцето. Защо, рекъл, по толкова сериозен повод сте писали на своя глава в академията, без да го обсъдите с началството?

А Порфирий Петрович му отговаря: не само в академията, ваше превъзходителство, писах и в министерството, така че сега не ревизор ще пратят, а ще се произведе най-строго криминално разследване на цялата тази история.

И от този ден за новоизлюпения правист настъпиха страшни времена, които продължиха месец и половина — чак до самото пристигане на столичната комисия. Как остана жив — един Господ знае.

Първо го нападнаха разбойници — посред бял ден направо на улицата. Щяха да му счупят главата с тояга. Федорин побягна от тях, отбранявайки се някак с бастунчето си, развика се колкото му глас държи «помощ!», но не случи на полиция наблизо, нито един стражар. Добре че бяха минувачите да му помогнат.

И само това ли. Скоро някаква госпожица от тези, които на ведомствен език се «самоиздържат», подаде изведнъж оплакване срещу хрисимия Порфирий Петрович жалба, че я обезчестил чрез насилие; интересното е, че веднага се намериха и свидетели.

Обвиненият бе тикнат в губернския затвор и още първата нощ там насмалко да го убият затворниците. Втората нощ със сигурност щяха да го довършат, но още преди да се стъмни, Порфирий Федорин се прехвърли през оградата и се скри. Чак до пристигането на комисията изкара в мазето на една млада особа, много съпричастна към него — случаят с нея няма нищо общо с повествованието ни (това е съвсем друга, изключително тъжна история, но засега толкова — ще остане за някой друг път).

В края на краищата за нашия герой нещата свършиха благополучно. Справедливостта напълно възтържествува. Губернаторът и десетина чиновници бяха откарани под конвой за столицата, където щяха да ги съдят, а лекарят убиец си преряза гърлото. Този Щубе, макар оттогава да бяха минали петнайсетина години, и досега понякога се присънваше на Порфирий Петрович — тайнствено гледаше, замахваше с окървавен бръснач, но мълчеше, нищо не казваше.

Историята вдигна шум, но не спомогна за кариерата на младия юрист, дори напротив. Прехвърлиха го на ново място с най-хвалебствени препоръки и там той откри изведнъж наоколо си всеобща мнителност и страх, защото славата му го беше изпреварила. Кое началство ще хареса чиновник, който току пише за едно и друго в столиците и свиква комисии?

С дълги търпеливи усилия, с усърдие и всеотдайност Порфирий Петрович преодоля първоначалното предубеждение срещу себе си, спечели си и уважение, и подобаващо положение. А след едно миналогодишно разследване, за което също не е тук мястото да правим отклонение, бе забелязан и от висшето началство. Извънредно повишен в чин, той беше назначен на отговорната длъжност следствен пристав в една от най-гъстонаселените части на столицата. Едва-що пристигнал, преди да е успял още, дето се казва, да разпери криле — и ето ти тебе ужасно убийство, и то от вида, който на следователски език се нарича с неприятната дума «батак», което означава и че няма да бъде разкрито, защото е объркано и безизходно, и че все едно се давиш като в тресавище — така или иначе, няма да се добереш до истината.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

P. P. P.

Градът, напълнил гърдите си с дневен зной, сега издъхваше обратно нажежения въздух, тъй че и за през нощта не се предвиждаше облекчение. Досадното лятно слънце, наскоро залязло зад покривите, след съвсем кратко време надникна от другата страна, ала Порфирий Петрович не забеляза изгрева, както преди това не беше обърнал внимание на заника.

Той работеше.

Отначало прелистваше взетата от стаята тетрадка и копираше от нея нещо с дребния си бисерен почерк. После, още по светло, деловодителят донесе преписани в бележника си имена на клиентите на лихварката и беше пратен на ново разузнаване — да разпита Лизавета за всички познати на убитата. Докато го нямаше, приставът пренесе имената на малки правоъгълни картички, по едно име на картонче. Оказаха се много, над четирийсет. Когато се върна Заметов, картончетата се увеличиха с още пет имена (покойната Альона Ивановна бе имала малко приятели: четирима делови и един свещеник).

Александър Григориевич седна и се приготви да гледа как следственият пристав ще разгадава тайната на престъплението, но не се случваше нищо особено. Надворният съветник по домашни износени чехли и халат седеше до масата и шумолеше с картончетата: ту тъй ги подреди, ту инак.

Заметов поседя, поседя, не посмя да възпрепятства мислителната дейност на пристава с приказки, и заспа. А Порфирий Петрович пушеше цигарка подир цигарка, рошеше рядката си, лека като пух коса на темето и тъжно бърбореше: «Напъти ме, Господи, подскажи ми. Пожали тъпака безмозъчен.» Картончетата все така прелитаха от купчинка в купчинка от ляво на дясно, от дясно на ляво като карти в пасианс.

Към три и нещо Александър Григориевич се събуди, понеже надворният съветник го разбута за рамото.

— Станете, драги, станете. Ето ви перо и хартия. Пишете.

Деловодителят с прозявка седна до масата.

— Какво да пиша?

Видя, че картончетата са подредени по нов начин, различно от преди, а на голям лист е начертано нещо като таблица с много графи, засега незапълнени.

— Методът е готов — обясни Порфирий Петрович и разтри зачервените си от безсънната нощ клепачи. — Ето тук, в лявата колонка, препишете едно под друго всички имена. После звание, занятие, пол, възраст, получената сума, датата за изкупуване, адреса. Тази е за физическото състояние на обекта: тоест дали би могъл да убие с брадва, или не. И тук: има или не алиби за момента на престъплението. Нашата с вас първа задача е да запълним всички тези графи с данни. Тогава списъкът ще се свие, ще се ограничи до няколко имена, ще видите.

Заметов, вече окончателно пробуден, зададе въпрос, който не му даваше мира още одеве, когато наблюдаваше размишленията на пристава и не смееше да ги прекъсне.

— Порфирий Петрович, ами ако убиецът си е взел заложената вещ, за да не остане името му, тогава?

— Не смея и да се надявам на такава възможност. Прекалено ще ни улесни. Ето вижте — надворният съветник извади от джоба си тетрадката, която беше взел от стаята на лихварката. — Шелудякова си е записвала тук всички сведения. Има имена, адреси, подробности. Сравних ги с вашите имена от опаковките. Само пет липсват. Те са ми най-отгоре тук. Обаче не се обнадеждавайте излишно в тази насока. Ще ги проверим, разбира се, и то най-напред, но съм сигурен, че злодеят е грабнал няколко неща както падне, от най-горните. Пишете, пишете. Тук — името, бащиното, презимето.

Александър Григориевич топна перото, накани се да пише и спря.

— Няма да се вместят. Оставили сте малко място. Дори само за презимето и инициалите е малко.

Приставът ужасно се ядоса на собствената си грешка.

— Не съобразих, съжалявам. Ах, че гаф! Цял час я чертах тази таблица с линийка, омърлях си пръстите, а не помислих за това. — Поопява още някое време по този начин, накрая махна с ръка. — Знаете ли какво, драги, пишете ги само с инициали, с три буквички. И сложете на всекиго номер. Да се надяваме, че няма да ги объркаме. Вече ги научих всички наизуст. Пишете сега, аз ще направя кафе.

Докато пиеше кафе, Порфирий Петрович изучаваше таблицата, отбелязваше някои номера с молив като най-многообещаващи. Така допълзя до номер 27 (студент, който беше заложил преди три дни евтин сребърен часовник), отмина го и продължи, но изведнъж се сепна, стегна се и замига на парцали.

— Тъй-тъй-тъй — забъбри надворният съветник, скочи, втурна се към кутиите, в които беше събрал за пренасянето своите книги и книжа, и взе да рови в тях, като си говореше сам: — Къде-къде… О, не, да не би… Но моля ви, съвсем ясно си… — и прочее подобни безсмислици.

Заметов гледаше странното му поведение с широко отворени очи.

— Двайсет и седми — това ни е студентът Расколников, нали? — извърна се, както бе клекнал, Порфирий Петрович.

Деловодителят намери картончето и потвърди:

— Тъй вярно. Родион Романович Расколников, студент, живее на «Столярни переулок» в дома на Шил. Помня го, хазайката му се оплакваше. Учеше в юридическия факултет, но прекъсна. Не плаща и не напуска. Какво за него?

— Родион Романович, да-да — приставът ядно бутна кутията. — Изпратих вестниците… Възможно ли е… Не, изключено… А защо не… В юридическия, казвате?

— Така ми се струва. Какво за него? — Александър Григориевич с любопитство погледна картончето, надникна в таблицата, но не забеляза абсолютно нищо подозрително. — Да не би да имате основания да предполагате че той е… старицата? Какви?

— Почти никакви. Просто фантазия, трябва да проверя — избягна отговора Порфирий Петрович и изведнъж се плесна по челото. — Ами редакторът!

— Какво «редакторът»?

Но надворният съветник сякаш не го чу.

— И Митя, естествено — пак заговори неясно, вгледан с присвити очи през прозореца. — Да, непременно. Митя веднага. А вие, драги мой, вижте какво — обърна се вече не към мислите си, а към деловодителя. — Още преди да проверите първите петима, дето са им изчезнали заложените вещи, изяснете възможно най-подробно нещата около този студент. Особено относно местонахождението на господин Расколников в момента на убийството. Вървете, вървете — той само дето не изтика Заметов към антрето. — Трябва да вървя веднага в канцеларията.

— Да бяхте поспали поне час — успя да викне Александър Григориевич, преди да бъде натирен на стълбището, но вместо отговор вратата се тресна пред носа му.

* * *

През деня приставът и помощникът му си вършеха всеки своята работа, така че в уречения час (за вечеря) двамата се срещнаха с улова си. Сияещата физиономия на деловодителя подсказваше, че е докопал някои подробности, а и Порфирий Петрович имаше доволен вид като котарак, хванал мишка. Заметов понечи веднага да заразказва, но надворният съветник го спря:

— Преди всичко да подкрепим материята, която според последните европейски учения е преди духа. Сигурно нито сте закусвали, нито сте обядвали? — попита съчувствено надворният съветник. — И аз, да ви кажа, също. Ей, момче! Донеси ни, ако обичаш, една гарафичка мастика, зелева супа и какво още, днес има ли чига? Дай!

Срещата им беше на «Садовая», в «Пале дьо Кристал» — с грамадни витринни стъкла от пода до тавана, което отчасти оправдаваше грандоманското име. У нас хората само на картинка бяха виждали кристалния дворец чудо, построен по разточителен английски начин само от стъкло и желязо за Световното изложение, но останаха така впечатлени от този предвестник на бъдещите архитектурни чудеса, че стъклените идеи се отразиха дори на кръчмите.

Александър Григориевич тъкмо си беше отчупил хляб и го мажеше с масло, когато приставът, противоречейки на собствените си думи за материята, попита нетърпеливо:

— Какво открихте за петимата и Расколников?

Деловодителят остави хляба и заразказва:

— От петимата, чиито вещи са откраднати от сандъка на старицата, трима не може да са замесени. Номер втори от една седмица е болница с треска и докторите казват, че изобщо не е в състояние да стане от леглото. Номер трети е в затвор за длъжници поради неизплащане на дългове. Номер пети вчера след шест е бил на опело и не е отсъствал нито за миг, както потвърдиха мнозина свидетели.

— Добре — кимна Порфирий Петрович. — Нататък?

— Остават двама. Номер първи е Аксиния Зоиловна Липучкина, вдовица на губернски секретар, на четиринайсети юни е взела четири рубли за заложен гердан. Къде е била снощи, не се знае. Но тя е дребна женица, ей толкова нисичка. За да удари лихварката, да не говорим за длъгнестата Лизавета, по главата, трябва да се е качила на стол…

— Добре, да оставим Липучкина — махна с ръка приставът. — Номер четвърти?

— За четвърти именно исках — Александър Григориевич запрелиства страниците, като успя междувременно да хапне залък хляб. — Номер четвърти е Николай Дормидонтович Попов, продавач, заложил е малък сребърен ятаган за два месеца срещу шестнайсет рубли и половина — каза Заметов и погледна многозначително началника. — Нито съседите, нито роднините имат представа къде е понастоящем. Изчезнал още оня ден и никой нищо не знае. Та си мисля: дали не е той? Имам словесен портрет. Да го обявим ли за издирване?

— Я дайте — рече Порфирий Петрович и посегна за тетрадката: — Хм. Очи сини… Коса къдрава… Бял и румен в лицето… Подреден… Ъхъ… Не — твърдо заяви надворният съветник, след като дочете докрай. — Не е Попов. Вземете си тетрадката.

Заметов се покруси:

— Откъде знаете? Ето, има кинжал. А няма алиби.

— Тук сте написали: «Според сведения от съседите играе на борсата, има влог в спестовна каса.» Значи е разумен човек, подреден, спестовен. Ако такъв човек реши да извърши злодеяние, ще направи всичко изрядно, няма да си тръгне без плячка, няма да остави три хилядарки в скрина. Заложил е турския кинжал вероятно за да разполага с повече пари за борсовата игра. Там, на борсата ще го намерите. Не четете ли вестници? А трябва, аз всяка сутрин преглеждам пресата. — И сякаш за доказателство извади от джоба си сгънат вестник и го сложи до чинията си, в която сервитьорът му сипваше зелева супа. — На борсата има покачване на акциите, втори ден цената расте. Във връзка със Суецкия канал. Не сте ли чували? Борсовите агенти са там денонощно, нощуват отвън на стъпалата. Там е вашият Попов, там е. Сега за студента Расколников.

— Дадено — Александър Григориевич със съжаление обърна листа, никак не му се щеше да се откаже от идеята за продавача злодей. — Тук е доста неясно. Говорих с жената, която прислужва там. Работлива, пъргава… Този Расколников е на квартира при асесоршата Зарницина на «Столярни переулок». Живее там, а не плаща, и то отдавна.

— Нали ми го казахте вече — меко го прекъсна Порфирий Петрович, — докладвайте сега за местонахождението му в интересуващите ни часове.

— Там е работата, че Настася не можа да каже — точно. Расколников си седял от месец в стаята. Не бил добре ли, потиснат ли бил. Но има врата от стаята към задния вход. Оттам много лесно може да излезе и да се върне и никой няма да знае.

— Това е добре — замислено смръщи чело приставът. — Даже много добре. Следователно Расколников няма алиби.

— Никакво. — Заметов погледна чинията си, над която се вдигаше пара, и преглътна; мастиката в чашките също оставаше недокосната.

— Разказвайте нататък — нареди приставът. — За лицето.

— Расколников, Родион Романович, на двайсет и три години, православно вероизповедание, син на титулярен съветник, отдавна починал. Пристигнал е от Рязанска губерния, където живеят майка му и по-малката му сестра. Нервен нрав, или както се изрази Настася, «много сприхав». Значи е можел в афектирано състояние да убие, веднага да се стресне от деянието си и да избяга. — Заметов направи малка пауза, за да може надворният съветник напълно да оцени и термина «афектирано състояние», и психологичността на извода му. — Расколников е в столицата почти от три години. Учил е право, и май доста старателно. Но е отписан поради неплатени вноски. Много е беден. Настася казва, че понякога майка му праща малко пари, но колко може да задели вдовицата? По-рано давал уроци, но ги зарязал. Общо взето, положението му е такова, че му остава едно от двете: или да се удави, или да грабне брадвата — красиво приключи Александър Григориевич с логическа теза и с пълно право се самовъзнагради с мастичката, дори хапна две-три лъжици зелева супа. — А при вас, Порфирий Петрович, какво ново?

— Почти нищо — със загадъчен вид, който противоречеше на току-що казаните думи, отвърна надворният съветник и също надигна лъжицата към устата си, но я задържа във въздуха и я върна в чинията. — Обмислях. Размених по някоя и друга дума с този-онзи. И ми хрумна, че ние с вас, любезни ми Александър Григориевич, може би сме на неверен път в предположението си. Относно нервността на убиеца. Не от страх е взел само дреболии и нищо друго, та даже е пренебрегнал съдържанието на скрина.

— И защо тогава, ако не от страх?

— Гадно му е — кратко и някак сухо отговори Порфирий Петрович. — Взел е колкото за най-необходимото и не се е поблазнил от повече.

— Пардон — рече изумен Заметов — Това не го разбрах.

— Ами ще ви прочета една статийка, драги. От «Периодическа реч», преди около два месеца е излязла. Подписана е с инициали, тоест е все едно анонимна. Чуйте сега — приставът взе вестника, който преди малко бе извадил от джоба си, приведе се по-близо до Александър Григориевич, за да не деранжира [3] останалите посетители, и зачете изразително.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА БИКА И ЮПИТЕР

«Известно ли е на уважаемата публика, че забележителните хора, които са открили нови закони на природата или обществото, които са измислили нова теория или са изградили мощна държава, всички те без изключение са били престъпници? „Престъпници“ в изначалното, основното значение на думата, защото са престъпили правилата и понятията, които са съществували дотогава. Коперник и Галилей, Наполеон и Петър Първи са докарвали до ужас и негодувание своите съвременници, същите онези обикновени хора, които във всички времена са абсолютното мнозинство на народонаселението? Но защо Коперник — нима не е бил според понятията на юдейската законност голям престъпник Иисус Христос, накърнил едновременно и държавността, и самата религия? За което бива и наказан — не от злодеи, а от обикновени хора, които желаят единствено да предпазят от низвержеца своето общество.

И така, ще си позволя от това кратко встъпление да направя няколко извода, общо три.

Първо: човечеството се дели на обикновени хора, които са много милиони, и необикновени хора, които във всеки момент са единици на света, най-много десетки.

Второ: движението си по пътя към земния рай, който най-големите умове смятат за крайна цел на еволюцията, човечеството дължи най-вече на необикновените хора, защото именно те тласкат или даже дърпат за ухото нашата цивилизация напред.

И накрая третият извод: за необикновените хора не съществуват закони.

Тук впрочем са необходими някои разяснения…»

— Разбира се, че са необходими! — не издържа Александър Григориевич. — Какви ги съчинява! Чак и Христос му бил престъпник!

— Не се безпокойте, по-нататък авторът обяснява всичко това съвсем подробно и дори остроумно — успокои помощника си надворният съветник и остави настрана вестника. — Много ще е дълго да ви чета всичко, така че накратко с мои думи. Според статията излиза, че низшият разряд на човечеството, обикновените хора — това е само материал, който служи за множенето в себеподобни с идеята, че някога, след сто или хиляда години, от семето им може да се роди необикновен човек, един от малкото, които имат дарбата или таланта да кажат нова дума в своята среда. А право и дори дълг на необикновения човек е да отстранява всяко препятствие по пътя на великото си пред начертание. И Наполеон, ликвидирал парижкия метеж, в никакъв случай не е виновен пред съвестта си, защото е погубил неколкостотин французи заради добруването на милиони. Ако например Нютон би се нуждаел за опитите си от десет шилинга, които по никакъв законен начин не е можел да си набави, той би имал пълното право да ограби и дори да убие някой търговец измежду обикновените хора. Какво ни интересува нас, потомците, някой си английски търговец, който, така или иначе, отдавна щеше да е мъртъв без никаква полза за човечеството? А на Нютоновите закони дължим едва ли не целия напредък в цивилизацията.

— А, той говори за целта, дето оправдава средствата — сбърчи нос Александър Григориевич. — Стари неща, стари.

— За целта и средствата нещата никога не са стари — въздъхна приставът. — Особено написани с такава страст. Това не са абстрактни философствания на автора, а наболели проблеми. Себе си смята той за Нютон, който няма десет шилинга.

— А с Расколников каква е връзката?

— Връзката е тази, че той самият, Родион Романич, е сътворил това съчинение — преспокойно съобщи надворният съветник и най-после хапна една подир друга три лъжици супа, която вече беше изстинала.

— Откъде знаете? Нали казахте, че статията е подписана с инициали.

— Много интересни — усмихна се Порфирий Петрович, — още тогава ми направиха впечатление. Това не е подпис, казах си, а същинско ръмжене: P. P. Р. И когато взех да преглеждам вашата таблица, веднага си спомних. Ей тъй ме прободе: ама да не е той тайнственият автор? — Надворният съветник със зверска гримаса изръмжа: — Ррр!

— Родион Романович Расколников! — ахна деловодителят.

— Второ, направих някои справки. — Порфирий Петрович побутна чинията и се оплака: — Супата студена, а трийсет копейки струва… Та за справките. В «Периодическа реч» имам познат редактор, той ми разказа за автора, за Расколников. Трябва да ви кажа, ще още тогава, преди два месеца, за всеки случай обърнах внимание на тази статия. Като на най-нов повей в модерната мисъл. Такива повеи, ще знаете, раздухват искрици. Прехвръкне ли такава искрица към купа сухо сено, пожар ще лумне. Какво е удивителното в случая със сегашното злодейство? Че е изпълнено свръххладнокръвно, нито улики има, нито свидетели. (Лизавета не се брои, сега съм склонен да вярвам, че престъпникът нарочно не я е умъртвил — знаел е, че тя не му е видяла лицето.) Ще рече човек: убил си лихварката, обезопасил си се от случайната свидетелка — грабвай плячката, доста е. Но не, нашият убиец именно десетте си шилинга е взел, останалото не е докоснал. Даа, мили мой, тук случаят не е просто убил и ограбил. Това не е убийство от злоба, да не говорим пък от долна корист. Тук имаме идея. Като тази — той потупа с ръка по вестника.

— Значи е Расколников? — пошепна Александър Григориевич, приведен към него. — Ще го арестувате ли?

— За арест няма причина. Не разполагаме с улики, сам знаете — надворният съветник издаде с устни звук, подобен на пръхтене и не съвсем приличен, та от съседната маса чак се обърнаха. — Трябва да го попремислим. — И присви очи в посока към гарафата с мастика, но не му беше писано да «попремисля».

На вратата се появи зачервен и запъхтян полицейски унтерофицер. Огледа заведението, съзря нашите събеседници и се втурна право към тяхната маса.

Приставът пръв го видя. За учудване не се учуди, защото беше уведомил и в канцеларията, и в полицейската кантора къде може да бъде намерен във всеки час от деня, но се намръщи и се надигна.

— Ваше високоблагородие! Ако смея да доложа… — гракна полицаят и се изпъна.

Заметов, който седеше с гръб към вратата, само дето не подскочи, а и от съседните маси се озърнаха.

— По-тихо! — изшътка му Порфирий Петрович и придърпа унтера за врата. — Какво има? Шепнешком, шепнешком!

Полицаят зашепна дрезгаво някакви такива неща, че приставът се свлече обратно на стола си, а Александър Григориевич си изпусна лъжицата.

(обратно)

3. Фата Моргана

— А нататък? — възкликна Ника, дочел последната страница и вдигна очи към младежа, седнал насреща му.

Не беше забелязал кога се е върнал.

— Какво нататък? — добродушно попита посетителят. Валя се оказа права: след посещението в тоалетната посетителят се беше оборавил.

— Къде са останалите страници?

— Що, още ли трябва да има?

По учудването му личеше, че Рулото изобщо не беше наясно с ръкописа. Интересно, откъде ли го е взел?

— Интересно, откъде го имате?

Младежът се подсмихна:

— Намерих го.

Не иска да каже. Добре, негово право си е.

— Вижте какво — заговори с вълнение Ника, — вашият манускрипт трябва да бъде проверен от специалист. Не мога да твърдя със сигурност, но е много възможно това да е написано лично от Достоевски. Прилича на наброски за «Престъпление и наказание». За романа «Престъпление и наказание» — уточни той, забелязал, че лицето на събеседника му не изрази никаква емоция. — И може би, тоест, естествено, почти е невероятно, но не е изключено да е чернови вариант, който е непознат на филологическата наука, представяте ли си? Това би било истинска сензация! Ако ми оставите ръкописа, мога да организирам експертизата.

Младежът му намигна лукаво:

— Рулото ли искаш да преметнеш? Хич не се опитвай. Добре, експертизирай си… — помисли и се поправи: — експертирай. Но си взимам листовете.

— Как ще стане експертиза без текста?

— Ще ти дам една страничка — направи щедър жест Рулото. — Вземи си която искаш.

Ника прелисти ръкописа и си избра най-драсканата, с много поправки и две рисунки: присмехулна физиономия (Порфирий ли е това?) и островръх прозорец с щриховани крила.

— Колко джобиш? — попита собственикът на ръкописа с все същата хитра усмивка. — Повече от десет процента не давам.

— За комисионата ли става дума? — Николас гордо сви рамене. — Нямам нужда, аз печеля по друг начин. А и ако е това, за което го мисля, ще се вдигне голям шум, много ще се пише, ще има много телевизионни предавания. Надявам се, не бихте възразили да уведомите пресата, че фирма «Страна на съветите» ви е помогнала да идентифицирате находката?

Рулото великодушно се съгласи:

— Рекламирай се, не съм стиснат.

— Благодаря. Сигурно ще ми трябват няколко дни. Как да се свържа с вас? Дайте някакъв телефон. Как се казвате все пак?

Младежът се замисли.

— Засега ми викай Рулото, после ще видим… За телефон не ти се урежда въпросът. Мобилния отдавна го такова… А на вещицата е изключен. На хазайката. Не плаща дъртата пияндура. Ще ти дам адрес. Записвай. — Той издиктува номера на къщата и номера на апартамента на «Савински переулок». Помаха с ръка и си тръгна с подсвиркване. Покрай Валя се прокрадна плахо, но явно не й се сърдеше. Във всеки случай се сбогува любезно: — Гуд бай, шампионке.

— Адио, другарю народен комисар — подхвърли секретарката.

Щом посетителят си тръгна, Ника грабна телефона — да издирва експерт по ръкописите на Достоевски. Никога не беше се занимавал с литературознание и писателски почерци, но това никак не го смути. Москва е специфичен град. За пришълеца, особено за чужденеца тук е неуютно, той се чувства като в лес мрачен загубен. Трудно му е дори да открие някой адрес — малобройните указатели и табели са почти изцяло на местен език. Ако пък чуждоземецът се нуждае от нещо специфично, което липсва в «Жълтите страници», съвсем го закъсва. Ще се почуди горкият, ще опита едно-друго, ще поблее с нескопосния си руски език по телефона — и ще остане с празни ръце. Така му се пада. Не е за него, нетуземния, строен този град.

Затова пък, ако си свой и знаеш всички пътечки, бърлоги и хралупи, няма по-хубаво място на земята. Добри другари, горски жители, ще те научат, ще те заведат, ще те спасят. Зайо дългоух ще ти покаже къде растат гъби и горски плодове, лисичка-сестричка ще ти помогне да се разбереш с горския, кумчо вълчо ще те откара където трябва, а мецан торбалан ще ти уреди «закрила».

Минаха времената, когато глупавият англичанин Никълъс Фандорайн бродеше в мрачния лес като ежко в мъгла. Десетте години московски живот и занаятът на професионален съветвач и пъхач на носа си в чужди работи му наляха акъл в главата. В какви ли пропасти не го изпремята съдбата, с какви ли субекти не го запозна. Ключовата пословица на московчанина е: не ти трябват сто пари (бездруго за нищо не стигат), а приятели добри.

Само с три позвънявания, преминавайки по кратката верига познат — познат на познатия — познат на познатия на познатия, Ника намери нужния човек.

Телефонният събеседник № 3, един от видните специалисти по Достоевски, му съобщи следното:

— Пълно е с ментета оригинали, цял нелегален бизнес е това, така че не се залъгвайте. Казвате, че там лихварката е убита, а Лизавета остава жива? Филологическата наука не познава такъв вариант на «Престъплението». Някоя глупава мистификация. (По тона на достоевсковеда личеше, че отдавна е свикнал с възбудата на несведущите дилетанти и съобщението никак не го е заинтригувало.) Но ако искате бързо да получите точно заключение, ви съветвам да не разчитате на нашия институт, където ще ви мотат половин година, а да потърсите Моргунова.

И разказа за някаква възрастна дама, Елеонора Ивановна Моргунова, която цял живот именно с това се занимавала — с експертиза на писателски ръкописи от XIX век, и то предимно с Достоевски. Моргунова била ас в областта си. Много години работила в Централния литературен архив, ЦЛИ, но преди няколко години позорно била изхвърлена — хванали я да краде писма на Чехов. Не й повдигнали криминално обвинение, за да не петнят репутацията на уважаваното научно учреждение. Пък и пожалили старата жена, решили, че е превъртяла от преклонната възраст и ниското заплащане. «Тя впрочем винаги е била алчна за пари — додаде достоевсковедът. — Не помня някога да е свършила извънредна работа по приятелска линия. Винаги е настоявала за премиални и допълнителни възнаграждения. Така че, ако й платите добре, за нула време ще ви направи професионална проверка. Говори се, че имала вкъщи цяла лаборатория — и апаратура, и необходимите реактиви. Сигурно от работното място ги е примъквала през годините. Но нейна си работа.»

Четвъртото позвъняване беше финално — на самата Елеонора Ивановна. След скептичните думи на филолога Ника поохлади плама си и се обърна към аса на литературната експертиза с леко извиняващ се глас.

— …Вижте, попадна ми един ръкопис — подхвана той по същество след необходимия преамбюл: споменаване за препоръчалия я и за възнаграждението. — Тоест разбирам, естествено, че почти няма шанс, но като гледам съдържанието, прилича на авторски наброски за романа «Престъпление и наказание»…

На това място експертката го прекъсна с хищно изкискване и каза нещо загадъчно:

— Ново двайсет!

— В какъв смисъл? — смути се Фандорин.

— В какъвто, в такъв — отсече Елеонора Ивановна, за която, не ще и дума, любезността не беше приоритет. — Добре. Донесете да го видим. Триста долара.

— Толкова много? Константин Леонидович спомена за сто…

Алчната бабичка изобщо не го доизслуша:

— Нека той ви направи експертизата тогава.

Ника нямаше толкова пари. Вече съжаляваше, че се беше хванал с тази история, очевидно абсурдна и безперспективна.

— Днес ще ви дам аванс, нали може? Сто долара — каза той и си помисли, че собственикът на ръкописа също би трябвало да поеме част от разходите, в края на краищата той си е негов.

— Но да имате предвид — злобно го предупреди Моргунова, — че докато не платите цялата сума, няма да ви върна ръкописа. Ще ми платите в рубли по курса на Центробанк плюс три процента за превалутирането.

* * *

Същия ден Ника, след като прибра от театралния кръжок Геля, набързо й направи вечеря и дори успя да прати имейл на сина си Ластик, който беше заминал с класа си за Петербург, отиде на посочения адрес.

Дълго пътуване на близко разстояние. Пеша по права линия беше двайсетина минути. А с кола към шест-седем привечер по задръстената Кремълска крайбрежна улица — четирийсет.

Когато беше по-млад и по англичанин, Никълъс прекрасно се движеше из Москва с ролкови кънки и не го беше грижа за задръстванията. По онова време придвижването от «Солянка» до «Тверская» щеше да му отнеме само десет минути. Но като свикна с условията на околната среда, Фандорин се отказа от предишните привички. Британия се възприема като христоматиен образец на консервативността, но руското общество много повече робува на условностите. Мъж на четирийсет и пет години, глава на семейство, тук трябва да се държи на положение или, както се казва на сегашния телеезик, «да се позиционира сериозно» — ако иска, разбира се, околните да го взимат на сериозно. Какво да се прави, Русия е страна от тежка категория. С поразителна бързина, безвъзвратно и най-важното — с готовност —беше натежал и помъдрял бившият баронет. Стана стопроцентов руснак. Британският му произход след десетте години московски живот личеше само по запазените донякъде светски маниери, които някои клиенти възприемаха като рафинирана интелигентност, а други — като пунт и пластика. И по колата му, разбира се, с дясно кормило. Изперкалата му леля Синтия от страх, че племенникът й напълно ще забрави корените си, му беше подарила черно лондонско такси — патриотичен аналог на руската брезичка. Пак добре, че не прати двуетажен автобус.

Настанен зад волана на екзотичното за Москва транспортно средство, Николас често улавяше почтителните погледи на съседи по трафик: metrocab-ът с гърбавия си силует приличаше на ролс-ройс.

Докато пълзеше в задръстването по «Лубянски», Фандорин си поигра по любимия начин на сегашните водачи на моторни средства: бучна опипом търсачката на радиото. Я да видим каква рибка ще изскочи от радиовълните? FM диапазонът изсъска, избълбука, няколко пъти избъбри нещо неясно и внезапно произнесе със сладък гальовен глас:

«Глупавото малко врабче изобщо не подозирало, че зад храста се е притаила голяма гладна котка…» Детско. Какво ли вещае?

Ника се усмихна, превключи на «Култрадио» — класическа музика, поезия, културни вести.

Но интелигентният канал го изненада жестоко — плисна го с ледените пръски на Грибоедовия валс.

ЕТ Фандорин се намръщи и изключи радиото.

* * *

Елеонора Ивановна Моргунова живееше в масивна сталинска сграда със странна конфигурация, която откъм «Тверская» изглеждаше импозантно и дори величествено, а откъм двора имаше жалък вид: запречени входове, изжулени стени, уродливи гаражи. Ника едва намери място да паркира (между два контейнера за боклук), слезе от псевдо-ролс-ройса и тръгна да търси нужния апартамент.

Домофонът не работеше, стълбището миришеше на мухъл и картофени обелки. Ако не беше желязната решетка на асансьора, направо щеше да изглежда като дома на Расколников, помисли си Николас.

Апартамент 39 дълго запази мълчание. Най-после се чу тътрене, шпионката просветна, след това потъмня.

Гледа ме, помисли си Фандорин и каза високо:

— Аз съм, Николай Александрович. Говорих с вас по телефона. Здравейте.

Бравата щракна, вратата се открехна. Посрещна го занемарена пълна старица, кой знае защо, с черни очила, макар че антрето беше съвсем слабо осветено.

— Събуйте се. — Моргунова се врътна и се заклатушка по дългия коридор.

Прошарената й глава със старомоден кок и гребенче се падаше горе-долу на нивото на горното копче на сакото на длъгнестия Фандорин.

Коридорът беше впечатляващ. Изглежда, тук никога нищо не се изхвърляше. Въпреки мъждивото осветление Ника зърна закачен на стената велосипед (модел «Украйна» от 50-те години, мечта за всеки търсач на антики); шапка с пластмасови черешки висеше на свой собствен пирон; голямо огледало с пукнатина и допотопен телефон не само с цифри, но и с букви на шайбата. В ъгъла на кръгло шкафче се чернееше половинметров Мефистофел, художествена изработка на чугунолеярния завод в Каели, местен урод от ранната предреволюционна вълна на индустриалния кич.

Стаята, в която домакинята отведе посетителя, беше още по-чудновата. Също тъмна (една-единствена крушка с копринен оранжев абажур) и затрупана с мебели до такава степен, че човек нямаше къде да стъпи. Но светеше от чистота. Стара мома, си каза Ника. Отдавна живее сама. Себе си не вижда, та е с дупка на лакътя и засъхнал жълтък на брадичката, обаче се грижи да й е чисто. Не понася мръсотията. Защото мръсотията е проява на хаос и живот, а тук е абсолютна територия на смъртта. Замъкът на злата фея.

Фата Моргана, както веднага кръсти наум дебелата старица (идеално си пасна c fat Morgunova) се държеше точно като вещица: вдигна глава да огледа двуметровия Ника, цяла минута не каза нищо, само премляскваше с устни. Той не виждаше очите й зад тъмните стъкла. Може и да няма очи, си помисли Ника. Ще свали очилата — а там две дупки с тъмни мъгли, и вещерският й замък ще се изпари, а аз ще се превърна в прилеп или плъх.

— Носите ли си паспорта? — каза накрая Моргунова. — Трябва да проверя дали сте същият, за когото се представяте. Не желая да бъда въвлечена в противозаконна дейност.

— Не си нося паспорта, имам шофьорска книжка.

— Дайте я.

Вещицата взе документа, дръпна някаква плюшена завеска и зад нея Ника видя нещо като ниша, оборудвана по последната дума на офис техниката. Голям ксерокс, факс и дори компютър със скенер.

— Гарантирам на клиентите си пълна конфиденциалност, но изисквам и пълна прозрачност в отношенията — съобщи Елеонора Ивановна, докато правеше ксерокопие на шофьорската му книжка. — Вземете си я. Сега авансът. Да. Момент. (Имаше и машинка за проверка на банкнотите. Същинска фея!) Добре. Дайте ръкописа. Можете да седнете ето там на фотьойла, преместете книгите на масата… Как, само една страница? — учуди се тя, като взе листа.

Запали писалищната лампа, наведе се, взе лупа, но не свали тъмните очила.

Дълга пауза. Ника нервно мърдаше на неудобния фотьойл в очакване на присъдата. Така или иначе, не се съмняваше, че стоте долара и вечерта са отишли по дяволите.

— Хм, почеркът прилича. Рисунките също са в стила на Фьодор Михайлович — уведоми го Елеонора Ивановна и погали страницата. — Текстът ми е непознат. В черновите варианти на «Престъпление» няма такъв фрагмент. Може наистина да е някой неизвестен вариант. В едно от висбаденските писма на Фьодор Михайлович мъгляво се споменава нещо… Мда — не дообясни тя и замислено полюшна лупата. — Ако листът е автентичен, това ще е сензация. Оставете го. Ще проверя хартията, мастилото, ще направя подробен графологичен анализ. — Моргунова вдигна листа до лампата, погледна го през лупата. — Чудесно. Виждам ясен отпечатък от пръст. Тук, в ъгъла. От пръст, зацапан с мастило. Често се е случвало при прелистването да остане следа. Имам фрагментарна дактилограма на Фьодор Михайлович —отпечатъци на три пръста на дясната ръка и страничен от дланта на лявата. Направих я преди двайсет години за дисертацията си «Поправки и мастилени петна в ръкописите на Достоевски». Ще проверя, ще проверя. Утре елате. Не, по-добре вдругиден към три. И да не забравите още двеста долара.

Николас си тръгна окрилен и дори зашеметен. В коридора дълго й благодари, дори понечи да целуне ръка на старата дама.

Тя не допусна целуване на ръка, а щом затвори вратата; се изкиска с приглушена злоба. Ако Фандорин видеше как експертката потрива ръце, как я дави кашлица от хищна радост, щеше да се убеди окончателно във вещерството на Елеонора Ивановна.

След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера. (5. Виж бележките накрая на книгата.)

— Моргунова е — каза тя, без да поздрави (нямаше този навик). — Още един се появи. Комедия! Вие се пазарите, времето изтича.

— Предложете по-реалистична цена — спокойно каза събеседникът й.

Елеонора Ивановна сърдито тропна с крак.

— Вие за цените не ме учете! Аз съм професионалистка! Цената остава същата плюс двеста отгоре, защото изскочи още един.

— От алчност сте съвсем неадекватна — отговори й слушалката. — Двайсет общо за всичко и нито цент повече.

— Как не! — изсумтя старицата. — Ще съжалявате, казвам ви. Той ще дойде вдругиден и всичко ще му кажа. Тоест не всичко, разбира се — изкиска се тя. — Някои неща. Помислете по въпроса.

— Не. И не ми се обаждайте повече, дърта вещице!

Край на разговора, затвори й.

* * *

Следващите два дни — нощ, ден, нощ и още половин ден — нищо особено не се случи на Николас Фандорин, така че може временно да го изоставим. Но пък на Рулото му се случи нещо невероятно. Тоест не че му се случи, а му се привидя. Или… Общо взето, стана следното.

За Рулото и неговото прем(р)еждие

Това се случи на другия ден след полунощ. Рулото седеше на перваза на прозореца и гледаше звездите. Беше се боцнал преди около час, така че му беше приятно — и на заблудената му душа, и на клетото му отровено тяло.

Звездите бяха ярки, силни, плюс апетитната луна, която му идеше да хване с ръка, но Рулото разбираше, че това е лъжа и измама. Ще посегне да я хване — и ще се изтресе от третия етаж в реално време.

Чу долу шумолене на гуми. В двора влезе линейка. По-особена, как им викаха… Реанимобил, да. Лампата на покрива й бавно се въртеше и това също беше красиво. Рулото погледа малко как сините лъчи озаряват мрака и пак вдигна глава към небето.

След някое време чу отдолу «цап-цап».

Наведе глава и се учуди.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк. (6. Виж бележките накрая на книгата.) Пълзеше бавно, спокойно. Лепне горната ръка-пипало, откъсне крак от стената. Лепне крак — мести ръката. Цап-цап, цап-цап. Главата му голяма, кръгла, очите му като капки.

— Кул — каза Рулото: той не се уплаши, а по-скоро се зарадва, защото видението беше върхът.

Вчера, когато нямаше кинти за свястна стока и се наложи да прибегне до отвратителен боклук, направо се трупяса. На сутринта допълзя до мивката, а мивката изведнъж оживя. Кранчето за студената вода беше като намазано с лепило и пръстите му залепнаха, хромираният чучур се изпъна и му се уви на другата ръка като змия и като му склещи китката! Рулото изрева от страх и болка, задърпа се, но чешмата го държеше здраво. Погледна се в огледалото, а там ужасна физиономия на труп: бяла, костелива, очите като две ями и под тях отвратителни тъмни кръгове.

И той чисто и просто се панира. Зажумя, разтръска глава. Гледа, няма го мъртвеца, в огледалото е той, Рулото, какъвто беше отдавна, много отдавна, на една училищна снимка. Гладко, ясно лице. Тъкмо да се зарадва, и лицето му взе да се разкапва на дупки: една, втора, пета, десета. Рулото стана като швейцарско сирене — ужас. И чу глас от огледалото или от сифона: «Няма да те пусна. Мий се, мой си…»

Е това беше направо ужас. А Спайдърмен е дори интересно.

Като едно време, когато взимаше паркизан. От него направо си гледаше анимационни филмчета с животни. И с паяци включително. Веднъж Рулото се беше назобил с паркизан и полегнал на фотьойла, зяпаше тавана, а там имаше паяче в мрежа паяжина и той го виждаше все по-ясно. После оп! — не е паяче, а фашистки летец, и не е мрежа, а самолетен прицел. И като започна да обстрелва Рулото, цял го надупчи с огнени куршуми. Яко изтрещяване беше.

С други думи, Рулото се израдва на Човека паяк. Наведе се, подаде му ръка, помогна му да влезе през прозореца.

Костюмчето на Спайдърмен беше докарано точно като във филма. Червено, тегелирано с черни конци, а очите му бяха оцъклени и лъскави, някъде в дълбините им бляскат искрици.

— Здрасти, при тебе се бях запътил — каза гостът.

Здрависаха се, лапата на Човека насекомо залепна за ръката на Рулото, но това не беше страшно и гадно, изобщо не приличаше на случката с чешмата. Даже му стана смешно.

— Ох, лепнах се, сори — извини се Спайдърмен, нещо пльокна и той се отлепи. — Руло, имам една молба към теб, нищо работа. А пък аз ще те науча да лазиш по стените и да висиш в паяжина. Знаеш ли колко е яко? Люшкаш се като в хамак направо. Навит ли си?

— Навит — каза Рулото. — Кво искаш?

Паяка му каза. Наистина нищо работа. Рулото сега беше навит за всичко, а особено за такъв гост душа даваше.

Онзи любезно благодари и му вика:

— Бих те оставил да си къцаш тука, обаче скоро ще излезеш от фаза. И ще вземеш да ревеш и да врякаш, че си обран. Нали?

— Абсолютно — потвърди Рулото, който не желаеше за нищо да противоречи на новия си приятел. — Може ли да те погаля по кратуната?

Защото кратуната на Спайдърмен беше толкова кръгла.

— После. Сега идваш с мен. Окей?

И Рулото тръгна. Що да не тръгне.

В уречения ден точно в три Фандорин цъфна на «Тверская». Вълнуваше се, разбира се. Какво ще излезе от цялата работа — културно събитие от световно значение или въздух под налягане.

Но още щом видя Елеонора Ивановна, веднага разбра, че не е въздух под налягане.

Фата Моргана сякаш беше станала нов човек. Тя веднага му отвори, каза «ааа, еее» и даже се усмихна — всъщност малко двусмислено и даже зловещо. Може би не умееше другояче?

На нетърпеливите му подпитвания отговори:

— Сега, сега, първо парите. Дължите ми пет хиляди осемстотин и три рубли и четиринайсет копейки. Нямам да ви върна, да не съм касиерка.

Преброи банкнотите по петстотин рубли, провери ги на ултравиолетовата лампа. Кимна.

После стана чудо. Тя му предложи чай и наля някаква бледа течност, която Ника не се престраши да опита. Не докосна и курабийките, още повече че бяха сервирани само три.

— Какво ще кажете? — попита умолително. — Достоевски ли е, или не?

Елеонора Ивановна пак се усмихна. Със сигурност антипатичното й лице от усмивката ставаше още по-неприятно. Което само по себе си е голяма рядкост.

— Да не прибързваме. Има си ред. — Тя взе разпечатката, нагласи си тъмните очила и с тон на музейна екскурзоводка подхвана: — Листовете са производство на франкфуртската хартиена фабрика «Обермюлер». Това е много популярна марка, доста използвана в Европа от четирийсетте до началото на седемдесетте години на XIX век. Не е от най-евтините — известно е, че Фьодор Михайлович е обичал качествената хартия. Перото е стоманено, манчестърско производство. Точно такива пера е използвал Фьодор Михайлович през шейсетте години. Химико-структурният анализ на мастилото потвърждава автентичността му. Марката не може да се определи, но степента на избледняване при пазене на тъмно място отговаря на времевите параметри. И накрая почеркът, а особено маргиналните — в нашия случай рисунки в полетата… — тържествена пауза, повишаване на гласа. — Без никакво съмнение е ръкопис на Фьодор Михайлович.

— Ура! — с ликуване размаха юмрук във въздуха Ника. — Знаех си!

Експертката го възпря с длан: тихо, още не съм приключила.

— Негов е и мастиленият отпечатък от пръст. Това е палецът на дясната ръка. Оптоелектронният преобразувател с пределна точност определи папиларните линии, които напълно съвпадат с друг отпечатък, навремето открит от мен на осемнайсета страница в ръкописа на «Неточка Незванова». Дерматоглификата разкрива изразена разлятост, която е характерна за епилептиците, а както знаем, Фьодор Михайлович е страдал от това заболяване. Освен това със сигурност мога да кажа, че дактилограмата сочи мъж на средна възраст, най-вероятно между четирийсет и петдесет години. Което отговаря на времето, когато е писал «Престъпление и наказание» — на четирийсет и четири години.

— Нима по един пръстов отпечатък може да се установят толкова много неща? — смая се Ника.

— Ако отпечатъкът е ясен — да. Минавам към хипотетичната част — тя прелисти страницата. — Текстологичният анализ на изследвания фрагмент, напълно неизвестен на филологическата наука, ни позволява доста уверено да предположим, че имаме част от ръкопис, който представлява сюжетно обработен вариант на художествената творба, позната ни като романа «Престъпление и наказание». — Моргунова се възнагради с глътка чай за дългото изречение и продължи: — Както знаем, в началото на юни хиляда осемстотин шейсет и пета година Фьодор Михайлович, комуто предстои пътуване в чужбина, предлага на издателя на «Санктпетербургски ведомости» Корш и на издателя на «Отечествени записки» Краевски роман, който обещава да завърши през октомври. Нито Корш, нито Краевски приемат предложението и досега се смяташе, че замисълът е останал неосъществен. Може би романът частично е бил нахвърлян, а впоследствие Фьодор Михайлович е използвал фрагменти от незавършения си роман за «Престъпление и наказание». Това е версия номер едно. Не е изключена и друга версия, свързана със Стеловски, нечистоплътен издател, който тогава, през юни осемстотин шейсет и пета, е сключил «условие», тоест договор, с Фьодор Михайлович.

— Да, помня случая — реши да блесне с ерудиция Николас. — Срещу малък аванс Достоевски трябва да напише в определен срок роман, ако не, всички права върху съчиненията му задълго минават към Стеловски. Благодарение на младата стенографистка Анна Сниткина писателят все пак успява да приключи в срок. Но доколкото си спомням, ставаше дума за романа «Играчът на рулетка», а не за «Престъпление и наказание».

— Не сте много наясно с биографията на Фьодор Михайлович — поряза Моргунова магистъра по история. — Срамота. Какво общо има «Играчът»? Това е чак през есента на шейсет и шеста година, а сега говорим за лятото на шейсет и пета. Фьодор Михайлович живее във Висбаден, често играе в казиното, не може да си плати хотела. Той е съвсем сам, в ужасно положение и пише, много пише. Запазени са наброски за два първоначални варианта на «Престъплението». Първият се води от името на убиеца във вид на «изповед». Сюжетната рамка на втория е съдебният процес срещу убиеца. Може да е имало и някой друг вариант, който не е запазен. В подобно предположение няма нищо фантастично. В едно от писмата на барон Врангел, близък приятел на писателя, се споменава доста неясно, че през август-септември Фьодор Михайлович се е опитвал да напише нещо за издателя Стеловски. А писателят на свой ред съобщава в писмо до Врангел — Елеонора Ивановна прокара пръст по редовете: — «сега пак започвам да пиша принудително роман, тоест по необходимост и набързо. Ще бъде ефектен, но това ли ми е нужно!». А ето от друго писмо пак до него: «Понастоящем съм започнал нещо, за което мога да взема пари чак наесен. Задължително трябва час по-скоро да го завърша, за да получа парите и да започна да си изплащам дълговете.» И още едно оплакване пак по същия повод: «О, друже мой! Нямате представа колко е тягостно да се пише по поръчка… Но какво да правя: задлъжнял съм 15 000.» — Старицата остави листа. — Да продължим. Самият Фьодор Михайлович по-късно пише на барон Врангел, че след като се върнал в Петербург в края на ноември, когато вече е написал голяма част от романа за Расколников — «много неща са написани и готови», «всичко изгорих» и «започнах отначало», по «нов план». Ами ако не е изгорил всичко? За подобни неща трябва да приемаме думите на Фьодор Михайлович с резерви. Например през хиляда осемстотин седемдесет и първа, преди да се върне в Русия от дълго пътуване в странство, той също пише, че е изгорил всички чернови от последните години, включително оригиналите и първите варианти на «Вечният съпруг», «Идиот» и «Бесове». Обаче после става ясно, че тези неща са запазени. И сега се съхраняват в Литературния архив. Така че може и от ръкописа от шейсет и пета година да е останало нещо? Във всеки случай имате невероятен късмет, младежо. — Старата вещица се изкиска ни в клин, ни в ръкав. —Ръкописът като документ с изключителна културна ценност трябва да се предостави или в някои предвидени от закона случаи може да се продаде на държавата. Ако сте в състояние да докажете, че притежавате ръкописа по легален начин — например сте го получили по завещание. Но вие, естествено, ще предпочетете да го продадете на аукцион в чужбина. Ех, трябваше да ви поискам повече. Шега! — замаха с ръка при опита на Фандорин да протестира. — Гарантирах ви конфиденциалност и ще си спазя думата. Науката, на която съм посветила целия си живот, ми се отплати зле и аз нищо не й дължа. Но имайте предвид следното — експертката хитро присви око. — Цената на този лист ще е сравнително ниска — няколко хиляди долара, ако го продадете даже на черно, на анонимен колекционер. Но ако разполагате с целия ръкопис, тогава — оо! — съвсем друго е — и погледна в очакване госта си.

Чак си смъкна леко надолу очилата — недоброжелателно блеснаха воднистите й очи.

— Тя е собственост на мой клиент. — Николас стана, внимателно прибра драгоценния лист и заключението в прозрачен джоб. — Той ще си реши.

Нещастникът Рулото, си помисли той. Какво ще стане с него? Сега от щастие ще се убие с дрога. Какво може да се направи?

— Желая ви успех, Николай Александрович Фандорин — каза на сбогуване Елеонора Ивановна с вече нескрита, макар и доста непонятна ехидност.

Ника забеляза ехидността й, но я отдаде на старческо изкукуригване. Освен това се беше вглъбил в сложната етична задача: как да не наруши закона и същевременно да не излъже доверието на клиента.

С въздишка заслиза по стълбите. Проблемът му се струваше много труден.

А всъщност до сблъсъка с истински труден проблем му оставаха максимум три минути. В двора напичаше безпощадно слънце, то беше прокудило от пейките всички пенсионерки. Мръсен гълъб безнадеждно ровеше с човка в пресъхнала локва, мина куче с изплезен език и само малко ято момиченца залисани подскачаха по асфалта, разчертан с тебешир. Изобщо не усещат жегата, а някой обаче е закъсал, помисли си Николас, забелязвайки паркиран наблизо реанимобил. Качи се в нажеженото си ТХП, свали стъклата и пусна вентилатора с пълна мощност, за да продуха скоростно колата. Със запалването живна радиото. Беше «Автор-радио», нова станция, която между пътнотранспортните информации пускаше авторски песни. Женски глас страстно и скръбно запя в съпровод на китара: «Ти казваш ми, че всичко е съдба, реди играта нишки и ги сплита…» Фандорин потегли. За да излезе от двора, трябваше да мине под арката. Като премина от ярко осветения двор в тази тъмна зона, Ника за всеки случай забави, защото нищо не виждаше. И прекалено късно забеляза как от стената се отлепи тънка сянка…

Не, за отлепената от стената сянка после. Първо да приключим с Елеонора Ивановна Моргунова, та повече да не се връщаме към тази неприятна във всяко отношение дама.

За гостенката на Елеонора Ивановна. А може би госта. Или дори Госта.

Около половин час след като си тръгна длъгнестият загубеняк, на вратата на апартамент 39 се звънна. Елеонора Ивановна доста време не отвори, само се взираше през шпионката. Да не е изгоряла крушката на стълбите, тъмно беше, нищо не се виждаше.

— Кой е? — попита накрая. — Нали чувам, че шумолите там. Кажете, или ще телефонирам в милицията.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся. (7. Виж бележките накрая на книгата.)

Моргунова от изненада си удари челото във вратата. От петдесет години никой не беше я наричал «Лялечка». Откакто умря Светуся, сестра й — удави се в езерото. Елеонора Ивановна никого не беше обичала колкото Светуся. Всъщност оттогава изобщо никого не беше обичала.

И потресената Лялечка извърши нещо невероятно: свали веригата и отвори вратата. Нещо й беше станало, сякаш дори не беше на себе си.

Така де, няма да държи Светуся на тъмното стълбище!

Някой влезе от тъмното и я лъхна забравен мирис — на парфюм «Красная Москва», но Моргунова нищо не успя да види, защото бърза ръка й дръпна очилата, а Елеонора Ивановна почти нищо не виждаше без очила — седем диоптъра плюс глаукома. Тя заотстъпва и извърши две взаимообразни действия: присви очи (поне нещо да види), а същевременно си отвори широко устата (за да изкрещи). Нещо видя. И лицето й инстинктивно извърши обратното: устата й се затвори, а очите й широко се отвориха. Не беше Светуся. Светуся завинаги остана двайсет и две годишна, с две плитки. А тази беше старица със същата роба като нейната, със същата чанта и тъмни очила.

— Пошегувах се. Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

В гърдите на старицата нещо изпука, притъмня й пред очите. Нима съм с такъв гаден писклив глас, помисли си слисана Елеонора Ивановна. Тоест не аз, а… Но как така? Защо?! Тя стигна заднешком до стаята, за малко да залитне, но се задържа на краката си. Отстъпи още малко назад и се свлече на фотьойла. На масата имаше чаша вода с валокордин, винаги подръка. «Пий, бързо пий» — подсказа й бясно думкащото сърце. Но тя забрави за капките — привидението влезе в стаята, седна на стол в тъмния ъгъл. И пак заговори:

— Слушай, извинявай, че се представих за Светуся. Исках да ми отвориш вратата. Не съм, хе-хе, Свети дух, та да влизам направо.

Моргунова трепна.

— Знам кой си! — викна тя с разтреперан глас. — «Слушай, извинявай» — така се обръща към Иван Карамазов дяволът в девета глава в четвърта част на «Братя Карамазови» [4]. Това е халюцинация. Сигурно съм припаднала и ти ми се привиждаш.

— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на «ти» — засмя се халюцинацията, с което само потвърди разкритието на Елеонора Ивановна — това вече беше точен цитат от същата глава. Имам инсулт, ето какво е, помисли си старицата. Цял живот изучавам Фьодор Михайлович, нищо чудно, че ми се привиждат такива неща. Или инфаркт? Как ме боли сърцето!

— Какво се чудиш? Винаги си знаела, че така ще свърши, стара дяволице.

— Нищо не съм знаела — едва изхриптя Моргунова, чувстваше се все по-зле.

— C’est charmant, «не знаела». Научила наизуст целия Достоевски, а не знаела — химерата стана от стола, но не се приближи, остана там. — Не се притеснявай. Може сега да си тръгна и да те оставя на мира. Само ми отговори на няколко въпроса и си отивам. Ей Богу, отивам си. Хе-хе…

Докато продължаваше тихият съскав смях на неканената гостенка… тоест госта… тоест Госта, Елеонора Ивановна посегна с разтреперана ръка за лекарството си и усети: не, не може да го стигне. Няма сили.

(обратно)

4. Фантастични мигове

«Ти казваш ми, че всичко е игра, реди съдбата нишки и ги сплита. Но среща не случайна ни събра, не са случайност и съдбите…»

«Автор радио» успя да изкара първия куплет, докато Николас влезе под арката, почти ослепя в тъмното и не видя как тънка сянка се отлепи от стената.

Сянката залитна, плесна с ръце. И падна пред колата.

Скърцане на спирачки.

Панически удар на сърцето в ребрата. Удар на гърдите във волана. Удар на бронята в нещо меко.

— Oh my God, no! — викна Ника на английски, което не беше му се случвало от пет години.

През целия си живот на зрял човек, след като за първи път стъпиш на педала за газта, се боиш точно от това — даже не толкова от сблъсък с друг железен сандък на колела, а от гадния пльокав звук, с който металът може да се удари в живо същество и две съдби отиват по дяволите, твоята и нечия друга.

Кой е, кой е? — трескаво мислеше Фандорин, докато отваряше вратата с трепереща ръка. Пиян, бабичка, хлапе? Само да не е хлапак, примоли се той, да не е хлапак!

Молитвата му беше чута. Ах, колко пъти му беше повтаряла майка му в детските години: «Когато молиш за нещо, формулирай молбата си съвсем ясно.»

Очите му свикнаха с полумрака и сега видя, че под бронята на масивната английска кола лежи момиче. (8. Виж бележките накрая на книгата.)

— Сгазиха дете! — изкрещя женски глас.

Ехото осигури нужния акустичен ефект.

— Жива ли си? — пошепна Ника и коленичи до тялото.

С каква скорост караше все пак? Надали повече от десетина километра в час.

Момичето изстена и се размърда.

Под екливия свод тътнеше гълчавата на мигом скупчилата се тълпа.

— Жива или не, ще я лежиш — иззлорадства басов глас.

— Трябва да го проверят за алкохол — делово предложи дрезгав тенор. — Фучат из двора, а тук има деца.

— Те тия се отървават с подкупи. Не му ли виждаш колата — изказа се трети глас, старчески.

А друг глас (не мъжки, разбира се, а женски) каза:

— Някой има ли мобилен телефон? Трябва да викнем линейка.

— Няма нужда от линейка — обади се изведнъж момичето и седна. — Нищо ми няма… Аз съм си виновна. Той бавно караше. На мен ми се зави свят. Извинете ме, моля ви — извърна се тя към парализирания от ужас Ника и изхлипа.

Сега, когато момичето седна, се видя, че е към шестнайсетгодишна девойка. С фланелка с мънистено папагалче на гърдите, с късо светло панталонче и сандали.

— Мълчи бе, не ставай глупава! — подучи я деловият тенор. — Сама или не, кой те пита. Не го ли виждаш, че е баровец. Ще снесе, къде ще ходи. Аз съм свидетел, че караше без светлини.

— Как без светлини, ето ги, включени са! — възмути се Николас.

— Ама после ги запали. Мен слушай, малката, ще ти се уреди въпросът.

Но малката не го слушаше, а беше коленичила и опипваше асфалта. Намери нещо, изохка:

— Боже, счупили са се!

Държеше тъмни очила. Очевидно съвсем нови, етикетчето още беше на стъклото.

— Тука боли ли ви? — попита Ника и набързо й провери раменете и врата. — А тука?

— Кво обарваш момичето бе! — викна от тълпата все същият гаден глас.

— Не, само лакътя леко си ударих. Съвсем съм добре, наистина.

Но когато той помогна на пострадалата да стане, се оказа, че тя цялата трепери. Естествено, нервен шок…

— Качете се. Ще ви откарам до близката поликлиника.

Доброжелателят, мухляво човече с мрежичка, в която подрънкваха бутилки, строго каза:

— Не го слушай! Сега си жертва на злополука и си в правото си, после върви доказвай. Тоя ще те изрита след първия завой и дим да го няма. Но аз му запомних номера де.

Зяпачите, като видяха, че не става нищо особено драматично, постепенно се разотидоха, остана само деловият.

— Дали няма да може да се сменят стъклата? — почуди се девойката и си сложи очилата.

Едното й око погледна Фандорин през паяжина от пукнатини, другото, широко отворено и беззащитно, го гледаше от празна рамка.

— Ще ви купя нови — измънка Фандорин, още не можеше да повярва на късмета си. Жива и здрава, нищо й няма. И май не възнамерява да го изнудва финансово. — Но да идем все пак първо до някоя поликлиника. За всеки случай.

Почти насила я качи в колата, запали осветлението и сега я видя добре.

Слабичка, със светла коса до раменете, светли вежди и мигли, не е гримирана — нещо невероятно за днешна шестнайсетгодишна тийнейджърка. А може да беше и по-голяма Или по-малка. Като мина четирийсет и пет, Николас забеляза, че вече не познава възрастта на момичетата с още пухкави бузи и неоформени лица Дали са на шестнайсет, дали са на двайсет и шест, кой ги знае. По същия начин на младини не разбираше как хората разпознават кой е на петдесет и пет, а кой — на седемдесет. Тогава всички по-възрастни хора му се струваха еднакво стари.

— На колко сте години? — попита той като по-възрастен чичо.

— На осемнайсет — отговори непознатата и тъжно загледа очилата. — И дръжката се е изкривила.

Изглежда хубавичка, с правилни черти, но не е красавица, отбеляза си Фандорин по естествен мъжки навик (природа, какво да се прави). Какво ще рече красавица? Точно там е работата. Изразът на лицето, особеният блясък в очите, стойката. А жертвата на злополуката беше жалка, вяла блондинка. Свила слаби раменца, отзад по врата й личи детски пух, а и подсмърча. Странно момиче, прекалено беззащитно на вид. Нормално московско девойче на осемнайсет години така ли ще се качи в колата на непознат, дето при това току-що я е бутнал. Нормалната московчанка първо щеше да изиска от собственика на менте ролс-ройса няколко стотачки и дори хиляди. И той щеше да си плати, къде ще ходи.

Николас запали и понечи да натисне газта, но девойката изведнъж го спря:

— Не, няма нужда да ме карате по поликлиники. Ще сляза. Дошла съм по работа. Тук ли живеете? Знаете ли в кой вход е трийсет и девети апартамент?

— Не, не живея тук — каза Фандорин и се сепна. — Трийсет и девети? Елеонора Ивановна ли търсите?

Какво съвпадение!

Девойката не се изненада чак толкова. Естествено — нали беше решила, че той живее тук.

— Познавате ли я? Аз не. Тя е специалистка по ръкописите на Достоевски. — Сините й очи го гледаха открито и доверчиво. — Трябва да я попитам за нещо много важно.

Гледай ти! Стана му интересно.

— Поразително — усмихна се той. — Тогава да се запознаем. Николай Александрович Фандорин.

— Саша. Саша Морозова — представи се девойката и му подаде ръчица.

— Представете си, Саша Морозова, току-що бях в същия трийсет и девети апартамент. Също за консултация.

— Тя каква е? Строга ли е? — плахо попита Саша пак без много чудене.

Анемичните създания винаги са със забавени реакции, неемоционални, помисли си Ника. И много сбърка, защото Саша изведнъж захлупи лице в шепите си и заплака с безутешна горчивина.

Това е реакция, следствие от шока, обясни си той, и леко я погали по рамото.

— Няма нищо — каза шеговито. — Елеонора Ивановна е доста страховита особа, но не чак дотам. Няма да ви изяде, не е Баба Яга.

Това май помогна. Саша се изсекна, усмихна се през сълзи — сякаш слънчице грейна иззад облак, но само за миг, не повече.

— Ако ще да е Баба Яга — решително вирна остра брадичка. — Нямам избор. В нея ми е надеждата.

Така го каза, че на Ника веднага му се отщяха шегите.

— Защо? — попита я сериозно. — Какво общо има Моргунова? Доста е неприятна. Несимпатична старица.

От пресечката сви кола и му се наложи да даде заден обратно към двора.

— Моргунова няма нищо общо. Достоевски има общо — обясни неясно момичето. — Имам неприятност. Голяма неприятност…

И пак се разплака, този път продължително. Най-много го трогна, че склони чело на рамото му — точно като Геля, когато беше малка. Той галеше странното девойче по косата и чакаше да се наплаче и да разкаже какво има, тя като че ли от това имаше нужда.

И момичето наистина заразказва. Отначало всичко звучеше много объркано и неразбираемо, така че Ника нищо не схващаше, но после постепенно взе да му се изяснява.

За Сашиното нещастие

Трябва да се плати престоят на Илюша, втората вноска, много пари, цели двайсет хиляди… Татко успя да внесе десет, а сега още двайсет как? После пак ще се плати на два пъти, но по-нататък. Така е по договор, швейцарците в това отношение са много стриктни. Ако не платим, ще го изпишат преди втория етап. И първите десет хиляди отиват по дяволите. Евро! Те там са с швейцарски франкове, но ние плащаме чрез фирмата посредник в евро…

Десет хиляди отидоха само за изследването, а лечението още не е започнало дори. Разбирам, там всичко поначало е ужасно скъпо. Оборудването, обслужването, медикаментите, и заплатите им не са като нашите, там санитарките взимат повече от нашите професори. Или нямат санитарки? Не знам. В Швейцария дори медицинските сестри са с висше образование, има доктори на сестринските науки, наистина, знам от татко.

Илюша ми е брат, на девет години е. С порок на сърцето, вроден, много тежък. Трябва да му се направи операция, тук не ги правят, само в Швейцария, в една клиника. Там са заедно с Антонина Василиевна, това е майка му, мащеха ми е, грозна дума, жената на татко. В клиниката се минава през четири етапа: изследване, първа операция, лечебен курс и втора операция. Ако се уреди, Илюша няма да се задъхва, ще тича, ще учи като всички. Ще си бъде нормален. И няма да му е синьо лицето, а като на всички момчета. А румено.

Ехе, в грешка съм, та тя е красавица, помисли си Ника на това място от разказа й, като видя как очите на Саша се изпълниха със сияние. Просто отначало не личи, но толкова по-силен е ефектът.

— Та какво е нещастието? — попита той състрадателно. — Нямате пари за втората вноска?

Момичето енергично поклати глава.

— Има. Ще ги осигуря. Непременно. Аз самата се сетих да питам Елеонора Ивановна Моргунова, татко ми беше разправял за нея.

— Какво да я питате?

— Дали татко не й е говорил за ръкописа. Нали тя е най-главната специалистка. Сигурно го е проверил при нея, попитал е за съвет.

Николас примря, а Саша се огледа и макар да бяха в колата и да нямаше никой друг, продължи шепнешком.

За Сашиното нещастие (продължение)

Татко ми откри ръкопис. На самия Фьодор Михайлович. Представяте ли си?

Господ се смили над него. Заради Илюша. Ръкописът струва много пари. Ще стигнат за лечението и дори ще останат. Но най-важното е да стигнат за лечението. Тогава Илюша ще оздравее и Антонина Василиевна ще се успокои, няма да се изнервя и да се кара и всичко ще се подреди. Както по-рано, преди капитализма.

Тогава живеехме много добре. Аз самата не помня, била съм малка, татко ми е разправял. Той е доктор на науките, има две дисертации за Фьодор Михайлович. По-рано взимаше прилична заплата и имаха талони за храна в института. Поръчваха разни хубави неща и купуваха евтино всичко, сега няма такива работи. А после татко се ожени за Антонина Василиевна, защото майка ми е умряла, когато ме е раждала. Толкова съм виновна още по рождение, ужасен грях. И баща ми трябваше пак да се ожени. Роди се Илюша, много болен. И като дойде капитализмът, съвсем без пари останахме, а за Илюша трябват много пари…

И аз помагам, но отскоро, от три години. Гледам стари жени, тоест гледах, почиствам, добре се плаща. Един път извадих късмет и се уредих при един парализиран дядо, цели трийсет долара на денонощие. Все ми се спеше, но пък купувах на Илюша винаги пресни сокове и поливитамини. Но после се наложи да напусна, защото синът на дядото взе да ме закача. Обеща да плаща още толкова, ако… нали… сещате се. И аз избягах, дори не си взех парите за последната седмица. После се срамувах от себе си. Какво толкова, нямаше да умра. Така каза Антонина Василиевна, беше се ядосала. След това ми се извини, ама е права. Егоистка съм.

А тате викаше: нищо, Саничка, ще видят те. Ще имаме много пари, ще излекуваме Илюша, всичко ще си купим. Антонина Василиевна му се ядосваше за тези приказки, крещеше, така че татко ми разказваше само когато оставахме двамата. Антонина Василиевна е добра, но си е права. Ожени се за старши научен сътрудник, доктор на науките, със заплата четиристотин рубли плюс надбавки (по-рано това бяха много пари), а сега какво? Другите някак се нагодиха, а татко хвърля всичкото си време и пари за Издирването. Ще намеря, вика, ръкописа, ще си купим мерцедес, Илюша ще го пратим в Швейцария, а теб ще те докарам от главата до петите като принцеса. Представяте ли си? Ние жигула дори нямахме, а той — мерцедес. Ах, как се вбесяваше Антонина Василиевна заради този мерцедес! А пък тате купи! Когато намери ръкописа. Той го откри, представяте ли си? Намери и купувач, взе аванс, много пари плюс «пръстена на Порфирий Петрович»… Не сте ли чували за пръстена? Тате много ми е разказвал за него. За шейсетгодишнината искали да подарят на Фьодор Михайлович възпитаници на Правното училище, събрали пари, много. Поръчали златен пръстен с четирикаратов брилянт и изгравирано отвътре: «НА Ф. М. ОТ П. П.», тоест на Фьодор Михайлович от почитателите прависти, а същевременно «от П. П.» — все едно е от следователя Порфирий Петрович, нали и той е завършил Правното училище. За съжаление не успели да му го връчат — Фьодор Михайлович умрял. Та клиентът открил този пръстен и го дал на баща ми. Татко ужасно се зарадва. Показа ми го и го скри някъде, за да не го накара Антонина Василиевна да го продаде. Макар че татко взе много пари. И колко неща накупи! Не само мерцедеса. На Антонина Василиевна парфюми, тоалети, за себе си сако със златни копчета, «блейзър» се нарича, сложи си контактни лещи, отдавна си мечтаеше. И на мен ми накупи какво ли не, дрехи, маркови очила… Аз ги счупих…

Саша пак погледна натъжена счупените очила, после лицето й светна.

— Подари ми и верижка за глезена с малки камбанки, от истинско злато, девет карата. — Вдигна си коляното и си показа глезена. С такава гордост съобщи за златото, сякаш пак говореше за брилянти, и то не четири, а деветкаратови. — Мерцедесът знаете ли каква кола е! Още по-страхотна от вашата. Но само веднъж се возихме с нея цялото семейство, ходихме в Архангелско. Седалките са кожени, мекички, с копче отваряш прозорците, а тук, дето е облегалката…

— Чакай! — прекъсна рекламата за «Даймлер-Бенц» Николас, който слушаше обърканото й изложение с напрегнато внимание. — И така, баща ти е търсил и е намерил ръкопис на Достоевски. Какъв ръкопис?

— Не знам точно какъв. Татко не ми каза, било тайна. Скри го някъде и подготви за клиента само началото, в една черна папка. Завчера… Купи специални папки за по-представително, ужасно скъпи… — Саша конвулсивно изхлипа, от очите й отново се поляха сълзи.

Понечи да продължи, но не можа.

А Ника вече се досещаше какво ще да се е случило после.

— В двора го нападнал някой… Счупил му главата и му взел папката с ръкописа… Вчера бях цял ден в болницата… Татко в безсъзнание. Днес отивам, а той… — и нови ридания, толкова неудържими, че разказът й секна.

— Умрял — мрачно констатира Фандорин.

Ох, Руло, наркоман нещастен, какво си направил!

Момичето поклати глава.

— Още е в безсъзнание?

— В съзнание еее… — ридания. Николас я погледна озадачен.

— Защо плачете тогава? Заради изчезнал половин ръкопис? — «Положението е поправимо» — искаше да й каже, но Саша пак врътна глава и този път не заплака, а направо нададе вой, и толкова мъка, толкова горчилка имаше в гласа й, че Ника престана да разбира каквото и да било. — Баща ви жив ли е?

— Жииив е…

— Защо плачете тогава?

— Жив е… Ама не е той…

— Как «не е той»?!

— Ох, не ме разпитвайте повече, не мога! Аааа!…

Наистина не можеше, то си личеше. Николас изчака, остави я да си поплаче.

Не чака много, момичето умееше да проявява воля.

— Сега най-важното е да намерим ръкописа — каза с гъгнив от сълзите, но твърд глас. — Че сме за никъде. Началото го няма, края тате го е скрил някъде. Може Елеонора Ивановна нещо да знае.

— Не знае — заяви на секундата Ника. — Аз знам. Поне за първата половина.

И й разказа за Рулото — всичко най-подробно. За да не се усъмни Саша, дори й показа изследваната от експертката страница.

— Е, не е ли истинско чудо, че се срещнахме? — завърши приповдигнато. — Сега нали не съжалявате, че ви бутнах с колата?

— Бог ме бутна — със спокойна увереност и без никаква патетика заяви Саша. — И ангелът го рече.

Фандорин се смая.

— Какъв ангел?

— Явява ми се. Тоест засега веднъж ми се яви — тя се усмихна и замечтано погледна нанякъде. — Със златна коса, сияен. (9 Виж бележките накрая на книгата.)

Ехе, вгледа се в нея Ника, ти, моето момиче, май си малко тралала. Това обяснява нещата, както се казва. Да, интересна история. Би трябвало да съобщи в милицията, за да арестуват разбойника Рулото и да му изземат ръкописа. Но какво ще стане тогава с операцията на Илюша? Като спазиш буквата на закона, потъпкваш справедливостта. Вечният руски проблем.

— Потегляме — каза той.

— Къде?

— Към «Савински переулок». Зад «Плюшчиха».

Трябва да телефонира на Валя, без нея е опасно да си има работа с наркомана нападател, трескаво заобмисля Фандорин.

— Към «Савински»? Откъде ми знаете адреса?

Николас удари спирачка, погледна я:

— И вие ли там живеете?

Тя кимна.

По дяволите, съвпадение след съвпадение.

Впрочем не, в дадения случай няма никаква мистика. Рулото е издебнал жертвата близо до дома си. Или е нападнал първия срещнат съсед в миг на абстинентен бяс.

Сподели хрумването си с момичето и опита деликатно да разбере какво се е случило в болницата с Морозов-баща. Какво е това нещастие, по-ужасно дори от изчезването на скъпоценния ръкопис.

— Не искам да говоря. Не мога — отсече Саша неочаквано категорично. — Така ми се пада. Бог ме наказва за греховете ми.

— Защо ще ви наказва Бог? — не издържа Фандорин. — Според мен на минутата можете да влезете в рая. Само да се преоблечете и да си свалите верижката от глезена.

Тя го погледна с укор:

— Не бива да говорите така за рая. Не е редно. А за мен не знаете нищо, аз съм ужасна грешница, най-ужасната грешница на света. — Навъси се и замълча.

И той я остави на мира. Продължиха мълчаливо.

* * *

Валя беше стигнала преди тях и ги чакаше в розовата си алфа ромео.

Запозна се със Саша, огледа я мнително. А Саша се взря с възхищение в бляскавата Валя. Пошепна на Ника: «Като от моден журнал е!»

Валя, извратено създание, изсъска в другото му ухо: «Малолетни, а?»

Николас не й отговори на подобна глупост, а каза:

— Какво ще правим, ако няма никой? Или не ни отворят?

Отвориха им. След доста чакане впрочем и три пъти натискане на звънеца в края на краищата се чу несигурно тътрене по коридора и вратата се открехна.

Възрастна лелка с мръсен пеньоар и цигара в устата; мътен нетрезвен поглед.

— Търсим Рулото — каза високо Николас, без да е сигурен, че ще бъде разбран.

— Какви сте му? — попита с хлъцване жената.

Валя побутна шефа встрани.

— Роднини.

— От Рязан? — пак хлъцна. — Донесохте ли парите за наема? Дайте.

— После парите. Рулото тук ли е? — секретарката безцеремонно вкара пияната в антрето. — Заповядайте, Николай Александрович.

— Няма го. Вчера си беше тук. И през нощта беше, говореше си сам. Сутринта влизам, обеща да плати двайсет рубли, а го нямаше. Изчезнал, гадината. И не ми остави двайсетачката.

Валя влезе като у дома си, прекоси голото коридорче, кимна към вратата, украсена с череп и кости:

— Тук ли му е седалището?

Хазайката помисли, помига.

— Да.

— Ще влезем. На ви засега, скокнете до аптеката да се погрижите за здравословното си състояние. — Без да я поглежда, Валя й тикна стотачка.

И хазайката изчезна яко дим, даже не си преобу чехлите.

— Да потърсим, а? — потри ръце безпардонната Валя и влезе в стаята.

Потърсиха. Търсиха обстойно. Николас първо се притесняваше: произвол било, несанкционирано нахлуване в чуждо жилище, но след като девойките не намериха нищо подобно на ръкопис, се присъедини към издирването.

Фактически в тази стая почти нямаше къде да се скрие ръкопис. Легло липсваше, за такова служеше раиран мръсен дюшек (първо него опипаха, разбира се). Маса, паянтов стол. Няколко дрешки, хвърлени на пода. Стари маратонки. Празна спринцовка. Толкова.

Ника почука по паркета, по стените, подръпна страничните панели. Нищо.

Единственото нещо, което му направи впечатление, беше почти незабележима следа от обувка (нещо като маратонка вероятно) на перваза, сякаш някой беше стъпвал на прозореца, и то с лице към стаята. Но Рулото е висок младеж, маратонките му са 44 номер, а отпечатъкът според Николас беше към трийсет и осми номер. Може би женски.

Фандорин не знаеше къде другаде да провери и надникна дори навън — в романа «Бялата гвардия» героят имаше скривалище зад прозореца.

Но и там нямаше нищо, само някакви странни петна по мазилката. Николас пипна — нещо лепкаво. Гнусливо си избърса пръста.

Така или иначе, посещението се оказа безполезно.

— Е, шефе — каза Валя. — Къде ще го скепцаме друсалката? Тоест исках да кажа: къде ще го търсим този наркоман?

— Милицията може да го намери за нула време. И ще го намери, ако не се появи. — Погледна към Саша, видя как й затрепериха устните и веднага додаде: — Но да не бързаме. Пак ще го посетим. Може и няколко пъти дори. Рано или късно ще го намерим. Поне знаем при кого да търсим първата половина от ръкописа. Проблемът е втората половина. Казахте, че баща ви я скрил някъде? Но ако е в съзнание, той ще може да ни обясни. В състояние ли е да говори?

Момичето сведе очи, кимна.

— Какво има тогава?

Мълчание.

— Вижте какво — взе да се ядосва Фандорин. — Ако искате да ви помогна, нека не си играем на мълчание.

Саша въздъхна обречено.

— Да идем в болницата. Ще видите. Да ви обясни Марк Донатович, аз не умея… И няма да ми повярвате… Ще идем ли?

Защо трябва да ходя в болница при някакъв пациент достоевсковед и някакъв Донатович, че само той ми липсва, каза си Ника с предчувствието, че ще бъде въвлечен в поредната мътна и кървава. Тя даже не му е клиентка, тази Саша, просто го помоли — странна личност с явни психически проблеми.

Живееш си в разумния реален свят, ден да мине, друг да дойде, караш си така месец, година и абсолютно забравяш, че съвсем близо, на едно изтупкване на сърцето разстояние, има друг свят, непредсказуем, опасен, фантастичен. А колко пъти беше падал в здравите му пипала. Хванат ли те, няма пускане. Пък и да се измъкнеш, си дран, съдран и полужив.

Какво толкова, опита да се самоуспокои Фандорин. От мен се иска просто да навестя болен, да помогна със съвет на закъсала девойка, и то чудесна, не като сегашните. Ангели й се явявали.

Но интуицията си не можеше да измами. Той знаеше дори в празната стая на изчезналия Рулото, когато още нищо страшно не беше се случило, знаеше, само една крачка — и изпадаш от белия свят в черния, където ще се наложи да съществуваш по съвсем други закони. Така че никой не му е виновен.

Но и за отстъпление вече е късно.

Магистърът по история беше минал границата, която разделя реалния свят от фантастичния, без дори да усети и да разбере. Не сега, а когато щеше да сгази крехкото момиче.

Или преди това, когато на вратата на офис 13 се появи младежът с тесте листове под мишницата.

А и мъжко ли е да бягаш от съдбата си?

Валя гледаше с изумление шефа си, потънал в мълчание.

— Какво толкова, Николай Александрович? Да идем да видим. Интересно е!

Лесно й е. Самата тя е небивалица в човешки вид, как няма да се чувства добре във фантастичния свят.

(обратно)

5. Физиология на мозъка

Беше му се случвало да влиза в постсъветски болници и очакваше да види огромна мръсно бяла сграда някъде в покрайнините, вътре да мирише на дезинфекция и кисело зеле, коридорите — задръстени с болнични легла, защото стаите са претъпкани. Какво да се прави, безплатна медицина. На харизан кон…

Но болницата, в която отидоха със Саша Морозова, нямаше нищо общо с тази картинка.

Първо, не беше в покрайнините, а в центъра, на така наречения Златен остров, почти срещу Кремъл.

Второ, болницата беше малка, откъм фасадата — триетажна сграда в модния стил «техно» с ограда от двете страни, отзад се зеленееха дървета.

И последно, всъщност не беше болница. «Научноизследователски център по физиология, на мозъка» — това пишеше на лъскавата табела.

И отвътре всичко изглеждаше много прилично.

Голямо фоайе с кожени фотьойли, мраморно гише с две елегантни регистраторки с гащеризони в убито зелено. Едната гукаше по телефона:

— C’est de la part de qui?… Ah, oui, madame, bien sur [5].

Другата c любезна усмивка попита:

— C какво мога да ви бъда полезна? — и се усмихна още по-сърдечно, когато Саша каза: «Търсим Марк Донатович». —Минутка, седнете.

— Лъскава болничка. Бизнес класа — одобри лечебното заведение Валя, взе от масата списание и седна. — Не пестят от персонал. И правилно. Ресепшънът е лицето на фирмата. — И възрастната медицинска сестра, която буташе пациент в инвалиден стол, също заслужи одобрението й: — Всичко е точно. За имиджа — гълъбици, за работата — старици.

— Вижте какво, Саша — не издържа Ника. — Казвате ми, че нямате пари и не можете да платите за брат си. Обаче мога да си представя колко ли струва лечението в този дворец.

Девойката нервно престъпи от крак на крак.

— Николко… Марк Донатович, главният лекар, взе татко, защото бил с особена диагноза. — Погледна мрачно. — Тук изобщо не взимат пари за лечение, защото са научен център.

— Какво й е особеното? — учуди се Валя. — Треснали го по главата, чудо невиждано. В Москва такива диагнози са стотина дневно.

Саша не успя да отговори — рецепционистката поведе посетителите при главния лекар: по широк коридор, после по стълбище за горния етаж.

Пред кабинета с табелка «МАРК ДОНАТОВИЧ ЗИЦ-КОРОВИН» натисна един бутон и се оттегли с обяснението:

— Вратата ще се отвори, тогава ще влезете.

Почакаха. Вратата не се отваряше. Отнякъде долиташе унила ориенталска музика.

Валя от скука грациозно поизви шия, заогъва ръце в нещо като индийски танц, после й омръзна. Лепна ухо на вратата.

— Слуша музика. А ние си чакаме. — След което решително врътна дръжката.

И посетителите видяха нещо странно.

В малък офис на пода лежеше възрастен мъж със затворени очи и безжизнено разперени ръце. До него на линолеума с подвити крака седеше млада жена, чернокоса, късо подстригана, с момчешка фигурка. Мъжът беше с фланелка и панталон, жената — с лек бял костюм. До стола имаше два чифта обувки — едните големи, другите малки. Музиката се лееше от тонколони на стените.

— Шт! — долепи пръст до устните си брюнетката и гъвкаво стана, без да се оттласне с ръце от пода. Доближи се на пръсти до посетителите, пошепна: — Марк Донатович релаксира в поза «труп». Сега ще го извадя от състоянието на пълен покой.

Клекна до доктора, прекара тънка длан през лицето му, нещо изгука.

Мъжът отвори очи, усмихна се.

— Благодаря, Кариночка. А, тук ли са?

И стана — също доста леко въпреки солидното си телосложение и възрастта.

— Здравейте, Марк Донатович — плахо поздрави Саша. — Това са мои приятели: Николай Александрович и Валентина.

— Чудесно — усмихна се доктор Зиц (второто му презиме Ника веднага забрави). — Сашенка сега се нуждае от психологическа подкрепа, момичето е на ръба на криза. А ние с Кариночка си позволихме почивна петминутка. Знаете ли, като полежиш така в поза труп с напълно отпуснати всички мускули, все едно си поспал един час. Имам злато асистентка, дипломирана инструкторка по хатха йога.

Фандорин учудено вдигна вежди: чернокосата Кариночка вече беше подала престилката на главния лекар, а сега коленичи, за да му обуе обувките. И дори духна старателно някакви прашинки по тях. Каква дресировка на персонала!

— Кариночка, звънни в Лондон да кажеш, че заключението ще е готово утре сутринта. За съревнованието ти не съм забравил, само звънни и върви. Стискам ти палци. Кариночка освен всичко друго е и каратистка. Участва в първенството на Москва — обясни Марк Донатович на гостите и им посочи кожените фотьойли. — Заповядайте.

Прекрасен кабинет, доста скромен, но с чудесен изглед към градината, пълен със светлина, решен дизайнерски, стените целите в дипломи и фотографии, а на отделна масичка — изискана минималистка икебана.

Интересен тип, помисли си Ника за доктор Зиц. Веднага разбираш, че е личност.

Докторът беше висок пълен човек с прошарена права коса, с очила, с масивен пръстен на дебелия пръст. Целият беше някак масивен, преливащ, с широки дрехи — елегантна престилка (и докторските престилки можели да бъдат елегантни, оказва се), бял панталон, удобни обувки. Движеше нашироко големите си ръце, гласът му царствено тътнеше. А най-интересни бяха яркосините му очи, много млади и странни на това бръчкаво лице.

Младежките очи на прошарения доктор погледнаха незаинтересовано Саша, позадържаха се върху Николас и се спряха върху Валя, блеснаха и от този миг почти не се отлепиха от нея. А и думите му бяха адресирани най-вече към ефектната секретарка на Фандорин.

Валя, естествено, е на висота: прибрани крака, ръцете на коленете, очите й сведени целомъдрено, но от време на време стрелкат обекта изпод дългите мигли.

— Жена ли сте на Николай Александрович? — това беше първото, което попита Зиц.

— He-не — кокетно отрече Валя. — Колеги сме и съм приятелка на жена му.

Докторът й се усмихна и за кратко дари с вниманието си Саша:

— Знам какъв шок е за теб, миличка. Но не го възприемай като трагедия. Казано на старовремски език, баща ти изумя, тоест не е с ума си. Помниш ли песента на Висоцки: «Той се смееше, ревеше, ежеше се като еж, той със всички се глумеше, луд, какво да му речеш?»

— Татко не е луд! — с хриплив глас възкликна момичето.

— Не е, разбира се, просто последица от травмата. Сигурен съм, че е нещо временно. Ще го излекувам непременно. — Потупа я успокояващо по ръката, но погледна пак към Валя. — Ще ви кажа без ненужна скромност, че специалисти на моето ниво по физиология на мозъка има двама-трима на целия свят, четирима да са максимум. И нито един няма моята генеалогия, което в нашата професия е много, много важно. По баща съм от рода Коровини, това са четири поколения психиатри. А прадядо ми по майчина линия е самият академик Зиц, великият неврофизиолог. Затова съм с двойно презиме и Зиц е на първо място, така са се разбрали родителите ми. Между другото са ме кръстили Марк на император Марк Аврелий, какво ще кажете! — и се усмихна на Валя, сякаш иронизираше самохвалството си.

Получи се точно както трябваше: и впечатляващо, и чаровно.

Личеше, че главният лекар обича да се перчи пред красивите жени, затова Ника реши да обърне разговора към по-деловата част:

— Каква е диагнозата на Сашиния баща? Тя самата не успя да ни обясни.

— Нищо чудно. Да идем в стаята. По пътя ще ви разкажа. — Откъснат от съзерцаването на Валя, Зиц веднага стана самата деловитост. Погледна си ролекса и се разбърза. — Ти, миличка, можеш да останеш тук — каза на Саша. — Разбирам, че ти е много тежко.

Тя пребледня и поклати глава:

— Не, идвам с вас.

Първо се спряха в стайчето на секретарката (която очевидно беше говорила вече с Лондон и я нямаше). Марк Донатович вдигна палец:

— Да започнем оттам, че последиците от всяка Си И Ти, тоест cranioencephalic trauma, черепно-мозъчна травма, са непредсказуеми и с опасни, непредвидими усложнения. Човешкият мозък е фина, тайнствена система, която непрестанно ни изненадва. Защо спирате? Да вървим.

Тази сцена се повтаряше по време на цялото обяснение. Докторът поспря в коридора, на стълбите, на стълбищната площадка, в следващия коридор, сервираше поредната порция сведения и изразяваше почуда, че слушателите му спират, при положение, че трябва да побързат.

Трудно можеха да следват мисълта му, изобилните съкращения и английски думи затрудняваха дори англоезичния Николас.

— От силния удар е нарушено нормалното кръвообращение в мозъка на болния, което изцяло е променило обичайните психо-физиологически параметри на поведението му. Този тип посттравматична дисфункция най-общо се нарича «Organic Aggressive Syndrome» — «органичен агресивен синдром», като в случая с пациента Морозов стопроцентно се наблюдава симптоматиката на крайно рядката разновидност OAS, така нареченият Kusoyama Syndrome, синдром на Кусояма. Психиатричната диагноза се потвърждава чрез резултатите от SPECT, еднофотонна емисионна компютърна томография. В двете полукълба има изразени хипокаптури. Почти нямаме съмнение, че става дума за сериозно нарушен серотонергичен баланс, което е довело до кардиналните личностни промени. Лечението ни предвижда фармакологична компенсация на 5-ей-ти-невротрансмисия, обаче засега нямаме положителен резултат. Трябва да постигнем качествен скок, който да възстанови нормалното кръвообращение, а също и белтъчния и хормоналния баланс.

След като изслуша цялата джигатайщина, Фандорин попита:

— С други думи, от удара е полудял? Превъртял?

Марк Донатович го погледна със съжаление. Въздъхна.

— Не, Морозов не е полудял. В смисъл, не е загубил способността си за рационално мислене. Що се отнася до «превъртял» — много некоректно определение, но по-вярно. Патологичното състояние, известно като синдром на Кусояма, все още е много слабо изучено в медицината, а в такава остра форма се регистрира за първи път. Много интересен феномен! Такъв късмет! — докторът погледна дъщерята на пациента и спря насред думата. — В научен смисъл, имам предвид.

— Каква е тая Кусояма? — нетърпеливо попита Валя. — Не можете ли да ни обясните нормално, човешки?

Оказа се, че може. Стига да попита красива жена.

— Казано по-просто, човек се превръща в пълната си противоположност. В умствен и нравствен смисъл. Инстинктите и комплексите, които е потискал шейсет години по пътя на волята, съзнанието, възпитанието, изскачат на повърхността. А онова, което е представлявало приоритетен и обичаен интерес, е загубило ценността си за него. Жертвата на синдрома, описан най-напред от професор Кусояма, тъй да се рече, изгаря всичко, пред което се е прекланял, и се прекланя пред всичко, което е изгарял. Човек един вид се превръща в свой фото негатив. Бялото става черно. Черното става бяло. Разбирате ли?

— Не — честно призна Ника и погледна Валя.

Тя сви рамене.

Саша гледаше в пода и въздишаше тежко.

— Да, докато не го види човек с очите си… — подхвърли снизходително Марк Донатович. — Вървете, защо спирате? Няма време!

Почти бяха стигнали до лечебницата. Фандорин огледа качетата с тропически дръвчета, плазмения телевизор във фоайето и попита:

— А с чии средства се издържа тази прекрасна клиника?

— Не е клиника. Научноизследователски център — поправи го Зиц. — Отначало съществувахме изключително от частни помощи. Имаме един основен спонсор. Той ни помагаше финансово и най-вече съдействаше да се осигуряват средства и от други заможни хора. Но сега вече сме с европейска известност и сме на самоиздръжка. Имаме дори печалба. От изпълнение на различни възложени изследвания и програми… Ето, стигнахме. — Спря пред стъклена матова врата, но не влезе веднага. Разтри с пръсти слепоочията си, сякаш да се съсредоточи или да се концентрира. После прегърна Саша през рамото: — Дръж се, миличка. Кураж, както казват французите. — А на Ника и Валя каза: — Не се безпокойте. Стаята е специално оборудвана.

