«Едуард Победителя»

Луиза прекрачи прага на задния вход на къщата и излезе на двора, огрян от хладното октомврийско слънце. В ръцете си държеше кърпа за бърсане на съдове.

— Едуард! — извика тя. — Еду-аард! Обядът е готов!

Замълча за миг и се ослуша; после тръгна да прекосява поляната, съпътствана от една малка сянка — заобиколи розовата леха, а когато мина покрай слънчевия часовник, лекичко го докосна с връхчетата на пръстите си. Движенията й бяха доста грациозни за жена с дребна и пълничка фигура — походката й бе лека и енергична, а раменете и ръцете й лекичко се полюляваха при всяка стъпка. Тя мина под голямата черница, тръгна по тухлената пътечка, стигна до края й и най-после застана на ръба на падината, която също беше част от тази огромна градина.

— Едуард! Обядът!

Сега вече го виждаше — на около осемдесет метра по-надолу, чак в дъното на дерето, където започваше горичката. Имаше висока слаба фигура и беше облечен с тъмнозелен пуловер и работни панталони в цвят каки. Беше запалил огромен огън и с вила в ръка трупаше сухи клони отгоре. Огънят яростно пращеше с оранжеви пламъци и облаци млечносив дим, който се стелеше из градината и я изпълваше с прекрасната миризма на есен и горяща шума.

Луиза се завтече надолу по склона към мястото, където беше съпругът й. Ако искаше, лесно можеше да го извика отново така, че да я чуе, но в големия огън имаше нещо, което необяснимо я привличаше да застане край него, да усети топлината и чуе пращенето му.

— Обядът — каза тя като наближи.

— О, здравей. Добре, да. Идвам.

— Какъв хубав огън.

— Реших най-после хубаво да разчистя това място — каза съпругът й. — Писна ми от тези драки. — Лицето му беше доста потно. Дори мустаците му бяха покрити с капчици като роса, а по врата му се стичаха две струйки и влизаха в деколтето на пуловера.

— Само внимавай да не се преумориш, Едуард.

— Луиза, престани да се отнасяш с мен като осемдесетгодишен старец. Малко движение не е навредило на никого.

— Да, скъпи, знам. О, Едуард! Виж! Виж!

Мъжът се обърна и погледна Луиза, която сочеше към отсрещната страна на огъня.

— Виж, Едуард! Котката!

На земята, толкова близо до огъня, че на моменти дори изглеждаше, че пламъците го докосваха, клечеше огромен котарак с абсолютно необичаен цвят на козината. Той стоеше съвсем неподвижен, наклонил главата си на една страна, вирнал носле нагоре и наблюдаваше мъжа и жената с безизразни жълти очи.

— Ще се опърли! — извика Луиза, хвърли кърпата, спусна се и с две ръце бързо грабна котарака, отнесе го настрани и го пусна на тревата далече от пламъците.

— Ах, ти глупав котарак — каза тя, докато си изтупваше дланите. — Какво ти стана?

— Котките знаят какво правят — обади се мъжът й. — Никога няма да видиш котка, която прави нещо, което не й е по вкуса. Няма такива.

— Чий ли е? Виждал ли си го друг път?

— Не, никога. Много особен цвят.

Котаракът се беше настанил на тревата и ги наблюдаваше отстрани. В погледа му имаше някаква приглушена вглъбеност, нещо странно всезнаещо и замечтано, а около нослето — едва загатнат израз на пренебрежение, сякаш видът на тези две зрели човешки същества — едното дребно, пълничко и розово, а другото кльощаво и ужасно потно — донякъде беше изненада, но без всякакво значение. За котарак, цветът му наистина беше много необикновен — чисто сребристосиво, без никакви примеси — а косъмът му бе дълъг и мек. Луиза се наведе и го погали по главата.

— Трябва да си вървиш у дома — каза тя. — Хайде, бъди добро коте и се прибери вкъщи.

Мъжът и жената се заизкачваха нагоре по склона. Котаракът стана и ги последва, отначало на разстояние, а после все по-близо и по-близо. Скоро се изравни с тях, после мина отпред и ги поведе през поляната към къщата, като се движеше така, все едно притежаваше целия имот и държеше опашката си вирната право нагоре — като мачта.

— Отивай си вкъщи — каза мъжът. — Хайде, върви си. Не те искаме тук.

Когато обаче стигнаха до къщата, котаракът влезе с тях и Луиза му даде малко млекце в кухнята. По време на обяда, той скочи върху празния стол между тях и остана там през цялото време. Главата му се показваше точно над ръба на масата, а тъмножълтите му очи внимателно наблюдаваха действията им като постоянно се преместваха ту върху жената, ту върху мъжа.

— Не ми харесва този котарак — каза Едуард.

— О, мисля, че е много красив. Искрено се надявам да поостане малко.

— Виж какво, Луиза. Животното определено не може да остане у нас. То си има стопанин. Загубило се е. И ако продължава да се мотае тук и следобед, е най-добре да го занесеш в полицията. Те ще се погрижат да му намерят собственика.

