«Малко момче в безпътица»

Бренсън Фостър запомни деня, когато умря баща му, главно по това, че му позволиха да спи в малкия будоар до спалнята на майка си. Така бе сложен край на нощуването в мансардата на четвъртия етаж, където малкото момче лежеше упорито будно, тъй като се боеше от враждебния мрак и сърцето му се късаше от несправедливостта на възрастните, разделяща го от неговата майка, която го боготвореше и глезеше. Баща му беше виновен за това заточение, но сега вече го нямаше неговото мъчително присъствие, чиито черни мустаци миришеха на вода за зъби и на яйца за закуска.

Смъртта на бащата донесе на Бренсън не само удобство, но и отърсване от страха, който го преследваше от осмия му рожден ден. Въпросът за пращането на момчето в пансион бе отпаднал. Майката на Брени със сълзи на очи потвърди това, когато го целуваше за лека нощ и го загръщаше под приятната топлота на пухения юрган.

— Сега ти си стопанинът на къщата, миличкото ми. Трябва да останеш да помагаш на бедната си майка в управляването на това глупаво старо девическо училище.

На обърканата, зашеметена Констанс Фостър сигурно и през ум не й минаваше, че това страстно боготворене може да навреди на нейния почти деветгодишен син. През 1915 г. в малките английски курорти не бяха чували за болезнена любов между майка и син. Дори името на д-р Зигмунд Фройд1 не беше известно в Оуклонското девическо училище в Литълтън-он-Сий. След загубата на съпруга си на мисис Фостър й изглеждаше съвсем естествено майка и син, споделящи една и съща скръб, да се привържат още повече един към друг.