Ника, и без това обзет от неприятни предчувствия, съвсем се притесни.

— Момент — рече той. — Какво значи «специално оборудвана»? И защо да се безпо…

— Ааа! — възкликна докторът, извърнал поглед. — Аркадий Сергеевич! Тук ли сте вече? Ето го спонсора ни, за когото ви говорих — обясни тихо на Валя и се забърза към трима души, които се бяха появили иззад ъгъла на коридора, двама мъже и момче.

— Това е, Николай Александрович, станете спонсор и хората ще ви се радват по същия начин — изкоментира подтичването на доктора Валя. — Иначе сте на опашката и си чакате реда.

* * *

Спонсорът Аркадий Сергеевич не ускори крачка. Този човек явно беше свикнал всички да бързат насреща му, дори да препускат. Даже величественият Зиц-Коровин забърза в тръс. Впрочем подтичването на Марк Донатович не изглеждаше сервилно, а по-скоро устремно-ентусиазирано.

— Приветствам светилото на отечествената и световната медицина — с усмивка му подаде ръка Големеца.

Всъщност той не беше просто Големец, а и държавник — Николас видя на ревера му трицветна депутатска значка, чиято официалност леко се тушираше от лулата, щръкнала от горното джобче на сакото.

Височината, стойката, спокойният, тон, гласовите модулации — всичко говореше за мащабността на Аркадий Сергеевич. Този сигурно още в детската градина е изглеждал като малък началник.

Спонсорът беше с още двама: момче с бейзболна шапка с козирката назад и нисък набит мъж с черен костюм. Професията на набития пролича веднага по острия преценяващ поглед, който хвърли на Фандорин и двете му дами. Ясно — телохранител. Нарочно ли си беше избрал депутатът такъв маломерен гард, за да изглежда още по-величествено?

Но ако е телохранител, защо е най-отзад? Странно.

И момчето е доста странно, прилича на попова лъжичка. Не, загледа се Николас, косата му е прибрана под шапката, затова главата му изглежда несъразмерно голяма.

Марк Донатович почтително поздрави депутата, не погледна гарда, а момчето потупа по гърдите с емблемата на футболния клуб ЦСКА. Ника забеляза как нервното лице на момчето се изкриви от гнуслива гримаска.

Фандорин се постара да не слуша разговора на двамата, не беше редно. Но все пак до ушите му долитаха някои откъслеци.

— …и главоболието ще отзвучи — каза Зиц и пак потупа момчето.

Момчето се дръпна половин крачка встрани.

— Прилича на ангел — пошепна Саша на ухото на Николас.

— Ангелите да не са фенове на ЦСКА? — пошегува се Фандорин, вече познаваше този израз на лицето й.

Когато говореше за Господ или за ангели, веждите й се вдигаха и очите й грейваха замечтано.

Момчето не се държеше никак ангелски. Докторът го попита за нещо, то се разсея нанякъде, изсумтя, отговори през зъби и с нежелание.

Междувременно Аркадий Сергеевич премести царствения си поглед към Николас и дамите му — удостои ги със забелязване, другояче не можеше да се нарече бавното извъртане на главата.

— А, Саша, как е татко ти? — попита Големеца и — о, чудо! — лично тръгна към тях.

— Здравейте, Аркадий Сергеевич. Не е добре — тъжно отговори момичето.

Значи се познават?

Телохранителят не последва депутата, само погледна пак Николас — много внимателно. В присвитите му очи святкаше неистов огън, от който Фандорин потръпна. Такъв поглед имат кучетата пазачи, които не лаят, но се нахвърлят внезапно и захапват смъртоносно.

— Нищо, ще се оправи. Важното е, че е жив. А Марк Донатович ще го излекува, нали е вълшебник.

Спонсорът говореше с момичето, но гледаше Николас, като че го питаше: а ти що за птица си, какво търсиш тук?

Ника се представи, каза че е «познат на Саша» и се презря, че се беше подчинил на властната аура на Големеца.

За щастие Валя му защити реномето, талантливо изигра човек от свитата. Вдигна длан — един вид, не съм чак такава персона, че да се представям поименно, и с почтително свеждане на глава в посока към шефа, каза:

— Сътрудник съм на Николай Александрович.

Спонсорът кимна. Очевидно в неговата среда всеки малко от малко издигнат човек непременно имаше придружител — ако не телохранител, поне сътрудник или асистент.

— Аркадий Сергеевич Сивуха [6] — стисна той ръка на Николас. — Това ми е презимето.

Чу се рязък момчешки глас:

— Не ме пипайте, става ли?

Момчето за пореден път се беше дръпнало от покровителствената ръка на главния лекар, този път с нескрит яд.

— Не е каквото си мислите — каза Сивуха, забелязал погледа на Николас. — Да, Олег се лекува тук, но психически си е съвсем добре. Не е шизофреник, не е умствено изостанал. Има обратния проблем. Момчето е гений, а това е много тежко бреме.

— Ааа, синът ви е пациент на доктор Зиц? — разбра Фандорин. — Затова спонсорирате тази клиника.

Прозвуча доста неделикатно и Николас се смути. Но Сивуха не изглеждаше обиден.

— Да, навремето създадох този център заради сина си. В благотворителността винаги има лична мотивация, няма как. Та и на мен, както се казва, nihil humanum [7].

Тези думи подсказваха, че не е глупав човек и вероятно е образован, голяма рядкост за депутат.

— Татко, уморен съм. Може ли да се прибера?

«Генийчето» беше зарязало доктора и вървеше към тях.

Изглеждаше на около петнайсет, тънкият му глас още не беше мутирал.

Гардът се движеше на две стъпки зад него, от което следваше, че е телохранител не на депутата, а на чедото му.

— Вие кой сте? — с детска непосредственост попита чедото.

— Казвам се Николай Александрович. А вие? — нарочно се обърна на «вие», момчетата в пубертета умират да бъдат възприемани като големи.

— Олег. На колко години сте?

Но си е още дете, помисли Николас, леко се усмихна и му отговори.

Олег го гледаше и мълчеше, в студените му сини очи нямаше нищо детско. Усмивката на Николас се стопи от само себе си.

— Грешите — замислено каза Олег. — Нямате повече от тринайсет. Бих ви дал не повече от единайсет-дванайсет. С две думи, късен предпубертет.

Фандорин се учуди не толкова на странното му изказване, колкото на трудната дума, излязла от устата му.

— Какво искаш да кажеш? — попита доктор Зиц, който се беше присъединил към тях междувременно.

Олег изобщо не го погледна, той говореше само на Николас.

— Умея да виждам истинската възраст на мъжете. За жените е друго. Те се променят с годините. Момиче, девойка, жена, после старица. На езика на семейното позициониране: дъщеря — жена — майка — баба. Това е свързано с фертилността и менструалния цикъл.

Ника го слушаше с нарастващо изумление, а странното момче продължаваше да се държи така, сякаш освен тях нямаше други тук.

— Но мъжът е програмиран за една възраст. И вътрешно почти не се променя. Баща ми е на петдесет по паспорт, но всъщност е на двайсет и пет. Все му се ще да е водач на глутницата, все го тегли да се чифтосва с женските и да си бележи все по-големи територии. Такъв си е, такъв ще си остане.

Колкото и да е невероятно, тази дефиниция никак не шокира депутата. Напротив, той погледна останалите с горда усмивка: виждате ли колко ми е гениално момчето?

— Или да вземем вас. Казвате, че сте на четирийсет и пет, аз пък ви виждам предпубертет с предстоящо полово развитие. Вас ви тегли да си играете на мускетар. До смъртта си няма да се наиграете. Такава програма ви е заложена.

Обаче е прав малкият негодник, помисли си внезапно Ника. Наистина често се чувствам дванайсетгодишен сред зрели възрастни хора.

— А аз на колко съм? — попита Марк Донатович.

Олег подхвърли, без да се обърне към него:

— На седем. Още сте във възрастта на детската жестокост. И няма да излезете от нея. Интересно ви е какво ще прави водно конче, ако му откъснете крилата, нали?

Докторът се засмя.

— А вие самият на каква възраст сте, Олег? — поинтересува се Ника.

— При тази моя диагноза ли? — изкуствено се засмя момчето. — На много преклонна.

На Ника изведнъж много му пожаля за заядливеца. Каква диагноза? От какво го лекуват тук? Надали все пак от гениалност, а? Но момчето наистина е много умно, много начетено, много развито за възрастта си.

— Да вървим, тате. Измислих нещо, искам да ти го покажа.

Олег повече не погледна Фандорин, сякаш го беше изчислил като неизвестна величина и не се интересуваше повече от нея.

А когато тримата си тръгнаха по коридора, особеното момче се обърна за секунда и погледна Николас някак странно. Сякаш с безмълвно предупреждение.

— Той наистина ли е гений? — попита Фандорин, когато таткото, синът и гардът се скриха зад чупката на коридора. — Така каза господин Сивуха.

Марк Донатович направи физиономия.

— Мда. Много труден случай. Над десет години работя с Олег. Той, може да се каже, прекарва тук половината си живот. Лечението му е трудно, многоетапно… Колкото за гениалността, Аркадий Сергеевич като всеки родител малко преувеличава, но момчето наистина има изключителни способности. Би могъл да стане талантлив изобретател, ако не си губеше времето за глупости. Какво е талантът? — оживи се Зиц, явно си беше дошъл на любимата тема. —Физиологична дисфункция на мозъка, свързана с нарушен хормонален баланс. Ето, Морозов е със серотонинова недостатъчност, а Олег е с вроден стероиден проблем. Как да ви го обясня по-елементарно? Недоразвит участък в мозъка се компенсира с хипертрофирано развитие на друг участък. Натам е насочена стратегията на моето лечение: да възстановя равновесието.

— Да потушите таланта ли? — попита Валя. — Тоест, ако стане по-тъп, хормоните му ще мирясат.

Зиц се засмя:

— Не е точно така, Валечка. Ако ви интересуват проблемите на хормоналната дейност, ще ви информирам. Можете ли да ме посетите малко по-късно? Ще ви покажа някои мои разработки. Много са интересни, вярвайте.

— Мога да си представя — широко отвори очи Валя.

Саша Морозова преустанови ескалацията на флирта.

— Марк Донатович, да идем при татко — помоли го тя с напрегнат глас.

В погледа на момичето, обърнат към вратата на болничната стая, се четеше мъка и ужас.

* * *

Досега Фандорин беше виждал само във филми такова чудо.

Насред голямата бяла стая имаше бяло легло. На него, закопчан с бели каиши, с бял кожен намордник на лицето лежеше докторът на филологическите науки Морозов. Даже бинтованата му глава беше закрепена за леглото със специален ремък. Човекът изкриви очи към влезлите — склерите му проблеснаха с див синкав плам.

До него на стол седеше здравеняк с бяла престилка. На колана му висеше нещо като гумена или електрошокова палка — Николас, потресен от гледката, не успя да види добре.

Саша, щом влезе, незабавно, още същата секунда се разхлипа. Имаше защо…

— Здравейте, Филип Борисович! — с фалшива жизнерадост възкликна Зиц и тихо додаде: — Нямаше как. Вчера излезе от комата и се нахвърли на сестра Изабела Анатолиевна. С цел изнасилване.

Валя се изхили:

— И какво, успя ли?

— Няма нищо смешно — погледна сериозно Марк Донатович. — Беше захапал Изабела Анатолиевна за гърлото, тя дори не можеше да извика за помощ. Добре че влязъл Коля Степаненко от помощния персонал. Тоест какво ти добре… Когато Коля се опитал да отърве сестрата от болния, Морозов му счупил двете ръце и му отхапал половината нос. Наложи се двама лекари мъже и четирима охранители да го озаптят. Силата му е чудовищна. А резултатът е следният. Рентгенологът е със счупена челюст, двама охранители са с тежки ухапвания. Изабела Анатолиевна е в шоково състояние, тя е толкова млада. Плюс раните от захапването по гърлото. Коля Степаненко е в ужасно положение. Защото пациентът не само му е отхапал носа, а го е глътнал. Така че не може да му се зашие…

Валя подсвирна и погледна почтително прикования филолог.

— Леле! Направо Тарзан и Шварценегер. А наглед мухльо смотан.

— Синдром на Кусояма, нали ви казвам — сви рамене Марк Донатович. — Всичко става наопаки. Вчера говорих по телефона със съпругата на пациента, тя е в Базел. Казва, че е най-кроткият човек на света. Последните шест години не проявявал капка интерес към половия живот. И ето сега: хиперагресивност плюс хиперсексуалност. Поради тeстостероновия взрив. Хипофизата просто полудява от преснабдяване с хормони. Мозъчният център на агресивността е превъзбуден до крайна степен…

Докторът на филологическите науки някак успя да си обърне главата. Почти не погледна Зиц и Николас, на Валя не обърна никакво внимание, но като видя дъщеря си, Морозов цял се загърчи и дори заръмжа.

Саша изохка и се скри зад Ника.

— Филип Борисович, ще ви сваля маската, ако обещаете да сте съвсем мирен и да не викате — каза високо главният лекар. — Обещавате ли?

Бинтованата глава почти незабележимо кимна.

— Браво. Миша, сваляй. Пази си пръстите. И остави каиша на челото.

Санитарят (или пазач?) разкопча намордника и го закачи над леглото.

— Благодаря, Миша, почакай в коридора. За момента не си ни нужен. Ще пазим добро поведение, нали?

Пациентът сладко се усмихна, но щом вратата се затвори зад Миша, си показа рогата: изплези език, дълъг и много червен, и без да откъсва очи от Саша, го завъртя с няколко змийски движения, после се облиза. Отвратително.

Момичето се разплака неудържимо, а Зиц го укори:

— Нали обещахте, Филип Борисович!

— Ами не викам. Не вдигам никакъв шум. Сашенка, моето момиче, ела да цункаш тате. Уста в уста.

Гласът му беше подигравателен, заядлив, но говореше ясно и свързано. Новото Сашино избухване в плач бе съпроводено от гадния треперлив смях на татко й.

— Да, с щерката вчера много сбърках — каза главният лекар на Николас и Валя. — Първо реших, че агресията му е еднократна криза, временно умопомрачение. И повиках момичето. Жена му каза, че умирал за дъщеря си. Реших, че като види близката си роднина, ще се съвземе. Моя си е вината, моя. Защото болните със синдром на Кусояма са невероятно хитри и изобретателни. Морозов се престори, че не помни нищо за Изабела Анатолиевна. Взе да плаче и да моли да го развържем. Отначало всичко вървеше нормално. Прегърнаха се с дъщеря му и двамата плачат. Но щом ги оставих сами… Крясъци, рев, трополене! Едва му издърпах момичето. Сега му е все едно дъщеря, не-дъщеря. Цялата му нравствена система е нагоре с краката…

— Татко не е такъв! — викна Саша с разтреперан глас. — Просто е болен.

— Разбира се. И непременно ще го излекувам. — Зиц отиде до леглото и се наведе над Филип Борисович. — Вие сте умен, интелигентен човек. Погледнете на състоянието си от научна гледна точка. Заради травмата имате малък мозъчен проблем. Сбъркано ви е хормоналното ниво и сте с повишена възбудимост, но защо травмирате Саша? Тя ви е дъщеря!

Морозов се ухили:

— А кого да травмирам? Този катър с вид на госпожица ли? — и кимна към Валя, която чак плесна с ръце от ужасната обида.

А Ника остана много впечатлен. За първи път някой от раз беше познал Валиния джендърен произход.

— Не му обръщайте внимание, той е психически болен — пошепна докторът на Валентина. — Филип Борисович, инжектирам ви венозно препарат, който е моя собствена разработка. Той ще помогне на мозъка ви да преодолее последиците от травмата. Всичко ще си дойде на мястото. Но ще отнеме време. Колко — не знам. Опасно е да бързаме — ще е много голямо натоварване за сърцето, а електрокардиограмата ви не е никак задоволителна.

— Тц-тц-тц — каза достоевсковедът. — Я ходи се ***** — изрази се с такива думи, че Ника дори не посмя да погледне към Саша.

В джоба на Зиц изпиука телефон.

— Ох, за Бога, прощавайте! — заизвинява се докторът. — Съвсем ми изхвърча от главата. Сега, да, веднага! Минутка.

Затвори и набързо обясни.

— От десет минути ме чакат, абсолютно забравих. Помъчете се да влезете в емоционален контакт. От опит глава не боли. Но в никакъв случай не го отвързвайте и не се приближавайте. Както и да се преструва, колкото и да ви се моли. Ако имате проблеми — Миша е в коридора. — И изчезна.

— Няма нищо — мрачно заяви Валя. — Ако създава проблеми и без Миша ще го укротя. — И понечи да покаже юмрука си на пациента, но Ника хвана за китката ядосаната си помощничка.

Наистина трябваше да се помъчат да влязат в контакт с това чудовище. Как иначе ще намерят другата половина от ръкописа? И «пръстена на Порфирий Петрович»!

Същото като че ли си помисли и Саша. Тя погледна Фандорин и леко му кимна: опитайте, във вас ми е надеждата.

* * *

— Хм, Филип Борисович, казвам се Фандорин… Дъщеря ви ми разказа за положението в семейството ви. Време е да се плати поредната вноска в швейцарската клиника, двайсет хиляди евро. Там е синът ви Иля…

Очите на Морозов се насълзиха, една сълза дори се плъзна по бузата му.

— Илюша… Илюшенка, синко… — с умиление пошепна пациентът.

Окуражен от реакцията му, Ника продължи по-уверено:

— Тези пари са необходими за спасяването на Илюша. Спешно!

Филип Борисович тъжно въздъхна:

— Но аз нямам пари. Нали виждате, добри човече, в какво жалко положение се намирам.

— А ръкописът на Достоевски? Някъде сте скрили втората половина. И «пръстена на Порфирий Петрович» също сте скрили. Помъчете се да си спомните. Много е важно, много!

Човекът на леглото сбърчи чело, сякаш се силеше да си напрегне мозъка.

Ника, Саша и Валя не смееха да шавнат.

Морозов поцъка, после каза:

— Да, да. Неизвестното творение на великия Фьодор Михайлович. Жълтите листове. Сухи, чупливи. Безобразна хартия. Речеш да се забършеш — нажулиш си задника… Ох, как се опулиха! Смях! — и злобно се изкиска, та им стана ясно: мерзавецът се гаври с тях.

Явно помнеше чудесно къде е ръкописът, но не искаше да каже. Хич не го интересуваше сега ни болният син, нито доскорошният кумир Достоевски. Нито парите. «Изгаря всичко, пред което се е прекланял…» — сети се Ника за думите, цитирани от доктора (май беше нещо на Тургенев [8]).

— Шефе — каза Валя и погледна към вратата, — да му начукам ли канчето на този гад? Идеално опреснява паметта.

Саша изхлипа:

— Недейте! Моля ви!

— Преданата дъщеря моли в името на баща си — продължи да се забавлява жертвата на синдрома. — Сашок, искаш ли да ти дам онези драскотевини? Изобщо не са ми притрябвали.

— Дай ми ги, тате. Кажи къде си ги скрил. — Момичето така умоляващо погледна баща си, че и камък щеше да се смили.

— Ще ти кажа, ще ти кажа. Но не за черните ти очи. Позабавлявай болния си татко. Разкажи ми нещо пикантно, порно. Нали си ми малечка-палечка, тесняче-цепеняче. Ама хормончетата ти подскачат и хоп в хипофизата или както му се вика, питай доктора. Никога ли не си мислила за ***, дево моя Орлеанска! Мислиш ти, как да не мислиш. Ами като мислиш, дали в легълцето или в банята не попиваш с ръчици? Опиши ми всичко с физиологични подробности. Тогава и аз ще ти разкажа за ръкописа. Давай, хайде. — Преглътна и й се ухили.

Момичето стоеше със сведена глава.

— Мълчиш, а? Не искаш да зарадваш болния старец? Ходи тогава се *****. С твоя Илюшечка.

Саша ужасена заотстъпва назад.

— Ало, старецът — изстъпи се напред Валя. — Порно ли искаш? Тогава си сбъркал адреса. Дай аз да ти разкажа от личния си опит. По избор на каквато искаш тема.

Бившият филолог презрително изхъмка.

— Вие, неадекватно създание, не можете. Не фабулата е важна, а изпълнението. В него, казано на идиш, е самият цимес [9] — облиза се старчокът. — Със свенлив руменец, с разтреперано гласче. Голичка пред всички. И после от срам да потъне вдън земя. Ето това е възбудително. А не вие с евтинярското си порно.

Саша изглеждаше ужасно, беше отстъпила чак до стената и се притисна в нея вкаменена.

— Вижте какво, болният… — яростно подхвана Николас, но се спря. Наистина е болен човекът, какво да се прави. — Престанете да тормозите момичето. Иначе ще викна пазача да ви сложи намордника.

— Как с намордник да ви разкажа за ръкописа? И за чудесния пръстен с брилянт? — учуди се Морозов и ненадейно загледа с интерес Фандорин. — А може би вие? От вашата уста ще бъде идеално, то си личи. Хайде, разкажете нещо най-срамно, най-неприлично от живота си. И да не ме мамите. Да не ми пробутате някое менте. Искам истината, веднага ще позная, ако ме излъжете. Тогава и аз ще ви излъжа. Хайде де. За най-срамното. Със секс непременно, да не ме занимавате как ви се е доходило по нужда на улицата и сте осрали някой вход. Няма да се брои.

— Да си вървим — махна на спътничките си Николас. — Нищо няма да ни каже.

— Не, чакайте! — хвърли се към него Саша и го хвана за ръката. — Ами Илюша? Аз бих му разказала, аз всичко бих направила. Но което иска, не мога… Не защото не ща, а няма какво. Бих си измислила, но… Не умея. И той ще се досети.

А Морозов от леглото поде:

— Помогнете на малката. Нали сте джентълмен… Ах, как се изчерви! Сега ще се престраши! Давайте, благородно сърце! Ланселот от езерото! Напред за честта на дамата!

В никакъв случай, каза си Ника, я си гледайте работата всички вие… Но вече си знаеше, че няма да мръдне от проклетата стая. Изключено.

— Добре, щом искате нещо неприлично — приглушено каза той и с омраза погледна омерзителното старче. — Но ако след това ни измамите…

— Шефе, тогава с токчетата ще му размажа пикалото, ще му тропна степ връз чатала — хищно обеща Валя.

Ника беше решил какво да разкаже. И досега понякога сънуваше тази сценка, макар че бяха минали толкова години: отваря се вратата и там леля Синтия с подноса за чай в ръце, очите й като синчец направо ще изхвръкнат.

За стареца не му дремеше, защото не е човешко създание, но останалите…

Валя седна, загледа в очакване шефа си. И даже свенливата Саша се настани на стол и се приготви да слуша: подпря лакти на коленете и обхвана с длани лицето си.

Впрочем Фандорин избягваше да я гледа. С притеснен глас, с половин уста заразказва:

— Отдавна съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. (10. Виж бележките накрая на книгата.)Уж глупост, нищо работа, но не мога. Шок, изживян в детството, не се забравя… А, не, разказах го веднъж на един психиатър и беше ужасно. Но психиатърът не се брои, понеже нямах избор…

Мънкаше, подхващаше оттук оттам, но не можа да стигне до финала на цялата история. А Филип Борисович се съдра от смях и слушаше със задоволство — разказвачът наистина умираше от срам.

— И после, после какво? — измуча от удоволствие. — Защо млъкнахте на най-интересното място?

— После беше ужас — Ника потръпна при спомена. — Леля ми реши, че съм малък извратеняк. Разказа на майка ми. Заведоха ме на детски психиатър. Той ме изслуша и каза, че съм съвсем нормален, успокои родителите ми. Баща ми и без това не беше много развълнуван. Но леля Синтия и досега смята, че съм най-порочното същество, но умело го прикривам. Това е цялата история. Не ми се е случвало нещо по-срамно и по-конфузно от това.

Мизерницата Валя се разхили.

— Мда. Детска градина — резюмира Морозов. — Не знам, Николай Александрович, какво да ви правя. Тази постна случка не си заслужава ръкописа на великия писател.

Разказът му не впечатли и Валя.

— Да, шефе, скучен живот сте живели. Ей, изрод! Искаш ли да ти разкажа как пътувах на стоп от столицата Мексико до Акапулко и ме взеха от един лилипутски цирк. У Достоевски няма да прочетеш нищо подобно.

— Млъквай ти, грешка на природата. Не ми пречи да мисля — каза Филип Борисович. Явно обмисляше някое ново коварство, във всеки случаи бледата му уста почти без устни се разтегна в гадна усмивка. — Какво да ви правя, Фандорин, не знам — повтори той.

— Как какво? — ядоса се Ника. — Изпълних желанието ви! Сега вие трябва да ми кажете къде сте скрили втората част от ръкописа. И «пръстена на Порфирий Петрович»!

— Сюжетецът, който ми разказахте, е прекалено слабичък. Та чак и пръстен, как не! Ох, направо не знам… — Морозов се изкиска. — Ах, как му бляскат очите, направо ще ме убие.

Николас наистина така ненавиждаше в момента подлия психар, че не би възразил Валя незабавно да осъществи заплахата си със степа.

— От друга страна, колкото — толкова — продължи да се гаври достоевсковедът. — Ще ви зачета и нравствените мъки, и английското възпитание. Но не разчитайте на пълен хонорар. Ето как ще ви се отплатя — в очите на садиста лумнаха весели искрици. — Ще ви кажа гатанка. Ако я отгатнете, ще намерите ръкописа. Ако сте зле със сивото вещество, ваша си е вината. Гатанката е лесна, за средно развит интелект. Става ли?

— Кажете си гатанката — мрачно се съгласи Фандорин, вече му беше съвсем ясно, че лудият няма да каже нищо без тъпите си номера.

Погледна момичетата. Валя беше готова, тя извади от джоба си касетофончето. Саша стана от стола, на лицето й се беше изписал едновременно и страх, и надежда, и недоверие.

— Готов ли сте? — Морозов изчака Ника да си отвори бележника. — Първо така:

И тогаз Муму му рече:

«Ти добре ли си, човече, откъде, аз нямам вече, да не би пък да ги рина, Федя? И по таз причина ще ти дам наполовина.»

Ника не успя да запише римуваната безсмислица и тревожно погледна към Валя. Тя му кимна: всичко е наред, записва се.

— После го преброй — продължи Филип Борисович, сякаш преценяваше нещо. — После… Откопчайте ми главата. Трябва да ви покажа.

Това противоречеше на инструкциите на главния лекар, но не беше време за препирни.

Фандорин отиде до леглото, разкопча каиша, пристегнал челото на пациента и бързо се дръпна да не би онзи да го удари.

Много правилно, че се дръпна!

Безумецът с извърната глава заби остри жълти зъби във възглавницата, измъкна перце от нея и го духна. Докато то с въртеливо движение кацна на пода, Морозов се опита да си издърпа ръцете, стискаше и отпускаше пръсти, дърпаше чаршафа, това продължи доста дълго. Сигурно половин минута.

Ника понечи да викне пазача, но филологът внезапно миряса. Помърда още малко пръсти, но иначе лежеше доста кротко.

Скоро обаче наруши затишието.

— И накрая така! — изкрещя той, пак рязко изви глава, отхапа копче от калъфката и го изплю право към Ника.

— Спокойно, спокойно — рече Ника и се дръпна по-далече. — Довършете си гатанката.

— Това беше — с кротък тон му съобщи пациентът. — Сега Сашка да дойде.

— Саша, останете си на мястото! Защо ви е Саша?

— Ще й отхапя ***! — изкрещя бясно малоумният. — Ще я изгриза, ще я излижа до смърт! Ела тук, ** ** **! Е-ла вед-на-га тук!

Клетото момиче с вик на ужас избяга от стаята, а докторът по филология, извил жилеста шия, закрещя лудо:

— Уууу!

Съпроводен от ужасния му вой, Николас се втурна навън подир Саша.

(обратно)

6. FM

Планът за действия беше следният.

Първо отиват до «Савински». Да видят дали не се е прибрал Рулото. Ако се е върнал, да му измъкнат началото на ръкописа (Валя пое задачата).

— Би трябвало да го предадем в милицията, извършил е тежко престъпление — каза Николас, но неговото законопочитание не бе подкрепено от момичетата.

Саша плахо попита:

— Ами ако разкаже там за ръкописа? Татко казваше, че трябва да си мълчим за него, защото може да му го отнемат. Все пак не е кой да е, а самият Фьодор Михайлович…

Валя изказа съвсем друг аргумент:

— Аз на този наркоман бих му дала медал, задето е треснал по тиквата такъв изрод. Трябвало е по-силно да го думне.

И двете бяха прави по своему, затова Ника не възрази.

— Ако не намерим Рулото, поне ще закараме Саша вкъщи. После с Валя отиваме в офиса да разгадаем, тъй да се каже, ребуса.

— Какво ще го разгадаваме? — учуди се Валя. — Психар, подиграва се, то е ясно.

— Моля ви, не говорете така за татко — примоли се Саша. — Той не е «изрод» и не е «психар». А е много добър. Затова е станал такъв лош. Японецът е виновен, дето е измислил такъв синдром. Това не беше баща ми, а обратното на баща ми. Кажете й, Николай Александрович.

— Да, да — измънка Фандорин, без да поглежда Саша — беше го срам заради одевешния публичен стриптийз. — Качете се заедно в колата на Валя, аз ще карам след вас.

— Не искам c нея, тя обижда баща ми. Аз съм с вас! — заяви момичето и демонстративно обърна гръб на розовата алфа ромео.

Аз съм голям човек, каза си Николас. Не бива да се преструвам, че нищо не е станало. Саша е свидетелка на позора ми и няма защо да си крия главата в пясъка. По-добре ще е да го обсъдим и да го забравим. Ще ни олекне и на двамата. Най-важното е честността и правилният тон.

— Нали разбирате, бях принуден пред вас да разкажа нещо толкова грозно — подхвана той, когато потеглиха от клиниката. — А сега ме е срам да ви погледна. Точно това искаше говедото! Ох, извинявайте. Без да искам. — И я погледна виновно.

Тя също го погледна, но в очите й нямаше нито смущение, нито притеснение.

— Не чух какво му разказахте. Помислих си, че ще ви е неприятно. Седнах така и си затиснах с пръсти ушите — показа. — Махнах си ръцете, когато видях, че свършихте да говорите.

По дяволите, истината казва, разбра Николас. Това не са очи на лъжкиня. Момичето май изобщо не умее да лъже.

— Някакви предположения относно загадката? — попита той, за да смени бързо темата. — Честно казано, в пълно недоумение съм. Какво е «наполовина»? Какво трябва да се преброи? Какво е това муму? Даже не разбрах къде свърши гатанката и къде започна поредната… криза — подбра по-деликатна дума.

— Аз пък съвсем нищо не разбрах. Много съм несъобразителна. Но просто имайте предвид, татко цял живот само с Фьодор Михайлович се е занимавал. Така че и гатанката сигурно е за него.

* * *

Вратата на апартамента зееше. Николас влезе в антрето и ахна. На линолеума лежеше труп. Изпод запретнатия пеньоар се подаваха крака с разширени вени, безжизнено извитата ръка стискаше чаша. Хазайката!

Валя бързо отиде до тялото и се наведе. Подсвирна.

— Жестоко се е отцепила. Реанимацията е безполезна, до сутринта е труп. Ей, много й дадох. Трябваше само двайсетачка за бира.

А Рулото май не беше се появявал изобщо. Къде скитори, по дяволите!

Изпратиха Саша до входа (тя живееше в отсрещната сграда в същия двор) и потеглиха за «Солянка». По пътя, за да не губят време, обсъдиха загадката по джиесемите.

— Саша е права — каза Фандорин. — За Достоевски е. «Федя» е той, естествено.

— И «Муму» също — потвърди Валентина. — Гледала съм го на кино. Как един глухоням удавя кученце, то се казва Муму.

Секретарката, която знаеше няколко чужди езика, всичко за компютрите и китайско-корейските бойни хватки, беше поразително неосведомена в областта на литературата. Отваряше само модни списания и пъстроцветни таблоиди.

—  «Муму» е от Тургенев. Ти си неспасяем случай. — Фандорин й затвори, за да не му пречи да мисли.

Полека-лека му се изясни каква да бъде схемата на по-нататъшните действия.

Спря пред една книжарница, намери компактдиск «Целият Достоевски», издаден от «Културтрегер», точно това им трябваше.

В офиса нареди на Валя да търси във всички текстове на Достоевски думи като «Муму», «Федя», «наполовина» и «рина». А той самият щеше да се заеме с биографията на писателя. Вкъщи на рафта за литературоведска литература имаше чудесен двутомник «Достоевски и неговото обкръжение». Всекидневното изтезание във вид на музикален урок беше приключило, днес жена му щеше да прибере щерката от театралния кръжок, после щеше да отиде в редакцията и да отсъства от къщи до вечерта. Значи Ника можеше спокойно да се вглъби в работата си. Геля е самостоятелно дете, ще вечеря, после в стаята ще си чете или ще си чати по интернет. Напоследък е станала необичайно кротка. Трябва да поговори с нея. Но първо загадката.

Обаче вкъщи го чакаше неприятна изненада. Музикалният урок наистина беше приключил, но преподавателят не си беше отишъл, а пиеше чай.

— Геля се обади и помоли да иде на кино. Така че ми се отвори един час време — обясни тя, без да изрази голяма радост от появата на мъжа си.

Фандорин никак не се въодушеви от блясъка в очите й. А долови и аромат на парфюм, който жена му пазеше само за особени случаи. И между другото въпросният «един час време» отдавна беше минал.

Какво да се прави, наложи му се да вземе участие в пиенето на чай, за да не изглежда държането му неприлично.

— Слава така прекрасно говори за музиката! — възкликна Алтън с абсолютно неочаквана възторженост. — Продължете, Слава, продължете!

«Слава»?!

Лауреатът мелодично дрънна с лъжичката, разбърквайки подсладителя в официалната уеджудска чаша — (подарък от леля Синтия).

— О, дори не знам как да го обясня. Толкова съм вързан в изразяването — с благозвучен, но ужасно позьорски според Ника глас заговори именитият музикант. — Когато свиря, сякаш умирам. Няма ме. Мозъкът, тялото, сърцето ми всичко престава да съществува. Животът ми се съсредоточава само тук — той разтръска божествено красивите си пръсти. — Но пък е много, много живот, повече, отколкото у мен самия. Дали ме разбирате, или не?

«Да, да» — закима Алтън, загледана в гения с обожаващи очи.

— Ръцете ми живеят отделно от мен. Аз ги гледам и само се чудя. Черно-бялата клавиатура и над нея от само себе си летят две ръце. Бели маншети и над тях черно. Нищо не виждам, само двете ръце, представяте ли си? Това е безподобно усещане. Не е ли странно. Да се чувстваш като придатък към собствените си крайници. Те сякаш не принадлежат на мен, а на някакво друго същество. Вероятно на Бог.

Ростислав Бекер май беше в състояние с часове да говори за любимата си собствена личност. Не беше за вярване как се опияняваше Алтън от тези надути дърдореници. Изобщо не поглеждаше мъжа си.

Разбира се, самоизтезаваше се Ника. Идеална двойка: красива силна жена със силен прагматичен ум и декоративен мъж, непригоден за живота. Като мен, но по-качествен: много по-декоративен и хиляда пъти по-талантлив.

— Прощавайте, имам работа — вметна Ника, когато пианистът направи секундна пауза.

Алтън се усмихна захласнато:

— Да, да, върви. Ще си допием чая и обещах на Слава да го закарам в консерваторията. Шофьорът му е болен.

* * *

Ника разсеяно взе от рафта първия попаднал му том на Достоевски, отвори го. Трепна.

«Чуждата жена и мъжът под кревата. Необикновена случка» — прочете той заглавието.

Оттатък екна звънливият смях на Алтън.

Не, тук няма да може да се съсредоточи.

Фандорин събра всички книги, които можеше да му свършат работа, и се върна в офиса.

Там беше тихо. Не громолеше царственият баритон, не звънтеше убийственият за Ника смях, не дрънчеше сервизът за чай. Валя се трудеше съсредоточено, потракваше по клавиатурата Бюрото му го примамваше със зеленото си сукно. Столът му беше разперил обятията на подлакътниците си. Трябва да забрави проклетия пианист, да се концентрира изключително върху Фьодор Михайлович Достоевски.

И така, 1865 година. Класикът пише романа «Престъпление и наказание»…

Първо не успяваше да забрави и да се концентрира, но постепенно настоящето отстъпи, изместено от събитията със сто и четирийсет годишна давност. 1865 година е ужасна за писателя, най-мъчителният, най-унизителният период в живота му. Достоевски е на четирийсет и четири години. Доскоро е бил кумир на прогресивната младеж и моден автор, добре платен от издателства и редакции на списания. Обаче умира брат му Михаил и оставя големи парични дългове, с които се ангажира благородният, но непрактичен писател («…не исках лош спомен да преследва името му» [10]). Опитва се да закрепи списание «Епоха», наследено от Михаил, но фалира. Кредиторите го преследват жестоко, няма спасение от тях. Има полици за незабавно изплащане в размер на тринайсет хиляди и петстотин — астрономична сума за Достоевски. Нещастният литератор измолва отсрочка от едни заемодавци, изплаща сумите на други (срещу нови заеми и гаранции) и успява да се измъкне от Петербург за пътуване до Германия. За да си поеме малко дъх, а най-вече да се види с фаталната жена в неговата съдба, Аполинария Суслова, която по това време е в Швейцария, но е обещала да пътува до Висбаден. Отношенията им са объркани, болезнени, мъчителни, ала Фьодор Михайлович не може да живее без Аполинария. И те се срещат във Висбаден. Достоевски, който в момента е свободен (жена му е починала преди година от охтика), предлага брак на Аполинария. И получава категоричен, оскърбителен отказ. Колко бързо и необратимо са се променили ролите им! Доскоро екзалтираната девойка упорито се е борила за любовта на знаменития писател. Доскоро го е гледала от долу на горе. А сега се е превърнала в класическата жена вамп, опиянена от властта си над мъжете. Колко ли мъчително е чувствал Достоевски цялата пошлост на това положение! Как ли го е унижавала ролята на персонаж от булеварден роман! (На това място Фандорин неволно се разсея и пак се унесе в мисли за себе си и Алтън. Трудно се съсредоточи отново върху Фьодор Михайлович.) Защо така го мъчи Суслова? Не може да му прости, че нему е отдала девствеността си — на този унил, грозен несретник, затънал в битови несгоди? Или просто любовта й е отлетяла? Но защо тогава не го освобождава, както я е помолил? Защо отново и отново първо го подмамва, после презрително го отблъсква? Привиква го в стаята си, лежи съблечена, но когато той се опитва да я прегърне, го пъди.

Докато четеше историята на тази злощастна любов, Николас просто се изнерви. Ужасяваха го тези христоматийни «femmes fatales», ненаситни кърлежи, които се подхранват от отблясъците на чуждата слава. Такава Суслова или Панаева [11], или Лиля Брик, ако ти влезе под кожата, повече няма да те изпусне. С какво пленяват те гениите? Сигурно с непоклатима и несъкрушима вяра в правото си да притежават всичко. Жената вамп е безмилостна и безскрупулна. Само едно може да я направи нещастна — ако не получава това, което иска. Тежко на мъжа, който си позволи да я пренебрегне. Жадуващата мъст паякообразна е способна да извърши всякаква мерзост. Аполинария например веднъж пише донос в полицията срещу млад мъж, който пренебрегва домогванията й, и после преспокойно разказва този случай на познатите си. Докато четеше за Суслова, Николас взе да се ядосва и на самия класик, Фьодор Михайлович също си го бива. След като се наунижава на воля пред безсърдечната кучка, бърза да търси забрава в играта на рулетка. И повече не може да се спре. Проиграва и малкото си налични пари. Изпросва от Аполинария (какъв срам!), проиграва и тези талери. В хотела фактически става арестант: не му дават храна, свещи, нищо — и не го пускат, докато не си плати престоя. Гладен, изтерзан седи в полумрачното стайче и пише, пише, пише. Няма друг начин поне временно да се отърве от реалния живот. Очевидно ръкописът на Морозов се появява на бял свят точно там, в хотел «Виктория», през есента на проклетата шейсет и пета година.

Достоевски има само една възможност да се измъкне от висбаденския плен: да вземе назаем пари от някой познат. И хотелският пленник праща отчаяни молби за помощ къде ли не. Пише на издателите си, на стария си приятел барон Врангел, на Херцен, който не му е симпатичен, и дори на омразния Тургенев. Издателят Катков праща пари, но те не стигат до получателя. Добрият приятел Врангел получава писмото много късно. Херцен не отговаря от своя Лондон. Откликва единствен Тургенев от Баден-Баден, но праща само част от скромната сума, за която моли Фьодор Михайлович. Ника прелисти страницата, продължи да чете и внезапно се спря.

— Валя! — викна той. — На компактдиска има ли ги писмата?

— Ъхъ.

— Намери кореспонденцията с Тургенев. През хиляда осемстотин шейсет и пета година.

И само след миг Ника прочете на монитора над рамото на Валя.

Висбаден, 3/15 август 1865 г.

Добри ми и многоуважаеми Иван Сергеевич, когато Ви срещнах преди около месец в Петербург, аз търсех някого да купи моите съчинения за колкото даде, понеже ме заплашваше затвор за дългове на списанието, които имах глупостта да прехвърля на мое име. Съчиненията ми купи Стеловски (право за издаване в две колони на страница) срещу три хиляди, като за част от тях ми даде полица. С тези три хиляди задоволих криво-ляво за малко кредиторите, раздадох останалата част на този-онзи и заминах за странство, за да позакърпя поне малко здравето си и да понапиша нещичко. От трите хиляди за пътуването си оставих само 175 сребърни рубли, повече нямаше как. А преди три години във Висбаден бях спечелил за един час 12 000 франка. Макар да не смятах сега да се опитам да свържа двата края с игра, все пак ми се дощя да спечеля към 1000 франка, за да изкарам поне тези три месеца. И ето че от пет дни насам съм във Висбаден и изгубих всичко до шушка, дори часовника, а на туй отгоре задлъжнях и за хотела. Много ми е неприятно и срамно да Ви занимавам със себе си. Но освен Вас понастоящем нямам никого, към когото бих могъл да се обърна, пък и Вие сте много по-умен от останалите, следоват(елно) ми е по-лесно да се обърна към Вас. Въпросът е следният: обръщам се към Вас съвсем човешки и Ви моля за 100 (сто) талера. После очаквам да получа от Русия от едно списание («Библ. для чтения»), откъдето ми обещаха на заминаване да изпратят някаква сума, а и от един господин, който трябва да ми помогне. Естествено, че по-бързо от три седмици едва ли бих могъл да Ви се издължа. Впрочем може да се издължа и по-рано. Във всеки случай сега съм сам и изоставен. Тежко ми е на душата (и вероятно ще става още по-тежко), а най ме е срам, че Ви притеснявам; но какво да прави човек, когато се дави. Адресът ми е:

Wiesbaden, Hotel «Victoria», a M-r Theodore Dostoiewsky. Какво ли ще правя, ако Ви няма в Баден-Баден?

Изцяло Ваш Ф. Достоевски. [12]

— Вижте, шефе, тук има бележка: «Тургенев изпраща петдесет талера, които Ф. М. Достоевски отново губи на рулетка. Заемът е върнат едва след десет години със скандал.» Бива си ги класиците, а? Единият пръв циция, другият изнудван, та дрънка.

— Не е точно така. Все пак са написали велики книги — разсеяно отбеляза Фандорин и потропа с пръсти по плота. — Я включи записа. Със стихчето на Морозов.

Касетофончето издекламира с подигравателен гласец:

И тогаз Муму му рече:

«Ти добре ли си, човече, откъде, аз нямам вече, да не би пък да ги рина, Федя? И по таз причина ще ти дам наполовина.»

— Ето го! Това е! — Николас удари секретарката по коравото рамо, та щеше да си счупи ръката. — Значи става дума за молбата от Висбаден и отговора на автора на «Муму». За колко става дума? За сто.

— И кво ни грее? — погледна го неразбиращо Валя. — Тоест какво, като става дума за сто?

— Имаме първия фрагмент от отговора. Интересното в случая е, че става дума за число. Къде имаме цифри? В шифрите на багажните клетки? Или става дума за сейф? Трябва да се обадим на Саша и да я питаме дали баща й не е споменавал за някоя гара или банка.

Странно, Саша не вдигна телефона. А се беше оплакала, че е уморена, и каза, че няма да излиза. Да не би да спи? Доста е рано.

Стана му неспокойно на душата. Опита се да продължи: още няколко пъти превъртяха записа, със съвместни усилия възстановиха цялата сценка до най-малките подробности, всеки жест на Морозов, мимиките, завъртането на главата. Но не можеше да се съсредоточи. От 100 не успяваше да мръдне наникъде. Следващото изречение на лудия беше: «После го преброй.» Кого? И как да го преброи?

Фандорин звъня още няколко пъти всеки пет минути. Саша не вдигна.

— Не ми харесва тази работа — не издържа накрая Ника. — Да идем там. Ако й се налагаше да излезе, щеше да се обади и да ни каже. Тя знае, че седим тук и се мъчим да разгадаем тази главоблъсканица.

* * *

Потеглиха с английското такси, но караше Валя — тя фучеше из Москва два пъти по-скоростно от Фандорин, защото не спазваше правилника, случваше се да подкара по насрещното платно, да влезе в затворена улица, а при особено тежко задръстване не й мигваше окото да се метне и на тротоара. Шофирането й правеше впечатление дори на фона на обичайното московско нагло улично движение и Ника все й се сопваше жестоко за бруталността, но сега нецивилизованото й каране беше за предпочитане.

Автомобилът се понесе направо през Славянския площад, без да зачита забраняващите знаци, после прекоси още една голяма площ, мина през паркинга на хотел «Россия» и нахално се спусна под Москворецкия мост пред очите на милиционерите. Колкото и да е странно, всичките й номера минаваха. Тя например прати въздушна целувка на милиционера и онзи само поклати възхитено глава, без да я спре.

Саша не вдигаше телефона и Николас, притиснал на ухото си джиесема, ставаше все по-мрачен. Вече не се съмняваше, че нещо се е случило.

А на Валя устата й не спираше да мели. Тя винаги дърдореше неспирно, докато караше, в очите на Ника беше като чукча на шейна, теглена от елени, който пътува из безкрайната тундра и пее безкрайна песен за всяко нещо, което вижда по пътя си.

— Това говедо моля ви се, кара волга, а си е боднал емблема на мерц. По-идейно да беше обратното, караш спортен мерц, а си туриш елен от волга двайсет и едно. Жестоко… Боже, вижте, мъж кара мини и колко е горд само. Разбирам напротив, момиче да кара мъжка кола, да, но мъж да движи с такава финтифлюшка, пф. Остава в смарткар да се беше сбутал. Стопроцентов педал. По колите ги познавам, нямам грешка. Един мой познат…

— Дай по-бързичко, а? — каза Фандорин и пусна радиото, за да не чува Валиния поток на съзнанието.

А и беше отвикнал някак да пътува без пуснато радио. Отдавна не гледаше телевизия. Нямаше какво. Еднакви новини по всички канали, първосигнални забавни програми, а колкото до филмите, най-удобно му е да си ги гледа на дивиди.

Даже беше започнал да забелязва, че руското радио, уж окончателно изтласкано от телевизията, напоследък се възражда. Една от основните причини, разбира се, беше поголовното автомобилизиране. Всеки ден милиони хора в големите градове и по магистралите си пускат станция по вкуса си из FM диапазона. Израсна цяло «поколение FM». През лятото караш с отворен прозорец, чуваш музиката от съседните коли и веднага разбираш какъв е човекът зад волана. Кажи ми на коя честота си и ще ти кажа кой си.

Впрочем има и една особена разновидност радиомани, към която принадлежеше и Ника. Това са хора, които непрестанно прескачат от станция на станция. Нещо като нервен тик.

Станцията, която сега уцели Фандорин, имаше странното наименование «Хруско радио 2» и в момента бяха пуснали нещо изумително: държавния химн в модернизиран вариант. «Русия, великата наша държава, оуоу, Русия, свещената наша страна, йеее!» — пееше с блусови модулации някаква певица.

— Разкарайте я, че ще повърна — помоли Валя. Ника се съгласи:

— Да, официозът в интимно звучене е гадно. — И превключи на либералното «Ухото на Москва».

Там както винаги кипеше караница на живо с обаждащите се слушатели.

«Явно, госпожо, не разбирате руски — сопна се водещият, заглушавайки с лекота ломотенето на събеседничката си. — Явно сте с банани в ушите. Гуд бай. Следващият слушател.» «От Йошкар Ола се обаждам, казвам се Веней — чу се бавен, вял глас — Имам следния въпрос към вас, мигрантите. Кога ще си върнете дълговете на коренното население?»

Радиоводещият хищно се изсмя. «Мигранти евреи ли ще рече? Здравейте, господин антисемит, отдавна не бях ви чувал в ефира.» «Защо само евреи? И славяни — невъзмутимо отговори йошкаролаецът. — Дошли сте в нашите угро-фински земи, разплодили сте се тук, а не желаете да си платите на коренното население. В Америка индианците имат какви ли не привилегии, в Австралия аборигените също си гледат кефа, в Нова Зеландия маорите направо са се позлатили, а тук? Тук всичко е наше, угрофинско от памти века. Даже „Москва“ е наша дума, не е славянска. Не че ви пъдим, разбира се. Като сте тук, живейте, но нямате ли срама…»

Ника с удоволствие щеше да чуе отговора на водещия, но Валя подхвърли:

— Алабализми. — И превключи на безоблачното радио «Минимум».

Кадифен глас изпя с дълбока убеденост: «Живей прекрасно и избирай само което на сърцето ти е мило…» Тъпашка песен, но гласът беше много приятен, сладък като мед. Обаче Валя и сега беше против, тя принципно отричаше такива «песньовки». Натисна копчето и беше наказана за снобизма си. «Радио Шарман», специализирано на пандизчийска чалга, изви хрипливо и сълзливо:

Ковчега доближихме по един, изтрили непривичните сълзи. Свободен си завинаги. Амин, брато, и сбогом, Бог да ти прости. Свободен си завиги. Амин, брато, и сбогом…

Постигнаха компромис на вълните на «Вашето радио». По време на песента как в момински очи да ловиш седефени рибки и после на пазара да ги продаваш по рубла парчето Фандорин отново звънна на Саша.

Безмълвие.

* * *

В двора слязоха от колата.

— Наркоманът не се е прибрал. Не свети — съобщи Валя, поглеждайки към прозореца на Рулото.

А Ника междувременно се загледа в отсрещните прозорци. Кои ли са на Морозови? Май онези. Сърцето му се сви.

— Но при Саша свети! — ахна той. — Защо тогава не вдига?

— Споко, шефе. Сега ще проучим.

Валя първа се насочи към входа. За секунда се задържа до черен мерцедес — единствената луксозна кола в сиромашкия двор.

— Мергелът доста юркан — прецени пътьом Валентина. — Поне на десет годинки е.

Но Фандорин не прояви интерес, той подмина помощничката си и пръв се втурна във входа.

На позвъняванията апартаментът отговори с мълчание.

— Разбий — нареди Ника пребледнял.

— Явол!

Валя отстъпи назад, засили се, скочи и с вик ритна вратата. Касата изпука, пантите изхвърчаха, асистентката повдигна вратата и я подпря на стената в коридора.

— Сил ву пле, Николай Александрович.

Николас замря на прага, заслуша се. Шум на вода и още някакъв звук, сякаш тихо скимтене на куче.

Най-обикновено двустайно апартаментче: вляво кухня, нататък по коридора две стаи, после баня с тоалетна. Точно оттам се чуваше и шумът на вода, и жалното скимтене.

— С мен!

Ника се втурна по коридора, дръпна вратата на банята (тя се оказа отключена) и замря.

Саша седеше във ваната, отметнала глава назад, със затворени очи. Беше със слушалки на ушите, касетофончето оставено в сапуниерката.

—  «Вървят във ред, два ангела отпред, един душите пази, друг над телата бди…» — фалшиво виеше тя.

— Това е, шефе. А вие се газирате. Нервирате, искам да кажа — изхили се Валя. — Само дето потрошихме вратата.

Саша отвори око, видя в неосветения правоъгълник на вратата две фигури и изврещя като луда. Николас отскочи в коридора.

— Извинявайте, Саша! — викна той, още не можеше да дойде на себе си. — Не вдигахте телефона и ние, тоест аз се притесних. Откъде да знам… може наркоманът да ви е нападнал. Или може…

— Уф, как се уплаших! — каза с облекчение Саша. — Аз съм виновна. Когато съм уморена, винаги влизам във ваната и слушам музика. Мога така да си прекарам цял ден. Когато нашите са си вкъщи, не става, Антонина Василиевна ми се кара. А сега съм сама… Вие ме извинете. Трябваше да взема тук телефона.

— Хайде, хайде, излизай. Дръж хавлията — каза Валя, която, бидейки жена, остана в банята. — Ей сега, шефе, ще действаме бързичко.

Фандорин се отдалечи от банята, но пак чуваше гласовете — предимно Валиния, защото Саша отговаряше тихо и не й се разбираше.

— Ехей, слънчице, трябва да си правиш педикюр, срамота е, голяма си вече… Растат ли ти циците? Не? Да вземеш мерки. Равнинен ландшафт, подмосковна Швейцария… И аз по-рано бях такава плоска, а сега гледай, Казбек с Елбрус. Пипни, пипни. Нищо де, като намерим ръкописа, ще имаш сухо и ще ти кажа една страхотна клиника…

За да не подслушва интимностите им, Николас влезе в стаята, в по-голямата от двете.

Морозови живееха, направо казано, доста бедно. От мебелировката личеше, че помещението от двайсетина квадрата служи едновременно за дневна, кабинет и родителска спалня. По всички стени книги, само в средата ниша и в нея закачена картина в рамка — репродукция на най-христоматийния портрет на Достоевски.

Но имаше и свидетелства за скорошно разбогатяване — нов телевизор, лаптоп, все още с цветните си лепенки.

Ника остана няколко минути вгледан в портрета на художника Перов.

Странно, някак изглежда така, сякаш енергийният център на картината не е умисленото лице на писателя, а спокойните, здраво стиснати ръце. И колко е ужасен този черен, зловещ фон. В него се криеше някаква заплаха. Сякаш мракът всеки момент щеше да се сгъсти и вместо Фьодор Михайлович да остане непроницаемият «Черен квадрат» на Малевич.

А после в стаята влязоха девойките и разгадаването на гатанката продължи.

* * *

— Не, нито за гара, нито за банка нищо не ми е споменавал… Сто? Не знам. Преброй? Не знам…

Саша седеше на леглото с избеляла домашна роба и тюрбан от пешкир на мократа коса и се мъчеше с нещо да помогне, но от нейните усилия нямаше никаква полза — поне така изглеждаше в началото.

След един час безрезултатна мозъчна атака, когато на Ника вече му димеше главата, той извади скъпоценния дублон и кисело се взря в двойния профил на венценосните съпрузи. Фалшивото злато мъждиво лъщеше в ръката му, но не желаеше да помогне за дедукцията.

Саша Морозова за около десети път каза:

— Непременно е нещо свързано с Фьодор Михайлович. Татко не се интересуваше от нищо друго. За Фьодор Михайлович знае абсолютно всичко, за останалото — почти нищо. Понякога просто ме е смайвал. Той не знае дори кой е Филип Киркоров, представяте ли си! Веднъж го мярна случайно по телевизията и вика: «Какъв смешник! Адаш ми е — Филип. И малко прилича на Настася Филиповна.» Героинята от «Идиот» — намери за необходимо да обясни Саша.

— Знаем, гледали сме филма — гордо заяви Валя.

Ника гледаше монетата и умислено повтори сигурно за стотен път:

—  «Преброй го.» Кого? Или кое? — и трепна. — Значи непременно е свързано с Достоевски. Тогава може би него, писателя? Но как може да се преброи?

Валентина сви рамене:

— Пълна простотия. Тоест странно. Така де, Фьодор. Михайлович. Достоевски. Какво да му броиш?

Ника усети нещо като пощипване в шепата с дублона.

— Валюша, ти си гений! — възкликна Фандорин и бързо написа на лист:

ФЬОДОР(6) + МИХАЙЛОВИЧ(10) + ДОСТОЕВСКИ(10) = 26.

— Като преброим буквите в името на писателя, получаваме двайсет и шест. Тоест първо имаме сто, после двайсет и шест.

— И за чий… Тоест исках да кажа: какво следва оттук? — Валя погледна листчето, Фандорин. — Впрочем, шефе, защо думата «гений» няма женски род?

Ника не й обърна внимание.

— Сто, после двайсет и шест. Хм… Щом става дума за цифри, значи с цифри трябва да продължи. Какво следваше нататък? Валюша, прочети си записките.

— Бе наизуст ги знам. Помоли да му откопчаем главата. Измъкна със зъби перо. Размърда пръсти. Каза: «И накрая така!» — отгриза копче и го изплю. После взе да се облизва към Саша и подкара гадостите. Да цитирам ли?

— Няма нужда. Те бяха след думите му: «Това беше.»

Николас въртеше монетата и се мъчеше да хване някаква мисъл, която му се изплъзваше.

Погледна портрета.

— Перо! — изкрещя магистърът с такава сила, че момичетата подскочиха. — Портретът на Перов! Мърдаше си пръстите… И на портрета има пръсти! Тях ли да ги броим? Защо? Колко пръсти имат хората? — приближи се до портрета и преброи — изненада! Пръстите бяха девет — единият не се виждаше. — Деветка, деветка! — Николас се озърна към момичетата, които също гледаха картината иззад гърба му. — Сто — двайсет и шест — девет. Плюс някакво копче… Ето го копчето! — заби показалец в единственото копче на дрехата на мрачния писател. — И то само едно, странно. Последната цифра е едно. Тоест имаме седемцифреното число едно нула нула две шест девет едно.

— И какво означава? — попита Саша, която го гледаше изумена.

— Не знам. Седемцифрени са например московските телефонни номера.

Помощничката му извади от джоба си джиесема.

— Да звъннем ли?

— В никакъв случай. Носиш ли си джобния компютър?

— Естествено. — Валя вече се беше досетила. — Минутка, шефе. Все ми се карате, че купувам крадени бази данни, а сега това идеално ще ни е от полза. Имам тук и московската градска телефонна мрежа, и всички мобилни оператори… Момент така. — Извади малкото чудо на техниката, без което не мръдваше никъде, и само след минута докладва: — Тъй вярно, сто — двайсет и шест — деветдесет и едно! Само че е родилен дом. Ето, вижте. Да звънна ли?

Николас се вкисна. Значи бърка и това изобщо не е телефонен номер, а е нещо съвсем друго? Или самият му подход е погрешен?

Докато Валя проверяваше телефона (наистина беше на родилен дом), Фандорин гледаше унило фалшивия дублон. А може гатанката да е фалшименто и Морозов просто да се е изгаврил с него.

Вдигна очи към портрета. На рамката имаше медна табелка «В. Г. Перовъ. Портретъ Ф.М. Достоевскаго».

— Аха, аха — бързо избърбори Николас, — така!

И написа: «Фьодор(6) + Михайловичъ (11) + Достоевский(11) = 28».

— Не е двайсет и шест, а двайсет и осем.

— Какво? — в един глас попитаха момичетата.

— Телефонът е сто — двайсет и осем — деветдесет и едно.

Помощничката щракна няколко пъти и каза:

— Домашен номер. Някакъв Лузгаев, Вениамин Павлович. Доста рядко презиме. Да го проверя ли, шефе? Да видим какво ще измъкнем. — С джиесема влезе в нета. — Не, няма Лузгаев. Има дума «лузгае», на белоруски е сигурно. Дават пример: «Савка лузгае семки i сплъова шлюпките право връз сомбрерото на сеньора, що седи упреде.»

— Пробвай да потърсиш по телефонния номер — рече Фандорин.

Валя набра в Search 100-28-91. Екранчето мигна и представи сайт с малки обяви. С примряло сърце Фандорин прочете:

Купувам стари документи, писма, пликове, саморъчно написани текстове на известни хора. Гарантирам прилично възнаграждение.

VPLuzg@abrkd. com

Тел. 100 — 28 — 91,

Вениамин Павлович.

(обратно)

7. Философът меркантилист

— Йес! — изврещя Валя. — Вениамин Павлович! Лузгаев! Той е!

— Купува ръкописни текстове! — присъедини съм към ликуването им Саша. — Николай Александрович, толкова сте умен! Какъв късмет извадих да ме бутнете! Може ли да ви целуна?

— И аз! — изревнува незабавно Валентина.

Николас тутакси бе разцелуван по двете бузи: по лявата плахо, но нежно, по дясната — шумно и влажно.

Най-трудно се оказа да остане невъзмутим — нищо особено, един вид, елементарно, Уотсън. Честно казано, Фандорин до последния момент не беше сигурен дали дедукцията му ще даде някакъв резултат.

Но резултатът беше налице. Докторът на филологическите науки в глупавата си гатанка беше кодирал телефона на колекционера на оригинали.

— Дотук добре — снизходително резюмира Ника. — Вероятно може да се каже, че знаем къде е останалата част от ръкописа. Тя е у някой си господин Лузгаев. Вениамин Павлович. Незабавно ще се свържем с него. А първата част… — отиде до прозореца и погледна отсреща. При Рулото не светеше. — Ще отпуснем още един ден на наркомана. Ако не се появи междувременно, ще го издирваме чрез милицията. Те ще го издирват.

— Дали да не изчакаме с този Лузгаев до утре? — попита Саша. — Да го проучим първо какво представлява, къде живее, изобщо… Ако се обадим изведнъж и той каже: нищо не знам за никакъв ръкопис?

Ника и Валя се спогледаха.

— Не, до утре нямам търпение — честно си призна Ника. — Ще рискуваме. Сега няма къде да ни избяга, така или иначе.

За позвъняване на непознат човек беше малко късно, десет вечерта, но Николас все пак набра цифрите на трудно открития телефонен номер.

Някой почти веднага вдигна слушалката.

— Вениамин Павлович?

Ника натисна копчето на speakerphon-a, за да го чуват момичетата.

— На телефона.

— Казвам се Николай Александрович, обаждам ви се от името на Филип Борисович Морозов… За ръкописа… — веднага игра ва банк Фандорин.

Пауза.

— Другата част ли ще донесете? — попита Лузгаев.

Ника показа знака V на момичетата, а те отговориха с щастлива пантомима на победата: Валя изтанцува нещо като ламбада, Саша се прекръсти и не издържа в рамките на благочестието, та подскочи.

— Точно по този въпрос съм упълномощен да говоря с вас — със солиден тон заяви Николас. — Давам си сметка за късния час, но не бива да се отлага. С кола съм и бих могъл да дойда. Няма да се забавя, по това време вече не е задръстено движението.

Онзи въздъхна.

— Не е ли по-добре утре? Откровено казано, имам някои планове за вечерта…

По тона, по това «откровено казано» пролича, че Лузгаев е интелигентен човек, което зарадва Фандорин. То и кой освен образован, културен човек ще се хване да колекционира старинни документи и ръкописи? Николас си помисли, че нещата може да се наредят по-лесно, отколкото бе предполагал в началото.

И той любезно, но твърдо настоя и също изпълни говора си с разни «бихте ли били», «ако не би ви затруднило» и «нали разбирате». Двама любезни господа винаги ще намерят общ език.

И — ура! — постигна все пак съгласие и получи адреса на колекционера (живееше на «Ленински проспект»), обеща до двайсетина минути да е при него и да не се сърди за лапидарната среща без чайове и кафета, просто кратък делови разговор.

— Саша, обличайте се бързо, отиваме — нареди той на момичето, горд от бляскаво проведения разговор. — По пътя ще обсъдим тактиката.

Саша уплашено завъртя глава.

— Не, по-добре вие идете без мен. Страх ме е. Какво ще му кажа? Аз не умея. И в този вид? Мокра коса, несресана…

Фандорин се усмихна. Жената си е жена, дори тази ангелоподобна кротушка.

— Добре. Но трябва да знам какво да искам от този човек. Доколкото можем да преценим, навярно е взел от баща ви втората половина от ръкописа и му е изплатил аванс. Вие какво предпочитате: да му върнете парите и да приберете ръкописа, или да вземете останалата част от парите срещу първата половина, която тепърва ще трябва да измъкнем от Рулото.

— Ами не знам… — жално го погледна Саша. — Как да реша без татко? Сигурно ще е по-добре да се прибере ръкописът…

— А откъде пари? И с какви средства ще лекувате вашия брат?

Саша сведе глава.

— Вижте какво — реши Николас. — Първо ще говоря с Лузгаев. Нека се уверим, че ръкописът наистина е у него и че по принцип няма нищо против да го върне срещу платения аванс. После ще видим. Да знаете всъщност колко е взел от него баща ви?

— Татко не ми е…

Валя дръпна Николас за ръкава.

— Хайде, шефе, крайно време е. Да не изпуснем клиента. Само си губим времето с тази детска градина.

* * *

Фандорин караше бързо по празната крайбрежна улица, а Валя пресмяташе гласно каква ли е авансовата сума.

— Значи десет хилки евро са броили на швейцарците. Още толкова за разни глупости, за път. Плюс мерца. Алес цузамен трийсетак-четирийсетак. Без да броим пръстена с камичето, който пак къде толкова ще дойде…

— Но дали това е много, или малко, ето въпроса. Би трябвало да проучим каква би била пазарната цена за ръкопис на Достоевски. За жалост нямаме време.

— Отпускате ли десет минутки? — Валентина извади мини компютъра си. — Сега ще се пробвам в мрежата. Да видя по тръжните къщи…

Докато Николас обикаляше по тъмните дворове да търси нужния адрес, асистентката му докладва за резултатите от блицизследването:

— Ето, шефе. В «Кристис» ръкописен текст на Натаниъл Хоторн (който и да е тоя) се е шитнал за петстотин четирийсет и пет хиляди гущера. Даже не било ръкопис, а коректура с авторски корекции…

—  «Алената буква» ли? — кимна Фандорин. — Да, бях чел за това. Хоторн не е «който и да е», а е американски класик. Руски автор може да върви по-ниско.

— Как ли пък не! — американецът с «х» — и Достоевски! — патриотично се засегна Валя. — Добре, да видим нещо руско… Ето. Пушкин върши ли работа? На аукцион в Берлин анонимен купувач е платил сто и седемнайсет хиляди долара за чернова с наброски за «Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци». Само една страничка! А ние имаме цяло тесте.

— При това Достоевски се котира на Запад много повече от Пушкин.

— О, я вижте! Глава от някакъв роман «Одисей», автор Джеймс Джойс, също чернова между другото, продадена в «Кристис» за милион и половина! Ай, сиктир бе! Нашият Достоевски да не пада по-долу? Ако чужденците се стискат, някой от нашите ще го купи в «Кристис».

— Май се е минал нещастникът Морозов — кимна Ника. — Саша е права, трябва да се намерят пари и да му се върне авансът. «Пръстенът на Порфирий Петрович» — ето главната загадка.

Колата вече беше стигнала пред входа на Лузгаев — солидна шестетажна нова сграда с охраняван паркинг и ярко осветен двор. Явно Вениамин Павлович не беше някой бедняк.

— Остани в колата, Валя. Той бърза, така че няма да се бавя.

— Видях ви през прозореца. Стилна кола, истински британски шик. И аз самият, ще знаете, съм стопроцентов англоман.

Човекът, който му отвори вратата, наистина приличаше на англичанин от холивудски филм от петдесетте години — същински Дейвид Нивън: зализана коса, мустачки, поддържани бакенбарди.

— Веднага личи, че сме хора от една кръвна група — с величествена приветливост заяви Лузгаев и погледна одобрително туиденото му сако и карираната вратовръзка. — Заповядайте в кабинета.

Кабинетът беше като стопанина си: всичко много представително, но леко прекалено.

— Как казахте, Фандорин? — усмихна се Вениамин Павлович с вид на познавач. — Чудесна фамилия, известна. Лузгаеви също са стар род, от петнайсети век. Благородници, дворяни. Ето портрета на нашия родоначалник, дворцов камерхер — Никита Лузгай. — Той показа картина в златна рамка: червенобузест брадатко с жезъл в ръка. По боите, невъобразимия тоалет и жезъла, непотребен за камерхер, личеше, че портретът е фантазиен, скорошно производство, а родоначалникът най-вероятно е фалшив.

— А това е прадядо ми, акцизен чиновник.

От друг портрет, явно прерисуван от стара снимка, пулеше очи колежки регистратор със закопчан догоре вицмундир. Този ставаше за прародител на Лузгаев, а и се забелязваше семейна прилика.

— Баща ми, профсъюзен деец във ВЦСПС — обясни Вениамин Павлович, когато гостът се загледа в снимка на солиден мъж с орден на широкия ревер. — Наложило му се е да скрие произхода си по онова време. Донесохте ли останалата част от ръкописа? А къде е скъпият Филип Борисович?

— В болница е.

— Ох-ох-ох. Надявам се, че не е нищо страшно?

— Филип Борисович е в кома — леко изопачи фактите Ника, за да избегне по-нататъшни въпроси. — И не се знае дали ще успеят да го спасят.

Лузгаев поцъка в знак на съболезнование.

— Дъщеря му Александра ми възложи да се свържа с вас. Тя иска да си прибере ръкописа, който ви е дал баща й. Авансът, естествено, ще ви бъде върнат — додаде с небрежен тон, а вътрешно се вцепени.

Ами ако никакъв аванс не е бил платен и сега последва изобличаване?

Или още по-ужасно, Лузгаев каже, че ръкописът не е у него?

— В кома ли е? — бавно попита Вениамин Павлович, без да реагира на думите за аванса. — Тоест е некомуникативен?

— Понякога идва на себе си, но съвсем за кратко — съчини Ника. — Така например съобщи, че ръкописът е у вас.

— Да, всичко е наред, не се безпокойте.

На Николас му олекна.

— Колко платихте на Филип Борисович? — с облекчение попита той.

Очите на колекционера блеснаха.

— Морозов не ви ли каза?

— Не. Разчитах вие да ми кажете.

— Разбира се, разбира се. В частните сделки, особено между интелигентни хора, най-важното е дискретността и абсолютната честност. — Лузгаев се замисли и бавно заговори, сякаш се пробваше: — Платих на господин Морозов пет… десет… хиляди. Да, петдесет.

Добре, това се доближаваше до Валините сметки.

— Значи пръстенът и петдесет хиляди долара?

И пак в очите на колекционера блесна непонятно пламъче.

— Пръстенът? А, да… Естествено. И петдесет хиляди. Но не долари.

— Значи евро — кимна Фандорин — Саша наистина беше споменала, че баща й плаща лечението в европейска валута.

Вениамин Павлович укорително разпери ръце:

— Лири. Лири стерлинги, драги Николай Александрович. Нали ви казах: аз съм англоман.

Лъже мошеникът, разбра Фандорин. Използва, че Морозов е неадекватен.

Но Лузгаев още не беше довършил.

— Ще върна ръкописа, разбира се, щом това е желанието на дъщеря му… А с нея може ли да се видя впрочем?

— Може — мрачно каза Николас. — Ще получите документ, потвърждаващ, че тя е дъщерята на Морозов. Ако искате, ще ви издадат и справка от болницата за състоянието на Филип Борисович.

— О, не, моля ви, аз ви вярвам! — замаха с ръце англоманът. — Почтеният човек веднага си личи. Ще направим всичко съвсем простичко и цивилизовано. Давам на дъщерята ръкописа на великия ни писател и хуманист, а вие ми връщате аванса, петдесет хиляди лири. И пръстена да не забравите. Плюс неустойка за нарушаване на договора. Нека бъдат… добре, съвсем скромно — още половината от сумата. Тоест общо седемдесет и пет хиляди.

Ника усети как го разтърсва бяс.

— Вижте какво, благородни дворянино! Никакви петдесет хиляди лири стерлинги не сте дали на Морозов! Не знам колко са били, но сумата е по-малка. Иначе той щеше да плати в клиниката не само първата вноска, но и втората! Каза ли ви, че синът му е тежко болен?

— Да, да, такава трагедия — отвърна колекционерът с иронична усмивка. — Прекалено патетично от ваша страна, Николай Александрович. Да, аз съм меркантилен човек — от думата «меркантилизъм». Запознат ли сте с тази икономическа теория? Много просто: купувай по-евтино, продавай по-скъпо. Притежавам нужната ви стока — част от ръкопис на нашия гений Фьодор Михайлович Достоевски. Вие ужасно много искате да се сдобиете с тази стока — доста повече, отколкото аз искам да я продам. Следователно в моя полза са всички условия за добиване на свръхпечалба.

— Но вие не притежавате целия ръкопис!

— За колекционер на ръкописни текстове не е чак толкова важно. Хората плащат за докоснатото от ръката на великия човек, за неповторимия и уникален почерк, за драсканиците, за ченгелчетата. А нашият класик, вглъбен в размисли, дори е рисувал. И за Бога, престанете да ме изпепелявате с поглед. Нали и вие не сте се хванали със случая на обществени начала — смигна Лузгаев. — Навреме сте се намесили, обработили сте щерката, малката глупачка. Не ви коря. Напротив, възхищавам ви се и даже ви аплодирам. Трофеят си е ваш, спокойно. Отстъпвам ви го доброволно. Но нека и аз бръкна в меда. Почтен човек съм, не бих присвоил нищо чуждо, не отричам, че ръкописът е у мен. А можех. И тогава?

Николас отвори уста, но Вениамин Павлович го изпревари:

— Няма нужда. Знам какво ще кажете. Ще ме заплашите с бандити, нали? Доколкото ми е известно обаче, в такива случаи се налага да им дадете, или както се изразяват неинтелигентните хора, да им снесете половината печалба. А и да опирате до подобни хора не е съвсем приятно, съгласете се. Докато аз ви искам само седемдесет и пет хиляди. Изгодно предложение. Ех, къде ми беше умът — трябваше да ви поискам сто. Вероятно знаете колко струват такива драсканици в тръжните къщи. Край, точка. Сто хиляди лири. Ако се дърпате, може пак да си променя мнението. — Лузгаев погледна събеседника си очаквателно, вдигнал весело вежди.

— Откъде Саша Морозова ще ви намери сто хиляди лири? Ще говоря с нея. Може и да се съгласи, но ще трябва да чакате, докато се продаде ръкописът.

— Чудесно — одобри колекционерът с широк жест. — А докато ги няма парите, ще приема някакъв залог. Май имат апартамент почти в центъра? Горе-долу отговаря на сто хиляди лири, а?

— Нали се нарекохте почтен човек — тихо каза Фандорин.

Домакинът се смръщи:

— Защо да си говорим глупости? Вие сте културен човек. Даже ми е някак неудобно да ви обяснявам толкова елементарни неща. Всичко на този свят си има цена. Включително почтеността. Непочтеният човек се отличава от почтения само по едно нещо: първият се самооценява ниско и се продава евтино, а вторият се самооценява високо и съответно скъпо се продава. По възможност на едро, а не на дребно, на парче.

— Вие говорите глупости! — кой знае защо подхвана Николас ненужна дискусия. — Почтеният човек изобщо не може да бъде купен.

— Може. — В гласа на джентълмена философ прозвуча дълбока убеденост. — Всеки може да бъде купен. Ако не за пари, тогава с бартерна сделка — за слава, за спасяване на близки хора или за успокояване на съвестта, или за взаимност в любовта. Но впрочем всяко нещо пак си е далавера и при желание може да се изчисли като сума.

— И любовта ли? Ако с вас говорим за едно и също, разбира се.

— Абсолютно за едно и също. Не временно тяло под наем, а вечна душевна привързаност — сардонично се ухили Вениамин Павлович.

— Не е вярно!

— Ох, не ме разсмивайте. Остава да ми припомните Окуджава — и домакинът емоционално изпя: — «О, купува се, yes, да, купууува се име, талант и любов!» Николай Александрович, мили мой, като дете сте, Бога ми. Име? Неколкостотин хиляди за благотворителност, няколко милиона за умен пиар — и ето, вече сте име. Мисля, че десет милиончета спокойно биха стигнали, и то в общонационален мащаб. В регионален е доста по-евтино. После какво казва Окуджава? Талант? Окей. Да предположим, че сте богат и искате да имате дете с талант. Наемате чудо специалисти по детска психология и педагогика, за да проучат обстойно наследника ви, да анализират всяко негово кихване и пардон, лайно. А после те ще ви запознаят с научния си резултат. Така и така, ваше’ство, честно отработихме получените от вас пари и ви докладваме, че синът ви със сигурност е предразположен към, не знам и аз, художествено свирукане. Или го влече океанологията, все едно. После, като знаете вече природната склонност на отрочето си, влагате в развиването на този талант още не знам колко и след петнайсетина години имате готов гений. Нали според днешната наука у всекиго от нас има някаква тайна заложба, просто трябва да се открие в човешките ни дълбини. Даже има роман — на този, как беше… забравих му името. Както и да е.

— Добре, ами любовта? — възкликна Фандорин. — Как ще купите с пари любовта?

— Например любовта на млада идеалистична девойка, чиста като сълза и същински ангел?

— Да!

— Елементарно. И това е описано в литературата. Александър Грин, «Корабът с алени платна», повест. Ангажирате частна детективска агенция, за да разберете за какво конкретно бленува интересуващата ви девойка. Става ясно, че копнее за принц, който ще се яви при нея с кораб с алени платна. Окей. Колко струва да наемете кораб с екипаж? Колко метра ален плат ще ви трябва за платната? И да излиза скъпо, за покупка ангро ще ви направят отстъпка. После е съвсем лесно. Един месец ходите на фитнес с треньор, за да сте в добра физическа форма. Наемате визажист да се позанимае с вида ви. Докарвате бронзов загар в солариум, за да сте с романтично обветрено лице. И всичко това — шейпинг, пилинг, загар — е просто за всеки случай. Защото номерът е само в алените платна, всеки, който слезе от такъв кораб красавец, ще е прекрасен принц в очите на въпросната девойка. Нали е романтична идеалистка, а те виждат нещата не каквито са, а каквито си ги фантазират. Искате ли още примери, или тези ви стигат?

Но Николас вече се беше успокоил. Крайно време беше да приключат безсмисленото словоблудство.

— Добре — каза той с делови тон. — Меркантилизмът си е меркантилизъм. Искам доказателство, че наистина разполагате със стоката.

— Естествено. — Домакинът излезе за две-три минути и се върна със зелена кожена папка.

— Какво ми давате? — попита Фандорин, като погледна извадените от папката листове. — Това не е ръкописът. Това е ксерокопие.

— А какво очаквахте, направо да ви връча оригинала? Разбира се, че е ксерокопие. Но пък папката е автентична, в нея Морозов ми достави стоката. Оригиналът не е вкъщи. Все пак струва сто хиляди лири стерлинги. — Лузгаев погледна часовника и се разбърза. — Плюс пръстена. Можете да вземете този текст. Ако се наложи, ще си извадя друго копие. А сега ме извинете, но имам важна среща. Говорете с клиентката си и ми се обадете. Всичко хубаво.

Вбесен Николас звънна от колата на Саша и подробно й обясни какво е положението.

— Може би не си струва да изкупите втората част, а е по-разумно да му продадете първата? Само че със сигурност ще приложи обратното изнудване — този мерзавец ще даде съвсем ниска цена.

— Не знам — объркано каза момичето. — Трябва да питам татко. Да идем утре при него, а? Може да се е възстановил?

— И ако не е?

Саша въздъхна. Не се уговориха нищо. Решиха, че утрото ще е по-мъдро от вечерта. Тъкмо Николас да потегли, и от входа излезе Вениамин Павлович — елегантен, с чанта през рамо. Любезно махна на Николас. Качи се в тъмна, внушителна кола.

— Шефе, щом се омита нанякъде, ако искате, да влезем у тях да поогледаме? Може пък вкъщи да крие ръкописа? — пошепна Валя.

Ника й хвърли красноречив поглед.

— Тогава дали да не го проследя накъде е тръгнал по нощите. Ами да, ще спра някой частник и ще му проследим роувъра — кимна към колата на Лузгаев. — Изобщо няма да забележи. В тъмното.

— Какво ни е грижа къде отива? Край, стига приключения за днес. Потегляме.

Покрай тях изшумоляха гумите на роувъра. Лицето на Вениамин Павлович беше блажено усмихнато, сякаш колекционерът предвкусваше приятна авантюра.

* * *

А впрочем жалко, че Николас Фандорин забрани на асистентката си да проследи колата на Лузгаев. Ако Валя бе изпълнила намерението си, щеше да открие нещо интересно.

Когато Вениамин Павлович излезе на улицата, без мигач потегли друга кола и се насочи подире му. Тя беше особена, специализирана: бяло бусче с червена линия отстрани и надпис «Реанимобил». Колата подкара спокойно, на дистанция от роувъра и без да пали синята лампа на покрива.

За приятната авантюра

А Вениамин Павлович наистина предвкусваше приятната си авантюра. Всяка седмица в сряда срещу четвъртък (точно като днес) той си организираше малък ергенски празник — или казано на собствения му език, «любовен блян». През седмицата придирчиво, с вкус си търсеше в интернет подходяща госпожица. Харесваше ги съвсем младички, слабички, плоски, непременно с тънки бедра и по възможност прешлените на гръбчетата им да изпъкват. Такива впрочем излизаха и по-евтино. Кореспондираше с имейли и си уреждаше среща. След което си доставяше стопроцентова седмична наслада с продължение. Продължението се осигуряваше от видеозапис. За интимните си срещи имаше гарсониерка под наем — малко апартаментче в югозападния район, и беше оборудвал това любовно гнезденце по последната дума на техниката. Всичко, което се случваше в кревата и на пода, се снимаше от четири страни, включително отгоре. И в останалите шест дни от седмицата Вениамин Павлович с удоволствие монтираше заснетия материал, лепваше етикет (дата, номер) и прибираше касетата в сейф. Там имаше вече уникална колекция, не по-малко скъпоценна от ръкописната. Понякога изпадаше в настроение да си прави цял ретроспективен миникинофестивал — с музика на Рахманинов, с бутилка хубаво вино. Беше даже по-хубаво от самия секс, за Бога. Предпазлив и благоразумен, той винаги приемаше госпожичките с маска. Гостенките отначало се плашеха, но Вениамин Павлович обясняваше, че е известен човек, често го дават по телевизията, така че му се налага. Обещаваше да разкрие инкогнитото си, ако момичето се представи както трябва. И това впрочем вършеше чудесна работа. Любопитството е страхотен женски афродизиак. В края на сеанса Вениамин Павлович обикновено се представяше за режисьора Говорухин, на когото малко приличаше с мустачките и формата на черепа. Госпожичките си отиваха впечатлени. Някои (това особено развеселяваше Лузгаев) питаха дали не може да ги снима във филм.

Той пристигна в гарсониерката си по-рано, за да нагласи апаратурата. Новата интернет находка се появи не точно в полунощ, както се бяха уговорили, а с малко закъснение. Уви, обслужването в интимната сфера у нас още не е на европейско ниво.

— Едно от двете: или сте поместили в сайта чужда снимка, или не сте Виолета — строго каза Лузгаев, щом видя момичето.

То беше с дънки, момчешко яке и с малко куфарче в ръката. Обясни с полудетски, леко хриплив глас:

— Виолетка я боли зъб. Помоли ме да я заместя. Аз съм Лили Марлен.

Вениамин Павлович се засмя — забавен прякор. А и самото момиче си го биваше. Хареса го даже повече от фото-Виолетата. Слабичко, костеливо, пластично. Като по поръчка.

— Добре, Лилечка, остани — позволи колекционерът и понечи да я прегърне, но проститутката гъвкаво се изплъзна и с весел смях се шмугна в стаята.

— Ти Зоро ли си? — попита тя за маската. —Обичаш игричките, а? И аз ги обожавам. Пробвал ли си гестапо?

— Какво е «гестапо»? — Лузгаев с усмивка последва веселушката.

— Виж какво имам. — Тя отвори куфарчето, извади оттам есесовска фуражка, белезници, камшик. Залепи си черни мустачки ала фюрера. — Ти ще си герой партизанин. Аз ще те измъчвам. Искаш ли?

Само да не блокира видеото, помисли си Вениамин Павлович. Това ще е перлата във филмотеката му.

— Общо взето, не си падам по садо-мазо — изсмя се той. — Но защо да не пробвам. Дай да видя камшика.

Пипна го — бутафория, дунапрен. Пипна и белезниците — детски, гумени. Остави се тя да го прикове към леглото, да го съблече.

— Само не пипай маската, ясно? Ей, какви ги вършиш?!

Тя извади от куфарчето други белезници, масивни, и му ги щракна на китките. Без да обръща внимание на протестите, му скова и краката.

Ограбване, досети се уплашен колекционерът. Ще му обере гарсониерата, ще свие апаратурата, това са десет хиляди. В портфейла има кредитна карта, върху шкафчето са ключовете от колата. Ужас! Но Лили Марлен не се втурна да граби. Тя стоеше над голия Вениамин Павлович, размахваше дунапреновия камшик и някак странно се усмихваше.

— Also, татенце — рече напевно. — Започваме разпита. — Прибра камшика в куфарчето и извади кълбо бодлива тел и ужасни клещи. — Въпрос — само един. За папчицата.

— Какво? — изхъхри прехрипналият от ужас Лузгаев. — За каква папчица?

Тънките пръсти бавно размотаваха бодливата тел.

— За онази папка те питам.

— Кккаква папка?

— С ръкописа. Къде я криеш?

А зелената папка с ръкописа (тоест ксерокопието) беше у Николас.

Той вече си беше подготвил кътчето в кабинета: лампионът светеше, до фотьойла димеше чаша чай. Преди да започне да чете, надникна в стаите. Алтън спеше, обърната към стената. Прибра се от редакцията след полунощ, беше уморена и веднага си легна. Николас тихо излезе, спря се на вратата на Геля. Дъщеря му жално изстена насън, размърда се. Напоследък нещо й ставаше. По-рано смехът й все звънтеше, сега през цялото време си мълчи. Ластик например си е дете като дете. Страда заради двойките по математика, заради ниския си ръст, заради скобите на зъбите. Чете «Одисеята на капитан Блъд». А Геля взе да се държи някак странно, като девойка. Алтън казва: глупости, влюбила се е в някого, аз на десет години бях същата. Майките по знаят.

Като приключи обиколката, Ника седна на фотьойла, отпи от чая, изстинал до нужната температура.

И зашумоля с листовете.

ЗЕЛЕНАТА ПАПКА

ПЕТА ГЛАВА

Защо ме наказваш. Господи!

— Защо ме наказваш, Господи! — с тънък глас извика надворният съветник и се прекръсти с размах.

Но честно казано, във възклицанието му нямаше много искрено чувство. Защото какво съобщи на пристава с дрезгавото си пушаческо пошепване унтерофицерът? Че се е случило ново душегубство. Най-много преди час близо до Поцелуев мост (тоест в северния край на Казанското управление) в собствения си дом е умъртвен защитникът Чебаров, и то по съвсем същия начин като лихварката Шелудякова, обаче убиецът е хванат на местопрестъплението и е доставен първо в участъка, после в канцеларията, където е на разположение на господин следствения пристав в служебния кабинет. Във връзка с изтребването на поредната християнска душа Порфирий Петрович, не ще и дума, трябваше да изрази скръбното си чувство и той го осъществи чрез гореозначения възглас, обаче кой би порицал надворния съветник за тона, в който се долови явна радост. И с право! Би могло да се каже, че самото Провидение бе решило да предаде престъпника в ръцете на закона. Но не е редно да се упоменава всуе името Господне, и то с неискрено сърце. В което Порфирий Петрович щеше да се увери незабавно. Без да си довършат вечерята, следователят и неговият помощник тръгнаха с унтера, пътьом го разпитваха за подробностите. И тогава пълното лице на пристава помрачня. Унтерофицерът (казваше се Иванов) разказа следното. Малко след седем в канцеларията дотичал слугата на Чебаров и съобщил, че господарят му незабавно вика полицията. Посред бял ден — тук, в столицата, в седем-осем часа през юли си е още ден — някой хвърлил камък и счупил прозореца, след което изчезнал. Иванов по това време бил дежурен и лично изслушал слугата. Така че той самият отишъл на мястото, където било извършено хулиганското деяние. Огледал счупеното стъкло, вписал съответните данни във ведомствената книга за произшествията, влязъл със слугата в къщата — а там… Господарят лежи на пода мъртъв в локва кръв. Темето му разбито, липсва джобният златен часовник и портфейлът, който бил на масата. Като стигна до това място в разказа си, Иванов доби изключително важен и хитър вид.

— Не съм вчерашен, ваше високоблагородие, на мен такива не ми минават. Осма година служа, преди това още колко в карабинерски полк. Веднага всичко ми се изясни и прозрях цялото му коварство, дето ми обяснява за часовника и портфейла. Хванах го и право в канцеларията. «Не си познал, викам, гадино, сбъркал си адреза! Баш ти си го убил и тичаш в полицията, за да замажеш престъплението!», защото със сигурност лакеят е убил господаря си — обясни унтерофицерът. Като видя, че Порфирий Петрович никак не се възторгва от проявената проницателност, и реши, че приставът вероятно е малко нещо тъп.

— Как стигна до този извод? За слугата? — разочаровано попита надворният съветник.

— Ами как, ваше високоблагородие! Кой ще хвърли камък в прозореца на жив обитател посред бял ден? Само лъготи оня Поликарп. Той е ударил господаря си, обръндзал е пари-злато, едно-друго, а полицията я брои за гламава.

Приставът и деловодителят се спогледаха. Нямаше Поликарп сред длъжниците на лихварката Шелудякова.

— А той призна ли си?

— Отрича. Плаче и се кълне. Но нищо де, пред ваше високоблагородие веднага ще си каже всичко. Къде ще ходи!

Внезапно унтерът видя, че Порфирий Петрович от ъгъла на «Офицерска» не завива надясно, където в канцеларията го чака арестуваният, а наляво. Реши, че приставът, съвсем отскоро назначен тук, бърка посоката, и понечи да го упъти, но надворният съветник ядно махна с ръка и бързо се запъти в посока към Мойка — сега стана ясно, че към Поцелуев мост.

— Желаете преди разпита да огледате местопрестъплението ли? — тихо го попита Заметов, който побърза да настигне Порфирий Петрович.

— Желая. Непременно.

Адвокатът Чебаров лежеше насред кабинета си с разперени ръце и гледаше с невиждащи очи тавана с гипсови купидончета и нимфички. Лицето му имаше толкова неприятен израз, че Александър Григориевич погледна само веднъж и се помъчи повече да не обръща очи натам. Никодим Фомич, който командваше огледа, поздрави надворния съветник с думите:

— Четирийсет години съм на тази служба, започнах още по времето на Александър Благословени, ала такова нещо не си спомням. Две злоумишлени убийства за два дни!

— Ще помоля за леген с вода — мрачно го прекъсна Порфирий Петрович и веднага отиде да провери раната на трупа. — Същото оръжие. Със сигурност — заяви той след малко и изврещя към полицаите, които се мотаеха из стаята. — Опис на всички ценни вещи! Живо! Никодим Фомич, за Бога, действайте!

Заметов не беше виждал иначе любезния пристав толкова нервиран. Надворният съветник си изплакна окървавените ръце, избърса ги и лично взе да рови по шкафове, рафтове и в чекмеджетата на бюрото. На съвсем видно място в кутията с листове за писма откри дебела пачка банкноти и гневно я хвърли на писалището:

— Тук са поне пет хиляди, ако не и повече! Пак същото!

И макар че беше наредил на капитана да «действа», отведе Никодим Фомич до канапето, където двамата седнаха и Порфирий Петрович започна да го разпитва какъв човек е бил покойният. Оказа се, че адвокатът бил добре познат в околността, особено в учрежденията. Бил доста известен по своему човек с понамирисваща репутация. Печелел, и то не малко, като изкупувал безнадеждни полици от заемодавци на много ниска цена, понякога за една десета от стойността, а после изисквал парите от длъжниците. Заплашвал ги със затвор, изселване и прочее наказания. Бил толкова неописуемо безжалостен и упорит, че нито една жертва не можела да се надява да се отърве от него или да размекне сърцето му.

— Никой няма да заплаче за него — с тези думи приключи разказа си кварталният и се прекръсти. — Е, все пак царство му небесно. Щом на света е съществувал такъв мръсник, значи за нещо е бил потребен Богу.

— Осмелявам се да ви обезпокоя — намеси се унтерофицерът Иванов, обиден, че всички бяха забравили за неговите заслуги. — Кога ще благоволите да разпитате лакея? Или ще наредите да го заключа засега в ареста?

Порфирий Петрович разсеяно се извърна.

— Пуснете го, той не е убиецът. Слуга, който знае всяко нещо в къщата, да вземе портфейла и часовника, а да остави пет хиляди в кутията за писма? Изключено. Пуснете го, пуснете го. После ще говоря с този Поликарп… Не, почакайте! — сепна се надворният съветник. — Кой знае за убийството?

Иванов кисело съобщи, че никой друг освен присъстващите.

— Толкоз бързах да отлепортувам на ваше високоблагородие — каза с укор.

— Много правилно, браво! — Порфирий Петрович неочаквано се оживи, чак поруменя. — Ей, вие двамата, при мен! — повика той полицаите от участъка. — Никодим Фомич, бива ли ги хората ви? Свестни ли са, сече ли им пипето? — и впи очи в изпъналите се пред него мустакати юнаци.