След обяда Едуард се върна в градината. Луиза, както обикновено, се отправи към пианото. Беше добра пианистка, страстно обичаше музиката и почти всеки следобед отделяше по около един час, за да си посвири. Сега, котаракът се беше излегнал върху дивана и когато мина покрай него, тя се наведе да го погали. Той отвори очи, погледна я, после ги затвори и отново заспа.

— Ти си един ужасно хубав котарак — каза тя. — И имаш прекрасна козина. Много ми се иска да те задържа. — После, пръстите й, които галеха котешката глава, напипаха някаква бучица, малка подутинка над дясното око.

— Бедното ми котаче — въздъхна Луиза. — Имаш бабунки по красивото си лице. Сигурно остаряваш.

Тя отиде до пианото, седна на столчето, но не започна веднага да свири. Едно от любимите й дребни удоволствия беше всеки ден да изнася по един концерт, със специално подредена програма, която внимателно подбираше и предварително подробно обмисляше. Никак не обичаше да си разваля удоволствието, ако трябваше да спре и да се чуди с какво да продължи. Единственото, което искаше, беше по една кратка пауза след всяко произведение, през която публиката възторжено я аплодираше и искаше още. Толкова беше хубаво, когато си представяше, че има и публика, и дори понякога, докато свиреше — това ставаше в щастливите й дни — стаята започваше да плува, наоколо всичко избледняваше и притъмняваше, и тя не виждаше нищо друго, освен многобройните редове и морето от бели лица, които я гледаха и слушаха с възторжена и благоговейна концентрация.

Понякога свиреше по памет, понякога — по ноти. Днес беше в настроение да свири по памет. Каква програма да си състави? Тя седна пред пианото и отпусна ръце в скута си — пълничко розово миньонче, с кръгло и все още хубавичко лице и коса, прибрана в стегнат кок на тила. Ако леко преместеше поглед надясно, можеше да види котарака как спи свит на кълбо върху дивана, а сребристосивата му козина красиво се открояваше върху лилавата възглавница. Защо да не започне с Бах? Или още по-добре, с Вивалди? Баховата адаптация за орган на „Концерто Гроссо“ в ре минор. Да — това първо. После, може би малко Шуман. Carnaval Щеше да бъде забавно. А след това, хм, защо не Лист, за разнообразие? Една от сонатите на Петрарка. Втората — тя беше най-хубавата, тази в ми мажор. После — отново Шуман, пак нещо весело — Kinderscenen. И най-накрая, за биса, един валс от Брамс. Дори и два, ако й се свиреше.

Вивалди, Шуман, Лист, Шуман, Брамс. Много хубава програма, която с лекота можеше да изпълни без ноти. Тя премести стола по-близо до пианото и изчака няколко секунди, докато някой от публиката — вече чувстваше как това щеше да бъде един от щастливите й дни — се изкашляше за последно. После, с онази бавна грациозност, която придружаваше почти всичките й движения, тя вдигна ръце над клавишите и засвири.

Точно в този момент Луиза изобщо не гледаше към котарака — в действителност, дори беше забравила за присъствието му, но когато първите дълбоки тонове на Вивалди тихо прозвучаха в стаята, тя изведнъж зърна само с ъгълчето на окото си как нещо бързо като вихрушка се раздвижи върху дивана. Луиза веднага спря да свири.

— Какво има? — обърна се тя към котарака. — Какво ти стана?

Животното, което само няколко секунди преди това кротко спеше, сега се беше изправило върху дивана. Тялото му беше много напрегнато и цялото трепереше; ушите му бяха щръкнали, очите — широко отворени и втренчени в пианото.

— Изплаших ли те? — тихо попита Луиза. — Може би никога досега не си чувал музика.

Не, каза си тя. Не мисля, че това е причината. След малко й се стори, че всъщност животното не демонстрираше признаци на уплаха. То нито беше приклекнало, нито отстъпваше назад. Дори някак нетърпеливо се беше наклонило напред, а лицето му — то бе придобило изключително странно изражение — нещо средно между изненада и шок. Разбира се, котешкото лице е много малко и общо взето безизразно, но ако внимателно наблюдавате очите, ушите и особено онова местенце подвижна кожа под ушите и леко встрани, понякога ще забележите изблици на изключително силни чувства. Сега Луиза наблюдаваше лицето му много внимателно и понеже беше любопитна да види дали реакцията ще се повтори, протегна ръце към клавишите и отново засвири Вивалди.

Този път котаракът очакваше музиката и единственото, което се случи отначало, беше, че тялото му се напрегна още повече. Но колкото повече мелодията се разгръщаше и забързваше в така вълнуващия ритъм на интродукцията, върху лицето му започна да се появява странно изражение, което стигаше почти до екстаз. Ушите, които дотогава стърчаха право нагоре, постепенно полегнаха назад, очите се притвориха, главата му се наклони на една страна, и в този момент Луиза можеше да се закълне, че животното наистина разбираше музиката.

