«Смъртта на Плъха»

На Митко Гавраилов — с обич.

Озъртах се за такси пред изхода на аерогарата, когато ги видях. Бяха трима — набити като борци, късо подстригани, с подплатени дънкови якета и ръце в джобовете им въпреки топлата вечер. Оставих куфара в краката си и им дадох възможност добре да ме разгледат: ръст 176 сантиметра, тегло 132 килограма, години — около четиридесет, лявото рамо по-ниско от дясното, челна плешивина, арабски нос и мустаче. Сакото и вратовръзката — жълтеникаво-бежови, панталонът, ризата, обувките — черни, портфейлът — в десния вътрешен джоб, ключът и доларите — в портфейла.

Посегнах отново към куфара, за да разберат, че огледът е приключил, и най-интелигентният, този в средата, се размърда. Все така с ръце в джобовете, той тромаво изприпка нагоре по стъпалата и застана насреща ми.

— Такси? — попита гъгниво, предполагайки навярно, че го прави едновременно на английски, френски и немски.

Лицето му беше одухотворено като кръмно цвекло. Трябваше да избягва да се върти около кравеферми. Горната му устна се повдигна в нещо като усмивка и откри тъмната фуга на липсващ зъб. По всичко друго си беше момче и половина.

— Каква е колата?

— Лада — отвърна той, изненадан и от моя български, и от въпроса. Дори се понацупи, макар от километри да личеше, че никога не е питаел синовна обич към страната на Великия Октомври. — Защо?

— Не обичам западни коли — посочих куфара. — Вземи.

Той се поколеба дали да го вдигне, погледна над рамото ми към стъклената врата и даже понечи да ме изостави, но в същия миг двамата му другари профучаха край нас като гигантски прилепи и той унило хвана дръжката.

Колата му нетърпимо вонеше на пропан-бутан и сега аз бях този, който се поколеба. Ала вътрешният ми глас, завърнал се наскоро след двайсетгодишно изгнаничество, се обади насмешливо: какво смяташ, че те чака от днес нататък?

Проследих стоически наместването на кожения ми ирландски куфар между балона за газта и крика и се напъхах върху задната дясна седалка. В сгъвката под облегалката ръката ми напипа люспа от лук.

— Накъде? — изви се към мен гидът ми.

— Хан Крум тринайсет.

Той се намуси още повече. Последната му надежда да съм поне надарен за езиците арабин рухна в пепеляк. Сбутаната централна уличка не беше достойно място за петролни магнати. Той подкара с рев таратайката си и аз се загледах в стъмненото небе, откъдето бях слязъл само преди тридесет минути.