— Взех най-добрите — похвали подчинените си капитанът. — Убийство е все пак, не е сбиване в кръчмата. Грамотни са и двамата, а този, Наливайко, даже е трезвеник противоположно на презимето си.

Наливайко, който явно чуваше не за първи път тази шега на началника, се усмихна.

— Мъртвото тяло ще свалите в избата. Не сега, а когато се мръкне — нареди следственият пристав. — Дали има ледарник? Как няма да има, непременно има. Никой нищо да не научи, ясно? Дръпнете завесите на прозорците, не се подавайте навън. И внимавайте. Единият ако спи, другият да си отваря очите на четири. И ти, братко, също — обърна се към Иванов, — вземи да останеш най-добре тук. Може сега да хванеш истинския убиец.

— Засада ли ще правите? — смая се участъковият. — Но защо, за Бога? Престъплението вече е извършено! Защо му е на убиеца да идва пак? — Не, в къщата няма да влезе, разбира се. Но е съвсем възможно да мине по улицата, и то няколко пъти. Защото сигурно живее наблизо. Къщата на убитата вчера лихварка е на десетина минути път, не повече. Но за Шелудякова говори целият град, а за Чебаров няма да се чуе нищо. Засега ще оставим Поликарп в ареста. Полицаите, които знаят за случая, ще са тук, в къщата. И престъпникът ще се разтревожи. Че е убил, а не се вдига никакъв шум. Този човек не е съвсем обикновен и дори е съвсем необикновен, а мнозина такива хора са доста нервни, мнителни, нетърпеливи.

— Имате ли някого предвид? — наостри уши кварталният.

— Не, просто предположение — отвърна Порфирий Петрович и двамата със Заметов се спогледаха. — Но ако мине наблизо млад мъж… Как изглежда, Александър Григориевич?

— Слаб, висок, с дрипави дрехи, правилни черти на лицето… С бомбе от магазина на Цимерман — изброи деловодителят някои особени белези на Расколников, който живееше на същия «Столярни переулок», където се намираше полицейската кантора.

— Да, да. Ако мине такъв човек по улицата, веднага го да го задържите и да ми го доведете.

— Ами ако не мине? — тихо попита Александър Григориевич.

— Може. Но по-скоро ще се появи. Утре, вдругиден. Няма да понесе неизвестността. Кучето където се изходи, се връща непременно да си го помирише. Но може и още преди това да го притиснем. — Надворният съветник се върна при писалището и пак зарови из книжата.

— Никодим Фомич, адвокатите са подредени хора. Чебаров непременно ще има някакъв списък, в който да вписва жертвите си. И предишни, и настоящи, и предполагаеми бъдещи. Да търсим, господа, да търсим!

И какво?

Към четвърт час търсиха и намериха, при това именно в три отделни папки: едната с етикет «Архив», в нея всички приключени случаи; другата надписана «Работни», в нея имаше документи по подадените искове; в третата, «Перспективи» — бележки за бъдещи жертви.

— Да вървим, Александър Григориевич — каза приставът, понесъл под мишница иззетите папки. — Пак няма да се спи.

ШЕСТА ГЛАВА

Съвпаденийце

Вървяха мълчаливо. Заметов се разкъсваше от въпроси, но надворният съветник изглеждаше толкова мрачен, че младежът не се престраши. Порфирий Петрович пръв наруши мълчанието. Малко преди да стигнат до къщата му, той изведнъж се спря, обърна се и попита:

— Според вас кое е най-страшното в случая?

Александър Григориевич се замисли и отговори следното:

— Зверството. Ако престъпникът е имал нужда от пари, да беше взел от лихварката колкото му трябват и да миряса. Но не, взел е съвсем малко, пресметнато горе-долу — петдесетина рубли, а днес още малко. Часовникът, портфейлът — максимум стотина рубли. Тоест излиза, че човешкият живот за него струва много малко.

— Това е вярно, убива с лекота — съгласи се приставът, — но мен нещо друго ме плаши повече. Прекалено е дързък. Хвърлил е камък, защото е знаел, че Чебаров ще прати слугата в полицията и ще остане сам. Влиза, приключва за няколко минути и изчезва. И най-важното е, че както в случая със старицата, адвокатът лично му е отворил. Тук е загадката… Боя се, че бъркам. — Жълтеникавото лице на Порфирий Петрович се изкриви като от зъбобол.

— Че не е Расколников ли? — попита Заметов, който си беше помислил същото. Ако хърбавият студент е убил старата Шелудякова, сега би трябвало да се е свил в бърлогата си и да трака със зъби от ужас, а не да митка из града с брадва в пазвата.

— Не се връзва. Сигурно е нещо друго. И със засадата май направих грешка — сви рамене надворният съветник. — Наглият тип, който е убил изнудвача, трябва да е с железни нерви. Той няма да се върне на местопрестъплението, не… Добре, да вървим да четем записките на покойника.

* * *

Но унинието и самобичуването на Порфирий Петрович не продължи много дълго — не повече от час. Докато пиеше чай и пушеше, поохка още малко и повъздиша. Но щом започна да диктува имената от първата папка (започна от тази, която беше надписана «Работни»), заряза опяването и се стегна. А на около десетото име се случи следното.

— Поручик Санников, дълг сто и петдесет рубли за сметки от шивача. Записахте ли? — приставът погледна деловодителя, който попълваше картончетата, обърна листа — и ахна!

Изписка тъничко като госпожица, която вижда мишка.

— Какво има? — учуди се Заметов.

— Ето, ето… — Порфирий Петрович му подаде листа с разтреперана ръка. На него с красив почерк със завъртулки беше написано: «На 4 юли т. г. препратена в съда заемна разписка за 115 р. на кол. асесорка Зарницина, подписана от студента P. Р. Расколников. Изкупена за 12 р. 75 коп.»

— Ааа! — развика се и Александър Григориевич.

— Съвпаденийце, а? — хвана го за рамото приставът, очите му святкаха. — Може и да не съм допуснал грешка, а?

— Вие сте талант! — възкликна Заметов и му стисна ръка. — Още преди тази разписка всичко изчислихте точно! Зарницина е хазайката на Расколников. Той й дължи пари, тя е загубила надежда да си ги прибере и е продала полицата на Чебаров. Адвокатът е подал иск и с това си е подписал присъдата! Дръж се, господин студент! Падна ли ми!

— Чакайте, чакайте, това още не е улика, не е доказателство — охлади ентусиазма му надворният съветник. — Не е достатъчно да разберем кой е. Трябва да го притиснем, това е.

В този момент от антрето се чу тропване от отваряне на врата (очевидно следователите поради вглъбяване бяха забравили да я заключат) и звучен глас извика:

— Порфирий! Защо вратата ти зее? Ей, вкъщи ли си, или не?

— Шшшт, това е Разумихин, мой роднина — пошепна приставът на помощника си и моментално прибра папките и картончетата. — По нашия въпрос идва, но пред него — нито дума. После ще си довършим разговора. — И високо отвърна. — Влез, Митюша, влез, тук съм.

* * *

В стаята влезе румен здравеняк, много бедно, но спретнато облечен. Той наистина се падаше далечен роднина на Порфирий Петрович и двамата поддържаха приятелски отношения, макар че не се виждаха често. Него именно спомена надворният съветник вчера, когато за първи път се спомена името на Расколников. Защото Митя Разумихин също като Расколников учеше право, беше почти на същите години и със сигурност се въртеше в същата компания на полугладна студенция, защото поради липса на средства също временно беше прекъснал следването — според собствения му израз, докато «спастри малко пиастри».

Дмитрий Прокофиевич беше чудесен младеж; рано останал сирак, той напредваше в живота със собствени усилия. Не приемаше никакви помощи от роднини, макар че живееше много бедно, буквално на хляб и вода, припечелваше копейки с уроци и преводи. Порфирий уважаваше младежа за кредото му, ценеше ума и отзивчивостта му, затова му прати по слуга бележка.

— Здрасти, здрасти — с гръмогласен смях поздрави Разумихин от прага. — Хей, сатрап, с полиция ли ме викаш вече? Да не ме арестуваш?

— Заслужаваш — засмя се и надворният съветник. — Какъвто си небръснат.

И се прегърнаха. Разумихин наистина от вчера не беше се бръснал, та беше обрасъл с гъста черна четина. Той принципно не тачеше външната красота, при всеки удобен и неудобен случай доказваше, че свестният човек си личи по погледа и възгледите, а помадите и фризурите са измислени от мошеници, които държат да прикрият вътрешното си естество. Дмитрий и сега се изказа незабавно в този смисъл, на което Порфирий Петрович му отговори с усмивка:

— Ще видим, ще види като срещнеш някоя такава (показа с жест) ефирна, с нега в погледа. Тогава и ще се обръснеш, и ще се докараш, даже ще си намажеш косата с брилянтин.

— Аха — възкликна Разумихин и показа юмрук с втъкнат палец между показалеца и средния пръст. — Няма да го бъде. Аз съм човек, не съм паун.

И с подчертан интерес погледна прическата и облеклото на елегантния Александър Григориевич, та онзи се изчерви, а Порфирий Петрович се захили.

— Това е помощникът ми Александър Григориевич Заметов, заплеснахме се в работа. Препоръчвам го, той е чудесен човек, макар че е конте.

— Щом е чудесен, няма страшно и да е конте. Както го е казал твоят Пушкин: «Не може ли почтен човек за ноктите си да се грижи.» Разумихин — представи се Дмитрий, силно стисна ръката на Заметов и се обърна към Порфирий Петрович. — Казвай защо ме викаш. Нали те познавам, явно не е току-тъй? — седна на крайчеца на писалището и се приготви да го изслуша.

При цялата си гръмогласност той никак не беше глупав и умееше моментално да премине от приказки към сериозните въпроси.

— Да те питам, Митя, познаваш ли от факултета човек на име Родион Романович Расколников? — директно подходи и приставът.

Отговорът гласеше: познавам го, и то не само от факултета, защото по-рано дори бяхме приятели и съседи.

— Тук бях наемател. Почти цяла година — обясни Разумихин. — Сега съм на Василевски остров и ми е далечко за приятелстване. А и не е много по приятелстването Расколников, твърде затворен човек. Защо питаш за него?

— Просто така, нищо особено — измъкна се Порфирий Петрович. — Значи сте били приятели? Защо тогава не го посетиш да видиш как е?

Дмитрий се навъси. Както вече се спомена, той не беше никак глупав.

— Ооо, я чакай. Тук при вас стана убийство, целият град за това говори. Старата жаба Шелудякова я усмъртили. Сигурно разследваш случая? Нали си следствен пристав в Казански участък. Да не е нещо свързано с това? Защо ти е Расколников?

Надворният съветник пак го остави без отговор. Дори зададе следващия си въпрос:

— Много пък си осведомен, откъде знаеш?

— Как откъде. Нали ти казвам, близо година живях тук. Колко пъти съм ходил при лихварката Альона Ивановна. Мръснишка твар си беше, ще отрови червеите. Не го усуквай, Порфирий. Защо искаш да отида при Расколников?

Но приставът вече го беше измислил.

— Интересувам се. Публикувал е една статийка в «Периодическа реч», много интересна. Не си ли я чел? На ти я — и даде на сродника си вестника, в който Разумихин незабавно се вглъби с интерес. — Исках да се запозная с млад човек с толкова… оригинално мислене. А и чух, че е болен и съвсем без пари. Ти като негов другар дори си длъжен…

— Болен ли е? — вдигна глава Разумихин и прекъсна Порфирий Петрович. — Защо не кажеш? Той е горд, Родка. Ще пукне, но няма да помоли за помощ. Добре, ще ида.

— Но не сега — помоли приставът. — Късно е.

— Разбира се, че не сега. За какво съм му, като е болен? Утре ще му заведа доктор.

— По пладне. А после заповядайте при мен, доведи го, ако е в състояние. Ще ми е драго да се запознаем.

— Да, утре непременно ще го навестя — с доктор — тръсна глава Разумихин. — Имам един познат, не взима пари от студентите.

Приключи и след малко си тръгна, защото винаги казваше, че дългите приказки и дрънканици са празно губивреме и заради този навик Русия е изостанала сто години от целия цивилизован свят. Разумихин кипеше от енергия. Надворният съветник изпрати сродника си с обичлив поглед и каза:

— Ех, да имахме повечко такива младежи. Обичам го — след което без никакъв преход продължи с умиления тон: — Правилно преценихме одеве, че студентът надали ще е с железни нерви. Но не си дадохме сметка, че тъкмо нервните хора проявяват най-голяма дързост. Ето и при Лермонтов… Ще ви прочета… — разрови сандъка с книгите и извади опърпано томче. — За Печорин… Къде беше? А, да. «Чудесен човек, смея да ви уверя; само малко странен. В дъжд например, в студ цял ден е на лов; всички изпомръзнат и се уморят, а на него нищо му няма. Друг път си седи в стаята, полъхне вятър и той ме уверява, че е настинал; тракне кепенк, той трепва и пребледнява; а пред очите ми излезе сам срещу глиган.» Предполагам, че и нашият студент е именно от такова тесто.

— От същото или не, но трябва да го арестуваме, преди да е убил още някого — отсече Александър Григориевич.

— Ще го арестуваме, и какво? След седмица-две ще трябва да го пуснем поради липса на доказателства. Той още повече ще се увери в силата си — че е «необикновен», а ние всички сме лилипути в сравнение с него. Не, с психология ще го хванем. Не случайно помолих Митя да го посети тъкмо по пладне. Имам нещо предвид. За Митя, а още повече за вас, приятелю. — И макар в стаята да нямаше никой освен тях, той се приведе към Александър Григориевич и зашепна.

СЕДМА ГЛАВА

Припадъкът

На следващата сутрин (ще рече, в сряда) Александър Григориевич Заметов отрано беше на служебното си място и с небивало усърдие работеше, за да навакса несвършеното вчера. Толкова ревностната му прилежност учуди и надзирателя Никодим Фомич, и помощника му Иля Петрович, бившия драгунски поручик, за раздразнителния си нрав наречен Барута.

— Така ви искам — каза капитанът и бащински потупа младежа по рамото, а поручикът, склонен към язвителност, се поинтересува: — Да не сте болен, Александър Григорич, все едно сте залепен за стола. Май за кратко ви стигна разследователското вдъхновение.

Никодим Фомич, добра душа, рече:

— Много правилно. Под покрив и на бюрце си е по-спокойно, отколкото да тичаш по улиците с оплезен език.

После двамата офицери излязоха да вършат обичайните си участъкови дела и Заметов остана сам в кабинета. Той не мръдна от мястото си, макар че от време на време с явно нетърпение поглеждаше часовника. По едно време (минаваше десет) извика от приемната старшия писар и го попита дали не е идвал някой от повиканите с призовки.

— Ако беше дошъл някой, щях да ви го пратя — жлъчно отвърна онзи, опак човечец със застинали неподвижно очи, и излезе.

Той презираше деловодителя заради напомадената прическа и кръшната снага. «Няма си работа» — измърмори писарят и започна да насочва към Заметов всички посетители, така че в единайсет, когато най-сетне се случи онова, което Александър Григориевич така нетърпеливо бе чакал, в кабинета му имаше едновременно трима посетители: един французин, комуто бяха задигнали шапката на Кокушкин мост, вдовица на чиновник, дошла да ходатайства за удължаване на паспорта си, и собственицата на увеселително заведение Луиза Линде, извикана във връзка с нощна разпра. Вратата се отвори и влезе поредният посетител, много бедно облечен млад мъж с призовка в ръка.

Той! Александър Григориевич трепна вътрешно, но за да не се издаде, изобщо не обърна внимание на влезлия, а още по-високо заговори на френски със собственика на похитената шапка. С крайчеца на окото все пак погледна, но незабележимо — за конспирация си подпря с ръка бузата и хвърли едно око през пръстите си.

— Тук ли трябва да се явя? — с рязък продран глас попита дрипльото. — Призован съм. Расколников. Какъв е този спешен случай, та куриер да ми носи призовка? Болен съм.

Придава си смелост, психологически определи Заметов и сега вече погледна открито заподозрения.

Той беше много красив, с прекрасни тъмни очи, тъмно рус, над среден ръст, тънък и строен. Много блед впрочем, с тъмни полукръгове под очите. Дишаше накъсано, задъхано. Може би от вълнение, а може и просто да се беше запъхтял (полицейската кантора се намираше на четвъртия етаж).

— Изчакайте — рече Александър Григориевич, като погледна призовката. Лично я беше попълнил — във връзка с иска за пресрочената заемна разписка от Чебаров, който от снощи се намираше в собственото си мазе, затрупан с ледени късове. — Седнете, Луиза Ивановна — обърна се със същия тон към немкинята, натруфена зачервена дама, която стоеше права и сякаш не смееше да седне, макар че до нея имаше стол.

— Ich danke — каза жената и с леко копринено шумолене се настани на стола.

Светлосинята й рокля, обточена с бяла дантела, захлупи стола като балон и зае почти половината стая. Замириса на парфюм. Но дамата очевидно се смущаваше, че е заела почти половината стая и че така мирише на парфюм, та макар и да се усмихваше плахо и дръзко едновременно, личеше явното й безпокойство. На Расколников не предложи да седне — нека се поизмъчи. А и нямаше повече празни столове. Когато траурната дама най-сетне приключи с писането и си тръгна, Александър Григориевич покани французина да седне на освободилия се стол, а на красивия млад мъж, който още повече беше пребледнял, нарочно подхвърли грубовато:

— Почакайте, господине, сам виждате…

Ако не се обърне да си тръгне — той е, нарече си Заметов. Не си отиде. Само нервно тропна с крак в скъсана обувка и с независим вид си пъхна ръцете в джобовете на широката връхна дреха, напълно загубила първоначалния си цвят. Тази дреха никак не отговаряше на горещото време, но може би бившият студент просто нямаше друга дреха. Колко е удобно под този чул да скрие малка брадва с някакво ремъче под мишницата, помисли си Александър Григориевич. Помисли си също: а сега има пари за нови дрехи, все пак е взел това-онова от местопрестъпленията. Но е предпазлив. А после в стаята се върна поручик Барут, сгълча немкинята, на която отдавна имаше зъб, и дойде време за осъществяване на плана.

Преди всичко каза Заметов с пресилена строгост:

— Защо не си плащате дълговете, господине. Не е редно.

Това беше с цел студентът да се поуспокои, да се кротне. Един вид, не ви викаме в полицията заради онези деяния, а за глупости. Обаче не бързаше да връчи иска на Расколников. А онзи се промени, като че се окуражи. Горещо, горещо!

— За какво говорите? — попита. — Имам температура, едва си стоя на краката, а вие ме разкарвате за глупости!

Деловодителят се прозя, прикрил с ръка устата си.

— Пардон. Има подаден иск по заемната ви разписка. Трябва да си платите с всички неустойки, лихви и прочее или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите, а същевременно и да подпишете, че няма да напускате столицата, докато не платите, няма да продавате или укривате нищо от своето имущество.

Давай, изкомандва си Заметов. Връчи иска на студента и попита поручика, който гръмогласно се караше на немкинята:

— Иля Петрович! Нещо ново за вчерашното убийство? На «Екатерингофски». На лихварката Шелудякова? Хванахте ли някаква нишка?

Аха! Расколников затаи дъх, наостри уши, по челото му избиха капки пот. Листът в ръката му трепна, наистина трепна! Барута, за когото се знаеше, че като изпадне в бяс, става глух за всичко наоколо, естествено, не отговори на въпроса.

— Аз пък дочух, че следствието подозира някого от клиентите на заложната къща — продължи Александър Григориевич, сякаш изобщо без да поглежда Расколников. — И че имало нещо свързано с Поцелуев мост?

Точно в тези думи се състоеше цялата психологическа хитрост. Ако студентът не е замесен и няма какво да крие, веднага би трябвало да заяви, че е залагал вещи при лихварката Шелудякова. А за Поцелуев мост, където бе домът на все още официално живия Чебаров, няма да знае нищо. От друга страна, ако Расколников има общо, измамността на иска в ръката му, подаден от покойник, моментално ще му се изясни. Ако в полицията знаят за Чебаров, как така ще връчват иск от него?

Ами сега, господин студент?

Ефектът от психологическата хитрост надмина всички очаквания на Заметов. Расколников беше блед и потен. Той мълчаливо се обърна, с омекнали крака тръгна към вратата, но не стигна дотам. Спря се като вкаменен, секунда-две се олюлява наляво-надясно и внезапно шумно се стовари на пода.

* * *

Сега, за да продължим повествованието си, трябва временно да се върнем към събитията от предната вечер, тоест към едно от събитията, свързано с Дмитрий Разумихин, любимия роднина на главния ни герой. Като каза на Порфирий Петрович, че днес няма да посети приятеля си, защото е късно и няма смисъл, Разумихин ги заблуди. Дали не искаше да се представи като твърде чувствителен (винаги се опитваше да крие емоционалността си, всъщност въпреки грубите маниери беше много добър по душа), дали наистина не възнамеряваше, но после бе взел друго решение, но Дмитрий тръгна направо към «Столярни переулок», където живееше на квартира Расколников. По пътя купи хляб и салам, предполагаше, че Родка сигурно гладува. Влезе в смрадливия вход на пететажната сграда, където пътя му прегради мръсен тип с кукест нос, облечен с мърлява престилка, което би трябвало да означава, че е портиерът. Този човек беше в особената фаза на опиянение, когато всичко му се струва съмнително и враждебно.

— Ей, ти — рече портиерът и здраво хвана Разумихин за ръкава. — Нямаш работа тук. Тук е приличен двор, а я се виж на какво приличаш. Чиба оттук!

Общо взето, най-обикновено произшествие, каквито се случват непрестанно навсякъде, не заслужаваше и да се споменава дори, ако не беше абсолютно забележителния отговор на бившия студент. Тоест не отговор. Разумихин само погледна мътните очи на чистача, хвана в шепа цялата му нетрезва физиономия и го оттласна с такава сила, че онзи падна по гръб. Въпросното събитие никак не помрачи деловото настроение на Дмитрий Прокофиевич. Той изкачи бързо с подсвиркване задното стълбище, към което излизаха кухните на обитателите, повечето с отворени врати. Входът за бърлогата на Расколников беше на таванския етаж. Разумихин дръпна вратата — беше заключена с резе. Значи си е вкъщи. Тогава започна да чука и да вика, и то толкова силно, че от долния етаж надникна Настася — същата чистачка, която Заметов вече беше разпитал.

— Какво става? Май си е вкъщи, а не отговаря? — тревожно я попита Разумихин. — Дали да избия вратата?

— Така се избива то, много бързаш. — Настася ядеше ябълка и оглеждаше с любопитство здравеняка студент. — Ще викна портиера, той тебе ще те избие.

— Портиерът — надали — весело рече Дмитрий Прокофиевич и пак кресна с цяло гърло. — Родя! Аз съм, Митка Разумихин! Отваряй, ако си жив, че всякак ще вляза!

— Върви по дяволите! — чу се най-после отвътре и Разумихин въздъхна с облекчение.

— Уф, уплаши ме. Да не си болен?

— Махай се, ти казвам — гласеше отговорът.

— Болен е, много е болен — обясни Настася. — Носих му супа, моя супа, не от хазайката, но не щя да хапне.

Дмитрий Прокофиевич се почеса по врата.

— Родка, няма ли да отвориш?

Нещо удари вратата отвътре — сигурно хвърлена обувка или ботуш.

— Добре, ще дойда утре, но не сам, и тогава да те видя — измърмори Разумихин, врътна се и запрепуска надолу по стълбите. За довиждане щипна Настася за хълбока — тя изпищя, но не без удоволствие — и захапа хляба с белите си зъби; прецени, че до утре така или иначе ще се втвърди. Та значи това се случи късно вечерта във вторник, а днес по пладне Дмитрий пак се появи на «Столярни». Като човек, който си държи на обещанията, той беше взел със себе си един приятел, Зосимов, наскоро завършил медицина. Разумихин се беше настроил много решително, готов да избие вратата с якото си рамо, ако трябва, но не му се наложи да прибягва до щурм. Родион Расколников преди пет минути се беше върнал, по-точно беше се довлякъл от полицейската кантора, толкова изтощен от припадъка, че се беше свлякъл на леглото, без да се съблече и дори без да затвори вратата. Така го завариха гостите — неподвижно легнал по очи, почти в несвяст.

— Ехе — поклати глава Зосимов, флегматичен и немногословен младеж, който много се стараеше да се държи солидно, за да изглежда по-възрастен. — Обърни го.

Разумихин незабавно изпълни нареждането, при което Расколников дори не отвори очи, а докторът му премери пулса, преслуша белите му дробове и вдигна клепача на болния, за да види цвета на склерата. Всички тези действия освен последното, към последствията от което ще се върнем по-късно, отнеха доста време, защото Зосимов поначало пипаше бавно и най-подробно. Дмитрий Прокофиевич междувременно огледа подслона на бившия си състудент и само подсвирна. Съвсем малко стайче, шест крачки дълго, изключително жалко на вид с жълтеникавите си, прашни и отлепени тапети, толкова ниско, че за по-височък човек усещането тук беше потискащо, сякаш всеки момент ще си удариш главата в тавана. Мебелите отговаряха на помещението: три стари стола, не съвсем здрави, боядисана маса в ъгъла с няколко тетрадки и книги на нея; по прахоляка личеше, че отдавна не ги е докосвала ничия ръка; и накрая неугледно голямо канапе, което заемаше почти цялата стена на дължина и половината от ширината на стайчето, някога тапицирано, но сега цялото продрано, което служеше за легло на Расколников. Пред канапето имаше малка маса.

Разумихин се загледа в листовете на тази масичка. Той ги вдигна, видя, че е писмо, но никак не се смути, защото предположи, че от писмото вероятно ще научи много повече за сегашното положение на приятеля си, нежели от него самия. Писмо беше от майката на Расколников.

«Мили ми Родя — пишеше майка му, — ето повече от два месеца, откак не съм беседвала с тебе писмено, от което и аз самата страдах и даже няколко нощи не спах от мисли. Ти знаеш колко те обичам; ти си ни едничък — на мене и на Дуня, ти си всичко за нас, цялата ни надежда и упование. Да знаеш само какво ми беше, когато научих, че от няколко месеца си напуснал университета поради липса на средства! Как можех да ти помогна аз с моите сто и двайсет рубли годишна пенсия? Но сега, слава Богу, можем да ти се похвалим, че щастието ни се усмихна, за което бързам да ти съобщя. Преди всичко досещаш ли се, мили Родя, че сестра ти вече от месец и половина живее при мене. Слава Тебе, Господи, свършиха се теглилата й. Когато ти ми писа преди два месеца, че си чул от някого колко много е страдала Дуня от грубостите в дома на Свидригайлови, какво можех да ти отговоря тогава? Ако ти бях писала цялата истина, сигурно щеше да зарежеш всичко и дори пеша да дойдеш при нас, защото аз познавам характера и чувствата ти и ти не би допуснал да обиждат сестра ти. Най-голямото затруднение беше, че Дунечка, като постъпи миналата година гувернантка в дома им, взе предварително цели сто рубли с условието да й удържат всеки месец от заплатата, та дори не можеше да напусне, преди да си е изплатила дълга. Тази сума (сега мога да ти обясня, безценни Родя) тя взе най-вече за да ти изпрати шейсетте рубли, които толкова много ти трябваха. Въпреки доброто и благородно отношение на Марфа Петровна, съпругата на господин Свидригайлов, и на всички домашни, на Дунечка й е било много тежко — особено когато господин Свидригайлов се е намирал по стар военен навик под влиянието на Бакхус. Представи си, този щур човек пожелал Дуня. Накрая не издържал и се осмелил да й направи явно и гнусно предложение, като й обещавал разни подаръци и дори да зареже всичко и да замине с нея в друго село или даже в чужбина. А развръзката дойде неочаквано. Марфа Петровна случайно подслушала как мъжът й увещава Дунечка в градината, разбрала всичко превратно и нея самата обвинила, като мислела, че тя е причината за всичко. И още веднага в градината станала ужасна сцена: Марфа Петровна даже ударила Дуня, нищо не искала да чуе, тя самата цял час крещяла и накрая заповядала веднага да откарат Дуня при мене в града с проста селска каруца, в която нахвърляли вещите й, бельото, дрехите, кое както им паднало, без даже да ги подредят на вързопи. А в това време завалял проливен дъжд и Дуня, оскърбена и опозорена, е трябвало да пропътува с някакъв селянин седемнайсет версти в открита каруца.

Цял месец тук из града се разправяха клюки около тази история и дотам се стигна, че с Дуня даже и на черква не можехме да идем от презрителните погледи и шушукания, дори на висок глас подмятаха пред нас. Причината беше Марфа Петровна, която успя да изложи и окаля Дуня във всички семейства. Но с божията милост нашите мъки свършиха: господин Свидригайлов се опомнил и се разкаян и навярно от съжаление към Дуня дал на Марфа Петровна пълни и очевидни доказателства за Дунечкината невинност. Марфа Петровна била съвсем потресена и „наново убита“, както тя самата ни призна. Тя дойде у нас, разказа ни всичко, горчиво плака и в пълно разкаяние прегръщаше Дуня и я молеше да й прости. Още същата сутрин, без да губи време, право от нас обиколи всички семейства в града и навсякъде с най-хвалебствени думи за Дуня със сълзи на очи възстанови нейната невинност и благородството на нейните чувства и поведение. Всичко това спомогна най-вече и за този неочакван случай, благодарение на който сега се променя, може да се каже, цялата ни съдба. Знай, мили Родя, че един човек вече поиска ръката на Дуня и тя даде съгласието си, за което бързам да те уведомя час по-скоро. Това е Пъотър Петрович Лужин, далечен сродник на Марфа Петровна, която до голяма степен подпомогна случилото се. Най-напред той изяви чрез нея желание да. се запознае с нас; приехме го както подобава, пи кафе, а още на другия ден изпрати писмо, в което много любезно правеше предложение и молеше за бърз и категоричен отговор. Той е делови човек и зает, сега бърза да замине за Петербург, така че всяка минутка му е скъпа.

Разбира се, ние отначало бяхме много сащисани, защото всичко стана твърде бързо и неочаквано. Цял ден заедно обмисляхме и преценявахме.

Той е човек сериозен, материално осигурен, работи на две места и вече има свой капитал. Четирийсет и пет годишен е, но с доста приятна външност и още може да се харесва на жените, изобщо е съвсем солиден и приличен човек, само малко мрачен и някак високомерен. И на мен например отначало ми се видя някак рязък; но то може да се дължи именно на това, че е откровен човек, и положително е така. При второто си посещение например, вече получил съгласието ни, се изрази в разговора, че още преди да познава Дуня, имал намерението да вземе честна девойка, но без зестра и непременно такава, която вече е изпитала какво означава бедствено положение; защото, както обясни, мъжът не трябва с нищо да е задължен на жена си, а е много по-добре жената да смята мъжа си за свой благодетел. Преди да реши, Дунечка не спа цяла нощ и мислейки, че аз вече съм заспала, стана от леглото и цяла нощ ходи назад-напред из стаята; най-накрая коленичи и дълго и пламенно се моли пред иконата, а на сутринта ми съобщи, че е съгласна. Вече споменах, че Пъотър Петрович заминава сега за Петербург. Има там важна работа и иска да открие адвокатска кантора. Така че, мили Родя, той и на тебе може да ти бъде твърде полезен във всяко отношение и ние с Дуня смятаме, че ти отсега още би могъл определено да започнеш бъдещата си кариера. Дуня все това си мечтае. Ние вече се осмелихме да загатнем на Пъотър Петрович. Той отговори сдържано и каза, че, разбира се, тъй като няма да може без секретар, естествено ще е най-добре да не плаща на външен човек, а на роднина, стига той да се окаже способен да върши работата (може ли ти да не си способен!). А най-приятното оставих за края на писмото: знай, мили ми синко, че може би много скоро пак ще бъдем заедно и ще се прегърнем тримата след близо тригодишна раздяла! Вече твърдо е решено, че с Дуня ще заминем за Петербург, кога точно не знам, но във всеки случай много, много скоро, даже може би и след седмица. Всичко зависи от Пьотър Петрович, който ще ни съобщи веднага, щом се установи в Петербург. Сбогом или по-добре довиждане! Прегръщам те много-много и те целувам безброй пъти.

Твоя до гроб Пулхерия Расколникова.»

Разумихин погледна и плика. Според щемпела с датата писмото беше дошло в пощата още преди седмица, но е било връчено на получателя по-онзи ден. Дмитрий Прокофиевич понечи да викне Настася, за да разбере причината за забавянето, но точно в този момент медикът реши да провери цвета на Расколниковите склери. Това именно действие върна болния в съзнание. Расколников се пробуди, уплашено погледна ръката, посягаща към лицето му, и рязко седна на леглото. Бяха му необходими няколко мета, за да дойде на себе си, но не много. След половин минута Родион Романович вече беше съвсем на себе си и дори се подсмихна.

— А, ти ли си — промълви Расколников. — Дошъл си да благотвориш. Че и с доктор.

Но изобщо не погледна Зосимов, само презрително оттласна от лицето си пръстите на медика.

Онзи никак не се засегна, а хвърли многозначителен поглед на Разумихин, отдръпна се встрани и по време на целия последвал разговор наблюдаваше като страничен научен изследовател, който проучва състоянието на болния. Двамата бивши студенти впрочем сякаш го бяха забравили.

— И в писмото ли си навря носа! — злобно се озъби Расколников. — Винаги си бил безцеремонен. И какво ще кажеш?

— Ще кажа, че според мен в писмото е причината за трескавото ти състояние — спокойно отбеляза Дмитрий и се подпря на стената със скръстени на гърдите ръце.

Беше му ясно, че е по-разумно да мълчи и да остави другаря си да говори.

— Психолог! — изпухтя Родион Романович и се хвана за главата. — Сестра ми се отдава жертва на някакъв си Пьотър Петрович, само и само милият Родя да започне кариера! Те ме превръщат в подлец! Без дори да го разбират! Ти знаеш ли за тези два дни какво ли не ми…

И не успя да довърши, защото на вратата, която зееше отворена, се появи ново лице. Това беше господин на години, солиден, високомерен, с недоверчива и гнуслива физиономия. Като видя, че всички са го зяпнали, той леко се поклони с твърде горд вид и съобщи:

— Лужин, Пьотър Петрович. Казаха ми, че в тази стая живее Родион Романович Расколников. Но може би греша?

ОСМА ГЛАВА

Ново лице, и не само едно

— Съвсем точно — поклати глава Разумихин и внимателно изгледа непознатия.

В тъмното стайче на Расколников, напомнящо на ковчег, солидният джентълмен изглеждаше съвсем неуместно. В облеклото му преобладаваха светли младежки тонове. Носеше хубавко светлокафяво лятно сако, лек светъл панталон, жилетка от същия плат, батистена лека връзка на розови райета, и най-важното беше, че всичко това му отиваше. Лицето му, много свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за четирийсет и пет годишната му възраст. Тъмните бакенбарди приятно го обграждаха от двете страни като два котлета и много красиво се сгъстяваха при лъскавата светлообръсната брадичка.

— Заповядайте — посочи Разумихин един от столовете. — Аз съм Разумихин, негов приятел. А това е самият Родион Романович. Болен е. Затова и докторът е тук. Така че не взимайте много присърце каквото и да ви каже. А впрочем… — И той махна с ръка, защото не чакаше нищо добро от предстоящия разговор. Пьотър Петрович, явно настроил се предварително да играе ролята на благодетелен посетител на градските бордеи, не предчувстваше нищо и засега само изпита леко неудобство от устремения към него огнен взор на Расколников, но отдаде тази странност на споменатото заболяване. Като светски мъж той реши веднага да подобри атмосферата чрез почтен цивилизован разговор, който веднага да определи и подреди всичко.

— Сигурно ви е писала за мен майка ви Пулхерия Александровна или сестра ви Авдотя Романовна? Те са вече в Петербург, но още не съм се виждал с тях поради голяма заетост, тъй като пристигнах малко по-рано… — подхвана той с предразполагащ тон, но като не последва реакция, млъкна и дори се смути, предположи, че поради някаква пощенска неизправност писмото не е дошло и това именно обяснява безумния поглед на бъдещия роднина. Пьотър Петрович никак не обичаше да изпада в нелепи и конфузни положения и за миг се обърка. Той погледна масата да провери за плик и наистина съзря там някакво писмо (но не онова, което Разумихин беше прочел, а друго, днешното от полицията). Лужин леко присви далекогледите си очи, бързо прочете няколкото реда и веднага си обясни всичко.

— А, вероятно сте разстроен от тази призовка? — усмихна се той. — Извинете, случайно ми падна погледът. Глупости, абсолютни глупости. Познавам господин Чебаров, дето е подал иска срещу вас, по някои предишни мои случаи. Предполагам, че ще уредим въпроса. — Установил се в ролята на благодетел, Пьотър Петрович съвсем се успокои относно статуса си и хвърли всичките си усилия за атмосферата. — А майка ви и сестра ви временно, докато подредя бъдещото ни гнездо, ги настаних на «Вознесенски», в дома на Бакалеев…

— Знам го — смръщи се Разумихин. — Скверност ужасна. Мръсотия, смрад, а и много съмнително място. Евтино впрочем.

— Естествено, че не успях да събера толкова сведения, тъй като самият аз съм нов човек тук — обидено възрази Пьотър Петрович, — но впрочем стаичките са много чистички. И аз засега се свирам под наем при госпожа Липевехзел, на две крачки оттук, при един мой млад приятел, Лебезятников. И там наистина е мръсотия, с извинение, и съмнителни съседства. Какво да се прави, Петербург е модерният ни Вавилон. — На това място като че му се стори, че звучи някак жалко, провинциално, та реши незабавно да се реабилитира и същевременно да въведе разговора в по-непринудено и познато русло. — Впрочем, макар да съм живял все в провинцията, в Петербург съм като риба във вода. И по работа често ми се е случвало да идвам, и за пораздвижване, така да се каже — усмихна се лукаво. — Вашите скъпи близки несъмнено са ви писали, а и лично виждате, че не съм първа младост, така че какво ли не съм видял в живота, познати са ми и безумствата на младостта, обаче всичко това е в миналото, по този въпрос бъдете съвсем спокойни. Ще бъда най-примерният съпруг.

И тъй като Расколников продължаваше да мълчи, та вече ставаше съвсем неприлично, Дмитрий Прокофиевич реши да се обади.

— Значи сте полудували на младини? — със сериозен вид се поинтересува той. — Любовчия, а?

Лужин не забеляза присмехулния тон и даже се зарадва, че разговорът се превръща от монологичен в диалогичен.

— Не както може би сте си помислили — снизходително се усмихна той, — а по най-нескандален и частен начин, почтените хора си имат своите начини. Така че, погледнато от този ъгъл, за разлика от мнозина на моята възраст няма от какво да се притеснявам. Нито извънбрачни деца, нито срамни болести, нито прочее подобни неприятности няма да сервирам по никакъв начин на Авдотя Романовна. Говоря за тези неща открито, без смущение, като отговорен и прям човек.

В този миг Родион Романович най-накрая отвори уста.

— Вън оттук — тихо, но съвсем ясно каза той.

— Моля? — изуми се Пьотър Петрович.

— Вън!!! — гракна му Расколников и се приведе напред така яростно, че Лужин отскочи и събори стола. Разумихин се хвърли към него и се наложи да напрегне цялата си сила, за да задържи приятеля си на леглото.

— Това е криза. По-добре си вървете — каза докторът на смаяния Лужин и извади от чантата си шишенце с успокоителна тинктура.

— Бездруго възнамерявах — гордо рече Пьотър Петрович, който не можеше да понесе мисълта да бъде изпъден отнякъде, и то когато е дошъл с най-великодушни намерения. — Тук наблизо имам среща за една работа, та тръгвам… А вие, господине, макар да сте болен, но това не ви извинява. Ще съжалявате, много ще съжалявате, аз съм човек на честта и нямам навика да прощавам обиди — подхвърли накрая на Расколников, който не можеше да овладее бесния си пристъп, и се оттегли.

Наложи се дълго да укротяват разярения Родион Романович. Не само Разумихин бе обруган с най-грозни думи, отнесе го и Зосимов, понесъл шишенцето: от удара на Расколников течността се изплиска върху жилетката на доктора. И Зосимов, който много се грижеше за своите дрехи, забрави цялата си флегматичност, закрещя, че лекуването на хистерии не му влиза в задълженията, и си тръгна, трясвайки вратата. Всуе Дмитрий Прокофиевич, който се втурна подир него, му изтъкна Хипократовата клетва. Зосимов не се върна.

* * *

Когато останаха сами, приятелите дълго мълчаха. И двамата бяха сърдити и мрачни.

— Знаеш ли, братко, това вече си е свинщина, ето какво ще ти кажа — не издържа накрая Разумихин. — Без вина обиди Зосимов. А и кандидатът на сестра ти, макар и да не е много привлекателен, но какво е това «вън оттук»?

— И ти вън с грижите ти! — ядоса се Расколников. — Някой да те е молил? Какво ми се мъкнеш изобщо?

— Исках да те заведа при мой далечен роднина. Интересен екземпляр е този мой Порфирий. Копнее да се запознае с теб.

— С мен? — учуди се Родион Романович. — Че откъде е чувал за мен? Ти ли си му надрънкал нещо?

— Представи си, не. Прочел статията ти във вестника за необикновените хора. Между другото, категорично съм несъгласен с теб. Написал си пълни глупости, при това много вредни. Порфирий сигурно професионално се е заинтригувал от теб. Все казва: изучете психологията на престъплението и няма да има престъпления. Порфирий е следствен пристав, сега е на работа тук, в Казанския участък…

Расколников, смазан и превит след припадъка си, почти не чуваше своя приятел. Не прояви интерес нито за статията, нито за психологията, обаче щом Дмитрий спомена длъжността на сродника си, болният трепна, на лицето му грейна възпалена жлъчна усмивка.

— А, това било… — изсмя се или се закашля Родион Романович. — Ето кой те е пратил. Чух, да, за клиентите със заложени вещи.

— Какви клиенти? — навъси се Разумихин.

Внезапно Расколников се изхили по много неприятен начин, вперил в другаря си неподвижни очи.

— Не знаех, Митя, че сега напираш в тази насока — бавно и с явно желание да го засегне изсъска домакинът. И успя.

— Ей, ти… — Дмитрий сви юмруци. — Да не беше болен, щях да те… О, по дяволите с твоите измишльотини!

Обърна се и изхвърча от стаята с такава скорост, че за малко да се блъсне в госпожицата, която се качваше по стълбите.

Тя беше височка, но слаба. Разумихин с цялата си маса направо я помете, но успя да я подхване и да я задържи.

— Пардон, по дяволите! Извинете ме! — викна той и щеше да се втурне надолу, но погледна лицето на непознатата и се вцепени.

— Няма нищо — отвърна девойката с леко уплашена усмивка, но без капка притеснение. — Сигурно много бързате и затова не ме видяхте…

— Да, бързам. Тоест всъщност…

Госпожицата се държеше съвсем спокойно, а Разумихин, напротив, чувстваше нарастващо смущение. Той самият не би могъл да обясни какво му става, но просто не беше в състояние нито да продължи надолу, нито да отлепи очи от лицето й.

— Щом бездруго ви забавих — усмихна се тя вече съвсем весело, — удобно ли е да ви питам дали знаете случайно къде живее Родион Расколников?

— Знам — хрипливо отговори Разумихин. — Вие сте сестра му, нали?

Не че беше трудно да се сети човек. Девойката, наречена в писмото на майката «Дуня», доста приличаше в чертите си на Родион Романович, само дето беше още по-красива. Тъмноруса коса, малко по-светла от братовата й; очите почти черни, бляскави, горди и същевременно невероятно добри. Беше бледа, но не болезнено бледа; лицето й излъчваше свежест и здраве. Устата й беше малка, долната устна, свежа и алена, беше леко издадена напред, както и брадичката и това май беше единствената неправилност на това прекрасно лице, но му придаваше особена характерност и между другото някаква надменност.

— Той ли ви разказа за пристигането ни? Вие негов приятел ли сте? Да, аз съм сестрата на Родя, Авдотя Романовна.

Госпожицата го погледна ведро и приветливо, но той се смути още повече.

— Разумихин — избъбра той със свито гърло. — Току-що бях при него… Е, да не преча на роднинската ви среща и тъй нататък… — направи усилие да продължи надолу, но краката не му се подчиняваха. — Знаете ли какво, той е болен — каза Разумихин, но девойката сякаш не го чу.

Развълнувана от предстоящата среща, тя почука на вратата и влезе, без да чака отговор.

Дмитрий слезе две-три стъпала. Спря, постоя и неочаквано седна. Да почакам малко, знам ли, може да му потрябва нещо от аптеката или нещо друго, каза си той и неочаквано се изчерви.

* * *

Но каква аптека — Разумихин си представи, че в сегашния си бяс Родя може да се нахвърли срещу сестра си, да я обиди или да я удари, а само от мисълта, че някой, ако ще и собственият брат, може да удари чернооката госпожица, дъхът му опасно секна. Той и на себе си вероятно не би признал, че дори би бил доволен от такъв обрат в събитията: Авдотя Романовна да викне «помощ!» или нещо подобно и тогава той, Разумихин, да нахълта и да я спаси.

Затова Дмитрий седеше като на тръни, вслушваше се напрегнато в звуците, които долитаха от стаята, и беше готов, ако се наложи, мигом да се втурне. Ала опасенията (или надеждите) му като че бяха напразни. Острият слух на Разумихин не долавяше никакви признаци за разправия. Отначало, когато Авдотя Романовна влезе, той чу тихи възклицания, после, почти веднага, хлипания, но не жални, а радостни. Последва шум на приглушен разговор. Дмитрий се укори за прекалената мнителност, но изведнъж тонът на разговора се повиши и скоро на стълбите се чуваше всяка дума.

— Но как… как… си позволяваш?! — накъсано и сякаш задъхано възкликна женският глас.

Отговорът беше разпален, но почти неразбираем.

— Защо си въобразяваш, че се жертвам? Какво е това самомнение? А и не е твоя работа! Аз му се врекох! За когото си искам ще се омъжа!

— А, не, Авдотя Романовна! — остро възрази Расколников. — Няма да го допусна! Какъв излизам аз тогава? Ваш хрантутник? Проклета да си с твоята унизителна саможертва! Сестра ми ще се продаде, та аз да започна кариера?

И се чу звук, непоносим за Разумихин — на плесница. Той с ръмжене скочи и се втурна в стаята, дори не забеляза, че с удара с рамо е откачил вратата от едната панта. Но не се наложи да брани Авдотя Романовна от обезумелия й брат. Пред очите на Разумихин се разкри неочаквана сценка. Родион Романович стоеше втрещен и опипваше с пръсти лявата си буза, която беше много по-червена от дясната. А госпожицата беше коленичила пред него, прегръщаше го и шепнеше с беззвучен плач: «Прости ми, прости ми…» Като видя приятеля си, Расколников не се ядоса, а само се усмихна леко смутено.

— А, пак ли ти? Чу шум, а? Запознай се, сестра ми Дуня. Току-що ме удари и май справедливо. Дуня, стани, стига вече, не сме сами. Това е моят приятел Дмитрий Прокофиевич Разумихин.

Но Авдотя Романовна и без това вече се надигаше.

— Познаваме се — смотолеви тя, без да смее да погледне свидетеля на семейната сцена.

Изумително: очите й бяха зачервени от плач, носът й се беше подул, но сега тя му се стори още по-красива, отколкото на стълбите.

— Какво се пулиш? — засмя се Родион Романович — странно, но беше в прекрасно настроение. — Такива сме ние, Расколникови. Рязански африканци.

Шамарът е най-добрият лек за истерията, си каза Разумихин и също се усмихна.

— Да, сега си по-добре, то личи. Как ти заблестяха очите. Ако щете вярвайте, Авдотя Романовна, но допреди малко лежеше като труп.

На Дмитрий му беше неописуемо приятно да говори с нея така съвсем пълноправно и да изрича името й.

— Извинете ни, Дмитрий Прокофиевич… С Родя малко се сдърпахме. Вечно сме така. Аха да се скараме като жестоки врагове, и вече сме се сдобрили. Много го обичам — и той мен.

— Стига, стига — сконфузи се Расколников. — Момински сантименти. — И неочаквано каза: — Митя, щеше да ме водиш при твоя детектив. Да вървим тогава, а?

— А мама? — ахна Авдотя Романовна. — Обещах й да те заведа, тя те чака.

Родион Романович се намръщи:

— Ами… после ще се видя с нея. Имаме да свършим едно нещо.

— Наистина — кимна Разумихин. — Ще вземем малък заем от мой роднина, дето брат ви го нарече «детектив», и ще поиздокараме Родион Романич. Че как да се представи пред майка ви като плашило? Тя може да се уплаши.

Този аргумент очевидно й се видя разумен.

— Благодаря ви, че се грижите за Родя, Дмитрий Прокофиевич — сърдечно каза тя. — Но ще бъдете с него, нали? Някак ми е по-спокойно да разчитам на вас.

Разумихин пламна от удоволствие, а Расколников учудено вдигна вежди.

— Първо да я изпратя до вкъщи, няма да се качвам — рече той. — Дуня, нали сте на «Вознесенски»?

— Да, наблизо. Пьотър Петрович временно ни нае стая — отговори сестра му и особено категорично наблегна на името на годеника си.

Брат й направи гримаса.

— А твоят детектив къде живее? — обърна се към Разумихин.

— На «Офицерска». Една сива къща със зелен покрив, знаеш ли я? Порфирий е на втория етаж вляво. Чудесна личност, братко, ще видиш! Недоверчив, скептик, циник, послъгва, тоест не послъгва, а подмамва, но си знае работата. Много иска да се запознае с теб, много. Разбираш ли, той…

— Ще се срещнем след един час пред входа — прекъсна го Расколников, който отново бе сменил настроението си от приповдигнато на мрачно. — Ще видим, ще видим… — измърмори накрая под носа си.

И приятелите се разделиха. Преди да свърне на ъгъла, Дмитрий се обърна, за да погледне пак Авдотя Романовна. Тя вървеше с брат си, висока, стройна, и нещо го укоряваше, хванала леко ръкава му. Расколников си дръпна лакътя да се освободи. Разумихин въздъхна и взе да обмисля как най-смислено да употреби цял час свободно време.

* * *

В уреченото време двамата се срещнаха пред къщата на Порфирий Петрович. Разумихин беше кисел, а Расколников превъзбуден. Още като видя отдалече Дмитрий, му викна през смях:

— Ей, Ромео! Издокарал си се, даже си се сресал, а?

— Изобщо не съм се ресал — хвана се на подмятането му Разумихин, пипна си косата и се изчерви, та Родион Романович се разсмя още по-весело.

— Същинска пролетна роза си! И как ти отива, ако знаеш само! Двуметров Ромео!

Дмитрий ядно понечи да го цапардоса, но Расколников с неудържим смях му се измъкна и влезе във входа. Разумихин се забави за миг, тропна с крак и влезе подире му. В същия момент двама гледаха от прозореца на втория етаж — Порфирий Петрович и Заметов.

— Дойде все пак — отбеляза първият. — От дързост, предизвикателство. Иска да се самодокаже след сутрешния припадък. Е, неспокоен е също така, естествено. Разбира, че е заподозрян. Или точно обратното…

— В смисъл как «обратното»? — не разбра Александър Григориевич. Приставът въздъхна.

— Никого не е убивал, няма никаква вина. Просто е нервен, луда глава. И припадна от задуха, защото е болен, а ние с вас само си измисляме. Сега ще опипаме почвата.

В антрето дрънна камбанката. Надворният съветник обаче хич не се забърза да отваря, напротив — преспокойно запали цигара. Заметов понечи да отиде, но приставът го спря.

— Няма нужда. Не е заключено. Митя ще си отвори. Искам да видя как нашият P. P. Р. ще влезе в стаята, това е важно. А вие, драги Александър Григориевич, седнете там, до писалището. Все едно пишете нещо служебно. След сутрешния припадък сте ми много необходим тук. Пишете, не участвайте в разговора, само от време на време поглеждайте внимателно обекта.

— Така ли? — присви очи Заметов.

Порфирий Петрович прехапа устна.

— Или знаете ли какво, даже хич не го поглеждайте. Все едно изобщо не съществува. Да, така е още по-добре.

Чуха как се отвори външната врата — на Разумихин му омръзна да дърпа шнура на камбанката.

Екна буен смях, после сърдитият вик на Дмитрий: «Уф, че си свиня!» — и в стаята шумно влязоха двамата младежи: единият с ядосана и свирепа физиономия, другият с вид на човек, който едва се сдържа да не прихне. И не успя все пак да се сдържи — смехът му избликна. Разумихин като мечок се извъртя към приятеля си, замахна с юмрук и уцели малката кръгла масичка, на която имаше празна чаша от чай. Всичко се разхвърча и зазвънтя.

— Но защо да се чупят столовете, господа, та това е в ущърб на хазната! — весело цитира Порфирий Петрович реплика от «Ревизор» и подаде ръка за поздрав. Моментално му стана ясно, че цялото представление с лекомислената и непринудена поява на Расколников при човека, който го дебнеше (а студентът след сцената в участъка не можеше да не разбира това) е измислено предварително от Родион Романович, и той неволно се възхити на проявеното умение. След запознанството с госта Порфирий поговори с двамата мило и с приязън, като същевременно гледаше право в Расколников. От само себе си се нагласи линията на предстоящия разговор. Да не крия, че знам всичко, реши надворният съветник, а обратното, направо да мина по същество. Не за убийствата, защото тук нямам нищо достоверно срещу него и той чудесно го знае, а за основното, за теорийката му. Много му се понрави на Порфирий Петрович, че гостът изобщо не поглежда добре познатия му Заметов, който превъзходно се справяше с ролята си — дращеше по листа и дори не поглеждаше студента.

— Това е сътрудникът ми, преписва някакъв незначителен документец — небрежно обясни приставът, покани младежите на дивана и седна на стол срещу тях.

— Виждал съм господина, струва ми се — със същата небрежност рече Расколников. — Впрочем може и да бъркам.

— Няма страшно, ако и да сте го забравили. Той е най-обикновено човече, не може да се мери с вас — пошепна му поверително Порфирий Петрович и му наметна.

Душата му пееше — тази част от занаята си, психологическия двубой с престъпника, надворният съветник най-много обичаше. А и всеки ден не се среща такъв Расколников, честно казано. Намека за обикновеното човече Родион Романович разбра идеално. Я да видим дали ще го подмине, или ще се хвърли в бой? Приставът с интерес гледаше своя визави. А той се хвърли като бик, с рогата напред.

— Моята статия ли иронизирате? — облегна се на дивана Расколников и скръсти ръце на гърдите си. — Дмитрий ми каза, че сте я прочели и желаете да я обсъдите с мен. Но не идвам за това. Часовникът ми остана заложен при лихварката, дето я убиха онзи ден. Часовникът не е нищо особено, но ми е спомен от баща ми и бих искал да си го прибера. Така че идвам за часовника… Ако ви се ще да си говорим за статийката ми обаче — защо не. Не съм разглезен от читателско внимание, особено от такива читатели… заинтересовани.

Надворният съветник безкрайно хареса начина, по който бе изговорена последната дума, чак неволно изсимпатизира на Родион Романович. Костелив орех, няма що. То това му е хубавото. Порфирий Петрович с наслада издуха струя тютюнев дим и се подготви за следващата много по-фина атака срещу събеседника, но в този миг, да го вземат дяволите, пак зазвъня камбанката на вратата. Настойчиво, дори натрапчиво, така че подир няколко секунди стана ясно, че това не е просто така, а е по някаква изключителна причина. Приставът с яд се извини, стана, отиде в антрето, отвори вратата и видя на прага не друг, а надзирателя на трети квартал Никодим Фомич.

Капитанът, обикновено спокоен, добродушен, сега сякаш не беше на себе си. Прошарените му мустаци трептяха, очите му мигаха на парцали.

— Пак… Ваше… Порфирий Петрович, какво става… — с неузнаваем жален глас изломоти кварталният. — Току-що дойдоха… На «Малая Мешчанска»… Пътьом реших на вас…

Порфирий Петрович внезапно като подкосен се подпря на вратата. Имаше чувството, че спи и сънува кошмарен сън, от който непременно ще се събуди.

— Мамзел Зигел, Даря Францевна… По главата… В собственото й жилище… На «Малая Мешчанска»… Току-що…

Когато беше необходимо, Порфирий Петрович умееше да се овладява — имаше това прекрасно качество, за следовател даже и необходимо. Овладя се и сега, в тази тежка за него минута.

— Почакайте тук — тихо рече на капитана, надзърна в стаята, спокойно се усмихна и каза: — Нищо особено, съобщение… от кантората. Митя, ела, миличък.

Но когато Разумихин излезе в антрето, надворният съветник изтри усмивката, хвана за ризата сродника си и яростно пошепна:

— Едно ми кажи: направо от къщи ли ми водиш Расколников? Заедно ли бяхте през цялото време?

— Не, разделихме се — учуди се Дмитрий, неволно също шепнешком. — За цял час. Пред твоя дом се срещнахме. Защо?

Порфирий Петрович се удари с юмрук в челото и зажумя.

— Прав беше Заметов! Трябваше да го арестуваме! Той не е човек, а дявол!

Разумихин ужасно се слиса:

— Кой е дявол, Родя ли? Ти наистина ли го подозираш? Какво от това дали сме били заедно, или не?

— Точно когато не сте били заедно, е убит още един човек. Но вече край на игричките.

Порфирий Петрович с искрящ поглед се обърна да влезе в стаята, ала Дмитрий го задържа за рамото.

— И да е убит, не е Родя. Той не беше сам, отиде да изпрати сестра си.

— Не е бил сам? — сякаш невидима сила измъкна скелета на пристава и го остави само плът и кожа, така се сломи и сви изведнъж. — Не е бил сам?! Значи има свидетелка?

— И то каква! Та няма да му е съучастничка! Знаеш ли, такава девойка, дори не мога да ти обясня… Забрави за Расколников, това са глупости.

— Глупости, глупости… — заповтаря клетият пристав, смазан от двойния удар.

Не стига новото убийство, трето за три дни, а и единствената версия, която му се струваше категорична, стана на пух, и прах.

(обратно)

8. Франкмасон

В късната утрин — след единайсет часа — Фандорин и Саша пътуваха към клиниката мрачни. По много причини. Първо, «негативът» Морозов подло ги беше измамил: не им каза, че ръкописът е разделен не на две, а на три части, та имало още една. Нататък. Вторият фрагмент беше намерен, но щеше да е невероятно трудно да го измъкнат от изнудвача Лузгаев. И накрая с началото на ръкописа също нямаше никаква яснота. Когато рано сутринта звънна Саша и съобщи, че прозорецът на Рулото все така не дава никакви признаци за живот, Николас й нареди да върви в милицията, при следователя, който движи случая с нападението срещу Филип Борисович. Ще трябва да съобщи, че нападателят е разкрит, и официално да заяви за изчезналия ценен ръкопис, собственост на семейство Морозови. Нека намерят и Рулото, и манускрипта, а с въпроса доколко е законно притежаването на подобна реликва ще се заемат по-нататък. Иначе наркоманът може да продаде ръкописа на най-случаен човек, после върви го търси.

Саша отиде да говори със следователя. Той отначало се зарадва, че има шанс да решат безнадеждния случай. Взе милиционери и Саша ги заведе в квартирата на Рулото. Но когато се разбра, че хазайката не знае нито откъде е квартирантът й, нито презимето му, нито дори името, капитанът се обезсърчи. И честно, бащински каза на момичето: «Никой няма да издирва никакво Руло. Ако ставаше дума за убийство, можеше да му се направи компютърен портрет и да се обяви за издирване. А за средни телесни… Стига, не бъди толкова отмъстителна. Той е наркоман, друсалка, така или иначе ще пукне като куче в някой кенеф със спринцовката в ръка.» За съществуването на ръкописа на Достоевски май не повярва или изобщо не му дремеше, както би казала Валя. Накрая каза: «Дебни го през прозореца. Ако се появи — звънкаш. Идваме и го хващаме.» И толкова, това им беше разследването. Щом не можеха да разчитат на милицията, Ника командирова Валентина в засада. Сега асистентката се обаждаше всеки половин час да се оплаква от хазайката. Тя пиела в кухнята водка (благодарение на Валяната щедрост) и вече започнала акапелно изпълнение на народни песни. И така: първата част от ръкописа е незнайно къде. Втората е у изнудвач, който иска фантастична сума. А освен това имало трета част и за нея също нищо не се знае. Та сега отиваха пак на свиждане при омерзителния Филип Борисович, който сигурно ги причакваше ухилен. Знае, че ще дойдат, къде ще ходят. И ще се повесели от сърце, не ще и дума.

Усмихнатата красавица на рецепцията им каза:

— Господин Фандорин? Марк Донатович ви очаква.

Откъде знае главният лекар, че ще дойда, учуди се Николас.

— Добре. Отивам.

— Може ли да ви изчакам в коридора пред стаята на татко? — помоли Саша. — Не искам да влизам сама. Страх ме е.

Естествено!

Николас се качи на втория етаж, надзърна в приемната. Този път не чу индийска музика, никой не лежеше на пода в трупна поза. Секретарката Кариночка с гъвкави пръстчета пърхаше по клавишите и почти не погледна Фандорин.

— Идвам по молба на Марк Донатович.

— Влезте.

Погледът на миниатюрната брюнетка беше вял и равнодушен. Очевидно цялата й топлота се предназначаваше само за любимия началник.

— Как мина вчерашното състезание? — попита Ника и се помъчи да си представи как Карина с бяло кимоно и черен пояс нанася мълниеносни удари със стоманените си крачета.

— Както винаги. Първо място — пак така дезинтересирано отговори тя и повтори. — Влезте.

Кремък мома, помисли си Фандорин. Какви времена са дошли. Епоха на немногословни решителни жени и приказливи неуверени мъже. Сигурно Валя беше направила точния избор.

В кабинета го чакаше изненада. Марк Донатович не беше там, на неговото място седеше Аркадий Сергеевич Сивуха и наблюдаваше как гениалното момче Олег играе някаква пищовджийска игра на компютъра на главния лекар. В ъгъла на малко столче се беше настанил гардът Игор и съсредоточено четеше списание «Здрав мъж».

— Докторът би инжекция на Олег, след трийсет минути ще е следващата. Така че сме тук и чакаме — каза спонсорът, надигна се и подаде ръка на Ника през бюрото.

— Умира си да ме мъчи — измърмори момчето и си нагласи голямата бейзболна шапка. — Нарочно си измисля простотии.

Сивуха меко го възпря:

— Не говори така. Марк Донатович е лекар с Божа дарба.

— Всички лекари с Божа дарба са садисти. Божествените лекари садистично си падат по кълцане на тела и души. Така се чувстват богове. Смърт, гадино! — ревна момчето и покоси компютърния персонаж с картечен огън. — Измъкна ми се най-брутално! — и веднага след този изблик на детска непосредственост се обърна към баща си и със съвсем друг тон се примоли: — Тате, вземи ме оттук. Моля те бе.

Под очите на Олег тъмнееха болезнени кръгове, а погледът му беше толкова тежък и мрачен, че Фандорин си спомни вчерашната реплика за преклонната възраст. Горкото малко старче. От какво е болно това момче все пак? Какво му правят тук?

— Нали се разбрахме — Аркадий Сергеевич потупа сина си по ръката. — Две седмици. Потърпи. Докторът обеща резултат. Поне лек мъх.

Впрочем може Сивуха да не беше казал «мъх», а някаква друга дума. Олег рязко се извъртя, удари клавиша и мониторът отново изстреля цял откос.

Всичко това се видя много странно на Николас. И разговорът, и самото им присъствие в кабинета, и че секретарката каза: «Влезте.» Беше готов да се хване на бас, че го чакаха тук. Затова не каза нищо, а само погледна въпросително спонсора.

— Прав сте, Николай Александрович. Наистина съм тук, за да говоря с вас — Сивуха му посочи фотьойла. — Седнете, седнете. Разговорът ни ще е продължителен.

— Относно какво? И откъде знаехте, че ще дойда? — напрегнато попита Фандорин, но седна.

— Смърт, гнидо! — изкрещя Олег.

Аркадий Сергеевич запали лула и с усмивка на симпатия загледа събеседника. Замириса сладко на ароматизиран тютюн.

— Дойде време да свалим картите. Вие, Николай Александрович, сте човек с феноменална проницателност. В най-скоро време щяхте да се усетите за всичко и да ми се разсърдите. А искам да изградим добри делови отношения.

Колкото за «феноменалната проницателност», явно го четкаше — поразителните му думи завариха Фандорин напълно неподготвен. Той погледна към гарда. Телохранителят преспокойно шумолеше с гланцовите листове.

— Вече ми е ясно, че сте точно човекът, който ми е нужен. С право се говори, че сте спец в работата си.

— Коя работа? — сви вежди Ника.

— Имате фирма «Страна на съветите», която помага на клиентите в разни трудни ситуации. Помогнете ми тогава, поработете за мен. Аз съм много перспективен клиент. Дайте ми съвет как да открия третата част от ръкописа.

Лицето на Николас вероятно онагледи емоциите му — Сивуха весело се засмя.

— Учуден ли сте? Просто нямахте достатъчно време да анализирате фактите. Филип Борисович не случайно се лекува в този храм на науката. Вижте какво, истинският собственик на ръкописа на Достоевски съм аз. Разбрахме се с Морозов и имаме договор за покупко-продажба. Аз му платих аванс. И то доста голям.

— Какво, и вие ли? — измънка Ника в невъзможност да усвои наведнъж цялата нова информация.

— Какво ще рече «и вие ли»? Лузгаев ли имате предвид? Не, аз платих истинската цена, не съм като онзи дребен мошеник. Всичко знам. Не се сърдете, но в колата ви монтирахме предавател, още вчера. Нали трябваше да знам какво ще предприемете. Започнахте многообещаващо: накарахте Морозов да ви подскаже (в стаята му, естествено, също има микрофони). После абсолютно гениално отгатнахте главоблъсканицата. Обсъдихте я в колата с помощничката си, нали помните? А разговора си с Лузгаев преразказахте на Саша по телефона, имам разпечатчица. Ама каква твар е този колекционер! Петдесет хиляди лири бил платил, как не! А как само се загърчи, като му споменахте за П. П. П. Тоест «пръстена на Порфирий Петрович». Защото не беше и чувал! Този пръстен аз го намерих и ми струва солена сумичка, а Лузгаев не се посвени и за него. Всичко чух!

Ника само преглътна. Подслушване? В стаята на Морозов, в английското такси? И Сивуха има наглостта открито да го заявява?!

Но Аркадий Сергеевич изпревари възмутената му тирада.

— Извинявайте, но действам не само в свой интерес, а и в интерес на Саша. Когато вчера ви видях с нея, настръхнах. Около този ръкопис кръжат какви ли не лешояди. Затова дойдох да се запозная с вас. И незабавно направих проверка за лицето Николай Александрович Фандорин. Щом събрах информацията, си помислих, че съдбата ви праща. Изключително висока оценка ви дава Левон Константинович — назова той един от бившите клиенти на «Страната на съветите», директор на банка. — И още няколко твърде уважаеми люде.

Николас изпита приятно чувство от чутото и заговори с по-мек тон, отколкото възнамеряваше:

— Защо не ми го обяснихте още вчера? Защо трябваше да ме подслушвате?

— За да се уверя, че ще се справите с такава трудна задача. Как ли не обработвах откачения Филип. И нищо. Не разбира нито от добро, нито от лошо. Само се гаври — е, вече го изпитахте.

«Той е наясно с вчерашния случай. Разпечатчица са му дали», досети се Ника и пак се ядоса.

— Резултатът ви беше бляскав — продължи Сивуха, сякаш дори не забеляза как се смрачи погледът на Фандорин. — Лицата, у които се намират първите две части от ръкописа, са открити. Въпрос на техника е да си ги доставим. Но се оказва, че има и трета част. Предлагам ви ангажимент. Намерете ми края. Гарантираният аванс е сто хиляди рубли (Левон Константинович ме предупреди, че сте патриот и не приемате хонорар в чужда валута). При позитивен резултат ще получите още половин милион. Плюс, разбира се, че ще ви се платят всички разходи. Да не забравяме и Саша. Ако получа ръкописа, тя ще може да плати на швейцарците. А лечението на Филип Борисович и без това плащам от джоба си.

Да, прав беше за Саша. И предложеният хонорар беше добър, повече от добър. Никой не беше плащал толкова на «Страната на съветите» дори за много по-трудоемки поръчки. Освен това самият Ника изпитваше интерес как щеше да продължи разследването на Порфирий Петрович и кой беше извършил убийствата — Расколников или някой друг персонаж, който може би изобщо не беше попаднал в окончателния вариант на «Престъпление и наказание». Всичко това беше «за». Но имаше и едно «против». Съществено.

И Ника директно го изказа:

— Не съм сигурен, че бих искал да работя с клиент като вас. Номерът с подслушването не ми харесва. Вие кой сте всъщност?

Спонсорът се подсмихна учудено и помълча, после каза:

— Бях чувал, че умеете да изненадате събеседника с елементарен въпрос, на който трудно може да се отговори — и издуха кълба дим. — Кой съм аз? Не е лесно човек да се самоопише. Нали не ме питате за името, вие го знаете. По значката виждате, че съм депутат в Държавната дума. Та кой съм аз? Ами бизнесмен, специалист по корпоративни инвестиции, но това е временно занимание. Олег, нахалникът, ме нарече мъжкар с хъс да е водач на глутницата. Категорично не съм съгласен. — Аркадий Сергеевич изведнъж лукаво погледна Фандорин и тихо каза: — Добре де, ще си призная. Франкмасон съм, това е!

Ника очакваше да чуе какво ли не, но не и това.

— Членувате в масонска ложа? — учуди се той. — Съществуват ли такива? Мислех, че само на Запад…

— Дявол ги знае дали съществуват масонските ложи, или не. Аз не съм франкмасон в този смисъл. Франкмасон съм по дух, по психика. Аз съм свободен зидар, разбирате ли?

Не, Николас не разбираше. Но не му се наложи да пита — самият Сивуха заговори с голяма готовност. И личеше, че владее словото. Този непредсказуем господин сигурно би могъл да стане изключителен телевизионен шоумен или популярен политик. Подръпвайки от лулата, спонсор-бизнесмен-депутатът подхвана разказа си.

За свободния зидар

По какво приличам на историческите франкмасони, Николай Александрович? По това, че също държа само на две неща: свободата и съзиданието. Това пишеше на всичките ми плакати и листовки по време на предизборната кампания. Винаги съм искал да не завися от никого и нещо да градя, да създавам. Но същевременно все зависех от околните и все изграждах не каквото исках, а разни глупости. Знаете ли, в детството, когато се формира характерът, най-добрата закалка е да имаш някакъв хандикап, недъг, независимо дали истински, или въображаем. Така или се пречупваш от тежестта му, или напротив, преодоляваш дефекта и после нищо не може да те уплаши. Това са все христоматийни истории: фъфлещият Демостен, който се учи да говори с камъчета в устата, за да стане велик оратор; или спортистът с гръбначно заболяване, който от инвалид става най-силният човек на планетата. Ет цетера, ет цетера. В моя случай хандикапът беше смехотворен. Тоест сега го намирам смешен, но като бях дете, мислех, че съдбата ми е изиграла ужасно несправедлив номер. Човек не може да живее с фамилно име «Сивуха»! Ако се казваш така, изборът е лесен: или се настройваш да живееш като дамгосан шут, или превръщаш гадното си презиме в запазена марка. За да звучи гордо името «Сивуха», трябваше да положа големи усилия. Но имах, слава Богу, предшественици. Името «Пушкин» също е разсмивало съвременниците на поета, наричали бъдещото слънце на руската поезия и Чушкин, и Крушкин. А Лев Толстой не звучи ли смешно? Бях чел, че бойните му другари в полка го наричали Тигър Мършав. Или «Dunhill» например, това е марката на лулата ми. Звучат супер аристократично и никой вече няма представа, че това име е произлязло от dunghill, «торище, сметище». На крехка възраст, Николай Александрович, бях потайно момче, мечтател. Когато за първи път прочетох за свободните зидари, имах видение. Много ясна картина. Сякаш съм се покачил на много висока стена на някаква недостроена сграда с мистрия в ръка. Долу се е ширнал грамаден град, вятър ми развява косата и няма жива душа, а аз редя тухлите и си пея за монтажниците алпинисти. Смешно, а? Оттогава минаха четирийсет или колкото там години, а нищо не се е променило. Аз съм високо на стената, с мистрията в ръка, няма никой наоколо. Само дето не ми се вее косата.

Аркадий Сергеевич се потупа по главата — гладко обръсната или плешива. По време на целия монолог гледаше събеседника си в очите и Ника просто физически чувстваше, че депутатът го записва, омайва го като девойка. Вечният номер на професионалните сладкодумци — обайват със сърдечен тон, омотават в паяжина от думи. Добре, да омотава. Най-добре опознаваш клиента, ако го оставиш да говори нарцистично за себе си.

За Силата

Но винаги съм знаел: докато станеш свободен зидар, първо дълго време ще чиракуваш. Което какво значи? Да живееш според устава и правилата на задругата. И аз винаги така съм живял в очакване на своя час.

Всички влизаха в КПСС — и аз влязох. Всички напуснаха КПСС — и аз напуснах. Всички се втурнаха да продават компютри — и аз веднага. Всички приключиха към нефтения бизнес и инвестиционните проекти — Сивуха също измежду първите. Всички станаха бандити — и аз бандит. Всички се оттеглиха от бандитизма — и аз законопослушник и половина. Всички депутати — и аз депутат. При това, обърнете внимание, винаги депутат на управляващата партия, както и да се променя наименованието й.

И винаги във всичко имах по-голям успех от останалите като мен. Защото за тях парите или тъпият депутатски мандат бяха цел в живота, а за мен — средство. Кои са те? Торни бръмбари, а аз съм свободен зидар. И като стана майстор, такива неща ще изградя, че светът ще ахне. Затова съдбата ме закриля, пази ме.

Стигам вече до основното. Почти с никого не съм го обсъждал, но на вас ще го кажа. От някое време взех да подозирам, че всичко в живота ми не е просто така. Че имам някаква особена мисия, която непременно трябва да изпълня. А който се изпречи на пътя ми, ще съжалява. Не ме гледайте, като че ли съм луд. Не съм превъртял. Просто съществува някаква Сила и тя е на моя страна. Това не са измишльотини, а факти.

— За Бог ли ми говорите? — прекъсна го Ника и си помисли: що за времена са настанали, та всеки хитрец непременно си въобразява, че е избраник на Провидението.

Сивуха се намръщи.

— Не знам. Това не е за моята уста лъжица. Ще ви обрисувам само няколко факта, а вие си правете изводите.

Депутатът се озърна към сина си, но той изобщо не ги слушаше, а разстрелваше някакви извънземни страшилища на екрана и повтаряше яростно: «Йессс! Йессс!» Горилата Игор дращеше с химикалка в списанието — вероятно решаваше кръстословица.

За Силата (продължение)

За начало ето ви нещо, което се случи преди десет години точно в разгара на бандитската епоха. Имах и аз свой бандит — Шика. «Специалист по решаване на проблемите» — така се наричаше тогава. Плащах на Шика процент от печалбата и той… решаваше проблемите. Няма да ви обяснявам какви, за да не се разсейваме. Наистина пропускам разни подробности само за пестене на време, не че от нещо ме е страх. Не защото съм кристално чист пред закона (сред нас, златотърсачите от деветдесетте години, няма чисти) — просто съм от управляващата партия и никой няма да рови в миналото ми. Случвало ми се е какво ли не, разбира се, но едновремешните ми подвизи са много по-безинтересни от това, което ще ви разкажа.

И така, влязохме в конфликт с Шика поради не единомислие. Тоест аз смятах, че той работи за мен и получава възнаграждение за услугите си, а той си въобразявал, че аз работя за него и му плащам съответния данък. Та се скарахме по въпроса. И Шика на трапезата в собствения ми дом взе да ме заплашва. Плю в чашата ми с вино, изля го на покривката. Обожаваше ефектите и се изразяваше засукано. Ще те унищожа, ми каза, ще те очистя. Ще изчезнеш безследно, все едно никога не те е имало. Трепери. Блъсна вратата и си отиде.

Да си призная, здравата се уплаших — репутацията на моя «бизнес партньор» и неговата банда беше сериозна. Незабавно изпратих Олег с Игор във вилата на мой състудент, с когото от двайсет години не бях общувал, и духнах от Шереметиево в Чехия. Оттам с кола до Венеция, наех яхта и отплавах към гръцките острови.

От Родос звъннах на Игор: какво става. А той: елате си, всичко е наред. Шика изчезнал. Безследно. Къде, защо — и досега е загадка. А бандата му се разпадна — кой накъдето му видят очите.

Е, аз, дето се вика, се прекръстих, казах си: извадих късмет. Продължих да си живея. И за никаква Сила не мислех тогава. Но подобни случки взеха да се повтарят. И вече трябваше да съм съвсем пълен идиот, за да не се замисля.

Например следният сюжет. Деветдесет и осма, големият икономически срив на седемнайсети август. Аз буквално точно на предния ден обмених голяма сума рубли за долари по шест рубли доларът. И бам — вече не се намираха и по осемнайсет рубли доларът. Партньорът ми, който взе рублите, ужасно ми се обиди. А не беше кой да е, цял зам. министър. Тогава високопоставените чиновници преспокойно съвместяваха държавния пост с бизнес интересите, тоест обратното: бизнес интересите си с държавната служба. Сега, разбира се, е същото, но не чак толкова нагло. И този заместник-министър взе да си иска доларите. Но аз — не: откъде накъде?

Той започна да ме тормози жестоко: данъчни проверки, «маски шоу» — когато специалните служби нахлуват в офиса, карат всички да налягат по очи на пода и обръщат помещенията нагоре с краката. И други такива удоволствия. Дотам стигна мерзавецът, че ми навлече криминално разследване по един случай, в който беше директно замесен и той самият. Обаждам му се и казвам: какви ги вършиш, гадино? Нали уж си вярващ, мъкнеш се по разни свети места, Господ ще те накаже за безобразията ти. Върни ми парите, вика, и прекратявам случая. По това време още не бях с депутатски имунитет. Направо по време на следващия разпит ми щракнаха белезниците и ме вкараха в затвора «Матроска тишина». Три дни лежах и внезапно ме пуснаха. Оказа се, че Бог наказал моя враг. По най-недвусмислен начин. Този заместник-министър наистина беше голям богомолец. Денем пълни гушата по свръхкорумпиран начин, злоупотребява със служебното си положение донемайкъде, а вечер се моли, протрива колене пред разпятието. Разпятието му беше много луксозно, от Урал му го бяха докарали като скъпоценен подарък: малахитово, а Спасителят изработен от яспис. Поне двайсет килограма тежеше, ако не и трийсет. Та два дни след ареста ми, докато се молел, то като по чудо се откачило от горната кука и му се забило право в тиквата. На място. Какво ще кажете?

Разказвам ви най-фрапантните случаи, а имаше и други. Не веднъж и дваж ме е спасявал моят франкмасонски бог. Щом изникне истински враг и вземе да ми създава проблеми — край с него. Някои като Шика просто изчезнаха, и точка. Стопроцентова мистика. С други са се случвали още по-интересни неща.

Последния път ми се случи чудо съвсем скоро, през май. По време на предварителните избори в моя едномандатен район. Може да си спомните, вестниците писаха. Имах само един опасен съперник. По предварителни данни щях да загубя от него с петдесет процента. На девети май, в Деня на победата, той плавал с яхта в Истринското водохранилище. Забележете: сам. И внезапно яхтата лумва в пламъци незнайно как. Хубава яхта, ретро, от старо скъпо дърво. Първо пламнало платното, после рубката. Моят съперник едва успял да скочи във водата. Не че се удави, бил е със спасителна жилетка, обаче беше началото на май, температурата на водата осем градуса. Докато го измъкнат, минали трийсетина минути. Едва не пукнал от студ, та заряза и избори, и дявол. И досега се движи с инвалидна количка, скован е целият. А пък аз дори не се учудих кой знае колко. Знаех си, че ще ми помогне франкмасонската Сила. Не се пречкай в краката на свободния зидар. Какво ще кажете за историйката ми?

— Усеща се, че не ви е първо изпълнение — саркастично отговори Фандорин, още не знаеше как да възприеме странната история.

Беше му ясно, че Сивуха се прави на интересен. Но кое е истина и кое е фантазия в цялата работа? Впрочем за кандидата, дето насмалко да се удави по време на разходка с яхта, наистина имаше нещо по новините. Във всеки случай Аркадий Сергеевич никак не приличаше на луд. Депутатът се засмя.

— Нима не успях да ви заинтригувам?

— Успяхте — потвърди Николас. — Интересна история и разказвате поетично за свободния зидар. Но преди да приема да работя с вас, обяснете ми: защо ви е ръкописът на Достоевски? Защо сте готов да вложите в издирването му толкова време, сили и пари? Не носят ли инвестициите ви достатъчно средства?

— Е, първо, че с препродажба на ръкописа може да се изкарат доста голяма сума, а парите, както знаете, никога не са в повече. За бизнесмена е тежък грях да изпусне шанса за такава печалба, или да надипли пачка, казано на днешен език. Но когато ме потърси Морозов, не мислех за пари. За мен това е шанс да се измъкна от легиона на новобогаташите, разбирате ли, и да стана най-сетне Личност, тоест да съм истински свободен. Милиони лесно се губят, това нещо — небрежно показа депутатската значка — още по-лесно. Но ако си Личност, ти си практически неуязвим. Всеки бързо забогатял, като стигне до определено ниво, си търси вълшебна пръчица, която да го открои от масата и да го направи по-особен. Един ще купи футболен клуб, друг — яйца на Фаберже, трети — картини на Малевич. А Достоевски е още по-добра инвестиция. Аркадий Сивуха връща на родината и световната култура неизвестна творба на класика. Това е световна сензация! Смешното име Сивуха ще се свърже неразривно с великото име Достоевски. И аз ще съм онзи Сивуха, който. Разбирате ли? Крайно необходимо е за мен да притежавам ръкописа. Аз съм законният му собственик. Преди да ме потърси, Морозов е бил при колекционера на манускрипти, а сега става ясно, че и при други, и им е оставил по откъс от текста. Но в крайна сметка избра мен. Защото Сивуха умее да намира правилния подход. Не е истина какъв хапльо беше нашият доктор по филология в паричните въпроси. Всяка сума над хиляда долара му се струваше фантастична, той изобщо не се ориентираше в нулите. Веднага разбрах, че трябва да го работя с «ръка да пипне». П. П. П., въпросния пръстен, купих наскоро от един колекционер. Не е сигурно, че е същият пръстен, който правистите са щели да преподнесат на писателя — не успях да направя експертиза. Но също е четири карата и гравировката съвпада. Аз отдавна се интересувам от всичко свързано с Фьодор Михайлович. Хоби ми е. Та Морозов клъвна точно на пръстена. Както го видя, кунките му затрепериха и веднага разбрах: в кърпа ми е вързан. Подписа договор с мен, всичко си е редовно. Ето, можете да се убедите.

Фандорин погледна. Убеди се.

Настоящият договор се сключва между Ф. Б. Морозов (наричан по-долу Продавач), от една страна, и от друга — А. С. Сивуха (наричан по-долу Купувач). Ръкописът на Ф. М. Достоевски с потвърждаващата документация (наричана по-долу в настоящия договор Материали) се връчва на купувача срещу възнаграждение, състоящо се от две части. Първата представлява антикварен златен пръстен с брилянт 3,95 карата, който има културно-историческа ценност. Втората част възлиза на сума от 100 000 евро, от които 30% се изплащат непосредствено след подписването на договора, а останалите — при предаването на материалите в пълен комплект.

— Както виждате, подписан е няколко дни преди форсмажора във вид на черепно-мозъчна травма — с въздишка каза свободният зидар.

Фандорин имаше само един въпрос:

— Какво представлява «потвърждаващата документация»?

— Сега ще ви покажа. Но първо малко встъпление. За Стеловски знаете, разбира се. Това е издателят, който се възползва от тежкото положение на Фьодор Михайлович и го заробва с жесток договор — с тон на същински лектор поясни депутатът.

Дори нарича Достоевски на име и бащино като цялото достоевсковедско войнство, помисли си Ника.

— За него Фьодор Михайлович по-късно пише: «Стеловски ме безпокои мъчително, дори го сънувам» — продължи Сивуха и извади от чантата си някакви листове. — Ето ксерокопието на писмото, в което Фьодор Михайлович лично описва цялата история. Прочетете оттам, където е отбелязано с червен флумастер.

Ника взе листа, изписан с познатия четлив почерк.

«Стеловски купи съчиненията ми през лятото на 65 година по следния начин: аз бях в ужасно положение. След смъртта на брат ми през 64 година поех много от дълговете му и 10 000 рубли собствени пари (които получих от леля си) употребих да продължа издаването на „Епоха“, списанието на брат ми, в полза на семейството му, без да имам никакъв дял в това списание и даже без да имам право да сложа на корицата му името си като издател. Но списанието фалира, наложи се да го спра. После продължих да изплащам дълговете на брат ми и на списанието, както можех. Много полици подписах, между другото (веднага след смъртта на брат ми) на един Демис. Този Демис дойде при мен и ме молеше да припиша полиците на брат ми на свое име (Демис доставяше хартия на брат ми) и се кълнеше, че ще чака колкото се наложи. Аз приех. През лятото на 65 година започват да ме преследват със задълженията към Демис и още някакви (не помня). От друга страна, Гаврилов, служител в печатницата (тогава печатницата на Прац), също ми представи разписката си за 1000 рубли, която му дадох поради нуждата от пари, за да издавам чуждото списание. И ето, макар да не мога да го докажа юридически, знам със сигурност, че всичко това с внезапното изискване на парите (особено полиците на Демис) е предизвикано от Стеловски; той прати и Гаврилов тогава. И ето че в същото време изведнъж ми прави предложение: дали ще му продам съчиненията си за три хиляди с написване на определен роман и проч., и проч. — тоест със съвсем унизителни и невъзможни условия. Ако можех да изчакам, бих взел от книготърговците за правото на издаване поне двойно, а с една година изчакване, разбира се, и тройно, защото след година само „Престъпление и наказание“ беше продадено във второ издание за 7000 от дълга (всичко от списанието, на Базунов, Прац и на един доставчик на хартия). Така че за братовото ми списание и дълговете му похарчих 22 или 24 хиляди, т.е. платих това и сега ми остава дълг около пет хиляди.

Стеловски ми даде тогава 10 или 12 дни за обмисляне. Това беше и срокът за опис и арест за дълговете. Забележете, че Демисовите полици бяха предявени от надворния съветник Бочаров (навремето е пописвал, превеждал е Гьоте; сега като че ли е мирови съдия на Василевски остров). През тези десет дни търсех откъде ли не да намеря пари за плащане по полиците, за да не продам съчиненията си на Стеловски при такива ужасни условия. Бях и при Бочаров 8 пъти и никога не го заварих вкъщи. Накрая разбрах, че Бочаров е стар приятел на Стеловски, движи негови неща и проч., и проч. Тогава се съгласих и написахме този договор. Платих наДемис, Гаврилов и други и с останалите 35 полуимпериала заминах за чужбина.»

Николас върна листа.

— Да, бива си го този Стеловски.

— Делово човече, сродна душа — сви рамене Аркадий Сергеевич. — Явно също е обичал да дипли пачки. Преди Морозов никой от литературоведите не беше обръщал специално внимание на лицето Стеловски. А нашият бъдещ маниак е заложил всичко на тази карта. Много години е издирвал личния архив на заклеймения от потомците издател и накрая го е намерил. Там сред количествата доста безинтересни финансови и юридически документи (Стеловски е бил прочута драка и вечно е съдил някого) Морозов открил точно това, за което мечтаел: папка с кореспонденцията му с Достоевски. Включително няколко абсолютно сензационни писма. — Депутатът връчи на Фандорин тънка папчица. — Например черновата на едно много важно писмо на самия Стеловски — нали не е имало ксерокси и дори индиго и черновите винаги са се пазели. Освен това един интересен финансов документ. Плюс собственоръчно писмо на Фьодор Михайлович с коментари на Стеловски. Прелистете, разгледайте ги. А ние с Олег да идем да потърсим доктора. Както винаги се е отплеснал някъде, а ни е време за втората инжекция. — Депутатът потупа сина си по гърба. — Олежек, свършвай играта.

Ника не забеляза кога бяха излезли Сивуха, синът му и телохранителят. Така беше потънал в четене.

В първия джоб в папката имаше писмо от Стеловски, надписано с червен молив «Пратено на 11 август». Почеркът на издателя беше грозен, но за удобство към оригинала имаше приложена разпечатка (защо да си хаби очите народният представител): с едър шрифт, на чисто и без никакви пречкащи се ятове и ерове.

Wiesbaden, Hotel «Victoria», a Mr. Theodore Dostoievsky.

Милостиви господине Фьодор Михайлович!

Получих Вашето писмо и да си призная, останах много недоволен. Искате пари, а не искате да ми напишете за което Ви моля. Не е редно. Да Ви кажа, парите не растат по дърветата. Казах Ви в Петербург и Ви повтарям съвсем недвусмислено. Идеята Ви за повест за пияници и сиромаси, с която се опитвате да се измъкнете, никак не ме привлича. Не Ви предложих седем хиляди за подобна творба, а за криминален роман в духа на Габорио или Едгар По. Това иска публиката, а не унижени и оскърбени. Ох, драги Фьодор Михайлович, вземете да опишете някое страшно, тайнствено престъпление с кръвопролитие, и не само едно убийство, а няколко, това на всяка цена. С Вашия талант! Та да секне дъхът на читателите, особено на читателките!

Жалвате ми се, че Ви е трудно и скучно да измисляте криминални сюжети. Защо да ги измисляте! Животът е най-великият сюжетодател. Буквално тези дни в «Московски губернски вести» прочетох отчет за съдебен процес на един тамошен продавач, син на търговец, Герасим Чистов. Този млад мъж на 27 години, разколник по вероизповедание, през януари настоящата година предумишлено умъртвил две старици, готвачка и перачка, с цел да ограби господарката им, еснафката Дубровина. Престъплението е извършено между 7 и 9 часа вечерта. Убитите били намерени от сина на Дубровина, проснати в локви кръв в различни стаи. Навсякъде били разпръснати вещи, извадени от окован с желязо сандък. Злоумишленикът откраднал пари, сребърни и златни предмети. Стариците са умъртвени поотделно в различни стаи и без съпротива от тяхна страна. Всяка е с много рани, очевидно нанесени с брадва. Между другото, тъкмо една брадва, извънредно остра и с къса топоришка, е основната улика срещу обвиняемия продавач.

Не е ли готов сюжет за криминален роман? Само че един съвет: по-добре направете убиеца не продавач, а образован човек, издигнат. Например студент, нали ги знаете какви са днешните студенти. Впрочем никак не настоявам да е студент, това го оставям изцяло по Ваше усмотрение, защото пък прогресивното общество може да съгледа намек срещу сегашната младеж и да се обиди, а защо да обиждаме с Вас прогресивното общество, като главно то е, което купува книги? Така че сам си решете за престъпника, но читателят чак до края да не може да разбере кой е. Запомнете, това е най-важният закон в криминалните романи. И нека в центъра на повествованието не е престъпникът, а разследващият, радетел на закона, някой красив романтичен брюнет със сини очи, такива обичат читателките. Но да не е дилетант като Едгар-Поевия Дюпен. Нашата страна, слава Богу, не е Франция и не е Америка, злодействата се разследват не от частни лица, а от служителите на закона. А и цензорите не биха одобрили. Нека героят е служебно лице. Да кажем, следствен пристав или квартален надзирател. Не звучи много романтично наистина, но ако не можете да съвместите романтичността с държавната служба, тогава жертвайте романтичността, но героят да е човек на закона, с твърдо обществено положение.

И особено Ви моля да избягвате обичайните си тежки фрази, пишете в по-лек, ведър стил и без тези Ваши изречения по половин страница. Читателите си дават парите не с цел да си развалят настроението и да си пълнят главите с проблеми. По-малко страдания и «нещастници». Не Ви предлагам седем хиляди, скъпоценни Фьодор Михайлович, за страдателно четиво. Помислете само, седем хиляди! Толкова няма да ви платят нито Корш, нито пък още по-малко Краевски.

Състрадавам на затруднителното Ви положение и Ви пращам приложено 175 талера, но не назаем, в никакъв случай, защото никому никога не давам заеми от принципни съображения, а като аванс за новата Ви повест. Ако отказвате написването — моля да ми върнете парите със същата поща. Ако ли приемете — бъдете така любезен да подпишете приложената разписка и да ми я пратите.

Ваш покорен слуга Фьодор Стеловски

Докато четеше писмото, Николас, от една страна, негодуваше срещу издателя мошеник, който си позволяваше да поучава самия Достоевски как и какво да пише. А от друга, изпита радостно вълнение. Писмото беше съвсем директно, а не косвено потвърждение на автентичността на манускрипта. Била му е възложена детективска повест — и то именно такава, каквато я е намерил Морозов! Това не е реконструкция и не са експертни умозаключения, а железен факт.

Фандорин прибра разпечатката в джоба и продължи. Следващият прозрачен джоб беше празен — сигурно се е залепил за горния, а секретарят, подготвил папката за Сивуха, не е забелязал. Както и да е. Но в третия джоб имаше още едно доказателство: собственоръчната разписка на Достоевски, че е получил от г-н Ф. Т. Стеловски аванс за новата повест в размер на 175 талера Ах, този хитрец Стеловски! «Ако отказвате написването — моля да ми върнете парите със същата поща.» Все едно не знае, че Фьодор Михайлович в положението, в което се намира, в никакъв случай не може да се откаже от парите. С евтина кукичка хваща автора, няма що.