Онова, което видя (или си мислеше, че е видяла), беше нещо, което бе забелязвала много пъти върху лицата на хора, внимателно слушащи някое музикално произведение. Когато звукът напълно ги завладее и потопи в себе си, изражението им става някак особено и силно блажено, и е не по-малко очевидно от усмивката. Доколкото Луиза можеше да прецени, в момента котаракът имаше точно такова изражение.

Тя привърши едната част, после засвири втората и през цялото време наблюдаваше котката върху дивана. Последното доказателство, че животното наистина слушаше, дойде на края, когато музиката спря. То премига, тръсна глава, протегна единия си крак, зае по-удобна поза, хвърли бърз поглед из стаята, а после очаквателно насочи очи към нея. Точно така реагира и човекът, отишъл на концерт, когато в паузата между две части на произведението, за миг се освободи от магията на музиката. Поведението на котарака беше толкова стряскащо човешко, че чак гърдите я заболяха от вълнение.

— Харесва ли ти това? — попита Луиза. — Харесва ли ти Вивалди?

В мига, в който проговори, тя се почувства нелепо, но не — и това й се стори доста зловещо — не толкова нелепо, колкото знаеше, че би трябвало да се чувства.

Е, сега нищо друго не й оставаше, освен веднага да продължи със следващия номер от програмата, който беше Carnaval. Щом засвири, котката отново се напрегна и изправи тяло; постепенно, бавно, тя все по-блажено се разтваряше в звука и потъваше в онзи странен и разтапящ екстаз, който много приличаше на удавяне и сънуване едновременно. Гледката наистина беше доста екстравагантна — и комична в същото време — да видиш как този сребристосив котарак седи на дивана и изцяло се е отнесъл в музиката. Но най-смахнатото в цялата история, помисли си Луиза, беше фактът, че музиката, която животното видимо безкрайно харесваше, явно бе твърде трудна, твърде класическа, за да бъде разбрана от болшинството човешки същества.

Може пък, животното изобщо да не изпитва наслада, реши тя. Може да е някакъв вид хипнотична реакция, като при змиите. В крайна сметка, щом музиката може да омае една змия, защо да не може и котка? Само дето, милиони котки слушат музика всеки ден по радиа, грамофони и пиана, но тя поне не беше чувала някоя да се е държала като този котарак. А той реагираше така, сякаш следи всяка отделна нота. Наистина беше фантастично.

Но не беше ли същевременно и чудесно? Разбра се, че беше. Дори, освен ако фатално не грешеше, беше някакво чудо, едно от онези чудеса с животни, които се случват веднъж на сто години.

— Виждам, че това много ти хареса — каза тя, когато пиесата свърши. — Макар че, за съжаление, днес не я изсвирих много добре. Кой ти хареса повече, Вивалди или Шуман?

Котаракът не отговори и Луиза, опасявайки се да не изгуби вниманието на своя слушател, премина директно към следващата част от програмата — втората от „Сонатите на Петрарка“ от Лист.

Сега вече наистина се случи нещо необикновено. Тя не беше изсвирила и три-четири ноти, когато мустаците на котарака видимо затрепкаха. Той бавно изправи тялото си и зае тържествена поза, наклони главата си на една страна, после на другата, и се втренчи в пространството с толкова съсредоточен вид, все едно искаше да каже: „Какво е това? Чакай, чакай. Толкова ми е познато, но точно сега не мога да си спомня.“ Луиза беше очарована. Усмихната, с леко разтворени устни, тя продължаваше да свири, за да види какво още щеше да се случи.

Котаракът се изправи, отиде до края на дивана, седна и послуша още малко; после изведнъж скочи на пода, а оттам — на стола до нея. И остана там, напрегнато заслушан в прекрасната соната, но вече не замечтано, а много сериозно, вперил огромните си жълти очи в пръстите на Луиза.

— Гледай ти! — каза тя, след като удари последния акорд. — Значи дойде да седнеш до мен, така ли? Тук повече ли ти харесва, отколкото на дивана? Добре, ще ти позволя да останеш, но трябва да седиш мирен и да не скачаш наоколо. — Тя протегна ръка и погали котарака по гръбчето, от главата до опашката. — Това беше Лист — продължи. — Трябва да знаеш, че понякога може да бъде ужасно вулгарен, но в подобни неща, наистина е очарователен.

Луиза започваше да се забавлява от тази странна котешка пантомима, затова веднага премина към следващия номер от програмата — Kinderscenen от Шуман.

Бе свирила не повече от една-две минути, когато почувства, че котаракът отново се е преместил и пак се беше настанил на старото си място върху дивана. Сигурно не беше забелязала кога си е отишъл, защото в началото бе внимавала в ръцете си; въпреки това обаче, придвижването му трябва да е било изключително бързо и безшумно. Котаракът все още я гледаше, все още очевидно внимателно слушаше музиката, но въпреки всичко, на Луиза й се струваше, че го няма онзи възторжен ентусиазъм, с който бе слушал предната соната — на Лист. Освен това самият факт, че беше напуснал стола и се върнал обратно на дивана, говореше за леко, но въпреки всичко, появило се разочарование.

