«Шинджу»

Конникът застина насред тясната пътека, водеща към брега на река Сумида, и се ослуша в нощта. Стъпки ли му се счуха нейде в тъмния лес наоколо? Дебнеше ли го някой? Спотаен страх разтуптя сърцето му.

Долавяха се единствено шумът от мразовития вятър, люлеещ голите зимни клони, и неспокойното пръхтене на кобилата под него. Високо над хоризонта последната пълна луна на Старата година обсипваше пътеката и леса с ледено сребристо сияние. Той се взря в сенките, но не видя никого.

После се усмихна мрачно — гузната съвест и въображението го бяха подвели. Дори през деня движението в северните покрайнини на Едо бе оскъдно. Сега, малко след полунощ, тук нямаше жива душа. Точно както бе предвидил.

Той пришпори кобилата през гъсталака. Клоните закачаха наметалото му и дългия обемист вързоп, метнат върху седлото зад него. Непривикнала на допълнителния товар, кобилата се запъна с тихо цвилене. Той се опита да я успокои, но тя отказа да продължи и започна да бие с копита. Вързопът се заклати застрашително. Конникът се пресегна рязко назад, за да го задържи, и се вледени от ужас. Ами ако падне? Колкото и да бе силен, никога нямаше да успее да го качи отново — не и тук. А и не можеше да го носи на гръб до реката. Пеша отиваше около час — а с товар, по-дълъг и по-тежък от самия него, бе просто немислимо. Опиташе ли се да го влачи, щеше да прокъса сламените татами, с които го бе овързал, и всичко щеше да се провали.

Кобилата за последен път заби копито в земята и после кротко продължи нататък по пътеката. Вързопът се закрепи. Страхът премина. От студа очите на конника се насълзиха, а лицето му се вдърви. Въпреки ръкавиците ръцете му, стиснали юздите, бяха премръзнали и не ги усещаше. Крепеше го единствено мисълта, че всяка мъчителна стъпка го приближава към края на мисията.

Гората оредя и пътеката се спусна по стръмен склон към реката. Той долови мириса на водата и лекия плисък при брега. Слезе от коня, върза юздите му за едно дърво и свърна встрани от пътеката.