Последният документ в папката беше писмо на Достоевски. Малко листче, нагънато и дори прокъсано, сякаш някой нарочно го е мачкал. В полето — пак червеният молив на Стеловски, а и в текста подчертани някои редове. В отделен джоб се намираше надписаният плик с адреса («За г-н Ф. Т. Стеловски, Садовая улица, домът на Шпигел срещу Юсуповата градина») и с щемпел на санктпетербургската градска поща (31 октомври 1865).

За да не рискува с прокъсаната реликва, Николас не извади оригинала на писмото, а прочете приложената разпечатка.

Милостиви господине Фьодор Тимофеевич!

Милост искам, а не жертва. Не мога да Ви дам обещаната криминална повест, защото вече я няма, и толкова. Честно я писах, макар и проклинайки всичко на света, във Висбаден, е най-тежките дни е живота ми, понякога и без свещ, единствено на слабата светлина от уличната лампа. Дописвах я тук, в Петербург. Почти довършвах писанието си, оставаше ми най-много една страничка [13], но се случи нещо, което в днешното ми положение, уви, беше съвсем очаквано. Появи се кварталният поради подадения иск от триж проклетия адвокат Бочаров, когото с името Чебаров наказах с преголяма наслада в повестта си с най-люта смърт. С полицая имаше и съдия-изпълнител, дошъл да опише цялото ми движимо и недвижимо имущество. Не притежавам нито първото, второто пък — съвсем не, а и цялата ми мобилировка е на хазайката, затова поради липса на друго съдията иззе наред всичките ми бумаги от масата. Включително и Вашата повест отнесоха в кварталното управление. Аз отказвах и протестирах, естествено, но дълбоко в душата си бях доволен.

Съчинението ми не струваше. Нека изгние довеки в полицията. Хич няма и да се опитам да си го върна, не се надявайте. За Бога и дори по дяволите, огън да я гори тази криминална повест. Да, именно, ще я смятам за изгоряла, за отлетяла във вид на дим през комина. А за да не ми се гневите и ядосвате, веднага ще Ви зарадвам. Реших да напиша роман със същите герои, не подобен боклук, а истинска творба с характери, с дълбоки чувства и най-вече с идея. Отдавна се пробвах да го подхвана ту от една, ту от друга страна, но не потръгваше. Той ми чукаше на вратата, романът, обаче аз поради неспособността си не можех да се досетя как да му отворя. И внезапно стана — отвори се вратата и екна глас, остана само да записвам. Вече бях нахвърлял дори началото — и се появи кварталният надзирател. Та ако съжалявам за нещо, то е именно за началото, започнато направо на последния лист на Вашата повестчица. Но нищо, помня всяка дума и вече го започнах на чисто. Край на надничарството благодарение на Господ и кварталния надзирател. Ако пожелаете, ще ви дам новия си роман за тежкото престъпление и суровото наказание предвид аванса Ви от 175 талера. Ако не, ще ви върна веднага аванса. Скоро ще имам пари, до три дни трябва да получа от г. Краевски [14].

Не се сърдете,

с виновно преклонена глава

Ф. Достоевски.

Докато почиташе този, последния документ, Аркадий Сергеевич вече се беше върнал в кабинета. Стоеше зад Фандорин и гледаше през рамото му.

— Запознахте ли се? И така, господин Стеловски, бидейки изпечен мошеник той самият, е заподозрял, че Фьодор Михайлович го лъже: загубил е талерите на рулетка, а изобщо не е и помислял да пише криминалната повест. Но Морозов, професионален изследовател на Достоевски, знае много добре, че такива лъжи не са присъщи на Фьодор Михайлович. И щом се натъква на тази кореспонденция в архива на Стеловски, Морозов се въодушевява. Това става великата му Цел: да намери иззетата от полицията повест. Може да прашасва в някой склад въпреки всички революции и блокади? Съвсем ясно е, че «криминалната повест» не е била открита от никого, иначе щеше да се знае за нея. Филип Борисович в общи линии си е представял къде да търси. Всички архиви от полицията са били предадени в градския исторически архив в Петроград. Той благополучно си съществува и в наши дни. И какво прави нашият Морозов? Напуска своя НИИ и намира работа в Питер. Заплатата, както се досещате, е жълти копейки, а трябва и наем да плаща, и в почивните дни да пътува до Москва. Разпродава всичко възможно, похарчва спестяванията си, едва не стига до развод с жена си, но вече нищо не може да го спре — скъсал е синджира.

На това място от разказа Николас кимна — познаваше чудесно страстта на историка, подушил несравнимия мирис на откритието. В случая пък и не какво да е откритие, а неизвестна повест на самия Достоевски! Аркадий Сергеевич продължи:

— Всеки свободен миг Морозов ходи да рови в непроучените фондове на петроградското градоначалство, така нареченото «находище», което никой никога не е «разработил». Така се е случило, а и за изследователите не е представлявал интерес канцеларският боклук. Филип Борисович знае датировката — октомври 1865 года. През есента на 1915 година поради изтичане на полагаемия се по закон срок за съхраняване тази документация е трябвало да се изгори, но той се надява на военновременния хаос. Мнозина от работещите в архива сигурно са били мобилизирани да воюват срещу германците, надали ръководството е имало възможност скрупульозно да спазва инструкциите. И как мислите? — тук, преди кулминацията, Сивуха съобразно със законите на драматургията направи ефектна пауза — бавно и с наслада запали лулата си «дънхил». — Намира го! Вехта картонена кутия с надпис «Към дело. Архиви на бивш. 3 кв. Казан. У-ние. 1865 г.» Фьодор Михайлович тогава е живеел на «Столярни переулок», в трети квартал на Казанското управление в града. Представяте ли си? Кутията си е кротувала сто и четирийсет години целокупна и непипната. Не са я изгорили в кюмбетата, не са я хвърлили на сметището. От хиляда осемстотин шейсет и пета година никой никога не е надниквал в нея. И там сред всичко друго Морозов открива канцеларска папка с надпис «Документация, описана и иззета от о.з. поручик Ф. М. Достоевски». — Депутатът тихо се засмя и поклати глава. — Можете да си представите какво става с доктора на филологическите науки. Всеки би пощурял, ако му се сбъдне такава мечта. Филип Борисович точно така се изрази пред мен. «Аз, вика, като отворих папката, като видях ръкописа, все едно полудях. Още там, в хранилището, както кихах от праха. Даже бях в несвяст. Съвзех се едва когато излязох от портала и отминах милиционерската караулка. Вървя и цял треперя, а под сакото си нося ръкописа.» Не взел другата документация. Станало му неудобно. За да имало нещо и за бъдещите изследователи. Дори нарочно оставил папката на видно място.

— Значи ръкописът е откраднат от държавно хранилище — констатира Фандорин. — И вие искате аз да стана съучастник в кражбата…

Сивуха го прекъсна с гръмогласен кикот.

— Ох, не ме разсмивайте! Че в нашата държава всичко е крадено. Петрол, газ, никел, заводите, комбинатите. Кой където е бил на златно местенце, си го е приватизирал. Как става така, че главните богатства на страната са в ръцете на бивши партийни величия, комсомолци, офицери от държавна сигурност и някои хитреци? Ами така става. Просто решават така да стане и готово. Много правилно между другото. По-добре собственик самозванец, отколкото ничия собственост. Така и Морозов приватизира от своето местенце.

— Но това е противозаконно!

— А законно ли е било да се отнема имуществото на дворяните и фабрикантите през седемнайсета година? Но да не жалим толкова и дворяните с фабрикантите. И те несправедливо са притежавали онова, което после са им отнели. Справедливост, скъпи Николай Александрович, не съществува на този свят. Може би на онзи, при ангелите небесни. Това първо. А второ, откъде можем да знаем ние с вас дали Филип Борисович е разказал истината. Той и преди черепно-мозъчната не е бил съвсем окей с психиката. В ръкописа няма архивни печати. Може Морозов да го е намерил в дядовата си ракла. Тогава той по закон си е негова собственост. Лично аз мога да ви гарантирам едно: до мен ръкописа стигна честно и юридически чисто. Договора видяхте. Аванса платих: П. П. П. плюс трийсетте процента. Половината от аванса в пари, другата половина във вид на втора ръка мерцедес според волята на продавача. Не е малко.

— А на международен търг ръкописът може да стигне до два, ако не и три милиона. Проверих.

— И какво от това? Отвъд море — за грош теле, ама за превоза жълтичка. С превоза впрочем също би имало проблеми, ако се стигне до аукцион. Но това, дето се вика, вече не е ваша грижа. Вие ми намерете края на текста. Имате цялата ми подкрепа. Микрофонът в автомобила ви нека остане засега. Само не пейте фалшиво в колата и не си говорете интимности с вашата хубавица секретарка. Но пък изникне ли някоя трудност, моят Игор веднага ще е в течение. Той дежури тук при Олег, скучно му е. Апаратурата е при него в стаята. Нека слуша какво става. В случай на нужда ще ви се притече на помощ. Не го гледайте, че е кинта и двайсет и не изглежда внушително. Игор е човек с големи възможности. Ще ви разкажа за него. За да знаете. — И спонсорът направо без никакъв преход подхвана новата история.

Николас слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Самият разказвач му беше по-интересен от обекта на разказа му. Макар че и случаят си беше доста необикновен.

— Колко години минаха… Единайсет, дванайсет? Не, повече. Беше деветдесет и трета, пролетта. Тогава живеех в бившата държавна вила в Барвиха. Олежка беше малък — съобщи Сивуха, сякаш без обяснение нямаше да е ясно. — Трябваше да е на чист въздух, на мен ми трябваше добра охрана. Имах проблеми тогава, много сериозни. При това едновременно с двама конкуренти, също много сериозни. Накратко, заплашваха ме две поръчкови убийства. Като се събудя сутрин, не съм сигурен дали ще съм жив до вечерта. Висях в шибаната вила като обсаден. Но знаех, че ще ме докопат. Въпрос на време. Само Божие чудо можеше да ме спаси. И то се случи. — Аркадий Сергеевич погледна Ника, видя, че началото го е впечатлило, и доволен попуфка с лулата.

За Чудото Божие

Та беше чудесен пролетен ден. Ние сме двамата с Олежка, без да се брои охраната. Седим на третия етаж, в мониторната, развличаме се. Там беше централният пулт, току-що бяха монтирали екраните, трийсет броя. Седим и натискаме както падне: на един екран се вижда басейнът, на друг — южната стена, на трети — моят кабинет, четвъртият е със спътникова връзка и вървят анимационни филмчета.

Олежек още тогава рядко се смееше, а изведнъж се развесели, смее се. И аз — доволен. Изведнъж включвам камерата на портата и гледам: спрял джип с тъмни стъкла. Какво е това? Ако е пристигнал някой, охраната трябва да докладва. Превключвам на КПП-то. Там със старшия в смяната говори някакъв мъж с кожено яке, нисък на ръст. Размахва му пред носа удостоверение. Усилвам звука, чувам, моят казва: «…Какво като си от ФСБ, длъжен съм да докладвам на стопанина.»

Онзи спокойно му отговаря: «Казах: викай тук всички охранители незабавно.»

Моят му възразява: «Нямам право по инструкция. Ще се свържа със стопанина. Той ще се обади във ФСБ. И ще провери.»

Браво, мисля си. Заслужава си парите. И понечвам наистина да звънна и да проверя каква е тази работа, защо са пратили този човек.

А оня с якето изведнъж казва: «Защо ще се обажда? Документът е менте. Платено ми е да го очистя. С него е свършено. Викай всички тук, ако ти е мил животът.»

В този момент не се уплаших много много. Даже се зарадвах. Колко умно направих, че се сетих да сложа навсякъде видео наблюдение.

Хващам телефона — никакъв сигнал. Втори апарат, трети — същото. Изключили са ми телефона! А мобилни тогава още нямаше. Спокойно, си казвам. Той е сам, аз съм с петима охранители, печени момчета.

И старшият, виждам, се държи мъжки. Няма паники, няма истерии.

«Добре, казва, сега ще ги извикам.» И ги вика. А същевременно (виждам на монитора) леко издърпва чекмеджето, където му е оръжието.

Гледаме с Олежка, застинали в мълчание—същински гангстерски екшън. Сърцето ми думка, разбира се, но не бях много притеснен. Сега, си викам, моите «афганци» ще му извият ръцете. Ще си поговоря с него да разбера кой му плаща — Богданчик или Бесо Гагрински (така се казваха враговете ми).

Събират се четиримата охранители, всички въоръжени. Маломерният с якето им казва: «Момчета, дошъл съм да ликвидирам шефа ви. И ще го ликвидирам, нямам грешка. Мога само него да очистя, мога и заедно с вас. Вие си решавате. Ако ви се живее, хвърляте оръжието и се спасявате ей там в бараката. Кротувате си и не си подавате носа. Когато куките ви разпитват, ще кажете: пристигна един кавказец, метър и осемдесет висок, с мустаци като подкова. И ще го разпознаете по снимка — този.»

Показва на всички фотографията, та и аз я виждам на монитора. А на снимката — Лаваш, главният килър на Бесо Гагрински. И ми става ясно, че нахалникът е пратен от Богданчик. Значи Богданчик иска не само мен да ме очисти, но и за убийството да бъде набеден Бесо.

Но не това ме смая, а моите афганци. Те един по един си оставят на земята оръжията и четиримата като овце се оттеглят към бараката. Старшият затваря чекмеджето с пистолета и леко-леко отстъпва подир тях. После ги питах това пък какво беше, вие — петима, той — сам. А те ми блеят: «Да го бяхте погледнали в очите… А и знаем ли още колко мутри има в джипа?»

В джипа, както се разбра, нямаше никакви мутри, Игорьок обича да работи самостоятелно, без помощници. Но очите му — да.

Когато дребният заключи в бараката охранителите ми, вдигна глава и се впери право в камерата, много внимателно. Погледнете го някой път в очите, ще видите. Игорьок има шести дан по карате, с юмрук пробива врата, но никога не му се налага да се бие. Действа само с поглед. Змей. Базилиск.

Та ме погледна той от екрана с черните си дупки — като две цеви. И коленете ми омекнаха.

Седя, гледам, само въртя глава от един към друг монитор.

Ето убиецът отминава КПП-то.

Ето върви по алеята към къщата.

Появява се на камерата в антрето. Не бърза, все едно си е вкъщи. Сваля якето, оставя го на закачалката. От подмишницата му стърчи ръкохватка на оръжие. Приглажда си косата пред огледалото. Най-много ме потресе, че си свали обувките и си нахлузи едни от пантофите. За да не тропа по стълбите. Сложи си ръкавици и бавно тръгна по коридора, наднича в стаите.

Тогава най-сетне се сепнах.

Ей, какво ми става бе? Сега ще провери първия етаж, после втория и ще се качи тук. А аз седя! Този изрод с мъртви очи ще ме убие, няма да пожали и детето, за да не остане жив свидетел.

Какво да правя?

Може да пробваме да се измъкнем през прозореца, но после? Зидът е висок, няма как да се прехвърлим отвън. Да се скрием някъде в двора? Този ще ни намери, личи му, че е действа подробно.

И разбрах, че бих могъл единствено да спася Олежка.

«Пъхни се под масата, му казвам, стой безшумно и каквото и да стане, не излизай.»

После бързо слязох на втория етаж. Извадих от сейфа пистолета, белгийски. Подарък за рождения ми ден.

Застанах встрани от вратата. Като надникне, да гръмна, ако успея. Хич не разчитах да се справя с такъв терминатор. Надявах се да ме убие и с това да приключи. Да не продължи нататък в къщата. Поне синът ми да остане жив.

Стоя с опрян в рафтовете гръб, идиотският броунинг ми трепери в ръката. Казвам си: килърът трябва да огледа на долния етаж четири спални, залата за бодибилдинг, хола, трапезарията, кухнята, килера, две тоалетни плюс параклиса. Имах страхотен домашен параклис с разни джаджи: цветомузика, самосвирещ синтезатор, долби стерео, икона с Богородица два метра на три — направи ми я лично Шилунов за петнайсет хиляди. По онова време го давах супер православен, още не бях открил франкмасонския си бог.

Чувам долу синтезатора. Значи килърът вече е в параклиса, пробва системата — дали някъде няма да се отвори тайна врата. Сега ще се качи на моя етаж.

На втория етаж, ако свърне вляво, в посока на кабинета, ми остава една минута живот. Ако първо свие вдясно, ми остават пет минути.

И ме обзе ужасно желание да тръгне надясно.

Минава една минута, няма го.

Значи е тръгнал надясно!

Изпитах такова щастие, нямате представа. Пет минути — триста секунди, цяла вечност. Стрелката на часовника едва пълзи. Мога да погледам през прозореца. Синьо небе, брезовите клони се поклащат, не бях виждал нищо по-прекрасно през живота си. Загледах се в тези клони. И изключих, забравих минутите. После гледам, по дяволите! Минали са повече от петнайсет минути, а съм жив!

И се ужасих. Да не се е качил направо на третия етаж?

По чорапи безшумно се забързах нагоре.

Слава Богу, Олежка жив и здрав, притаил се в мониторната под масата, както му бях наредил. Диша на пресекулки от страх. А килъра го няма никакъв.

Гледам мониторите.

Няма го! Никъде. Нито на първия, нито на втория, нито на третия етаж, нито никъде отвън.

Загледах се още веднъж по-внимателно. И виждам — в параклиса лежи на пода някой, разперил ръце.

Той!

Не мърда. Да не е умрял?

Доста време събирах кураж. Накрая слязох. Дръпнах спусъка на пистолета, държа го насочен напред.

— Ей! — викам. — Ей, жив ли си?

Той се надига, обръща глава. Очите му насълзени.

И замислено, кротко казва: «Чух глас — и гледа Шилуновата богородица. А сълзите му се леят. — Вече никого няма да убивам. Прости ми, Богородице.»

Направо чудо. Богородица се явява на разбойник като в старовремските житиета.

Ако се беше случило някоя и друга година по-късно, нямаше много да се учудя. Щях да се сетя, че моята Сила ме пази. Но тогава, през деветдесет и трета, за малко да изкукуригам от религиозен възторг. Наблизо вдигнах черква «Пресвета Богородица», в Берьозовка. Можете някой път да отидете да я видите. Червен тухлен кошмар в стил «Новоруски барок».

А Игорьок оттогава работи за мен. Най-лоялният ми сътрудник.

За идиот ли ме смята, помисли си Фандорин. Първо ми разтяга локуми за някаква Сила, сега за Богородица. Или наистина вярва в тези глупости?

По-скоро вярва. Днешният руски елит идеално съчетава прагматизма с екстрасенски дивотии.

— А добре ли е платен вашият разкаял се килър? — осведоми се Николас.

Аркадий Сергеевич се засмя.

— Плащам му три пъти повече от Богданчик. Разбирам накъде биете. Смятате, че може Игорьок да ми е направил инсценировка? За да се уреди при по-перспективен шеф на по-изгодни условия? Той наистина уцели десетката. Богданчик същата деветдесет и трета го взривиха. И хората му, бившите авери на Игорьок, отдавна ги няма на този свят. А Игор все едно е с вуйчо владика — помощник на депутат. Но имайте предвид следното. Когато дойде да работи за мен, ми постави едно условие: никого няма да убивам. Така че може наистина да е било чудо Господне?

«Или решение да смени опасната професия», мислено възрази Ника, без намерение да продължи дискусията.

— Може. Но давайте по същество, че Саша откога ме чака.

— Значи приемате ангажимента? Чудесно! Главната Ви задача ще е да разберете къде е краят на ръкописа. Рулото ние ще го намерим. За Лузгаев също нямате грижа. Ще му върнем аванса, и толкова. Никакви петдесет хиляди лири, естествено, не е платил на Морозов. Дал му е някоя дребна сума.

(обратно)

9. Фактор мозък

Човекът, закопчан за стола, се засмя.

— Шибан колекционер! Не петдесет хиляди, а пет. И не английски лири, а рубли. Обеща още четирийсет и пет, като получи останалото. Бях голям загубеняк. После поумнях, но пак си останах глупав. Какво ме интересуват рубли, лири, пет хиляди, пет милиона. Мен ми дай гугутка със сладка ***** —емоционално изказа сегашното си кредо Филип Борисович.

Днес пациентът беше в по-добро физическо състояние. Затова главният лекар беше позволил да го преместят от лежащо в седящо положение. Опасното начинание бе изпълнено от четирима гардове с личния надзор на Марк Донатович. Свалиха му намордника едва когато Морозов бе прикрепен здраво за специалния стол за буйни луди.

Преди да остави посетителите насаме с пациента, докторът пошепна:

— Вкарваме му препарат, всеки два часа е на система с реабилитиращ разтвор… Засега — уви. Но нищо, рано или късно количеството ще даде качество.

За «уви» беше ясно и без Зиц-Коровин. Щом видя Николас и Саша, маниакалният така гадно се изкиска, че Фандорин загуби и последната капка надежда. Предстоеше ново изпитание. Вероятно още по-мъчително от вчерашното.

— Миналия път ни излъгахте. Не казахте, че ръкописът е разделен на три фрагмента — обречено започна Ника.

Морозов смигна:

— Да, драги. Ще се наложи още да се потрудите. Откога ви чакам. Измислих вече какво да ми разкажете днес. Вие сте женен човек, с халка сте. Разкажете ми как с жена си за първи път се *******. По-изразително, по-художествено и с цялата физиология. Да е съвсем нагледно.

— А, не… — Фандорин се изчерви и огледа стаята — къде ли има микрофон. — Това няма да го бъде!

За никакво възнаграждение не би го сторил!

Подлецът доктор на филологическите науки сякаш бе подслушал мислите му.

— Не заради ръкописа. Заради Сашенка — с чувство каза той. — Ангелчето ни, ето го вече със сълзици в оченцата. Като перлички.

Тогава на магистъра му хрумна спасителна идея. Ти винаги си се гордял с фантазията си. Измисли нещо. Не за Алтън, а за някоя напращяла блондинка. Саша пак ще си запуши ушите. А за депутата с православния му телохранител изобщо не те е грижа.

— Само да не ме лъжете — предупреди го Филип Борисович. — Ще усетя. Носите ли си снимка на съпругата? Такъв като вас непременно си носи. Сложете я на шкафчето, за да я виждам. Разказвайте, по-бързичко разказвайте! Тоест по-бързичко започнете, а не разказвайте бързо!

Николас наистина имаше снимка на Алтън, но не я извади. Не можеше. Нито заради Саша, нито за спасяване на цялото човечество.

— Татко, не мъчи Николай Александрович — чу отзад гласа на Саша. — Той ти разказа миналия път. Сега е мой ред.

Момичето беше бледо, но изглеждаше съвсем спокойно.

— За момински фантазии и палави пръстчета? — оживи се пациентът. — Хайде!

— Не за пръстчета. Отдавна не съм девствена, бъркаш. Мога да ти разкажа как се случи.

Лицето й беше съвсем безчувствено, гласът — тих и вял. Морозов чак се загърчи на стола.

— Кога, кротушке? Как съм изпуснал, стар глупак!

— Помниш ли, по-миналата година Илюша по първомайските празници беше много болен и вкъщи нямахме никакви пари? Тогава намерих на улицата триста долара и Антонина Василиевна отиде в черквата да благодари на Господ и да запали свещ. Излъгах ви. Видях реклама във вестника. «Фирма „Първа любов“: Неопитни девойки за солидни господа. Атрактивно.» Отидох и спечелих парите.

На Ника му секна дъхът — най-вече от този непоносимо спокоен глас. А на таткото окото му не мигна.

— Умница! Златно сърчице! — изврещя той. — Обожавам за дефлорацията! Гарантирам честен хонорар! Вчера не ви измамих, нали? И днес няма да ви измамя. Само че по-подробно, котенце, не пропускай нищо!

— Добре. — Саша замислено присви очи. — Ще започна още отначало.

Фандорин направи рязък жест, но момичето леко поклати глава: не ми пречете.

Той се дръпна, безпомощно седна на стол. А Саша Морозова пристъпи към разказа си.

За дефлорацията

Първо се обадих. По обявата. Питам: фирма «Първа любов» ли е? Приемате ли девственици? Те ме питат наистина ли съм девственица. Да, им казвам. Да знаете, ние имаме тук наш гинеколог, ще проверим. Казвам: добре. Ами заповядайте, казват. Издиктуваха ми адреса, някаква пресечка близо до площад Маяковски. Не помня точно, все пак беше преди две години. Отивам. Лекарят ме прегледа. И вика, че всичко е наред. Тогава жената, която беше управителка, ме пита: а на колко си години? Казвам й: на шестнайсет — тогава бях на шестнайсет. Та ми казва: ама изглеждаш на тринайсет, дали да не те пуснем в програма «Лолита». Работата е същата, но таксата е петстотин. Аз казах: добре, пуснете ме. Тя ми вика: обърни се. И взе да ме върти и да ме опипва. Не, каза, за «Лолита» не ставаш, късно е. Ще минеш по стандартната — за триста. Върви си, ще ти се обадя. И същата вечер звънна. Казах на Антонина Василиевна, че ще спя у Ленка. Тя каза да спя къде си ща. Хич не й беше до мен, защото Илюша вдигна температура четирийсет градуса. А теб те нямаше, ти беше в Петербург. И аз отидох във фирмата. Представляваше обикновен апартамент, но голям. Управителката ми каза: облечи това. И ми даде бели три четвърти чорапи, къса карирана пола, тениска с Мики Маус. А, и ми сплете две плитки с панделки. И каза: върви по коридора, втората стая отдясно. Там чака клиент. Ще правиш каквото ти каже, после ще дойдеш тук да си вземеш парите. Аз тръгнах по коридора. Почуках на вратата, отвътре мъжки глас, дрезгав, пита: «Кой ми чука, а?»

— Скучно, скучно разказваш! Психология ми дай! — прекъсна я Морозов, присмукал лига. — Сви ли ти се сърчицето. Ниско под корема припари ли ти?

Ника си спомни как Саша вчера не беше слушала ексхибиционистката му история. А той седи и слухти.

— Сърцето — да, сви ми се сърцето — позамисли се и старателно отговори Саша. — За корема нямам никакъв спомен. После вече ме болеше, когато…

На това място Николас се опомни и силно си запуши ушите, така че да не чуе продължението на сърцераздирателния разказ.

Лудият я разпитваше, Саша добросъвестно отговаряше. Лицето й беше като на старателна, но тъповата ученичка на изпит.

Тя просто върши необходимото и никак не се срамува, разбра Николас. Какво момиче! Все пак жените са толкова по-читави от нас, мъжете. Нас ни е грижа само за едно, да не се изложим, а те в критичен момент изобщо не мислят за себе си.

Накрая Саша приключи.

Мръсникът замечтано зяпаше тавана, лига му се точеше по брадичката. Ника прецени, че вече може да си махне ръцете.

— Разчувства ме ти, щерко моя. Не толкова с физиологични описания, за каквито нямаш никакъв талант, колкото с благородството си. Гледах те и ти се възхищавах — тържествено изрече Морозов, но патетичният тон му изневери. — Ама смешно го е измислил с «Чебурашка» мръсникът! Я пак го разкажи. Значи той ти вика…

Фандорин пак си запуши ушите. И седя така, докато Саша не му направи знак: хайде, започва!

— …Злато мое! Уважи стария си татко! Заради това ще ти разкажа всичко, което пожелаеш! И за пръстена, и за ръкописа! И аз съм с широка душа. Благороден баща… Откъде искаш да започна?

— От пръстена — бързо каза Саша. — И само той навярно ще стигне, за да платим за цялото лечение!

— Слушам и се подчинявам — тържествено преклони глава лудият. — Нека е от пръстена. Мястото не е много лесно за намиране, така че си съчиних стихче. За да не го забравя. Обърни внимание колко е изискано:

Пет камъчета вляво полетяха, надолу четири, но по-отрано спряха. И пурпур камък там към изток свети — осиротее ли, целта ще се усети.

Николас изпита неприятно чувство. Пак ли тези измишльотини? Саша, наивна душа, рече:

— Хубаво стихотворение. Какво значи «камъчета полетяха»?

Филип Борисович се ухили:

— Ето това ти предстои да разгадаеш.

Като видя разочарованието на личицето на Саша, Фандорин реши да се намеси:

— В стихчето има някакво топографско указание. Но как да търсим мястото, като не казвате изходната точка? Става уравнение с две неизвестни! Това не е честно!

Морозов подхвърли с подигравателна усмивка:

— Изхождате от първоизточника и няма да сбъркате.

Нищо нямаше да обясни, ясно. Ако и за ръкописа възнамерява да ги упъти по същия начин…

— За ръкописа също ли е гатанка? — мрачно попита Ника.

— По-хубаво от гатанка! — грейна маниакът. — От благодарност за увлекателния разказ, а и като продължение по темата ще ви изнеса малка сказка. «Еротизмът в живота и творчеството на Ф. М. Достоевски».

— Как така сказка? Каква сказка? — викна Николас. — Нали обещахте!

Филип Борисович го погледна като човек с наранено самолюбие.

— Млади момко, не говоря с вас, а с дъщеря си. Тя днес е героиня, моята гордост. Така че, Санечка, ще изслушаш ли сказката?

— Да, тате, да. — Саша многозначително погледна Фандорин и той пусна диктофона, който беше взел от Валя.

Еротизмът в живота и творчеството на Ф. М. Достоевски (Лектор Ф. Б. Морозов. доктор на филологическите науки)

Като повечето епилептици Фьодор Михайлович е бил с повишена сексуалност. Николай Николаевич Страхов, приятел и биограф на класика, в писмо до Лев Толстой от 28 ноември 1883 година пише: «…Беше с животинско сладострастие и никакъв вкус, никакво чувство за женска красота и чар.»

Еротичните «отклонения» на Фьодор Михайлович са подробно изучени от изследователите въз основа на литературните му текстове и биографичните сведения. Открити са пет такива отклонения.

Първо, садомазохистичен комплекс.

Второ, обсесивна страст към фатални жени като Настася Филиповна от романа «Идиот», Полина от романа «Играч на рулетка» или Грушенка от романа «Братя Карамазови», сексът с такива жени създава проблеми и дори е опасен за живота.

Трето, явно влечение към жени от абсолютно противоположен тип, лекомислени развратнички, сексът с тях, напротив, е съвсем безоблачен.

Четвърто, доста невинен фетишизъм, свързан с женските крачка.

И пето, нещо много по-криминално: «Рорикон». Този смешен термин чух в доклад на японски учен на една научна конференция. Японците не изговарят «л»-то и това е съкратеното им наименование за «Лолита-комплекс», тоест патологично влечение към незрели лица от женски пол, иначе казано, момиченца. Набоков, който, както знаем, не понася Фьодор Михайлович, чисто и просто писателски е изревнувал автора, който много преди него разработва така ярко и талантливо тази изключителна тема. Защото след развратителя Свидригайлов и развратителя Ставрогин баналната историйка за развратната акселератка от забутано американско градче не може да се възприема по друг начин освен като категорично вторичен продукт.

Сега да се спрем по-подробно на този списък.

Какво имаме на първо място? Точно така, садомазохисткия комплекс. По времето на Фьодор Михайлович се е говорело, че има два вида жени: петитни и апетитни. Ще допълня от свое име, че съществуват и два вида мъже. Първите си падат по слаби дребни женски — това са садистите. Вторите — по едри пищни дами, те са мазохисти. Не става дума непременно за изтезания. Има много добри и грижовни садисти. Потисническият им инстинкт се проявява в бащинското отношение, в закрилата, защитата, но във всеки случай садистът трябва да властва. Съответно и симпатичният мазохист. Той не пълзи на четири крака с вой да го бичуват. Симпатичният мазохист е нежно, разбрано същество, което много се притеснява да не обиди партньора си и най-вече се нуждае от психологическа подчиненост. В случая с Фьодор Михайлович имаме съединяване на двете потребности, което не е никаква рядкост. Нашият гений е бивал през живота си и мазохист, и садист. Общо взето, както се изразяват сега връстниците ти, яко е разпускал. Сладостите на мазохизма му е осигурила едрогърдестата Аполинария Суслова, която го е измъчвала и унижавала до пълна кулминация. Сладостите на садизма — покорната и кротка Анна Сниткина. Цитирам по памет откъси от писмата на великия мислител:

Филип Борисович изду устенца и се залигави с гнусен глас:

«Аня, мила, скъпа моя, прости ми, не ме наричай подлец! Сторих престъпление, проиграх всичко, което ми прати, всичко, всичко до последния кройцер, вчера ги получих и още вчера ги проиграх!»

«Мила Анечка, проиграх последните ти трийсет рубли и те моля още веднъж да ме спасиш, за последен път — изпрати ми още трийсет рубли…»

«Аня, скъпа, аз съм по-ужасен от последен скот! Вчера към десет часа бях на чиста печалба от 1300 франка. Днес съм без копейка. Край! Проиграх всичко!»

«…Мили мой ангел Нютя, проиграх всичко —още щом пристигнах, за половин час проиграх всичко. Какво да ти кажа сега, мой ангел Божий, когото така измъчвам. Прости ми, Аня, отрових ти живота!…»

С две думи, геният изцяло се реваншира на петитната Анечка за униженията, понесени от апетитната Аполинария. Мъчи едната и така си отмъщава на другата. Както го е казал прекрасният писател Леополд фон… забравих първата част от презимето, по дяволите… та Мазох де, същият, на чието име е назован мазохизмът: «Не съм вече роб, който ви позволява да го тъпчете и да го бичувате.» В смисъл: вече аз самият ще тъпча и ще бичувам.

Обсесия номер две: фаталната жена, жената вамп. Това е живото въплъщение на рулетката, главната страст на Фьодор Михайлович. Също така непредсказуема, алогична, жестока, но и по същия начин и с прояви на нечувана щедрост. Лошото е, че щедростта и на рулетката, и на фаталната жена обикновено се пада на студенокръвни трезвомислещи мъже, които са далеч от безумието. А без малко безумие защо да живееш на този свят — без страст, без страдания, без наслада?

Тук имаме и следната пикантност. Героят, който е alter ego на Фьодор Михайлович, е беззащитен пред магията на фаталната жена, но е неспособен да я задоволи като жена. Той непременно е или кисел досадник (героят в «Играча на рулетка»), или импотент (княз Мишкин), или монах (Альоша Карамазов). В това личи комплексът за сексуална непълноценност на самия автор, насаден на Фьодор Михайлович от реалната фатална жена Аполинария Суслова.

А всъщност — и тук преминаваме вече към точка трета — писателят цял живот живее с мечтата за лека, неангажираща интрижка с някоя отворена веселячка. Като симпатичната грешница, която казва в «Братя Карамазови»: «Са lui fait tant de plaisir et a moi si peu de peine!» — «Това му доставя такова удоволствие, а на мене почти никакво усилие.» И мечтата му като че ли се осъществява в края на краищата. Помниш ли, дъще, бях ти разказвал за една госпожа Браун, за която се е грижел Фьодор Михайлович? Как се казваше тази жена, беше някакво по-особено име, не си спомням. Взех много да забравям. Помниш ли за мадам Браун?

Саша поклати глава и Филип Борисович се престори ужасно огорчен.

Как така?! Авантюристка, професионална куртизанка. Обиколила цяла Европа, в Англия я омъжили за моряк, оттам и фамилното име. После тя се прибрала в родината и станала държанка на журналиста Горски. Той бил алкохолик, живеел в пълна бедност и Фьодор Михайлович материално подпомогнал клетата жена. Бях ти разказвал тази история като пример за душевното благородство на нашия гений. Но очевидно дамата му се отблагодарила. Тази Браун била директна жена, без предразсъдъци. Запазило се е нейно писъмце, в което недвусмислено уведомява своя благодетел за готовността си: «Дали ще успея, или не, да Ви се отблагодаря във физически смисъл» — така му пише. Със сигурност Фьодор Михайлович се е показал на висота. Той отдавна си е мечтаел за нещо подобно.

Да вземем например еротичната фантазия от романа «Играч на рулетка» — как учителят Алексей Борисович (автопортрет на писателя) изведнъж печели много пари в казиното и с тях плаща на красавица французойка. Възхитителна сцена! Кокотката Бланш се излежава в леглото и си подава крачето (за тази обсебеност на Фьодор Михайлович ти споменах).

«— Добре, ако искаш, ще видиш Париж. Я ми кажи какво е това outchitel? Ти беше много глупав, когато беше outchitel. Но къде са ми чорапите? Хайде, обуй ме де, хайде!

Тя подаде наистина възхитително краче, мургаво, мъничко, не деформирано като почти всички крачета, които изглеждат толкова милички в обувките. Аз се засмях и почнах да й обувам коприненото чорапче. През това време mademoiselle Blanche седеше в леглото и бърбореше.»

Сега вече търпението му се изчерпа, Ника просто не можеше да понася повече това отвратително и съвсем безсмислено словоблудство.

— Стига сте се подигравали! Саша се подложи на такова изтезание! Вие обещахте да кажете къде е ръкописът, а само се…

— Аз почти всичко вече казах. Остана само за «Рорикон»… — Морозов изсумтя, имитирайки без много вживяване наранена душевност. — Исках да го поднеса красиво, изискано, с фантазия. Цяла нощ се подготвях. Но щом бързате, краят с две думи. — Помълча, присвил око. После каза в скоропоговорка: — Нимфетка минус тъпото умалително плюс града, където е роден императорът епилептик… Това е, край.

— К-какво?

Николас и Саша се спогледаха.

— Щях да ви го формулирам съвсем ясно, но вие сте виновен — прекъснахте ме. Вървете по дяволите, спи ми се.

Пациентът изпъна шия и изрева:

— Санитар! Премести ме в леглото!

Повече нищо не можаха да му измъкнат.

* * *

Саша изглеждаше съвсем потисната.

— Нищо не разбрах. Какви камъчета, защо са полетели… Какво е това?

— В стихотворението е кодирано местонахождението на скривалището с пръстена. Мисля, че го е заровил някъде и няма никакви специални знаци, иначе нямаше да са необходими всички тези указания: вляво, надолу, към изток.

— А ръкописът? И сказката му ли беше гатанка? Как ще я отгатнем? — пошепна тя, когато излязоха от стаята.

— Няма страшно, все някак — с фалшива бодрост я увери Ника. — Това ми е попрището. Докато не открия отговора, не се предавам.

Девойката внезапно изхлипа.

— Простете ми, че съм толкова лоша… Бог ще ме накаже, знам.

— За някакви си триста долара ли? — Фандорин сложи ръка на рамото й. — Заради това ли смятате себе си за ужасна грешница и все молите Бог за прошка? Според мен сте светица. Честна дума.

Тя се изскубна и избяга по коридора, бършейки сълзите си.

Няма вече такива девойки на света, помисли си той. По-рано е имало — по времето на Фьодор Михайлович, — но отдавна няма. Само тя единствена най-случайно е останала.

— Кхм-кхм — чу се някъде отстрани приглушено покашляне.

До прозореца стоеше гардът на Сивухин, със строгия си костюм почти се сливаше с пердето.

— Господин Фандорин…

Ама че поглед, тръпки те побиват…

— Олег Аркадиевич ви кани да го посетите в стаята му.

И без да чака отговор, закрачи напред.

Без капка съмнение, че Николас може да не го последва. Ника се ядоса: сега пък «Олег Аркадиевич»! Няма да върви подир този Азазело, да си знае гьола. Но си спомни слабото личице на малолетния «гений» и му дожаля за момчето.

И тръгна.

Слязоха на първия етаж, прекосиха широкия централен вестибюл, после излязоха във вътрешния двор.

Оказа се, че стаята на отрочето на спонсора е цяла отделна сграда в дъното на градината. Всъщност не здание, а нещо като хале с очертания и размери като на покрит тенис корт.

— Как изкарва тук без прозорци? — попита Ника гърба на телохранителя.

Гърбът не отговори. Може би Игор сметна, че е под достойнството му, а може би не обичаше напразно да мели с език. Нали след минута посетителят ще види всичко с очите си.

Гигантската «стая» на наследника на свободния зидар изглеждаше своеобразно. Светлината влизаше отгоре, през остъкления таван. Покрай металните стени минаваше ходник, към който се издигаше лека стълба. Горе всичко беше облепено с пъстри афиши и постери с батмани, бекъми и прочее персонажи от днешния тийнейджърски пантеон. А долу без никаква система и видима логика бяха подредени различни мебели и апаратури: няколко маси, железни и кожени столове с колела, компютри, акустики и какви ли не техники. Два-три автомата с газирани напитки и кола, мини мотопед, спортен инвентар, а на най-почетно място се зъбеше грамадна пластмасова Годзила.

Стопанинът на всичко това седеше с гръб към входа и съсредоточено майстореше нещо на работната си маса, от време на време проверяваше направеното по сложна система на монитора.

Какво странно съчетание на зрелост с инфантилност, помисли си Николас. Сигурно същият е бил вундеркиндът Самсон Фандорин, който според семейните хроники на дванайсетгодишна възраст създал летателен апарат като дирижабъл и летял с него над уралските възвишения.

— А, Николай Александрович — каза момчето. — Благодаря ви, че сте приели поканата ми. Можех и аз да дойда при вас, но тук е… по-добре.

Без баща си се държеше съвсем различно. По-спокойно, по-естествено, по-зряло.

— Защо да е «по-добре»?

Момчето се обърна към Игор:

— Върви си на мястото.

— Добре, Олег Аркадиевич.

Що за нрави, понамръщи се Николас. Малякът говори на мъжа на «ти», а онзи го нарича на име и бащино. Вярно е казано: богатството е най-лошият възпитател.

Игор отиде в ъгъла и седна до някаква маса, затрупана с хитроумни устройства. До нея на пода имаше стегнато навит спален чувал.

— Спартанец — подсмихна се Олег, уловил погледа на Фандорин. — Малко му трябва.

— Добре сте се уредили тук.

— Вторият ми дом — погледна го изпод вежди момчето. — Две седмици вкъщи, две седмици тук.

— Извинете, но… все пак от какво ви лекуват?

— От разни работи — Олег се извърна и взе да сглобява нещо, което приличаше на детски воден пистолет. — Тежко раждане, майка ми е била зле и скоро починала. А аз съм живо недоразумение. Всичко ми е наопаки. Татко ми, позитивистът, с непреходния си оптимизъм настоява, че съм аномалия със знак плюс. — В гласа на момчето прозвуча присмех, но не злобен, а по-скоро нежен. — Но въпросът си остава висящ. Сега според плана на великия доктор Зиц-Коровина ми инжектират хормонални препарати. Следващия път ще регулираме съня. Аз съм ненормален, стига ми сън час и половина — два. А великият доктор Зиц-Коровин смята, че в това се крие една от причините за болестта. Ще се уча да къртя по осем часа като нормалните хора. Великият доктор Зиц-Коровин развива големи планове за мен. Вече втора петилетка, скоро започваме трета. Центърът по физиология на мозъка няма да остане без спонсор.

Фандорин искаше да попита Олег защо така се е озлобил срещу главния лекар, но реши да не бърза. Момчето не случайно беше поканило тук корифея по добрите съвети. Ако иска нещо да разкаже, не е нужно да го пришпорва.

— А какво майсторите?

— Нищо, глупости. Прочетох, че японците изобретили полимерна нишка със свръхбързо разтягане и свиване. Изобретили я, но още не са измислили за какво да я използват. Помолих тате да ми поръча образец. И направих играчка, доста интересна. — Той вдигна пластмасовия пистолет, натисна бутон и от цевта излетя нещо малко, лъскаво. Николас се вгледа и видя, че е вързана с тънка блестяща нишка стреличка с гумен накрайник. Той се лепна за гръбчето на книга върху канапето на около три метра от масата. — Сега включваме свиването… — Олег натисна пак бутона — и книгата прелетя в ръцете му. Момчето отметна глава и се засмя безгрижно. — Нали ви казвам, глупости. Аномалия съм, това е?

— Но това в никакъв случай не е глупост! — възхити се Фандорин. — Прекрасно изобретение! Може да е от полза например за хора, които са неподвижни. А, със сигурност такова чудо може да намери безброй приложения!

Но Олег само махна с ръка.

— Безсмислици… — озърна се към Игор, после към вратата и сниши глас. — Не за това ви поканих… Исках да поговорим. Просто така, изобщо… Че няма с кого. С Игорьок ли. А вашето лице… общо взето, личи ви, че умеете да слушате. И после няма да раздрънкате.

Фандорин неволно се почувства поласкан. А и му беше жал за престолонаследника, затворен в техно двореца си като в златен кафез.

— Искате да си поговорим ли? — усмихна му се Ника. — Добре, защо да не опитаме.

Но нищо не стана.

Лицето на Олег внезапно се промени — стана затворено, отчуждено.

— Не сега — пошепна той. — Пристига фактор мозък.

— Кой? — Ника изви очи и видя на вратата фигура с бяла престилка.

Доктор Коровин погледна заговорниците с весело учудване.

— Сприятелихте ли се? Похвално, похвално… Какво обсъждаме? Нещо против да се присъединя?

Толкова си и поговориха.

(обратно)

10. Флангов маньовър

Новите гатанки се оказаха много по-трудни от първата. Привикаха от засадата на «Савински переулок» Валя (сега нека хората на Аркадий Сергеевич дебнат Рулото), до вечерта седяха и се кумиха тримата в офиса, но нищо умно не измислиха. Започнаха от П. П. П. «Първоизточникът», препоръчан от Морозов, вероятно беше романът «Престъпление и наказание». Но как да изходят от роман? Може би е имал нещо друго предвид? Пет камъчета, четири камъчета… Вятър и мъгла.

Зарязаха. Превключва към ръкописа — в крайна сметка клиентът се интересува от него, а не от пръстена. Разпечатаха целия текст на гнусната сказка, премисляха го и така, и онака. Пълна нула. До последната загадка за нимфетката дори не стигнаха. Разотидоха се уморени, кисели, за да се съберат отново на другия ден в десет.

А на другия ден, когато Николас се обличаше сутринта, от джоба на панталона му изпадна дублонът и се търкулна под леглото. Магистърът дълго лази, ругаейки и опипвайки с ръка прашния под. Проклетата монета сякаш беше изчезнала. Наложи му се да дръпне леглото. Като видя лекия проблясък на жълтия метал при перваза, Фандорин внезапно си помисли: трябва да търсят липсващите думи, а не да премислят дадените!

И веднага нещата потръгнаха. До десет часа разгада гатанката.

Посрещна помощничките си спокоен и тържествен. Но за по-ефектно реши да не бърза. Попита с хитра усмивка:

— Какво става, размърдахте ли мозъчните гънки?

— Четох, четох, нищо не разбрах — виновно каза Саша. — Аз съм тъпа.

— Баламурщина — потвърди Валя. — И аз съм пас. А вие, шефе?

— Ами имам някои идейки… — Фандорин се наслади на последвалата пауза и отиде до прозореца. — Напича. Задушно е, ще отворя. — Отвори прозореца — и триумфалното му настроение се изпари.

През сутрешния уличен шум долови звуци на пиано. Клавирният урок на Алтън днес е чак в дванайсет, а тя вече се е прибрала. Значи само е прескочила до редакцията и веднага обратно вкъщи — да се подготви. Да не се изложи случайно пред гения.

Затвори прозореца. Върна се до бюрото си и заразказва без никакво въодушевление.

— Със сказката се оправих доста лесно. Повече време ми отне гатанката за нимфетката, но и с нея се оправих за половин час.

— Да бе! — усъмни се Валя.

— Ето. «Нимфетка минус тъпото умалително плюс града, където е роден императорът епилептик…» «Нимфетката» е Лолита, естествено, Морозов я спомена и в сказката. Въпросът е кое е «тъпото умалително». Прелистих романа на Набоков. Героят нарича Лолита съкратено «Ло» — наистина доста тъпо. От «Лолита» махаме «Ло». Какво остава?

—  «Лита». Което е?

— Засега нищо. Да продължим с место раждането на императора епилептик.

— А кой е той?

— Това е въпросът. Едно е ясно: въпросният император има нещо общо с Фьодор Михайлович. Нали знаем, че ерудицията на Морозов е в съвсем тесни рамки, той не е сведущ за нищо освен биографията и творчеството на писателя. Затърсих из енциклопедията да проверя кой от императорите е имал епилепсия. За мое учудване — мнозина. Сигурно има някаква връзка между това заболяване и инстинкта за власт. Записах имената и ги проверих по именния показалец събраните съчинения в електронен вариант. Отговорът изскочи сам, след като проверих списъка. Александър Македонски? Роден в град Пела. «Лита» плюс «пела»? нищо. Цезар и Калигула са родени в Рим. «Лита-рим» — не става. Петър Първи. Не е съвсем точно установено дали гърчовете на великия цар са били епилептични, но приемаме, че да. За нас е важно, че Петър Първи се споменава в текстовете на Фьодор Михайлович нееднократно. Но той е роден в Москва. «Литамосква» ще рече ли нещо? Нищо. Продължаваме. Наполеон Бонапарт. Той за Фьодор Михайлович е като червено за бик. Споменава го много пъти, най-вече в негативен контекст. Но корсиканецът е роден в Аячо. «Литааячо»?

— Тъпизъм — кимна Валя. — И кой е?

— Представете си, Карл Пети Хабсбург. Испански крал, император на Свещената римска империя. В самите текстове на Фьодор Михайлович не се споменава директно, но в допълнителните материали на диска има статия за «Великия инквизитор» — прочутата глава от «Братя Карамазови».

Валя и Саша се спогледаха и нищо не казаха. Фандорин въздъхна.

— Добре, ваш минус. В статията се казва, че Фьодор Михайлович се интересувал от историята на испанската инквизиция и особено от съдбата на император Карл — също епилептик, най-великият монарх за времето си, който доброволно се отрекъл от престола.

—  «Литамадрид» тогава? — прекъсна го Валя, на която хич не й беше интересно да слуша за Карл Хабсбургски. — И това какво значи?

— Нямам представа. Още повече че Карл не е роден в Мадрид, нито изобщо в Испания. Той е роден хиляда и петстотна година във Фландрия, град Гент.

— «Лита-гент». Литагент! — ахна Саша.

Фандорин радостно се засмя.

— Ето ви цялата гатанка. И всичко се подрежда. Разбира се: баща ви след посещението при колекционера си е дал сметка, че е по-изгодно да потърси литературен агент. Защото това не е просто ръкописен текст, а е литературно произведение, следователно може да се продадат издателските права.

Валентина остана недоволна.

— Добре, нека е литагент, но как ще го търсим? Нали не с обява във вестник: «Уважаеми господин литературен агент, отмъкнал ръкописа на писателя Достоевски, обадете се, ако обичате, на еди-кой си телефон.»

— Името на агента е кодирано в текста на сказката — небрежно каза Николас, все едно съобщаваше нещо най-фасулско, но ако дублонът не беше се търкулнал под леглото, надали щеше да разшифрова кода. — Ти сигурно си научила вече наизуст лекцията. Какво е странното в нея?

—Всичко! Например нищо не разбира от садо-мазо, а прави преглед. Такива нещица бих могла да му разкажа…

— Не, друго е странно. Момичета, обърнахте ли внимание на феноменалната му памет? Цитира цели откъси и от романа «Играч на рулетка», и от писмата. А на два пъти паметта изведнъж му изневерява и двата пъти му се губят имена. Странно! Отначало не си спомня първата част от презимето на литературния баща на мазохизма. После името на госпожа Браун, предполагаемата любовница на Фьодор Михайлович (четох впрочем за нея в енциклопедията, Морозов клевети писателя, не е имало нищо такова).

— Та как й е името, шефе?

— Марфа. Хем Марфа, хем Браун. Не е трудно да се запомни, нали? А с австрийския писател е съвсем лесно. Всеки средно образован човек без никакви енциклопедии му знае името.

— Аз — не — сви рамене Валя.

— И аз — призна си Саша.

За Саша е ясно, романът «Венера в кожи», слава Богу, не влиза в училищната програма. Но порочната Валентина би трябвало да знае класиците в близкия до манталитета й жанр.

— Леополд фон Захер-Мазох — това е името му.

— Захарче? — ухили се секретарката, но Фандорин я погледна така строго, че тя се въздържа от коментари.

— А сега да видим тук — Николас отвори указателя на отбелязаната с разделител страница. — Ето ви «Литературни, художествени и театрални агенции». Вижте:

«SAC HER LITERARY&ART AGENCY. Консултации по всички въпроси на авторското право. Посредническа дейност за контакти с чуждестранни издателства, галерии, тръжни къщи. Разрешения за изнасяне на културни, исторически и художествени ценности»

Обявата беше в рамка и със знак във вид на ръка с копие. Валя одобри логотипа:

— Става. Добре, а Марфа какво общо има?

Николас беше запазил най-ефектното за накрая.

— Обадих се на посочения тук телефон. Все едно искам да изнеса картина. Знаете ли как се казва директорката на агенцията? Марфа Леонидовна Захер.

— Николай Александрович!

— Шефе! Не е истина!

И пак като миналия път Фандорин бе възнаграден за дедуктивната си дарба с целувки по двете бузи: от Валина страна — мокра и гореща, от Сашина —суха и лека.

— И това не е всичко — скромно продължи той. — Успях да събера малко инфо за Марфа Захер в интернет. Оказва се, че тази особа е доста известна. Не е звезда, разбира се, но е от дамите, които, нали знаете, все са на разни промоции, презентации, коктейли и я има в светските хроники на лъскавите списания. Сигурно сте ги виждали — в малки карета на последните страници.

— Не ги знам — каза Саша.

— Знам ги, естествено — каза Валя. — Колко пъти ме е имало и мен.

Николас ги повика пред компютъра.

— Събрах ги във «Фаворити»… Ето това е от онлайн версията на списание «Висш стил»: маскен бал по случай откриването на магазин за модни джапанки в Третяковски безистен. Виждате ли? «Писателят Б. Акунин и литературният агент Марфа Захер». А тук има фоторепортаж за юбилея на нощен клуб «Хит»: «Кинорежисьорът Н. Михал-ков, продуцентът А. Максимов и светската лъвица Марфа Захер».

Лъвицата беше сто процента супер: изкуствен тен, умопомрачителни тоалети, мъртва много каратова усмивка. И на еластична възраст, разбира се. Дамите, които полагат грижи за себе си, влизат в нея на около трийсет и разтягат евъргрийн периода до около шейсет, а някои и повече.

— Светските хроникьори не винаги знаят коя е тази елегантна особа — продължи да излага улова си Ника. — Ето тук например: «Визажистът Раул Хвостенко с приятелка». Приятелката е Марфа Захер.

— Аа — кимна Валя. — Някой от нашите спомена, че Раул джитка с някаква фешън шпага. В смисъл: появява се със стилна мацка. Голям смях, щото Раулчика е обратен, та дрънка.

— Има още нещо интересно в сайта «pomoi.ru», пълен с клюки за всякакви по-известни хора. И какво четем тук? — Николас мина на съответния сайт. — Марфа Захер — бизнес дама с интелектуално художествени интереси в широк диапазон. Занимава се главно с износ на изкуство в странство, използва пропуски в законите. Смята се, че за нея няма невъзможни неща. Освен това урежда намалени митнически такси, визови проблеми, разнообразни документи. В статията пише, че фирмата й се води «литературно-художествена агенция» за благозвучие, макар че понякога наистина уреждала издателски права. И последно. — Фандорин влезе в сайта на списание «Република Рубльовка» с насоченост към обитателите на модния новобогаташки резерват. — Интервю с въпросната дама. Разни глупости: предпочитана марка чанти, отношение към липосукцията, любим парфюм и прочее. Но две неща ще ви прочета. Първото ни дава характеристика. «Въпрос: Марфа, за вас кое е най-важното в живота? Отговор: Да контролирам нещата, да владея ситуациите. Важното е не твоето място под слънцето, а слънцето да се върти около теб. На стената в офиса ми е изписано моето кредо: „Видиш ли плячка, хвани я. Захер.“ (Смее се.)» Хиена — обобщи Ника. — Как да подходим към нея, това е въпросът. С директен въпрос за ръкописа шансът най-вероятно е нулев. Такива хиени не правят нищо, ако нямат лична изгода. И даже може да стане по-лошо, отколкото с колекционера. Няма да се пробваме да й измъкнем ръкописа, това за щастие не е наша задачка. Но за да информираме клиента, първо трябва да се уверим, че текстът наистина е у нея. За «Страната на съветите» това е въпрос на професионална чест. Така че предлагам вместо фронтална атака флангови маневри. Мисля, че първо трябва да поопознаем нашата Марфа, да я следим някое време.

В същото интервю имаме полезна информация… — Фандорин отиде с мишката до нужното място. — «Въпрос: Как успявате винаги да изглеждате така прекрасно? Отговор: Самоуважението ми налага да се поддържам в добра форма. Аз ставам късно и първо взимам контрастен душ. От един до два съм във „Фитнес емпориум“. В четни дни съм на уредите, в нечетни играя тенис с треньор. После малко разпускам. Лятно време обядвам в „Прибой“. И след това започва работният ми ден — от около четири до късно вечерта. После — клубен живот, съчетаване на полезното с приятното. Делови срещи, общуване с приятели. Всички те са интересни, реализирани хора. В прекрасни отношения съм с…» И се фука с разни познанства, те не ни интересуват. Валя, ти си местна в Рубльовка. Къде е «Фитнес емпориум» и ресторант «Прибой»?

— «Емпориум» е най-големият спортен комплекс. А «Прибой» е елитно място. Има и ресторант, и плаж. Кухнята не е нищо особено, но е на въздух, река, плажна ивица. Хрупаш рукола и бройкаш юнаци по плувки — красота. Я да я видя по-отблизо тази Марфа. Нямате ли по-голяма снимка? — асистентката огледа за минутка фотографията на Марфа Браун — и психологическият портрет беше готов. — Клиентката ми е ясна. Познавам много такива акулки. За тях има само два вида стръв — мъни и екстри. В смисъл на пари и престиж, сиреч имидж — за това са готови на всичко. И толкова — нищо друго не играе. Пари за информацията не можем да й предложим. Извод: ще я изловим на престиж.

— Как?

Николас слушаше помощничката си почтително — в тези неща тя беше спецът. И Валя се вдъхнови.

— Засега без въпроси. — Скептично огледа шефа. — Къде ви е ризата Brioni? Дето ви я подарих за 23 февруари?

Ризата му беше в гардероба, Ника така и не я облече — не беше неговият стил.

— Слагате я. С кремавото сако. Мокасини. Панталон по ваш избор, но бял. И си сложете часовника от английската ви леля.

— Не го обичам, много е тежък — оплака се Фандорин.

— Но е ролекс.

Николас понечи да се разбунтува:

— Защ о ми е всичко това? Нали ще следим Марфа, няма да й ходим на гости!

—Защото така. Трябва да сте мъж за сто милиона. Сега ти — обърна се към Саша и въздъхна. — Хм. Тежък случай.

— Поне нея не я закачай — хвърли се да брани момичето Фандорин.

Но Валентина не го и погледна.

— Споко, шефе. Сценарият от мен. Ох, Сашка, ще трябва да се погрижа за теб. Така значи… — погледна си часовника. — Пепеляшка я взимам с мен. Ще стане кукличка. След два часа сме тук. И ще ни трябва подходяща кола.

— Това — да — съгласи се Фандорин. — Някоя по-неугледна. Че моята англичанка и твоята барби-италианка не стават, много бият на очи.

Валя се замисли.

— Не се спичайте, шефе. Ще мина да ви взема точно в един. Облечете се като бял човек, срешете се и ме чакайте.

* * *

За сресване — среса се — на среден път и дори с гел за блясък. Но се облече не според нареждането на Валя, а като английската снобария: тъмносиньо сако, бяла риза и вратовръзка (с емблемата на Итън), светъл панталон, лъснати до блясък черни обувки, от джобчето на сакото леко се подава светлосиня кърпичка. Майкъл Кейн в «От мошеник нагоре», «Dirty Rotten Scoundrels». Леля Синтия би одобрила.

Точно в един от «Солянка» влезе, тоест едва се внедри в теснотията лимузина бентли с цвят на първи сняг.

Зад волана беше Валентина: костюм сако и панталон, огледални очила, слушалка в ухото. На задната седалка забеляза Саша, но Ника беше толкова смаян, че даже не я погледна.

— Жестоко! — одобри облеклото му асистентката. — Чист «бритиш».

— Да не си изкудкудякала? Казах ти: неугледна! Да беше дошла с хамър!

— В Рубльовка със сигурност никой не би забелязал хамър — потвърди Валя. — Там хамърите са като жигулите в град Толиати. Не е за нас. Но тоя звяр си го бива. Услужи ми един приятел. Всичко е точно, шефе. Вижте по-добре нашата мацка. Сашка, опс!

И Саша Морозова притеснена слезе от колата. Фандорин едва я позна. Косата разпусната, платинена. Бюстие избродирано с перли, на вид и големина по-скоро като сутиен. На пъпа й лъщи голям псевдо скъпоценен камък, не е ясно как се крепи. Бялата поличка едва й стига до бедрата, затова пък е с червени велурени ботуши до над коленете. От козметика не й се вижда лицето.

— Как я зяпа! — ревниво възкликна Валентина. — Ей, що ми трябваше!

А Саша виновно изломоти:

— Тя каза, че така трябва.

И опита да подръпне надолу полата.

— Време е, господа, време е! — подсети ги Валя. — Хиената, наричана също акула, играе тенис до два. А ще трябва да прекосим целия град.

В колата «сценаристката» им разясни сюжета.

— Караме зад нея от «Емпориум». Така че да забележи колата ни. И отиваме в «Прибой» — наблизо е, на петстотин метра. Надявам се, че не лъже в интервюто и наистина обядва сама. Ако не е сама, ще трябва да променим плана в движение.

— Какъв е планът? Нали стръвта ни била имиджът. Тоест какво?

— Не какво, а кой. Лъскав джентълмен с белоснежно бентли. Вие, шефе, вие — обясни помощничката, като го видя как мига. — На такъв джентълменом не би устояла нито една рубльовска дама. Ще се запознаете и ще подхванете светски разговор, както вие си умеете. Когато се представяте, непременно споменете, че сте баронет — много е яко. Лек английски акцент не би навредил. Културен разговор: Coelho-Murakami, Robsky-Dostoevsky. И тя самата ще ви разкаже за ръкописа, гаранция. Задължително ще се изфука.

— Чакай, Валя. Правилно ли те разбрах, че искаш да поухажвам дамата? Но същевременно съм с две момичета. Не трябва ли при това положение да съм сам?

— Ох, шефе, нищо не разбирате! Свитата прави краля. Аз съм ви телохранителка, това сега е най-шик в Рубльовка. Вижте, че съм с огледални очила и слушалка в ухото. Вие със Сашка ще се настаните на някоя маса, аз — на съседната, така се прави. Ближа кока-кола и въртя глава като гламава. Сашка ви е гадже. Любовница. Който е в час, разбира: солиден господин със съвършен вкус е извел приятелката си в ресторант на открито и на плаж. Марфа веднага ще ви забележи такъв барнат, ще ви зяпне и ще се чуди какъв е този баровец. Вие също един вид я бройкате. Оставяте гаджето и й правите компания. Ще й стане приятно — цялото заведение ще я види с вас. За такъв пиар тя ще ви разкаже каквото си поискате.

Планът не звучеше никак зле. Наистина може лесно да насочи Марфа Захер към разговор за ръкописа. Да й намекне за връзки в лондонските издателски сфери…

Валя звънна в спортния комплекс, погука си с администраторката, която наричаше «Верунчик». И докладва:

— Всичко е наред, шефе. Марфуша играе тенис. Газ до дупка! — изпревари по непрекъснатата осева линия и подкара направо по нея с двеста в час.

— Луда ли си?! В нарушение сме!

— По Кутузовско може — снизходително подхвърли асистентката. — Ако си с бентли, разбира се, и с номер с три букви А. Иначе ще закъснеем.

Не закъсняха. Даже подраниха.

Просторният паркинг пред спортния клуб беше тъпкан с маркови коли, нямаше къде да се забият. Впрочем имаше едно свободно местенце и там вече маневрираше да се вмъкне на заден ход голям черен джип. Как ли пък не!

Валя пришпори бентлито и влетя на свободното място точно под носа на конкуренцията.

— Каква наглост — скара й се Ника.

На същото мнение беше и водачът на джипа. Бабанкото с квадратна физиономия бавно слезе от катафалката си, бавно се доближи.

— Ало, малката, къде са те учили така да паркираш? Това място е мое. Разкарай се!

— Я изчезвай — вяло отвърна невъзпитаната асистентка. Квадратният засумтя:

— Ти ш’си платиш за нахалството. Не ми пука на кого си мацка.

Такова нещо Валя не можеше да понесе.

— Белята ли си търсиш, приятел? — изскочи тя от колата. — Имаш я.

— Ти я имаш, пикло смотана. Ти знаеш ли кой съм аз?

Борецът срещу нахалството не успя да обясни кой е — Валя заби железен пръст в диафрагмата му и той се преви одве.

— И това нищо не е, тъпако. Страшното е тепърва. Така че се изпарявай, ясно?

— Ясно — изхриптя квадратният и се затътрузи към джипа си.

Фандорин побесня от неприятната сценка.

— Валентина, държиш се отвратително!

А помощничката беше самата безметежност — инцидентът ни на йота не развали прекрасното й настроение, напротив.

— Николай Александрович, това е Рубльовка. Тук се действа така. Тънък слой лустро, под него — джунгла. Не се ли озъбиш, ще те размажат.

Докато чакаха Марфа Захер, Валентина, подпряна на вратата, забавляваше слушателите си с антропологични етюди — сортираше по разновидности посетителите на «Фитнес емпориум».

— Обитателките на Рубльовка — с някои нищожни изключения — се делят на четири категории — обясняваше асистентката, като внимаваше за лексикона си на истинска лейди. — Всяка е със свои особености. Ето тази например — посочи излязла от клуба дама — е от висшата класа. Жена на важен чиновник. Те сега са главните в Рубльовка. Парите им не са спечелени, а крадени. Нищо не ги заплашва, никой не ги закача. Вижте я колко е важна. Никого не поглежда, леко се усмихва, чувства се преспокойно. Сега ще се метне на някое ауди осмица или беемве с буркан.

Точно така стана: дамата се качи в черна лимузина със синя лампа и замина.

— Тази е на някого от силовите босове — уверено съобщи Валя за следващата спортистка. — Веднага си личи: никакви усмивчици, надути устнички. Жена е на милиционерски шеф или на прокурор. При тях усмивките не са приети. Кола — мерц кубче или джип лексъс, пак черна.

Николас поклати глава — точно.

— А тази? — попита той за скромна и на вид интелигентна жена с раница.

— Най-обикновена буржоазка, те сега са последна дупка. Мъжът й има пари, но всички са вкарани в бизнеса. Не може просто така да дръпне милион от оборота, та да си разшири парцела. Ще се качи в някой скучен мерц или средна ръка волво.

И пак позна.

— Каква красавица! — каза Саша за хубаво и издокарано момиче, което леко се спусна по стълбите. — Не прилича на другите.

— Така е. Това е четвъртата категория. Златната младеж. Щерка на някой пор, тоест господин — от първите три категории. Цял ден е по бутиците и кафенетата. Колата — спортна или кабрио.

И момичето наистина си тръгна с ниска открита кола. Саша запляска с ръце от възторг:

— Браво!

— Добре де. А от коя категория е онзи, с когото се държа така нагло? — попита Фандорин.

— Ченге, естествено. То си личи. Колата, номерата, говорът. Полковник или подполковник. Най-обикновен продажник с пагони. Тук е пълно с такива.

— И се уплаши от теб?

Валя се засмя.

— Естествено. Той знае, че аз знам, че е ченге. И щом си позволявам така да се държа с него, значи имам право. Внимание, ето я!

Излезе стройна жена с индийско сари и големи тъмни очила, с тенисно сакче през рамо. Николас никога не би я разпознал като лъскавата красавица от гламурните фотографии, но на набитото Валино око можеше да се вярва. Саша пошепна:

— А тя с каква кола е?

— Тази играе «звезда», такива са доста малко в Рубльовка, не стигат за отделна категория — прецени Валя. — Не разполага със сериозни пари. Някоя не най-скъпа кола, но претенциозна. Или е с онова пежо кабрио, или с джипа вранглер, или с откритата крузър…

Марфа Захер се качи в червения джип вранглер.

— Браво, Валентина — кимна Ника. — Да потегляме след нея.

Но асистентката нещо се беше замислила.

— Огледахте ли я, шефе?

— Да, защо?

— А видяхте ли как ме погледна, като минаваше покрай нас?

— Не, не обърнах внимание.

Валентина изцъка.

— Променяме плана.

— Защо?

— Няма да стане. Знам го много добре този поглед. В интернета ви не пише най-важното. От опаките е, сигуранца. Тоест със сигурност.

— Каква била?

— Обратна. Лесбо. Затуй движи с обратния Раулчик. И за него удобствено, и за нея. Шефе, ще карате.

Свали си огледалните очила, извади слушалката. Даде ги на Николас.

— Какво сега?

— Нищо. На арената излиза Валентина, укротителка на обратни лъвици. Сменяме легендата. Вие сте си отделно татко и щерка. Или господин с мацка. Все едно. Сядайте, обядвайте си. Ще се оправя сама.

Масите бяха разположени на дървена рампа точно над реката. Отляво на подобна рампа беше плажът с шезлонги. Меката сянка на чадъра, вълните прохладен въздух от вентилаторите — всичко тук предразполагаше към релакс или, казано на по-старовремски език, към нега.

— Цените не са много високи — съобщи Саша, вглъбена в менюто. — Салата от раци -— двайсет и две рубли, мраморно филе — петдесет и пет. Какво означава «мраморно филе»?

— Дявол го знае. Само че цените не са в рубли. Виж, долу пише.

Момичето ужасено остави менюто.

— Не се безпокой. Избирай каквото искаш. Клиентът плаща всичко.

Фандорин размаха платиновата кредитна карта, получена от Аркадий Сергеевич, но той самият още не беше надникнал в менюто — наблюдаваше «обекта», Марфа Захер, благодарение на огледалните очила.

Валя седна близо до литагентката, която за щастие наистина обядваше сама. Сега тъкмо беше запалила цигара и си даваше поръчката. Уверен глас, звучи ясно. Личи си, че тази дама се чувства тук като у дома си:

— Просто накъсана зелена салатка с капка оцет балсамико, лъжичка зехтин — Марио знае от кой. А рибата каква е днес?

Щом сервитьорът се оттегли, дойде ред на Валентина.

Отиде при нея с цигара в ръка, нещо й каза — сигурно помоли за огънче. Наведе се към запалката и пусна на Марфа дълъг поглед изпод кичура коса (Фандорин се смръщи).

— А може ли да си поръчам ордьовър, първо, второ и трето? — докосна ръката му Саша.

— Какво? Разбира се, че може.

Когато пак погледна, двете красавици вече седяха заедно, а келнерът пренасяше от едната маса на другата Валините прибори.

— Общуват — пошепна Ника.

— Ъхъ. — Твърде много интересни неща имаше наоколо за Саша. Щом направи избора си от менюто, тя взе да върти глава. — Оу, вижте я, гола!

На най-близката лежанка се печеше по корем фантастично стройна девойка. В първия момент и Николас помисли, че е гола.

— Не, с прашки е. Виж.

От задника й излизаше тънко шнурче с телесен цвят и се раздвояваше под кръста. Николас отмести поглед.

Донесоха предястието: салата за него и сельодка «под шуба» за Саша. Момичето съсредоточено заработи с вилицата.

На важната за Ника маса приятелството разцъфтяваше направо пред очите му. Марфа и Валя си шепнеха нещо, всяка си бодваше от чинията на другата. Асистентката изобщо не поглеждаше шефа, толкова беше навлязла в образа.

Но след десетина минути изведнъж стана и се запъти към тоалетната, метна пътьом на Ника бърз многозначителен поглед.

Той изчака минутка и също отиде към тоалетните.

— Всичко е наред — спешно съобщи помощничката и си нагласи прическата пред огледалото. — Сега отиваме у тях да видя колекцията й от пеперуди. Живее в Жуковка. Интересна жена. Шармантна.

— Какви пеперуди? — нервно пошепна Фандорин. — Валентина, не искам от тебе такива саможертви!

Тя го погледна предано.

— За вас, Николай Александрович, съм готова на всичко. Нали знаете.

— Не искам! — ядоса се той. — Не може ли просто да си поговорите за Достоевски?

Валя се зарадва:

— Ревнувате ли?

— Какво общо има ревността!

— Тогава кротко. Прекарайте си тук със Сашка няколко часа и после — в Жуковка, има едно италианско кафене. Там ме чакайте. Ето ви ключовете на колата, мен Марфуша ще ме вземе.

— А документите на колата?

— Кой ще спре бентли по Рубльовското шосе, човече!

Саша си хапна от всичко и понеже не бързаха за никъде, мушна (друга дума от речника на Валя) цели три десерта.

Ника скучаеше. Тъй като нямаше какво да прави, се заслуша в разговорите.

Отляво двама младежи с концептуално продрани тишъртки разпалено обсъждаха новите модели джиесеми.

Отдясно хапваше самотен бизнесмен с летен ленен костюм и неспирно общуваше по телефона. Думите му звучаха съвсем обикновено, но смисълът се губеше:

— Вече обсъдих конкретиката относно виждането за твърдо позициониране. Ще стартираме реализацията на постъпленията. Но само ако обектът е с приоритетен достъп… — и тъй нататък в подобен дух.

Бизнесменът си отиде, на същата маса седна двойка, момче и момиче, и двамата с бански, и на висок глас заобсъждаха разни интимности.

— Що за нагласи и претенции, Макс? Ти си бати трепача, човече! — горещеше се госпожицата, смесвайки всевъзможни езикови стилове. — За епилация ми дробиш! А си позволяваш да не ползваш дезодорант!

— Без простотии — обиди се кавалерът. — Да не ти е запушена носовката? Нюхай, дарлинг! «Хюго Бос», лятна колекция! Едно ще ти кажа, Оксана, крайно време е да премислиш сериозно отношенията ни. Сексуалният партньор трябва да бъде уважаван!

Николас се изчерви и изскърца със стола.

— Саша, да идем на плажа?

* * *

Саша се попече, после отидоха в Жуковка, там също се наседяха в заведението. Валентина закъсняваше.

Момичето няколко пъти попита къде е и какво става, но Фандорин отговаряше уклончиво.

Най-сетне се появи. С бавна крачка се приближи като сита котка, измърка:

— Ох, колко съм гладна! Девойки, каква е тази салатка там във витрината? Дайте една! И хлебче! Две!

Николас отдавна и добре познаваше моралния облик на помощничката си, така че се въздържа от нравоучения и само попита:

— Е?

Валентина намигна:

— Бинго! «Няма крепост на света, която да не могат да превземат болшевиките.» Това е от един стар филм.

— Значи ръкописът наистина е у нея? Можем ли да докладваме на клиента?

Ника знаеше, че помощничката му копнее да разкаже за подвизите си, но не му се щеше Саша да изслуша всичките й неапетитни подробности.

Обаче нищо не спечели.

— Разказвам. Отиваме у Марфуша. Първо едно-друго, гледаме пеперудките… — тя изразително се взря в шефа.

— Аз знам, казва се инсектариум — съобщи Саша. — Има ли много пеперуди? Красиви ли са?

— Само две, но разкошни.

Ника ритна под масата асистентката.

— За ръкописа. Как стигнахте до темата?

— По план. Пихме кафе, разбъбрихме се за книги. Като едни интелигентни девойки. Тя обожава Мураками — Коелю й простее, но Харуки я кефи. И аз й викам: този твой жълтур е въздух под налягане, само руска класика — това е върхът. От Достоевски, й викам, направо се подмокрям. Имам вкъщи пълните събрани съчинения в петдесет тома и ги чета от първия до последния като курдисана, а щом свърша, пак ги почвам. Както щеш, но нашата руска литература е най-великата на света. Особено Достоевски, викам, ужасно ме възбужда. Толкова е секси. У него кеф ти садо-мазо, кеф ти фетишизъм, кеф ти лесбо, стига да можеш да четеш между редовете. И й преразказах сказката на Сашкиния татко с елементи на разсъждение.

— Там нямаше никакво лесбо. А Пълните събрани съчинения на Фьодор Михайлович не са петдесет тома, а трийсет — поправи я Фандорин.

— Майната му. Важното е, че Марфутка клъвна. Вика: «А да ти дам ли да прочетеш едно книжле на Достоевски, което никой на света още не е чел? Имам.» «Ай стига бе» — й викам. И тя ми разказа как е станало. Явил се при нея един ушат бухал (така се изрази за фадъра ти, Сашок. Тоест родителя ти). Гледал по телевизията предаване за литературната й агенция — Марфуша си платила за пиара. Един вид за здравите връзки с културния елит на Запад, за контактите й с чужди издатели. И той се вързал. В смисъл, хванал се. Тоест: повярвал. Дръннал една жица в офиса, после се появил. Любезен, скромничък, с цайси. Да го видеше сега — изхили се Валя. — Ще трябва да я заведа в болницата, Марфуша ще го одобри… Та взела тя част от ръкописа и я отнесла на някаква експертка, най-главната спецка по Достоевски. Онази й вика: абсолютно.

— Името на експертката? — прекъсна я Николас.

— Не попитах. Що, трябваше ли?

— Не, знам го.

Затова Елеонора Ивановна се изкиска, когато й каза по телефона за ръкописа. «Ново двайсет», така се изрази. И после се държеше доста особено…

Много смешно разказа за тази експертка. Предварително проучила, че таксата й била сто долара. Отива, онази й иска триста. И не се изненадала кой знае колко, сякаш всеки ден й снасят по един нов Достоевски. Марфушка й казала: «Окей. Сто давам веднага, двеста после.» А като си взела заключението, прецакала пенсионерката. «Срамота е, рекла, на вашата възраст да баламосвате клиентите.» Марфуша е печена, от стара коза яре.

Сега Ника разбра защо Моргунова беше толкова резервирана и отказа да му даде резултата от експертизата, докато не си вземе парите. Изобщо много неща му се проясниха. Не се изненадала? Естествено! По това време вече е била посетена от колекционера Лузгаев с друга част от същия текст. Затова е вдигнала таксата. Според търсенето и предлагането, алчна вещица.

— И какво? Платила ли е аванс на Морозов?

— Дръжки. Марфуша лесно не снася мангизи. Надула му главата с празни приказки, заусуквала, та заразтягала. Залисала го с обещания. Казала му, че не е проблем да се издаде книгата, кеф му тук, кеф му на Запад. Но ще му платят само за първата публикация и после който си иска може да я преиздава и да надува каквито се ще тиражи. Писателят отдавна се е споминал, няма законни наследници.

Това се наричало public domain, обществено достояние. Но имало една хитрина, измислена специално за такива случаи. Трябва да повредите няколко странички, да не стават за четене, после все едно провеждате научна дейност за възстановяване на текста. И тогава той юридически ще стане ваша редакция на авторския текст и ще добиете правата върху него. Абе мозък, направо цял парламент, даже и по-умна. И тази «редакция» ще се купи в цял свят, Марфуша ще уреди работата. За посредничеството й се полагат петдесет процента. И прибрала ръкописчето. Казала, че трябва да го представи на чуждестранните издатели, но всъщност за да не изпусне дядката. Между другото, не знае какво му се е случило. Казва, че бил зачезнал някъде, търсела го по телефона, не го намирала.

— Ти видя ли самия ръкопис?

— Не. Пробвах да й го измъкна, тя се лигави. Ранена била, кръвта й изтичала, не можела днес. Понеже ряза кекс и леко си цепна пръста. Само капчица кръв беше, аз я близнах.

Саша погледна учудено.

— Нарочно ми върти номера — каза Валя и отново доби сластния котешки вид. — За да ме привика пак. Била скрила ръкописа на сигурно място, защото манускриптът струвал поне милион в зелено.

— Сигурна ли си, че «сигурното място» е в дома й?

— Да. Тя каза: ела утре, достоевскоманке, ще ти дам да почетеш за десерт. Така че ръкописът е тук, в Жуковка. Улица «Серафимович», номер двайсет и пет. Виждате, че саможертвата ми не беше напразна. Утре да го видя с очите си за стопроцентно сигурност, и можете да докладвате. Но да знаете, че тая е майката си трака. Ще иска още повече от колекционера. Впрочем, доколкото разбирам, това не е наш проблем. Спонсорът да си урежда отношенията с нея.

— Така е — потвърди Фандорин. — Да изчакаме до утре. Ще ти дам да видиш ксерокопието, за да провериш връзва ли се краят на втората част с началото на третата. И така, отлагаме за утре сутринта.

* * *

Но до утре сутринта още имаше време. И не всички дочакаха утрото.

* * *

Събуди го телефонът. Не в ранно утро впрочем, а в десет и половина. През нощта Фандорин подхвана разговор с Алтън във връзка с клавирните уроци — дълъг, мъчителен и безрезултатен, защото Ника не посмя да говори директно, а жена му упорито се правеше, че не разбира от какво е недоволен. Легнаха си почти в три скарани и той после още дълго не можа да заспи.

Та иззвъня телефонът.

— Шефе, закъсвация — подвикна Валя с разтреперан глас. — Звъннах на Марфа, както се бяхме разбрали. Чувам мъжки глас. Помислих, че е грешка. Звъннах пак — отново мъжки глас. «Сигурно, вика, търсите Марфа Леонидовна? Тя не може да ви се обади, кой е?» Не ми хареса тази работа. Не казах нищо и му затворих. След петнайсет минути — дзън. Същият мъж. Представи се поименно, следовател еди-кой си. В какви отношения бяхте с покойната Захер?

Ника изохка.

— И аз така изохках. Оня вика: «Ще трябва да си поговорим. Ще се явите ли доброволно, или да ви докараме принудително?» Открили са ме по телефонния номер. Убита е, режа си главата, че е убита! Тая акула сигурно има сто тона врагове. А в къщата и навсякъде е пълно с мои отпечатъци! Звъннете на оня вашия депутат, шефе, измъкнете ме!

С разтреперани пръсти Ника набра телефона на Сивуха. Накратко му разказа за вчерашните събития и за Марфа Захер. После за най-важното.

— Защо не ме уведомихте още вчера, че ръкописът е открит? — недоволно попита Аркадий Сергеевич.

— Искахме да проверим. Какво да прави сега Валентина? Да се яви ли доброволно, или не?

Големецът помълча, помисли. В интерес на истината не загуби самообладание.

— Сигурен ли сте, че ръкописът е в дома й?

— Така е казала на асистентката ми.

— Охохо — въздъхна Сивуха. — Литературната агентка — майната й. Но да не изчезне ръкописът. Вижте какво. Кажете на асистентката си засега да не ходи никъде. Ще проверя какво става. И пак ще ви се обадя.

Проверката му продължи около половин час — през това време Валя звънна осем пъти.

На деветото звънване най-после беше Аркадий Сергеевич.

— Имам две новини, добра и лоша. Започвам от добрата, както е редно. Марфа Захер не е убита. Просто нещастен случай.

— Уф — шумно издиша Николас.

— Подхлъзнала се е на мокрия под в банята. Ударила си е носа в ръба на бидето. С всичка сила. Носът й е на кървава кайма. Според аутопсията от удара горната част на назалната кост се е забила в мозъка. Изключителен малшанс. Случва се понякога при сбивания, ако те ударят рязко с юмрук или ребром с длан отдолу под определен ъгъл. А в нейния случай се е надънила с цялата си тежест. Освен това от дрогата е била като разглобена, отпусната. Била е дрогирана, това вече е установено. В кръвта й са открили високо съдържание на някакъв наркотичен боклук, съобщиха ми как се нарича, но забравих. Надрусала се е жестоко, така че не е успяла да се задържи на краката си. Нямат никакви подозрения за умишлено убийство. Къщата е с алармена защита, липсват следи от влизане с взлом. Камериерката е извикала милицията, тя живее в близкото градче. Била на гости, късно се прибирала и видяла, че в къщата свети. Решила да провери — и открила… Така че онзи от следствието е смятал просто да сплаши вашата девойка. Интересуват го наркодилърските връзки. Но аз обясних на шефовете там какво е положението. Успокойте асистентката си. Явяването й отпада.

Какво удобство е все пак животът в неправова държава, помисли си Фандорин. Колко неприятни проблеми може да се решат с няколко телефонни обаждания. Ако познаваш нужните хора, разбира се.

— А лошата новина?

— Ръкописа го няма. — Даже по телефона се чу как Сивуха скръцна със зъби. — …Къщата е претърсена най-обстойно. Нали са се надявали да намерят наркотици. Поне в претърсванията са царе, професионалисти. Прегледали са всички книжа. Няма папка с ръкопис, попитах ги. Все пак не е някоя карфица. Така че покойната е измамила вашата асистентка.

— И «пръстена на Порфирий Петрович» не намерихме… — въздъхна Ника. — Наизуст го научих проклетото стихче: «Пет камъчета вляво полетяха…» Какви камъчета? Скъпоценни ли? Но скъпоценните камъни са четири: диамант, изумруд, сапфир, рубин. Понякога се говори и за перлите, а те всъщност не са камъни. Защо пет са полетели вляво, а надолу само четири? Ако петият е «пурпур камък» — може би става дума за рубин? Но пръстенът е с брилянт! Ако пък всичко това изобщо не е така и…

— О, моля ви! — кипна клиентът. — Зарежете тия глупости с пръстена, не си затлачвайте мозъка с него! Плащам ви за търсене на ръкописа — върху ръкописа се съсредоточете!

— Марфа Захер казала на Валя за някакво «сигурно място». Може да е скривалище? — унило предположи Николас.

Аркадий Сергеевич се оживи.

— Искате ли лично да потърсите? Ще ви го уредя, нямате проблем. Вярвам в способностите ви.

Пред портата на улица «Серафимович» номер 25 го чакаше цивилно ченге, седеше си в джип лексъс, тоест според Валината класификация беше типичен «продажник върколак». Професионалистът криминалист изгледа върлинестия магистър със скептична гримаса.

— Ще търсите ли? Пробвайте се.

Ника предпочете да не навлиза в юридическите тънкости — на какво основание и как така се позволява на някакъв човек извън системата да претърсва дома на покойната. Защо да се тика с английските правила в руската къща.

Не беше необходимо. Има си задача, трябва да я изпълни. Разходи се из малкото, но стилно жилище на светската лъвица. Навсякъде стомана, хром, ярките петна на цветни пластмаси. Впечатляващо, но студено и неуютно. Николас би предпочел да спи под мост, но не и да живее в тази орбитална станция.

Ченгето понаблюдава как Фандорин броди като заблуден в празните стаи, презрително подхвърли: «В колата съм» — и излезе. Къде да търси папката?

Ника нямаше представа. И то след вече извършеното щателно претърсване.

Той надникна в кабинета, обърнат с краката нагоре, в оранжево-синята спалня, в озъбената с извадените си чекмеджета кухня.

За всеки случай повъртя в пръстите си дублона. Не го споходи вдъхновението. Но му се доходи до тоалетната.

Така Николас се намери в аквазоната, както се наричаше тоалетната с баня на гламурен език — когато заслужава тази красива дума, разбира се.

Банята с тоалетна на Марфа Захер беше истинска, стопроцентна аквазона.

Пусна водата в тоалетната чиния, която беше във вид на бисерна мида и се огледа. Джакузи, душ-кабина, цяла огледална стена — ясно, но най-прекрасното бижу тук беше големият аквариум.

Качен на специално шкафче насред помещението, аквариумът искреше със синкави блясъци, вътре се виждаше коралов риф, а около него въртеше кръгчета малка акулка.

Това се казва шик!

Ника се приближи и застина, омагьосан от равномерните и невероятно изящни кръгове на стоманената риба.

Морският аквариум беше стара мечта на мъжката половина на семейство Фандорини. Ника и синът му понякога прекарваха часове в специализирания магазин да гледат разноцветните корали и риби с райски цветове. Аквариум като този струваше минимум половин милион рубли. Ако успееше да изпълни поръчката на Сивуха, би могло…

Изпита непреодолимо желание да докосне рифа, да усети какви са на допир коралите. В магазина не можеше да си го позволи заради продавача, а тук нямаше никой.

Фандорин за всеки случай се озърна към вратата, нави си ръкава, наведе се и пъхна ръка в топлата вода.

Не го беше страх от акулата. Сивите рифови не са опасни. В магазина казваха, че можеш да почистиш аквариума, без да им обръщаш внимание.

Но все пак не бързаше да бръкне в дълбокото — следеше движенията на акулата. А тя наистина не прояви никакъв интерес към китката му. Така че той бръкна до лакът, опипа дивното каменно цвете с ален цвят. Повърхността на корала се оказа неочаквано твърда и остра.

По дяволите, поряза се!

От пръста му изплува червена капчица, избледня и се замъгли. Той ядно цъкна с език.

Внезапно сребристото торпедо се понесе към центъра на кръга — Николас едва успя да си измъкне ръката от водата. Рибокът жадно глътна разтеклата се капчица кръв, още половин минута продължи възбудено да се стрелка из аквариума, после пак взе да върти кръгчетата си.

Идиот, укори се Николас. Естествено, че акулата реагира на кръв. Така човек може и без пръст да остане.

Загледа миниатюрната акула, размишлявайки, че точно такава беше и покойната й притежателка. Красива, гъвкава, безжалостна, готова светкавично да се нахвърли върху плячката. Марфа Захер беше от типа жени, които възнамеряват да живеят вечно. Някога е била малко момиче, което е вярвало в приказките, после е пораснала, поникнали са й три реда остри зъби и е добила страхотен апетит. Смятала е да глътне целия свят, а вместо това се е подхлъзнала на мокрия под, ударила си е носа в бидето и е умряла. Сега вече няма начин да се разбере как точно е станало и дали е успяла да си помисли нещо със замъгления си мозък…

Успя тя — и още как успя.

За Кумчо Вълчо и Червената шапчица

Последният ден от живота на Марфа Захер започна с много лоши предзнаменования.

Първо, пред колелото на паркирания вранглер дремеше тлъста черна котка. Лоша поличба.

Второ, от чантата й изпадна несесерът и се счупи огледалцето на гримовете. Също гадно.

Трето, на завоя за «Фитнес емпориум» патрулираше милиционер с огненорижа коса, а това (водачите го знаят) е направо ужас.

Марфа обърна внимание на опасните поличби — беше свикнала да забелязва всичко, включително и глупостите. Но не се стресна, защото глупостите са си глупости. Литературната агентка не вярваше в знаци свише — и много правилно; поне така започна да й се струва през деня, когато й падна подарък от небето във вид на страхотната Валя.

Рядко същество. Как може всичко да й е толкова супер: и външен вид, и темперамент, и енергетика. А какви силни ръце!

Всичко мина изключително тип-топ. Марфа така се разнежи, че насмалко да закъснее за една делова среща.

Но нищо де, не закъсня. Тя никога не закъсняваше за уговорени срещи, освен ако се налагаше да е нарочно.

Срещата й беше с един библиофил, спрян на границата с Библия от шестнайсети век. Не се сетил кретенът на място да оправи нещата, сега можеше да му лепнат от три до седем годинки пандела. Беше подписал, че няма да напуска, та киснеше в града в нервна криза.

Марфа го подплаши още повече, разказа му как един интелигентен човек, също страстен кинолюбител, бил докаран до самоубийство в уралска колония. И когато достатъчно беше подготвила клиента, му предложи да оправи положението. На цена петдесет хилядарки. Нямало как да му иска по-малко, сам разбира, че основната част не е за нея. Библиофилът само дето не ревна от облекчение тъпакът.

Вместо да търси заобиколни пътища, да си беше наел добър адвокат. Онзи веднага щеше да му обясни, че в протокола за изземването има допуснати нарушения и той е невалиден. Така че Марфа няма да дели пари със съдия. Не сделка, а мечта: максимум печалба, нула противозаконни действия.

После се видя с познати в модния ресторант «Сепуку», хапна суси с черен хайвер и сасими от фугу (само селяндурите викат «суши» и «сашими»).

Върна се в Жуковка доста след полунощ. Както се казва, уморена, но доволна.

Къщата й беше спомен от бившия й съпруг брокер, педал като Раулчик и той, но неафиширан. Нямаше гараж и дворът беше малък. Но пък в Жуковка, а не в седма глуха, петнайсети микрорайон.

Обикновено оставяше колата пред оградата, но сега там се беше ковнал някакъв микробус. Да не беше с червен кръст отстрани и надпис «Реанимобил», Марфа щеше да му среже гумите. Но щом си реанимобил, живей, каза си тя шеговито и паркира пред самата порта. Къщата беше тъмна. Камериерката почистваше привечер, после си отиваше. Марфа обичаше да спи сама. Когато спиш, трябва да няма други в къщата. Защото спящият човек е беззащитен.

Ами ако дойде Валюша? — рече си тя и изкачи външните стълби. Ще се свие на кълбо и ще спи тук, в леглото й.

Обича Достоевски, да й се не надяваш. Умна, ерудирана. Как смело го каза за еротизма. Интересен образ. В нея има нещо необичайно, ще трябва да се проучи. Дали да не я покани да поживее с нея няколко дни? Или заедно да заминат някъде. На Сейшелските острови например. Раул казва, че там можеш да си наемеш цяло островче. И няма жива душа, само обслужващият персонал.