— Какво има? — попита тя, когато изсвири всичко докрай. — Какво не му харесваш на Шуман? Какво му е толкова прекрасното на Лист?

Котаракът впери в нея големите си жълти очи, които имаха по една вертикална катраненочерна чертичка точно в центъра.

Това, помисли си Луиза, наистина започва да става интересно — и малко зловещо, ако се задълбочеше човек. Но само един поглед към котарака, седнал върху дивана, толкова интелигентен и внимателен, толкова очевидно очакващ още музика, отново възвърна увереността й.

— Добре — каза тя. — Ще ти кажа какво ще направя. Ще променя програмата си специално заради теб. Очевидно много харесваш Лист, затова ще ти изсвиря още нещо от него.

Луиза се поколеба, докато се опитваше да си спомни нещо хубаво от Лист. После тихичко засвири една от дванайсетте малки пиеси от Der Weihnachtsbaum. Сега тя много внимателно наблюдаваше животното и първото нещо, което забеляза, беше, че мустаците му отново започнаха да трептят. Котаракът скочи на килима, за миг остана неподвижен, наклонил глава и тръпнещ от вълнение, а после, с бавна безшумна походка, заобиколи пианото, скочи на стола й и седна до нея. Те бяха преполовили пиесата, когато Едуард влезе откъм градината.

— Едуард! — извика Луиза и скочи от стола. — О, Едуард, скъпи! Само слушай! Слушай да ти кажа какво стана!

— Какво има пък сега? — изпъшка той. — Щеше ми се да пийна един чай. — Имаше едно от онези тесни, остроноси, зачервени лица, което така, както беше обляно в пот, лъщеше като дълъг, мокър грозд.

— Котаракът! — извика Луиза и го посочи как достолепно седеше върху стола до пианото. Само почакай докато ти разкажа какво се случи!

— Мисля, че ти казах да го заведеш в полицията.

— Но, Едуард, изслушай ме. Ужасно вълнуващо е. Това е едно изключително музикално животно.

— Сериозно?

— Този котарак умее да цени музиката, а освен това и я разбира.

— Хайде престани с тези глупости, Луиза, и сложи, за бога, да изпия един чай. Уморен съм от рязането на тези клонаци, да не говорим, че жив се опекох на огъня. — Той седна в едно от креслата, извади цигара от кутията до себе си и я запали с огромна хитроумна запалка, която стоеше до кутията.

— Но ти не разбираш — каза Луиза, — че докато беше навън, нещо изключително вълнуващо се случваше тук, в собствената ни къща, нещо, което може да е… ами… да е от огромно значение.

— В това изобщо не се съмнявам.

— Едуард, моля те!

Луиза стоеше до пианото, дребното й розово лице бе по-розово от всякога, а на бузите й бяха избили две алени петна. — Ако искаш да знаеш — каза тя, — ще ти кажа аз пък какво мисля.

— Слушам те, скъпа.

— Мисля, че има голяма вероятност ние двамата в момента да седим в присъствието на… — тя замълча, сякаш изведнъж почувства колко абсурдно беше всичко.

— Да?

— Може да ти се вижда глупаво, Едуард, но аз наистина мисля така.

— В чие присъствие, за бога?

— На самия Ференц Лист!

Мъжът й продължително и бавно дръпна от цигарата, а после издуха дима срещу тавана. Бузите му бяха хлътнали, а кожата на лицето опъната като на човек дълго носил зъбни протези. Всеки път, когато всмукваше от цигарата, бузите му хлътваха още повече, а лицевите му кости се открояваха като на скелет.

— Не те разбирам — каза той.

— Едуард, изслушай ме. От онова, което днес следобед видях със собствените си очи, стигнах до извода, че наистина може да става дума за някакъв вид прераждане.

— Имаш предвид тази въшлива котка?

— Не говори така, скъпи, моля те.

— Надявам се, че не си болна, нали, Луиза?

— Съвсем добре съм си, много ти благодаря. Малко съм смутена — нямам нищо против да си го призная, но кой не би се смутил след онова, което се случи? Едуард, кълна ти се…

— И какво се случи, ако смея да попитам?

Луиза му разказа и докато говореше, мъжът й непрекъснато лежеше проснат върху стола, с крака протегнати далеч напред, дърпаше от цигарата и издухваше дима към тавана. Върху устните му играеше тънка цинична усмивчица.

— Аз пък не виждам нищо необикновено в това — каза той, когато тя свърши. — В случая просто става дума за една дресирана котка. Научили са я на някои номера, това е всичко.

— Не говори глупости, Едуард. Всеки път, когато засвиря Лист, той целият изтръпва от вълнение и изтичва да седне на стола до мен. Но само Лист, а никой не може да научи една котка да различава Шуман от Лист. Ти самият не можеш да ги различиш. А това животно го прави всеки път. И то доста нетипичен Лист, между другото.

— Два пъти — каза мъжът й. — Направил го е само два пъти.

— Два пъти е достатъчно.

— Хайде, нека го направи отново. Хайде де.

— Не — отвърна Луиза. — Категорично не. Защото, ако това наистина е Лист, в което аз лично вярвам, или душата на Лист, или каквото там се връща, тогава изобщо не би било редно, или дори възпитано, да го подлагаме на разни обидни тестове.

— Мила ми жено! Това е само котарак — един доста глупав сив котарак, който едва не си опърли козината край огъня тази сутрин. А и ти какво знаеш за прераждането?

— Ако душата е там, това ми стига — твърдо отвърна Луиза. — Само тя има значение.

— Добре тогава. Хайде да го видим как действа. Хайде да видим дали ще направи разлика между собственото си произведение и това на някой друг.

— Не, Едуард. Вече ти казах, че отказвам да го подлагам на глупави циркаджийски тестове. Достатъчно му бяха за един ден. Но ще направя нещо друго. Ще му посвиря още малко от неговата музика.

— Страхотно доказателство, няма що.

— Само гледай. И едно нещо е сигурно — щом я познае, той категорично ще откаже да се помръдне от този стол, където е сега.

Луиза отиде до лавицата, взе един от сборниците на Лист, бързо прелисти страниците и избра още една от изящните му композиции — „Сонатата в си минор“. Отначало възнамеряваше да изпълни само първата част от творбата, но след като засвири и видя как котарака седеше, буквално разтреперан от удоволствие, как екзалтирано и съсредоточено наблюдава ръцете й, сърце не й даде да спре. Изкара всичко до край. Когато свърши, тя погледна мъжа си и се усмихна.

— Ето, видя ли. Не можеш да отречеш, че буквално се беше прехласнал.

— Просто му харесва шума, това е всичко.

— Беше се прехласнал. Нали, миличък? — каза тя и взе котарака в ръце. — Мили боже, представяш ли си ако можеше да говори. Само си помисли, скъпи — та той се е срещал с Бетовен в младите си години! Познавал е Шуберт, Менделсон, Шуман, Берлиоз и Григ, и Дьолакроа, и Хайне, и Балзак. И чакай малко… господи, ами той е бил свекър на Вагнер! Аз държа в ръцете си свекъра на Вагнер!

— Луиза! — рязко каза мъжът й и се изправи в стола си. — Я се стегни! — Сега в гласа му прозвучаха нови нотки и той говореше по-високо.

Луиза бързо вдигна глава.

— Едуард, сигурна съм, че ревнуваш!

— От този нещастен сив котак!

— Тогава не се дръж като циничен мърморко. Ако ще се отнасяш с нас по този начин, най-добре е да си отидеш в градината и да ни оставиш на мира. Така ще е най-добре и за трима ни, нали миличък? — обърна се тя към котарака, като го милваше по главичката. — И довечера пак ще си посвирим, само ти и аз, още нещо от твоите неща. О, да — възкликна тя и целуна животното няколко пъти по врата, — можем да изсвирим нещо и от Шопен. Знам, знам, ти обожаваш Шопен. Двамата сте били големи приятели, нали миличък? Между другото, ако не ме лъже паметта, точно в апартамента на Шопен си се срещал с голямата си любов, Мадам Еди-Коя-Си. И двамата сте имали три незаконни деца, не е ли така? Да така е, разбойнико, и не се опитвай да отричаш. Добре, значи ще чуеш и Шопен — каза тя и отново го целуна, — и това сигурно ще предизвика безброй приятни спомени, нали така?

— Луиза, веднага престани с тези глупости!

— О, я стига, Едуард!

— Държиш се като пълна идиотка, жено. Да не говорим, че тази вечер ще излизаме — у Бил и Бети на канаста.

— О, но на мен ми е абсолютно невъзможно да отида. И дума да не става!

Едуард бавно се изправи от стола, наведе се и силно смачка цигарата в пепелника.

— Искам да ми отговориш — тихо каза той, — нали не вярваш на тези… на тези щуротии, които дрънкаш?

— Разбира се, че вярвам. Въобще не мисля, че вече има място за съмнение. Освен това, смятам, че това стоварва огромна отговорност върху нас, Едуард — и върху двама ни. Върху теб също.

— А знаеш ли аз какво мисля? — каза той. — Мисля, че трябва да отидеш на лекар. И то колкото може по-бързо.

След тези думи, той рязко се обърна, мина през френския прозорец и отново излезе в градината. Луиза го наблюдаваше как крачи през поляната към огъня и клонаците си, изчака докато изчезна от погледа й, а после се обърна и изтича към входната врата, все още с котарака в ръце.

След малко вече беше в колата и пътуваше към града.

Паркира пред библиотеката, заключи котарака в колата, бързо изкачи стъпалата и се насочи право към справочния отдел. Отвори тематичния каталог и затърси на ПРЕРАЖДАНЕ и ЛИСТ.

На ПРЕРАЖДАНЕ намери нещо, със заглавие „Повторение на земния живот — как и защо“ от някой си Ф. Милтън Уилис, издадено през 1921 г. За Лист намери две биографии. Взе и трите книги, върна се в колата и потегли обратно.