На това място Марфа се опомни. Стоп, малката. Не се увличай. Не нарушавай основното правило в живота. Твоята Валюша е нечия държанка. Бентли, маркови дрешки, силиконови цици. Има си тя с кого да спи и с кого да ходи на Сейшелските острови…

Усети нещо странно още щом отвори входната врата. Алармата светеше, но някой беше пипал сигнализацията — тя се обади със странно пиукане. Това означаваше, че някой я е изключил и после отново я е включил.

Кой?

Защо?

Следват възможни варианти. Първо: изскача навън и по джиесема вика патрулна кола. Второ: веднага задейства алармата.

Но Марфа направи друго, понеже не беше от страхливките и си имаше самоуважението. Отвори чантата, щракна петлето на пистолета. Гумени куршуми, от пет метра събарят човек. От упор убиват. И всичко си е съвсем законно: неизбежна отбрана, има разрешително за оръжието.

В гостната й беше влизал някой. Всичко уж си е на мястото, но лампионът е леко отместен, крайчецът на килима се е подвил, един шкаф леко зее. Марфа всевиждащото око беше тя.

Спокойно, си каза (все пак потръпна, да не е от желязо). Тайника няма да открият, а друго кой знае какво за крадене няма.

Тихо беше, съвсем тихо.

Тя изпита дори нещо като разочарование. Вече си беше представила как някой крадльо й се нахвърля на нея, крехката жена, а тя — добре, да не е от упор, от два метра: дум-дум! — в слабините. Има да разправя после на познатите.

После запали осветлението и видя в къта с телевизора не един, а двама крадльовци.

Кумчо Вълчо и Червената шапчица.

Седяха двамката на мекото канапе. Гледаха Марфа.

Тя просто щеше да падне.

Вълкът си беше жива халтура: мъж с костюм, само си беше сложил маска. Но Червената шапчица беше като истинска: шапчето, златните къдрички, бялата престилчица, белите три четвърти чорапки.

Стилно действат изродите, каза си Марфа, щом малко се свести. Тя още от дете не вярваше в приказките.

— Здравейте, изроди. Стилно действате.

И се приготви да измъкне пистолета от чантата си.

Трябваше само още малко да се приближи. Значи Вълчо — в слабините, момичето — по голото коляно. Да не избяга.

Крадците бяха кротки като гургулички, не подозираха каква пушилка ще настане след секунди.

На Вълчо очите бляскаха през прорезите като въгленчета. Той държеше в ръката си някаква плоска кутийка, подобна на калъф за очила. Червената шапчица погледна литагентката с приятна усмивка и заговори в стихове — звънливо като пред пионерското знаме в годините на Марфиното детство:

— Здравейте, лельо, аз съм Червената шапчица! Къде е прекрасната ми червена папчица?

И всичко се изясни. Загадката се изясни.

— Папчица ли искаш? — изфуча храбрата Марфа.

Измъкна пистолета от чантата си, но калъфът в ръката (или в крака?) на Кумчо Вълчо леко трепна, нещо проблесна и Марфа усети болезнено бодване в гърдите. Сведе глава да погледне какво има — и загуби съзнание.

Когато се свести, вече не беше в гостната, а в аквазоната.

Аквазоната на Марфа беше супер. Който и от гостите й да влезеше, задължително следваше «уау!». Трийсет квадрата, в центъра аквариум с вместимост два тона вода, дизайнерска санитарна техника, подово отопление и италиански мраморни плочки.

На този прекрасен под се съвзе сега, но подовото отопление не работеше и й беше много студено. Защото освен всичко друго лежеше съвсем гола.

И хем не беше вързана, окована, а не можеше да се помръдне. Тялото й беше като чуждо, пръста си не можеше да помръдне. А съзнанието й беше съвсем бистро.

Забили са ми парализираща игла, разбра Марфа. Както в зоологическата градина на лъвовете и тигрите.

Кумчо Вълчо и Червената шапчица стояха над нея.

— Красавица — лигаво каза Червената шапчица — не за голата Марфа, а за декоративната акула. — Та къде е папчицата, лелче? Ние с кумчо преровихме всичко, три часа се трудим. Кажи, лелче, без фасони. Че ще има боц-боц.

И клекна долу. Очите й бяха весели и спокойни на тази гнусна гадина. И Марфа, печена жена, видяла какво ли не през живота си, разбра, че така или иначе ще се мре.

— Ще ти пошепна на ушенцето — рече тя с чужд хриплив глас.

И когато Червената шапчица се наведе досами нея, Марфа с безумно, нечовешко усилие вдигна глава и се опита да захапе гадината за устната. Ако беше успяла, щеше да я ръфне като вълкодав. И да й отхапе устната, по дяволите. За спомен от Марфа Захер.

Но не стана, беше сякаш на забавен каданс. Червената шапчица успя да се дръпне. И единственото, което успя Марфа, беше да й плюе в очите. Червената шапчица изпищя на умряло.

И се развика без никакво лигавене:

— Ах, кучко! Кучко! Кучко!

— Стоп, стоп, стоп! — каза си Ника и погледна мократа си ръка с окървавения пръст.

Какво каза Валя? Помолила Марфа Захер да й покаже ръкописа, а тя й отговорила, че кърви и не може. Защото си порязала пръста! Не е било нито шега, нито глезотия!

Той пак отиде до аквариума. И в него бяха търсили: вратите на шкафчето бяха отворени и се виждаха разните вътрешности — филтри, помпа, термостат. На стъклената стена беше подпряна маша за камина, под нея — локва. Значи бяха разбутали рифа, бяха разровили и камъчетата на дъното.

Къде може да се скрие папка?

Той предпазливо пъхна във водата лявата си ръка, здравата. Акулката продължи да върти меланхоличните си кръгчета.

Леко, за да не се одраска, Фандорин побутна рифа — на една, на друга страна.

Първо нищо не стана. Но когато хвана ажурното розово ветрило (тази красота май се казваше «корал горгона») и леко го завъртя, цялата горна част на рифа изведнъж се измести и остана в ръката му. Отдолу видя вдлъбнатина, а в нея — черен неопренов контейнер.

С една ръка не успя да го извади, контейнерът му се изплъзваше, а и акулката недоволно се замята в помътнялата вода.

С риск да остане без пръст Николас нетърпеливо си помогна с дясната ръка и просто оттласна стрелналата се акула — само тя липсваше.

Готово, лъскавият черен контейнер е изваден на пода.

Щракна ключалките.

Я да видим?

Вътре имаше няколко различни по големина найлонови плика един върху друг.

В първия Николас видя пачки стодоларови банкноти, доста много. Но не ги преброи, те не го интересуваха.

Във втория — кутийки със скъпоценности. И те не го интересуваха.

В третия, най-малкия — няколко кредитни карти на чужди банки. Нелегални сметки? Майната им! Ура, папка!

Николас я отвори и само дето не изстена от разочарование: някакви делови книжа на руски и английски. И чак в последния плик видя да прозира през полупрозрачния найлон познатата крокодилска кожа — червена.

Извади я.

Да! Да!

Браво, Ника! Браво, Фандорин! Намери я!

Всички останали пликове върна обратно в контейнера. Извика ченгето.

— Ето скривалището. Тук има скъпоценности, някакви документи. Ваша работа, оправяйте се. А ето и папката, която е на моя клиент. Искам да я взема, какви са формалностите?

Онзи смаяно размаха доларите, зяпна пръстените и колиетата.

— Та за папката? — пак попита Фандорин. Човекът го погледна като извънземен.

— Вземете я. За какво ми е? — и заби нос в книжата. Ника я взе, но докато караше към Москва, го обзе силно съмнение дали беше постъпил правилно. Дали не трябваше да настоява за поемни лица? Някак прекалено лесно отговорното лице се съгласи да му даде ръкописа. А там в контейнера има толкова неща…

Във всеки случай трябва да се обади на Сивуха.

Николас избра номера, чу: «Това е телефонът на Аркадий Сергеевич Сивуха, депутат в Държавната дума. Оставете съобщение и ще ви се обади.» Е, не, сегашната вест не беше за телефонен секретар. Фандорин умираше от възторг. Да вземат мътните и доларите, и бижутата на покойната. Ако ченгето си ги прибере, негова си работа. Николас Фандорин не може да промени нравите и порядките в родната милиция. Да, той не е борец срещу общественото зло. Но пък какъв бляскав аналитик! Каква проницателност! Професионалистите преровиха и не намериха, а той откри мястото за половин час. Е, професионалистите все пак не са знаели за порязания пръст на Марфа Захер, но това са подробности.

Той звънна на Саша да я зарадва. Телефонът й беше изключен. Завъртя на Валентина — заето.

Тогава набра номера на жена си. Да я зарадва: изпълнена е голяма поръчка и ще дойдат пари. Нека знае, че мъжът й не е някой хрантутник и несретник.

Алтън вдигна почти веднага.

Каза:

— Ти ли си? Сега не мога! В консерваторията съм, на концерта на Слава. Забравила съм да изключа звука, ужасен конфуз! После ще се чуем.

И му затвори, без дори да го изслуша

Веднага му се вкисна настроението.

Стигна до «Солянка» мрачен.

Обади се пак на Сивуха, този път от офиса. И пак попадна на секретаря, но вече му се бяха отщели ефектни изпълнения. Сухо каза: «Фандорин е. Ръкописът е у мен. Можете да си го вземете.»

Разходи се в кабинета да се поуспокои.

И щом се успокои, седна и отвори на бюрото си червената папка.

ЧЕРВЕНАТА ПАПКА

ДЕВЕТА ГЛАВА

Отчаяние

И пак същото, и пак същото.

На «Малая Мешчанска», както преди на «Екатерингофски» и при Поцелуев мост, нещата изглеждаха по познатия начин. На пода лежеше безжизнено тяло с проломен череп — и нито следи, нито свидетели. Само дето жилището беше от съвсем друг вид. Не старческо мизерно като на Шелудякова и не безлично подредено като на Чебаров, а мобилирано по последна мода, с вакханки в позлатени рамки, с преогромни китайски вази и канапенце с инкрустации.

Мамзел Зигел очевидно живееше на широка нога и според съседите й домът бил отворен за мнозина — всеки четвъртък у Даря Францевна винаги се събирала голяма весела компания.

Всъщност въпросната дама от Ревел се водеше мома само по семейно положение, без да е невинна девица нито по възраст, нито пък по начина си на живот и поприще. Освен в съвсем особен смисъл. Както стана ясно почти веднага чрез проверка в канцеларията на началника на полицията, тя била известна сводница в света на разврата с постоянна клиентела и доста тясна насоченост. Мамзел Зигел издирвала млади хубави момиченца от прилични семейства, но изпаднали в нищета, и с обещания, увещания, а и със заплахи ги принуждавала да кривнат по пътеката на порока. Клиентите на Даря Францевна щедро плащали за «невинността на нежен цвят», както се пее в кабаретата

И тази мила дама сега лежеше убита. При това, както и в предходните случаи, вероятно тя самата беше пуснала в своя дом убиеца си. Тоест човекът очевидно беше познат и не бе събудил опасения.

Но имаше още нещо важно. От един до два по пладне покойната винаги отпращала слугите и оставала сама вкъщи, защото този час посвещавала на дискретни преговори от всякакво естество на четири очи. И престъпникът е бил съвсем наясно с този факт.

Надворният съветник, все още вкопчен в досегашната си версия, се опита да провери дали не би могло Расколников да изпрати сестра си до «Вознесенски», после някак бързо, може би дори на бегом да отскочи до «Малая Мешчанска», да удари с брадвичката сводницата и след това да се яви навреме и на «Офицерска» за срещата с Разумихин. Приставът дори специално прати човек да провери къде точно са се настанили майката и сестрата на Расколников.

Уви, никак не се връзваше. А е трябвало и да се върне в стаята си, след като е изпратил Авдотя Романовна, за да вземе брадвата. Защото, ако я беше взел предварително още на излизане от стаята, Разумихин е щял да забележи.

Глупости, фантазии и измишльотини, тръсна глава Порфирий Петрович, за да отпъди категорично подозренията срещу проклетия студент, за когото загуби толкова време, и се съсредоточи изцяло върху новата задача.

От дома на жертвата липсваха, естествено, само дреболии: игла с полускъпоценен камък и везано с мъниста портмоне. Нищо друго не беше пипнато в жилището, но това вече не учуди пристава. Претърси книжата u с надежда да открие списък на ползвалите съмнителните й услуги. Защото надали можеше да разчита самите любители на «нежен цвят» да се афишират.

Не намери, но това не го спря. Провери стените, паркета, стените на шкафчетата — и какво? В кабинета под плота на писалището откри скривалище и в него две класьорчета, едното дебело, другото тъничко. В дебелото надворният съветник със задоволство откри пълен списък на момичетата, покровителствани от мамзел Зигел: и адреси, и имена, и даже кратки характеристики, но по-скоро от физиологично естество. Очевидно тези бяха вече откъснат цвят и Даря Францевна ги държеше под опеката си, за да ги използва за по-обикновени клиенти без особени изисквания.

— Чудесно.

За първи път, откакто беше дошъл на местопрестъплението, по лицето му пробяга нещо като усмивка, но само за миг.

Тънкият класьор се оказа по-потаен от първия. Там вместо думи имаше само нечетими съчетания от букви от латинската азбука.

— «Plfglfaluu» — опита се да прочете на глас Порфирий Петрович, но се отказа. — Това е явно шифър — поклати глава. — Сигурно така е записала клиентите.

— Значи не можем да ги разшифроваме? — разочарова се Александър Григориевич, надникнал иззад рамото на началника. — Колко жалко! Със сигурност е бил някой от тях! Тя е решила да го шантажира и той я е… — Деловодителят нагледно показа със замахване отгоре надолу (Зигел беше убита с удар по темето).

— Май сте прекалили с булевардните романчета, драги. И онези, Чебаров и Шелудякова, и те ли са шантажирали нашия сладострастник? Не, тук имаме нещо съвсем друго. Момент, момент… — надворният съветник сбърчи чело, седна с лист хартия и молив до крайчеца на масата, похъмка, пописа нещо — отне му десетина минути — и рече изведнъж: — Фасулска работа, а не шифър. Измислица на гимназистки за потайност пред класната дама.

— Разкрихте ли го? — ахна Заметов.

— Какво да разкривам. Преобърната азбука — ето ви цялата криптография. А е Z, В е Y и прочее. На един ред ще напишем азбуката в нормален вид, а под нея — в обратен. Вижте.

Взря се в загадъчното Plfglfaluu, помръдна устни, попримлясна и изпод молива му изпълзя името Koutouzoff.

— Охо! — зарадва се Александър Григориевич. — Един изскочи! Някакъв Кутузов. Дайте и аз!

Наведе се над масата и взе да мъдри следващата абракадабра, разтърквайки зачервени от недоспиване очи.

— Недейте сега — съжали го Порфирий Петрович. — Едва си стоите на краката. Вземете записките и се приберете да поспите. Утре сутринта ще разгадаете всички тези парижки потайности и ще ми ги донесете. Аз междувременно ще се заема с другия списък. Бих искал да поспя, но няма да стане… — и тежко въздъхна.

Все пак още се държеше. А когато след обиска освободи Заметов и отиде сам на «Офицерска», го обзе пълно отчаяние.

Никога през досегашната си кариера не беше изпадал в толкова унизително безпомощно положение. Незнайният злодей сякаш се присмиваше на всичките усилия на клетия пристав. Днес сутринта надворният съветник се бе чувствал като ловец, хванал в капан хищен звяр, а сега му беше съвсем ясно, че той самият е плячка — съдбата го преследва с насъскани кучета и крещи: «Дръж! Дръж!»

С усещането за бездарност и некадърност следственият пристав се добра до кабинета си, а там му се стовари ново унижение. Появи се лично негово превъзходителство главният началник на полицията и изля водопад от обвинения и заплахи връз оклюмалата глава на надворния съветник. И как не: три ужасни убийства за три дни да не е шега работа. Ще гръмне целият град, цялата империя, чак и в чуждестранните вестници ще пишат. Но и вестниците нищо не са, още след втория случай лично министърът изрази недоумението си, а сега няма да им се размине без рапорт до императора.

Развика се генералът, изиска категоричен резултат в най-близко време и си замина. А приставът веднага се хвана на работа, защото това е единственият лек срещу отчаянието.

Предстоеше му следното: да разпита девойките от класьора на Даря Францевна. Кой знае, може сводницата да е била убита не от клиент, а от някой роднина или ухажор на тези нещастни създания — за отмъщение поради погубената невинност или по някоя друга причина.

Разсилните се втурнаха из целия град (след появата на главния полицейски началник всички от канцеларията се движеха само на бегом) и първата от занаята още след половин час беше доставена в кабинета на пристава, който проведе с нея търпелив и обстоен разговор. Подир това събеседване се състоя второ, трето — и така до среднощ.

Уморително занимание, дори изтощително, но Порфирий Петрович се справяше превъзходно. Едничък поглед му стигаше да прецени събеседничката и как да се държи с нея. С една беше бащински внимателен, с друга — официално строг, с трета — по-мек и дори закачлив. Случваше се и да сгълчи, и да удари с пестник по писалището, но само след десет минути вече бършеше със собствената си кърпа сълзите на поредната госпожица, а и неговите очи насълзени. И така успя да разпита всички девойки за деня, намери подход за всяка, но не откри нищичко, за което да се хване. Късно след полунощ съвсем съсипан Порфирий Петрович полегна на дивана, зави се със сюртука си и придряма два часа, но още преди пет му бяха довели поредната уплашена госпожичка.

Цялата сутрин мина в безполезни разпити. По обед надворният съветник почувства, че няма капка сила да продължава целия театър и трябва час по-скоро да си почине, иначе ще рухне от нервно изтощение.

Тъкмо отпи от кафенцето, тъкмо запали първата за деня цигара — и се появи Александър Григориевич, освежен след нощния сън и твърде доволен от себе си.

— Всичко разгадах — съобщи той и остави листовете пред пристава. — Ако може, бихте ли ме почерпили една цигара?

Кафето остана неизпито — Порфирий Петрович бързо хвана листовете. Почете, почете, пък изръмжа от яд.

— Какво сте ми донесли? — възкликна той. — Barbe-bleu, Pussja, Lakomnik, Kotletnik, Hund! Това са някакви прякори!

— И аз го забелязах — рече Заметов и си наля кафе от кафеника. — Очевидно си е записвала клиентите с прякори. «Синята брада», «Пуся», «Лакомник» и прочее. Нататък има и «Крокодил», и «Кочияш», и какви ли не. А относно навиците им е записано без шифър. Вижте нататък, четете. Какви ли не гадости са измисляли тези развратници!

— Какво ме интересуват гадостите им! — само дето не се разрева приставът. — Нали нямаме имената! Как според вас ще ги дирим тези Котлетници и Крокодили?

— Е, едно име все пак имаме. Кутузов, когото вчера лично разшифровахте.

Заметов пусна клъбце пушек и се загледа в издигането му към тавана.

— И това сигурно е прякор. За някой едноок. Не, в задънена улица сме!

Помълчаха.

— А госпожиците? — попита Заметов. — Нищо ли не изскача?

— Нищо. От двайсет и четири девойки съм разпитал осемнайсет. Почти всяка си има приятел, но не, не! — Порфирий Петрович с огорчение удари длани. — Само шест останаха от списъка. Пет чакат в приемната — сигурно сте ги видели. А една не можем да я намерим. И вчера пратих човек да я търси, и днес. Не си е вкъщи, не е и навън — понеже тази Мармеладова е от най-долните, уличница е. Дявол я знае къде е. Софя Семьоновна Мармеладова, дъщеря на титулярен съветник. Живее в зелената къща на ъгъла на канала и «Малая Мешчанска», нали я знаете? На осемнайсет е. Другарките й добросърдечно говорят за нея, а това в техните среди не се случва често. Викат й Монахинята. Знаете ли, някои сладострастници обичали проститутката да се облича като монахиня. И девойките специално си имат раса. Но в случая не е това. Не е в този смисъл. Казват, че тя се продала на Даря Францевна, за да спаси семейството си от гладна смърт. Но може и да лъжат.

Общоизвестно е, че падналата жена често е сантиментална и обича да си фантазира.

— Да ида да я потърся тази Мармеладова — предложи Александър Григориевич, заинтригуван, че дъщеря на титулярен съветник е уличница. — Може да я намеря.

— Да ви кажа, не ми се вярва… — Порфирий Петрович махна с ръка. — И нищо няма да излезе от цялата работа Съвсем безнадежден случай… Но впрочем идете. Може да извадите по-голям късмет от мен.

И позна.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Зад вратата

Регистрираната уличница Софя Сем—ьоновна Мармеладова с прякор Монахинята обитаваше жилище, разделено на големи и малки стаи, нейната беше съвсем мъничка и скромна, в дъното на квартирата. Всичко това Александър Григориевич проучи още преди да предприеме експедицията си. Зелената ъглова къща, която излизаше странично на Екатерининския канал, му беше много добре известна и той без колебание влезе, качи се на втория етаж по тясната тъмна стълба, мина по вътрешния ходник над двора и изкачи още един етаж. Почти беше стигнал до нужната врата (на нея наистина, както бяха казали другарките на «монахинята», с тебешир беше написана цифрата 9), когато му се случи една малка среща. От съседния осми номер излезе някакъв човек, много елегантно облечен и с вид на богат господин. Беше с изискани ръкавици и в ръката си държеше красив бастон, с който почукваше по пода.

Очите им се срещнаха, деловодителят леко кимна на непознатия и продължи. Непознатият също учтиво му кимна и отмина нататък по коридора. А когато Заметов почука на вратата, тя се отвори и той влезе в девети номер, контето с бастона изведнъж се обърна и се прибра в стаята си, при това стъпваше сега на пръсти, тоест явно не искаше да вдига никакъв шум.

Беше на около петдесет години, над среден ръст, едър, с широки смъкнати рамене, поради което изглеждаше леко прегърбен. Широкото му скулесто лице беше доста приятно на вид и цветът му беше свеж, не петербургски. Косата му, все още доста гъста, беше съвсем руса, тук-там леко побеляла, а широката му гъста лопатовидна брада беше още по-светла от косата. Сините му очи гледаха студено и проницателно; устните му бяха червени. Изобщо имаше много запазен вид и изглеждаше доста по-млад от годините си.

Като се прибра, той продължи още по-безшумно. Мина през стаята с врати в двата края и влезе в следващата със залостена врата в дъното. Както вече се спомена, това цялото някога бе представлявало огромно жилище с дълга анфилада от стаи, превърнато по-късно в поредица от квартирки, преградени една от друга.

Зад залостената врата беше девети номер, в който току-що влезе Александър Григориевич.

Предприетите от елегантния господин мерки отчасти станаха ясни, когато той седна на мек удобен стол до вратата. Оттук идеално чуваше всеки звук; който идваше от другата страна. А след някое време неделикатният господин внимателно извади и восъчната запушалка от ключалката, та стана така, че оттук можеше не само да подслушва, а и да шпионира с поглед.

При манипулацията със запушалката наблюдателят доста се наведе на стола си, та силно скръцна дюшемето. Но нито Заметов, радостен, че беше намерил вкъщи Мармеладова, нито тя самата, смутена от неканения гост, чуха този шум.

Соня беше слабичка, но доста хубавка блондинка с прекрасни сини очи и тънко триъгълно личице, с детски израз, което я караше да изглежда на не повече от шестнайсет. Беше облечена цялата в черно, както не се обличат девойките от нейния занаят.

Да, нали се представя за монахиня, помисли си Александър Григориевич — и както веднага се изясни, не позна. Когато доста остро й каза:

— От полицейската кантора съм, отдавна ви търсим, къде се губите? — Мармеладова изхлипа:

— У таткови на «Садовая». Завчера го блъсна карета.

— Татко ви е титулярен съветник, нали? — блесна с осведомеността си Заметов.

— Беше — тихо рече тя и обърса сълзите си. — Уволниха го от службата, защото много пиеше.

— Разбирам. Лошо ли го блъсна каретата?

— Тази нощ умря — още по-ниско сведе глава девойката и пак заплака. — А вкъщи нямат нито копейка… Жена му, моята мащеха Катерина Ивановна, не е на себе си. Ту крещи, ту се смее. Дечицата умират от страх. Тринки са: на девет, на седем и на шест. И на кревата покойникът. Нямат пари за погребение…

Александър Григориевич също замига от вълнение, та вече изостави официалния тон.

— И какво сега? — съчувствено попита той и огледа стайчето.

Беше съвсем мизерно помещение, най-сериозната му мебел беше креват с метални топки, а единствено украшение — картинка над кревата, явно изрязана от илюстрирано списание. Очевидно изображението на някакви танцуващи французойки трябваше да придава на ложето за платена любов атмосфера на ведрост и лекомислие, но доста неуспешно изпълняваше предназначението си.

— Господ ни помогна — отговори Мармеладова и вдигна изведнъж очи към деловодителя — не насълзени, а грейнали с ярка светлина. — Един човек, който донесе татко заедно с другите, като го вдигнаха изпод каретата, даде пари на моята мащеха. Колкото имаше, всичките даде, макар че и той самият е много беден. Стигнаха за ковчега, най-евтиния. За опелото. И Катерина Ивановна даже ще прави помен. Довечера. Помагах й… Току-що се прибрах.

На това място деловодителят си спомни за целта на посещението си и започна фактически разпита.

— Знаете ли, че… покровителката ви — намери думата след известно обмисляне — мамзел Зигел вчера е била убита в дома си?

— Чух, да — тихо отговори Соня. — Бог да я прости…

— За вас, предполагам, е облекчение. Сега сте свободна — произнесе Заметов предварително подготвената фраза и впи очи в личицето на Мармеладова.

А тя въздъхна.

— Каква свобода, господине. Болната ми мащеха и три дечица. Кой да ги храни, кой да ги облече, обуе, кой да плати наема, отдавна не са плащали, хазайката се кара… Не, не мога да избягам от съдбата си. Ще трябва да продължа. Госпожа Реслих, чиято е квартирата — Соня кимна неопределено към залостената врата, — вече ми предложи… Тя също като Даря Францевна държи момичета… Ще трябва да се съглася…

Вратата, към която кимна, леко скръцна.

— Тук става течение — Мармеладова зиморничаво сви рамене, макар че според Заметов в стаята беше доста задушно. — Не мога да свикна.

— Хм — поизкашля се Александър Григориевич, чувствайки как не му харесва вече ролята на детектив, но същевременно се опита да заговори с бодър тон. — Обаче не всичко в живота е чак толкова ужасно. Сигурно имате приятел, с когото поне отчасти се разтушавате подир нерадостите, свързани, тоест произтичащи… — оплете се в собствените си думи, смути се и не се доизказа.

— Нямам си никого. То кой ли ще иска за приятел такава като мен, нали виждате — спокойно възрази Соня.

Заметов сконфузено заотстъпва към изхода.

— Ами добре… Вашите отговори са напълно задоволителни — заломоти той. — Да не ви преча. А по повод на вашия татко приемете най-искрените ми… Може би от своя страна бих могъл с нещо да ви бъда…

— Благодаря ви — изпрати го до вратата Соня. — Нещата вече се подредиха. А и Родион Романич обеща да дойде…

— К-кой? — примря Заметов.

Пак се чу скръцване и девойката за миг се обърна.

— Течение. — По бледото й лице пробяга нещо като извиняваща се усмивка. — Родион Романович Расколников е човекът, който ни помогна. Нали ви казах. Той е студент, много е беден, а ни даде всичките си пари. Много благороден и много умен човек — с внезапен плам каза тя. — Отдавна не бях… Не, никога не съм срещала такива като него. Струва ми се, че много му струпах. Наговорих му какво ли не, разстроих го със сълзите си. Срамота. Но нищо не каза. И днес вечерта обеща непременно да дойде за помена. Няма да ме излъже, аз знам.

— Наговорили сте му какво ли не? — бавно повтори Александър Григориевич в опит да подреди мислите си. — Тоест за историята… — «на вашето падение», щеше да каже, но се смути. — За вашата жизнена история ли?

Тя вдигна глава и пак я сведе.

— Да, всичко му разказах. И аз не знам какво ми стана.

— А… — «А той?» — щеше му се да попита, но не го стори. Порфирий Петрович никога не би издал специалния си интерес към личността на заподозрения. — Ами… — каза равнодушно деловодителят, макар че сърцето му щеше да се пръсне. — Ще си вървя. Това е.

Мармеладова изпрати посетителя и се върна в стаята съвсем за кратко. Събра във вързоп някои свои неща, триж се прекръсти пред иконата, притулена в дъното на стаята, и също излезе.

Едва сега човекът, който през цялото време не бе отлепил око от ключалката и на два пъти от непредпазливост бе вдигнал неволно шум, възприет от простодушната Монахиня като резултат от течение, прекрати неделикатното си държане.

Интересно, че в самото начало на разговора на Заметов с уличницата господинът не беше почти никак съсредоточен, дори извади от джоба си манерка с ром и на няколко пъти я надигна. На лицето му при това се изписа доста странен израз, нещо средно между глума и стръвно очакване. Но когато стана дума за убийството, съгледвачът се промени, стана сериозен и внимателен. А втората промяна се случи, когато тя спомена името «Родион Романович». На това място господинът чак потръпна и още по-плътно се залепи на ключалката.

Точно в същата минута от противоположната врата се появи дама на средна възраст, доста хубава на вид, лицето й разваляха само строгите бръчки край устата. Като видя какво прави русият господин, тя се засмя беззвучно, приближи се на пръсти и го погали по косата, но съгледвачът я пропъди с жест: «махни се, махни се!». Жената не се обиди. Запушила устата си, за да не се изсмее на висок глас, тя отиде в ъгъла, седна на дивана и оттам весело наблюдаваше грозната постъпка на своя приятел.

Той най-сетне се дръпна от ключалката и погледна с присвито око стаята.

— Какво ще кажете за крайното стайче? Харесва ли ви? — прихна дамата. — Нарочно съм го дала на уличницата — да радвам близките си приятели с гледки на евтин разврат. Нали знаете, както на богаташките дечица им показват за подбуждане на апетита как селските деца лапат каша с мляко… Какво сте толкова умислен, не ви ли хареса моята Монахиня?

— Как не, Гертруда Карловна, даже много ми хареса — напевно изговори мъжът. — Направи ми незабравимо впечатление.

Гертруда Карловна (а това беше тя, мадам Реслих, хазайката на стаята и на целия етаж) подсвирна, и то доста умело.

— Значи си заслужава да пробвам момичето. В него има нещо такова, имам нюх за тези работи. Да впечатли самия Свидригайлов!

Свидригайлов (значи това било името на русия господин) я погледна много внимателно и отговори някак неуместно:

— Да, именно нюх. Затова отседнах при вас.

Госпожа Реслих се оживи:

— Как е малката годеница? Хареса ли ви? Доволен ли сте, че дойдохте от село тук?

— Хубава е — сдържано отговори Аркадий Иванович. — Само таткото и майката са много неприятни.

— Затова пък няма да ви досаждат, гарантирам ви. — Хазайката се приближи и седна в скута му. — И помнете уговорката ни. Като се наиграете с женичката си и ви омръзнат невинните й прелести, става моя. Защото аз ви я намерих.

— Не се безпокойте. — Господинът се прозя и си дръпна бузата от целувката й. — Ще се разберем. Излизам да се поразходя. А и една работица имам да свърша.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Господин Свидригайлов

«Работицата» го отведе до «Вознесенски проспект», пред една къща с доста грозен вид. Аркадий Иванович свърна от улицата в тъмния безистен, погледна двора, но не тръгна към никой от входовете, а остана в полумрака. Заразхожда се там напред-назад, потрепвайки по плочника с бастунчето си. То беше луксозно, от махагон и с бронзова дръжка във вид на сфинкс върху пиедестал.

Всеки път, щом някой минеше през безистена, Аркадий Иванович се дръпваше встрани и напълно се сливаше със стената, така че ставаше почти невидим.

Странното му изчакване (а по някои признаци на нетърпение ставаше ясно, че е именно изчакване) продължи доста дълго, но накрая свърши, и то ето как.

Един от минувачите, който влезе от улицата в двора, висок и широкоплещест млад мъж, напълно безинтересен за Свидригайлов, след някое време се появи отново в обратната посока, но не сам, а заедно с млада дама със скромен тоалет, който обаче много й отиваше.

Щом видя госпожицата, Аркадий Иванович така трепна, че стана ясно — тъкмо нея бе причаквал тук. Ала изобщо не се показа, а се скри в нишата, която водеше към портиерната, и се спотаи там.

Двамата минаха покрай него, улисани в разговор.

— …Толкова съм ви благодарна, Дмитрий Прокофиевич, че не изоставяте Родя. Просто не знам какво щяхме да правим без вас — каза госпожицата. — Станал е непоносим. Можете ли да повярвате, че когато вчера тръгна да ме изпрати…

Излязоха на улицата и притаилият се помешчик не можа да чуе продължението.

Той изчака малко и тръгна подир двамата. А те минаха по проспекта в посока към «Садовая», после свиха към Юсуповската градина. Госпожицата не спираше да говори, мъжът я слушаше много внимателно. За пресичането на улицата й подаде ръка, тя промуши своята в сгъвката на лакътя му и продължи така даже когато тръгнаха пак по тротоар.

Свидригайлов сбърчи чело, ускори крачка и скоро беше току зад гърба им. Май беше установил, че не е нужно да бъде толкова предпазлив, младият мъж и дамата бяха твърде заинтригувани от разговора си, а може би и един от друг.

— Не мога да отида при него, той ми наговори такива ужасни, ужасни неща — обясни госпожицата. — Той е болен, душата му е болна, вече виждам.

— Не се тревожете, Авдотя Романовна. Бях при него сутринта и пак ще го навестя. Ще го измъкнем от потиснатото състояние — обеща мъжът.

— Не знам защо, но много разчитам на вас — усмихна се Авдотя Романовна. — Днес по-различно изглеждате. Лъснати ботуши, зашити копчета. И бръснат ви стои много по-добре, отколкото с четина.

Събеседникът й цял се изчерви, пролича отзад, на врата му.

— Аз знаете ли… — избърбори той. — Най-добре сега да вървя при него… Да. И после ще се видим… Ще дойда да ви видя.

Кимна вдървено, което вероятно трябваше да означава лек поклон, и бързо тръгна към страничната улица.

Девойката погледна подире му с усмивка, която като че ли никак не се понрави на Аркадий Иванович. Той чак изхрущя с пръсти и прехапа устна с белите си силни зъби.

А после Авдотя Романовна продължи по пътя си и Свидригайлов я последва, но внезапно се спря и смени посоката, за да настигне досегашния й спътник.

Разумихин (а това беше той) с бодра стъпка отмина Кокушкин мост и скоро стигна до дома, в който живееше приятелят му Расколников. Не усети, че някой го следи, а и как да усети: Свидригайлов се движеше на разумно разстояние от него, а Дмитрий толкова дълбоко се беше умислил, че и пред себе си даже почти нищо не виждаше.

Влезе във входа и по стълбите срещна Настася, попита я:

— Родион Романович тук ли е?

— Тук е, къде да е. Откакто излязохте сутринта, не спря да трополи из стаята: троп-троп с ботушите, троп-троп. А сега погледнах — понеже вратата му е отворена, — заспал е.

— Слава Богу. Чудесно. Че нощес хич не е спал. Тогава малко по-късно ще дойда… — Разумихин се обърна, заслиза надолу и пак не забеляза човека, който беше застанал зад стълбището.

* * *

Вратата на Расколников, вероятно поради горещината, наистина беше открехната. Аркадий Иванович надзърна, видя, че наемателят действително лежи със затворени очи, влезе безшумно, тихо затвори вратата, отиде до масата, почака една минута и внимателно, без да вдига шум, седна на стола до дивана; шапката си остави отстрани на пода и с две ръце се подпря на бастуна, а брадичката си отпусна върху китките. Явно беше готов дълго да чака.

Ала чакането му не продължи и минута. Расколников изведнъж се надигна и седна на кушетката.

— Какво искате, казвайте?

— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се засмя. — Позволете да ви се представя: Аркадий Иванович Свидригайлов…

Расколников внимателно и недоверчиво се взря в неочаквания гост.

— Свидригайлов? Глупости! Не може да бъде!

Гостът сякаш ни най-малко не се учуди на възклицанието му.

— Поради две причини ви посетих: първо, за да се запозная лично, тъй като много съм слушал за вас в най-благоприятен и хвалебен за вас смисъл; второ, мечтая си, че може би няма да ми откажете помощ в едно начинание, което директно касае интересите на сестра ви Авдотя Романовна. Мен лично без препоръка тя вероятно няма да пожелае да ме види изобщо вследствие на предубеждение, но с ваша помощ, напротив, разчитам…

— Погрешно разчитате — прекъсна го Расколников.

— Те вчера ли пристигнаха, ако може да ви попитам?

Расколников не отговори.

— Вчера, знам. Аз самият съм тук съвсем отскоро, от три дни… Но това не е важно. Бих искал, с ваше позволение, да спомена веднага най-важното… Сигурно за мен, тоест за моите, както се казва в романите, домогвания по адрес на вашата сестра, ви е известно, разбира се. Не може да не ви е известно, инак нямаше така да подскочите от името ми… — Направи пауза, но не последва реплика, той сам си кимна и продължи: — Безкрайно съм виновен пред Авдотя Романовна, признавам го и си посипвам главата с пепел. Но даже най-престъпният злодей и грешник не може да бъде лишен от възможност да поправи стореното зло…

— Заради това ли се домъкнахте в Петербург? — язвително го прекъсна Родион Романович. — Да си посипете главата с пепел?

Свидригайлов остана все така невъзмутим.

— И заради това също. Имам впрочем още една цел, но за нея, с ваше позволение, малко по-късно. Засега ще ви съобщя, че положението ми през последните дни изцяло се промени. Съпругата ми Марфа Петровна скоропостижно се спомина, така че сега съм абсолютно свободен.

Расколников го погледна с някакво жадно любопитство.

— Усмъртихте ли я съпругата си? Нали сте от душегубците. Вчера, когато изпращах сестра си, тя ми разказа за вас едно-друго.

— Какво? — попита с интерес Аркадий Иванович, пропускайки въпроса за съпругата.

— Какви слухове се носят за вас. Че в някогашния си петербургски живот сте стигали до най-долните степени на разврата и че заради вас се самоубило едно глухонямо момиченце на четиринайсет години…

— А, това е племенницата на моята стара познайница Гертруда Карловна Реслих — със светски тон отбеляза Свидригайлов. — Беше жалко, нещастно създание. Гертруда Карловна е доста жестокосърдечна дама, зле се държеше със сирачето, та затова то… Впрочем беше душевно нездраво, този факт е потвърден от полицията и разследването приключи. Какво друго ви е съобщила Авдотя Романововна за моите предполагаеми злодейства?

— И за слугата ви, който заради гаврите и издевателствата ви също се обесил — подсмихна се Расколников — очевидно му се щеше да наруши спокойствието на невъзмутимия събеседник.

— Да, имаше нещо такова — безметежно въздъхна Аркадий Иванович. — Преди шест години, още преди еманципацията [15]. Имах един слуга Филип. Много ме харесваше, не знам защо. Впускаше се в съкровени разговори с мен. Странен типаж, доморасъл философ. И като датския принц все се чудеше «да бъдеш или не» и дали е чак толкова страшна смъртта, че заради нея «да понасяш стрелите на свирепата съдба». Казваше, че може би след смъртта именно започва най-интересното. Например умреш, пък в същия миг веднага се възродиш на някое съвсем друго място, ако ще дори и в Америка. — Свидригайлов, колкото и да е странно, като че ли даже с удоволствие си припомняше тази история. — Аз пък по него време ужасно скучаех в селския пущинак. И взех да го подкачам. Че на думи е герой, а на практика страхливец и пълен глупак. Като му е толкоз голям интересът, какво по-лесно? И прочее подобни неща. Само че руската душа от шеги не разбира, тя не познава разумните граници… Остави ми Филка бележка със следното съдържание — помня всяка дума: «Ей ме сега къде съм, а пълният глупак, Аркадий Иванич, следователно сте вие.» Това е — Свидригайлов потърка с пръсти главата на сфинкса на бастуна си и погледна Родион Романович право в очите. — А колкото до въпроса ви за Марфа Петровна, за да не си помислите, че го избягвам, отговарям ви: медицинското разследване откри апоплексия, друго не би и могло да открие…

Расколников се засмя.

— Да, разбира се. И какво сега, господин пресен вдовец? Дошли сте да искате ръката на сестра ми? Тоест няма да я съблазнявате с пътуване в странство, а с истински законен брак?

Усмихна се и Свидригайлов.

— Не съм толкова глупав и познавам характера на Авдотя Романовна. А и нали е сгодена? Не мисля, че господин Лужин като съпруг е по за предпочитане от мен, но това е само така, a propos, защото не е моя работа да преценявам… Уверявам ви, че не възнамерявам да възпрепятствам брачните планове на вашата сестра, а и нямам шанс. Толкова съм далеч от тази мисъл, че скоро смятам да се оженя за една млада и чаровна девойка. Вече имам съгласието й… — лицето му се изкриви само за миг в странна, жестока усмивка. — Много ли ви говори за мен Авдотя Романовна?

— Не си въобразявайте. Целият й разказ не отне и пет минути и не съдържаше нищо положително за вас. После веднага заговорихме за годеника й. Впрочем този разговор беше още по-кратък… — Расколников изведнъж от насмешлив стана раздразнителен: — Ако обичате по-набързо да ми обясните и уведомите поради какво ме удостоихте с честта да ме посетите… и… и… бързам, нямам време, имам да излизам…

— С най-голямо удоволствие. С пристигането си тук и решението да предприема… един воаяж, имам желанието да приключа предварително с някои неща. Децата ми са при леля си; те са богати, а лично аз не съм им нужен. Пък и какъв баща съм! Преди воаяжа искам да си разчистя сметките с господин Лужин. Тъй да се каже, да отърва Авдотя Романовна от необходимостта да направи такава саможертва… за скъпите си близки.

Родион Романович трепна, но не каза нищо.

— Желая сега да се видя с Авдотя Романовна чрез вашето посредничество — продължи Свидригайлов. — Да й поискам прошка за всичките скорошни неприятности и да я помоля за позволение да й предложа десет хиляди рубли.

— Но вие сте просто луд! — възкликна Расколников дори не толкова ядосан, колкото изумен. — Как си позволявате изобщо да го кажете!

— Знаех си, че ще се развикате; но първо, макар да не съм богат, тези десет хиляди не са ми нужни, тоест изобщо никак не са ми потребни. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, ще ги употребя вероятно по още по-глупав начин. Това на първо място. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; без никакви намерения й ги предлагам. Ако щете вярвайте, но впоследствие ще се уверите и вие, и Авдотя Романовна. Случаят е такъв, че понеже действително създадох притеснения и неприятности на многоуважаемата ви сестра, чувствам искрено разкаяние и сърдечно желая — не да обезщетя, не да си платя за неприятностите: просто искам да направя за нея нещо полезно въз основа на това, че фактически не съм се ангажирал да върша само злини, нали. Ако например бях умрял и бях оставил тази сума на сестра ви със законно завещание, нима и тогава би отказала да приеме парите?

— Напълно е възможно.

— Поне ще ви помоля да предадете казаното от мен на Авдотя Романовна. Иначе ще бъда принуден да търся начини за лична среща, тоест ще я обезпокоя.

— Ако предам, няма ли да настоявате за лична среща?

Свидригайлов замислено погледна тавана, като да не бе решил още как ще постъпи в такъв случай.

В същия миг на мълчание вратата се открехна и в процепа промуши глава Разумихин.

— Аа, не спиш! — викна той и отвори широко. — И гост имаш…

Той с любопитство погледна Аркадий Иванович, а онзи му отговори с много неприязнен и даже предизвикателен поглед и изобщо не понечи да се надигне от стола.

— Това е помешчикът Свидригайлов — каза Расколников. — Онзи същият.

Лицето на Разумихин веднага промени израза си и той се взря в Аркадий Иванович с такава свирепост, че в стаята със сигурност замириса на буря.

— Ето го истински щастливия ми съперник, а не Лужин — каза Свидригайлов на Родион Романович, гледайки междувременно Дмитрий право в очите. — Знаете ли го, или не? Само че нищо не ще постигне, познавам Авдотя Романовна по-добре от него. Щом е дала дума, няма да си наруши обещанието.

Цял настръхнал, Разумихин попита с приглушен глас:

— Какво търси този тук при теб?

— Иска да го срещна с Дуня, щял да й даде десет хиляди. — Расколников с любопитство местеше поглед от единия към другия. — И аз го нарекох луд.

— Той не е луд, той е подлец! — ревна Дмитрий. — Ще го изхвърля оттук! — нахвърли се на Свидригайлов и го вдигна от стола.

Ала нищо повече не можа да постигне. Колкото и да се мъчеше да го избута от мястото му и да го изтика към вратата, не успя въпреки мечешката си сила. Свидригайлов стоеше като вкопан, раменете му, в които се беше вкопчил Разумихин, бяха твърди като желязо.

Зачервен, с издути жили на челото, Дмитрий най-сетне отпусна ръце.

— Може би възнамерявате да се пробвате с мен в юмручен бой? — учтиво се осведоми Аркадий Иванович. — Не се опитвайте. Не че съм непобедим, но вашата сила, впрочем доста впечатляваща, няма да стигне. Бях навремето картоиграч измамник и много са ме били, тъй че имам богат опит. Мога със сигурност да ви кажа, че за мен са потребни трима такива юнаци като вас, а като него — кимна към Родион Романович — осем, ако не и девет души.

— Наистина е здравеняк проклетникът — измърмори сконфузен Разумихин.

Свидригайлов продължи със същия тон:

— Ако ли като представител на образованото съсловие пожелаете благородна мъст, чрез дуел, също не ви препоръчвам. Седем години не мръднах от село, от скука се научих да стрелям по лешници. Ето с този предмет — той извади и показа един шестозаряден револвер лефоше, после го прибра пак в джоба си. — И защо съм ви? По-добре да удушите Пьотър Петрович Лужин, нали нему се пада наградата, не на мен.

— Вижте какво, петли — надигна се от дивана Расколников, — я си вървете и двамата, стига толкова, омръзна ми. И е време да излизам.

Той облече чувалестата дреха, която свали от пирон на стената (друга връхна дреха не се виждаше никъде в стаята), взе от перваза на прозореца парче черен креп и го върза на ръкава си.

— Вървете си, вървете — настоя той. — Отивам на помен.

— За прегазения чиновник? — прояви неочаквана осведоменост Аркадий Иванович. — Идвам с вас.

Родион Романович се учуди:

— Поканен ли сте?

— Не. Но желая да помогна по възможност на нещастното семейство.

Расколников около половин минута го гледа изпитателно, сякаш искаше да разбере какъв е капанът в този случай.

— Наистина ли ще им помогнете? Те са ужасно зле. Нямат нито грош и никакви надежди за оправяне на положението.

Свидригайлов сви рамене:

— Имам пари, все за нещо трябва да се похарчат, нали?

— Добре. Да вървим. Довиждане, Разумихин.

— А, не! — възкликна Дмитрий. — В никакъв случай! Дявол ви знае за какво ще вземете да се наговорите!

Така че тръгнаха тримата.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Скандалът

У Мармеладови се подготвяха за гостите. Цялото семейство на покойния чиновник, намерил от днес вечния си покой на едно от най-бедните градски гробища, живееше в преходна стая, дълга десет крачки. И това голямо жилище като апартамента на госпожа Реслих се състоеше от дълга анфилада големи и малки помещения, така че в привилегировано положение сред многобройните обитатели беше само господин Лебезятников, който живееше в две стаи в дъното, останалите, хора със съвсем скромни възможности, бяха принудени да се примиряват с вечно незаключените врати и минаването на чужди хора напред-назад. Мармеладови се свираха в най-жалката дупка тук, непосредствено след вратата — помещение, което в някакви минали, по-благополучни времена на този Вавилон очевидно бе служило за антре. Мизерната обстановка се виждаше още отвън. В задния ъгъл беше опънат дрипав чаршаф. Зад него вероятно се намираше леглото. В самата стая имаше само два стола и прокъсан диван, а пред него стара кухненска дървена маса, небоядисана и обикновено без покривка, но днес по случай тъжната сбирка Катерина Ивановна я беше застлала с чаршаф, а отгоре беше наредила разнокалибрени съдини и прибори, които бе събрала из цялата къща. Беше ужасно изпосталяла жена, тънка, доста висока и стройна, на около трийсет години, с все още прекрасна тъмноруса коса, но с охтичава руменина на бузите. Тя бездруго беше нервна личност, от гърлото й се изтръгваше неспирно гъргорене, което току избиваше във викове, плач или истерия, но след случилото се нещастие пък вече изобщо не се владееше. Непрестанно кашляше и още повече мъчеше болното си гърло, защото не можеше да мълчи и минута дори: накара шетащата редом Соня да прережда чиниите от място на място, караше се със съседите, които минаваха през стаята, и навикваше децата си, седнали на дивана с вперени очи в скромното угощение, което сигурно им се виждаше като вълшебно пиршество.

Соня поглеждаше мащеха си с жал и страх, защото познаваше характера й и предчувстваше, че налудничавата идея за помена, за който отидоха всички пари, дадени от Расколников, няма да излезе на добър край.

— Загубенячка, загубенячка такава! — ядно гълчеше вдовицата Соня. — Не знае една маса да подреди! В благородните къщи вилицата се слага така, а лъжицата — така, и тук би трябвало да се сгъне по една ленена салфетка, но откъде салфетки… Не така, не така, дай аз! — бутна момичето с костелив лакът. — За никъде си без мен! Като умра и аз, че малко ми остава, как ще отгледаш сирачетата? Ще пратиш братчето си да проси, а сестричките като теб — уличници?

Двама-трима с небръснати мутри, които гледаха с нетърпение подреждането на чашките върху «покривката», радостно се изхилиха и гневът на Катерина Ивановна се насочи към тях, което даде възможност на Соня малко да си поеме дъх.

Докато мащеха й ругаеше присмехулниците и заплашваше да не ги покани на трапезата, момичето наряза хляба и салама, подреди по-красиво ранните кисели ябълчици и втъкна в бутилка с вода букетче лайкучка. Трябваше да побърза, наближаваше часа за пристигането на гостите.

* * *

А междувременно в най-приличната и подредена част от това твърде неприлично и неподредено жилище Андрей Семьонович Лебезятников развличаше с прогресивен разговор временния си квартирант, същия Пьотър Петрович Лужин, с когото читателят вече имаше удоволствието да се запознае. Пьотър Петрович наскоро беше пристигнал в Петербург и докато още не живееше в бъдещото си семейно гнезденце, за по-икономично се нанесе при своя по-млад приятел и подопечен, на когото преди не много време беше опекун и затова се чувстваше в правото си да го обремени. Андрей Семьонович впрочем много се радваше, защото през времето, откакто живееше в столицата, беше успял да се надъха с най-прогресивни идеи, които умираше от нетърпение да сподели с познатия от провинцията.

И така, Лебезятников (изпит и жълтеничав човечец, нисък, чиновник някъде, съвсем светлорус, с бакенбарди, с които много се гордееше, и с очилца на болнавите очи) вдъхновено взе да преразказва на Пьотър Петрович една от най-новите обществени теории, според която излизаше, че всички хора са абсолютно равни помежду си и затова всеки човек отделно няма никаква особена самоценност, ала целокупното човечество като биологичен вид може да направи на земята същински чудеса.

Като научен пример Андрей Семьонович описа високо организирания разумен и съгласуван живот на мравките в мравуняка, като задълба в зооложки подробности, които говореха ако не за ума му, то поне за неговата начетеност.

Лужин впрочем не слушаше младия мъж. Той броеше на масата банкнотите от пачката, която беше взел от банката, и тихо си тананикаше под носа. Пьотър Петрович току-що, само преди час, бе научил от същия Андрей Семьонович историята на Мармеладови. С половин ухо изслуша повествованието за смъртта на впиянчения чиновник, както и разказа за дъщеря му, която станала уличница, за да издържа семейството (Лебезятников възприемаше Соня като първообраз на освободените от предразсъдъци жени на бъдещето). Но когато младият мъж спомена бедния студент, с чиито пари вдовицата беше платила и погребението, и помена, Пьотър Петрович се сепна и изслуша всичко нататък много внимателно, дори се намеси с въпроси, като специално се поинтересува дали е хубавка проститутката с разрешително — жълт билет — и наистина ли студентът й е дал всичките си мизерни пари.

— Той се е влюбил в тази уличница — избъбри Лужин и някак особено се усмихна. — Как чудесно съвпада… Добре, ще видим.

И от този момент настроението му взе да се подобрява все повече, та по времето, за което споменахме, той вече си тананикаше.

Пьотър Петрович довърши броенето на парите, отмести пачката и прекъсна дърдоренето на Лебезятников:

— Андрей Семьонович, впечатлихте ме с тази история за клетите ви съседи. Те живеят в пълна нищета, така ли? И сигурно нямат пари да си плащат наема?

— Пълна нищета и не наема, а за храна за утре дори нямат. Обаче в името на еснафския морал, за да спазят глупашкия обичай, харчат последните си копейки за…

— Добре, стига — намръщи се Лужин. — Поканете по-добре тук тази Магдалина, как й беше името. Искам да говоря с нея.

След пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Пьотър Петрович чакаше прав до прозореца с ръце зад гърба, чупейки ставите на пръстите си. Посрещна гостенката сърдечно и любезно, впрочем и с нотка весела фамилиарност, подходяща според Пьотър Петрович за такъв достопочтен и солиден човек като него спрямо такова младо и в известен смисъл интересно същество. Покани я на масата срещу себе си. Соня седна, погледна наоколо — към Лебезятников, към парите на масата.

— Случи ми се вчера мимоходом да разменя две думи с горката Катерина Ивановна — Лужин скръбно сведе поглед и съобщи на Соня като някакво откритие: — Болна е. Доста. Освен това и в умствен смисъл положението й е много неблагополучно…

— Да, неблагополучно е — побърза да се съгласи Мармеладова, твърде притеснена от този важен господин.

Пьотър Петрович доби още по-солиден вид, макар като че ли да нямаше накъде повече, многозначително се озърна към Лебезятников и промълви:

— Благоволете да приемете в интерес на роднината ви на първо време една скромна сума лично от мен. Но ще ви моля при това да не споменавате името ми… — взе от пачката десетрублева банкнота и й я подаде.

Соня се изчерви, скочи, заломоти:

— Да, добре, Бог да ви… Ще заповядате ли при нас на блини? Катерина Ивановна би била…

— Благодаря ви за милата покана, но съм принуден да откажа. Поради твърде много неотложни задължения. И така, не смея повече да ви задържам.

Соня стана, той също, с най-дружески вид я хвана под ръка и я съпроводи до вратата, където съвсем бащински я прегърна и й каза накрая:

— Бог е милосърден, госпожице. Все някак ще се подредят нещата.

По време на тази сцена Андрей Семьонович стоеше до прозореца и уж гледаше нанякъде, но и се вслушваше в разговора. И сега отиде да стисне тържествено ръка на Пьотър Петрович.

— Всичко чух и видях! Това е хуманно! Особено желанието ви да избегнете благодарностите! И макар да не съм по принцип за частната благотворителност, защото тя не изкоренява общественото зло, а само…

— О, глупости — отегчено го спря Лужин. — Вместо да мелите с език, по-добре идете да посетите вдовицата. Че да не си помислят, че с вас вирим нос, грозно е. Аз наистина съм зает — кимна към пачката, — а вие и без това нямате никаква работа.

— Ще отида, непременно ще отида. Аз фактически дори се канех… — и Лебезятников наистина тръгна към вратата.

— Единствено бих искал да ви помоля — каза Пьотър Петрович. — Там непременно ще се появи онзи студент, дето се е влюбил в нашата Магдалина, та й е дал всичките си пари…

— Може да не е така и само от човечност — понечи да защити Расколников Андрей Семьонович, но Лужин се изсмя.

— Тъкмо от човечност. Ей такава — и направи жест не само непристоен, но и много неочакван от страна на толкова достопочтения джентълмен. — Не ме прекъсвайте. Като се появи студентът Расколников, елате тайно тук да ми кажете.

— Защо? — учуди се Лебезятников.

— Той е брат на годеницата ми Авдотя Романовна — преспокойно му съобщи Пьотър Петрович. — Тя е също Расколникова, не бях ли ви споменал? Само че не казвайте нищо за мен на брат й. Бих искал да му направя роднински сюрпризец…

* * *

Когато Расколников и двамата му спътници влязоха в жилището на «Садовая», поменът не само бе започнал, а беше и в разгара си: Той впрочем дойде много бързо — разгарът, защото сред многобройните съседи на Мармеладови повечето имаха природна склонност към високите градуси и веднага с готовност грабнаха чашите.

Първите пет минути Катерина Ивановна донякъде владееше общото внимание и успя да разкаже на слушателите си за заслугите на покойния (напълно изфантазирани от нея). Но когато подир това вдовицата мина на любимата си тема — как богато и честито живяла в юношеските години при татко си и как изпълнила танца с шал в присъствието на губернатора, и как я искал за съпруга княз, гостите полека-лека се разшумяха, размърдаха, престанаха да я слушат. Катерина Ивановна понечи да заговори по-високо, но само се разкашля, поради което я обзе вечната й нервност и тя започна с доста обидни думи да се заяжда с немкинята, хазайка на жилището, което в никакъв случай не биваше да си позволява, тъй като отдавна не бе плащала наема. И самия глупав помен нямаше смисъл да прави, още в началото на вечерта стана ясно, че ще свърши с неприятности.

Появата на Родион Романович, който помоли за извинение, че бе довел двама неканени гости, временно разсея Катерина Ивановна от започналата кавга.

Тя прегърна благодетеля си, сложи го да седне до Соня (тя и без това се беше свила като мишле, а сега съвсем се вцепени, изчерви се и се мъчеше изобщо да не поглежда Расколников), Разумихин и Свидригайлов също настани на почетни места, особено последния, който беше облечен бонтонно и според виждането на вдовицата можеше да облагороди с вида си сбирката.

Никой не забеляза безшумното изчезване на Лебезятников, но и никой не би могъл да пропусне мига, в който в стаята влезе, по-скоро вшества Пьотър Петрович Лужин. Вратите тропнаха, зейнаха широко и на прага се появи впечатляваща солидна фигура в светъл сюртук. Той хвърли строг и даже безпощаден поглед към пируващите, които неволно се смълчаха, после кимна леко на Расколников и Разумихин (те и двамата не отговориха), почтително сведе глава пред вдовицата, но не отиде при нея, а се насочи към Соня.

— Извинете, че може би ви прекъсвам, но става дума за нещо много важно — отбеляза Пьотър Петрович, без да говори на никого конкретно. — Дори се радвам, че е публично. Защото става дума за най-черна неблагодарност и даже цинизъм!

— Не ви разбирам, господине — обърка се Катерина Ивановна. — Не желаете ли да заповядате на трапезата!

— Не желая! — отсече Лужин и заговори директно на безкрайно учудената и предварително уплашена Соня. — Софя… Ивановна ли бяхте?

— Семьоновна — пошепна тя, предчувствайки, че предстои нещо ужасно.

— Добре, Семьоновна. — Той се наведе над нея, погледът му беше пълен с величествено презрение. — От масата ми току-що, преди половин час най-много, изчезна банкнота от сто рубли. Освен мен и моя млад приятел Андрей Семьонович, комуто имам пълно доверие, само вие влизахте в стаята. Ако ми върнете взетата банкнота, с това ще приключим целия случай. В противен случай… сама сте си виновна!

В първите няколко мига след поразителните му думи се възцари пълно мълчание. Соня пребледня като мъртвец, а Родион Романович стана от стола си. Понечи нещо да каже, но веднага всички едновременно заговориха и зашумяха, така че заглушиха думите му. Расколников пак седна.

— Лъжеш, лъжеш, подлецо! — истерично се развика Катерина Ивановна. — Никога дъщеря на благородни родители няма да падне дотам, че да краде! Обвинявате Соня?! Подлец, подлец!

Мненията на гостите се разделиха. Някои измежду по-по-черпените се зарадваха на развлечението и открито се хилеха. Лебезятников застина до вратата със зинала уста.

Чудесен вид имаше Пьотър Петрович. Той стоеше в ефектна поза със скръстени пред гърдите ръце и гледаше крадлата с благородно, тоест сдържано негодувание.

Ако някой се сетеше в този миг да погледне лицата на Расколников, Разумихин и Свидригайлов, щеше да се изненада от еднаквия израз на омраза, с който тримата гледаха обвинителя. Ала не предприемаха засега никакви действия (ако не се брои първоначалният опит на Родион Романович).

— Тихо! — гракна внезапно Лужин гръмогласно и чак удари с ръка по масата. — Или да пратя за кварталния?

По различни причини за мнозина от гостите полицейско посещение би било нежелателно, което Пьотър Петрович, човек с остър ум, прецени напълно точно. Стана сравнително тихо, само Катерина Ивановна се давеше в кашлицата си и децата хлипаха уплашени.

— Мадмоазел — пак се обърна към девойката Лужин, — помислете, имате още време. В присъствието на свидетел ви дадох помощ в размер на десет рубли. Така ли е?

— Така е — беззвучно произнесоха устните на Соня.

— Как не ви беше срам при това положение да откраднете пари от мен? — Пьотър Петрович скръбно поклати глава. — Имат ли предел дълбините на човешкото падение?

Соня събра цялата си сила и малко по-силно от преди изрече:

— Нищо не съм взела.

— Не сте ли? Отлично! — Лужин с царствен жест посочи Катерина Ивановна. — Вие, госпожо, току-що си позволихте да употребите спрямо мен груба дума. Може ли да ви помоля да пребъркате джобовете на сродницата ви?

Но Катерина Ивановна не можа да му отговори, беше се превила одве от кашлицата и на кърпата, с която бе затулила устата си, ясно личаха червени петна.

— Аз… Аз самата! — скочи Соня, дръпна се към стената и един след друг обърна двата си джоба. — Ето, гледайте!

И всички видяха как на пода пада първо сгъната кърпа, после смачкана пъстроцветна хартийка. И тогава мнозина възкликнаха.

Пьотър Петрович се наведе, взе хартийката с два пръста, вдигна я пред всички и я разгъна. Наистина беше сторублева банкнота.

— Ах, Софя Семьоновна — с горчивина произнесе Лужин, но не гледаше момичето, а Расколников, гледаше го право в очите. — Жалко, долно същество. Вие давате ли си сметка, че сега имам пълното право да постъпя спрямо вас както реша? Дори да ви пратя в каторга, защото на жълто билетните крадли мястото им е тъкмо в каторгата, а не сред почтените хора…

Соня май не го чу. Със застинал от ужас поглед гледаше изпадналата от джоба й банкнота.

— Аа, това ли било! — викна изведнъж Родион Романович и рязко стана.

— Софя Семьоновна в случая е средство, нищо повече! Подлец, пълен подлец! Към мен ли е насочено? Психолог! За да се унизя пред теб, да се примоля за нея, нали? А ти веднъж завинаги ме смажеш, а?

Крещеше още нещо съвсем неразбираемо за повечето присъстващи, но Пьотър Петрович, като чу отнесената към него дума «подлец», с презрителна усмивка му обърна гръб.

— Та да викам ли кварталния? — строго попита той Соня. — Би могло, нали. — И внезапно смени тона, заговори сърдечно, почти със сълзлив трепет. — Ех, Софя Семьоновна. Защо не си признахте? Страх ви е от позора? Ясна работа, съвсем ясна. А сега стана лошо. Не стойте така! На колене, на колене паднете, покайте се! Може и да ви простя, сърцето ми не е от камък. Искам само да съм сигурен, че искрено се покайвате. Инак ви чака наказание по етапния ред и на какво обричате клетите си роднини? На гладна смърт?

От този въпрос Мармеладова цялата се разтрепери и закри лицето си с длани.

Разумихин не издържа. Той стана, прекатурвайки шумно стола си, и хвърли в лицето на Пьотър Петрович третото «подлец» за последните пет минути:

— Ах, ти, подлец, ти си й пъхнал банкнотата в джоба! Някак си успял! Не мога да го докажа, но със сърцето си го чувствам.

— Чувствата ви никому не са интересни — сви рамене Лужин. — А факта — ето го. — Той размаха банкнотата. — И всички в стаята са свидетели. Тъй че, Софя Семьоновна, какво ще кажете?

И пак не погледна нея, а Расколников, при това с почти нескрито ликуване.

Соня, без да сваля длани от лицето си, изведнъж падна в краката на Пьотър Петрович.

— Простете ми — изплака тя. — Заради тях ми простете!

— Ето ви още едно доказателство, чувствителни господине. Тя самата си признава! — Лужин погледна изотгоре сведената глава на Соня. — Бих могъл да ви простя, разбира се, както повелява християнският ми дълг, но… Има граждански дълг, който ни повелява да опазваме, така да се каже, чистотата на обществения морал. Или, да речем, ако наистина бях подлец, както тук ме нарекоха… Та какво сега, Родион Романович, подлец ли съм, или не? — обърна се вече директно към Расколников. — Сега как ще ме оцените? Одеве бяхте речовит. А сега нищо ли нямате за казване?

Родион Романович мълчеше. Дишаше тежко, очите му мятаха мълнии, той направи рязко движение, сякаш възнамеряваше да избяга навън, но погледа коленичилата Соня и не можа да помръдне от мястото си. Настъпи пауза. Погледите бяха приковани в студента, всички някак почувстваха, че именно от него зависи сега развръзката. Мъчителна гримаса изкриви лицето на Расколников, той изведнъж пребледня, обърна се към Пьотър Петрович и стисна очи.

* * *

Кой знае какво щеше да се случи следващата минута, ако тишината изведнъж не бе нарушена от спокойния глас на Свидригайлов, който до този момент не бе взел никакво участие в събитията, а само с интерес ги наблюдаваше.

— Родион Романович няма нищо за казване — провлечено каза Аркадий Иванович, — но господинът, както го гледам, може да ни съобщи нещо интересно. — Той посочи Лебезятников, който стърчеше до вратата, и всички видяха, че онзи просто не е на себе си. Очилата подскачаха на късия му нос, устните му трепереха, брадичката му също потръпваше. — Говорете, говорете, отдавна ви наблюдавам. Нали вие сте «младият приятел», дето е присъствал на мястото на предполагаемата кражба?

Лужин, който заедно с всички се беше извърнал към Андрей Семьонович, се навъси — никак не му хареса лицето на Лебезятников.

— Надали господин Лебезятников може да е видял нещо, той е зле с очите, освен това… — бързо заговори Пьотър Петрович, но не довърши.

Лебезятников нервозно преглътна и измърмори:

— Да, видях, видях… И да си призная, съм напълно потресен… Но… защо?!

Въпросът се отнасяше за Лужин и макар още нищо да не беше обяснено, самият тон, с който Андрей Семьонович произнесе кратката дума, веднага промени всичко.

— Аа, ти си й ги пъхнал! Казах ли, казах ли! — изрева Разумихин. — Хайде, стига сте мрънкали! — нападна той Лебезятников. — Казвайте, той ли й мушна банкнотата?

Разтръскан от мощните ръце на Дмитрий, онзи едвам успя да си хване очилата.

— Мислех, че от деликатност… За да не я притесни… Открито й даде малка сума, а тайно й пъхна в джоба стотачка… Но откъде можех…

— Ааах, говедо, повече няма да се церемоня с теб! — Дмитрий заряза Андрей Семьонович и със стиснати юмруци се хвърли към Лужин. — За всичко накуп!

Иначе присъщата на Пьотър Петрович по всяко време величественост и спокойствие в маниерите мигом се изпари. Доскорошният изобличител пъргаво отскочи от удара, отблъсна Лебезятников и се втурна към дъното на жилището.

— Хванете го! Дръж, дръж! — развикаха се гостите, много доволни от настъпилото оживление в случващото се, и мнозина се затичаха подир Пьотър Петрович.

Но онзи не им се даде. Стрелна се през анфиладата, втурна се в стаята и се заключи. Преследвачите поблъскаха вратата, подумкаха, но тя беше здрава, дъбова, а и хазайката се възпротиви срещу рушенето на имуществото, така че след пет минути всички се върнаха обратно, за да полеят победата на истината над клеветата.

Нито Соня, нито застъпниците й, нито Катерина Ивановна участваха в преследването.

Когато гостите напуснаха стаята, вдовицата помогна на Соня да стане, прегърна я и със сълзи на очи възкликна:

— Отново! Отново заради нас се жертва! Ние сме ти камък на шията!

А Соня изобщо не заплака и даже изглеждаше удивително спокойно, сякаш нещата се бяха подредили точно както трябваше да се подредят.

— Благодаря ви, Андрей Семьонович — поклони се тя пред Лебезятников. — И на вас, Родион Романович. И на вас — обърна се към Разумихин. — И най-вече на вас, господине, защото без вас не знам какво щеше да стане.

— Самата истина — изпелтечи Лебезятников. — Ако не бяхте ме окуражили, може би нямаше да се престраша. Толкова бях объркан…

Свидригайлов учтиво наклони глава.

— Няма защо, мадмоазел. Не ми костваше нищо, даже напротив, много ми беше приятно. Радвам се също на възможността, макар и по скръбен повод, да се запозная с цялото ви семейство, което, не знам защо, ми е безкрайно симпатично. Знаете ли, Софя Семьоновна, че съм ви съсед в апартамента на мадам Реслих?

Мармеладова трепна и се сви, в погледа й се появи нещо като молба, тя сякаш го заклеваше да не продължава. Но Аркадий Иванович продължи:

— Да. Осведомен съм и за вас, и за предложението, което ви е направила Гертруда Карловна… Вижте какво, няма никаква необходимост. Аз съм заможен човек. И не зная къде да си харча парите. Щом сте приели от твърде непочтения господин Лужин десет рубли помощ, надявам се да не откажете и на мен. Вие сте за болница, трябват ви качествени грижи — обърна се той към Катерина Ивановна. — Ще ви ги осигуря. А децата ще уредя в пансион за сираци от дворянски произход и предварително ще внеса нужните финансови средства. Ще бъдат нахранени, облечени, обути. А на вас, мадмоазел, ако пожелаете, ще ви помогна да се отървете от жълтия билет. Имам такива познати, достатъчно е да драсна едно писъмце. Ще ви осигуря също средства да започнете независим живот…

— Благодаря, но чак толкова не е нужно! — плесна с ръце Соня, която не можеше да повярва на подобно щастие. — Аз все някак ще се погрижа за самата себе си, ако децата са подсигурени!

— Деца, деца! — нададе вик Катерина Ивановна. — Елате тук! Целунете ръка на човека, пратен от самото Провидение!

В същия миг се върнаха преследвачите на посрамения Пьотър Петрович и останаха доста учудени от заварената сцена. Свидригайлов стоеше с кисел вид, обграден отвсякъде от малките Мармеладови, които послушно му целуваха пръстите; Катерина Ивановна беше въздигнала ръце към тавана, а Соня стоеше леко встрани с вечната си плаха и безпомощна усмивка.

— Да си върви — пошепна на приятеля си Разумихин, донякъде засегнат, че участието му в развръзката остана почти на заден план, макар че именно той пръв викна за подпъхнатата нарочно банкнота. — Не виждаш ли? Помешчика не го е грижа за децата, той си има своя цел! Да преразкажеш после на Авдотя Романовна тази сценка, това му е целта!

— Стига и ти — оттласна го Родион Романович и се приближи до Свидригайлов. — Бих искал… от свое име да ви благодаря — каза му тихо. — Ако не бяхте вие, и аз щях да падна на колене пред този мерзавец… Или щях да го убия, и аз не знам… И за Мармеладови, разбира се, също. Може и да сте луд, но няма значение.

Аркадий Иванович отговори чудновато и дори намигна:

— Съвсем напротив, аз трябва да ви благодаря, че ме доведохте в този дом. Тук май най-изгодно си заслужава кредитецът.

Видът му наистина беше ужасно доволен.

Ехе, братко, май наистина не си много наред, погледна го Расколников, но му подаде ръка и здраво стисна неговата.

— О, я вървете всички… — изстена от тази умилителна във всяко отношение гледка Дмитрий и изскочи навън.

От вратата чу ликуващия възглас на Катерина Ивановна към гостите и хазайката:

— Как сте, хрантутници? Бързате за трапезата, а. Яжте, пийте! Моите деца ще учат в дворянски пансион! Чу ли, швабска кървавице?

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Осъвпади се

Краката сами понесоха Дмитрий към «Вознесенски проспект» и след минути той вече беше пред къщата, в която живееха майката и сестрата на Расколников. Колебанията му да влезе или не продължиха повече от времето за идване дотук, но в крайна сметка Разумихин се престраши. Нали не беше дошъл просто така, без никаква причина — има какво да им разкаже и даже много важни неща.

Авдотя Романовна лично му отвори и като я видя, Дмитрий пак се смути. От среща до среща успяваше да забрави колко е красива, тоест не да забрави (помнеше го прекрасно), но все пак истинската Авдотя Романовна винаги се оказваше още по-хубава.

— Вие ли сте? — радостно се усмихна тя. — Заповядайте. Но мама я няма, излезе да купи чай.

— Жалко…

Разумихин наистина искаше да разкаже за подлостта на Лужин именно пред старата Расколникова, имаше чувството, че може да разчита на нея като съюзничка. От друга страна, да остане насаме с Дуня (да, да — мислено вече така наричаше девойката) беше за него неочакван дар и дори щастие.

— Да не се е случило нещо? С Родя ли? — разтревожи се Дуня, забелязвайки пуфтенето и притеснението на Разумихин. — С него толкова неприятно се разделихме вчера… — и млъкна насред изречението — така странно я гледаше Дмитрий.

— Гибелно е — бързо каза той изведнъж с дрезгав глас. — И за мен, но както и да е, не съм кой знае какво, та да е жалко. За вас е гибелно. Не бива да се омъжвате за такъв човек. По-добре за мен, да ви кажа право…

И млъкна. Лицето му ужасно се изчерви.

Авдотя Романовна го погледна изненадана — може би сметна, че й се е счуло. Нищо чудно, толкова несмислена и непонятна беше кратката реч на Разумихин.

Той долови това и взе да й разказва за Лужиновата гнусност с пъхнатата банкнота, за страхливото бягство на Пьотър Петрович. За разлика от встъпителната тирада този разказ беше смислен и почти точен, Дмитрий само пропусна да спомене за ролята на Свидригайлов (а и за самия Аркадий Иванович), но това предвид изпитваните от него чувства беше съвсем простимо.

Докато го слушаше, Дуня ставаше все по-бледа, скръбна бръчка преряза високото й чело, очите й се насълзиха, но тя не заплака.

— Как може да се омъжите за такъв? — завърши Разумихин без капка съмнение, че след случилото се този въпрос е чисто риторичен. — Заслужава да бъде пребит като псе и аз непременно ще го сторя.

Искаше да повтори предложението — ръката и сърцето си, но думите случайно се бяха изплъзнали от устата му, без никакъв план, а сега не можеше да събере смелост.

Авдотя Романовна дълго мълча.

После изведнъж каза:

— Значи е подлец… Това е ужасно. Подозирах, че е нечувствителен и неделикатен човек, но предполагах, че е поради практичността му. Поне ми се струваше почтен… Край с мене! — и едва сега се поляха сълзици от очите й.

— Защо да е край? — ахна Дмитрий. — Откажете му, и толкова. Може би не желаете лично? Не е нужно. Напишете му две думи и аз лично ще му доставя бележката ви. Няма да го бия, с пръст няма да го докосна, ако така наредите.

— Дадох му дума, че ще стана негова жена — твърдо отговори Дуня. — И не мога да се отметна от клетвата си. Нямам друго освен честта си. Ако се отметна от честната си дума, какво ще остане от мен?

Той я гледаше като умопобъркана.

— Каква е тази ваша расколниковска порода?! Погубвате и себе си, и мен заради едната чест!

— Втори път го казвате, че ви погубвам — изхлипа Авдотя Романовна, но вече не плачеше. — И ми се счу…

— Не ви се е счуло! Не! — окуражи се Дмитрий. — Обичам ви, по дяволите, ужасно ви обичам! А вие ми късате сърцето… Но да оставим сърцето ми, не то е важно! За себе си помислете! Как ще минете с Лужин под венчило, как с него ще… — не можа да довърши, вой се изтръгна от гърдите му.

И Дуня потръпна.

— Вижте как ще постъпя, Дмитрий Прокофиевич. Ще говоря с него още утре. Ще му кажа направо, че не го уважавам, че го презирам, че за него ще е немислимо да живее с такава жена. И ще го помоля… ще изискам да ме освободи от дадената дума. Той няма да ми откаже. А когато приключим с това, ще си довършим разговора за вашето сърце, защото за мен то е важно. — През още непресъхналите й сълзи грейна проблясък на лукава усмивка, но дори това не успокои Разумихин.

— Ами ако не ви освободи, тогава?! И той за нищо на света няма да ви освободи, да не е идиот, той просто е подлец! Кой в здрав разум би ви освободил?

— Значи това ще е волята Божия — промълви Авдотя Романовна и беше ясно, че в това отношение е неумолима.

Обзет от отчаяние, Дмитрий заби юмрук в челото си и почти с ридания изхвърча навън.

Къде да тича сега и какво да прави, нямаше никаква представа, но енергичната му природа изискваше някакво незабавно действие. Разумихин като пиян се повъртя на тротоара, полюшна се напред-назад и изведнъж измисли. Първо с бърза крачка, после бегом се насочи към «Офицерска».

* * *

— Добре, добре — каза Порфирий Петрович вече Бог знае за кой ли път. — Студентът ни така или иначе е свързан и с трите жертви, това установихме. Обаче остава нерешен логическият парадокс. Ние с вас и двамата сме сигурни, че трите убийства са извършени от едно и също лице, така ли е?

— Така е — кимна обречено Заметов, защото вече знаеше какво ще последва нататък.

— А същевременно за третия случай, с мамзел Зигел, нашият Родион Романович има желязно алиби. Нали не подозираме Авдотя Расколникова в съучастничество? Проверих, госпожицата е с безукорно поведение.

— Не я подозираме — въздъхна Александър Григориевич, принуден да признае, че откритието му за връзка на Расколников с «момиче» на убитата Даря Францевна, заради което презглава беше бързал към «Офицерска», с нищо не допринася за разследването.

— Но ако все пак не е един? — попита той след неколкоминутно мълчание. — Ако са двама престъпници? Да речем, Расколников е убил лихварката и адвоката, а негов другар — сводницата? Може да имат някакво съдружие за изтребване на кръволоци — в името на общественото благо или нещо подобно?

Порфирий Петрович отвърна безизразно:

— Надали. Ако нашият Родион Романович се има за необикновена личност, тези необикновени личности са единици, нали, те са над всички и не се събират на глутници.

И разговорът пак секна. През високите прозорци на кабинета проникваше унилата светлина на полуживото петербургско слънце — свечеряваше се.

В този именно безрадостен миг се появи Разумихин — превъзбуден, с възпален поглед.

— Седите си, а? — влезе той, без да почука, и се тръшна на дивана. — Мъдрувате как да хванете злодея? Да треснеш с брадва някоя твар нищо не е, може дори изобщо да не е злодейство. Да ти разкажа аз, Порфирий, за истински злодей, който в името на справедливостта би трябвало да се набучи на кол или по китайски маниер да се накълца на хиляди парчета. Само че нищо не го заплашва, защото такива хора са ненаказуеми. — И той за втори път с плам заразказва за гнусната постъпка на Лужин.

Надворният съветник го слушаше, без да го прекъсва — личеше, че Дмитрий има нужда да си го излее.

— Защо не — замислено присви очи приставът. — Съвсем възможно е господинът да си понесе наказанието, тем паче има много свидетели. Просто по закон не са предвидени сурови мерки за подобен род злосторничество, обаче консисторията може да му наложи като нравствено изправителна мярка църковно покаяние.

Разумихин махна с ръка.

— Но виждам, че не си на себе си и от нещо си много разстроен — продължи Порфирий Петрович. — Предполагам, не само от стореното от господин Лужин. Май ти се е случило и друго? Очите ти пламтят, лицето ти руменее — това първо. А второ: обръснат си, спретнат и даже ботушите ти лъщят. Да не си се влюбил, Митя?

Разумихин отдавна беше свикнал с удивителната проницателност на сродника си и почти не се изненада. Още повече че току след миг приставът взе, че се изложи.

— Да не си влязъл в съперничество с Родион Расколников заради една руса особа с укорително поведение, но прекрасна душа? Затова ли така си озверял срещу господин Лужин за нанесеното й оскърбление? Очевидно госпожицата наистина е прекрасна. Александър Григориевич също много я хареса.

— Не позна — тръсна глава Разумихин и реши изведнъж да сподели всичко, обзе го желание да разкаже. — Да, влюбен съм. Повече от влюбен. Поболях се, сърцето ме боли, главата ми е като празна. Само че не в Софя Семьоновна, макар че е прекрасна девойка, а в Авдотя Романовна Расколникова.

Надворният съветник подсвирна и се спогледа със Заметов.

— Сигурно е красива?

— Ужасно. Но не е там работата! Тя… тя… Няма друга като нея!

Чак сега Дмитрий усети сякаш, че от самото начало му се е искало да говори с някого за Дуня. Но странно, когато се появи такава възможност, се оказа, че не намира нужните думи.

— Жените какво представляват? Само обещават, кълнат се за всичко и мигом се отричат А тази е дала честна дума и… — той ядно потри чело. — Непоносим характер, расколниковският характер. Те с Родя са като две капки вода. А когато са заедно: драс клечката — и гръм, барутен взрив. Вчера, когато тръгна да я изпрати, и две минути не са издържали. Скарали се още на Кокушкин мост, наприказвали си грубости — и кой накъдето му видят очите. Тя самата ми го разказа днес. И не желае да се срещнат. А го обича, живота си дава за него. Дяволски характер! Заради него ще се погуби, виждам го много добре…

И още доста дълго говори за Авдотя Романовна, без да забележи как се промениха слушателите му. Когато Дмитрий спомена за скарването на Кокушкин мост, деловодителят Заметов тихо ахна и погледна пристава. Онзи също опули воднистите си очи като бухал и веднага ги сви на тънки процепи.

— Значи се скарала с брат си? — меко прекъсна студента Порфирий Петрович. — И е продължила сама? Лоша работа, там Вяземската лавра е наблизо, мръсотия, кръчми, не е за сама госпожица.

— Точно така! Но Дуня като те погледне само, не смееш много-много да припариш. Обаче той все пак не е тряб…

Надворният съветник скочи така бързо, с такава котешка пъргавина, че Дмитрий спря насред думата.

— Върви сега, върви — сърдечно, но твърдо му рече приставът. — После пак ще си поговорим за сърдечните ти тайни. Чака ни работа с Александър Григорич. Изключително важна и неотложна. Прощавай. — И почти с побутване в гърба изпроводи изненадания си родственик навън.

* * *

— Какъв човек сте! — възкликна Заметов, щом останаха сами. — Още отначало всичко вярно преценихте, само после леко се подлъгахте.

— Да, и най-мъдрият си е… — потвърди Порфирий Петрович. — А ще рече човек, проста работа: не се предоверявай на думите на другите, провери всичко лично. Още вчера можехме да приключим! Но сега се осъвпади, всичко точно си дойде на мястото.

— Значи Расколников — без никаква въпросителност в тона каза деловодителят.

— Той е. Необикновеният човек с неговата необикновена теорийка, че за разлика от всички нас, дребните твари, всичко на света му е позволено, щом има висша цел.

— А каква му е целта?

Надворният съветник разпери ръце:

— Откъде да знам? Нещо ужасно възвишено и благородно с претенцията като минимум да ощастливи цялото човечество. Нещо толкова прекрасно, че за такава красота е съвсем допустимо на вредна въшка като някоя си Альона Ивановна или Даря Францевна да се строши черепът с брадва. Но впрочем мисля, че Родион Романович лично ще ни разкаже всичко, и то много красноречиво.

— Ще го арестуваме ли? Днес? — делово попита Александър Григориевич, който никога, разбира се, не беше участвал в залавяне на истински убиец.

Приставът сбърчи нос и поклати глава:

— На какво основание? Улики все така нямаме, само съвпадения. Той е умен човек, със съвпадения няма да го хванем — и Порфирий Петрович размаха пръст срещу някого, всъщност към стената. — Но няма да го оставя повече да се разхожда на свобода.

— Как ще стане тогава?

— Днес ще го задържим, непременно днес. С пълни доказателства и с всички спазени формалности, така че да не ни се измъкне. — И приставът с няколко думи обрисува на деловодителя своя план: — Ще пипнем Родион Романич на поредното местопрестъпление. Преди да си окървави ръцете, но с брадвата, с въпросната брадва. Ще питате: ама откъде ще разберем кого, къде и най-вече кога студентът ще пожелае да умъртви този път? Е, първият въпрос е лесен: кого. Пьотър Петрович Лужин, най-вредната въшка от всички на земята — именно такъв вероятно му се вижда сега годеникът на сестра му. Точно това е: освен обществената полза — да бъде отървано човечеството от подлата твар — имаме и личния мотив, а необикновените хора винаги са неравнодушни към личния си интерес.

— Според разказа на Дмитрий Прокофиевич излиза, че Расколников даже е казал гласно нещо от този род — припомни Александър Григориевич. — Че искал или да моли на колене Лужин за Мармеладова, или да го убие на място. Сега със сигурност първото му желание се е изпарило, но пък второто се е засилило. Обаче как ще разберем къде и кога ще стане?

— Хич няма да се главоболим да мислим — сладко се усмихна Порфирий Петрович. — А просто ще нагласим нещата и ще ги поднесем на тепсия на Родион Романич. Вижте сега. Отвратителният Пьотър Петрович се е заключил в дъното на жилището и няма да мръдне оттам, докато всички гости окончателно не се напият и не изпопадат като мъртви. Тогава вече той с чантата, куфара — не мога да знам с какъв багаж пътешества господинът — ще се изсули към стълбището и ще отърси праха на това местенце от нозете си.

— Със сигурност точно така ще стане, но Расколников откъде ще знае в колко часа ще се случи това? Гостите може да пиянстват и до зазоряване. Като свърши водката от помена, ще си купят още със свои пари. Та студентът до сутринта ще стърчи с брадва на стълбите, така ли?

На доста остроумната реплика надворният съветник весело се засмя — той видимо изпадаше във все по-добро настроение с всяка изминала минута.

— Да, наистина. Нашият герой е нетърпелив и няма да чака с часове на стълбите. Хем може и да го видят. Цялото ми предположение се гради именно на нетърпението му. Вижте предишните убийства — той винаги бързо мъсти. И сега няма да чака. Няма и да му се наложи.

И приставът отново избухна в смях. Неволно също усмихнат, Заметов чакаше да се изясни причината за това веселие.

— Порфирий Петрович, той не може да убие Лужин, докато всички са тук, нали? Дори да се прокрадне при него, първо, после ще си спомнят отсъствието му; второ, Лужин няма да отвори на никого; трето — все пак не е отишъл на помена с брадва, а?

— Ние с вас ще помогнем на Расколников да се отърве от свидетелите. — Надворният съветник вече не се смееше. — А пък той няма да изпусне създалата се възможност. Гостите вече със сигурност са се изпонапили. Шум, скандали, някои може и да са се сбили. Вдовицата, доколкото сме чували, също е кибритлия дама. Никой няма да се учуди, ако в жилището дойде полиция, извикана, да речем, от живущи наблизо съседи, така ли е?

— Така е.

— Ще дойде полицията и ще прибере в участъка всички скандалджии до сутринта.

— Всички? — учуди се Заметов.

— Освен Расколников. Ще го оставят да си отиде. Как — после ще ви обясня, засега не ме прекъсвайте. Пьотър Петрович, скрит в своята крепост, даже няма да разбере за случилото се. Може да се учуди, че е станало тихо, но още някое време няма да посмее да се измъкне. Напълно достатъчно за студента да прескочи за брадвата и да се върне, не е далече.

— А ние с вас ще се скрием в засада и когато той тръгне да разбива вратата на Лужин, ще му се нахвърлим и ще го хванем! — възкликна Александър Григориевич, комуто внезапно се изясни цялата стратегия. — Ах, Порфирий Петрович, какъв чудесен план!

(обратно)

11. Финалният мач

Как, и тук ли го няма края? Фандорин почти изстена.

Отвори папката с надеждата, че не е извадил всички листове — но уви. Поредният фрагмент пак не беше последен! В писмото на Фьодор Михайлович до издателя се казваше, че повестта е завършена и остава само последната страница, но тук очевидно липсваше цялата развръзка. Проклетият Морозов пак беше измамил…

Точно в този кисел миг му звънна (удари му една жица, изразено на по-нов език) Аркадий Сергеевич.

— Николай Александрович, вие извършихте чудо — каза той. И още много разни приятни думи: че не се е излъгал в Ника, че е щастлив от свое име и от името на световната култура. Каза също нещо не много ясно: че животът е пълен с изненади и сред тях, слава Богу, някои можело да са приятни.

Невъзможно му беше да се вклини в този развълнуван монолог, наложи му се да изслуша всичко докрай и едва тогава изненада събеседника си с новината.

Настъпи гробно мълчание. После — взрив от мръсни псувни, каквито човек някак не очаква от народен избраник. И след експлозията от емоции — резюмето:

— Близо до ума. Проклетият мошеник е дал парче на още някого. Ах, че ден!

Николас съпостави последното възклицание с репликата за изненадите и попита:

— Какво има?

— Животът е странно нещо и пълно с чудеса. Стъранно, колоко стъранно — цитира Сивуха «Алиса в Страната на чудесата». — Представете си, моят Игор напусна. Прати ми заявление: по собствено желание. И никакви обяснения. След толкова години! Мобилният му не отговаря. Не ми е ясно къде е този човек… Това е изненада номер едно. Вие също ме сюрпризирахте, и то двойно. А сега и достоевсковедът ни изненада…

— Морозов ли? За какво става дума?

Сивуха изхъмка неопределено.

— Елате и ще видите…

Николас срещна доктор Зиц-Коровин в коридора. Главният лекар тъкмо излизаше от стаята на Морозов, но като видя Фандорин, се спря. Марк Донатович изглеждаше изключително доволен.

— Чухте ли вече? — гордо попита той.

— За кое?

— Елате, елате. Ще видите какъв номер…

Докторът със смях въведе Ника в стаята. Той влезе — и се вцепени от ужас.

Лудият лежеше на леглото, прикачен с разни жици към някакви медицински агрегати, но не беше овързан с каиши. До него седеше Саша и той я галеше по косата!

— Спокойно, Саша, не правете резки движения — със свито гърло каза Ника и бавно, леко тръгна към тях.

— Как се е случило това? И санитаря го няма!

Марк Донатович прихна. Саша плахо се усмихна. А маниакът, като видя Фандорин, притеснено поздрави:

— Здравейте.

— Подействаха моите инжекции и системи! — каза грейнал главният лекар. — Количеството премина в качество! Пред вас е предишният Филип Борисович, позитивът. Серотониновият баланс е възстановен, свръхпроизводството на тестостерон е спряно. Пръв подобен случай в световната практика!

Не беше за вярване, но и Саша потвърди:

— Да, да, това е моят татко! Предишният! Същият какъвто беше! А това е Николай Александрович.

— Филип Борисович Морозов — надигна се с усилие пациентът. — Сашенка ми разказа много мили неща за вас.

— Всички спомени от посттравматичния период са изтрити — пошепна му на ухо Коровин. — И още по-добре. Всичко е просто идеално, само сърцето му не издържа. — И отиде до кардиограф, на чийто екран се точеха вяли несиметрични зигзаги.

А Саша прегърна Николас и изхлипа:

— Толкова съм щастлива, толкова съм щастлива!

— Да не се преструва? Сигурна ли сте? — тихо попита Фандорин, поглеждайки все още със страх към Морозов.

Тя се засмя през сълзи.

— Не личи ли?

Бившият циник и безобразник гледаше дъщеря си с такъв кротък овчи поглед, че всички съмнения на Ника се стопиха. Това наистина беше съвсем друг човек, пълна противоположност на вчерашния Морозов.

— Значи хепи енд? — зарадва се Фандорин. — Вие сте щастливка, толкова се радвам! Знаете ли, открих третата част на ръкописа! Не можах да ви намеря — сега ми е ясно защо. Вие сте били тук с баща си. Третата част не е последна, но сега вече няма значение. Филип Борисович, кажете, моля ви, на колко части сте разделили ръкописа, на четири ли? Първите три открихме, но къде е останалият текст? И къде сте скрили «пръстена на Порфирий Петрович»? Изтормозих се с него! За какви камъчета става дума?

Докторът на филологическите науки паникьосан се обърна към дъщеря си:

— Пак ли! Ту един ме разпитва, ту друг! За какви части ми говорите? Аз обясних на господина: ръкописът на Фьодор Михайлович беше във фонд с непроверени материали, кутия номер три-четири-осем-две, папка «Към дело. Архиви на трети квартал в Казанско управление от хиляда осемстотин шейсет и пета година»!

— Аркадий Сергеевич беше тук — шепнешком обясни Саша. — Татко нищичко не помни. Но както и да е, важното е, че оздравя!

— Как така «както и да е»?! Какво значи «не помни»?! А брат ви, а операцията?! — Николас се доближи до болния. — Филип Борисович, напрегнете си паметта. Ето, взимате ръкописа от папката, мушвате го под сакото…

— Моля ви! — прекъсна го Морозов ужасен. — Никога не бих го направил! Абсолютно забранено е да се изнасят материали от територията на архива, особено такива ценни! Това е криминално престъпление!