Вече вкъщи, Луиза настани котарака на дивана, седна и тя с трите книги в скута и се приготви за сериозно четене. Реши да започне с произведението на мистър Ф. Милтън Уилис. Книжката беше тъничка и малко поомърляна, но изглеждаше авторитетно и името на автора звучеше солидно.

Доктрината за прераждането гласи, зачете тя, че душата преминава във все по-висш и по-висш животински вид. „Следователно човек не може да се прероди в животно, точно както възрастният не може отново да стане дете.“

Тя го прочете отново. Но откъде можеше да знае? Откъде беше толкова сигурен? Не можеше. Никой не може да бъде сигурен за подобно нещо. В същото време, твърдението доста поохлади ентусиазма й.

„Около центъра на съзнанието на всеки един от нас, освен материалното външно тяло, има още четири други тела, невидими за очите на обикновения човек, но абсолютно видими за хората, чиито способности да улавят суперфизични неща са претърпели необходимото развитие…“

Това изобщо не го разбра, но продължи да чете и скоро стигна до един интересен абзац, в който се обясняваше колко време трябва да мине, преди душата отново да се върне на земята в нечие чуждо тяло. Времето варираше според произхода и мистър Уилис даваше следната таблица:

Пияници и безработни 40/50 години Неквалифицирани работници 60/100 години Квалифицирани работници 100/200 години Буржоазия 200/300 години Едра буржоазия 500 години Поземлена аристокрация 600/1000 години Духовно посветени 1500/2000 години

Тя бързо отвори една от биографиите, за да разбере колко години бяха изминали от смъртта на Лист. Установи, че е починал през 1886 г. Това означаваше шейсет и седем години. Следователно, според класацията на мистър Уилис, щом се е върнал толкова скоро, значи е бил неквалифициран работник. Това май изобщо не се връзваше. От друга страна, методите на автора изобщо не й допадаха. Според него, поземлените аристократи бяха едва ли не най-висшите създания на света. С червените жакетчета, шпорите и садистично кървавия им лов на лисици. Не, реши тя, това изобщо не е вярно. И изпита истинско удоволствие от факта, че се е усъмнила в постулатите на мистър Уилис.

По-нататък в книгата Луиза се натъкна на списък на някои от най-известните прераждания. Епиктет, пишеше там, се бе върнал на света като Ралф Уолдо Емерсън. Цицерон — като Гладстон, Алфред Велики — като Кралица Виктория, Вилхелм Завоевателя — като Лорд Кичнър. Ашока Вардана, крал на Индия през 272 г. пр.Хр. се върнал като полковник Хенри Стийл Олкот, виден американски адвокат. Питагор се върнал като Мастър Кут Хуми, господинът, който основал Теософското дружество, заедно с мадам Блаватски и полковник Х.С. Олкот (видният американски юрист, бивш Ашока Вардана, крал на Индия). Не пишеше каква е била мадам Блаватски. Но „Теодор Рузвелт — твърдеше книгата — в поредица от прераждания е бил велик водач на човечеството… Рузвелт и Цезар многократно се явявали като военни и административни лидери, а дори веднъж, преди много хиляди години, били съпруг и съпруга…“

Това й беше достатъчно. Очевидно, мистър Ф. Милтън Уилис не беше никакъв учен, а чист шарлатанин. Догматичните му схващания изобщо не я впечатлиха. Може би беше на прав път, но твърденията му бяха направо екстравагантни, особено първото, за животните. Беше сигурна, че много скоро щеше да обори цялото Теософско дружество като докаже, че човек може да се прероди и в по-нисшо животно. А и че не е нужно да бъде неквалифициран работник, за да се върне само след стотина години.

Луиза отвори една от биографиите на Лист и небрежно прелистваше страниците, когато мъжът й отново влезе в дневната.

— Сега пък какво правиш? — попита той.

— О, просто малки справчици тук-там. Слушай, скъпи, знаеш ли, че Теодор Рузвелт някога е бил съпруга на Цезар?

— Луиза — каза той, — виж, искаш ли да престанем с тези глупости? Никак не ми е приятно да те гледам как се видиотяваш. Просто ми дай проклетия котарак и аз ще го занеса в полицията.

По всичко изглеждаше, че Луиза изобщо не го чуваше. Тя се бе вторачила с отворена уста в един от портретите на Лист, отпечатан в книгата върху скута й.

— Господи! — извика. — Едуард, виж!

— Какво?

— Виж! Брадавиците върху лицето му! Съвсем бях забравила за тях! Имал е големи брадавици на лицето, които са му били нещо като запазена марка. Дори учениците му си оставяли малки кичурчета косми на същите места по лицата, за да приличат на него.

— Това пък какво общо има?

— Нищо. Имам предвид, че учениците нямат, но брадавиците имат.

— О, боже! — извика мъжът й. — О, мили боже, всемогъщи!

— И котаракът ги има! Виж, ще ти ги покажа!

Тя грабна животното върху скута си и започна да разглежда лицето му. Ето! Ето една! Ето още една! Чакай, чакай. Сигурна съм, че са на същите места! Къде е снимката?

Това беше един от най-известните портрети на вече възрастния композитор. Масивното, авторитетно лице бе обрамчено от буйна и дълга посребрена коса, която покриваше ушите и се спускаше до средата на врата му. Върху самото лице, всяка брадавица беше съвестно изрисувана и броят им беше общо пет.

— Гледай сега, на рисунката има една над дясната вежда. — Тя погледна над дясната вежда на котарака — Да! Ето я! На абсолютно същото място! Другата е вляво, при основата на носа. И тази е тука! Следващата е точно под втората, на бузата, и още две, близо една до друга, отдясно под брадичката. Едуард! Едуард! Ела да видиш! Всичките съвпадат напълно.

— Това нищо не доказва.

Тя вдигна поглед към съпруга си, който стоеше в средата на стаята в зеления пуловер и работните си панталони и все още обилно се потеше.

— Страх те е, нали, Едуард? Страх те е да не изгубиш безценното си достойнство, ако хората си помислят, че може би ще се изложиш поне веднъж в живота си.

— Отказвам да изпадам в екстаз, това е всичко.

Луиза се върна към книгата си и отново се зачете.

— Това е интересно — каза тя. — Тук пише, че Лист е харесвал всички произведения на Шопен, с изключение на едно — „Скерцо в си бемол минор“. Очевидно го е мразел. Наричал го е „Слугинското скрецо“ и твърдял, че трябва да се слуша само от хора с тази професия.

— И какво от това?

— Слушай, Едуард. Щом така упорито държиш на отвратителното си отношение към всичко това, ще ти кажа какво ще направя. Ще изсвиря това скерцо в този момент, а ти можеш да останеш и да гледаш какво ще стане.

— А след това, може би ще благоволиш да приготвиш някаква вечеря.

Луиза стана и свали от полицата дебел зелен том, съдържащ пълните съчинения на Шопен.

— Ето го. О, да. Сетих се. Наистина е доста ужасно. Сега — слушай, или по-скоро, гледай. Наблюдавай го какво ще направи.

Тя постави нотите на пианото и седна на стола. Мъжът й остана прав. Държеше ръцете си в джобовете, а в устата — цигара, но без да иска, но въпреки всичко, не сваляше поглед от котарака, който дремеше върху дивана. Когато Луиза засвири, първоначалната реакция беше драматична както винаги. Животното скочи като ужилено и близо минута стоя неподвижно с щръкнали уши и разтреперано тяло. После стана неспокойно и закрачи напред-назад по дивана. Най-накрая скочи на пода и вирнал нос и опашка високо във въздуха, бавно и величествено напусна стаята.

— Видя ли! — извика Луиза, скочи и изтича след него. — Ето това е! Това доказва всичко! — Тя се върна, понесла котарака на ръце и отново го постави върху дивана. Сега цялото й лице грееше от възторг, юмруците й бяха стиснати до бяло, а кокчето на главата й се беше отпуснало и килнало на една страна. — Какво ще кажеш, Едуард? Какво мислиш? — и тя нервно се изсмя, докато говореше.

— Трябва да призная, че беше доста забавно.

— Забавно! Мили мой, Едуард, това е най-прекрасното нещо, което някога се е случвало! О, боже мой! — извика тя, грабна котарака отново и го притисна до гърдите си. — Не е ли фантастично да знаеш, че Ференц Лист е отседнал в къщата ни!

— Хайде, хайде, Луиза. Не изпадай в истерия.

— Не мога да се удържа, просто не мога. И само като си представя, че той завинаги ще остане да живее с нас!

— Моля?

— О, Едуард! Почти не мога да говоря от вълнение! И знаеш ли какво смятам да направя? Всеки музикант на света ще иска да се запознае с него, това е факт, и да го разпита за хората, които е познавал — за Бетовен и Шопен, и Шуберт…

— Той не може да говори — вметна мъжът й.

— Да… добре. Но те непременно ще искат да се запознаят с него, просто да го зърнат, да го докоснат и да му изсвирят своята музика, модерна музика, която никога не е чувал.

— Е, той пък да не е бил толкова велик. Виж, ако беше Бах или Бетовен…

— Не ме прекъсвай, Едуард, моля те. Ето какво смятам да направя. Ще уведомя всички значими живи композитори навсякъде. Това е мой дълг. Ще им кажа, че Лист е тук и ще ги поканя да го посетят. И знаеш ли какво, ще долетят от всеки кът на земното кълбо!

— За да видят един сив котак?

— Скъпи, то е все едно. Нали е той. Никой не се интересува как изглежда. О, Едуард, това ще бъде най-великото събитие, което някога се е случвало!

— Ще те помислят за луда.

— Хайде да видим. — Тя държеше котарака на ръце и нежно го милваше, но не сваляше поглед от мъжа си, който отиде до френския прозорец и застана там, загледан в градината. Вечерта вече настъпваше и поляната бавно преминаваше от зелено в черно, а в далечината се виждаше димът от огъня, който се издигаше нагоре като бял стълб.

— Не — каза той, без да се обръща. — Няма да го допусна. Не и в тази къща. Така сами ще се превърнем в пълни глупаци.