— Безполезно — тихо каза главният лекар. — Моите препарати премахнаха мозъчния оток и върнаха психиката на пациента в предтравматичното състояние. Но сега разбираме, че травматичният период е настъпил не в момента на нападението, а много по-рано. Филип Борисович ни разказа, че като открил ръкописа, от вълнение загубил съзнание. Паднал, ударил си тила в метален рафт. Той е сигурен, че поради това е в болница. Всъщност сигурно е лежал в несвяст известно време в хранилището. После се е съвзел и в състояние на еуфория не е обърнал внимание на травмата, макар че няколко дни е имал главоболие. Този удар заедно с емоционалния потрес е отключил промяната. Неадекватното му поведение е започнало оттогава. Сега е ясно, че кражбата на ръкописа и всички следващи действия е извършил вече в увредено състояние. Повторната травма просто е предизвикала остър стадий в патологията му. Той е убеден, че ръкописът си е в хранилището. Говорих поверително по този въпрос с Аркадий Сергеевич — докторът сложи лявата си ръка на сърцето, а показалецът на дясната — на устните. — И му казах, че юридическата страна изобщо не ме засяга. Лекарят подобно на адвоката трябва да спазва конфиденциалност в отношенията си с пациентите. Така че нито вие, нито клиентът ви не е нужно да се притеснявате относно… дискретността ми. Мен сега ме безпокои само едно — кардиограмата.

— Но аз също не желая да участвам в противозаконни… — заобяснява Фандорин, обаче Морозов не го остави да довърши.

— Какво си шепнете? — нервно попита той. — Подозирате ме, че може да съм прибрал ръкописа на Фьодор Михайлович? И какъв е този «пръстен на Порфирий Петрович», за който споменахте? Да не е онзи, който правистите са щели да му подарят? Намерен ли е? Уверявам ви, никога не съм виждал пръстена! Честна дума!

— Тате, тате, не се тревожи! Никой не те… — склони се над него Саша.

— Не, Сашенка, чакай! За «пръстена на Порфирий Петрович» нищо не мога да кажа. Не помня. Но за ръкописа… трябва да ти призная. Имах секундно изкушение… да го взема. Но не се поддадох! Съвсем лесно можете да проверите! Ръкописът е точно където го намерих!

— Да, да — каза Фандорин. — Успокойте се…

— Трябва да съобщим в редакцията на «Литературни паметници», това е такава находка! — пак се развълнува пациентът. — Знаеш ли, Сашенка, може да ме наградят с медала на Филологическото дружество! Ще ме канят на международни конференции! Оттам, между другото, падат добри пари — по петстотин или дори по хиляда долара на пътуване, представяш ли си? Как ще се зарадва Тонечка! Кога ще дойде? Обади й се пак!

Саша безпомощно погледна Николас.

— Поместете се, моля ви — угрижено каза Марк Донатович. — Ще му бия още една инжекция. В никакъв случай не бива да се тревожи. Но все някак ще трябва да му се обясни — додаде шепнешком. — Инак все така ще чака жена си…

Филип Борисович погледна виновно:

— Знам. Тонечка ми се сърди, затова не иска да дойде. Представям си колко струва престоят ми в този лукс. Не можем да си позволим такива разходи. Докторе, ако има как, преместете ме някъде на по-скромно място, а?

Как харесваше Николас този нов (тоест стария) Морозов. Мил, скромен, честен. И същевременно го обзе ужас: каква опасност крият наистина тихите води! Но и обратното. Както в дъното на душата и на най-добрия човек има гадост и мерзост, така и в душата на закоравелия мръсник непременно се крие нещо светло, значи винаги съществува надежда за чудо. Като го тресне по главата някоя благословена сила, в мозъка на негодника ще се случи травматичен шок. И черният човек ще стане бял. Може точно това да е обяснението на чудотворните истории в житията за злодеи, които са се превръщали в праведници.

Или друга версия: всички долни мерзавци са жертви на синдрома на Кусояма. И не бива да ги мразим, не бива да ги унищожаваме. Трябва да ги лекуваме. Просто душата им не е проявена и е във вид на негатив. Но доктор Зиц-Коровин ще ги лекува медикаментозно и душата им ще достигне нормалното си позитивно състояние…

— По-добре е — каза докторът. — Сега можете да го уведомите за случилото се.

Николас си пое дълбоко въздух и подхвана трудния разказ. Най-трагичните подробности като изнасилването на Изабела Анатолиевна и отхапания нос пропусна, разбира се, спря се най-вече на ръкописа, но разказаното пак не звучеше никак приятно.

Филип Борисович го слушаше с изцъклени от ужас очи и току поглеждаше към дъщеря си: нима е истина? Саша го галеше по ръката и се усмихваше успокоително.

— Аз съм крадец? — измънка филологът след края на историята. — Дал съм безценната реликва незнайно на кого? На някакви мошеници? И сега ръкописът е загубен безвъзвратно? Какъв кошмар! Потомците няма да ми го простят!

Наложи се дори да го утешават.

— Нещата не са толкова зле. Местонахождението на първата и втората част е известно и ги издирват. Третата част е у мен, до края на тринайсета глава. Колко глави бяха?

— Не успях да видя… Щом познах почерка, щом видях рисунките в полетата — ми притъмня пред очите, загубих равновесие. После се ударих и нищо не помня…

— Но като сте решили да продадете ръкописа, сте потърсили различни хора: колекционер на ръкописни текстове, литературна агентка, Аркадий Сергеевич, също и други. Разбирам, не го помните. Но нали познавате собствените си навици. Къде бихте записали имена, телефони?

— Прегледах бележника на татко и дневника му — каза Саша. — Още в самото начало. Няма нищо.

— Разбира се, че няма нищо. Аз не записвам там информация, която Тоня не бива да знае. — Личеше, че Филип Борисович много иска да помогне, но не знае как. — Тя е толкова… любопитна. Не обича да имам тайни от нея. Та и пръстена, ако е бил у мен, непременно щях да го скрия. Как го казахте? «Пет камъчета»?

Николас му цитира загадъчното стихче: «Пет камъчета вляво полетяха, надолу четири, но по-отрано спряха. И пурпур камък там към изток свети — осиротее ли, целта ще се усети.» И попита с надежда:

— Какво сте имали предвид? От какъв първоизточник да изхождаме?

Но Морозов разпери ръце:

— Нямам представа. Честно казано, повече ме безпокои съдбата на ръкописа. Брилянтът, дори да е свързан наистина с имената на Фьодор Михайлович, все пак е нищо. Друго е неизвестна на човечеството повест на Достоевски! Ако целият ръкопис не се намери, никога няма да си го простя! Къде съм го дянал, къде? — той запримига, разроши рядката си коса.

— Мислете, мислете, мислете — настойчиво заповтаря Ника. — Къде бихте записали нещо, което Тоня не бива да знае?

— Може би във Фьодор Михайлович — неуверено предположи Морозов и обясни. — В трийсеттомника. Тоня никога не го поглежда и аз понякога си пазя бележки там за припомняне по асоциативен път. Например в «Момчето на Христовата елха» (това е двайсет и втори том) — какво да подаря на жена ми и децата за Нова година. В двайсет и четвърти том, в повестта «Кротката» — идеи за рождения ден на Сашенка. Всички бележки и координати във връзка с търсенето на архива на Стеловски са ми в първи том, на полетата на фарса «Колко са опасни честолюбивите сънища». Може там да съм записал нещо?

— Саша ще ви донесе тома да погледнете. — Изведнъж на Николас му хрумна по-добра идея. — Знаете ли какво, ще ви докараме в болничната стая целия трийсеттомник. По възможност да прелистите томовете страница по страница и да подчертаете онова от записаното, което не си спомняте. Стига докторът да позволи, разбира се.

— Марк Донатович, много ще съм ви задължен, ако ми позволите! — примоли се Морозов. — За нищо друго не мога да мисля, няма да мога и да мигна дори, докато не върна ръкописа!

Коровин се съгласи след кратък размисъл.

— Всичко, което ви връща в предишната сфера на интереси, е от полза. Само да не се преуморявате. Десет минути прелиствате, половин час почивате. Става ли?

— Добре, добре! Докарайте ми Фьодор Михайлович.

Този разговор приключи по пладне. След един час докараха трийсеттомника с депутатската кола на Аркадий Сергеевич. Саша остана да помага на баща си, всички останали бяха помолени от Филип Борисович да напуснат. А през нощта Морозов умря.

* * *

За скръбното събитие Ника научи по време на закуската. Обади се Саша, каза: спря му сърцето, малко преди три през нощта. Не звъннала по-рано, за да не безпокои Фандорин, така или иначе нищо не можело да се направи.

Най-много го изненада, че Саша изобщо не плачеше. Гласът й беше тъжен, но спокоен. В него като че ли се чуваше дори странно удовлетворение.

— Беше невярващ, но умря чист. Успя да се покае и даже да се причести — обясни тя. — Нали трийсеттомникът му беше вместо Библия. До късно през нощта преглежда томовете. Отначало сам, бързо ги прелистваше. После, като му се умориха ръцете, помагах. Не направи нито една почивка, колкото и да го молех. Само пи чай. И повтаряше: «Виновен съм, дъще. Не дай Боже, ще умра, без да съм помогнал.» И ги допрегледа докрай… После умря.

Николас изказа съболезнованията си и попита с какво да помогне.

— Как с какво? — учуди се момичето. — Трябва да търсим ръкописа. Да спасим Илюша. Татко сложи три разделителя в един том. Сега ще ви го донеса.

Пристигна цялата в черно. Колкото и да е изненадващо, траурното облекло много й отиваше, дори монахинската кърпа на главата. Девойката стискаше под мишница зеленикав том с цифрата 6 на гръбчето.

Николас отвори на титулната страница. Естествено, «Престъпление и наказание».

Двамата с Валентина бяха готови за последната мозъчна атака или, според израза на асистентката, за финалния мач.

Сивуха чакаше нервно на телефона в депутатския си кабинет, нетърпелив за резултата. Тежкия разговор за юридическия статус на ръкописа Фандорин остави за по-късно. Първо трябваше да го намерят. Саша също беше настроена много активно.

— Нали знаете, баща ми… имаше невероятна памет — подсмръкна, но се овладя. — Той си спомни и разшифрова всички бележки в полетата. Освен три. И то вписани с един и същ автоматичен молив. Подарих му го за последния рожден ден. Значи са скорошни. Но той не можа да разбере какво означават. Може би вие ще се досетите?

И толкова надежда имаше в погледа й, че Фандорин се поколеба. В главата на бившия поданик на нейно величество се завъртя изконно руския, дълбоко омразен за него израз: бълха я ухапала държавата. И наистина, какво толкова ще загуби държавата, ако повестта на Достоевски попадне при читателите не от архив, а от лична колекция? За читателя е все тая, за държавата също. Но пък ще спасят момчето, което чака участта си в швейцарската болница. Но пък няма да отидат на вятъра усилията и саможертвата на прекрасната девойка, а втора като нея сигурно няма вече никъде на света. А хонорара си, половин милион рубли, той може да внесе в «Руския фонд за помощ» — чудесна организация, помага на болните деца. Ще минем някак и без аквариум с акула.

Общо взето, трудно е да останеш англичанин, ако живееш в Русия.

* * *

Томът се отвори на средния от трите разделителя, на страница 88. Подчертана една дума — името Херувимов, и в полето отстрани записано с молив «11/3».

Това беше сцената, в която Расколников, извършил вече Престъплението и рухнал в ада на Наказанието, но още неразобличен, отива при приятеля си Разумихин. Онзи обитава ясния слънчев свят, не се предава пред житейските несгоди, не си блъска главата над разрушителни идеи и главният герой изведнъж разбира, че не е било необходимо да пролива кръв, че е можел да се измъкне от сиромашията и по най-обикновен честен начин. Но вече е късно, нищо не може да промени.

Николас прочете мястото много внимателно.

«— Добре, слушай: дойдох при тебе, защото не познавам никого другиго, който би ми помогнал… да започна… защото ти си по-добър от всички, тоест по-умен, и можеш да измислиш… А сега виждам, че нищо не ми трябва, чуваш ли — абсолютно нищо… ничии услуги и съчувствия…… Аз сам… самичък… толкова! Оставете ме на мира!

— Абе почакай малко, коминочистач такъв! Съвсем си полудял! Мен ако питаш — прави каквото щеш. Виж какво: уроци и аз нямам, голяма работа, но на битпазара има един книжар Херувимов. той самият е нещо като урок. Аз него сега и за пет истински урока не го давам.

Той прави едни такива изданийца, пуска естественонаучни книжлета — да знаеш как се разграбват! Само какви заглавия слага! Ти винаги си твърдял, че съм глупав; Бога ми, братко, и от мене по-глупави има! Сега се пъха в направлението; няма понятие, но аз, разбира се, го поощрявам. Ето тук са повече от две коли немски текст — според мен най-глупаво шарлатанство; с една дума, разглежда се жената човек ли е, или не е човек. Е, и, разбира се, тържествено се доказва, че е човек. Херувимов подготвя това по женския въпрос; аз го превеждам; ще разтегли тия две коли и половина на шест, ще досъчиним едно засукано заглавие от половин страница и ще го пуснем по половин рубла. Минава номерът! За превода ми плаща по шест рубли на кола, значи общо ще взема към петнайсет рубли, а шест рубли съм взел аванс. Като свършим това, ще започнем да превеждаме за китовете, после от втората част на „Confessions“ също сме набелязали някакви страшно скучни интриги, и тях ще превеждаме; на Херувимов някой му казал, че Русо бил нещо като Радишчев. Аз, разбира се, не му противореча, да върви по дяволите! Е, искаш ли да преведеш втората част на „Човек ли е жената“? Ако искаш, вземи сега текста, вземи пера, хартия — всичко това е безплатно — и три рубли вземи: защото съм взел аванс срещу целия превод — за първата и за втората кола, следователно на тебе ти се падат три рубли. А като свършиш колата, ще получиш още три рубли. И виж какво, моля ти се, не смятай, че това е някаква услуга от моя страна. Напротив, още щом влезе, си направих сметката с какво можеш да ми бъдеш полезен. Първо, в правописа не ме бива, и второ, в немския понякога издишам, тъй че повечето пъти сам си съчинявам и се утешавам единствено с това, че така още по-добре става. А пък кой знае, може да не е по-добре, а по-зле… Вземаш или не?

Расколников мълчаливо взе немските страници на статията, взе трите рубли и без да каже нито дума, си излезе. Разумихин с учудване погледна подире му. Но стигнал вече до Първа линия, Расколников изведнъж се върна, качи се пак при Разумихин и като сложи на масата и немските коли, и трите рубли, пак без да каже нито дума, си излезе.»

Валентина, която заничаше отзад над рамото на шефа, попита:

— И какво?

Прочетоха го още веднъж. После трети път. Фандорин скришом тръкна вълшебния дублон в джоба си. Не помогна.

— Добре — с бодър глас каза Ника. — Да видим другото място.

Другото място беше на страница 31. В текста беше подчертано името на Пьотър Петрович Лужин и с молив бяха написани отстрани седем цифри. Тях Фандорин остави за после, първо проучи текста на страницата.

Беше фрагмент от писмото на майката на Расколников. Тя му преразказваше събитията от провинциалния живот в Р-а губерния и му беше написала между другото:

«Знай, мили Родя, че поискаха ръката на Дуня и тя вече даде съгласието си, за което бързам да те уведомя. И макар че това стана, без да се посъветвам с тебе, но ти навярно няма да се сърдиш нито на мене, нито на сестра си, защото сам ще разбереш, че ни беше невъзможно да чакаме и да отлагаме, докато получим отговора ти. Пък и ти не би могъл отдалече да прецениш добре всичко. А стана така. Той е вече надворен съветник — Пьотър Петрович Лужин — и е далечен роднина на Марфа Петров-на, която до голяма степен подпомогна тази работа. Той започна оттам, че изяви чрез нея желание да се запознае с нас; приехме го както подобава, пи кафе, а още на другия ден изпрати писмо, в което много любезно правеше предложение и молеше за бърз и определен отговор. Той е делови човек и зает и сега бърза да замине за Петербург, така че всяка минута му е скъпа. Разбира се, ние отначало бяхме много слисани, защото всичко стана твърде бързо и неочаквано. Целия този ден заедно обмисляхме и преценявахме. Той е човек сериозен, материално осигурен, работи на две места и вече има капитал. Наистина е вече четиридесет и пет годишен, но с доста приятна външност и още може да се харесва на жените, и изобщо е съвсем солиден и приличен човек, само малко мрачен и някак високомерен. Но може само да изглежда така на пръв поглед.»

— Шефе, какво става, не виждате ли? — попита иззад рамото му Валя.

— А? — Ника прелисти страницата, за да продължи четенето. — Чакай, не ми пречи. За анализа трябва да се запозная с целия фрагмент.

— Това е телефонът на Лузгаев — асистентката върна страницата и посочи с пръст цифрите, които Фандорин смяташе да проучи по-късно.

— Забравихте ли? Едно нула нула две осем девет едно. Николас премига. Точно така! Но какво общо има «Пьотър Петрович Лужин»?

Ами това, че този външно представителен подлец някак леко прилича на Вениамин Павлович! Също е «солиден и приличен». Освен това… Фандорин запрелиства да търси описанието на Лужин. А, ето го: «Лицето му, твърде свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за неговите четиридесет и пет години. Тъмни бакенбарди като две кюфтета приятно го украсяваха от двете страни и твърде красиво се сгъстяваха при гладко избръснатата му блестяща брадичка.» Прилича, да! Лузгаев даже е с бакенбарди!

А третият разделител?

Страница 188 [16]. Пак е подчертано името. В полето друго седемцифрено число, неизвестно на Фандорин. Текстът е следният: Соня Мармеладова се прибира от Расколников вкъщи, следва я някакъв господин — после става ясно, че това е Свидригайлов:

«Като стигна до къщи, Соня мина през вратата, а той подире й и сякаш малко учуден. Влязла в двора, тя пое вдясно, към ъгъла, където беше входът към нейната квартира. „Я виж!“ — измърмори непознатият господин и се заизказчва след нея по стъпалата. Едва сега Соня го забеляза. Тя се качи на третия етаж, сви в коридора и позвъни на номер девет, на вратата беше написано с креда „Капернаумов, шивач“. „Я виж!“ — повтори пак непознатият, учуден от странното съвпадение, и позвъни на съседния номер осми. Двете врати бяха на около шест крачки една от друга.

— Вие живеете у Капернаумови! — каза той, като гледаше Соня и се смееше. — Той ми поправи вчера една жилетка. А аз тук, до вас, у мадам Реслих. Гертруда Карловна. Какво съвпадение!

Соня го погледна внимателно.

— Съседи сме — продължи той някак особено весело. — Аз съм едва от три дена в града. Е, хайде, засега довиждане.

Соня не отговори; отвориха й вратата и тя се промъкна в стаята си. Кой знае защо, й стана срамно и сякаш се уплаши…»

Каква мадам Реслих! Коя ли е тя?

— Ох, това е Марфушиният джиесем! — ахна Валя. — Защо е записан тук? Не разбирам.

— Напротив, лесно е за разбиране — започна бавно Ника, после заговори все по-бързо. — Методът на Филип Борисович е много лесен. Живеел е изцяло в света на Достоевски и хората, които е срещал в реалния живот, е оприличавал мислено на един или друг персонаж. Лузгаев за него е Лужин. Марфа Захер — госпожа Реслих. И наистина прилича! За Морозов е било по-лесно да помни името на литературния герой, после… Я да проверим. — Той зареди компактдиска с творбите на Достоевски и взе да проверява. — Така е. На страница трийсет и първа Лужин се споменава за първи път. На страница сто осемдесет и осма за първи път се споменава мадам Реслих. Филип Борисович си е измислял литературен двойник за всеки нов познат и е записвал данните му на страницата, където името на въпросния персонаж се среща за първи път. Много просто.

Валентина беше взела тома и четеше. Започна от първия разделител, попрелисти. Каза:

— Готино пише. Ще взема да почета.

— После ще почетеш. Имаме още някакъв «Херувимов» на страница осемдесет и осма и това при него явно не е телефонен номер.

Фандорин понечи да вземе романа от помощничката си, но тя го помоли:

— Ей сега, само да си дочета абзаца… О, вижте, шефе. И тук е подчертано. Пак в писмото на майката на Расколников. Тоест е било подчертано, някой го е изтрил с гума. Ето: «господин Свидригайлов».

Ника взе тома и погледна страницата срещу светлината.

— Да, наистина. Личи си. И в полето май нещо е било написано. Саша, я виж.

Саша погледна.

— Не, това е нещо старо. Сигурно баща ми е нарекъл навремето някого Свидригайлов. Иначе щеше да ми каже да сложа разделител.

— Добре — започна предварителните изводи Фандорин. — Разделителят на трийсет и първа страница е за колекционера. Разделителят на сто осемдесет и осма е за литературната агентка. Остава загадъчният «Херувимов» на осемдесет и осма. Във всеки случай поне е уравнение с едно единствено неизвестно. Май остана да намерим само една част, последната. Надали ще е много трудна задача. Вече знаем, че гатанките на Филип Борисович обикновено са доста лесни, а в дадения случай дори не е възнамерявал нарочно да ни мъчи. Явно е някоя съвсем очевидна асоциация. Хм, «книжар Херувимов» плюс «11/3». Какво ли означава? Да се напънем, дами.

Саша стана.

— Николай Александрович, извинете ме. Бездруго нямате никаква полза от мен. А трябва да вървя при баща ми. Да занеса костюма, в който да го погребем. Антонина Василиевна няма да дойде, не може да остави сам Илюша. Не се безпокойте, аз ще се оправя. Аркадий Сергеевич обеща да ми помогне…

— Да-да. Върви, разбира се.

Николас изпита срам. Увлече се в разгадаването на новите ребуси и забрави за мъката на девойката. Какво я е грижа сега за Фьодор Михайлович. И освен това е права: в дедукцията не е много от полза.

Валя впрочем също, погледна той секретарката. По-добре би било сега никой да не му пречи да се съсредоточи. Анализирането и дедуктирането изискват усамотяване.

Изпрати Саша, пусна Валентина да си върви вкъщи и да чете «Престъпление и наказание». И остана сам със загадката — последната, десертът.

Като истински чревоугодник той не бързаше. Трябваше да се настрои по нужния начин, емоционално да се отпусне.

Най-важното е да не мисли за никакви странични неща. Ужасно е да се съсредоточиш върху интелектуална задача и изведнъж да се сетиш, че си обещал да прибереш детето от училище или да отидеш до магазина, или нещо от този род.

А Фандорин имаше доста работа. Битова, житейска, която изискваше не ум, а известно количество време.

Алтън сутринта имаше планьорка, а в два музикален урок и го беше помолила за някои покупки, та да успее набързо да направи вечерята и после пак да отиде в редакцията. Днес ще се прибере късно, Ника в шест и половина трябва да прибере дъщеря си от театралния кръжок и да я накара да се навечеря като хората, че напоследък нещо е отслабнала.

Щом жена му, главен редактор на списание, не взима помощничка да готви, а смята за свой дълг лично да се грижи за храната на семейството си, той, човек на свободна практика, е просто длъжен да не загърбва домашните грижи.

Винаги губеше много време да пазарува, защото му беше присъщ в остра форма психологическият дефект, наречен «затруднен избор». Уж нищо трудно. В списъка ти е отбелязано «едно масло» — взимай и продължавай напред. Но там има толкова видове, че върви разбери кое е за предпочитане.

И така е на всяка крачка, за всяка стока.

Прибра се чак към три и нещо, когато урокът би трябвало да е приключил. Мислеше, че жена му го чака и се ядосва, но като слезе от асансьора, чу пианото. Сигурно геният беше дошъл по-късно. Добре, оставя торбите и може да се върне в офиса. Ох, нямаше търпение да преслуша този загадъчен господин Херувимов. За Геля ще иде в шест, значи остава достатъчно време.

Той тихо си отключи, за да не пречи. Дори си изключи мобилния — сети се за «в консерваторията съм».

На пръсти влезе в кухнята. Вратата на гостната, където се провеждаха уроците, беше отворена.

На връщане Ника надзърна там.

И животът му рухна.

(обратно)

12. Фа минор

Не, не видя нищо ужасно, никакви пошли прегръдки и целувки или нещо подобно. А и какви прегръдки при изпълнение на «Фантазия фа минор» на Шуберт на четири ръце?

Сценката не беше никак пошла, напротив, много изискана. Ярък слънчев лъч с бляскави прашинки я осветяваше отстрани. Черният профил на рояла, пред него двамата: Алтън и великият музикант. Леки ръце пърхат над клавишите, изтръгват от тях вълшебна музика, пълна със спокойна и благородна тъга. Тези двамата са едно тяло и една душа. Те се разбират и се усещат без думи, връзката им е величествена и прекрасна. Лицето на мъжа е непоносимо, божествено красиво, това е лице на ангел, не на човек. А лицето на жената… Ника познаваше този израз. Очите й притворени, устната й прехапала, на бузите й пламти руменина. А когато Алтън хвърли бърз поглед на партньора си, в очите й имаше толкова щастие, толкова благодарност, че клетото сърце на магистъра по история се сви и се овъгли. Той познаваше този поглед, толкова добре го познаваше. И не беше очаквал, че жена му някога ще погледне по този начин друг мъж. Фандорин се дръпна в полутъмния коридор и зажумя. Но музиката остана!

Стоеше и я слушаше, не можеше да се помръдне. Ах, каква музика! Такава музика не пасва за терзания от ревност, за страдания от наранено самолюбие, за измисляне на мъст. «Фантазия фа минор» не допускаше нищо долно или дребнаво в душата. Какъв съпровод би била тази музика за мъдра и достойна старост, която си припомня изживения живот без горчивина, с благородна тъга и разбиране. Николас не беше стар и не беше мъдър, но в тази ужасна минута Шуберт го спаси от най-страшното, което може да се случи — той не се превърна в собствения си негатив. Николас просто постоя, докато намери сили тихо да излезе.

Значи така било — каза си гласно надолу по стълбите.

Поне е без пошлост. Дори е красиво. Етюд за четири ръце, а не за четири крака.

Мелодията във фа минор вече не се чуваше, иначе нямаше да му хрумне такъв груб каламбур.

Стори му се че крачи из офиса цяла вечност, но като си погледна часовника — не бяха минали и десет минути.

Когато животът ти се пръсва на парчета, нещо се случва с времето. Беше го чел в разни книги. За нещастния времето сякаш си губи ритъма и това е най-мъчителното. Ту препуска в галоп и тогава годината минава като минута, ту застива неподвижно и тогава минутата става като година.

Случаят на Николас А. Фандорин явно беше от втория вид, така че от 15.20 до 15.30 той остаря с десет години.

През това време успя да проведе тежък разговор с жена си, да остане без дом и семейство, да си смени професията и страната, да забрави сегашния живот и да не намери нов.

— Еее, стоп — каза си той (трябваше да свикне с такъв вид общуване, отсега той ще стане основният за него). — Така може направо да превъртиш.

Най-добрият лек срещу полудяването е интелектуалното напрежение. Човек може да поумножава наум двуцифрени числа. Или да си припомни хронологията на някои исторически събития. Чудесен лек е решаването на гатанки.

Да, гатанките.

Той погледна без интерес листа, на който беше написано «книжар Херувимов + 11/3».

Съдбата на П. П. П. и ръкописът на Ф. М. Достоевски в момента никак не го интересуваха. Как може да се беше вълнувал досега за такива глупости. Е, не «досега». Бяха минали десет години.

Добре, и това е интелектуална гимнастика като всяка друга.

Като е книжар, нека е книжар.

Временно забравяме за фа минор, концентрираме вниманието си… седна до писалището. Откъде да започне?

Да речем, от най-елементарното. Откъдето започва всяко издирване човек от епохата на интернет.

Влизаме в търсачката, пишем «книжар Херувимов» и «11/3». Отиваме на «Търси».

Отговор: «Your search did not match any documents. Try different keywords.»

Добре, да опитаме.

Върна се в изходна позиция, за да пробва без думата «книжар», защото тя не беше подчертана в книгата.

В горната част на търсачката както винаги бяха изписани петте най-важни новини за момента. Фандорин ги погледна съвсем автоматично. Очите му се спряха на смътно позната дума — «Шика». Той се учуди, отиде с курсора на темата, кликна — и скоро забрави не само Херувимов, но дори и рухналия си семеен живот.

* * *

«СТРАШНА НАХОДКА В ПОДМОСКОВИЕТО Тайната за изчезването на Шика, криминален бос от 90-те, е разкрита» — това беше изречението, приковало вниманието на Фандорин. Още преди да си спомни откъде му беше познат прякорът, той мина от заглавието към самата новина. За нея съобщаваха едновременно няколко информационни агенции. Най-краткото съобщение гласеше:

«12.30. В покрайнините на подмосковния град Любишчи са открити няколко трупа със следи от насилствена смърт. Кримнюз.ру. Деца, които си играели на територията на изоставената пречиствателна станция, открили в стар колектор телата на шестима мъже. Пристигналата незабавно група експерти криминалисти установила, че убийствата са извършени по различно време. Самоличността на четиримата е установена, тъй като това са хора, които отдавна са обявени за издирване като изчезнали безследно. Истинска сензация е разпознаването на Алексей Шиканов (Шика), известен московски подземен бос, изчезнал безследно през 1995 година. Освен него са разпознати председателят на управителния съвет на „Данко банка“ П. П. Пилипенко (изчезнал през 1998 г.), бившият майор от милицията 3. Ф. Ляпунов (изчезнал 2000 г.) и адвокатът Г. И. Ковнер (изчезнал 2003 г.). Има още два трупа, според израза на член от следствено оперативната група те са „пресни“. Хвърлени са в колектора преди няколко дни. В сайта на криминалния отдел на Московска област „Помогни на милицията“ са поместени снимки за разпознаване. Следствието има само една версия: масовият гроб за прикриване на престъпленията се е използвал от организирана престъпна групировка, която съществува поне от 10 години.»

Николас си спомни кой е Шика, щом прочете за безследното изчезване. Това беше бандитът, от когото «франкмасонският бог» чудодейно бе отървал Аркадий Сергеевич преди десет години. Ето каква била мистиката!

Името на всеки от разпознатите даваше връзка към архива на вездесъщия «Кримнюз», сайта за разследваща журналистика. Николас прегледа трите други раздела. Във всеки се споменаваше името на А. Сивуха.

Шефът на «Данко банка» беше завел съдебен иск срещу Аркадий Сергеевич, прекратен поради изчезването на ищеца.

Бившият майор от милицията беше работил в службата за сигурност на депутата, според сведенията от «Кримнюс» се опитал да шантажира работодателя си и като не успял, се укрил.

Адвокатът Ковнер също първоначално сътрудничил на Сивуха, а после започнал работа за конкурентна фирма, и то с много високо възнаграждение. В статия отпреди две години, написана скоро след загадъчното изчезване на Ковнер, се изразяваше предположение, че се е укрил в чужбина, за да избегне отмъщението на предишния си клиент.

Със сигурност и трите «изчезвания» са били приписани от Аркадий Сергеевич към постиженията на «Чудодейната Сила», която го пазела от неприятности.

Но ако Сивуха е поръчителят на всички тези убийства, защо ще се хвали най-простодушно на първия срещнат, че враговете му изчезват от само себе си? Депутатът спонсор никак не приличаше на идиот. Тук нещо не се връзва. Притеснен и уплашен, Ника реши да надзърне в сайта «Помогни на милицията». Там го чакаше истински шок — чак му загракаха зъбите и по челото му изби пот. «Пресните» вече бяха включени, криминалистите в Подмосковието бяха действали бързо. Под краткия текст за времето и мястото на откриване на телата бяха публикувани няколко ужасни снимки: в едър план две мъртви лица (анфас, в профил); облекло; физиометрични данни (ръст, тегло, особени белези).

За Николас и само снимките бяха предостатъчни. На първата мижеше Рулото. На втората беше зажумял Вениамин Павлович Лузгаев. Тракане на зъби ли, студена пот — това беше после. А в първия миг Фандорин изпищя и се дръпна назад — столът му отлетя поне на три метра от компютъра.

Повечето хора в момент на паника изпадат в ступор. На Николас пристъпите на остър страх му действаха по точно обратния начин — от адреналина реакциите му се ускоряваха, а мозъкът му заработваше на бесни обороти.

Игор! — хрумна му внезапно. Напуснал е точно днес! Това не е случайно съвпадение!

Да-да, Игор! Той е! Работи за Сивуха от 93-та, негова дясна ръка. Той е роден убиец, достатъчно е само да му видиш очите.

Обет бил дал да не убива, как не! Убивал е по заповед на господаря си. Или без заповед? Само от кучешка преданост? Май е нещо такова. Ако някой особено опасен противник се е появявал на пътя на Аркадий Сергеевич, верният Игор го е запращал право в колектора в Любишчи. Няма човек — няма проблем. Няма труп — няма разследване на убийство. Всичко съвпадаше.

Игор преди всички по някакъв начин е разбрал, че «братската могила» е открита. И без никакво обсъждане с господаря е изчезнал. Бил е съвсем наясно, че оттук нататък ще се разследват спешно старите случаи и всичко ще сочи към един човек — депутата Сивуха.

Сега е ясно защо Аркадий Сергеевич не се тревожи за съдбата на първата и втората част от ръкописа. Те са у «свободния зидар» и никой няма да ги потърси, защото Рулото и Лузгаев са ликвидирани. Стоп, стоп, а смъртта на Марфа Захер! Кой ще повярва сега, че е било нещастен случай? Убита е, и е убита заради ръкописа!

Значи Сивуха все пак е свързан с труповете? Или убийствата са самодейност на психопата Игор? Защото психопатичното тук е очевидно. Никой ръкопис не може да струва три живота. За такъв богат човек като Аркадий Сергеевич във всички случаи…

Фандорин не успя да доразвие тази мисъл, защото му просветна друга. По дяволите дедукции и мотивации! Независимо кой е убиецът, всички свързани с издирването на ръкописа са в смъртна опасност. За убиеца, който погребва труповете в изоставения колектор, човешкият живот не струва и копейка.

Трябва да предупреди момичетата!

— Ало, Саша, къде сте?

— В болницата. Тоест в моргата. Сега трябва да…

— Изчезвай незабавно! — Фандорин от вълнение мина на «ти». — В опасност си. После ще ти обясня. Вземи такси… Не, по-добре с метрото. Отивай при Валя. И прави каквото ти каже. Запиши адреса.

Веднага звънна и на Валя. На нея обясни положението малко по-подробно. Нареди й да е нащрек и да не пуска Саша никъде.

Във всекидневния живот асистентката беше много приказлива, понякога отегчително, но в критични минути винаги се оказваше на висота.

— Ясно, шефе. А вие?

— И аз скоро ще дойда. Но първо имам да свърша някои неща.

Следващата в списъка на хората, които трябваше да бъдат предупредени, беше експертката. И към нея водеха много нишки. За нея знаеше Сивуха, следователно и Игор.

Отговори му непознат женски глас, млад.

— Елеонора Ивановна я няма. Изобщо. Умря.

— Убита ли е?! — кресна Фандорин. — Кога?

Жената също се разкрещя:

— Да не сте луд?! Кой сте вие?

— А вие?

— Аз съм й племенница, на мен е завещан апартаментът. Какво си позволявате — «убита»! — ядоса се племенницата.

— Имам съдебномедицинското заключение, правиха й аутопсия! Инфаркт. Както си е гледала телевизия, и е умряла. Дай Боже всекиму такава лека смърт! Вие кой сте?

— А кога е станало?

— На тринайсети. Няма да отговарям на въпросите ви, докато не ми…

Фандорин затвори.

Беше ходил у Моргунова точно на тринайсети, в сряда. После бутна Саша, отиде при баща й в клиниката и падна в здравата прегръдка на Фантастичния свят, от който може би нямаше измъкване.

Погледна мигащата светлинка на телефона.

Имаше записи на телефонния секретар. Три обаждания: в 15.09, 15.11 и 15.15. Точно когато му беше изключен джиесемът — заради Шуберт. Нищо де, Алтън Фархатовна, горчиво си помисли Ника. Както вървят нещата, може в най-скоро време да сте напълно свободна без тягостни обяснения и развод. Така ще е най-удобно за всички.

Включи секретаря.

Първото обаждане — Геля:

«Тате, ела да ме вземеш в шест и половина, не в шест, става ли? Имам една важна работа. Само ми обещай да не ме разпитваш.»

Той неволно се усмихна. Изрази ли се така жена, независимо на каква възраст е, това значи, че непременно трябва да разпитваш и да настояваш, иначе ужасно ще я обидиш.

Вторият запис — мъж.

«Николай Александрович, Игор е. Ако сте там, вдигнете… — и пауза, през която Фандорин усети как му трепка крайчецът на устата. — Добре. Ще опитам и на мобилния.»

Третото обаждане:

«Пак е Игор. Джиесемът ви не отговаря, а е важно… Непременно трябва да се срещнем. Вие не ме търсете. Аз ще ви намеря.»

Ника се облегна на стола. Той ще го намери?

Господи, какво да прави? е

Да се обади в милицията? Но всеки, който живее в Русия, знае колко е безсмислено да търсиш помощ от това учреждение, когато наистина си закъсал. През десетте години, откакто живееше в историческата родина, Фандорин някак беше свикнал с мисълта, че в случай на нужда тук няма кой да ти помогне — помагаш си сам. Живееш ли в Русия, бъди всесилен и самодостатъчен. В противен случай никой не ти е крив.

Да звънне на Сивуха? Но ако Игор все пак не действа самосиндикално? Ако е просто изпълнител?

Защо му е Николас на този Азазело? «Непременно трябва да се срещнем.» Мерси, някой друг път.

Ника се щура из офиса още към половин час, не знаеше какво да предприеме, къде да бяга и дали да бяга изобщо.

А после се почука.

И май не за първи път. Николас крачеше из кабинета, спря до вратата да направи завой — и чу изведнъж: чук-чук-чук.

От зловещия звук Фандорин чак заотстъпва назад. Защо някой ще чука, а не звънне? Господи, какво да прави?!

Чук-чук-чук — по-силно. Някой явно знаеше, че той е вътре. Николас безшумно излезе в антрето и се лепна отстрани до касата — спомни си, че във филмите убийците стрелят през вратите.

— Кой е? — попита той с неузнаваем безпомощен глас.

— Чичо Коля, аз съм, Настя! Отворете! — чу звънливото гласче на съседското дете.

Уф… Той омаломощен опря чело в касата на вратата. Малката Настя беше първолаче, затова чукаше, а не звънеше — не може да стигне до звънеца.

— Сега, Настенка! — викна той и завъртя ключа. — Сега! — отвори вратата и видя Аркадий Сергеевич Сивуха.

За Валера Растригин

Ако магистърът не беше погледнал към «извънредните новини», всичко щеше да се развие съвсем различно. Той нямаше да разбере за страшната находка в Любишчи, нямаше да се уплаши за живота си, щеше да продължи да търси някакво съчетание на «Херувимов» и «11/3». И тогава щеше да стигне до резултата: «Херувимов переулок», № 11/3, издателство «Културтрегер». И веднага щеше да открие издателския сайт, а от информацията в сайта щеше да му стане ясно всичко останало.

И финалният мач щеше да свърши благополучно. Ами къде да занесеш ръкопис освен в издателство? Особено ако то се нарича «Културтрегер» и освен книги издава поредицата «Пълни събрани съчинения на руските класици на CD», а първата класика вече дори е на пазара: «Целият Достоевски» — това беше същият диск, който в момента използваше Фандорин.

В сградата на 11/3 на «Херувимов переулок» освен издателството «Културтрегер», разположено в три стаи на полусутеренния етаж на овехтялото здание, имаше книжарница със същото име. Там се намираше и работният кабинет на Валерий Сергеевич Растригин, генерален директор и едноличен собственик на холдинга «Културтрегерпрес». Освен издателството в холдинга влизаха едно литературно кафене с четири маси и няколко книжарници. Фирмата беше млада, но много активна, в книгоразпространителските среди напоследък доста се говореше за нея.

Валера Растригин (никой не го наричаше на име и бащино освен данъчните инспектори) имаше отдавнашна идея да направи в Москва уличка на книжарниците. Малки, уютни и най-вече специализирани. Човек да отиде там с пълната сигурност, че ще намери нужната книга или поне може да я поръча. Валера беше оправен младеж, настойчив, убедителен, затова след няколко месеца срещи, преговори и «сухо» (как иначе!) успя да наеме пет сутеренни и полусутеренни помещения на «Херувимов переулок», непрестижно място, но пък близо до центъра. «Културтрегер» (35 квадрата плюс помощни помещения) беше за руска класика, тук можеше и да се седне на кафе. През две къщи се намираше книжарница «Чуждоезична литература», после имаше «Историческа литература», «Речници, разговорници, пътеводители» и «Шерлок Холмс» (кримки и приключения). В най-скоро време Валера възнамеряваше в съседната пресечка да направи книжарници «Фантастика», «Поезия» и «Изкуство».

Растригин си мечтаеше, че малкото му книжно кралство ще се обогати с чудесни кафенета, интелектуални видеотеки, литературни клубове и ще се превърне в столична забележителност.

Да, плановете му бяха наполеоновски, а като се знае, че още нямаше и трийсет, и се прибави към този факт оптимизмът и здравата захапка, очевидно шансът да осъществи честолюбивия си проект беше доста голям.

В същия момент, когато Николас Фандорин отвори вратата на офиса си и се вцепени, виждайки неочаквания посетител, на вратата на книжарница «Културтрегер» Растригин си взимаше довиждане с двете продавачки. Те отиваха днес на концерт на Гребеншчиков и го бяха помолили да ги освободи по-рано — да се приберат, да се издокарат. Валера леко се навъси, но ги пусна, защото не беше звяр, а и беше време да направи ревизия.

Така или иначе, изпрати ги до вратата, сбогува се с по целувка. Преди да закачи табелка «Извинете, ревизия», си пое с пълни гърди свеж въздух. Все пак да киснеш цял работен ден почти в мазе не е най-голямото удоволствие. Изведнъж гледа — до бордюра спрял реанимобил, бурканът му проблясва. Значи е по спешност. Някой е зле. Валера, отзивчив и общителен човек, отиде да разбере какво се е случило.

На шофьорското място седеше млада сестричка със зелено шалче и престилка, с марлена превръзка на устата.

— Закъсал ли е някой? — попита Валера.

— Жестоко — отвърна девойката с типично московско провлачване; на Растригин, който не беше местен, това винаги му звучеше много комично.

— Може да прескочи трапа? — той почтително вдигна очи към буркана.

— Надали.

Сестричката го поглеждаше и по очите й личеше, че се усмихва. Сигурно беше обръгнала покрай тази работа. Ако човек взима всичко присърце, ще си съсипе нервната система.

— Охох — въздъхна Растригин. — Може пък да се размине.

Той се върна на работното място, отвори «Excel» на монитора (предпочиташе сам да си води цялото счетоводство), поработи някое време. И чу, че в книжарницата нещо издрънча.

Отиде да погледне. Празно.

Натисна бравата — отключено. А помнеше много добре как превъртя ключа отвътре. Що за мистика?

Надникна отвън. И там нямаше жива душа. Реанимобилът си беше на същото място, бурканът се въртеше, но сестричката беше отишла някъде.

Да не би някой да е влязъл в помещението и да се е скрил между рафтовете с книги?

Растригин не беше страхлив, а и в добра физическа форма, така че не се уплаши.

— Ей, има ли някой? — викна той. — На криеница ли ще си играем?

И като не последва отговор, заключи вратата и мина по лабиринта между рафтовете.

Нямаше никой. Значи му се е сторило. Добре.

Валера се върна в офиса си, отвори вратата — и му падна ченето.

До масата с изискано прибрани на коленете ръце седеше някакво невероятно чучело: бели кичури до под раменете, кучешка маска с дълга муцуна и червено кимоно.

Растригин, веселяк с чувство за хумор, изцвили от смях.

— Суперско, Нин! Жестоко!

Помисли, че е Нинка, стоковедката от «Шерлок Холмс», тя обожава забави и закачки. Миналата година на Вси светии дойде на работа, издокарана с тиква, цял ден остана така, махна я само колкото да обядва. Нинка е, разбира се, тя има ключ.

Но кучето с червено кимоно поклати глава и се изкиска зад маската.

— Лена, ти ли си? — помисли си тогава Валера за една позната, която работеше в детски театър и би могла да вземе костюм оттам.

Не е ясно обаче защо.

Пак хилене и отрицателно поклащане на кучешката глава.

— Кой е тогава? — Растригин се усмихна до ушите. Виждаше му се много интересно.

Чучелото се поклони възпитано и извади от широкия ръкав визитна картичка.

Тя беше с йероглифи от едната страна, а от другата на руски беше написана непонятна дума: «ИнуЯша». Имаше и цветен печат със същото белокосмато полукуче-получовек с червено кимоно.

— Дзаравейте — изпищя незнайното създание не само с абсолютно непознат за Валера глас, но и със силен японски акцент.

— От Япония ли сте наистина? — попита Растригин, въртейки слисано визитната картичка в ръка. — А защо сте с маска?

— Така редно. В наса фирума е задерезитерно.

Общоизвестно е, че японците обожават униформените облекла. Валера беше чел, че в техните «Макдоналдси» персоналът е натъкмен като хамбургери.

— Каква ви е фирмата?

— Пубришни дом — рече с поклон кучето и пак се изхили. Валера първо се опули, после се засмя: явно говореше за «publishing house».

—  «Публишни дом» — звучи супер. Но тук казваме «издателство». Сътрудничество ли предлагате? Ще се радвам. Особено с такава забавна фирма. Казвам се Валера Растригин. А вие — ИнуЯша-сан?

— Да-да, ИнуЯша — поклони се японското куче.

— Свалете маската да се запознаем.

Създанието затули лице, тоест муцуната си, с длан.

— Хи-хи-хи. Не позоварено.

Той вдигна рамене:

— Е, щом не е позволено, добре. И по какъв въпрос сте тук?

— Досутоески.

Най-сетне Валера разбра. И грейна. Беше сигурен, че проектът «Класика на CD» ще предизвика интерес. Идеята е супер. На един диск — пълните събрани съчинения с показалци, със система за търсене, със статии за автора, биография, портрети и илюстрации, коментари, музика. Скъпоструващ продукт, но рано или късно щеше да е на печалба. Започна с Достоевски. Вече работеше по Чехов и Толстой.

— CD-то ли искате? — кимна той и помисли колко може да поиска за японските права.

— Не, искар писа-ръка — изкиска се ИнуЯши-сан.

— А?!

— Ръка-писа — поправи се японското куче. — Ръкаписа Досутоески.

Това ли било. Растригин се разочарова.

— За ръкописа на Филип Борисович Морозов ли питате?

Наскоро го беше посетил един ерудиран чичка, доктор на филологическите науки. Отнякъде набарал ранна редакция на «Престъпление и наказание», досега непубликувана. Валера взе малък откъс за проверка, занесе го на една прочута бабичка експертка. Оказа се, че наистина е Достоевски.

ИнуЯша-сан радостно закима:

— Мородзофу, Мородзофу!

— Да, ще го публикуваме. Подготвил съм договора. Сензация — бих казал, от световен мащаб. Засега си мълча, защото Филип Борисович ме помоли. А вие откъде разбрахте? От него ли?

Отново кимане.

— Къде е той? Обеща миналия петък да се обади и не се обади. А аз му запилях някъде телефона.

— Умирар — съобщи маскираното създание. — Савусем. — И му подаде копие от смъртния акт.

Валера ужасно се опечали:

— Защо така, не беше много стар.

— Ето осте една документа.

И представи на издателя нотариално заверен препис от завещанието на Ф. Б. Морозов, роден 1945 година, живущ еди-къде си. Документът удостоверяваше, че всички права върху принадлежащите му ръкописи и сродните права върху интелектуалната собственост в случай на смърт се завещават на дъщеря му Александра Филиповна Морозова. Завещанието беше топло-топло, с вчерашна дата. Подписано в някакъв медицински център пред свидетели. Всичко беше спазено.

— И осте документа.

Как работят тези японци! Съществото ИнуЯша, макар да изглеждаше кретенски с кучешката маска, се беше подготвило изрядно за срещата. Валера прочете пълномощното, написано с прилежен ученически почерк: дъщерята на покойния, същата Александра Филиповна, възлага на упълномощения на вземе оставената в издателство «Културтрегер» част от ръкописа на Ф. М. Достоевски.

— Искате първо да издадете повестта в Япония? — огорчи се Растригин. — Наясно съм, че там обичате Достоевски. Четири пъти са превеждани събраните му съчинения. Или даже пет пъти. Жалко, разбира се. Но какво да се прави, това е право на публикатора. Обаче имайте предвид, че текстът е обществено достояние. Веднага след първата публикация и аз ще го издам. Странно е все пак произведение от руската класика да излезе първо на чужд език. Много ли платихте на Морозови, ако не е тайна?

— Тайна, хи-хи.

Издателят вече беше отворил бюрото си.

— Ето, вземете — и подаде синята кожена папка, в която му беше предал ръкописа покойният. — Само че ми оставете пълномощното от дъщерята. За документацията.

Очите в процепите на маската изобщо не изглеждаха дръпнати. Или така падаше светлината?

ИнуЯша взе папката, недоверчиво прелисти текста. Завъртя наляво надясно острата си муцуна — точно като куче.

Остро попита:

— Корико?

— А? — не разбра Растригин.

— Корико пари?

Той сви рамене:

— Никорико. Не съм дал аванс на Морозов. Разбрахме се, че ще взима по десет процента от коричната цена. Ех, жалко за чичето…

Японското куче стана, взе папката и доста дълго гледа издателя, сякаш не можеше да реши някакъв въпрос. А после изведнъж каза нещо много чудновато:

— Ами живей тогава, Валера Растригин.

И много ясно го каза, фактически без акцент.

Пак е някакъв смешно буквален превод, предположи Валера. Както с «публичния дом». Сигурно на японски «довиждане» звучи буквално като «живей тогава» или нещо подобно.

— И ти живей, ИнуЯша-сан — засмя се той. — Моите съболезнования на дъщерята на Морозов. И наистина сте супер маскирани във вашата фирма. Не бях виждал нищо подобно.

(обратно)

13. Фантомас и Мурзилка

— Благодаря ти, Настенка — каза Сивуха на момиченцето, с което се беше появил. — Виждаш ли как изненадахме чичо Коля? Здрасти, Николай Александрович. Може ли да вляза? — и влезе покрай загубилия дар-слово Фандорин направо в кабинета му. — Стоях пред вратата ви, боях се, че няма да ми отворите. И мина момиченцето. Викам му: дай да изненадаме чичото. Той ще си помисли, че си ти, а пък аз ще съм аз. — Спря се пред монитора със страховитите снимки. — Сигурен бях, че вече сте научили. И ви е страх от мен като от смъртта. — Извърна се към Николас и поверително сниши глас. — Много неща още не знаете. Бих могъл да ги скрия от вас, но ще ви ги кажа. Първият и вторият фрагмент от ръкописа са у мен, скрих от вас — Сивуха кимна към екрана. — Същите, които бяха у наркомана и колекционера. Сега съвсем ли паднах в очите ви?

— Какво искате от мен? — дрезгаво попита Николас. — Защо идвате? Да не мислите, че след всичко това ще продължа да търся последната част?

— Може ли? — депутатът уморено се свлече на стола, сложи чантата в скута си. — Вече не ме интересува ръкописът. Вярвате или не, но всичко това — кимна към монитора — нямам нищо общо. А първия и втория фрагмент получих с препоръчана поща без никакви обяснения. Отначало първия, после втория. Ето ви пощенските известия, може да проверите — той извади от джоба си две сивкави листчета. — Подател: Ф. Михайлович. И адрес: улица Достоевски. Проверих, там е къщата музей на Фьодор Михайлович. Шегичка, един вид. Мислех, че е номер на Фантомас и Мурзик — абсолютно в техен стил…

Николас погледна Аркадий Сергеевич с такъв ужас, че онзи безрадостно се засмя.

— Да не помислихте, че съм откачил? Не, Николай Александрович, наред съм. Фантомас и Мурзик са две читави момчета от Криминално-аналитичния център на Министерството на вътрешните работи. Те ми помагат. Срещу висок хонорар. Симпатични подкупни младежи. Възложих им да открият изчезналото момче Рулото, а когато изчезна Лузгаев, и него. Помислих си: намерили са ръкописа и се правят на интересни. Те са веселяци, ще видите.

— Защо ми е да ги виждам? — още повече настръхна Фандорин.

Депутатът се учуди:

— Тоест как така? Ами Игорьок? От него трябва да се боите всъщност. Той, говедото малоумно, е надробил всичко това, веднага разбрах. Че е психопат, разбрах отдавна, но мислех, че ми е в ръцете. А Игорьок, благодетелят проклет, през всички тези години е работил като мой ангел пазител! — Сивуха болезнено изстена. — Франкмасонски бог, мамка му! Какъв самовлюбен идиот съм бил! Можете да ми се присмеете, но знаете ли, дори умният човек с лекота може да повярва, че е избраник и е в ексклузивни отношения с Висша сила. Особено ако съществуват безспорни факти…

Аркадий Сергеевич изглеждаше толкова нещастен и сконфузен, че Ника сигурно щеше да му повярва. Ако не беше едно дребно несъответствие.

— Стига сте ме правили на луд — рече остро магистърът. — Откъде разбрахте, че това са Рулото и Лузгаев? — посочи монитора. — Вие не сте ги виждали.

— Фантомас и Мурзик ми казаха. В Криминално-аналитичния имат всички данни за хората, обявени за издирване. А Рулото и колекционера те самите търсеха.

— Чакайте: Рулото изчезна още преди да ви бях разказал за него!

Сивуха въздъхна.

— Абе знаех за наркомана и без вас. Моите юнаци го избройкаха още веднага след нападението на Морозов. По счупената спринцовка там наблизо. Фантомас с Мурзик на другия ден знаеха, че той е там на квартира — на «Савински переулок». Организираха наблюдение. Докладваха ми: обектът не се появява, но го търсят — за вас се отнасяше. След още един ден дойде по пощата началото на ръкописа. Казвам ви, предположих, че моите корумпирани веселяци се забавляват. А всъщност Игорьок се е вихрил. Нали беше в течение на всичките ми начинания. Нали се грижеше, *****! — изпсува депутатът. — Какъв номер ми погоди, какъв номер! Ще разчистя нещата, естествено, но ще ми коства доста нерви. Какво ме гледате така! — изригна Сивуха. — Такъв или онакъв, или не знам какъв, но аз, ** **** ****, не съм сериен убиец!

— Значи за всичко е виновен Игор? — откровено скептично попита Ника.

— Вижте какво, вие сте човек с аналитична дарба. Ето ви цялата логична последователност. Чудесата в живота ми започнаха скоро след като Игор започна да работи за мен. Щом изникне проблем, изведнъж — хоп! — и го няма. То не бяха само изчезванията. На един му се случва случка, друг изведнъж го прибират в лудница — и все в най-подходящия момент. Помните ли, разказах ви за пожара на яхтата? Как да не повярвам във Висшата сила? А всичко това са били изпълнения на Игорьок. Как и що — не питайте. Той е супер професионалист, вътре е в черния си занаят до мозъка на костите. Никога не съм му възлагал да убива и да ликвидира когото и да било, честна дума! Добре, не сте ме познавали по-рано и можете да предположите, че през деветдесетте години просто съм премахвал от пътя си враговете и конкурентите. Но сега защо ми е? Естествено, ръкописът на Фьодор Михайлович е важен за мен и даже много, но не чак до степен да ликвидирам хора! Колко бих спечелил от него? Милион-два? За мен това не е чак толкова блазнещо. Престижът и репутацията са ми по-важни. Защо тогава да рискувам именно репутацията си? Ето ме сега осран до ушите. Добре ме подреди Игоряша, проповедник изперкал. Вече не ме интересува никакъв ръкопис.

Звучеше убедително. Още повече, че и Николас си беше мислил същото. Едно не беше ясно.

— Казвате, че сега не ви интересува ръкописът на Фьодор Михайлович. Вероятно. Но защо дойдохте при мен? За да не ме оставите с превратно мнение за вас? Надали. Имате си предостатъчно грижи сега и без мен.

— Дойдох да ви ангажирам с нова поръчка. — Сивуха се наведе към Николас: — Намерете ми Игор. Вие можете. Имате талант.

В първия миг Фандорин остана като гръмнат — не беше го очаквал. Но после се досети за какво става дума.

— За да… прикриете следите? А, не, без мен.

— Той пак своето си знае! — плесна с ръце депутатът. — АЗ-НИКОГА-НИКОГО-НЕ-СЪМ-УБИВАЛ! Не възнамерявам и занапред. А и не е в моя полза Игор да изчезне безследно — това така ще ми навреди, че не мога да се оправя никога. Единственият ми шанс да се измъкна от цялата убийствена история криво-ляво чист е да намеря проклетия маниак и да го издам на милицията. Трябва да се дистанцирам от него. Марк Донатович откога ми повтаря, че този е пълен психар, но кой да слуша. Трябва да намеря Игор! Искам да го питам за чий ме е облагодетелствал чак толкова. Ще си побъбря с него и ще го предам на ченгетата — с белезници.

Тъкмо ще се разберете как по-реалистично да се прави на невменяем, помисли си Фандорин. А съответната експертиза ще ви уреди Коровин. Аркадий Сергеевич по мълчанието на събеседника прецени, че аргументите му са приети, и скочи от стола.

— Фантомас и Мурзилка, естествено, вече го търсят. Те са професионалисти, но Игор също е професионалист. Всичките им методи, начина им на мислене знае много добре. А вие сте дилетант, и то дилетант с остър парадоксален ум, тоест сте непредсказуем. Забравете ръкописа, помогнете ми да намеря Игор. Ще ви платя двойно и дори тройно. Ето тук — извади от чантата папка с пружинка — е пълното му досие. Прочетете го, преценете. Ако някой е в състояние да се свърже с Игор, това сте само вие.

Дори не си представяте колко сте прав, помисли си Ника, но не докосна палката.

— Приемете поръчката. Моля ви! — гласът на депутата трепна от вълнение. — Интересите ни в случая съвпадат. Щом в базата данни има пръстови отпечатъци на наркомана, трупът ще бъде разпознат моментално. Сигурно вече са го разпознали. Ще открият къде е живял. А вие с вашата помощничка сте оставили безброй следи там… Хайде, вземете досието.

И Фандорин склони.

— Не ми трябва досието. И хонорар не ми трябва. Ще ви намеря Игор просто така.

Стана и пусна телефонния секретар.

* * *

«Върколаците с пагони» дойдоха след около половин час. Те впрочем бяха без пагони и по никакъв начин не приличаха на милиционери. Фантомас беше с обръсната глава, със сребърна обица на лявото ухо и татуировка на шията — от ризата му надничаше зелена игуана с червени очи. Мурзилка беше изтупан дългокос брюнет с елегантно очертано катинарче и златна обица на дясното ухо. И двамата нямаха повече от трийсет години. Те непрестанно се закачаха помежду си, наричаха Аркадий Сергеевич с фамилиарна почтителност «бос».

Прослушаха записа на телефонния секретар, спогледаха се.

— Защо сте му на Игорьок, сър? — попита Мурзилка. — Имате ли някакви версии, хипотези, коментари по въпроса?

— Нямам — мрачно отговори Фандорин.

Гологлавият рече:

— Все тая, Мурзик. Имаме ли кукичка, ще си хванем щукичка. Метаме на спининг?

— Метаме на спининг, Фанта.

Кой е Фантомас, Ника знаеше, разбира се. Злодей от романите на Пиер Сувестр и Марсел Ален. Но какво е «Мурзилка»?

— Какво е «Мурзилка»? — попита той. — И какво е «метаме на спининг»?

— Ех, човече, веднага сте личи, че сте с неживяно детство — с укор каза брюнетът, оставяйки двата въпроса без отговор.

— Хайде, Бийвъс и Бътхед, по същество — подкани ги депутатът. — Да не губим време. Имате ли идеи?

— Че какви идеи, бос? — учуди се Мурзилка. — Ще накачулим човека с техника и ще го пуснем да пори океана. Фанта, не ми блести в очите с тая офарена тиква, а дай блесните.

Другият отвори голям спортен сак и чевръсто като пътуващ търговец заизважда оттам разни неща. Първо лятно яке тип милитерско.

— Обърнете се. Опа. — Помогна на Фандорин да си пъхне ръцете в ръкавите. — През цялото време якето да ви е на гърба. Наша разработка. В горното копче има обектив, още един на колана. Вие си крачите, зяпате облаците, а ние на екрана имаме пълен оглед, триста и шейсет градуса. Малко ще ви погъделичка, пардон — и пъхна под ризата му плоска метална джаджа с лепенка. — Касетофонче. За в случай, ако говорите в защитено помещение и не можем да ви чуваме. Турете очилцата и не ги сваляйте. — Даде му черни очила. — В дясната дръжка има телефонче.

— Защо?

— За да можем да в инструктираме в крачка.

— И да ви викнем навреме: «Фандорин, валяк ще те мачка!» — поде с рима Мурзилка.

Сивуха изпухтя:

— Куку и Пипе. Илф и Петров.

За първите двама Ника нямаше представа, но на писателите сатирици от сталинско време двамата млади мъже според него никак не приличаха. По-скоро бяха Джийвс и Устър. Или които и да било, само не и служители в право-охранителните органи. Как трябва да изглежда полицаят? Той трябва да е леко тъп, честен и непоклатим като каменна стена. Главната му задача е с целия си вид да буди доверие у хората, да отговаря на девиза «служи и брани». А на тези двамата на челата им пишеше: «краде и мами». Не, младите сътрудници от Криминално-аналитичния център на Министерството на вътрешните работи никак не му харесаха.

— Май знам защо ви търси Игор — каза Сивуха. — Той също е много впечатлен от способностите ви. Лично ми го каза, когато разкрихте първата загадка. Ще ви иска съвет, сигурен съм. Но не е важно какво иска този идиот. Важното е да се срещне с вас.

Фандорин се прокашля.

— Даже ако иска да ме убие?

— Ако искаше, досега да ви е убил — сви рамене Аркадий Сергеевич. — Защо ще ви се обажда? За да ви държи нащрек?

Дано да е прав, каза си Николас…

— Какво да правя сега?

Мурзилка се почеса между веждите.

— Какво щяхте да правите, ако не беше тази проблемация?

Ника си погледна часовника:

— Щях да вървя да взема дъщеря си от театралния кръжок. Днес има генерална репетиция.

— Ами вървете. Живейте си в обичайния режим.

— Ами ако ми се изпречи на връщане, когато съм с детето? Няма да рискувам живота на дъщеря си!

Фантомас го потупа по рамото:

— За кво му е дъщеря ви, сър? Това едно. Второ, ние с Мурзик през цялото време ще ви бъдем по петите. И трето, а как да стане сега — да се скриете под леглото и да не мръдвате? И ние не знаем кога и как ще ви потърси. Най-вероятно ще ви звънне на джиесема.

И не сбърка.

* * *

Телефонът звънна точно когато Николас вече беше взел Геля и караше към къщи.

Тъкмо преди това дъщеря му, която не пожела да разкаже нищо за репетицията и през целия път съсредоточено си мислеше за нещо, изведнъж се обади:

— Тате, искам да те питам един много важен въпрос.

На Ника също не му беше до приказки. Той мълчеше и често поглеждаше в огледалото. Нищо особено не забеляза. Зеленият пасат на върколаците ту беше някъде отзад в потока от коли, ту изчезваше, ту пак се появяваше.

— Да ме питаш за нещо — поправи я Ника. — «Да питам въпрос» е неправилно.

— Тате, искам да те питам за нещо много важно. Вярно ли е, че не живеем само веднъж, а много пъти? Един човек ми каза. И че тези животи си приличат като две капки вода. И в тях става едно и също. И човек също се държи еднакво просто защото така е устроен. Но ако някой изведнъж направи нещо различно, не като в предишните животи, целият му останал живот се променя. Ти как мислиш?

Попита — и затаи дъх. Значи за нея наистина е важно. Ника направи усилие да се концентрира.

— Никога не съм чувал за подобна теория. Тоест всичко в нашия живот вече ни се е случвало?

— Ай стига бе! — учуди се Геля. Откъм маниери не беше много на висота — майчиното възпитание. — Не си ли имал чувството понякога, че някое нещо вече ти се е случвало, хиляда на сто, че се е случвало. Всички са го изпитвали.

— За дежа вю ли ми говориш?

— А?

— Не се казва «А?», не е прилично. Казва се…

И звънна телефонът. Очилата незабавно реагираха — от дясната дръжка изпищя гласът на Фантомас:

— За дежа вюто после ще си дораздувате. Спокойно вдигаме телефончето. С дясната ръка, за да чуваме и ние.

— Нещо пиука — завъртя глава Геля. — Тате, телефонът ти!

— Ало — с половин уста каза Фандорин.

— Игор съм. Трябва да се видим.

— Добре…

— Ще откарате щерката вкъщи…(Следи ме! — обърна му се сърцето.) И ще ви чакам в градинката на булевард «Покровски». Знаете ли я?

— Да.

— След половин час. — И затвори.

— Чухме, чухме, окей — съобщи дръжката на очилата.

— Тате, пак нещо пиука. Какво де, вярно ли е това, което ми каза човекът?

— А? — така му пулсираха слепоочията, че почти нищо не чуваше.

— Нали «А?» не е прилично. Вярно ли е, или не?

— Да.

«След половин час… Защо така спешно? Да се откажа и да не ходя? Това не са мои игри, не са ми притрябвали» — блъскаха се откъслечни мисли в главата му.

— Така си и мислех! — с облекчение възкликна дъщеря му. — Значи смъртта не е страшна. Ако нещо не ти потръгне в живота, можеш да сложиш край, да започнеш всичко отново и следващия път да пробваш някак по-различно.

Фандорин така подскочи, че насмалко да се навре в предната кола.

— Какви ги дрънкаш? Чакай, не ме разбра правилно! Ще се върна довечера и всичко най-подробно ще обсъдим.

Спомни си, че Алтън настоя той да има грижата щерката да се навечеря. Не, няма как. На лош баща е случила Геля. А може скоро да остане и без никакъв.

* * *

След половин час пълзеше в задръстването по булевард «Покровски». Вечерният час пик още не беше преминал.

— …В това време в градината няма хора, той го знае — писукаше наушникът. — Значи не можем да се доближим. Задачата ви е да го подкарате по към оградата. Каквото ще да ви говори, не е важно. Важното е да влезе в обсега.

— В обсега ли? Нали казахте, че няма да го убиете!

— Фанта, нашият ни има за убийци. Кофти мнение, нали? Николай Александрович, злато наше, ако искаме да подпукаме Игоряшка, и от сто метра ще го проснем. Но той ни трябва жив. Ще го упоим с препарат. Както той е упоил Марфа Захер.

— Какво? С какъв препарат?

— Красавицата имаше следа от убождане на гърдите. Приспивателно. Така и ние ще приспим Игорьок. Но трябва да ни е в обсег от петнайсет метра. Ясно? Та го водете към оградката, към оградката… Оп, пристигнахме. Паркирайте и дето се вика, Аллах да ви пази.

Този път Ника не откри зеления пасат, колкото и да се взираше в огледалото.

Той спря пред входа. За кратък автотренинг си припомни как Алтън гледаше пианиста — за да не му е чак толкова жал да се прости с живота. Ако се наложи.

Влезе в тихата градина за детски игри като в клетка на хищници. Огледа се. Не видя наоколо Игор.

В малкия парк почти нямаше хора. Децата си бяха вече вкъщи да вечерят и да гледат анимационни филмчета. Пияндетата още не бяха се дотътрили.

На детската площадка нямаше жива душа, на рампата за скейтъри усилено се премяташе самотен хлапак с червена превръзка на главата, а на баскетболната площадка оттатък задната ограда тренираше с топка момиче в спортен екип, също съвсем само.

Някъде тук е, дебне ме от скришно място, каза си Фандорин. Още по-добре. Тъкмо ще седне на някоя пейка по-близо до оградата. А къде са върколаците? Пасатът така и не се появи. Откакто Ника е тук, нито една кола не спря при оградата.

Къде са тия клоуни? От глупав по-глупав и Още по-тъп — така трябва да се казват тези двамата.

Издържа една-две минути сравнително спокойно, само въртеше глава наляво-надясно. По булеварда фучаха коли, нито една не спря. Хлапакът с гръм и трясък се размаза със скейтборда. И нищо — скочи и пак запрелита нагоре-надолу. На баскетболната площадка оранжевата топка влетя в коша. Момичето подскочи и победоносно размаха ръка. Изпод шапката й се развя дълга златиста опашка.

Той може сега да ме гледа през оптичен мерник, изведнъж си помисли Николас.

И в същата секунда се чу оглушителен изстрел — поне така му се стори на Фандорин.

Впрочем не, звукът беше прекалено мощен, за да е от изстрел. Отзад го блъсна гореща въздушна вълна.

Ушите му заглъхнаха.

Николас се обърна и видя, че се беше взривила старата мръсна тойота, паркирана отвън до оградата. Изпод капака бълваше пушек и лумтяха пламъци. Купето беше изкорубено.

Вътре имаше двама. Май бяха живи — Ника видя как се мъчат да отворят вратата. Единият изби с лакът стъклото и се заизнизва с главата напред.

Гола лъскава глава. Нещо проблесна на ухото.

Фантомас!

Николас даже не забеляза кога беше скочил от пейката. Понечи да се втурне към тойотата, за да помогне, но някой го хвана отзад, дръпна го за ръката и го помъкна.

Хлапето скейтър!

Главата му стигаше до гърдите на Николас.

— Бързо! Бързо!

Вдигна глава. Ужасно беше това бръчкаво възрастно лице под превръзката. И тези страшни, неподвижни очи!

— По-живо! — викна Игор на магистъра.

Пръстите му бяха като клещи. Как няма да му се подчиниш.

— Вие ги взривихте! — викна Фандорин. — Убихте ги!

— Не. Защото е речено «не убивай».

Николас на бегом го погледна и видя, че ужасният човек не лъже. Фантомас вече се беше изтърсил на тротоара и измъкваше от горящата кола Мурзилка — онзи отчаяно тръскаше димящата си коса.

Едно дръпване — и Ника се врътна по оста си: Игор му беше смъкнал якето. Хвърли го. Перна черните му очила.

— Какво си позволявате?

— Записващо устройство имате ли? Добре, после! — кошмарният Азазело хвана Фандорин за китката и се затича още по-бързо. Заговори скоростно: — Без вас не мога да се оправя… Объркан съм. Помогнете ми, вие сте умен.

— Накъде ме дърпате?

— До пресечката. Там ми е колата. Отиваме в клиниката.

— Защо?

Игор се спря при баскетболната площадка, оставаше им съвсем малко до задния вход.

— Някак трябва да го… Много е опасен, страшно! — продължи беглецът гард, беше блед и ужасно разтревожен.

— Десет години, дори и повече!… Но с него е безполезно, няма да повярва… Няма кой да го наглежда, остана сам…

— Кой? — не разбра нищо Николас.

Игор ядно го погледна изотдолу. После ненормалните му черни очи се фиксираха на някаква точка зад гърба на Фандорин, зениците му се разшириха.

Николас понечи да се обърне, за да види на какво толкова се учуди гардът. Но Игор неочаквано залитна встрани. Ника автоматично подхвана дребното, изненадващо тежко тяло.

При горния джоб на якето му лъщеше нещо метално. Не нещо — игла!

Значи го бяха уцелили с препарата!

Фандорин го пусна и тялото тупна долу.

Двамата партньори тичаха по алеята, размахвайки ръце. На Мурзилка доста му беше опърлена гривата — лявата част на главата му беше видимо по-малка от дясната.

— Упоихте ли го? — викна Фантомас. — Съборихте самия Игорьок? Бива си ви! Босът каза, че сте уникум, ама кой да повярва.

Мурзилка клекна, провери пулса на гарда.

— Ей, Фанта, бе той такова… Гътнал се е… Я виж! — и показа с пръст иглата.

— Какво ми разигравате сценки! — побесня Ника. — Вие го уцелихте! Излъгахте ме! А сега искате да ми го лепнете…

Какъв е идиот! Как можа така да се хване!

Той заотстъпва. Извъртя се и се втурна покрай баскетболната площадка — устремно както някога, когато той самият беше тренирал баскетбол.

— Къде отивате? Стойте! — чу отзад. Как не.

(обратно)

14. Фалшивата монета

Покрай гаражи, покрай жилищна сграда, покрай паркирано бусче с червен кръст. Дългите крака носеха ужасения магистър по история с такава скорост, че никакви Фанти-Мурзики не биха могли да го настигнат! През «Хохловски переулок», после по «Малий Ивановски» — и у дома, у дома!

Николас рязко се спря. У дома ли?

Не. В никакъв случай!

А къде?

Стисна с пръсти слепоочията си, за да укроти бесния пулс. Мисли, мисли!

Районът му беше познат — Хитровка. Фандорин знаеше тук всяка педя. Свърна в един двор, почти непроменен от времето, когато дядо му Ераст Петрович е хващал тук хитровските разбойници. Седна на пейка, задиша дълбоко. Спокойно и подред.

Кой бе изстрелял по Игор отровна игла? Веселите върколаци?

Не биха могли! Те тичаха по алеята на петдесетина метра. Освен това иглата беше улучила Игор в гърдите, тоест беше изстреляна от обратната страна, откъм гърба на Николас. Какво бе видял беглецът гард в последната секунда на живота си? Защо лицето му се изкриви от страх и изумление?

Зад Фандорин нямаше никой, той щеше да забележи, докато тичаше покрай баскетболната площадка.

А тя беше празна! Тоест преди това там бе подскачало едно момиче със златиста опашка, а когато Николас бягаше от върколаците, площадката беше празна, само топката беше захвърлена като голям самотен портокал.

Може и момичето да се е уплашило и да е избягало?

Тогава би трябвало да е избягало по-рано, още при експлозията на колата. А когато Ника тичаше подир Игор по алеята, на площадката тупкаше топката — сега си го спомни съвсем ясно. Странно, нали? На сто метра гори кола, а момичето си тупка под коша.

Ясно. Баскетболистката със златистата опашка беше убила Игор. Коя е тя, от кои е? Съучастничка на върколаците? Или работи за Сивуха? Така или иначе, версията за гарда-сериен убиец вече отпада. Защото е речено «не убивай». Игор го произнесе с дълбоко убеждение. И наистина така беше изчислил взрива, че двамата в колата да останат живи. Не, явно не е той убиецът на враговете на Сивуха.

Игор беше много притеснен и уплашен. Какво каза за клиниката?

Някой е много опасен, някой няма да повярва. Стоп, а записвачката!

Николас отлепи плоската кутийка, пет минути я премята, докато се ориентира за копчетата. Най-сетне успя. Нямаше слушалка за записвачката и се наложи да я притисне на ухото си.

— Какво си позволявате? (някакво бучене)

— Записващо устройство имате ли? Добре, после!(пак бучене)

— Без вас не мога да се оправя… Объркан съм. Помогнете ми, вие сте умен.

— Накъде ме дърпате?

— До пресечката. Там ми е колата. Отиваме в клиниката.

— Защо?

— Някак трябва да го… Много е опасен, страшно! Десет години, дори и повече!… Но с него е безполезно, няма да повярва… Няма кой да го наглежда, остана сам…

— Кой?

И край — после приглушен стон, шумолене, гласът на дотичалия Фантомас.

Прослуша го още веднъж, записа всяка дума в бележника си.

И така, какво успя да му каже Игор?

Че трябва спешно да идат в клиниката. Това е ясно. Неяснотата започва по-нататък и е свързана с някой «той». Да разделим неразбираемия текст на смислови единици. «Някак трябва да го.» Какво — изпреварим? предупредим? спрем? спасим? Вероятно първото. Защото следва: «Много е опасен, страшно.» Десет години се отнася сигурно за убийствата.

Добре, да кажем. Но как опасния и страшен «той», който трябва да бъде изпреварен, се съотнася с «той», който няма да повярва? И «той», който е останал сам.

Момент. Останал е сам и никой не го наглежда — това със сигурност е Олег. Олег не може да е страшен и опасен, нито пък е с десетгодишен злодейски стаж.

Значи първият «той» и третият «той» са различни хора. Тогава може би и вторият «той», който няма да повярва, е отделна персона. Може би в случая Игор говореше за шефа си.

Николас тръсна глава. Я пак.

1. Имаме «той», който е опасен. Той ни е неизвестен.

2. Имаме «той», който няма да повярва. Предполагаме, че е Сивуха.

3. Имаме «той», който е сам и никой не го наглежда. Със сигурност е Олег.

4. И всички тези хора по някакъв начин са свързани с клиниката, в която Игор искаше незабавно да откара спеца по умни съвети.

А впрочем убиецът на Игор не беше «той». Уби го «тя». Девойката в спортен екип със златна опашка. Не пасва.

Николас стана и закрачи безпомощно из мръсния двор.

При контейнерите за боклук спеше с разперени ръце познатият клошар Коля. Щом срещнеше този подпухнал пияница из тукашните лабиринти, винаги се повтаряше един и същ ритуал. Коля дрезгаво казва: «Жив съм още. Желая ви подобно» — след което получава десетарка. Ако се случи Николас да няма десетарка в портфейла, му казва: «Другия път.» И при следващата среща му дава двайсетарка. Коля не беше досадник, никога не го пресрещаше нарочно за втори път и никога не го беше дебнал пред входа. Изпаднал човек, но с принципи. Конвенцията си е конвенция. И макар че Коля сега се беше унесъл в сън, Ника бръкна за портфейла си, за да му остави пари. Като се събуди, ще му трябват за махмурлука.

Нямаше десетарка.

Ще му остави монетите.

Фандорин клекна и обърна съдържанието на джобовете си в Колиния каскет. Падна монета от пет рубли, от две рубли, някакви копейки и — по дяволите! — фалшивият дублон.

Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска се кротнаха в съдрания каскет гордо и достойно като в гробница. А и самият клошар, потънал в спокоен алкохолен сън, приличаше на починал о бозе монарх.

Фандорин с крива усмивка си взе фалшивия дублон и внезапно потръпна.

Той и тя!

В трупна поза!

Доктор Зиц-Коровин на пода в кабинета си и неговата секретарка Карина!

Той е свързан със Сивуха, Олег и Игор от десет години!

Тя е силна, спортна натура! Йога, карате и прочее!

И най-важното — клиниката!

Игор каза: «Отиваме в клиниката.»

Значи, Сивуха няма нищо общо — депутатът не е в клиниката. А докторът и вярната му помощничка…

* * *

— …са в клиниката. Става дума именно за Коровин, не се съмнявам. Олег искаше да ме предупреди за нещо, намекна, че докторът е зловеща фигура. Но аз не обърнах внимание. Още има много неясноти, разбира се, опирам се само на хипотези. Предполагам, че през тези години Сивуха е бил спонсор на медицинския център не само заради сина си. Олег нарече главния лекар «фактор мозък». Какво е имал предвид? Дали Коровин не е подчинил спонсора на волята си, дали не му е нафрашкал нещо в мозъка! Не прилича ли на патология натрапчивата идея за Чудотворна сила, която била пазела Сивуха от всички врагове? Марк Донатович, не ще и дума, е забележителен учен, а и уникален човек. Може и да борави с някакви специални неврофизиологични технологии.

— Като нищо — поде Валя, която слушаше внимателно шефа. — Когато бях дете, четох една книга, казваше се «Владетелят на света». Там един също си играеше с хората и им фрашкаше мозъците. Подчиняваше ги на волята си. Чела ли си я, Саша?

Саша поклати глава.

Двете момичета седяха на пода, защото у Валя нямаше човешки мебели: само рогозки, възглавници, пуфчета, ниски масички. А Фандорин беше седнал на перваза на прозореца и гледаше Москва-река и островърхия сталински небостъргач.

Апартаментът беше едностаен, така нареченото ателие, но сигурно струваше в пъти по-скъпо от Николасовия четиристаен. Стилът — уж небрежен дизайн. Дори петната по тапетите не бяха просто някакви си, а концептуални.

— Нали е лекар — каза Саша. — Излекува татко… Ох, да не смятате… — закри с шепа устата си и пребледня.

— Като нищо — обади се пак Валентина. — Както го е излекувал, така и… — прекара пръст през гърлото си. — С две думи, шефе, имаме въпроси към доктора.

— И към секретарката му — кимна Фандорин. — Тя, разбира се, е твърде млада, за да е убила бандита Шика. Но Коровин може по-рано да е имал други помощници или помощнички. Той умее да печели хората. Помните ли как Карина му връзваше обувките?

— Искате ли и аз да ви ги връзвам? — измърка Валя. — Само свирнете.

Ника се изчерви.

— Такива са й шегите — обясни той на Саша. — Не обръщай внимание.

Но момичето не се усмихна. Напротив, тежко въздъхна.

— Валя е права. Ако много обичаш някого, заради този човек си в състояние да извършиш ужасни злини. Знаеш, че е грехота, но какво да правиш?

— Тук не говорим за никакви обичаници и необичаници. Зомбирал е Каринка, няма две мнения — отсече неромантичната Валя. — Нещо й инжектира. Или я кодира. Гледала съм го във филми. Както ще правим, шефе? Трябва да пораздрусаме «фактора», какво ще кажете?

— Да, има да ни отговаря на много въпроси — потвърди Фандорин. — Но да действаме без участието на Аркадий Сергеевич. Ролята му в цялата история не е много ясна.

— Кога? — делово попита асистентката.

— Веднага. Първо, опасно е да губим време. Сигурно вече ме търсят. Не е трудно да се досетят, че съм при теб. Още по-лесно ще открият адреса ти.

— А второ?

— А второ, вече се обадих в клиниката. И ми казаха, че Марк Донатович днес до късно ще е на работа. Подготвя се за участие в някаква конференция. Игор сигурно го е знаел. Затова искаше да ме закара в медицинския център.

— Супер. Ще се изтърсим без покана — Валентина хищно се изсмя. — Ако Кариночка е там, аз я поемам. Ще си побъбрим по момински, докато вие се изясните с доктора. Тен мините енд ай’м реди.

Тя скочи и се затвори в гардеробната, където веднага загромоляха някакви чекмеджета, врати, закачалки. Валя се екипираше за вечерната експедиция.

— Недейте, a? — тихо каза Саша. — Ако докторът е толкова опасен човек, не знаем какво може да стане.

— Още по-опасно ще е да не нанесем превантивен удар. — Ника дръзко издаде напред брадичка, но честно казано, не изпитваше Валиния ентусиазъм.

— Всичко е заради мен… — Саша стана рязко от пода. В очите й блестяха сълзи. — Аз ви намесих в това… Вие толкова пъти можехте да ми кажете: край, дотук, нататък се оправяй сама. Но не ме изоставихте. А сега какво стана… Вие заради мен… А пък аз… — тя закри лицето си с длани и заплака.

— Недей, недей… На мен самия ми стана интересно… Ръкопис на Достоевски… «Пръстенът на Порфирий Петрович»… Откъде да знам, че ще свърши така. — Николас леко я прегърна, погали я по гърба. Под тънката тениска усети острите плешки и сърцето му се сви. — Няма страшно, все някак ще се оправим. Не плачи.

А Саша вече не плачеше. С изцъклени очи и зинала уста гледаше над рамото му.

И с право. От гардеробната стая бляскаво се появи Валентина. Беше с черни дрехи на японски нинджа. С черна качулка на главата с цепки за очите. Носеше раничка, също черна. И меки безшумни платненки.

— Как ви изглеждам?

* * *

Докато бяха в апартамента й, честно казано, изглеждаше комично. Но щом излязоха в тъмния двор, Валя стана почти невидима в черното си облекло.

Покрай това по пътя дори им се случи малко премеждие.

Тъкмо потеглиха и звънна (по-точно засвири «Хорална прелюдия») телефонът на Фандорин. Изписа му се номерът на Сивуха, така че Николас не отговори. След минута Валиният джиесем изпраска «Рок араунд дъ клок». И същият номер. Телефонът потормози с луди ритми непредразположените към веселба слушатели, после млъкна и почти веднага в джоба на Саша записука песничката на крокодила Гена. Пак Сивуха.

— Издирва ни отвсякъде гнидата. — Валентина забарабани с пръсти по волана (бяха с нейната алфа ромео). — Шефе, кой ги знае какви са им техническите възможности. Да не ни засекат. Хайде по-добре да изхвърлим джиесемите. — И метна през прозореца и своя скъпарски телефон, и Фандориновия евтин; искаше да вземе и Сашиния, но тя не си го даде.

— Ще го изключа.

— Не му трепери толкова. Четох, че сега могат да те засекат и с изключен.

— Моля ви! Съвсем новичък ми е! Татко ми го купи!

В разгара на дискусията именно се случи споменатото премеждие. Отзад ревна сирена и кола на пътната милиция изскочи от мрака. Глас от високоговорителя съобщи Валиния номер и нареди на водача да спре.

Валентина изруга и закова до бордюра.

Но милиционерът не отиде при нея, а при Николас.

Представи се и попита:

— Какви са тези телефони, дето ви хвърчат от колата? Документите ви, ако обичате.

— Защо моите? — учуди се Ника.

— Ургинално — катаджията се наведе: — Я ми дъхнете… Хм, не лъха. Дрога?

Фандорин взе да се нервира:

— Какво искате от мен? Защо аз да дъхам и да си давам документите?

— Ургинално — повтори милиционерът. — За петнайсет години работа само и това не бях чувал… Ургинално — и демонстрирайки ясно безграничността на търпението си, продължи. — Обяснявам: гражданин на волана е участник в пътното движение и е длъжен да изпълнява всички изисквания на органите на автопатрулната служба, както гласи член…

— На какъв волан?!

— Щом сте отдясно, значи е десен волан — с въздишка уточни странният милиционер. — Японска ли е колата?

На това място най-после надзърна в купето, видя, че пред Фандорин няма никакъв волан, и зина.

Чак сега разбраха, че инспекторът не бе забелязал Валя и беше сигурен, че Николас е сам отпред.

— Спокойно, човече. Тук съм — обади се Валентина, много доволна от ефекта. — Мразя джиесемите, затова ги изхвърлих. Други въпроси?

Милиционерът още около половин минута гледа чудноватото същество в черно. Всъщност виждаше само ивица бяла кожа при очите, едно от които нагло му намигна.

— Отиваме в клиниката. По физиология на мозъка — с тънко гласче се обади отзад Саша.

— Ясно. Заминавайте. — Инспекторът се изправи, разтърка очи, поразтърси глава.

И те заминаха.

* * *

— Значи така — с фалшива бодрост каза Фандорин на момичето, когато колата спря на тъмната улица на стотина метра от медицинския център. — Ще ни чакате тук. Мисля, че скоро ще се върнем. По-добре ще е да се смъкнете надолу. Ако в кола с угасени светлини има човек, той изглежда подозрително.

Саша мълчаливо го прекръсти. Той мислено направи същото — за всеки случай.

— Хайде де! — даде му зор Валентина, обзета от жажда за действия. — Шефе, да вървим!

Както и по време на «фланговата маневра» в Рубльовка, сега асистентката беше във вихъра си. Изскочи от колата и стана почти невидима.

— Ще прескочите ли оградата?

Ловко се покатери, безшумно скочи от вътрешната страна, промуши ръце и събра шепи за опора на Фандорин.

Той също прескочи оградата, макар и не толкова грациозно. Озърна се.

Колата беше тъмна. Браво на малката. Беше се скрила.

— През двора — пошепна Валя.

Шмугна се като бърза сянка по алеята, притисна гръб към стената на главната сграда. Ника гледаше да прави всичко точно като нея.

Тъй като не разполагаше с дрехи на нинджа, беше в обичайния си вид: сако, панталон, мокасини. Само смени бялата риза с една черна фланелка на Валя с песимистичен надпис «Life sucks».

Свърнаха зад ъгъла.

В дъното на територията, осветена от луната, сивееше халето, в което се намираше «стаята» на Олег. «Сам, няма кой да го наглежда», спомни си Николас. Може би трябваше да предупреди Сивуха? Ами ако момчето е в опасност?

Добре, сега ще разберат.

— Едно, две, три, четири… — Валя изчисли по прозорците кабинета на главния лекар. — Ето там. И свети.

— Но как ще стигнем до третия етаж?

— Спокойно, шефе. За воините на нощта не съществуват прегради.

Тя се спря под пожарната стълба, която започваше горе-долу от втория етаж, извади от раницата въже с кука в края. Завъртя го и го метна — от раз го закачи. Изкатери се, седна горе и пусна подвижната част. Николас просто трябваше да се изкачи по нея, но се оказа, че катеренето по пожарната стълба не е лесна работа. Тя скърцаше, люлееше се, а разстоянието около метър от края й до балкона на третия етаж магистърът изобщо нямаше да преодолее без Валината помощ. Най-сетне някак се преметна през парапетата и си пое дъх. Гледай ти, а смяташе, че е в добра физическа форма.

Валя междувременно опипа рамката на тъмния прозорец.

— Scheisse! Стъклопакет. Ще побръмчим…

От раницата бе извадена малка кутия с инструменти; от кутията — миниатюрна бормашина. Валя направи дупка в ъгъла на рамката. Пъхна някакъв накрайник, врътна го — и прозорецът се отвори с леко скръцване.

— Къде си се научила? — пошепна Николас — не с укор, а с възхищение.

— Кабинетът на Зиц е вдясно през три прозореца — прецени помощничката и прекоси стаята (май беше превързочна) към вратата.

— Сега съвсем тихо.

Излязоха в слабо осветен, съвсем празен коридор. Валя беше права: кабинетът с познатата табелка беше през три врати.

Сега, когато до целта им оставаха броени метри, сърцето на Николас взе да се излага: болезнено задумка.

Прескачането на оградата и катеренето по пожарната стълба приличаше на игра, но сега предстоеше среща с жив човек. Може би опасен. Ако пък е невинен, ще е още по-ужасно. Ами ако цялата му прословута дедукция не струва нито грош? Ами ако Марк Дощтович не е хитроумен злодей, а точно какъвто изглежда: почитан учен, лекар с Божия дарба, церител на болни души?

— Валя, почакай — повика той със слаб глас асистентката, залепила ухо на вратата, но тя вече беше врътнала дръжката.

В секретарската стая беше светло, но празно. Страховитата Карина, от която Николас се боеше още повече, отколкото от Коровин, слава Богу, я нямаше.

Валентина притича по мекия мокет до следващата врата, която беше за самия кабинет. Заслуша се. Опита да завърти дръжката — не, вратата беше заключена.

«Тук е, тук», показа със знаци асистентката.

Какви са тези звуци?

От кабинета се чуваше тиха ритмична музика. Пак ли прави йога упражнения?

— Да не би и секретарката да е вътре? — пошепна Николас на Валентина. — Жалко, че бравите вече не са с ключалки, та да надникне човек.

Помощничката му си почеса носа през черната маска.

— Като нищо.

От вълшебната раница се появи някакъв особен шнур: на единия му край имаше пластмасова тръбичка, на другия — плоска метална клема с малко стъклено кръгче по средата.

— Какво е това?

— Оптично влакно с малък обектив. Преди половин година го купих, яко се изръсих. И ви го показах, не помните ли?

Не, Николас не помнеше. Валя беше маниачка на тема нови технологии и вечно купуваше разни шпионски играчки, които «може да свършат работа», но досега нищо не бяха свършили.

— Яко е! — похвали се тя. — Вижте, пъхаме плоския край в пролуката под вратата съвсем лекичко… Гледаме през визьора.

Тя поразмърда пластмасовата тръбичка и внезапно подсвирна, и то толкова силно, че Николас я ръгна в ребрата.

— Тихо! — изсъска той. — Ще те чуе!

Асистентката хищно се озъби.

— Да бе. Ще ме чуе… Ей го, шефе — и подаде визьора на Ника. Отначало Фандорин видя — ясно, съвсем фокусирано — стена с много фотографии. Аа, това е вдясно от бюрото. Намери бюрото.

Докторът не беше там. Потърси с обектива.

— Надолу вляво — подсказа Валя.

Надолу вляво, доколкото си спомняше Николас, беше коженото канапе.

Именно там откри главния лекар. И секретарката му също — беше го яхнала.

— Това вече не е йога, а камасутра — изкиска се Валентина. — Доклад пишел, аха. Извадихме късмет. Моментът е идеален да го сюрпризираме.

Тя се върна да загаси лампата в приемната. Да, в кабинета свети само настолната лампа, досети се Ника, ще е грешка да нахлуят от светлото помещение в полумрака на кабинета. О, Господи, какво ли ги чака!

— Не може ли някак по друг начин… — нервно подхвана той. Но късно.

Валентина се засили, подскочи и с мощен шут изби вратата на кабинета — това наистина го умееше. Сви се, приземи се в клек, отскочи пак и ребром с длан удари Карина през врата, онази дори не успя да се обърне. Секретарката като марионетка без конци падна от дивана на пода и остана неподвижна.

— Шефе, вие сте — обърна се към вратата Валентина и Николас влезе в кабинета.

Дори бляскавият Ераст Петрович надали някога някъде бе влизал тъй ефектно.

Голият Марк Донатович се сви на дивана, взрян с ужас в черното привидение. Щом видя Фандорин, той викна с явно облекчение:

— Ох, вие ли сте! Помислих, че е някой от пациентите. Имам тук всякакви буйни луди. С кого сте?

— С асистентката си — строго каза Николас. — Май не се учудвате много на появата ми?

Зиц-Коровин посегна да си вземе дрехите.

— Нали сте частен детектив или нещо подобно? Ясно ми е, че жена ми ви е наела. Свършихте си работата, хванахте ме, така да се каже, на калъп. Но защо удряте Кариночка? Това си е бандитизъм, да ви кажа.

— Проснах я, за да не ми се нахвърли — рече Валя. — Или да не ме ликвидира с отровена стрела.

Марк Донатович застина с чорапа в ръка.

— Каква стрела? Добре ли сте? Тя може да си стои на главата и да прави любов в поза лотос, тя е московска шампионка по спортно карате, но, уверявам ви, Кариночка е много добро създание, на мравката път прави. Как не ви е неудобно! Вие нямате право да упражнявате насилие! Ще ви отнемат лиценза!

— Стига глупости! — кресна ядосан Николас. — По-добре ни разкажете за франкмасонския бог. И за любишчинския колектор. Не ми се правете на учуден, сигурно сте знаели къде отиват труповете. Не сте били с това момиче — кимна, към неподвижното тяло на пода — преди десет години. Били сте с други. Момчета или момичета, или мъже, свикнали да убиват. След войната с Афганистан тук е пълно с идеално подготвени убийци с разбита психика и много податливи на внушение. Използвали сте ги, за да подчините Сивуха на волята си. И сте въртели «свободния зидар» на малкия си пръст. Вързали сте го здраво — и с франкмасонските «чудеса», и с болния син. Какво прави тук Олег? Наистина ли е толкова болен, или са ваши измислици? Мълчите, а?

Главният лекар наистина мълчеше. От една страна, нищо чудно — той е слисан, изненадан, размазан. Но защо тогава погледът му става все по-спокоен, а движенията — все по-уверени? Коровин си дозакопча ризата и клекна на пода до голата секретарка, за да й провери пулса.

Това вече беше наглост.

— Нищо де, знам как да ви наруша спокойствието — заплаши го Фандорин. — Ще се обадя на Аркадий Сергеевич да му обясня, че за вас той е дресирана мечка. И с удоволствие ще гледам как звярът разкъсва укротителя си. Не знам за другото, но колектора с труповете няма да ви го прости. Искахте да стоварите всичко на Игор, нали? И като не стана, премахнахте нещастника. Но имате грешка. Игор преди смъртта си успя да ми каже, че виновникът е в клиниката. Ясно ли ви е сега?

Марк Донатович загърна Карина с лекарска престилка. Сложи си очилата.

— Не ви праща жена ми. Пак добре. От думите ви още разбрах, че Игор е мъртъв, че в някакъв колектор има някакви трупове. И вие, не знам защо, сте решили, че имам нещо общо. Може ли да попитам за подробности?

Николас се усмихна язвително:

— На вашите услуги. В изоставен колектор, за който вие, разбира се, нищо не знаете, са намерени трупове на хора, които по едно или друго време са се изпречвали на пътя на вашия спонсор. Аркадий Сергеевич е фантазьор, но не е глупак. Представям си как сте му се присмивали, когато ви е говорил за своята «чудотворна сила». Разправял ли ви е за «свободния зидар»? Сигурно. Вероятно точно това ви е дало плодотворната идея да поемете функциите на франкмасонския бог.

— Това е грозно — въздъхна Зиц-Коровин. — Господин Сивуха наистина се пали по разни фантазии. И може като нищо да повярва във версията ви. Още повече че наистина ми е разказвал и за свободния зидар, и за чудесата. Познаваме се над десет години… Но не бързайте да му звъните, първо ме изслушайте. По две причини. Първо, представете си, просто предположете, че идеалната ви хипотеза е погрешна. Аз умея, разбира се, да манипулирам волята и постъпките на хората, това е част от професията ми. Иначе не мога да помогна на пациентите. Не крия, че това ме изпълва с огромно удовлетворение, което също е своего рода патология. Да, понякога използвам психологическите методики за лични цели — особено спрямо хубави жени — докторът кимна към секретарката. — Но не съм чудовище и в никакъв случай не съм убиец. Нахлувате в интимен момент, удряте момичето, което за нищо не ви е виновно, стряскате ме безобразно. Така може импотентен да ме направите. И без това съм вече на петдесет и осем. Нещо повече — все по-гневно повишаваше тон докторът, — смятате да настроите срещу мен акцентуирания невропат Сивуха, който в състояние на афект може да ме пребие, да ме осакати…

— Да те убие и да разкъса трупа ти на парчета — поде Валя. — И пак ще ти е малко, плъх такъв. Върколак с докторска престилка!

— Мерси за доброто мнение — кимна й Марк Донатович. — Повтарям: ами ако грешите?

— Надали — мрачно каза Фандорин. — Кой друг е бил толкова години обвързан със Сивуха? При кого друг би могъл да ме докара тук Игор?

— Имам едно предположение… — разпери ръце Коровин. — Доста странно, но не по-странно от всичко, което наговорихте вие тук… — и додаде умислено: — Чудна работа, но не бих се изненадал. На какви ли не патологии съм се нагледал, но от този пациент, ще знаете, понякога тръпки ме побиват.

— От кой пациент? За кого говорите?

Докторът отговори на въпроса с въпрос:

— Чували ли сте някога за хипопитуитаризъм?

— Какво?

Коровин не успя да обясни — от приемната се чу глас:

— Марк Донатич, Котелков от охраната е. Всичко наред ли е? Обадиха ми се…

Фандорин се изплаши, че главният лекар ще използва положението, за да викне помощ, но Коровин нервно погледна към секретарката и викна:

— Всичко е наред. Кой ви се обади?

— Един пациент. — В гласа му се долови явно смущение. — Че през прозорец на вашия етаж влезли две, тоест двама… двама нинджи… За всеки случай проверихме. Във втора превързочна заварихме отворен прозореца. И минаваме да огледаме.

Главният лекар направи успокояващ знак към Николас.

— Не, аз забравих да го затворя. А пациентите ни ги знаете. Какви нинджи, моля ви! Вие поне сте нормален, нали. (От приемната долетя сконфузен смях.) — Почакайте, Котелков, идвам с вас. — Коровин бързо излезе от кабинета — нямаше как да го задържат пред охранителя.

— Почакайте ме тук — обърна се Марк Донатович към Фандорин, щом се озова в безопасност. — Веднага се връщам. Може да ви съобщя нещо интересно.

И му махна нахалникът!

— Какво стоите така?! — възкликна Валя и дръпна Ника за ръката. — Сега с този Котелков ще докарат няколко горили! Да бягаме през балкона!

— Никого няма да доведе. — Николас подчертано бавно тръгна към библиотеката. — Не му е нужен скандал. Мисля, че просто ще изчезне, и толкова.

— И така спокойно ми го казвате? Той е изверг, убиец!

Странно, но Фандорин вече не беше сто процента сигурен в това

— Ще го почакам петнайсет минути. Ако не се върне, ще звънна на Сивуха.

— Защо веднага не звъннете?

Николас укорително поклати глава:

— Та «акцентуираният невропат» наистина да убие Коровин и да го разкъса на парчета? Щом иска да бяга — нека бяга. Това ще е равнозначно на самопризнание. Стига толкова трупове. И без това са доста много в цялата история.

Дребната брюнетка на пода изстена и се размърда. Колко несвоевременно! Сега и с нея да се разправят!

Но преди Ника да измисли какво ще каже на Коровиновата секретарка, Валя бързо се приближи и още веднъж цапардоса горката Карина.

Онази се кротна.

Фандорин сбърчи чело:

— Ами ако наистина няма нищо, общо?

Валя (първа моралистка) отсече:

— Да не се разпасва на работното място. Аз как не си позволявам такива изпълнения! Нищо де, ще полежи половин час и ще се свести… Шефе, ама и вие! Намерихте кога да четете книги!

Хипо… Хипопиту… Николас прелистваше медицинската енциклопедия. Ето го.

«Хипопитуитаризъм (болест на Simmonds, синдром на Sheehan). Болестно състояние, което се характеризира с частично до напълно липсваща функция на предната част на хипофизната жлеза — аденохипофизата. Хипофизата, или питуитарната жлеза, се състои от две части, предна и задна. В предната част се произвеждат шест хормона (адренокортикотропен хормон, пролактин, соматотропен хормон, фолитропин, лутропин и тиротропин). При хипопитуитаризма производството на хипофизните хормони рязко намалява или се преустановява. Това води до рязко намаляване на функцията на други жлези с вътрешна (ендокринна) секреция, чиято дейност се контролира от хормоните на хипофизата»

— прочете Фандорин и почти нищо не разбра.

Валентина междувременно разглеждаше фотографиите на стената. Сред пациентите на Зиц-Коровин имаше и доста известни.

— Я, и Наволочкина се лекувала при него! — възхити се Валя. — Затова е като кукличка.

— Коя? — разсеяно попита Фандорин.

— Балерината. Не гледате ли телевизия?

«Намалената функция на хипофизата може да се дължи на аномалии в хипофизното развитие. При следродово увреждане на жлезната тъкан във връзка с патологично раждане може да се стигне до некроза на предната част на хипофизата. Състоянието при пълна некроза на предната част е известно като синдром на Симондс, при частично — синдром на Шихан. При хипопитуитарния синдром се разрушават хормонопроизвеждащите клетки в предната част на хипофизата.»

И какво, сви рамене Николас. Къде е връзката с труповете в колектора?

— И Гризунов ли си е нафрашкал мозъка? — откри Валя на стената известния парламентарен деец. — Бах!

«Един от най-ранните признаци на заболяването е намалената гонадотропна активност на хипофизата —намаляване на количеството хормони на хипофизата, които регулират функцията на половите жлези. При хипопитуитаризъм в детска възраст или с наследствен характер се наблюдава изоставане в половото развитие, формират се евнухоидни пропорции на тялото, забавя се костният растеж. Липсват либидо и потенция, вторичните полови признаци не са ясно изразени. Слабо са окосмени подмишничните ямки и пубисът; забавено е поникването на брада и мустаци; тестикулите и простатата са малки; мускулната тъкан атрофира и се замества от мастна. Пациентите с вроден хипопитуитаризъм в остра форма поради забавения пубертетен процес често изглеждат…»

— Охо, тоя е бил с брадичка, и то боядисана! — отново му прекъсна концентрацията Валя. — Не е трябвало да я бръсне, така изглежда поне десет години по-млад.

— Кой «тоя»? — нервно попита Николас.

— Коровин. Ей го тук с генийчето Олег.

Фандорин с тома в ръка отиде да погледне. Да, наистина Марк Донатович изглеждаше много по-свежо с тъмната брадичка.

Николас с широко отворени очи нецивилизовано заби пръст в снимката:

— Това пък какво е?!

(обратно)

15. Фукаи Мори

— Как какво? — не го разбра Валя.

Главният лекар и Олег бяха на покрива на някаква сграда, може би на същата клиника. Във всеки случай отзад се виждаше Москва-река и храмът «Христос Спасител».

— Ето тук строят храма.

— Той отдавна е построен!

— Вярно. Затова докторът изглежда по-млад. Аз помислих, че заради брадичката.

— Докторът е по-млад, но Олег!

Фандорин дочете изречението за странното заболяване: «Пациентите с вроден хипопитуитаризъм в остра форма поради забавения пубертетен процес често изглеждат много по-млади от истинската си възраст.»

— Не може да бъде! Ето къде е отишъл! — викна Николас. — Но това… Давай бързо!

И се втурна към коридора, но Валя го хвана за ръката:

— Шефе, къде пред охраната в този вид? Трябва да минем през прозореца!

— Не, стига ми толкова.

И всеки се спусна по свой начин: Ника по вътрешните стълби, Валя по външната пожарна стълба.

От централния коридор на първия етаж, по който трябваше да мине, чу мъжки гласове.

Преди да се появи там, Николас леко надникна иззад ъгъла.

Охранителите, четирима.

— Отде да знам? — каза единият с черни мустаци. Фандорин го позна по гласа — същия Котелков. — Нареди да сме тук, значи сме тук. В случай на сигнал — тичаме. Това се иска от нас.

Държеше в ръка някакъв малък черен уред и не отлепваше поглед от него.

Значи Марк Донатович е отишъл сам! Не бива да губи нито секунда.

Фандорин се появи в коридора и попита:

— Главният лекар при Олег ли е? Здравейте.

Всички го погледнаха. Май го познаха.

— Здравейте. Да. Знаете ли какво е станало?

Значи Коровин нищо не им е обяснил, само е казал да са в готовност, помисли си Николас.

Той също не се впусна в обяснения, защото нямаше време. Само попита за уреда:

— Това за спешно повикване ли е? Чудесно.

И се забърза към вратата за двора.

Там се затича. Хипопитуитаризъм? Какви са тези работи!

Колкото и да бързаше, Валентина първа беше стигнала до халето. И седеше на стъпалото отпред с такъв вид, сякаш го чакаше много отдавна.

— Какво беше това тичане, шефе? Защо изведнъж литнахме?

—Да проверим «странното предположение» на доктор Коровин.

Фандорин бутна вратата. В халето светеха няколко лампи, но поради големината си помещението въпреки това тънеше в полумрак.

Лееше се музика. Кадифен глас, не беше ясно дали е мъжки или женски, тихо пееше тъжна песен на непознат език.

Видяха Коровин почти веднага. Той седеше на дивана с гръб към вратата. А Олег го нямаше.

— Марк Донатович! — повика го Фандорин. — Решихме да се присъединим към вас. А Олег къде е?

Докторът не го удостои с отговор. Изобщо не се обърна. Това беше дори невъзпитано, ако не друго.

— Вижте какво — сърдито продължи Николас и се запъти към дивана. — Няма да ви се уреди да стоварите вината си върху Олег Сивуха. Добре, да кажем, че е доста по-възрастен, отколкото изглежда. Но това нищо не доказва. Болен и физически слаб човек не може да е извършителят на всички тези… — и млъкна.

Главният лекар седеше с отметната назад глава. Очите му бяха затворени.

— Какво ви е?!

Валентина се втурна към дивана, хвана доктора за рамото и той бавно падна на една страна.

— Шефе, мъртъв е! А това какво е? — вдигна малка пластмасова кутийка, която беше изпаднала от ръката на Коровин.

Отговорът се чу някъде отляво, от неосветената част:

— Това е алармата. За повикване на охраната. В клиника, пълна с психари, е задължителна.

Фандорин и помощничката му рязко се обърнаха. От тъмния ъгъл бавно се приближаваше чудновато същество: бяла перука, червено кимоно, вместо лице — остроуха кучешка маска.

— «Ицувари я усо о матои, тачисукуму кое мо наку [17]…» —         припя на песента съществото с гласа на Олег. — Я дай.

В широкия ръкав на кимоното му нещо щракна, нещо проблесна и кутийката от само себе си изскочи от ръката на Валентина. Във въздуха прелетя черно петно и кутийката се озова в ръката на маскирания.

— Защо ни е охраната? — той изпусна алармата и уж случайно стъпи отгоре й. — Ох. Счупих я.

— Спокойно, Валя — пошепна Фандорин на асистентката, която смаяна си гледаше ръката. — Това е специално изобретение. Бъди нащрек. Възможни са изненади. — И попита високо: — Какво му е на доктора?

— Инфаркт. Сърцето му не издържа. Хич не се грижеше за себе си Марк Донатович, неуморен в работата. Заедно със секретарката. А възрастта си казва своето — изхили се човекът-куче.

Най-добре е да се престоря, че вярвам за инфаркта, каза си Николас.

— Трябва спешно да повикаме дежурен лекар! Може би ще успеем да спасим Марк Донатович!

— Няма да успеем — въздъхна Олег. — Вече никой не може да бъде спасен. Късно е. Сам сте си виновен, Николай Александрович. Много висок ай кю. От най-нищожна нишчица цяло кълбо можете да разплетете.

— За кое говорите? Не ви разбирам.

Фандорин все още се опитваше да се прави на наивен. Никак не му харесваха тези широки ръкави на кимоното. Кой знае с какво още се е запасил Олег. Може да има например пистолет спринцовка, която изстрелва игли.

Дясната ръка на момчето (или не беше момче, кой знае на колко години е всъщност) наистина се пъхна в левия ръкав. Но не извади спринцовка или пистолет, а най-обикновено дистанционно.

— Вижте сега — показа компютър и голям монитор. Натисна копче на дистанционното и на екрана се появи кабинетът на главния лекар. На пода седеше секретарката Карина с ръка на врата. И с изумление оглеждаше стаята.

Изпод маската пак се чу изхилване.

— Заслугата е на Игорьок, златни ръце. Беше му скучно тук и наслага камери из цялата клиника. За да си имам занимавка. Обожавам да ги наблюдавам. Голям цирк са тези психари. А и персоналът е забавен. Колко нещо съм видял…

Голото момиче на екрана жално каза:

— Марик! Къде си? Какво ми е?

Олег се закиска:

— Как ме развеселихте, Николай Александрович. Да си въобразите, че тази мацка е ликвидирала Игорьок!

Той свали маската и бялата перука и по раменете му се разпиля дълга златиста коса. Същата като на момичето, което забиваше в коша на баскетболното игрище.

— Шефе, кога? — пошепна иззад гърба на Николас Валя — явно нямаше търпение да му се нахвърли.

А Николас още не можеше да повярва, макар че всичко беше съвсем ясно. Слабото полудетско лице на убиеца го гледаше със спокойни недетски очи.

— Вие ли се обадихте на охраната? — попита Фандорин.

— Разбира се. Само че тия идиоти много се забавиха. Коровин успя да ви изплещи някои неща. И себе си погуби, и вас.

— Недей, Валя — спря Николас асистентката, която понечи да скочи срещу Олег. — Да си вървим. Нека охраната се занимава с него. Или милицията. Ние си свършихме работата. — И почти насила помъкна помощничката си към вратата.

Отзад се чу тих смях.

И вратата с трясък се затвори под носа им.

— Това е умен дом, лично съм проектирал всичко тук — съобщи Олег с дистанционното в ръка. — Къде сте се разбързали? Защо са ни външни лица? Не можем ли да се оправим без охраната?

— Ще се оправим! — изкрещя Валя и си дръпна ръката. — Пуснете ме, шефе! Ти за какъв се имаш бе, изрод?

Сивуха младши й се поклони:

— Аз съм ИнуЯша, японско куче демон. Не си ли гледала анимето? Супер е. И песента е от него — той с неочаквана ловкост се изплъзна от атакуващата Валя, скочи на масата, оттам на друга и пак припя със саундтрака. — «Бокутачи ва самайои нагара иките юку доко маде мо…» [18]

Асистентката хвърли бърз поглед към Ника:

— Шефе, само не се пробвайте да помагате. Вие сте публиката. Сама ще се справя.

Тя също се метна на масата, ритна монитора и той с гръм и трясък се стовари на пода. .

Ще го притисне в ъгъла, разбра Николас и се отдръпна — знаеше, че Валентина прекрасно ще се справи без него.

Олег нямаше накъде да отстъпва: отзад стена, над главата му — металният ходник по целия вътрешен периметър на халето.

— Ела тук, кученце, тук-тук — повика го Валя, прескочи на друга маса и ритна компютъра — вероятно просто от вандализъм.

— ИнуЯша е по-скоро демон, отколкото куче — съобщи й Олег и запретна долната част на кимоното в пояса. — Той например умее да лети. — И се хвана за някакво въже.

Дръпна го и изведнъж полетя нагоре, озова се на горния етаж, облепен с постери. Валя успя само вдигне глава. Заозърта се, видя стълба и се втурна към нея.

Олег я чакаше горе, пристъпваше пред афишите и постерите по стената.

Николас видя там Човека паяк и Супермен, Червената шапчица на Дисни и кучето демон ИнуЯша от японските анимета.

— Битка на Черния нинджа с Кучето демон! — обяви Олег, застанал театрално в бойна поза. — Почакайте, Николай Александрович, ще се оправя набързо.

Валя тичаше към него по ходника с яростен вик.

— Ще ти дам аз едно «набързо»! — и скочи високо да го удари с крак в гърдите.

Но уцели въздуха.

Олег с лекота прелетя над парапета, приземи се и като пружина скочи на отсрещната страна на ходника.

— Обувките ми са с пружини — похвали се той. — Мое лично изобретение. Нали съм гений. Само да пусна пак песента. Момент. Думите са страхотни, преписах си ги от сайта. — Натисна дистанционното и запя със саундтрака: — «Фукаи, фукаи мори-но оку-ни…»

— Ще те хвана! — викна Валентина и се затича по ходника.

— Стига, писна ми — оплака се Олег. — Не ме оставя да си пея.

Натисна един бутон и под краката на Фандориновата асистентка зейна отвор. Валя полетя от втория етаж, удари се в метален шкаф и падна долу.

Николас изохка и се втурна към нея.

Помощничката му лежеше по очи с изкълчена ръка. Май беше жива, но в безсъзнание.

— На късо ли даде? — равнодушно попита отгоре Олег. — Прав й път. Поне ще си поговорим спокойно.

Спусна се елегантно по въжето — широките ръкави на кимоното се разпериха като чудновати червени крила.

Фандорин заотстъпва, свил юмруци пред гърдите си, макар и без никакъв смисъл. Странното човече на незнайна възраст не му стигаше и до рамото, а Николас се чувстваше изцяло подчинен на неговата сила.

За същото заговори и Олег:

— Стига, Николай Александрович. Не можете да се мерите с мен. Пък и нищо лошо няма да ви направя. Само гадовете ликвидирам, а добрите хора не ги закачам. Онзи път докторът не ни остави да си поговорим приятелски. А ужасно ми се иска. Струва ми се, че вие единствен можете да ме разберете. Според вас например лесно ли е да си най-старият на света?

— А… на колко години сте? — попита Фандорин и отпусна юмруци.

— Скоро ставам на трийсет. Няма значение на колко съм. Важното е как съм живял. А съм живял много интензивно. И съм спал само по два часа на денонощие. Така че съм на хиляда години, Николай Александрович. И ги живях в пълна самота. Баща ми е смешен, прекрасен, много го обичам, но е дете. Играе си на кубчета свободният зидар. Той за всичко ме слуша и се съветва с мен. Защото съм гений. Обожава ме, не дава прашинка да падне върху мен, но не мога да си говоря човешки с него. За баща ми съм не човек, а скъпоценна порцеланова статуетка. Знаете ли ги комиксите на Франк Милър? Там всеки гаден изрод, който нощем насилва и убива момичета, има всемогъщ татко. Таткото знае, но прикрива сина си, защото той му е едничка радост. В моя случай все пак не е точно същото.

Първо, баща ми, чиста душа, нищо не знае за развлеченията ми. Второ, никого не мога да изнасиля — горчиво се засмя Олег. — Кофти хипофиза. Татко, миличкият, плаща луди пари за хормонална терапия, все се надява на внуци. Уви. Покойният Коровин за десет години постигна единствено да ми поникне лек мъх над устната. И тестикулите ми да слязат в скротума. Това става още до тригодишна възраст, а при мен — на двайсет и две. — Пак се изсмя, този път злобно и жлъчно. — Но дори и да можех да шибам жени, пак не искам. Уф, гадост: мокро, лепкаво, смрадливо — Олег гнусливо потръпна. — Добре че майка ми умря. Иначе не знам как щях да понеса целувчиците й. Каква мерзост е да мажеш с лигите си другите хора.

Той пак потръпна от погнуса, а Фандорин си помисли: не му е само хормонален проблемът, той и с психиката не е наред.

— Значи убивахте «гадовете» заради баща си?

— Че заради кого друг? — учуди се Олег. — Единственият човек, на когото съм притрябвал такъв ненормалник. Той за мен живота си дава, буквално. Ех, да можех да ви разкажа колко изобретателно правех «чудесата»! Особено когато татко ми подари реанимобила. Отвориха ми се толкова нови възможности! Удобно нещо: можеш да пуснеш буркана и да фучиш без правилник. Всичко е официално, води се на Центъра по физиология на мозъка. Вътре имам компютри, лаборатория, гримьорна. И мога да ставам и ангел, и дявол, и Червената шапчица. За онова вашето Руло се направих на Спайдърмен. С ръкавици с лепки и гуменки с вакуумни подметки, за да пълзя по стените. Холивуд ряпа да яде. Жалко, че нямаше кой да ме види. Какво кино става от тази работа! Невиждано риалити шоу, казвам ви. Зрителите щяха да умрат от кеф — и се засмя доволен, но изведнъж плесна с ръце. — Впрочем да! Един епизод все пак имам заснет за потомците. Нарича се «Разпит на партизанин в Гестапо». Да ви го пусна ли? — и затърси из кутиите с дискове, разпилени по масата. — Филм на студия «Лузгаев продъкшънс». Работно заглавие «Педофилска сцена с папката зелена». По дяволите, къде ли е?

— Разбирам защо… сте се отървавали от враговете на баща ви. Но защо сте убили всички свързани с ръкописа? Заслужава ли чак толкова?

— Какво «чак толкова»? — обърна се Олег, забравил за диска. — Живота на няколко вредни насекоми ли? Оскотял наркоман, който ограбва хората по улиците? Подлия мошеник Лузгаев? Рубльовската кучка Марфа Захер? Или може би алчната бабушкера Моргунова? Какъв фин, изискан етюд й бях подготвил! Исках да ми разкаже за всички, които я бяха потърсили с частите от ръкописа. Уви, не прецених ефекта. Бабката се гътна — намръщи се презрително Олег. — А колкото за ръкописа… Татко толкова го искаше. Винаги ми е осигурявал всяка играчка. Е, аз да не го ли зарадвам? Между другото, когато ръкописът плъпна из цяла Москва, аз казах на тате да ви ангажира. Видях ви тогава в коридора, чух ви как говорите с Морозов и разбрах: този ще издири всичко. На вид глуповат, Паганел някакъв, но вижда неща, които другите не виждат. И мозъкът му не е с дясна резба като на всички други, а с лява. Ах, колко е приятно да побъбриш с човек, пред който можеш да не се преструваш! Питайте, питайте, че времето лети. На охраната ще й омръзне да чака доктора, ще се домъкнат тук и край на приказките. Коровин има игличка в гърдите. Като Игорьок. Така че номерът с инфаркта няма да мине. И ще ме отведат. Не че ще вляза в затвора, естествено — защото ще установят, че съм психически невменяем. Но ще ме изолират, както се казва, от обществото, и то за доста време. Докато татко не ме измъкне, а това ще е поне половин до една година.

Олег се засмя, а Николас помисли, че така и ще стане най-вероятно. След някое не твърде продължително време лекарите, стимулирани по съответния начин от Сивуха, ще подпишат заключение, че болният е излекуван и вече не е опасен. Така убиецът ще излезе на свобода. В нашата страна нищо особено лошо не може да се случи на синовете на големците. Затова е толкова спокоен Олег. Знае, че за него няма страшно.

— Значи вие изпратихте първите две части от ръкописа на Аркадий Сергеевич?

— Аз, разбира се, кой друг? Сега татко разполага с целия ръкопис, мечтата му се сбъдна. Първата част ми я даде Рулото срещу херц с такава висока концентрация, че отлиташ и няма връщане. Втората част беше от героя партизанин. Не издържа изтезанията, но вечна му слава все пак. Третата вие открихте гениално, аз не успях. А четвъртата, последната, ето я — извади от чекмеджето синя кожена папка и намигна. — Херувимската. Тук минах и без вашата дедукция. Между другото, я прибрах кротко, без кръв. Да не съм звяр да се нахвърлям на човек, който се е отнесъл добре с мен.

— А Игор? — попита Николас. — Нали ви е помагал. Защо го убихте?

— Да, помагаше ми, но само за дреболии. След случая с иконата малко не беше с всичкия си. «Не убивай» — и точка. Престарах се тогава в параклиса. — Олег прихна, но не обясни нищо. — Игорьок ме научи на много полезни неща. Да блъскам и да ритам, да стрелям и други подобни. Но беше тъп, терминатор с дистанционно. Основното вършех сам. Обаче го взех с мен при литагентката Захер. Знаех, че тая няма да се стресне като Лузгаев. Ще трябва здравата да напънем, необходим е професионалист. — Олег пак направи гнуслива физиономия: — И стана тъпо. Тая Марфа, кучка проклета, ми се изплю в лицето с гнойната си мръсна слюнка — той чак потръпна. — Мразя да ме пипат с потни ръце, да ме плюят или куче да ми скочи да ме облизва! Татко веднъж от глупост ми подари едно пале. И аз го… Както и да е, няма значение. Минали работи. Този — Олег кимна към мъртвия Зиц-Коровин — като се разпалеше за нещо, също пръскаше плюнки. После по цял час се мия. И все ме пипаше. Ту ме прегърне през рамото, ту ме погали по косата. А дланите му лепнат… Гадост! — психопатът пусна конфузна усмивка. — С две думи, когато онази кучка ме заплю, малко кипнах. Случва ми се. Но не често… Опомних се чак когато Игорьок ме отдръпна. Кръсти се и бърбори: «Сатана, сатана!» А тогава намериха и колектора. Така че Игорьок събра две и две, съпостави нещата и от страх се измете. Помощник… Да пусна още веднъж «Фукаи мори», а? Тази песен ме разтапя. — Вдигна дистанционното, пак започна японската песен, а Олег запя: — «Фукаи, фукаи мори но оку ни има мо кито окидзари ни шита кокоро какушитеру йо…» —«Фукаи мори» на японски е «гъста гора», «тъмна, непроходима» — обясни той. — Песента все едно е за мен написана. За самотно сърце, което е загубено, изоставено да ръждясва в гъстата тъмна гора. И за времето, което изведнъж е полудяло. Направо Шекспир: «The time is out of joint.» [19] Моят случай. Това съм аз — изметната става на времето.

Бръчка проряза чистото му чело. И на Николас му стана жал за този инвалид с изметнат мозък. Само като си представи човек: времето си върви, животът се променя, околните порастват или стареят, а ти изоставаш от тях, и то все повече от година на година. Твоите връстници са дръпнали напред, ти си останал самичък в тъмната гора. Колко ли е неприятно и обидно. Неволно започваш да мразиш всички. Със сигурност лекарите щяха да потвърдят за този престъпник, че е психически болен, и без усилията на Аркадий Сергеевич.

— Ух, от сърце се наприказвах. За първи път през живота — Олег трогнат подсмръкна — съвсем по детски. — Млъквам. Стига съм ви занимавал.

Фандорин въздъхна и като професионален съветник веднага взе да премисля начините за най-безболезнено решаване на случая.

— Мисля, че трябва да направим следното. Няма да чакаме охраната. Незабавно ще звъннем на Аркадий Сергеевич и всичко ще му разкажем. Той ще измисли как да минем без арест. Първо, доброволно признание. Второ, вие наистина имате тежко мозъчно заболяване. Разбирам, че няма да ви е лесно да разкажете подобно нещо на баща си. Но сте извършили всички тези… ужасни неща заради него. Той ще ви разбере и ще ви прости. Ако ви е трудно, аз ще му се обадя. Искате ли?

— Благодаря, Николай Александрович. Но по-добре аз — в очите му блеснаха весели искрици. — Милият татко наистина ще се почувства ужасно. Ами да! Човекът, комуто плаща да открие ръкописа, ще се окаже престъпник. Първо убива доктора, после прави опит да убие болното дете, единствения син.

Фандорин се слиса. Помисли си, че му се е счуло. А Сивуха младши си умря от смях.

— Наистина ли повярвахте, че доброволно ще вляза в лудница? И разни непознати да ме пипат, да ме мачкат, да ми пъхат лъжица в устата, да ме държат в обща стая с другите? Санитарите да ми пускат Шарко душ? По-добре да умра. И освен това как ще причиня толкова голямо огорчение на татко? О, не, никого не съм убивал. Вие сте били. Та вие сте убили, както се казва в романа на писателя Достоевски. Мълчете, мълчете! — вдигна ръка, като видя, че Николас иска нещо да каже. — Един момент. Да реконструираме ситуацията… — седна на масата в поза мислител с подпряна брадичка и загледа Николас, който още не можеше да дойде на себе си. — Да, готово! Станало е следното. Вие сте влезли в престъпен заговор с Игор, професионалния килър, който по собствена инициатива е унищожавал враговете на боса си. С каква цел? То е ясно: той е искал да изнудва моя татко, да го шантажира. Това от една страна. От друга имаме нечистоплътния частен детектив Н. А. Фандорин. След като депутатът А. С. Сивуха ви възлага да намерите ръкописа на Достоевски, вие с помощта на злодея Игор разработвате дяволски план. Убивате хора, които са свързани с ръкописа, а Игорьок крие труповете в онази яма — за да натопите татко. Но по щастлива случайност труповете са открити и плановете на престъпниците се провалят. Героичните сътрудници от правоохранителните органи действат оперативно и Игорьок се уплашва, бяга. Тогава вашата помощничка и съучастничка по ваша заповед пред свидетели убива горкия човек с отровена игла. За вас става все по-напечено и от страх, че депутатът А. С. Сивуха ще научи всичко, с телохранителката си прониквате на територията на клиниката, за да ме вземете за заложник. Знаете, че татко ми ще приеме всичките ви условия заради сина си. Вашата съучастничка убива доктора. По същия начин, както Игор. После се опитва да ме хване горе, пада и си удря главата. (Ще й я дотроша после, лесна работа.) Това е. Според мен е доста добре навързано. Някои подробности още не са избистрени, но после ще ги обмислим с баща ми и юристите. Какво ще кажете, Николай Александрович, не съм ли гений? — и погледна с тържествуваща усмивка Ника, който го слушаше като омагьосан. Не ще и дума, всичко щеше да стане точно по начина, описан от малкото чудовище. Съвсем правдоподобна и най-вече удобна версия. Вълците сити, а пък агнетата… Кой го е грижа за агнетата?

— Защо не попитате за себе си? — добродушно попита Олег. — Не ви ли интересува?

Имаше толкова тънка, нежна шия. Ще рече човек, че само да я стисне, и малкият човек ще пририта. Но Фандорин видя как този хилав на вид пациент се позабавлява с непобедимата Валентина като котка с мишка. Николас ще пробва да се съпротивлява, разбира се. Но изходът е предизвестен.

— То е ясно — отговори сухо, да не би да му трепне гласът, не дай Боже.

— Ще ми нанесете тежки травми, несъвместими с живота, както май се пише в протоколите от аутопсиите.

— Не познахте! — Олег театрално изпъна ръка. — Организаторът на дяволския заговор Н. А. Фандорин, човек със съмнителна професия, виждайки, че пъклената му помощничка е мъртва, от страх да се изправи пред правосъдието посяга на живота си. Това е ясно, ще извинявате. Но ви оставям избор.

— Какъв?

Ами ако скоча като в баскетбола и го блъсна в гърдите, помисли си Николас. Обаче каква полза? Вратата е заключена. Няма прозорци. Той ще падне от масата, но ще стане.

— Можете да си изберете лека и красива смърт или ужасна и безобразна.

Убиецът скочи от масата, с което прекрати колебанията на Фандорин — дали да го бутне, или не. Отиде до един стенен шкаф и отвори вратата. Оттам излезе метална масичка с колелца, а вътре в шкафа имаше рафтове с някакви стъклени апаратури, епруветки, колби — цяла химическа лаборатория.

— Ето. — Олег взе кутийка и извади от нея таблетка. — Клеопатрин. Пречистен екстракт от отрова на египетска кобра. Известен от антични времена. В концентриран вид предизвиква моментална смърт. Без мъчения, без повръщане. На лицето на отровения дори застива усмивка. Може и да е конвулсивна, но все пак си е красиво да лежиш в ковчега усмихнат. — Той отвори шише минерална вода, наля си в чаша и я изпи. — Много дрънкам, пресъхна ми гърлото. — Остави бутилката в края на масата и таблетката до нея. — Това е за вас, за таблетката. Само че ще пиете от бутилката. Това е любимата ми чаша. Ако я докоснете, ще трябва да я изхвърля. Ще ми е жал.

— Ами ако не искам да пия хапчето?

— Ако откажете да пиете хапчето или се развикате за помощ, или ви хрумне изведнъж да ми се нахвърлите — с намигване подсказа Олег, че размислите на събеседника му не са тайна за него, — тогава ще си изберете другия начин за самоубийство. Ще си строшите черепа в един от тези стълбове. — Показа четвъртитите метални колони, които се извисяваха към покрива на халето. — Тоест аз ще ви строша черепа, естествено. А после ще замъкна трупа ви до колоната и ще го наглася на нужното място. Ще стане съвсем правдоподобно. Така че избирайте: таблетка или това. — Отиде в ъгъла, където имаше японско чучело за кендо, и извади дървен меч. — Ххха! — възкликна той и разсече въздуха щ мълниеносен удар от горе на долу. — И черепът се сцепва на две. Ще измия меча със сапун и никой няма да разбере. Никой няма и да рови впрочем, татко ще има грижата. Та какво? Таблетка и усмивка или съсечен мозък и погребение в запечатан ковчег?

През тази последна минута Николас бавно, неусетно се изместваше встрани — натам, където до стената имаше спортни уреди. Оставаха му около два метра.

— Правите грешка — разочарова се Олег. — Следва унизителна за вас сцена. Сега ще се втурнете да бягате, да крещите. Което всъщност е безсмислено — тук е напълно звукоизолирано. А ви предлагам да умрете красиво, с достойнство, като антична личност. Като Сократ или Сенека.

— Ходи се пери! — злобно изкрещя Ника, явно се беше заразил от просташката лексика на Валентина. — Отскочи към стената и грабна една бейзболна бухалка. — Няма да бягам от теб, запъртък!

На младини Ник Фандорин беше добър в бейзбола, в училищния отбор дори беше най-добрият пичър. Не се и надяваше да надделее над пъргавия гений, но му хрумна, една идея — откачена, дори безумна. С минимален шанс. Ала удавникът се хваща и за сламка, а това все пак беше бухалка. Тежка, яка.

Ника я хвана здраво и застана в заплашителна поза.

— Охо! — изгледа го Олег с радостно изумление. — Връщам си думите назад. Така е дори интересно. Битка на Кучето демон с Червенокосия дявол.

И също застана в бойна поза: ръцете над главата, мечът изпънат успоредно на пода.

— Може ли глътка вода? — помоли Ника.

Противникът учтиво му се поклони:

— Последното желание на осъдения винаги се изпълнява.

Ника отиде до масата, наля си вода в чашата и отпи.

— Ей, казах: не от моята чаша! — изкрещя Олег. — Какво става? Как ще пия сега от нея!

Отговор не последва. Ника мълчаливо тръгна към врага, размахал оръжието си.

— Кяааа! — изкрещя бясно Кучето демон, скочи напред и удари с меча бухалката. Втори, трети път — Николас едва успяваше да се брани.

Тоест почти не успяваше.

— Атари! — викна Олег и леко докосна с меча челото му. — Пак атари! — мечът леко го удари по рамото. — И пак атари!

Последният удар — по коляното — беше доста болезнен.

Фандорин с куцукане отстъпи към центъра на халето. Обземаше го отчаяние — идеята му не даваше резултат.

— Да направим задачата по-интересна — каза Олег, извади от ръкава дистанционното и отвори вратата. — Пробвайте да избягате. А?

Николас погледна встрани. До вратата бяха петнайсетина метра. Не, безсмислено е дори да опитва. Няма да стане.

Изведнъж чу отзад стон. Валя се размърда. Още не беше дошла на себе си, но се раздвижи, дори се вдигна на лакът и се огледа наоколо с мътни, слепи очи.

— Двама срещу един! — провъзгласи Олег с шутовския си тон. — Но ИнуЯша не се предава!

Валя обърна лице към черния правоъгълник на отворената врата — сигурно оттам я лъхна свеж въздух.

Асистентката се надигна на четири крака и бавно запълзя към изхода. Главата й се люлееше, сигурно имаше мозъчно сътресение.

— Теленцето залита над буйната река — издекламира Олег и смени позицията си така, че да прегради пътя на Валя. — Въздиша и се пита: ще падна или да…

Николас се метна към него, замахна с всичка сила, но бухалката се удари в меча и изхвърча от ръцете му.

— Опала! — учуди се Олег. — Това ли беше? Не, във филмите не става така. Вземи си оръжието, благородни чуждоземецо.

Ника за всеки случай скръсти ръце над главата си, за да е сигурен, че онзи няма да го удари — как би изглеждало да се е самоубил с пречупени китки?

— Вземете я, вземете — позволи Олег и подритна Валя — тя безпомощно се катурна на пода.

Фандорин направи една крачка и предпазливо се наведе. Олег ухилен го предизвика:

— Какво се умълчахте? Не е любезно от ваша страна. Изплюйте камъчето де.

Сега!

Николас се обърна към него и изплю в лицето му водата от чашата.

— Аааа! — изрева Олег. Изтърва меча и стисна очи. — Гадост! Гадост!

Ника го блъсна в гърдите — хилавото телце отхвърча на два метра и се удари в металната маса. Още преди да бе паднало на пода, Фандорин хвана Валя под мишниците и я помъкна към вратата.

Даже не се обърна — всяка секунда беше скъпоценна. Ако онзи го настигне, така било писано.

Изскочи навън, бутна Валя надолу и тръшна вратата.

— Помощ! Помощ! — викна той и се втурна към клиниката. Насреща му тичаха охранителите. — Там… не… опасно е! — изломоти задъхано. — Викнете милиция! Не, качулки! Не, барети!

Четиримата здравеняци от охраната го гледаха като откачен. Още не бяха забелязали Валя, «невидимия воин».

Николас се помъчи да се успокои и да обясни като хората. Защото тия бяха свикнали на откачалки. Раз-два, и ще го вържат в усмирителна риза.

— Олег, синът на господин Сивуха, е в буйна фаза. С помощничката ми едва се измъкнахме — той посочи Валя, свита на кълбо на земята отново в несвяст.

— А Марк Донатович къде е? — недоверчиво попита Котелков.

— Убит е.

Охранителите се спогледаха съсредоточено. Един разкопча кобура.

Котелков (явно той беше шефът) бързо каза:

—Мани тая работа. Искаш депутатинът да ни обезглави?

— Сергеич, куршумите са гумени.

— На тоя клечо и гумен му стига. А после ние да отговаряме. Не, само ще го вържем. Но лекичко, момчета, ясно?

— Вие не разбирате! — пак подвикна Николас. — Той не е клечо! Въоръжен е и е много опасен! Знаете ли какво, ще се обадя на баща му. Той да си решава.

Котелков се зарадва на това предложение:

— Така по бива.

— Халето има ли друг изход?

— Няма.

— Тогава стойте тук с оръжията в ръка. Ако излезе, стреляйте с гумените куршуми. Веднага и без приказки. На моя отговорност. Само вкарайте асистентката ми в клиниката. Тя е с мозъчно сътресение. Тъкмо за вашия център.

Фандорин бързо излезе на улицата. Слава Богу, че Саша не изхвърли джиесема си.

Алфа-ромеото си беше на мястото. Саша не се виждаше — браво, скрила се е.

Той притича и дръпна вратата:

— Бързо! Дайте теле…

Саша я нямаше в колата.

(обратно)

16. Фокусникът манипулатор

Но Николас не успя да се уплаши. Той се огледа и почти веднага я видя. Саша беше на трийсетина метра, просто стоеше зад една улична лампа, затова не беше я забелязал. Говореше по мобилния и беше с гръб към Ника.

Тъкмо да я повика, и Саша изведнъж изскочи на платното и замаха на някого с ръка.

По улицата с бясна скорост се носеха две коли: дълга лимузина и почти залепен за нея голям черен джип.

Изскърцаха спирачки. Лимузината спря, от нея изскочи висок мъж с лятно пардесю, а от джипа в същия миг скочиха двама телохранители.

Сивуха!

Депутатът също беше с телефон в ръка.

Саша се хвърли към него и му заприказва нещо, сочейки мястото, където Валя и Фандорин бяха прескочили оградата.

Не може да бъде… Това е просто невъзможно! Халюцинация!

Ника вдигна ръка да си разтърка челото. Това рязко движение го издаде.

— Внимание! — викна един от охранителите.

Здравеняците с бързи синхронни движения затулиха Аркадий Сергеевич и извадиха оръжията.

— Ей, кой се крие там? — викна единият. — Я излез на светло! Но бавно.

Николас излезе, без да поглежда към пистолетите, гледаше само Саша. Краката му бяха като от памук, едва ги движеше.

Сивуха и Саша се обърнаха към него. Щом Николас излезе в осветената част, го познаха.

— Николай Александрович? — учуди се депутатът.

А Саша отстъпи назад, спъна се в бордюра, за малко да падне.

— О, Господи! — жално извика тя. — Простете ми, простете ми! — обърна се и побягна, размятайки крака встрани, както тичат момичетата.

— Всичко е наред, свой е — каза Аркадий Сергеевич.

Фандорин не видя как телохранителите прибраха оръжията и се дръпнаха. Той стоеше с увесена глава. Имаше усещането за втъкнат в сърцето му гвоздей — не остър, но дълъг и сигурно ръждив. От него и сърцето му хвана ръжда като в японската песен. Но това не беше лошо. Вършеше работа като упойка.

Затова пък мозъкът му излезе от ступора и заработи ясно и бързо. Вцепенението на сърцето очевидно бе от полза за логическата мисъл. Брънките се навързаха моментално. Проясниха му се даже неща, за които по-рано не беше се замислял. Защото му пречеше сърцето.

Толкова е просто.

Саша от самото начало е била пратена от Сивуха. Тогава в безистена не случайно се бе озовала под колата на Фандорин. Било й е възложено да примами Николас в болницата. Значи Аркадий Сергеевич още тогава е знаел за съществуването на Фандорин. Откъде?

Ех, Саша, Саша…

Сега става ясно откъде Аркадий Сергеевич (съответно и Олег) са разбрали за Лузгаев и за Марфа Захер. Става ясно защо Саша не хвърли телефона — трябвало е да предупреди патрона си, че Николас и Валя са на територията на центъра.

Мислите, прелетели в главата на магистъра по история, очевидно се бяха изписали на лицето му, защото Сивуха каза:

— Не съдете строго момичето. То трябва да спаси брат си. Саша честно изпълняваше условията на договора си с мен, но ужасно страдаше. Неприятно е, да, разбирам ви, имали сте й пълно доверие. Но нали трябваше да контролирам положението. Както и да е, не е важно. Кажете ми по-добре дали успяхте да разпитате Коровин? Говорихте ли с него? Той призна ли си? — депутатът го загледа с нетърпение.

А, да, Саша нищо не знае за Олег, тя само това е можела да съобщи на Сивуха — че Фандорин подозира доктора.

Грозно е, разбира се, но в този момент Ника изпита нещо като злорадство.

— Тук изпуснахте контрола на положението — отмъстително каза той. — Да се качим. — Посочи му алфа-ромеото.

— Да се качим ли? — погледна тревожно Аркадий Сергеевич. — Защо?

— За да не ви се подкосят краката.

* * *

През цялото време, докато Николас говореше, Аркадий Сергеевич не каза нито дума. Фандорин не смееше да го погледне. Отмъстителното му чувство се стопи, остана само неудобството, което ставаше все по-силно. За този човек рухва светът, сърцето му се къса — какво ти злорадство. Особено щом и ти си на пожарището на собствения си свят с разбито, ръждиво сърце.

Приключи и млъкна. И двамата помълчаха някое време. После Ника се осмели най-накрая да погледне събеседника си — и видя, че убитият от мъка баща се усмихва. Странна усмивка, адресирана не към Ника, а някъде в пространство. При това в очите на депутата блестяха сълзи.

— Едно ще ви кажа — с развълнуван глас заговори той. — Не знаех нищо. Не се и досещах дори. Казвам го не за да се разгранича от сина си. Държа на него, а сега още повече. Колко ме обича! — Сивуха избърса една сълза и Николас внезапно разбра: Аркадий Сергеевич е трогнат и горд. Магистърът изобщо не беше очаквал такава реакция. — Казвам го, за да не се боите от мен: няма да прикривам и да заличавам станалото. Аз съм народен избраник в Държавната дума — гордо продължи Сивуха. — Нашата цел е да създаваме закони, не да ги нарушаваме. Появяването ми тук има много просто обяснение. Обади ми се Саша. Съобщи ми, че възнамерявате да разпитате доктор Коровин. Познавам Марк Донатович от много години и ми беше ясно, че версията ви е абсурдна. Но той можеше от страх да ви разкрие някои неща, например за отношенията ни със Саша, защото той ни запозна Трябваше да попреча на разговора ви. Незабавно се свързах с Олег — да го предупредя и да се посъветвам с него. Свикнал съм за всичко да търся мнението му, защото той е гений. Олежка ми каза: ще имам грижата.         И е звъннал на охраната да уведоми, че през прозореца на третия етаж са влезли нинджи, разбра Ника.

— …После се обадих на Саша да й кажа, че тръгвам. Очаквах какво ли не, но такова нещо… Значи Марк Донатович умря?

— Не умря, а е убит! — твърдо го поправи Фандорин. — От сина ви. Както и мнозина други.

— Не викайте — помоли го Сивуха. — Разбрах. И ви казах: няма да прикривам Олег. — Следващите думи на депутата не изненадаха Николас. — А и защо? Така или иначе, ще бъде освободен. Той е болен. Вие знаете, че е болен. Ще го лекуваме и щом лекарите позволят, ще замина с него в чужбина. В Америка. Там ще започнем нов живот. На чисто, без охрана, без политика. Няма да му се налага да убива заради баща си. Имам предостатъчно пари. Ще живеем спокойно, цивилизовано, ще общуваме с приятни, културни хора именити писатели, режисьори, продуценти…

— Много сте им притрябвали! — не издържа Ника, вбесен от замечтаната усмивка на Аркадий Сергеевич. — Съмнителен имигрант от съмнителна страна с богатство със съмнителен произход!

Сивуха го погледна лукаво.

— Ето точно тук грешите. Много даже съм им притрябвал. Не заради депутатстването ми, разбира се, което не струва и пукнат грош и от което ще се откажа. И не заради парите. А заради Фьодор Михайлович. Ще ме извините, но докато си играехте на стражари и апаши, прибрахме третата част от ръкописа от вашия офис. Четвъртата я намери Олег. Значи цялата повест е събрана накуп. Аз съм собственик на културно-историческо съкровище.

— И какво от това? Ще продадете манускрипта на търг. Ще вземете и някакви пари за първата публикация, и толкова.

— Няма да го продам. — Аркадий Сергеевич взе чантата си и я отвори. — Аз лично ще издавам повестта, лично ще продавам правата за всички страни, ще давам интервюта, ще преговарям за екранизациите и театралните постановки. Това е световна сензация независимо от литературните качества на творбата. А като умра, правоприемник ще стане Олег. Името ни ще се свърже неразривно с името на Фьодор Михайлович. Вижте какво, Николай Александрович, когато ви показвах документите, един, най-ценния, скрих. Можете да го прочетете. Това е разпечатка, оригиналът е в сейфа ми. — И той подаде на Николас някакъв лист.

УСЛОВИЕ, СКЛЮЧЕНО МЕЖДУ ТЪРГОВЕЦА ОТ 2-РА ГИЛДИЯ Ф. Т. СТЕЛОВСКИ И ПОРУЧИКА В ОСТАВКА Ф. М. ДОСТОЕВСКИ Санкт Петербург, хиляда осемстотин шестдесет и пета година, август, 15-о число.

Аз, долуподписаният поручик Фьодор Михайлович Достоевски, сключих настоящето Условие с търговеца Фьодор Тимофеевич Стеловски за потвърждение, че Достоевски е продал собственото си творение със заглавие «Теорийка» нему, на Стеловски, срещу аванс от сто седемдесет и пет рик-сталера и дължимо заплащане при издаването седем хиляди сребърни рубли за вечни времена и бъдещо право за издаване и всички други права на наследниците на Стеловски.

Условието се сключи между

Санктпетербургски търговец 2-ра гилдия Фьодор Тимофеев Стеловски.

        /Подпис/

Поручик в оставка Фьодор Михайлов Достоевски

        /Подпис/

Условието е съставено 1865 година, август, първо число, в Санкт П-бург в кантората на посредника Б. Г. Брант и е подписано на място от Ф. Т. Стеловски, а от Ф. М. Достоевски във Висбаден същия месец на 15-о число в присъствието на свидетелите колежки съветник Иван Пантелеевич Сурков и неговия камердинер еснафа Прохор Савелиевич Леонтиев.

        /Подписи/

Вписано в търговската книга под № 49.

        /Подпис на посредника/

— Интересен документ, но какво променя? — сви рамене Николас. — Авторските права веднага след първата публикации стават достояние на цялото човечество. С вас няма да общуват нито продуценти, нито режисьори, нито издатели. Защо сте им?

Аркадий Сергеевич се усмихна още по-уверено.

— Това, че Морозов е занесъл находката си първо при колекционер, после при литературен агент, после при издател, е ясно. Но не ви ли учудва, че след това потърси мен? Какво общо има депутат и инвеститор С Достоевски? Ехе, майсторе на дедукцията. И най-мъдрият си е малко наивен — разсмя се Сивуха. — Просто когато Морозов за пореден път прочел това споразумение, му хрумнала по-хитра идейка. «Бъдещо право на издаване и всички други права на наследниците на Стеловски» — така пише в «Условието». Морозов проверява потомството на Стеловски. И се оказва… Хайде, отгатвачо на гатанки, а?

— Не може да бъде! — пошепна Ника.

— Да, Николай Александрович, да. По баща съм Сивуха, та Сивуха, но покойната ми майчица Октябрина Игнатиевна, по баща Стеловска, е правнучка на Фьодор Тимофеевич, който умира в лудница точно преди сто и трийсет години. Следователно аз съм му праправнук и единствен наследник, тъй като други потомци не са открити. В нашето семейство винаги е имало особено отношение към Фьодор Михайлович. Затова купих прословутия «пръстен на Порфирий Петрович» — ами ако наистина е същият? Но с пръстена както и да е. В края на краищата това е само малко злато с лъскаво камъче. Затова пък разполагам с ръкописа. Знаете ли, вече реших двамата с Олег да вземем двойно презиме. «Сивуха-Стеловски» звучи съвсем аристократично, нали, не пада по-долу от «Миклухо-Маклай» или «Говоруха-Отрок». Авторските права ми принадлежат петдесет години от момента на първата публикация, така че ми стигат и за мен, и за Олежка.

На стотина метра чакаше решаването на съдбата си кошмарното му изчадие, заключено в своето леговище, а депутатът с блажен вид дърдореше как ще си живеят живота далече от Русия.

— …В Америка е приятно да си богат, не като при нас. Тук седиш в някоя «Ванилия» [20], обядваш си, наслаждаваш се на изгледа към чудесния храм — и виждаш изведнъж отвън клошар или стара просякиня, как да не ти преседне жабешкото бутче. А там всички са сити, доволни, издокарани. Е, най-много колата на съседа да е по-стар модел и къщата му да е по-малка. Това не потиска особено психиката. Животът е пред мен. Още не съм стар, сега съм някъде средата на август…

Превъртял е, разбра изведнъж Фандорин. От нервния шок.

— Какъв август?

Сивуха с готовност обясни:

— Това сам си го измислих. Че ако човешкият живот се вземе като една година, сегашната ми възраст, петдесет години, се пада средата на август. Чудесна възраст. Време за събиране на реколтата и тепърва предстои златната есен. Да не забравяме и сиромашкото лято — намигна той. — А то ще е Калифорния, Холивуд, младите звезди, манекенките…

— Да не ви е страх да отидете при сина си? — прекъсна го Николас. — Печелите време май?

Усмивката на Аркадий Сергеевич от лукава стана смутена.

— Честно казано, не смея — виновно потръпна депутатът. — Винаги съм знаел, че Олег е гений, но това… това… — Сивуха не намираше думи. — Той е франкмасонският бог. Моят Бог! При нас всичко е наопаки, нали виждате? В Библията е Бог Отец, а моят Бог е Син. — С възторг се обърна към Фандорин, срещна строгия му неприветлив поглед и с кратка въздишка каза: — Добре. Да вървим.

Охранителите стояха в двора. Един беше с пистолет в ръка, останалите с гумени палки. Но щом видяха депутата, и четиримата прибраха оръжията си.

— Ние не — нервно каза Котелков и посочи Фандорин, — той беше. Вика, че синът ви… Абе… — и съвсем се обърка. — Ние не, нищо такова, даже не сме влизали. Аз само ходих до вратата да чуя… Там е тихо…

— Всичко е наред — прекъсна го Сивуха, без да го погледне. — Вървете си. Не сте ми нужни. Моите момчета ще потърсят милицията. Когато се наложи.

Не бързаше да влезе в къщата. Явно чакаше другите да си отидат. Дори телохранителите си не взе.

Фандорин попита дали са занесли Валя в клиниката и остана с Аркадий Сергеевич.

Само двамата бяха в двора.

Лицето на депутата потрепваше, очите му пак се насълзиха.

— Горкото ми момче… Самичко вътре като подгонен звяр и си мисли дали съм го предал, или не. — Тръгна към халето, а когато Николас понечи да го последва, властно каза: — Не. Само аз.

Отвори вратата и изчезна вътре.

Дълго остана, трийсет и девет минути (Фандорин засече по часовника си).

От главната сграда надничаха телохранителите, бяха изнервени, но чакаха на входа. Сигурно имаха категорична заповед да не се месят.

— Какво става? — викна единият — същият, който пръв забеляза Николас при алфа-ромеото.

Ника сви рамене.

После се появи Аркадий Сергеевич. Той беше само по риза. Махна с ръка на телохранителите, готови да се втурнат — няма нужда.

Направи знак само на Фандорин.

* * *

— Хайде де — повика шепнешком поколебалия се Николас. — Елате.

И пак направи приканващия жест, който се стори на Фандорин много чудноват и даже тайнствен.

Ужасно притеснен, кой знае защо, Ника предпазливо влезе и се озърна. Не видя Олег.

— Къде е… Олег? — едва изломоти магистърът.

Сивуха го погледна в очите:

— Да вървим…

Говореше шепнешком, бавно и някак умислено.

Николас стигна насред просторното помещение, пак се огледа и затрепери: Олег лежеше на пода при масата, точно където беше паднал от удара в гърдите. Червеното кимоно се беше разпростяло по пода така, сякаш момчето беше в огромна локва кръв.

Фандорин с вик се втурна към падналия. Не, нямаше кръв, но отворените очи на престъпника се взираха в тавана с празен и безжизнен поглед.

— Мъртъв е — пошепна депутатът на ухото на Николас. — Вдигнах му главата, а тя все едно виси на конец. Счупени шийни прешлени. Вие сте го бутнали. И той се е ударил в ръба на масата. Ето тук. — Аркадий Сергеевич заби корав пръст във врата на Ника.

Чак сега Фандорин забеляза, че очите на Сивуха са мъртви като на сина му. Сякаш гледат и не виждат.

— Не съм искал да го убивам! — измънка магистърът. — Той искаше да ме убие… Виждате ли меча! А там на масата хапчето. Това е отрова! И доктора — виждате ли го? — посочи трупа на Зиц-Коровин. — Убит е с отровна игла!

Тежката ръка на Аркадий Сергеевич легна на рамото му.

— Шт! Не викайте. Как може — каза с укор депутатът. — Знам, че не сте искали да го убиете. Просто сте блъснали прекалено силно моето момче. Колко му трябва… С тези нежни костици. Като на детенце. — Сивуха погледна мъртвия. — Вижте колко е красив. Какви фини черти, каква златна коса. Прилича на ангел, нали? — и неочаквано се изхили. — Ще ви разкажа нещо смешно. Олежка даде идеята да ви наемем. Но този умник няма да се поблазни от парите, рече. Ще ни трябва по-силен магнит. Дай, вика, тате, да му побутнем тази нимфетка. Да я съжали, така ще клъвне. Саша Морозова отначало не искаше и да чуе. Тогава Олежка й се яви като ангел. Сутринта тя ми се обажда, съгласна съм, казва. Имах видение. Яви ми се ангел златокос и позволи.

Тихият възхитен смях се превърна в изхлипване, депутатът подсмръкна, а Ника си спомни как Саша, като видя Олег в коридора, каза: «Прилича на ангел.»

— Отлетя моят ангел пазител. Завинаги… — Аркадий Сергеевич беззвучно заплака. Тоест сълзите му се стичаха, но лицето му сякаш отказваше да участва в плача и беше съвсем неподвижно. И гласът му не трепереше.

— Така, вижте какво — подхвана Сивуха с делови тон. — Оставих на масата чек. За шестдесет хиляди евро. На името на Александра Филиповна Морозова. Тя честно си спечели парите. Дайте й ги. И й простете, за Бога, че ще полудее. Тя само заради брат си. Какво да се прави, целеустремен човек. Държи ли на някого, пред нищо няма да се спре. Като нас с Олег… Какво друго? — той като че се замисли, но пак не погледна Ника, а гледаше мъртвия си син. — На вас нищо не ви дължа, защото не изпълнихте докрай нито една от задачите ми. Освен да… — взе синята папка от масата. — Дръжте. Спомен за тази весела история. Не ми трябва вече. Заради проклетия ръкопис загубих сина си… Жаден съм. — Той се обърна и като слепец тръгна между масите. Бутна с рамо един стелаж, от него паднаха няколко книги на пода. Аркадий Сергеевич клекна и ги събра, сложи ги на масата. А една от тях погледна и застина с нея. — «ФОКУСНИК МАНИПУЛАТОР. Забавно помагало за малки вълшебници». Аз му я купих, когато на седем години го взеха в болница. Тогава медицината още беше безплатна за всички. Той беше във Филатовската болница. Мъничък жабчо. Много му хареса тази книжка. Правеше ми фокуси. Как от синя течност става жълта. Как си вади лешник от ухото. Моят малък фокусник манипулатор… — от гърлото му се изтръгна странен звук.

Николас първо помисли, че плаче, но се оказа че не, беше пристъп на неудържима кашлица.

За да си накваси гърлото, вдигна отворената бутилка минерална вода, но преди да отпие, си пъхна в устата оставената на масата таблетка.

— Стойте!!! — викна Ника.

Но по адамовата ябълка на Аркадий Сергеевич пролича, че вече е преглътнал.

— Какво правите!? — изхриптя Фандорин — гласът му изведнъж беше паднал. — Два пръста в устата, бързо повърнете!

Депутатът сви рамене.

— Странно. Казахте, че е моментална отрова, а нищо не чувствам. Само краката…

Леко залитна и отиде до дивана, където беше полегнал мъртвият Марк Донатович. Седна до него и отметна глава назад. Устните му бавно се отвориха в спокойна усмивка.

Николас се прибра чак сутринта. Цяла нощ дава показания и обяснения, после навести и Валентина, която наистина беше с тежко мозъчно сътресение — поне не беше си изпотрошила костите. По пътя за «Солянка» мина и през централната поща и по куриер прати на Саша Морозова запечатан плик. В него само чека за шестдесет хиляди — нито писмо, нито поне две думи. Да получи онова, за което се беше борила, а колкото до останалото, както се казва, Бог да й прости. Можеше, разбира се, и по-късно да прати чека, но никак не му се прибираше у дома, където вече нямаше дом. На жена си звънна още вечерта от милицията. Нищо не й обясни, само кратко и сухо й каза, че с Валя имат спешна работа и няма да се прибере тази нощ. Всички разговори и обсъждания после, помисли си той, прекосявайки слънчевия двор. Първо да се наспи. Алтън сигурно вече е в редакцията, но той реши да не се прибира вкъщи. Чувстваше дома си вече чужд, там нямаше да може да заспи. Затова влезе в съседния вход, където беше офисът. Спокойно ще се настани на дивана в приемната. Валя я няма, тук ще поспи. Пусна щорите, за да не му свети. Погледна синята папка, която му даде Аркадий Сергеевич. Интересно ще е да прочете какво става с разследването на Порфирий Петрович. Но не, после. Когато му олекне на душата и малко му просветне.

Реши засега да заключи папката в бюрото.

В кабинета пердето беше дръпнато. Странно, не си спомняше кога го е дръпнал.

Фандорин прибра папката и тъкмо да излезе — видя на фотьойла до прозореца Алтън, тя спеше.

Жена му си беше и без това миньонче, а като се свиеше така на клъбце, ставаше същинска Палечка.

Той се вцепени, не смееше да мръдне. Опита се леко да отстъпи към вратата и, разбира се, скръцна проклетият паркет.

Алтън веднага се събуди. Скочи, все едно изобщо не беше спала. Нахвърли се на мъжа си и яростно го хвана за ревера, за която цел се вдигна на пръсти.

— Какво става?! — развика се тя. — Защо не отговаря телефонът ти! Цяла нощ съм… — задъха се. — Аз усетих! По гласа! Пак си се набъркал в някоя неприятност, нали? Опасно ли е? Имаш ли нужда от помощ? Дано се продъни вдън земя тази твоя «Страна на съветите»! Не можеш ли да се захванеш с нещо по-обикновено? Кажи де, не мълчи! Защо си криеш очите?

Значи няма да се спи, въздъхна Фандорин.

Меко се измъкна от ръцете й и уморено каза:

— Нужни ли са толкова приказки? И то за глупости. Не са нужни. Кажи просто: «Лошо стана. Влюбих се в друг. И не знам какво да правя.» Аз ще ти помогна. Някак заедно ще решим нещата. Без да губим човешкото си достойнство. Какво да се прави? Влюбила си се, това е положението. Ще се науча да живея сам.

Погледът й беше по-красноречив от всякакви уверения и оправдания. В очите й се изписа такова искрено, такова истинско изумление, че не можеше да е театър. А и актьорстването не беше от силните й страни.

— Какви ги говориш, Ника? — смаяно попита жена му. — В какъв «друг»?

— В такъв! В оня твоя пианист — измънка той. — Нали те видях как го гледаш… — но усети, че говори пълни глупости. — Тоест не е там работата. Усетих. Почувствах го. Ти самата може още да не си наясно, но аз го виждам. Той е красавец, разбира се, той е гений, той разкри за теб съвсем нов свят… — и млъкна, защото Алтън му заби юмрук в диафрагмата и дъхът му секна.

— Какви ги дрънкаш!!! — изкрещя свирепата татарка и го ритна в кокалчето (слава Богу, че не беше с обувки). — Англичанин тъп! Кретен! Идиот! — и продължи с още много думи, включително и крайно нецензурни.

Всички те, дори най-обидните, бяха като райска музика за магистъра по история, по-прекрасна от прословутата «Фантазия фа минор».

А накрая Алтън се разплака, захлипа горчиво и каза без повече ругатни:

— Какъв си загубеняк, Фандорин… Аз харесвам не Слава, а пръстите му, неговия талант. Талантът е единственото, което си заслужава в този човек. Не виждам нищо друго в него. Тоест може да има още сто неща, но те не ме интересуват. Обичам само теб. Защото ти си единствен и няма на света никой по-прекрасен от теб. Поне за мене.

Последното уточнение малко му развали насладата от прекрасната тирада, но Николас така или иначе се усмихна до ушите.

— Ние с теб сме едно цяло, не разбираш ли? — обясни жена му, след като си издуха носа и спря плача. — Ти без мен си за никъде. Аз без теб изобщо не съществувам… Такива неща не се обясняват гласно. Но като си такъв идиот… Почувствал бил! Че вие, мъжете, вместо чувства имате калкулатори!

Николас не оспори, той беше абсолютно съгласен с всичко, което тя казваше и възнамеряваше да каже. Но на нея явно й се струваше, че бунтът не е окончателно смазан.

— Аз ужасно обичам музиката. Трябваше да стана на трийсет, за да го разбера. Това е такава наслада! Но щом те дразнят уроците ми, прекратявам ги. Колкото съм се научила, толкова. Само че може ли да задържа рояла? Ще свиря, когато не си вкъщи.

И Ника, естествено, се ужаси, размаха ръце:

— Не, не, моля те, как така ще ги прекратяваш! Щом ти харесват, музицирай си колкото искаш.

— Не, прекратявам — каза тя.

А той каза:

— В никакъв случай. Няма да си го простя.

После дълго и страстно си изглаждаха отношенията — в самия кабинет, не в най-удобни условия, но това си е само тяхна работа.

В десет и половина Алтън откри, че е станало десет и половина. Затръшка се за планьорката, набързо се облече, среса се на един крак с обувката в лявата ръка и гребена в дясната.

И изчезна, само ароматът й остана.

Николас се премести на дивана в приемната — мързеше го да се облече, за да се прибере и да си легне вкъщи. А и му се отспа.

Замисли се за загадъчната фраза на жена си. В какъв смисъл: «Аз без теб изобщо не съществувам»? Какво искаше да каже?

Повъртя се на дивана и се върна в кабинета.

По-добре да седне да почете как Порфирий Петрович ще хване Расколников.

Отвори синята папка и още някое време се почуди за загадъчните думи на жена си.

Не измисли нищо интересно, въздъхна и започна да чете.

Синята папка

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Александър Григориевич взима изпита

Всичко описано в предходната глава продължи не повече от час. Още двайсетина минути отне набирането на полицейската група: поручик Иля Петрович с прякор Барута, двама служители и писаря, който беше запомнил как изглежда Расколников от паметната утрин, когато студентът припадна в полицейската кантора.

Надворният съветник обясни подробностите на Иля Петрович по пътя към «Вознесенски».

— Преди всичко трябва да се разбере дали обектът е още там — взе да изброява приставът, помагайки си с махове на дясната ръка. — Ако се е прибрал вече в хралупата си, прибирате всички останали в участъка, аз ще имам грижата Расколников незабавно да научи за случилото се. Може да помоля Разумихин, ще видим.

— Ами ако обектът е у Мармеладови? — попита Заметов, който току заничаше над другото рамо на Порфирий Петрович.

— Тогава действаме така. Скриваме се под стълбището и търпеливо чакаме на студента да му омръзне да се любува на пияните мутри. Щом Расколников тръгне да слиза, вие, поручик, с вашите хора тръгвате насреща му, и то шумно, с трополене. И непременно го попитайте къде е квартирата на швабката, защото съседите са се оплакали. Разбрахте ли?

— Как да не разбера, ваше високоблагородие — бодро отвърна Барута. — Тъй вярно. Ще стане работата, всички казват, че съм същи артист. Зимъс на коледните празници бях цар Валтасар — голям успех пожънах.

— Чудесно, чудесно — зашепна Порфирий Петрович, защото вече влизаха във входа. — Чудесно е, господа, че навсякъде стълбищата са толкова тъмни и всички са с ниша отдолу. Заповядайте.

Настаниха се в нишата, където имаше някакви дрипи и миришеше на влажни дърва, а писаря пратиха на горната площадка, за да даде знак.

Стана точно както го беше замислил приставът.

Покрай тях няколко пъти минаха обитатели на къщата, но никой не забеляза полицаите — входът наистина тънеше в почти пълен мрак. А след четирийсетина минути горе се чу покашлянето на писаря — условният сигнал.

— Хайде, тръгвайте — пошепна приставът на Иля Петрович. И онзи изскочи, шумно затропали с ботушите, подир него двамата полицаи.

Стана даже по-сполучливо, отколкото бе разчитал надворният съветник.

По стълбите слизаше не само «обектът», а цяла процесия (Порфирий Петрович ги видя от нишата): изтощена жена с кърпа на главата и вързоп в ръка, слабо момиче също с вързоп, три деца и отзад двама мъже — Расколников и някакъв господин с много приличен вид, които мъкнеха някакъв сандък.

— Тази с шапката е Софя Мармеладова — зашепна Заметов на пристава. — Жената, дето кашля, сигурно е нейната мащеха, а брадатият не знам кой е.

От нишата съвсем ясно се чу разговорът на стълбите.

— Аа, господин… как бяхте… Распопов? — превъзходно изпълни ролята си поручик Барут. — Да знаете къде е номер дванайсет?

— Расколников съм — отговори приглушен неприязнен глас. — На четвърти етаж. Всъщност какво…

Но се намеси друг глас, хриплив и скимтящ:

— Полиция! Браво! Хванете я и в затвора! Как смее да обижда дворянска дъщеря! Швабска кукумявка! Как смее да ме напада мен, дето децата ми са в дворянски пансион! И господин Свидригайлов, ето, благородна личност, той ще свидетелства как ме клеветеше тя! В по-ранни времена с камшик щяха да я нашарят! Кракът ни няма да стъпи повече в тази клоака!

По-нататъшните й думи се удавиха в пристъп на неспирна кашлица и продължи мъжки глас — спокоен, величав.

— Помешчик Свидригайлов. Какво има, поручик?

— Оплакват се от шум и скандали. Дойдох да взема мерки.

— Ами вземете. Четвърти етаж, нали чухте. Да вървим, Катерина Ивановна, не трябва да викате. Сега ще ви откарам в болница, а Софя Семьоновна ще отведе децата на адрес, който съм е дал. Да вървим…

Стъпките се приближиха, приставът и деловодителят се дръпнаха назад чак до стената.

Но на вратата Катерина Ивановна се спря.

— Чакайте — каза тя, едва си поемаше дъх. — Искам да видя как ще измъкнат тази мерзавка и ще я отведат в канцеларията!

И не склони да си тръгне, колкото и да я молеха останалите.

— Чудесно — пошушна на помощника си Порфирий Петрович. — Нека студентът види, че в жилището не остава никой освен Лужин.

След няколко минути полицаите изкараха цялата подпийнала компания, някои едва се държаха на краката си. Почти всички тръгнаха напълно покорни пред съдбата, възмущаваха се само двама: хазайката и очилат дългокоско с блеещ глас. Първата се мъчеше на развален руски да обясни, че не е тя виновницата за скандала, а «круби и неблагодарни коспоша Мармеладоф», докато очилатият пък подвикваше нещо за неприкосновеността на жилището и полицейския произвол. Той за разлика от другите май беше трезвен, но за тези викове спокойно имаха право да приберат и трезвен човек, така че поручик Барут никак не се поколеба за дългокосия.

Изведоха всички в двора, където се чу ликуващият крясък на Катерина Ивановна: «Видя ли сега, плебейко?» — и след минутка стана тихо.

— Да вървим — каза Порфирий Петрович, без да шепне повече, много доволен от развоя на събитията. — Теренът е съвсем разчистен.

Заизкачваха се нагоре, но още преди четвъртия етаж ги настигна поручикът.

— Моите сами ще се справят, не е нищо трудно — докладва той задъхан. — Позволете да остана с вас за засадата, ваше високоблагородие. Човекът си е престъпник, да не стане беля.

Александър Григориевич ахна от негодувание. Мислено вече си беше представил схватката с Расколников, заглавията в утрешните вестници, наградата от началството и даже — при толкова нашумял случай — августейшата благодарност. А този сега изведнъж идва наготово, та после да се тупа в гърдите, че той е главният герой.

— Не си правете труда — дружески отговори Порфирий Петрович. — Твърде много благоухаете на одеколон, драги. Престъпниците от разряда на нервозните са с много развито обоняние. Ако пристигне Расколников, може веднага да познае мириса. Нали одеве на стълбите право в носа му е лъхало уханието ви?

Барута тежко въздъхна.

— Добре, ще ви пратя двама подбрани унтерофицери. Хем безстрашни, хем и здравеняци.

Но приставът не склони и за унтерофицерите.

— Не се притеснявайте, моля ви. Ние с господин Заметов, разбира се, не сме голиати, но и Расколников не е Самсон, нали. Все някак ще се справим. Той разполага само с брадва, сечиво за мирен труд, а вижте аз какво имам. — Извади от джоба си малък револвер с къса цев.

— И аз взех един от кантората — съобщи Александър Григориевич и показа пистолета от оръжейния шкаф. — И двете цеви са заредени, проверих.

Успяха да отпратят неканения доброволец, деловодителят дори заподозря, че и Порфирий Петрович никак не желае да споделя славата с още един трети герой. Много правилно!

* * *

Дванайсети номер сякаш беше създаден специално за засада — Порфирий Петрович веднага със задоволство го отбеляза. Дългата анфилада от стаи беше като представителна галерия за разните степени на мизерията, защото кой освен последен сиромах ще склони да живее като в коридор

— Ама голям скъперник е този Лужин, щом е отседнал в такава дупка, а е заможен човек — рече деловодителят.

Тук имаше и помещения с претенции за приличие, сиреч с някакви мебели и дори с картини по стените; имаше долнопробни бърлоги на пияници; видяха и обиталище на латернаджия — във всеки случай в ъгъла на дървен крак стоеше това музикално приспособление, а на масата имаше клетка с малка маймунка. Тя погледна влезлите с тъжните си черни очи, тихичко извряка и си взе от паничката слънчогледова семка.

— Не се бавете, Александър Григориевич, моментът не е подходящ — каза приставът на помощника си, който се загледа в животинчето. — Трябва да си намерим удобно местенце по възможност съвсем близо до вратата.

Но пред Лужиновата (всъщност Лебезятниковата) врата не намериха място, твърде малко беше разстоянието. Тук явно живееше предпоследният по бедност, по-зле от него бяха само Мармеладови. Обзавеждането представляваше дюшек, който даже не беше скрит зад перденце, и масивна дървена пейка — остатъците от яйчена черупка подсказваха, че се ползва и за маса. Нямаше никакво местенце, където да се скрият.

Приставът и помощникът му обаче се настаниха царски. Защото до леговището с дюшека имаше килер, който беше необитаем, а от двете му страни видяха някакви стари шкафове — вероятно хазайката беше заключила там някакви свои вещи. Порфирий Петрович се пъхна зад левия шкаф, Заметов — зад десния, и двамата станаха невидими в тъмното.

Не стига това, ами надворният съветник угаси всички газеници и свещи в стаите, остави само кандилата пред иконите, и в жилището настана пълен мрак. Порфирий Петрович не се задоволи и с това.

— И ето още какво ще направим — измърка той, оглеждайки мястото за засадата с вид на градинар или декоратор, — ще запалим свещ на пода в последната стая, все едно някой от обитателите я е оставил. Като влезе студентът, ще му блесне в очите, хем пък ние с вас да можем да го виждаме, защото така ще останем още по на тъмно.

За най-последен щрих измъкнаха дъбовата пейка и препречиха с нея пътя.

— Като се наведе да я помести, ще му изскочим отзад. Ще му извия едната ръка, вие другата. Умеете ли да извивате ръце? Не? Сега ще ви покажа.

Порфирий Петрович хвана помощника си за ръката и с бързо движение така му я изви назад, че Александър Григориевич изписка.

— Тихо — посочи приставът вратата на Лужин. — Но впрочем не е важно, Пьотър Петрович не ни интересува.

И заеха позиция в тъмния килер.

— Добре че е толкова задимено тук — чу Заметов спокойния глас на надворния съветник. — Може човек да палне цигарка. Искате ли?

Драсна клечка.

— Благодаря, не.

Александър Григориевич все повече се вълнуваше. И му пресъхна гърлото — каква ти цигара. Как може приставът да е толкова невъзмутим, помисли си той.

В мрака времето се точеше бавно и скоро Александър Григориевич почувства, че непременно трябва да каже нещо, иначе ще се чуе как му тракат зъбите.

— Порфирий Петрович — тихо поде той, — спомням си как в гимназията пак така седиш преди изпит по геометрия или нещо друго, и толкова ти е притеснено, направо ще ти изхвръкне сърцето. Имаш чувството, че ако те скъсат, това ще е краят на целия ти живот.

Иззад съседния шкаф се чу:

— И на мен ми е притеснено. Ръцете ми се изпотиха. Ужасно се вълнувам.

— Вие ли?! — слиса се Заметов.

— Ами да. Поредната сесия, и то много важна.

Александър Григориевич надникна от укритието, но разбира се, нищо не видя в мрака.

— Каква сесия имате предвид?

— Изпитна. Много банална алегория, но вярна — за изпита на живота. Какво представлява земното ни битие? — Порфирий Петрович издуха тютюнев дим. — Обучение. И както във всяко училище, то върви криво-ляво — докато не дойде поредната сесия. Тогава ти идва нанагорно. Ако не си научил добре уроците си, тежко ти. Непременно закъсваш.

— И… какво тогава?

— Лоша работа. За разлика от гимназията може не само да останеш да повтаряш класа, ами и да се върнеш в по-долен клас. Бил си, да кажем, във втори, а изпадаш в първи. После те разжалват до подготвителен. И тъй нататък до пълно нравствено малолетие и даже още по-долу, до животинско състояние. Сред нас има мнозина такива скъсани. Понякога ти се струва, че са повечето. Но мисля, че измежду хората няма съвсем пропаднали. Понякога виждаш човек, разжалван чак до най-последна инфузория, но изведнъж издържа изпита и веднага се издига чак до професор. Защото човекът е истинско Божие чудо.

— Не разбирам — рече Заметов, който с напрегнато внимание слушаше мъглявите разсъждения на надворния съветник.

— И аз самият много неща не разбирам, но това е всеизвестен факт. Ние всички сме в такава гимназия, в която чак до последния звънец в нищо не можем да сме сигурни. Нали е казано: първите ще станат последни, а последните — първи. И така чак до последния звънец, да.

— Какъв звънец? — попита Александър Григоревич.

— До дипломирането, до последния изпит, без който няма да получите диплома.

За «дипломата» деловодителят не успя да попита.

— Шт! — изшътка изведнъж Порфирий Петрович.

* * *

И се чу как изскърца врата — но не онази откъм стълбите, а от другата страна, съвсем наблизо.

Лужин наднича, досети се Заметов. Да разбере защо е тихо — нито викове, нито шум, нито звън на чаши. Ами ако сега излезе? Лоша работа! Може да налети на Расколников на стълбите или в двора!

Май за същото си помисли и приставът.

— Тихо! — изсъска Порфирий Петрович, и то доста силно. — Май отваря! — и даже побутна шкафа да изскърца съвсем доловимо.

— А, скрили сте се! — чу се звучен мъжки глас. — Дебнете ме? Как ли пък не! Знаех си аз! Ама вие не сте познали!

И вратата пак се затвори, прещрака ключ.

— Сега до сутринта няма да посмее — подхвърли надворният съветник. — И по-добре за него.

Помълчаха, после деловодителят пак се върна към разговора им:

— Та за какви изпити ми говорите?

— Шшшш! — пошепна Порфирий Петрович, но сега съвсем тихо, почти нечуто. — Ето го!

И Заметов го чу. Как няма да чуе: в другия край се хлопна врата и се чуха бързи крачки, но не предпазливи, а шумни, уверени, все едно някой си влизаше вкъщи. Те се приближаваха и учестяваха, този някой като че се засилваше.

На Александър Григориевич му затрепка сърцето, всички странични мисли мигом излетяха от главата му, а пръстите му обхванаха грапавата ръкохватка на ведомствения пистолет.

Пред килера на три крачки от деловодителя изшумоля сянка. «Давай!» — заповяда си Заметов и изскочи от укритието. Порфирий Петрович направи същото част от секундата по-рано.

Насред прохода за малко да се сблъскат и едновременно видяха страховита, почти невероятна сценка. Расколников, чийто силует леко в червено от пламъка на свещта видяха в гръб, без да се спре и без да забави движението си, с едната ръка подхвана от пода дъбовата пейка, която одеве едвам преместиха двамата, вдигна я във въздуха и с мощен замах я заби във вратата на Лужин. Тя не удържа на съкрушителния удар и се сцепи. «От бяс са му се удесеторили силите, при лудите се случва», помисли си Александър Григориевич, а разяреният студент ритна с крак вратата й тя изхвърча от пантите. От стаята бликна светлина, непоносимо ярка за Заметов. Той за миг замижа, а когато отвори очи, на вратата вече нямаше никой.

Целият щурм не продължи и две секунди. Не само неопитният деловодител, но и самият Порфирий Петрович, дето се вика, не успя да гъкне. А отвътре се чу шум, вик и някакъв ужасно гаден трясък, от който на Александър Григориевич му се дощя да си запуши ушите. Надворният съветник се опомни и се втурна напред с вик: «Неее!» Заметов подире му, той също крещеше нещо, но дори не разбираше какво.

Първото, което видя Александър Григориевич, щом влезе в доста голямата и спретната стая, беше човек с бакенбарди, седнал до масата. Беше се отметнал назад, устата му зееше, а очите му, опулени по неестествен начин, бяха извърнати нагоре, сякаш човекът се мъчеше да види нещо на собственото си чело.

А имаше какво да се види там. Където започваше косата, направо от черепа стърчеше някакъв непонятен предмет с мъждив блясък. Като го погледна Александър Григориевич, и се смрази. От потреса погледът на деловодителя не че помръкна, а някак странно се стесни — като на кон с наочници, а отстрани всичко му се губеше в мрак.

С едничката мисъл да не падне в несвяст, Заметов едва отмести прилепчив поглед от ужасния предмет по права линия встрани, та чак сега видя убиеца. И зрението му изведнъж се проясни, той видя цялата картина, мозъкът му някак преодоля временната парализа.

Беше господинът, когото наскоро видяха на стълбите. Господин Свидригайлов, така се казваше. Престъпникът погледна с учудване, но без никакъв страх двамата, които бяха нахълтали в стаята, мръдна ръка да издърпа оръжието от раната, и се оказа, че бастунът му има в края тежка бронзова дръжка със сфинкс върху правоъгълна подставка. Следата от това кубче лесно можеше да се сбърка с отпечатък от тъпия край на малка брадва.

Египетският истукан беше мокър и лъскав, та на Александър Григориевич пак му призля. Поне мъртвецът беше рухнал сега встрани от стола и не го плашеше с изцъклените си очи.

— Вие? — изломоти към Свидригайлов приставът, очевидно потресен не по-малко от помощника си.

Револверът подскачаше в ръката на Порфирий Петрович, който беше се спрял само на крачка от убиеца.

— Аз.

Брадатият човек се подсмихна и направи много бързо, почти недоловимо движение: нещо изсвистя, мярна се във въздуха и върху ръката на пристава се стовари страшен удар на бастуна, чу се изпукване на кост.

Револверът изхвърча на пода, а самият надворен съветник с вой се преви одве, хванал счупената си китка. Заметов изведнъж си спомни, че и той има оръжие. Изпъна дулото напред, прицелил оръжието право в гърдите на престъпника, и натисна спусъка. Но не последва изстрел.

— А предпазителя забравихте ли го? — с укор промълви Свидригайлов, пристъпи към Александър Григориевич и замахна с ужасяващото си оръжие. — Но не ви препоръчвам. Защото не се знае кой ще е по-бърз: вие с предпазителя или аз с моя бастун. Предвид вашата неопитност и моя… навик бих заложил на себе си. Хвърлете го тоя мускетон, младежо, и бягайте. Вие не ми трябвате, нямам нищо против вас.

«Прав е! — проблесна му на Заметов. — Леко да отпусна оръжието, за да не ме удари, но няма да го хвърлям. После започвам да отстъпвам, и постепенно прибирам пистолета. На вратата бързо се обръщам и си плюя на петите!»

Бездруго Свидригайлов вече няма къде да им избяга. Полицията ще го намери, има си специално обучени хора, истински орли, не деловодители.

Това беше първата му мисъл — изключително разумна. Втората в сравнение с нея беше припряна и неясна: «Ето го изпита.»

Той преглътна слюнката, дето преди малко я нямаше, а сега все повече пълнеше устата му, и дръпна предпазителя.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Руски разговор

Беше такава болка, че Порфирий Петрович няколко мига само не можеше за нищо да мисли, но дори сякаш ослепя и оглуша. Затова не разбра как стана този кошмар. Само усети някакво раздвижване във въздуха и в краката му падна нещо меко и тежко.

Приставът, все така превит, отвори очи. Точно до него по очи лежеше Заметов, от темето му през старателно нагласената прическа бликаше тъмна кръв и по процепа между дъските на пода потече бързо ручейче.

— Това не го исках — чу Порфирий Петрович някакъв далечен глас. — Дръпна го все пак, тц-тц-тц.

Костите на китката му бяха счупени, надворният съветник го чувстваше, но болката вече не беше толкова остра, ръката му просто изтръпна като парализирана.

Приставът се изправи и погледна ужасния човек, който размахваше окървавения си бастун.

— Жалко за момчето — промълви с покруса Свидригайлов и додаде нещо изключително странно. — Безусловно е в мой минус.

— Убиец! — пошепна Порфирий Петрович, защото нищо друго не му идваше на ум в момента, а освен това беше сигурен, че сега сфинксът ще се стовари върху собствената му глава, размътена от скоростта на събитията.

— В дадения случай безспорно твърдение, да — засмя се Свидригайлов. — Да не помислихте, че и вас ще?… Нищо подобно. И момчето не биваше. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. По-добре да го бях оставил да гръмне.

Сръчно врътна с два пръста бастуна и седна на стола, на който доскоро бе седял Лужин.

Ръката му с пръстени небрежно отмести пачка банкноти, той подпря лакът на масата и се прозя.

— Не разбирам… — с усилие произнесе приставът, който разбираше само едно — че животът му поради някаква причина не свършва точно сега, на минутата.

— Вие кой сте? Полицай? — с любопитство го заразглежда престъпникът. — Аз например съм Свидригайлов, Аркадий Иванович, корнет в оставка, рязански помешчик. А вие как се казвате?

— Федорин, Порфирий Петрович — отговори надворният съветник и дори някак глупаво сведе глава като при някакво обичайно запознанство. — Следствен пристав в Казанския участък.

— Значи разследвате убийствата? Хитро ме причакахте тук, много хитро. Не очаквах. Явно сте много умен.

Рязанският помешчик пак се прозя.

Не може да е от скука, мимоходом си помисли приставът, каква ти скука с два трупа. Това са нервни прозевки — факт, който е известен в медицината.

— Не, господине, никак не съм умен, напротив, глупак съм — с горчивина промълви Порфирий Петрович, защото това беше самата истина.

Но Аркадий Иванович го разбра погрешно.

— Искате да кажете, че много самонадеяно сте тръгнали само двамата да ме хванете? Но откъде да знаете какво представлявам? — и показа космат юмрук с големината на бебешка глава. — Идеално щяхте да хванете някой обикновен човек, при това сте добре въоръжени. Но аз съм силен като мечка. Между другото в младежките години на пияна глава обичах да се боря с мечки, като нищо ги катурвах по гръб. Даже в полка ми викаха Мечока. Което си е вярно, вярно е — природата ме е дарила повече от щедро. Само дето се възползвах неблагочестиво. Защо стоите? — сякаш се усети Свидригайлов. — Седнете.

И понечи да му придърпа другия стол.

Но Порфирий Петрович го изпревари:

— Няма нужда. Мога сам.

И седна малко на разстояние, така че да е наблизо до падналия на пода револвер.

Беше на разстояние около две крачки. По-близо не можеше, щеше да направи впечатление.

— Може ли да попитам какво възнамерявате да правите оттук нататък? — попита надворният съветник само колкото да печели време.

— С вас? — Свидригайлов се учуди, сякаш още не беше му хрумвал подобен въпрос. — Честно казано, не знам. Аз и за самия себе си все още се колебая. Тоест имам намерение да замина на пътешествие, но не съм решил някои подробности… Хайде засега да си поговорим. Отдавна не съм имал възможност да поговоря с умен човек. Дайте да ви превържа ръката, за да не ви боли. — Извади носна кърпа и много сръчно, почти без да причини болка, превърза китката му. Дори поклати глава: — Костите са счупени. След час-два много ще ви заболи: Има олово в дръжката на бастуна. На село си го направих, за да си укрепвам ръката. Не съм мислил да го ползвам за друго — той намокри с вода от гарафата една салфетка и избърса зацапания сфинкс. — Тайнствен звяр. Задава гатанки на човеците, ако не отговориш — заминавай за царството на Хадес. — Отвърза си връзката и му направи нещо като превръзка през врата, с която закачи удобно ръката на пристава. — Ето така. А сега ще си поговорим бавно и напоително, нощта е дълга. Защо умни хора да не се поразговорят дружески, макар и в такъв хаос? — кимна той към двете мъртви тела. — Особено пък в хаоса. Цяла Русия е така.

— Мислите ли? — обърна се към него Порфирий Петрович, сякаш изключително заинтригуван, а всъщност за да спечели още сантиметри до «франкота» си.

Ако може някак да разсее с приказки този любител на «напоителните разговори» и да се пробва — трябва не само да грабне револвера, но и да успее да отскочи назад, преди събеседникът да е замахнал със сфинкса.

— Да си призная, причаквах тук съвсем друг човек, не вас — подхвана той отвличането на вниманието.

— А кого?

— Студента Расколников — Родион Романович.

Това му съобщение невероятно прикова вниманието на Свидригайлов.

— Расколников ли? Но защо, как така?

— Ами какво да ви кажа… — Порфирий Петрович притеснено се усмихна. — Въобразих си, че това не са най-обикновени убийства, не са от корист или за отмъщение, а… Как да се изразя? — престъпление от нов тип в унисон с общата религиозна криза и повеите на времето. Стори ми се по недомислие, че тук непременно ще да има някаква теория. И ето че попаднах тъкмо на Родион Романич. Защото той именно развива една теорийка, безкрайно интересна. Относно пялото човечество. Че разните обикновени, никакви хора е напълно допустимо да се убиват — естествено, ако е от обща полза и ако самият убиец не е от обикновените хора. Това от една страна. А от друга — студентът през цялото време на разследването като че нарочно ми се пречкаше непрестанно. Ту оттук се подмушне, ту оттам се появи. А за вас не съм и помислил…

Май се получаваше. Помешчикът го слушаше с огромен интерес, беше забил зловещия си бастун в пода, брадичката му подпряна върху сфинкса. Какви очи, помисли си Порфирий Петрович. Той самият, този Аркадий Иванович, е същински сфинкс: задава гатанката и тежко ти, ако не отгатнеш.

— Как е възможно — усмихна се Свидригайлов, — такъв умен човек и със сигурност опитен, би трябвало да знаете по-добре да четете в душите. Как може Родион Романович да е убиец? Убийството е сериозна работа, а той фантазьор, мечтател. И най-вече е с жалостиво сърце, не е като мен. Да не мислите, че е лесно да удариш човек, дори да е най-мерзкият, с брадва по темето, или с този сфинкс? Нали това е обиталището на душата. Не тук, както е според поетичния изказ — той посочи гърдите си, — а тук е душата, под черепните кости. Не е ли така?