— Едуард, какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Категорично ти забранявам да вдигаш шум за подобна щуротия. Намерила си дресиран котарак. Добре, прекрасно. Задръж го, ако ти доставя удоволствие. Нямам нищо против. Но не желая да отиваш по-далече от това. Разбираш ли ме, Луиза?

— По-далече от кое?

— Не искам да чувам повече тези налудничави приказки. Държиш се като невменяема.

Луиза бавно постави котарака върху дивана. После бавно се изправи в целия си мъничък ръст и пристъпи крачка напред:

— Върви по дяволите, Едуард! — изкрещя тя и тропна с крак. — За пръв път в живота ни се случва нещо наистина вълнуващо, а ти се побъркваш от страх да го признаеш, защото някой би могъл да ти се присмее! Така е, нали! Не можеш да отречеш, че е така!

— Луиза — каза мъжът й. — Мисля, че е достатъчно. Събери си ума и веднага престани с тази история. — Той отиде до масата и си взе цигара от кутията, след което я запали с огромната хитроумна запалка. Жена му стоеше и го гледаше, а от ъгълчетата на очите й постепенно закапаха сълзи и образуваха две блестящи вадички върху напудрените й бузи.

— Твърде много сцени станаха напоследък, Луиза — заговори той. — Не, не, не ме прекъсвай. Изслушай ме. Добре разбирам, че може би се намираш в деликатен период от живота си и че…

— Боже господи! Идиот такъв! Превзет идиот! Не разбираш ли, че това е различно, че това е… това е някакво чудо? Наистина ли не го разбираш?

В този момент той прекоси стаята и здраво я хвана за раменете. Между устните си стискаше току-що запалената цигара, а по кожата му личаха следите от засъхнала пот.

— Слушай — каза. — Гладен съм. Зарязах си голфа и работих цял ден в градината и сега съм гладен, изморен и си искам вечерята. Ти също. Заминавай в кухнята и приготви нещо вкусно за ядене.

Луиза отстъпи назад и вдигна и двете си ръце към устата.

— Мили боже! — извика. — Съвсем го забравих. Сигурно е примрял от глад. Като изключим млекцето, не съм му дала нищо за ядене откакто е дошъл.

— На кого?

— Как, на него, разбира се. Трябва веднага да отида и да приготвя нещо наистина много специално. Щеше ми се да знам кои са били любимите му ястия. Какво мислиш, че ще му хареса най-много, Едуард?

— По дяволите, Луиза!

— Съжалявам, Едуард, но този път ще стане така, както аз искам. Ти стой тук — каза тя, наведе се и нежно докосна котарака с пръсти. — Няма да се бавя.

Луиза влезе в кухнята и остана за момент замислена какво по-специално да сготви. Защо не суфле? Едно хубаво суфле със сирене? Да, това беше нещо наистина специално. Вярно, че Едуард не го харесваше особено, но какво от това.

Готвенето не беше нейната стихия и тя никога не беше сигурна, дали суфлето й ще бухне, или не, затова този път положи изключителни усилия да не се изложи и чака дълго, докато печката се загрее точно до необходимата температура. Докато суфлето се печеше и тя се оглеждаше какво още да поднесе с него, изведнъж й хрумна, че може би Лист никога не беше опитвал нито грейпфрут, нито авокадо, затова реши да му ги предложи и двете в салата. Щеше да бъде забавно да наблюдава реакцията му. Истински забавно.

Когато всичко беше готово, тя го нареди върху подноса и го отнесе в дневната. Точно в мига, в който влизаше, Луиза зърна мъжа си, който също влизаше през френския прозорец откъм градината.

— Ето вечерята му — каза тя, постави таблата на масичката и се обърна към дивана. — Къде е той?

Мъжът й затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да си вземе цигара.

— Едуард, къде е той?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— А, да. Да, точно така. Ами… ще ти кажа. — Той се беше навел напред, за да си запали цигарата и дланите му бяха обгърнали огромната запалка. Вдигна очи и видя, че Луиза се беше втренчила в него — в обувките му и маншетите на панталоните, които бяха мокри от високата трева.

— Просто отидох да нагледам как гори огъня — каза той.

Очите й бавно се изкачиха нагоре и спряха върху ръцете му.

— Все още гори много силно — продължи той. — Мисля, че ще тлее цяла нощ.

Но начинът, по който го гледаше, го караше да се чувства неудобно.

— Какво има? — попита и остави запалката. После погледна надолу и за пръв път забеляза дългата и тънка драскотина, която разсичаше по диагонал цялата му ръка — от кокалчето до китката.

— Едуард!

— Да — каза той. — Тези вършини са ужасни. Издират те до кръв. Ама, чакай, Луиза. Какво има?

— Едуард!

— О, за бога, жено, седни и се успокой. Няма за какво да се вълнуваш. Луиза! Луиза! Седни най-после!

Информация за текста

© 1979 Роалд Дал

© 2003 Правда Митева, превод от английски

Roald Dahl

Edward the Conqueror, 1979

Сканиране и разпознаване: ira999

Последна редакция: Alegria

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-27 18:00:00