Порфирий Петрович, човек с по-практични нагласи, намираше въпроса за местоположението на душата схоластичен, затова се въздържа от отговор.

— Не — продължи Аркадий Иванович. — За убийство се иска човек да е груб, да е действен, аритметичен човек. Така че сте сгафили с Родион Романович. Но за теорията сте прав. Имам си аз моя теорийка, собствено изобретение. Не копнея да облагодетелствам с нея човечеството, а и опасно би било, но за себе си съм я одобрил и успешно я прилагам.

Надворният съветник вече разбра, че няма нужда да го разсейва с приказки, трябва просто да го остави да говори — така ще е по-добре за плана. Помешчикът очевидно наистина отдавна не беше се отпускал в откровен разговор с никого, щом като думите му се лееха сега в неспирен поток.

— Защото, милостиви господине, кой съм аз всъщност? Животно, и то зло животно. Благородният лъв поваля жертвата си с един удар, и то единствено за утоляване на глада си. Аз пък винаги съм бил като котарак, който иска и да си поиграе с мишката. Винаги го е имало у мен това сладострастие, примесено с жестокост. Но и нещо… друго. Ако го нямаше и това, другото, хич нямаше да се чувствам зло животно, така ли е? — странни огънчета лумнаха в неподвижните очи на Свидригайлов при тези думи и Порфирий Петрович вътрешно потръпна: ехе, човече, ти май не си дори за каторга, а си направо за откачалницата, за отделението на буйните луди.

— В моя живот се случи нещо — не много отдавна. Не е нужно да ви го казвам. Ще споделя само, че срещнах една необикновена девойка… Не, няма значение — Аркадий Иванович тръсна ръка, сякаш да отпъди някакво видение. — Само да не си въобразите, че поради това събитие, както пишат литераторите, се преродих за нов живот. Ни най-малко! Даже след това отрових жена си Марфа Петровна… Какво мигате? Чудите се на самопризнанието ми? Че какво да крия, щом като тук пред очите ви затрих двама?

И щом като ще ме пречукаш и мен след малко, добави мислено приставът и още малко се придвижи в нужната посока. Оставаше му да се помести съвсем мъничко и после само да издебне удобен миг — когато приказливият убиец притвори очи или поне отмести поглед.

Засега обаче очите на Свидригайлов, макар и замъглени от спомени, гледаха право в Порфирий Петрович.

— Но по онова време, когато в любимия ликьор на Марфа Петровна сложих малко италиански капки, теорийката ми вече беше изкристализирала. Заради нея ми беше кредитът.

— Кредит ли?

— Да. Според моята теория трябва да анулирам злобното животно, което съм аз, преди отпътуването за Новия свят. За да замина чист като младенец. Тъй да се каже, новороден човек.

— Престанах да ви разбирам — намръщи се пристав, наистина объркан от Свидригайловите алегории. — Какво значи «да анулирате»?

— Много просто, това е аритметично действие. Знаете ли, аз съм огромен грешник — призна си Аркадий Иванович, сякаш разчиташе да смути събеседника си с това откровение. — Не в смисъл на най-обичайните човешки мерзости, каквито върши всеки. Тоест и аз, разбира се, съм развратничил, мамил, пиянствал. Пожелавал съм, тъй да се рече, и жената, и вола, и осела. Като всички — или поне мнозина. Но живата душа убиват единици, съвсем малцина, и тук вече няма прошка. Всяка погубена душа в някакво счетоводство се зачита за голям минус. Аз имам четири такива минуса.

— Шелудякова, Чебаров, Зигел… — взе да брои Порфирий Петрович.

Но Свидригайлов нервно го прекъсна:

— Защо пък Зигел? Каква душа е Зигел? Ще стигна и до Даря Францевна, но сега за друго говоря. За жена ми Марфа Петровна вече ви казах. Нея си я авансирах с последващо погасяване на заема.

— Какво? — пак недоразбра надворният съветник.

— Изслушайте ме, не ме прекъсвайте! Та значи това е първият ми минус. А, не, хронологически погледнато, е третият. Защото преди жена ми погубих други две живи души. Но Марфа Петровна все пак поради страст и корист, а онези две души за нищо, от скука и поквара. Първият ми минус беше, когато докарах до клупа едно глухонямо момиче. Не съм го убил, но по-добре собственоръчно да го бях унищожил, поне нямаше да е толкова долно. Да не се отклонявам в тази история, че ще стане много надълго… И за лакея ми, също бидейки извън подозрение, дори не ме разследваха. Сиреч за закона доскоро бях съвсем чист — засмя се Аркадий Иванович, — макар и да живеех с три минуса, сякаш с три кола набучен… Та така. А като се влюбих в тази девойка, започнаха да ме спохождат видения…… Не бях ли ви казал за влюбването? Казал съм? Знаете ли как става: като срещнеш някоя жена, едничка за цял живот… Тоест може и да не я срещнеш, а да си изфантазираш. Тя по-скоро не съществува, такава жена — само игра на въображението. Като изчезнеш, и тя изчезва. Впрочем интересно би било да се провери дали ще изчезне, или не… — той млъкна за миг, замисли се за нещо, тръсна глава: — Добре, както и да е. За друго исках да ви разкажа — за виденията. Та за девойката: като се влюбих или си изфантазирах (и аз не знам), започнаха виденията ми…

Тук в разказа му пак се отвори пауза, та Порфирий Петрович попита:

— Видения ли? — и още малко се премести, защото погледът на помешчика стана като стъклен и невиждащ.

Свидригайлов трепна.

— Да. Не кой знае колко страшни, ами просто… Два пъти ми се привидя онова момиченце. Будя се нощем — то седи до леглото ми с бяла нощница, подвило крачета… Краката му бяха като клечици…

— И какво?

— Нищо. Гледа ме и мълчи. Нали беше глухонямо. Аз така му правя с ръка — махни се, върви си. То става и безшумно си отива. Много покорно дете беше, такова си остана… После Филка, моят лакей, изведнъж ми се яви, подава ми лулата. Точно като приживе. Никога не съм бил страхлив, та и тогава не се уплаших. Даже му се подиграх. «Как смееш, викам, с продран лакът да влизаш при мен — вън, негоднико!» И надделях над призрака, оказа се лесно… С Марфа Петровна пък направо си беше смешно — и Свидригайлов наистина онагледи със сух гърлен звук «кхе-кхе». — Това съвсем наскоро беше, оня ден. Седнал съм след един долнокачествен обяд от гостилницата, стомахът ми тежи, пуша — изведнъж влиза Марфа Петровна, издокарана с нова копринена зелена рокля, отзад дълъг шлейф: «Здравейте, Аркадий Иванович! Какво ще кажете за роклята ми?» — стои, върти се пред мен. «С какви глупости ме занимавате, казвам, Марфа Петровна.» «Ах, то пък човек вече да не те обезпокои!» И аз й казвам, за да я ядосам: «Марфа Петровна, смятам да се оженя.» (Това е вярно, възнамерявам.) И тя ми казва: «Много ви прилича, Аркадий Иванович; не ви ли е срам, едва-що погребали жена си, веднага да хукнете да се жените. И поне добре да бяхте подбрали, че нали ви знам — ни за нея ще е добре, ни за вас, само ще станете за смях на хората.» И си излезе. Ами кому, кажете ми, освен на мен може да се явят такива смехотворни видения?

Порфирий Петрович сега седеше така, че имаше надежда да успее да грабне револвера със здравата ръка от пръв опит, защото на втори надали можеше да разчита. Така че в диспозицията им се постигна важна промяна, която приказливият убиец още не беше забелязал. Обаче приставът реши да не бърза.

Първо, трябваше да изчака някакъв особено удобен момент, а второ, нека сам си каже цялата истина по собствено желание. Защото после мъртъв не можеше да го разпита (а Порфирий Петрович почти не се съмняваше, че престъпникът няма да се уплаши от револвера и ще се хвърли право срещу куршумите).

— И все пак не разбирам математическите ви алегории — подсказа му нужната насока надворният съветник.

— Какво има за неразбиране! Казвам ви: три живи души погубих. Три страшни минуса ми се пишат. Според теорията на вашия Родион Романович може и да са обикновени, но са живи души. Само че за мое щастие на света има и хора от друг вид, с мъртва душа, загнила. Те заразяват с гнилите си миазми атмосферата, погубват и унищожават всичко наоколо. Моята теорийка е по-изкусна от Расколниковата, не смятате ли? — Аркадий Иванович се разсмя. — Още на село я измислих, преди около месец. Ако заради глухонямата и заради лакея, а и заради моята Марфа Петровна изтребя три смъртоносни бацила, ще станат точно трима на трима. Забелязвате ли, че живата си съпруга (защото тя още си беше съвсем жива тогава) предварително сам на себе си я предплатих? — и щеше пак да се изсмее, но нещо като че ли го задави и от гърдите му се изтръгна по-скоро звук на ридание.

— Но как тогава става дискриминирането на живата душа от мъртвата по вашата терминология? — присви очи Порфирий Петрович.

— Никой не ги обича тези бацили, това е точен белег — убедено каза Свидригайлов. — Никой няма да заплаче за тях. Нито една душа. Какво ми мижите? Мислите си, че и за мен никой няма да заплаче? — и се подсмихна: — Така си беше допреди време, но сега, когато подредих някои нещица, възможно е да се пролеят за мен една-две сълзици. Впрочем няма значение… А и от предишния си петербургски живот познавах лично някои бацили. Тук при вас около Сенния площад има много измет. Та реших да навестя две свои стари дружки, безподобни гадини.

— Едната е Даря Францевна Зигел — разбра Порфирий Петрович. — А втората — лихварката Шелудякова?

— Даря — да, тя ми беше първата кандидатка. Старата лихварка тогава изобщо не я знаех. Втората беше Гертруда Реслих, при която отседнах. Още по-голяма мерзавка от Дарюшка покойницата. Тя наистина заслужава сфинкс в черепа! А за лихварката и адвоката Чебаров случайно научих. Още първия ден след пристигането бях седнал в някаква кръчма. Пиех вино и подслушах един разговор. Обожавам да подслушвам — намигна Аркадий Иванович на пристава. — Двама дрипльовци се жалваха един на друг, някакво чифутче и студентче. Първият много картинно разказа за Чебаров. Как адвокатът го притиска заради дълг, нито ден отсрочка не му дава и заради това сега евреина ще го върнат от Петербург по етапния ред в забутаното градче, откъдето с толкова усилия се е измъкнал. А студентът пък му разказа за чудесната Альона Ивановна. Ехе, си казах, като на тепсия. Проверих, изясних: всичко точно така излезе — и адвокатът, и лихварката са същински бацили, и двамата уравняват минусите. И веднага си свърших работата.

— Даже не проверихте дали някой ги обича? — не се сдържа Порфирий Петрович. — Альона Ивановна например имаше сестра, малко ненормална.

Но Аркадий Иванович никак не се смути:

— На сестра й само щеше да й олекне без старата. Тази вещица много тормозела Лизавета. Не съм я ударил силно по главата, нали? Колкото да припадне, защо ми е да си усложнявам аритметиката? Тя е безобидно същество, а пък не трябваше да си е вкъщи — беше отишла на чай у кумата. Защо се чудите? Нали ви казах: проверих, аз съм прецизен човек… Та така, значи отначало избрах Альона Ивановна и Чебаров — на лихварката уж занесох скъпа вещ, на адвоката — жалба. Толкоз алчни бяха, никак не се затрудних с тях. А после зарадвах и Дарюшка, гнусната жаба. Там още по-лесно стана. С Реслихката само се забавих, тя си уреди отлагане, без дори да подозира.

Изведнъж му стана много весело, толкова весело, че се запревива от смях.

Много удобен момент за пристава да вдигне револвера от пода, но Порфирий Петрович се въздържа.

— И с какво толкова го заслужи?

Аркадий Иванович изправи глава и важно каза:

— Реших да се оженя, та Гертруда Карловна ме сватоса. От няколко дни съм ухажор. Тя каза: «Момичето е самата прелест, точно по ваш вкус. И родителите й не искат много скъпо. Само че ще се разберем: след медения месец ще ми докарате жена си, за какво ви е? А на мен ще ми е от полза.» Щеше ми се на мига да я зарадвам с удар по главата, хем и бастуна си носех. Но любопитството ме възпря. Че то животното си е у мен, никъде не се е дянало. Отидох да видя момичето — наистина много хубавко. Не само телесно, на тази възраст те всички са прасковки. Но на това в очите му и гордост забелязах, и характер, и плам. Ех, рекох си, минус повече, минус по-малко. Тъкмо с Реслихката ще ги уравня. — В очите му блеснаха безумни весели искрици. — Според мен дори е остроумно. От друга страна, защо да не се оженя? Вече не си и мечтая да се мярна пред онази, другата: отхвърли ме и пак ще ме отхвърли. Тя нула не иска, тя иска положителна стойност. А за пътешествието, което ще предприема, и нула стига. В Америка възнамерявам да отплавам, не ви ли казах?

— Казахте ми — за Новия свят.

— Казват, че е твърде интересно място. Имам там един познат, много го хвали… Та за какво бях започнал? — Аркадий Иванович си разтри челото. — А, да, аритметиката. И ето ми сметките: за глухонямата, за лакея и за Марфа Петровна си платих с лихварката, Чебаров и Даря Францевна. Господин Лужин — кимна той към трупа на Пьотьр Петрович — исках да си го пиша като кредит за бъдеща индулгенция. Твърде гнусен екземпляр. Жалко само за момчето, вашия помощник, просто така стана. Нищо де, сега всичко е квит, издължено. Така че за момента съм съвсем на чисто и съм нула цяло и нула десети. Имало един Аркадий Свидригайлов, а все едно че го е нямало. Колкото напакости, толкова и си разчисти.

Достатъчно, каза си надворният съветник. Крайно време!

Той шумно кихна — не истински, а престорено, и уж да предпази събеседника си от пръските, се приведе рязко напред и надолу. Остана само да посегне с лявата, неосакатената ръка.

— За годеницата ми искате ли да чуете? — изкиска се Свидригайлов. — Как я подготвям за венчавката? Чуйте, ще ви е интересно.

Приставът бавно се изправи. Сочните устни на помешчика се усмихваха сладострастно.

— В случая подготовката е по-сладостна от резултата, бъдете сигурен, аз ги разбирам тези неща. В семейството й ми имат пълно доверие, особено след като предплатих на таткото една хилядарка. Предоставят ми пълна свобода. Госпожиците на шестнайсет са любопитни за всичко, важното е да не ги стреснеш с прибързване. С нея като начало възприех тежък научен тон. Един вид в името на добросъвестното изпълняване на бъдещите съпружески и майчински задължения съм длъжен да запозная годеницата си с всички физиологични подробности — така ще е прогресивно и цивилизовано. Четох й на глас от медицинската енциклопедия, показах й картинки. А вчера проведох и нагледен урок. В заведението на Гертруда Карловна има едни специални стаи, от които може да се гледа през прозорчета. Стоим си с моята Аделаида Степановна буза до буза, гледаме, а в будоара правят гимнастика специално наета от мен професионалистка и нает кавалер. Аз тихо, шепнешком обяснявам подробностите с все същия цивилизован тон. А бузката на годеницата ми все по пламенее, сърчицето й тупка… Е, погалих я по гръбчето, дето са притегнати връзките. И леко развързвам, с пръстите все по-надолу, надолу, където госпожичките над дупенцата имат, нали знаете, едни такива чудни трапчинки…

— Стига! — викна Порфирий Петрович. — Какви гадости говорите! Стига, мръсник такъв!

Аркадий Иванович така прихна, че чак му потекоха сълзи и от смях затропа с бастуна по масата.

— Ох… Мислех, че по-рано ще ме прекъснете. Но дослушахте чак до трапчинките. Ах, че сте сладострастник, господине. Колко пъти можехте да си вдигнете франкота, но не — решихте да чуете всичко докрай. — При тези думи Свидригайлов бързо се наведе, с долния край на бастуна подхвана револвера и го придърпа. Надзорният съветник не успя даже да мигне. — Хубаво нещо — одобри веселякът и врътна барабана. — Поне четирийсет рубли ви е излязъл, а? Но интересно — надникна в цевта…

Тук, насред изречението, свършваше повестта, последният абзац беше зачертан яростно и с разкривени едри букви пишеше:

Не мога повече! Пълни глупости! Не така, трябва да е по съвсем друг начин! И началото да е друго!

И следваше началото на текста, познат на Николас Фандорин още от юношеските години:

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено се запъти към К-н мост.

Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в самостоятелна квартира и всеки път, когато излизаше, той непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият мъж изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което…

КРАЙ

ДОПЪЛНЕНИЯ И БЕЛЕЖКИ

Едно от най-обременителните задължения при писането на криминален роман е необходимостта в края му да обясниш всички хитроумни ходове и да разобличиш всички фокуси, с които е изпъстрена сюжетната линия. Невъзможно е да пренебрегнеш напълно това задължение, защото рискуваш читателят да остане обиден и неудовлетворен. Но все пак не е основателно да се тълкува всяка дреболия — та нали за кокетството на завръзката и за неочакваността на кулминацията ще трябва да отговаря горкият край, при който и без това всеки ред е много ценен.

От една страна учтивостта задължава автора да сдъвче всички неразбираеми подробности, да ги постави в устата на читателя, че и да му избърше устните със салфетка. От друга страна, прекалено обстоятелственият финал на един криминален роман го раздува прекалено, отслабва ефекта му, а при това е и излишен за проницателния читател, тъй като той и без това си е изяснил всичко. Намирайки се между Сцила и Харибда, се спряхме на компромисно решение — в самия роман оставихме само абсолютно необходимите разяснения, а описанието на дребните фокуси, както и някои незадължителни, но полезни допълнения към нашия разказ изнесохме в отделна част.

Това е сторено не заради някакъв формализъм — пази Боже! — а само с надеждата, че така и вълците (тоест проницателните читатели) ще бъдат сити, и агнетата (тоест останалите читатели) ще останал цели.

1.

…преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление

В описваното време Санкт Петербург бил разделен в административно-полицейско отношение на десет района — т.нар. «части». Правоохранителните задължения във всяка част изпълнявал частен пристав, обикновено с чин полковник. Дейността по разследването на углавни престъпления се водела от следствен пристав.

2.

Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом

Възпитателните домове, първоначално наричани «сиропиталищни», били учредени от Екатерина Велика за отглеждане и възпитание на сираци и най-вече на подхвърлени деца. Инициатор на това благотворително начинание е И.И. Бецкой, незаконороден син на един от князете Трубецки. В тайното родилно отделение на възпитателните домове на жените позволявали да раждат с маски на лицата, за да избегнат публичния позор, а после детето било оставяно на грижите на учреждението. Възпитаниците получавали начално образование и били обучавани на някакъв занаят. Екатерина се надявала от тях да се сформира толкова необходимото на Русия съсловие «на третата класа и новия род хора». Само че, както се случва често, чудесната идея се изродила в кошмар. Нивото на грижите за децата било ужасно, нямало кърмачки, смъртността сред новородените достигнала ужасяващи размери. По време на описваните в романа събития смъртността сред новородените в Санкт-Петербургския възпитателен дом за 1863 година достигнала 75%.

3.

Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански

Михаил Михайлович Сперански (1772–1839) — забележителен държавен деятел, съвременниците му го сравнявали с птицата феникс, способна да се възроди от собствената си пепел. Беден, от низш произход, едва трийсетгодишен той се въздига до върховете на държавната власт благодарение на редките си таланти, поразителната си работоспособност и фантастичния си късмет, а на 35 години е фактически съуправител на император Александър Първи, който се вслушвал във всяка негова дума. Но на четиридесетгодишна възраст, ставайки жертва на придворни интриги и на собствената си самонадеяност, Сперански изгубва всичко и бива изпратен в заточение. След седемгодишно забвение той започва постепенно отново да прави кариера, издигайки се от губернатор на затънтена провинция до по-висши длъжности.

За младите години на Сперански се разказва следният анекдот:

По време на съдбоносния му разговор с господаря император на 17 март 1812 година (на тази аудиенция нямало свидетели, което после дава храна на разнообразни измислици) Михаил Михайлович проявил непредпазливостта да надмине негово величество по остроумие и язвителност, с което и се погубил окончателно.

Според слуховете Александър, вече достатъчно настроен против него от интригантите, в началото на разговора все още се опитвал да се държи величествено и даже сухо поблагодарил на Сперански, задето го бил обучавал в науката на властта. Само че после не се сдържал, и позовавайки се на казаното от началника на полицията Балашов, повторил гневно оскърбителните слова, произнесени от Сперански по адрес на монарха. Сперански бил възкликнал: «Та какво би постигнал този неблагодарен властелин, ако аз не бях до него?»

Михаил Михайлович не отрекъл, но подчертал, че Балашов е повторил само втората част на разговора, пропускайки първата, в която същият този придворен предал на Сперански обидните думи на Александър за самия него, който пък бил казал в присъствието на много хора: «Това попче става нетърпимо». Царят се изчервил, защото упрекът бил справедлив. А Михаил Михайлович имал на всичкото отгоре дързостта да попита дали господарят счита за редно да се отнася така неуважително към своя верен съветник, при това пред негови недоброжелатели?

Смущението на императора не продължило дълго. Александър се окопитил бързо и с надменно изражение отронил: «Quod licet Jovi поп licet bovi», (което подхожда на Юпитер, не подхожда на бика) — съвсем уместна реплика, особено ако се вземе предвид, че отдавна наричали упорития Сперански «Бика».

А Сперански? Той се поклонил и отвърнал печално: «Напразно ваше величество ми благодари за наставленията. Виждам, че така и не сте научили първия закон на владетелите». «И кой е той?» възкликнал Александър усмихнат, доволен от своята реплика, предвкусвайки как ще я повтаря пред дамите. «Господарят има право да заповядва на поданиците си само ако самият той може да послужи за образец за тяхното поведение — отвърнал Сперански. — Това, което подхожда на бика, не подхожда на Юпитер».

Самолюбието на царя било засегнато, настроението му се развалило, и, казват, именно в този момент била решена по-нататъшната съдба на всесилния сановник.

4.

Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон…

Бирон, Ернст-Йохан (1690–1772) — една от най-непопулярните личности в цялата история на Русия. Биографичните данни за него в енциклопедиите обикновено се намират в статията за т.нар. «бироновщина».

Дребен дворянин от прибалтийските територии, той става фаворит на курландската херцогиня Ана, нелюбима племенница на Петър Велики. Когато по стечение на обстоятелствата Ана става царица на Русия, Бирон неочаквано се озовава в положението на управляващ огромната империя и трябва да се каже, че е носил не без успех това бреме в продължение на цяло десетилетие. Удържал победи в две войни, разширил границите на страната, борил се активно с пиянството. Когато заболяла от тежка болест, Ана имала намерение да остави своя любовник като пълновластен регент до пълнолетието на цар Йоан Шести. По сведения на очевидци последните думи на умиращата императрица към Бирон били «Не се бой». Но само три седмици по-късно заговорници под ръководството на граф Миних свалили регента. Бирон бил изправен пред съда и осъден на разчекване, но в последния момент бил помилван и изпратен на заточение, където живял повече от 20 години, забравен от всички. През 1762 година Екатерина Втора си спомнила за Бирон и възстановила титлата му на курландски херцог, но Ернст-Йохан бил загубил вкус към властта и скоро се отказал от нея в полза на своя син.

Митовете за зверствата на Бирон са силно преувеличени от политическите му противници и от писателите, работили след смъртта му. Бирон е бил син на своя жесток век — нищо повече. Както пише Пушкин, «той имал нещастието да бъде немец. Нему приписали целия ужас на царстването на Анна, който отговарял на духа на неговото време и на нравите на народа. Между другото, той е имал велик ум и забележителни таланти».

Бирон умира така:

Една утрин осемдесет и две годишният херцог седял в оранжерията на своя дом в Митава и четял Конфуций. Не може да се твърди, че четял особено старателно — плъзне отслабналите си очи по един-два реда, и току се замисли. Прочете още малко, и пак се разсея.

Първият афоризъм, върху който паднал погледът на негова светлост херцогът, го накарал да се усмихне скептично.

«Не скърби, че хората не знаят нищо за теб. Скърби, че ти нищо не знаеш за хората» — поучавал китаецът. Курландецът си казал, че при него всичко е точно наопаки — хората знаели много неща за него, и това бил първият повод за тъга в живота му. А самият той познавал хората, и то дори много добре — това бил вторият му повод за тъга, и тази тъга била по-тежка.

Затова пък с втория афоризъм на китаеца той бил напълно съгласен.

«Обучението без мисъл е напразно. Мисълта без обучение е опасна». Все едно че го е казал не за Китай, а за Русия, където хората, които управляват, са умни, но не и учени, а съветниците им са учени, но не и умни. Случаят с него самия бил такъв. Когато управлявал, бил невежа. А когато изучил житейските науки, започнало да му се гади от властта. Така е било винаги, така и ще си остане.

От тези мисли го откъснал слугата, който му донесъл чаша горещ шоколад с ром. Старецът се взрял през прозореца в небето, в което кръжали птици — врани ли, що ли. Та кой ли би летял през декември?

Шоколадът изстивал. Докторът бил наредил да пие тази напитка колкото е възможно по-често, защото била укрепителна и хранителна. Но на Ернст-Иохан не му се искало да укрепва немощната си плът. Искало му се да следи кръженето на черните птици.

Душата се е уморила от тялото, иска й се да отлети, казал си той. Когато слугата се върнал, за да прибере чашата, старецът бил мъртъв.

5.

След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера.

Обадила се на Аркадий Сергеевич, на кой друг.

Последователността на събитията била такава Първоначално при специалистката по ръкописи на Достоевски се обърнал колекционерът Лузгаев. Платил обичайната такса — сто долара, и получил утвърдително заключение.

След известно време при старицата се появила Марфа Захер с нов фрагмент от същия текст, което изострило апетита на Елеонора Ивановна — тя поискала триста.

Когато се появил третият интересуващ се (издателят), който явно не подозирал за съществуването на другите двама, Моргунова надушила сериозна печалба.

Предчувствието й се потвърдило, когато при нея дошъл и четвърти — солиден мъж с депутатска значка. Голям черен автомобил чакал в двора солидния човек — по-точно два големи черни автомобила, ако броим и съпровождащия джип. И най-важното — новият клиент донесъл за експертиза не ръкопис, а изключително важен документ, който от гледна точка на международното авторско право не бил изгубил законовата си сила. В процеса на разговора станало ясно, че господин Сивуха не знае за разделянето на ръкописа на части, нито пък у кого са въпросните части. Тогава Елеонора Ивановна му направила делово предложение. Тя разполагала със стока — три имена; заплащането било по двеста хиляди долара на парче, и нямало какво толкова да се възмущава, защото стойността на цялата история й била напълно ясно — два-три милиона за самия ръкопис, плюс много, много милиони за продажбата на правата за ползването му в продължение на петдесет години, съгласно Бернската авторско правна конвенция.

Аркадий Сергеевич не искал да плати на старата вещица шестстотин хиляди долара — все пак, не са малко пари. При това той разчитал, че Морозов ще събере фрагментите сам, а ако някой се запънел, щели да се намерят начини да го убедят.

Когато се случило нещастието с Филип Борисович и възникнала опасността фрагментите да се загубят, Сивуха заповядал на помощника си да постави подслушвателно устройство в квартирата на старицата — за в случай, че Моргунова реши да се обади на другите си клиенти с подобни предложения.

За яснота прилагаме кратка хронология на събитията:

— Рулото напада Бухала в понеделник през деня;

— За първи път Николас звъни на експертката в същия ден привечер, и чува загадъчното «ново двайсет!». По същото време доктор Зиц-Коровин е успял да съобщи на Аркадий Сергеевич, че постъпилият при него пациент се намира в тежко състояние и може и да не дойде на себе си;

— Сивуха вече е разговарял по телефона с гениалния си съветник и е командировал Игор да отиде в апартамент 39;

— Операцията по монтирането на подслушвателните устройства (едно в телефонната слушалка, друго в рамката на входната врата) е проведена незабавно, докато Елеонора Ивановна е в магазина, за да си купи кефир;

— Скоро след това се появил нищо неподозиращият Николас Фандорин. Страничка за експертиза донесъл, горкият.

6.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк.

Не разполагаме с точни сведения как са били устроени вендузите на ръкавиците и обувките, позволили на гения да се придвижва по вертикални повърхности. Ако се съди по следите, открити от Николас по стените на кооперацията, Олег е разработил някакво лепливо вещество с еднопосочно сцепление — при натиск залепвало моментално, при отдръпване се отпускало също така бързо.

Впрочем тази тайна геният е отнесъл със себе си в гроба. В този епизод трябва да се обясни друго — как Човекът-паяк стига до Рулото.

А работата била такава.

Счупената спринцовка, открита недалеко от мястото, където бил нападнат докторът на филологическите науки, била изследвана незабавно. На стъклото били открити ясни отпечатъци от пръсти, пуснати за сравнение още същия ден в базата данни на министерството на вътрешните работи. Трябва да се отбележи, че оперативно-следствените дейности във връзка с това нападение се провеждали с небивала бързина — Аркадий Сергеевич се погрижил за това. Сътрудниците на криминално-аналитичния център на министерството Фантик и Мурзик следили лично хода на разследването.

Много скоро се установило, че отпечатъците са регистрирани в базата данни — принадлежали на гражданина Руслан Рудолфович Рулников, роден през 1985 година, без определено занятие, регистриран в град Рязан, но временно живеещ в столицата. Гражданинът Рулников бил задържан от сътрудници на отдела за контрол върху незаконната търговия с наркотици, във връзка с което били свалени и пръстовите му отпечатъци. Поради липса на улики гражданинът Рулников бил освободен със съответното предупреждение, и по-нататъшното му местоживеене било неизвестно на правоохранителните органи, но тук Фантик и Мурзик не се издънили. В свободно от основната си работа време проследиш няколко нарковериги (дилър-дистрибутори-купувачи) и бързичко открили Рулото.

Но не предприели нищо без съгласието на Аркадий Сергеевич — просто доложили, че търсеният обект живее на такъв и такъв адрес, и получили хонорара си. С по-нататъшната работа се заел Олежек. Така и казал на баща си: «Нямай грижа за нищо, с останалото ще се заема аз. Ще получиш първата част от ръкописа». Както казал, така и направил (да знаел само горкият татко на каква цена!).

Малък маскарад, адреналиново катерене по стената, размяна на пачка хартия срещу спринцовка с концентрат (смъртоносна доза). А после и кратко пътуване до Любишчи в Подмосковието.

Действително, в купа хартия липсвала една страница, но местонахождението й било установено благодарение на прослушването на записа в квартира 39.

Тоест — никакви «прем(р)еждия», всичко си било съвсем истинско.

7.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся.

Не било особено трудно да се установи, че Елеонора Ивановна Моргунова е имала сестра-близначка, Светлана Ивановна Моргунова (1936–1958). Ловко го измислил геният и това с карамазовския дявол. Само едно не преценил — откъде би могъл да го знае…

Двете сестри защитили дипломните си работи почти едновременно, и двете отлично. До постъпването на работа им оставал повече от месец, затова решили да си починат и заминали за една туристическа база в Карелия.

Роднини нямали — родителите им загинали във войната, момичетата били отгледани от баба си, но и тя починала преди три години. Лялечка и Светуся нямали и ухажори, защото били сериозни и възгрозни. А пък и никой не им трябвал, стигало им, че имат една друга. Интересували се от едно — от класическа литература, обожавали един и същи актьор — Павел Кадочников, даже еднакви рокли носели — крепдешинени, на точки, с бели якички. Можело да се каже, че Лялечка и Светуся са били една душа в две тела — да не била само страшната тайна.

Преди пет години, когато близначките кандидатствали във филологическия факултет, Елеонора издържала изпита, а на Светуся не й стигнал балът и била принудена да започне да изучава родната изящна словесност в педагогическия институт. Това станало причина за постоянни терзания на едната сестра и тайна гордост у другата. Разбира се, на глас никой нищо не казвал — Ляля била тактичен човек, но в отношенията им се появила незабележима пукнатина. След месеци тя щяла да се превърне в широк процеп, а по-късно и в пропаст. Сестрите отлично съзнавали това. Работата била там, че по разпределение Елеонора щяла да работи в чудесния Институт по руска литература, а Светлана трябвало да замине да учителства в селско училище (по-точно в селото Грязновка, в Можайска област), получавайки срещу това 700 рубли на месец и камион дърва за зимата.

Не, не, никой никого не е удавил. Лодката, на която двете момичета се возели по езерото, се преобърнала по чиста случайност — Светуся се протегнала да откъсне водна лилия и дръпнала прекалено силно стъблото. Нагълтала се с вода, сама едва не потънала, а да помогне на Ляля не успяла, защото от страх не виждала какво става наоколо.

Идеята й дошла не веднага, а когато участъковият милиционер я попитал за името на удавената. Светлана замълчала, после казала: «Светуся… тоест Светлана. Ивановна.»

На срещи на състуденти тя никога не ходела. На работа, където някои хора познавали Ляля Моргунова, преминала преддипломна практика в същия институт, се държала затворено. Та и хората не се натрапвали, отнасяли се със съчувствие — такава трагедия! А с годините бившата Светлана, превърнала се първоначално в Лялечка, после в Елеонора, а сетне и в Елеонора Ивановна, попривикнала. Макар че я спохождали кошмарни сънища — общо два. В първия й се присънвало как я викат в дирекцията и позорно я изхвърлят, разобличена в самозванство, лишават я от научна степен и я отпращат в село Грязновка, натоварена на камион с дърва. Вторият сън бил още по-лош — седи тя в лодката, протяга се да откъсне водната лилия, а вместо стъбло от водата се протяга бяла, тъничка ръка, от тъмните глъбини изплува Ляля, истинската, качва се в лодката и мълчи, а да я бутне обратно няма как.

Не е трябвало Олег да казва:

— Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

Предната вечер специално гледал филма «Братя Карамазови», а там дяволът се явява на Иван Карамазов именно във вид на негов двойник.

Старицата чула тези ужасни думи, изтощеното й сърце забило прекалено силно, натоварило се, а след пет минути настъпил и разривът.

Какво пък, всеки гений прави грешки.

8.

Очите му свикваха с полумрака и сега видя, че под бронята на масивната английска кола лежи момиче.

Няколко минути преди пътно-транспортното произшествие в голямата черна кола, паркирана в една пряка отсам арката, се провел следният разговор:

Мъжът (приключвайки някакъв разговор по телефона):

— …Разбрах. Когато потегли, сигнализирай. — И към седящото до него момиче: — Той слиза по стълбите. Сега ще излезе. Готова ли си?

Момичето (с черни очила):

— А по друг начин никак ли не може?

Мъжът:

— Страхуваш ли се? Не чакай да стигне до теб, сама се блъсни в бронята, извикай по-силно и падни. Във входа е тъмно, той няма да забележи.

Момичето:

— Не се страхувам, а ми е противно. Грях е.

Мъжът:

— Никой не те е принуждавал. Сама реши.

Момичето:

— Сама…

Мъжът (с любопитство):

— Като стана дума, защо, ако не е тайна? Вчера — в никакъв случай, а днес сама се обади?

Момичето мълчи. Мъжът:

— Слушай, махни тези очила. И за какъв дявол ти е тази лепенка на стъклото? Половината ти око закрива. Отлепи я.

Момичето (върти глава):

— Не, тя е красива.

Мъжът:

— Та как така размисли?

Момичето (много тихо):

— Заради ангела… Ангел ми се яви.

Мъжът(крие усмивката си):

— Аха. Случва се. — (Телефонът иззвънява) — Ето го и сигналът. Тръгвай!

9.

— Какъв ангел?

— Явява ми се. Тоест засега веднъж ми се яви — тя се усмихна и замечтано погледна нанякъде. — Със златна коса, сияен.

Предната вечер, доста късно, Саша Морозова седеше у дома, в кухнята, и плачеше. Отвън отдавна се беше свечерило, но тя не беше запалила лампата, мъждукаше само кандилцето пред иконата, сгушена в ъгъла между шкафа за съдове и прозореца.

Саша плачеше много отдавна. Няколко пъти се наканваше да се помоли, шепнеше нещо, взряна в безстрастния лик на Спасителя, но не идваше ни утеха, ни отговор.

Момичето не чу да се отваря входната врата. Първо защото точно в този миг се беше разридала наново, и второ, той може и да не е минал през вратата. Че за какво му е врата?

Саша долови само някакво движение на въздуха, забеляза с крайчеца на разплаканото си око слаба светлина, вдъхна прекрасен аромат (всичко това едновременно), извърна глава и видя в коридорчето, на пет стъпки от себе си, Ангел Божи. Макар да беше тъмно, ангелът излъчваше златисто сияние, по дългите му коси също трепкаха отблясъци, очите му сияеха с мек блясък, а в протегнатата му дясна ръка (при ангелите се казва «десница») примигваше звезда. Одеждите на ангела бяха бели, дълги, а може и да не са били одежди, а бял, пухкав облак. Не може да се каже, че Саша разгледа всичко в подробности — беше тъмно, а и, разбира се, тя беше стъписана.

Но нямаше защо да се стъписва — нали сама молеше Спасителя да й даде някакъв знак.

— Не бой се от греха — прошепна златокосият ангел. Шепотът му беше нежен като полъх на вятъра. — Аз ще поема върху себе си твоя грах. Не мисли за себе си, а за ближните.

Звездата в дланта му блесна ярко и заслепи за миг Саша. А когато отново можеше да вижда, ангелът, разбира се, беше изчезнал, само във въздуха се сипеше златист прашец.

На другата сутрин Саша събра всяка прашинка, сложи прашеца в хартийка и го постави под иконата.

10.

Впрочем Фандорин избягваше да я гледа. С притеснен глас, с половин уста заразказва:

— Отдавна съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. [21]

Със сподавен глас, една мърдайки устни, той започна;

— Отдавна вече съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. Ще каже човек — глупост, дреболия, но не можех. Шокът, преживян в детството, не се забравя. Всъщност не, на един човек разказах — на един психиатър, и беше ужасно. Но психиатърът не се брои — нямах избор… Общо взето, това е. Бях на единайсет години. Отидохме на гости на леля Синтия, в Борсхед хаус — това е нейното имение в Кент… Аз, разбирате ли, съм израснал в чужбина, в Англия… Добре де, това няма отношение към историята.

Хм.

У леля Синтия беше много скучно. Тя живееше — тоест живее и сега — в старинна къща сред огромен парк. Там всичко е много чинно, досадно, къщата е пълна с прислуга… Не, това също не е от значение. Същественото е това — бях на единайсет години и ужасно скучаех.

Да.

От скука се сприятелих с две момичета, горе-долу на моята възраст. Не толкова че се сприятелих — играехме заедно. Никакви други деца нямаше там. Едната беше дъщеря на градинаря, другата — дъщеря на камериерката…

— Тъй, тъй — две пиленца-лолитки — ободри Морозов смълчалия се разказвач. — Вече става интересно. Давайте нататък.

— Как се казваше второто момиче не помня, а дъщерята на градинаря се казваше Туиги. Тоест тя сама се наричаше така. В онези години у нас — тоест не у нас, а у тях, в Англия — имаше една такава актриса и фотомодел, много нашумяла. Смешно кльощава, но всички си бяха загубили ума по нея. И всички момичета искаха да приличат на нея. Twiggy означава клонче и името много подхождаше на онова момиче, дъщерята на градинаря, слабичка такава, но отракана. А приятелката й, напротив, беше пълничка, но плаха, почти не отваряше уста, само хихикаше. Туиги я въртеше на пръста си.

Обикновено играехме нормални детски игри. Веднъж обаче — бяхме в моята стая — Туиги предложи да играем на «замръзване». И в Русия има такава игра, моите деца я играят. «Морето се вълнува — едно, морето се вълнува — две, морето се вълнува — три. Морски жителю, на място замръзни». Играчът трябва да застине на място и да не мърда, иначе плаща глоба.

Туиги беше голяма драка. Все се заяждаше, подиграваше ми се, че съм превземка и «господарче». Това много ме дразнеше. Хайде, казва, на играем на wild wish, у нас му казваме «американка», тоест губещият изпълнява произволно желание. Стиска ли ти, а?

Боях се да играя с нея на «американка», но пък и не ми се искаше да се представя като страхливец. Накратко казано, съгласих се. Сплетохме малките си пръсти — имахме такъв ритуал — и дадохме честна дума да не кръшкаме при изпълнението на желанията.

Хм.

Първоначално игра Туиги. Казах: «Замръзни!» и тя застина на място. Дебеланката започна да брои на висок глас до петдесет, а аз, както е прието в такива случаи, започнах да правя гримаси, за да накарам Туиги да се разсмее и да изгуби играта. Не подейства. Опитах с щипане — търпи. Духнах й в носа — никаква реакция. Според правилата не можех да направя нищо друго. Фантазията ми пресъхна, а и определеното време свърши. Дойде моят ред да играя.

Бях се подготвил за подобни невинни издевателства, но Туиги незабавно, веднага щом другата отброи «едно», ми смъкна шортите и слиповете и аз за първи път през живота си останах гол пред момичетата…

— Какво млъкнахте? — загърчи се във връзките омерзителният доктор на филологическите науки. — На най-интересното място! Давайте нататък!

Нататък… Изчервих се, извиках от възмущение, и бързо навлякох обратно слиповете. А момичетата като викнаха в хор: «Изгуби, изгуби! Изпълнявай желание!»

Тогава се отнасях много сериозно към честната дума. Можех да умра, но нямаше да я наруша. Добре, казвам, ще го изпълня, макар че играта беше нечестна.

Мислех си, че Туиги ще иска да ми измъкне някаква вещ — много харесваше никелираната ми автоматична писалка, а и моя комплект флумастери. Оказа се, че греша…

Не, още не сме стигнали до това, което си мислите. Туиги смъкна сандала си, тикна ми го под носа и поиска да близна с език прашната подметка. Нямаше какво да правя, близнах я.

Тя пита: искаш ли реванш? Ще играя аз. Мръдна ли — губя. Ако не мръдна — губиш ти. А който изгуби, получава десет удара с каиш по гол задник (тя употреби друга, груба дума, която аз като момче от добро семейство не употребявах).

И аз приех. Бях се озлобил ужасно заради подметката и ми се искаше да си отмъстя. А пък и, ако трябва да бъда честен…

Хм.

Общо взето, това е нещо естествено за единайсетгодшпно момче. Бях си казал, че когато играе тя, ще направя с нея същото, което тя направи с мен.

И всичко започна отново. Дебелата й приятелка, хихикайки, започна отново да брои до петдесет. Убеден съм, че са погаждали този номер и на други момчета, но тогава и през ум не ми беше минало…

Смъкнах панталоните на Туиги — тя беше с джинси. Смъкнах и детските бикини на цветчета…

Морозов примлясна.

— Както се казва, оттук нататък по-подробно! И какво видяхте?

Какво можех да видя? Някакво едва наболо оперение. Костите на таза стърчаха — едни такива жалки. Много ме досрамя, а Туиги стоеше неподвижно, все едно че нищо. Извърнах се. После пак погледнах. Отново се извърнах. И броенето приключи. Бях изгубил.

Трябваше да се разплащам, съгласно уговорката. Облакътих се на стола, Туиги взе каиша и започна да ме налага с все сили по голия задник, много болеше.

В разгара на екзекуцията вратата се отвори и вътре надникна аристократичната ми леля. Решила да предложи на дечицата чай със сметана.

Беше ужасно…

Той стоеше, изчервен до уши, и току бършеше потта от челото си. Нямаше сили да продължи. А Филип Борисович се скъса от смях — можеше да бъде доволен: разказвачът действително беше готов от срам да се провали вдън земя.

Та това е и цялата пропусната история.

11.

Глава от някакъв роман «Одисей», автор Джеймс Джойс, също чернова между другото, продадена в «Кристис» за милион и половина!

Това не е рекорд. Партитура на фрагмент от Опус 127 на Бетовен, писана собственоръчно от композитора, беше продадена през 2002 година на аукцион в «Кристис» за 1,1 милион лири стерлинги.

Година по рано на аукцион на Кристис ръкопис на Джак Керуак беше продаден за 2,4 милиона долара. Керуак е добър писател, но все пак, ще се съгласите, не е Достоевски.

12.

Нали според днешната наука у всекиго от нас има някаква тайна заложба, просто трябва да се открие в човешките ни дълбини. Даже има роман — на този, как беше… забравих му името. Както и да е.

Не «както и да е», ами просто романът «Азазел», автор — Борис Акунин.

13.

— Едно от двете: или сте поместили в сайта чужда снимка, или не сте Виолета — строго каза Лузгаев, щом видя момичето.

Ето и историята, в която нашият гений на злодеянията проявява своите таланти в целия им блясък, действайки бързо, ефективно и безмилостно.

Веднага щом Ника и Валя тръгнали да посетят колекционера, Саша се обадила на своя покровител и му съобщила у кого се намира втората част от ръкописа. Аркадий Сергеевич незабавно се свързал с Олег. Той скочил и полетял със своя реанимобил, с включена лампа и виеща сирена, към посочения адрес.

Докато Николас водел дипломатически преговори с Лузгаев, Игор седял на компютъра. Саша му била съобщила електронния адрес на Вениамин Павлович (нали помните откритото в интернет обявление «Купувам стари документи, писма, пликове…»)

Останалото са технически подробности. Игор, който разполагал с множество полезни връзки, се обадил на този-онзи и за нула време получил достъп до пощенската кутия на колекционера. Поровил се в съдържанието й за последните пет денонощия, и открил преписката с някоя си Виолета, както и адреса на гарсониерата, предназначена за интимни срещи…

Олег засякъл жрицата на любовта при подлеза. Не я убил — за какво му било да я убива. Обяснил й, че плановете са променени и поканата отпада, и като обезщетение връчил на момичето няколко зелени банкноти.

Куфарчето с мустаците «а’ла фюрера», фуражката, белезниците и всички останали садо-мазо атрибути се намирало в реанимобила (там било пълно с всевъзможен реквизит).

14.

Расколников беше блед и потен. Той мълчаливо се обърна, с омекнали крака тръгна към вратата, но не стигна дотам.

Е, да, Расколников припада. И какво доказва това? Човекът е бил болен и изтощен, а в канцеларията било задушно. В окончателния вид на «Престъпление и наказание» Ф.М. Достоевски, както е известно, преосмисля тази сцена, разширява я значително и въвежда вътрешен монолог на Расколников.

15.

Изключително висока оценка ви дава Левон Константинович — назова той един от бившите клиенти на «Страната на съветите»

Този Левон Константинович няма пряко (нито пък косвено) отношение към сюжета, но като че ли все пак си струва да се разкаже за него, толкова повече, че да се направи това е много лесно — достатъчно е да се погледне в дневника на собственика на фирмата «Страна на съветите». На Николас му се налага да се среща по работа с толкова много необичайни личности и да изпада в такива любопитни ситуации, че той си е създал навика да записва по-интересните случаи. Кой знае, може от тези истински истории някой ден да се получи интересна книга със социално-антропологическо съдържание. За Левон Константинович в дневника на Н. Фандорин може да се прочете следното:

Случаят с банкера

На 14 октомври 2004 година към мен се обърна господин X., председател на управителния съвет на неголямата, но просперираща банка N [22] (за «Страна на съветите» навремето му бил разказал Coco [23]). Проблемът му бил неприятен, а и не допускал огласяване, затова не пожелал да се обърне към милицията, а пък собствената му служба по безопасността се оказала неефективна.

От известно време в дома на X. по тайнствен начин започнали да изчезват скъпоценности. Първо пръстен с рубин, после часовник «бреге», после орден «За заслуга пред Отечеството» четвърта степен, и още няколко предмета с по-малка, но все пак значителна стойност.

Достъп до вътрешните стаи имали всичко на всичко петима души: икономът А., личният лекар В., масажистката С, камериерката D., и сервитьорът Е., все проверени хора, живеещи постоянно там, в извънградското имение на X. Банкерът искаше да разбере кой от тях е започнал да се занимава с кражби, да прогони черната овца и да си върне заграбеното, но без да привлича вниманието на вестниците и най-главното, да не загуби останалите от прислугата, които, по собствените му думи, оценяваше на «собственото им тегло в злато».

Съгласих се да прекарам у банкера два почивни дни, за да се опитам да открия виновника.

Установих се в дома в ролята на треньор по тенис и баскетбол, така че имах възможността да опозная живота в цялото имение.

То е оградено с висока каменна стена, обезопасено с многобройни видеокамери за наблюдение, и представлява цял архитектурен ансамбъл. Тук се намира и домът за охраната, и домът за прислугата, но най-голямото съоръжение е великолепният спортен комплекс с колони, скулптурни фигури и стъклен покрив. Вътре има басейн, тенискорт, тренировъчна зала и даже площадка за бейзболни тренировки. Целия този разкош X. ползва сам. Тоест почти сам.

Работата е там, че когато си е у дома, навсякъде го съпровожда една орангутанка на име Сандра — много забавно същество с извънредно изразителни очички, съвсем като човешки. Като изключим престижността (да притежаваш орангутан се счита за «яко»), Сандра изпълнява и ролята на телохранителка на X. Във всеки случай той ме уверяваше, че орангутанките (най-вече именно самките) се привързвали силно и за нищо на света не биха допуснали някой да причини зло на господаря им, а тези маймуни били по-силни от мечка.

В спортната зала Сандра се явяваше пълноправна участница в бейзболните тренировки. Специална пушка подава топките на банкера, той ги отбива с бухалка, а ако пропусне, Сандра улавя топката — без ръкавици и много ловко.

Полюбувах се на начина, по който тя се справяше, показах на X. няколко технически хватки (както се казва в стария съветски филм «Когато дърветата бяха високи», «ръцете помнят») и през уикенда намерих възможност, без да будя подозрения, да се запозная с всички членове на персонала, които обозначих с петте първи букви на азбуката.

Няма да изпадам в подробности, но всички те ми се сториха напълно порядъчни хора. Сега вече по-добре разбирах недоумението на X. Невъзможно беше да си представя, че някой от тях краде. Честно казано, дори мисията ми на законспириран съгледвач ми стана неприятна, което и съобщих на възложителя в края на неделния ден.

Разговорът се проведе в неговия кабинет. Признах поражението си, помолих само банкера да снеме подозрението от лекаря, иконома, масажистката, сервитьора и камериерката, и заявих, че съм готов да гарантирам за всеки от тях.

— Къде тогава са се дянали дрънкулките? — разсърди се X. — Пръстенчето струва към половин милион, «брегет»-а — двеста хиляди долара! Извънземни ли са ги отмъкнали, що ли?

Аз само разперих ръце. При този жест изпод ръкава на сакото ми се измъкна маншетът на ризата, и вероятно е блеснало и копчето на ръкавела — беше позлатено.

Сандра, която седеше на пода между нас и внимателно наблюдаваше ту X., ту мен, се заинтригува от проблясването, доста решително ме сграбчи за китката и близна маншета ми с дългия си червен език.

Аз трепнах. Спомних си нещо, което бях чел в бележките на моя праотец Исакий Фандорин, който първи се е опитал да състави история на нашия род — една история, разказана му в ранното му детство от баща му, Самсон Данилович. Като малко момче той пребивавал в двора на Екатерина Велика и бил виждал там маймунка, която крадяла от придворните разни блестящи предмети.

— А къде спи Сандра? — попитах аз домакина. — Има ли някакво леговище или колибка?

Оказа се, че има — доста голяма стая с японски матрак на пода, с играчки и дори със собствена тоалетна (нещо от рода на химическите тоалетни).

Порових се в най-скритите ъгли, но никъде не открих скъпоценностите. Канех се да снема подозрението и от Сандра, както бях постъпил с останалите, но овреме си припомних как тя се опита да пъхне ръкавела ми в устата си.

Питам:

— Кажете, а разполага ли вашият лекар с рентгеново оборудване?

— Разбира се от само себе си — отговаря домакинът. — А за какво ви е?

— Да вървим — казвам аз.

И какво мислите?

На снимката на коремната кухина на Сандра се забелязваше отлично силуетът на часовника. Нещо повече — ако човек притиснеше ухо към мъхнатия корем на маймуната, можеше да чуе отчетливо тиктакане (което безусловно доказва високото качество на този хронометър).

По-дребните предмети бяха открити при прегледа на съдържанието на химическата тоалетна. Златото и скъпоценните камъни не бяха пострадали ни най-малко, само орденът «За заслуги пред Отечеството» беше малко протрит — или под въздействието на стомашния сок, или на биореактивите.

Лекарят предложи да направи операция на Сандра, за да измъкне «брегет»-а, но X., трябва да му се отдаде дължимото, пожали рижата маймуна. Така си и ходи тя досега из имението, с двеста хиляди долара в търбуха.

16.

Шика изчезнал. Безследно. Къде, защо — и досега е загадка.

— Ами ако го пречукаш? — попита шепнешком Олег. — Ти това го умееш. Просто го пречукваш и толкова. А?

Говореше шепнешком, защото Вячеслав Леонидович, състудент на татко му и собственик на вилата, спеше в съседната стая. Олег отдавна не беше виждал такава вила — същинска кучешка колибка, и дворчето към половин декар. Но човекът беше добър, весел. Специално дойде, запали печката. Не разпитваше излишно. Само каза: «Такива са времената, разбирам. Там, където има бизнес, има и мафия». А какво ли може да разбира един завеждащ лаборатория?

Олег беше завит с две одеяла и отгоре пухен юрган. Пролетта си е пролет, но нощем температурите са минусови, а печката е печка само по име.

В отговор Игор само въздъхна.

— В други времена лесно щях да се справя с този шут. Охраната изобщо може да не се брои. Оял се е, от никого не се бои. В своето Любишчи е цар и бог. Отрепка мръсна. Някакъв човек, който отказал да си плати, нарязал с циркуляр. За назидание. Друг пък полял с бензин и го запалил. Заради жена. А главното — за какво са му жени? Само зарад фукнята изгорил човека. Шика си пада по малолетни. Около дома му постоянно се мотаят гаменчета от онези, от Казанската гара — да припечелят лесна пара. Ух, този урод, как бих го… — Игор даже скръцна със зъби, за да се пребори с изкушението. — Но не бива. Така каза Майчицата застъпница: «Не убивай».

«Проклет идиот» изруга беззвучно Олег. А на глас каза:

— Слушай, ами ако Богородица ти се яви отново? Ако ти каже, че за такава гад като Шика може?

Игор се позамисли.

— Няма да повярвам. Това ще е Сатаната, да ме изкушава. А Майчицата за убийство благословия няма да даде. И после, каква полза? Та Шика не е един. Има още и Пиночет, и други. Ще съобразят кой е поръчал убийството на Шика, не са толкова глупави. Трябва да се молим — остава ни едната надежда. А ти спи, хайде.

Този разговор се проведе през първата вечер след пристигането им във вилата.

През нощта на Олег му се присъни следното. Отначало всичко беше като наяве. Той пак надничаше през пролуката, а страшният Шика крещеше на татко, разливаше по покривката вино от високата чаша. А после покривката вече не беше покривка, а бял сняг върху заледена река. Виждаше се пукнатина, а през нея не вода, а кръв. И татко потъваше в дупката, давеше се, викаше, а помощ не идваше отникъде.

Олег се събуди от собственото си хлипане. Дълго се взира в дъсчения таван. Мислеше.

Идеята се появи в главата му на другия ден.

Сутринта се миеше, чистеше зъбите си (това винаги му отнемаше не по-малко от двайсет минути). Както обикновено, гледаше с ненавист себе си в огледалото. Осемнайсетгодишен, а на вид и единайсет няма да му дадеш. Лилипут от цирка.

Появи се Игор и също започна да си мие зъбите. Това беше необичайно, у дома Олег имаше своя баня, Игор — също.

— Няма нищо лошо в това, че си дребен — каза Игор. — Даже е хубаво. Аз също преживявах тежко, че съм само метър и шейсет. А после разбрах. Дребосъкът може да повали когото пожелае, защото от нас не очакват такова нещо. Важното е да разбереш: сила не ти трябва, тя само сковава. Важното е бързата реакция и гъвкавостта. А ти имаш и едното, и другото. Схващаш светкавично. Кой знае колко време ще се мотаем тук, ще те науча на нови номера.

Домакинът замина за Москва, така че никой не им се пречкаше.

Първоначално Игор го научи как да докара противника до безпомощно състояние: хващаш го с пръсти за шията и натискаш ето тук, силно, и държиш — но не повече от десет секунди, че може и никога вече да не се събуди.

После стреляха по мишени с пистолет със заглушител. Игор разрешаваше да се прицелва само в ръце и крака. Досаждаше му с това негово «не убивай», зомби недодялано.

После тичаха и се прескачаха през глава. Игор каза:

— Ех, де на времето да имах такъв партньор. Каква работа щяхме да вършим двамата — на хлапе никой не би обърнал внимание.

Искаше просто да го похвали, така, за морална подкрепа.

А в главата на Олег сякаш звънна камбанка. Ето я, дойде идеята.

Когато пътуваше към Любишчи със своя лендроувър, два пъти го спираше пътна полиция. Зверят се, като видят недорасляка, с възглавница под задника, блещят се, като видят високите, изработени по специална поръчка педали, ама няма за какво да се хванат. Пълнолетен, има книжка, пък и номерът не какъв да е. Козируват, кажат «продължавайте», и толкова.

Вилата на Шика се намираше отвъд края на града. От едната страна някакъв запуснат завод, или дявол го знае — станция, подстанция, а от другата — пусто поле, в далечината се вижда гора.

Къщата солидна, от червени тухли, с кулички. Затова пък стената не беше висока, не като на вилата на татко. Вратата зее, охрана не се вижда Демонстрира отрепката, че няма от кого да се страхува.

Олег остави джипа в храстите. Към вратата тръгна пеш. Първоначално, разбира се, се преоблече — хлапашко якенце, протрити виетнамски кецове, анцуг с дупки на коленете. Цялата тази красота откри на вилата, при Вячеслав Леонидович. Той разправяше, че синът му бил в пети клас.

Сведенията на Игор се оказаха точни. Около вратата се навърташе някакъв хлапак, горе-долу четиринайсетгодишен. Пушеше, стиснал цигарата между палеца и показалеца и явно чакаше да го повикат вътре.

Лицето на хлапака беше като на дребен старец — около устата имаше две бръчки. Сигурно си приличаме, каза си Олег. Но неговият случай е пълна противоположност на моя — при мен има недостиг в производството на хормони, а при него — излишък.

Хлапакът впери вълчи поглед в Олег и плю.

— Шика дали е вкъщи, знаеш ли? — попита Олег, все едно не забелязваше нищо.

— Разкарай се, заето е — каза другият заплашително.

А когато Олег не помръдна, го хвана с лявата си ръка за лицето и го тласна назад.

Не биваше да прави това. Олег позволяваше единствено на баща си да го докосва по лицето. Дори Игор, когато му показваше хватки, или например вчерашната, за обезвреждане на противника, внимаваше да не влиза в пряк контакт с кожата му — знаеше какво следва. А този — с мръсната си лапа, че и стисна.

От ярост и отвращение Олег не помнеше добре какво направи с малолетния проститут (дявол знае има ли такава дума или не). Когато се поопомни, момчето вече беше хукнало да бяга. Оглеждаше се назад с ужасено опулени очи, цялото му чело беше в кръв, а устната му — като че ли разкъсана.

Но на Олег още не му беше минало. Хукна да го гони.

Оскърбителят се шмугна през някаква дупка в бетонна стена на територията на запустелия завод — Олег подир него.

Момчето хлътна в цеха, чийто под беше посипан с чакъл — Олег не изостана. Тича, а пред очите му притъмняло от гняв.

Боклукът нямаше накъде да бяга от цеха — един вход, прозорци няма. А пък като че ли пропадна вдън земя. Олег се повъртя, повъртя, канеше се вече да си тръгне, когато изведнъж гледа — капки кръв по дъските. Отмести дъските — отдолу кладенец, дълбок. Отстрани желязна стълбичка, а на нея се сгърчил онзи мизерник, целият трепери.

Добре, че Олег съумя да се поуспокои, иначе направо щеше да му откъсне главата. А сега само каза — тихо и убедително:

— Повече да не съм те видял в Любишчи. Разбра ли?

— Р-разбрах — прошепна момчето, и си личеше — разбрало беше.

Планът на Олег беше следният. Да се шляе пред къщата, докато не го повикат на оглед. Ако не е днес, ще е утре. Или вдругиден. Накратко, докато постигне резултат. Можеше да не се съмнява, че огледът ще мине успешно. Крехко златокосо момченце, мечтата на педофила.

С педофилията беше наясно — беше се въоръжил със специализирана литература и предния ден се запозна в подробности с тази аномалия. Знаеше какво и как правят с малките момчета извратеняци като Шика. Ще бъде гнусно, но се налагаше да потърпи заради татко. После, когато Шика заспи (в специализираната литература пишеше, че след половия акт самците обикновено заспиват), трябва само да извади пистолета със заглушител, и да не забрави контролния изстрел в главата — като убийците по филмите. После ще се измъкне тихичко и — финито.

Първоначално всичко потръгна точно така. След известно време на вратата се появи мъж с черни очила. Олег знаеше — това беше Пиночет, първият помощник на Шика. Махна му с ръка.

Не го обискира — защо да се страхуват от малолетния?

Само попита гнусливо:

— Нали знаеш таксата? Стотачка. Внимавай, завлечеш ли нещо от къщата, и изпод земята ще те измъкна.

Олег почака половин час в една голяма стая с дъбова ламперия и варакосвани гипсови украси.

Появи се Шика, як мръсник с голяма, лигава уста, ръцете му висят до коленете. Огледа го и се ухили.

— Вино пиеш ли?

Олег завъртя отрицателно глава.

Спалнята на Шика беше на първия етаж. Това беше добре — после можеше да изскочи направо през прозореца.

Когато Шика започна да го опипва и мачка, Олег стисна зъби. Започваше най-трудното. Но до гадостите, описани в специализираната литература, така и не се стигна. Олег беше надценил издръжливостта си.

Още в първата минута, когато Шика налетя да се целува, на Олег му причерня. Хвана скота за шията, натисна с пръст на мястото, което му беше показал Игор, и така и не отпусна хватката си. Нито след десет секунди, нито след минута, нито след две.

Първоначално Шика не разбра какво става, реши, че момчето го прегръща. А когато съобрази, беше вече късно, силата го напусна, очите му се затвориха от само себе си.

Отпускайки изтръпналите си пръсти, Олег дълго гледа трупа. Не можеше да повярва, че е извършил такова нещо. Че е успял. Оказа се, че е съвсем лесно да убиваш, стига да го правиш умело.

Дълго три ръце с одеколон, за да се почисти. Така или иначе все още не биваше да си тръгва, защото по двора се щураха две говеда от хората на Шика. Налагаше се да почака.

Накрая Пиночет повика говедата, дворът опустя. И колко му оставаше — да скочи през прозореца, да дотича до ниската стена, не повече от метър и половина на височина, да я прескочи и върви го търси. Но тогава Олег си спомни думите на Игор — ще се досетят кой е поръчал да пречукат Шика, не са толкова глупави. Ще преследват татко, докато не го намерят. Как да се измъкне от това положение?

Паникьоса се, но тогава си спомни как Шика беше изсъскал над залятата с вино покривка: «Ще те унищожа! Ще изчезнеш безследно, все едно никога не те е имало.»

Паниката веднага го напусна. Задачата беше ясна — за разрешаването й е необходима инженерна мисъл.

Размишлява в продължение на десетина минути. По едно време зад вратата се чуха стъпки и Олег застена — в книжките пишеше, че по време на полов акт всички стенат. Стъпките се отдалечиха.

Най-сетне инженерното решение се изясни.

Измъкна се през прозореца и скоро се озова при джипа. В багажника имаше въже, дълго двайсет и пет метра. Доскоро, докато имаше още сняг, се забавляваха с Игор така — Игор сядаше зад волана, а Олег се возеше отзад на ски, като на водни ски. Супер беше.

По същия път се прибра в спалнята.

Налагаше се да си тръгне чисто, за да не буди подозрения.

Затова, когато направи необходимото, излезе и мина по коридора и отиде в голямата стая. Там седеше Пиночет, четеше списание.

— Свърши ли? — попита Пиночет.

— Давай стотачката — Олег подсмръкна.

— А Шика какво прави?

— Спи.

Пиночет стана, отиде до спалнята и тихичко открехна вратата.

Шика лежеше, завит с одеяло, с лице към стената. В стаята беше сумрачно, започваше да се свечерява, а и Олег беше спуснал щорите.

Пиночет не му подаде стодоларовата банкнота в ръката, явно се гнусеше. Хвърли я на пода.

Е, разбира се, Олег я вдигна. Пиночет го изпрати до вратата, но в двора не излезе. Че защо, той и сам ще намери вратата.

Олег претича приведен край къщата и издърпа въжето, чийто край висеше от прозореца на спалнята. Нави го и го прехвърли през стената. И едва тогава излезе — през вратата, на открито.

Четвърт час по-късно към външната стена тихо се доближи ленддроувърът. Олег привърза края на въжето към теглича.

После съжаляваше само за едно — че не можа да види сцената в цялата й красота. Но не беше трудно да си я представи.

Полутъмна спалня. В леглото лежи човек. Може да спи, а може и… кой знае какво.

Внезапно се чува шумолене. По пода се раздвижва тънко пластмасово въже. Въжето се обтяга. Човекът плъзва по леглото заедно с одеялото. Бум! Пада с глух шум на пода. Стига до прозореца. Краката, увързани с въжето, се закачат. Кратко спиране. Трябва да се даде малко повече газ. Хоп! Краката вече са над перваза. Щорите се раздвижват.

Хлоп! Сега шумът е по-силен — това е тялото, ударило се е в отсамната страна на прозореца. Сега трябва да даде повече газ, защото може и да са чули нещо.

Трупът, вече без одеялото (то е останало на пода на спалнята), преминава бързо през двора, и с краката нагоре излита през стената. И отново — туп!

По това време вероятно Пиночет или друг някой е надникнал, да разбере откъде е шумът. И какво е видял? Две червени светлинки — някаква кола се отдалечава в мрака. Може да са постояли минута-две, да са почакали. Но не са видели нищо подозрително.

Големият зор беше после, когато Олег влачеше мъртвеца до кладенеца. Все пак Игор не беше съвсем прав. Бързата реакция и гъвкавостта са нещо хубаво, но и от сила има нужда.

После специално дойде още веднъж при колектора. (Оказа се, че не било никакъв завод, а бивша градска пречиствателна станция). Направи специален покрив за кладенеца — на вид бетонен, а тежи не повече от десет килограма. Накратко, оборудва съвсем културно тайника. Като че ли предчувстваше, че пак ще му потрябва.

А идиотът Игор, когато се разчу за изчезването на Шика, каза: «Нали ти казвах, че трябва само да се молим».

17.

Три дни лежах и внезапно ме пуснаха. Оказа се, че Бог наказал моя враг.

Този епизод си струва да се разкаже не заради фокуса с падналото разпятие (голямо чудо, биномът на Нютон), а заради момичето на име Поля, която каза: «Супер, а? Като на кино!»

Олег тръгна към нея още в същия ден, когато арестуваха баща му. Кризисното положение не свари гения неподготвен, той очакваше подобен обрат и знаеше как ще постъпи. Даже беше събрал своевременно сведения. Например знаеше вече, че най-лесно ще успее да проникне в дома на Сипунов чрез Полина Закускина.

И така, септември 1998 година. Олег Сивуха беше на двайсет и една години, на вид най-много на тринайсет. Баща му беше в затвора «Матроска тишина», и на него му ставаше лошо само при мисълта, че на този елегантен човек, привикнал на добра кухня, пури и четирийсетгодишно уиски, се налага да седи в една килия с всякакви боклуци, да слуша идиотските им дрънканици, да ползва обща тоалетна чиния.

Важното беше да се действа бързо. Местонахождението и естеството на тумора бяха ясни (нарича се «Сипунов»), оставаше да се проведе операцията. Както се налага в такива случаи, без бандитизъм, за да не бъде злепоставен татко.

Към вилата на Сипунов (ведомствено курортно селище в Барвиха, висока ограда и КПП) Олег потегли на четириколка. С лакиран шлем на главата, кожени ръкавици без пръсти, черни очила прикриват половината му физиономия — общо взето, образец на тийнейджър от семейство с мангизи.

Тъкмо сега обектът трябваше да се прибира от училище. Не минаха и пет минути, на спирката спря автобус, и от него слезе луничаво момиченце, прекалено високо за възрастта си, в евтин джинсов костюм. Страшничка на вид, ходи изгърбена, а походката й като на огняр (така казва татко, самият Олег през живота си не е виждал огняр). Накратко, това, което му трябва.

Привлече вниманието на момичето, а после наближи и се представи. Първоначално тя не можеше да повярва на късмета си — и как иначе, истински принц, престолонаследник.

След час, след като се бяха пошляли из курортното селище, Олег вече знаеше всичко за Поля — дъщеря на заместник-министър; имат си собствен самолет и четири мерцедеса, а с автобус пристигнала, за да се изперчи — спорила с една приятелка дали й стиска да пътува без билет.

Всъщност Полина Сергеевна Закускина, родена през 1986 година, ученичка от шести клас в конковското средно училище, беше дъщеря на С.В. Закускин, градинар във вилата на Сипунов. Според получените сведения след училище и в почивните дни работела и като младша камериерка в къщата.

За себе си Олег разказа, че бил син на продуцент от НТВ, че живее в луксозното вилно селище Николина Гора, а учи в Първа гимназия — с един клас по-напред от Поля (за да не се налага да обсъждат учебните занимания).

Не беше трудно да се убеди момичето да покаже дома на «баща си».

През приемната минаха през проблем. Тя каза на дежурния: «Чичо Льоша, той е с мен» — и толкова.

Развеждаше го из къщата, хвалеше се («това го купихме в Куршевел, тази раковина е от остров Мавриций, а това е подарък на татко лично от Борис Николаевич, още в Екатеринбург му го подари»). Олег одобряваше, от време на време се заглеждаше.

Това, което му трябваше, откри в домашния параклис. Първоначално Поля разказа за забележителното разпятие от уралски скъпоценни камъни, после показа и мястото за молитва: пюпитър с дърворезба, пред него ниска пейчица с кадифена възглавница (пищна гарнитурка, но като че ли не много православна, по-скоро нещо католическо).

— Татко всяка вечер се моли тук. Ето тъй, на колене застава, опре чело ето тук, притвори очи и така най-малко половин час. Много неистово се моли.

Думата «неистово» момичето произнесе с наслада — явно й се нравеше. И повтори:

— Ужасно неистово. Все нещо мърмори, мърмори. Един път метях пред вратата, заслушах се, ама нищо не разбрах, само «дивиденти, дивиденти»…

В този момент тя разбра, че се е издала, и замънка:

— Мама така ме възпитава — сама да си оправям кревата, да мета, и съдове да мия… тоест, разбира се, имаме миялна машина, но…

Така се изчерви, че на Олег му пожаля за нея. Изобщо някаква такава беше тази Поля — смешна.

На следващия ден я покани на кино, после на кафе. Първо, в къщата по цял ден се мотаеше мадам Сипунова, а освен това беше необходимо да се поекспериментира още с въженцето.

В киносалона, когато «Титаник» започна да потъва, Поля го хвана за ръка. Дланта й беше потна, но се наложи да потърпи.

На третия ден отново си изпроси да й отиде «на гости». Занесе й теменужки, малка бутилка «клико» и истински омар. Поля направо цялата засия.

Докато слагаше масата и вареше ракообразното, Олег слезе до параклиса и организира всичко.

Гениално, изящно, просто.

Сипунов се отпуска на колене на възглавницата, задейства елемента с пет секунден закъснител (така че да има време да отпусне чело на пюпитъра и да затвори очи). Горният гвоздей, на който се крепи разпятието, е обработен с киселина — на вид изглежда като разяден от ръжда То се държи на една връвчица. След пет минути връвчицата се откъсва и малахитовият кръст прасва заместника на министъра с острия си край точно по темето. Ще му пръсне мозъка със стопроцентова гаранция.

Основният трик в случая беше ползването на връвчицата от колагенови влакна (собствено изобретение). Като начало, е прозрачна — друг път ще я забележат. Освен това е със специфична структура — при продължително съприкосновение с въздуха започва да се разлага. Съвсем не става за веществено доказателство.

Докато Олег го нямаше, Поля беше успяла да се преоблече в рокля и дори да се гримира — силно, но не много умело. Изядоха омара, изпиха по чаша шампанско. А после тя се приведе към него, изду устни напред, трябваше и да я целуне.

Не беше ужасно. Той очакваше нещо по-лошо. Млясна я и се отдръпна.

А тя вика:

— Супер, а? Също като на кино.

И отново му дожаля за нея.

Жал не жал, работата си е работа. Налагаше се да се раздели с нея така, че да не изглежда подозрително — защо така първо се навърта, навърта, пък после изведнъж изчезва.

Докато Поля отстраняваше миризмата на омара с някакъв препарат и събираше отпадъците в пластмасово пликче, той разглеждаше снимките по стените.

— А защо те няма на нито една снимка? Тук навсякъде, гледам, има някакво друго момиче. Коя е тя?

— Сестра ми — прошепна пребледняла горката Поля. — Учи в Швейцария…

— А ти в Конково, така ли? В общообразователно училище с шивашки профил? — довърши я Олег. — Тук нещо не ми се връзва…

Е, и така нататък. На самия него му беше неприятно. Това как да е, интересно е другото. После, кой знае защо, току му идваше на ума да потърси тази същата Полина Закускина. Да разбере с какво се занимава сега, какво е станало с нея.

Разбира се, не го направи — би било прекалено опасно. Не заради Сипунов, а защото…

Е, накратко, опасно и толкова.

18.

На девети май, в Деня на победата, той плавал с яхта в Истринското водохранилище. Забележете: сам. И внезапно яхтата лумва в пламъци незнайно как.

Олег Сивуха успя да разгадае загадката, която задава на учените Архимед от Сиракуза, който успява да подпали флотата на Марк Клавдий Марцел с помощта на криви огледала. Експериментаторите на нашето време нееднократно са се опитвали да възпроизведат този трик, използвайки най-съвременни отражатели с внимателно изчислени параболични форми. Но максималната дистанция, на която може да действа подобно термично оръжие, се оказвала всеки път изключително малка. Успявали да подпалят дърво, намиращо се на не повече от двайсет метра. А Архимед успява да подпали римските триреми от разстояние, надхвърлящо дължината на полета на стрела.

Само че Олег успя да открие ключа към загадката. «Слънчевите зайчета» на изобретателя от античността били насочени не към просмуканите от морска вода бордове на корабите, а към изсушените от слънцето платна. Компактният апарат с Х-образен светло отражател, напомнящ донякъде на прословутия хиперболоид на инженер Гарин, се оказа напълно достатъчен да накара полиестерното платно на яхтата на кандидат-депутата да затлее и пламне. Разстоянието от яхтата до хълмчето, където наследникът на Архимед беше разположил апаратурата си, възлизаше на 244 метра. Наистина, трябва да се отбележи, че силата на слънчевото греене през този майски ден беше необичайно висока.

19.

Направо чудо. Богородица се явява на разбойник като в старовремските житиета.

Нека не забравяме, че готвейки се да извърши черното си дело, старателният убиец остави в приемната якето си, и малкият Олег видя това на монитора. Въпреки че — какво значи «малък»? Беше си на шестнайсет години. При това болнавите деца, както е известно, съзряват бързо.

Веднага му стана ясно, че с него и с баща му е свършено. Колкото и да се свира под масата, този старателен тип ще го открие. И няма да го пожали. Достатъчно беше да погледне само за миг в неподвижните му очи, в които сякаш гореше пламък. Фанатик, маниак!

Е, ако наистина е фанатик — има някакъв шанс. Най-малкото си струваше да опита.

Докато Аркадий Сергеевич вадеше от сейфа браунинга, а убиецът оглеждаше помещенията на първия етаж, Олег изтича надолу по стълбата и започна да рови в джобовете на якето.

Откри талон за МПС и шофьорска книжка

Аудиооборудването в татковия параклис беше първокласно. Акустиката също.

Когато дребосъкът с пистолет в ръка прекрачи внимателно прага, се разнесе тиха музика — нещо от Бах, и нежен глас, леещ се някъде отгоре, произнесе с кротък укор:

— Да беше пожалил сам себе си, Игор Шанежкин. Защо е казано «Не убивай», не знаеш ли? Защото убиецът не погубва чуждата душа, а от своята собствена късче отрязва. Само трийсет години си живял на този свят, а колко е останало от живата ти душа? Колкото един напръстник…

Пофъфли така в микрофона минута-две, пистолетът на убиеца падна на пода, а после и самият Игор Шанежкин, роден през 1962 година, падна на колене и глухо, неумело зарида.

Олег едва успя да се върне в мониторната зала. Още беше задъхан от тичане, когато влезе баща му.

20.

Пет камъчета вляво полетяха, надолу четири, но по-отрано спряха. И пурпур камък там към изток свети — осиротее ли, целта ще се усети.

Разгадката на стихчето за скрития пръстен е свързана с брой стъпки, места и посоки в Москва, които се разкриват от думите «камъчета», т. е. герои на Достоевски с презиме Петрович («малък камък») като производно от Петър («камък»); «пурпур» (лат. пурпур е производно от гръцк. порфира) загатва за Порфирий Петрович; думите «по-отрано спряха» подсказват къде се сменя посоката на търсене; «осиротее ли» — в романа си Достоевски нарича Порфирий Петрович даден брой пъти само Порфирий, тоест без бащино име, това е броят на последните стъпки до скривалището на пръстена (целта). Разгадаването на стихчето е послужило за основа на игра, проведена през 2006 г. в Москва и завършила с намирането на пръстена — (Бел. прев.)

21.

А през нощта Морозов умря.

Три часа след полунощ. Болнична стая.

Цари тишина — въздишат само маркучите на животоподдържащите системи, от време на време се вижда отблясък от прокапващата в тях течност.

Тъмно е — примигват само разноцветните светлинки на медицинската апаратура, проблясват метално стойките.

На пода, край кревата, са натрупани купчини прелистени томове от събраните съчинения. Една от книгите е отделена настрана, на масичка. От нея стърчат четири разделителя.

Болният, напълно изтощен, спи. Край него, подвила крака под себе си в креслото, спи дъщеря му. Помагала е на баща си и също е изморена.

Лицето на момичето е спокойно, дишането му — равномерно, устните са полуотворени в лека усмивка.

Мъжът също се усмихва насън, но по съвсем друг начин — злобно, алчно, от ъгълчето на устата му се стича слюнка. Ето че се обръща, измърморва нещо неясно и отваря очи.

И ги устремява право в два овала, светлеещи в мрака — коленете на момичето стърчат изпод полата.

Адамовата ябълка на болния жадно подскача; от гърдите му се изтръгва ръмжене. Той отмята одеялото и посяга към креслото. Маркучите и тръбичките, прикрепени към гърдите, лактите и слепоочията му, първо се обтягат, а после провисват.

Мъжът омеква целият, ръката му с глухо тупване се отпуска на пода.

Момичето не чува нищо, то спи дълбоко.

22.

О, вижте, шефе. И тук е подчертано. Пак в писмото на майката на Расколников. Тоест е било подчертано, някой го е изтрил с гума. Ето: «господин Свидригайлов».

Разбира се, в книгата е имало не три, а четири разделителя. Морозов оприличава Аркадий Сергеевич Сивуха, основния си клиент, затъмнил всички предишни, на Свидригайлов — вероятно е открил общи черти между двамата. Номерът на телефона му също е бил записан в полето, че как иначе. Но Саша не е можела да допусне Николас да види тази записка. Затова я изтрила с гума. Номера на телефона изтрила по-старателно, а чертичката под «господин Свидригайлов» — не толкова.

23.

— Тате, искам да те питам за нещо много важно. Вярно ли е, че не живеем само веднъж, а много пъти? Едни човек ми каза.

Ангелина Фандорина беше ученичка в шести клас на училище с историко-филологически профил, но не мечтаеше да се занимава с история или филология, а да стане актриса. За тази цел посещаваше кръжок в една театрална студия. Започна с ролята на Зелчицата в пиесата «Весела реколта», после беше «Трета придворна дама» в «Пепеляшка», а с времето започнаха да й възлагат и истински, големи роли, защото откриха у нея подчертани способности, а може би дори и талант.

През май, в края на учебната година, тя изигра с голям успех Хърмайъни в постановка по «Хари Потър» и за награда получи правото да си избере сама роля за следващия спектакъл — театралното студио се бе заело с трагедията от Уилям Шекспир «Хамлет».

Честно казано, изборът не беше кой знае какъв. «Хамлет» е пиеса, писана за момчета. Женските роли са всичко на всичко две, и двете някак на втори план — Офелия, която бързо полудява и се удавя, и кралица Гертруда — тя пък е направо стара.

Динка Лебедева, основната съперница на Геля в трупата и в живота, страшно се тревожеше — беше уверена, че Геля ще избере Офелия, защото принц Хамлет е влюбен в Офелия, а за ролята на Хамлет беше избран Виталик Сухарев. (Ако трябва да се обясни накратко какъв е този Виталик, то е лесно — други момчета като него просто няма на този свят). Само че Геля помисли, помисли и каза, че ще бъде Гертруда.

Офелия само разговаря с Хамлет, а Гертруда може да е стара, но се явява майка на принца и изобщо в сцената с убийството на Полоний тя възкликва: «Сърцето ми на две разкъса, Хамлет!», а после прегръща и целува Виталик, тоест Хамлет.

Така че сега Геля на всяка репетиция, три пъти седмично, на съвършено законно основание прегръщаше пред всички Виталик Сухарев, целуваше го по бузата, и в тази секунда и нейното сърце в най-буквалния смисъл на думата се късаше.

Така измина юни и половината от юли, а после се случи трагедия — истинска, Шекспир ряпа да яде.

За този ден беше насрочена генералната репетиция. На нея не допускаха родители, затова пък пристигнаха гости от Московския кинофестивал, истински чуждестранни артисти. Покани ги завеждащият театралната студия, Лев Лвович, защото той познава самия Никита Михалков.

Разбира се, всички се вълнуваха, Геля също. Поради това тя се поувлече и може би прегръдката й с Хамлет продължи малко повече от необходимото. Какво толкова? !

А Виталик, когато се върнаха зад кулисите, изтри демонстративно бузата си и каза на висок глас:

— Какво те прихвана, Фандорина? Целия ме олигави.

Всички го чуха. Динка също.

В тази секунда сърцето на Геля бе окончателно разбито, и както се казва в руските народни песни, отмиля й светът.

Отиде настрани, пред очите й беше притъмняло, а когато при нея се домъкна Олежка Ткач (той играеше Хораций) и й каза:

— Спокойно, не му обръщай внимание — Геля го тласна настрани.

Тогава някой зад нея я хвана за рамото и каза:

— Не си права да постъпваш така, Ангелина. Според мен това момче е по-симпатично от другото. Освен това съществува хипотеза, според която Хораций е произхождал от рода Фон Дорн, значи е и наш роднина.

Беше една от чуждестранните артистки, Геля беше я беше забелязала, защото седеше на първия ред. Не беше ясно как се бе озовала зад кулисите. Беше много красива брюнетка, късо подстригана, с огромни зелени очи. Тоалетът й — ум да ти зайде, аленочервени нокти, дълги поне пет сантиметра, а на гърдите й виси медальон във вид на златна змия, захапала опашката си.

В друг случай Геля сигурно щеше да се смути. Е, или поне щеше да се учуди — чужденка, а говори добре руски, че и споменава рода на Фон Дорн. И после, какво иска да каже с това «наш роднина»?

Но точно сега Геля беше толкова нещастна, че не беше в състояние да се смущава и чуди. Само изхлипа и каза точно това, което мислеше:

— Не искам да живея.

— Доста глупаво твърдение — сви рамене странната актриса (все пак говореше с акцент, не съвсем чисто). — Не ти ли харесва, можеш да опиташ отново. Та нали животът е безкраен — също като тази змия.

И докосна с алените си нокти своя медальон…

Впрочем това е отделна история, която не бива в никакъв случай да започваме. Ще я разкажем при друг случай.

24.

Зиц-Коровин посегна да си вземе дрехите.

— Нали сте частен детектив или нещо подобно? Ясно ми е, че жена ми ви е наела.

Както често се случва с лекарите, Марк Донатович се беше оженил за своя пациентка.

Съпругата на доктора, Марина Василиевна, страдаше от рядко и много любопитно от научна гледна точка заболяване, свързано с удивително живи халюцинации. Хората, страдащи от този странен недъг, водят двойствен живот. В ежедневието те са, общо взето, адекватни, на изглеждат малко вяли, отпуснати. А това се дължи на факта, че всички техни емоционални и духовни сили са насочени към другата, илюзорната реалност, която им се струва по-истинска. Преди време във вестниците беше описан случаят на шлосера Т., който настоявал, че всъщност е войн от армията на Ханибал, водач на боен слон, и че пътува през Галия за Рим, като при това описвал такива подробности от бита и снаряжението на картагенците, че историците само се чудели и маели.

Марина Василиевна твърдеше, че в другата действителност била съпруга на Великия инка и главна жрица в храма на Луната. Всяка вечер описваше на Марк Донатович събития, състояли се в град Куско, където преди около петстотин години, преди появата на испанските завоеватели, се намирало светилището на лунната богиня. Понякога съпругата му заговаряше с лекота на местното наречие. Един специалист по империята на инките, след като прослуша запис на думите й, заявил, че ако се съди по някои признаци, става дума за архаичен вариант на езика кечуа.

За Зиц-Коровин този брак представляваше съчетание на полезното с приятното.

Като начало (от гледна точка на полезността), докторът събираше целия този уникален материал, готвейки се след време да предизвика сензация в научния свят. Дори може би в областта на две науки — психиатрията и историята.

Приятното беше изслушването на самите разкази. За потъналата във водите на Лета страна «Тауантинсую» Марина Василиевна разказваше удивителни неща. Например за свещения храм, в който на непосветените било забранено да припарват, а нарушителите били наказвани със страшна смърт. За интригите в двора на великия инка и за светлокожия чужденец, слязъл в долината от тази страна, от която изгрява слънцето. Аномалната и същевременно неизчерпаема фантазия на съпругата му раждаше удивителни истории — няма как да не се заслушаш. Зиц-Коровин се чувстваше като халиф, наслаждаващ се всяка нощ на приказките на Шехеразада.

Смущаваше го само едно. Случваше се понякога Марина Василиевна, общо взето, дама апатична и лишена от наблюдателност, да настръхне и, стиснала мъжа си за рамото, казваше застрашително:

— Да не си посмял да ми изневериш! Сториш ли го, робите на Светилището ще ти изтръгнат сърцето!

Разбира се, тези случаи малко притесняваха Марк Донатович.

25.

Било й е възложено да примами Николас в болницата. Значи Аркадий Сергеевич още тогава е знаел за съществуването на Фандорин. Откъде?

вж. бел. 5.

26.

Леко залитна и отиде до дивана, където беше полегнал мъртвият Марк Донатович.

Вероятно все пак е редно да разкажем и за последните минути от живота на доктор Зиц-Коровин.

— Ти кого представляваш днес? — попита Марк Донатович, когато вратата отвори не Олег, а някакво странно същество с кучешка маска и червено кимоно. — Може ли да вляза?

Пациентът отстъпи мълчаливо встрани.

С жизнерадостна усмивка (и с пръст на копчето на аларменото устройство в джоба му) главният лекар влезе в «болничната стая» и настръхна. Винаги се бе чувствал неуютно в това нелепо помещение, претъпкано със сложна техника и детски играчки. Вероятно подсъзнателно е предчувствал нещо.

— Слушай — поде с лековат тон Коровин, обръщайки се към маскирания, — хрумна ми нещо. Ето, ти например не можеш да спиш. Защо да не ти направя инжекция със сомналгин? Най-новото лекарство, напълно безопасно, току-що ми го изпратиха от Англия.

По пътя насам беше взел пълна спринцовка от амбулаторията — разбира се, не със сънотворно, а със специален медикамент, потискащ временно волята. Изключително полезно средство, ако трябва да получиш откровени отговори от труден пациент. Жалко че нямаше как да го приложи при покойния Морозов — сърцето му нямаше да издържи.

— Е, какво, да те бодна ли? Ще спиш през нощта като младенец — измърка Коровин, а наум прибави: «Сега, гълъбче, ще ми разкажеш цялата истина».

Изпод кучешката маска го следяха две немигащи очи.

— Добре, но първо ще ви разкажа един коан. Наскоро го прочетох в една книжка.

— Какво ще ми разкажеш? — недоразбра Марк Донатович.

— Коан. Това е от дзен-будизма. Седнете за малко.

Олег му посочи дивана, а сам седна срещу него, на ръба на стола. Ръцете му бяха скрити в ръкавите на кимоното.

Преди да се присъедини към сонма на бодхисатвите, учителят Нонсен разговарял с учениците си, без сам да знае, че това е последният им разговор.

— Какво трябва да направиш, за да виждаш по-добре? — попитал Нонсен.

— Да си избодеш очите — отвърнал първият ученик, Сьодзю.

Учителят го наградил с лотосов цвят.

— Какво трябва да направиш, за да чуваш по-добре? — попита той след това.

— Да си запушиш ушите — отвърнал бързо вторият ученик, Сондзю, и заслужил удар с бамбукова пръчка.

Без да пророни дума, Сьодзю паднал в тревата и се прилепил към земята. Нонсен отново му дал лотосов цвят и задал последния въпрос:

— Един човек изял плод, заразен с проказа. Кой кого е изял?

Сондзю не посмял да отвори уста, а Сьодзю заплакал и промълвил:

— Учителю, дойде мигът да се присъединиш към бодхисатвите.

— И каква е идеята? — сви рамене Зиц-Коровин.

(обратно)

Информация за текста

© 2006 Борис Акунин

© 2007 София Бранц, превод от руски

Борис Акунин

Ф. М., 2006

Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009

Издание:

Борис Акунин. Ф. М.

ИК «Еднорог», 2007

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2009-10-14 09:00:00

1

Герой на Достоевски от «Село Степанчиково и неговите обитатели», самолюбив и завистлив. — (Бел. прев.)

(обратно)

2

Прочут руски държавник и общественик (1772 — 1839), фаворит на Александър I, по-късно обвинен в държавна измяна и прокуден в изгнание. — (Бел. прев.)

(обратно)

3

(фр.) — Обезпокоява. — (Бел. прев.)

(обратно)

4

В българското издание: ч. 4, кн. II, IX — (Бел. прев.)

(обратно)

5

(фр.) За кого да уведомя? А, да, разбира се, госпожо. — (Бел.прев.)

(обратно)

6

Долнопробна водка. — (Бел.прев.)

(обратно)

7

(лат.) Нищо човешко (не ми е чуждо). — (Бел.прев.)

(обратно)

8

Думи на Ремигий при покръстването на франкския крал Хлодвиг I: «adora quod incendisti, incende quod adorasti» — «почитай което си горил, изгори което си почитал», използвани в «Дворянско гнездо». — (Бел.прев.)

(обратно)

9

Тук: сладост, наслада — (Бел.прев.)

(обратно)

10

Достоевски, Събрани съчинения в 12 тома, 1994, том 12, стр. 171 — (Бел. прев.)

(обратно)

11

Авдотя Панаева — жена на писателя Иван Панаев и любовница на Некрасов (Лиля Брик е всеизвестната любовница на Маяковски) — (Бел. прев.)

(обратно)

12

Пак там, стр. 177, прев. Владимир Райчев — (Бел.прев.)

(обратно)

13

Отбелязано с червен молив: «Лъже говедото, през цялото време е лъгал! Нищо не е написал!» — (Бел. авт.)

(обратно)

14

С червен молив «Подлец» — (Бел. авт.)

(обратно)

15

Отмяната на крепостното право 1861 г. — (Бел.прев.)

(обратно)

16

В т. 5 на българския дванайсеттомник страниците са съответно: 99,33,214 — (Бел. прев.)

(обратно)

17

(яп.) Забулени с лъжи и измами, сме се смръзнали на място и не можем да викнем — Бел.прев.

(обратно)

18

(яп.) Блуждаем в живота накрай света — (Бел.прев.)

(обратно)

19

Изметнат е векът (прев. Ал. Шурбанов) — (Бел.прев.)

(обратно)

20

«Vаниль» е един от ресторантите на Степан Михалков, син на Никита Михалков и Анастасия Вертинска, срещу храма «Христос Спасител». — (Бел.прев.)

(обратно)

21

Авторът възнамеряваше да пропусне този разказ, ръководейки се от съображения за спазване на благопристойността, само че това би било нечестно по отношение на читателите и на главния герой. Та напразно ли е понесъл такива терзания. Пък и историята е, общо взето, детинска работа. — (Бел. авт.)

(обратно)

22

Всички имена на личности и организации в дневника на Фандорин се упоменават със съкращения, така че ако дневникът попадне в чужди ръце, тайната на клиентите да бъде съхранена — (Бел. авт.)

(обратно)

23

Така се наричал един от приятелите на Фандорин, понастоящем за съжаление вече покойник. — (Бел. авт.)

(обратно)

Оглавление

1. Форсмажор

2. Феерия-мизерия

3. Фата Моргана

4. Фантастични мигове

5. Физиология на мозъка

6. FM

7. Философът меркантилист

8. Франкмасон

9. Фактор мозък

10. Флангов маньовър

11. Финалният мач

12. Фа минор

13. Фантомас и Мурзилка

14. Фалшивата монета

15. Фукаи Мори

16. Фокусникът манипулатор . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .