«Картел»

Пол-Лу Сюлицер Картел

… Тези измежду вас, които робуват безропотно на кокаина, позволиха създаването на най-голямата и най-чудовищна престъпна организация, която човечеството някога е познавало. Онова, което би могло да се приеме като чисто индивидуална привичка, в действителност накърнява световния обществен ред.

… Неутолимата жажда за наркотици в Съединените щати представлява не само безпрецедентна заплаха за най-старата демокрация в Латинска Америка — Колумбия, но и опасност за всички демокрации в света.

Президент Виргилио Барко Послание до международната общност и реч, произнесена на годишната сесия на Асоциацията на издателите на вестници в Съединените щати.

… Малко заплахи струват толкова скъпо на американската икономика и нито една не нанася толкова поражения на нашите национални ценности и институции, нито една не погубва толкова хора.

Докато повечето опасности от световен мащаб са потенциални, пораженията и насилието, произтичащи от трафика на наркотици, са реални и постоянни. Наркотиците представляват изключително голяма опасност за нашата национална сигурност.

Президент Джордж Буш 6 септември 1989 г.

… Борбата срещу трафикантите на наркотици е първостепенна борба на човечеството.

Президент Франсоа Митеран 24 октомври 1989 г.

На баща ми Жюл Сюлицер, сражавал се за демокрацията и свободата

На Алехандра

Джеймс Доре Макартър. Той щеше да се окаже ключова фигура в историята на Зенаид, Лакомника1 и осемнайсетметровата Мравка.

Напоследък, покрай останалите си пътувания, Макартър бе прекосил Атлантика в двете посоки четири пъти, и то за по-малко от три седмици: Този път идваше от Будапеща през Цюрих, Франкфурт и Амстердам. Пристигна в Лондон точно навреме, за да вземе конкорда на Британските авиолинии. В Монреал успя да дремне няколко часа. Между две заседания. Същите бяха строго разграничени и програмирани така, че участниците в тях да не могат да узнаят нищо нито за предидущите, нито за предстоящите срещи. След това измина с кола разстоянието от Монреал до Торонто.

От момента, в който напусна дома си на островчето в архипелага Каикос, и сетне, по време на пътуването му из Европа и оттам до Канада, хората, натоварени от Ел Сикарио2 да осигуряват безопасността му, нито за миг не го бяха изпуснали от очи. Сменяха се поетапно съгласно разработен до такова съвършенство механизъм, че в повечето случаи самият той не си даваше сметка за промените.

В Милуоки, Уискънсин, пристигна с един от редовните полети в понеделник, 19 декември, към десет часа сутринта.

Всичко му се стори нормално. Двете или три Мравки, определени му от Ел Сикарио за телохранители през предстоящия кратък престой в Милуоки, го поеха още от вратата на самолета. Останалите членове на екипа, към който принадлежаха, веднага се смесиха с тълпата. Очакващата го кола с шофьор отговаряше напълно на обичайните му изисквания — банално возило на бизнесмен от средна ръка, тръгнал на делова среща. Най-много от всичко Макартър мразеше да привлича вниманието. Така че ядът му към Лодегър, принудил го да дойде на брега на езерото Мичиган, леко се поразсея.

Колата напусна летището „Генерал Мичъл“ и пое на северозапад, прекосявайки Уест Алис по посока на Уокеша.

И беше чиста случайност, разбира се, че само няколко минути по-късно застигна боклукчийската кола. Макартър веднага я позна. Не че видът й бе по-особен, тя не притежаваше никакъв характерен белег и по нищо не се различаваше от онези мощни камиони, същински подвижни сейфове, които събират сметта в големите градове. Идентифицира я всъщност благодарение на ескорта и, колкото и дискретен да беше. Шофьорът и двамината отзад бяха въоръжени, естествено, като камионът бе предшестван от кола с две Мравки — наблюдатели и същевременно следван от голям микробус с тъмни, почти черни стъкла, в който със сигурност имаше най-малко пет, ако не и шест или седем други Мравки.

За Макартър нямаше никакво съмнение: ако правилата бяха спазени — а те безспорно бяха спазени! — боклукчийската кола съдържаше сто и двайсет милиона долара.

Шевролетът на Макартър подкара покрай оградата на фабриката за изгаряне на смет, задмина я, сви вляво и продължи по черен път, който водеше до дълга едноетажна сграда, увенчана с фирмата на компания за експресни транспортни услуги, на пръв поглед без всякаква връзка със съседната фабрика. Отново заваля сняг. Отнякъде изскочи мъж с кожено яке и направи знак на водача на шевролета да влезе в един гараж, разположен отляво. Шофьорът се подчини и паркира до един кадилак; от летището дотук не бе казал нито дума. Зад тях с трясък се спусна желязна рулетка.

— Оттук, моля.

Макартър тръгна в указаната посока, изкачи един етаж, подмина кабинетите от дясната му страна и продължи по някакъв коридор. Следващата врата изглеждаше дървена, но в действителност се оказа бронирана и снабдена със солидни ключалки. Зад нея имаше нещо като вестибюл, където Макартър завари една секретарка и двама мъже, въоръжени, както предположи — нямаше понятие от оръжия, — с картечни пистолети.

— Кафе?

— Да, ако обичате.

Секретарката, която дори не се поинтересува за името му, го покани в друг кабинет, намиращ се зад поредната двойна тапицирана врата. Макартър влезе. Забеляза белите пластмасови венециански щори, които закриваха плътно двата прозореца, отказа да седне в едно от бежовите кожени кресла и остана прав, чувствайки как отново го обзема раздразнение. Лодегър говореше по телефона и се задоволи да го поздрави само с леко кимване, съпроводено от неопределен жест с ръка. Бе облечен както обикновено, с малко пресилена елегантност. Все така носеше на кутрето на лявата си ръка тъпия си син диамант и кадилакът долу, в гаража, очевидно бе негов. Слава Богу, поне вратовръзките му са дискретни, помисли си Макартър.

Секретарката донесе кафето и излезе, затваряйки внимателно след себе си тапицираната врата. Телефонният разговор започваше да става досадно дълъг; Макартър забеляза една врата вляво от себе си и я отвори.

— Сега идвам — подхвърли Лодегър зад гърба му.

Човекът от охраната се отдръпна, за да стори път на Макартър. Колегата му в подножието на тясната стълба на свой ред отстъпи назад и с цевта на оръжието си посочи намиращата се на десетина метра едва забележима поради вече обилно сипещия се сняг малка желязна врата на страничната стена на фабриката. Макартър застана пред шпионката. Отвориха му. Веднага вляво нагоре тръгваше стълба и той пое по нея, отчитайки следящите го камери и разположените на равномерни интервали телохранители. Озова се в стая, една от стените на която от край до край и на височина човешки ръст бе направена от дълго опушено стъкло. През него се виждаше огромното стоварище, където боклукчийските коли се освобождаваха от съдържанието си. Тъкмо влизаше една от тях, и то точно онази, която бяха задминали преди малко. Макартър позна мъжете на стъпенките отзад. Колата прекоси хангара и спря в дъното.

Тутакси я заобиколиха подвижни електроуправляеми прегради и разтоварването незабавно започна: дузина сиво-сини стокилограмови найлонови чували.

— Откъде мога да сляза? — попита Макартър.

Два етажа по-долу се озова в бетонно подземие, състоящо се от пет стаи, където — естествено, в присъствието на вездесъщата охрана — сред почти гробна тишина работеха двайсетина мъже. В стаята в дъното вкарваха току-що разтоварените от боклукчийската кола чували и ги подреждаха до други такива, съвършено идентични, пристигнали с предишните доставки. Макартър преброи общо четирийсет и осем.

Плюс шест други, чието съдържание един екип изпразваше и започваше да сортира.

— По десет милиона в чувал.

Догонилият го Лодегър се усмихна.

— Ако се изключат, разбира се, волните или неволни грешки в момента на събирането. Но грешките са учудващо малко. Една на десет хилядарки, а дори и по-малко. Съжалявам, че не можах да дойда в Монреал и ви накарах да биете път дотук. Познавате ли Милуоки?

Макартър отговори отрицателно. Лодегър започна да изрежда причините, принудили го да се откаже от пътуването до Канада. Макартър слушаше разсеяно, наблюдавайки огромната купчина зелени банкноти. Почти всички бяха класическите стотачки, разпределени в пачки от сто хиляди долара. Веднага щом екипът, извършил първоначалното сортиране, приключеше работа, в съседната стая втори шестчленен екип поемаше щафетата и повтаряше операцията, след което пачките се пускаха на конвейера. Макартър тръгна покрай стоманения кожух на лентата. Три стаи по-нататък конвейерът изчезваше в бетонната стена през тръба с диаметър около трийсет сантиметра.

— И къде отива това?

— Във второто подземие, разположено под сградите на транспортната компания. Искате ли да видите?

Макартър кимна утвърдително и двамата се отправиха натам. Лодегър носеше обувки от крокодилска кожа — още нещо, което смътно подразни Макартър. Но почти веднага го изхвърли от съзнанието си, за да издири в изключителната си памет цифровите данни за Милуоки.

— Преброих петдесет и четири чувала — отбеляза той.

— Петстотин и четирийсет милиона долара.

— Доста далеч сме от точната сметка.

— Липсват постъпленията от Чикаго, Детройт и Торонто. А и освен това реших да събирам два пъти месечно вместо веднъж. Предпочитам да разпределям риска.

— Имате ли представа за пълната сума?

— Второто събиране ще започнем след десет дни, като дотогава ще се постараем да се освободим от полученото досега и от онова, което ще пристигне утре. Имахме няколко дребни проблема в Чикаго, но ги разрешихме. Преди малко ви споменах за тях, но, изглежда, не ме слушахте.

Никога няма да свикна с този човек, помисли Макартър.

Двамата отново прекосиха кабинета с бежовите кожени кресла и преминаха в нещо като галерия, която, подобно на тази във фабриката, бе оборудвана с една остъклена стена.

— Пълната сума — натърти Макартър.

— С постъпленията от повторното събиране, предвидено за след десет дни, милиард осемстотин и петдесет, а може би и два милиарда. Има вероятност Милуоки за първи път да достигне двата милиарда. По приходи той е едва на четвърто място сред шестте ни центъра.

Макартър почувства нов прилив на раздразнение и веднага се укори за това. Както вече близо две години се укоряваше и заради антипатията, която изпитваше към Лодегър.

— Знам — задоволи се да промърмори той.

Всъщност беше сигурен, че е в състояние несравнимо по-точно от спътника си да изрецитира по памет, и то с разлика от не повече от сто долара, приходите на шестте приемателни центъра в Северна Америка (Ню Йорк, после Калифорния, след това Флорида…) за последните двайсет и четири месеца. Бе също така способен да изрови от паметта си цифрите за Европа, Централна Америка, Латинска Америка и Азия. Въпреки че воденето на подобни сметки съставляваше само незначителна част от задълженията му.

Лодегър му показа залата, където конвейерът изсипваше потока от пачки. Тук се осъществяваше и първата фаза на разпределението — вляво парите, предвидени за Мравките-пътешественици, вдясно тези, които щяха да бъдат поверени на Мравките — вложители.

— Сумите, предназначени за Мравките — вложители, се осчетоводяват с компютър, разбира се. Намира се на горния етаж. Съдържа списък на банките и на вече реализираните депозити. Разполагаме, естествено, с имената и отличителните белези на Мравките, които са ги осъществили, както и с датите и стойността на вноските. Освен това пуснах в действие програмите, за които се бяхме договорили преди шест-седем месеца в Корпус Кристи, и вече от три месеца вкарваме имената, възрастта, квалификацията и характерните особености на банковите служители, с които нашите Мравки са имали или ще имат вземане — даване. Това е наистина огромна работа.

Макартър изобщо не реагира на последната реплика. Тъкмо пресмяташе наум общата сума на постъпленията в шестте центъра в Северна Америка за последните дванайсет месеца. Към тях, отчитайки допустима грешка, равняваща се на по-малко от един процент — добави парите, събрани в Мексико и целия Карибски басейн, включително Венецуела.

Сто петдесет и три милиарда двеста и двайсет милиона шестстотин седемдесет и пет хиляди долара.

Плюс Европа, Азия и значително по-слабите приходи от Африка и Океания.

Лодегър продължаваше да говори. В момента обясняваше извънредно сложния механизъм на транспортирането на фондовете, извършвано от онези, които наричаше Мравки — пътешественици. — Трябва да поговорим подробно за това, но ще се чувстваме по-удобно в кабинета. Поръчах вечеря. Обичате ли немската кухня?

Макартър сви рамене. Беше готов да яде каквото и да било, стига да не е на обществено място. По време на предишните си срещи на високо равнище с Лодегър на два пъти се бе видял принуден да му напомни това свое изискване. Продължи нататък, до края на галерията. През тесни остъклени отверстия забеляза на долния етаж редица от малки стаи, където Мравки — вложители получаваха съответните суми. Всеки от тези мъже — сред тях имаше много латиноамериканци и това силно подразни Макартър, който не одобряваше използуването на прекомерен брой доскорошни имигранти за осъществяването на банковите депозити, — та всеки от тях получаваше пет пачки и, естествено, името и адреса на финансовата или банкова институция, в която трябва да вложи сумата. Всяка пачка съдържаше приблизително десет хиляди долара, но никога повече (в Съединените щати вложителите по сметка на сума от десет хиляди долара нагоре са задължени да заявят самоличността си и да посочат номера на социалната си осигуровка), като точната сума се определяше от компютър, за да се избегнат идентичните влогове.

— Мравките — вложители едва-що започват работа. Тук идват само най-сигурните от тях. Повечето „зареждат“ в специални пунктове в различни градове. Все така в името на разпределението на риска.

— Колко Мравки общо?

— Само за депозитите и в сектора, включващ единайсет американски щата и Канада — Център, две хиляди сто и петдесет. Всички са женени и имат деца — това е най-важният критерий при подбора им. Така се контролират по-лесно.

Всеки от тях прави дневно пет вложения, а понякога, но по-рядко, шест или седем. Може да се каже, че седмично се реализират средно двайсет и шест депозита. Или двеста петдесет и осем хиляди и седемстотин долара, умножени по две хиляди сто и петдесет…

— Петстотин петдесет и шест милиона, двеста и пет хиляди — каза машинално Макартър, който бе направил изчислението съвсем неволно. — Всяка от вашите Мравки депозира дневно трийсет и пет хиляди петстотин трийсет и пет долара и седемдесет и един цента и четири десети.

— Умножени по две хиляди сто и петдесет за десет работни дни…

Този път Макартър премълча. Следеше с поглед една от Мравките долу — дребен мъж, чийто единствен отличителен белег беше липсващият показалец на лявата му ръка.

Така че цифрата обяви Лодегър, след като прибегна до помощта на джобния си калкулатор:

— Седемстотин шейсет и четири милиона седемнайсет хиляди осемстотин и петдесет.

На долния етаж дребният, мургав, мустакат и набит мъж напъха в една платнена торба петте пачки и списъка на петте банки, в които трябваше да внесе парите, и излезе.

— Случвало ли се е някоя от вашите Мравки-вложители да се опита да присвои парите?

— За последните четиринайсет месеца се престрашиха двама — разсмя се Лодегър. — Хората на Ел Сикарио ги откриха, при това не само тях, но и семействата им.

— С колко… да речем контрольори разполага Ел Сикарио?

— Ще трябва да го попитате лично при следващата ви среща. Нямам никаква представа. Знаете колко държи на независимостта си. В момента долу имаме приблизително деветстотин милиона долара, тъй като току-що започваме разпределението. Искате ли да слезем?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна Макартър.

Казва се Пабло Моралес. През 1962-ра, след като напуска Сантяго де Куба и влиза в Съединените щати през Доминиканската република, не пожелава да се установи във Флорида. Един първи набег на север, в който го придружава брат му Раул, го отвежда в Детройт, където успяват да намерят работа — първо в кухнята на един псевдомексикански ресторант, след това в завод за автомобилни резервни части. Точно там при злополука загубва левия си показалец. Шест години по-късно, придобили вече американско поданство, двамата успяват да отворят малка авторемонтна работилница в Саут Бенд, Северна Индиана.

Десетина години съумяват да свързват двата края. После Раул умира, убит по погрешка при полицейска акция. Годината е 1982-ра. Пабло поема на плещите си отговорността не само за своето семейство, състоящо се от четири деца, но и за това на снаха си и петте си племенника и племенници. Продава гаража и купува бакалница в Кеноша, приблизително на половината път между Чикаго и Милуоки, на брега на езерото Мичиган. След като среднощни скитници нападат девет пъти магазина му, един ден го навестява непознат мъж, който говори испански и го пита дали би искал да спечели повече пари. „Наблюдаваме ви от много дълго време — казва мъжът. — Вие сте почтен и уважаван гражданин. Женен сте, възпитавате десет деца, но сте преди всичко човек, на когото може да се има доверие.“ През почти четвъртвековното си пребиваване на американска земя Пабло Моралес никога не е имал разправии с полицията, като се изключи денят, когато полицаите идват да му съобщят, че по погрешка са застреляли брат му, а след това и случаят с деветте въоръжени обира, заради които систематично, но напълно безрезултатно, е подавал жалби. Отговаря „не“ на посетителя си. Той обаче идва отново и го уверява, че никога няма да му бъде поверено нещо, което — дори и в случай, че го арестуват и претърсят — би могло да го компрометира; всъщност просто ще заработва допълнително в свободното си време, като за всяка изпълнена поръчка ще получава петдесет долара.

Нека размисли. Единственото, което ще му се налага да прави, е да получава малко под десет хиляди долара и да ги внася на сметка, специално открита на негово име в предварително посочена му банка, сетне да подписва документ, изискващ от банката да прехвърли цялата сума — без петдесет долара, които може да изтегли и да задържи — на друга сметка, която също ще му бъде посочена. Пабло не задава въпроси. Посетителят му няма вид на човек, на когото се задават въпроси. За три месеца Моралес изпълнява двайсетина поръчки, след което взема окончателно решение: при осъществени от десет до дванайсет депозита седмично той вече печели двойно повече, отколкото му донася бакалницата, така че благоразумно й назначава управител ако не за друго, то поне за да може да обясни на данъчните власти произхода на парите си.

До този ден, в който за него ще настъпи краят на света, той работи вече от четиринайсет месеца като Мравка-вложител. Нито веднъж не му хрумва да запази за себе си всичко или поне част от огромните суми, които минават през ръцете му. И по-точно, ако все пак се случи такава идея бегло да го споходи, то той тутакси я прогонва от съзнанието си. Не си прави никакви илюзии по отношение на онова, което би сполетяло жена му и децата му (те са вече шест), а й племенниците и племенничките му, ако се поддаде на подобна безумна съблазън. Освен това до ушите му долитат всевъзможни слухове, чиято достоверност напълно съзнателно предпочита да не проверява, В действителност той не е съвсем наясно, че е Мравка-вложител, при все че човекът, дошъл преди две години в бакалницата му, ясно произнася думата „мравка“: „Наблюдавал ли си някога мравките, Пабло? Чувал ли си за марабунтата3? Понякога в Южна Америка мравките се впускат в пътешествие, с милиони. Марабунтата помита всичко по пътя си. Нищо не е в състояние да я спре. Така че мисли за марабунтата и за мравките, Пабло, когато работиш за нас. Те съществуват от хилядолетия и никога нито една не е пренебрегнала или отказала да изпълни задълженията си на войник, бавачка, строител или доставчик. Учи се от тях и всичко ще бъде добре.“

Същата тази сутрин, в малка стая с много висок таван и с тясно като бойница прозорче с тъмно стъкло на една от стените той получи пет пакета, завити в амбалажна хартия (всеки от тях съдържаше малко под десет хиляди долара, но за него това не беше новост), и адресите на пет банки в Милуоки. Познаваше чудесно града, както и всички банки в радиус от шестстотин километра. Прочете списъка няколко пъти, научи го наизуст и го изгори под одобрителния поглед на онзи, когото наричаше „касиера“ и комуто проявата на толкова предпазливост, изглежда, и този път достави огромно удоволствие. Колкото до двата инвестиционни фонда, в които трябваше да прехвърли депозираните суми, те му бяха отдавна известни. Използваше общо трийсетина фонда, но с някои му се случваше да борави значително по-често. Сбогува се с касиера и с въоръжения пазач, затвори чантата си и излезе. Банките, които трябваше да посети, се намираха близо една до друга. Като се изключи една от тях, никога не бе прекрачвал прага им, но пък и изключението се отнасяше до банка, където бе депозирал пари преди година, и то в края на работното време, когато служителите са обикновено вече доста разсеяни.

Качи се в колата си и заключи вратите. Зад него потегли друга кола, но това ни най-малко не го обезпокои; не му се случваше нито за първи, а и, без съмнение, нито за последен път, да го следят, за да се уверят, че не възнамерява да се прави на интересен. Колкото до това, съвестта му беше чиста. Щеше да приключи преди три следобед. Двеста и петдесет долара, спечелени безбожно лесно.

Три часа по-късно бе засечен от Зенаид Ганьон.

Зенаид Ганьон не е американка, а франкоканадка, но владее до съвършенство и двата езика. Не е от Квебек, а от Онтарио, където е родена преди двайсет и пет години в Капускасинг, едно от малкото по-значителни селища, в които все още се говори френски. Но детството и юношеството си прекарва на сто и петдесет километра на юг, в Мисиками — градче, което не фигурира на почти нито една карта и където, едва четиригодишна, отива да живее при дядо си след смъртта на своите родители. Изкарва началното училище в Мисиками, след което завършва средното си образование в Монреал. С присъщата си решителност, която с времето все повече ще укрепва, на осемнайсетгодишна възраст стига до заключението, че трябва сама да се оправя в живота, и постъпва като секретарка в една монреалска банка, заемайки се успоредно с това с висшето си образование.

Две години по-късно получава първото си повишение и е преназначена в Торонто, където записва финансово право в местния университет. Веднага след дипломирането си се омъжва за Лари Елиът, американски адвокат, четири години по-възрастен от нея. Лари Елиът успява по някакво чудо, което тя така и никога няма да може напълно да си обясни, да я убеди, че в живота си има нужда от един-единствен мъж. Елиът пристига в Канада за няколко дни по чисто професионални причини. Въоръжен с магистърската си степен по стопанско управление, блестящо защитена в Харвардския бизнес институт, той е просто един от неколцината новаци, наети от една нюйоркска адвокатска фирма, специализирана в областта на бизнеса. Поканва Зенаид на обяд, после на вечеря и два дни по-късно, по-точно на третия ден от запознанството им, се обявява за лудо влюбен в нея. И вероятно е така, тъй като през следващите пет месеца пристига почти всяка седмица със самолет от Ню Йорк, за да я види.

Мъжете не са й съвсем непознати. Вече е имала две-три авантюри — доста анекдотични в интерес на истината. Особено като се има предвид, че още на петнайсетгодишна възраст установява неизменния ефект, който оказва върху представителите на противоположния пол. Не се намира и един на петдесетима, който още от пръв поглед да не бъде обсебен от идеята тутакси да я „награби“, според собствената й терминология. О, не, не че е кой знае каква красавица. Става дума за нещо съвършено друго, като например за начина, по който вдига или оставя слушалката на телефона, подава някакъв документ, върви, става, сяда. Както и за гласа й, за олимпийското спокойствие, с което издържа отправените й погледи. Не го прави нарочно, при нея това е просто даденост. Която впрочем ужасно я дразни, тъй като би предпочела да се интересуват повече от онова, което има в главата си, отколкото от гърдите й, от бедрата й или от извивката на ханша й.

Първата година от брака е доста сполучлива, може би най-вече заради това, че тя отказва да напусне Торонто. С Лари се виждат само в събота и неделя и, естествено, през отпуската. В крайна сметка тя отстъпва пред настойчивостта му. Още повече, че банката, където работи, назначава друг на полагащия й се според нея пост на пълномощник. Подава си оставката и заминава за Ню Йорк. Издържа шест месеца в ролята на домакиня. Лари се противопоставя на идеята й да започне отново работа. Самият той е в период на пълен възход и възнамерява бързо да се нареди измежду най-добрите финансови специалисти на Уолстрийт. Вярно, работи по дванайсет часа дневно, но затова пък приходите му започват да приближават границата от един милион долара годишно, която си е поставил за цел. Зенаид пренебрегва възраженията му и си намира работа в търговската банка „Кац, Лърнър и Компания“.

Безспорно осъзнава опасностите, на които излага по този начин брака си; човекът, въвел я в „Кац, Лърнър и Компания“, е някой си Марти Кан, един от най-младите и най-блестящи специалисти по арбитражни рискови сделки, или, с други думи, професионален съперник на Лари, Запознава се с него по време на вечеря в „На баския бряг“ — ресторант, посещаван от „златните момчета“. Дали основателно, или не (и в случая той не греши), Лари бива осенен от догадката, че явната благожелателност на Кан прикрива чисто и просто желанието да спи с жена му. Следват пет кошмарни месеца, през които Зенаид все пак успява да научи немалко неща от областта на финансите. Не спи с Марти, макар че подобна мисъл й минава през ума (той е ужасно забавен). Иска развод и го получава невероятно лесно, още повече, че не изисква абсолютно нищо. Напуска Ню Йорк, който не понася, и се установява в Уискънсин. Поради две причини: първо, защото е близо до Су-Сент-Мари и следователно до Онтарио и Мисиками, където все още живее дядо й, и второ, защото братята Кесъл й предлагат поста на пълномощник. Братята Кесъл притежават банка, която фамилията държи от двеста, че и повече години. Тя е малка, с едва двайсетина служители. Налице е, разбира се, неудобството, че братята Кесъл — и преди всичко по-младият, Харви — не крият, че с най-голямо удоволствие биха я „награбили“. Както и всички останали. Но и двамата са над петдесетте, а тя тича по-бързо от тях. До деня, в който попада на първата Мравка — вложител, Зенаид работи при двамата Кесъл от осем месеца. И си има две грижи: на първо място писмото, което е получила същата сутрин от дядо си, а след това ОВО (отчет за валутните операции) и ОНП (отчет за начина на плащане), по отношение на които през предидущите няколко седмици открива редица тревожни нередности.

Препрочете писмото: „Най-страшното, което можеше да ни се случи, е вече факт — пишеше Еварист Ганьон. — Дъскорезницата е продадена, а ти знаеш колко важна бе тя за нас. Всички, които работеха в нея, току-що получиха предизвестие за уволнение. Ще се наложи да напуснем нашето езеро и домовете си. Но има и нещо още по-лошо: купили са я Гили-Гили и никой не знае как. Известно ти е какво означава това за всички нас…“

Известно й беше. И сама се удиви на ледената ярост, която я обзе. Беше смешно, но… Сгъна писмото и го прибра в едно от чекмеджетата на бюрото си. Както всеки божи ден бе дошла в банката първа — повече от половин час преди останалите служители. Колкото до братята Кесъл, те почти никога не се появяваха преди десет часа, и то в най-добрия случай. Успя да натика нейде вдън съзнанието си току-що полученото от Мисиками писмо; поне за момента не виждаше какво би могла да предприеме срещу Гили-Гили (истинското им име беше Макгилди). Щеше да отиде там, разбира се, но трябваше да изчака края на седмицата, преди да тръгне за Онтарио. Така че се задълбочи отново в правилника за ОВО, съгласно който всяка банка се задължаваше да изисква попълването на определен формуляр с личните данни и номера на социалната застраховка на всеки клиент, осъществяващ депозит от над десет хиляди долара. Колкото до наредбите за ОНП, те разпореждаха оформянето на идентичен формуляр за всички парични преводи, надхвърлящи сумата от пет хиляди долара.

Зенаид не разполагаше с доказателства в буквалния смисъл на думата, но имаше всички основания да смята, че през последните пет месеца братята Кесъл, и преди всичко Харви, било бяха пренебрегвали, било умишлено бяха пропускали да попълнят единия или другия от споменатите формуляри. Около десетина пъти, и то за суми, които най-малко в два от случаите надхвърляха милиони долари. Озадачаваше я и още нещо: в петнайсет или двайсет от прецедентите, а може би и в много повече — всичко това трябваше да се провери — Харви и Джордж Кесъл бяха попълвали или изисквали попълването на съответните ОВО, но вместо да изпратят във федералното финансово управление оригинала, както бе прието, те бяха изпращали фотокопия. При това направени на един овехтял ксерокс, за който всички в банката знаеха, че бълва почти неразгадаеми екземпляри. Малко вероятно беше, естествено, изнемогващата под наплива на милиони подобни пратки федерална администрация да си направи труда да рекламира каквото и да било. Ала несъмнено точно това беше и причината да бъда използувана именно престарялата фотокопирна машина.

В девет часа заприиждаха останалите служители. Сузи Алкот пристигна, както винаги, с няколко минути закъснение и, както винаги, снесе за оправдание поредната си идиотска история. Джордж Кесъл се появи малко преди десет, придружен от един от най-старите си лични клиенти, и веднага се затвори с него в кабинета си, като нареди да не го безпокоят. Трийсет и три минути по-късно, съгласно утвърдения от дни насам план, една бронирана кола откара четири милиона шестстотин петдесет и три хиляди долара, предназначени за някаква рутинна операция. Гишетата работеха под пълна пара, предимно за тегления на дребни суми, както всеки понеделник. Зенаид почти не обърна внимание на дребния мургав мъж с кожен каскет с наушници, който през цялото време, докато стоеше пред гише № 3, упорито държеше лявата си ръка в джоба. Все пак машинално отбеляза името му. При испано-американците Моралес беше често срещано презиме, но по случайност съвпадаше с това на прислужницата, която бе имала в Ню Йорк по времето, когато се правеше на стопанка на дома на Лари Елиът.

Харви Кесъл не дойде. Телефонира към единайсет и петнайсет, за да я уведоми, че предишния ден пипнал лека настинка; щял да намине някъде следобед, тъй че не би ли се съгласила в три часа да прескочи вместо него до Милуокската централна банка. (Двете банки бяха кредитори на строителен обект в Маркет, на брега на Горното езеро.) Тя се съгласи. Харви Кесъл вече бе предупредил Джими Бауман от Централната. „Ще бъде очарован да се запознае с вас, естествено.“

Зенаид излезе от банката в три без десет. Още от сутринта валеше обилно сняг. Обу шушоните си и тръгна пеш, като отвори чадъра си. Централната се намираше две преки по-надолу. Пристигна малко преди уречения час и й се наложи да изчака сред тълпата клиенти.

Забеляза го почти веднага. По необясними причини мъжът (Моралес) бе сменил кожения си каскет с вълнено кепе. Лявата си ръка държеше все така в джоба на палтото.

Внесе малко под десет хиляди долара, както бе направил и в банката на Кесъл, след това поиска цялата сума — с изключение на петдесет долара, които веднага изтегли в брой — да бъде преведена по сметката на някакъв колективен спестовен фонд.

— Ей сега се връщам. Кажете на господин Бауман, че ще се забавя само няколко минути. Последва Моралес някак импулсивно, но не й се наложи да се отдалечава много: той се качи в една кола и незабавно потегли. Успя все пак да запише номера. В списъка на мъжете, които я бяха канили най-малко три пъти на вечеря от пристигането й в Милуоки, фигурираше и един симпатичен дребен блондин, сътрудник на главния прокурор на Уискънсин. Не се усъмни нито за миг, че за него би било истинско удоволствие да й открие името на собственика на колата. За сметка на това обаче далеч не беше толкова убедена, че на самата нея ще й стигне любопитство, за да продължи разследването си.

В крайна сметка се стигна дотам, че в желанието да си доизясни историята с ОВО и ОНП, реши да прегледа отново компютърната разпечатка на депозитите, осъществени на гишетата на банката „Кесъл“ през последните три месеца. Първоначално възнамеряваше да маркира всички вноски, надвишаващи сто хиляди долара; а след това да провери дали за всяка от тях е бил попълнен съответния ОВО.

Вниманието й бе привлечено от честото повторение на почти идентични суми, макар че изобщо не търсеше това. Но за да отдели депозитите от сто хиляди и над сто хиляди долара, първо трябваше да изчисти всички по-малки вноски. За деветдесет дни, по-точно за периода от 15 септември до 15 декември, наброи — сега вече буквално изгаряше от любопитство — двеста деветдесет и един депозита на суми, вариращи между девет хиляди осемстотин седемдесет и пет и девет хиляди деветстотин деветдесет и един долара.

Беше почти единайсет вечерта и тя, естествено, бе сама в банката, като се изключи нощният пазач, отдавна свикнал с оставането й след работно време, макар и никога до толкова късно. Взе три решения: да изчака още малко, преди да поиска разговор с братята Кесъл; на всяка цена да вечеря с блондинчето от главната прокуратура; да продължи разследването си.

Мисълта, че всички тези пари може би идват от търговията с наркотици, вече я бе споходила. И упорито не я напускаше.

Още на следващия ден следобед, във вторник, Зенаид заседна пред компютъра веднага щом останалите служители напуснаха банката. Харви Кесъл така и не се бе появил — настинката му започваше да проявява симптомите на бронхит.

Тя се върна първо шест, а след това и дванайсет месеца назад. Хиляда и седемстотин вноски за дванайсет месеца.

По-точно хиляда седемстотин и осемдесет. На обща стойност седемнайсет милиона сто петдесет и три хиляди и осемстотин долара. Към които, ако подозренията й се потвърдяха, трябваше да се добавят двайсет, трийсет, петдесет или повече милиона долара, депозирани през същия период, които или не фигурираха в никакъв ОВО, или същият беше отчайващо нечетлив. Някъде между четирийсет и може би сто милиона долара. Гръм и мълнии!, както казваше дядо Ганьон, когато си позволяваше да ругае.

Беше твърде вероятно, ако не и почти сигурно, че е била използувана най-малко още една банка в Милуоки, например Централната.

На другия ден, в сряда, Зенаид вечеря със сътрудника на прокурора и с цената на епична съпротива успя да му попречи да се напъха в леглото й. Но все пак получи необходимото сведение: колата принадлежеше на някой си Пабло Моралес, собственик на бакалница в Кеноша. В Кеноша отиде в четвъртък вечерта.

Двете момчета, които обслужваха малкия супермаркет на Шейсет и трета улица в Кеноша, недалеч от Кълъмбъс Парк, се оказаха най-големите синове на Пабло Моралес. Казаха й, че баща им го няма, но че несъмнено би могла да го намери у тях, на Уилсън Роуд. Тя веднага се запъти натам и попадна на повече от кокетна къща. Снегът отпред беше грижливо почистен. — В отворения гараж имаше две коли и номерът на едната от тях съвпадаше с този, който бе записала.

— Автомобилна катастрофа? Не съм правил никаква катастрофа.

Моралес изглеждаше учуден, но ни най-малко разтревожен. Тя забеляза, че показалецът на лявата му ръка липсва и разбра защо всеки път, когато го бе зървала пред банковото гише, той упорито я беше държал в джоба. Къщата гъмжеше от деца на възраст между шест и петнайсет години. Моралес откъсна поглед от излъчвания по телевизията баскетболен мач, конкуриран свирепо от касетка на Стиви Уондър, който си дереше гърлото в съседната стая.

— Наистина ли сте автомобилен застраховател? Намираха се в гаража. Зенаид му разкри истинската си самоличност и го предупреди, че не само е разнищила докрай аферата с трансфера на суми от под десет хиляди долара по сметките на някои инвестиционни фондове (компютърът й беше дал седемнайсет имена), но и че е взела всички предпазни мерки: ако с нея се случи нещо, досиета, които е съставила, ще кацнат директно във федералната полиция. Той я погледна изумено.

— Случайно да съм ви заплашвал?

След което отрече всичко. Да, вярно, направил две вноски в две различни банки, но просто последвал съвета на един приятел.

— Колкото по-малко се набиваш на очи в данъчното, толкова по-добре.

Хубаво де, признава, че благодарение на някои дребни уговорки е доставчиците е спечелил покрай супермаркета си малко повече от декларираното пред данъчните власти.

Какво пък, да го издаде, щом толкова иска.

— Видяхте ли колко деца имам да изхранвам?

А двата инвестиционни фонда, по чиито сметки бе превел парите? Направил го по съвет на все същия приятел.

Пък и в това нямало нищо незаконно.

И отново я погледна с възможно най-искрено — или възможно най-добре изиграно удивление.

— Наркотици!? Че какво общо имам аз с наркотиците?

Само да разбера, че някой от синовете ми или племенниците ми се е докоснал до тях, направо ще го убия!

Пабло Моралес сподири с поглед отдалечаващата се млада жена. Фантастично маце! Не изпитваше никакво безпокойство, убеден, че е отговорил дума по дума и с необходимия тон именно така, както му бяха казали да отговаря в подобни случаи. Просто малко лош късмет и нищо повече. В банката „Кесъл“ бе попаднал на една служителка, живяла навремето в Кеноша и пазарувала в бакалницата му. Позна го, естествено, и го повика по име точно в момента, когато застана пред гишето. Е, и какво от това?

Бяха му обяснили, че внасянето на пари в две различни банки е нещо напълно законно, както и че не е длъжен да обявява самоличността си при положение, че сумите не надвишават десет хиляди долара. А това момиче (Dio mio, какво парче!) несъмнено го беше засякло при минаването му през Милуокската централна банка. Добре де, но кой би могъл да докаже, че е минал и през стотици други банки?

Наистина не виждаше причина за безпокойство. А и по нрав бе изключително спокоен човек. Прибра се в къщи и каза на жена си, че ще отскочи до магазина, за да го затвори. Тръгна с кола. Не позвъни, разбира се, нито от дома си, нито от бакалницата, а от една телефонна кабина на Шейсета улица. Набра телефонния номер, на който му бяха наредили да се обажда в извънредни случаи и който знаеше наизуст. Разказа на непознатия си събеседник всичко, до най-малката подробност, наблягайки на факта, че е реагирал на зададените му въпроси по възможно най-уместния начин. Човекът на другия край на линията го успокои, уверявайки го, че се е справил отлично и че всичко ще бъде наред.

— Благодаря, че се обади, Пабло, Чудесна работа си свършил.

Моралес се качи в добре затоплената кола. В бакалницата пристигна малко преди осем, отпрати най-големия си племенник, който беше официалният управител на магазина, като задържа друг от племенниците си и двамата си синове, за да му помогнат. Беше им забранил да носят оръжие. През последните четиринайсет месеца ги бяха нападали още два пъти — общо единайсет нападения от откриването на магазина. Но Пабло Моралес твърдо се придържаше към принципа в подобни случаи никога да не се съпротивлява. Стреляш ли, ония също ще стрелят и клането е неизбежно. Много по-разумно е да предадеш парите, които ти се намират в касата, и да запазиш спокойствие…

Никога да не губиш спокойствие, това е разрешението. Бе останал напълно спокоен по време на разговора с момичето. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че се е справил наистина много добре.

Какво парче!

И дори за миг не предположи, че телефонното му обаждане току-що бе вдигнало на бойна нога Мравките-войници.

В Милуоки Зенаид бе имала късмет да наеме апартамент до самия Мичъл Парк с възхитителна гледка към куполите на оранжериите. От Кеноша се прибра към десет и половина вечерта, като пътьом прескочи до банката, за да се увери, че всичко в компютърната зала е на мястото си. По обратния път, докато караше по заснежената магистрала, виеща се по брега на езерото Мичиган, ненадейно я обзе смътна тревога. На излизане от асансьора, който бе взела от подземния гараж, дочу телефона й да звъни. Бързо отключи и веднага вдигна слушалката.

Пълна тишина.

За момента това не я обезпокои. Не бе изключено дядо й да звъни от Онтарио, от Мисиками. Дядо й не обичаше да се обажда в банката и предпочиташе да я търси вечер в дома й. А и нищо чудно снегът да бе нарушил телефонните връзки — случвало се бе неведнъж.

Следващото позвъняване се разнесе, докато беше под душа.

Същото мълчание. Въпреки че на другия край на линията имаше някой — долавяше дишането му.

— Ако си правите шега, то тя е напълно идиотска — заяви Зенаид, преди да затвори.

Тръгна обратно към банята и мимоходом забеляза, че външната врата е широко отворена, при все че на влизане я бе заключила и пуснала резето. Пристъпи към нея е намерението отново да я заключи и застина на място: ключалката бе демонтирана, резетата също. Явно го бяха направили, докато е била в банята, където се бе позастояла.

Спокойно. Ако искаха да те убият, вече да са го направили.

Беше гола. Отиде в спалнята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Заето. Затвори. В следващия миг той иззвъня.

Отново мълчание.

Искат просто да те уплашат.

И го правят успешно.

Отново вдигна слушалката. Заето. Внезапно я облъхна леден повей и тя разбра: не идваше от отворената външна врата — щеше да го усети по-рано. Не, някой бе отворил остъклените врати на хола, гледащ към Мичъл Парк. Бързо се облече, без да откъсва очи от преддверието, което виждаше добре.

Пак телефонът.

— Цяла вечер се опитвам да ви открия — разнесе се гласът на Харви Кесъл. — Всъщност идеята е на брат ми Джордж, но аз напълно я одобрявам: защо не си вземете няколко дни почивка? Коледа е след три дни и днес сме четвъртък. Откакто сте пристигнали, не сте вдигнали глава от работа. Вземете си една седмица. Хайде! Значи решено (гласът на по-младия Кесъл буквално преливаше от благодушие) — вземате си почивка до втори януари. Напълно сте я заслужили. Весели празници! И утре да не съм ви видял в банката!

Тя остана няколко минути със слушалката в ръка, после затвори.

Разбра ли, Зенаид?

Облече подплатената си с лисича кожа канадка и обу ватираните си боти, след което излезе от стаята. Едната от остъклените врати в хола наистина беше отворена, но в него нямаше жива душа. Спря се на два метра до балкона с необяснимата увереност, че там се е скрил някой.

Излезе и за миг й се прииска да почука на вратата на съседите си — двойка пенсионери, които почти не познаваше. Но вместо това взе асансьора за подземния гараж и три минути по-късно вече караше по скованите от студа улици.

Отиде директно в банката. Първият от трите служебни ключа, с които разполагаше, превъртя без никакви затруднения. Но не и вторият. Колкото до третия, него не успя дори да пъхне в ключалката.

Минало им е през ум да подменят бравите, тъй като са се досетили, че ще дойдеш направо тук.

А единствените й доказателства, доколкото изобщо можеше да се говори за доказателства, се намираха вътре, в компютъра на банката. Натисна звънеца, чуто да издрънчава, но никой не се появи. Дъбър, нощният пазач, или нямаше възможност да отговори, или най-вероятно! — отсъстваше, отпратен на свой ред в отпуск. С присъщата си упоритост, която проявяваше по отношение на всичко и при всякакви обстоятелства, тя се опита да се свърже от един уличен телефон. Никакъв отговор. Тогава се поколеба. Мисълта да се подчини безропотно на Харви Кесъл я докарваше до бяс. Дали пък да не се обърне за помощ към блондинчето от прокуратурата.

Не!

Качи се в колата и подкара обратно към Кеноша.

Полицейският служител потрепваше с крак. В очите му, впити в Зенаид, се четеше изражението, което тя предизвикваше в погледа на четирийсет и девет от всеки петдесет мъже.

— Познавахте ли ги? — попита той.

— Слабо — отвърна тя. — Два-три пъти съм пазарувала в бакалницата им. И тримата ли са убити?

— И четиримата. Същинска касапница. С Моралес са били двамата му синове и един от по-малките му племенници. Вече ги идентифицирахме. Изглежда, че убийците са влезли през задния вход. Наблизо ли живеете?

— При родителите си — припряно го уведоми Зенаид. — И кой ги е убил?

— Изпразнили са не само касата, но и джобовете им.

— Омъжена ли сте?

— Да, и имам шестнайсет деца. Защо телата са в това положение?

Четирите трупа бяха проснати между два щанда по лице и с изопнати напред ръце, като всеки от тях докосваше петите на следващия. Все едно, че изпълняваха някаква акробатична фигура, но по корем и на земята. Лейтенантът от полицията заяви, че поне за момента не може да даде никакво приемливо обяснение за тази по-скоро особена диспозиция.

— А какви са онези неща, които мърдат? — полюбопитства Зенаид.

— Червени мравки — отговори полицаят. — Питам се откъде ли са се пръкнали, и то с такива размери. Ухапаха един от хората ми.

Така де! Появата на червени мравки в разгара на ледената уискънсинска зима му се струвала дяволски странна. Може би са се измъкнали от някой пакет ориз или от дявол знае какво.

— Очевидно ги е привлякла кръвта.

— Приятна работа — пожела му Зенаид секунда преди лейтенантът да се реши да я покани на вечеря.

Качи се в колата и потегли за Мисиками.

Лодегър беше в Ню Йорк, в мезонета си на Парк Авеню, който навремето бе купил за пет милиона долара и който сега струваше тройно повече. Приключваше вечерята в компанията на жена си Манди и на шестима приятели. Тъкмо разказваше ужасно смешен виц за някакъв строителен предприемач в Тексас, когато един от пуерториканските прислужници се приближи и прошепна на ухото му, че отново го търсят по телефона. Забави се колкото да довърши анекдота, помоли гостите си да го извинят и отиде в кабинета си, като дори не си направи труда да затвори след себе си вратата, тапицирана с почти черна кожа от азиатски бивол.

— Разполагаме с подписа на четирима от тях — разнесе се леко приглушеният глас на Милан. — Достатъчно ли е, или са ви необходими повече?

— Засега е достатъчно. При обичайните условия?

Имаше предвид червените мравки, които позволяваха изпращането на възможно най-недвусмислено послание до всички Мравки, изпълняващи същите задължения, които бе изпълнявал и покойният Пабло Моралес. Идеята беше на самия Лодегър и той я намираше за възхитителна, особено след като Макартър я оцени като съвършено тъпа и опасна.

— При обичайните условия — потвърди Милан, който отговаряше за всички Мравки-войници на територията на Северна Америка и се намираше под непосредствените заповеди на Ел Сикарио.

Понякога Лодегър си казваше, че малко се побоява от Милан. А за Ел Сикарио не желаеше и да мисли! На практика Лодегър не осъществяваше никакъв контрол върху организацията на двамата мъже; единствената му утеха бе, че Макартър се намира в същото положение.

— А другият акционер? Жената? — Заповядано е да не се свързваме с нея, ако не се намеси. Но можем да я открием по всяко време. В момента, изглежда, е на път, за да прекара празниците с близките си. Лека нощ.

— Лека нощ — промърмори Лодегър и затвори.

Замисли се. Така значи, било е решено (противно на изказаното от него желание) да се пощади служителката на канадската банка. Жалко. Според него това беше грешка.

Още с обявяването на извънредно положение, след телефонното обаждане на Моралес, един компютър бе изровил личния картон на Зенаид-Франсоаз Ганьон измежду тези на десетките хиляди служещи във финансови или банкови институции. Единствената по-значителна подробност, като се изключи произходът й на франкофонска канадка, бе краткотрайният й брак с Лари Елиът — напълно основателна, според Лодегър, причина, за да бъде премахната незабавно. Щяха да камуфлират операцията като злополука, много ясно. Но ето че не се съобразиха с мнението му. Толкова по-зле! Впрочем Милан току-що бе казал: „Няма да се свързваме с нея (да я убием), ако не се намеси.“ Така че все още имаше надежда да се отърве от тази досадница.

В момента, в който се появява в историята на Зенаид Ганьон и Лакомника, Лодегър е на трийсет и осем години.

Роден е в Съединените щати, но наравно с известното на всички име Уилям (или Бил) има и второ — Карлос. Майка му е колумбийка. От нея е наследил черната коса и невероятната способност да загаря едва ли не на лунна светлина. На баща си дължи сините очи. Хубав мъж. Следването му в Уортън плащат роднините на майка му. Не го забравя никога, както от искрена привързаност, така и от предпазливост. Напълно наясно е какво би му се случило, ако разочарова „онези там“ в Колумбия — братята на майка му, неговите вуйчовци, от които зависи целият му живот. Не е произнасял открито името им от цяла вечност и нито един от познатите му американци, независимо дали ги свързват делови отношения или приятелство, не знае, че принадлежи към тяхната, фамилия. По този въпрос се пази пълна тайна. Именно от „тях“ получава и петте милиона долара, с които влиза в играта. За десет години „им“ доказва, че не са хвърлили парите си на вятъра, че всичко, което са финансирали — учение, куп бляскави познанства и приятелства, стартов капитал, — е послужило за нещо.

Удесеторил е първоначално предоставените му средства и вече повече от три години е начело на легионите от Мравки — доставчици и управлява — с досадната помощ На Макартър като единствен неприятен момент — годишни доходи от сто и петдесет милиарда долара, или по-точно, ако се пресметне и остатъкът от годините, предхождащи назначаването му на този пост, малко над шестстотин милиарда долара, готови за инжектиране в световната икономика, за дискретно инвестиране с оглед реализирането на възможно най-голяма печалба.

Накратко, готови за пране.

Лодегър се върна в трапезарията и се усмихна на Манди.

Оженили се бяха преди единайсет години, имаха две деца и й беше изневерил само три пъти. „Онези там“ не обичаха извънбрачните авантюри. Още по-малко разводите.

Това му беше проблемът. И Макартър. Но нищо на този свят не е съвършено.

— Закуската ти е готова — каза Лети. — Освен ако не предпочиташ първо да се изкъпеш.

Макартър продължаваше да лежи със затворени очи, обзет от онова тъй близко до паниката чувство, което човек изпитва при събуждане, по време на пътуване или след това, когато усеща главата си съвършено празна и не може да разбере къде се намира. Постепенно спомените му се възвърнаха. Разпозна гласа на жена си, мириса на чаршафите, кроткото мъркане на климатичната инсталация, обичайните домашни шумове. Беше си у дома, на своя остров, след единайсетдневно отсъствие. Отвори очи, обърна се по гръб и се усмихна на Лети.

— Първо ще се изкъпя.

Лети се наведе и го целуна по корема.

— Дъщерите ти пристигнаха завчера. Разбра ли?

— Видях, че вратите на стаите им са затворени.

Отсъстваше ли някой от домочадието, Лети имаше навика да оставя вратата на стаята му отворена. Макартърови спяха в отделни стаи, но далеч не поради някакви семейни проблеми, а по определено деликатната причина, че Джеймс хъркаше като гатер, което не им пречеше да имат наистина щастлив брак. Лети никога не се интересуваше защо му се налага да пътува, нито дори къде заминава. Запознали се бяха като студенти в университета. Ожениха се двайсетгодишни и през следващите пет години живяха единствено от приходите на Лети, дъщеря на търговец на мебели от Сан Франциско. И двамата бяха на четирийсет и четири, а дъщерите им съответно на шест, четири и три годинки. Дойдеше ли му времето, щяха да ги изпратят да учат в Сан Хуан де Пуерто Рико, а по-късно и в Нови Орлеан.

Макартър стана и навлече банските си. Лети прихна: споходила го бе ярко изразена ерекция.

— След като се изкъпеш — каза тя. — Ако все още си способен на нещо.

Той прекоси верандата и се спусна по петте дълги стъпала към малкия частен плаж. На стотина метра по-нататък, закотвен близо до Носа на корсаря, леко се полюшваше хидропланът, който го бе докарал в два сутринта. Макартър влезе във водата с обичайните гримаси. Дори когато температурата й бе двайсет и осем или трийсет градуса, та ако ще и по пладне да беше, винаги му трябваха три-четири минути, за да се потопи целият — бе извънредно чувствителен към студа на равнището на кръста и раменете. Накрая се престраши и заплува. Плуваше кроул, но толкова зле, че навремето съучениците му в колежа се бяха превивали от смях.

Сети се за Лодегър. Ако не се бе намесил, този тиквеник щеше да нареди да убият канадката. С риск да предизвика реакцията на Лари Елиът. За миг Макартър се запита дали приятелските му чувства към младия Елиът не бяха основната, ако не и единствена причина да се противопостави на елиминирането на… как се казваше? Зенаид Гажон или Ганьон. Реши, че случаят не е такъв. А и самият Милан, който му се беше обадил от Ню Йорк, се присъедини към мнението му.

След десетина минути крачеше обратно по изумително белия пясък.

Забеляза съобщението още с влизането в стаята си.

— Пристигна, докато се къпеше — уведоми го Лети.

На острова им, принадлежащ към архипелага Тюрки-Каикос в Южните Бахами, нямаше телефон и съобщението беше предадено по радиотелефон. Лети го бе записала със ситния си равен почерк: „Трябва да се преразгледа 15-и член от договора Танер. Поздрави. Таб.“

Таб Мъроу беше един от сътрудниците на Макартър в кантората му в Кингстън, на Ямайка. Името Танер не означаваше нищо; не съществуваше никакъв договор, а следователно и никакъв член за преразглеждане. В действителност съобщението беше призовка. Искаха да го видят след петнайсет дни „там“, в Колумбия. Макартър изпита само лека досада; открай време пътуванията му до Колумбия се бяха превърнали в чиста рутина.

Свали банските си и се пъхна под душа.

— Охо! — възкликна Лети. — Все така на нож, а?

Това беше любимата история на Зенаид и тя никога не пропускаше да я разкаже, когато някой се удивляваше, че една потомствена франкофонка знае толкова добре английски: на една мишка й се приискало да се поразходи; та промъкнала се тя до входа на дупката си и наострила уши, дебнейки всеки подозрителен шум и на първо място, разбира се, всичко, наподобяващо мяукане, в случай че онзи глупак котаракът се навърта наоколо; по някое време ясно дочула лай и си рекла: „Няма проблеми. Щом кучето е тук, котаракът задължително е някъде другаде“, така че излязла от дупката, но моментално попаднала в ноктите на котарака, който попитал: „Разбираш ли сега каква е ползата от чуждите езици?“

Наближаваше Мисиками. През нощта гъстият снеговалеж, но същевременно и усещането, че е следена, я бяха накарали да спре в един мотел, откъдето малко след това видя по пътя да отминава големият микробус е тъмни стъкла, който от тръгването й от Кеноша я притесняваше с упоритостта си твърдо да се придържа към нейната скорост. В крайна сметка спа много по-дълго от предвиденото и потегли отново чак в девет часа. Междувременно времето се бе оправило: слънце, ясно небе, леден вятър, искрящ сняг.

Напусна Уискънсин, прекоси Северен Мичиган, при Сейнт Игнас отново излезе на пътя за Детройт и по него стигна до Су-Сент-Мари, откъдето най-сетне влезе в Канада.

Наближаваше Мисиками и, както при всяко завръщане, почувства силно вълнение. Това далеч не бе най-прекрасното място на света, но затова пък беше нейно; прадедите й по бащина линия бяха пристигнали тук през 1668 година и бяха останали завинаги. През 1672-ра един от тях взел участие в експедицията на Жолие4 и отец Маркет5, които през Уискънсин стигнали до Мисисипи. Въпросният Ганьон прекосил целия континент до Мексиканския залив, откъдето се завърнал с купища кожи и невероятни истории за вечерните разговорки край огнището.

Тя намали и спря. Отклонението вляво водеше на север, към Шапло и Фолейе. Напред се откриваше долината, заобиколена от високи не повече от двеста метра „планини“ и украсена с искрящия сапфир на езерото — езерото Ганьон, което (и този постулат бе по-добре човек да не оспорва, ако не иска да му счупят главата) беше най-бистрото и най-богатото на риба от всички езера във всички Америки. На дължина то се простираше на дванайсетина километра. От мястото, където беше, Зенаид забелязваше само североизточния му край, но за сметка на това ясно различаваше къщите, от които нито една, дори дъскорезницата и пристройките й, нямаше ламаринен покрив — в Мисиками държаха изключително много на тези неща.

Насреща й откъм дъскорезницата пълзеше огромен камион-платформа. Зенаид запали колата и отби встрани, за да му стори път. Дръпна ръчната спирачка и проследи с поглед изнизващите се покрай нея чудовищни, леко забелени трупи с неизменно изпитваното още от детството си усещане за опустошение и смърт.

— Просто не можеш да си представиш колко ти липсвах.

Беше се появил най-ненадейно с пикапа си, прикриван до последния момент от камиона. В превод на английски, както и много други думи и изрази на жуалски6, неговото „колко ти липсвах“ означаваше тъкмо противното, а именно, че Зенаид много му е липсвала.

— Не се съмнявам — отвърна тя.

Завидния си тренинг на спринтьорка, необходим, за да избягва нежеланите мъжки прегръдки, тя дължеше в значителна степен на този висок над два метра мечок с риза на червени и сини карета, известен под името Франсоа Ксавие.

— Здравей, Лавиолет — каза Зенаид.

И тъй, Ганьонови се установяват на брега на езерото Мисиками през пролетта на 1668 година. В Монреал, основан двайсет и шест години преди това, те вече са успели да се поскарат с интенданта Жан Талон7, представляващ краля на Франция. Още тогава се славят с особено трудния си характер. Ганьонови са трапери и не притесняват никого, при условие, че и тях ги оставят на мира. Териториалната експанзия на Нова Франция, която по онова време се простира по цялото поречие на Мисисипи чак до Скалистите планини, е същинска манна небесна за тези горски чада. Но историята им изиграва лош номер: през 1759-а „мръсните англичани“ удържат победа8, която променя всичко. Следващата година пристигат Макгилди — „тези гадни псета!“ — и заявяват намерението си да сложат ръка върху Мисиками, върху езерото му, трите му реки, горите и правото на риболов и лов. Пада доста клане и Макгилди са отблъснати в съседната долина. Това обаче не им пречи да поддържат първоначалните си претенции. Цялата тази история продължава вече към двеста двайсет и няколко години. През 1944-та, по време на дебаркирането на съюзниците на нормандските плажове, един Ганьон и един Макгилди, и двамата ефрейтори в канадската армия, се скарват и биват разжалвани със съвета да си потърсят други противници (обстоятелствата, без съмнение, са повече от подходящи). Убиват ги в един и същи ден, две седмици по-късно, и в изключително богатия на събития часослов на Ганьонови е отбелязан тържествено фактът, че ефрейтор Ганьон е надживял ефрейтор Макгилди с цели седемнайсет минути. (Този четвърт час струваше много повече от викториански кръст за храброст, на който, бидейки английско отличие, и без това гледаха с пълно пренебрежение.)

При пристигането на Зенаид, два дни преди Коледа, положението е същото, както и през 1760 година: ако някой Макгилди се опита да заяви правото си да улови дори една-единствена рибка в езерото или един-единствен заек в горите на Мисиками, то той би бил убит на място. Да се стъпи, ако ще и само с палеца на крака, върху територията на Ганьонови се окачествява като непростимо посегателство.

Тази вековна вражда се изостря още повече в хода на еволюцията на Онтарио. Както Капускасинг и още няколко миниградчета, Мисиками се превръща във франкофонски остров, обграден отвсякъде от морето на „проклетите англичани“. Ганьонови и съюзниците им, фамилиите Лавиолет (значително по-пресни имигранти, пристигнали едва през 1740-а) и Дьошарм (истински новаци: един Дьошарм се оженва за една Ганьон през 1827 година) упорито държат фронта. В Мисиками се говори само на френски: в църквата, в училището (шест ученици), в бензиностанцията, обслужваща с гориво и лодките, в дъскорезницата, която осигурява прехрана на всички и която е действителният собственик на почти цялата територия! Някой гангстер, преследван от всички възможни полиции и паркирал умишлено колата си на забранено място, би имал много повече шансове да стане швейцарски поданик, отколкото един англофон да се установи в Мисиками.

Още повече, ако е сроден, та ако ще и през десето коляно, с фамилията Макгилди.

Такова бе във всеки случай положението до 15 декември, когато се разнесе вестта за продажбата на дъскорезницата и за затварянето й, което автоматично щеше да доведе до колективно уволнение. Само по себе си това бе трагедия, в сравнение с която Големият акадийски смут9 наподобяваше слугинско увеселение. На всичкото отгоре дъскорезницата, а следователно и почти цялата долина, беше закупена от Макгилди.

Останали бяха, разбира се, пръснати тук-там малки парчета земя, собственост на фамилиите Ганьон, Лавиолет и Дьошарм, но адвокатът на Макгилди, дошъл да им съобщи новината (Макгилди не бяха посмели да го сторят лично), съвсем недвусмислено им изложи вижданията на клиентите си: за да стигнат от един свой имот до друг, членовете на триумвирата Ганьон-Лавиолет-Дьошарм имат интерес сериозно да се поупражняват в скок на дължина.

Направо да полудееш, че и да драснеш кибрита на цял Онтарио!

— Знам — кимна Зенаид. — Самата аз съм не по-малко разстроена.

И напъха в устата си още една палачинка с кленов сироп. Бяха се събрали общо петнайсетина души в просторната дневна на дядо Ганьон, където на видно място висеше портрет на Жак Картие10.

— Нищо не ви принуждава да заминавате.

Зенаид бе уверена точно в обратното. Както и всички членове на малката общност (Мисиками се обитаваше целогодишно от едва петдесетина души), един от Дьошармови, журналист в Монреал, бе научил новината за катастрофата в началото на седмицата и незабавно предприе разследване, чиито резултати се оказаха подчертано неприятни: бащата и синът Макгилди бяха подготвяли удара си от месеци насам.

— И още преди да бъдат сигурни, че ще могат да купят, са се свързали с групата Аткине.

— Името нищо не ми говори.

— Това е компания, специализирана в благоустройството на туристически зони. Строят почти навсякъде, като се започне от Ванкувър, та до Карибите.

— Да не би да смятат да превърнат Мисиками в Дисниленд?

— Може би няма да се стигне чак дотам, но става въпрос за два хотела; за ресторанти, за такива неща. И за нещо още по-страшно: фабрика. Не в близост до бъдещия курортен център, разбира се, а отвъд долината, през която възнамеряват да прокарат път.

— Каква фабрика?

— Отвратителна — отвърна лаконично Алекс Дьошарм, журналистът.

Беше на петдесетина години. Зенаид го помнеше от памтивека — дангалак с гръмък смях и ухание на лула, който я учеше да плува. Алекс бе отразявал войната във Виетнам; ходил беше в Ливан, в Иран и в безброй страни из Африка, Азия и Южна Америка. За последен път го видя в Монреал, където беше излязъл в нещо като пенсия под формата на повишение. По време на следването си често бе вечеряла, а понякога и прекарвала края на седмицата с Алекс, жена му Клод и децата им. Срещна погледа му и изражението в очите му я накара ненадейно да проумее за какво по-точно става въпрос.

— Само не ми казвайте, че разчитате аз да направя нещо!

— Ти си във финансите. Ако някой изобщо може да направи нещо, то това си ти.

Зенаид ги изгледа смаяно. Единствен дядо Ганьон стоеше с гръб към нея, зает с премятането на палачинките.

— Дядо?

Той се обърна наполовина и й се усмихна.

— Още една палачинка?

Привечер температурата падна до минус двайсет. Лавиолетови я поканиха заедно с дядо й на вечеря. Франсоа-Ксавие й пусна крак под масата и дори успя да промуши крайчеца на чорапа си между бедрата й. И всички, говореха ли, говореха, изреждайки до безкрай бедите си.

— Върви ли работата, Зенаид?

Бяха се прибрали у дома с дядо й, Жан Ганьон, който един-единствен път през живота си бе стъпвал в Европа, по-точно в Диеп, Франция, през 1942 година, в състава на Втора канадска дивизия, като бе останал едва шейсет й две минути на френска земя, харизвайки й все пак левия си крак, откъснат от един шрапнел! Четирийсет и пет години по-късно продължаваше да мисли, че старата Родина си заслужава да бъде видяна, и смяташе, че познава най-същественото от нея. Обогатен с този едничък опит, Жан Ганьон се бе върнал към учителската професия и бе направил на Лорет Лейдьо пет деца, между които и бащата на Зенаид.

— Върви — отвърна Зенаид, твърдо решена да не споделя с когото и да било приключенията си в Милуоки (не един и двама в Мисиками критикуваха брака й с Лари Елиът и още повече развода й).

Няколко минути мълчаливо наблюдаваха огъня в огнището, отпивайки от горещия шоколад. Дървената къща припукваше около тях. Винаги правеше така. Беше жива. Трябваше да минат месеци и години, докато Зенаид разбере какво й липсва в Монреал, Торонто и Ню Йорк, когато случайно се събуди нощем: именно тези тъй близки домашни шумове, съпътствали детството и юношеството й; градските къщи не живееха.

— Дядо, изобщо не виждам какво бих могла да направя.

— Не искам нищо от теб.

— Ти наистина си единственият.

— Мъчно им е.

— Това дали купувачите са Макгилди или други, нищо не променя.

— Нищо — потвърди дядо й.

— Чисто и просто изпитвам желание да се разкрещя и да убия някого — каза Зенаид. — И никак не е изключено да взема някоя от пушките ти и утре сутринта да надупча кожата на трима-четирима Гили-Гили. Иначе приемам случилото се по-скоро философски.

Накуцвайки с протезата си, дядо й кръстосваше стаята и си избираше нещо за четене измежду седемте дузини книги, които му бе подарила. Последната й поръчка бе от преди два месеца. Всеки друг подарък би бил напълно безполезен и по Коледа тя редовно увеличаваше броя на книгите с поредната дузина. Ако дядо й доживееше до сто години, щеше да му се наложи да наеме камион.

— Според Алекс — продължи тя — компанията, която притежаваше дъскорезницата, е принадлежала на друга компания, която пък е била филиал на трета.

— Не разбирам нищо от финанси, малката.

Дори и Алекс не е успял да открие кой ръководи въпросната трета компания. Мога, разбира се, да проследя веригата и за не повече от пет-шест месеца да разбера кой е взел решението за продажбата. След което или ще преспя с него, за да го убедя да анулира всичко, или ще заведем дело, което ще се проточи пет години и ще ни струва два милиона долара в хонорари.

Най-сетне дядо й спря избора си на „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар, която поне не беше превеждана на английски.

— Хубава ли е?

— На мен ми хареса — отвърна Зенаид. — Какво ще нравиш, ако трябва да заминеш оттук?

Отговори й, че наистина не разбира защо това я безпокои. Все някъде ще намери място да се установи. Дано само успее да вземе няколко от книгите си — пък и да не може, обществените библиотеки не са правени за кучета, я! Усмихна й се и Зенаид почувства, че ще се разплаче.

Попита се дали в крайна сметка не би предпочела да го чуе да се самосъжалява. Добре де, никога не го беше правил. Дори и тогава, и най-вече тогава, когато преди двайсет и една години родителите й загинаха в самолетна катастрофа.

— Май ще взема да си легна и да почета малко — каза дядо й. — Има ли нещо по-специално, което би искала за закуска?

— С удоволствие ще си хапна пак от палачинките ти.

— Опитай се поне веднъж да си отспиш. На вейка си заприличала.

Тя стана, целуна го и пророни няколко сълзи на гърдите му. Колкото и висока да бе — метър и осемдесет и три, — дядо й пак я надвишаваше с половин глава. По-висок от него беше единствен Франсоа-Ксавие със своите два метра и три-четири сантиметра.

Жан Ганьон отиде да си легне. Тя отново се отпусна в едно от люлеещите се кресла: Дядо й в старчески дом… Само тази перспектива беше предостатъчна, за да изпита неистова ярост. А да не говорим какво щеше да стане с Мисиками. След като гневът й се поуталожи, изведнъж я обзе предчувствието, че е на ръба да вземе някакво решение.

Без да е наясно точно какво. Още от най-ранна възраст винаги бе проявявала наистина уникална решителност, когато ставаше въпрос да се направи онова, което смяташе, че е длъжна да направи или желаеше да направи. На двайсет и пет години започваше да се познава вече доста добре. Почти не се шегуваше, когато спомена за желанието си да тегли куршума на неколцина Гили-Гили; беше напълно способна да го стори, стига да съществуваше и най-малкият шанс това да послужи за нещо. Но случаят не беше такъв. Толкова по-зле. Измисли нещо друго. Опря крака на пиростията и ненадейно си припомни думите на героинята от един френски роман: „Всеки проблем има куп решения. Няма ли решение, значи няма и проблем.“

Пълна идиотщина! Отиде на свой ред да си легне. В стаята на дядо й беше тъмно — може би вече спеше. Съблече се и се пъхна под дебелия пъстроцветен юрган, който като нищо тежеше десет кила. Зъбите й тракаха от студ. По навик беше изключила отоплението и през разсъхналото се черчеве на прозореца (то открай време си беше такова, но Зенаид не позволяваше на дядо си да го закалафати) се процеждаше леден въздух и носеше миризма на тиня откъм езерото, макар то да бе замръзнало. Спеше дълбоко и сънуваше, че се люби с половината членове на управителния съвет, с цел да ги убеди да анулират някаква продажба, когато усети нечия широка като лопата ръка да се плъзга надолу по корема й (лакътят на мъжа вече се бе закотвил между гърдите й). Дори не отвори очи.

— Гушни си играчките под мишница и върви да се забавляваш другаде, Лавиолет — промърмори тя.

— Наистина не е честно! — избоботи Франсоа-Ксавие. — Нямаш нищо против да го правиш с проклетите англичани, а с мен не искаш.

— Въпрос на вкус. Правя го само тогава, когато аз имам желание.

— Познаваме се от деца и вече петнайсет години си мечтая за това. Просто от главата ми не излиза.

В гласа на гиганта звучаха жални нотки: Зенаид едва не се разсмя. Той запали лампата и подозренията му тутакси се оправдаха: острието на големия нож за лов на мечки, който Зенаид беше измъкнала изпод възглавницата си, се намираше в опасна близост до „играчките“ му, сиреч до мъжките му атрибути, които бяха не само пропорционални на ръста му, но и в най-добра форма.

— На какво да се обзаложим, че ей сега ще го накълцам на филийки? — полюбопитства тя.

Съвършено голият Франсоа-Ксавие с унил вид приседна на ръба на леглото. Зенаид не си спомняше точната цифра, но това трябва да бе шейсет и петият или седемдесетият опит на Лавиолет. Известно време малобройната общност дори се обзалагаше върху шансовете му да постигне целта си. Но с времето интересът към въпросната атракция спадна. За няколко секунди Зенаид почти се поддаде на съблазънта. Той беше безспорно хубав мъж — нито грам тлъстина и сто и двайсет килограма мускули, а тя не се бе любила бог знае откога, или по-точно от раздялата си с Лари, въпреки попълзновенията на мнозина мъже в Милуоки. За миг се изкуши, най-вече от искрена обич към този благодушен великан. Но мисълта за положението, в което се намираха всички, и за риска да бъдат прогонени от родното място, разсея едва зародилото се желание и намали още повече шансовете на Лавиолет; да преспи с него сега, след толкова години на отказ, би наподобявало до болка заупокойна молитва. Не!

— Облечи се, глупако, ще настинеш.

— Мога ли поне да легна при теб?

— Това е нищо няма да ти помогне.

— О, известно ми е — отвърна великанът и в гласа му прозвуча безкрайно огорчение. — Чудесно те познавам. Но все ще е по-добре от нищо.

Той се изправи. Зенаид приповдигна юргана и Франсоа-Ксавие легна до нея. За миг настъпи мълчание.

— Освен това исках да си поговорим — каза Лавиолет. — Всички са убедени, че ще измислиш нещо.

— Аз пък искам да ви кажа, че всички жестоко се лъжете.

— Ще измислиш. Дори Алекс е сигурен в това.

Ново двайсет!, помисли си Зенаид едновременно с раздразнение и известна гордост. Ето ме в ролята на Спасителя. Не бих се учудила, ако дядо също очаква от мен да уредя нещата, въпреки че дума не обелва.

— Да не би случайно да сте се обзаложили?

— За момента си на пет срещу едно — призна Лавиолет. — Имай предвид обаче, че довчера беше на петнайсет. Пристигането ти обърка съотношението.

И тогава се случи нещо странно — тя заговори и едва след това си даде сметка какво беше казала.

— Ще заминем тримата — ти, Алекс и аз. Ще отидем в Монреал, в Торонто или на края на света, но ще намерим негодника, който носи вина за продажбата. Дори и да е в Австралия. И ще го заставим да промени решението си. Не ме питай как ще го направим, тъй като нямам никаква представа.

Помисли си, че ако става дума за мъж, би могла да прибегне до обичайната си стратегия. В противен случай шансовете за успех щяха да бъдат нулеви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Навит съм! — възкликна с ентусиазъм Лавиолет.

И точно в този момент Зенаид осъзна, че току-що е взела решението. И се смая. Дори и през ум не й минаваше, разбира се, че би могла да съществува някаква връзка между онова, което й се бе случило в Милуоки, и положението в Мисиками. За момента двата случая й се струваха абсолютно независими един от друг и така щеше да бъде още известно време.

— И Алекс ще се съгласи — каза Франсоа-Ксавие.

Не го слушаше. Не само че категорично изключваше вероятността двата случая да са свързани, но дори виждаше в мисията, с която доброволно се бе нагърбила, начин да се реваншира за провала си в Милуоки.

— Не можеш да си представиш колко съм доволен, Зенаид.

— Какво пък, толкова по-добре.

Изведнъж изпита смътен страх от отговорността, която поемаше на плещите си.

— Междувременно — отбеляза Лавиолет — играчките ми направо ще се пръснат.

— Това си е твой проблем — отвърна Зенаид. — Предупредих те.

— Навремето — поде Алекс Дьошарм — четох една книга, озаглавена „Ревящата мишка“. В нея се разказваше историята на измислена държавица в Европа, затруднена да балансира държавния си бюджет, поради което решава да обяви война на Съединените американски щати. Идеята на Министерския съвет е да влезе във възможно най-безкръвно сражение и след като, разбира се, загуби войната, да се уреди по подобие на Германия с нещо като плана „Маршал“, за да си оправи финансите.

— Е, и?

Вървяха през гората, затъвайки в най-малко еднометров сняг; Зенаид обожаваше тези разходки, които бе правила стотици пъти от най-ранно детство. Сега обаче се опитваше да потисне крайно неприятното чувство, че тази можеше да се окаже последната.

— Правителството изпраща декларацията си за обявяване на война във Вашингтон, но тъй като никой в Държавния департамент няма дори и най-малка представа къде се намира въпросната микроскопична държава, служителят, отговарящ за съответното досие, решава, че става дума за шега и хвърля декларацията в кошчето, сиреч — в архива.

Единайсетимата или дванайсетима войници от нападателната армия, пристигнали с кралската яхта, дебаркират на американския бряг в ден на пробна противоатомна тревога, в резултат на което предизвикват пълен хаос в Щатите и се оказват в крайно неловко положение.

— И ние сме мишката, която реве, така ли?

— Така ми се струва. Зенаид, знаеш, че не успях да разбера кой контролира втората компания, която от своя страна контролира първата компания, или другояче казано: тази, на която принадлежи дъскорезницата. Всичко, което знам, е, че само втората компания има годишен доход от триста и осемдесет милиона долара.

— И следователно третата компания би трябвало да е още по-значителна?

— Именно. Без да говорим за вероятността да съществува и четвърта компания. И дори пета, която да покрива първите четири.

— Когато стигнем до „Дженерал Мотърс“, спираме.

— Каквито и да са тези хора, те безспорно разполагат със стотици адвокати. Мога ли да ти задам един въпрос, Зенаид?

Ще ме пита за Лавиолет.

— Става дума за Франсоа-Ксавие — продължи Алекс. — Наистина ли държиш толкова много да го включиш в нашата експедиция? Съгласен съм, че е един от най-добрите хокеисти в Канада…

— В почивка е, откакто през септември си докара травма.

Дори и тренировки не е започнал все още.

Зенаид печелеше време и ясно съзнаваше това. Подвоуми се няколко секунди, после се реши и разказа цялата история в Милуоки.

Мълчание.

— С една дума — отбеляза Алекс, отстранявайки от пътя й нискораслата клонка на една лиственица, — вземаш го като телохранител.

— Точно така.

— Има ли вероятност да съществува връзка между продажбата на дъскорезницата и дейността на твоите приятели Кесъл в Милуоки?

— О, не, за бога! — възкликна Зенаид. Само това липсваше!

Излязоха на поляната, където през пролетта преди петнайсет години Лавиолет бе построил за нея разкошна колиба, в която — сега си го спомняше с умиление — се бяха забавлявали да сравняват анатомиите си. Именно тогава Лавиолет си бе наумил да прави „чук-чук“ с нея. Намерение, което така и никога не успя да осъществи.

Горкият Лавиолет!

— Имам още един недискретен въпрос, Зенаид.

Тя предусети какъв и побърза да го предвари:

— През нощта двамата с Франсоа-Ксавие си бяхме легнали заедно, но нищо не се случи.

Трябваше да се досети, че в едно толкова малко градче посещението на Лавиолет не би могло да мине незабелязано.

— Честна дума? — попита Алекс.

— Честна дума! Колко заложихте този път?

— Сто долара.

— Че ще отстъпя или напротив?

— Напротив.

— Спечелили сте сто долара.

— Двеста и петдесет. Залогът беше две и половина срещу едно. Почти всички бяха убедени, че този път ще успее. Че най-сетне ще успее, искам да кажа.

— Е, не се получи!

Бяха на брега на езерото, на около два километра от селището. Дъскорезницата се намираше малко по-далече вляво, до замръзналия водопад.

— Макар че бих предпочел да се беше получило — отбеляза Алекс. — След като тримата заминаваме на война, никак не бих искал да си имаме сексуални проблеми в нашия експедиционен корпус. Да си чувала някога мишка да реве?

— Не знам защо, но виждам и трима ни по-скоро като мравки — промърмори замислено Зенаид.

Тя грабна шепа сняг, направи голяма топка, търкулна я по заледената повърхност на езерото и напъна гърди.

— Грр-ауу!

Ревът на освирепяла мравка.

Първа част

1

Кантората на Лодегър се намираше в началото на Бродуей. Преди три години беше готов да плати за помещенията в брой, но Макартър, с присъщата си досадна мания по отношение на мерките за сигурност и навика да си пъха носа навсякъде, го разубеди. В крайна сметка придобивката бе реализирана на кредит (значително по-скъпо, но очевидно проблемът не беше в това). Лодегър си отмъсти, закупувайки три етажа, макар че два бяха напълно достатъчни.

Пристигна там няколко минути преди пет сутринта. Тази завидна точност, както и феноменалната му трудоспособност, бяха измежду изключително редките общи черти, които имаха с Макартър. На хиляди километри отвъд Атлантика Лондонската борса вече бе започнала работа. Лодегър влезе в залата с телексите и компютрите и прекара там повече от час в проучване на котировките. Нищо съществено. Предприетите от него през последните седмици три операции — и трите напълно законни и неуязвими и за най-придирчивия контрол — даваха чудесни резултати. След това влезе в кабинета си, облицован с неизменното дърво и биволска кожа, и се задълбочи в преписките. Телефонът започна да звъни към седем и половина. Беше способен да поддържа разговор на най-високо техническо равнище (включително да слуша нескончаемите хленчове на Манди) и същевременно да следи цифрите, нижещи се на екраните, на шестте монитора пред себе си. Случвало му се бе, като поредно доказателство за съвършенството на личната му умствена организация, паралелно с гореспоменатите дейности да редактира на ръка бележки по трети въпрос или пък чернова на писмо, което след това даваше на машинописките.

А това не можеше да постигне дори и Макартър. Все пак има области, в които превъзхождам този кучи син.

Милан се обади към осем и двайсет. Той, разбира се, не каза, че е Милан. Всъщност не каза нищо повече от това, че е крайно наложително да се срещнат. Предложи това да стане същия ден между дванайсет и един, като предостави избора на мястото на Лодегър.

— Обядвам в „Ейдриън“ — каза Лодегър. — Ще бъда там в дванайсет и четвърт.

Затвори и прие последователно три нови обаждания, включени на изчакване. В девет проведе обичайното си понеделнишко съвещание с петима от сътрудниците си, всеки от които отговаряше от негово име за една или друга сделка. Четирийсет и пет минути по-късно прие Сол Абромович, който се занимаваше с инвестициите в недвижими имоти (или поне с онези от тях, които му бяха известни, тъй като изискваното от Макартър разпределение беше такова, че самият той нямаше понятие за над осемдесет процента от текущите операции).

Междувременно Уолстрийт бе отворил и започнал да бълва котировките си на четири допълнителни монитора.

Две поредни срещи в единайсет и в единайсет и четирийсет. Една минута след края на втората среща Лодегър се качи в кадилака си, чийто шофьор (друг необоснован риск според Макартър, но да върви по дяволите!) бе чистокръвен колумбиец от Меделин и се казваше Едуардо (Еди) Ферер. В дванайсет и четвърт колата спря пред „Ейдриън“ на Четирийсет и пета източна улица. Директорът на ресторанта, французин от Кастелнодари, който беше едновременно и главен готвач, дори и не подозираше, посрещайки го, че по силата на чудесно изпипана банкова комбина този тъй редовен клиент е негов шеф. Лодегър имаше работен обяд с друг свой сътрудник, официално собственик на малка самолетна компания в Уайоминг, който в действителност отговаряше за транспорта на Мравките-пътешественици. Казваше се Картър Бъкмастър и преди пет години, през героичната епоха на първите Мравки, бе нает по препоръка на самия Ел Сикарио (Бъкмастър обаче нямаше и представа за това и продължаваше да смята, че са го избрали заради достойнствата му, впрочем напълно реални). Беше ветеран от Виетнам, отличил се при бомбардировките над Ханой, и освен това притежаваше забележителен организаторски усет…

В дванайсет и осемнайсет — телефонът.

— Извинете ме — каза Лодегър и стана от масата.

Едно от предимствата на „Ейдриън“ бе, че предлагаше на клиентите си малки, идеално звукоизолирани стаи, за да водят телефонните си разговори. Лодегър влезе в една от тях и седна срещу Милан.

Милан беше, или поне изглеждаше на четирийсет и пет години. Доста нисък, набит, кажи-речи, шишкав, той имаше миниатюрни, почти женски ръце с остро запилени нокти, които предизвикваха натрапчиви асоциации с ноктите на див звяр. Очите му не се виждаха, скрити зад непроницаеми черни очила. Горната му устна, месеста и яркочервена, покриваше изцяло долната, в резултат на което се получаваше нещо като една-единствена, обърната наопаки странна и някак плашеща бърна. Лодегър често си казваше, че Милан прилича на хищна птица. Истинското му име явно не бе Милан. Всъщност сигурно беше само, че е шеф на Мравките-войници за цяла Северна Америка и се подчинява единствено на Ел Сикарио. Разбира се, и на „онези там“. Лодегър бе чувал, че Милан е способен да изчовърка с нокти очите на човек и че вече го е правил.

— Две неща — поде Милан с приглушения си глас, който винаги предизвикваше у Лодегър особено неприятно чувство. — Първото се отнася до колекторния център в Лос Анджелис. Преди седем седмици вашият човек там е наел за помощник-счетоводител някой си Алберто Муньос, без да изчака разрешението на моите служби. Оказа се, че зетят на Муньос работи в полицията като следовател във финансовата бригада. Службите ми направиха вече необходимото — Муньос и зет му, както и жените им, са загинали в автомобилна катастрофа. Но проблемът не е в това. Проблемът е във вашия недисциплиниран и лекомислен представител в Калифорния.

— Пийт Аредондо е първокласен служител — възрази Лодегър с раздразнение.

— Ако направи още една подобна грешка, ще се наложи да му намерите заместник.

Стаичката, в която се намираха двамата мъже, бе обзаведена само с две кресла и тясна маса с телефон и пепелник отгоре. Милан почукваше с пръсти по масата, произвеждайки с твърдите си остри нокти равномерен, влудяващ шум. Увереността, че Милан го прави нарочно и преди всичко критиките му срещу Пийт Аредондо, когото бе назначил лично и на когото имаше пълно доверие, предизвика у Лодегър прилив на гняв, но той побърза да го потисне. Преди две години бяха стигнали до почти същия сблъсък. Тогава, разчитайки на родствените си връзки, поиска арбитража на своите вуйчовци. Присъдата бе повече от недвусмислена: Милан разполага с абсолютна власт по отношение на всичко, свързано със сигурността, надзора, охраната и санкциите. Милан не се меси във финансите. Колкото до него, Лодегър, то нека се въздържа да си пъха носа там, където не му е работа.

— Ще напомня на Пийт, че не трябва никога да наема или да използува когото и да било без ваше одобрение.

— Или без това на моя пълномощник. В никакъв случай.

Дори да има нужда от шофьор за жена си или от градинар.

— Ясно.

— Това важи и за вас — подчерта Милан с известен садизъм.

— Вземам си бележка — промърмори Лодегър, задушавайки се от ярост.

Дебелата кървавочервена бърна на Милан се проточи към брадичката, придавайки на мутрата му още по-отвратителен вид.

— Второ нещо: канадката. Както вече ви казах по телефона; тя е под наблюдение двайсет и четири в денонощието.

— Лично аз бях за елиминирането й — прекъсна го Лодегър.

— Не съм получавал заповеди в този смисъл. До набирането на по-подробна информация ще се задоволим да я държим под око. След като напусна Милуоки и установи, че вече няма достъп до компютъра на банката „Кесъл“, тя си взе десетдневна почивка, която Харви Кесъл й отпусна по мое искане, и замина за Канада. В едно малко градче Мисиками. Вчера, в неделя, отпътува оттам. Но не сама, а заедно с двама мъже. Успяхме сравнително лесно да установим самоличността на единия от тях — оказа се известен хокеист. Колкото до другия, изглежда, е главният редактор на монреалски вестник. Продължаваме проучванията.

— Е, и?

Лодегър недоумяваше какъв интерес би могла да представлява за него тази пикла. Поне дотогава, докато не се върне в Милуоки, където, така или иначе, собственият му екип бе взел всички необходими мерки, за да не позволи на Зенаид Ганьон да се добере до каквато и да било допълнителна информация от банката „Кесъл“.

— В момента тя е в Монреал — продължи Милан. — И вече е провела срещи с двама банкери и един адвокат. Започнала е разследване.

— Върху какво? Съмнявам се, че в Монреал би могла да открие нещо, отнасящо се до Милуоки. Какво търси?

— Разчитах именно на вас да ми кажете това — отвърна Милан. — Някаква възможна връзка между Монреал и Милуоки?

— Никаква.

Въпреки черните очила Лодегър усети върху себе си изпитателния поглед на Милан, което предизвика у него нов прилив на адреналин.

— Знам за какво говоря, Милан. Не ми е известно какво е правила в Монреал, но то не може да има отношение към Милуоки. Избийте тази мисъл от главата си.

Впрочем в Милуоки вече течеше обичайната в подобни случаи операция по прекъсване на веригата. От около седмица Мравките бяха престанали да използуват банката „Кесъл“, която от този момент нататък фигурираше в черния списък. Така се прекъсваха всички възможни връзки.

— И освен това — уточни Милан с безразличие — вчера, точно на Коледа, в двете стаи, съдържащи архивите на банката, се е случило неприятно произшествие. Нощният пазач попрекалил с почерпката покрай Рождество Христово и решил да изпуши една пура. Избухнал пожар. Унищожено е всичко, а пазачът починал от получените обгаряния.

— Ето ви още една причина. По дяволите! Защо не елиминирате момичето, щом толкова ви безпокои?

— Защото не е изключено Ганьон да е открила дефект в системата, за който никому не е минало и през ум.

— Абсолютно нелогично! — избухна Лодегър. — Започвате наистина да ми лазите по нервите, Милан.

Никаква реакция от страна на Милан, който продължи да говори, сякаш нищо не е чул. Самият той не бил виждал Ганьон, но неговите Мравки му я описали като изключително решителна жена. Така че за момента предпочитал да изчака, за да разбере докъде ще стигне. Ако наистина е попаднала на следа, щяло да бъде интересно да узнаят за какво точно става дума. Така ще разполагат с доказателство, че във веригата на общата организация съществува слаба брънка, за която нито Лодегър, нито самият Милан подозирали. След което ще внесат необходимите корекции.

— И тогава можем да я убием — заключи Милан. — Не я изпускаме от очи нито за миг.

Лодегър размишляваше. Някъде някакъв недостатък? Невъзможно! Въпреки това изръмжа:

— Дръжте ме в течение на всяка нейна стъпка.

Милан кимна утвърдително. Досадното почукване най-сетне секна. Той си тръгна.

И тъй, Джеймс Доре Макартър е на четирийсет и четири години. Второто му име е фамилното име на майка му, французойка по произход, макар и твърде далечен. Един Доре взема участие в търговската експедиция на Лаклед11 който през 1764 г. основава Сен-Луи на Мисури. Дълго време Макартър нежно подкача майка си заради гордостта й от далечното си родство с някой си Жозеф-Луи Крокетан, или Кроктан, винотърговец, установил се в Америка през XVIII век, чийто най-известен потомък е прословутият Дейви Крокет12, загинал при Аламо13.

Макартър е роден в Оклахома, в градчето Мод, намиращо се на югоизток от Оклахома Сити. По онова време баща му работи там като геолог и не след дълго открива собствена фирма за геологически проучвания, която бързо фалира. Първите години от живота на младия Джеймс Доре, когото, естествено, всички наричат Джими, не представляват никакъв особен интерес. Дори и за самия него. Мод е просто дупка — три тухлени църкви, две бакалници, един магазин за електроматериали, две триетажни административни сгради и няколко течащи наблизо реки, замърсени от солите, изливани в тях от инсталациите на богатото Семинолско нефтено находище, соли, които убиват дори дърветата. Тук получава основното и средното си образование.

Джеймс е добър ученик, но нищо повече, двойната му работа като разносвач на вестници и момче за всичко в бакалницата му отнема прекалено много време. Но той наистина се нуждае от парите, които припечелва, тъй като понякога вкъщи няма нищо за ядене. Първата му година в колежа в Амарило, където се премества баща му, е още по-тежка. Не е никак лесно да следваш геология и същевременно да работиш петдесет часа седмично на нефтените находища! Все още не е осъзнал онова свое интелектуално превъзходство, което му позволява да изгълта за един час лекциите, асимилирани от останалите за цяла седмица. А и не изпитва никакъв интерес към геологията, която са го заставили да изучава.

Баща му слага край на хаотичния си и несигурен живот с помощта на едно въже, след като, въпреки вродения си оптимизъм, установява, че няма никакви шансове да върне трийсетте хиляди долара, взети назаем от някакъв банкер.

Смъртта му изиграва ролята на нещо като детонатор.

Джеймс и майка му заминават за Калифорния. Той е на деветнайсет години. В Сан Франциско си намира работа като разсилен и се записва в Юридическия факултет. Следващата година среща Лети Амалия и двамата се оженват. Тя вярва в него и е определено единствената; самият той смята, че изцяло се е метнал на баща си и че е наследил неговата слабохарактерност, както и че е неспособен да си пробие път към успеха. Именно Лети го хваща здраво в ръце и преди всичко го финансира, при това с цената на жестоки разпри с баща си, Тони Амалия. Джеймс приключва с ученето в момента, в който се дипломира, докато Лети го убеждава да защити докторат. През следващите шест години едва успява да свързва двата края. Постъпва в адвокатска кантора, където стеснителността му и онова, което смята за гордостта на слабите, не му позволяват да си извоюва подобаващо място. Освен това кантората е специализирана в наказателното право, което не е за него, но той не го знае и стига до заключението, че наистина не го бива за нищо. С половин уста признават умението му да подготвя делата, но наложи ли му се да пледира, резултатът е по-скоро плачевен и той пръв си дава сметка за това. Тук отново се намесва Лети със своята непоколебима вяра в него. И все така за сметка на магазина за мебели на Амалия. Успява да го убеди да запише финансово право. Убедена е, че това е призванието му. Той е почти двайсет и девет годишен. С Лети са загубили първото си дете. Ще загубят и второто и дълго време ще смятат, че не могат да създадат нов живот.

С постъпването в колежа по бизнес у Джеймс нещо се пробужда. Обзема го неясна, тревожна, необяснима треска.

Все едно зад завоя на пътя да се озовеш съвсем случайно в райското кътче, за което несъзнателно си мечтал. Заложената в него интелектуална мощ изведнъж влиза в действие. Защитава блестящо магистърска степен по стопанско управление в конкуренция със студенти, по-млади от него с пет-шест години. Отхвърля предложението на една нюйоркска фирма (те са вече в Ню Йорк; Лети е изоставила учението в името на следването на мъжа си и работи като продавачка в един голям магазин, за да могат да се прехранват). Колумбийският университет предлага на Джеймс преподавателско място. И двамата са на мнение, че това е невероятен шанс. През следващите седем години преподава и Лари Елиът е сред студентите му.

Както и Лакомника, за когото в момента дори и през ум не му минава.

Онова, което ще промени изцяло неговия живот, му се случва по времето, когато Лети помята повторно. Вече три-четири пъти — повече от любопитство, отколкото от стремеж към печалба — е съветвал приятели или познати къде да вложат капиталите си и установява с изненада (отново обичайната липса на доверие в себе си), че съветите му струват буквално чисто злато. Един ден го посещава някой си Франк Мора. Представя се за бивш собственик на фирма за товарни превози, която е продал за два милиона долара; документите, които му показва, потвърждават думите му.

„Според Ерни Салцман, който далеч не е глупак, вие сте нещо като гений в областта на капиталовложенията“, казва Мора. И пояснява, че би желал Макартър да се заеме с оползотворяването на единия от споменатите два милиона долара. При условие, естествено, че той, Мора, ще следи всяка операция от начало до край, и то в подробности. За него това щяло да бъде начин да понаучи нещичко от висшите финанси. Готов бил да плати петдесет хиляди долара, и то незабавно.

След три дни Макартър приема. Не толкова заради петдесетте хиляди долара, макар че са много повече от годишната му заплата като преподавател в Колумбийския университет, колкото от интерес към играта. Същият, който е изпитвал и към осъществените досега операции. При това този път сумата е значителна.

Не казва нищо на Лети. В общи линии, приема участието си просто за хоби и възможност да докаже на самия себе си, че онова, на което учи студентите си, може да бъде приложено на практика.

Мора се появява отново след пет месеца. Заявява, че за него демонстрацията едва ли би могла да бъде по-убедителна. Дали този път Макартър не би се съгласил да поеме управлението на десет милиона долара?

В замяна на двайсет процента от печалбите, които ще осигури на инвеститорите си.

И на уреждането на един малък проблем, в смисъл, че въпросните десет милиона били внесени по шифрована сметка в една банка на Бахамските острови. За никого нямало да бъде здравословно, ако Министерството на финансите започнело да си вре носа в сделката. „Сигурно има начини да се инвестират печелившо в американския финансов пазар пари, чийто произход не е твърде ясен. Във всеки случай убеден съм — аз и моите съдружници сме убедени, — че такива начини са ви известни.“ Да, известни са му. В интерес на истината, дори е сигурен, че може да измисли нови, непознати досега начини, Макартър не е наивен, или поне не чак толкова наивен. От този момент нататък вече почти не храни съмнения относно действителния произход на всички тези милиони, ала все още се двоуми: пари от хазарт, пари от някакъв незаконен трафик, на наркотици, например?

Отказва. Мора се усмихва, учтиво му благодари, изразява искрено съжаление и си отива, изчезва. Макартър също съжалява. Почти се сърди на себе си. Управлението на единия милион долара (за шест месеца е успял да увеличи четворно първоначалния капитал) му е доставило неописуема наслада и удовлетворение, в сравнение с които полученото възнаграждение от шейсет и пет хиляди долара го вълнува твърде малко. Но отказва, все така без да спомене думица на Лети, и наистина за първи път след четиринайсетгодишен брак скрива нещо от нея. След което архивира съжалението вдън съзнанието си, при спомените. Още повече, че след втората си, трагично завършила бременност, Лети ненадейно рухва за най-голямо изумление на Макартър, свикнал винаги да разчита на нея и убеден освен това, че й дължи всичко. Лекарите назначават на Лети сънна терапия.

Следва съвършено нов момент в живота на Макартър — той се оказва сам.

Тя се изпречва на пътя му една дъждовна вечер, когато се прибира с колата си в печално пустия апартамент на Уошингтън Хайтс. Закача я, или поне решава, че я закача, че я блъсва с бронята. Часът е един и половина след полунощ; същата вечер, за да отложи момента на завръщането си у дома и на самотата, Макартър е приел поканата да вечеря у един приятел. Ударът е лек, едва доловим. Ужасен (той кара лошо и знае това), Макартър изскача от колата и се навежда над нея. Тя е блондинка, толкова естествена, колкото неподправена брюнетка е Лети; в безсъзнание е.

Макартър се обажда в полицията, идват, една линейка откарва пострадалата в най-близката болница. Дежурният лекар в спешното отделение го успокоява: няма й нищо, като се изключи незначителна синина на едното бедро. При прегледа се установява, че загубата на съзнание е мимолетна; очевидно при падането си е ударила тила в асфалта, нищо повече. Прекарва част от нощта в стаята на непознатата и на следващия ден, пада се събота, отново я навестява. Тя му се усмихва, очарователна е. Макартър е смутен. Обяснява му, че вината е изцяло нейна — тръгнала да пресича, без да се огледа. Казва му и други неща за себе си: изучавала актьорско майсторство и мечтаела да пише за телевизията. Вярно, предишната вечер била малко притеснена, но не чак до такава степен, че да хукне да се самоубива. Доскорошната й връзка приключила зле; любовникът й я изоставил; да разправят каквото щат, но все пак боляло. Изписват я от болницата и Макартър я откарва у тях, в една мрачна, зловеща стая в покрайнините на Бронкс. Е, намира й нещо по-добро. Един от племенниците на Лети е наел малък апартамент в Уошингтън Хайтс и в момента е на пътешествие из Европа. Анджела — така се казва блондинката — може да се настани там за известно време. Помага й.

Кани я на вечеря.

Сутринта на следващия ден двамата се любят. Това е още един нов момент в живота на Макартър. До този ден никога не е изневерявал на Лети. „Просто го желая — казва Анджела — и няма да има никакви последствия. Най-малко за теб. Хайде, не се цупи.“ После прихва и заявява, че още в понеделник ще си намери друго жилище и че няма намерение да остава на негова издръжка. Сетне отива да се изкъпе, докато той излиза, за да купи това-онова. Като се връща, я намира мъртва, удушена с колана на собствения му халат. След по-малко от минута телефонът иззвънява. Обажда се Франк Мора, който предишната седмица го е търсил два пъти. „Не пипайте нищо, идвам“, казва Мора. И всичко се решава за няколкото минути от мига, в който затваря телефона и продължава да се взира в него, борейки се с изкушението да звънне в полицията, до момента на идването на Мора.

После става много късно. Повикани от Мора хора изнасят трупа в един стар бюфет и заличават всички следи. „Повече никога няма да чуете да се говори за нея. Нито вие, нито който и да било — уверява го Мора. — Дали сте я убили вие или друг, няма никакво значение. Все едно, че никога не е съществувала.“ Лети се прибира две седмици по-късно: Макартър й съобщава, че е решил да изостави преподаването и да открие собствено консултантско бюро като съветник по инвестициите. По това време е на трийсет и четири години.

Оттогава вече десет години работи за Мравките. Като се изключат може би първите часове или най-много първите два дни, нито за миг не се е съмнявал, че именно Мора е комбинирал всичко: срещата с Анджела, стечението на обстоятелствата, предшествало убийството на младата жена, извършено с изключително хладнокръвие (Анджела, ако наистина се е казвала така, най-вероятно сама е отворила вратата на убийците си, щом е работила за тях).

Както и да е. Преживява няколко трудни седмици. В нормално състояние Лети несъмнено би доловила нещо. Но тя току-що излиза от болницата и далеч не е в най-добрата си форма.

След това всичко се струпва наведнъж — пълна метаморфоза. Като начало парите. Още първата година той преминава границата от пет милиона долара годишен доход; от тях четири не са обложени с данъци, не подлежат на никакъв контрол и са депозирани в една банка на Бахамските острови. Появяват се други клиенти. Някои приема, други отпраща — върху последните Мора налага своето вето, давайки му ясно да разбере, че онези, които може да приема, са му лични „съдружници“.

С времето епизодът с Анджела избледнява като стар кошмар, който понякога обаче все пак му напомня за себе си.

Два-три пъти стига дори дотам, че се пита дали Лакомника не е участвал в скроения срещу него заговор. В крайна сметка отхвърля тази хипотеза. Че Лакомника е луд, луд е, или поне се прави на такъв, но в никакъв случай не е чак толкова луд. Не, категорично не! А и би било абсурдно да се говори за някакъв сблъсък между Лакомника и Мравките.

През следващите десет години сумите, които му поверяват за пране и преди всичко за инвестиране с максимална печалба, значително се увеличават. Доходите му нарастват в същата главозамайваща прогресия. Вече управлява сто и шейсет милиарда долара и печели сто милиона годишно.

На това равнище цифрите са без значение. Те стават абстрактни и се лишават от какъвто и да е смисъл. Превръщат се просто в пионки: фантастичното нарастване на собственото му богатство му е също толкова безразлично. Кому са нужни три, четири, петстотин милиона долара или повече?

Макартър нито веднъж не си прави труда да пресметне собствените си авоари, макар че е в състояние да изчисли наум, и то с максимална разлика от сто долара, стойността на капиталите, които манипулира от името на други. Интересува го, увлича го и го омайва единствено играта. Повече от всякога. Намерил е призванието си. Фактът, че тази чудовищна манна идва от наркотиците и по-точно от кокаина (а в последно време и от „крака“), е само незначителна подробност, погребана нейде вдън съзнанието му. Съществуват ли изобщо чисти пари?

— Кафе? — попита Лети.

— Да, ако обичаш.

— Има още малко шунка.

— Вече не съм гладен.

Размениха си усмивка. Преди двайсетина минути отново се бяха любили. И то с каква страст! За четвърти път през последните три дни. Направо младежки ритъм. Не беше никак зле, особено след двайсет и четири години брак. Просто не можеше да си представи, че с друга жена би могъл да изпита такова удоволствие, каквото му доставяше Лети.

Лети не знае нищо. Нито за Мравките, нито за всички тези милиарди долари. В очите й нейният съпруг е един изключително способен адвокат в областта на бизнеса, за чийто услуги буквално се бият, плащайки луди пари. Четири години преди това купуват — по-точно наемат с дългосрочен договор за деветдесет и девет години — островче от архипелага Тюрки-Каикос; няма нищо по-подходящо от някогашните британски колонии за създаването на истински банков и данъчен рай. Rule Britannia14 — цялото величие на британската империя произтича от това прозрение и от тази държавническа гъвкавост, за разлика от дребнавата посредственост на толкова други страни. В същото време Макартър се сдобива с хеликоптер, хидроплан и с две яхти. Толкова разходи пообезпокояват Лети, макар че с присъщата си предпазливост той обосновава покупките с официално документиран банков кредит. „Чак толкова ли сме богати, Джими?“ Макартър я успокоява, показвайки й данъчните си декларации. Защото той действително плаща данъци и дори изисква всички възможни облекчения със злобна настойчивост, която му доставя истинско удоволствие. Само дето декларира единствено официалните си доходи, произтичащи от законната му посредническа дейност на територията на Съединените щати и другаде, сиреч около пет милиона долара годишно (останалите деветдесет и пет му се превеждат по сметка в около дузина дискретни финансови институции). А с пет милиона годишно човек може да направи много нещо.

Особено след като Рейгън занижава данъчните ставки. Макартър е абсолютно чист и дори цяла армия данъчни агенти не би могла да открие нещо нередно, ако ще и сто години да го проучва. (Не би казал същото за Лодегър, който със сигурност не е пропуснал да направи някоя и друга грешка!).

Сто и шейсет милиарда за изпиране на година. И пак отначало всяка следваща година. При това сумите стават все по-колосални, тъй като приходите нарастват. Известно време смята, че съществува таван, някаква сума, която е невъзможно да се надхвърли. Защото не може все пак да се инжектира до безкрай и заедно с това безпроблемно световната икономика с изпрани пари. Таван съществува, това е повече от сигурно. Макартър е дори убеден, че опасно се приближава до него. Но му хрумва една идея (поредната), която може да разреши всички проблеми, включително и положението на „онези там“, превърнали се в затворници на собствената си страна.

Идеята е гениална и грандиозна. Тя е призвана да увенчае кариерата му и впоследствие да осигури не само неговата безопасност, но и тази на Лети и дъщерите му, при това веднъж завинаги. Известно му е златното правило на Мравките: никога не използувай човек, ако не разполагаш със средство за натиск върху него — семейство, жена, деца, родители, братя и сестри, които да можеш да подложиш на ужасяващи репресии при най-незначителната грешка или по едничката причина, че въпросното лице е привлякло нечие внимание. Като оня… Как му беше името? Моралес?

Мравка от Милуоки, чиято единствена вина е, че е бил засечен по време на работа. Една двумилиметрова мравчица, подобна на стотици други, над които бдят по-големи, едносантиметрови или двусантиметрови Мравки, дебнати на свой ред от петдесетсантиметрови Мравки, които пък са ръководени от други, още по-големи. И така нататък.

Докато се стигне до Лодегър.

Лодегър е, да речем, шестметрова Мравка.

Колкото до мен, то аз съм извънгабаритна мравка.

Двамата с Лети седяха на верандата.

Трите им дъщери играеха на пясъка под надзора на гувернантката французойка; бяха голи, загорели, прелестни.

Щастлив съм.

— Кога заминаваш, Джими?

— В четвъртък. Прекарахме чудесна Коледа, скъпа.

— Мммм… — измърка тя и в очите й припламнаха весели и същевременно дяволити искрици.

В синьото небе се носеха големи морски птици. Лети попита:

— Имаш ли вести от Лакомника?

— Не съм го виждал цяла вечност — сви рамене Макартър.

— Много го харесвам — каза Лети.

— И аз — кимна Макартър. — Невероятен образ!

Лавиолет раздаваше автографи, заобиколен от свои почитатели и почитателки, които го бяха познали при излизането му от ресторанта в компанията на Зенаид и Алекс Дьошарм.

Най-сетне се присъедини към тях.

— Това е да си звезда!

— Така е, звезда си — потвърди Зенаид през смях.

В края на последното първенство Франсоа-Ксавие се класира сред тримата най-обичани от публиката хокеисти и, общо взето, бе смятан за по-добър от асове като Жан Беливо, Жил Перо или Ги Лапоант, които несъмнено превъзхождаше благодарение на невероятната си сила, или по-скоро на бруталността си, когато ставаше дума да се опразни терена около шайбата. Беше буквално абониран за наказателната скамейка и многократно го бяха изваждали от игра. Въпреки своите сто и двайсет килограма и не по-малко тежката си екипировка, понесеше ли се с пълна скорост по леда, нерядко достигаше четирийсет и два километра в час.

Ето така при една от атаките си по време на галамача между екипа на Монреал и нюйоркските „Айландърс“ бе изпратил трима от противниковите играчи в болница. Оказвайки се за известно време в принудителна почивка, за да се научи, без съмнение, на повече сдържаност, той изпробва силите си в няколко отбора по американски футбол, между които нюйоркските „Редскинс“ и „Пейтриътс“ от Нова Англия. Направи огромно впечатление, още повече, че изумителната му мускулатура не дължеше нищичко на стероидните анаболи — такъв си беше открай време (на дванайсет години тежеше осемдесет и три килограма, макар в сравнение със сега да бе по-скоро хилав). Вършал бе сред проклетите англо-американци до момента, в който собствените му прешлени поддадоха за ужас на монреалската управа.

Надяваше се до няколко седмици да се върне в отбора.

— Бих могъл да играя още утре. Тези лекари са същински магарета. Достатъчно ми е да сваля седем-осем килограма.

Наистина ми липсва действие.

— Много добре — отбеляза Зенаид.

Която, докато тримата крачеха по монреалските улици, отново изпита усещането, че ги следят. За трети път през последните двайсет и четири часа. Първо предишната вечер, навръх Коледа, когато на тръгване от Мисиками забеляза онзи микробус с уискънсински регистрационен номер, спрял тъй необичайно в снега край пътя. Опушените му стъкла бяха прекалено тъмни, за да се различи каквото и да било вътре. Двамата с Алекс постоянно се взираха в огледалата за обратно виждане, но без особен резултат, въпреки че имаше малко движение. В Монреал пристигнаха през нощта.

Алекс Дьошарм живееше със семейството си в красива къща на Анския хълм, откъдето се откриваше гледка едновременно към езерото Двете планини и към езерото Сен-Луи.

— Въобразяваш си, Зенаид. Защо ще те следят? Та ти повече не се занимаваш с онази милуокска история. Много добре видя, че зад нас нямаше никой.

— Освен ако са знаели къде отиваме.

Защото в този случай наистина би било безполезно да ги следят. Но и самата тя не беше убедена в собствените си доводи. Алекс имаше право. Да заключи, че са я поставили под наблюдение, означаваше да приеме съществуването на огромна международна организация, разполагаща с цяла армия. А това беше абсурд. Сутринта в понеделник, 26 декември, потеглиха от Анския хълм с две коли: в първата Алекс, във втората Лавиолет и Зенаид. Алекс трябваше да мине през редакцията на вестника, за да предупреди, че излиза в отпуск до 2 януари. Зенаид отиде в първата банка — онази, която обслужваше простите работници в дъскорезницата в Мисиками. Влезе още с отварянето и зададе предварително подготвените въпроси. Резултатите се оказаха обезсърчителни. Не научи нищо повече от онова, което бе открил Алекс Дьошарм при първото си разследване, а именно че компанията, която жителите на Мисиками винаги бяха смятали за собственик на дъскорезницата, бе просто филиал на втора, значително по-голяма компания, обединяваща известен брой предприятия, имащи повече или по-малко отношение към дървесните продукти, включително хартиените. Освен това въпросната компания се котираше на борсата. Вярно, на вторичния пазар, но и това бе предостатъчно, за да затрудни още повече идентифицирането на действителните й собственици, тоест на мажоритарните акционери. След туй отиде в един от клоновете на банката, където преди седем години за пръв път бе постъпила на работа като секретарка — преди заминаването си за Торонто, преди да срещне там Лари Елиът и да се омъжи за него. Тук я посъветваха да се обърне към адвокат, който работел в областта на бизнеса, несъмнено знаел много неща и щял да задоволи любопитството й. Излезе и изведнъж отново забеляза микробуса. Всъщност нищо не доказваше, че е онзи предишният. Бе от същата марка, с приблизително същия цвят (наситено тъмнозелено) и същите тъмни стъкла. Различаваше се обаче по номера, свидетелстващ, че е регистриран в Квебек. И въпреки това — Алекс е прав, въобразявам си — в неподвижния микробус имаше нещо зловещо. Зенаид едва не помоли Лавиолет да почука на вратата, за да разберат дали вътре има някой и кой. Но точно в този момент се върна Алекс Дьошарм. Бе успял да се освободи и щеше да се върне на работа едва в понеделник, на 2 януари. Както и Зенаид всъщност. Но тя вече не беше толкова сигурна, че има желание, а и възможност след тази неочаквана ваканция да се върне в Милуоки и да започне отново работа при братята Кесъл така, сякаш нищо не се е случило.

Адвокатът се казваше Доналд Лафьой. Той също позна Лавиолет и го увери, че е един от най-горещите му почитатели. Поговориха няколко минути за хокей, докато юристът опипваше с поглед релефните особености на Зенаид, забравяйки края на фразите си. Даде им всички необходими сведения и дори малко повече, отколкото несъмнено му се искаше.

— Винаги съм знаел, че оказваш върху мъжете особено въздействие — подсмихна се Алекс Дьошарм, когато тримата отново се озоваха на улицата: — Ние в Мисиками сме в известна степен имунизирани. С изключение на Франсоа-Ксавие, естествено. Никога няма да забравя онази партия голф, която спечелих срещу двамата американци. Те ме превъзхождаха до такава степен, че дори не искаха да заложат петте си хиляди долара; цялата история им се струваше чиста проба обир. Само дето не ги бях предупредил, че ти ще носиш стиковете ми. И то по бански… Добре, какво правим? Отиваме ли до Ню Йорк?

Тя усилено размишляваше. Така, както им го беше изложил Лафьой, случаят се представяше в съвсем неочаквана светлина.

— Или отиваме до Ню Йорк, или изобщо се отказваме — отсече накрая Зенаид.

С тази разлика, разбира се, че нямаше намерение да се отказва.

— Какво е това ПОП? — полюбопитства Лавиолет.

ПОП: „публична оферта за покупка“. Много прост механизъм, чрез който определено лице или група лица, тоест дружество, закупува или се опитва да закупи друго дружество. Покупката може да бъде твърда или свободна, но във всички случаи води до установяването на контрол, като се има предвид, че този контрол може да се упражнява от главния акционер, без да е задължително той да държи мажоритарен пакет акции.

Една ПОП се окачествява като приятелска, когато по ред причини ръководителите на набелязаното за закупуване дружество са настроени благосклонно към подобна процедура.

Тя се смята за неприятелска и дори брутална, когато същите тези ръководители са готови по-скоро да пукнат, отколкото да загубят контрола над дружеството.

По принцип инициаторът или инициаторите на ПОП (обявявана винаги незадължително по отношение на дружество, което се котира на борсата) предлагат официално на акционерите на атакуваното дружество да откупят акциите им на цена, значително по-висока от пазарната, като плащането се извършва почти винаги в брой. Освен в случаите на размяна: толкова акции на еди-кое си дружество срещу акциите, които държите в портфейла си, господине — но тогава става въпрос за ПОР, или „публична оферта за размяна“. Двата типа оферти могат да се приложат едновременно, но такива случаи са по-скоро рядкост.

Обявяването на ПОП по адрес на дадено дружество предполага задължително изкупуването на всички акции, пуснати на пазара, и то в границите на предварително фиксирания от офертата срок.

Може да се обяви ПОП срещу всяко дружество, стига то да се котира на борсата и следователно да е емитирало акции. Мащабите му са без значение. Колкото по-големи са оборотът и пазарната му стойност, толкова по-значителни капитали трябва да се мобилизират за атаката.

— Разбра ли, Лавиолет?

— Мисля, че да.

За периода от 17 май 1792 година, когато на Уолстрийт е била основана Нюйоркската борса, до 1981 година историята помни само единайсет случая на ПОП срещу компании на стойност от над един милиард долара.

— От 1981 година насам те са повече от сто.

— И всяка за над един милиард долара?

— Да. Без да броим офертите с по-малка стойност. Само през 1986-а е имало сто деветдесет и седем ПОП на обща стойност над шейсет и пет милиарда долара.

— И на какво се дължи това щуро увеличение? — попита Алекс.

— На факта, че след 1982 година „Дау Джонс“, тоест индексът за флуктуациите на Уолстрийт, коригиран с оглед покачването на цените, пада под регистрирания около преди десетина години. Общо взето, американските компании струват по-евтино. Те са в процес на разпродажба. Всъщност, европейските и японските финансисти не грешат, като смятат, че не след дълго ще започнат да си пазаруват в Америка. Особено след поевтиняването на долара.

Точно тогава на сцената се появяват „рейдърите“15. Хора, които предприемат рейдове срещу определени компании.

И то неизменно чрез неприятелски ПОП или чрез така наречените, според собствената им терминология, „незаявени оферти“. Целта им не е тайна за никого: да принудят ръководителите на атакуваната компания да извършат цялостно преструктуриране, чрез което по принцип да се стигне до преоценяване на акциите на „мишената“. С други думи, това са (почти) чиста проба филантропи, чиято единствена грижа е благоденствието и забогатяването на пренебрегваните обикновено дребни акционери.

Въпрос на гледна точка. Пиратите са винаги онези другите, докато ние сме корсари, така че не ни се бъркайте.

Има обаче злобари, които смятат, че в действията си рейдърът се мотивира единствено от два типа цели.

Било да се сдобие с достатъчно количество акции на атакуваната компания, за да се превърне за управата й в сериозен източник на неприятности, и после да спазари оттеглянето си в замяна на изкупуването на изключително висока цена на акциите, заграбени от него на пазара. Което някои не се колебаят да нарекат просто шантаж — шантаж чрез зелената банкнота, или тъй наречената greenmail16.

Било действително да установи контрол над компанията и тутакси да се заеме да я унищожи. С други думи, да препродаде колкото може по-скоро съставните й части, една по една. И ако е избрал внимателно „мишената“, тоест ако тя притежава достатъчно големи активи, които по една или друга причина пазарната им стойност отразява недостатъчно добре, рейдърът реализира наистина завидни печалби.

Без, разбира се, да го е грижа за последиците, до които могат да доведат подобни операции.

— Зенаид, да не би случайно да сме станали далечна жертва, на някой рейд?

Отново въпрос на Алекс Дьошарм.

— На ПОП, със сигурност. Добре чу какво каза Лафьой. ОДУ е станала жертва на една брутална ПОП и е била буквално пометена.

— ОДУ?

— „Обауита Дженерал Уд“. Това е четвъртата компания, която е контролирала третата, която пък е притежавала втората, която от своя страна е била главният мажоритарен акционер на първата, сиреч на собственика на дъскорезницата и на по-голямата част от земите и горите на Мисиками. Преди да бъде унищожена от атаката, ОДУ е реализирала годишен оборот от един милиард и триста и петдесет милиона долара благодарение на едновременното съсредоточаване по хоризонтала и вертикала на предприятия с многостранна дейност, като се започне от дърводобива и се стигне до производството на хартия и всевъзможни дериватни продукти. Като освен горски имоти от милион и половина хектара в Канада тя е притежавала право върху производството на една от най-известните северноамерикански марки училищни тетрадки, две фабрики за карти за игра, една линия за производство на промишлена дървения и прочее.

Дъскорезницата в Мисиками и нейните имоти бяха закупени от Макгилди за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.

— Можехме да я купим ние, Алекс. Само че не го направихме. Не го направихме, защото не знаехме, че дъскорезницата е за продан. А Макгилди са узнали това.

Преди петнайсетина години фамилиите Дьошарм и Лавиолет се опитаха да закупят дъскорезницата. По онова време обаче компанията в Квебек, която беше неин единствен собственик, отхвърли предложението с довода, че няма никакво намерение да я продава. Виновникът за този тъй категоричен отказ се казваше Лакос. Жозеф-Анри Лакос. Потомък на най-големия син на първия Ганьон. Нещо като братовчед, макар и доста далечен. Бе поел задължението, в случай че някога му потрябва купувач, незабавно да се свърже с кандидатите от Мисиками. През 1971 година почина, след като доста сериозно разработи предприятието, което се беше трансформирало в анонимно дружество и се котираше в Монреал.

— Вината е донякъде моя, Зенаид. По това време ти беше твърде млада. Трябвало е да взема случая присърце и да се опитам да направя нещо. Вярно, че точно тогава се мотаех из Виетнам.

— Остави това — прекъсна го тя.

Пристигаха в Ню Йорк. Самолетът им започваше да се снижава. Беше все така понеделник, 26 декември, около шест вечерта. Зенаид се съмняваше, че ще успее да намери Марти Кан в кабинета му в „Кац, Лърнър и Компания“, но можеше да се опита да открие домашния му телефон. В случай на неуспех винаги би могла да се обади на Лари.

— В „Спортс Илюстрейтед“ пишат за мен — съобщи Лавиолет. — Твърдят, че съм щял да сключа договор с „Пейтриътс“. Чудя се откъде им е хрумнала подобна идея. Публикували са дори моя снимка.

Намираха се в залата за пристигащи и чакаха багажа си.

По-точно куфара на Зенаид, която единствена си бе взела дрехи за преобличане. Възнамеряваха да прекарат в Ню Йорк една-единствена нощ и още на следващия ден да се върнат в Канада.

— Има двама типове, които ни наблюдават — продължи Лавиолет със същия спокоен тон. — Не се обръщайте; стоят до вратата с надпис „Не е изход“.

Алекс все пак се обърна, но не забеляза нищо.

— Въобразяваш си, Франсоа-Ксавие.

— Естествено. Само дето държаха в ръцете си снимки и ги погледнаха в момента, в който се появихме. Нас са чакали… Като си помисля само — да изоставя хокея заради техния американски футбол! Тия не са добре!

— Отседнаха в хотел „Девън“, на Четирийсета улица — съобщи гласът. — Двамата мъже, които я придружават, са същите; журналистът и хокеистът. Тя звъня девет пъти по телефона. Опитваше се да се свърже с някой си Марти Кан, който работи във фирма на име „Кац, Лърнър и Компания“.

— Известна ми е — каза Лодегър.

— Не успя. Марти Кан е на яхтата си някъде в района на Кий Уест. Искате ли да уточним местонахождението му?

— Не. Някой друг?

— Лорънс Елиът.

Бившият съпруг, помисли си Лодегър.

— Успя ли да се свърже с него?

— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?

— Ще ги запомня.

— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.

От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.

Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.

По дяволите! На каква игра си играе тази глупачка!

Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:

— След малко свършвам.

Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.

— За какво говориха? — попита той.

— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.

Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.

— Благодаря — прекъсна го Лодегър.

Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?

Милан може би има право: сигурно някъде е открила слаба брънка във веригата.

Да, но къде?

Отново се усмихна на жена си.

— Прекарахме чудесна вечер, нали?

— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.

— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?

Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.

— Търсят ви.

Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.

— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.

И дори прекалено странни, щом се е унизил дотолкова, че да се реши да ми звъни на пожар.

— Мястото, откъдето ви се обаждам, е сигурно и можем да говорим спокойно. Спомняте ли си момичето от брега на езерото?

Канадката, досети се Макартър.

— Естествено — отвърна той.

— Тя е в Ню Йорк и събира сведения за ПОП срещу „Обауита“…

— А? — задоволи се да реагира Макартър.

Но наистина беше удивен и в продължение на няколко секунди просто не знаеше какво да каже. Погледна към един от малките стенни часовници, показващи часа в различни краища на света, до които му се налагаше да пътува по работа. На острова беше двайсет и четири часа и трийсет и пет минути, което означаваше, че и в Ню Йорк е горе-долу толкова, тъй като между мегаполиса и архипелага нямаше часова разлика. Не бе изключено празнотата, която усещаше в главата си, да се дължи на неочакваното събуждане, но не му се вярваше. Обикновено реагираше много по-живо, отколкото сега, независимо дали бе ден или нощ. Не, той чисто и просто не проумяваше. Как, по дяволите, можеше да установи връзка между случая с „Обауита Дженерал Уд“ и една най-обикновена служителка в канадска банка, която по чиста случайност бе засякла една от Мравките — вносители?

Изхождайки от максимата, че една лястовица пролет не прави, той споделяше мнението на Лодегър: съвпадението е почти недопустимо. И това беше обезпокоително. Не трагично (канадката не бе чак толкова важна), но обезпокоително като всичко необяснимо.

Лодегър продължи:

— Мина ми през ум, че може да е намерила друг начин да се набърка в работите ни.

Или, с една дума, отново изтълкува за себе си думите му Макартър, прелюбезният Лодегър смята, че канадката, вбесена от провала си в Милуоки, се е разтърсила и е открила друг ъгъл за нападение.

Най-учудващото е, че и аз мисля същото.

Макартър взе първото от решенията за тази нощ, което впоследствие щеше да се окаже кардинално.

— Дайте ми един час и пак ми се обадете.

И затвори телефона, прекъсвайки насред дума протестите на Лодегър. През един от прозорците на кабинета му се виждаше посребреното от луната море. Хидропланът беше закотвен на стоянката си. Хрумна му първата идея. Защо пък да не я провери? Излезе от кабинета.

— Бих искал кафе, Мигел.

Тръгна по дългия коридор в задната част на къщата, мина през една врата, прекоси малката градинка и влезе в сградата, в която живееха четиримата му сътрудници. Двама от тях бяха на поста си пред екраните на компютрите, препредавайки котировките на борсите в Сингапур, Хонконг и Токио. Макартър седна в запазеното специално за него кресло и се загледа в нижещите се поредици цифри. Мигел донесе кафето и се оттегли.

— Дъг — каза Макартър, — зарежете засега Хонконг. Имам нужда от вас. Необходима ми е документацията, отнасяща се до „Обауита Дженерал Уд“. И по-точно пълният списък на всичките й активи към трийсет и първи юли тази година. За колко време можете да ми го осигурите?

— За двайсетина минути — отвърна Дъг Рийвс.

— Чакам.

Отпи няколко глътки кафе. Кой казва, че още не съм се събудил? Напротив, чувстваше се в отлична форма. Няколкото дни на безделие в компанията на Лети и момичетата му се бяха отразили изключително благотворно.

И доказателство за това беше, че току-що му хрумна втората идея. Несравнимо по-добра от първата, заради която бе изискал документацията върху ОДУ и която, рано или късно, щеше да хрумне и на Лодегър, ако това вече не бе станало. Пред втората идея се разкриваха доста интересни перспективи.

И доста забавни.

Върна се в кабинета си. Тъкмо се настани в креслото и вдигна босите си крака на масата, и Рийвс му донесе списъка. Макартър бързо намери каквото му трябваше — дружеството се наричаше чисто и просто „Дърводобивна компания в Мисиками“. На френски. Нещо съвсем миниатюрно.

Нищо чудно, че както Лодегър, така и самият той не се бяха сетили за това.

Канадката беше от Мисиками. И родом от Капускасинг.

— Намерете ми една карта на Канада, Дъг. На Онтарио по възможност.

Нетърпеливо се наведе над атласа, който му донесе Рийвс.

Капускасинг се намираше приблизително на двеста мили от Мисиками. Ето я и връзката между инцидента в Милуоки и ОДУ. При това невероятно елементарна. Дърводобивната компания в Кисимиси — или каквото е там! — трябва да е била продадена в момента на преструктурирането на ОДУ и моята малка канадка е несъмнено засегната от продажбата, която явно сериозно обърква живота на семейството й. Направо е бясна, още повече, че пристига от Милуоки, където съвсем наскоро са й свили сармите.

Сега вече Макартър бе твърдо убеден, че теорията му е правилна.

Убеден бе и в още нещо: дори и в най-катастрофалния случай, хубавата Зенаид (Макартър не знаеше дали е хубава; единствените сведения, с които разполагаше за нея, се отнасяха до решителността й, но му беше приятно да си я представя красавица) не можеше да обезпокои Мравките, докато се рови в аферата с ОДУ.

И именно това правеше втората му идея подчертано грандиозна.

Точната дума беше наистина „грандиозна“.

През следващите двайсет и пет минути той задълбочено обмисляше нейните положителни и отрицателни страни.

Положителните бяха очевидни.

Отрицателните включваха два риска.

На първо място опасността „онези там“ да разкрият машинациите му. Едничката мисъл за последствията от това бе предостатъчна, за да му се смръзне кръвта. За нещастие никак не му бе трудно да си представи как Ел Сикарио дебаркира на острова (или някъде другаде, тъй като колкото и сигурно убежище да намереше на Лети и дъщерите си, Убиеца щеше непременно да ги открие и наказанието щеше да бъде ужасяващо).

Но ти не вярваш в този риск. Освен това разполагаш със защита на място. Или почти на място. В смисъл, че всичко ще бъде готово до няколко дни. Когато вече ще бъдеш при „тях“ и ще си „им“ изложил твоя Общ план. От този момент нататък ще бъдеш неуязвим.

Наистина можеш да действаш.

Вторият риск беше незначителен: Лодегър да нареди да елиминират канадката. Плюс неколцина членове на семейството й, колкото да покаже на какво е способен. Е, и? Та аз дори не я познавам. Подобна касапница би довела единствено до провала на втората му идея. Нищо повече.

Добре тогава, действай.

Лодегър позвъни отново петдесет и осем минути след първото си обаждане, тоест две минути по-рано, което ясно издаваше безпокойството му.

— Размислих — каза Макартър. — Случаят е наистина по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Открих връзката — уведоми го Лодегър.

Виж ти, оказва се, че не е чак такъв идиот, помисли си Макартър. Май прекалено често съм склонен да го подценявам. Ето че на него също му е дошло наум да прегледа бившите активи на ОДУ.

— Аз също, Бил. И това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Няколко секунди мълчание, тозчас изтълкувани от Макартър по следния начин: Лодегър е изненадан, че Джеймс Д. споделя чак до такава степен опасенията му. Затова веднага уточни, че вижда две решения на проблема. Първото (Макартър се изразяваше иносказателно, като по навик не произнасяше никакви имена) предвиждаше чисто и просто екзекутирането на канадката и на всички възможни свидетели. Милан несъмнено щеше да се справи чудесно с това, както винаги, при положение че получи съответните заповеди. Но случаят очевидно не беше такъв, особено като се има предвид, че преди повече от година на Мравките-войници бе строго наредено да действат колкото може по-внимателно и да не се занимават с лица, чиято смърт би могла да предизвика задълбочено полицейско разследване, а оттам и включването в играта на пресата. Едно е да се елиминира някакъв си Моралес, дребен бакалин имигрант без абсолютно никакво значение, съвършено друго — да се посегне на жена, чийто бивш съпруг се нарежда сред светилата на Уолстрийт. Лодегър, разбира се, може да настоява решението да се вземе на най-високо равнище, „там“. Но дори и в случай, че успееше да издейства смъртната присъда на канадката, именно към него — „към нас, Бил, към вас и към мен“ щяха да бъдат отправени упреците, ако нещата потръгнеха зле.

Колкото до Макартър, неговата позиция бе ясна: той беше противник на физическото елиминиране. По природа, а и от пресметливост той се противопоставяше на крайните решения. Убийството на бившата съпруга на Лари Елиът би предизвикало страхотни сътресения и тогава Мравките нямаше да си имат вече работа с една незначителна, малко по-любопитна банкова служителка, а е Елиът, който несъмнено би получил подкрепата на федералната полиция, на Министерството на финансите, на Комисията по ценните книжа и борсите и на Бог знае още кого.

— Това ли искате, Бил? Предупреждавам ви: ако се стигне дотам, че вземете такова решение, знайте, че го вземате сам и поемате отговорност за всички бъдещи последствия.

А иначе…

Иначе имаше друг изход.

— … който все още не мога съвсем ясно да формулирам, но съм убеден, че ще съумеете също толкова добре, ако не и по-добре от мен, да конкретизирате основната идея.

Която в общи линии се свеждаше до следното: да се насочи канадката по лъжлива следа. В крайна сметка излишно е да се драматизират нещата; имат си работа с най-обикновена женица, която рано или късно ще си седне на задника. Достатъчно е умело да я обезсърчат…

— Лъжлива следа?

Определена нотка в гласа на Лодегър веднага ориентира Макартър: Започва да разбира какво имам предвид.

— Бил, според мен цялостната постройка на публичната оферта за покупка е напълно подходяща за комбинирането на заблуда, която ще ни даде възможност да спечелим време. Вижте какво може да се направи. Въпросът е повече от ваша, отколкото от моя компетенция. Аз просто ви подсказвам как бих постъпил. Необходимо е да се вземат някои мерки.

Като например да се установи връзка с всички онези, които в една или друга степен са били замесени в ПОП срещу ОДУ. Да се намерят и да им се набие в главата урока, Но Макартър се въздържа да изкаже гласно тези последни забележки. Лодегър бе напълно способен сам да стигне до същите изводи. В случай, че продължи да настоява, рискуваше да засили още повече подозрителността му, която сигурно и без това не беше малка.

Разговорът приключи. Макартър се отказа от кафето, което междувременно бе изстинало, и си наля глътка уиски.

Беше му все така забавно. Вдигна наздравица за самия себе си. В общи линии бе склонен да смята, че капанът, който току-що бе заложил, ще свърши чудесна работа.

Преди всичко заради неистовата омраза, която Уилям Карлос Лодегър от години хранеше към Лакомника.

2

Зенаид успя да се срещне с Лари Елиът едва във вторник вечерта, на 27 декември. В първия момент бившият й съпруг се задоволи мълчаливо да я изгледа от глава до пети.

Зенаид не помръдна, Лари също. Накрая той каза:

— А пък аз си въобразявах, че съм бил достатъчно ясен снощи, по телефона.

Тя разгъна краката си, които започваха да изтръпват; седеше на мокета, опряла гръб на изработената от бял дъб врата на мезонета на Лари на Парк Авеню. Захапа втория си хотдог и промърмори:

— Жадна съм.

— На една пряка оттук има бар. — Завиваш два пъти вдясно.

— Спомням си. Още ли го държи Тими Клег?

— Още. Бих искал да си вляза у дома, Зи.

— Никога не ми е било приятно да ме наричаш Зи.

— Знам.

— Името ми е Зенаид. Първата сричка е Зе, а не Зи. Освен това не обичам да ме наричат и Зе.

Той се облегна на вратата на асансьора, от който току-що бе слязъл на петия етаж. Беше двайсет и девет или трийсетгодишен — Зенаид не си спомняше с точност — и все така хубав. За блондин. Запита се за пореден път как е могла да се влюби в блондин до такава степен, че дори да се омъжи за него.

— Наистина имам нужда от теб, Лари.

— Омитай се!

— Не съм спала с Марти Кан. Докато бяхме женени, не съм спала е никого, освен с теб.

— Чудесно.

Зенаид добре познаваше този упорит, дръпнат тон, който обикновено следваше изблиците му на гняв. Веднъж се опита да я удари. Само опита. Не стигна по-далеч от намека за един страхотен шамар. В качеството на превантивна мярка тя строши в главата му една лампа, монтирана върху ваза, и той се цупи в продължение на десет дни.

— Преди няколко месеца — започна Зенаид — е била обявена ПОП срещу една компания на име „Обауита Дженерал Уд“. Довчера още не го знаех, но се оказа, че тя е била истинският собственик на нашата долина в Мисиками.

— Това изобщо не ме интересува, Зи.

— Да оставим настрана подробностите. Цялото градче, целият ми род ще бъде принуден да напусне мястото, където живее от триста години насам, ако не и от повече. Ако има някакъв начин да се предотврати това, аз ще го намеря.

— Искрено казано — подсмихна се той, — перспективата всички тези тъпи канадци да бъдат изхвърлени на снега предизвиква у мен подчертано положителни емоции.

При други обстоятелства Зенаид би се разсмяла. Единствения път през краткотрайния им брак, когато беше успяла да замъкне Лари до Мисиками, посещението му завърши в една каца е меласа и той ни най-малко не оцени шегата.

— Трябва да разбера кой е обявил въпросната ПОП. Кой е нейният истински инициатор.

— Чети вестниците.

— Прочетох ги. Прегледах и всички възможни преписки. Разполагам с имена, но те почти нищо не ми говорят. А и не можах да хвана нито един от типовете, свързани със случая. Или не са в Ню Йорк, или отказват да ме приемат. Ти сигурно познаваш мнозина от тях. Ти познаваш всички на Уолстрийт. Ще ми помогнеш да спечеля време.

Лари изучаваше тавана на широкия, облицован с мрамор коридор, осветен от стенни аплици от венецианско стъкло.

Зенаид мразеше тези аплици.

— Ще останеш ли при мен тази нощ? — попита той.

Беше предвидила въпроса.

— Това сделка ли е, Лари?

Той не отговори веднага. Хлапе, помисли си тя. Хлапе, което печели един милион долара годишно и е смятано за един от най-големите мозъци на Уолстрийт. Както са я подкарали, там скоро ще си отворят детска градина.

— Би могло и да бъде.

Тя сви на топка парчето хартия, в което доскоро бяха увити двата хотдога, и го запрати по посока на високия пепелник до вратата на асансьора. За малко да улучи. След това стана и си тръгна.

Лавиолет я чакаше отвън. Беше му забранила да се качва.

— Има трима типове в една кола, които ми се струват доста съмнителни. Ей там, в синия линкълн.

В първия момент тя се задоволи разсеяно да кимне с глава, после изведнъж спря и се върна обратно.

— Искам само да се обадя по телефона на господин Елиът — обясни тя на портиера.

— Да?

— Лари, пак съм аз. Отседнала съм в хотел „Девън“, на Четирийсета източна улица. Не му знам телефона. Ще го намериш.

Той затвори, без да каже нито дума. Зенаид се усмихна на Пийт, портиера, насочи се право към синия линкълн и отвори вратата откъм шофьора. Вътре имаше трима мъже.

Само един обърна глава към нея; другите двама продължиха задълбочено да съзерцават предното стъкло.

— Казвам се Зенаид Ганьон. Не знам за кого работите, но му кажете, че вече нямам абсолютно никакво отношение към онази история, в Милоуки. Излязох от играта. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Никакъв отговор. Тя затръшна вратата и с широки крачки се присъедини към Лавиолет, който унищожаваше деветия си хотдог.

В началния стадий на една публична оферта за покупка нейният автор не е длъжен да разкрива самоличността си.

Той започва да закупува всички акции, които са за продан.

Възможно най-дискретно, използувайки един или повече брокери. Толкова, колкото пожелае (или на колкото може да плати).

Идва момент, когато събира пет процента от акциите на „мишената“. Точно пет процента. Не. 4,9% или 5,1%. Според действащото в Съединените американски щати законодателство оттук нататък той разполага с период от десет работни дни — наречен „спринт“, — за да продължи закупуването на максимален брой от желаните акции. Но достигне ли веднъж петте процента, вече е длъжен да заяви самоличността си. Тогава казва: аз съм господин Еди-кой си (или ние сме господата Еди-кой си и Еди-кой си) и вече съм (или сме) собственик (или собственици) на пет процента от акциите на компанията Х.

След изтичането на десетдневния срок задължително трябва да се представи един официален, надлежно попълнен документ, предназначен за Комисията по ценните книжа и борсите и известен като 13-г. 13-г идентифицира автора, или най-често авторите, на публичната оферта за покупка. Той уточнява кои са те, колко акции възнамеряват да закупят и, на първо място, за какъв период от време и на каква цена. 13-г трябва също така да описва, при това колкото може по-подробно, финансирането на ПОП. Да включва точни данни за инвестираните собствени фондове (като тези капитали, естествено, могат по всяко време да бъдат подложени на данъчен контрол или на разследване, с цел да се изясни произходът им), за отпуснатите банкови кредити и другите начини на финансиране.

13-г, отнасящ се до ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“, фигурират десетина банки, които са отпуснали кредити на обща сума от около четиристотин и шейсет милиона долара.

За установяването на контрол над ОДУ са били ангажирани един милиард сто четирийсет и два милиона долара.

Сто деветдесет и пет милиона са идвали от собствени фондове, тоест от капитали, внесени от лицата или дружествата, лансирали и довели до успешен завършек ПОП. Салдото (четиристотин осемдесет и седем милиона) е било осигурено в значителната си част чрез облигации и интервенцията на шест фонда на почти институционни инвеститори, управители на частни пенсионни фондове.

Намесили са се и арбитражисти. От онези, които са известни под името риск-арбитражисти, или накратко „арби“.

Става дума за независими финансови специалисти, които работят изключително за своя сметка като професионалисти по рисковите операции. За рейдърите, инициатори на неприятелски ПОП, те са същото, което е рибата, прилепнала за акулата. Въпросните „арби“ постоянно дебнат на пазара и разполагат с широка мрежа от информатори. Те нерядко успяват да предварят обявяването на една или друга ПОП и — в зависимост от това, което знаят за лицата или компаниите, готвещи се за схватка, както и според собствената си преценка относно шансовете на нападателя или на отбраняващия се — бързат да заемат позиции в компанията мишена, като боравят с личните си, често значителни капитали, така че да могат да започнат препродажба в най-подходящия момент. Тогава, когато яростната битка между рейдъра и неговата жертва ще е вдигнала максимално цените.

Зенаид знаеше по име един от риск-арбитражистите, намесили се в случая с ОДУ. Научи го почти случайно при първото си посещение в „Кац, Лърнър и Компания“, където бе отишла с надеждата да се свърже с Марти Кан — засега неоткриваем или по-точно все така на риба нейде край Флорида, най-вероятно в компанията на две-три приказни създания.

— Попаднах на Клей Уолтърс, един от помощниците на Марти. Марти го нае няколко дни преди да си подам оставката, за да отида на работа в Милуоки, така че почти не го познавам. Не знаеше нищо за атаката срещу ОДУ, не я бил следил. Но точно когато си тръгвах, изведнъж си спомни за една вечеря, на която присъствал преди два месеца. Някой си Нийл Соломонс празнувал печалбата си от доста милиона долара, които реализирал в рамките на една ПОП срещу компания, свързана с Канада. Клей успя да телефонира на Соломонс и оня потвърди, че наистина става дума за ОДУ.

— Ще се виждаш ли със Соломонс? — попита Алекс Дьошарм.

— Имахме среща утре сутринта. — Зенаид му показа листчето, на което телефонистката на хотел „Девън“ бе записала съобщението. — Но той се обади преди един час, за да я анулира. Щял да пътува.

— И мислиш, че иска да те избегне?

Тя сви рамене. Наистина не знаеше. В крайна сметка течеше последната седмица на годината, притисната между коледните и новогодишните празници, и нямаше нищо необичайно в това, че величията от Уолстрийт излизат в отпуск.

— Освен това Соломонс е „арб“. А арбитражистите често са много странни типове.

Нито Алекс, нито Лавиолет знаеха какво е „арб“ и Зенаид им обясни. Беше минало полунощ и тримата се съвещаваха в нейната стая.

— Може и да се заблуждавам, но защо си мисля, че един от тези „арби“ би могъл чудесно да ни осветли относно подводната част на ПОП?

Алекс не се заблуждаваше. Проблемът се състоеше единствено в това, че трябваше да идентифицират останалите „арби“, участвали в операцията.

— Не всички са бонвивани като Соломонс. Мнозина просто прибират печалбите си и преминават към следващата операция, без да си правят самореклама. И невинаги са склонни да обясняват как са получили информациите си.

Тя взе отново съкратеното ръкописно копие на 13-г, отнасящ се до ОДУ. Алекс го бе получил по напълно законен начин — 13-г не е поверителен документ. Особено за журналист, който подготвя репортаж. От деветте банки, предоставили финансовата си помощ чрез заеми, една-единствена се намираше в Ню Йорк. Другите осем бяха пръснати из цялата страна. Две в Калифорния, една в Мичиган и така нататък. Но затова пък нито една в Слънчевия пояс — Южните щати, от Флорида до Аризона. Тази подробност смътно озадачи Зенаид, но за момента младата жена не й обърна особено внимание. Едва по-късно щеше да й намери обяснение. Алекс бе посетил нюйоркската банка, където удари на камък. След безкрайно чакане един от пълномощниците най-сетне склонила го приеме, но категорично отказа да говори за своите сегашни, бивши или бъдещи клиенти.

Независимо дали става дума за репортаж, или не.

— Алекс, изпитахте ли усещане, че този човек е… Как да кажа?… Притеснен?

— Беше сърдечен като банкер, който не храни никаква надежда да спечели пари на твой гръб. Стори ми се естествен. Смяташ, че някой се опитва да ни попречи?

Това тя също не знаеше. Поне засега. Всички трудности, с които се сблъскваше феноменът, наречен от Алекс „експедиционен корпус на Мисиками“ можеха да се дължат на ред причини: на периода на празниците, на пословичната недоверчивост на банкерите, както и на самата сложност на комбинирането на ПОП срещу „Обауита“.

— Обичайна ли е подобна сложност?

— Никой не може да събере повече от милиард долара, без да срещне известни затруднения.

— А използването на почти десет банки, пръснати из целите Щати?

— За това не съществуват правила.

Макар че тази разпръснатост беше наистина доста странна. За момента обаче Зенаид просто не виждаше какъв извод би могла да направи от това.

Тя се задълбочи в проучване на „мецанина“. В повечето от случаите на подготовка на една ПОП финансирането включва три пласта. Подобно на сандвич. Най-горният слой се състои от собствени фондове. Най-долният — от банкови кредити, а по средата, на мястото на шунката, се намира така нареченият „мецанин“. В конкретния случай „мецанинът“ беше обзаведен — класически подход, прилаган от години насам — с облигации, наричани понякога неуместно „облигации с повишен риск“, със средства, инвестирани от управителите на частните пенсионни фондове (общо шест), и с капитали, предоставени от инвестиционни фондове. Зенаид съсредоточи вниманието си върху тях. Не й беше известен нито един.

— Хрумна ми странна идея, Алекс. Разказах ти за онзи Моралес, в Милуоки. И двата пъти, когато го видях да внася пари — и всеки път под десет хиляди долара, той поиска от банката да ги преведе по сметка на някакви обществени инвестиционни фондове. Интересно щеше да бъде, ако ги бяхме открили в този списък.

— Няма ли ги?

— Не.

— Съвпадението би било наистина невероятно.

— Безспорно.

Алекс беше започнал да съставя списък на адресите на всички инвеститори, вложили капитали в „мецанина“. И тук бе налице подчертано разсейване: само два от частните пенсионни фондове бяха със седалище в Ню Йорк. Останалите четири се намираха в отдалечени щати като Уошингтън, Луизиана, Южна Каролина и Южна Дакота.

— Мога още утре да навестя двата нюйоркски фонда и да се опитам да подразбера това-онова.

— Няма да има полза. Управителите на шестте фонда пласират общо повече от трийсет милиарда долара на финансовите пазари. Двамата, които ни интересуват в Ню Йорк, са инвестирали малко над осемдесет милиона. Дреболия!

И ако изобщо ни отговорят, то ще бъде с общи приказки от сорта: „Ами вложихме там малко от нашите парици, тъй като сметнахме, че не би било зле да го сторим.“

Оставаше да се проучи най-горният слой на сандвича: капиталите, хвърлени в битката от изпълнителите на ПОП, както и самите изпълнители. Четири компании и три имена. Човекът, който пръв бе обявил, че държи пет процента от акциите на „Обауита“, се казваше Рандолф М. Харкин III. Беше калифорниец от Сан Диего. Говореше се, че „струва“ сто и двайсет милиона долара, по-голямата част от които дължеше на труда на дядо си и баща си, Рандолф М. Харкин I и II. През повечето време живееше на разкошната си яхта. Алекс бе изнамерил в различни вестници снимки на въпросното лице, излегнало се на кърмата на яхтата си, нейде в Кортесово море. Бе трийсет и две годишен. И не беше рейдър, или поне не толкова известен рейдър като Т. Бун Пикънс, Роналд Перълман, Карл Айкан, Ъруин Джейкъбс, Джефри Стейнър, Сал Стейнбърг, Нелсън Пелц, Бас или Джими Голдсмит. При все това две години по-рано предприел рейд срещу един конгломерат, специализиран почти изключително в производството на фармацевтични продукти (основната дейност на династията Харкин).

Без успех. Отбранителната мощ на „мишената“ се оказала твърде сериозна, а и самата атака, според „Уолстрийт Джърнъл“, не била проведена особено умело. Някои специалисти изказали предположението, че нападателят е проявил, в една или друга степен, признаци на чиста проба кретенизъм. За сметка на това разработил много по-добре стратегията на своята ПОП срещу „Обауита“ (а и нищо чудно бившето ръководство на ОДУ да не се защитавало чак толкова яростно). Така или иначе, този път Харкин успял. Без особени проблеми. Разгорялата се битка далеч не била от онези, в които противниците проявяват еднакво ожесточение. Ръководителите на ОДУ се предали почти без бой.

— Нормално ли е това, Зенаид?

— Ръководителите на една „мишена“ да не се отбраняват както трябва? Защо не? Не всекиму е дадено да бъде едновременно интелигентен, упорит, готов да отблъсне всяка атака, склонен да заплати цената на една ефективна защита и решен по-скоро сам да потопи кораба си, отколкото да капитулира. Всъщност в значителната си част ръководителите на големите компании заемат чисто синекурни длъжности. Получават царски заплати, ползват се с извънмерни привилегии — самолетът на компанията ведно със стюардесите например, за да отидат на риба в Норвегия или пък на лов в Полша или Испания — и изобщо не им пука за дребните акционери. „Изборите“ в управителния съвет се произвеждат най-често чрез кооптиране. С други думи, избират се помежду си, по приятелски, твърдо решени дискретно да запазят за себе си цялата баница. И с течение на времето се изнежват. Доста от тях дори не са акционери на собствената си компания — или ако са, то в смехотворни пропорции, — което обуславя почти пълната липса на интерес към дребните акционери, а в най-общи линии й към пазарната цена на компанията им. Така че една умело осъществена атака, която освен това ги заварва неподготвени, ги принуждава бързо да вдигнат бяло знаме. Впрочем те разполагат с парашути.

— С парашути?

— Мерки, гласувани от управителния съвет — тоест от тях самите, — които предвиждат в случай на лишаване от собственост да им се изплатят компенсации, възлизащи нерядко на милиони долари.

— Такъв ли е случаят с ръководителите на „Обауита“?

Все още не бе имала време да проучи въпроса, но смяташе на всяка цена да го направи. Двамата други съавтори на рейда срещу ОДУ се казваха Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела. За Фийлдинг Алекс не откри почти нищо, освен че е тексасец от Далас, който по изключение не е в петролния бизнес. Кампанела бе малко по-известен. Чрез игра на фондовата борса, публични оферти за покупка и веднъж чрез рейд (извънредно брутален) през последните години той беше създал истинска империя в дърводобива и дърводелската промишленост, която се простираше от Канада до Мексико.

— Има репутацията на костелив орех и дори направо на завършен мръсник. Успях да се свържа с него по телефона, колкото да разбера какво мисли за журналистите. Речникът му е изключително богат.

— А Фийлдинг го нямаше…

— Нещо подобно на испано-мексиканска камериерка ме уведоми, че „el senor Fielding se fue a Italia. No se cuando volvera“17. Зенаид, както е тръгнало, нашето разследване явно ще ни отнеме бог знае колко дни, ако не и седмици и дори месеци.

— Можете да си тръгнете, когато пожелаете, Алекс. Ти също, Лавиолет.

Дори и за миг не допусна, че ще я оставят сама. Алекс Дьошарм се задоволи да се усмихне. Колкото до Франсоа-Ксавие Лавиолет, той изобщо не я чу. Изтегнал се бе на леглото й с вида на човек, който възнамерява да прекара там нощта. Зенаид бе уморена. Отказа се от последното проучване, отнасящо се до четирите компании, участвали във финансирането на ПОП като оператори. Статутът им бе доста неясен. Няма да се оправим, ако някой не ни помогне. Марти Кан например.

Или оня глупак Лари.

Който рано или късно ще й се обади. Изобщо не се съмняваше в това. Веднага щом престане да се цупи, което можеше да отнеме от няколко часа до две седмици. Спомни си въпроса, зададен й преди малко от Алекс, който в момента й помагаше да измъкне сто и двайсетте килограма на Лавиолет от леглото и да ги положи в коридора на хотела. Пречеше ли някой умишлено на разследването им? Общо взето, бих предпочела да мога да отговоря утвърдително, помисли си тя. Това би означавало, че някъде в цялата тази афера все пак има нещо за скриване. А оттук и че имаме някакъв шанс.

— Дай ми поне една целувчица — примоли се Лавиолет, проснал се в цял ръст — гледката беше внушителна! — насред коридора.

Зенаид го целуна по челото и отскочи назад точно навреме, за да избегне мечешката му прегръдка.

Боб Сасия беше един от сътрудниците на Лодегър. Измежду най-добрите. От малтийски произход и ужасно късоглед. Огромни старомодни очила с рогови рамки закриваха почти цялото му лице. Говореше малко и най-вече по работа, пазейки пълно мълчание, що се отнася до семейството му и до личния му живот. Беше от първия екип на Макартър от времето, когато последният живееше още в Ню Йорк и се прехранваше предимно с приходите от собствената си кантора. Лодегър го получи в нещо като наследство и поради това се отнасяше с подозрение към него. Не от професионална гледна точка. Този изумителен, почти маниакално педантичен работохолик, надарен с енциклопедични познания, бе на пръв поглед безупречен. Но понякога Лодегър си мислеше, че Сасия нито за миг не е престанал да работи за Макартър. Че може би го информира. Друг път оставаше с убеждението, че дребният мълчалив Боб е просто агент на Ел Сикарио, натоварен със задачата да ги наблюдава — първо Макартър, а сега и него, Лодегър.

— Всичко е наред — каза Боб Сасия. — Най-напред се свързах, или наредих да се свържат, с всички лица, които са били замесени в аферата с „Обауита“. Някои от тях накарах да напуснат Ню Йорк; сезонът е напълно подходящ. Колкото до останалите, те са наясно какво трябва да отговорят на момичето и дали изобщо трябва да му отговорят. Подбрах хората, които ще отговарят на нея или на журналиста, както и онези, които ще откажат контакт с тях, и то по такъв начин, че тя да не останех убеждението, че се опитват да я избегнат. Ще заподозре нещо такова, разбира се, но няма да разполага с доказателства.

Имаше нещо, което успокояваше Лодегър по отношение на Сасия. Ставаше дума за една подробност от досието му: седем години по-рано, преди да бъде нает от Макартър, той бе удушил една жена. Или поне жената бе загинала при такива обстоятелства, че Сасия неминуемо щеше да бъде обвинен в убийство, ако не се бяха намесили онези, които по онова време все още не се наричаха Мравки-войници и които се бяха погрижили трупът да изчезне. В тази изключително благоприятна за шантаж операция Лодегър разпознаваше почерка на Себастиан Мюра (починал през 1984-та от рак), когото Милан беше заместил. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че и други, че и мнозина други са били манипулирани по подобен начин. Най-забавното беше, че в действителност „удушената“ жена и до ден-днешен се радваше на чудесно здраве. Обикновено използуваше името Анджела, когато играеше тази роля.

— Помислихте ли за банките, Боб?

В големите късогледи очи на Сасия не се мярна дори и сянка на упрек. Като че ли би могъл да забрави нещо толкова важно!

— Журналистът е отишъл в банката на Уотър Стрийт под предлог, че прави репортаж. Не е постигнал абсолютно нищо, разбира се. Той, тя или пък техният хокеист могат преспокойно да посетят и останалите осем банки — навсякъде взехме необходимите мерки.

Сасия уточни, че той и екипът му са съставили списък на шейсет и трима души, с които канадката би могла да установи контакт и които — умишлено или случайно — да й предоставят информация относно установяването на контрол върху ОДУ.

— Единствената реална опасност би могла да дойде от Марти Кан. Истински късмет е, че му е хрумнало да отиде на риба.

— Кога се връща в Ню Йорк?

— На трети януари. Ако не възникне някаква сериозна пречка, разбира се.

— Сериозна или не, би могло и да възникне, ако се наложи — промърмори Лодегър, докато палеше пурата си.

Сасия наведе глава и потърка ръце.

— Дотогава ще сме решили случая, Бил.

Лодегър внимателно го изгледа. Подобната на притеснение реакция, която забелязваше у Сасия всеки път, когато станеше дума за насилствени действия, му се струваше поредното доказателство, че човекът не можеше да е нищо друго, освен това, което бе: идеален изпълнител, но със сигурност не и шпионин на Макартър или на Ел Сикарио.

— В общи линии останахте само вие, Боб. Обадила ви се е още същата вечер, когато е пристигнала в Ню Йорк, нали?

Притеснението на Сасия се усили до такава степен, че стана почти комично. Впусна се в обяснения, напомняйки, че се е срещал със Зенаид Ганьон само три пъти, и то съвсем случайно, по времето, когато е работела за „Кац, Лърнър и Компания“ заедно с Липтън по аферата „Стивънс“.

Вярно, изпратил младата жена до тях, но нито за миг не се оказали насаме. Бърт Съсман също бил в колата.

— Пошегувах се, Боб — усмихна се Лодегър. — Как изглежда? Хубава ли е?

— Да.

Сасия аха да се изчерви. Лодегър предпочете да не настоява повече. Едва ли имаше нещо по-лесно от това да вземеш Боб Сасия на подбив. Върна се към по-сериозни въпроси.

— И кога ще й позволим да открие истината за „Обауита“ и за неприятелския рейд, чиято жертва е станала компанията?

— Утре. Тоест в четвъртък, на 29-и.

— Това е грижа на Бърт — каза Сасия. — Уредил е нещата така, че тя да получи информацията някъде привечер.

Имаше обаче един елемент в целия инак тъй грижливо изпипан механизъм, който дори Бърт Съсман не бе в състояние да контролира: промеждутъкът от време между момента на подаването на сигнала и този, в който Лари Елиът щеше да се обади на бившата си жена.

— Според Бърт, Елиът е все така влюбен в нея и не може да се примири с факта, че е получила развод. За момента се прави на сърдит.

— Аз съм.

Малко остана да попита: „Кой аз?“, но се въздържа. Излишно бе да усложнява нещата. Погледна часовника си: два и нещо сутринта. Беше заспала преди не повече от час.

— Къде си, Лари?

— В колата, пред гадния ти хотел. Мога ли да се кача?

— Опри чело в някое дърво, преброй до сто със затворени очи и се качи.

Тя се пъхна под душа, задържа се под струята три-четири секунди и й остана време колкото да навлече един панталон от едро кадифе и дебелия вълнен пуловер с висока яка, изплетен специално за нея от Мадлен Лавиолет, която явно я смяташе за още по-висока, отколкото беше (обикновено го използуваше, когато излизаше на разходка).

— Отворено е.

Той влезе, но остана до вратата.

— Вече облечена ли спиш?

— Наистина ли преброи до сто? Много бих се учудила.

Знай, че Лавиолет спи в съседната стая и е достатъчно само да кихна, за да мине през стената. Такава ни е паролата.

Обгърна го с поглед и й се стори трогателен. Това ще да е било: сторил ми се е трогателен и тогава, векове назад, в Торонто, когато ме покани на вечеря за пети път и аз най-сетне приех.

— Дали пък да не седнеш, а? Има един стол в посока север-североизток от мястото, където се намираш.

— Можеше да останеш да спиш у дома. В краен случай щях да се махна — каза Лари.

Ужасно мило наистина, помисли си тя. Поне на думи. Защото, върнеше ли я веднъж у дома, и по-точно в брачното ложе, за нищо на света не би го напуснал!

Вече й беше нетърпимо топло, тъй като се бе пъхнала с панталона и пуловера под завивките, които държеше с две ръце на височината на гърдите си. Продължаваше да оглежда Лари Елиът и го намираше все така трогателен. И красив. Винаги е бил красив всъщност. Русокос, със сини очи, с чудесни зъби, с широка усмивка, широкоплещест. С не кой знае каква мускулатура — нищо общо с животинското, — но определено хващаше окото. Изведнъж й се случи нещо, което силно я изненада: спомни си специфичната миризма на тялото на Лари Елиът, при това с обезпокояваща точност. След което оживяха и спомените за него. Надявам се все пак, че нямаш намерение отново да се влюбваш в него?

— Ела седни тук, глупчо.

Зенаид потупа покривката на леглото. Лари мълчаливо се подчини. Ама че тъп вид имат мъжете в подобни случаи! Едва се сдържа да не се разсмее. О, не, слава богу! И дума не може да става за разгаряне на пламъка на любовта. Просто много отдавна не си била с мъж, това е всичко.

— Слушам те — каза тя.

И побърза да уточни мисълта си: човек не нахълтва да събужда някого в два и петнайсет сутринта, ако няма какво да му каже. Още повече, че при последната им среща на стълбищната площадка пред асансьора тя му беше задала един въпрос. Или бе дошъл с единственото намерение да й скочи отгоре?

— Нищо подобно — възрази Лари. — Нищо подобно.

И лъжата му беше толкова прозрачна, че тя отново едва не избухна в смях. Как бе възможно Лари, тъй способен, когато ставаше въпрос за финанси, цифри и изчисления, да бъде толкова задръстен по отношение на всичко останало?

Има манталитета на дванайсетгодишно хлапе, бога ми!

Най-сетне той се реши да отвори уста:

— Съжалявам, че ти казах, че бих се радвал, ако прогонят хората от твоето градче.

— Ти каза: „тези тъпи канадци“.

— Добре де, извинявай.

— Приемам извиненията ти, Елиът.

— Все още ли искаш да разбереш кой е комбинирал аферата срещу твоята „Бобабита“?

— Срещу „Обауита“. Да, все още. Повече от когато и да било. Знаеш, че съм доста упорита.

— Думата е решително слаба. Упорита? Света Богородице! За теб би трябвало да измислят специална дума.

Ето че пак взе да се ежи, помисли си Зенаид. Но е открил нещо за публичната оферта за покупка. Изпълни я усещане, силно наподобяващо чувството за удържана победа. Лари щеше да й помогне, точно както бе предвидила — и се надявала, — че ще направи.

— Зенаид, когато дойде при мен, не знаех практически нищо за въпросната „Обачита“. Публичната оферта за покупка е била реализирана лятото и есента. По това време не бях в Ню Йорк, така че нямах възможност да следя развитието на нещата. Мога ли да съблека палтото си? В стаята ти е адска жега. Чудя ти се как издържаш с този пуловер.

И аз си се чудя. Освен това още не е видял кадифения панталон.

— Съблечи го — разреши тя.

— Опитах се да те осведомя по въпроса. Обадих се на десетина души, които по принцип би трябвало да бъдат в течение на подробностите.

Той се възползува от случая, за да свали ведно с палтото си и сакото. Ще видиш, че накрая ще се съблече чисто гол, животното проклето!

— Най-малко половината от тях не бяха в Ню Йорк, което е по-скоро необичайно. Не много, но донякъде. Наистина за първи път виждам толкова народ от Уолстрийт да изчезва за празниците.

— Трябва да е нещо като епидемия — отбеляза Зенаид. — А другата половина?

— Там случаят е също малко странен. Познавам добре тази работа, Зенаид. Та дори и да познавам единствено нея, ако се вярва на думите ти. Всички в една или друга степен умело избягваха въпросите ми.

— Заповед да се мълчи, така ли?

— Нещо подобно, като се изключи, че в това няма никаква логика. Не виждам кой би могъл да бъде достатъчно влиятелен, за да класира като строго секретна една най-обикновена ПОП. Твоята „Обакрата“ не работи за националната отбрана все пак! Да си представиш, че някой, бил той отделно лице или пък група хора, е способен да затвори устата на толкова различни типове, като Уочтъл Сондърс, Джо Карпентър, Бен Крочи или Сол Ъпстейн, е пълна идиотщина. Дори президентът на Щатите не би успял да го постигне. Опитах се да се свържа и с Марти Кан. С когото не си спала.

— С когото не съм спала, каквото и да си мислят някои. В крайна сметка откри ли нещо, или не?

Той разхлаби вратовръзката си.

Зенаид, в момента това подобие на русокос кренвирш е на път да ти спретне номера „дай ми една целувка, или няма да ти услужа с цветните си моливи“. Но не знае дали си навита, или не. За разлика от теб. Виж, ти много добре знаеш. Това няма да има продължение. В края на краищата не съществува закон, който да ти забранява да се любиш с бившия си съпруг. Все едно да платиш просрочен данък, ако разбираш какво имам предвид.

— Открих нещо — заяви Лари. — И не искам от теб каквото и да било в замяна. Извини ме за оня ден. Този път никаква сделка.

Нищо не му коства да го каже, но е добре, че го каза. Още петнайсет-двайсет години, и съвсем ще порасне. Какво да го правя тоя тъп панталон!?

— Жадна съм — каза тя, връщайки се към репликата си от последната им среща. — Ще те затрудни ли да ми донесеш чаша студена вода от банята? Там има един малък хладилник.

Възползувайки се от това, че й бе обърнал гръб, докато се ровеше в хладилника, Зенаид светкавично смъкна панталона и го натика под леглото. Когато Лари се върна, тя отново бе заела предишната си поза на изненадана в леглото девственица, вкопчила се в завивките.

— Случи се снощи — продължи Лари. — Бях поканен на събиране у семейство Сайди. Познаваш ги.

— Пол и Мериан? Да. Е, и?

— Както обикновено. Много народ. Тъкмо си тръгвах някъде към полунощ, когато един тип, който също си отиваше, закачи поршето ми с ягуара си. Нищо сериозно, просто леко го поодраска. Познаваш ли Лу Манти?

Не. Или пък само по име, което вероятно е чула или прочела някъде.

— Манти е „арб“ — уточни Лари. — Не е от най-известните, но преди две години си имах работа с него. Беше успял да събере повече от четири процента от „Континентал Маркс“, като на финала гушна чудна сумичка от няколко милиона.

Доста странен тип. Дори не работи в Ню Йорк; оттогава действа в Калифорния. Завършил е Харвард през 68-а. Между другото, бил е във Виетнам, откъдето се е върнал покрит с медали. Лично аз не бих се пробвал да си меря силите с него, било то физически или по някакъв друг начин.

Зенаид започваше да губи търпение. Обикновено Лари беше значително по-експедитивен, отвореше ли се дума за бизнес. При все че в момента не мисли единствено за бизнес и ти чудесно знаеш това!

— Накратко, той учтиво се извини и ми предложи да уредим директно разходите по ремонта на поршето. Отидохме да пийнем по чашка. За всеки случай му подхвърлих за твоята „Обатита“. Никаква реакция; запази вида на човек, който не знае за какво става дума. И едва когато дойде време да се разделяме, най-неочаквано се върна към темата. Каза ми, че някой го бил помолил да бъде дискретен, ако случайно започнат да го разпитват за въпросната „Обакати“.

— Кой?

— Някакъв адвокат, с когото работил два-три пъти. Нат Лиденски, калифорниец от Лос Анджелис.

— Не го познавам.

— Аз също. Но попитах Лу откога е стигнал дотам, че да се остави да го сплашват. Той се разсмя и уточни, че според Лиденски ставало въпрос само за дребна услуга.

Лари й подаде чашата и тя я изпи — наистина беше жадна.

— Зенаид, Лу Манти е дошъл да прекара празниците в Ню Йорк, където все още живее майка му. Съгласи се да се видите утре в дванайсет и половина. Срещата е в бара на хотел „Меридиън“. Лесно ще го познаеш: висок е горе-долу колкото теб, но с четирийсетина килограма отгоре. Прилича малко на Бърт Рейнълдс.

— И това ли е всичко?

Беше разочарована.

— Междувременно ще се опита да разбере какви са причините, накарали Лиденски да го посъветва да бъде дискретен. Имай предвид, че му е известно почти всичко, свързано е ПОП срещу „Обатата“. Спечелил е три милиона и половина от сделката.

Първоначалното чувство на тържество тозчас отстъпи място на подозрението.

— И защо Манти проявява такава словоохотливост, когато всички останали си мълчат?

— Защото ми е длъжник. Навремето му помогнах да направи един удар. Аз не съм кой да е, Зенаид.

— За момента си най-вече някой, който се опитва да ми свали пуловера.

— Потна си.

Двамата се вторачиха в голите й гърди. Наистина се беше поизпотила.

— Нека сме наясно, Лорънс Уебстър Елиът! — заяви тя. — Ще се гушкаме, но само за удоволствие.

— Добре.

— Това в никакъв случай не означава, че подновяваме връзката.

— Разбирам.

— Не съм чак толкова сигурна. А искам да бъда! След това — край! К-Р-А-Й! Измъкни си главата оттам, все още не съм дала сигнал за старт. Никакво подновяване на връзката! Следващия път, когато ме видиш, ще стоиш на разстояние от мен; най-малко на десет метра. Ясно ли е?

— Напълно.

— И още утре си намери друга жена.

— Обещавам. По дяволите, Зи! Не издържам повече!

— Не ме наричай Зи, ще ме нервираш. Добре, започваме.

Но само един път, и толкоз!

— Един път? — изгледа я той сащисан.

Тя се разсмя.

— Исках да кажа една нощ, глупчо!

В петък, 30-и, Лодегър пристигна в кантората си малко преди пет и половина сутринта, след като беше спал само три часа. Цяла вечер се бяха карали с Манди, при това особено свирепо, което напоследък им се случваше все по-често. Добре поне, че този път Нова година се падаше в неделя, което щеше да му спести прекарването на два почивни дни единствено в нейната компания.

Двайсетина души от екипа му на втория етаж бяха вече на работните си места. Отделът за борсовите операции се намираше един етаж по-долу. Не се отби там, задоволявайки се да хвърли бегъл поглед на контролните екрани и нижещите се по тях безкрайни колони цифри.

— Тази нощ той отиде при нея в хотела малко след два часа. Прекараха нощта заедно.

Бърт Съсман бе влязъл по обичайния си безшумен начин. Макар и едва трийсетгодишен, той бе вече сериозно оплешивял. Имаше сини очи, остър, проницателен поглед и изключителен интелект. Може би дори прекалено изключителен за вкусовете на Лодегър. Както и Боб Сасия, Съсман идваше от бившия екип на Макартър. Не можеше да се каже и думица за качеството на работата му, а още по-малко за наистина уникалната му способност да комбинира, да ръководи и приключва успешно и най-сложните операции. Беше забележителен специалист по камуфлажа и задкулисните машинации, надарен с куриозно жизнерадостен макиавелизъм. Бърт често изказваше съжаление, че не се е посветил на кариерата на оперетен певец, или най-малкото на тази на кабаретен артист.

— Имам предвид Елиът, естествено.

— Разбрах — отвърна сухо Лодегър, заемайки се с яйцата с бекон, които току-що му бе поднесла една секретарка (кантората разполагаше с напълно оборудвана кухня, имаше дори барбекю).

— Мога ли и аз да хапна едни яйца, Бил?

Най-дразнещото у Съсман — освен впечатлението, което създаваше, че може да манипулира, когото си пожелае — беше неизменно доброто му настроение.

— Поръчай на Нели. Тя е тук за това.

Съсман седна и протегна краката си.

— Срещата на момичето с Лу Манти е определена за днес. В дванайсет и половина. Очевидно едва тогава ще можем да разберем дали капанът е задействал. Но според мен работата е в кърпа вързана.

— Ще видим.

— Онази вечер тя е налетяла директно на хората на Милан и буквално им е вдигнала скандал, настоявайки да престанат да я следят. Би могло да се каже, че е най-малкото жена е характер. А и хваща окото. Не че е някаква умопомрачителна красавица, но… Има нещо в нея. Поглеждаш я и просто преставаш да мислиш. Изумително наистина. Това си е чиста проба хипнотизъм.

Дразни ме и явно го прави нарочно, мислеше си Лодегър, на когото му се повдигаше от пържените яйца. Само няколко часа след разговора, в който Макартър бе предложил да се предприемат лъжливи маневри, у Лодегър, както винаги, бяха възникнали някои подозрения. Имаше усещането, че го манипулират. Но, така или иначе, два елемента го накараха да последва съвета на Макартър.

Преди всичко фактът, че при благоприятно развитие операцията щеше да му предостави възможност да види сметката на Лакомника. Откога само го чакаше да му падне на мушката! Успееше ли да го компрометира покрай инцидента с канадката, може би най-сетне щеше да си издейства съгласието на Милан, ако не и директно съгласие „оттам“. Преди три години недвусмислено му бяха отговорили, че е изключено да се използуват Мравките-войници за разчистването на лични сметки. Тогава се въздържа да разкрие на Милан името на човека, срещу когото желаеше да се предприемат наказателни действия. И днес се радваше, че го е сторил. Никой не знаеше за противоречията между него и Лакомника. Дори и Макартър. И слава богу, мина му през ум, защото в противен случай щях да се чудя дали Макартър не е включил в сметките си и омразата ми към оня кучи син!

Вторият елемент, който го накара да предпочете стратегията на заблудата пред елементарното премахване на канадката (в чиято необходимост, освен това — Ама че свинщина! — би му се наложило да убеждава Милан), беше мнението на неговите съветници. И наистина, Бърт Съсман, Боб Сасия, Леман Строд, Арни Толивър и Реймънд Перети бяха единодушни: при липсата на радикално решение идеята да се насочи момичето към Лакомника ще им позволи да спечелят време, през което да анализират подробно монтажа на ПОП срещу „Обауита“, за да се убедят, че нищо не куца. След това щяха да измислят нещо.

Съсман, Сасия, Строд, Толивър и Перети. Лодегър беше сигурен в последните двама, които бе вербувал лично (с одобрението на Милан, разбира се). Но тримата други…

Строд, как да е. Беше работил за Макартър само една седмица и едва ли бе прекалено пристрастен. Оставаха Сасия и Съсман. Съмнения, фактът, че и двамата бяха не само толкова добри, но и, кажи-речи, незаменими, ни най-малко не спомагаше за разсейването им. Да се лиши от тях би представлявало сериозна професионална грешка, за която рано или късно щяха да му дърпат ушите. Освен ако не представеше доказателства. Като не е изключено, помисли си Лодегър, дори и да докажа, че някой от двамата информира Макартър, „онези там“ да ми заявят: Е, и какво от това? След като Макартър работи за нас.

И все пак чувствам, че единият от тях редовно осведомява Макартър за всички мои действия.

Но кой? Известно време смяташе, че това е Сасия. Тази сутрин обаче подозираше Съсман.

Лодегър, разбира се, бе взел някои мерки, като фрагментира операциите и прехвърли върху всеки от членовете на генералния си щаб само частица от отговорността за една или друга конкретна фаза. Никой от тях не познаваше целия план в подробности. Това се отнасяше и до случая с канадката.

Бърт Съсман поглъщаше с апетит четирите си яйца, забъркани с шест резена шунка и обилно наквасени с доматен сос. Като на всичкото отгоре намираше начин да си тананика „Чай за двама“, животното!

Понякога Манди също си тананика. Най-вече за да ми даде да разбера, че мога да си завра на определено място укорите, които съм й отправил.

Наистина ми писна от Манди!

Ако можех да допусна дори за миг, че Милан ще се съгласи, бих го помолил да ми организира една малка катастрофица. Сериозна. Окончателна.

Никакви лични отмъщения, Мравките-войници не са създадени за това!

Майната им!

Лодегър престана да фиксира Съсман, който го изкарваше от търпение, и насочи вниманието си към екраните. Отклонение с два пункта на акциите на „Юнивърсал“. Вдигна телефона, обади се на долния етаж и разпореди да се изготви ордер за дванайсет милиона долара, съставляващи петте процента от депозита по трансакция на обща стойност от двеста и четирийсет милиона. Разпределена, разбира се, между десет-петнайсет различни официални оператори. Изключено беше да действа под едно и също прикритие, дори и когато ставаше въпрос за някаква банка на Каймановите острови.

— На твое място — обади се Бърт Съсман — бих отишъл да хвърля едно око в бара на хотел „Меридиън“ към дванайсет и половина. Канадката си заслужава разкарването.

Лодегър дори не си направи труд да отговори. В ход бяха трийсетина операции, всяка от които изискваше постоянно внимание. Въпреки Манди, въпреки Макартър, въпреки „онези там“ (а и донякъде именно заради „тях“) той се смяташе за един от двамата или трима най-добри финансисти в Щатите. Ако не и за най-добрият.

И най-учудващо беше, че не грешеше.

Хидропланът се откъсна от тюркоазносиньото море и островът бързо се превърна в малка точица, далече долу.

Макартър се наведе и погледна надясно. Много скоро архипелагът, разположен на юг от Голям Каик, се разпиля и изчезна на свой ред.

Не след дълго зърна под себе си повърхността на Голям Инагуа, най-южния от Бахамските острови, насред който ясно се виждаше прословутото му езеро. Хидропланът продължи полета си на запад. Установиха радиовръзка.

— Чакат само вас, господине — уведоми го пилотът.

— Кажете им, че съм гладен, Джейк.

Приводниха се без проблеми. Яхтата беше дълга шейсетина метра и на кърмата й се развяваше либерийският флаг.

Обикновено плаваше с минимална скорост на границата на кубинските териториални води, готова всеки момент да потърси убежище в тях — при появата на някой американски военен кораб например. Подобно нещо се бе случвало два пъти. Втория път на яхтата — кръстена „Морският вълк“ в чест на Джек Лондон — й се наложи да се укрие в едно заливче на кубинското крайбрежие. Един катер на бреговата охрана бе понечил да се поинтересува от натрапниците, но дошлата от Хавана заповед набързо прогони прекалено любопитните полицаи, и то в пълно противоречие, както личеше по всичко, с повеленията на самия Lider Maximo18.

Макартър се качи на борда. Негов главен помощник на „Морският вълк“ беше Анди Фолет, един от най-старите му ученици и първият, вербуван от него по времето, когато изостави професията на преподавател, за да се посвети на частната практика.

— За обяд има телешки котлети — обяви Фолет.

— Прекрасно.

Телешките котлети със сладки корени бяха едно от любимите ястия на Макартър, който така и не се бе осмелил да признае на Лети, че ненавижда макаронената й торта и сладкишите й с равен. Двамата слязоха в салона на втората палуба, оборудван с неизбежните компютри в комбинация със също толкова неизбежните телетипи, между които и този на Ройтер. Но най-важната, наистина поразяваща въображението инсталация на яхтата се намираше на Третата палуба — там работеха трийсетина души, разпределени в екипи, които се сменяха на всеки три часа.

— Нещо ново?

— Обичайната рутина. Тази сутрин Бил направи чудесен удар срещу „Юнивърсал“ в Лондон.

Макартър беше в течение на случая. Неговите контрольори на острова незабавно му бяха докладвали за операцията. Да, наистина, Лодегър имаше ако не гениален, то най-малкото невероятно тънък усет към финансовите пазари.

И изумителни рефлекси. Добре, така да бъде.

— Анди, вие какво, да не би да искате да основем клуб на феновете на Бил Лодегър? Дали пък да не преминем направо на масата? Сутринта закусих прекалено рано.

Първото съобщение по радиотелефона завари Макартър в момента, в който се канеше да пристъпи към ордьовъра (кълцано свинско в лют сос, доставено специално от Югоизточна Франция).

Обаждаше се Бърт Съсман. Лодегър се бе хвърлил е главата напред право в заложения му капан; всичко вървеше като по ноти. Съсман, съгласувано с Лодегър и по негова заповед всъщност, беше създал цял механизъм, чрез който канадката да научи „истината“ благодарение на Лу Манти.

Точно в този момент канадката и Манти обядваха заедно в ресторанта на хотел „Меридиън“.

— Благодаря, Бърт — каза Макартър. — Сигурен съм, че ще си хапнат чудесно.

Последва ново обаждане, което го подразни още повече — не беше приключил втория си котлет. Този път му докладва Арни Толивър, друг от помощниците на Лодегър.

По време на десерта му се обадиха за трети път.

— Благодаря, Боб — промърмори Макартър по адрес на Робърт Сасия. — Информацията ви е наистина ценна.

С незначителни разлики тримата му шпиони съобщаваха едно и също. Сведенията им взаимно се допълваха поради установената от Лодегър система на разделение. Нито един от тримата, естествено, нямаше представа за ролята на другите двама. Макартър обожаваше подобни ситуации.

За момента обаче си имаше други, по-важни грижи. Погледна часовника си: дванайсет и четирийсет и три. Голямото съвещание бе насрочено за един. „Морският вълк“ беше една от двете плаващи кантори на Макартър. Другата, „Грациела“, яхта с още по-внушителен тонаж, транспортираше в добавка към екипажа си шейсетина членове от подчинения му персонал и в този момент би трябвало да кръстосва в открито море на ширината на Белиз, бивш Британски Хондурас. Хората, които се намираха на борда на „Морският вълк“, не знаеха за съществуването на „Грациела“ и обратно. На всяка от яхтите се извършваше една и съща дейност, по едно и също време и при същите условия на пълна секретност. „Морският вълк“, както и „Грациела“, бе оборудван с най-доброто, което предлагаха съвременната електроника и съобщителна техника. Той поддържаше връзка с целия свят и можеше да приема едновременно до двеста съобщения, както и да установи симултанен контакт със също толкова кореспонденти. Цената му надхвърляше двеста милиона долара.

През краткия период, прекаран с Лети и с дъщерите им, Макартър посвещаваше на работата си от шест до осем часа дневно. И все пак това си беше ваканция. Поизостана с програмата си и през шестте дни, които му оставаха до заминаването за Колумбия, щеше да се постарае да навакса. На първо място, що се отнася до основното му задължение: управлението на парите за пране, на вече изпраните пари и на парите, спечелени от изпраните пари (над петдесет милиарда долара, инвестирани в седемстотин финансови институции и всевъзможни предприятия).

Но всичко това беше рутина. Макар и доста забавна.

Междувременно щеше да окомплектова преписката по Общия план. Да, по онова, което наричаше най-тривиално своя Общ план. Същият, който — по собствените му думи — ще го направи неуязвим и ще увенчае края на кариерата му. Следващата седмица щеше да го изложи пред „онези там“. Не бе много сигурен, че са способни да осъзнаят грандиозната му същина и наистина феноменалните последствия от него, ала смяташе, че ще успее да ги убеди.

— Мога ли да получа десерта, Анди? После вземам един душ, слизаме долу и се залавяме за работа.

Отдели още трийсетина секунди на Зенаид Ганьон и на Лодегър. Вярно, ставаше дума за второстепенна операция, но това също беше забавно.

И ще бъде още по-забавно, ако всичко върви така добре и занапред. Особено ако, както искрено се надяваше, се състои дуелът между Бил Карлос Лодегър и Лакомника.

Той влезе във фоайето на хотел „Меридиън“ в дванайсет и четирийсет и три. Зенаид го позна веднага: действително приличаше на актьора Бърт Рейнълдс, но с не чак толкова ехиден мустак и с осезаемо по-сериозен поглед на катраненочерните очи.

— Мадам Елиът?

— Ганьон. Разведени сме.

Той изрази искрено съжаление за закъснението си, за което обвини уличното движение в Ню Йорк, значително по-оживено, отколкото в Лос Анджелис.

— Хиляди извинения. Искате ли веднага да обядваме? Запазил съм маса.

Много увереност в гласа, подчертана пестеливост на жестовете, гъвкава мощ, прозираща във всяко движение. Мъж от онези, които са способни да изкачат през две стъпала стълбите към ресторанта, без при това да създават впечатление, че тичат.

— Запазих дори две в случай, че пушите.

— Не пуша — каза Зенаид.

— Манти. Непушачи — подхвърли той по адрес на посрещналия ги на входа салонен управител.

Отведоха ги до масата.

— Лично аз — заяви той — бих пийнал нещо за аперитив. Ще ми правите ли компания? Малко шампанско?

Тя прие чаша шампанско с касис, като междувременно вниманието й привлякоха ръцете му — силни, с грижливо, дълбоко подрязани нокти. Също изключително спокойни, едва-едва помръдващи, и то само при крайна необходимост.

Тя незабавно се хвърли в атака:

— Нарочно ли одраскахте поршето на Лари?

Загорялото му лице дори не трепна, черните му очи останаха все така непроницаеми, ръцете — съвършено неподвижни. Разсмя се.

— Имам ли вид на човек, който ненавижда немските коли чак до такава степен? О, не, стана съвсем инцидентно.

Бях отишъл на събирането с една млада жена, която оставих там след малка разправия, и докато маневрирах на тръгване, просто забравих да погледна назад. Подобно нещо ми се случва твърде рядко наистина. Други съмнения?

… щом веднъж си започнала…, помисли си Зенаид.

— Вашият ягуар. С него ли дойдохте от Лос Анджелис?

Манти отново се разсмя. Наел бил кола за целия си престой в Ню Йорк. Предпочитал ягуарите пред всички ролсове, кадилаци или бентлита. Би ли искала да й даде адреса на агенцията за коли под наем? Там можела да се убеди, че постъпва по абсолютно същия начин при всяко свое посещение. А сега…

— А сега бих искал да знам имате ли основания да смятате, че не съм този, за когото се представям? Изглежда, ме подозирате в нещо.

Няма да излезеш наглава с него, Зенаид. Или е голям играч, или чисто и просто казва истината.

Тя на свой ред се усмихна и отпи глътка от своя „kir royal“19. Да, предпочита да я нарича Зенаид вместо мадам Ганьон. Добре, ще го нарича Лу. Да, гладна е. За нея телешко филе, „а л’англе“. През нощта спа малко, наистина много малко. Епичните ласки на Лари я бяха изтощили и в момента изпитваше смътна тъга.

— А сега ми разкажете за „Обауита“, за което предварително ви благодаря — каза тя.

Манти не се остави да го молят, като междувременно пресуши една, после втора чаша шампанско и приключи с предястието в очакване на телешките си котлети. Не, не попаднал случайно на „Обауита Дженерал Уд“, Наблюдавал я от месеци. Както и други потенциални „мишени“, разбира се. Известно ли й е какво представлява една неприятелска ПОП и по-точно един рейд? Да? Толкова по-добре; това щяло спести време и на двама им. През 1975-а, когато се завърнал от Азия и му се наложило да си търси работа, първоначално възнамерявал да постъпи в адвокатска кантора, тъй като притежавал няколко дипломи. Но пък щял да бъде принуден да напусне Калифорния и най-вече да се озове в положението на подчинен. Избрал независимостта и след известен мъчителен период постепенно опознал пазарите.

— Не беше чак толкова трудно. Един човек, за когото ще ви разкажа, твърди, доказвайки го всъщност и на практика, че за две-три седмици първият срещнат кретен може не само да проумее всички пазарни механизми, но и да спечели. И аз в голяма степен съм съгласен с него.

В крайна сметка решил да стане „арб“, риск-арбитражист.

Имал склонност към риска. Към авантюрите. Към голямата игра. Доста бързо успял да направи удар. Късметът на новаците. Последвали няколко не особено резултатни години, докато не решил да хване бика за рогата. Докато не му хрумнала идеята да изпреварва рейдърите в замислите им.

— Нямам нищо против рейдърите, Зенаид, макар че днес добрият тон изисква да ги обвиняваме във всички смъртни грехове. Те са хищници, съгласен съм, но поне имат достойнството да действат открито. Освен това те съществуват, поемат рискове. Ние с тях сме от една кръв, както казва Маугли. Финансите винаги са били и ще бъдат вид война. И не са я измислили те. Така, както аз и хилядите други не сме измислили войната във Виетнам. Май не сте съгласна?

— Ще поговорим за това друг път.

Много добре. И тъй, за да успее да си осигури преднина спрямо рейдърите, той съставил списък на евентуалните „мишени“. Има ли Зенаид представа как се определя дадена „мишена“? Тук отново влизали в действие някои прости правила. Логични. Та съставил той този списък, включващ само предприятия, чийто оборот надхвърлял един милиард долара. Налагало се все пак да фиксира някакъв критерий за подбор. Така попаднал на „Обауита“. Наблюдавал я, дебнел и най-малката аномалия в движението на акциите й.

Започнал да купува през октомври миналата година, в момента на първата ПОП.

— Първата?…

— Срещу „Обауита“ имаше две ПОП. Не го ли знаехте? Вярно е, че този първи опит бързо се провали.

— „Зелена поща“?

— Дори и дотам не се стигна. Рейдърът беше ангажиран на друг фронт и не прояви достатъчно настойчивост.

— Но е подновил атаката.

— Точно така. Само че под друго прикритие. Човекът явно не е кой да е.

— Преди да продължим — прекъсна го Зенаид, — бих искала да знам защо вие и единствено вие си позволявате да разговаряте с мен така свободно по въпроса?

Манти се разсмя. Като на калифорниец му било съвършено безразлично какво мислят или правят нюйоркчаните. Не обичал да му диктуват поведението. И най-добрият начин да го накарат да направи нещо бил да му забранят да го прави.

— Онзи адвокат от Лос Анджелис ви е помолил да си мълчите.

— Нат Лиденски? Досега съм го използвал три пъти. Добър е, много е добър. Същински звяр в бизнеса: безмилостен, хладнокръвен, ефикасен. Не е на нивото на Марти Кан или на неговия вечен противник Линдън Кусак, разбира се, но почти ги догонва.

— Марти Кан и Кусак намесиха ли се в аферата „Обауита“?

— Не. Нито единият, нито другият, доколкото знам. Те са асове, които, между другото, вземат по един милион на консултация. Дори и за мен са малко скъпички. Но когато единият от тях атакува, можете да бъдете сигурна, че другият ръководи отбраната. Известни са ми много случаи, когато са им плащали, за да не се намесват, да не правят абсолютно нищо.

— И някой им е платил, за да не се намесят?

— В случая с ОДУ? Не знам. Бих се учудил. Битката не беше особено ожесточена. Ръководителите на ОДУ веднага вдигнаха бяло знаме, след което прибраха обезщетенията си и се ометоха. Лично мен доста ме разочароваха.

— Марти Кан знае ли това, което ми разказвате в момента?

— Възможно е. Не съм сигурен, но не е изключено. Едва ли има нещо, което Марти и Линдън да не знаят по въпроса за ПОП. Познавате ли Марти?

— Навремето работих за кратко време при него. Да се върнем на Лиденски.

— Излиза, че ме подлагате чисто и просто на разпит, или греша? Нат ми се обади преди три месеца и ме помоли да се въздържам от коментари по аферата ОДУ. Особено пред журналисти. Уточни, че ще го смята за услуга.

— Каза ли ви защо?

— Не беше необходимо да ми казва — чудесно знаех защо. Още малко вино?

— Не, благодаря. Бога ми, отпускате ми информация буквално с пипетка!

— То е, защото искрено се наслаждавам на всяка секунда, прекарана с вас. Цял живот няма да си простя, че закъснях с тринайсет минути. Чудя се как Елиът ви е пуснал да си отидете. Аз щях да подпаля Ню Йорк.

— Каква е причината Лиденски да поиска от вас тази услуга?

— Същата, която ви доведе днес тук. Фактът, че новите собственици и ръководители на „Обауита“ съсипват канадските гори и нарушават определен начин на живот. Очевидно сантименталността не е от най-силните им страни.

— Не разбирам.

— Познавате ли Джонатан Гантри?

— Не — отвърна тя, след като поразмисли, въпреки че името й беше познато.

— Той е нещо като знаменитост в малкия свят на финансите и най-вече сред рейдърите, които, между другото, би трябвало да му издигнат паметник. Вярно, че на него изобщо не му пука за това. Извинете ме за израза.

— Необходимо е много повече, за да бъда шокирана — усмихна се Зенаид. — И с какво въпросният Елмър Гантри е дотолкова забележителен, че да заслужи благоговението на идните поколения?

— Джонатан, не Елмър. Именно той е изобретателят на junk bonds20.

Зенаид запази мълчание.

— Знаете ли какво представляват junk bonds?

— Естествено. Но са ми казвали, че този тип облигации са били ако не измислени, то поне използвани за пръв път от друг.

— Първоначалната идея беше на Гантри. Той прибра печалбите си — доста внушителни, както се говори — и побърза да отиде да играе другаде. Казах ви, че не е кой да е. И не патентова изобретението си.

Манти отново се разсмя: Беше си поръчал три парчета торта „Кастелнодари“ и им се наслаждаваше, без да бърза, поливайки всяка хапка с глътка коняк.

— Струва ми се, че виждам в очите ви известно недоверие — отбеляза той. — Не измислям нищо, тъй като съм сигурен, че ще проверите дума по дума всичко, което ви казвам. Никой не ме е принудил да дойда тук.

— Гантри ли е авторът на ПОП срещу „Обауита“?

— Той е автор и на двете. И при втората успя.

— Но защо му е да се…

Зенаид искаше да каже „да се крие“, но замълча, тъй като неочаквано си спомни нещо. Един репортаж, който беше чела за човек, живеещ на борда на голяма джонка някъде в Азия. Човек, когото журналистът представяше като един от великите апостоли на световната екология, пламенен защитник на носорозите, пандите, пантерите, слоновете и на всички животни, на които посвещаваше живота си и значителна част от не по-малко значителното си богатство. Нещо като Еко-Христос, слязъл на земята.

Гантри.

Копелето гадно!

— Сега вече съм наясно кой е господин Джонатан Гантри — каза тя.

— Разбирате ли защо е предпочел да не се набива прекалено на очи във вашата афера „Обауита“?

— Да, стига да не ми разказвате врели-некипели.

— Щом и без това ще проверявате дали всичко отговаря на истината.

— Ще го направя.

— Не се и съмнявам. Онази вечер Лари ме предупреди, че най-малкото, което може да се каже за вас, е, че сте дяволски упорита. Дори смята, че би трябвало да се измисли специален термин, за да се дефинира точно това ваше качество.

Все още несигурна, Зенаид втренчено гледаше Манти. И постепенно я изпълни гняв както в деня, когато разбра, че Макгилди са сложили ръка върху Мисиками. Но този път омразата, която я изгаряше, беше още по-силна.

Успокой се. Ще трябва да провериш дума по дума всичко, което ти разказа този тип.

— Споменахте ми за някого, който твърдял, че финансите можели да се изучат за две-три седмици. За Гантри ли ставаше дума?

— Да, за него. Но тази определено екстравагантна теория не му попречи да спечели за две-три години двеста милиона долара. Без да се смята онова, което продължава да печели между две плавания, посветени на изучаването на рибките. Истински феномен, Бога ми. Знаете ли какъв му е прякорът?

Не, Зенаид не знаеше. И не я интересуваше.

— Лакомника — подсмихна се Лу Манти. — Гантри Лакомника. Сполучлив прякор за един рейдър, нали? Моля ви, Зенаид, аз ще платя сметката. Това е най-малкото. Дали една покана за обяд… Не? Така и предполагах, искрено казано.

Тя вече се отдалечаваше с присъщата си широка крачка и с усещането, че е способна да помете всичко по пътя си.

Престани да ме убеждаваш да се успокоя, Зенаид! Нервираш ме!

— Както и бях предвидил, работата е в кърпа вързана — заяви Бърт Съсман, който бе влязъл в кабинета на Лодегър, подпявайки голямата ария от „Розмари“. — Отидох лично в „Меридиън“ и я видях да излиза след обяда с Манти. Когато е ядосана е още по-секси. За момент се запитах дали не бихме могли да монтираме скрити камери в банята и спалнята й в хотел „Девън“. Колкото да видим как изглежда гола. Сигурно е фантастична.

— Нямаш ли си друга работа?

— Екипът на Боб работи по случая „Обауита“. Според мен няма да открият нищо. Не си допуснал грешка, Бил. Никой не е допуснал грешка. Но човек никога не знае, разбира се. Смятам, че идеята все пак си заслужава.

— Коя идея?

— Да я снимаме гола. Не само, за да си оплакнем очите. Би могло да ни послужи.

— Попитай за това Макартър следващия път, когато му се обадиш, за да му докладваш — прекъсна го мрачно Лодегър.

Не разполагаше, естествено, дори и с най-незначително доказателство, че Съсман действително работи за Макартър.

— Защо пък не, след като и тъй, и тъй му се обаждам на всеки два часа? — отвърна Съсман, без ни най-малко да се смути и с обичайния си влудяващо жизнерадостен тон. — Дори и да ни се наложи да я елиминираме, което никак не би ме учудило, поне ще си имаме спомен от нея.

— Изчезвай, Бърт. Имам работа.

Съсман ръководеше лично повече от двеста души, от които само дузина в Ню Йорк. Останалите бяха пръснати из Съединените щати и по всички краища на света. Нямаше отношение към Мравките — вложители, за които отговаряше Толивър. Основното му задължение бе да контролира инвестициите, а при необходимост и да измисля такива, макар че последното бе по-скоро от компетенцията на Макартър. Бърт се разпореждаше предимно с подставените лица, или, според утвърдената терминология, с така наречените бели Мравки. Всички онези, които, съзнателно или не, служеха за фиктивни титуляри. Шест хиляди осемстотин и шейсет мъже и жени от всички националности. През последните четири месеца се наложи да елиминират само четирима от тях, от предпазливост, което бе наистина забележително постижение и свидетелстваше за качеството на подбора, направен от Бърт и неговите специализирани в този профил сътрудници.

— Имаме малък проблем в Хонконг, Бил. Нищо сериозно, но мисля, че би трябвало да изпратим там някого.

Съсман поясни за какъв проблем става въпрос. Една бяла Мравка…

— По-скоро жълта всъщност — уточни той със смях.

Та една бяла Мравка давала признаци на умора; при все че досега била изключително съвестна и дисциплинирана.

— В никакъв случай няма да отиваш лично, Бърт. Изпрати Карлети или Бюканън. Бърт?

Съсман се усмихна, досещайки се за продължението.

— Кълна ти се, Бил! Никакво минаване през Сингапур или Куала Лумпур. Жалко. Девойката Ганьон по бански за новогодишните празници — Бога ми, това повече от щедро би компенсирало едно такова разкарване. Казах ли ти, че тя и двете й приятелчета отлитат довечера?

— Не ме интересува.

Съсман кимна и излезе, като си тананикаше. Подкрепяйки предложението, формулирано като „лъжлива маневра“, което предвиждаше да изстрелят Зенаид Ганьон досущ като ракета срещу Лакомника, за да спечелят времето, необходимо им за цялостен анализ на ПОП срещу „Обауита“. Съсман се бе подчинил безпрекословно на заповедта, дадена му от Макартър по телефона (тогава Макартър се намираше все още на своя остров). Съсман се подчини, но без да разбира. Всъщност той отдавна се бе отказал да вниква в замислите на Макартър. При все това го учудваха два момента, които имаха пряко отношение към заплануваната „лъжлива маневра“.

Първо: единодушното й одобрение от всички съветници на Лодегър.

И второ: съгласието на самия Лодегър, който обикновено се придържаше към несравнимо по-радикални решения.

Означаваше ли това, че е станал по-дипломатичен? Вярно, с възрастта човек се променя, но все пак! Да се чудиш и маеш защо му е да щади това момиче, след като дори и очите му не е виждал. Обяснението явно няма отношение към Лакомника, още повече, че Лодегър, поне доколкото ми е известно, не познава и него.

Променя се. Лодегър просто се променя, и толкова. Винаги се е изявявал почти като гений, когато става дума за пари, но досега в заключенията му липсваше малко финес. „Убийте го!“ или „Убийте я!“ — това беше за него вълшебната дума.

— Ще изпратя Карлети, Бил.

— Добре.

— Защо го наричат Лакомника?

— Доколкото знам, това е голяма морска прелетна птица, която всяка година мигрира от северното полукълбо до тропиците и обратно: Гантри се озовал за пръв път в Азия, когато нямал още шестнайсет години. Успял да се качи на един товарен кораб. После се връщал там всяка година, предимно през лятната университетска ваканция. И всеки път сам плащал пътуването си. Не разполагал с други пари, освен с онези, които припечелвал, поработвайки тук-там. Като освен това платил сам и следването си.

— Какво е завършил?

— Биология. Морска биология. Ботаника. И Бог знае какво още. Този тип е защитил четири доктората.

Едва-що научил името на Гантри, Алекс Дьошарм само за няколко часа бе направил възможно най-задълбочено проучване. Той хвърли поглед на бележките си.

— Но нищо, свързано с финансите. Нито с правото или математиката.

— За какъв дявол му е да следва на някой, който изучава финансите за три седмици? — промърмори Зенаид и протегна крака, доколкото й позволяваше разположението на седалките в туристическата класа. — Има ли семейство?

— Има баща, който преживява в Испания от пенсията си на инженер. Майка му продължава да живее там, където е роден нашият герой — в Мейн, близо до Бангор. Гантри й е купил къща и й изпраща толкова пари, колкото му поиска.

Несъмнено би правил същото и за баща си, но старецът не иска и да го знае. Той смята сина си за мошеник.

— Откъде научихте всичко това?

— От един колега, който е правил репортаж за Джонатан Гантри.

— И какво е мнението на колегата ви за Гантри?

— Смесено. Според него оня е съвършено откачен. Трябва да се има предвид обаче, че Гантри го изхвърлил зад борда в момента, в който интервюто преминало от екологията към парите. Зенаид, сигурно ли е, че именно Гантри е купил „Обауита“?

— Той е заличил следите си, що се отнася до втората ПОП, но безспорно е участвал в първата, която е прекратил по неизвестни причини. Не знам нищо повече, но това ми стига.

Огромният „Боинг 747“ излетя от летище „Кенеди“ и пое курс на запад по посока на Лос Анджелис, Хаваи и Хонконг, където трябваше да сменят самолета и да вземат „Катай Пасифик“ до Куала Лумпур.

Според последните сведения джонката на Лакомника се намираше край бреговете на Малайзия, някъде в Малакския пролив.

— Ревящите мравки влизат във война.

— Грра-уу! — изръмжа Зенаид.

3

И така, преди осем години, веднага след епизода с Анджела, Джеймс Доре Макартър изоставя преподавателската професия и отваря собствена адвокатска фирма. Първите му клиенти са хора, изпращани му само и единствено От Мора. Сумите, които му се поверяват, нарастват в главозамайваща прогресия. Той, естествено, разбира. Ясно му е, че първият милион, поверен му от Мора, е бил просто начален залог за изпробване на способностите му. Днес през ръцете му минават вече стотици милиони долари.

Десет месеца по-късно приема като знак на Провидението факта, че Лети дава дъх на първото им живородено дете. Момиченце. Ребека. Беки. Бащинството и успехите в управлението на поверяваните му огромни средства го убеждават в собствената му компетентност и го изпълват с достатъчно увереност, за да изясни взаимоотношенията си с Мора и неговите съдружници. Не ще и дума, че ще ги запази като клиенти, като привилегировани клиенти, с предимство пред всички останали, и че ще бъде на тяхно разположение при всички обстоятелства, денонощно, седем дни в седмицата и трийсет дни в месеца, но ще приема й други клиенти. Не че иска да печели повече, разбира се. Доходите, които получава, са му напълно достатъчни (по това време, и то без да укрива нито цент, той декларира пред данъчните власти един милион и триста хиляда долара годишно). Чисто и просто иска да си осигури прикритие. Нищо повече. Аз съм предпазлив човек. Защото коя да е федерална служба с право би могла да се учуди, че осигурява издръжката на цялата си кантора (вече осем души) благодарение само на четирима клиенти. И е дори още по-категоричен: ще продължи да набира обикновени клиенти, без проблеми, почтени (ако такива изобщо има — започва да става саркастичен), които да му носят доходи, равностойни на доходите, осигурявани му от Мора и компания. Ако не и по-високи. Мора е готов да му плаща повече? Все едно. Всичко, което изкара над милион и половина долара, да му бъде внасяно по сметка в някоя банка на Бахамските острови. Или на Каймановите. Или в Кюрасао, в бившите Холандски Антили. Или другаде. Изобщо в място, което ще „им“ посочи. И в чиято дискретност предварително ще се е убедил. Да избират. Прочита нещо в черните очи на Мора и се усмихва: Не, Мора, няма да ме убиете. Както няма да убиете жена ми или дъщеря ми. Защото „онези там“ ще ви потърсят сметка за това. Аз съм най-добрият специалист, когото някога сте вербували. И вие го знаете.

По онова време Макартър все още нито веднъж не е стъпил „там“. В Колумбия. Нито в Панама, От предпазливост винаги е избягвал този район. Обаче се е досетил за почти феодалните връзки между Мора и „онези“. „Онези“, чието име засега не му е известно. Неговите шефове, с една дума.

Кралете, императорите на кокаина.

Седмица след като Макартър е формулирал изискванията си, Мора го уведомява, че трябва да замине за „там“. „Там“ искат да го видят, да си поговорят с него, да го опознаят. „Една-единствена грешка, Мак, и вече няма да е необходимо да се връщате при семейството си, което ще остане да ви чака тук и за което аз специално ще се погрижа.“ Повече от недвусмислено предупреждение. Ала безполезно. Излишно. Макартър поставя условията за пътуването си: не иска и да чуе за директен полет до Богота. Съгласява се за Мексико. От Мексико продължава с кола до малко дискретно летище, където го чака частен самолет. Междинно кацане на пистата на една бананова плантация в Белиз и смяна на самолета. Там се качва един мъж, който ще придружава Макартър до крайната цел на пътуването му.

Никакво представяне, никакви имена. Мъжът е среден на ръст, мускулест, подвижен. Носи черни очила и очите му почти не се виждат. Сурово лице, чиято бруталност се подчертава още повече от слънчевия загар. Безизразно, издялано сякаш от тъмночервен камък лице. Бавни, отмерени движения, създаващи като цяло впечатлението за ужасяваща сила, която, макар и строго контролирана, всеки момент би могла да се развихри в делириум от жестокост. Докато прелитат над Мокситовите рифове и след това над Дарианския залив, човекът се задоволява да зададе небрежно няколко банални въпроса. Очевидно му е добре известно кой е Макартър и кой Мора. Що се отнася до Макартър, знае дори марката и цвета на първата му кола и телефонния му номер от времето, когато е живял в Сан Франциско. За Мора говори със снизхождението на началника към незначителния служител.

Това е Ел Сикарио, Убиеца, за когото Макартър дълго време няма да знае нищо, дори истинското му име. За Макартър сикариото е убиец-терорист, предпочел насилието пред всеки друг начин на действие. Историкът Флавий Йосиф21 е наричал зелотски сикери най-непримиримите еврейски поборници, сражавали се срещу римската окупация. До този момент Макартър не знае дали Ел Сикарио е латиноамериканец или „гринго“, но по-късно, слепвайки събраните оттук-оттам късчета информация, стига до значително по-конкретни заключения и разбира, че Ел Сикарио е изкарал Виетнам.

Засега този момент е все още далеч. Самолетът не лети вече над морето, а над реки и гори. Може би градът, който забелязва вляво, е или Картахена, или Баранквила. Над Колубмия пада нощ. „Пристигаме“, подхвърля Ел Сикарио.

Кацат по тъмно. Вдясно, облени от лунната светлина, се извисяват склоновете на Андите. Писта, чиито прожектори светват едва в последния миг. Изненадваща влага, чиято плътност кара Макартър почти да залитне, след което се качват в климатизирана лимузина. В далечината — някаква река. Това е Магдалена, но той все още не го знае.

Хасиенда. Корали, сред които дремят коне. Пазачи, тоест мъже, въоръжени, както му се струва, с „М 16“. Питат го иска ли да си отдъхне, да се поосвежи. След три четвърти час се озовава в присъствието на шестима мъже; между тях е и този, с който е пътувал от Белиз. Останалите са на възраст между трийсет и четирийсет и пет години, като се изключи един, около шейсетгодишен и толкова тлъст, че носи прякора Шишкото. Макартър ги преценява от пръв поглед: арогантни дръвници, опиянени от собственото си всемогъщество; диваци, надарени с примитивен животински разсъдък, които не се съмняват в нищо и вървят безпощадно напред, без да изпитват каквито и да било угризения, тъй като са напълно лишени от съвест. Първоначално изпитва едновременно две чувства: истински страх и омраза.

Сетне към тях се добавят презрение и — което силно го учудва — неподправено удоволствие. Защото е уверен, че лесно ще манипулира петимата от Картела. Все едно да държи в ръцете си страховито оръжие, което при най-малка грешка от негова страна ще унищожи, разбира се, и самия него (и Лети, и Беки). Но просто няма да има грешка, и толкоз!

Дори престава да си задава въпроси по отношение на необузданата амбиция, обсебила го, откакто е започнал да работи за своя сметка; амбиция, в която за жаждата за пари почти няма място. Ще служи най-добросъвестно на мъжете, които в момента го разпитват на плах английски (по това време испанският на Макартър е все още елементарен). Но същевременно на свой ред ще си служи с тях. До деня, в който открие начин да стане абсолютно необходим. И неуязвим. Вярно, все още не е намерил такъв начин. Ще му бъдат необходими няколко години, докато го открие и усъвършенства. Но и това ще стане.

Засега послушно отговаря на задаваните му въпроси. В един момент долавя не толкова погледа — все така невидим зад черните очила, — колкото изражението на непознатия си спътник. И мигновено го осенява интуицията, че той споделя презрението му към членовете на Картела и че ги използва така, както възнамерява да ги използува и самият той.

През този ден се заражда странно съучастничество между Ел Сикарио и Макартър. Което така и остава несподелено. И двамата проявяват предпазливост, граничеща с параноя. В действителност това е още една обща черта, още една причина, за да се разберат. Съвършено безмълвно.

Разпитът приключва. Съобщават на Макартър, че не са им се понравили нито неговите изисквания, нито начинът му да разполага със самия себе си. Какво, да не би случайно да си въобразява, че е свободен? Той е чисто и просто едно нищожно американско адвокатче, което може да бъде размазано като курешка. Иска да бъде размазан, така ли? Иска да види как ще пукнат жена му и дъщеря му? Достатъчен е един жест. Да внимава много и за себе си, и за курвенската си жена, и за курвенската си щерка! Тях няма да се задоволят да ги убият веднага — първо ще им доставят удоволствие.

Макартър не помръдва, изключително горд от факта, че успява да прикрие треперенето на пръстите си, стискащи чашата, макар вътрешно да се тресе от ужас. Хайде, от тях да мине този път, но да не си позволява вече такива волности. За този път става, разрешават му да се организира както е поискал — да си набере обикновена клиентела и да си създаде почтено прикритие. Но да знаеш, курешко нищожна, че отсега нататък ще бъдеш наблюдаван по-внимателно от когато и да било. Ясно ли ти е, курешко? Сега е моментът. Макартър на свой ред атакува. Предпазливо — о, безкрайно предпазливо! — и унизявайки се до такава степен, че му се повдига. Взема думата. За миг му се струва, че забелязва на устните на Ел Сикарио, застанал по-назад, на границата между сянката и нахлуващия през вратата на верандата поток светлина, да трепва едва доловима усмивка. Надявал се е на тази усмивка, признак на тяхното съучастничество. Обяснява колко много може да бъде подобрен използуваният понастоящем метод за пране на пари. Колкото до самите наркотици, за тях той не знае нищо и нищо не иска да знае. Наели са го да инжектира произхождащите от произволна търговия капитали в официалната финансова система. Точно в това отношение би искал и да направи някои предложения.

Говори сред гробно мълчание. Осъзнава, че залага на карта не само своя живот, но и живота на Лети и на дъщеря им.

Има някои идеи по новата организация, която биха могли да създадат. Нещо по-централизирано, по-функционално, не чак толкова разпиляно. Преход от занаятчийството към промишлеността, включително и за кокаиновия пазар, отбелязал небивал разцвет със своите двайсет милиона консуматори. Било той, било някой друг би трябвало да се нагърби с отговорността за общата концепция и ръководство. Необходимо е и е възможно създаването на почти съвършена система. Макартър дава примери, влиза в подробности. Гробното мълчание, което съпровожда думите му, в известен смисъл го окуражава. Прилага правилото, валидно в случаите, когато човек има насреща си неколцина слушатели, и си избира един от петимата, надарен, както му се струва, с по-силна индивидуалност. Обръща се почти единствено към него, стремейки се да проникне в тайната на черния поглед и на непроницаемото лице с метисовидни черти. Старае се все пак да не засегне мнителността на останалите четирима. Описва организацията, над чиято структура е умувал през последните няколко месеца и благодарение на която би било възможно изпирането не на някакви си стотици милиона долара, а на милиарди и милиарди, почти без ограничения. Изтъква предимствата, от гледна точка на сигурността, на всекидневния анализ на цифрите, на постоянния контрол. На печалбите в „чисти“ пари, които ще нараснат до фантастични стойности. На световното могъщество, което тези пари ще им позволят да постигнат.

Световно могъщество. Повтаря думите. Доразвива смисъла на понятието (и може би именно в този момент дълбоко в съзнанието му се оформя зародишът на идеята за Общия план, който ще разработи изцяло едва шест години по-късно).

Мълчание. Макартър също е млъкнал. Звън на парчета лед в чашите, кучешки лай в нощта. След което му се струва, че дочува рев на лъв. По-късно ще разбере, че не е сънувал, че наистина е бил лъв, че хасиендата притежава резерват за диви животни.

— Сикарио, изведи го.

Заповед, дадена на испански. Ел Сикарио го извежда, придружава го до някаква стая.

— Ще чакате тук.

За миг двамата се озовават лице в лице, после Убиеца се обръща и излиза. Минават часове. Един прислужник донася вечеря на Макартър, който се чувства буквално като човек, пледирал в защита на собствения си живот пред съдебен състав от вампири. Сега очаква присъдата.

Присъдата е благоприятна. „Те“ одобряват плана му. Ще му бъдат отпуснати всички необходими пари. Дават му се пълни правомощия. Единствена поправка към предложението му: ще трябва да работи съвместно с човек, който ще му бъде посочен и когото ще приеме за съдружник в нюйоркската си кантора. От когото няма да крие нищо. Нито едно важно решение не бива да бъде вземано без „тяхно“ одобрение. Негово е задължението да установи сигурни начини за свръзка, и то сигурни според собствените му критерии, щом толкова много държи на сигурността. Дава му се една година, за да докаже на какво е способен. След дванайсет месеца ще бъде взето окончателно решение. Било Картелът ще продължи да му гласува доверие (крайно относително, наистина), било…

Ще го смаже като курешка, каквато е всъщност; да, ясно му е.

И въпреки това, по обратния път към Щатите Макартър разбира, че е удържал пълна победа. Залавя се за работа. Човекът, когото му посочват, се казва Виктор Аламеда. Бива си го, познава финансовите механизми, но не му достига класа — особено ако се мери с аршина на Макартър. Нова среща на Макартър с Убиеца. Точно по времето, когато Макартър предприема създаването на подвижните бази. Вече е наумил да ги установи на кораби, недосегаеми за чийто и да било контрол. Научил е за тесните връзки между Картела и кубинското правителство, жадно за валута заради блокадата, наложена му от Вашингтон, и заради скъперничеството на Съветите. И вече планира да използува протекциите на Lider Maximo. Знае, че Куба служи за междинен пункт в трафика на наркотици. Корабите ги поемат в Картахена и ги стоварват в Сиенфуегос, на западния бряг, докато от Варадеро самолети транспортират кокаиновите пратки до Андрос, един от Бахамските острови, и до крайната южна точка на Флорида. „Ще ми се наложи да пътувам все повече, обяснява Макартър на Убиеца. Ще бъда много по-често на някоя от подвижните бази, отколкото в кантората си в Ню Йорк. С обикновените клиенти официалният ми екип ще се справи без никакви проблеми. Виж, с Мравките нещата стоят по-различно. Не че критикувам Виктор, но той просто не си тежи на мястото. И вие го знаете.“ Ел Сикарио уведомява, когото трябва, но предварително е дал съгласието си. Доверява му, че вече са взети необходимите мерки.

„Онези там“ ще сменят Аламеда. Ще го сменят с човек, на когото имат пълно — или почти пълно — доверие и когото отдавна подготвят за изпълнението на подобни задачи. Освен това Бил Лодегър носи име, което в Щатите не привлича вниманието. И ето че един ден Лодегър наистина се появява. Той е повече от интелигентен; той е буквално свръхнадарен, що се отнася до управлението на парите. Макартър признава това. Лодегър му е почти равностоен в доста области. А в някои отношения дори го надминава. Едва ли биха могли да направят по-сполучлив избор. Като се изключи склонността му да решава всичко чрез насилствени методи. Не че има някаква патологична слабост към кръвта. Не, той действа просто като компютър, за който всичко е бинарно: бяло или черно, нула или единица. Никой не е съвършен, се задоволява да заключи Макартър в началото на сътрудничеството им.

Мравки — вложители, Мравки — пътешественици, Мравки контрольори, Мравки — пазачи, Мравки — счетоводители, Мравки — войници (бригадите, командувани от Ел Сикарио)… именно Макартър измисля термина. Хрумва му съвсем спонтанно, докато излага замислите си пред хората от Картела, „там“. Защо Мравки? Опитва се да възстанови направената асоциация: припомнил си е един по-скоро посредствен филм е Чарлтън Хестън и с една фантастична червенокоса мадама, в който става въпрос за марабунта, за онова ненадейно нашествие на мравки в Амазония, които връхлитат с милиарди и унищожават всичко по пътя си, без да се намери сила, която да ги спре.

„Марабунта“ — сравнението се харесва. И се раждат Мравките.

Прозорците и на трите стаи на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур гледаха към един хиподрум, отвъд който се гънеха синкави хълмове. Където може би щъкаха тигри. Ако тигрите изобщо могат да щъкат.

Зенаид не беше наясно по този въпрос. Бе виждала тигри единствено на кино или по телевизията. Същото се отнасяше и до Малайзия, чието местоположение до завчера, ако случайно я бяха попитали, би определила някъде в южния край на Индийския полуостров. Да де, ама не. Разликата беше някъде от порядъка на две-три хиляди километра, ако се вярваше на картите в самолета.

Гръм и мълнии! Аз съм в Малайзия!

Едва не скочи от леглото, но навреме си спомни, че е гола, и изчака прислужникът на етажа да й донесе кафето.

Голямо пътуване му бяха ударили от Ню Йорк дотук. Изпи кафето, отвори голямата остъклена врата, излезе на балкона и тутакси я връхлетя жегата. Вече не беше сутрин; ако се съдеше по слънцето, вероятно бе някъде към пет-шест следобед. Ако не и по-късно. Но кой ден? На вратата се почука. Отиде да отвори. Алекс Дьошарм.

— Честита Нова година! — ухили се журналистът. — И благодаря за подаръка.

— Какъв подарък?

— Ами че ти си чисто гола.

— Извинявай.

— Бога ми, наистина няма защо!

Тя припряно намъкна един пеньоар.

— Кой ден сме днес?

— Първи януари. И не ми излизай друг път с тоя номер, ако обичаш. На моите години това може да ме довърши.

— Каква е часовата разлика?

— Дванайсет часа. Когато в петък вечерта излетяхме от „Кенеди“, тук е било девет сутринта. А сега е почти пет следобед и вече се мръква.

Отново се почука. Този път беше Лавиолет, пременен в бански на цветчета.

— Честита Нова година, Зенаид!

Не успя да избегне прегръдката му, комбинирана с мощна целувка, която я запрати на леглото.

Ако Алекс не ни гледаше, изнасилването ми беше в кърпа вързано, особено както съм замаяна. Странно как този климат… Добре де, както и да е.

— Престани, Лавиолет. Достатъчно ми честити Новата година. Освен това вониш на хлор.

Обясни й, че се бил изкъпал в басейна. Ами да, станал преди сума ти време. Алекс също. Двамата чудесно си отспали в самолета. Зенаид взе душ и на излизане от банята ги видя настанени пред закуска за шестима, четири порции от която бяха предназначени за Лавиолет. Беше гладна и за момента не обърна внимание на вестника, поставен така, че статията и снимката да се набият веднага на очи. Найсетне погледът й попадна върху заглавието и тя попита:

— Къде изнамерихте това, Алекс?

— Чисто и просто в сутрешния вестник. Изобщо не ми се е налагало да го търся.

Тя остави ананаса си и се вторачи в снимката.

— Кой от всичките е? До един си приличат.

— Третият от дясно на ляво.

— Снимката е много неясна. Дори и собствената му майка не би го познала. Какво има на главата си?

— Нещо като тюрбан.

Заглавието съобщаваше, че Лакомника е внесъл половин милион долара във фонда за защита на природата в Малайзия. „Прословутият Лакомник“, бяха точните думи.

— Да знаеш случайно как се потопяват джонки?

— Осведомих се — каза Алекс. — Снимката и интервюто са били направени завчера в Малака. Но джонката вече е отплавала; на север, доколкото разбрах. Щяла да продължи покрай малайското крайбрежие до остров Пенанг. А може би и по-нататък. Гантри споменал бегло Пхукет, в Тайланд. Това също е остров. Там е работата обаче, че Лакомника може да отиде, където си поиска в района, разположен между Индия и Австралия. Разправят, че понякога изчезвал със седмици, след което се появявал там, където най-малко го очаквали.

Зенаид продължаваше да се взира в снимката. На нея се виждаха дванайсетина души, между които три жени (нито една бяла). Мъжете почти не се различаваха един от друг.

Всички носеха саронги, всички бяха голи до кръста, всички бяха мургави, чернокоси и се държаха за ръка — жизнерадостна тайфа моряци. Или пирати, с препасаните си с кърпи чела. Ще те науча аз да си играеш на пирати, говно миризливо! Вече не я притесняваше нито горещината, нито часовата разлика.

Това, че е рейдър, все някак може да се преглътне. Но че в същото време се обявява за пламенен защитникът природата!… И то, като продава Мисиками на Макгилди, които се канят да построят там завод за азбест или друга подобна гадост!

— Как се стига до Пенанг?

Имаха проблеми с парите. Вярно, Алекс беше взел кредитните си карти. Зенаид също. Но Алекс имаше да изплаща къща в Монреал, а колкото до Зенаид, би било истинско чудо, ако в сметката й оставаха и пет хиляди долара — на всичкото отгоре почти със сигурност бе вече и безработна.

— Аз имам пари — обяви Лавиолет. — Вярно, намалиха заплатата ми, тъй като се контузих при игра на футбол, а не на хокей, но все пак продължават да ми снасят около двайсетина хиляди месечно. Трябва да имам още към триста-четиристотин хиляди. Ще дрънна на Бернар.

Бернар беше неговият комисионер в Монреал. Но в неделя, и то на първи януари, доста трудно би се свързал с него. Алекс и Зенаид смаяно изгледаха гиганта. Не бяха и подозирали, че може да има толкова пари.

— Аз съм знаменитост — поясни Лавиолет.

Понеделник, 2 февруари, сутринта. Пътуваха за Пенанг.

Според Зенаид — и Алекс бе склонен да се съгласи с нея — следенето, на което я подлагаха от Милуоки до Ню Йорк (толкова зле прикривано всъщност, че най-вероятно имаше за цел просто да я сплаши), бе прекратено. Не забелязаха нищо подозрително нито в Хонолулу, нито в Куала Лумпур, при все че Алекс патрулира най-съзнателно по протежение на целия „фронт“. Лавиолет също бе изключително наблюдателен. Още от детските им години Зенаид го оприличаваше на огромен мечок. Огромен влюбен мечок. Макар че, в интерес на истината, той никога не бе претендирал да е влюбен. Но това чудовище имаше наистина невероятен нюх. В Хонконг, докато чакаха самолета за Малайзия, той най-неочаквано се бе втурнал, догонил, вдигнал във въздуха и залепил за една стена, при това без оня изобщо да успее да реагира, някакъв мъж, чието подозрително държане не направи впечатление на никого другиго, освен на него. Довтасалите китайски полицаи откриха у мъжа едрокалибрен пистолет, но по всичко личеше, че той няма за задача да ги следи. „Трябвало е да станеш ловец на шпиони, Лавиолет“, подхвърли тогава Зенаид. „Предпочитам да търча подир шайбата“, кротко отвърна той.

Изглежда, вече наистина не ги следяха. Нищо чудно впрочем. Виновниците за инцидента в Милуоки и за смъртта на дребния бакалин от Кеноша очевидно нямаха нищо общо с Лакомника. Или с някаква си ПОП. Нито пък с „Обауита Дженерал Уд“.

Поне в това отношение можеха да бъдат спокойни.

— В момента са на път за Пенанг — каза Милан. — Това е остров и същевременно щат на Малайзия.

— Знам много добре къде е Пенанг — сопна се Лодегър.

Веднъж бяха изкарали там една отпуска с Манди. По времето, когато да прекара с Манди повече от седем минути насаме все още не му беше нетърпимо.

— Е, и?

— Ами нищо — отвърна Милан с обичайната си флегматичност. — Като се изключи тази подробност, че близо до Пенанг, на една свръхмодерно оборудвана джонка, в постоянна връзка с основните световни финансови пазари, се намира някой си Джонатан Гантри, по прякор Лакомника.

Лодегър премълча. Премълча, защото сметна, че от тактическа гледна точка ще бъде полезно да помълчи няколко секунди. Преброи до шест, след което реши, че достатъчно е симулирал изненада и размисъл.

— Какво целите, Милан? Да ме накарате да повярвам, че онази мърла, която ни създаде толкова неприятности в Милуоки, е в комбина с Гантри?

— Не е изключено.

Гласът на Милан бе съвършено безизразен. Двамата мъже разхождаха кучетата си. Лодегър се мъчеше да удържи двата бобтейла на Манди — отвратителни песове с ужасно космати муцуни, които му се бе наложило да докара със специален самолет от някакъв развъдник за свръхпородисти кучета в Шотландия. Естествено, след като ставаше дума за специални кучета. Според Манди. Стрували му бяха около трийсет хиляди долара. И се стигна дотам аз, човек, който се разпорежда със суми, надхвърлящи бюджета на повечето европейски страни, да разхождам тези лайнени псета на лунна светлина! Ама че гадост! Преди десет минути Милан му се беше обадил по телефона и — без да се представи, както обикновено — като че ли малко саркастично бе попитал: „Не е ли време да изведете кучетата си? Аз тъкмо се каня да поразходя моето.“ Беше десет часа вечерта в Ню Йорк в неделя, 1 януари. И съответно десет часът в Малайзия, но сутринта на втори.

— Не е изключено, но трябва да се провери — добави Милан след известно мълчание.

Лодегър внимателно претегли думите си:

— Ако случаят е такъв, би трябвало да се предвиди елиминирането не само на момичето, но и на самия Гантри.

— Би могло да се обмисли такъв вариант — кимна Милан.

Само не прекалявай. Капанът ти действа. Какво повече искаш? При нормални обстоятелства никога не би успял да убедиш Милан и Ел Сикарио да те отърват от Гантри. Но сега си близко до целта. Нито дума повече.

— И ме накарахте да изляза под снега единствено за да ми говорите за онази тъпачка?

— Не. Имаме произшествие. Една от Мравките — пътешественици изчезна. Вече четвърти час сме без никакви вести от нея. Самолетът излетял както обикновено малко след свечеряване от пистата в Озаркс. Предвидено било да се свърже за първи път с Андрос в девет и петнайсет, но не го направил.

— В колко часа е трябвало да се приземи в Андрос?

— В девет и петдесет и осем. Преди деветнайсет минути.

— С колко на борда?

— Двеста и петдесет милиона, предназначени за една банка в Насау.

Но Милан очевидно изчакваше, преди да заключи категорично, че Мравката-пътешественик се е изпарила в неизвестна посока заедно с парите.

— Още с обявяването на тревогата телефонирах на моите хора в Мисури. Там всичко е нормално. Жената и децата на пилота не са мръднали. Същото се отнася и за семейството на придружителя.

Не, по-скоро е станала катастрофа. В момента на излитането от Озаркс метеорологичните условия са били на пределната летателна норма и не е изключено самолетът да си е имал сериозни неприятности. Лодегър напрегна паметта си, ала напразно; тя съдържаше хиляди имена и цифри, но не и подробностите около подобни транспортни канали, по които всеки месец от Америка се изнасяха милиарди долари. Използуваните средства бяха напълно подходящи и сигурни: самолети от редовните линии — нерядко със съучастничеството на членове от персонала на авиокомпаниите — и преди всичко чартърни самолети. И внушителен контингент от Мравки-пътешественици, който включваше пилоти, вербувани измежду професионални наемници, всевъзможни авантюристи и ветерани от Виетнам, но съставляваше напълно самостоятелна организация спрямо онази, която се занимаваше с прането на парите. Разполагаше дори с контролна кула в самото сърце на джунглата, способна, да следи едновременно стотици самолети в полет. Граничен контрол се упражняваше главно на влизане в Съединените щати или в Канада и далеч по-малко на излизане.

Предвиждаше се с тези пари да се захранят близо шест хиляди шифровани сметки в почти всички краища на света. И именно той, Лодегър, отговаряше за този сектор от дейността на Мравките по начина, по който един държавен глава отговаря за дейността на дадено министерство или друга правителствена институция. Но нищо повече. Мравките-пътешественици се намираха под прекия контрол на човек на име Харисън Лад.

— Той е или вече там, или ще пристигне всеки момент — каза Милан. — Според обичайната практика е предвидена резервна писта за транзитните полети от Средния запад. В момента проверяват дали самолетът не я е използвал. Тя се намира в Южен Арканзас, на границата с Луизиана.

— Няма ли установена процедура за подаване на предупредителен сигнал в случай, че се използва някоя от резервните писти?

Имало, естествено, само че сигнализацията не се задействала. Не било изключено да е съществувала някаква уговорка между Мравката-пътешественик и наземния екип.

Ала на Милан не му се вярваше.

— Най-вероятно самолетът да се е разбил някъде: Лад вече е изпратил патрули. Теренът е доста труден.

Тъй като не можеше и дума да става да алармира местната полиция и да поиска официално издирване, Лад щеше да предприеме незабавно такова със собствени средства, които, между другото, бяха значителни — според Милан можел да разчита на двеста души и шест хеликоптера. Защото в случай, че самолетът се е разбил, съществуваше реалната опасност ловци или фермери да открият първи сред останките му двеста и петдесетте милиона долара. Това вече се бе случило веднъж, през 1986-а. Тогава една Мравка-пътешественик изчезна по трасето между Юта и Каймановите острови. Хората на Лад пристигнаха твърде късно на местопроизшествието, някъде насред Мохавската пустиня. Но все пак имаха късмет: туристите, претърсили останките на самолета, решили да си мълчат и чисто и просто да си поделят четиристотин и петдесет милиона долара. Екипът на Лад набързо ги накара да замлъкнат завинаги. Тримата мъже, трите жени и двете им коли бяха заровени в един и същ гроб с Мравките, загинали при катастрофата.

— В този случай или ще научим за катастрофата от телевизията и вестниците, или ще имаме пълно мълчание по въпроса, при което шансовете на Лад значително ще се увеличат.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

Кучето на Милан беше от неопределена порода. Лодегър дори не се запита откъде го е изнамерил. Така или иначе, ставаше дума само за прикритие. Двамата мъже крачеха по Парк Авеню под сипещия се сняг — двама собственици на кучета, които бяха извели скъпоценните си бубенца за традиционното вечерно пишкане и междувременно най-безобидно си бъбреха. Евентуалната загуба на двеста и петдесет милиона долара (освен в случай, че Харисън Лад успее да ги намери, което можеше да отнеме и цяла седмица) ни най-малко не притесняваше Лодегър. Лимитът на вероятните загуби бе фиксиран на пет процента. Бяха все още твърде далече от него, така че нямаше основания за тревога. Дори и ако „онези там“ се понамръщеха. Лодегър знаеше, че вуйчовците му са сключили помежду си застраховка, нещо като тяхна собствена „Лойд“, която щеше да разпредели загубите между членовете на организацията. При все това самолетният транспорт оставаше най-сигурен, дори и след наистина анекдотичния случай, публикуван навремето като сензация на първа страница на почти всички вестници: един самолет, осигурявал доставката на кокаин на един от седемстотинте Бахамски острови и натоварил на борда си в замяна на „стоката“ куфарче с един милион долара, бил подгонен от американските митничари и се видял принуден да изхвърли парите — единствено доказателство за сделката — над плаж на остров Парадайз. Сащисаните летовници видели от небето да се изсипва същински дъжд от стодоларови банкноти. Последвал невероятен масов пердах и случаят вдигнал страхотен шум. Пилотът отричал всичко и го освободили по липса на доказателства. И все пак транспортът по море беше по-рискован. Вече на три пъти крайбрежната охрана залавяше товара на Мравки-пътешественици в Мексиканския залив, или по-скоро онова, което оставаше от него, тъй като Мравките, подчинявайки се на заповедите, съумяваха всеки път или да изгорят, или да изхвърлят зад борда пренасяните от тях пачки стодоларови банкноти. Шест милиона долара, отчасти превърнати в пепел, отчасти изпратени на дъното в специално утежнени с олово сандъци. И нищо не можа да накара арестуваните мъже да проговорят. Съгласно правилата, те до един бяха женени и имаха деца.

При тази система американската администрация просто не беше в състояние да определи мащабите на трафика на кокаин между Колумбия и Щатите. Сведенията, с които разполагаше СБН (Службата за борба с наркотрафика), натоварена да прилага закона за борба с търговията с наркотици, далеч не отговаряха на действителността и заловените количества дрога представляваха само нищожна част от огромния поток, който заливаше страната. Границите и преди всичко мексиканската граница бяха същински сита.

Бобтейлите с наслада джапаха в кишата.

— Докато не съм забравил, дръжте ме в течение и за Малайзия.

Лодегър умишлено вмъкна в гласа си необходимата нотка леко раздразнено безразличие.

— Разбира се — повтори Милан.

Сбогуваха се с усмивка като добри съседи, които се разделят, след като са си побъбрили за времето, за жени и за кучета. Лодегър се прибра у дома. Отведе двете животни на втория етаж на мезонета и ги изрита в градината около басейна на покрива на сградата. След като чак толкова обичаха снега, гадините проклети… Слезе на долния етаж и отиде в кабинета си. На пулта с шестте телефонни секретари, включени към шест отделни линии, мигаше една-единствена червена лампичка. Прие съобщението. От Лондон Армбръстър им честитеше Новата година и му благодареше за шоколадите. Или с други думи, Армбръстър потвърждаваше получаването на трийсетте милиона лири стерлинги.

Много добре.

Манди спеше в стаята си. Бяха се любили преди час и той за пореден път се бе изумил от желанието, което продължаваше да изпитва към нея. Изтегна се в собственото си легло, като нави будилника за четири и петнайсет. Обикновено заспиваше много бързо, и то без да прибягва до сънотворни, тъй като използуването на какъвто и да било наркотик искрено го отвращаваше. Но този път сънят се позабави. С няколко минути. Мислеше си за Лакомника, срещу когото — най-сетне! — Милан със сигурност щеше да хвърли своите Мравки-войници. Веднага щом съучастничеството между него и канадката бъде установено, което бе вече въпрос на часове. Една най-обикновена среща между двамата би била за Милан предостатъчно доказателство.

Три години и половина по-рано. Лодегър вече се е срещал неколкократно с Макартър по един или друг повод, но все още не е заел официално поста на Виктор Аламеда. При все че „онези там“ го уведомяват за предстоящото назначение, което ще бъде звездният миг в живота му. Той ни най-малко не се съмнява в способността си да поеме функциите, които „те“ ще му поверят. И безпристрастният анализ на изминатия досега път го потвърждава. Той притежава вродени дарби — и това е очевидно, — но ги доусъвършенства. През целия период на учението си умишлено развива у себе си онова упорство, което обикновено съставлява единственото достойнство на трудолюбивите, лишени от талант.

Натрупва куп дипломи, убеждава се в тяхната маловажност и не се поддава на изкушението да ги приеме като доказателство за способностите си. Прави всичко възможно, за да придобие опит; най-смирен сред смирените е в желанието си да учи и неизменно се стреми към съвършенство. Знае, че роднинските му връзки с „онези там“, по-точно фактът, че майка му е „тяхна сестра“, е решаващ коз, с който мнозина други напълно биха се задоволили. Но не и Лодегър. Лодегър изгаря от желание да докаже, че е ценен сам по себе си. На практика той жертва младостта си. Дори бракът му с Манди е програмиран: поставят му за задача да се ожени за благовъзпитана и богата американка от фамилия, която да може да улесни възхода му. Лодегър избира бъдещата си съпруга с присъщата си безчувствена ефикасност. Спира се на Манди, „сортирана“ измежду четири други, които също отговарят на изискванията. Но Манди — и той установява това почти с възхищение — не му е безразлична, поне във физическо отношение. Провидението явно си знае работата.

И така, три години и половина по-рано той е в период на очакване. Най-сетне е на прага да достигне преследваната от години цел, коствала му толкова усилия и жертви. Умее да бъде търпелив и да избягва всяка възбуда. И все пак живее в страх през седмиците и месеците преди Назначението. Никакви грешки — наистина не е моментът да прави такива! Може би „онези там“ все още хранят някои съмнения по негов адрес. Може би наблюдението, на което знае, че е подложен, се е засилило. Веднъж да заеме мястото си до Макартър, и ще може малко да се отпусне. Но дотогава е уязвим. Под карантина, в известен смисъл. Поне той оценява обстановката именно така.

Още тогава поема множество сделки. Те нямат нищо общо с тези, които ще ръководи впоследствие, но все пак в тях са заложени десетки и десетки милиони долари.

Измежду всички проекти, които разработва по това време, има един, отнасящ се до недвижими имоти. Става дума за терени в Калифорния, в района на Сан Диего. Парцели за застрояване. Общо двайсет и осем. Със също толкова или приблизително толкова отделни собственици. Чрез упълномощени адвокати и много дискретно, разбира се, той започва преговори за закупуването на парцелите с оглед осъществяването на мащабен градоустройствен план. Площта на един парцел възлиза средно на един акър или малко повече от четири хиляди квадратни метра. Средна цена: един милион долара за акър. След ожесточени пазарлъци и оказване на натиск (нерядко граничещ със заплаха) върху един или друг от собствениците той успява да намали началната цена. Смята, че може да я смъкне до осемстотин и петдесет хиляди, а в резултат и да даде ново доказателство за способностите си на далновиден инвеститор.

Има една подробност, която ще се окаже важна — един обширен терен съседства с парцелите и ги допълва. Този терен не струва нищо, макар че му искат десет милиона.

Той е просто нещо като естествена бариера, която ще предпази бъдещата благоустроена зона от безразборно строителство и нежелани съседи. Но десет милиона е прекалено висока цена. Тези разядени от морската сол хектари, които местните закони за защита на природата правят неизползуваеми за строеж, в никакъв случай не струват десет милиона. Лодегър, отишъл лично да ги види и подсигурил се със заключенията на всички възможни експерти, отказва да ги купи. Мъртвият терен ще си остане мъртъв.

В замяна на това замисленият градоустройствен план се очертава извънредно обещаващ. И го потвърждават всички изчисления: след завършването на строителните работи и препродажбата печалбата може да възлезе на четиристотин процента, ако не и повече.

Току-що се е завърнал в Ню Йорк от отпуската, прекарана с Манди, когато научава новината. В Сан Диего някой е започнал срещу него нещо като мълниеносна война. Всички парцели са продадени. Срещу милион и двеста хиляди за акър. С триста и петдесет хиляди над цената, предложена от Лодегър. Закупен е и мъртвият терен. За исканите десет милиона. Операцията е осъществена за рекордно кратко време — по-малко от две седмици, — и то сякаш от истински десантен отряд. Продавачите, готови да подпишат съответните документи с адвокатите на Лодегър, променят решението си за една нощ, заслепени от купищата пачки, струпани пред тях. И нещо още по-лошо: един от козовете в проекта на Лодегър е разработването на находището от природен газ, открито на съседен хълм, което е предвидено да бъде от полза не само за новопостроения жилищен комплекс, но при по-мащабна експлоатация да донесе допълнителни, още по-значителни печалби. Непознатият клиент откупува правата върху разработването на газовото находище и незабавно ги препродава на кметството, като парите от продажбата инвестира в обществени обекти — училища, плувни басейни, спортни площадки и други подобни. Колкото до мъртвия терен, любителят на тоталната война тутакси му намира приложение: там той смята да разработи солници (планираният добив от сол е предварително продаден на японски компании), които имат това предимство, че се приемат благосклонно от екологическите дружества, стига да не загрозяват пейзажа. Освен солниците той ще създаде и център за таласотерапия, който не след дълго ще стане известен и високо рентабилен. Така триста и петдесетте хиляди долара, заплатени в повече за всеки акър, ще бъдат много бързо възстановени.

Лодегър е побеснял от гняв. Гняв срещу самия себе си заради това, че не е проявил достатъчно въображение и решителност. Гняв срещу купувача, който му е доказал — в противовес на досегашната му убеденост, — че все още може да стане лесна плячка на по-смели от него.

Това е неговият първи провал, откакто „онези там“ са му гласували доверие, предоставяйки му значителни капитали.

До този момент не е допускал и най-незначителна грешка, с което безкрайно много се е гордял. Би приел да получи урок в друга област, но не и в тази. Не и в неговата собствена!

Освен това едва ли има по-неподходящ момент за този инцидент от „карантинния период“, в който се намира. Изживява дни на неописуем ужас. В Сан Диего, разбира се, действа толкова дискретно, че само двама от адвокатите му знаят за кого в действителност работят. А и той не споделя плановете си с никого — чака да успее, за да може гордо да обяви победата си. Но това няма значение. Ако „онези там“ разберат, че са го изиграли, не е изключено всичко отново да бъде поставено под въпрос.

Разминава му се. Провалът му остава в тайна. А и в предпазливостта си той стига дотам, че скалъпва заговор срещу единствените свидетели — двамата калифорнийски адвокати, които знаят името му — и успява да издейства елиминирането им.

Гневът му прераства в ненавист, в неутолима омраза към непознатия купувач — Джонатан Гантри, Лакомника. Това копеле дори не е напускало шибаната си джонка, докато е водело своята война в Калифорния! Господинът се е климбучкал най-спокойно някъде край Бали или в пролива Торес!

Досието остава висящо. Лодегър търпеливо изчаква, премисляйки всички „за“ и „против“, за да стигне в крайна сметка до заключението, че може да си отмъсти. Нито Ел Сикарио, нито Милан, нито Макартър не научават за поражението, което му нанася Гантри.

Всъщност Макартър не познава Лакомника. Лодегър е твърдо убеден в това. Много отдавна е съставил списък на бившите студенти на Макартър. Между тях не фигурира никакъв Гантри. И с основание: Гантри винаги се е хвалил с теоретичното си невежество по отношение на всичко, свързано с парите.

С малко повече късмет след няколко дни Милан ще му види сметката — ще им види сметката, на него и на канадката. В подобни случаи Милан никога не протака. И отдавна вече не е необходимо да доказва колко е ефикасен.

Бяха в Пенанг и от два часа знаеха, че Лакомника няма намерение да се отбива тук. Рибари бяха видели джонката.

Хората на нея купили риба от тях. По всичко личало, че плава по посока на Пхукет, в Тайланд.

— Където може също да не спре.

Алекс започваше да мърмори. Бе напуснал Монреал на път за Ню Йорк с мисълта да не остава там повече от ден-два, след което да се върне при семейството си и към своята работа. А ето че ставаше повече от седмица, откакто бяха заминали. Без да се смята обратното пътуване, което — през Банкок и Европа — щеше да е истинско околосветско пътешествие. В най-добрия случай едва ли ще пъхне крака в домашните си пантофи по-рано от сряда.

— Слушаш ли ме, Зенаид?

Зенаид кимна, отдръпна се от края на басейна и се потопи в синята вода, чиято температура решително гонеше трийсетте градуса. Същински чай. Опирайки се на стълбата, тя се отблъсна към дъното на басейна, където седна.

Нямаше особен афинитет към плуването, а още по-малко към подводния спорт. Освен това едва ли би могла да го практикува в езерото на Мисиками. Карибско море беше единственото море, в което се бе къпала през петдневния си меден месец с Лари, прекаран на остров Мартиника.

Впрочем какво ти къпане — там имаше най-малко двайсет и пет метрови вълни. Иначе обичаше спорта. Играла беше баскетбол, посветила бе немалко време на кроса и леката атлетика (осемстотин метра за две минути и единайсет секунди), прехласвала се бе по футбола и американския футбол. Но не обичаше плуването. Намираш се само на два метра и седемдесет сантиметра под водата и умираш от страх, Ганьон. И то в един най-обикновен басейн.

Полузадушена, Зенаид изскочи на повърхността със скоростта на торпедо, изстреляно от подводница.

— Лично аз заминавам за Пхукет, Алекс. Наложи ли се, ще стигна и до Австралия. Ще преследвам този тип по всичките седем морета, та ако ще това да ми отнеме и десет години.

В този момент се появи Лавиолет, пременен в очарователен памучен костюм. Той с изумление се вторачи в банския на Зенаид (вярно, че й беше малко тесничък, особено сутиенът), след което обяви, че е наел гемия — тумбесто корито, снабдено едновременно с платна и мотор. С трима души екипаж, между които един готвач, плюс капитанът, който се казвал Чарли и бил от Сан Франциско. „Гръм и мълнии! Зенаид, чисто гола да беше, нямаше да е по-страшно! Надявам се все пак, че няма да останеш с този миниатюрен бански!“

— Напротив! — изръмжа тя.

Това съставляваше част от бойния й арсенал.

Пристигнаха в град Пхукет на едноименния остров и не намериха там джонката, която търсеха.

— Аз се прибирам, Зенаид.

На Алекс му бе дошло вече много. А и в добавка към семейните и професионални задължения, които го зовяха в Канада, никак не му се нравеше идеята да живее на разноските на Лавиолет. Освен това далеч не споделяше възхищението на двамата си млади спътници към околния пейзаж. Вече познаваше Тайланд, Често прескачаше насам през 60-те и 70-те години. В Банкок имаше приятели, французи от Камбоджа, Кошиншин или Лаос. На минаване оттам щял да ги помоли евентуално да й помогнат. Искрено съжалявал.

Замина сутринта в сряда, на 4-ти, със самолета за Банкок. Зенаид настоя да го придружи до малкото летище в северния край на острова, недалеч от моста, който го свързваше с континента.

— Госпожа Ганнон?

Тя откъсна очи от излитащия еърбъс на „Тай Еруейс“ и видя до себе си един мъж, за когото реши, че е тай.

— Ганьон.

— Да, Ганнон — потвърди той, след което на разваления английски, използуван почти повсеместно в тези райони, я попита дали търси човек на име Ганти.

— Гантри.

— Да, Ганти.

Ще му даде ли нещо?

— Майната ти! — бе първоначалната мила реакция на Зенаид.

След което кимна утвърдително. Сто бата.

— Недостатъчно.

— Сто и петдесет.

В крайна сметка се споразумяха за хиляда двеста и петдесет. Мъжът заяви, че знае къде е джонката на „Ганти“.

Той произнесе едно съвършено неразбираемо име и на лицето му се изписа безкрайно самодоволно изражение. По настояване на Зенаид повтори името, от което то не й стана по-ясно.

— Може ли да ми го напишете?

Мъжът изпълни молбата й, като преди това я въведе в залата за пристигащи, където беше ужасно задушно. Там той надраска върху късче хартия нещо, подобно на наниз от парчета студена юфка.

— Много хитро, няма що.

Тя взе хартийката и я завря под носа на първия срещнат.

Можеха ли да й прочетат написаното? Можеха. И какво означаваше то? Името на един остров. Име, което й написаха отново, този път на латиница.

— Сигурен ли сте, че това е остров?

Не миряса, докато не й изнамериха карта и не й показаха въпросния остров. С изражение, от което личеше, че я смятат за пълна идиотка, й обясниха, че „Ко“ означавало остров. Та островът се казвал Ко Ланта и се намирал на около осемдесет километра югоизточно от Пхукет. Зенаид плати хиляда двеста и петдесетте бата, без да има никаква представа на колко се равнява това в долари. Поинтересува се в коя част на Ко Ланта се намира Гантри. На юг, в един залив. „Откъде знаете?“ Единственият отговор беше искрен изблик на смях. Тя настоя, а глупакът му с глупак се разкикоти още по-силно. Към него се присъединиха други глупаци, което доведе до истински празник на смеха. Зенаид побърза да вземе автобуса и се върна в града.

— Какво правиш тук, Лавиолет?

— Чаках те.

— Така или иначе, щяхме да се срещнем на гемията.

— Вече няма гемия, Чарли замина — уведоми я той със спокойствието, присъщо му извън моментите, в които ставаше жертва на сексуалните си щения.

— Как така замина? Ти беше ли наел гемията, или не? Та ти му плати!

Чарли върнал парите и обяснил, че в действителност гемията не му принадлежала и че истинският й собственик го викал по спешност.

— Ще намерим друг кораб — успокои я Лавиолет. — Няма място за притеснение. Намираме се на остров, в края на краищата, така че кораби колкото щеш.

Обиколиха цялото крайбрежие. Няма кораб. Или най-рано утре. Няма кораб за Ко Ланта — много далече. Няма кораб, защото мотор съвсем счупен. Няма кораб, защото тъща на мене много болна, вие дойде пак, като умре, моля.

— Лавиолет, имаш ли същото впечатление, което имам и аз?

— Да, че някой ни пречи. На всичкото отгоре си правят майтап с нас.

Няма кораб, защото…

— Да, това начин.

Мъжът товареше бамбукови кошове в някакво подобие на дълга и тясна пирога, която сигурно се движеше и с платна, но си имаше и малък мотор, странно забучен в единия край на солиден триметров прът.

— Което ще рече?

— Има кораб. Заминава сега.

Да ме вземат мътните, ако се кача на това чудо!, помисли си Зенаид. И дума да не става! Искам истински кораб. Едва не се просна възнак, когато пирогата с пълна скорост се стрелна напред.

— Лавиолет, направи нещо!

— Искахме кораб, ето ни кораб. Все си недоволна.

Лавиолет собственоръчно я бе вдигнал от земята и настанил на нещо като пейка за гребците, в която тя, истински ужасена, побърза да се вкопчи с всички сили. Пирогата скоро остави вляво зад себе си малкия нос, на който се намираше Изследователският център по морска биология.

При всички други обстоятелства Зенаид със сигурност би направила връзката, ала сега се задоволи просто да се вторачи в носа на пирогата, която цепеше като нож тюркоазносините морски води. Падна нощ, но достатъчно ясна, за да не намалят скоростта. Тук-там ненадейно се очертаваха контурите на странни островоподобни скали или пък на малки островчета с разкошни плажове, чийто бял пясък искреше на лунната светлина. В момента се носеха покрай колосални кървавочервени стени, които според картата на Зенаид не би трябвало да се намират тук. В тях от време на време се разкриваха пустинни тесни заливчета, обградени с внушителни канари.

— Не отиваме в Ко Ланта, Лавиолет. Този тип ни разправя небивалици.

— Много си нервна, Зенаид. Като разходка е много приятно. На мен ми харесва.

Нещо не се връзва, каза си тя. Ко Ланта се намираше на седемдесет-осемдесет километра от Пхукет; и никой не можеше да я убеди, че с лодка подобно разстояние се изминава за времето, което би отнело на едно такси. Да не говорим за външността на кормчията!

— Не, ама ти видя ли му мутрата, Лавиолет? Прилича на мошеник. Или на пират. Ще ни вкара в някакъв капан, помни ми думата!

— Ами че той тежи четирийсет кила, Зенаид. Бих могъл да го смачкам с два пръста, защо се притесняваш?

Нощта ставаше все по-непрогледна и водната повърхност все по-гладка, но същевременно и по-тъмна. Безпокойството на Зенаид нарастваше с всяка изминала минута и изключителното спокойствие на Лавиолет не й беше от никаква полза. Пирогата внезапно намали ход и настъпи пълна тишина, докато навлизаха в един толкова тесен проток, че ако разпереха ръце, биха могли почти да докоснат обграждащите го скални стени. Сега пирогата се плъзгаше по инерция с едва доловимо шипене.

— Я гледай!…

Странни червени, сини, зелени и жълти отблясъци играеха по лицето на Лавиолет, който се беше облещил от изумление. Зенаид се обърна на пейката си и дъхът й секна при разкрилата се гледка. Намираха се в обширен залив с формата на циркус, заобиколен от почти стометрови отвесни скали. По скалите блещукаха разноцветни бенгалски огньове и изпълваха неподвижния нощен въздух с червено-синьозелено-жълти димни завеси. Самото море се виждаше ясно като посред бял ден. Мощни прожектори осветяваха кораловото дъно и пъстроцветното гъмжило от всевъзможни морски твари. Джонката, която изглеждаше огромна, стоеше в самия център на залива. За миг тя се очерта на фона на огньовете, наподобявайки с двурогия си катраненочерен силует колосален паяк, после на свой ред светна цялата в истинска феерия от разноцветни лампички, окачени по фалшбордовете, мачтите, ноковете, кърмата и шпила на бака:

Лампичките започнаха да примигват подобно на рекламата на китайски ресторант, изписвайки фразата: „Добре дошла, Зенаид“, и в същото време от множество високоговорители се разнесоха звуците на „Чучулиго, малка чучулиго…“

— Ужасно мило, а? — подхвърли Лавиолет. — Сама виждаш, че беше излишно да се притесняваш.

Пирогата спря до широк трап. Приближи се един моряк, след него иконом в бял фрак, последван на свой ред от самия Лакомник, облечен в саронг и е препасано със зелена кърпа чело.

— Търсили сте ме навсякъде, доколкото разбрах — каза той.

Подаваше й пари. Зенаид изгледа банкнотите с огромно подозрение.

— Какво е това?

— Вашите хиляда двеста и петдесет бата. Струва ми се, че за една финансистка раздавате бакшиши с твърде лека ръка. Това са около четирийсет и пет долара.

— Човекът от летището за вас ли работи?

— Да речем, че работим заедно. Той е изследовател в Центъра по биология в Пхукет. Завършил е в Бъркли и говори английски по-добре от мен. Ужасно се е забавлявал.

— А така нареченият рибар, който ни докара тук?

— Той е истински рибар. Приятели сме от дванайсет години.

— А Чарли, който ни заряза?

— Той ви взе в Пенанг по мое настояване и се оттегли от сцената, когато го помолих за това. За което искрено съжаляваше, между другото. Много му било приятно да ви наблюдава, докато сте правели слънчеви бани на палубата.

— Вие ли заповядахте на всички тези хора да не ни наемат кораб? На всички, освен на един?

— Опасявам се, че да. Искате ли да пийнете нещо? Разполагам с доста добро шампанско.

Тя го оглеждаше. Докато се качваше на джонката, за миг й се бе сторил по-нисък от нея. Но не беше така. Измамното впечатление се дължеше на почти неестествената широчина на плещите и торса му. Имаше плосък корем с ярко изразена мускулатура. Косата му бе тъмнокестенява, а очите толкова наситеносини, че изглеждаха почти черни. Загарът му бе съвсем равномерен. Обзалагам се, че е почернял навсякъде, помисли си тя и в следващия миг реши, че подобни мисли са пълна идиотщина от нейна страна. Да не си откачила, Ганьон? Косата му падаше на раменете, а късо подстриганата брада оставяше страните му открити. Същински пират. Не липсваше дори широката кръвожадна усмивка, разкриваща ослепително бели зъби.

— И защо точно този рибар, а не някой друг? Всеки би могъл да ни докара дотук.

— Исках да изпитам упорството ви. Ако не бяхте попаднали на Хонг, никой друг нямаше да ви вземе, вас и Лавиолет. Обърнали сте се към двайсет и девет собственици на плавателни съдове. И ако това не е инат, значи, нищичко не разбирам.

Двамата стояха на кърмата в нещо като терасовиден салон. Нисък диван, разположен в кръг по протежение на фалшборда, заобикаляше масичка от тиково дърво. Разкошни плетени кресла от индийска палма с облегалки във формата на паунова опашка допълваха обзавеждането. Платнен сенник на бели и зелени райета създаваше известна интимност. Дори прекомерна за вкуса на Зенаид. Огньовете по скалите бяха угаснали, подводните прожектори също, нощният мрак отново обгръщаше джонката.

Едва не попита откъде знае имената им, нейното и на Лавиолет, но се сети, че те фигурираха върху формулярите в хотела в Куала Лумпур. Освен това се бяха представили на Чарли, оня иначе толкова симпатичен мошеник.

— Как разбрахте, че ви търся?

Третият човек, Алекс Дьошарм, който сутринта взел самолета за Банкок, задавал твърде много въпроси. И някои от тях на хора, които Гантри познавал много добре. Именно те го предупредили.

— След което на свой ред се осведомих за вас — уточни той. — На кораба разполагам с известни възможности в това отношение. Искате ли да ви кажа колко гола е вкарал за хокейния си отбор от Монреал вашият приятел Франсоа-Ксавие Лавиолет през последното първенство?

Тя седна. Неохотно, ядосана и същевременно леко объркана. Но беше изминала двайсет хиляди километра, за да открие този човек, и гневът й можеше да изчака още малко преди да избухне.

— А какво знаете за мен?

— О, доста неща! — възкликна той все така нехайно. — Датата и мястото на раждане, имената на родителите ви, както и това на дядо ви, който ви е отгледал. Знам също къде сте следвали, къде сте работили и каква заплата сте получавали. Освен това съм в течение на рекорда ви на осемстотин метра, на брака ви с Лари Елиът и, естествено, на развода ви. Известно ми е за кратковременния ви престой първо при Кац, след това в отдела на Марти Кан, както и за сегашния ви статут на пълномощник в банката „Кесъл“ в Милуоки, макар че в момента сте в отпуск, който впрочем би могъл доста да се удължи. Иначе нищо друго. Освен може би това.

Той взе от тиковата маса един плик и извади от него няколко снимки. На тях тя бе заснета последователно в псевдоиталианския ресторант на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур и до басейна в хотела в Пенанг, където двамата с Алекс бяха обядвали, докато Лавиолет водеше преговори по наемането на гемията на Чарли. Фотографът шпионин бе успял да хване дори момента, в който закопчалката на сутиена й стачкуваше.

— Трябва да призная — отбеляза невъзмутимо Гантри, — че тези снимки спомогнаха много, за да ме убедят в необходимостта да ме намерите на всяка цена.

Той седна на свой ред, протегна голите си крака и разпери пръсти. От доста време насам от високоговорителите на джонката вече не се лееше „Чучулигата“, а тиха нежна музика.

— Мога ли да ви наричам Зенаид?

— Не.

— Добре, госпожо Ганьон. Ще се преоблечем за вечеря, разбира се, но за никъде не бързаме. Не се безпокойте за куфара си, той пристигна на борда, преди вас. Освен това тук имаме вечерни облекла за дами, макар че се питам дали ще се намери нещо по ваша мярка. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо?

— Абсолютно.

В действителност умираше от жажда: От пътуването с пирогата гърлото й беше съвсем пресъхнало.

Лакомника се усмихна и даде някаква заповед. Даде я на непознат език и без да повишава глас на невидим прислужник. Някъде отзад долиташе смях. Оня глупак Лавиолет, изглежда, се забавляваше чудесно в компанията на трите красиви жени, които Зенаид забеляза още с качването си на борда.

— А сега ще ми кажете ли защо сте тук? — попита Гантри.

Един прислужник, облякъл нещо като бял мундир върху саронга си, донесе напитки. Литри плодов сок и „Дом Периньон-розе“.

Изслуша я, без да я прекъсне нито веднъж. Отначало тя се притесняваше от погледа му, който не я изпускаше и за миг. Не че беше неприятен или че се задържаше прекалено дълго върху нея, разсъбличайки я от разстояние, макар донякъде и да имаше нещо такова, а преди всичко, защото от време на време долавяше в очите на Лакомника някакво смущаващо напрежение. И в тези моменти имаше усещането, че той вече не гледа на нея като на жена и че би я погледнал точно по същия начин, ако беше някой мустакат секретар или банкер.

Зенаид млъкна. Той отново си наля шампанско, предложи й за пореден път и тя отново отказа. Но виж, на лимонадата със зелен лимон, поръсена с щипка черен пипер, не успя да устои. Разкош!

Мълчание.

— Спомням си много добре „Обауита“ — проговори най-сетне той: — Аз действително предприех първата ПОП.

— Защо?

— От техническа гледна точка компанията представляваше идеалната „мишена“. Но имах и други причини.

— Какви?

— Обичам горите. „Обауита Дженерал Уд“ имаше в активите си един милион хектара. Освен това смятах тогавашните й ръководители за рядко тъпи. И последвалите събития недвусмислено го доказаха.

— Първата ПОП?

— Да, но не и втората. Нямам нищо общо с нея.

— Така ли?

— Дали ми вярвате, или не, за момента е без значение. Аз предприех първата ПОП, след това я прекратих.

— Защо?!

— По лични съображения.

— С други думи, „зелена поща“ — подхвърли тя. — Колко спечелихте от оттеглянето си?

— Десетина милиона плюс разходите. Но не това беше причината.

— Лу Манти твърди, че сте атакували отново чрез подставени лица. Според него, ако сте прекратили първата атака, то е било именно защото сте се страхували да не се разкриете прекалено много. След което сте я подновили по-дискретно.

— Не познавам въпросния Лу Манти. Как си обяснява той внезапната ми склонност към дискретността? Винаги съм действал открито.

— Когато вижда какво правят, и най-вече какво се канят да направят новите ръководители на „Обауита“, на човек му става ясно защо някой, който претендира, че е еколог и се преструва на влюбен в природата, растенията, дърветата и животните до такава степен, че го използва дори за самореклама, та човек разбира, както казах, защо този някой предпочита да закупи мажоритарен пакет акции от „Обауита“, без да се показва. Защото това би навредило на имиджа му.

— Прелюбопитна теория.

— Способна съм да смачкам физиономията на доста мъже — сопна се ядно Зенаид.

— С удоволствие бих се преборил с вас.

— Не съм се отказала от мисълта да убедя Лавиолет да го направи вместо мен.

— Той вероятно би се справил. Няма да е зле да вземете един душ, ще ви поотпусне.

— А вие сигурно ще се пишете доброволец да ми изтъркате гърба, предполагам?

— Що за странна идея!

Тонът на Гантри беше все така безгрижен.

— Вървете по дяволите! — заяви Зенаид.

— С това и ще завършим. Какво ще кажете, ако отидем да вечеряме?

Вечеряха на палубата, където прислужниците, мъже и жени, с усмивка описваха същински балетни фигури около масата с дванайсет куверта. Някои от сътрудниците на Гантри бяха останали на поста си в компютърния сектор, но за сметка на това трите млади жени присъстваха на вечерята.

Едната беше секретарката на Гантри, другата — компютърен инженер, а третата се оказа специалист по съобщителна техника. А че и трите бяха наистина красавици, бе допълнителна бонификация. Вечерята мина много весело. Никой не отвори дума за работа. В екипа на Лакомника цареше атмосфера на другарство. Човек би рекъл, че вижда тайфа приятели, тръгнали на ваканционно плаване. Средната възраст беше двайсет и седем години; самият Гантри бе на двайсет и девет. Всички бяха във вечерно облекло. Зенаид намери в каютата си осем дълги рокли и бележка, която я уверяваше, че никога не са били обличани. Избра една от четирите, които й бяха по мярка, само дето деколтето й слизаше почти до коленете.

Към края на вечерята дойдоха да повикат Гантри, който се извини и слезе долу. Все още не се бе върнал, когато сервираха кафето. Лавиолет бе притиснал една от сътрапезничките си до главната мачта и й демонстрираше как се смазва противников хокеист в мантинелата.

Зенаид отиде да си легне. Каютата й беше относително малка, но чудесно оборудвана. Разполагаше дори с баня, облицована с тиково и санталово дърво. Отново взе душ и изключи климатичната инсталация, която не понасяше. Предпочете да отвори подобието на люкове, използувани вместо прозорци. Джонката почти не помръдваше. Като се изключат разговорите на палубата, където Лавиолет продължаваше да разказва историите си, не се чуваше нищо. Морето беше спокойно, сякаш застинало. Скалите около залива смътно се очертаваха в полумрака. Мирис на море и санталово дърво. Легна си, леко изпотена под въздействието на неподвижния и влажен въздух. Прочете няколко страници от един сборник разкази на Пол Баулс, който намери в малката библиотека. Угаси лампата и почти заспиваше, когато усети нечие присъствие. Първата й мисъл бе за Лавиолет.

Но силуетът не беше достатъчно висок.

— Не ви виждам в тъмното — каза той. — И искрено съжалявам за това, повярвайте ми.

Зенаид се покри с чаршафа и запали нощната лампа. Беше сменил вечерното си облекло със саронг. Само че друг, в преобладаващи сини и черни тонове. Дали има вечерни саронги? Не ставай глупава, Ганьон.

И нещо доста странно: позата му много наподобяваше тази на Лари, когато посред нощ дойде в стаята й в хотел „Девън“. Въпреки че Гантри беше подчертано по-спокоен.

И по-самоуверен. Внимавай! Този тип не е Лари. Нито който и да било от мъжете, с които си имала вземане-даване досега, макар и далеч да не са триста и петдесет — не си Лукреция Борджия все пак.

— Та какво? — попита тя.

— Не се опитвайте да отгатнете, часът е четири сутринта.

И следователно плюс-минус половин час, четири следобед по крайбрежието на Щатите.

— Благодаря за информацията. Свободен сте. Мисля да поспя още малко.

— Сега вече знам кой е Лу Манти. Не претендирам, че ми е известно всичко за него, разбира се, но картината постепенно започва да се изяснява.

Гантри леко помръдна. Очевидно бе невероятно гъвкав въпреки могъщите си гърди, силните ръце и мускулестите бедра, очертани под копринения саронг. Направи три-четири крачки и се озова до нея. Зенаид видя, че в дясната си ръка — имаше фини, изключително дълги пръсти — държи наполовина изпушена пура.

— Димът пречи ли ви?

— Да.

— Жалко.

И с олимпийско спокойствие дръпна от пурата си.

— Момичето, с което Манти е отишъл на онова събиране, се казва Текси Морган; истинското й име е Мери-Джо Шмилър. Тя е момиче на повикване от най-висша категория.

Никой не се кара с тези момичета, те не се наемат с такава цел. И още по-малко с Текси, която е едно от величията в бранша. Според нея Манти е получил покана за соарето след препоръката на някой си Уд, който изобщо не бил чувал за него. Манти пристигнал в Ню Йорк същия следобед, само четири часа преди да блъсне с ягуара си поршето на бившия ви съпруг. И е напуснал Ню Йорк веднага след като сте обядвали в „Меридиън“. Може ли?

С два пръста на лявата си ръка държеше чаршафа, който покриваше Зенаид.

— Щом ви харесва — каза тя.

Той не дръпна чаршафа.

— Та нашата приятелка Текси разбрала в последния момент, че трябва да придружи някой си Манти на приема у Сайди. Имала друга среща, но срещу десет хиляди долара се съгласила да я анулира. Всичко, което се искало от нея, било да пристигне на приема С Манти, да му прави известно време компания, след което повече да не се занимава с него.

— Предполагам, че сте постоянен клиент на красивата Текси?

— Нищо подобно. Но може и да я изпробвам при следващото си пътуване до Ню Йорк. Просто ми намериха човек, който познава човек, който я познава.

Започна да издърпва чаршафа. Много бавно. На едва осезаеми тласъци. Показа се едната й гърда.

— Може и да сте измислили всичко това — подхвърли Зенаид.

— С каква цел?

— За да се отървете от мен.

Но не откъсваше очи от Лакомника, който разголи и другата гърда.

— Аз предприех само една ПОП. Първата.

— Която, доколкото разбрах, сте прекратили по лични съображения. И какви по-точно?

— Бих се учудил, ако това ви засяга.

Той леко придърпа чаршафа обратно нагоре, така че да се закачи за зърното на лявата гърда.

— Бих се учудила, ако този отговор ме задоволи.

— Получих също така информация за Рандолф М. Харкин III, за Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела.

Това бяха имената на хората, предприели официално увенчалата се с успех ПОП срещу „Обауита“.

— Харкин не би могъл да си купи самостоятелно дори хамбургер без лук — продължи Гантри. — Фийлдинг има качества, но по-малко, отколкото си въобразява. Преди четири години е имал големи неприятности по време на един рейд, в който затънал по катастрофален начин, като неприятностите се задълбочили в резултат на конфликт с данъчните власти. Освен това бил забъркан и в доста мръсна афера с малолетна, от която се е измъкнал по чудо. Няколко дни преди началото на рейда срещу „Обауита“ той със сигурност не е можел да събере повече от два-три милиона долара, и то при условие, че продаде къщата си и колите си.

— Откъде е намерил тогава пари?

Чаршафът отново се плъзгаше надолу, издърпван с леки, но резки движения с решително обезпокояващ ефект. Зенаид беше вече гола до кръста. Докъде ще го оставиш да стигне? Не, уточни мисълта си: докъде искаш да стигне?

— Уместен въпрос и благодаря, че ми го зададохте — отбеляза той. — Все още не знаем отговора. Но рано или късно ще го узнаем.

Чаршафът се спря на чертата, оставена от банския. Слава Богу, не успя да изгори много. Изпразнила беше три туби крем: в Куала Лумпур, на Пенанг и на гемията на Чарли.

— Сега за Кампанела — подхвана Гантри, който продължаваше да държи в дясната си ръка пурата, докато с лявата леко подръпваше чаршафа. — Господин Албърт Кампанела е от друг калибър. По-интелигентен от Харкин, не толкова компрометиран като Фийлдинг и най-вече несравнимо по-дискретен от него. Което обяснява и факта, че не са ми намерили нищо. Дори и в момента си задават въпроси по негов адрес. Търсят. И ще намерят, разбира се.

— Ще намерят?

— Моите стари лели в Мейн. Те са малко от типа „Арсеник и стари дантели“, но любопитството им е неутолимо.

Гантри хвърли пурата. Тя забеляза, че ново помръдване на чаршафа бе оголило един сантиметър бяла кожа. Под линията на загара започваха да се появяват първите косъмчета.

— Всичко навежда на мисълта, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са подставени лица, опериращи за чужда сметка.

— За ваша според Манти.

— Вече се занимават с Манти. Скоро ще ми изпратят възможно най-пълно досие за него.

— С колко души едновременно могат да се занимават вашите стари лели?

— С цяла навалица. Проверихме сведенията, които ни дадохте за банкерите, взели участие в операцията, за всички адвокати, които са посредничили, както и за инвестиционните и пенсионни фондове, съставлявали „мецанина“.

Чаршафът вече не помръдваше. Венериният й хълм бе открит само наполовина.

— Да продължавам ли, госпожо Ганьон?

— Все ми е тая — заяви тя.

— Имах предвид обясненията си, естествено.

— Разбрах.

Говориш глупости, Ганьон.

— В момента градинарят на старите ми лели, който някога е бил разсилен в една банка, проучва втората ПОП, с която нямам нищо общо. Открие ли нещо странно, веднага ще ми съобщи. Ако ни направите удоволствието и честта да останете известно време при нас, бихме могли заедно да получим някои от отговорите в близките часове или в близките дни. Да или не?

— Не.

— Не говоря за престоя ви тук, разбира се. Нито за моите обяснения.

— Досетих се.

— Наистина ли не?

— Да.

Той дръпна чаршафа докрай, този път с едно-единствено движение. Задържа погледа си върху нея десетина, най-много двайсет секунди, след което се обърна и се отправи към вратата.

— Закуската е по всяко време и навсякъде. Целият кораб е ваш, ходете, където желаете. Ако имате нужда от нещо, достатъчно е да го поискате. Един хеликоптер ще бъде на ваше разположение в случай, че решите да отидете на пазар. Лека нощ.

— Лека нощ.

Вратата се затвори зад него. Искам да ти задам само един въпрос, Зенаид, само един: защо му каза не?

С чаша кафе в ръка, тя слезе по широкия трап, покрит с плетен килим от дебело въже. Часът беше девет. Известно време наблюдава неподвижната кристалночиста вода, после седна и потопи краката си до средата на прасците.

— Добре ли спахте?

Въпросът й бе задал един от сътрудниците на Гантри, облегнал се на фалшборда. Помъчи се да се сети името му:

Пат Не-знам-що-си. Изглеждаше най-много двайсетгодишен с розовите си бузки и красивите си сини очи.

— Мога ли да се изкъпя?

— Всички го правим.

— Няма ли акули?

— Нищо по-голямо от четири метра — отвърна той през смях. Зенаид проследи погледа му и видя на трийсетина метра над тях един мъж със саронг, въоръжен с пушка с оптически мерник.

— Не толкова заради акулите. Тук те са напълно безопасни. Най-елементарна предпазна мярка, а и Гани не успя да намери друг начин, за да накара тези хора да поработят.

Тези хора? Зенаид се озърна към скалния хребет и забеляза още трима пазачи. За целия екип Гантри Лакомника е просто Гани. Остави чашата и се потопи във водата; умираше от страх, но бе твърдо решена да не го показва. Мислеше, че ще може да стъпи, но се оказа, че се е излъгала, и й се наложи да поплува. Около двайсетина метра. Усети пясъка под ръцете си, след това и под краката. Дъното най-неочаквано се беше издигнало и сега водата стигаше едва до коленете й. Въпреки това имаше чувството, че е преплувала езерото Онтарио от изток на запад по пунктира на американо-канадската граница. Голямо геройство, няма що!

Обърна се към Пат Еди-що си, който стоеше все така облегнат на фалшборда.

— Къде е господин Гантри?

Спял. Снощи работил до много късно. Известно ми е нещичко по въпроса, помисли си Зенаид и в душата й отново се прокрадна горчивината на съжалението. Тя продължи по пясъка до сравнително широк процеп в скалната стена, през който водата се вливаше в морето. Хвърли поглед назад. Пат Не-знам-кой-си й направи знак да продължи. Навлезе в процепа, който се оказа вход към доста дълъг проход, газейки в осезаемо по-хладната вода на нещо като поток. След петдесетина метра проходът неочаквано се разшири, а потокът се стрелна надолу, преминавайки във водопад. Тя изкачи една скала, после втора, преоткривайки с наслада позабравените емоции на катеренето и планинските преходи. Накрая, останала без дъх, се озова на малко плато, върху което се изсипваше друг водопад. Водата падаше от около шейсет метра височина в почти овална вдлъбнатина, чието каменно дъно напомняше дъното на басейн. Наоколо растяха дървета. Мясото беше съвършено безлюдно.

Зенаид се потопи във водата, този път несравнимо по-спокойна, отколкото беше в морето преди двайсетина минути, после се изтегна по гръб на една плоска скала и побърза да се отърве от сутиена, който я притесняваше. Беше гладна, но не до такава степен, че да хукне към джонката.

Не лъже, невъзможно е да лъже. И ти му вярваш не защото ти се иска да… Добре, да оставим това. Ти му вярваш, защото е логично.

Като попремисли обаче, реши, че не е чак толкова логично. Гантри бе наредил да се започне разследване. Или поне така твърдеше.

Не. Ти просто му вярваш, и толкоз!

Потопи се повторно и отново легна на скалата, този път по корем, елиминирайки и втората част от банския си. Унесе се в лека дрямка, ала все пак чу приближаването му. Едва успя да се хвърли в „басейна“.

— Катерите се като коза, Бога ми. Момичетата никога не са успявали да стигнат дотук. Вярно, че никога не съм им оставял и достатъчно време, за да го сторят.

Гантри държеше доста тежка на вид кошница, покрита с кърпа на зелени и бели карета. Той нави въжето, което явно бе използувал при изкачването, за да я изтегли. Остави я малко по-встрани от скалата, върху която тя беше проснала банския си, и седна. Погледна я едва-едва, някак мимоходом. Носеше все така саронг. Зенаид забеляза върху лицето му признаци на умора.

— Пат е трябвало да ви предупреди; Плочата, върху която сте се настанили, не е най-подходящото място.

— Не знаех, че е необходима предварителна резервация — сви рамене тя.

— Вижте.

Бе вдигнал от земята нещо като дълъг бамбуков бастун, който се намираше тук сякаш случайно. После се приближи до плочата, разрови с върха му една вдлъбнатинка, намираща се на по-малко от два метра от мястото, където беше придремвала, и бързо се отдръпна. След десетина секунди от нея със съскане се показа главата на една, сетне на втора змия.

— Кобри — отбеляза Гантри. — В това гнездо живеят сигурно четиринайсет-петнайсет парчета. От пет години насам, откакто идваме тук, сме сключили с тях нещо като пакт за ненападение. Не ги закачаме и те ни оставят на мира.

— Пат наистина е трябвало да ме предупреди.

— Не се страхувате много от змии, нали?

— Не. Не много.

— Всъщност не рискувате почти нищо. Наблюдавайте пак. Той взе едно кръгло камъче с големината на орех, постави го на земята на няколко метра от тях, след което пак се отдръпна и направи знак с ръка. Изтрещя изстрел и глухият ек на гърмежа се заблъска в отвесните скали. Камъкът се бе пръснал на парченца. Зенаид потърси с поглед стрелеца, но не го забеляза. Излиза, че съм се дупила чисто гола пред очите на трийсет и шест души охрана, помисли си тя. Браво, Ганьон! Голяма гъба се оказа! Погледна отново Гантри. Той клечеше в обичайната за азиатците поза на цяло стъпало, с опрени на коленете лакти и с безжизнено отпуснати ръце.

Не се усмихваше и мислите му несъмнено бяха другаде. Зенаид реши, че явно не е спал цяла нощ, и се изуми от странното чувство на нежност, което най-неочаквано я обзе.

— Изглежда, че почти нищо не е в състояние да ви уплаши, госпожо Ганьон. Или бъркам?

— Зенаид.

— Освен морето — добави той. Увериха ме, че плувате като ютия.

— Това тук не е море.

Има да ти казва нещо важно. Очевидно старите му лели от Мейн са му съобщили това-онова.

— Зенаид, минавала ли ви е през ум мисълта, че би могло да съществува някаква връзка между онова, което ви се е случило в Милуоки, и ПОП срещу „Обауита“?

Тя спря да цапа във водата и се приближи до брега.

— И съществува ли?

— Проследили са ви до Малайзия — вас, Дьошарм и Лавиолет. Няколко мъже, китайци, които са се качили на самолета в Хонконг и несъмнено са поели щафетата от друг екип, пристигнал заедно с вас от Ню Йорк. Дори на Пхукет някой непрекъснато е вървял подир вас, докато друг се е лепнал за Алекс Дьошарм.

— Той добре ли е?

— Прибрал се е в Монреал без проблеми, но е под наблюдение.

— А знае ли това?

— Не — поклати глава Гантри, все така без да я поглежда и с все същото замислено изражение в очите. — Да, що се отнася до отговорите на следващите два въпроса.

Тя тъкмо се канеше да го попита, първо; сигурен ли е в получената информация, и второ: смята ли, че Алекс се намира в опасност.

Мислите й ли четеше, що ли?

— Не мога да чета мисли — продължи Гантри с извънредно спокоен тон. — Но на ваше място също бих задал тези въпроси. Мога и да греша, разбира се. Не е изключено например някой от трима ви да си има лични неприятности.

Според вас има ли нещо в живота на Дьошарм, което би могло да обясни факта, че го следят?

— Не.

— Занимава ли се с политика? Да е работил или пък да работи за тайните служби?

— Това е смешно.

Лакомника отново поклати глава. Като се изключи това движение, той запази досегашната си пълна неподвижност, на каквато сигурно бяха способни твърде малко хора, особено в тази тъй неудобна на пръв поглед поза.

— Просто елиминирам други възможни обяснения. Познавам бившия ви съпруг Лари Елиът само по име. Никога не съм го виждал, но знам, че е забележителен специалист в своята област.

— Лари никога не би наел цяла кохорта детективи, за да му докладват къде съм и какво правя. Това е още по-смехотворно от предположението ви, че Алекс би могъл да бъде шпионин, преследван от КГБ или ЦРУ.

— Значи отпада още едно обяснение. Между другото, свободна ли сте?

Имам усещането, че съм такси.

— Да — отвърна тя.

— Аз също — заяви все така невъзмутимо Гантри.

После обърна глава към нея и погледите им се срещнаха за пръв път, откакто се бе появил. Господи, Зенаид! Ето че ти се случва. Като на всичкото отгоре и дума не може да става за сравнение с онова, което изпитваше към Лари.

— Остава Лавиолет. Съмнявам се обаче, че неговият хокеен тим е наел хора да го следят, и то с единствената цел да му попречи да подпише договор с някой малайски клуб по бадминтон. Между другото, той прекара нощта с моята специалистка по компютърна техника. Горката Ли, сутринта беше съвсем замаяна. Което не ме устройва много. Може и да не си личи, но тук ние сме на работа и това място е една от работилниците ни. Атмосферата му спомага всеки от нас да се съсредоточи максимално. Като, се започне от мен. В момента провеждаме една малко деликатна операция, която, естествено, няма нищо общо с… вашия случай.

— Съжалявам, че ви се натрапих.

— Не съжалявайте — отвърна той без усмивка, като продължаваше да я гледа втренчено. — Безкрайно съм щастлив, че сте тук, независимо от причината за вашето идване.

Междувременно вече взех необходимите мерки. Към нас всеки момент ще се присъединят хората, които бях изпратил да си починат. Ще сформирам два работни екипа. По същия начин, по който мобилизирах и още някои от старите ми лели. Имате ли обичай да се събличате чисто гола за щяло и нещяло?

— Не. Трябваше да се сетя за вашите пазачи. Изобщо нямам такъв навик.

— Толкова по-добре.

Продължаваха да се гледат в очите. И погледът на Лакомника беше сериозен. Накрая той се изправи, вдигна ръка право нагоре и описа с показалец два малки кръга във въздуха.

— Нареждам на охраната да се оттегли. С кобрите все някак ще се справим. Страхувате ли се?

— Не.

— Нямах предвид кобрите — усмихна се той.

— Нито пък аз.

— В кошницата има всичко необходимо за един пикник. През последните две седмици доста поработих, така че си давам два часа почивка.

Толкова по-добре било. По-добре било единствен господинът да си оплакне очите с анатомията ми. Ганьон, ако някой друг мъж ти беше казал това, най-малко би се взривила от смях.

Ето че ти се случи и повече приказки са просто излишни.

Тя стоеше в края на басейна и пазеше равновесие на върха на пръстите на краката си върху извивката на издигащото се към повърхността дъно. Гантри беше на три метра от нея. Гантри, който свали саронга си и за миг застина чисто гол, преди да се гмурне. Изчезна под водата и заплува на около четири метра дълбочина с невероятна скорост, но същевременно безкрайно дълго — две, после три минути.

Най-сетне изскочи точно зад нея. Зенаид почувства докосването му, но не помръдна. Водата около тях стана отново гладка като стъкло.

— Случва ми се нещо съвсем непредвидено — каза той.

— Искрено ви вярвам.

— Странно е, че човек осъзнава подобно нещо, макар и никога до този момент да не го е изпитвал. Или поне не със същата интензивност.

— Много странно, наистина.

Дишането й леко се бе ускорило, но не можеше да направи нищо. А и нямаше желание всъщност да прави каквото и да било.

— Вие дойдохте при мен с целия си арсенал с единствената цел да ме накарате да застана на ваша страна.

— Което и остава моя цел.

— Тя е постигната.

Зенаид знаеше това. Като се изключи, че в момента мислеше най-малко за Мисиками. Придвижи се с няколко сантиметра назад, към него. Ръцете на Гантри я обгърнаха. Той попита:

— Със същата интензивност?

Мъжете винаги изпитват нужда да задават подобни въпроси. Дори и той. При все че нещата са повече от ясни.

— Да.

Зенаид се обърна и жадно потърси устните му.

Изваденият от кошницата мобифон иззвъня повторно.

Гантри каза името си и изслуша гласа, който му говореше за някой си Бейзинджър, който на свой ред се интересувал от някакъв кореспондент в Манила и от евентуалния таван на наддаването.

— Да се свърже с Хара. Никакъв таван — отвърна Гантри.

— И не ми се обаждайте повече. Ще бъда на джонката след четирийсет и пет минути.

Изключи мобифона и го остави. Главата на Зенаид лежеше на корема му. Ръцете на Зенаид шареха по тялото му.

— Изпратили са те тук, Зенаид. Някой много старателно те е насочил към мен, макар отлично да е знаел, че рано или късно ще разбера истината. Успокой топката, Ганьон. Говоря сериозно.

— Едното не пречи на другото.

— Този някой е наумил нещо. Не, недей, моля те! Не е честно! Не!

Очарована, тя избухна в смях и отиде отново да се окъпе.

— Освен това не съм спал — заяви той.

След което навлече саронга си за по-сигурно и попита:

— Сега може ли да поговорим?

— Може.

Зенаид седна по турски и се зае да довърши наченатото преди десетина минути манго. Чудесно, кимна тя, защото стигнала до същото заключение, а именно че въпросният някой, за когото говорел, бе направил всичко възможно, за да ги събере заедно, нея и Гантри. Не възразявала и срещу твърдението му, че са ги следили през цялото време, още от Ню Йорк. Добре, приемала го. Приемала също идеята, че всичко това е насочено именно срещу нея, защото в Милуоки е попаднала на поредица от случайности — Моралес бил разпознат от една служителка в банката „Кесъл“, а самата тя същата онази сутрин го срещнала последователно в две банки, където депозирал суми в рамките на операция по пране на пари. Което безспорно имало отношение към констатираните от нея нередности в банката „Кесъл“.

— Всичко хубаво, но не виждам връзката между този случай й аферата с „Обауита“.

— Връзката си ти — каза Гантри. — Няма друго обяснение.

Освен ако разследването, което се водело в момента по негово нареждане, не установяло наличието на някаква връзка между банката „Кесъл“ и ПОП срещу „Обауита“. В което се съмнявал. Първоначалният анализ на монтажа на споменатата ПОП доказвал, че е бил осъществен от професионалисти от най-висока класа. А такива в Щатите се броели на пръсти. Особено истинските специалисти. Всъщност самото качество на монтажа на ПОП издавал неговите автори.

— Според старите ми лели не повече от петнайсетина души са способни да доведат една атака чрез ПОП до такъв завършек.

Това означавало — и отсега нататък трябвало да се примирят с тази мисъл, — че едва ли биха могли да установят самоличността на действителните автори на ПОП. Онези, които стоят зад Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Но на които все пак могат да съставят нещо като портрет-робот.

— Хора, разполагащи с огромни средства, които изключително много държат на своята анонимност.

— Неоткриваеми.

— Изобличава ги самата тайнственост, с която се обгръщат. Нито един обикновен финансист не би имал нужда да се крие заради една, общо взето, най-обикновена ПОП. Което означава, че не става дума за обикновени финансисти.

— Мафията.

— Това е първата вероятност. Но една от старите ми лели в Мейн преследва инвеститорите мафиоти вече двайсет и пет години и е експерт по въпроса. Освен това, си има едно приятелче в колежа на ФБР. За никоя от деветте банки, отпуснали заемите, както и за никой от пенсионните и инвестиционните фондове от „мецанина“ не е известно да поддържа връзки с мафията. А и стилът не е същият.

— Чуждестранни групировки. Японци, араби. Или пък руснаци.

— Втора вероятност. Виждам, че и ти си помислила за това. Там е работата обаче, че нито на японците, нито на арабите, нито на руснаците им е необходимо да перат пари.

Било то в Милуоки или другаде.

— Ако двата случая са свързани.

— Свързани са. Да се обзаложим ли?

Тя втренчено го изгледа.

— Ще спечеля облога — прихна той. — Лично аз имам предпочитания към третата вероятност.

„Педродоларите“22. Парите от кокаина. Да, подозирал, че и на нея й е хрумнала същата мисъл, която, разбира се, не обяснявала…

Наложи им се да прекъснат разговора. Над тях прелиташе хеликоптер. Зенаид предположи, че става дума за хеликоптера „за пазар“, но Гантри отрицателно поклати глава.

— Не е от моите.

Звънът на мобифона наруши отново възцарилата се тишина. Нечий глас попита: „Контролна връзка?“ — „Да, приоритетна“, отвърна Гантри, след което продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … не обяснява защо Манти си е направил труда да установи контакт с теб чрез посредничеството на Лари Елиът, и то единствено за да те накара да тръгнеш по следите ми. Той стана, сгъна кърпата, изработена от големи карета палмово лико, и събра остатъците от пикника им.

— По-добре да се прибираме, Зенаид.

— Хеликоптерът?

Хеликоптерът и всичко останало. Тя му помогна да подреди кошницата.

— Защо ти е охрана, Гантри, щом си само най-обикновен финансист?

— Това са ибани от Борнео. Наричат ги също морски даяки23.

Гантри вдигна кошницата и двамата тръгнаха по обратния път към първия водопад, който Зенаид толкова трудно бе преодоляла на идване.

— Не отговори на въпроса ми, Гантри.

— Това е чисто и просто екипажът на джонката. Повечето от тях плават с мен от години.

— Защо е тази охрана?

— Защото са те проследили дотук.

Той спусна кошницата по стръмния трийсетметров скат с помощта на въжето, което след това здраво завърза, за да подсигури собственото им слизане.

— Манти да ме е насочил към теб, за да ме екзекутират по-лесно? Като план ми се струва по-скоро тъп. Освен ако… — Мисълта току-що й бе хрумнала. — Може би на теб ти имат зъб?

— Може би. Слизай.

— Нямам нужда от въже.

— Скачай тогава.

Тя не скочи, но в желанието си да демонстрира ловкост буквално се изтърколи надолу, рискувайки на два пъти да си строши главата по хлъзгавите скали.

— Много умно, няма що.

Той я последва. Протегна ръка и я погали по бузата. Миг след това тя беше в обятията му. Но се отдръпна първа.

— Ще се опитат да ни убият, така ли?

— Възможно е.

Нагазиха в потока, който се вливаше в морето.

Алекс.

— Алекс Дьошарм знае почти толкова, колкото и аз. Но той е в Монреал, а не на борда на джонка, охранявана от морски даяки.

— Вероятно бихме могли да направим нещо.

— Старите ти лели от Мейн.

— Именно.

Изневиделица се появи един даяк, после втори. Бяха голи, като се изключат саронгите. Възхитителни татуировки красяха гърдите, раменете и ръцете им.

— Откъде ми каза, че идват?

— От Борнео. По-точно от Саравак.

— Разбират ли какво си говорим?

— Не. Ранда, по-възрастният от двамата, е отрязал най-малко дузина глави.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Естествено.

От джонката дойдоха да ги вземат с надуваема лодка.

Беше дванайсет и половина на 4 януари.

Към полунощ на 3-ти, вторник, Макартър закри работното заседание със сътрудниците си и се прибра в каютата си на борда на „Морският вълк“. Със себе си взе едно досие, което изискваше спешно решение и което досега не бе успял да проучи. Очакваха го цели четири и дори пет часа сън. На другия ден призори щеше да се качи на хидроплана и да започне уморителното пътуване към Колумбия.

Усмихна се: някой шегаджия бе закачил точно над леглото му текста на Базелския конкордат24, с който повечето от големите западни държави и Япония заявяваха волята си „да съгласуват (своите) инициативи, за да предотвратят въвличането на международната банкова система в прането на мръсни пари“.

Въвличане. Забавна дума. От днес, решиха участниците в срещата на високо равнище на Седемте, ние ще вземем необходимите мерки, за да предотвратим въвличането на Земята в центробежна орбита около Слънцето.

Легна си с досието, което се отнасяше до италианските съкровищни бонове. През четирите предидущи години Макартър бе вложил в тях осемнайсет милиарда долара. По-точно осемнайсет милиарда сто и единайсет милиона и триста хиляди, ако паметта му не го лъжеше. А тя не го лъжеше. През последните дванайсет месеца обаче той осезаемо разреди покупките, докато накрая, през март, окончателно ги прекрати. От Милано Манчини го бе информирал за загадъчни трансакции по същите тези бонове, чиито автори не успя да идентифицира. Макартър не се колеба нито за миг, той нямаше нужда от доказателства — ставаше дума за мафията. За конкуренцията, с други думи. И реши: пълен отбой. Жалко! При седем процента лихва и гарантиране на абсолютна анонимност на купувача тези бонове представляваха напълно задоволителен изчаквателен вариант.

Ще намеря нещо друго.

Канеше се да угаси лампата, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Бърт Съсман.

— Решението е взето. Започват лова на пилето и гугутката.

С други думи, Лодегър бе получил съгласието на Милан за елиминирането на Лакомника и на канадката, което означаваше, че в момента те би трябвало да са заедно.

— И на какво основание? — попита Макартър.

— Пилето си пъха гагата навсякъде.

Тоест Лакомника разследваше аферата „Обауита“.

— Благодаря и лека нощ.

— Лека нощ.

Макартър угаси и гаврътна остатъка от уиски в чашата си.

Всичко се развиваше според предвижданията. За миг се запита дали не бе подценил Гантри. И дали командосите на Милан нямаше да надделеят. Дори не знам къде се намира тоя мил ненормалник. Ако е в някой град в Европа, Азия или Америка, шансовете му са нулеви.

Но са малко над нулата, ако се мотае на джонката си.

Какво пък, трябва да се поеме този риск. Риск за Лакомника, не за мен.

Бъдещето щеше да покаже.

Сведенията за хеликоптера, който бяха забелязали около обяд, се получиха малко преди три. Нает бил в Банкок.

Принадлежал на филмова компания със седалище в Хонконг, специализирана в предоставяне на услуги на свои американски посестрими, които снимали филми за войната във Виетнам. Компанията изглеждала напълно редовна. Значително по-голям интерес представлявали клиентите (трима мъже, между които един пилот с необходимото разрешително). Основната фигура бил Джустиниари — корсиканец, който имал фирма за внос-износ в Сингапур, но навремето излежал тригодишна присъда в Пном Пен по обвинение в контрабанда на наркотици. Минавал за убиец. Колкото до втория от спътниците му, смятали, че са успели да установят и неговата самоличност. Ставало дума за китаец от Сингапур, някой си Хоу Ши Сак, комуто преди две години се наложило по спешност да напусне Хонконг, след като се забъркал в същинска касапница в Кулон. Третият, пилотът, бил най-вероятно американец, известно им било само името, фигуриращо в паспорта му: Джордж Стивън.

Пристигнал същата сутрин в Банкок с полета от Сан Франциско, само три часа преди излитането на хеликоптера.

— Това стига ли ти, Зенаид?

— Да. А за Алекс?

— Аз съм най-обикновен финансист и нямам навика да се занимавам с подобни неща.

— Струва ми се, че досега се справяш много добре. Можеш ли да направиш нещо за Алекс и за семейството му?

Гантри се усмихна.

— Ако се заблуждаваме, ако тези хора нямат ни най-малкото намерение да ни убиват, хубаво ще се насадим. Твоят Алекс направо ще побеснее от гняв.

Тя размисли няколко секунди, след което заяви, че поема риска.

Съгласно указанията, дадени му от Зенаид, той помоли една от старите си лели да направи необходимото в Монреал. Междувременно продължаваше да пристига информация.

Малко след четири следобед се разбра, че една яхта напуснала Джорджтаун на остров Пенанг, докато друга отплавала от Сингапур. И в двата случая на портовите капитани направило впечатление пълното отсъствие на жени на борда. За сметка на това мъжете били необичайно много, и то до един току-що пристигнали с различни полети. Твърдели, че са участници в някакъв семинар, но решително нямали вид на такива.

Джонката вдигна котва в шест часа, трийсет-четирийсет минути преди падането на нощта. Като предпазна мярка, в случай че я наблюдават от сушата, тя се отправи с минимална скорост първо към Пхукет.

Нощта падна много бързо, почти изведнъж, както става по тези географски ширини. Всички светлини, запалени няколко минути преди това, бяха угасени. Джонката пое курс на запад, към архипелага Никобар, през Андаманско море.

Единствен радарът можеше да предотврати евентуално сблъскване.

Към осем дочуха бръмчене на хеликоптер. Мина твърде далече, за да ги забележи.

Втора част

1

— Не викайте! Не мърдайте!

Алекс Дьошарм, понечил да седне в леглото си, замръзна на място. Нещото, опряно в слепоочието му, бе дулото на оръжие. В първите няколко секунди, все още замаян от съня, му се стори, че е отново в Ливан, в Бейрут, където, подобно на останалите кореспонденти, бе живял с натрапчивата мисъл, че всеки момент може да бъде отвлечен. Но се намираше в Монреал, в дома си на Анския хълм. Мъжът, който го заплашваше с револвера си, не беше сам, в стаята имаше още двама.

— Не ви застрашава никаква опасност, господин Дьошарм. Нито вас, нито жена ви, нито децата ви. Молим ви само да запазите спокойствие.

Беатрис, която спеше от дясната му страна, на свой ред се събуди. Реакцията й беше светкавична.

— Децата!

И в същия миг скочи от леглото. Единият от мъжете я сграбчи за ръката и запуши устата й с длан.

— Зенаид Ганьон, господин Дьошарм. Идваме от нейно име. Помолете госпожа Дьошарм да не се вълнува.

— Беа, почакай — прошепна Алекс.

Самият той се опитваше да се отърси от вцепенението, в което обикновено изпада човек при внезапно събуждане. Попита:

— Мога ли да запаля?

Да, стига да се въздържал от резки движения. Той включи нощната лампа, В стаята имаше трима мъже, които никога досега не беше виждал. Само единият носеше оръжие.

И последва нещо, най-малкото изненадващо: мъжът, който държеше револвера — колт 1911А Г, го подаде на Алекс с дръжката напред.

— За да се успокоите окончателно. Вземете го. Само че внимавайте — зареден е!

Дьошарм пое оръжието почти машинално и кимна утвърдително в отговор на въпроса дали се е събудил напълно.

— Тогава четете.

Лист хартия. По-скоро ивица, откъсната явно от ролото на телекс, на която с главни букви беше написано: „Алекс — крокодил 2 на крокодил 1 на баобаб — тръгнете с тях — крайно належащо“.

— Това говори ли ви нещо, господин Дьошарм?

В съзнанието му изплува споменът за все още невръстната Зенаид, която учеше да плува в езерото на Мисиками; той беше Крокодил 1, момиченцето — Крокодил 2, а „баобабът“ — едно голямо дърво, чийто най-ниски клони използуваха за трамплин.

— Да. Едва се сдържа да не отбележи, че „тръгнете“ се пише с „р“.

— С вас ли трябва да тръгнем?

— Да. Помолиха ни да ви отведем дори със сила, ако се наложи. И ние сме в състояние да го направим. Между впрочем, макар че наистина е зареден, пистолетът, който държите в ръка, не функционира. Засече още преди двайсет години. Липса на поддръжка, която често се отразява фатално на този модел. Ще ни принудите ли да прибегнем до сила?

— А децата?

— Заминавате заедно с децата си.

— А кучето?

— Кучето също ще пътува.

Експертът по пистолетите окуражително се усмихваше.

И наистина нямаше вид на професионален убиец. По-скоро на човек, който допреди малко кротко е спял в леглото си.

Под дебелия вълнен шал, увит около врата му, Алекс забеляза яката на пижама. Представи се като Уейтърс, Роджър Уейтърс. Френският му беше напълно коректен, но белязан с лек акцент. Придружаващите го двама мъже, към които междувременно се бе присъединил трети, бяха високи и с внушителна физика. Алекс прецени шансовете си за съпротива и ги окачестви като несъществуващи.

— И къде ще отидем?

Беатрис Дьошарм сама събуди трите деца, най-голямото от които беше на дванайсет години. Уейтърс каза, че багаж няма да им е необходим, но че могат да вземат със себе си всеки предмет, с който са свикнали и би им липсвал. Плюшеният мечок? Защо не?

— Драги господин Дьошарм — добави той, — вече ви обясних, че колтът не функционира, така че е излишно да ме ръчкате с него във врата. Всъщност я натиснете спусъка.

Да, да, настоявам. Виждате ли? Само губим време.

Малко след четири часа и по-точно единайсет минути след появата на Уейтърс и хората му — общо шест души — фамилията Дьошарм в пълен състав се натовари на един микробус. Най-трудно се оказа да събудят кучката Грангузие. На тринайсет години тази пиренейска овчарка можеше да се похвали с невероятно дълбок сън. Микробусът прекоси Пиерфон, след което излезе на магистралата Шомде.

— Бих искал да ви поднеса най-искрените си извинения — каза Уейтърс. — Надявам се, че не ви е било прекалено неприятно. Не сме кой знае какви специалисти по отвличанията. Лично аз съм адвокат, както и тук присъстващите Хари и Крейг, които са мои съдружници. Тибетс е частен детектив, към чиито услуги кантората ни понякога прибягва. Арно, който е на волана, е нощният пазач на нашия блок. Колкото до Лафльор, то тази нощ съвсем случайно се оказа в офиса ни — той поддържа парната инсталация. Събрах армията си, като мобилизирах всички, с които успях да се свържа.

Да, разбира се — неговият клиент бил Джонатан Гантри, с когото в момента госпожица Зенаид се намирала някъде в Югоизточна Азия. Не, не знаел къде заминават Дьошармови. Получил заповед да ги откара само до самолета.

Същият се оказа луксозно обзаведен „Фолкън 50“ с напълно окомплектован екипаж. Чакаше ги със запалени двигатели на стоянката на самолетите за делови пътувания.

Децата се качиха първи, последвани от Алекс Дьошарм.

Уейтърс поклати глава.

— Вече ви казах: не знам къде отивате, а и не искам да знам. Ние се прибираме да си доспим. Приятно пътуване.

Вдигнаха стълбата. Самолетът незабавно потегли, известно време рулира по пистата и две минути по-късно беше вече във въздуха. Един стюард и една стюардеса услужливо се заеха да настанят Дьошармови. Освен тях не ги наблюдаваше никой друг. Стюардът сподели, че самият той, както и останалият екипаж, бил повикани по спешност едва преди три часа. Иначе щели да имат време да подготвят допълнителни кушетки. Радистът прекъсна обясненията му.

— Господин Дьошарм, за вас.

— Алекс?

Въпреки леките смущения гласът на Зенаид Долиташе сякаш от непосредствена близост.

— Нямам много време за приказки, Алекс. Пазим пълно радиомълчание. Опитайте се да не ми се сърдите много. Имаме основания да смятаме, че животът на всички ви е в опасност. Както и нашият. Много скоро пак ще се чуем.

Връзката прекъсна. Дьошарм не бе успял да пророни нито дума. Долу, под тях, светлините на Монреал бързо се отдалечаваха. Алекс разпозна нос Трамбл и остров Света Тереза. Като че ли и Варен. „Фолкън“-ът летеше на изток.

Пилотите се усмихваха.

— Къде отиваме?

— Според летателния план крайната ни цел е Сен Мартен, един от Антилските острови. Но в действителност летим за Ирландия.

„Фолкън“-ът разполагаше с автономия на полета от шест хиляди и петстотин километра. С такъв самолет човек като нищо можеше да направи околосветско пътуване. Не, след Ирландия вече не знаели, свиха рамене пилотите. Това щяло да зависи от заповедите на господин Гантри.

И се ухилиха до уши: типично в стила на Лакомника.

Преди десет години. Джеймс Доре Макартър току-що е приключил лекцията си. Студентите му излизат. Самият той прибира бележките си, които всъщност почти не са му необходими и които разполага върху бюрото просто за да не създава впечатление, че се позовава единствено на паметта си. Усеща нечие присъствие. Вдига глава и вижда един младеж, облечен е джинси, поло и кожено яке. Младежът небрежно се е облегнал на рамката на вратата с ръце в джобовете на якето.

— Казвам се Гантри. Джонатан Гантри. Може ли да поговоря с вас?

— В момента точно това и правите.

Усмивка. Очарователна усмивка. Ослепително бели и здрави зъби под мустака. Момчето носи и къса, не повече от десетдневна брада.

— Бих искал да придобия някои основни познания по икономика, финанси и търговско право.

— Студент ли сте?

— Да, но не по тези специалности.

— Запишете ги тогава.

— Никога не бих се сетил сам — разсмива се младежът. — Но ми пречат две неща. Първо това, че между следването и работата ми разполагам с твърде ограничено време. И най-вече — което е и основната причина, — защото наистина са ми нужни само някои най-елементарни понятия. Колкото да спечеля набързо един-два милиона долара.

— Само толкова? — подсмихва се саркастично Макартър.

— Човек никога не знае предварително. Имам нужда от кораб. Обиколих почти всички пристанища, като се започне от Коломбо и се стигне до Сидни, минавайки пътьом през Хонконг, но не намерих нищо подходящо. Мисля, че най-добре ще е да го направя по поръчка.

Тоя е луд, мисли си Макартър, но поне е забавен.

— И какво смятате да правите с въпросния кораб?

— Морска биология. Между другото. Следвам биология. Също между другото.

— И кое е другото?

Химия, география. Не възнамерява обаче да отива по-далеч от придобиването на най-обикновена диплома по споменатите специалности. Навремето доста го блазнела медицината, но следването било наистина прекалено дълго.

Освен това при медицината трудно можел да взема две години за една. Професорите не били съгласни. Здраве да е.

Щял да се задоволи с един-два доктората по любимите си специалности.

Напълно смахнат! Но очевидно безобиден. И слава Богу: момчето има физиката на щангист и несъмнено е способно да вдигне Макартър и да го изхвърли през прозореца.

— Осведомих се — продължава иженарицаемият Гантри. — Според всички сведения, които събрах за вас, вие сте възможно най-добрият преподавател. Освен това живеете тук, на място, в Ню Йорк. Истински шанс. Не се виждах да търча всеки ден до Харвард. Преди малко ви слушах от коридора и това ми предостави трети довод, за да ви накарам да приемете.

— Да приема какво?

— Да ми давате частни уроци. В продължение на две седмици, да речем. Мога да ви платя осемстотин долара. Нямам повече. Споменах за три довода. Първият — и той е най-маловажният — са осемстотинте долара. Вторият е, че в мое лице ще откриете свръхинтелигентен студент. Третият е следствие от втория: по време на лекциите си вие буквално умирате от скука, въпреки че темата безспорно ви вълнува.

С мен ще можете да елиминирате деветдесет й пет процента от празните приказки и излишните обяснения.

— Деветдесет и пет процента?

Макартър започва искрено да се забавлява.

— Може би и малко повече — съгласява се младежът с широка усмивка, която почти изцяло компенсира невероятното му безочие. — Господин Макартър, вие сте изключително интелигентен човек. Аз също. Ще бъде истинско удоволствие да обсъждаме заедно един или друг въпрос. В крайна сметка вие сте като голям тенисист, който не може да си намери равностойни противници и се отегчава. Това е проблемът при преподаването. Обещавам ви, че няма да се отегчавате по време на тези частни уроци. Впрочем не съм луд, не съм смахнат и нямам никакво намерение да ви изхвърлям през прозореца. Нали това си мислехте?

На Макартър са му необходими няколко секунди, за да си възвърне дар словото. Би могъл да се ядоса и Да изхвърли момчето навън. Предпочита да се разсмее. Още същата вечер двамата отиват да изпият заедно чашка кафе. От дума на дума Макартър го кани на вечеря. Ядат от кошмарната макаронена торта, която представлява главният специалитет на Лети и венецът на нейното кулинарно изкуство. Хлапакът надминава всякакви граници, като заявява в очите на Лети, че макароненото й изобретение е страхотна гадост и би накарало и тасмански тигър да си издрайфа вътрешностите. Въпреки очакванията Лети не се разсърдва. Дори напротив, смее се като луда. Повече от ясно е, че започва да обожава Гантри.

Слуша го най-внимателно, докато й разказва за четирите си поредни пътешествия до Югоизточна Азия и Тихоокеанските острови. Прехласва се по ибаните, които живеели в Саравак, на остров Борнео, и за чиито кръвен брат се представя младежът. Ама не дивотии! Гантри описва странстванията си между Калифорния и Азия: Филипините, Хонконг, Джакарта, Порт Морсби. Страхотно забавно! Само дето Макартър не вярва на нито една негова дума. Митоман!

— Не повярвахте на нито дума от това, което разказах, нали? Смятате ме за митоман.

Нова проява на влудяващата му способност да отгатва мислите. Макартър откарва младежа, който е оставил мотоциклета си (простото е забравил покрай толкова приказки) пред университета.

— На колко години сте? — любопитства Макартър.

На деветнайсет. На двайсет през септември (това става през януари).

— Можем ли да започнем уроците утре, господин Макартър?

— Не съм казал, че приемам.

— Най-обикновен пропуск от ваша страна. Не ви коря. В шест и половина, става ли?

Започват уроците на следващия ден. Междувременно Макартър е направил известни проучвания. По това време е вече извънредно предпазлив. Проверил е думите на Джонатан Гантри, като се е свързал с някои колеги. Потвърждение. Джонатан Гантри? Да, съществувал подобен феномен, който изучавал едновременно Бог знае колко специалности.

Дали бил надарен? Пресвети Боже! Да можело да не е чак толкова. Ужасно дразнел всички. Някои преподаватели откровено го ненавиждали. Да чуеш, и то след трийсетгодишна кариера, че лекцията ти за първичния индуктор при земноводните или пък за пъпкуването при инфузориите и други бриозоери е не само абсолютно инфантилна, но и безбожно остаряла. Имало от какво да побеснее човек, нали?

На следващия ден Макартър се озовава на четири очи със самохвалкото.

— Моля да ме извините, господин Макартър, но като мияч на съдове започвам работа в осем часа. Дори и с мотор все пак ми трябва време, за да стигна до ресторанта. Така че разполагам точно с шейсет и три минути. Какво ще кажете, ако тази вечер започнем с обясненията какво е дискреционна сметка, кредит за приспособяване; риск-арбитражист, мецанин; каква е точната разлика между външнотърговска и търговска банка, кои са основните принципи на емитирането на акции и облигации, как функционира една рейтинг-агенция, какъв е механизмът на съотношението между текущата цена на една акция и печалбата от нея и накрая каква е разликата между публична оферта за покупка и публично предлагане на покупка, които ми изглеждат еднакви?

И малко по-късно:

— Прощавайте, господин Макартър, но не бихме ли могли да поускорим темпото? Разбирам много добре какво ми казвате. Можете да натиснете малко педала.

Така на Макартър за пръв път му се удава случай да накара мозъка си да работи със скорост, на каквато не е подозирал, че е способен. Истинско откритие. Спомня си примера с тенисиста: никога не е предполагал, че може да играе с такава бързина, запращайки с неимоверна сила топката неизменно, или почти неизменно, на фал линията. Топката, която му връщат също толкова енергично.

— Забавно, нали?

— Да, Джонатан, много забавно. Имахте право.

Или по-точно възбуждащо. Наричайте ме Мак, Джон, писнахте ми с вашето „господин Макартър“. Наистина е възбуждащо, но се появява и друго: вбесяващото опасение, че може да бъде изпреварен от този сополанко. Все пак той докрай си остава учителят, а Гантри — ученикът. Но по-късно неведнъж ще му минава през ум мисълта, че това е бил повратен момент и в неговото собствено развитие.

С всяка изминала среща Макартър все по-добре опознава въпросния прелюбопитен тип. Джонатан Блейн Гантри.

Разведени родители — баща му е в Испания (Гантри почти не говори за баща си, с когото, изглежда, е в обтегнати отношения), майка му живее все така в Мейн. Медицинска сестра е. Гантри сам плаща учението си, като работи. Работил е всичко. Независимо къде и какво, стига то да му осигурява прехраната и покрива над главата. Тихоокеанските му авантюри са очевидно правдоподобни. За това свидетелства паспортът му. И пътешествията му може би действително са преминали при описваните от него буквално фантастични обстоятелства. Накрая дори ибаните-главорези се превръщат в реалност.

Интересен чешит, наистина.

В промеждутъка между многобройните си лекции в университета, на които му е разрешено да не присъства редовно, той работи: вечер като мияч на съдове в псевдофренски ресторант в Гринуич Вилидж, а през деня като момче за всичко в адвокатска кантора. И не коя да е, става въпрос за „Просър, Мередит и Колб“, или, с други думи — върхът. Именно там осъзнава необходимостта да придобие някои познания по финансите. О, не за да прави кариера в тази област, разбира се! Все едно, че наблюдава мач по крикет (Гантри има определени предпочитания към асоциациите от спортния регистър); така ще научи по-добре правилата.

— А и това ми се струва много по-просто от крикета. Те постоянно търчат насам-натам и телефонират къде ли не, докато аз изпразвам кошчетата и подострям моливите им.

Но в същината си това, тяхното, е просто детинщина. Не говоря за вас, Мак.

— Благодаря, че ми признавате поне малко компетентност.

— Вие наистина сте компетентен. И доказателството е, че сме работили вече дванайсетина часа. Сега съм много по-наясно с нещата.

Идва ред на петнайсетия и последен урок. За петнайсет часа Гантри е попил досущ като сюнгер невероятно количество информация. Тя, естествено, не би му позволила да издържи един изпит — всеки първокурсник знае много повече от него, и то в много повече области. Но Макартър не се заблуждава. Във въпросите, с които неспирно го е обсипвал младежът, той е доловил ясно изразена тенденция.

Гантри се е насочил веднага към същественото, при това със смайваща увереност. Измежду всички възможни страни на финансите той е избрал една-единствена, която несъмнено си е поставил за задача да усвои още от самото начало. Рейдовете. Установяването на контрол над дадена компания без съгласието на ръководителите й. И докъде може да се стигне, без да се отива прекалено далеч. Брадата, мустаците и широката белозъба усмивка напълно отговарят на действителността: Гантри е пират. Или корсар. Всичко ще зависи от границите, които си наложи.

След петнайсетия урок той изчезва безследно за повече от три месеца. На два-три пъти Лети го пита какво става с младежа, който изпитва такова отвращение към макаронената й торта, „въпреки че е превъзходна, нали, Джими“? „Безспорно, уверява я Макартър, и лично аз я обожавам. Колкото до Гантри, наистина нямам представа какво става е него.“ Гантри му е изплатил до цент осемстотинте долара в очевидно събирани една по една банкноти. И парите незабавно влизат в употреба: Лети си купува нов хладилник — по това време Макартърови все още не ринат парите с лопата.

— Спечелих четирийсет хиляди долара. Дори малко повече. Има ли опасност да ме тикнат в затвора, Мак?

Краят на април. Вали. Свечерява се. Току-що излязъл от университета, Макартър се готви да се качи в колата си, за да се прибере у дома и да отидат с Лети на кино. Масивната фигура с кожено яке се появява изневиделица иззад завесата на проливния дъжд.

— Обяснете ми за какво става дума. Седнете. Поне на сушина елате.

Гантри разказва. Двамата седят в старата кола на Макартър. Стъклата са запотени, така че никой отвън не би могъл да разпознае двамата мъже. По-късно, припомняйки си своите срещи с Лакомника, Макартър ще установи, че те винаги са минавали без свидетел. Винаги. Дали случайно или предумишлено от страна на Гантри? Предумишлено, несъмнено; той не иска никой да разбере, че е изучавал финанси, та ако ще и в продължение само на две седмици. Макартър бързо ще осъзнае ползата от съблюдаването на подобна тайна. Никой, освен Лети, не ще узнае, че на младини е познавал Лакомника, както и това, че в известен смисъл му е бил учител. А Лети ще мълчи.

Гантри разказва как е спечелил четирийсет и три хиляди шестстотин двайсет и девет долара за четири дни. С начален капитал от хиляда триста и двайсет долара, по-голямата част от които идва от продажбата на мотоциклета му.

Пояснява, че вече не е мияч на съдове. Повишили го в салонен прислужник и сега сменя чиниите и подрежда масите в своя псевдофренски ресторант в Гринуич Вилидж.

Една вечер забелязал на една маса клиент на „Просър, Мередит и Колб“, а на съседна маса — друг, също познат му по лице финансист. На влизане двамата мъже не се поздравили, макар че едва не се сблъскали. Щом обаче вниманието на сътрапезниците им се отклонявало другаде, те бързо се споглеждали.

— Така че имам двама финансисти, които се правят на непознати, макар в действителност отлично да се познават. Схващате ли?

— Много добре — отвръща Макартър със смях.

— Стигам до заключението, че мътят нещо заедно. На следващия ден сутринта се информирам — обожавам да се информирам за хората. Впрочем добре ли работи новият хладилник?

— Много добре.

— Радвам се, че от моите осемстотин долара е имало полза.

И така, осведомил се за двамата мъже и научил, че те наистина не се познават, поне официално. Но че сливането на двете им основни компании би предизвикало страхотен бум на Уолстрийт.

— Купих колкото се може повече акции.

— С хиляда шестстотин и двайсет долара?

Не само. Гантри използувал оня номер, оная дивотия… как, по дяволите, се казваше? Leverage buy-out25? Не, не е точно това думата, тъй като LBO предполагал закупуването на цяло едно предприятие благодарение на много пари, взети в заем. Както и да е, прибягнал към нещо като малък LBO, ипотекирайки къщата на майка си в Мейн.

— Не виждам къде е проблемът — казва Макартър.

— Не съм ли извършил наказуем акт чрез незаконно използуване на поверителна информация?

— Като прислужник в ресторант? Едва ли!

— Десет процента — казва тогава Гантри. — Защо според вас наминах насам тази вечер?

Макартър разбира. Четири хиляди триста шейсет и два долара и деветдесет цента. Десет процента от печалбата, реализирана от „интересния чешит“. Колебае се. Четири хиляди и триста долара биха му позволили да си купи нова кола. Изкушаващо.

Отказва. По-късно ще се чуди защо. Чисто и просто въпрос на гордост. Спрямо един сополанко, комуто е разяснил финансите с петнайсет урока и който току-що е направил удар благодарение на тях, докато на него, многоучения Макартър, и през ум не му е минало да го стори!

По същата причина, без съмнение, отхвърля и предложението на Гантри да станат нещо като съдружници. Като този път едва се сдържа да не избухне. За втория си отказ ще съжалява много по-дълго, отколкото за първия. Вече почти се е примирил с мисълта, че ще се пенсионира като преподавател. Все още не е достатъчно зрял, за да прояви самостоятелност. За да се откаже от спокойната си работа, пък била тя и посредствена. При все това второто предложение на Гантри за дълго ще се загнезди в паметта му. И ще си пробива път. Та когато се появи Мора с предложението си, той, без да го подозира, ще събере плодовете на подмолната работа, започната от Лакомника.

Макартър ще се види с Гантри още шест пъти. И всеки път това ще са мимолетни срещи било на уличен ъгъл, било в някое кафене, било в метрото или пък в дома на Макартър. Няма да забрави изумлението на Лети, когато хлапакът, освен торта и цветя, й подарява и сто килограма макарони, които домъква в чувал — за да отпразнуват първия му милион, както пояснява. През цялата вечер Лети и Гантри се заливат в неудържим смях, тъй съучастнически, че предизвиква у Макартър изблик на ревност. „Какво толкова му харесваш, Лети?“ — „Какво му харесвам? Шегуваш ли се? Не си ли го погледнал? Ако бях с десет години по-млада, щях да преплувам Тихия океан, само и само за да скоча в джонката му! И в хамака му, разбира се! Има жени, които вие, мъжете, веднага си представяте голи и започвате да въртите опашка. Е, същото се отнася и за Гантри. Само че като мъж. Не допускай никога да го видя гол, защото оттам нататък за нищо не отговарям!“

Следва аферата е „junk bonds“ — „боклучавите“ облигации, — чийто инициатор е Гантри и от която той извлича максимална печалба за по-малко от две години. Преди да изчезне. След едно последно посещение у Макартър.

— Все още не е късно да ми станете съдружник, Мак. Дължа ви наистина много.

— Не ми дължите нищо. Платихте ми осемстотин долара.

Пиратската усмивка.

— Жалко. Вие струвате хилядократно повече от това, което сте в момента. Надявам се, че един ден ще проявите достатъчно благоразумие, за да го осъзнаете.

(Не след дълго ще се появи Мора.) Оттогава Макартър повече не вижда Гантри, който междувременно си спечелва прякора Лакомника заради ежегодните си миграции към Югоизточна Азия по подобие на птиците със същото име. След операцията с „junk bonds“, оказала се за него същинска манна небесна, той на практика се заселва на своите острови, превръщайки прословутата си джонка, построена в Хонконг, в напълно функционален филиал на Уолстрийт.

Колкото до Макартър, той среща Мора.

Хидропланът, приел на борда си Макартър на няколко кабела от „Морският вълк“, прелетя над Куба, ескортиран от два „Миг“-а на кубинските военновъздушни сили. Приводни се между две островчета в Градините на кралицата — малък архипелаг, разположен паралелно на западното крайбрежие на Куба. Там го чакаше друг самолет с куп генерали и полковници на борда, пристигнали специално за случая от Хавана. Съвещанието Продължи около два часа и бе посветено почти изцяло на финансови проблеми. Хавана се оплакваше, че не е получила изцяло полагащия й се пай. Макартър лесно доказа противното, засипвайки военните с порой от цифри. Опитаха се да го въвлекат в дискусии, засягащи пряко дрогата, транспортните проблеми, междинните складови пунктове и какво ли не още. Макартър категорично се възпротиви: това не беше от неговата компетенция, не знаеше нищо и не искаше да знае нищо по тези въпроси.

Неговият проблем бяха финансите, единствено финансите.

Той бе само съветник по инвестирането.

Хидропланът отново излетя, заобиколи Каймановите острови, прекалено усърдно наблюдавани от Щатите, и зареди на западния край на Ямайка, в един пустинен залив между Монтего Бей и Савана ла Мар. Крайбрежните радари несъмнено го бяха засекли, но „онези там“ много отдавна бяха направили необходимото това кацане да мине незабелязано.

Пристигна на „Грациела“ по обяд. Втората подвижна кантора на Макартър бе значително по-луксозна от първата — банята в каютата му беше облицована с истински мрамор, — но разликата не се отнасяше до оборудването и работата.

В това отношение съществуваше умишлено търсено и премислено до най-малката подробност сходство.

— Обядваме и се залавяме за работа, Дани. Поръчахте ли да ми сготвят задушено? Чудесна идея! Благодаря ви, че сте си спомнили колко много го обичам.

Следващите часове бяха наситени с редуващи се съобщения и заповеди.

Имаше и едно повикване. Изглежда, срещаха известни затруднения при лова на пилето. Но щели да му видят сметката.

— Не се и съмнявам — увери ги Макартър.

И потисна една усмивка. Значи Лакомника е предусетил първата атака. И я е избегнал. Беше предвидил това, Мак. Какво си въобразяват ония? Че могат да се справят с Гантри толкова лесно?

Помисли си и за канадката. Говореше се, че е красива. Дори повече от красива. Дяволски съблазнителна. Кой знае дали при срещата си двамата с Лакомника не са дали на късо?

Ще вземе да се окаже, че съм изиграл ролята на сватовник.

Но побърза да смени темата на размисъл. Утре ще представи своя Общ план. Ще се опита да накара „онези там“ да го разберат. Беше готов, разбира се. Ала въпреки това усещаше, че стомахът му леко се свива.

Както всеки път, когато отиваше „там“.

2

Гантри спеше по корем, отпуснал ръка върху гърдите на Зенаид. Тя бавно започна да се отдръпва, сантиметър по сантиметър, и за миг дългите пръсти на спящия леко се свиха, после пак се отпуснаха. Младата жена внимателно се измъкна от леглото. Навън бе вече ден. През персийските щори се процеждаше синкава светлина. Мощният грохот на двигателите на джонката предизвикваше леко потрепване на пластините, върху които бе изваян силуетът на голяма морска птица с разперени криле. Зенаид облече банския си и намъкна върху него един саронг, който завърза над гърдите си. Наведе се над Гантри, обзета отново от онази нежност, която напоследък почти я плашеше. Бе почти заспала, когато той дойде при нея посред нощ, след като бе прекарал в компютърното отделение повече от трийсет часа, за да се свързва с един или друг от многобройните си кореспонденти, да анализира получената информация и да дава съответните разпореждания. Напълно си заслужаваше почивката. Тя безшумно излезе от каютата и се качи на палубата.

Джонката се носеше със сравнително бърз ход по дълги, мързеливи вълни. Виолетовото море бе пусто, никъде не се виждаше земя. На палубата нямаше жива душа, като се изключи суровият ибан, застанал на носа като наблюдател. И Лавиолет. Великанът закусваше съвсем сам на масата. За последните няколко дни слънцето бе придало на кожата му цвета на варен рак. Носеше риза с дълги ръкави, а на главата — широкопола шапка-тай с размерите на чадър на енорийски свещеник. Видя я, че приближавал и мълчаливо й наля кафе.

— Дали няма да е по-добре, ако седнеш на сянка, Франсоа-Ксавие?

Той мълчаливо кимна в знак на съгласие. Цупи се, помисли си Зенаид, докато отпиваше от кафето. Когато я видяха за пръв път в залива, джонката й се стори огромна. И наистина се оказа огромна. Дълга над двеста стъпки или някъде към седемдесет метра. И приблизително дванайсет метра широка, по протежение на почти цялата дължина. С жилищни и работни помещения на две нива. Без да се смятат надстройките, моторното отделение и носовият сектор, където спеше десетчленният екипаж. С нея и Лавиолет на борда бяха общо двайсет и пет души. Капитанът — англичанинът Антъни Биърдсли, в същия този момент стърчеше на мостика в компанията на първия си помощник Кай, един тип от китайско-малайски произход.

— Съжалявам, че те забърках в тази история, Франсоа-Ксавие.

— Започнеш ли да ме наричаш по малко име, нищо хубаво не може да се очаква.

Той погълна цяло яйце на очи.

— Влюбена ли си в него?

— Да.

— Сериозно ли е?

— Да.

— Както с Елиът?

— Различно.

Вече дори не се учудваше на толкова увереност.

— Ще се върнеш ли с мен, когато всичко приключи?

— Едва ли. Освен ако не ме изхвърли в морето.

— Хубаво се подредихме — заключи Лавиолет.

Гигантът връхлетя върху двуфунтовата пържола, която току-що му бе сервирал един почти призрачен с безшумната си дискретност стюард, и изломоти с пълна уста:

— Ако досега все още не съм го направил на кайма, то е защото съм почти сигурен, че и той е хлътнал. От самото начало. Нещо като тропическа любов от пръв поглед.

— Много мило, че ми го казваш — отбеляза Зенаид, забола нос в чашата си с кафе.

— Това, че съм едрогабаритен и як като бик, не означава, че съм задължително тъп. А и всички на борда са на същото мнение. Всички, с които говорих.

Зенаид забеляза, че ръцете й треперят, и се видя принудена да остави чашата на масата. Идеше й да разцелува Лавиолет. Побърза да смени темата:

— Не че нещо, но имам чувството, че си говорил предимно с ръцете си.

Той се разсмя. Вярно, позабавлявал се малко с Ли, която се занимавала с поддръжката на компютрите, и със Сю, отговаряща за екологичното оборудване. Но не и с Лола. Лола, секретарката, била вързана. С Уорън Делмонт. Колкото до Ли и Сю, просто откликнал на ухажването им. Можело и чудно да й се струва, но той имал успех сред жените. В Монреал буквално се биели за него. Достатъчно било да го видят на леда, за да им щукнат какви ли не мисли в главата. А и джонката не била манастир, в крайна сметка, и работата на останалите момичета, малайките, не била само да сервират на масата, ако Зенаид се досещала какво има предвид. Така де, всичко било изчислено.

— С една дума, доволен съм, че съм тук. Иначе от мен голяма полза няма. Знаеш ли къде е Алекс?

Все така в Ирландия. Семейство Дьошарм в пълен състав бе намерило убежище при приятели на Гантри, в графство Уиклоу. На Зенаид много й се искаше да се свърже с тях и да си изясни нещата с Алекс малко по-обстойно, но в четири сутринта, когато си бе легнала, забраната за излизане в ефир все така продължаваше да бъде в сила.

— Бих се учудил, ако от това има някаква полза — отбеляза Лавиолет. — Самолетът, който прелетя над нас към седем сутринта, сигурно ни е засякъл.

Самолет? Тя изумено го изгледа и попита:

— Гантри знае ли за това?

Естествено. Дори наредил да установят контролна връзка със самолета, който на два пъти профучал на по-малко от двеста метра над джонката. Направо се виждало бялото на очите на четиримата типове на борда му.

— Не се знае колко народ търчи подире ни, Зенаид, но са открили местоположението ни. Поне допреди шест часа беше така. Ще речеш, че е започнала морска битка. Май пак се озовах в морската пехота.

Лавиолет привърши пържолата си и се зае с ориза по кантонски.

Въпреки външността си на колежанин Пат Хенеси беше шеф на оперативното бюро на Лакомника. На двайсет и шест години, семеен. Жена му и малкият им син живееха в Бали. Обслужващият екипажа самолет го стовари на борда на джонката на 2 януари, след двуседмичен отпуск. Работел вече почти четири години за „Гани“. Дори не му останало време да се изучи докрай за авиационен инженер. Преди четири години в „Лонг Бар“ на Рафълс, в Сингапур, пътят му се пресякъл с този на Лакомника, за когото по онова време не знаел абсолютно нищо. Като се изключел фактът, че го придружавали две разкошни момичета. Прекарали вечерта заедно. На следващия ден Пат продължил пътешествието си из Южна Азия. И о, изненада! Десет дни по-късно в Кута, близо до Дениасар на остров Бали, Гантри отново се появил. Този път разполагал с пълна информация за него, като се стигне дори до общата сума на неплатените му сметки на бара в клуба му на Кързън Стрийт в Лондон.

— Предложи ми да постъпя на работа при него. Веднага. Отначало помислих, че се шегува. Нямах никакво понятие от финанси. А той ми отговори, че за него именно това е и главното ми достойнство и че разполагам с предостатъчно време, за да взема решение — щял да отплава чак след двайсет минути. Куфарите ми бяха вече на борда и ми бе открил сметка в Сингапур, по която бе превел сто хиляди английски лири. Наистина невероятен тип!

— Що за самолет е бил онзи, сутринта?

Нает бил в Банкок от същите хора, които предишния ден наели и хеликоптера.

— Сигурно ли е, че точно на нас са ни вдигнали мерника?

Пат се усмихна. Старите лели изпратили нови сведения за пилота, пристигнал в Банкок точно за толкова време, колкото да извърши два разузнавателни полета над джонката. Макар в сегашния си паспорт да се водел под името Стивънс, най-вероятно се казвал Пол Оливър Санчес — Оливър, противно на всички очаквания, било име от испански произход. Не били съвсем сигурни, но сред пилотите на хеликоптери, воювали във Виетнам в началото на 70-те години, фигурирал един Оливър Санчес.

— Манти — промълви Зенаид. — И Манти е ветеран от Виетнам.

Именно. Старите лели също констатирали този факт. В момента все още се проучвали архивите на Пентагона, но още първоначалните елементи недвусмислено доказвали, че Манти и Оливър са били във Виетнам по едно и също време и че са участвали в едни и същи операции.

— Възможно ли е да се състави списък на всички, които са били във Виетнам заедно с Манти?

Пат й хвърли одобрителен поглед. Сякаш е удивен, че съм се оказала малко по-интелигентна от умивалник, помисли си Зенаид с леко раздразнение. Той веднага даде съответната заповед. В момента в компютърното отделение се намираха петима от сътрудниците на Гантри. Цареше приятна, жизнерадостна атмосфера. Разнасяше се музика — старо парче на Лед Зепелин. Определението „компютърно отделение“ никак не подхождаше на обширната зала, претъпкана с апарати, между които няколко факса и три видеофона. Без да се смятат машините с неизвестно за Зенаид наименование и предназначение.

— Идеята ви е взета под внимание — обяви Пат. — Старите Лели ще трябва здраво да се потрудят. Още повече, че вече и без това си имат доста работа.

— Колко са общо старите лели?

— Военна тайна — разсмя се Пат. — Дори и аз не знам това.

Знае го само Гани. Има доста стари лели, за които не ми е известно нищо повече от номера на един факс. Отправям им запитване и след някое време те ми отговарят.

— Защо ви е чак толкова сложна апаратура? В сравнение с нея сигурно бледнее дори НАСА.

— Е, нека не прекаляваме. Но е вярно, че Гани винаги е изпитвал слабост към подобни машинарии. Знаете ли, че освен всичко останало е и дипломиран специалист по информатика?

— Не. И не се отклонявайте темата.

Увери я, че го направил съвсем неволно. На борда на джонката нямало нищо за криене; просто била оборудвана по такъв начин, че да позволи провеждането от разстояние на всякакъв вид финансови операции. И, разбира се, когато започнели осъществяването на някакъв строителен проект на хиляди мили оттук, някъде на края на света, трябвало да разполагат с хора там, на място. И с информация. Според Гани тайната на всяка успешна операция се заключавала в информацията. Може малко да се е поизсилил, вярно, но ето че от това свръхоборудване имало полза.

— В момента сме ангажирани е изключително сериозна сделка — тя беше вече в ход при идването ви — и успоредно с това от три дни водим известните ви проучвания, което е напълно достатъчно, за да ни осигури целодневна заетост.

— Сделка от какъв тип?

Пат бе насочил вниманието си към един от факсовете, по който се получаваше съобщение. Бавно се появи лицето на мъж, придружено с няколко реда.

— Познавате ли го, Зенаид?

Тя се наведе и се взря във физиономията на трийсет-четирийсетгодишен мъж. Русокос, със светли очи и малки мустачки. Чертите му бяха изключително фини, почти женствени.

— Никога не съм го виждала. Кой е той?

— Според една от старите лели се казва Брус Морел, известен още като Слъги.

— За каква сделка става въпрос? Все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Попитайте за това Гани. Той е точно зад вас.

— За една ПОП — каза Гантри.

— Или по-скоро за един рейд.

В отговор той избухна във вече познатия й гръмогласен смях. Въпреки едва петте часа сън, и то след повече от трийсет часа бодърстване и работа, без да се смята интермедията при водопада, където не се беше щадил (Зенаид още имаше синини!), Гантри изглеждаше в отлична форма.

— Добре, нека бъде рейд. Но не всички рейдове са разрушителни. Има добри и лоши финансисти.

— Да де, пиратът е винаги другият.

Той пресуши на един дъх бутилка ледено мляко. Двамата се бяха качили отново на палубата. На хоризонта, право пред тях, се мержелееше нещо.

— Зенаид, тази ПОП я води за мен Лио Стърн. Иди при него. Той ще ти покаже цялата документация. Сигурен съм, че можеш да разчетеш едно досие.

— Ще отида.

Отново смях. Гантри ни най-малко не се съмняваше в това.

— Но би могла да направиш и нещо повече. Би могла да ни помогнеш. Ти си финансист все пак.

— Изучавала съм само право и стопанско управление. Нямам никакво понятие от зоология или от история на полите-панталони през средновековието. От къде на къде съм длъжна да разбирам нещо от финанси?

— Желая те, Ганьон.

— И аз теб, Гантри.

Лакомника си наля още мляко. Този път в купа с овесени ядки, смесени с парченца сушена риба. Гнусотия!

— Само че ще трябва да поотложим конференцията — каза той. — Затънал съм до гуша в работа. Трябваше да ме събудиш още със ставането си. Е, имаш право на избор: да работиш заедно с Лио върху споменатата ПОП или да сформирате екип с Уорън. Уорън се занимава с „Обауита“. Освен ако не предпочиташ да се присъединиш към Пийт. Той контролира информацията, която ми изпращат моите стари лели за Милуоки.

— Милуоки?

— Продължавам да смятам, че двата случая са свързани.

А и Пат ти е показал снимката на Слъги Морел.

— Какво общо има той с Милуоки?

— Трябвало е да прочетеш придружителния текст. Според моята стара леля, която се мотае с лодката си по езерото Мичиган, именно той е разглобил вратата на твоя апартамент и е отмъкнал ключалките.

Тя подскочи.

— Откъде знаят, че е той?

— След завръщането си от Виетнам Слъги е лежал пет години за кражба. Тоя тип е същинска муха и буквално върви по стените. Така че ако някой изобщо е могъл да влезе в дома ти отвън, то това е той. Или човек с неговите дарби, а такива не се срещат под път и над път. Освен това Слъги е от Милуоки. И преди две седмици все още е бил там. Видели са го. Напуснал е града един ден след теб, при това с доста пари. Зарязал е временната си приятелка, но преди да изчезне, й е подарил музикална кутийка, на която на френски е бил гравиран надпис „На Емили“.

— Прабаба ми.

— Знам. Старата ми леля е откупила кутийката за десет хиляди долара. Искаш ли да работиш с нас?

— Да.

— С Уорън или с Лио?

— С този, който се занимава с „Обауита“.

— Уорън. Впрочем на нас също ни направи впечатление, че и Морел, както Манти, е воювал във Виетнам.

Идеята ти да съставим списък на бившите бойни другари на Манти си я бива. Трябваше да се сетя. Това са островите Никобар.

— Кое?

— Земята, която се вижда право пред нас. Тазсутрешният самолет несъмнено е съобщил координатите ни. Не знам къде се намират корабите, които ни преследват. Според Тони не е изключено да ни нападнат тази вечер или през нощта. Напредват значително по-бързо от нас. Поръчах да ми построят джонка, за да ми служи за кантора и лаборатория, а не за да чупи рекорди по бързина. Би трябвало да хапнеш нещо. Едно голо кафе сутрин не е достатъчно.

— Наистина ли отиваме на тези Нико… каквото е там?

Дори не знаех, че съществуват.

— Индийска територия са. Един от моите прадеди е бил обесен тук за убийство. Някога на тях е имало каторга.

— И защо отиваме там? Защото ония знаят, че отиваме, така ли?

Той й намигна и се ухили с пълна уста.

— Разбирам — поклати глава Зенаид. — В общи линии, все още нямаме доказателство, че типовете, които са по петите ни, преследват наистина нас и че искат наистина да ни убият. Отиваме в Никобар и ако ни убият, вече ще разполагаме с въпросното доказателство.

— Интелигентна е за жена, не намираш ли? — обърна се Гантри към Лавиолет.

— Не й се случва всеки ден — отвърна Лавиолет.

Към седем вечерта, точно след падането на нощта, Тони Биърдсли, капитанът на джонката „Лакомник“, съобщи, че пристигат на Голям Никобар след четирийсет минути и че от изток-югоизток към тях с голяма скорост се приближава кораб. Но че няма да ги догони по-рано от час.

— Гантри, на Голям Никобар има ли полиция или военна флота?

Що се отнасяше до полицията, възможностите й опирали до арестуването на някой и друг кокошкар. Военната флота пък се състояла от нещо като индийски патрулен катер, базиран в Порт Блеър, на Андаманските острови, на най-малко четиристотин мили северно оттук. Не трябвало изобщо да разчитат на намесата му. В същото време не можели да очакват каквато и да е помощ от рибарските села по южното крайбрежие на Голям Никобар. Гантри изключваше хипотезата за сражение между екипажа на джонката и двайсетината или трийсетина въоръжени до зъби мъже, които — според пристигналите от Пенанг сведения — се намираха на борда на кораба преследвач. Всеки сблъсък би завършил с клане. Въпреки присъствието на ибаните джонката разполагаше с далеч по-малобройни сили. Общо взето, се намираха в положението на търговски кораб, почти лишен от отбранителни средства и застрашен от неминуемо пиратско нападение.

В Съединените щати бе осем сутринта. Преди петдесет минути, във все още колебливия предутринен здрач един от хеликоптерите подаде уговорения сигнал: останките на самолета на Мравката-пътешественик бяха открити. Място на катастрофата — Южен Арканзас, на трийсетина мили от границата с Луизиана, близо до малко градче, наречено Хамбург. Изключително труден терен. Бурята почти бе стихнала, но продължаваше да вали проливен дъжд.

Харисън Лад, главен отговорник за Мравките-пътешественици на цялата територия на Съединените щати, незабавно съобщи новината на Милан (когото познаваше под името Чандлър) в Ню Йорк. Но се въздържа да обяви успеха за окончателен. Нищо не доказваше, че точно това е самолетът, който търсеха, а и той да беше, не се знаеше дали двеста и петдесетте милиона се намират все още сред останките. Освен това не се изключваше любопитни очевидци на катастрофата да се доберат до него преди екипите на Мравките-контрольори, които Лад наричаше просто „групи за издирване и възстановяване на загубите“. Тогава можеха да изпаднат в положението, в което се бяха оказали в Мохавската пустиня, когато им се наложи да елиминират свидетелите.

След като установиха изчезването на самолета, Лад възприе като начало хипотезата за кражба. Нищо чудно пилотът и придружителят да са се споразумели да си поделят пренасяния от тях четвърт милиард и да духнат. Но не му се вярваше особено. Лично бе избирал двамата мъже, придържайки се стриктно към правилото да използува само хора със семейство, които можеха да бъдат заплашени и държани под наблюдение през цялото време на операцията. Правило, от което не правеше изключение и самият Лад; той много добре знаеше какво може да се случи с жена му и с четирите му деца, ако направеше някакво нарушение.

Лад така и не разбра по какви потайни пътища го бяха вербували преди единайсет години. По онова време бе в развод и все още носеше белезите — по-скоро психологически, отколкото физически — от Виетнам. Нуждаеше се отчаяно от пари. Малката му самолетна компания, специализирана в разпръскването на инсектициди, беше пред фалит. Изискванията на първата му съпруга, която също държеше акции от нея, в никакъв случай не облекчаваха положението.

И ето че двама мъже му предложиха двайсет и пет хиляди долара за два полета. От остров Андрос до Бахамските острови и оттам до малко летище в Ню Джързи. Нито дума за товара, но той, естествено, се досети. И прие. Пренася кокаин в продължение на три години, ожени се повторно и отново се зае с бизнес, този път с хеликоптери — по съвета на приятели на Чандлър. Същите приятели го попитаха дали не би искал да поеме малко по-големи рискове и да печели повече. Парите ще получава или в брой, или ще му ги превеждат по сметка в някоя задгранична банка. Да.

От април 1985-а бе назначен за главен контрольор.

В осем и дванайсет минути друг от хеликоптерите му успя да спусне на земята екип от трима души, след което предаде добрата вест: чувалите били налице, само един бил скъсан. Пилотът загинал на място. Придружителят все още дишал, но бил трудно преносим, със смазани слабини и крака.

Не било изключено да е засегнат и гръбначният стълб. Лад заповяда да го довършат. Би било глупаво да поемат безсмисления риск да го откарат в болница.

Докладва на Милан и премина към изпълнението на следващите задачи. Сега трябваше да намери друг самолет и нов екипаж за дублиращия полет, да определи неговото разписание и трасето му, да вземе необходимите мерки за установяване на контрол върху новия пилот и новия придружител (поставяне на семействата им под наблюдение) и да предупреди (с кодирани термини, естествено) транзитния пункт форт Майърс във Флорида — Лад носеше отговорност за изпращаните от него самолети до момента, в който достигнеха Мексиканския залив, където щафетата поемаше друг; Лад не знаеше кой.

Междувременно, разбира се, не трябваше да изпуска от контрол и останалите самолети, натоварени с чували; съвършено идентични с тези, които успяха да си възвърнат непокътнати от мястото на катастрофата. Слава Богу, други два самолета продължаваха пътя си без никакви проблеми, за което вече бе получил потвърждение от форт Майърс. Още пет щяха да излетят в близките часове от Тексас, от Айдахо, от Айова, от северната част на щата Ню Йорк и от околностите на Флоренция, в Южна Каролина.

По традиция януари беше тежък месец. И Лад знаеше причината: постъпленията в края на годината бяха най-значителни. Като при сладкарите или търговците на играчки. Някои от самолетите щяха да натоварят до осемстотин милиона — абстрактни суми, за които бе по-добре човек да не се замисля много.

Но Лад далеч нямаше да е приключил със задълженията си, дори и след като подготвяните за път самолети достигнеха Мексиканския залив. Вече на три пъти в кантората му в Хюстън бяха идвали двама души, за чиято поява бе предварително уведомяван от Чандлър, който ги наричаше официални данъчни агенти. Макар и да не бяха истински представители на финансовите органи, те имаха за задача да проверят сметките на компанията на Лад. И действително, двамата прегледаха извънредно щателно книжата му, като преди всичко му помогнаха да се подсигури със счетоводство, неуязвимо за какъвто и да било официален данъчен контрол.

Опасяваше се да не би да го обвинят, че е разрешил излитането на самолета от Озаркс въпреки неблагоприятните метеорологични условия. Човек никога не знае. Изпитваше неописуем ужас от Чандлър, с неговите заострени нокти и с влудяващата му мания постоянно да потропва с тях по нещо — това сухо чаткане, което обтягаше нервите до крайност!

Не, наистина не виждаше каква грешка е могъл да допусне. А и взе всички мерки — след като двеста и петдесетте милиона бяха прибрани без никакви усложнения — да не даде на официалното следствие дори и най-минималния шанс да установи връзка между катастрофиралия самолет и въздушния мост, по който се транспортираха парите. Летателният план беше напълно редовен, пилотът бе нает със сключен по всички правила договор. Колкото до придружителя, той имаше не по-малко солидно прикритие. Официално се водеше служител в компания за бързи куриерски услуги и му бе възложено да достави по спешност на жената на един милиардер в дома й на Бахамските острови бижутата, които тя искаше да си сложи за някакъв прием. Арканзаската полиция щеше да намери накитите сред развалините на пилотската кабина и управлението по въздухоплаване да започне разследване; за да уточни обстоятелствата и причините за катастрофата. Този аспект на нещата искрено радваше Харисън Лад. Така нямаше да се наложи да предприема собствено разследване; достатъчно бе да изчака официалното заключение.

Това винаги го разсмиваше.

— Парите са прибрани и ще бъдат натоварени на друг самолет. Двамата мъже, които са се намирали на борда му, са мъртви.

Милан седеше в колата си и потропваше с пръсти по волана. Беше девет и нещо сутринта в Сентрал Парк, в Манхатън.

— При пристигането на хората на Лад придружителят е бил все още жив. Довършили са го.

Защо Милан смята за необходимо да ме въвежда в такива подробности?, помисли си Лодегър. Намерили са парите, и толкоз. Обстоятелствата въобще не ме интересуват. Сигурен съм, че го прави нарочно. Това копеле обожава да играе по нервите на хората.

— Милан, престанете да почуквате, за Бога!

— Извинете — подсмихна се Милан иронично.

— Лад допуснал ли е някаква грешка?

— Да. Подценил е метеорологичните условия. Или пък е надценил качествата на пилота.

— Той е много добър работник.

— Не е достатъчно да си много добър — отговори Милан. — Поне ако се съди по заповедите, които получих.

— Добре, елиминирайте го, щом толкова държите.

— Все още не е взето решение по този въпрос. Ще ви държа в течение.

— Кой ще реши?

— Знаете това.

Ел Сикарио. Кой друг? Лодегър се бе срещал с Ел Сикарио два пъти и неудържимата антипатия, която изпитваше към него, можеше да се сравни единствено със страха, който му вдъхваше този човек. Но един ден той, Бил Карлос Лодегър, все ще напусне фронта и ще заеме мястото си „там“, в генералния щаб. Вуйчовците му не бяха вечни и имаше пълното основание, както и всеки друг член от фамилията, да претендира за престола. Дори много повече основания от братовчедите си. Той бе доказал на какво е способен. Беше командувал битката. И никой не познаваше по-добре от него всички механизми. Освен Макартър. Но Макартър не принадлежеше към фамилията. Кръвните връзки бяха все пак от значение. И от деня, в който влезе в генералния щаб, Ел Сикарио ще бъде изцяло под неговите заповеди. Милан също.

Какво удоволствие!

Милан отново взе думата, но сякаш доловил нетърпението на Лодегър, дори не намекна за случая с Лакомника.

Докладваше за положението в Уискънсин. Там всичко било вече в реда на нещата. Щяло да се наложи да се отърват от братята Кесъл, но изчаквали подходящия момент. Най-доброто разрешение било да им организират катастрофа, в която да загинат заедно; някъде след седмица. Подробностите все още не били уточнени.

— Но те не ви интересуват.

— Има нещо такова — съгласи се Лодегър.

Милан бе използувал разследването в Уискънсин, за да подложи на проверка цялата зона на Милуоки, която, що се отнася до събирането на постъпленията, се простираше на изток до Охайо и на запад до Дакота, включвайки и част от Канада.

— Общо взето, всичко е нормално — заключи Милан. — Малките проблеми, които имахме в Детройт и Чикаго и заради които ви помолих да отидете да видите какво може да се направи на място, вече са разрешени. Като се изключи това, няма нищо особено за отбелязване. Една Мравка-вложител от Солт Лейк Сити и друга, от Тълса, са си позволили известни волности. Компютрите ви засякоха ли ги?

— Да…

— Тази от Тълса е вече заловена. Другата е избягала в Мексико, изоставяйки семейството си. Хората ми са по следите й. В най-лошия случай й остават не повече от два дни живот. Вашите оператори трябваше да ме предупредят.

— Строд го направи още снощи. Сърдете се по-скоро на собствените си хора — прекъсна го Лодегър, доволен от удалата му се възможност да запуши устата на Милан.

— А сега за Гантри — продължи Милан, без да реагира на критиката. — В Милуоки използвахме човек на име Морел.

Той чудесно изпълни задачата си и напусна града. Но, изглежда, някой събира сведения за него. Тамошната полиция го издирва, след като е била най-подробно осведомена по негов адрес. Не знаем от кого.

— От Гантри?

— Възможно е. Той разполага с едни от най-добрите частни детективи. Специализирани са по-скоро във финансовите проучвания, но който може да брои до сто, може да събере и две и две. Особено ако боравят със страхотно много пари, какъвто е случаят с въпросните детективи.

— Гантри разследва в Милуоки?

— Да, както води разследване и по онази ваша ПОП.

— „Обауита Дженерал Уд“. Още в самото начало ви казах, че тази девойка е опасна. А сега, след като е привлякла на своя страна Гантри, става хилядократно по-опасна.

Милан погледна часовника си.

— В момента там, където е джонката на Гантри, вече е нощ. Ако се намираше на сушата, независимо къде, щеше да е покойник. Но той е насред океана, и то на другия край на света. Трябваше да намеря хора и кораби…

— Не ми досаждайте с подробности.

Лодегър усети прилив на дълбоко удовлетворение. Не се съмняваше, че Милан ще успее да елиминира Гантри и момичето. Но да изненада Милан в затруднено положение, за него бе ново и особено приятно изживяване.

— Вече разполагам с необходимите кораби — продължи Милан така невъзмутимо, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали. — Намерих два на място. Други два пристигат от Австралия и още един, пети, от Хонконг. Осигурих им и екипажи. Всички те са два-три пъти по-бързи от джонката на Гантри и на борда си имат достатъчно оръжие, за да изтребят населението на цял град. Гантри явно си въобразява, че е постъпил много хитро, като е потърсил убежище край островите Никобар. Те са индийска територия, разположена на юг от Андаманския архипелаг.

— Това въобще не ме интересува — сопна се Лодегър, твърдо решен да се възползува докрай от предимството си.

— Районът е почти безлюден. Щяхме да срещнем известни трудности, ако бяхме решили да взривим джонката в пристанището на Сингапур или пък пред свидетели. Там няма да има свидетели.

— Ще го пратите ли на оня свят, или не?

— Фактът, че е на края на света, за нас е коз. Просто ви обяснявам ситуацията. Според последните сведения, които получих преди десет минути, джонката е влязла в един залив на Голям Никобар. На борда й има двайсет и четирима души. Въоръжени са само с няколко пушки. Първият кораб от флотата ми ще ги догони след не повече от двайсет минути. Вторият е само на един час път оттам. Междувременно успях да осигуря дванайсет души и на самия остров. Реши ли Гантри да слезе на сушата, те ще му видят сметката.

А ако излезе отново в открито море, корабите ми незабавно ще пипнат джонката и няма да оставят и тресчица от нея. Други въпроси, Лодегър?

— Не го изпускайте.

— Не мога да го изпусна.

Преди три-четири минути джонката с угасени светлини бе подминала дълъг скалист нос и сега лежеше на дрейф.

Тони Биърдсли пусна две котви, за да забави отклоняването й към крайбрежните рифове, блъскани от вълните на Индийския океан. Сред пълна тишина пуснаха на вода надуваема лодка и лично Гантри с помощта на трима ибани, между които и Ранда, натовари на нея нещо подобно на лебедка и една котва, свързана със сложна система от товароподемни въжета. След това лодката безшумно се отдалечи.

Нощта беше ясна. Малко повече от необходимото. Но, както казваше Лавиолет, небето „въшлясваше“, покривайки се постепенно с облаци. На моменти мракът ставаше почти непрогледен: Зенаид оглеждаше с бинокъл брега на залива. На разстояние от около хиляда и осемстотин метра се забелязваше сивата ивица на пясъчен плаж, палми и няколко къщи.

Стори й се, че различава и дървен кей, издигнат на колове.

— Този ли е, Тони?

— Няма друг на десетки мили наоколо. Ето ги.

Зенаид помисли, че говори за надуваемата лодка, но ставаше дума за няколко големи пироги с гребци, изскочили откъм сенчестата страна на носа. Вероятно бяха пресрещнали лодката. Пренасяха варели.

Вдигнаха ги на борда с помощта на кърмовия рудан — мощен екрипецс две макари.

— Седем Минути — обяви Пат Хенеси, който наблюдаваше екрана на радара.

Всичко стана едновременно: пирогите, значително по-големи от малайските праоси, отплаваха в момента, в който разтоварването привърши; надуваемата лодка се появи, но в нея бяха само Ранда и още един ибан; на няколко кабела от джонката тежко се плъзна голяма тъмна сянка, настръхнала сякаш от антени и покрита безразборно като че ли с различни по големина плочи.

— Тръгваме. Бавен напред.

Биърдсли отново включи двигателите. Котвата, която Гантри бе взел със себе си, затегна въжетата в клуп. Свързващият ги кабел се изопна и под съвместното въздействие на този импровизиран теглич и на собствения си ход джонката премина на петнайсетина метра от рифовете, навлизайки в сянката, хвърляна от носа. За миг им се стори, че ще се разбият в скалата, когато ненадейно в нея зейна тесен проход. От двете страни, на не повече от два метра разстояние, се занизаха назъбени канари. Гантри скочи на борда и белите му зъби блеснаха в мрака.

— Успяхме, Тони.

— На косъм. Ти си луд.

Гантри се покатери на покрива на рубката. Тананикаше си. Зенаид се обърна към него и той й се усмихна.

— Забавно, нали?

Тъмната сянка, която преди две минути бе задминала джонката, се намираше вече на около четиристотин метра пред нея и продължаваше пътя си към брега на залива. На върха на главната мачта пламна зелена светлинка и десетина секунди след това замига втора — сигнал, на който незабавно отговориха от сушата.

— Единайсет минути. Увеличиха скоростта. Ще се покажат след девет минути.

На командния мостик Пат Хенеси не откъсваше поглед от екрана на радара. С изключение на Уорън Делмонт, който дежуреше в компютърното отделение, всички бяха на палубата. Хенеси говореше за големия катер, който ги преследваше от два дни насам. Някой явно бе предупредил преследвачите, че джонката е влязла право в капана, и сега те бързаха да се разправят с жертвата. Ръката на Гантри обгърна голата талия на Зенаид, дългите пръсти погалиха издутината под пъпа, понечиха като че ли да се спуснат по-надолу, но само се плъзнаха по банския и се отдръпнаха. С бинокъла можеше да се види как паякообразната сянка се приближава до кея. Преди два часа, докато плаваха покрай брега на Голям Никобар — островът беше дълъг около шейсет километра по оста север-юг, — бяха получили нова информация: преди четиринайсет месеца един от официалните инициатори на ПОП срещу „Обауита“, Албърт Кампанела, участвал в подобна операция в съдружие с още четирима души, за които старите лели в момента събирали сведения; във финансовата структура на първата ПОП фигурирал един от колективните инвестиционни фондове, по чиято сметка Моралес, бакалинът от Милуоки, бе превел депозираните от него пари. Това беше и първото доказателство за връзка между аферата „Обауита“ и случая в Милоуки.

— Четиринайсет минути.

Джонката се бе вмъкнала наполовина в миниатюрен залив и се задържаше на място единствено благодарение на носовото въже и на двете кърмови котви. Което, разбира се, не й пречеше да се клати, докато в същото време околните скали почти смазваха бордовете й. Гантри съвсем случайно се бе сетил за заливчето, в което преди пет години, при второто си посещение в Никобар, потърсил убежище от една буря. Но джонката, на която плавал тогава, била по-малка, а и вятърът духал от изток.

— Шестнайсет минути.

Всички бинокли на борда се насочиха към кея. Там най-неочаквано светна и почти мигновено угасна лампа.

— Мисля, че ще получиш твоето доказателство, Ганьон — промърмори Гантри.

На кея тичешком се появиха човешки фигури и в мрака засвяткаха пламъчетата на изстрели. Стреляха по странна плаваща двурога форма, която вече не се движеше и като че ли се бе оставила на волята на течението. Въпреки шума на прибоя и разстоянието на Зенаид й се стори, че долавя непрекъсната автоматична стрелба, придружена от чести взривове.

— Тежка картечница — уточни Тони Биърдсли, който бе излязъл от рубката, за да чува по-добре.

— И гранати.

Първите пламъци на пожара осветиха нощта.

— Съсипват хубавата ми джонка! — възкликна Гантри през смях. — И освен това ни избиват. Ти си мъртва, Зенаид.

— Ти също.

— Може би сме успели да се спасим от куршумите на картечницата им и в момента се опитваме да се доберем до брега с плуване. Където, разбира се, ни очакват други стрелци. Нямаме никакви шансове. Искрени съболезнования.

Зенаид търсеше с поглед тримата рибари от Никобар, които съгласно утвърдения план трябваше да изоставят караната от тях примамка на около двеста метра от кея. Самата примамка представляваше сампан, на който се бяха постарали да придадат колкото може по-достоверна форма.

През деня, естествено, измамата тозчас би била разкрита, но през нощта…

— Виждам ги — обади се Тони Биърдсли. — Точно навреме.

Една от пирогите, които преди малко бяха докарали гориво за джонката, тъкмо прибираше на борда си тримата рибари, фалшивата джонка гореше на неколкостотин метра вляво от нея.

— Внимание.

Иззад носа изскочи голяма бяла яхта и с пълна скорост влетя в залива. Двете й палуби бяха осветени. Зенаид забеляза двайсетина въоръжени мъже. Яхтата мина на около шестстотин метра от тях и се отдалечи. Двигателите на джонката вече работеха, въжето на носа бе отвързано, ибаните вдигаха кърмовите котви. Тежкият съд се измъкна от скривалището си, пресече пенестата диря, оставена от яхтата, и с пълен ход се насочи към открито море. Фалшивата джонка продължаваше да гори, носейки се все така напосоки из залива.

— И откъде се пръкна корабът, който гори? — полюбопитства Лавиолет.

— Гантри го купи по радиото. Вече е идвал в Никобар и си има приятели. Тревожим ли се, Лавиолет?

Гигантът ядеше сандвич.

— Направо умирам от страх — отвърна той е обичайната си невъзмутимост. — Но когато на яхтата, дето ни мина току под носа, видят, че не горим ние, веднага ще обърнат назад и ще ни погнат.

Без съмнение. И като се има предвид най-малко двойно по-голямата й скорост, много бързо щеше да догони джонката и да я направи на трески. Още повече, че в открито море няма защо да се притеснява от съседите. А ако първата яхта се окаже недостатъчна, работата ще довърши наетата в Сингапур втора яхта, която бе още по-мощна.

„Лакомник“ държеше курс към самото сърце на Индийския океан. Най-близката суша, брегът на Шри Ланка, се намираше на около хиляда и двеста километра оттук. Небето вече не „въшлясваше“ — то бе плътно забулено с облаци.

Нощта беше непрогледна. Предвижданията на метеоролозите се оказаха точни.

— Всичко разбрах — заяви Лавиолет. — След малко ще срещнем самолетоносача или подводницата, които Гантри е държал досега в гаража си.

Нито подводница, нито самолетоносач. Просто първата яхта — и втората…

Горящият сампан не се забелязваше вече дори с бинокъл. Междувременно обаче се бяха отдалечили на две-три морски мили от залива, а и извивките на крайбрежната ивица пречеха на видимостта. Тони твърдеше, че шансовете им да се изплъзнат биха се увеличили, ако успеят да вземат пет мили преднина. И те почти ги бяха изминали.

Двете яхти щяха да бъдат принудени да заредят с мазут.

Още повече, че от момента на тръгването си бяха поддържали пределна скорост. Според изчисленията на Гантри и Биърдсли нито първата, която идваше от Пенанг, нито втората, тръгнала от Сингапур, не можеха и да помислят за по-нататъшно преследване из необятните простори на Индийския океан, ако преди това не напълнят резервоарите си догоре.

— А ние отмъкнахме целия наличен мазут, така ли?

Нищо подобно. Ако се окажеше невъзможно да заредят, съществуваше реална опасност яхтите незабавно да предприемат нова атака, за да приключат веднъж завинаги е тях.

Но логиката подсказваше, че капитаните им ще предпочетат да загубят един час за зареждане, тъй като чудесно знаят, че впоследствие това закъснение няма да е от особено значение. В най-добрия случай, дори и да дублираше двигателите е платна, джонката не бе в състояние да вдигне повече от осем възела или четиринайсет-петнайсет километра в час. Разстояние, което първата яхта можеше да измине за двайсет минути.

— Според Тони втората е още по-бърза.

Освен това онези на яхтите разполагаха с радар — а може би и със самолет, — което значително щеше да ги улесни в преследването.

— Те ще заредят, Лавиолет. И отново ще се втурнат по следите ни. В най-приемливия вариант няма да ни открият преди разсъмване. Тони смята, че с пет мили преднина бихме могли да им се изплъзнем, използвайки прикритието на нощта.

Но беше вярно и това, че следващите дванайсет часа рискуваха да се окажат доста мъчителни. Особено ако в играта се включеше разузнавателният самолет. Според човека на Гантри в Порт Блеър, на Южните Андамански острови, от Банкок действително бе пристигнал самолет, който явно изчакваше утрото, за да се включи в издирването. Гантри се бе опитал да попречи на излитането му, но без особен успех.

Индийската полиция твърдеше, не няма никакво основание да задържа туристи, чиито паспорти са напълно редовни.

Така че най-вероятно беше на зазоряване да видят да се задава било първата яхта, било самолетът. И от този момент щяха да започнат истинските неприятности.

Освен ако налудничавата идея на Гантри не се окажеше добра. Зенаид обясни накратко същността й. Едва успя да довърши фразата си. Лола, секретарката, й правеше знак.

Установили бяха връзка с Ирландия.

— Нямахме друг избор, Алекс.

По време на предишния сеанс — тогава Дьошарм се намираше в самолета, който го откарваше заедно със семейството му в Ирландия — не му бе позволила да каже нито дума. И сега той се реваншираше. Зенаид го остави да излее яда си, докато край нея, в компютърното отделение, Гантри и екипът му отново се залавяха за работа. Само факсовете бълваха сведения и документи с десетки, да не говорим за останалите машини. Дьошармови се намирали все така в Уиклоу. В един наистина разкошен замък, дума да няма. Но, държал да й каже още веднъж, че той, Алекс, отдавна вече, нямал нужда от бавачка и бил напълно способен да се погрижи за себе си и за семейството си, ако ги грозяла някаква опасност, в което не бил много убеден.

— А сега мога ли аз да ти кажа няколко думи, Алекс?

И докато журналистът си поемаше дъх, тя накратко му изложи хода на събитията и описа положението, в което се намираха. Последва кратко мълчание.

— Чак толкова ли е сериозно?

Да, чак толкова. Предупреди го, че го свързва с Гантри, който иска да му каже нещо. Гантри взе слушалката и без да го увърта, заяви, че очаква Алекс да даде своя принос в общото дело.

— Записвате ли, Алекс?

Продиктува му имената на няколко мъже и жени, с които Дьошарм може да установи връзка. Съгласен ли е Дьошарм да им сътрудничи? Да? Много добре. Мащабите на разследването, което започнали преди стотина часа, били такива, а се извършвали проучвания в толкова много и тъй разнопосочни направления, че всяка помощ била добре дошла. Особено помощта, която може да им окаже журналист с връзки в международната преса и най-вече с големите репортери.

Най-сетне Гантри затвори. Зенаид неуверено го погледна.

— Наистина ли имаш нужда от Алекс?

Да. Е, може би. Зависело от много неща. Тя попита:

— Кой е този Макартър, с когото преди две минути се опитваше да се свържеш? Името ми е познато.

— Той ръководи една от най-големите адвокатски фирми в Ню Йорк, ако не и в Съединените щати.

— Откри ли го?

— Не. И никой не знае къде мога да го намеря. Но да сменим темата.

Гантри ненадейно й се представяше в съвършено непозната светлина. Под обичайно безгрижната външност мозъкът му работеше с изумителна бързина. Въпреки че много внимателно слушаше, докато той обясняваше на Алекс какво очаква от него, не бе много сигурна, че е разбрала какво по-точно цели.

— Да не би да си наумил нещо, Гантри?

— Нищо кой знае колко конкретно. Но на всяка цена трябва да намерим някакъв изход. Не можем да се оставим безкрайно да ни преследват.

Още повече, че поне засега имаха всички основания да смятат, че преследвачите им всеки миг могат да връхлетят върху тях.

— Видях, че си поискал от Уорън да проучи всички досегашни операции на Кампанела.

— Да, след като не открихме нищо за тази срещу „Обауита“. Поне за момента. Всъщност самата ти ми каза, че няма да открием нищо.

И самият той все повече се убеждавал в това. Монтажът на аферата „Обауита“ бил истински шедьовър. Да докаже, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са участвали в него само като подставени лица щяло да им отнеме години. Но Зенаид в никакъв случай не бивало да си въобразява, че възможностите за разследване са безпределни. Всичко си имало граници.

— Ако успея да установя, че Кампанела си е послужил с инвестиционните фондове, подхранвани от депозитите на Моралес, все пак бих доказала нещо — заяви тя с раздразнение.

— Че съществува връзка между Милуоки и „Обауита“? Първо, сигурен съм, че такава връзка съществува, и нямам нужда от доказателства. И, второ, абсолютно нищо не можеш да докажеш. Такива инвестиционни фондове има с хиляди и на техните управители им се плаща, за да влагат парите, с които се разпореждат, във възможно най-печеливши сделки.

Но Зенаид продължаваше да упорства. Сигурно можело да се състави списък на инвестиционните фондове, използувани при други операции, или от Кампанела, или от Харкин, или от Фийлдинг. След което да се провери дали между всички тези фондове не съществува някакъв общ, свързващ елемент.

Двамата с Гантри чисто и просто се караме. Не ни трябваше много време, за да стигнем дотук.

Но парите, така или иначе, бяха негови, а и освен това не го засягаше нито историята в Милуоки, нито аферата „Обауита“.

— Добре — отсече тя. — Ще зарежа всичко, ако толкова много държиш.

Гантри проучваше курсовете на нюйоркската борса, където работният ден бе към края си.

— Не, продължавай.

В същото време, докато следеше с поглед нижещите се върху екрана колони от цифри, той бързо прелистваше огромни купчини документи. Зенаид понечи да надзърне в тях, но се въздържа — това също си беше негова работа, а не нейна. Насочи вниманието си към информацията, която старите лели им бяха изпратили през последните часове. Нищо особено, като се изключи уточнението, че през последните три години Албърт Кампанела проявявал изключителна активност. Но нито един закон не забраняваше това.

Към два след полунощ тя се качи на палубата. Кай беше сменил на руля Тони Биърдсли, който обаче не се бе прибрал в каютата си и сега спеше в завързания в единия ъгъл на рубката хамак. Зенаид се наведе над радара.

— Тук има нещо голямо.

— Японски товарен кораб. Проверихме го. Задмина ни отдясно към полунощ. Скоростта му в никакъв случай не надвишава нашата.

— Би ли могъл да съобщи местоположението ни?

— Невъзможно е да ни е видял, освен на екрана на радара си.

Кай беше около двайсет и пет годишен. Дребен и масивен.

— Не ни ли преследват вече? — попита Зенаид.

— Малката точка вдясно, точно в края на екрана.

— Откъде сте сигурен, че е някоя от яхтите? Тук е пълно с точици.

— По скоростта на придвижването й. Втората е в югоизточния сектор, на сто и двайсет мили оттук. Търсят ни. И им е доста трудно да ни засекат с това гъмжило от китоловни кораби, които имат приблизително нашите размери.

Последната ни маневра ги обърка.

— Но ще ни намерят.

Кай кимна утвърдително, дъвчейки невъзмутимо парче захарна тръстика. Къде и как бе наел Гантри всички тези мъже и жени, способни да продължат да работят така, сякаш нищо на този свят не ги застрашава? Известна й бе историята на Пат Хенеси и за малко да започне да разпитва Кай. В крайна сметка обаче отиде да си легне, убедена, че няма да може да мигне.

В което се заблуждаваше. Събудиха я внезапно.

— Две неща — каза Гантри. — Първо: аферата „Обауита“ ме засяга. Един от доводите, използвани от Кампанела, Фийлдинг и Харкин, за да осигурят успеха на удара си, е, че зад тях стоя аз. Послужили са си с репутацията ми на еколог, за да разсеят някои опасения. И това не ми харесва. Никак.

— Целуни ме.

Тя го притегли към себе си и езиците им се преплетоха.

Но Гантри внимателно се освободи от прегръдката й.

— Второ: самолетът ни откри. В момента е точно над нас.

Самолетът прелетя за трети път над тях, на по-малко от четирийсет метра от върха на главната мачта. Човекът, седнал от дясната страна на пилота, даде два-три изстрела. Един куршум пръсна на парчета една от чиниите на масата.

— Какво пък, това също е начин да си изкараш лошото настроение на някого — разсмя се Гантри. — Къде са яхтите, Тони?

— Първата е на около шест мили източно оттук, втората е доста по-далече — на около стотина мили бих казал — и същевременно значително по на юг. Вее пак успяха да ни хванат в клещи. Да не искаш случайно да им кажеш здрасти?

— Именно! Поне що се отнася до по-близката. Другата е наистина прекалено, далече. Но бихме могли да ги поздравим по радиото, ще им доставим истинско удоволствие.

Биърдсли включи двигателите, които мълчаха от часове, и се насочи на изток.

— За мен само кафе — каза Зенаид.

На палубата се бяха събрали за закуска дванайсет души.

Ниско надвисналото небе беше покрито с тежки облаци.

Все още не валеше, но ибаните вече опъваха тентата, за всеки случай… Цареше непринудена, спокойна атмосфера.

Хъдзън Лийч и Пат Хенеси оживено обсъждаха предстоящата среща по ръгби между Англия и Ирландия, с която щеше да се открие първенството на Петте нации. Андре Хана се прехласваше по звездите на тениса — джонката бе оборудвана така, че можеше да получава пряко резултатите от всички спортни събития в света. Четирийсет минути по-късно Кай забеляза с бинокъла силуета на бялата яхта, легнала на дрейф на около три хиляди метра от тях.

— Опитват се да пуснат котва, но според нашите карти дълбочината там е над деветстотин разтега. Нямат никакъв шанс.

— И докъде ще я карат така?

Кой знае, може би до Южния полюс. Освен ако междувременно не успят да убедят по радиото някого, било в Порт Блеър, на Андаманските острови, било в Пенанг или пък в Суматра — което беше най-вероятно — да им се притече на помощ. Но във всички случай щяха да минат най-малко три-четири дни, докато дойдат да ги вземат на буксир.

— Другата яхта в същото положение ли е?

Въпрос на Лавиолет.

В същото. С тази разлика, че се намирала по-близо до западното крайбрежие на Суматра, където имало вероятност теченията да я изтласкат към сушата. Но това също щяло да им отнеме няколко дни. Тони Биърдсли се разпореди да предадат на двете яхти по радиото най-сърдечните поздрави на „Лакомник“ и на свой ред се настани на масата. Бе играл два мача на трета линия в националния отбор по ръгби на Англия и смяташе, че ирландците ще бъдат унищожени. Гантри се усмихваше на Зенаид. И то така, че се наложи въпроса да му зададе Лавиолет.

И по-конкретно: какво толкова бяха сипали в мазута на яхтите при зареждането им на Голям Никобар?

Гантри не знаеше с точност. Може би захар.

Самолетът, долетял от едно затънтено летище в джунглите на Коста Рика, докара Макартър преди два часа. Приемът, който му оказаха, почти не се различаваше от досегашните.

Дали този път въоръжената охрана не бе по-многобройна?

От желязната ограда около хасиендата до големия портал, пред който спря климатизираната лимузина, машинално бе наброил най-малко шейсетина души. Плюс две картечни гнезда — картечниците бяха огромни, може би зенитни — на плоския покрив на конюшните. Но вежливостта, която му засвидетелстваха невъзмутимите мъже, бе все същата. Отведоха го в обичайния му апартамент от три стаи с широк балкон, издаден над река Магдалена. На три километра оттам на отсрещния бряг се виждаше железопътната линия Богота — Санта Марта.

А още по-далеч се издигаха — почти нереални — планините, които припадащият нощен мрак бавно поглъщаше. Поинтересуваха се дали би искал да пийне или да хапне нещо. А може би и да се възползува от басейна.

— Не, благодаря. Muchas gracias.26 — De nada, senor Adams.27

Адамс беше името, под което тук бе известен на всички.

На всички, освен, разбира се, на „онези“, които знаеха за него почти всичко. Взе душ и полегна. След последното му посещение „изцяло бяха подменили аудио-визуалното оборудване на апартамента; можеше да слуша всякаква музика по свой избор, да види някой от най-новите филми на телевизора с огромен, сто и седемнайсетсантиметров екран или която и да било от стотиците сателитни програми. На разположение имаше и жени, естествено. Веднъж пожела да му доведат една — просто за да я види как изглежда, — уточнявайки, че държи да бъде руса и висока. Девойката, появила се само след няколко минути, се оказа разкошна във всяко отношение; беше действително висока и руса и говореше английски, белязан с лек австралийски акцент. Предложи й едно питие, но я отпрати, без да я докосне, въпреки че доста се изкушаваше. Освен че се страхуваше да не пипне СПИН и не изпитваше особен афинитет към изневярата, той не искаше да приема нищо, което може да го постави в още по-голяма зависимост от «тях». Човек рано или късно плаща за подаръците.

В стаята имаше и библиотека, но той дори не погледна книгите. Предпочете за около четвърт час да посвети вниманието си на новините на Си Ен Ен. Продължаваше да усеща леко безпокойство. Потисна желанието си да пийне нещо и за пореден път се застави мислено да прегледа отчета, който му предстоеше да направи. Не носеше никакви бележки — и дума не можеше да става да понесе със себе си нещо написано, та дори и цифри. Паметта му би трябвало да се окаже предостатъчна; имаше й пълно доверие. Тя бе способна на мига да му предостави просто така, между другото, глобалната стойност на френските инвестиции, сектор по сектор, и то ведно с имената на съответните отговорни лица, или пък сумата, с точност до сто долара, на печалбите, реализирани благодарение на капиталите, които бе вложил в Германия, Сингапур или Австралия. Неотдавна бе закупил по австралийското крайбрежие между Сидни и Кеърнс множество терени, осигурявайки си контрола върху необходимите инфраструктури и собствеността върху три големи хотелиерски вериги в тихоокеанския район. Макартър твърдо вярваше в бъдещата експанзия и дори бум на туристическата индустрия в този край на света, особено в Австралия и Нова Зеландия — «западни» страни, които не рискуваха да бъдат съсипани от някоя глупава революция. Вече бе инжектирал пет милиарда в този проект и не възнамеряваше да спира дотам.

Освен ако «те» не се противопоставеха. С «тях» никога нищо не беше сигурно. Да «им» обясняваш финансите бе все едно да преподаваш аритметика на крава. Заради това се безпокоеше. Тези хора бяха истински зверове. Ирационални. И непроницаеми — как да разбереш какво става в главата на тигър и дори на най-обикновена котка? Й дали изобщо става нещо.

Преувеличаваш, Мак. Не са чак такива идиоти. Нямаше да стигнат дотам, където са сега, ако бяха съвсем безмозъчни. Мнението ти за «тях» май доста намирисва на расизъм. Дали пък ако бяха русокоси и синеоки… ако не бяха чак толкова мургави, чак толкова мърляви и с по-малко индианска кръв във вените…

Не.

Напълно безпристрастно заключи, че това няма нищо общо с расизма. Дори се съмняваше, че е расист. Не вярваше в превъзходството на една раса над друга. Глупаци имаше навсякъде. Освен това нерядко му се случваше да изпитва почти идентични чувства към някои от обикновените си клиенти, които нямаха нищо общо с Мравките. Като онова семейство от Бостън например, чието значително състояние управляваше в качеството си на пълномощник. Същинско котило безчувствени акули. Не прибягваха до убийството като метод за убеждение, разбира се, но само защото се страхуваха от скандал, не че страдаха от скрупули.

Седем часът. Всеки момент щяха да дойдат и да го помолят да слезе. Знаеше чудесно какво ще последва. «Онези» ще го попитат как са жена му и децата му, ще се поинтересуват за собственото му здраве. Задължително ще има един, който ще му припомни колко пари е спечелил благодарение на «тях».

Ще го попитат дали е доволен. «Да, много доволен», ще отговори той. Друг ще добави, че това са много пари. «Да, много», ще се съгласи той. А трети няма да пропусне да го попита дали някога е мечтал за такова състояние? Дава ли си ясно сметка, че заслугата за това е единствено «тяхна»?

И че нещата всеки миг могат да се променят? Че може да бъде не само разорен, но и убит? Жена му и дъщерите му също? При това: с особено рафинирана жестокост, що се отнася конкретно до тях. (Няма да употребят думата «рафинирана», естествено, но основната идея ще да бъде именно в този смисъл.) Осъзнава ли, че животът му виси на косъм? Че освен семейството му могат да пострадат и най-далечните му роднини? Че са направили точна сметка на близките му и че нито един няма да бъде пощаден? И на първо място племенниците и племенничките на «senora» Макартър? Ясно ли му е? Все пак това са много пари, «no»?

«Si.» Нали добре разбира, че е имал наистина невероятен късмет да спечели толкова «dinero»? Разбира ли го? Доволен ли е? Знае ли какво ще му се случи при най-малката грешка, при най-малкото подозрение, че е сгрешил? В началото това неизменно повторение на едни и същи въпроси и заплахи, тези постоянни уточнения, които унижаваха интелигентността му, бяха просто непоносими. Но в крайна сметка бе свикнал с тях. Поне вече не го наричаха «курешка, която могат да размажат с пета», ала днес дори това не би му направило впечатление.

След размяната на тези традиционни «любезности» ще дойде ред на ритуалния въпрос: колко според него са спечелили «те» от последната им среща и последния му отчет до този момент?

Но преди това, естествено, ще му обърнат внимание, че е едва седем и петнайсет и че за тях това е време за аперитив, но не и за вечеря. Че ще вечерят по-късно, по испански обичай, тъй като са от чист испански произход (в Колумбия преките потомци на испанските колонисти съставляваха едва двайсет процента от населението, но и най-малкият намек за наличието на смесена кръв биваше свирепо отхвърлян; всички те бяха «бели», та ако ще й да биеха на синьо от чернота, и да се усъмниш в този постулат означаваше да засегнеш честта им). И ще го попитат дали като «gringo», свикнал да вечеря по-рано, би го притеснило, ако се наложи да поизчака малко. А той ще трябва да се разсмее. Това ще бъде невероятно смешна шега и всички ще се разкикотят, очаровани от чувството си за хумор.

Та колко са спечелили «те» според него? Макартър ще трябва веднага да посочи една цифра. Не тази на общата сума на приходите от търговията с наркотици, разбира се. Той не я знаеше. А цифрата на печалбите, получени от неговата организация на основата на капиталите, поверени му от колекторите, от Мравките-вложители и Мравките-пътешественици.

При това да я цитира с точност до не повече от долар разлика. И тя във всички случаи трябва да се равнява на тази, която са им посочили «техните» собствени счетоводители.

Да се равнява или да бъде по-голяма. Обикновено беше по-голяма. И винаги е била, освен веднъж, съвсем в началото, когато все още не бе разработил докрай своите инвестиционни механизми. Така че ще даде сметка за изпраните пари и за приходите, получени от инвестирането на тези пари.

«Muy bien».28 «Те» ще се спогледат с доволни усмивки. Какви страхотни бизнесмени са, наистина! «Те», децата на зловещите предградия на Богота, Меделин и Кали! Колко път са изминали само! И то единствено благодарение на своята интелигентност!

След това неизбежно ще се поинтересуват дали на света има някой по-богат от «тях»? («Огледалце, огледалце от стената, аз ли съм най-хубавата на земята?» — Макартър всеки път се сещаше за лошата царица от «Снежанка и седемте джуджета» и едва сдържаше усмивката си.) Онези японци по-богати ли са от «тях»? И Макартър, влизайки в ролята на огледалото, ще даде очаквания отговор: не, никой на света не е по-богат от «тях». Официално за най-богатите частни лица на света се смятаха двама японци. Някои си Мори Таикиширо и Цуцуми Йошиаки. Но състоянието на всеки от тях възлизаше само на някакви си жалки десет-дванайсет милиарда долара. «Те» бяха несравнимо по-богати. Какъвто и да беше установеният ред за разпределение на печалбите между Петимата от Картела — Макартър се досещаше, че дяловете им не са равни, — «най-бедният» от «тях» разполагаше с не по-малко от двайсет милиарда. Преди няколко дни Макартър бе прочел класирането на най-богатите хора в света, публикувано в списание «Форбс». И ако двамата японци наистина фигурираха на челно място, следвани от американеца Сам Уолтън (едва осем милиарда), той със сарказъм бе отбелязал, че собствените му клиенти бяха цитирани само в категорията «два милиарда и повече». За миг го съблазни идеята да напише възражение до списанието, за да възтържествува истината.

Накрая ще приключат с прелюдията и ще преминат към същността на въпроса В подробности. Подробности от величината на един милиард долара. Макартър ще започне отчета си за инвестициите, страна по страна. Като прибави към цифрите от постъпленията тези от вече реализираните печалби, общата сума ще възлезе приблизително на триста милиарда долара. Почти двойно повече от бюджета на Франция или Великобритания. Докладът на Макартър ще засили още повече мегаломанията им. Картелът винаги бе мечтал за невъзможното и не се отказваше от мисълта скоро да завладее света.

«Обективни» или съзнателни съюзници му бяха терористите, десните екстремисти, членовете на М 19, на FARC, кубинците, никарагуанските революционери, диктаторът на Панама.

Наркодоларите бяха проникнали в държавния апарат и институциите на редица страни и ги бяха корумпирали. Десетки хиляди мъже и жени с различни цели и диаметрално противоположни идеологии работеха с Картела или за Картела. Могъществото на Петимата беше безгранично и напълно на висотата на терора, който налагаха. В Колумбия, изпреварвайки далеч автомобилните катастрофи и болестите, насилствената смърт чрез убийство се превръщаше в основна причина за гибелта на мъжете на възраст между петнайсет и четирийсет години. Деветдесет и девет процента от престъпленията оставаха ненаказани. Отдавна вече не се водеше сметка на отвличанията. В Боливия, Перу и Никарагуа истински армии контролираха «силиконовите долини» на кокаина.

Макартър знаеше това. Известен му беше и зашеметяващият брой на жертвите на войната срещу наркотиците. Десетки журналисти, стотици политици, съдии и войници, хиляди полицаи, ръководители на служби за борба с наркотрафика, цивилни… близо десет хиляди души, убити за период от шест години по заповед на Картела. С помощта на наркодоларите или «педродоларите» — Петимата бяха взели буквално за заложници най-големите компании на планетата.

«Те» реализираха повече печалби, отколкото Ай Би Ем, «Кока Кола» и «Дженерал Мотърс», взети заедно, разполагаха с петнайсетхилядна, въоръжена до зъби армия, способни бяха да изплатят външния дълг на много латиноамерикански страни и скромно се наричаха помежду си «най-големите износители на Колумбия»… И някои от сънародниците им, в интерес на истината, наистина ги смятаха за такива.

Тези «каменни богове» ще изискат от Макартър отчет, който ще продължи часове. По някое време ще седнат на масата. Той почти няма да яде (тукашната кухня е прекалено мазна и тежка за вкусовете му) и ще ги залива с пороя от информация, който съхраняваше в паметта си и освобождаваше умишлено по такъв начин, че единствен да бъде в състояние да го овладее.

Ще станат от масата, ще излязат на просторната красива веранда и телохранителите ще заключат стаята. Макартър ще продължи да говори. Ще изслушва въпросите и ще отговаря, странно горд с пъргавия си ум и тъй прецизната си памет.

Ще си легнат късно с условието да продължат работното заседание на следващия ден сутринта — но никога преди единайсет — в случай, че не им стигне време да направят преглед на всички текущи операции. Такова беше обичайното развитие на една обичайна среща.

Но това не се отнасяше до днешната среща. А още по-малко до втората, на следващия ден. Преди две седмици, веднага след като разбра, че го викат, Макартър изненадващо им отправи необикновена молба: да му се предостави допълнително още един ден, тъй като в добавка към отчета си би искал да им изложи и един проект.

Общият план.

«Те» нямаха понятие за какво става въпрос — Макартър не бе споменал никому нито дума за него. Задоволи се само да уточни, че би желал да обсъди с «тях» нещо изключително важно.

Важно за «тях», но също и за Макартър. Ако успееше да «ги» убеди в ползата от него, да «ги» накара евентуално дори да я осъзнаят, Общият план щеше изцяло да промени собственото му положение. Макартър щеше да се превърне в незаменимия «deus ex-machina». Да стане неуязвим. И да има на свое пълно разположение Ел Сикарио, абсолютното оръжие.

В същото време това щеше да е и венецът на кариерата му. Щеше да постигне нещо, за което никой никога не бе дръзвал дори да мечтае.

На вратата се почука: един прислужник го уведоми, че «те» го чакат долу, както винаги.

— Идвам.

Прибра се в апартамента си малко преди три сутринта.

Сеансът бе минал без изненади. Цифрата, която «им» съобщи в отговор на очаквания въпрос, предизвика всеобщо изумление с мащабността си. Макартър бе изпитал известно задоволство при вида на сащисаните им физиономии.

Но въпреки това не всичко бе казано. След осем часа щяха да подновят заседанието.

Не го попитаха нищо за проекта му. Не искаха да показват по какъвто и да е начин, че са заинтересовани от това, което е измислила «курешката». Тръпка на омраза разтърси Макартър, Мимолетна. Не можеше да си позволи подобни чувства.

Тъкмо се канеше да вземе още един душ, когато на вратата отново се почука. На мига разбра, че това е той.

Въпреки горещината Ел Сикарио носеше риза с дълги ръкави, грижливо закопчани на китките. Макартър изведнъж си даде сметка, че никога не е виждал Убиеца облечен по друг начин, освен от глава до пети, дори край басейна.

Това сигурно означава нещо, но какво?

Макартър не знаеше все така нищо за този човек, дори неговата националност. Как беше станал Ел Сикарио? Как бе спечелил «тяхното» доверие?

— Уморен?

— Малко — отвърна Макартър. — Канех се да взема душ.

— Чувствайте се като у дома си. Ще почакам. А и това няма да ни пречи да поговорим. — Макартър се съблече и влезе в остъклената кабина. Регулира температурата на водата — дори и в тази жега не би я понесъл студена.

— Познавате ли човек на име Гантри?

Ако се намираше лице в лице с Ел Сикарио, въпросът може би щеше да изненада Макартър, може би щеше да го накара да реагира по нежелателен начин. Той замислено погледна крана на душа, изработен от масивно злато, и изчака водата да стане по негов вкус, преди да застане пред струята.

— Познавам един Джонатан Гантри.

— Този от аферата с «боклучавите» облигации?

— Същият.

— Лично ли го познавате?

Внимание, Мак!

— Не.

— Не чух отговора ви.

Макартър подложи лице под струята и остана така, докато преброи до двайсет.

— Отговорът е не — натърти той.

Излезе от кабината и облече халат, белязан с неговите инициали, който използуваше само две нощи в годината. В гардероба висяха още пет такива, абсолютно идентични.

Ел Сикарио бе влязъл в банята и пушеше дълга филипинска пурета с остър тръпчив мирис. Усмихна се.

— Имам предвид Гантри, който носи прякора Лакомника.

— Никога не съм го виждал.

Макартър обу сандали, които също носеха инициалите му. Защо си правят труда да бродират името ми навсякъде, след като прислугата ме нарича Адамс?

Влезе в спалнята и оттам в съседния салон, където си наля чаша уиски, наблюдавайки внимателно ръцете си. Не трепереха. Следващият му въпрос би трябвало да бъде: «Защо ме разпитвате за Гантри?» Реши да не го задава.

— Едно уиски?

— Текила. В хладилника ви сигурно има. Сам ще се обслужа.

Онова, което най-много смущаваше Макартър, бе, че не знаеше как да нарича събеседника си. Ел Сикарио, или просто Убиеца, му се струваше смешно и мелодраматично; би имал усещането, че играе в някоя от онези пиеси, в които са влюбени преподавателите по литература — те включват задължително един капитан а ла «commedia dell’arte» с папагалски нос и огромна сабя, от типа Матаморос29.

Отпи глътка уиски, дебнейки момента, в който Убиеца най-сетне ще се реши да помръдне — той стоеше все още на прага на банята.

— Няма ли някакво име, освен прякора Ел Сикарио, с което бих могъл да ви наричам? Виждали сме се вече най-малко осем или десет пъти.

— Наричайте ме Бен. Или Уилфрид. Или Сузана.

— Матаморос. Мат, за приятелите.

— Защо пък не?

Накрая Убиеца се размърда с вялостта на ленивец — едно от онези флегматични създания, на които им трябва цял ден, за да се изкатерят на някоя палма. За времето, необходимо му да отвори хладилника, скрит във възхитителен резбован шкаф, да вземе бутилката текила, да си сипе половин чаша, да върне бутилката на мястото й и да затвори вратата на хладилника, Макартър вероятно би могъл да продиктува две писма.

— Друг въпрос — промърмори Убиеца след дълго мълчание. — Как се отплащате на Съсман и другите за това, че ви държат в течение на всяка стъпка на Лодегър?

— Другите?

— Няма ли други?

— Ако сте надушили втори, значи са двама.

Играта започваше да забавлява Макартър. Знае по-малко, отколкото се опитва да ме накара да повярвам.

— Надуших само Бърт Съсман.

— Не му плащам. Прави го от приятелски чувства към мен.

Погледите им се срещнаха. Очите на Убиеца също се смееха. Той вдигна чашата си:

— Salud30, Мак.

— Salud, Мат. Съсман жив ли е още?

— Да, доколкото ми е известно.

— А ще остане ли жив в близките седмици?

— Всички може да умрем в близките седмици.

С други думи, няма да заповяда да го екзекутират, макар че сведенията, които ми дава Бърт, биха могли да бъдат окачествени като предателство. Освен това Убиеца няма да «ги» предупреди. И тази нощ не е дошъл заради Съсман.

Убиеца прекоси стаята, за миг като че ли понечи да излезе на големия балкон, след което изведнъж, сякаш без да помръдне, се озова в съседната стая, където се намираше библиотеката и цялата аудио-визуална техника.

— Мак, има ли Съсман някакво отношение към проекта, който ще им представите утре?

— Вие как мислите?

— Мисля, че няма. Той не знае нищо за него. Отдавна да съм го накарал да проговори, ако се съмнявах в противното.

Знае ли, или не знае, че съм познавал Гантри? Може и да знае, ако е успял да подслуша Бърт Съсман. И най-важното: дали се е досетил, че лека-полека вкарах Лодегър в капан? Лодегър, един от племенниците на работодателите му, на които той е безгранично предан. Играта става адски забавна.

— Моят проект интересува ли ви, Мат?

— Доста.

— Да не би случайно да ми предлагате замяна? Някои сведения, които сте събрали за мен и които смятате, че ме засягат и ще ми навредят, ако получат гласност, срещу съдържанието на моя проект?

Последва нещо изумително: Убиеца вдигна ръката, в която държеше чашката с текила, неочаквано я пусна и я улови един метър по-долу, при това, без да разлее нито капка.

— Страхотен номер — усмихна се Макартър.

— Гантри. Лакомника. Лодегър е издействал да изпратят срещу него истински експедиционен корпус. Първата атака на Милан е завършила неуспешно и засега «Лакомник» продължава да се носи преспокойно по виолетовите води на Индийския океан. Милан вече не знае точно къде. Милан не обича да се проваля. Много добре му е известно какво мисля за хората, които се провалят. Или които вършат предателство. Дори и в мислите си. Милан смята, че ще ликвидира Лакомника при следващото нападение. И би било добре да успее. Според някои сведения Лакомника проявявал интерес към случилото се в Милуоки, както и към една ПОП срещу «Обауита Дженерал Уд». Подобно любопитство обикновено се отразява изключително лошо върху настроението на Мравките-войници.

— Вълнуващо — отбеляза Макартър.

Убиеца се обърна с мудността на огромен кораб, маневриращ в тесния пролив между два вълнолома. Сега чашката с текила се крепеше на върха на показалеца на дясната му ръка. Повърхността й оставаше съвършено неподвижна.

— Лека нощ, Мак.

Той безшумно се плъзна към вратата и излезе, оставяйки мимоходом върху гигантския телевизор все така пълната чаша.

Трийсет секунди.

Макартър най-сетне успя да помръдне. Установи, че пръстите му са впити почти до болка в собствената му чаша. Изпразни я на един дъх, влезе в спалнята, съблече халата и си легна. В момента, в който угаси нощната лампа, до слуха му долетя едва доловим шепот. Явно стражите в градината разменяха някоя и друга дума на разминаване. През отворените прозорци нахлуваше уханието на цветята. Идвал съм тук единайсет пъти, без нито веднъж да успея да видя истински Колумбия, за която съм чувал, че е невероятно красива.

Обърна се на дясната страна, уверен, че няма да може да заспи.

Последните събития бяха повече от обезпокояващи. Убиеца знаеше. Беше в течение за Бърт Съсман, което означаваше, че много скоро ще узнае и за другите и преди всичко за Толивър и Сасия. А оттам не е много далеч до заключението, че съм предприел маневри за отстраняването на Лодегър.

До което Убиеца очевидно е стигнал.

Разбрал е също, че възнамерявам да използвам Гантри.

Няма доказателство за това; но той не е нито полицай, нито съдия в черна роба и няма нужда от доказателства; достатъчно му е едно най-елементарно съмнение, за да произнесе присъдата и да я изпълни.

Как се е досетил? По дяволите!

Няма значение. Важното е да разбереш как ще постъпи.

Почти на шега го попита дали не ти предлага размяна. Но думата не е точна. Това беше предупреждение.

А защо не и предложение за съюз?

Съюз, но не срещу «тях», естествено.

Може би срещу Лодегър? Най-вероятно. Все едно, че по много заобиколен начин ти е казал: «Знам, че се готвите да елиминирате Лодегър. Добре, нямам нищо против. Няма да ви преча. Но, внимание! Направете го така, че да не ме принудите да се намеся. А уредите ли си веднъж сметките с него, вече ще помисля дали да ви накажа, или не. Все още не съм решил. Изчаквам. Ако благодарение на вашия проект си осигурите неуязвима позиция и ако в известен смисъл го правите за тяхно» добро, дори и против волята «им», тогава не възразявам.

Иначе…

Макартър се обърна на лявата страна.

Очевидно не трябваше да се залавям едновременно с доуточняването на моя Общ план и с отстраняването на Лодегър. Трябваше да изчакам. Но инцидентът в Милуоки и особено фактът, че канадката, замесена в него, има отношение и към аферата с ПОП срещу «Обауита», беше наистина дяволски съблазнителен. Никога не съм се примирявал с това, че ме вързаха в тандем с Лодегър. Вих могъл още утре да го сменя. Разполагам с трима-четирима души, напълно способни да заемат мястото му, които освен това бих могъл да контролирам много по-лесно. Лодегър е последното препятствие по пътя ми към абсолютната власт.

Лодегър и Ел Сикарио.

И дума не може да става, разбира се, да се елиминира Убиеца. Това е невъзможно. Дори нежелателно. Мравките, които създадох, винаги ще имат нужда от човек като него — а и той категорично е най-добрият.

Излишно е да мечтаеш; никога не би могъл да елиминираш Убиеца.

Или поне не скоро. Ще видим.

Засега, а и през следващите месеци ще ти се наложи да действаш със съзнанието, че е опрял пистолет в слепоочието ти. Крайно неудобна поза, наистина.

Прекалено късно е, за да спреш операцията «Лакомник», а следователно и офанзивата срещу Лодегър. Освен това дори не си сигурен, че тази офанзива ще успее! Милан е напълно способен да убие Гантри! Да не говорим, че ако Милан се провали, Ел Сикарио може лично да се заеме с тази задача.

Тогава с Гантри е свършено. Убиеца никога не се проваля.

Добре. В крайна сметка всичко е много просто.

Първо се постарай да направиш така, че Убиеца да не се намеси в играта срещу Гантри. Защото, ако Гантри продължи да си има работа само с Милан, все съществува някакъв минимален шанс да остане жив и да свърши това, което очаквам от него: да унищожи Лодегър. И ако правилно си изтълкувал поведението на Убиеца, той явно не е настроен прекалено враждебно срещу подобна развръзка. Може би ще успееш да го задържиш. Да спечелиш време.

Междувременно трябва да изложиш твоя Общ план и да «ги» накараш да го приемат, което ще ти отнеме най-малко шест до осем седмици. «Те» са диви зверове и като такива са невероятно предпазливи. Ще мине доста време, докато разберат какво «им» предлагаш, и двойно повече, докато го приемат. И когато ти кажат «да», ти ще бъдеш в безопасност.

Освен ако дотогава Гантри не се остави да го убият и Лодегър, излязъл победител, не се обърне срещу теб. Лодегър, който е «техен» племенник.

И освен, разбира се, ако преди това Ел Сикарио не те убие.

Слабо е да се каже, че сам се постави в най-малкото рисковано положение! Ще се наложи да бъдеш дяволски убедителен, когато след малко започнеш да «им» обясняваш твоя Общ план.

За да даде възможност на мозъка си да отдъхне, Макартър затвори очи и се опита да си представи главния вход на хасиендата — чудовищна атракция, украсена със самолета, транспортирал първата пратка кокаин на Картела за Съединените щати. Придружавал я бе лично един от Петимата. Днес плащаха до петстотин хиляди долара на пътуване.

Макартър постепенно се отпусна. Сега трябва да спиш.

А после, после те очаква наистина кошмарна надпревара с времето.

«Акция» се нарича ценна книга с търговска стойност, удостоверяваща дела на притежателя й в общия капитал на определено дружество. Акцията дава право на собственост. Правото на собственост на акционера върху дружеството е пропорционално на броя на акциите, които притежава. На теория. По същия начин, по който е по-добре да си богат и здрав, отколкото беден и болен, така е по-добре да си едър акционер, отколкото дребен. Между някой, притежаващ една акция от дружеството «Бадабум», и друг, който разполага с един милион акции от същото дружество, разликата рядко е чисто аритметична, тоест като между едно и един милион. Особено ако въпросният милион акции съставлява значителен процент от общия брой на акциите, емитирани от дружеството «Бадабум». Ръководителите на дружеството «Бадабум» (името е измислено, разбира се!) се интересуват от дребния акционер толкова, колкото и от цвета на първото си цукало.

Да се смята противното е равносилно на утопия. Още повече, че съществуват така наречените «приоритетни» или «привилегировани» акции, ползуващи се с особен статут, до които дребният акционер никога няма да има достъп. Ръководителите на дружеството «Бадабум» единодушно и със завидна енергия отричат тези факти.

Но това е друга история.

«Облигация» се нарича ценна книга (независимо дали се котира на борсата или не), която не е нищо друго, освен разписка срещу предоставен заем. Заемат пари на дружеството «Бадабум» и в замяна споменатото дружество връчва документ, с който признава предоставения му заем и се задължава да възстанови стойността му (възможно най-късно) ведно с известна лихва (възможно най-ниска). Обикновено лихвата е точно определена, но може да се индексира или, с други думи, да се променя по куп всевъзможни причини (въображението на ръководителите на дружеството «Бадабум» е безгранично).

Облигации могат да бъдат емитирани от държавния, полудържавния (съкровищните бонове например) и частния сектор.

По принцип облигациите, емитирани от държавния сектор, са сигурни. Освен ако страната не бъде сполетяна от революция или не стигне до пълен крах.

Облигациите на частния сектор са несравнимо по-забавни. Тяхната стойност зависи единствено от качествените показатели на лицето, на което се отпуска заем. При това дори не е необходимо да са уверени в неговата почтеност — на теория, съществуват закони, за да го принудят да върне заема и да изплати обещаните лихви; известни са даже случаи, когато тези закони са били прилагани! Не, проблемът е в това да се узнае предварително дали въпросното лице притежава достатъчно интелигентност, трудоспособност, късмет, хитрост и т.н., за да умножи заетите му пари, а оттам и да изплати лихвите и да възстанови предоставените му капитали.

Същността на цялата игра се състои именно в оценката на степента на интелигентност и трудоспособност на заемоискателя.

Ръководителите на дружеството «Бадабум» са лукави. Те подготвят емисията си от облигации и я пускат в обращение с най-примамливи обещания. Те могат да лъжат (и още как!). Могат да лъжат дори най-чистосърдечно и да твърдят, че ще реализират невероятни печалби, защото наистина са убедени в това. Независимо дали произвеждат, разпространяват или продават нещо, не е изключено да са придобили тази своя увереност в бъдещото развитие на нещата от проучването на пазара — то е винаги поверително; излишно е да се привлича вниманието на конкуренцията! И никой не знае дали имат право. Дори и самите те.

Някои от заемоискателите са отдавна утвърдили се дружества, оценявани като напълно достойни за доверие. Те са си създали репутация; балансът им открай време е положителен. Превърнали са се почти в институции. Оттук и се ползуват с висок рейтинг, което за северноамериканския пазар е оценка на относителната кредитоспособност на потенциалния заемоискател, определяна с минимално допустима неточност от сериозни специализирани служби. Облигациите, емитирани от дружествата с висок рейтинг, лесно намират купувачи. Големите търговски банки с радост се заемат да ги пласират; това са «благородни» облигации, чийто лихвен процент, разбира се, е нисък, тоест обратно пропорционален на гарантираната от тях сигурност.

В края на 70-те години в Съединените щати се наброяват малко под седемстотин от тези безпроблемни заемоискатели, или едва три процента от общия брой на американските дружества с активи от над четвърт милиард долара.

Което означава, че по ред причини деветдесет и седем процента от тези дружества се ползуват често с по-скоро жалък рейтинг. Към тях нерядко спадат и някои от така наречените «паднали ангели» — големи, стари компании, които в резултат на икономическата конюнктура или на нерешително управление са загубили някогашния си блясък и доверието на финансовите специалисти. Най-често обаче става дума за новосъздадени, млади и почти неизвестни компании — било защото основателите им не са съумели да се продадат както трябва, било защото са стартирали далече от Уолстрийт или пък защото са задълбали в област с неясно бъдеще (информатиката например). Както и останалите обаче, тези деветдесет и седем процента от дружествата също изпитват отчаяно нужда от пари, за да се развиват или да затвърдят първия си пробив на пазара. И следователно емитират облигации. Същите са известни като облигации «с висок риск», тъй като въпросните заемоискатели далеч не предизвикват ентусиазма на финансовите специалисти. Поради това, че се пласират най-трудно, тези облигации винаги предлагат примамливо висока лихва — около петнайсет процента.

На финансов жаргон те са познати под името «junk bonds» — боклучави облигации.

Когато Джеймс Д. Макартър среща за първи път Джонатан Гантри, последният работи като разсилен в една кантора, специализирана във финансови проучвания, възложени й предимно от «zinzins» — институционните инвеститори, между които са и пенсионните фондове. Някои от тези фондове разполагат с огромни капитали, достигащи понякога трийсет милиарда долара годишно. Къде и как да се вложат или инвестират (и то при минимален риск!) толкова пари, та ако ще печалбата да надхвърля инфлацията само с половин пункт?

И дума не може да става за «junk bonds». А и кой ли би ги посъветвал подобно нещо, излагайки се на опасността да ги загуби като клиенти?

И кой всъщност измежду утвърдените и авторитетни експерти действително е обръщал внимание на «боклучавите» облигации? Вярно, през 1977 година е регистрирана една по-мащабна сделка. Известна самолетна компания успява да получи подкрепата на не по-малко известна търговска банка — една от шестте най-големи в Съединените щати — за закупуването на голям брой облигации с висок риск. Но нещата спират дотам.

И ето че няколко месеца след последната поява на Лакомника, Макартър научава за закупуването на огромен пакет «junk bonds». Една все още незначителна търговска банка, която обаче скоро ще заяви мощта си благодарение на такъв род операции, решава да се хвърли в битката. Тя на пълни обороти започва да пласира «junk bonds»; създава несъществуващ дотогава пазар и предизвиква появата на налични авоари. Кампанията се разраства по принципа на търкалящата се снежна топка: сделките с фамозните «боклучави» облигации стават все повече и все по-значителни. Открила истинска златна жила, банката се ангажира с емитирането на облигации за сметка на пренебрегвани досега дружества и бързо се издига до ранга на специалист, натрупвайки състояние.

Такава е официалната версия. Но Макартър изпитва желанието и дори нуждата да знае повече (макар че по това време още не е срещнал Мора и работи все така като преподавател). В крайна сметка човек може да научи всичко, което иска да научи, стига да задава подходящи въпроси на подходящи събеседници. А Макартър разполага с чудесни информатори: неговите бивши студенти, наети до един от най-добрите фирми.

Гантри. Именно Гантри дава началния тласък на цялата суматоха. Гантри, както личи по всичко, намира възможно най-добро приложение на парите от първата си печалба, с която толкова се е гордее. Точно с този начален капитал той буквално връхлита върху намиращия се в пълен застой пазар на «боклучави» облигации. Забележителната му способност да се сдобива с каква ли не информация очевидно му помага да направи изключително уместен подбор измежду дружествата, емитиращи подобни облигации. Съумява да локализира «изгряващите звезди» или «падналите ангели», намиращи се на границата да заемат отново мястото си в рая на аристократичния рейтинг. Като използува масирано заеми и поема всички рискове, той се оказва почти в позицията на «корнер» спрямо най-перспективните «junk bonds» («корнерът» е лице или компания, която притежава значителен дял от даден пазар и по силата на това може да оказва влияние върху него).

Всичко това осъществява със завидна дискретност и без да жертва ежегодните си миграции към своите любими южни морета. А като че ли и без дори да напуска тихоокеанските си азиатски бази. Гантри е един от първите, които разбират, че благодарение на фантастичния прогрес на електрониката не е необходимо да присъстваш физически в Манхатън, за да проведеш на мига каквато и да било операция.

Макартър следи развитието на авантюрата. Често със смях. Този безочлив негодник беше мой ученик само петнайсет часа и аз дори не съм сигурен дали би действал по-ефикасно, ако го бях учил четири години!

По груба преценка печалбите, реализирани от Гантри за по-малко от три години, възлизат на около двеста и петдесет милиона долара. И то без да е допуснал и най-малкото закононарушение. Освен това едва ли има и петдесетина души, които знаят името му. Останалите предпочитат да игнорират този самохвалко, който не принадлежи към голямото семейство на финансистите и твърди, че финансите са детска работа.

Гантри прибира своя четвърт милиард. Би могъл да продължи, разбира се, и да спечели два, три, четири пъти повече.

Но той се оттегля. Може би защото оставането му на бойното поле би го принудило да се откаже от онова, за което се говори, че е основният предмет на неговата дейност — морската биология и защитата на флората и фауната в Югоизточна Азия.

Въпреки това Гантри не изоставя финансите, но отсега нататък действията му ще бъдат точно премерени и конкретно насочени. Хрумва му идеята да финансира публичните оферти за покупка е «junk bonds». Първо, защото те представляват почти неизчерпаем източник на свежи, активни и лесно управляеми капитали. А също, и преди всичко, защото нито един закон не забранява емитирането на «junk bonds» за сметка на компанията, от която вече е придобит дял чрез изкупуването на акции. Което, с други думи, е равнозначно на закупуването на гореспоменатото дружество «Бадабум» със собствените активи на дружеството «Бадабум». Налудничаво, но осъществимо.

Гантри — когото все повече хора наричат Лакомника — е станал «рейдър».

— Лакомници — каза той. — Истински.

Зенаид вдигна глава и погледна двете кацнали на една от реите ципоноги, които на свой ред наблюдаваха нея и Гантри е изключително тъпо изражение.

— Приличат на пеликани.

— От същото семейство са, пеликаноподобни. Тези, които с такъв интерес изучават Венериния ти хълм, са известни като «Sulae bassanae».

— Имат вид на истински кретени.

— Глупостта им е пословична.

— Това обяснява всичко.

Двете птици бяха снежнобели. Размахът на крилете им навярно надхвърляше двата метра; имаха къси крака, голям корем, огромна човка и покашлюваха точно както братята Кесъл от Милуоки, когато разказваха подвизите си на игрището за голф.

— Изпражненията им струват — или са стрували — чисто злато — добави Гантри! — Става дума за гуано.

— Привет, братлета Кесъл — подвикна Зенаид.

Съвършено голи, двамата с Гантри лежаха на покрива на командната рубка, всеки е глава към краката на другия. Благодарение на разположените в каре брезентови паравани това беше единственото място, където Зенаид можеше да се пече отвсякъде, без да рискува да предизвика бунт на борда.

Двамата работеха. Тя изучаваше огромния куп информация, предоставена им от старите лели за всички операции, проведени през последните пет години от Албърт Кампанела, Фийлдинг и някой си Агилар Нунес, на чието име многократно бе попадала в качеството му на съдружник ту на Фийлдинг, ту на Кампанела, ту на Лу Манти. Изминали бяха седем дни от поражението, нанесено на двете зловещи яхти. Джонката плаваше на юг, на около сто и петдесет мили от архипелага Кепулауан, разположен западно от Суматра. Междувременно бяха научили, че след неколкодневен дрейф яхтите са били изтеглени на брега, където сега ремонтираха двигателите им. Към тях се бяха присъединили още два кораба. По всичко личеше, че се канят да ги подгонят отново и с четирите съда, ако вече не се бяха втурнали подире им. Съобщаваха и за пристигането на голям кораб в пролива Сондата между Суматра и Ява — трийсет души екипаж, четирийсет метра дължина, двеста и петдесет тона водоизместимост и максимална скорост от най-малко петнайсет възела, развивана благодарение на два дванайсетцилиндрови двигателя, всеки с мощност шестстотин конски сили. Според други сведения втори подобен напредваше с пълен ход към пролива Ломбок. Ставаше дума и за тежки хеликоптери, предназначени уж за снимането на някакъв филм, но старите лели твърдяха, че продуцентите на филма предоставили единствено имената си. Гантри незабавно поиска да му изпратят възможно най-подробни сведения за тези тъй услужливи апологети на киното.

— Откри ли нещо, Ганьон?

— Престани да ме наричаш Ганьон!

— А ти как ме наричаш Гантри?

Вярно, така беше. Запита се що за мания бе тази да се обръща по фамилно име към всички мъже, с които поддържаше… да речем, известна степен на интимност. А и не само към тях всъщност. Ето че и Лавиолет наричаше Лавиолет, макар че никога не беше… Защо Гантри, а не Джонатан? Все пак наричаше Елиът Лари, нали? Е, не винаги, но често. И то от самото начало, от деня, в който вечеря с него в Торонто, без дори да си сигурна дали ще отидеш да видиш как изглежда стаята му в хотела. А нито веднъж не си нарекла Гантри Джонатан. Изпитваш нужда да запазиш: дистанция, що ли? Дали пък мъничко не те е страх от това, което ти се случи, Зенаид?

— Нищо не открих — поклати тя глава. — А и да съм открила, то е толкова невероятно, че ми намирисва на фантасмагория.

— Кажи все пак.

— Една организация с мащабите на американския континент, една-единствена глава, която мисли и заповядва; подставени лица на такова ниво, че биха могли преспокойно сами да натрупат състояние, ала въпреки това остават подставени лица. Плюс безупречно разработена техника и капитали, които биха могли да покрият дефицита в американската външна търговия за доста време.

Гантри запази мълчание. Лежеше по корем, загорял равномерно навсякъде. Тя постави лявата си пета върху темето му.

— Не би ли трябвало да ми отговориш нещо?

— Фантасмагория — помърмори Гантри. — Освен това забравяш филмовите продуценти, способни да финансират официално наемането на шест тежки хеликоптера за филм, който нямат намерение да снимат. Въпреки че изпращат въпросните хеликоптери на другия край на света.

— Какво имаш предвид?

Той остави купчината листове, които си даваше вид, че чете, и седна.

— Добре. Нека поговорим за това, Зенаид. Похарчих два милиона долара, без да се смята пропуснатата печалба, тъй като се отказах от операцията, започната преди твоето идване. И всичко това само за да науча, че няма почти нищо за научаване. Защото се сблъскваме с безупречно създадена машина.

Гантри погледна отново тъпоумните ципоноги, които продължаваха да клечат по реите, бомбардирайки палубата с гуано.

— И друго: те ни чакат в пролива Сондата. Чакат ни и в пролива Ломбок. А ако свием на изток, ще ни чакат и там, в Арафурско море и в пролива Торес, между Нова Гвинея и Австралия.

— Защо? Не могат да знаят къде отива джонката.

— Но със сигурност знаят, че постоянната ни база е в Саравак, на Борнео.

— При ибаните.

— При ибаните, където ще им е необходима цяла армия, за да ме измъкнат. За да ни измъкнат. Ще направят всичко възможно, за да ни попречат да тръгнем на север и да влезем във Флоресово море.

Зенаид се обърка от толкова имена.

— Флоресово море се намира между Ява и Бали. Мислех, че мога да мина през Молукския архипелаг, заобикаляйки остров Селебес откъм изток, но вече не съм убеден в това.

— Да отидем в Австралия.

— Разполагаме с малко предимство дотогава, докато сме в морето. Стъпим ли на сушата, независимо в коя страна, с нас е свършено.

— Искаш да кажеш, че ще си играем на Летящия холандец и ще се скитаме по моретата? Колко време?

— Те ще чакат толкова, колкото е необходимо. Пръснали са много повече пари от мен. Купили са всички тези кораби. Независимо от цената. Направили са си труда да създадат либерийски анонимни дружества с единствената цел да заличат следите си. Наели са сто-двеста души, намерили са и са им доставили оръжието. Може да са направили и много повече, не знам. В деня, в който решат да вкарат в играта хеликоптерите, от нас и помен няма да остане. По тези места дълбочината достига две хиляди метра.

— Но имаш някаква идея.

— Имам. Не е нещо особено, но на ум не ми идва нищо по-добро. Ще насоча джонката в открито море. Към Кергеленовите острови и дори към Южния полюс, ако се наложи. Достатъчно далече, за да не могат хеликоптерите да я достигнат. При това в достатъчно пустинен район, за да не може да я открие никой, освен може би случайно. И тя ще остане там дотогава, докато е необходимо.

Зенаид, която го гледаше напрегнато, мигновено разбра.

— Момент, Гантри! А къде ще бъдеш ти през това време?

Възнамерявал да се поразходи. Със самолет. За да видел някого, на когото искал да зададе един-два интересни въпроса.

И тя, разбира се, каза, че ще го придружи, и той, разбира се, заяви, че и дума не може да става за това, и в крайна сметка тя, разбира се, го принуди да отстъпи. Инат излезе и това не беше изненада за никого.

Зенаид се осведоми за ПОП, с която се занимаваше Гантри в момента на пристигането й на борда на джонката. И се видя принудена да приеме очевидното. Ставаше дума за дружество, контролиращо мини в Невада и машиностроителни заводи в Орегон. Лио Стърн, който бе ръководил операцията вместо Гантри, не скри нищо от нея. Предостави й цялата преписка, която тя дълго проучва, но само за да изрази накрая най-искрено удивление.

— Лио, съгласна съм, че дружеството се управлява зле, но се съмнявам, че печалбите, които могат да се извлекат от него дори и след драстично преструктуриране, ще покрият изразходваните средства. Гантри ще бъде на загуба. При това става въпрос само за пет години.

— Той и не иска повече. А в случая не търси и печалба.

Дори би приел да загуби малко пари. Интересуват го единствено тези двеста хектара в Невада.

— Но за какво са му? Според докладите там е пълна пустош.

— За да могат мустангите да живеят на спокойствие.

В Невада и в американския Запад масово избиваха мустангите. За кратко време броят им бе намалял от два милиона на по-малко от трийсет хиляди. Идеята на Гантри беше да закупи земята — а би могъл да го стори единствено като сложи ръка върху дружеството, което я държеше в активите си, — да я огради, доколкото е възможно, и във всички случаи да забрани лова в нея, наемайки постоянна въоръжена охрана. Ето какви били личните му съображения.

— Случва му се да върши подобни неща, Зенаид. И ако загуби прекалено много пари, гледа веднага да направи някой успешен удар на борсата или в недвижимите имоти.

Вари го, печи го — такъв си е.

Зенаид бе поискала да узнае повече. Помощникът на Гантри по екологичните въпроси беше бенгалец от Калкута, който се казваше Хури и носеше прякора Бабу в чест на героя от Киплинговия «Ким». Със същата отзивчивост, примесена с лека дружеска ирония, той, както и Стърн, незабавно й предостави достъп до компютърната си документация. Впечатляващо: дейността на Лакомника обхващаше множество азиатски страни, ако не и всичките. Под негова протекция се намираше Ириан Джая — принадлежащите на Индонезия територии от Нова Гвинея, където беше похарчил три милиона, за да попречи на постъпателното унищожаване на особено ценни природни зони и животински видове — мангрови гори, савани, коралови рифове, богати на уникална флора и фауна, райски птици, гураси (вид изключително редки качулати гълъби), казоари31, какаду, морски костенурки. В сътрудничество със Световния фонд за опазване на природата той защитаваше и прелетните птици в блатата на Мей По в новите територии на Хонконг, застрашени от развиващата се с бесни темпове урбанизация. В Китай щедро бе финансирал близо четиристотин природни резервата, включително езерото Пойанг до реката Яндзъ, където намираха убежище милиони водни — птици, между които и сибирските жерави, наброяващи вече не повече от няколко стотици екземпляра. Пак в Китай беше водил борба за опазването на гигантската панда. Както се бе борил и в защита на купрая, почти митично животно, което се срещаше само на Индокитайския полуостров. Да обсъжда съдбата на купрая с червените кхмери!?…

На единайсетия ден; откакто се бяха отървали от яхтите, видяха пред себе си бреговете на остров Рождество. «Видяха» бе малко силно казано — цареше непрогледна нощ.

— Едно от двете! — заяви Лавиолет. — Или ме вземате в лодчицата си, или поемам натам с плуване.

Така че потеглиха трима; хокеистът тръгваше с тях. И в момента, в който дингито32 достигна брега, джонката с опънати платна се отправи по вятъра право на изток. Това беше лъжлива маневра — целеше да заблуди противниковите съгледвачи, ако на острова случайно имаше такива. В действителност веднага щом се изплъзнеха от обсега на евентуалния радарен контрол, щяха да поемат курс на юг-югозапад към Кергеленовите острови, последната обитаема земя преди полюса.

— Дали остров Рождество…

— Затваряй си устата, Лавиолет! — изсъска Зенаид.

От нощния мрак изникна някакъв мъж. Той понечи да помогне на Зенаид да изкатери скалите. Тя без малко не го хвърли в морето. Изминаха сред гробно мълчание неколкостотин метра и едва не се блъснаха в стената на една къща, която изскочи сякаш изпод земята току под носа им.

Озоваха се в малка вила, където по телевизията вървеше стар скеч с Пол Хоган. Мъжът, който се бе опитал да помогне на Зенаид да изкатери скалите и покрай това леко й бе пуснал ръка, се оказа с ръста на Лавиолет. Беше австралиец и се казваше Джоф Макнълти.

— Аз съм никталоп и виждам през нощта — уведоми ги той. О! По дяволите, Гантри! Откъде го изнамери тоя снаряд?“.

Снарядът беше Зенаид. Гантри отговори, че не помни.

Че несъмнено я е забърсал от някой кош за лангусти и че също така не си спомня какво прави тя тук.

— Може ли да светнем, Запартък?

Запартъка Макнълти първо пусна пердетата и едва тогава запали лампата. Сега се виждаше значително по-добре, отколкото на едничката светлина на телевизорния екран.

Къщичката се състоеше само от три стаи. Колкото до Макнълти, той наближаваше седемдесетте.

— Готин пич — заяви той, оглеждайки Лавиолет. — Искате ли чай, момчета?

Очевидно обожаваше Гантри, когото познаваше от единайсет години.

— Откакто един хубав ден този млад шибаняк дебаркира от джонката, която имаше навремето. И която беше не по-голяма от вана. Все още ли държиш трите балийки?

— Препродадох ги. Самолетът готов ли е?

Естествено, че бил. И Макнълти щял да го пилотира лично, за да избегне всякаква недискретност. Щом трябвало да бъде дискретен, както му казали. Щели да излетят преди разсъмване, преди шибаното утро, преди шибаното слънце да изгрее. Предвидени били и всички по-нататъшни етапи на шибаното пътуване. Добре щяло да бъде, обаче, някой да му помогне да изкара шибания самолет от шибания хангар. Двамата с Лавиолет тръгнаха, обявявайки, че ще се върнат след три часа и че дотогава стаята е свободна. И че ако снарядът желае да отмори там породистия си задник, нейна воля.

— Породистият ми задник!… Гръм и мълнии! — взриви Се Зенаид.

За пръв път се намираше с Гантри в истинска къща и изпитваше необичайно смущение. Чувстваше се виновна заради това, че Гантри се е видял принуден да напусне джонката си, за да се хвърли в авантюра, която твърде малко го засягаше, въпреки че твърдеше обратното.

— Приятелят ти винаги ли е толкова вулгарен?

— Не. Пред теб определено се въздържа. Ти му направи силно впечатление. Искаш ли да полегнеш малко?

— Зависи с каква цел.

Гантри приготви кафе. Остров Рождество принадлежеше на Австралия; простираше се на площ от сто трийсет и пет квадратни километра и се намираше на триста и шейсет километра южно от Ява, на две хиляди километра от първия австралийски плаж и на две хиляди километра от Пърт, най-близкия голям град. На него живееха четири хиляди души, от които половината китайци, препитаващи се главно с добив на фосфат.

— Женен ли си?

Странен въпрос, съвсем неволно изплъзнал се от устата й. Може би под въздействието на създалата се почти семейна атмосфера, докато двамата пиеха кафето си пред телевизора, по който сега предаваха мач по австралийско ръгби. Същият се играеше на овален терен, настръхнал от безразборно разположени врати, по който сякаш напосоки, подобно на хлапета в училищен двор, препускаха няколко дузини огромни типове с мускулести ръчища.

— Веднъж за малко и това да свърша. Но тя страдаше от морска болест и не можеше да се примири с мисълта, че трябва да живее на джонка.

Гантри гледаше мача. Ти си пълна идиотка, Зенаид! Никога досега не си позволявала на мъж да ти диктува начина на живот. Как се виждаш да прекараш остатъка от дните си далече от Канада и Мисиками, и то на кораб, не по-голям от апартамента на Лари на Парк Авеню? И най-вече защо? За да му служиш за секретарка? Той вече си има, при това чудесна. За да работиш с него? И таз добра! Гантри мисли със светлинна скорост и ти просто не си му в категорията. А и освен това той може би все пак има право на мнение по въпроса.

Гантри взе от ръцете й чашата с кафе, сграбчи я в обятията си и я понесе към стаята.

— Пусни ме!

Усещането, че в сравнение с него не е нищо повече от категория „перо“, вбеси Зенаид. Тя започна да се дърпа, ала мигом бе просната върху леглото. Ритниците й се разминаха с целта, но за сметка на това едно от крошетата й се стовари право в устата на Гантри. Трийсетина сякаш безкрайни секунди двамата мълчаливо се бориха. Той беше надарен е невероятна сила и гъвкавост и в крайна сметка Зенаид се озова с лице, забито в скъсаните чаршафи, напълно неспособна да помръдне под смазващите я деветдесет килограма мускули.

— Негодникът, който ще ме изнасили, още не се е родил.

Чу смеха му.

— Нямам и намерение да се опитвам.

— Тогава на какво си играем?

— Сключихме облог. Ти го загуби, така че плащай.

Една любовна нощ, ако успееше да й докаже, че инцидентът в Милуоки и аферата „Обауита“ са свързани.

— Не си доказал абсолютно нищо, Гантри.

— Знаеш, че съм прав.

Той я пусна и легна до нея. Зенаид се замисли. Не, Гантри не грешеше. Вярно, не бяха открили никакво категорично доказателство, но трябваше да признае, че вече и без това бе убедена.

— Да приемем — каза тя.

— Говори по-ясно, нищо не чувам.

Тя се обърна настрана и се облегна на лакът.

— Къде отиваме?

— Мистерия и пълна мъгла.

— Кой е този някой, на когото искаш да зададеш два-три интересни въпроса?

— Два ще са напълно достатъчни, но трудно бих могъл да му ги задам по радиото или по телефона.

— Нямаш ли ми доверие, Гантри?

Той протегна ръце и ги сключи над главата си — лежеше по гръб. Сцепената му от удара й устна кървеше.

— Да приемем, че съм загубила облога. Запъртъка Макнълти ще бъде тук най-много след два часа и половина. Не е достатъчно, за да покрие сметката за цяла любовна нощ.

— Приемам и капаро.

От яда й, който Гантри бе предизвикал с мълчанието си, не остана и следа. Протегна ръка и започна да го съблича.

В съответствие с уговорката им той дори не помръдна, тъй като облога беше загубила тя.

Почти не помръдна.

Истината е, че съм напълно пощуряла по това пернато.

— Макартър — каза той. — Джеймс Доре Макартър. Само трима души знаеха, че се познаваме. Той, аз й Лети.

— Значи станахме четирима.

— Добре дошла в отбора.

— Защо точно той?

— Гледала ли си мачове по тенис? Мислиш ли, че би могла да познаеш сервиса на Макенроу, бекхенда на Едберг и правия удар на Лендъл, дори ако виждаш само ръката им, ракетата и топката?

— Вероятно. Забравяш двойния бекхенд на Джими Конърс.

— Същото е и при финансите, Зенаид. Винаги можеш да познаеш даден стил. Имам предвид само този на светилата, естествено.

— Искаш да кажеш, че фамозната безупречно създадена машина е творение на Макартър?

— Или на някой, който е бил негов ученик, когото той е обучил.

— Това ли е първият от двата въпроса, който искаш да му зададеш?

— Да.

— А вторият?

Гантри се поколеба. Мълчание.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Зенаид. — Като нищо бих могла да бъда шпионин, изпратен ти от хората, които с такъв замах купуват яхти и хеликоптери. И то само за да чуя от устата ти името на Макартър.

— Именно — съгласи се той спокойно.

— Така бих научила защо са ме насочили към теб, защо Манти ми разигра такъв театър, защо не ме убиха нито в апартамента ми в Милуоки, нито в Мисиками, нито по време на пътуването ми. Защо са искали двамата да се срещнем. Защо искат на всяка цена да те забъркат в история, която не те засяга. Пропуснах ли нещо?

— Да. Как да се измъкнем от този смъртоносен капан? Но това, разбира се, е само незначителна подробност.

Зенаид целуваше Гантри, ближейки с връхчето на езика си раната на устната му. Чувството й за вина се разсейваше с всеки изминал миг. А я бе тормозило дни наред. Всичко беше ясно (така е думата де). Не тя бе въвлякла Гантри в тази история; други желаеха той да бъде въвлечен в нея; тя и Гантри бяха жертви. И нищо чудно всичко да е насочено най-вече срещу Гантри. Просто са си послужили с мен.

— Толкова много врагове ли имаш, Гантри?

— Е, не са ми известни такива, които са способни да подновят войната в Тихия океан с едничката цел да ме унищожат.

— Втори рунд — заяви тя. — Остава ни още цял час.

На всичкото отгоре не можеше да се отърси от натрапчивото предчувствие, че ги застрашава смъртна опасност.

Може би вече знаеха, че са на сушата. Ще видиш вратата да се отваря и на мига най-малко петдесет души ще започнат да ни тъпчат с олово. Или пък ще ни чакат другаде, някъде по пътя. Искрено казано, мъничко ме е страх. Беше почти същият страх, който изпита в Милуоки при вида на разбитата външна врата.

Затова с кимване изрази съгласието си, когато Гантри заяви, че облогът си е облог, вярно, но че ще свърши своя дял от работата през втория рунд. Нямаше нищо против.

Приятно й бе да чувства около себе си силата на Гантри.

— Дълго ли ще продължаваш да ме наричаш Гантри, Зенаид? Още повече в подобен момент?

Той се усмихваше, но тъмносините му очи бяха сериозни, дори угрижени. Защо не го наречеш Джонатан или не му измислиш име, което ще знаете само двамата? Нали ужасно ти се иска?

— Друг път ще говорим — отсече тя.

Трета част

1

Самолетът летеше в заревото на изгряващото слънце, пилотиран от Запъртъка Макнълти, който бе нахлупил на главата си каскет с дълга козирка. Излетяха точно преди разсъмване, без никой дати забележи.

— Чий е самолетът? Твой?

Да, самолетът принадлежал на Запъртъка, чиято фамилия навремето се сдобила с доживотна концесия върху група атоли на югоизток от Рождество. Преди дванайсет години Австралия откупила островчетата от собствениците им за четири милиарда американски долара. Запъртъка получил своя дял и го добавил към и без това значителното си състояние, натрупано, освен от всичко останало, и от овцевъдство.

— Имахме късмет, че се оказа на Коледния остров, за да ни посрещне.

— Не беше там. Дойде само за да ни вземе. Не можех да наема обикновен самолет.

— Значи си имаме пилот милиардер. Това се казва лукс!

Запъртъка Макнълти бе почти безумно влюбен в Големия бариерен риф на източното крайбрежие на Австралия и се разхождаше там по цяла година на борда на някой от трите си кораба (Запъртъка нямаше дом), между които фигурираше разкошна сто и трийсет метрова четиримачтова яхта със седемдесет и пет души екипаж. Преди единайсет години попрекалилият с бирата Запъртък беше, кажи-речи, изтърбушил малката джонка на Гантри. Тогава не само плати всички разходи по ремонта, но му построи и нова джонка, „Лакомник III“. Сегашният „Лакомник“ носеше номер IV.

Самолетът кацна някъде дълбоко във вътрешността на Австралия. Зенаид видя писта, извисяващи се в далечината планини, една доста голяма къща, хиподрум и стометров басейн.

— Къде сме?

Недалеч от пустинята Гибсън. Малко по-натам има едно градче, което се казва Мундивунди. Мястото е спокойно.

— Мислех, че Запъртъка няма дом.

— Това е къщата на охраната. Някой ден все ще построим нещо.

— Ние?

— Със Запъртъка купихме един-два милиона хектара. Той обожава ездата и от време на време си правим състезания.

Засега води с деветнайсет на шестнайсет.

— Построили сте си хиподрум само за вас двамата?

— Точно така. И Запъртъка дойде да ни вземе от Рождество единствено срещу обещанието, че ще му дам възможност да спечели двайсетата си победа. Първият, който направи двайсет и едно, трябва да изпие всичко, което му даде другият. А сега би ли ме извинила? Ще ни отнеме не повече от половин час. И без това трябва да изчакаме, докато заредят самолета.

Самолетът излетя отново при резултат деветнайсет на седемнайсет. Гантри бе надделял със съвсем незначителна преднина, единствен фотофинишът потвърди победата му.

— Знаеш ли, че вие двамата сте абсолютно откачени?

„Чесна“-та летеше над камениста пустиня, осеяна с пресъхнали езера, които преди милион години бяха утолявали жаждата на отдавна изчезнала фауна. Макнълти изреждаше гръмогласно поредица от нищо неозначаващи имена; очевидно се бе окопитил след поражението си като жокей (Гантри се бе надбягвал с хандикап от най-малко шейсетина фунта). Зенаид се запита що за приятелство свързваше двамата мъже въпреки разликата във възрастта им. И тъкмо се канеше да зададе въпроса, когато Гантри я изпревари с присъщия си дразнещ навик да чете мислите.

— Баща ми живее в Испания. Не съм го виждал от петнайсет години. Предполагам, че искаш да знаеш защо. Много добре, ще ти кажа. Ударих го. Един-единствен път. Бях на петнайсет години.

— Той ли те удари пръв?

— Биеше ме редовно. Но това не беше причина. Трябваше чисто и просто да си тръгна, без да му посягам в отговор. Но да не говорим повече за това, съгласна ли си?

Прелетяха над Алис Спрингс — „пъпът“ на Австралия и единственият истински град, който не се намираше на брега на морето. След това се появиха пустинята Симпсън и първата зеленина на Куинсланд. Наближаваха Бризбейн.

Приземиха се. „Чесна“-та спря в края на пистата. Към нея се приближи лимузина с тъмни стъкла. Ескортираха я две други коли с най-малко шестима телохранители в тях.

— Гантри, не е ли малко екстравагантно като предпазна мярка? Невъзможно е някой да знае, че сме в Бризбейн.

— На Запъртъка му е просто забавно.

Бяха изминали вече почти шест хиляди и петстотин километра; летели бяха в продължение на дванайсет часа и се предвиждаше да продължат полета в полунощ местно време, но не на борда на докаралата ги „Чесна 550“, чиято автономия от пет хиляди и петстотин километра не достигаше с малко за прелитането на Тихия океан; без много-много да се замисля, Гантри бе наел един „Дакота 10“ на компанията „Кантас“, в която Запъртъка имаше интереси.

— Цял Дакота 10 за трима пътници!?… Няма ли да ни е малко тесничко?

Изтрещяха първите изстрели.

Заобиколена от двете коли на охраната, лимузината напусна летище „Ийгъл Фарм“ и се насочи към центъра на града.

Мина по Фортитюд Вали, с нейните ресторанти и бутици, после през малка и стръмна пешеходна зона, сетне по някакъв мост, изкачи един хълм и накрая влезе в имение е обширен парк, пълен с бугенвиля, ибискуси, мангови дървета и магнолии, в който на свобода се разхождаха коали и вомбати33.

— Запъртъка няма дом, но децата му имат. Тук живее най-голямата му дъщеря.

Беше пет и половина следобед. Зенаид слезе от колата и застина, очарована от разкрилата се пред нея панорама. Отвъд моравата пред очите й се простираше целият Бризбейн с реката, пристанището и модерните сгради, извисяващи се между строгите редици на колониалните къщи. Възхити се и на елегантния дом с просторна веранда с дървена решетка, украсен с галерии и балкони от ковано желязо и увенчан с изящни кулички, напомнящи смътно куполите на московските храмове. От него излезе красива, около четирийсетгодишна жена, и с изненадана усмивка се насочи към посетителите, които очевидно ни най-малко не очакваше:

— Шърл, представям ти…

Куршумът одраска рамото на Гантри и се заби между плешките на Макнълти. Стъклата на лимузината се пръснаха на парчета. Върху купето се изсипа град от куршуми. На Зенаид не й се наложи дори да залегне, тъй като нечий мощен удар вече я бе проснал на земята. Някой извика. Лавиолет с невероятна бързина се втурна да търси прикритие. Легнала по корем и принудена да се ограничи с полезрението, предоставяно й от пространството между гумите на колата, Зенаид забелязваше само краката му, препускащи по моравата, от която куршумите изравяха бучки пръст, примесена с трева. Тоя глупак Франсоа-Ксавие ще се остави да го убият! Чуваха се и други изстрели; прави или приклекнали зад колите, телохранителите на свой ред бяха открили огън. Краката на Лавиолет изчезнаха в гъстите цветни туфи. В следващите две секунди екнаха още два далечни изстрела.

После настъпи тишина.

— На един му видях сметката — заяви Лавиолет.

— На двама — поправи го Гантри. — Само че вторият никога вече няма да проговори.

— Та аз едва го докоснах!

— И все пак си му строшил врата. Той ли стреля по теб?

— Не, другият, на този не му остана време.

Другият беше с едно счупено рамо и смазан гръден кош.

Няколко полицаи заобикаляха плътно носилката, на която лежеше. Мъж на трийсетина година. Не откриха нищо, което да им помогне да установят самоличността му; джобовете му бяха празни; дори часовник не носеше. Не бе проронил нито дума. Косата му бе кестенява, доста тъмна, а кожата леко мургава. Вторият мъж, когото Лавиолет уби на място с един-единствен саблен удар, бе от значително по-ярко изразен латиноамерикански произход. В него също не откриха абсолютно нищо. За сметка на това сложиха ръка на оръжието им — два „Уинчестър 70“ със специална цев, снабдени с оптически мерник „Инърти“, какъвто използуваха снайперистите по време на войната във Виетнам.

— Мога и сам да вървя — изсумтя Лавиолет. — Какво ги прихваща тия дръвници?

Той имаше два куршума в бедрото и трети бе пронизал крака му. Изправи се и закуцука към линейката, отблъсквайки санитарите. Вече се канеше да се качи в нея, когато сепнато попита:

— А Макнълти?

— Те ми убиха моя Запъртък — произнесе с леден глас Гантри. — Убиха ми го.

После се усмихна на Зенаид, но усмивката му приличаше на озъбване.

— И повече не ми казвай, че тази история не ме засяга.

Към девет вечерта ги навести един висш офицер от полицията. Стрелецът със смазания гръден кош щял да оживее, но се оказало невъзможно да му изкопчат и дума. Опитали се да го разпитат на испански. Нищо, никаква реакция. В момента, разбира се, пресявали имената на пътниците, пристигнали в Австралия през последните дни.

— Но не вярваме това да даде някакъв резултат. На притежателите на южноамерикански паспорти им е необходима виза, за да влязат у нас. Вече сме почти сигурни, че нито той, нито другият, убитият, са пристигнали тук наскоро. Поне по законния ред. Или са се намирали вече в Австралия, или са пресекли границата нелегално. Проверяваме и онази история с хеликоптерите, господин Гантри. Между другото, за вас ми се обадиха от кабинета на министър-председателя. Не възразявам против решението ви да напуснете страната.

И в известен смисъл не беше особено недоволен от това.

Наредил бе на специален екип да претърси „Дакота“-та, за да се убедят, че в самолета не е поставена бомба.

— Ще ви предоставя и ескорт, който ще ви придружи до летището. Как бих могъл да се свържа с вас, ако ми се наложи да ви потърся в рамките на следствието?

Гантри любезно изрази опасението, че това едва ли ще му се удаде много лесно, поне през следващите няколко седмици. Хората, които толкова много държаха да убият него и госпожица Ганьон, бяха успели да предвидят, че Макнълти ще ги приюти по време на престоя им в Бризбейн. И може би вече бяха поставили на пост снайперисти в непосредствена близост до всички възможни убежища.

В десет часа Зенаид и Гантри напуснаха къщата с бронирана кола, ескортирана от моторизирани полицаи. Лавиолет бе приет в болница и щеше да остане в Австралия. Пред вратата на стаята му щяха постоянно да дежурят полицаи, но Зенаид смяташе, че приятелят й от детинство не рискува вече почти нищо. И слава Богу!

Отново претърсиха „Дакота“-та. От своя страна „Кантас“ направи всичко възможно, за да се увери, че самолетът е в отлично техническо състояние. Колкото до екипажа, той бе подменен в последния момент и нямаше представа за маршрута, по който му предстоеше да лети.

— Първо Папеете, Таити. После Кингстън, Ямайка — каза Гантри на първия пилот.

Бяха във въздуха вече от пет-шест минути.

— Защо Ямайка?

— Защото там не познавам никого.

— Чудесно основание, няма що!

Тъй като разполагаха с пълна свобода на избор, двамата се настаниха в първа класа. От момента на убийството на Запъртъка Макнълти, Гантри и Зенаид бяха подложени на непрекъснати разпити и се принудиха да разкажат перипетиите си. Австралийската полиция се интересуваше защо Зенаид не се е обърнала към полицията в Милуоки още в самото начало. И за да каже какво, моля? Че в лицето на дребния бакалин, убит най-вероятно от скитници, е разпознала един от клиентите на банката, в която работеше? Че подозира собствениците на същата тази банка в нарушаване на правилника за депозитите и трансферите в чужбина?

С какви доказателства разполага? Всъщност не е изключено да греши; и несъмнено грешеше, смятайки, че всичко е насочено именно срещу нея. Та тя не е нищо повече от новоназначен пълномощник на една провинциална банка. Звучеше твърде неправдоподобно някой да полага толкова усилия с единствената цел да я убие, и то на другия край на света. И без да е взела съзнателно такова решение, тя с изненада установи, че омаловажава цялата история. Или поне ролята, която играеше в нея. Не, не знае нищо за корабите, които бяха преследвали джонката на господин Гантри. Не, нищо не е видяла. Скептицизмът на бризбейнските полицаи изключително много я бе улеснил в поддържането на тази толкова логична теза.

Очевидно Гантри, при това без да са се договаряли предварително, бе постъпил точно по същия начин. Той също омаловажи случая. Заяви, че не му е известно да има враг, способен да го унищожи физически; че е един най-обикновен биолог. Вярно, занимава се и с финанси, но го прави вече само за удоволствие — състоянието, което притежава, му е позволило да се оттегли от активния бизнес. Нито една от осъществяваните в момента операции не може да обясни защо бяха посегнали на живота му. Джонката му? Тя не пренася нищо, което би могло да събуди алчността на чисто хипотетични пирати. Миналата година на борда й се качил еди-кой си австралийски министър, понастоящем член на правителството. А неотдавна я посетил и министър-председателят на Сингапур. Тя служела едновременно за лаборатория и за финансова кантора. Гантри се бе свързал с джонката по радиотелефона. Капитанът, Антъни Биърдсли, го увери, че всичко е наред. „Следваме начертания маршрут, господин Гантри. Нито едно от научните наблюдения, които извършихме, не даде резултат.“ Което в превод (полицаите също слушаха разговора) означаваше, че Тони не е забелязал никакви признаци на преследване и че продължава да държи курс към Кергеленовите острови.

— Гантри, защо не казахме всичко на австралийските полицаи?

— Не съм те молил да не казваш нищо.

— Но аз си премълчах. Ти също. И Лавиолет едва ли ще каже повече. Кой би ни повярвал?

Съществува още една причина, която има пряко отношение към Гантри. „И повече не ми казвай, че тази история не ме засяга.“ Убиха един от най-добрите му приятели. Направо е бесен под привидно спокойната си външност. И няма да миряса, докато не накаже виновника, което не би могла да направи нито една полиция в света. Дребничкият убиец, заловен в Бризбейн благодарение на Лавиолет (можеха да го убият, дивака му с дивак; никога нямаше да си го простя!), няма да проговори. А дори и да проговори, едва ли му е известно много. Да познава най-много прекия си началник във веригата. Верига, чиято последна брънка е със сигурност някой, който дърпа всички конци от кабинета си. Излишно е да си правим илюзии, че едно междуконтинентално полицейско разследване би имало някакви шансове да се добере до него и да го разобличи! Гантри явно е стигнал до същото заключение. Лакомника тръгва на война!

Наблюдаваше Гантри, настанил се също на една от седалките на третия ред в първа класа. Но от другата страна на пътеката. Като че ли спеше, но това, разбира се, бе само привидно. Не се докосна до вечерята, сервирана им от стюардесите („Дакота“-та разполагаше с почти пълен екипаж, което вероятно влизаше в условията на наемния договор). Създаваше впечатлението, че всеки миг ще се пръсне под напора на неистово вътрешно напрежение. Същинска бомба! „Те ми убиха моя Запъртък“, бе казал на Лавиолет. Начинът, по който пое върху себе си отговорността за смъртта на стареца, отразяваше недвусмислено цялостното му душевно състояние.

— Не ми отговори, Гантри. Защо Ямайка? Това, че на Ямайка не познаваш никого и че никога не си ходил там, според мен е напълно основателна причина изобщо да не стъпваш на острова.

Ямайка, защото Гантри смяташе, че врагът е забележително добре осведомен. Въпреки всички предпазни мерки — Зенаид ги бе Нарекла дори екстравагантни — врагът ги засече при слизането им на остров Рождество, като едновременно с това установи и самоличността на Макнълти. Досети се какво убежище може да предостави стареца на преследваните си приятели и незабавно заложи снайперисти на най-подходящото място. Врагът вероятно бе съставил списък на всички, които — било от приятелски чувства или от делови съображения — можеха да им помогнат. Следователно най-разумно беше да отбягват тези хора. Смъртта на Запъртъка им стигаше.

— А сега, Зенаид, мога ли най-любезно да те помоля да ме оставиш на мира?

Тя стана и тръгна да се поразтъпче, за да се разведри. Фактът, че бяха само двамата в самолет, предназначен за триста-четиристотин пътници, създаваше изключително усещане за нереалност. През илюминаторите нахлуваше ярка дневна светлина, макар часът да бе едва три сутринта по австралийско време. Летяха на изток.

Размени няколко думи със стюардесите, които очевидно изгаряха от желание да я поразпитат, но се въздържаха.

Зенаид се върна на мястото си. Умората, натрупана за две последователни безсънни нощи, я повали изведнъж и тя заспа, завита с две одеяла. За пръв път в живота си пътуваше в първа класа. Но за пръв път в живота си беше и…

Добре де, то първите пъти край нямат!

През целия престой в Папеете спа непробудно, като едва-едва си даде сметка, че се приземяват, а след това пак излитат.

— Портокалов сок?

Една стюардеса й се усмихваше. Зенаид потърси Гантри с очи, но той не беше на мястото си.

— Приятелят ви разговаря с първия пилот.

Изпи сока, отложи за по-късно предложеното й кафе и отиде в пилотската кабина. Гантри беше там, приклекнал между двамата пилоти, които засенчваше с могъщото си телосложение. При влизането й се обърна.

— Добре ли спа?

Беше дори избръснат.

— Къде сме?

— Виж сама.

Десетина километра под тях се очертаваше ивица суша.

— Панамският канал?

— И вдясно от него Колумбия — добави Гантри с присъщия си нехаен тон.

Наложило се бе здравата да се пазарят с персонала на контролната кула в Кингстън, изненадан и същевременно вбесен от неочакваната поява на „Дакота“-та, която не фигурираше в нито една полетна програма, но накрая все пак бяха кацнали.

— Сами ще се оправяме, така ли?

— Точно така — кимна той и й се усмихна.

Излязоха от сградата на летището и се качиха в колата под наем, като на волана седна Гантри.

— Работи ли те шубето, Ганьон?

— Да.

— Значи ставаме двама.

— Това не ме успокоява.

Зенаид се вглеждаше в лицата на околните, очаквайки всеки момент от тълпата да изскочат убийци, въоръжени с автомати, ако не и стопове.

— Имам чувството, че се самонавиваме и плашим самите себе си — заяви тя. — Не могат да знаят къде сме. Не разполагат с организацията на ЦРУ или КГБ все пак.

— А да не говорим за Армията на спасението.

Гантри караше спокойно, без да бърза.

— Извини ме, че ти казах да ме оставиш на мира.

— Просто не го казвай повече, и точка.

Единствен признак на нервност: той почти не отделяше поглед от огледалцето за обратно виждане. Колкото до Зенаид, тя непрекъснато се въртеше на седалката, озъртайки се ту назад, ту напред, ту встрани. Досущ като язовец, излязъл на лов.

— Мисля, че съм достатъчно интелигентна, за да го забележа, ако един ден ти писне от мен. И знай, че мигом ще си вдигна чукалата, без да чакам да ме хвърлиш в морето.

— Все още не е толкова належащо.

— Радвам се да го чуя. За момента, както се казва, съм вързана за теб. Един пикап ни следи.

— Забелязах.

Но пикапът сви в една пряка — сега караха по улиците на Кингстън, които гъмжаха от народ.

— В случай че ни е писано да ни убият в близките няколко минути — продължи Зенаид, — искам да знаещ, че прекарах, общо взето, доста приятни мигове на гадната ти джонка.

— Както и на остров Рождество.

— М-да. За да бъда искрена…

Той рязко спря колата.

— Ела с мен, малката.

— „Малката“!?…

Влязоха в една агенция и наеха самолет и кораб, след което отново се качиха в японската кола под наем.

— Не обичам японските коли. Следващия път избери нещо друго. За да бъда искрена, все още не съм сигурна, че съм загубила облога. Просто ми се прииска да се престоря, че съм го загубила, ако разбираш какво имам предвид.

— Гушкането на века. Много добре разбирам. Никак не ми харесват физиономиите на онези двама негри, които ни гледат…

— Има около шестстотин хиляди негри, които ни гледат. Според мен се озъртат към деколтето ми.

Спряха отново и наеха още един кораб и един хеликоптер. Гантри заяви, че може да пилотира хеликоптер и че има дори документ за правоспособност. После продължиха нататък.

— Наистина ли имаш документ за правоспособност?

— Не, но наистина мога да пилотирам тези дивотии. Е, поне така мисля. Надявам се, че действително се интересуват само от деколтето ти.

— Мога да се съблека до кръста, ако искаш. Така направо ще ги хипнотизирам.

— Чудесна идея! След което ще ни хвърлят в затвора и ония ще дойдат да ни гръмнат преспокойно през решетките. Защо според теб карам, спазвайки всички правила на уличното движение?

Спираха още шест пъти, наемайки каквото им падне, стига то да летеше, да плаваше или да бе снабдено с колела: идеята да умножат по този начин вероятните маршрути със сигурност не бе гениална — посочиха на агенциите седемнайсет различни отправни пункта, като се започне от Порт Моран и Манчионийл и се стигне до Монтего Бей и Савана ла Мар, — но нищо по-добро не им хрумна. Като се прибавят и предварително направените на летището резервации, вече разполагаха с единайсет големи катера, седем хеликоптера, пет самолета и шестнайсет коли. Както и с три мотоциклета. Мина им през ум да наемат и велосипеди, но това щеше да е вече прекалено комично.

— През Ямайка на велосипед… Цял живот съм мечтала за това!

— Мисля, че този път наистина ни следят.

Друга от същите японски коли, които Зенаид не понасяше. С двама мъже в нея. След това втора, с един мъж, който остана на волана. После отново първата, с двамата мъже.

— Оня сигурно е спрял, за да предупреди глутницата по телефона. Дали пък да не минеш на червено, Гантри?

Направиха нещо повече: изскочиха от колата, оставяйки вратите отворени, за да блокират движението, и хукнаха през тълпата.

— Как си с бягането, Ганьон?

— Значително по-добре от теб, драги. На джонката нямаше защо да бягам; дори напротив, там гледах само как да ме хванат.

— То и без това нямаше достатъчно място. Да не би случайно да си представлявала Канада на олимпийските игри?

Не. Явно е трябвало да тренира по-често. При все че покрай непрекъснато преследващия я Лавиолет, между четиринайсетия и осемнайсетия си рожден ден най-редовно беше пробягвала почти със спринт дистанциите от 800 до 3000 метра.

— По петите ни са, Гантри!

На Ямайка се намираха едва от четири часа.

Макар и малко трудно, все пак успяха да намерят съответната агенция. Зенаид първа яхна мотоциклета и хвана кормилото. Беше карала куп подобни машинарии, както и ски-скутери. За разлика от Гантри.

— Дръж се!

Потеглиха с пълна скорост по един тротоар в момента, в който преследвачите им се появиха на отсрещната страна на улицата. Зенаид избра възможно най-прекия път, прекосявайки от край до край един супермаркет, от който моторът изскочи с ветреещи се по ръчките на спирачките пъстроцветни плажни блузи.

— Гледай картата, Гантри, вместо да ме опипваш!

Той се заливаше от смях.

— Вдясно, после два пъти вляво.

Носеха се по някаква улица. Сега ги преследваха две коли.

— Какво каза преди малко по повод на Мравките?

— Ти говореше за Мравки, Гантри!

— Не, ти!

Зенаид се насочи право към гарата, мина на косъм между два автобуса, префуча през чакалнята и изскочи на перона.

— По дяволите! — изръмжа тя. — Ти първи произнесе думата „мравка“!

— Ти я каза, Зенаид, кълна се!

Поне знам, че седи все така зад мен, помисли си тя. Форсираният до краен предел мотоциклет достигна ръба на перона и излетя във въздуха, извършвайки многометров скок.

Обикновено Зенаид си позволяваше подобна акробатика на снега, със ски-скутерите, за да избяга от Лавиолет, но ето че ставаше и с мотоциклет.

— Във всеки случай един от двама ни наистина спомена нещо за Мравки — извика задъхано Гантри в ухото й.

Мотоциклетът подскачаше по траверсите на железопътната линия, където една кола трудно би могла да го последва.

— Не съм аз! — продължаваше да се инати тя.

Къщите постепенно се поразредиха. Излизаха от Кингстън. Прекосиха някаква река. По виещия се успоредно на железопътната линия път се носеха вече три коли, които бързо ги догонваха. Зенаид намали, премина през лявата релса и продължи отново с пълна газ по една пътечка край чакъления насип.

— Сигурен ли си, че сме на прав път?

— Напълно.

— Престани да ме опипваш! По дяволите! Разсейваш ме!

Чувстваше се като пияна и същевременно готова да прескочи и пропаст, ако се наложеше. Веднъж вече бе карала един също толкова мощен „Харли-Дейвидсън“. Но без ръцете на Гантри около нея, което значително променяше нещата.

— Навигаторът вика пилота: според картата трябва да свием наляво.

Прелетяха над една канавка и се гмурнаха в поле със захарна тръстика.

— Много добре, давай направо — извика Гантри.

Зенаид не виждаше нищо. Устата й беше пълна с прах и тя едва-едва отваряше едно око, за да се предпази от хвърчащата изпод колелата пръст, като току лягаше на кормилото, опитвайки се да избегне камшичните удари на тръстиковите стебла. Веднага щом прекосиха нещо като хамбар, където неколцина работници с отчаян скок назад си спестиха прегазването, хоризонтът изведнъж се проясни.

— Никакви не ги виждам. Изплъзнахме им се. Продължавай.

След още десетина минути бясно препускане най-сетне спряха.

— Ето ги — обяви Гантри. — Четири коли… Не, пет.

Петте коли се приближиха и от вътрешността им се изсипа навалица от мъже, които незабавно откриха огън по тях — да те използуват за мишена бе по-скоро неприятно усещане. Все пак успяха да се доберат невредими до хеликоптера и в заключение Гантри също толкова благополучно успя да открие нещото, което трябваше да задейства, та проклетата железария да благоволи да се издигне: във въздуха ида набере височина.

— Двуметрови Мравки се срещат много рядко — отбеляза Зенаид.

2

Макартър се върна от плажа с дъщерите си и реши да се гмурне в двайсетметровия басейн със сладка вода, за да се изплакне. Преплува на един дъх две дължини, понечи да започне трета, но се отказа, почти убеден, че не е способен да я изкара докрай. Преди десет години, а дори и преди пет несъмнено би успял. И вероятно би опитал силите си и на четвърта дължина. Остарявам, помисли си той.

— Остаряваш — отбеляза Лети.

Тя беше в компанията на две свои приятелки от Сан Франциско — Синтия Някоя-си и Джуди Нещо-си. Или обратното. Не. Синтия беше онази, със страхотния задник.

Макартър изкачи стъпалата, имитирайки пълно изтощение.

Просна се в краката на трите жени и с глас на агонизиращ поиска чаша „Дом Периньон-розе“. Откакто се завърна „оттам“, бе в наистина чудесно настроение. Както и очакваше, „те“ не му казаха „да“. Не веднага. Но рано или късно щяха да кажат. Беше действително опияняващ миг, когато след двучасово експозе прочете в очите им, че най-сетне разбират за какво става въпрос и че намират, така да се каже, Общия му план за гениален. О, не че си позволиха да изразят гласно подобна ласкава оценка, разбира се! Всъщност не казаха нито дума, сякаш бе нещо съвсем естествено на един човек, работещ за „тях“, да му хрумват такива идеи. Че нали за това му плащат, „si“?

Изпи шампанското си, легнал по гръб. Така Лети не можеше да види, че втренчено съзерцава гърдите на Джуди (Или на Синтия? Не. На Джуди. Синтия има разкошно дупе, но гърдите й не струват).

— Ще обядваме ли, Джими?

— Когато пожелаете, госпожи.

Не бе видял Убиеца на следващия ден — Ел Сикарио беше заминал. И за пореден път се запита дали анализът му на поведението на Убиеца е точен. Нищо чудно наистина да му бе предложил съюз: отървавате се от Лодегър, без аз да се намесвам; поставяте „ги“ под ваша власт дотолкова, доколкото намерите за необходимо; що се отнася до мен, аз ще си мълча, но след това ще трябва да си спомните за мълчанието ми. И cuidado! Cuidado34! При най-малката грешка ще загубите доверието ми.

— Видях те, Макартър.

Лети се бе навела над него. Двете гражданки на Сан Франциско бяха отишли да се преоблекат за обяд.

— Гледаме, но не пипаме — уточни тя. Усмихна се и му помогна да се изправи. Той поиска още една чаша от Мигел, за когото така й не успя да установи със сигурност дали е шпионин на Убиеца.

Лети се възпротиви, както и очакваше. Всъщност не му се и пиеше кой знае колко. Това беше просто традиционна закачка между него и жена му.

Един-единствен момент продължаваше да безпокои Макартър: лъжата му в отговор на въпроса на Убиеца дали познава лично Джонатан Гантри, Лакомника.

— Гладен ли си, Джими?

— И да, и не. Закусих доста късно.

— Приготвих ти моята макаронена торта. Винаги си казвал, че никой не я прави като мен.

— И това е самата истина — потвърди Макартър. — Твоята е уникална.

Защо не й кажеш веднъж завинаги, че намираш този буламач за отвратителен?

По време на обяда ги засипа с мексикански вицове. Предполагаше се, че е прекарал една седмица в Мексико при двама от най-сериозните си клиенти. Клиентите действително съществуваха — единият от тях му бе предоставен още преди години от Мора, за да му служи за прикритие при пътуванията му до „там“.

След като приключиха обяда, той се извини и се оттегли.

От кабинетите, с които разполагаше на острова, се ръководеше цялата му официална дейност. Работеше вече от два часа, когато Мигел дойде да му съобщи, че има посетители. Дори не му се наложи да се преструва на изненадан.

— Как казахте, че е името му?

Гантри. Джонатан Гантри. И една млада дама, някоя си Ганьон.

Този поврат на събитията те заварва дяволски неподготвен, Мак. Въпреки че трябваше да предвидиш подобно развитие. Логично е или поне е допустимо Гантри да дойде да те види или да се опита да се свърже с теб. Как, по дяволите, не помисли за това?

Той издиктува докрай дългия проект, адресиран до фирмата му в Ню Йорк, на чиято основа сътрудниците му в Манхатън щяха да съставят договорите от името на един от клиентите му. Ставаше дума за извънредно сложна операция по откриването на филиали в Китай. Правителството в Пекин предоставяше на една много голяма американска компания работна ръка, състояща се от политически затворници, които представяше за осъдени по силата на общото наказателно право. Този аспект на услугата трябваше да се прикрие зад мрежа от всевъзможни междинни дружества. Използуването на такива работници роби несъмнено щеше да намали себестойността на продукцията с четири пети, но се налагаше с всички възможни легални средства да се предотврати опасността един ден срещу компанията да бъдат повдигнати обвинения в пресата.

Факт е, че нищо не си предвидил. Би могъл, разбира се, да се опиташ да представиш появата на Гантри като напълно необяснима и да заявиш, че изобщо не го познаваш.

Но Лети го познава.

Тук са и приятелките на Лети, които могат да го потвърдят.

Освен това би трябвало да помолиш Гантри да се държи така, сякаш двамата никога не сте се виждали. И ако Гантри вече има някои подозрения, това би бил най-добрият начин да му ги потвърдиш.

— Къде са тези хора, Мигел?

— С госпожата и нейните приятелки, на плажа.

Ха така! Събитието се оказва не само непредвидено, но и направо катастрофално. Убиеца те беше посъветвал да не допускаш никакви грешки. Ето ти една грешка, и то от калибър.

Още повече, че ако Мигел наистина е шпионин на Ел Сикарио, незабавно ще му докладва.

Обзе го страх. Но страх, странно примесен с нещо като задоволство. Играта ставаше все по-възбуждаща.

— Идвам, Мигел.

Джонатан Гантри се бе излегнал на един плажен дюшек.

Носеше бански гащета — Макартър ги идентифицира като част от собствения му гардероб и на мига през ум му мина крайно неподходяща за обстоятелствата мисъл: Гантри тежеше най-малко четирийсет фунта повече от него и въпреки това се побираше в тях — да де, но нямаше шкембе!

Макартър веднага забеляза младата жена, облечена също в бански, зает й този път от Синтия.

Канадката…

— Ето го и съпруга ми — каза Лети.

Боже милостиви! Какво парче!, помисли си Макартър. Описаха ми я като съблазнителна, но тя е много повече от съблазнителна. Сто пъти повече! И като си помисли човек, че е осъдена на смърт! Че пионката, каквато всъщност представлява в играта срещу Лодегър, трябва да бъде елиминирана! Ще изпиташ ли угризения, Мак? Не си имал такива нито веднъж през всичките тези години. Какво те прихваща?

— Джими? Какво правиш? Ще дойдеш ли при нас?

Той се приближи.

— Джонатан Гантри — представи се Гантри, който сеше изправил и му подаваше ръка. — Не съм сигурен дали си спомняте за мен.

— За момента не. Всъщност сега вече си спомням — отговори Макартър, напълно объркан.

— Зенаид Ганьон, една приятелка.

Макартър се усети, че смотолевя нещо в смисъл на „добре дошла“. Стегни се! Лети — Бог да я благослови! — незабавно му се притече на помощ.

— На Джими винаги му е необходимо малко време, за да слезе на земята, когато успея да го измъкна от кабинета му. Макартър срещна погледа на Гантри и си възвърна малко от хладнокръвието. В черните — не, сини бяха! — очи на Лакомника проблясваха закачливи искрици. „Не съм сигурен дали си спомняте за мен“, каза той. По този начин иска да ми намекне, че не е споменал нищо за предишните ни срещи и че трябва да играем комедията на двама души, които се срещат по силата на невероятна случайност.

— Проявих малко самонадеяност — обясняваше в същия момент Гантри. — Отиваме в Кю, на Голям Каик, и реших, че мога сам да пилотирам хеликоптера. Следващия път ще наема пилот.

Гантри продължаваше да говори. От време на време поглеждаше Макартър, който ясно разчиташе в очите му предупреждението: „Да се държим така, сякаш съм тук съвсем случайно.“ Сподели, че имал проблеми с хеликоптера и че трябвало да кацне още при прелитането на Уиндуърд Пасидж — пролива между Куба и Хаити. Не в Куба, разбира се, а на остров Тортуга например. Или по-далече, на Голям Инагуа.

— Заинатих се обаче и малко остана двамата със Зенаид да продължим с плуване. Далече ли сме от Кю?

На четирийсетина мили.

Джими, помолих пилота на нашия хидроплан да хвърли един поглед на хеликоптера. Но се надявам, че ти също ще се опиташ да убедиш господин Гантри и госпожица Ганьон да преспят тук.

„Господин Гантри.“ Дори Лети се бе включила в играта. Наричала го бе Джонатан и двата пъти, когато вечеря у тях. Лети, обожавам те! Ако понякога ми се е случвало да се питам защо съм се оженил за теб, сега знам защо. Лети беше самата дискретност.

— Разбира се! — възкликна Макартър. — В никакъв случай няма да ви позволим да продължите нататък. Поне тази вечер. Ако се наложи, утре Джейк, нашият пилот, ще ви откара до Кю.

Усмихна се, вече почти напълно окопитил се.

— Не бихме искали смъртта ви да ни тежи на съвестта.

Хеликоптерите под наем невинаги се поддържат добре.

— Особено ако на командите им седне първият срещнат — подхвърли канадката.

В нейния поглед също се четеше доста странно изражение.

Най-страшното мина, Мак. Убиеца, разбира се, в никакъв случай няма да повярва, че всичко това е случайно, но поне ще запазим приличието. Имаш шанс да отървеш кожата.

Но за момент наистина сдаде багажа.

Макартър се усмихна на Гантри.

— Къде сте паркирали дяволското си возило? Дори не ви чух да пристигате.

— На самия край на острова, на един плаж с формата на полумесец, заобиколен от нещо като мангрова джунгла.

— Залива на Едноокия. Навремето е бил убежище на френски буканери35. Оттук е на десет минути път с моторница. Бихме могли да отскочим да му хвърлим един поглед.

— Не съм молил Лети да се преструва, че не ме познава, Мак.

— Аз също не съм я молил. Пристигането ви наистина ни изненада. Мислех, че сте някъде из южните морета.

Моторницата мина покрай хидроплана и заобиколи малкия нос, който заграждаше залива откъм север, отдалечавайки се от плажа, където четирите жени продължаваха да се пекат.

— Там бях — кимна Гантри. — И си живеех преспокойно до момента, в който дойдоха да ми кажат, че в хода на известна операция срещу едно американо-канадско дружество някой си е послужил с името ми и с моята… да речем, репутация на еколог.

— Дойдоха?

— Оказа се, че в резултат на въпросната операция е било продадено езеро, на което придружаващата ме млада жена много държи. Купувачите са хора, с които фамилията й е на нож от поколения насам и които, както разбрах, имали намерение да обърнат с хастара наопаки околната среда.

Казвам ли ви нещо ново?

Дуелът започва, Мак. Сега вече плуваш наистина в свои води.

— За мен всичко е ново — сви рамене Макартър. — За каква операция става дума?

— За ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“.

— Съжалявам, но не съм я следил. Май беше доста отдавна, ако не се лъжа?

— Миналата година. Рейдърите бяха трима: Харкин, Фийлдинг и Кампанела.

— Познавам един Рандолф Харкин III или IV. Но само по име. Преди около две години се обърна към фирмата ми в Ню Йорк. Искаше да поема делата му.

— И вие отказахте.

— Вече имам много повече клиенти, отколкото би ми се искало. А и доколкото си спомням, Харкин не беше светило, макар и да имаше много пари.

— Но не знаете нищо за другите двама.

— Абсолютно нищо.

В момента разиграваме нещо като рунд за опознаване.

Адски забавно!

— Колкото до Лети — смени изведнъж темата Макартър, — не трябва да се учудвате. Тя чудесно се е тренирала да не казва никога нищо. Някои от клиентите ми винаги се удивляват, като установят, че не знае имената им, въпреки че предишния ден е вечеряла е тях. Никога не ми се е налагало да я съветвам да бъде дискретна, тъй като това й е присъщо. Не бих се изненадал, ако някой ден ме помоли да й припомня името си. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Колкото пожелаете.

— Пристигането ви тук не се дължи на случайност, нали?

Започваме да навлизаме в същността на въпроса…

— Имам сметка в една банка в Кю. В това няма нищо секретно или незаконно. Макар и да съм американски поданик, данъците си плащам в Сингапур… Отговорът е не — дойдох тук нарочно, за да ви видя.

— За още един урок? Доколкото си спомням, навремето получихте предостатъчно за вашите осемстотин долара.

— Съгласен съм на всяка тарифа, която определите.

— Имате късмет, че ме намерихте. Често пътувам.

— Обаждах се три пъти. Първите два ми отговориха, че сте на делово пътуване. Третия също, но разбрах, че ме лъжат.

— С кого говорихте?

— Веднъж лично с Лети, след това с двама от сътрудниците ви. Не си казах името.

— Защо?

Гантри се усмихна.

— Просто имам нещо наум. Ще поговорим и за това.

Предполага се, че не разбираш абсолютно нищо, Мак. Но струва ли си, наистина? Не знаеш какво точно му е известно, но щом е при теб, то със сигурност не е, за да ти иска съвети, без каквито и досега се е справял повече от добре.

Не. Не си играй с огъня (от известно време насам имаш странната склонност да поемаш какви ли не рискове). Не. Ти си само известен бизнес адвокат, чиято единствена отличителна особеност е, че ръководи фирмата си от малко островче на архипелага Каикос.

— Напуснах джонката си при доста странни обстоятелства — продължи Гантри. — Представете си, някакви непознати ме преследват по петите, при това с очевидното намерение да ни убият, мен и Зенаид.

— Разкошна девойка, Бога ми! Непознати, казвате?

— Непознати, които не познавам много добре, ако бих могъл да се изразя така. Зенаид им измисли прякор: Мравките.

— Виж ти! — промърмори Макартър, докато насочваше моторницата в прохода между две стърчащи над повърхността скали.

— Този прякор нищо ли не ви говори, Мак?

— Откровено казано, много съм зле с ентомологията.

— Мравките, за които става дума, са дълги между метър и шейсет и два метра. Наскоро на няколко пъти ми се удаде възможността да ги срещна в най-различни краища на света, най-често въоръжени с револвери, карабини и дори картечни пистолети. Напомнят ми един добре известен на ентомолозите феномен — марабунтата.

— Гледах един филм за нея. На Чарлтън Хестън му беше ужасно трудно да се справи с нашествието на мравките. Но те ми се сториха с нормални размери.

Този разговор е истинско удоволствие.

— Наричал ли съм ви преди Джонатан? Да, струва ми се. Удивително малко сте се променили, Джонатан. На колко години сте? На трийсет?

— Горе-долу.

— Има ли нещо между младата жена и вас?

— Да.

— Така си и знаех. Моля да ме извините за любопитството. Стори ми се изключително интелигентна и с много силен характер. Много мъже биха ви завидели, включително и аз.

— Благодаря — усмихна се Гантри.

Беше се полуизлегнал на носа на моторницата, отпуснал ръка в почти фосфоресциращата вода. Макартър намали още повече скоростта. Със загорялото си лице, къса брада и широка усмивка Гантри му напомняше един от онези буканери, които някога бяха кръстосвали Карибите и се бяха прехранвали с пиратство. На драго сърце бих се обзаложил, че някой от прадедите му е бил пират или корсар. Колкото до моите прадеди — ако някой ден от любопитство реша да се поразровя в родословието си, то несъмнено ще открия, че са били свещеници или нотариуси. Между другото, Гантри преспокойно би могъл да ме убие с една ръка. Всъщност може затова и да е дошъл…

— Значи са искали да ви убият?

— Опитаха се. И сигурно ще се опитат отново. В Кингстън едва успяхме да им се изплъзнем. Но в Австралия убиха човек, когото много обичах.

Тъмносините очи се впиха в очите на Макартър.

— А това е едно от нещата, които не понасям, Мак.

— Е, благодаря ви тогава, че дойдохте при мен. Можехте като нищо да повлечете подире си бандите убийци, които ви преследват. Помислихте ли за това?

— Да.

Мълчание. Макартър очакваше директно обвинение, но Гантри неочаквано смени темата.

— Сравнението с мравките хрумнало на Зенаид, след като видяла в една бакалница в Уискънсин телата на четирима убити, подредени на пода като мравки, върху които; били пръснати истински, живи, големи мравки. В деня на смъртта си една от жертвите, някой си Моралес, бил направил най-малко два депозита от по девет хиляди и неколкостотин долара в две различни банки.

— Ясно — кимна Макартър, издържайки погледа му. — Оттук и във въображението на Зенаид се оформила картината на безброй малки Моралесовци, извършващи идентични депозити в безброй банки във всички краища на Съединените щати.

— Като мравки.

— Именно.

— Това би предполагало наличието на колосална организация.

— Вие го казахте, Мак. Чували ли сте да се говори за нещо такова?

— Никога.

— Струва ли ви се невероятно?

— Ако ми го беше разказал друг, а не вие, никога не бих повярвал в подобна история. И смятате, че искат да ви убият заради това ваше откритие?

По дяволите! Той знае несравнимо повече, отколкото допусках. Трябва ли да го оставя да атакува Лодегър, или да помоля Убиеца да се намеси колкото се може по-бързо?

— И да, и не — каза Гантри. — В действителност не разполагаме с никакво доказателство.

— Искате да кажете, че не можете да докажете съществуването на мравките?

— Бихме могли да предупредим американските власти. И може би ще го направим. Но лично аз се съмнявам, че от това ще има голяма полза. Би трябвало да се подложат на проверка банкови депозити от стотици милиони и дори милиарди долари. На главната мравка ще й бъде достатъчно да нареди да се прекратят вноските, за да се окаже в пълна безопасност. И тогава без съмнение никога не биха се добрали до нея. В най-лошия случай би загубила малко пари.

— И изключително много би ви се разсърдила.

Просто не знам какво да мисля. Дали Гантри се опитва да ме убеди, че не е опасен? И ако е така, то случайно ли е, или го прави, защото смята, че имам някакво влияние върху „главната мравка“?

— По-скоро би била много по-сърдита, отколкото е сега — уточни Гантри. — И би продължила да преследва двама ни с госпожица Ганьон до края на живота ни.

— Край, който би наближил много бързо.

— Точно така.

— Споменахте за непознати, които не познавате много добре. И сте на мнение, че тези малко познати ви непознати са главорези на главната мравка?

— Добре би било да изключите двигателя, Мак. В противен случай рискуваме да кацнем на някое дърво.

— Не ме бива особено за моряк. Във вашата история има нещо, което не ми е много ясно. Ако госпожица Ганьон…

— Зенаид.

— Ако Зенаид наистина е видяла нещо, което не е трябвало да види, и ако вашата мравка знае от самото начало, че тя е видяла онова, което е видяла, как така е все още жива? Да не би да е взела някакви специални предпазни мерки?

— Мисля, че са искали тя да стигне до мен. Целият въпрос е да се разбере защо.

Гантри скочи пъргаво в двайсетте сантиметра вода и изтегли лодката на брега. При движението за миг рязко се очертаха внушителните му раменни и коремни мускули.

— Излишно е да я закотвяме — каза той. — И без това доста ще се поизпотим, докато я вкараме обратно във водата. Мак, едно от двете: или това, че двамата със Зенаид сме заедно, чудесно устройва някой…

— Някой, който е решил, че представлявате прелестна двойка?

— Или са искали аз да се окажа на топа на устата. Щом помагам на Зенаид, значи заслужавам същото наказание.

— Не е изключено да искат да ви отмъстят за нещо, което сте извършили в миналото.

— Това е второто обяснение. Хеликоптерът е в тази посока, на около сто и петдесет ярда оттук. Забелязахме дома ви, но постоянно губехме височина, така че кацнах на първото удобно място. И мен не ме бива за пилот повече, отколкото вас за моряк. Има и трето обяснение, Мак. И то е евентуално свързано с второто. Забърквайки ме в делата на Мравките, може би ме манипулират, за да ме принудят да направя нещо.

Хеликоптерът беше в окаяно състояние. От двигателя изтичаше масло, а плазовете бяха целите изкривени.

— И аз не разбирам нищо от двигатели — каза Макартър. — Но Джейк, моят пилот, ще се погрижи за него. Би трябвало да дойде всеки момент. Той живее в малка къща на източното крайбрежие. Нашият остров не е много голям и навсякъде ходим пеша.

Смрачаваше се.

— С каква цел биха могли да ви манипулират?

— Нямам представа — сви рамене Гантри.

— Не сте от хората, които се оставят да бъдат манипулирани.

— Освен ако разбера, че животът ми, животът на една жена, към която изпитвам известна привързаност, както и животът на други хора зависят от резултатите на действията ми. Това би било нещо като сделка: направете онова, което очакваме от вас, и Мравките ще престанат да ви преследват.

— Не е ли малко сложничко като стратегия?

— Ние, моряците, притежаваме богато въображение. Все с нещо трябва да запълваме времето си, докато кръстосваме океаните.

Макартър запали електрическото фенерче, което бе взел със себе си, и го закрепи на вратата на хеликоптера, за да позволи на Джейк да ги открие по-лесно.

— Разкажете ми за тези малко познати непознати, Джонатан. Оттеглям казаното преди малко по повод на опасността, на която можехте да изложите семейството ми, идвайки тук. Вашата история е изключително вълнуваща. При все че не виждам с какво бих могъл да ви помогна.

— Запитах се дали имам смъртни врагове — каза Гантри с леко провлечения си глас — или поне един, някой, който би могъл да бъде главната Мравка или прекият й заместник.

— И помислихте за мен?

— И таз добра! Не, разбира се. Изплатих ви вашите осемстотин долара и дори ви предложих да станем съдружници. А и щях ли да дойда право тук, в леговището ви?

— Ако аз бях главната Мравка, за вас това място би било най-безопасното на света. Как ме виждате да убия някого под носа на Лети? След това има да ми прави макаронени торти всеки ден в продължение на месеци. Защото, като поразмисля, стигам до заключението, че тя много добре знае, че ненавиждам макаронената й торта. Това е просто начин да ме наказва за честите ми отсъствия.

— Солиден довод, дума да няма! — съгласи се Гантри. — Но си мисля за друг човек. Опитах се да разбера къде, кога и как съм могъл да си създам толкова непримирим враг. Не открих нищо нито в личния си живот, нито в дейността си като биолог.

— Остават финансите.

— Остават финансите. От момента, в който започнах да се занимавам с финанси, съм осъществил двайсет и три операции. В девет се провалих. Знаете, че имам манията да събирам всевъзможни сведения. Разполагам и с доста добро оборудване за тази цел, така че прегледах до най-малката подробност четиринайсетте сделки, които се увенчаха с успех.

— И намерихте.

— Поне така мисля. Става дума за малък удар с недвижими имоти, който направих преди години в Сан Диего, в Калифорния.

Вече беше черна нощ. Толкова по-добре. Свидетел съм на наистина забележителен момент. Изобщо не бях убеден, че Гантри е способен да проследи една от двете нишки, които могат да го доведат до целта. Но ето че вече е открил първата, и, то завидно бързо.

— Не съм в течение на операцията в Сан Диего — каза Макартър, — въпреки че следях доста отблизо вашите подвизи. Не забравяйте, че съм ваш почитател. И как се казва врагът, чиято самоличност сте успели да установите?

— В началото се колебаех между двама-трима. Поисках подробна, анкета върху всеки от тях и нещата се изясниха. В житието-битието на въпросното лице се наблюдават ярко изразени връзки с „педродоларите“.

— С какво?

Макартър избухна в смях.

— С „педродоларите“. Парите от наркотиците.

— Чудесна думичка!

— Майката на моя човек е колумбийка. Той е успял да се изучи благодарение на субсидиите, получени от една банка в Панама. Установихме точно за коя банка става въпрос и вече знаем, че чрез нея са били изпрани огромни количества пари. Адвокатите, които Карлос Лодегър използува срещу мен в Сан Диего, до един се натръшкаха като че ли от епидемия. Трима от тях предадоха Богу дух в годината след приключването на аферата. Основната фигура, някой си Лиденски, взе, че се удави съвсем случайно в басейна си. Оказа се, че бившата му секретарка е близка приятелка на една от моите стари лели.

— Лодегър? Познавам един Уилям Лодегър. Понастоящем ръководи една от най-големите адвокатски фирми, специализирани в областта на бизнеса.

— Второто му име е Карлос. Дали пък случайно не го познавате малко по-добре, Мак?

Гласът на Гантри бе все така ленив, разсеян и дори някак далечен. Зададе въпроса така, сякаш се интересуваше от предвижданията за времето на следващия ден.

Примката се затяга. Интересно докъде ли е стигнала в разследването си старата му леля, сиреч детективите му? Отдавна не съм се забавлявал така, Бога ми!

— С Лодегър съм се срещал не повече от три-четири пъти. Той е наистина блестящ специалист. Но не сме близки, а и никога не е бил мой ученик.

— Знам — кимна Гантри. — Лодегър е завършил Харвард. Въпреки това има нещо, което ми направи впечатление.

— Какво?

— Стилът. Никога не бих могъл да го докажа, естествено, но мисля, че в хода на ПОП срещу „Обауита“ зад Харкин, Фийлдинг и Кампанела е стоял именно Лодегър. Както е стоял и зад най-малко още пет рейда, проведени от Кампанела.

— Виж ти колко бил активен!

— Във всяка от шестнайсетте операции, които проучихме отново най-подробно, установихме абсолютно същата техника. Блестяща, както сам казахте. Странно е, че ви дойде наум да уточните, че Лодегър никога не е бил ваш ученик.

Защото той всеки път се е придържал към стил, който изумително наподобява вашия собствен стил.

— Чувствам се поласкан. Не знаех, че съм, как да кажа… типизиран чак до такава степен.

Като на всичко отгоре съм и искрен. Така е. Това животно е нацелило нещо, което съм пренебрегнал.

— Но и за миг не ми минава през ум, разбира се — продължи Гантри, — че може да имате каквото и да било отношение към…

Той замълча. Лъчът на електрическо фенерче проряза мрака. Най-сетне идваше Джейк, пилотът.

— … към моите Мравки — довърши фразата си Гантри. — Вие сте известен. Изнасяли сте лекции, давали сте интервюта, писали сте статии. Нищо чудно да е успял да се сдобие с копия от лекциите ви от времето, когато преподавахте, и щом наистина е толкова способен, просто да е възприел стила ви. Какво друго обяснение може да има?

— Какво ли друго, наистина?

Джейк се приближи към тях. Извини се за закъснението — това бил почивният му ден и отишъл за риба с двамата си синове. Незабавно щял да се заеме с хеликоптера.

— Дали да не си вървим? — предложи Гантри.

— През нощта? Бих предпочел да се прибера пеш.

— Мога да плавам и през нощта — усмихна се Гантри.

Странно, но никой от двамата не пророни нито дума през краткотрайното обратно пътуване. Едва накрая, когато бяха вече съвсем близо до плажа, Макартър попита:

— Сигурен ли сте, че именно Лодегър е вашият враг?

— Не разполагам с никакви доказателства.

— Вътрешно убеждение?

— И една шестметрова Мравка — отвърна след кратко мълчание Гантри, насочил напред фенерчето (с другата ръка държеше кормилния лост на малкия извънбордов двигател), чийто лъч пронизваше прозрачната морска вода пред носа на лодката.

— Защо шестметрова?

— Това би трябвало да е необходимата големина, за да може да излезе наглава с двуметровите Мравки.

Лодката с майсторска маневра долепи борд до мостика.

— По-красив е от когато и да било — разнесе се гласът на Лети в мрака на стаята. — На Синтия и Джуди направо им се откачиха ченетата. Но нито една от нас, разбира се, не може да се мери с онова божествено създание. Двамата са наистина страхотна двойка! Сигурно е адски интересно да ги видиш, когато си играят на чичо доктор.

— Нищо чудно тя да е фригидна или той да е импотентен.

— Не ме разсмивай.

— Изобщо не беше необходимо да се правиш, че не го познаваш, но ти благодаря все пак.

— Няма защо. Всъщност той пръв се представи с цялото си име, сякаш разговаряше с непозната.

И Макартър тозчас получи отговор на един от въпросите, който продължаваше да си задава: дали малката комедия, разиграна от Лети и Гантри, беше негова инициатива, или се дължеше единствено на условните рефлекси на Лети?

— Утре ли си тръгва, Джими?

— Да.

И точно в това е целият проблем, помисли си Макартър. Ловът ще започне отново от мига, когато двамата бегълци напуснат това тихо пристанище. По дяволите! Защо Гантри не си остана на джонката? Този дивак ме принуждава да направя избор, който никак не ми се иска да правя и който във всички случаи ще бъде крайно неприятен.

— С Гантри нямаме общи интереси и не работим заедно. Той наистина отива в Кю и е наминал да ни види съвсем случайно. Изглежда среща малко затруднения с една от операциите си, но беше изключително резервиран.

Защо се впускам в подобни обяснения? Лети нищо не ме пита Всъщност тя никога за нищо не пита. Дали тази нейна дискретност се дължеше чисто и просто на безразличие, или Лети знаеше вече прекалено много, за да си позволи и най-малкия намек? Много добре ти е известно за какво става въпрос, Мак. Осъзнаваш го чудесно, когато имаш смелостта да погледнеш нещата открито. Лети е интелигентна. Ако не беше посветила живота си на твоя успех, щеше да завърши право, да направи своя собствена кариера и днес да бъде на равна нога с мъжете и дори да е задминала повечето от тях.

И Макартър взе решение. Това му подейства успокоително. Така или иначе, двата възможни варианта съдържаха еднакво сериозни рискове.

Вече направи своя избор, така че не мисли повече за това.

— Не ми се спи много — промърмори той.

Това беше тяхната парола. Чу тихия изсмях. Пръстите й се плъзнаха по тялото му.

— Вярно, че пропуснахме следобедната си секс-почивка — отбеляза Лети. — Но с Джуди и Синтия наоколо не беше никак лесно. Трябваше да им обърна внимание все пак!

Тя отново се разсмя.

— С кого ти се иска да се любиш, Джейм Доре Макартър? Със съпругата си или с канадката? Очите ти буквално щяха да изскочат, докато я гледаше!

— И таз добра!

И тозчас си даде сметка, че го бе казал точно с думите и тона на Гантри, когато го попита дали не смята, че именно той, Макартър, е шестметровата Мравка.

От малкия апартамент в края на къщата, в която бяха настанили Зенаид и Гантри, се излизаше направо на плажа. Климатичната инсталация бе напълно изправна, но Зенаид я изключи, тъй като предпочиташе естествения въздух, колкото и горещ да беше (а през карибската зима той бе значително по-поносим, отколкото в Югоизточна Азия).

Зенаид се спусна по трите или четирите широки дървени стъпала, прекоси пясъка и влезе във водата. Само до коленете. Това черно и неподвижно море не й вдъхваше доверие. Сигурно гъмжеше от акули, алигатори и куп всевъзможни лигави твари. Страх ме е. Това е смешно. Седна на дъното и се потопи до гърдите. Страх ме е и съм бясна.

— Пръждосвай се, Гантри.

— Морето е на всички.

— Какво има отсреща?

— Зависи. Ако плуваш направо, след около хиляда и сто километра би трябвало да се наденеш на Флорида. Но можеш винаги да направиш малка почивка в Куба.

Да му имам спокойствието! Наистина ме нервира. Хвърли поглед назад. Гантри бе приклекнал по китайски маниер, подложил съвършено голото си тяло на ласките на леките вълнички.

— Бясна съм — уведоми го тя. — Цял следобед! Цял следобед гъбясвах с ония друсли. Дори играхме на карти. Гръм и мълнии! А през това време самците обсъждаха на четири очи дявол знае какви сериозни неща.

— Той нямаше да каже нищо пред теб. Нито пред когото и да било другиго, независимо дали е мъж или жена.

— Защото на теб ти каза нещо, така ли?

— Мисля, че в някои отношения се оказах прав.

Не беше даже шепот. Гантри говореше много по-тихо.

Ала, изглежда, смяташе, че дори и така съществува опасност да бъде чут.

— Мога ли да дойда при теб, Ганьон? Никак не ми се иска да крещя.

Той се приближи до нея.

— Ела да поплуваме.

— Не.

— Шубе те е. Чудесно те разбирам. Лично аз изпитвам отвращение към езерата и сладката вода, така че ще се реваншираш в Мисиками. Ела да поплуваме, Зенаид. Синтия ни гледа и се питам дали не го прави и още някой.

Гантри бе долепил устни до ухото й, все едно, че я целува. Тя се престраши и навлезе десетина метра навътре, примряла от ужас.

— Хвани се за раменете ми.

Насочиха се към понтона, оборудван с трамплин.

— Спомена, че в някои отношения си се оказал прав. И по-точно?

— Лодегър.

— Макартър ти каза, че е той?

— В известен смисъл.

— Друго?

— Правилна е явно третата ми хипотеза. Някой ме манипулира, за да вляза в битка, в битка е Лодегър.

— И този някой е Макартър?

— Съотношението е пет към две в негова полза.

— С други думи, нямаш никакви доказателства.

— Нищо, освен вътрешно убеждение. Не се и надявах на повече.

— Какво означава да влезеш в битка с Лодегър? Че ще тръгнем с джонката нагоре по Ийст Ривър и ще бомбардираме кантората му?

Хванати за понтона, двамата се преструваха, че се целуват и милват. Всъщност, когато казвам, че се преструваме, това е по-скоро игра на думи, помисли си Зенаид. Гантри направо е пощръклял, а и самата аз съм на ръба, макар и да си бях обещала, че няма да го допускам. Във всеки случай, ако някой ни наблюдава, добре ще си оплакне очите.

— Вярно е, че за момента нямам никаква, представа как бих могъл да започна тази битка — каза Гантри. — А още по-малко как да я спечеля. Окончателно, искам да кажа.

Способен ли си да убиеш някого?

— Не знам. Знам единствено, че ми се иска да го направя.

— Не ти се иска само това, драги.

— Едното няма нищо общо с другото.

— А! Така ли?

— Не се отказваш лесно, Ганьон. Зенаид, изпитвам неистово желание да убия това мръсно копеле. И бих го направил, ако бях сигурен, че така ще спра Мравките. Има и друга възможност.

— Аз съм против.

— Дори не знаеш какво имам предвид.

— О! И още как! Предлагаш ми да решим проблема с Мисиками, като го откупим на висока цена, след което просто да изчакаме Мравките да се уморят да търчат подире ни.

— И не си съгласна.

— Не.

Бяха лице в лице, притиснали до болка тяло в тяло, и споменаването на думите смърт, убийство и отмъщение само засилваше желанието, което изпитваха един към друг. Зенаид напълно го осъзнаваше. В очите й имаше сълзи.

Всичко бе ясно. Ако тя не беше тук, вместо да я закриля, Гантри щеше да е на път, за да срази Лодегър, каквито и безумни рискове да му костваше това.

— Аз съм биолог и донякъде финансист — каза Гантри. — Бил съм се, но само с юмруци, в най-лошия случай с бутилка или с табуретка от бар. А и с убийството на Лодегър няма да се реши всичко.

— Ако наистина е той.

— Да, ако наистина той е шестметровата Мравка. Да го атакувам на финансова основа би ми позволило най-много да го накарам да загуби пари. И нищо не бих постигнал.

Освен това той несъмнено е претърпял сериозно развитие от аферата в Сан Диего насам. Сега разполага с други покровители, с други средства.

— И това би отнело месеци, през които тълпи Мравки ще препускат във всички възможни посоки, опитвайки се да ни изядат живи. Марабунтата може ли да изяде човек?

— За седемдесет и седем минути, деветнайсет секунди и четири десети — такъв е рекордът на Бразилия.

— Говориш глупости.

— Да.

Сега тя наистина плачеше. За щастие соленият вкус на сълзите й се смесваше с този на морската вода. Неясно оставаше едно: какво щеше да се случи в момента, в който напуснеха острова на Макартър. Гантри имаше ли някаква идея в това отношение?

Не.

Той нежно я целуна по клепачите.

— Прибираме ли се?

Заспа моментално, едва-що легнал на кревата в стаята им. Толкова малко бе спал, откакто бяха слезли от джонката. Наблюдаваше го. Нямаше да е честно, ако всичко свършеше точно сега, когато бе срещнала Гантри. Направи няколко крачки из стаята. Излезе на верандата. За миг й се стори, че забелязва фигурата на мъж. Като се изключи това, цареше пълно спокойствие. Луната заливаше морето с кротка светлина. Досега можеха десет пъти да ни убият.

Но „те“ ще изчакат до утре.

През нощта Макартър бе ставал — следеше отблизо работата на Токийската борса и пожела да присъства на затварянето й. Даде някои разпореждания. Час по-късно направи същото и за Хонконг. После за Сингапур. След това отиде да си доспи — вече бе свикнал да живее по този начин. В повечето случаи отваряше очи, преди да звънне будилникът, който веднага изключваше, за да не обезпокои Лети.

Но този път, към девет сутринта, го събуди самата Лети.

— Тръгват си. Гантри и хубавата Зенаид си тръгват. Беше ме помолил да те събудя, ако си спомняш.

Той набързо взе душ и навлече банския си. Късно снощи, след като отдавна вече бяха вечеряли, Джейк, пилотът, оповести диагнозата си: хеликоптерът може да стигне до Кю, но… „Ще ги откарате с хидроплана, Джейк.“

— Добре ли спахте?

— Чудесно, благодаря — отвърна Гантри. — Вашият остров е много спокоен.

Макартър отбеляза за себе си хода на канадката, която най-ненадейно като че ли изпадна в екстаз пред парниците и плантациите на Лети. Лети тутакси се включи в играта, увличайки заедно с тях Синтия и Джуди. Маневрата се оказа успешна.

— Бих пил едно кафе, Мигел. И мисля, че хората ще се зарадват, ако разнесете малко сандвичи по кабинетите. Благодаря ви предварително. Мигел се отдалечи.

— Аз също мога да си отида — каза Гантри, — но ще останете съвсем сам.

Двамата се усмихнаха.

— Все още ли възнамерявате да прескочите до Кю, Джонатан?

— Да.

— Но ако невероятната история, която ми разказахте, е поне мъничко, вярна, тогава там би трябвало да ви чакат тълпи убийци.

— Вероятно.

Не, Мак, не си сбъркал. Дошъл е на острова ти с предположението, че ще му помогнеш да продължи нататък. Независимо дали подозира, че си Мравка или не. А според мен подозира.

Много добре. И без това вече си взел решение.

— Добре, но ако допуснем, че в Кю имате късмет да им се изплъзнете, не мислите ли, че рисковете ще се увеличават с всяко ваше следващо спиране, колкото и изобретателност да проявявате?

— Не е изключено.

— Смятате ли да се върнете на джонката?

— Да.

— И какви са шансовете ви да оживеете на нея?

— Две към едно.

— Забавен живот водите.

— Нали?

— В сравнение с него моят е жива скука.

Престани да се правиш на палячо, Мак! Мигел и жените всеки момент ще се върнат.

— Ще се намеся по три причини, Джонатан. Първата са приятелските чувства, които двамата с Лети изпитваме към вас.

Втората е, че не мога да допусна една толкова очарователна двойка, каквато представлявате с възхитителната млада жена, да бъде направена на решето пред собствената ми врата.

— Така де, ще тръгнат едни приказки — усмихна се Гантри. — И третата?

— Убеждението ми, че дойдохте тук, за да получите конкретен отговор, а именно, дали ще ви помогна, или не.

— Малко трудно следвам мисълта ви.

— Според мен я следвате много добре. Дори се питам дали не я изпреварвате. Някои биха могли да си въобразят, че като ви помагам, не само приемам фантасмагоричната ви история за чиста монета, но и че играя първостепенна роля в нея.

— Интересен извод — изви вежди Гантри. — Като изключим, че вече ви казах: не ми се вярва вие да сте моята шестметрова Мравка.

— Вярно, не съм човек на действието. За сметка на това обаче обожавам да изглеждам невероятно интелигентен и да раздавам съвети наляво и надясно. Познавате ли Шарлот Амали?

— Не лично.

— Не става дума за жена, а за град на американските Виржински острови, източно от Пуерто Рико. Джейк ще ви остави на три кабелта от една база на американската морска пехота. Оттам хеликоптер на американските военноморски сили ще ви откара до летището „Хари Труман“, във военната зона, и ще ви остави пред стълбата на голям военен самолет, заминаващ за Южния Пасифик. Не е изключено на борда му да се намерят една-две Мравки, но лично аз бих се учудил — в американската марина широко се използват инсектициди. Не знам къде сте скрили джонката си, но винаги можете да се разберете с моряците. Те нищо няма да ви откажат. Не само познавам петима-шестима адмирали, но и сегашният държавен секретар и няколко от министрите са били мои клиенти.

Жените се връщаха. Бяха на трийсетина, метра от тях.

Канадката носеше ефирна до прозрачност рокля, под която ясно се виждаха миниатюрните й пликчета и необременените от сутиен гърди. Фантастична е, Бога ми!, помисли Макартър.

А сега финалната мазка, Мак. Да се надяваме, че Лакомника ще разбере.

— Преди малко споменах, че обожавам да давам съвети.

Ще дам един и на вас. Доколкото знам, единственият начин да се отървеш от шестметрова Мравка е да насъскаш срещу нея осемнайсетметрова Мравка.

Макартър дебнеше изражението в очите на Гантри.

Разбра. Не съм го подценил.

— Приятно пътуване, господин Гантри. На вас също, госпожице Ганьон.

3

Дъждът бе придружавал Алекс Дьошарм през цялото мудно пътуване от най-затънтения край на графство Уиклоу до Дъблин. Мудно, защото шофьорът на петдесетгодишния ролс, изглежда, бе убеден, че да се вземе завой с повече от двайсет километра в час е от компетенцията единствено на формула 1. В Дъблин все така и както винаги валеше. Алекс Дьошарм познаваше града. Бе идвал тук пет-шест пъти заради репортажи. Дори живя три седмици в старичкия, но очарователен хотел „Шелбърн“ и изпи на бара астрономически количества „Смитуикс“36. Въпреки плътната дъждовна завеса и мъглата, разпозна и гъстите корони на дърветата в парка „Сейнт Стивънс Грийн“. Ролсът не спря. Подмина „Шелбърн“, после направи обиколка на парка.

— От предпазливост — обяви шофьорът, който беше най-малко на осемдесет и пет години.

— Чудесно — съгласи — се Алекс търпеливо.

Продължаваше да намира за смешни всички тези предпазни мерки, но знаеше, че би било напълно безполезно да влиза в спор. Особено с ирландец, почти съвременник на Джеймс Джойс.

Втора обиколка.

— Чакам сигнал, господине.

Беше тъмна нощ, а и Дъблин не е от най-добре осветените градове в света.

Накрая шофьорът явно получи въпросния сигнал, защото свърна в някаква пряка, после в една задънена улица и спря пред черна врата на сиво-синкави линии. Тозчас се появи млада жена и отвори чадър, за да ги предпази от дъжда за двата метра, които деляха колата от къщата.

— Сър, бихте ли ме последвали, ако обичате?

Изкачиха няколко стъпала и Алекс се озова в облицована с дърво стая, чиито прозорци гледаха към „Сейнт Стивънс Грийн“. Мъжът се представи като Шон Райън. Извини се, че е приел посетителя си през задната врата, и уведоми Алекс, че е представителят на Джонатан Гантри в Ирландия.

Погледът му стана сериозен, когато Дьошарм на свой ред го информира за мнението си относно пресилените предпазни мерки. Той извади от едно чекмедже на бюрото си няколко факсови копия на снимки и ги пръсна пред госта си. Алекс се наведе и видя огромна лимузина, цялата нарешетена от куршуми, и трупа на някакъв старец, проснат пред голяма красива къща в колониален стил.

Райън поясни, че убитият се казвал Чарлс Удуърд Макнълти, когото приятелите му наричали Запъртъка въпреки внушителния му ръст. Бил убит, защото помогнал на господин Гантри и госпожица Зенаид в Бризбейн. Куршумът, който го поразил, бил несъмнено предназначен за господин Гантри.

Райън му разказа цялата история. Господин Лавиолет бил добре, преместили го в една военна болница.

— Ако искате да говорите с него, господин Дьошарм, можете веднага да му се обадите. В Австралия е около четири сутринта, но очакват обаждането ви. Бихте ли вдигнали този телефон, за да получите връзка?

Гласът на Франсоа-Ксавие бе относително весел за обстоятелствата. О, не ставало дума за раните му! Куршумите, заседнали в бедрото му, били извадени и сега се чувствал чудесно. Безпокоял се преди всичко за Зенаид. И за Гантри. Гантри си го бивало, въпреки че бил проклет англичанин. Нямал представа какво е станало с тях.

Алекс го попита колко от палачинките на дядо Ганьон е изял на Коледа преди две години. „Сто и единайсет“, отвърна Лавиолет, без да се замисли нито за миг.

Събеседникът му наистина беше Лавиолет, а не човек, който се, представяше за него.

— Можете да му съобщите, че госпожица Ганьон и господин Гантри са добре и че в момента пътуват обратно към джонката с напълно сигурно средство — обади се Райън.

Алекс предаде добрата вест, уведоми Лавиолет, че семейството му и самият той също са много добре, сбогува се и затвори телефона. — Райън извади още снимки — тези на шестте скоростни яхти, които преследваха джонката.

— Снимките не са отскоро, естествено. Получихме ги от предишните собственици, които са продали яхтите си на шест различни анонимни либерийски дружества, а това напълно изключва възможността да установим самоличността на новите собственици. Да не забравяме също хеликоптерите и самолетите…

— Какво е това сигурно средство, за което споменахте?

— Американската марина. Не бих могъл да ви кажа как господин Гантри си е осигурил помощта й. (Усмивка.) Но господин Гантри е способен на куп изумителни неща. По неизвестни за нас причини двамата с госпожица Ганьон са се отбили на един остров от архипелага Тюрки-Кайкос. Скоро след това са го напуснали и са успели да се изплъзнат от преследвачите си.

Райън се поинтересува дали семейство Дьошарм е доволно от настаняването си. Да? Какво пък, толкова по-добре!

Сигурността в графството била напълно гарантирана и точно заради това замъкът, с неговите двеста стаи, огромен парк и множество парници, му се сторил — на него, Райън — идеалното място за един възможно най-дискретен престой.

— Между другото, господин Дьошарм, разпоредих се да изпратят писмата, които ни поверихте, — съответно до вашия вестник, до родителите ви и до приятелите ви в Канада.

Пуснати са по пощата в различни краища на света и успяхме да установим, че до едно са пристигнали на местоназначението си. Някакви въпроси?

— Защо ме накарахте да дойда тук тази вечер?

Райън отвори друго чекмедже и извади паспорт, шофьорска книжка, дузина кредитни карти и пари в брой — около двайсет и пет хиляди долара. Постави всичко върху бюрото пред Дьошарм.

— Преди няколко дни сте разговаряли с господин Гантри по радиото и той ви е попитал дали сте склонен да изпълните нещо като тайна мисия. Все още ли сте съгласен?

— Естествено.

— Ще трябва да заминете за Америка. Това може да се окаже изключително опасно.

— Какъв е този паспорт?

— Той ще ви позволи да минете за френски гражданин.

Паспортът е автентичен, сменена е само снимката. Увериха ме, че не притежавате онова, което французите наричат канадски акцент.

— Така е.

— Истинският приносител на паспорта се съгласи да замине на почивка — на разноските на господин Гантри. Ще направим необходимото, що се отнася до снимката. Успях да открия нужния специалист. Просто нямам никакъв опит в тези неща — обикновен адвокат съм. Ако сте съгласен, още тази вечер ще вземете самолета за Лондон. От Лондон ще заминете за Париж. Вече имате резервация на новото ви име за утрешния полет на „Конкорд“-а за Ню Йорк. Бъдете така добър да подпишете кредитните карти. С тях можете да теглите толкова пари, колкото намерите за добре.

Разполагате с почти неограничен кредит. Междувременно ви приготвихме куфари и дрехи за преобличане. Официално вие сте разведен, а това са снимките на сегашната ви приятелка. От прикрепената към тях бележка ще разберете коя е дамата, как сте се срещнали с нея и къде са били направени снимките.

— Но тя е гола.

Райън се усмихна.

— След като вече сте французин. Не знам абсолютно нищо за естеството на мисията ви, господин Дьошарм. А и не искам да знам.

— Гантри ме помоли да изчакам. Каза, че ще ми даде знак.

Нещо като парола.

— Мисиками 23.

Алекс кимна. Това беше паролата. Общо взето, изпитваше желание по-скоро да се разсмее. Връщаше се към отдавна забравени усещания от времето на странстванията си на известен репортер, хукнал по дирите на поредната сензация. Чувстваше как постепенно го обзема възбуда.

Лакомника действително бе тръгнал на война.

В Шарлот Амали, на американските Виржински острови, всичко се разви според предвижданията. Нито следа от Мравки. Младите морячета буквално се втрещиха от изумление — някои, макар и едва доловимо, неволно подсвирнаха от възхищение.

— Наистина ли нямаше какво друго да облечеш, освен тази прозрачна рокля, Ганьон? И минижуп, отгоре на всичко.

— Това не е никакъв минижуп, а бубу37. Беше единствената от дрехите на Лети, в която успях да се вмъкна. Не съм виновна, че съм висока. И закръглена. И че трябваше да изоставим куфарите си в Кингстън. Ревнуваш ли, Гантри?

— Ни най-малко.

Бяха ги качили на „Б 70“, един от онези чудовищни самолети, които могат да натоварят на борда си куп танкове и камиони. Първо поеха курс към Съединените щати, после неочаквано се приземиха за шестчасов престой на неизвестно военно летище, след което отново излетяха, този път по посока на Филипините. По настояване на Гантри марината преоблече Зенаид в моряшка униформа, която обаче далеч не я правеше по-малко съблазнителна. Въпреки това тя запази фамозното бубу. Като се имаше предвид ефектът, който оказваше върху Гантри, то бе направо безценно.

— Ревнуваш, просто бие на очи.

— Не.

— О! И още как!

— Да не говорим повече за това, какво ще кажеш?

Със самолета пътуваха двеста-триста моряци, които служеха на различните бойни кораби, кръстосващи моретата на Югоизточна Азия. Някои от тях се прибираха от отпуск, други отиваха да поемат новия си пост. Но видът на Зенаид ги хвърли почти до един в дълбоко униние. Питам се какво ли щеше да стане, ако Гантри се бе оказал някой отвратителен дебелак, помисли си тя. Бях готова на какво ли не, само и само за да го убедя да се притече на помощ на Мисиками, но всичко си има граници. Както и да е. Изненадата беше наистина възхитителна. Не ми се е налагало дори за миг да се насилвам. И слава Богу! При това стечение на обстоятелствата обаче за малко щях да забравя първоначалната си цел (няма никакво съмнение, че съм луда по проклетото брадато ципоного!). Но това няма да продължи цял живот, разбира се. Да прекарам остатъка от дните си с Гантри — ако приемем, че ме изтърпи дотогава — би означавало да се откажа от всякакъв личен живот. Имам достатъчно време, за да помисля. Засега ми е весело.

— Добре — съгласи се тя, — да говорим за друго. За онази уж гениална идея, която ти подсказа Макартър. Не виждам какво й е чак толкова гениалното.

— При все това всичко е пределно ясно.

Гантри току-що се бе върнал от пилотската кабина. Беше изпратил няколко радиосъобщения, всички засекретени с кодовете, които имаше манията постоянно да използува.

— За да се унищожи една шестметрова Мравка, срещу нея трябва да се изпрати една осемнайсетметрова Мравка. И ти намираш това за пределно ясно?

— Шестметровата Мравка би трябвало да е Лодегър.

— Да допуснем.

— Но едва ли тя е главната Мравка. Би трябвало да има някой над нея. Някой три пъти по-голям.

— И кой по-точно? Макартър?

— Не. Но задължително някой, когото Макартър познава. И за когото, без съмнение, най-вероятно работи.

— Разбирам — кимна Зенаид.

— Никога не съм те смятал за глупава.

— Въпросът е да се постави Лодегър в такова положение, че неговите началници да могат да му потърсят сметка за онова, което е извършил.

Гантри се усмихваше.

— Продължавай — подкани я кротко той.

— Идеалният изход би бил, ако го накажат точно заради това, че е предприел атаката срещу Мисиками… Не. Почакай… че е предприел атаката срещу „Обауита“, а оттам и срещу Мисиками, както и заради това, че е използвал Мравките-войници срещу един ненормалник на име Гантри, който никому с нищо не пречи, и то без друго основание, освен личната си неприязън към него.

— Никак не е лошо, Ганьон. Особено за една жена.

— Ще уточним този въпрос по-късно, Гантри. На четири очи. Зад нас има малко повече моряци от необходимото, които на всичко отгоре са на сухо Бог знае откога. Продължавам. Ще излезе, че нашата шестметрова Мравка е използвала за лични цели средства, предоставени й единствено за да въдворява ред сред малките Мравки. И по този начин е нарушила съответните заповеди.

— Имаш прекрасни очи, знаеш ли?

— А на осемнайсетметровата или на осемнайсетметровите Мравки това не би се понравило особено. Мислиш ли, че подобно развитие на нещата би ги разгневило достатъчно, за да смажат… Не, едва ли би било достатъчно. Би трябвало още нещо. Като например тя да се провали в операция, в която определено островно пиле е съумяло да я въвлече. И не само да се провали, загубвайки куп пари, но и това да се разчуе.

Тогава вече би се оказала в дяволски незавидно положение.

Гантри не каза нищо. Погледът му като че ли бе обърнат нейде навътре, в самия него. Почти не ме слуша, мина й през ум. Но аз не му казвам и нищо ново. Той вече е разнищил въпроса в главата си. Просто е стигнал дотук по-бързо от мен, това е всичко.

— Особено в малкия свят на Мравките — продължи тя, — където не прощават провалите, а да не говорим за предателството. Там, господине, направо убиват. Дори за грешки от по-дребен мащаб. И дори шестметрови Мравки, за които се предполага, при това в неизмеримо по-голяма степен в сравнение с простосмъртните им посестрими, че са защитени от грешки.

— Момент. — Провирайки се между специално монтираните в чест на двамата седалки, покрай тях мина един офицер. Размениха няколко думи. Офицерът, както и по-голямата част от екипажа, очевидно смяташе или че Зенаид е дъщеря на някой влиятелен адмирал, или че Гантри е таен агент.

Или пък че и двамата са тайни агенти.

Накрая офицерът се отдалечи.

— Така ли е, Гантри?

— Да.

— И според теб Макартър е убеден, че ще стигнем до това заключение?

— Да.

— Мислиш ли, че иска да елиминира Лодегър?

— Да.

— Знаеш ли по каква причина?

— Не.

— Смяташ ли, че става дума точно за машинацията, която цели да те принуди да преминеш в нападение?

— Да.

— И въпреки това ще атакуваш?

— Да.

— Мислиш, че елиминирането на Лодегър ще сложи край на офанзивата на Мравките-войници? Че те ще престанат да ни преследват? Че ще ни забравят?

— Надявам се.

— Това само предчувствие ли е? Разполагаме ли с резервен изход?

— Естествено — усмихна се той. — Да се самоубием в тандем, за да избегнем убийството.

Огромният самолет направи осемчасов престой на атола Уейк. По военни съображения, тоест без видима причина.

Гантри се възползува от това, за да проведе няколко разговора по радиото, и на връщане обяви:

— Алекс е поел по пътеката на войната и с джонката всичко е наред.

Трийсет и два часа след като Гантри и канадката напуснаха острова в архипелага Каикос, Макартър получи доста необичайно съобщение: „Германската оферта се, подновява. Молят за преразглеждане, 1 800 000. Х. Дж. Трабърт“.

Х. Дж. Трабърт беше едно от кодовите имена на Убиеца.

Х. Дж. Трабърт наистина съществуваше: Това беше един борсов посредник по сделки със суровини, чиято кантора се намираше на фултън Стрийт, в Южен Манхатън. В действителност обаче Трабърт играеше ролята единствено на пощенска кутия.

Съдържанието на съобщението нямаше значение. Важен бе броят на буквите. Трийсет и четири. Без трийсет и едно.

Което означаваше, че Убиеца му определя срещана 3 февруари. Нулите също бяха лишени от смисъл; от значение бе единствено числото 18. Среща на 3 февруари в шест часа вечерта на обичайното място, сиреч в един от кабинетите, разположени два етажа над кантората на Трабърт на фултън Стрийт.

Убиеца знае, че вдругиден ще бъда в Ню Йорк. Признай, че си очаквал това, Мак! Очевидно е разбрал, че Гантри е идвал при теб. Едно е сигурно: все още не те е осъдил на смърт; пълното унищожение на семейство Джеймс Доре Макартър все още не е на дневен ред. Лети, дъщерите ти и ти самият ще живеете най-малко до 3 февруари, до около шест и половина вечерта.

Хубаво е да знаеш, че разполагаш с време.

Страх ли те е, Мак?

Да.

— Лети, много бих искал с момичетата да ме придружите до Ню Йорк.

— В Ню Йорк вали сняг. Ако изобщо трябва да ходим някъде, бих предпочела Аспен или Швейцария, за да покараме ски.

— Сигурно имаш какво да пазаруваш оттам. Не си идвала с мен в Ню Йорк от месеци.

Лети му хвърли бърз поглед, след което продължи да замесва Бог знае какво тесто, предназначено за Бог знае какъв странен сладкиш. Въпреки че имаха две готвачки, тя най-често готвеше сама.

— Добре, Джими. Кога заминаваме?

— Утре. Бих искал пътьом да спрем за малко в Насау.

— Ще бъдем готови.

Двете готвачки, оказали се в техническа безработица, правеха всичко възможно, за да изглеждат заети. Едната беше от Хаити, а другата от Сан Доминго и обикновено разговаряха помежду си на някакво съвършено непонятно креолско наречие. Макартър пряко сили успя да им се усмихне. Кръвта му направо се бе смръзнала във вените. И имаше защо: да разбере едва сега, след толкова години, че Лети знае. Че се досеща за скритата част на айсберга и мълчи. Макартър бе шокиран. В буквалния смисъл на думата. Лети знаеше и приемаше. Едва не повърна в банята, където побърза да се скрие, обзет от разочарование, гняв и срам.

Докато умишлено се бавеше под душа, страхът от онова, което го очакваше в Ню Йорк, отново се събуди и изпълни цялото му същество.

А страхът бе чувство, с което в известна степен все пак бе свикнал.

Бяха в Манила, в американска военноморска база. Моряците, проявили се като изключително забавни спътници, до един слязоха от гигантския самолет. Зенаид и Гантри останаха на борда му до идването на някакъв облечен от глава до пети в бяло „очарователен офицер“ (по думите на Зенаид) с чин капитан III ранг, който им се представи под името Осбърн.

— Имам заповед да ви отведа навсякъде, където пожелаете да отидете. Лично подбрах дванайсет души, които ще осигуряват безопасността ви през цялото време, докато сте на Филипините. Освен ако вашата цел не са именно Филипините?

— Не точно — каза Гантри.

Навън, под яркото филипинско слънце, в подножието на стълба с размерите едва ли не на Бруклинския мост, ги чакаше въоръжен ескорт. В близост бе паркирана бронирана камионетка с отворена задна врата.

— Би трябвало да кажеш на човечеца кои сме и защо командването на марината полага такива грижи за нас — заяви Зенаид.

Утре може и да сме мъртви, но междувременно пада голям майтап! Хайде, Гантри! Намери някакво приемливо обяснение. Дай да те видим как ще се измъкнеш от положението. Кажи му нещичко за Мравките например. За онези от два, шест и осемнайсет метра.

Гантри прегърна Осбърн през рамо и прошепна няколко думи в ухото му. Известно време Осбърн стоя като вцепенен, след това погледна Зенаид, после Гантри, сетне отново Зенаид. Накрая преглътна и каза:

— Разбирам. Последвайте ме, ако обичате. Намирате се под закрилата на военноморския флот, с което всичко е казано.

Тримата излязоха от самолета и се качиха в бронираната камионетка. Тя незабавно потегли и след известно време спря пред една дървена вила.

— Можете да се чувствате като у дома си до заминаването ви — каза Осбърн. — А сега ви оставям. Ако имате нужда от нещо…

„Оставял“ ги! И това ако е оставяне! Под всеки прозорец стоеше въоръжен моряк.

— Какво му каза?

Под всеки прозорец, като се изключат все пак този на банята и на спалнята, чиито капаци бяха здраво залостени.

Климатичната инсталация работеше с пълна мощност.

— На кого?

— Не се прави на интересен, Гантри. Какво каза на Осбърн?

— Военна тайна.

Не пожела да отстъпи. Но това бе само игра. Гантри се тревожеше — човек и от по-малко би се разтревожил. Напрежението ясно се четеше върху лицето му. Зенаид се досещаше, че замисля някакви комбинации. Бяха се споразумели да не говорят за нищо важно дотогава, докато съществуваше и най-малката опасност някой да ги чуе, та бил той и едно най-обикновено моряче с бръснат череп и татуирани бицепси. Това е то, Зенаид! Поживей петдесет-шейсет години с този тип, и ей дотук ще я докараш. Ще мисли той, а ти ще си играеш на почивката на воина. Точно това те накара да напуснеш Лари Елиът; гледай сега да не повториш същата глупост! Дори и между Гантри и Елиът да няма нищо общо.

По някое време Осбърн отново се появи и отведе Гантри, който искаше да проведе още няколко радиосеанса. Тя остана да го чака, като междувременно от доскорошното й весело настроение не бе останал и помен. Безпокоеше се и за Алекс Дьошарм, поел по „пътеката на войната“. Струваше й се, че се досеща какво означава това. Имаше доста подробности в плана на Гантри (поне дотолкова, доколкото й беше известен), които й убягваха. И като си помисли човек, че съм дипломиран финансист! Какво ли щеше да стане, ако бях решила да продължа да следвам история!?

Двама моряци й донесоха вечерята, като току се озъртаха към гърдите й, изопнали до пръсване униформената фланелка. Придружаваше ги един подофицер, който изумително приличаше на Шварценегер, но не бе толкова крехък.

— Храната е опитана, госпожо. Няма опасност.

— Благодаря — отвърна простичко тя.

Ситуацията, която й се бе сторила толкова смешна на тръгване от Шарлот Амали, вече не я забавляваше.

Май го ударих на черногледство.

Гантри се върна.

— Да тръгваме. Вечеря ли? Аз също.

За да отидат къде? Въздържа се да зададе въпроса пред свидетели.

Навън беше нощ. Спряха пред малък самолет. Наложи се да облекат авиаторски комбинезони и да надянат на главите си слушалки. Гантри й се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред, не се безпокой.“ Тя не се безпокоеше. Просто нямаше настроение. В самолета бяха само двамата пилоти.

— Кавит, заливът на Манила, Манила и Куесън Сити вдясно от вас, а сега Корехидор, където на 7 май 1942-ра…

Познаваше историята на другия Макартър, на генерала38, който се бе заклел, че един ден ще се върне тук. Отдръпна от ухото си слушалката, в която единият от пилотите се правеше на туристически гид. Самолетът като че ли летеше в кръг, но в един момент най-неочаквано угаси всичките си опознавателни светлини и пое на северозапад.

Гантри леко я стисна за китката.

— Сега можем да говорим. Не летим на северозапад, а на юг. Ще сменим курса след десет минути.

Тя затвори очи. Спеше й се и изобщо не я интересуваше накъде летят, дали за Огнена земя или за Аляска.

— Нито едното, нито другото — разсмя се Гантри. — Добре ще е да дремнеш малко. Ще те събудя точно преди да кацнем на самолетоносача.

В пълен състав, плюс една от двете гувернантки, семейство Макартър напусна острова с първите лъчи на зората. Момичетата бяха очаровани от мисълта за предстоящото пътешествие. Лети бе облечена в обичайната комбинация от черно и бяло, която хармонизираше чудесно както със загара й и с лекия червеникав оттенък на косата, така и със стройното й гъвкаво тяло, върху което годините — тя беше на четирийсет и четири — като че ли не бяха оставили никакъв отпечатък.

Беше спокойна и уверена както винаги. Усмихна се.

— Радвам се, че идвам с теб в Ню Йорк.

Това беше предложение за мир. През нощта, и то без каквито и да било обяснения, двамата се бяха затворили в себе си, обявявайки си нещо като странна мълчалива война. Разбра, че съм разбрал, и ми се разсърди заради ужасното разочарование, което изпитах и което самият аз трудно мога да си обясня. Всъщност я укорявам, задето се примирява с факта, че съм трафикант на наркотици. Чудесна логика, Макартър, няма що!

Прелетяха над Ню Провидънс. Макартърови бяха живели тук няколко месеца, преди да намерят своя остров. Както обикновено, Джейк заходи от изток — знаеше, че Макартър обича да пристига от тази страна — и приводни хидроплана перпендикулярно на моста, свързващ Парадайз Айлънд и Насау. Голяма моторна лодка дойде да вземе пътниците.

Макартър действително имаше работа в Насау. В една-две банки, но също и в една от служебните си вили, откъдето можеше да поддържа връзка с цял свят. Той установи контакт с „Морският вълк“ и с „Грациела“, успя да се свърже и с Боб Съсман (когото Убиеца може би бе разобличил като негов шпионин, но при сегашното положение на нещата това бе вече само незначителна подробност). Подчертано иносказателно Сасия го информира най-подробно за трескавото оживление, обзело армията на Милан. Пилето беше отлетяло; търсеха го навсякъде. Издирваха и джонката, Гантри бе намерил начин да привлече на своя страна американската марина. Но твърдели, че ще му видят сметката, ако ще да се криел на борда на броненосец или самолетоносач.

Лети, момичетата и гувернантката бяха отишли да посетят стари приятели. Макартър прие поканата за вечеря на един от най-големите местни банкери.

Машинално пресметна, че до срещата му с Ел Сикарио остават трийсет и един часа.

А Лакомника летеше и летеше високо, вероятно дори много високо и с широко разперени криле, както се полага на такава голяма морска птица.

Поетично. Да го вземат мътните този дивак, към когото изпитвам странна смесица от завист (той подреди живота си така, както аз не съумях да подредя моя), приятелство и дори обич! Ако не му бях помогнал, той може би сам щеше да намери начин да се изплъзне от преследвачите си. Но би ми било любопитно какъв.

Дали Убиеца не бе информирал Милан за участието, което Макартър взе в бягството на Гантри?

Дали не бе уведомил за това и „онези там“?

Изключително интересни въпроси. Особено вторият.

Макартър вечеря със своя банкер. Наричаше се Чандлър, но истинското му име бе Чандар. От индийски произход с лек примес на негърска кръв и все пак с някакъв далечен английски предтеча в родословието си. Истински гражданин на Бахамските острови и заклет националист. Макартър подробно се бе запознал с досието на Чандлър, съставено от Мравките. Този сърдечен и словоохотлив човечец, еднакво горд със своята яхта и с хандикапа си на голф, бе успял да създаде и да развие банката си благодарение едновременно на северноамериканската мафия и на организациите на колумбийските наркотрафиканти. Фактът, че все още ходеше по земята, бе истинско предизвикателство към статистиките. Именно той раздаваше подкупите, предназначени да успокоят съвестта на онези, които биха се опитали да попречат на транзитирането на пратките с дрога през Бахамските острови. Накратко — универсален ковчежник-главен касиер.

За Чандлър Макартър бе просто известен бизнес адвокат, който управляваше шейсетина милиона долара. И съществуваше твърде малка вероятност някой ден да узнае, че петстотинте милиона долара, поверени му от фирми в Люксембург, Швейцария, Лихтенщайн, Англо-Нормандските острови, Холандските Антили, Науру, или Новите Хебриди, се управляват от същия този адвокат. Макартър изчисляваше на около четири милиарда и двеста милиона долара капиталите на лихвен депозит в банки като тази на Чандлър. Половината от тях се намираха във втория стадий от изпирането си. Третият и най-важен етап щеше да бъде окончателното „изплакване“. Седем милиарда щяха да пристигнат през следващите няколко месеца и още пет — до края на годината. Макартър чувствително бе съкратил операциите по прането чрез Насау за сметка на тези в Москва. Москва решително се налагаше като Мека на банковата тайна. Трансакциите ставаха толкова по-секретни, колкото повече се увеличаваше прословутата „гласност“. Будапеща също започваше да придобива значителна тежест в това отношение. Страните от Източна Европа обичаха силните валути и в основните държавни банки в СССР и Унгария строго се съблюдаваше банковата тайна. В тях чужденците можеха да откриват шифровани сметки във валута, подлежаща на свободен трансфер към големите западни финансови пазари, където източноевропейските банки разполагаха със свои кореспонденти.

— А, да не забравя… — сепна се Чандлър в момента, в който двамата с Макартър се настаняваха на запазената за тях маса в „Палм II“ на Второ Авеню.

Извади от джоба на розовото си кашмирено сако малък пакет и го постави пред Макартър.

— Не знам какво е, но съм убеден, че не е бомба. Прекалено меко е, а и човекът, който ми го предаде, е напълно сигурен. Нали днес имате рожден ден?

— Почти — отвърна Макартър. — Днес сме втори февруари, а аз съм роден през октомври.

Разгъна целофанената опаковка.

Миниатюрен модел на „боб“ — малкото кепе на моряците на американската марина.

— Един приятел си прави шега — обясни той на Чандлър.

Изпращачът като нищо можеше да бъде Лодегър. Или Милан. Само че и двамата бяха много зле с чувството за хумор.

Не, това беше по-скоро в стила на Убиеца. Който спокойно можеше да изчака до утре, за да ми вземе страха. Но може би ми дава знак, може би по този начин иска да ми подскаже, че утрешната ни среща няма да бъде чак толкова драматична.

Или точно обратното. Най-характерната черта на Ел Сикарио, като се изключи професионализмът, в сравнение с който този на Милан е на равнището на детска градина е, че изпитва истинско удоволствие да се разхожда по нервите на хората.

— Кога го получихте?

— Онзи ден, чрез служителя на една агенция за бързи пощенски услуги, която ползваме най-редовно. Човекът идваше от Ню Йорк по друга работа.

Онзи ден. Или няколко часа след заминаването на Гантри и канадката. Двамата едва-що са се били качили на борда на „В 70“, когато „подаръкът“ е заминал от Ню Йорк.

— Бих пийнал чаша френско вино с лангустата — каза Макартър.

Самолетоносачът и трите ескортиращи го кораба пореха водите на Коралово море. Идваха от американските Самоа и държаха курс към Гуам. Бяха заобиколили архипелага Честърфийлд откъм север; австралийският Голям бариерен риф се намираше едва на хиляда километра. Адмиралът, който бе поканил Зенаид и Гантри на масата си, им довери под секрет, че не знае какво да прави с армадата си, а още по-малко е екипажа й. Ставаше все по-трудно да кръстосваш моретата, тъй като просто нямаше пристанище, където да поотдъхнеш. Проклетите австралийци и новозеландските им съседи не обичаха много подобни посетители, особено ако носеха на борда си ядрено оръжие.

— Гантри, защо морячетата са толкова мили с нас? Сигурна съм, че ако бе настоял малко повече, адмиралът щеше да ни откара със самолетоносача си до самата джонка.

Тогава бихме могли да я вдигнем на борда му — място дал Бог — и да покажем среден пръст на морските Мравки.

— Две противоречиви заповеди, издадени от офицери с еднакъв ранг, взаимно се анулират. За сметка на това всяка заповед, издадена от офицера с най-висок ранг, има тежест, която не само се равнява на масата, умножена по квадратурата на скоростта, но и вследствие на увеличаването на гравитацията нараства обратно пропорционално на низходящата тенденция в йерархията.

Обяснение, дадено с разсеян и някак далечен глас от Гантри, чиито мисли отново и повече от всякога бяха някъде другаде. На практика не бе напускал радиокабината, освен за да вечеря. Вестите бяха успокояващи: с джонката всичко е наред; Лавиолет е добре; Алекс е пристигнал в Ню Йорк и се е захванал за работа; в Уиклоу всичко е спокойно. Безбройните сведения, които бе поискал, започваха да излизат на компютрите на джонката. Макартър и семейството му бяха напуснали острова си и за момента се намираха в Насау на път за Ню Йорк. Следяха го извънредно предпазливо. Заповедите на Гантри бяха категорични: да не се поема никакъв риск и в случай на нужда следенето да се прекрати. Частните детективи, които обикновено използуваше, имаха навика да се занимават с финансисти, но този път противниците им бяха замесени от друго тесто. Сега бе въпрос не на пари, а на живот и смърт.

Колкото до смъртта, Гантри получи потвърждение на предчувствието си. Наистина ги бяха чакали в Кю, столицата на Каикос. И не само в Кю — Карибите гъмжали от Мравки-войници.

— Имаше ли резервен вариант в случай, че Макартър не ни беше помогнал да избягаме?

— Не.

Успокояващо.

Също толкова, колкото и голямата бяла яхта, появила се призори и плавала в продължение на повече от час успоредно с военните кораби, в сравнение с които изглеждаше микроскопична. Успяха да разчетат името й — „Сивата сянка“, както и това на пристанището, където бе регистрирана — Сидни. На двете палуби се виждаха само трима-четирима души, но яхтата спокойно можеше да побере стотина. Накрая се беше отдалечила, поемайки курс на североизток. Към Нова Гвинея.

— И въпреки това отиваме в Порт Морсби, така ли?

— Ще бъдем там преди нея. Ако изобщо отидем там.

— Може би е просто някой милиардер, който се разхожда.

Не. Според информацията от Сидни яхтата била продадена преди девет дни на малтийско дружество, като сделката била сключена за рекордно кратко време и за умопомрачаваща цена. „Сивата сянка“ отплавала незабавно с нов екипаж, чиято необичайно голяма численост предизвикала удивление в капитанството на австралийското пристанище.

Към десет сутринта се качиха на един хеликоптер „Сий Кинг Сикорски“. Самолетоносачът се намираше само на петстотин седемдесет и пет мили от Порт Морсби. Марината установи официален контакт с пристанищните власти и получи разрешение да свали на брега неколцина болни.

В действителност обаче хеликоптерът кацна в Кеърнс и те незабавно го напуснаха, оставяйки на пилотите грижата да се обяснят с австралийските власти. Наложи им се да изминат тичешком не повече от петнайсетина метра, за да се качат на един „Фолкън 50“, чиито турбини вече бучаха и който излетя, докато перките на хеликоптера все още се въртяха. Последваха, разбира се, няколко гневни въпроса от контролната кула на малкото кеърнско летище, които така и останаха без отговор.

На борда на „Фолкън“-а имаше само един пътник. Казваше се Жорж Пруво. Натурализиран австралиец от няколко години насам, по произход той беше французин или по-точно бургундец, както ги увери.

— Ако изобщо съм се питал за какъв дявол ми е да се забърквам в тази история, сега вече знам — усмихна се той на Зенаид, докато любопитно оглеждаше Гантри, след което добави по негов адрес: — Приятно ми е да се запознаем. Алисън много ми е говорила за вас.

Алисън Грант работеше за Гантри. Прибирайки се от отпуск, тя трябваше да се качи на джонката в Пенанг, но й бяха попречили развилите се през последните седмици събития.

— Когато ми заяви, че трябва да намеря самолет, за да отида до Морсби или Кеърнс, в първия момент помислих, че е откачила. А после дойдоха парите.

Освен това Алисън се беше съгласила да се омъжи за Жорж в замяна на проявата на малко добра воля от негова страна.

— Какво става? Да не е избухнала третата световна война? След като Пат Хенеси се свърза с нея, тя не пожела да ми каже нищо друго, освен че става въпрос за нещо свръхсекретно, което може да бъде и опасно. Предупреждавам ви: аз съм лозар и донякъде ловец, обожавам червеното бургундско, бургундското телешко, пастета от гъши дроб и заешките бутчета, но не съм наемен убиец.

Гантри му разказа цялата история. С някои дребни пропуски. Не направи дори и най-малък намек за Мравките.

Задоволи се да поясни, че покрай една най-обикновена финансова операция екипът му и той попаднали на организация за пране на пари, дошли от търговия с наркотици, и че се сблъскали с известни неприятности.

— Съществува ли някаква опасност за Алисън?

— Обърнахме се към нея, защото оставам с впечатлението, че на нашите противници са им известни всичките ми обичайни контакти. До днес дори не предполагах, че съществувате.

„Фолкън“-ът прелиташе над неповторимия по красотата си Голям бариерен риф. Щеше да избегне Австралия, тъй като не бе изключено нередовното кацане в Кеърнс да е дало повод за издирване.

— Над три хиляди километра — заяви Пруво в отговор на зададения му въпрос. — Три хиляди и петстотин, ако не и повече.

Но за вечеря щяха да бъдат в дома му, в Тасмания. Общо взето, нямаше проблеми.

4

Часовникът на Макартър показваше шест без една минута, когато асансьорът спря на съответния етаж. Макартър бе винаги извънредно точен на срещите си и дори крайно специфичното естество на сегашната не бе в състояние нито на йота да промени този негов навик. Един чернокож чистач миеше коридора. Остъклените врати с изписаните върху тях фирми на дребни предприятия бяха затворени и лампите угасени — привечер кабинетите опустяваха изумително бързо, особено когато поради лошо време задръстванията правеха още по-труден и по-дълъг обратния път към предградията. Макартър отвори третата врата отдясно и се озова в стая, обзаведена с маса, пишеща машина, покрита с калъф, няколко класьора и две тапицирани е изкуствена кожа кресла, от които едното прокъсано.

Звънът на телефона го накара почти да подскочи. Още повече, че вдигнаха слушалката в съседната стая, макар и да не чу никакъв глас.

Десет секунди. Последва звукът от затварянето на слушалката.

— Влезте, Мак — разнесе се гласът на Убиеца.

Втората стая бе просторна и сумрачна — единствената светлина идваше от трепкащите неонови реклами на улицата. Макартър различи бюро, телефон върху стенна поставка, няколко класьора и малък хладилник. Забеляза и втора врата, отляво. Сигурно е пристигнал оттам. Или по пожарната стълба.

— Следяха ви, Мак. Проследиха ви и в Насау. А след това и тук, до апартамента ви на Шейсета улица и до кантората ви.

— Но не и дотук във всеки случай.

— Успяхте да се изплъзнете на първия. За втория се погрижихме. Нищо лошо не му се случи — само го позабавихме. Най-обикновен частен детектив, но нелишен от талант, между другото. Знаете ли кой го е изпратил по петите ви?

— Да.

— Но знаехте също, че нямате основание за особени притеснения, тъй като ще направим необходимото. Или бъркам?

— Не — отвърна Макартър, възползувайки се от играещите по лицето му неонови отблясъци, за да се усмихне.

Пъхнал ръце в джобовете на тъмния си шлифер, Убиеца се бе облегнал на стената, точно до телефона. Стига да протегнеше ръка, можеше да вдигне слушалката и да я постави обратно на мястото й. Лицето му бе в сянка.

— Разполагам с малко време — каза той, — така че първо ми обяснете защо Гантри дойде при вас.

— Съставил списък на известен брой операции, осъществени От Лодегър и екипа му, при това е точност до деветдесет процента. И във всяка от тях му се сторило, че разпознава онова, което нарича мой стил.

— Значи сте ме лъгали, когато твърдяхте, че не го познавате лично.

— Знаехте, че лъжа.

Лек смях.

— Така да бъде. Следващ въпрос: защо им помогнахте, на него и на момичето? Ако не се бяхте намесили, Милан щеше да приключи с тях.

— А аз щях да си имам разправии с полицията. Нищо чудно Гантри да е споделил с някого съмненията си по мой адрес.

— Смятате ли, че го е направил?

— Вероятността е много малка. Не, не бих казал.

— Изпитвате ли приятелски чувства към него, Мак?

— Не до такава степен, че да заменя живота му срещу собствения си живот и живота на семейството ми.

— Освен това Гантри ви е необходим жив за малката ви война срещу Лодегър.

— Точно така.

— Досещам се дори за четвърта причина: нуждата да докажете на Гантри, че подозренията му не ви плашат. Той ви е отправил нещо като предизвикателство и вие сте го приели.

— Гантри е изключително интелигентен.

— А и напоследък проявявате подчертана склонност да поемате рискове. Да си играете с огъня. Променили сте се, Мак. От една-две години насам осезаемо сте се променили. Да не би да ви блазни мисълта за самоубийство?

— Не, разбира се.

— Не съм чак толкова сигурен. През живота си съм виждал да умират доста хора. И най-често, защото искаха да умрат, без да го осъзнават.

Колкото и малко да беше, Убиеца за пръв път бе казал нещо за себе си. Макартър го отбеляза — фактът заслужаваше внимание, но едновременно с това го прецени като смехотворно тълкуване на собственото му поведение (щеше да се върне към този въпрос по-нататък; моментът бе повече от неподходящ за самоанализ). Настани се възможно най-удобно и качи краката си на масата.

— Да преминем към по-сериозни неща, Мак. Какво сте предвидили по отношение на Лодегър?

— Нямам представа как ще постъпи Гантри. Не знам дори дали ще реагира така, както се надявах.

— Тц-тц-тц — изцъка с език Убиеца, подобно на учител, който не е получил очаквания отговор от един добър ученик.

— На негово място бих атакувал Лодегър.

— Защо?

— Защото в Лодегър бих видял инициатора на опитите за покушение над живота ми.

— Посочихте ли му поименно Лодегър като цел, Мак?

— Не ми се наложи да стигам дотам. Преди няколко години Гантри и Лодегър вече са се сблъсквали в хода на сделка с недвижими имоти в Сан Диего. Не го ли знаехте?

— Преди няколко години все още не заемах този пост.

— Тогава Гантри буквално е съсипал Лодегър, като на всичко отгоре го е направил за смях. Познавате Бил. Така че Гантри просто е наредил да открият кой може да му желае злото чак до такава степен.

— Но няма доказателства.

— Никакви. И никога няма да има.

— Още по-малко срещу вас.

— Още по-малко срещу мен.

— Откъде знаете за аферата в Сан Диего?

— От адвоката, който е водил сделката за сметка на Бил.

Някой си Лиденски. След това Бил нареди да го елиминират, за да не остане нито един свидетел на провала му. Както бихте сторили и вие, ако направите грешка, за да предотвратите „онези там“ да научат за нея.

— Аз никога не правя грешки, Мак. От години насам. Каква атака би могъл да предприеме Гантри според вас?

— Финансова, естествено. Съществуват много възможности и той може би ще избере някоя, за която дори и аз не съм мислил.

— И откъде ви хрумна, че ще допусна подобно нещо? В края на краищата аз отговарям за общата сигурност. А Бил е „техен“ племенник.

— „Те“ имат толкова синове и племенници, че не знаят какво да ги правят. Силата им е в пълната липса на човещина. Това са каменни богове, на които аз съм съветник, а вие — най-страшното оръжие. „Те“ могат да заповядат да ни убият още утре — и мен, и вас. „Те“ дори не са интелигентни. Нямаме никаква власт над „тях“. Не само аз, но и вие. Планът, който съм разработил, би ми дал сериозно предимство и вие го знаете. Никога не бих посмял да се заема с Лодегър, ако не бях убеден в това. И вие вече щяхте да сте ме премахнали, ако не смятахте, че съм прав. Успея ли действително да „им“ повлияя, имаме шанс да създадем наистина съвършена организация. Двамата с вас изпитваме еднаква слабост към съвършенството. Защото, ако един ден Лодегър си подели властта с тях, той би станал не само неуправляем, но и опасен.

— Хубава реч.

Телефонът иззвъня. Убиеца вдигна слушалката и изслуша събеседника си, без да пророни дума. Макартър дочу само неясен шепот. Убиеца затвори телефона, облегна глава на стената и отново пъхна ръката си в джоба.

— Каменни богове. Харесва ми този образ, Мак.

— Благодаря.

— Аз не съм финансов специалист. Имате ли предвид някой, който би могъл да замести Бил?

— Да.

Мнозина. От които нито един не би бил ефикасен колкото Лодегър. Но заедно, начело на отделни екипи, щяха да се допълват чудесно.

— Имената им, Мак.

Макартър му ги даде. Не ставаше дума за непознати, разбира се. Единият от тях беше фолет, който ръководеше екипа на „Морският вълк“.

— Колко струва Бил всъщност?

— Той е много по-добър от всички, чиито имена току-що ви изредих.

— Но ви отвращава. Импулсивен е, не съумя да разреши проблемите, които му създава жена му, прекалено лесно се съгласи с доводите ви против незабавното елиминиране на канадката и преди всичко позволи да го убедите да допусне включването на Гантри в играта. На негово място щяхте ли да се оставите да ви предумат?

— Според вас?

— Според мен не. Вие не сте Лодегър. А той има в актива си и още едно престъпление, което е непростимо: иска да стане Царица на Мравките.

Аз говоря за осемнайсетметрови Мравки, помисли си Макартър, а Ел Сикарио — за Царицата на Мравките. Въпрос на терминология.

Само не се превъзнасяй — не си спечелил. Все още можеш да загубиш всичко, играта не е свършила. Този човек е майстор на изненадите.

— Малко остана да заповядам да ви елиминират, Мак. Вие и семейството ви бяхте на косъм от вероятността да намерите смъртта си в катастрофа с хидроплан. Щях да ви елиминирам и да обясня на Карлос Лодегър и на вуйчовците му защо съм го направил.

— И те щяха да се съгласят с вас.

— А аз щях да поема в свои ръце случая Гантри. И той щеше да бъде мъртъв. Момичето също, естествено. И щях да прочистя онази джонка до последния ибан.

— До последния какво?

— Екипажът на джонката на Гантри се състои от ибани, едно племе, обитаващо Саравак, на остров Борнео. Наричат ги също морски даяки. Допреди малко, при влизането ви, все още не бях взел решение как да постъпя с вас. Дясната ръка измъкна оръжието с изумителна бързина.

Цевта на револвера бе удължена от заглушител.

— Ще стрелям ли, Мак, или не?

— Не — отвърна Макартър.

— Това надежда ли е или увереност?

— И двете.

— Няма да се намесвам.

— Ще го имам предвид.

— А ако Милан все пак успее да гръмне вашия Лакомник, преди самият той да е погубил Лодегър?

— Ще загубя.

— Както ще загубите и ако Лодегър излезе победител в битката. Как ще обясните отсъствието си от фронта?

— Моят план ми отнема много време.

Кратко мълчание.

— Сигурно ще се разсмеете — промърмори Убиеца, но знайте, че ми се иска да ви убия от чисто лични съображения. Преди всичко, защото усложнявате ситуация, която съм склонен да възприемам като елементарна. След това, защото ме дразните. И накрая, защото бихте могли да станете за мен несравнимо по-опасен от Лодегър.

Макартър втренчено гледаше дулото на оръжието. Значи всичко можеше да свърши и така. Вече не изпитваше страх, а само странно, много странно облекчение. В крайна сметка обаче мозъкът му отново заработи. Той свали крака от масата и се изправи.

— Отивам си, amigo.

Обърна се и направи две крачки към вратата.

— Мак?

— Знам — кимна Макартър. — Нищо на света няма да ви попречи да убиете Гантри, а след това и канадката. Веднага щом Лодегър бъде победен.

— Нямам друг избор.

— Винаги съм го знаел.

Макартър излезе и се озова в коридора, после в асансьора и накрая на улицата. Поведе яростна борба с изкушението да хлътне в първия срещнат бар, за да пийне нещо. И устоя.

Същата вечер заведе Лети на театър. Тя обожаваше театъра. И твърдеше, че е единственото нещо, което й липсва на острова. Колкото до Макартър, след спектакъла той оцени много повече вечерята при Питър Лъгър, в Бруклин. Напълно беше заслужил онова, което окачестви като най-вкусната пържола в света.

Четвърта част

1

Лодегър вдигна слушалката едва след четвъртото позвъняване.

— Часът е четири и половина, господине. Бяхте ни помолили да ви събудим.

— Благодаря.

Необходими му бяха двайсетина секунди, за да дойде напълно на себе си. След това се върнаха спомените. И гневът. Не беше у дома си, а в една хотелска стая. В „Уолдорф Астория“. Имам апартамент за десет милиона долара на четиристотин метра оттук и спя в хотел! Обзе го неудържимо желание да убива. Манди! Снощи буквално го бе подлудила. Избухна поредната, назряваща от седмици криза, и то само защото отмени почивката, която трябваше да прекарат в хотел „Брейкър“ в Палм Бийч. Манди Изпадна в неистова ярост, направо в истерия. Смятаха да отсъстват от петък до понеделник, но работата го принуди да промени плановете си. „Проблемът е много сериозен, Манди, уверявам те“, опита се да й обясни той. Дори си направи труда да се прибере за обяд, за да й го съобщи на живо, а не по телефона. На първо време тя се задоволи да се затвори в стаята си, което, общо взето, беше най-малкото зло. Военните действия започнаха вечерта и се подновиха в събота вечер, тъй като Лодегър прекара целия ден в кантората. Единоборството им продължи цели три часа — децата бяха при баба си и дядо си — и завърши в леглото. Както ставаше често, остротата на спречкването им изостри у него желанието, което изпитваше постоянно към Манди и което не можеше да си обясни. То бе просто факт, и толкоз. Тази мръсница дяволски го възбуждаше, особено в подобни моменти! Почти я бе изнасилил. И реши, че се е поукротила, но тя отново побесня, когато й каза, че се налага пак да прескочи до кантората — за не повече от два-три часа. Тогава вече буквално се взриви и му направи истинско галапредставление. Бил само един гаден метис, щяла да се самоубие, щяла да убие и децата. В крайна сметка я удари (не по лицето, за да не оставя следи, а в стомаха) и тя престана да вие. След това излезе. За щастие беше неделя и в мезонета бе останал един-единствен прислужник, на долния етаж.

Обади й се от кантората.

— Преди малко се нервирах.

— Да не говорим повече за това.

— Знаеш, че имам много работа.

— Чудесно.

— Бихме могли да вечеряме някъде навън.

— Ще видим.

Гласът на Манди беше студен и привидно спокоен. Добре. Просто още един инцидент в дългата поредица от скандали. Излишно беше да се драматизират нещата. И дума не можеше да става „там“ да научат истината. (Лодегър винаги се бе въздържал и от най-незначителен намек за семейните си проблеми пред „онези“, които не биха одобрили нито развода, нито елиминирането. Всъщност би ли се решил самият той да убие Манди?) „Те“ уважаваха семейството; един мъж може винаги да си вземе любовница и дори две, но дискретно; той трябва да тачи майката на децата си, особено ако един ден иска да управлява. Така че се бе прибрал към шест вечерта в неделя. Не успя да влезе: ключалките бяха блокирани отвътре с ключовете. Набра личния й телефонен номер, чувствайки се раздвоен между надеждата — ах, де да имаше късмета да се е самоубила, та най-сетне да му олекне на душата! — и страха — „онези там“ нямаше да му простят подобен скандал. Но — уви! — тя почти веднага се обади (очевидно бе дебнала появата му на някой от прозорците) и спокойно го прати по дяволите. „Върви да спиш другаде. В кантората си например.“ След което тресна слушалката. Минало му бе през ум не да разбие някоя от четирите врати на апартамента, естествено (те бяха бронирани и щеше да му е необходим танк), а да извика ключар. В крайна сметка се озова в „Уолдорф“ с първото срещнато момиче, регистрирайки се под чуждо име.

На вратата се почука. Носеха кафето. Изпи го и довърши тоалета си със самобръсначката, която му бе намерил един от етажните прислужници. След това отново се обади в апартамента на Парк Авеню. Не че вярваше на заплахите на Манди да се самоубие, разбира се, но предпочиташе да не оставя нещата на случайността. Една прислужница със сънен глас го уведоми, че госпожата спи.

— Проверете пак, Хуана, но не я събуждайте.

Прислужницата потвърди, че госпожата действително спи.

Мръсница!, помисли си Лодегър.

— Хуана, изпратете ми по някого пълен комплект дрехи за преобличане, както и обувки… В кантората, естествено! Къде другаде искате да бъда?

Момичето, наето за нощта (снощи я бе ангажирал по телефона, преравяйки тефтерчето си с адреси), също спеше.

Първоначално остави хиляда долара, но след това размисли и намали сумата на седемстотин и петдесет. Така или иначе, тя не знаеше името му.

От прекомерна предпазливост накара първо да го откарат до „Гранд Сентрал“, влезе в гарата, повъртя се, после излезе и взе второ такси. В кантората пристигна в пет и двайсет и две минути. Леман Строд, един от петимата му главни сътрудници, беше вече там с почти целия си екип.

Малко след това пристигна и Рей Перети, друг от първите му помощници. Строд ръководеше доста сложна операция по поглъщането чрез публична оферта за размяна на една голяма компания, чието седалище беше в Лондон. Увери го, че всичко вървяло като по ноти. Строд наблюдаваше пазара на лондонското Сити. Станаха свидетели дори на истинско чудо: английските адвокати бяха вече в кабинетите си, макар че на брега на Темза бе едва десет и половина сутринта.

— Затова пък може би ти трябваше да поостанеш още малко в леглото, Бил. Очите ти са увиснали почти до брадата.

Екипът на Строд обработваше още шестнайсет досиета, от които едно-единствено изискваше незабавна намеса: ставаше дума за осигуряването на миноритарно участие (поне на първо време) в Белгия и Холандия под прикритието на лихтенщайнско дружество, зависещо на свой ред от второ дружество със седалище в Кюрасао. Официалните власти им създаваха известни затруднения; щеше Да се наложи да подкупят този-онзи и да намерят ново подставено лице. Около четвърт час Лодегър уточнява подробностите, след което обяви решението си. Що се отнася до подставеното лице, достатъчно бе Строд да се свърже с „Морският вълк“, чиито компютри щяха да му предоставят необходимата информация. Сведенията пристигнаха след час. На разположение имаха хиляда осемстотин и шейсет милиона, изпрани и готови да бъдат инжектирани във всяка операция от тип 6 А, от които четирийсет процента за Северна Америка чрез канали 81 (Москва) и 34 (Швеция), via Унгария и Люксембург, и шейсет процента, разпределени между Африка и Южна Европа, чрез канал 101 (Емирствата). Да се уточни местоназначението, гласеше в края шифрованото съобщение, изпратено от „Морският вълк“. Това донякъде поуспокои изопнатите нерви на Лодегър. Веднъж и Макартър да го остави на мира и да се въздържи да му дава директиви! Преди година и половина, и то след доста остри разправии, между двама им с Макартър бе утвърдено нещо като разпределение на задълженията. Макартър се ангажираше с отговорността за всички операции по прането на пари, докато той, Лодегър, поемаше задължението да реализира инвестициите, на първо място в Северна Америка.

Поне Лодегър така бе изтълкувал сключеното споразумение. Но явно не и Макартър, който винаги имаше идеи за всичко и не пропускаше да ги изложи. И то толкова нагло, че Лодегър неведнъж едва се бе въздържал да не поиска арбитража на „онези там“. Защото трябваше да се признае, че „те“ не разбираха нищо, или почти нищо. Все едно да се опиташ да обясниш основите на ядрената физика на някой ягуар.

Веднъж и негодникът Макартър да запази шибаните си съвети за себе си! Събитие, което граничеше с чудо.

Макартър се намираше в Ню Йорк от три-четири дни.

Може би това обясняваше всичко. Или пък беше прекалено зает с нещо друго.

Толкова по-добре!

Един от прислужниците в апартамента на Парк Авеню му донесе дрехите, които бе поискал. Лодегър взе втори душ и се преоблече.

„Грациела“ на свой ред съобщи за привеждането в пълна готовност на хиляда четиристотин двайсет и пет милиона.

Или общо три милиарда и триста милиона. Почти рекорд за ден като понеделник. Лодегър си позволи петсекундна екзалтация. Той се разпореждаше с повече пари от което и да било човешко същество на планетата. И феноменът се разрастваше от появата на „крака“ — първичен, нечист и съвършено неразтворим кокаин, който благодарение на ниската си стойност значително бе разширил кръга на консуматорите. Това беше истински взрив, същинска епидемия.

Засягаше всички прослойки на обществото както в големите градове, така и в провинциална Америка, както в предприятията, така и в училищата.

Пресмятайки новите печалби, които щяха да извлекат от „крака“, Лодегър напълно забрави Манди.

Бърт Съсман благоволи да се появи няколко минути преди седем. Той също бе работил в събота и неделя, но това не му даваше основание да закъснява. Още повече, че този негодник, макар и явно да не си беше отспал, изглеждаше толкова бодър, сякаш се връщаше от дълга почивка. Тананикаше някакъв дует — от „Веселата вдовица“, както благоволи да уточни. Накрая все пак прекрати влудяващото си изпълнение, за да обяви, че всичко било вече наред. Двата случая с Мравките-банкери, които ги принудили да останат на поста си, били разрешени.

— Снощи се опитах да се свържа с теб, за да ти го съобщя, но Манди ми каза, че разхождаш кучетата.

— Върви по дяволите, Бърт!

Очакваше от Съсман да му представи най-късно до утре напълно завършен проект за оползотворяването на хиляда осемстотин и шейсетте милиона.

Лодегър не обичаше Бърт Съсман като личност, но го смяташе за най-способния от петимата си помощници.

Трябваше да нареди на Толивър да състави проектоплан за пласирането на сумите, обявени от екипа на „Грациела“.

След десет се обади някой си Карлтън Уебстър: господин Хоуд (Милан) издействал нова среща, което в превод означаваше, че Милан е открил Лакомника. Лодегър посрещна съобщението почти с безразличие; имаше си по-важни грижи от Гантри. Дори не беше много сигурен дали вече се интересува от случая. Още повече, че инцидентът в Милуоки бе приключен. Онези двама глупаци, братята Кесъл, бяха намерили смъртта си по време на злополучен лов нейде вдън Уискънсин. Заледената повърхност на блатото, по която поели риска да тръгнат, се пропукала под тежестта им. Първият се удавил, а вторият умрял от студ, тъй като загубил ключовете от колата си. Така братята Кесъл безшумно се присъединиха към хилядите жертви, които безнаказано взема всяка година тайната кокаинова война. На хората на Милан можеше напълно да се разчита, станеше ли дума да се изпипат нещата.

Освен в случая с Гантри. Но това, че Милан не съумяваше от толкова време да се справи с него, сега почти разсмиваше Лодегър. Подобен неуспех щеше да има поне предимството да посмачка фасона на мъжа с изострените нокти.

Лодегър вече осъзнаваше, че е направил грешка, хвърляйки Милан срещу Гантри. Сбърка, като последва съветите на Макартър. Оставих се изцяло да бъда подведен от омразата ми към Гантри. Добре поне, че никой не е в течение на аферата в Сан Диего. Никакво разчистване на лични сметки. А и затрудненията на Милан напълно ме устройват. Ако един ден случаят се разчуе и „онези там“ започнат да ми задават въпроси, винаги бих могъл да отрека; тогава въпросът би опрял до моята дума срещу думата на един Милан, дискредитиран от поредица последователни неуспехи.

Всъщност да вървят по дяволите! Нямаше време да се задълбочава на тази тема. Гантри може да е на другия край на света, но Милан, както винаги, рано или късно ще му види сметката. Спомняше си ликвидирането на колумбийския посланик в Унгария. Правителството му го бе изпратило в Будапеща, за да го спаси от преследването на Картела.

Хората на Милан го откриха и убиха там, отвъд Желязната завеса. На сакото на жертвата намерили прикрепена малка бележка: „И да бягаш, и да се криеш — полза никаква!“

Констатация, която очароваше и успокояваше Лодегър.

Боб Сасия беше в Калифорния. Обади се в единайсет и половина, за да съобщи, че всичко е наред. Една от двете операции, мотивирали пътуването му, засягаше филмовата индустрия. Друга идея на Макартър. Добра и забавна, дори според Лодегър: ставаше дума за финансирането на филм чрез инвестирането на вече изпрани седем, осем, петнайсет милиона долара. Приходите от международната кариера на филма щяха да бъдат десет и дори двайсет пъти по-големи от вложените средства, като при това нямаше да подлежат на никакъв контрол. А те щяха да увеличат още повече тези приходи, прибавяйки към тях няколко милиона долара, само че мръсни. Не беше кой знае колко, но чрез подобни комбинации си осигуряваха постъпления от половин милиард долара годишно. С изумителна скромност (ах, този негов проклет навик да се оказва винаги прав и да не забравя никога нито една цифра!) Макартър бе признал, че първоначалната идея не е изцяло негова. Изглежда се бе вдъхновил от Мафията, финансирала навремето филм за самата себе си. Начинанието й бе осигурило тройното предимство да получи голяма печалба, да прикрие значителни капитали и накрая, в резултат на грижливото окастряне на сценария, да представи шефовете на фамилията в благоприятна светлина.

— Какво целите с това, Мак? Да финансирам филм за Колумбия?

— А защо не? И двамата много добре знаем, че при необходимост Картелът ни най-малко не се колебае да се обяви за жертва на американския империализъм. Точно това би трябвало да се хареса на зрителите в Латинска Америка. Намерете добър сценарист!

Телефонно обаждане на Манди. Съжалявала.

— Майната ти! — изръмжа Лодегър точно преди да затвори.

В ход бяха близо стотина операции. Всички служители работеха здравата. Но Лодегър обичаше това. Изпитваше безкрайна гордост от способността си да следи едновременно толкова досиета. Нямам за какво да завиждам на Макартър, независимо какво смята той по въпроса. Не мисли прекалено много за Макартър. А още по-малко за Манди или за Гантри. Никакви емоции!

Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се оказваха заети едновременно четири линии. Към това се прибавяха мониторите, принтерите, факсовете и телексите, както и несекващият поток от хора, които идваха да получат нареждания и чийто ум бе ангажиран с не повече от десетина сделки. Докато той мислеше за всички операции и въпреки това успяваше всеки път да даде необходимия отговор, да намери подходящото решение. Усещането за мощ, за самоконтрол, едва ли не за непогрешимост буквално го опияняваше. Щеше да му се наложи да разшири фирмата, да наеме още хора. В перспектива все по-ясно се очертаваше образът на един Карлос Лодегър, който в крайна сметка ще поеме върховната власт и ще гледа на Ал Капоне, Лъки Лучано или Майер Лански като на безобидни и непохватни хлапета, а на периода на сухия режим — като на епоха на жалки клоуни, лишени от въображение и размах.

И който, разбира се, най-напред ще постави Макартър на мястото му.

Без да й отдава особено значение, той се задоволи само да отбележи току-що пристигналата информация за сливането на две дружества. За да избегнат спекулациите и резките промени на пазарите, заинтересованите страни както винаги бяха пазили новината в тайна до последния момент.

Уолстрийт реагираше, но борсата вече бе затворила и последствията, естествено, бяха незначителни.

— Може ли да направим някакъв удар в Токио или в Хонконг?

— Нищо интересно, вече проверих — отвърна Бърт Съсман. — Ще трябва да изчакаме Лондон до утре сутринта. Ако искаш, мога аз да свърша тази работа.

— Не. Довечера Боб се връща от Лос Анджелис и ще поеме случая:

Току-що слелите се дружества притежаваха една-единствена характерна особеност, която заслужаваше вниманието на Лодегър: и двете имаха в активите си гори. Според някои сведения новата компания, възникнала от сливането, щеше да се нарича „Йелоухед и Стар Корпорейшън“.

На добър й път. Така ако един ден ми хрумне да обявя ПОП в този сектор, ще имам само една „мишена“ вместо две.

След което се захвана с друго.

— Идвала ли си вече в Тасмания, Зенаид?

— Едва имах представа къде се намира. Ако ми бяха казали, че е независима държава, щях да повярвам.

И почти не преувеличаваше.

— В Тасмания се гордеем с две неща — каза Алисън. — Ерол Флин е роден в Хобарт и всяка година организираме фантастична регата. Освен това си имаме Тасманския дявол.

Алисън Грант бе около двайсет и пет годишна жизнерадостна брюнетка със сини очи, не много висока за австралийка. С Гантри се запознала в Лондон, докато чакала да се качи на самолета за Мелбърн. Била на летище „Хийтроу“, сред пътниците в туристическа класа. Гантри се приближил до нея. Представил се. Сама ли пътувала? Би ли склонила да смени неудобната си седалка с разкошно кресло в първа класа? Без нищо в замяна, естествено. Така де, трудно можел да посегне на целомъдрието на една дама в присъствието на четири-пет стюардеси. Имал два билета за първа класа, но щял да използува само едно място. Търсел си спътник — с подчертано предпочитание към дамите, — за да му прави компания през дългия полет. Е, би ли се съгласила? В най-лошия случай рискувала да я хване за ръка; малко се страхувал, когато летял със самолет. И Алисън казала „да“.

— Влюбих се в този негодник, Зенаид, но никога не съм спала с него.

— Просто не знаеш какво си загубила.

— Донякъде предполагам. Не наливай масло в огъня, ако обичаш.

Когато кацнали в Сингапур обаче, Гантри слязъл и тя трябвало да продължи нататък сама, все така в първа класа (Гантри бил достатъчно любезен да плати мястото й до самия Мелбърн). Два месеца по-късно получила писмо, придружено от чек. Ако искала да продължи образованието си в Съединените щати, можела спокойно да използува тези пари. Това било преди четири години. Алисън завършила следването си именно благодарение на тази тъй оригинална субсидия. Ни вест, ни кост от Гантри в продължение на близо три години. После изведнъж се появил в Хобарт, където веднъж се върнала да прекара ваканцията.

Спечелил веднага родителите й и я попитал дали иска да работят заедно, след като се дипломира по икономика. Посетила джонката, хвърлила котва срещу Кастри Еспланейд, и там се запознала с Пат, Тони, Бабу, Лио Стърн, Хъдзън Лийч и с всички останали. Гантри й обяснил за какво точно става дума: ако се включела в екипа му, то в никакъв случай нямало да бъде в качеството на хетера. Нямало и с пръст да я пипне, щом работели заедно. Можела да приеме или да откаже. Тя приела. И нито веднъж не съжалила за това. Нямало да остане вечно на джонката, разбира се.

Особено ако се омъжела за Жо Пруво и се посветяла на лозарството. Но за нищо на света нямало да напусне джонката точно сега. И дума да не ставало, че ще зареже Гантри.

— Не бих искала да бъда недискретна, Зенаид, но как е в кревата?

— Попадала съм и на по-лошо.

— Нито едно от момичетата, които са работили или работят на джонката, не е успяло да се пъхне в леглото му. Не го казвам, за да… как да се изразя?… за да ти правя четка.

Бих искала просто да знам…

— Затваряй си човката, Грант!

Зенаид работеше. Над гората от евкалипти и гигантски папрати около колибата се лееше дъжд. Преди час бяха получили по радиостанцията ново съобщение от джонката с внушително количество информация, която Зенаид записа с помощта на Алисън. Сега трябваше да я класират и да я добавят към получените до този момент сведения. Нито една от двете млади жени не бе добре с машинописа, така че се видяха принудени да пишат на ръка. Жалко, че не разполагаха с факс! Но не можеха да искат невъзможното.

Зенаид пресяваше информацията. Не всички сведения бяха еднакво важни. Предвид планираната операция, някои елементи имаха по-голяма стойност от останалите. Но Гантри настояваше да записват всичко. Негово задължение било да определи какво може да бъде използувано. Задължение… Така де, приказка да става! За момента цялата работа върша аз, докато господинът си играе на ловен надзирател с оня жабар Жожо и другите си приятелчета.

Тя приключи с подбора и разпредели всичко в три отделни купчини. Първата включваше в резюме важните според нея елементи; втората — сведенията, които не й се струваха чак толкова съществени; третата — онова, което смяташе, че преспокойно би могло да послужи за направата на книжни лястовички. Погледна часовника си. Четири и дванайсет следобед. Гантри и Пруво отсъстваха вече пет часа.

Напъха първата купчина листа в картонена папка и върху нея с червен флумастер написа: „Йелоухед и Стар Корп. Скромни съвети на една женска като принос в изтребването на Мравките.“

— Край, Алисън. С удоволствие бих изпила една бира. Що за чудо е това, Тасманския дявол?

Първият изстрел изтрещя съвсем неочаквано, последван незабавно от множество други.

Малкият „Фолкън 50“, излетял от Кеърнс, е оставил зад себе си австралийския континент, прелетял е пролива Бас, приближил е Тасмания и е кацнал не в Хобарт, а в Лонсестън, втори по големина град в Тасмания. Това става през нощта. Малкото летище е безлюдно, в контролната кула дежури човек, чието мълчание Пруво предварително си е осигурил. Един рейндж ровър откарва Зенаид, Гантри и Пруво, който не е млъкнал нито за миг през целия път. Лозята му не са далече; трийсет и два хектара тук, по плодородните хълмове край широкото устие на река Тамар, която напоява околностите на Лонсестън; двайсет-трийсет хектара там… Той, Пруво, произвежда вино — „… същинско бордо… е, почти…“, — както и „шампанско“, в сътрудничество с „Моет и Щандон“ и с „Рьодерер“. Не е милионер, но и това ще стане. Кара трийсет и петата.

Въздържа се да им покаже лозята си, въпреки че ужасно му се иска. Ако се вярва на думите на Алисън (а за него Алисън е Господ-Бог), някой ги преследвал; някой, който бил способен да ги догони чак до Тасмания или, с други думи, до края на света. Добре де, нека само дойдат! Тук, в Тасмания, също не са вчерашни. Не че той, Пруво, е кой знае какъв стратег, но наистина е готов на всичко заради един тип, който е платил следването на Алисън и после й е намерил добра работа, при това без да я „перне“ нито веднъж. „Моля да ме извините, госпожо“ (последното е адресирано до Зенаид).

Пруво е взел изключително находчиви предпазни мерки.

Преди всичко си е осигурил съучастничеството на контрольора на въздушния трафик на лонсестънското летище.

Предвидил е и други изненади. Отвежда спътниците си в ресторанта „Пени Роял Уиндмил“, но само прекосяват залата. Зад сградата ги очаква втора кола, този път ландровър. Потеглят на север, към брега на пролива Бас, където Пруво има малка вила. „Ако приемем, че онези типове продължават да ви преследват, най-логично е да заключат, че съм ви скрил на вилата. Схващате ли? Да, ама не им се урежда въпросът!“ Свива по един черен път и се отправя на юг. Пресичат някакво шосе, след това железопътна линия, после черен път. Тасмания се слави с най-голямата девствена — ама наистина девствена! — джунгла в света. Не го ли знаехте? Има много места, където все още не е стъпвал човешки крак. Така де, от диво по-диво. Някои хора са си наумили да застроят с язовири цялото течение на река Франклин. Тия са направо болни! Разбрах, че сте еколог, Гантри. Казвах си аз, че човек, който може да бъде толкова коректен с Алисън, задължително притежава и други достойнства. Пристигаме.

Зенаид прекарва първата си тасманска нощ във ферма, където човек като нищо би могъл да реши, че се намира в Йоркшир, ако не са рояците какаду. Там се запознават с двама приятели на Пруво, ловци и специалисти по преходите в джунглата.

— Вашите телохранители — представя ги Пруво. — В колибата ни чакат още двама. Както и Алисън. Намерила ви е радиостанцията, която искахте, Гантри.

Потеглят отново на път доста преди разсъмване и тъй очарователният английски пейзаж постепенно се променя с напредването им на югозапад. Непрекъснато вали силен, тежък, агресивен, потискащ дъжд. Флората също се променя. Европейските дървета, засадени от първите преселници, отстъпват място на буйна тропическа растителност.

Рейнджровърът и ландровърът си помагат взаимно, когато се налага да прекосяват бурни потоци.

До колибата се добират вечерта на втория ден, три часа след като са оставили колите, които не могат да продължат нататък.

Тук са от четири дни. И от четирийсет и осем часа е обявена тревога.

— Най-малко двайсетина души. Поне толкова са наброили приятелите ми в Хобарт. Но може и да са повече. Плюс онези странни типове, за които ми съобщиха. От Мелбърн има директни полети не само за Хобарт, но и за Кингс Айлънд, Смитън Страхън и Куинстаун, който е на шест часа път пеша оттук. Според мен преследвачите ви трябва да са някъде около петдесетима. Един от приятелите ми в Хобарт е поразпитал двама-трима от тях. На пръв поглед нищо нередно. Всичките притежават американски или австралийски паспорти и твърдят, че са дошли на риболов. В багажа им няма оръжие. Така де, да не са луди! Ще си намерят на място, тук поне с лопата можеш да го ринеш. Страхотна организация вадят вашите хора!

Дъждът не спира нито за миг. Пруво е обявил всеобща мобилизация сред работниците и приятелите си. Наблюдателни постове са разположени около колибата и преди всичко по протежение на зигзагообразно виещия се черен път, който води за Куинстаун.

Именно оттам към десет сутринта съобщават за появата на неприятелски разузнавачи. Тозчас Гантри и останалите на свой ред тръгват на разузнаване.

Въпросът е да издържат още трийсетина часа до пристигането на джонката, която полага всички усилия, за да се присъедини колкото може по-бързо към тях. Изключено е да я изчакат на брега. Това би означавало да разкрият мястото на акостирането й. Остава да се надяват, че въпреки несравнимо по-голямата мощност на двигателите си, „Сивата сянка“ няма да пристигне преди джонката.

И този проклет дъжд!

Разнеслите се в далечината изстрели секнаха. Преброиха общо единайсет. Алисън стоеше на прага, под малкия дървен навес, който го защитаваше от дъжда. Междувременно Зенаид бе напъхала току-що съставените от нея досиета в непромокаема платнена торба. Озърна се, за да види дали не е забравила нещо, някой документ, който…

Точно тогава й хрумна идеята. Извади папките от торбата и избра един от листовете, на които си бе водила бележки. Накъса го на парчета, прибра парчетата в папката, задържайки само едно. Но вместо да го смачка на топка и да го захвърли в някой ъгъл, тя го пъхна между две от дъските на грубия паркет, така че да се забелязва само крайчеца му.

— Побързай, Зенаид!

— Спокойно!

Единствената стая на колибата приличаше точно на онова, което всъщност и беше: временен подслон, обзаведен с голяма маса, няколко пейки и огнище, където някой явно бе изгорил множество документи, грижливо стривайки след това пепелта. Остатъци от храна в пластмасови чинии… Отлично!

— По-живо! — подкани я Алисън.

Зенаид облече анорака си, метна торбата на гръб и хукна към гората по петите на изпреварилата я Алисън. Буйната растителност мигом ги погълна. Продължиха да тичат още около миля през подгизнали от вода храсталаци. Сетне поеха по едва видима пътечка, която предишния ден за щастие на два пъти бяха обходили. Въпреки това за малко да подминат мястото на срещата. Нечия ръка сграбчи Зенаид, чиято първа реакция бе яростно да размаха големия ловджийски нож.

— По-трудна си за спиране и от влак, Бога ми! — отбеляза Гантри. — Не ме обезобразявай, ако обичаш.

Усмихваше се. Носеше ловджийската си пушка така, сякаш беше овчарска гега.

— Изглеждаш наистина неотразим като воин на джунглата, Гантри. Обзалагам се, че няма да уцелиш дори крава в коридор.

— Напълно възможно е, никога не съм хващал пушка. Бяхме се разбрали да си плюете на петите още при първия изстрел. Какво правеше?

— Поразтребих малко. Такава ни е орисията на нас, клетите домакини, докато мъжете си играят на стражари и апаши.

Вървяха бързо, следвайки по петите един от ловците на Пруво; Алисън Грант се задъхваше и Гантри пое раницата й, добавяйки я към своята. Зенаид му каза какво е направила в колибата. Той поклати глава.

— Мислим, Ганьон, така ли?

— Само не ми казвай, че съм сбъркала.

— Идеята е чудесна. Просто ме е яд, че не ми хрумна на мен.

Вървяха вече от два часа, когато изневиделица, без дори и най-малкият шум да ги предупреди за приближаването им, пред тях като по вълшебство изникна един, сетне втори мъж. Не произнесоха нито дума; въоръжени бяха с бойни пушки (Зенаид разпозна малката издутина с формата на обърнато V върху цевите; май бяха М нещо си; точно така, М 16; е, поне така ми се струва) и се задоволиха да им покажат посоката, в която трябваше да продължат. И те продължиха. Прегазиха няколко реки, често във вода до кръста. Понякога вървяха срещу течението, понякога го следваха. Алисън Грант проявяваше очевидни признаци на умора. Петдесетте й съблазнително оформени килограма не бяха създадени за подобни форсирани преходи. Наложи се направо да я теглят нагоре по стръмния бряг на едно дере.

— А ти добре ли си? — попита Гантри Зенаид.

— Да. Защо?

— Слава Богу, че не ми се наложи да търча подире ти, докато те сваля. Сигурно още щях да те гоня.

— Не ти, а аз хукнах подире ти. С колко души водихте война?

— С около дузина, може и петнайсет да бяха. Идваха от Джорджтаун.

— Ти колко уби?

— Най-малко четирийсет и трима.

В действителност бе стрелял напосоки с надеждата, че няма да рани никого. Доколкото му било известно, засега резултатът бил нулев и за двата отбора. Какво пък, толкова по-добре. Дано и занапред останеше такъв.

— Пат не ти ли каза нещо по-специално по радиото?

— Ревящите четирийсет ревели, та се късали. Имало деветметрови вълни. На моменти, когато пропадали между тях, се опасявали да не ударят кила в дъното. Помоли ни да му занесем цветя. Започва да ми писва от тази гадна река!

Отново вървяха във вода, по посока натечението. Реката не беше дълбока — не повече от трийсетина сантиметра, — но за сметка на това камъните по дъното й ужасно се хлъзгаха. През последните двайсетина минути всички бяха падали най-малко по веднъж. Рекордът държеше Алисън, която бе на четвъртото си падане и вече залиташе. В тъмнината лицето й не се виждаше, но сигурно бе бледа като платно. Зенаид също едва дишаше. Вървящият начело ловец (как се оправяше в този гъсталак и под този заслепяващ дъжд?) очевидно най-сетне взе решение. Изкатери се на близките скали и им направи знак да минат, докато самият той остана назад. От австралийската му шапка, част от чиято периферия бе вдигната и прикрепена към бомбето, се изливаше вода като от улук. Зенаид и Гантри хванаха Алисън под мишниците и почти я носиха през цялото изкачване. Накрая стигнаха върха на скалисто възвишение. Там завариха двама мъже, които бяха опънали няколко палатки. Имаше горещо кафе и готова вечеря. Успяха дори да се преоблекат с леко овлажнените дрехи, които измъкнаха от раниците: Палатката им бе с не повече от два квадратни метра площ, като и дума не можеше да става за изправяне.

— Не ми върви! — въздъхна Алисън. — Веднъж да видя Гантри гол!

Три секунди по-късно тя вече спеше, Зенаид хапна и също си легна, като за всеки случай се настани между Гантри и австралийката.

Късно през нощта, а може би и призори, пристигна Пруво, ухилен до уши. Този жизнерадостен дебеланко с розови бузи на бургундски любител на виното бе очевидно в стихията си. Уведоми ги, че лошите били на бойна нога, водени от други специалисти по джунглата, които обаче били далеч по-малко специализирани от неговите специалисти.

Засега предприетата от тях лъжлива маневра давала чудесни резултати, а и дъждецът напълно ги устройвал, заличавайки всички следи.

— Освен това ви остава да издържите не повече от едно денонощие. Трябва да ви кажа, че им се изплъзнахме на косъм. Ония нахълтали в колибата двайсетина минути, след като момичетата я бяха напуснали. Били повече от шейсет души.

Зенаид заспа отново. Първия път бе сънувала, че Гантри провира ръка между бедрата й. Но се оказа, че не е сън. Това ципоного намира начин да ме опипва, дори и когато спи!

С пълно право бе отдалечила закръглената австралийка.

В Ню Йорк беше един часът следобед и валеше сняг.

— Имам толкова работа, че с удоволствие бих си спестил разходката до този паркинг — изръмжа Лодегър.

Милан почукваше с нокти по рамката на вратата.

— Гантри и момичето са в Тасмания. Успях да вдигна на крак около стотина души, които са по петите им. Мисля, че знаем къде ще се опита да се качи на джонката. Мястото се нарича Страхън. Това е единствената точка по западното крайбрежие на Тасмания, където може да акостира кораб.

Морето там е винаги много бурно, особено през последните дни.

— Къде е джонката?

— Някъде в Индийския океан, но се приближава. С малко повече късмет може и да потъне. Моряците наричат този район на света Ревящите четирийсет и дори и най-добрите от тях предпочитат да го избягват.

— Та нали разполагахте с цяла флота?

— Имам пет яхти, които с пълна скорост плават към Страхън. Всяка от тях преспокойно може да направи шибаната джонка на трески.

— И къде са сега?

— „Сивата сянка“ ще бъда в района на Страхън след двайсетина часа. Два от другите са прекалено далече. Индийският океан е голям, а те се връщат чак от Кергеленовите острови, където в един момент решихме, че джонката се кани да се отбие.

— Остават още две.

— От които нямам никакви вести. Или са потънали, или имат проблеми с радиостанцията. По принцип, ако се съди по последните им известни ни координати, те би трябвало да са още по-близо до Страхън, отколкото „Сивата сянка“.

Лодегър едва не избухна в смях. Самата многословност на Милан недвусмислено говореше за объркването му. Веднъж и на него да му се удаде случай да затвори устата на човека с изострените нокти, който продължава да ме нервира с това почукване!

— А хеликоптерите?

— Непрекъснато вали много силен дъжд. Пълно е с преплетени дървета и храсталаци. Освен това в момента там е нощ. Не е сигурно обаче, че и утре ще могат да летят. А и австралийските власти не се поддават лесно на обработване — историята, че търсим места за снимане на филм, не им се стори особено убедителна.

Мълчание. На двайсетина метра от тях мина кола, шофирана от жена, която дори не обърна глава и продължи към горните етажи на паркинга. Едва ли бе забелязала двамата мъже в колата, паркирана сред петдесетина други в един сумрачен ъгъл. Лодегър изпитателно изгледа Милан.

Знаеше, че не го е накарал да дойде тук единствено за да го запознае с едно недотам завидно положение, макар че никога досега не бяха имали толкова големи шансове да приключат веднъж завинаги с Лакомника.

— Добре, Милан. Имате да ми казвате нещо. Какво?

— Открихме колибата, в която Гантри и момичето са се крили през последните дни след пристигането си в Кеърнс, и внимателно я претърсихме. Бяха оставили една негодна за употреба радиостанция, която явно са повредили умишлено. Но между дъските на паркета хората ми намериха накъсани записки. Всъщност само няколко реда. Говори ли ви нещо името „Йелоухед и Стар Кори.“?

Гантри бе излязъл от палатката, Алисън спеше: преди два часа отвори очи колкото да изгълта два сандвича и чаша кафе, след което отново заспа. Зенаид се протегна, отхвърли непромокаемото пончо (двойният покрив на палатката течеше като решето), намъкна анорака си и на свой ред излезе. Чувстваше краката си малко сковани, но не беше болка за умиране.

Наближаваше пладне. Озърна се. Мястото бе невероятно красиво. Възвишението, което огледа съвсем бегло при пристигането им, се оказа значително по-просторно, отколкото й се бе сторило — трийсетина метра в диаметър, само скала. И не беше точно възвишение, а по-скоро огромно стъпало от колосално стълбище. В единия му край се разбиваше водопад, който бе издълбал нещо като басейн, подхранван от десетки стичащи се по скалите ручейчета. Наоколо растяха дървета. Приличаше на онова място в Тайланд, където двамата с Гантри се бяха „гушкали“ за първи път. С тази разлика, че в Тайланд имаше слънце.

Колкото до гушкането, с Гантри вече май от доста време затягаме коланите на целомъдрието. Първо покрай морячетата, на които направо щяха да им изскочат очите, после в онази колективна колиба и сега тук, в палатката, с долепената до нас Алисън…

Палатката беше скрита под дърветата. Както и двете опънати платнища, под които за момента седяха Гантри и жабарят Жо. Зенаид срещна погледа на Гантри, който невъзмутимо пушеше лулата си.

— Дълго ли възнамеряваш да стоиш под дъжда?

— Вземам си душа — отвърна тя.

Накрая все пак отиде да седне при тях. Да, иска кафе.

Освен това е и гладна.

Не се виждаше нито един от ловците.

— Как е положението?

Наложи се да повтори въпроса си, тъй като го бе задала е пълна уста.

— Отчайващо — отговори спокойно Гантри. — Лъжливата маневра на Жорж не ни върши повече работа. В момента към нас напредват и ни обкръжават седемдесет и петима наемни убийци. Пътят към морето е отрязан. Самото море буквално е побесняло и ако Тони е достатъчно щур, за да се приближи до брега, в най-добрия случай ще се озове на някое дърво с нанизан на шията рул. Метеорологичният бюлетин е повече от песимистичен и предвижда ураганни ветрове през близките няколко дни. Една яхта е преминала праговете на Адската порта при Страхън и спокойно изчаква да се появим било ние, било джонката. На борда й има четирийсетина въоръжени мъже. Колкото до тези, които ни обкръжават, те би трябвало да бъдат тук най-късно към шест часа, ако се вярва на разузнавачите на Жо. А, щях да забравя… „Сивата сянка“ се приближава и е вече в пролива Бас. Ще бъде в района на Страхън към десет вечерта.

— Проклятие! — изръмжа Зенаид, захапвайки един сандвич с френско-тасманско сирене. — Значи сме загубени.

— Напълно.

Гантри смукна от лулата си и се настани малко по-удобно, облягайки се на втората радиостанция. Зенаид му се усмихна и попита на френски:

— Глупости ли говори, както обикновено, или в думите му има нещо вярно?

— Всичко е самата истина — отговори Пруво също на френски. — Имате доста странен акцент.

— Не аз, а вие имате акцент. Ний, дет̀ сме таковата, от Канада, говорим истински френски. При Страхън действително ли има такова нещо, на което му викат Адската порта?

— Да, „Hell̀s Gate“. Тя е и единственият плавателен път, свързващ Индийския океан с Маккъри Харбър. Има един праг, който могат да преодолеят само плиткоходните съдове. И като се изключи Страхън, по цялото западно крайбрежие няма друго място, където биха могли да акостират. Особено при вълнение като сегашното. Без майтап! Слушайте, исках да ви попитам нещо… Той спал ли е с Алисън?

— Разбирам френски — обади се Гантри, който беше затворил очи.

— Не разбираш абсолютно нищо, проклет англичанино! — сопна му се Зенаид на английски, след което добави на френски: — Тя ми се закле, че не е.

— Вярвате ли й?

— Да.

— Аз също.

— Толкова по-добре.

— Той разбира ли какво си говорим?

— Вие пък! Разбира се, че лъже.

— Всичко разбрах — настоя Гантри.

— Дали пък да не ти тегля една майна! — полюбопитства Зенаид.

Наля си още кафе. Запита се дали не биха могли да изпратят Пруво в палатката при Алисън, за да могат двамата с Гантри да останат за малко насаме. Или пък, което би било още по-приемливо, точно обратното: да оставят лозаря и неговата австралийка да се любуват на гадния дъжд, докато тя и Гантри се посветят под пончото на прословутото „гушкане“, което очевидно щеше да им бъде и последно.

— Виж, това вече го разбрах — заяви Гантри. Дори не бе отворил очи, но — Зенаид ни най-малко не се съмняваше в това! — безпогрешно бе прочел мислите й. — Разбрах и съм съгласен — добави той. — Доста време изпуснахме, вярно.

— За какво говорите, ако не е тайна? — попита Жорж Пруво, Гантри отвори очи и двамата със Зенаид многозначително се вторачиха в жабаря.

Бяха в палатката. Три-четири капки паднаха върху голия корем на Зенаид и я погъделичкаха.

— Дали не ти е време да се облечеш, Ганьон?

— Часът е едва три и половина.

— Вярно бе! Нали постоянно си гледаше часовника! Човек би рекъл, че ни засичат с хронометър. Обличай се.

Тя протегна ръка и взе поставеното пред самия вход на палатката канче, което се пълнеше с вода почти толкова бързо, колкото го изпразваха. Наплиска се, после навлече пликчетата си и платнения панталон.

— Гантри, мислиш ли, че са намерили моята хартийка в колибата?

— Сто на сто.

— И ще го предадат на Лодегър?

— Хиляда на сто.

— С твоя речник на брокер някой ден ще заложиш на времето, за което стигам до оргазъм.

— Значи какъв е залогът? Лодегър със сигурност е чул за пръв път името на „Йелоухед и Стар“ най-малко преди шест-седем часа. Също толкова сигурно е, че е поискал по-подробна информация за нея и че е получил такава. Открил е, че един от главните акционери се казва Роузуол. Поинтересувал се е кой е Роузуол. Научил е, че това е името по мъж на някоя си Абигейл Макнълти. Попитал се е дали съществува връзка между въпросната Макнълти и някой си Запъртък Макнълти, убит в Бризбейн при опит да убият Джонатан Гантри. Първи основен момент. Несъмнено е видял съобщението за сливането, довело до създаването на „Йелоухед и Стар“. Нещо в него е привлякло вниманието му и то е фактът, че и двете дружества имат в актива си милиони хектари гори.

— Като „Обауита“.

— Отбелязал е тази подробност, но вероятно без да й придава особено значение. Облечи си фланелката — няма да умираш с голи цици я.

— Знаех си аз, че ревнуваш.

— Или не й е придал значение, или, напротив, вече замисля да атакува „Йелоухед“.

— Говориш така, за да омаловажиш гениалната ми идея да оставя онова късче хартия в колибата.

— Идеята е чудесна, но рискува да събуди подозрението му.

Въдицата ти е малко грубичка.

— Аз съм идиотка. Кажи си го направо.

— Не си. Запознах се с работата ти. Имам предвид трите папки. Скромните ти предложения на женска са доста хитроумни.

— Има ли в тях нещо, за което великият Гантри не се е досетил?

— Да, и ще го използвам. Мисля, че от нас ще излезе добър екип, Ганьон.

— Ако сме все още живи довечера.

Гантри втренчено я погледна. Тя също впери очи в него и едва не се разкисна. Кажи му, че го обичаш, Зенаид. Фактът си е факт, а и той вече го знае, така че това почти нищо няма да промени. Или просто го наречи Джонатан. Той ще разбере.

Гантри целуна дланта й и лекичко я отблъсна.

— Ще се разнежваме друг ден, Ганьон. Достатъчно е дъждът да спре за малко, или поне да намалее.

— Та какъв е залогът? — промърмори тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той се усмихна.

— Пет към едно. Едно от двете: Лодегър, ако наистина той е шестметровата Мравка, или ще мине в настъпление, или ще започне да се ослушва, предусещайки някаква клопка, и тогава ще се наложи да включа в действие останалата си артилерия, така че той рано или късно ще обяви своята ПОП.

— Каква е ставката? Четири към едно?

— Много по-висока: две към едно. Той ще обяви своята ПОП. Ще я обяви, независимо дали му се иска, или не. Но на него ще му се иска, дори и само за да си отмъсти за Сан Диего. Чу ли нещо?

— Изстрели.

Тя бързо се дооблече и последва Гантри навън. Проклетият дъжд продължаваше да вали. И то все така силно, вече трети ден.

Гантри и Пруво разговаряха с един от ловците. Зенаид се приближи в момента, в който той измъкна изпод пончото си уоки-токи и го включи на приемане. Нечий бавен и спокоен глас със силен австралийски акцент съобщи, че Мравките са на стотина метра.

— Ще се опитаме още веднъж да ги привлечем в друга посока, но водачът им познава района. Смятайте, че ще връхлетят отгоре ви някъде до час. Трийсетина души са. Има още една група на североизток и трета на юг. Очевидно са засекли местоположението ви. В никакъв случай не се опитвайте да си пробиете път към морето, те вече ви чакат там. Желая ви късмет. Край.

Почти в същия миг заработи радиостанцията. Обаждаха се и от джонката. Едва се чуваше, но въпреки това разпознаха гласа на Тони Биърдсли. „Лакомник“ ще е готов да ги приеме на борда си в ЧСМ вместо в ЧУО.

— По времето на Сидни-Мелбърн, вместо по това на Уелингтън-Оуклънд — преведе Гантри. — Успели са да спечелят два часа и от осем вечерта ще ни чакат.

Биърдсли продължаваше да говори. Да, видели белия кит.

Тоест една от яхтите.

Зенаид срещна погледа на Алисън. Австралийката успя да се усмихне. С Жожо са прекарали времето по същия начин, по който го прекарахме ние с Гантри, помисли си Зенаид. Вече не се учудвам защо по време на война се правят толкова бебета.

— Къде отива? — попита Алисън, посочвайки един от ловците, който се отдалечаваше, нарамил пушката си.

— Отива си — отвърна Пруво. — Двамата с Гантри едва успяхме да го убедим.

Австралийката не повярва на ушите си.

— Искате да кажете, че ни оставя сами срещу всички тези убийци, които настъпват отвсякъде?

Зенаид наведе глава и заоглежда обувките си. Странно, но изпитваше не толкова страх, колкото тъга. И неописуемо притеснение заради Алисън, която все още не бе разбрала.

— Али — промълви Гантри, — каква полза би имало приятелите на Жорж да останат с нас? Те вече са предупредили полицията. И тя ще дойде. Прекалено късно, най-вероятно. Те искаха да останат. Не им беше лесно да вземат решение. Двамата с Жорж също би трябвало да си тръгнете. Онези, които ни преследват, може би ще ви оставят да минете. Във всеки случай имате някакъв шанс.

— Да не говорим повече по този въпрос — заяви Пруво. — Али няма да си тръгне, аз също. Али?

— Естествено.

— Пълна идиотщина! — заяви Гантри.

Зенаид отново погледна часовника си. Четири часът, осемнайсет минути и единайсет секунди. Грубо пресметнато, оставаше им по-малко от час до пет и петнайсет. Гантри седна до нея под платнището, така че четиримата се озоваха в една редица. Имаме вид на жалки зрители, изгубени сред празните трибуни на провинциален стадион преди началото на не особено посетен мач.

— Чакаме до четири и четирийсет и се омитаме — заяви Гантри. — Среща в ресторант „Париж“ в Хобарт. Според Жорж там може чудесно да се хапне.

— Безспорно — потвърди Пруво. — Главният готвач е французин. Обаче готви изключително елзаска кухня. И то в Тасмания, моля ви се! Какво не й харесва на френската кухня?

Алисън плачеше.

Вятърът промени посоката си двеста четирийсет и девет секунди по-късно според часовника на Зенаид. После, в четири и четирийсет и три, изживяха няколко мъчителни мига, докато се питаха дали хеликоптерът, който прелетя над главите им, без да ги забележи, е техен или на Мравките.

— Иначе неговите бекьоф и кюгелхопф39 са наистина превъзходни! А брезелите40 му направо се топят в устата. Разкош!

Налагаше му се да крещи, за да надделее трещенето на ротора. Бяха вече на триста метра над земята, напълно невидима под пелената от облаци.

— Слава Богу, че този път не пилотираш ти — подхвърли Зенаид по адрес на Гантри. — В противен случай наистина рискувахме много.

Кингс Айлънд беше един от двата големи тасмански острова в пролива Бас. Кацнаха на светлината на множество буйни огньове, накладени от един чичо на Алисън Грант.

Въпросният чичо се казваше Флинт. Да, точно като пирата. И не им спести подробното описание на официално регистрираните по негостоприемните брегове на родния му остров петдесет и седем корабокрушения. Западното крайбрежие и Страхън, в Тасмания? В сравнение с Кингс Айлънд онова там е обикновено блато.

— И ако типовете, които ви търсят, се опитат да акостират, ще си имат наистина големи проблеми. Нищо не може да се сравнява с Кингс Айлънд. Знайте, че когато през 1845-а тук, съвсем наблизо, катастрофира „Катарк“, загинаха триста деветдесет и девет души. А да не говорим какво може да й се случи на една джонка!

Тони Биърдсли пристигна точно навреме. Дори четири минути по-рано. Успял да хвърли котва на плитчините, но колкото по-скоро си вдигнели чукалата, толкова по-добре щяло да бъде. Яхтата, която забелязал, била „Сивата сянка“, носеща се като торпила към Страхън, на триста километра южно оттук.

— Гани, никога повече не ми върти такива номера. Направо умряхме от страх. Преди малко повече от два часа установихме връзка с вашата радиостанция и ни отговориха Мравките. Казаха ни, че са ви видели сметката.

— Присъствието ни е доказателство за противното.

Гантри незабавно бе слязъл в компютърното отделение и на мига даде ход на всички бойни процедури, без дори да знае дали Лодегър действително се кани да обяви ПОП срещу „Йелоухед и Стар“.

— Какъв курс, Гани?

— Какъвто искаш, Тони.

— Ако прекосим Бас и през Тасманско море минем в Тихия океан?

— Защо не?

Компютрите буквално пушеха от пренатоварване. Започваше истинската битка. Зенаид се двоумеше, тъй като не бе много сигурна дали има място в този толкова добре подготвен екип. Сложиха край на колебанията й, посочвайки й един стол. Нейните „скромни предложения“ бяха вече въведени в един от компютрите и сега именно тя щеше да следи за прилагането им на дело. Нямаше да бъде само проста изпълнителка. Предоставиха й списък с имената на стотина адвокати, от които трябваше да подбере неколцина и да им постави конкретни задачи. За да се ръководи в избора си, разполагаше с най-подробна информация за всеки от тях, като се започне от юридическата му специалност и се стигне до хандикапа му в голфа. След първите няколко минути на нерешителност Зенаид се съсредоточи и скоро се почувства като риба във вода. Атмосферата в екипа на Гантри напълно съответстваше на природата на човека, който го бе сформирал — сърдечна, изпълнена с приятен хумор, привидно безгрижна.

И изумително ефикасна.

Зенаид се потопи изцяло в работата си, затвори се в нея досущ като във въздушен мехур, а на бузите й изби руменина и в ушите й зазвуча онова леко бръмчене, свидетелстващо за изключително умствено напрежение.

През това време джонката продължаваше пътя си през вилнеещите води на пролива Бас и с всеки изминал час се отдалечаваше от преследвачите си, които напразно я търсеха край скалистите брегове на Западна Тасмания.

2

— Налага ми се пак да пътувам — каза Макартър. — До Европа. А може би и до някъде другаде.

— Много добре — промърмори Лети.

Тя решаваше кръстословица. Носеше онези слънчеви очила, които Макартър не можеше да понася — огромни, подобни на илюминатори. С тях приличаше на един от героите от „Питър Пан“, чието име бе забравил. Очила, които изцяло скриваха очите й, и то неслучайно — знаеше това.

Бяха се завърнали на острова си след краткия престой в Ню Йорк, където Макартър се постара — доколкото бе възможно, разбира се — да избягва Лодегър. Пътищата им се пресякоха само два пъти и всеки път разговаряха само по финансови въпроси.

Погледна изпитателно Лети. Беше около девет сутринта. През нощта, както обикновено, бе станал да хвърли поглед на азиатските пазари. След това, разбира се, отново си легна, но вече не успя да заспи. Напоследък това му се случваше все по-често. Накрая внимателно излезе от стаята, докато Лети — бе напълно убеден в това — симулираше дълбок сън. Да, Макартър беше сигурен, че тя не спи. Лежеше свита, съвършено гола, покрита само с лек чаршаф. Обгърна с поглед стройното тяло, от което познаваше всеки квадратен милиметър, нежната линия на раменете, деликатната гънка на талията и овала на ханшовете. Изпита неудържимо желание. Желание да я грабне в обятията си, да погали гърдите й, да плъзне ръка към изящната вдлъбнатина между бедрата й. А Лети бавно да се обърне, все още замаяна от съня, но вече с усмивка в полупритворените очи. Както бе правила хиляди пъти досега.

Двайсет и четири години брак. Жената в моето легло отдавна вече не е на двайсет години. Така се казваше в една поема и една песен, която бяха чули във Франция по време на първото им пътуване до Париж.

Не я бе докоснал въпреки неистовото желание, което изпитваше към нея. Излезе на пръсти, приел да се преструва, докато отново го обземаха срамът, гневът и отвращението от самия себе си.

— Ще тръгна утре. Ще мина първо през Лондон. Два дни. После през Париж и Швейцария.

Задълбочаваше се в напълно излишни подробности. Тя се задоволи да кимне, хапейки крайчеца на флумастера си. Бяха на верандата; чисто теоретичната карибска зима вече си отиваше. Дъщерите им все още не бяха станали. Лети нанесе думата „опистоглиф“ в съответните квадратчета. Тя знаеше думи, за които Макартър не беше и чувал.

— Какво е опистоглиф?

— Вид влечуго — отговори тя. — Би трябвало по-често да решаваш кръстословици, Джими. Няма да дойда с теб до Европа „или до някъде другаде“, ако това искаш да питаш.

— Бихте могли да отседнете в „Ричмънд“ в Женева или в хотел „Париж“ в Монте Карло. Така ще мога да прескачам при вас между две срещи.

— С момичетата тук сме си много добре. А и нямам какво повече да купувам. В Ню Йорк направо опустоших „Сакс и Блумингдейл“. Благодаря за поканата все пак.

Макартър отново беше обзет от съмнения. Лети действително ли се бе променила, или той виждаше нещата вече по друг начин, като придаваше ново значение на мълчанието й и търсеше многозначителни недомлъвки зад всяка нейна фраза? Откога знаеше тя всъщност? От половин година? От една година?

От години. От самото начало — би се заклел в това. И никога нищо не беше казала. Но — бъди искрен, Мак! — ти щеше яростно да отричаш; по онова време ти се срамуваше. Тогава все още не беше наясно с амбициите си. Дори официалната си кариера, дори твоята почтена кариера на адвокат дължиш пак на „онези там“. Ако „те“ не те бяха принудили да форсираш етапите, и до днес щеше да бъдеш само един нищожен, зле платен преподавател. Много преди самият ти да си дадеш сметка за това, „те“ бяха открили у теб качества, за чието съществуване дори и не подозираше; именно „те“ те накараха да опознаеш сам себе си.

Лети го познаваше прекалено добре, за да е наясно, че е безполезно да се опитва да го отклони от пътя, който бе решил да следва. И именно заради това не реагира. Освен ако не предпочиташе да премълчи по други причини? Заради парите например? Заради лукса, на който се радваха и с който толкова бързо се бяха сдобили? О, не! Не и Лети!

Изведнъж му се прииска да й каже всичко. Да й се изповяда от игла до конец. И фразите вече се оформяха в съзнанието му: Добре, Лети, нека да поговорим. Знам, че знаеш. Така е, аз съм главният съветник на най-големите трафиканти на наркотици в света. Чувала ли си за Картела? Това са „те“. И аз работя за „тях“. Плащат ми сто милиона долара годишно. Освен приходите, които официално ми носи кантората в Ню Йорк, ние притежаваме половин милиард долара, разпределени в трийсетина строго засекретени банкови сметки, за които дори „те“ не знаят нищо. Взел съм всички мерки в случай, че с мен се случи нещо, ти и момичетата да получите тези пари, и то необложени с данъци, разбира се. Не се безпокой от въпросите, които би могло да ти зададе американското правителство. Направил съм необходимото. Естествено — нали съм най-добрият специалист в света по прането на мръсни пари. Изпирам сто и шейсет милиарда годишно, при това само нови постъпления. Без да говорим за вече капитализираните през предидущите години суми. Впечатляващо, нали? А и кокаинът „си е работа на gringos“. Двайсет милиона американци най-редовно го консумират и това е само началото… „Те“ ме смятат за гений. „Те“ са двамата или тримата, които са запознати — и то не изцяло! — със същността на дейността ми. Не и „онези там“. „Онези там“ ме презират и се държат с мен едва ли не като с куче. Но аз „им“ се подчинявам, защото това ми доставя нещо като мазохистична наслада. И защото нямам друг избор. Добре, Лети, нека да поговорим. Ако онзи ден ви взех със себе си в Ню Йорк, то бе, защото имах всички основания да смятам, че Убиеца може да заповяда дави избият. Но опасността отмина. Засега. Кой е Убиеца ли? Дори и аз нямам никаква представа. Оръжие. Безпогрешно оръжие. Също толкова бездушно, колкото и револверът, на чийто спусък „онези там“ постоянно държат пръст.

Не, Лети, не мога вече да се върна назад; не мога да се спра, не мога да „им“ заявя, че се отказвам. Защото в следващия миг всички ще бъдем убити. И то, опасявам се, по кошмарен начин. Където и да отидем, във всяка точка на света. Дори и да използваме до грош тези половин милиард долара. Важното е не да си мъртъв богаташ, а да си жив милиардер. „Те“ биха ни намерили; Убиеца би ни намерил. Вземи случая с Гантри например, макар че той успя да „им“ избяга с джонката си на другия край на света. „Те“ ще го убият, бъди убедена.

Съжалявам, Лети, но е така.

Всъщност не. Не съжалявам чак толкова. Харесвам това, което правя; харесвам и властта, която то ми дава. Доказвам на самия себе си на какво съм способен. А и съм на път да достигна върха в кариерата си. Хрумна ми една гениална идея, наистина гениална. И заминавам именно за да я приложа на практика.

Лети, откога знаеш и защо си мълча? Дълго време се възхищавах на твоята дискретност. Съжалявам, че трябва да ти го казвам, но ти ме разочарова. Знам, не е много логично, но у нас винаги има по нещо, което не се подчинява на логиката.

— Искаш ли още кафе, Джими? Изчакай поне момичетата да станат, преди пак да се затвориш в кабинета си.

Макартър не можа да произнесе нито една от фразите, които си беше наумил. По-късно натрапчиво щеше да го измъчва въпросът как биха се развили нещата, ако се бе престрашил да направи пълни признания.

Впрочем това не би променило нищо в ужасяващия механизъм. Абсолютно нищо. Прекалено много беше закъснял. Най-малко с десет години.

Продължаваше напрегнато да наблюдава жена си. Изминали бяха едва няколко секунди, през които безславно изрецитира безполезния си вътрешен монолог. Ръката на Лети, която стискаше флумастера, леко трепереше. Недвусмислен признак, че бе очаквала той да проговори. Макартър си даде сметка и за едва доловимото облекчение, което тя изпита, когато разбра, че няма да го направи.

— Повече никакво кафе, Лети — заяви той. — От сутринта изпих литри. Ще отида да поработя малко. Ще прескоча за четвърт час, когато момичетата дойдат да се изкъпят.

— До скоро виждане, тогава — каза Лети, без да вдигне глава от кръстословицата си.

Той стана, приближи се до нея, целуна я по тила и се отправи към разположените на около двеста метра оттам сгради, където се намираше кабинетът му. С цената на огромно усилие успя да си наложи да насочи съзнанието си към работата и единствено към нея.

И така, на следващия ден щеше за пореден път да напусне острова и да замине първо за Лондон, а оттам за Париж, Женева и Цюрих, което беше само началото на голяма обиколка, подготвена отдавна и възможно най-старателно.

Макартър започваше изпълнението на своя Общ план.

Лодегър изучаваше проектите за инвестирането на един милиард осемстотин и шейсет милиона долара, както и на милиард четиристотин й двайсет пет милиона долара вече изпрани пари. Чудесно изпипана работа, и в двата случая.

Бърт Съсман и Арни Толивър бяха съставили списък на възможностите за инвестиране във всички сектори на икономиката и промишлеността. На Арни му хрумна интересна идея: капиталовложения в Съветския съюз чрез доставката на готови заводи — строежа щяха да възложат на италиано-германски консорциум, чиито операции Мравките контролираха, разбира се, благодарение на мажоритарно участие от трийсет и четири процента.

Съсман предлагаше също да предприемат нови, мащабни пробиви на пазара на произведенията на изкуството. Това бе пак идея на вездесъщия Макартър. Господин Всезнайко! Купуваха например даден шедьовър на живописта, независимо от цената, но тайно; сдобиваха се с фалшив акт за продажба, удостоверяващ, че официалната сделка датира от години, след което го препродаваха, откупувайки го при нужда от самите себе си, на някоя галерия в Лондон или Ню Йорк. В резултат получаваха кристално изпрани пари. Съсман бе усъвършенствал още повече системата — той намери нови „собственици“, съгласни да им услужат с името си. Ласкаеше ги мисълта да се славят сред приятелите си от хайлайфа на Ню Йорк или Токио като хора, които могат да си позволят или вече са си позволили лукса да притежават един Пикасо или един Ван Гог. Съсман планираше същинска хайка по отношение на шедьоврите на живописта, скулптурите, оригиналните ръкописи, стъклописите, световноизвестните бижута, замъците по поречието на Лоара и така нататък. След това щеше да се разиграе извънредно забавна партия пинг-понг (с Мравките от двете страни на масата), благодарение на която щяха да осигурят на придобивките си главозамайващи цени. В девствено чисти пари. Докато в един момент намерят някоя застрахователна компания — японска например: тези типове вече не знаят какво да правят йените си, — за да й продадат стоката на цената на обогатения уран.

Добре. Лодегър класира листчето така, че да му бъде подръка.

Върна се към австралийското направление. В Австралия Мравките вече притежаваха терен с територията на Арканзас и известен брой острови, някои от които бяха предмет на умопомрачително луксозни благоустройствени проекти.

Австралия му напомни за Макнълти. За участието на клана Макнълти в едното от двете дружества, които неотдавна се бяха слели, за да образуват „Йелоухед и Стар“.

И за Гантри.

Гантри, който — и това не можеше да бъде съвпадение — беше приятел на Макнълтови и най-вероятно инициатор на сливането.

И който сега може би очакваше той, Лодегър, да започне битка за установяването на контрол върху „Йелоухед“.

Може би.

Не че на Лодегър му липсваше желание да се хвърли в бой, разбира се. Ако Гантри търсеше сблъсък, той беше готов! Преди всичко заради Сан Диего. (Отдавна вече не съм хлапето, каквото бях по времето на онази афера, Гантри, а да не говорим, че вече разполагам с финансови средства, които надхвърлят въображението ти!) Но също и заради това, че според проучванията на Боб Сасия „Йелоухед“ представляваше идеална „мишена“ за рейд. Всъщност Боб смяташе да предприемат този рейд. Бърт, Арни и останалите също.

Това, което възпираше Лодегър, беше предчувствието, че парченцето хартия, намерено от хората на Милан между дъските на паркета, е примамка.

Телефонът. Отново Манди. Искаше развод. Беше му дошло до гуша както от исканията й да се разведат, така и от заплахите й, че ще се самоубие.

— Върви по дяволите!

Затвори. При следващото си пътуване до „там“ трябваше да постави въпроса за Манди. Толкова по-зле. Положението ставаше нетърпимо. С малко късмет може би щеше да успее да „ги“ убеди да приемат елиминиране, изкусно прикрито под формата на злополука. Би било чудесна идея, ако мръсницата се зарази със СПИН например. На всичко отгоре и ще ме съжаляват. И без това непрекъснато гълта всевъзможни боклуци за сън и за успокояване на нервите, а аз изпитвам ужас от каквато и да било дрога! Ще се окаже, че си е направила инжекция. Със замърсена игла. Случват се такива неща. Или пък ще излезе, че ми е изневерявала под път и над път. Не! И дума не може да става да си играя на рогоносец!

А още по-малко да предприема нещо без „тяхно“ съгласие.

Той извади от едно чекмедже късчето хартия, което му бяха донесли от Тасмания. Разчитаха се само три фрагмента от един-единствен ред, останалата част от листа липсваше. Според Милан в огнището на колибата бяха открили ясни следи от изгорени документи. Почеркът беше женски. Може би на канадката. Която никъде не бе изписала изцяло названието на „Йелоухед и Стар“. Веднъж „Йел.“ и втори път, малко по-надолу, само „ЙСК“.

Това е капан, Карлос.

Не знам.

Във всички случаи щеше да изчака малко. Милан рано или късно ще вземе главата на онова копеле Гантри. Който, между другото, страхотно бе изпързалял хората му в Тасмания. Вече не знаеха дори къде се намира проклетата му джонка. Дали на Южния полюс, дали в Индия или някъде другаде. Ще видиш, че накрая ще се окаже закотвена в Хъдзън, точно под прозорците ми. Става направо комично!

Отвори отново досието на „Йелоухед“, изготвено от Сасия. Наистина чудесна „мишена“, която ще увеличи активите на „Обауита“. От техническа гледна точка ударът беше много добър, дори идеален.

Как ми се иска да атакувам!

Но щеше да изчака. Нямаше защо да бърза.

Публична оферта за покупка не се обявява просто така, само защото президентът на дружеството „Бадабум“, да речем, ви е победил на голф. Или защото млякото в една от милиардите кутии, продадени от „Бадабум“ (ако „Бадабум“ продава мляко), се е пресякло. За да обяви една неприятелска ПОП — или „нежелана“, за да използуваме по-елегантна терминология, — инициаторът й трябва да отговаря на известни условия. Да не бъде титуляр на свидетелство за съдимост с размерите на телефонен указател например, да има спестявания (макар че…), да не бъде сам президент на набелязаното дружество (изключително рядко, но и това се случваше) и накрая, и преди всичко, да бъде убеден, че въпросното дружество действително си заслужава да бъде атакувано.

Че то наистина е „мишена“.

Първият елемент, определящ го като „мишена“, е стойността му. Идеалната „мишена“ предполага точно дефинирани характеристики. Тя не е „чиста“. Не се занимава само с една дейност. Налице е ясно изразена многостранност. Етапите на нейното развитие, фантазията на ръководителите й, придобивките, обединенията, сливанията или необходимостта да се установи контрол върху определен, предполагаемо допълващ дадена дейност сектор — всичко това довежда до сформирането на странен конгломерат, чиито съставни елементи не са задължително рентабилни или не са еднакво рентабилни.

В резултат стойността й на борсата е по-ниска (става дума за общата стойност на всички акции, емитирани от нея) от глобалната цена, която би се получила при препродажбата на компонентите й поотделно. „Черните овце“ в актива й намаляват общата стойност, което се отразява отрицателно върху приходите, декларирани на борсата, маркираща печалбите само по тримесечия, без да държи сметка как са изчислени. Това е нещо като терен, който човек има интерес да закупи изцяло, знаейки, че по-късно ще спечели от продажбата на парче на всеки от парцелите му. Стойността на конгломерата на борсата е по-ниска от цената, която биха взели при „разфасоването“ му.

Особено ако ръководителите на дружеството, замаяни от дълго dolce faraiente41 и загрижени преди всичко да запазят придобитите привилегии, не се интересуват от пазарната стойност на управляваната от тях компания (след като, така или иначе, самите те почти никога не притежават акции от нея) и не са си направили труда да създадат ефикасна рекламна служба със задача да привлича сериозни потенциални инвеститори.

За дребните акционери, както обикновено, на никой не му пука.

Планираният рейд е особено лесен за осъществяване, когато ръководителите са небоеспособни, имат малко опит в подобен род битки и не са склонни към самокритика. Или са по-възрастни. Или, да речем, са направо идиоти. Или поне са предразположени към преговори и разтакаване, вместо да се втурнат на палубата със секира в ръка при първия признак за абордаж.

Не е изключено дадено дружество, което отначало не представлява съблазнителна „мишена“, изведнъж да се превърне в такава, било поради смъртта или пенсионирането на „душата“ на дружеството (най-често неговият създател, който му е посветил целия си живот), било защото онзи страшен „пълководец“, чието едничко присъствие е било достатъчно, за да държи рейдърите на разстояние, бива уволнен.

Уволнението му може да се дължи на факта, че е пречел на колегите си да спят на заседанията на управителния съвет. Може да са го изритали, защото снахата на приятелката на главния акционер не го е понасяла. Може да му е писнало да върши цялата работа, докато останалите са ходили на лов в Полша със самолета на компанията. Или категорично се е противопоставил на проект, който останалите членове на ръководството са искали да приемат.

За сливане например.

Джонката напусна Тасманско море и навлезе в Тихия океан. Зенаид се надвеси над фалшборда, опитвайки се да забележи пунктирната линия, която бележеше границата между тях, но не видя нищо. Прозина се. Часът бе четири следобед и следователно единайсет вечерта в Ню Йорк и Монреал. Беше прекарала десет часа на радиотелефона в разговори с безброй събеседници.

— Кафе?

До нея се бе приближила една от разкошните, изумяващи е вечно доброто си настроение ибанки, които безропотно понасяха студа и бурите.

— Не, благодаря — отказа Зенаид с възможно най-любезен тон.

Морската даяка грациозно кимна, усмихвайки се още по-широко. Мимиката беше недвусмислена. Нещо друго, освен кафе?

— Не, нищо. Благодаря. Моя сега спи — поясни Зенаид. — Много уморена.

Искаше и се да легне още тук, на палубата, и да затвори очи, напълно убедена, че ще заспи мигновено.

— Къде сме, Тони?

— На четирийсет и три хиляди шестстотин двайсет и четири нула цяло седемстотин и осем на юг-югоизток от Тонгатапу.

— Наистина ли съществува такова нещо, или си измисляш?

— Съществува. И, ако ти се гмурка, точно сега е моментът. Под кила имаме десет километра й половина.

Зенаид се съгласи, че шансовете да достигне дъното са по-скоро нищожни.

— Не бяхме ли в Нова Зеландия по някое време?

— Миналата седмица. Направихме съвсем кратък престой през нощта, колкото да купим домати.

Тони Биърдсли се намираше в положението на безработен капитан на джонка. Нахлупил фуражката на очите си, той по цял ден се излежаваше в хамака си само по гащета, възхваляващи достойнствата на ливърпулския футболен отбор „Редс“. Като се изключеха ибаните, Тони единствен от целия екипаж не спазваше златното правило на трите осмици (осем часа работа, осем часа сън, осем часа почивка).

Единствен, освен Гантри и Зенаид, които също нямаха точно определено работно време. Отначало Гантри и Зенаид като че ли си бяха обявили състезание кой ще остане по-дълго на работния си пост. Победи Гантри. По точки, не с нокаут. Гантри бе способен да издържи трийсет и четири часа без почивка. Издигането на Зенаид до поста заместник-командир на операцията „Йелоухед“ бе станало неусетно. Доказала бе, че мисли по-бързо от останалите (с изключение на Гантри) и същевременно „по-широко“, опирайки се на практическия си опит във финансите и в банковото дело, с какъвто никой от младия екип на „Лакомник“ не можеше да се похвали. За да опише промяната, станала с нея през последните четири-пет седмици, Зенаид прибягваше до спортна метафора. Дълго време се смяташе, че да се пробягат хиляда метра за по-малко от четири минути, не е по човешките възможности. Докато не се появи Банистър и не го направи, след което примера му бяха последвали мнозина други. Зенаид би собствения си рекорд, фигуративно казано, тя се чувстваше едва ли не способна да пробяга хилядарката за три минути и петдесет секунди. Почти толкова бързо, колкото и Гантри.

Почти.

Това ципоного е направо невероятно!

— До скоро виждане, Тони.

— Лека нощ, Зенаид.

Тя слезе долу. Беше пред вратата на каютата на Гантри, сега вече и нейна, когато…

— Търсят те, Зенаид. От номера, с който искаше да те свържа — уведоми я Лоли, секретарката.

— Дядо?

— Радвам се да те чуя — разнесе се гласът на дядо Ганьон.

— Аз също? Къде си?

Дядо бе напуснал Мисиками, дома си, езерото си, любимата си гора. Намираше се у Людовик — с една дума, у Робитайови, в Квебек, в бетонен апартамент, където не се усещаше мирис на дърво, където вероятно се отегчаваше до смърт, където несъмнено се задушаваше. Бе заминал както по настояване на Гантри, който искаше да го предпази от Мравките, така и под натиска на Гили-Гили, който бяха започнали да опразват долината. Отсега нататък тя им принадлежеше. Но дядо не се оплакваше; не беше в характера му. Увери я, че е добре.

— А ти как си, малката?

— Много добре. Размотавам се по моретата, спокойно ми е. Изобщо не ми липсваш, за разлика от твоите палачинки.

— Малко диета няма да ти се отрази зле — изсумтя дядо. — Че то инак задникът ти щеше да стане троен покрай толкова палачинки.

Зенаид плачеше със затворени очи, защото беше капнала от умора, защото най-сетне бе успяла да се свърже с дядо (който навярно се топеше в черни мисли!), защото самата тя бе на ръба на отчаянието, защото обожаваше дядо и защото, както вървяха нещата, той щеше да умре далеч от дома си, а тя бе готова да й отрежат и двете ръце, само и само да му спести това!

— Задникът ми е точно толкова закръглен, колкото трябва, не се безпокой. Между другото, имам си ново гадже, което е повече от свястно за един проклет англичанин. С него синята лампичка светва без грешка, всеки път.

— Не би ми било особено неприятно, ако стана прадядо.

— Имаш шансове.

— Чудесно. Време е да спираме, малката. Разговорът на такива разстояния сигурно струва милиони.

Тя се поколеба, но накрая се реши. Толкова по-зле, ако Мравките подслушваха линията!

— Дядо, ще смачкаме фасона на Гили-Гили; вече е въпрос на месеци.

— Много добре. Ужасно съм доволен, че си побъбрихме. Дочуване, малката.

Връзката прекъсна. Неспособна да задържи очите си отворени, Зенаид пипнешком се опита да постави слушалката на мястото й. Нечия голяма ръка обгърна нейната и й помогна да се справи със задачата.

— Ти наистина си бил негодник, Гантри, щом така ме шпионираш — промърмори тя.

— Просто исках да взема един душ.

— На всичко отгоре си и лъжец.

— Така е — съгласи се Гантри.

Колкото и да й се спеше, Зенаид се досети защо Гантри бе дошъл в каютата точно в този момент. Знаеше, че тя ще говори с дядо си и че това ще я разстрои и искаше да бъде до нея, за да я утеши.

— Не се нуждая от утеха, Гантри.

— Всеизвестна истина е, че никой никога не се нуждае от утеха. Не го излъга чак толкова много. Ще смачкаме фасона на вашите Гили-Гили. Може би няма да е в близките няколко дни, може би ще ни отнеме малко повече време, но в крайна сметка ще го направим.

— И искаш да се обзаложим?

— Именно.

Момент, Ганьон, сепна се ненадейно тя в просъница. Гантри не знае френски, а ти, естествено, разговаряше с дядо на френски. Как е разбрал думите ти по адрес на Гили-Гили?…

— Разбирам много добре френски — каза Гантри, четейки отново мислите й, както нерядко се случваше. — Разбирам една дума на всеки седемнайсет и половина и успявам да схвана за какво става въпрос, колкото и проклет англичанин да съм.

Има и нещо по-лошо. Представи си, не е чул и онова, другото, дето го каза на дядо. Първо за новото гадже, което било повече от свястно. И преди всичко опашатата лъжа за детето или децата, които искаш да имаш от Гантри. Защото това беше лъжа. Да! Да! Лъжа беше! Никакви деца!

Или само едно, съвсем мъничко. С което ще си тръгнеш в деня, в който се разделиш с Гантри. Гръм и мълнии! Би ми било много неприятно, ако е чул и разбрал.

— Не беше лъжа — каза Гантри.

— За какво говориш?

— За Гили-Гили. За какво друго?

— Просто имам някои подозрения — промърмори Зенаид.

Обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Вече имаше доста точна представа за ефекта, който оказва върху Гантри гледката на бедрата и на задника й — слава Богу, незасегнат от палачинките. Е, или поне не чак толкова.

— Не беше лъжа — повтори Гантри и в гласа му, колкото и спокойно да се стараеше да звучи, се долови една вече добре позната на Зенаид нотка, която издаваше желанието му.

Какво пък, ужасно й се спеше, вярно, но три-четири минути повече или по-малко бяха без значение. Още повече, че бе адски приятно да те галят, когато си така замаяна.

— Не си излъгала дядо си. Лодегър ще обяви своята ПОП и тогава ще му надробим страхотна попара.

— Как ли пък не! Твоят Лодегър изобщо не шавна. Моята хартийка сигурно го е накарала да застане нащрек. Досега не е купил нито една акция на „Йелоухед“. Очевидно тя не представлява никакъв интерес за него. Просто си изстреляхме патроните нахалост и вината най-вероятно е моя. Не трябваше да ти се бъркам в тактиката. На всичко отгоре Лодегър дори не е шестметровата Мравка, ако такава въобще съществува.

— Той е.

— Говориш наизуст.

— Всеки момент ще получа доказателство за това. И той ще се хвърли да купува като луд акции на „Йелоу хед“. Най-много до петнайсетина часа.

— Глупости.

Но тя обърна глава и при движението устните й срещнаха устните на Гантри.

— Да не би да си направил нещо по-специално, Гантри?

— Нищо особено. Просто обявих ПОП от мое име срещу „Обауита“.

Обясни й какво по-точно имал предвид. Общо взето, бил склонен да вярва, че инициативата му ще предизвика суматоха в мравуняка. Мравуняк, който всички стари лели ентомолози внимателно наблюдавали с дебелите си лупи.

Старите лели успели да съставят изключително подробен списък на всички адвокати и други специалисти, работещи за Лодегър, както и на повечето подставени лица, използувани от него. Щяло да бъде интересно да видят кой ще реагира на ПОП срещу „Обауита“. Имената на войниците на предната линия в предстоящата битка щели да им позволят да разкрият тайната самоличност на главнокомандуващия.

— Аз съм дяволско изчадие, Ганьон.

— Спи ми се. Върви да работиш, мързел такъв!

— Кой ти пречи да спиш?

— Дяволско изчадие бил… Разправяй ги на друг!

— Светна ли?

— Кое?

— Синята лампичка.

— Нещастник!

— Започна преди шест дни — каза Робърт Сасия. — Извънредно предпазливо. Едно едва забележимо движение.

— Има ли вероятност да е започнало преди това?

— Да. Сега проверяваме.

Но Сасия смяташе, че първите покупки на акции на „Обауита“ датират най-много от седем-осем дни. Общо девет работни дни. Освен ако операцията не е засегнала първо най-дребните акционери, ненамерили просто за необходимо да разгласяват това. Нищо чудно. Атаката срещу „Обауита“ била най-дискретната, която бил виждал. Можело дори и днес да не забележат нищо, ако екипът му от четири седмици насам не бил подложил на специално наблюдение и „Йелоухед“, и „Обауита“.

— На колко са според вас? — попита Лодегър.

На процент и половина или малко по-малко.

— От тази сутрин обаче се забелязва значително ускорение. Довечера ще бъдат на два процента.

И ако тенденцията се запазеше, във вторник или сряда щяха да бъдат на пет процента. Достигнеше ли веднъж фаталните пет процента, тайнственият купувач ще бъде принуден да разкрие самоличността си по силата на формуляр 13-г, който всеки автор на ПОП, било тя враждебна или не, е длъжен да попълни и да адресира до Комисията по ценните книжа и борсите (КЦКБ). Инвеститорът трябва да посочи името си, имената на евентуалните си партньори, финансирането, което смята да използува, броя на вече закупените акции, курса, по който са осъществени покупките, и накрая намеренията си относно всеки от елементите на конгломерата, върху който държи да установи контрол, тоест какъв вид преструктуриране се готви да извърши.

— Кой купува, Боб?

— Петдесетина души. Но мисля, че знаем кой води атаката.

Марти Кан, един от двамата виртуози на ПОП. Другият беше Джак Фейн. Когато Фейн тръгнеше в нападение, почти неизбежно насреща му заставаше Кан, призован да организира отбраната. И обратно. Трябваше да платиш един милион долара на някой от двамата само за да му кажеш „добър ден“ и да се поинтересуваш как намира времето. Да се лишиш от единия от двамата, бе все едно да си наумиш да сформираш идеалния баскетболен отбор, пренебрегвайки Карим Абдул Джабер, Лари Бърд или Маджик Джонсън.

— Бил, вече се свързах с Джак — каза Сасия. — Той нареди да ми предадат… Всъщност наредил е да предадат на Крюгер, че ще отсъства от Ню Йорк за три-четири седмици.

Бил, това може би означава, че някой го е помолил да не се намесва.

Макс Крюгер беше официалният юрисконсулт на „Обауита“. Или по-точно началник на правния отдел на дружеството, ръководено официално от Кампанела, чиито не по-малко официални съдружници бяха Харкин и Фийлдинг.

— Бил?

Лодегър се беше вглъбил в себе си.

— Дайте ми два часа, Боб. Трябва да помисля. Ти също, Бърт.

Съсман и Сасия излязоха. На бюрото на Лодегър звъняха едновременно два телефона, но той не им обърна внимание. Марти Кан. Марти Кан, при когото канадката беше работила навремето.

Знаеш, че е Гантри. Той е!

Звънеше вече трети телефон. Също напразно.

Лакомника беше. Интуицията му буквално виеше името на Гантри. По дяволите! На каква игричка играеше това копеле?

Трудно бе да се каже. Още повече, че началото на офанзивата срещу „Обауита“ се характеризираше с особена дискретност, което далеч не бе в парадния стил на Лакомника, проявявал досега предпочитания по-скоро към светкавичните войни. Лодегър внимателно беше проучил обичайната тактика на Гантри в рамките на десет-петнайсет операции. Брутални рейдове, осъществени с бързина, която объркваше противника.

Но не и този път.

Може пък и да не беше той.

В противен случай трябваше да се предполага, че Гантри е възприел стратегията на клещите — „Йелоухед“ отляво, „Обауита“ отдясно.

Той няма необходимите средства за това. Дори и с шибаните си „боклучави“ облигации. Но ако все пак си въобразява, че разполага с подобни възможности, ще си получи заслуженото. Мога да го размажа.

Или всичко това е просто клопка. Започнал е атака срещу „Обауита“ с единствената цел да ме накара на свой ред да атакувам „Йелоухед“. Отначало се опита да ме подмами с онази хартийка, но установявайки, че не реагирам, предприема друг ход.

Да.

Само че по този начин ми предоставя чудесна възможност да го унищожа. От финансова гледна точка той не е в състояние да се сражава на два фронта.

Докато аз мога. Способен съм да водя едновременно цяла дузина битки като тази. Че и повече. Бих могъл да вкарам в бой сто милиарда долара. Дори до сто и петдесет.

Никой в света не разполага с подобно поле на действие.

Може би е взел предвид тази подробност.

Е, и какво от това? Да не мислиш, че Гантри подозира, че именно ти си върховният главнокомандващ на Мравките-финансисти? Недей да изкарваш този тип чудовище все пак. Просто си обсебен от омразата, която изпитваш към него.

Не знам какво да правя. По дяволите!

Изведнъж в съзнанието му изплува името на Макартър, последвано на мига от изблик на яд срещу самия себе си. И дума да не става, че ще викам на помощ този мръсник! Предпочитам по-скоро да пукна!

Спокойно, Карлос. Засега остави гнева настрана. Обмисли спокойно нещата. Първо: нямаш никакво основание да смяташ, че Гантри те е идентифицирал, абсолютно никакво. Между теб и „Обауита“ не съществува никаква официална връзка. Дори КЦКБ и ФБР, взети заедно, биха били неспособни да открият такава и след сто години разследване. Откъде, по дяволите, ти хрумна идеята, че атаката на Гантри е насочена лично срещу теб? Аферата в Сан Диего? Единственият, който знаеше за нея, беше Нат Лиденски и той е мъртъв. Второ: дори и да приемем, че по някакво чудо Гантри все пак е успял да те засече зад всичките ти защитни екрани (но ти току-що се убеди, че това е невъзможно), той никога не би се добрал до доказателство. Даже Съсман или Сасия, които знаят толкова много, не биха могли да докажат абсолютно нищо. Трето: ако приемем и това, че Гантри стои едновременно зад удара с „Йелоухед“ и зад този с „Обауита“… Какво пък, нека си стои. Няма никакви шансове да те бие. Никакви! Колкото пъти и да го премисляш и от която и страна да разглеждаш проблема, фактът си е факт…

Сигурен ли си, че не се поддаваш на така наречената си импулсивност, заради която Макартър те укоряваше навремето?

Напълно!

Хубаво си помисли.

Даде си още един час и за да се разведри, най-подробно се запозна и одобри по същество инвестиционните проекти, представени му от Рей Перети, Леман Строд, Боб Сасия и Арни Толивър. Формално и по-скоро отегчително занимание, което обаче, не изискваше повече внимание, отколкото един най-елементарен пасианс. Така че през цялото време част от съзнанието му продължаваше да бъде съсредоточено върху проблема с Гантри.

Гантри, който допусна грешката да подцени огневата мощ на противника си. Не че беше глупак, чисто и просто не можеше да допусне, че атакува такава монументална Организация. Тази мисъл поуспокои Лодегър. Дори Службата за борба с наркотрафика, дори ФБР, дори самото ЦРУ и Министерството на икономиката нямаха представа за размерите на организацията, за мащабите на производството и продажбата на кокаин, а още по-малко за колосалните суми, които се разиграваха.

— Госпожо Макартър? Може би си спомняте за мен. Казвам се Бил Лодегър и преди две години вечеряхме заедно в „На баския бряг“. Спомняте ли си? Искрено съм поласкан.

Опитвам се да се свържа с Мак…

Негодникът Макартър беше заминал, ако се вярваше на думите на жена му. Нямаше го обаче на нито една от двете яхти-кантори. Нито „там“. Нито в Ню Йорк, нито в Мексико.

Къде бе изчезнал? За миг му Мина през ум мисълта да потърси съдействието на службите на Милан.

Чудесно! И така „онези там“ ще научат, че при първата трудност хукваш да искаш помощ от татко Макартър!

Защото не трябваше да забравя и „онези там.“ Досега никога нито една от компаниите, контролирани изцяло или частично от Мравките, не беше нападана. И той да се откаже от битката? „Те“ не биха му го простили.

— Боб? Елате в кабинета ми.

Повика също Сасия и Строд.

Започвам.

— Леман, искам още по-подробно досие върху „Йелоухед и Стар“. Възложете съставянето му на осем души от вашия екип. Никакъв лимит. Боб, отсега нататък основната ви грижа е „Обауита“. Подсилете Крюгер с екипа Спаг-Десанти и с фирмата на Даунс.

— Мога пак да се опитам да привлека Джак фейн.

— Тук също разполагате с неограничени средства.

Бърт Съсман си подсвиркваше „Хелоу, Доли“. Дори не помръдна, когато другите двама се насочиха към вратата.

Нещо повече, изпъна крака и внимателно ги вдигна на бюрото на Лодегър.

— Нарочно ли ме дразниш, Бърт?

— Просто е по-силно от мен. Кой ще се заеме с ПОП срещу „Йелоухед“?

— Аз — отсече Лодегър.

— Означава ли това, че мога да изляза в отпуск?

Лодегър се усмихна.

— Бърт, главната причина да те търпя, макар да ми прилошава само при вида ти, е, че имаш най-изчанчения мозък, който съм срещал. Искам да се поставиш на мястото на човек, решил на всяка цена да ме унищожи, като ме въвлече в ПОП срещу „Йелоухед“, докато самият той атакува „Обауита“ чрез друга ПОП.

— Адски забавно — отбеляза Съсман.

— Ще ти бъде ли трудно да влезеш в ролята на някой, който иска да ми вземе главата?

— Ще трябва да се изнасиля — въздъхна Съсман.

— Най-мръсните номера, които можеш да измислиш. Най-щурите.

— Знаеш ли кой е клиентът на Марти Кан?

— Ще го разберем във вторник или сряда. От 13-г.

— Но явно имаш нещо наум.

Лодегър беше вече на телефона и привикваше един по един хората, които трябваше да дадат старта на публичната оферта за покупка срещу „Йелоухед“. Това, разбира се, ще стане чрез обичайната щафета от подставени лица и под прикритието на всички възможни паравани. (Никакъв писмен документ, нищо никога няма да позволи установяването на връзка между него и въпросната ПОП. Страхът от Мравките-войници е по-сигурна гаранция от всеки договор.) Но голямата хайка за акции, тъй или инак, ще започне. И няма да им е необходимо много време (механизмът бе разработен до съвършенство — Лодегър полагаше особено големи грижи в това отношение), за да достигнат петте процента и да започнат процедурата, изисквана от 13-г.

Лодегър още не бе решил кои ще бъдат хората, които официално и напълно правдоподобно ще поемат ролята на инициатори на публичната оферта за покупка. Можеше да избира измежду стотина подставени лица.

Гледаше втренчено Бърт Съсман, продължавайки да разговаря по телефона. Все още не искаше да споменава името на Гантри. Не откъсваше очи от Бърт. С удоволствие го подлагаше на изпитание. Съсман почти винаги преливаше от най-екстравагантни идеи.

Точно такива, каквито можеше да роди богатото въображение на Лакомника.

И ако някъде имаше клопка, която той, Лодегър, не бе открил, Бърт бе напълно способен да я измисли.

Накратко — наистина забавна идея! — възлагаше тази мисия на Съсман по абсолютно същите причини, които обикновено го караха да се отнася с недоверие към него.

В Ню Йорк беше почти единайсет и половина сутринта.

И следователно пет и половина следобед в Женева, където Макартър се намираше вече от три дни. Хората от Будапеща се бяха съгласили да пристигнат за провеждането на тайно заседание.

По същия начин Макартър бе действал в Лондон и Париж.

Общият план постепенно придобиваше конкретни очертания и другаде, не само в главата му. Нищо още не е направено, разбира се. Несъмнено ще е принуден още седмици наред, ако не дори и месеци да води упорити тайни преговори. Какво пък, отдавна го знаеше. Една толкова сложна й същевременно толкова нова система не може да се създаде само с няколко съвещания.

Макартър току-що се бе прибрал в хотела. Телефонира на Лети на острова. Стори му се спокойна и напълно естествена. „Да, момичетата са добре; целуват те. Къде си? В Женева? Не прекалявай с яденето; там здравата си похапват. Да, добре. До утре. Целувам те… А, щях да забравя! Обади се някой си Бил Лодегър, искаше да говори с теб. Казах му, че си заминал и че не знам как да се свържа с теб. Но му обещах да ти предам, че те е търсил. Ето, предадох ти. Дочуване, скъпи, целувам те.“ След това се обади в кантората си в Ню Йорк. На Уолстрийт беше спокойно. Говореше се обаче за леко раздвижване, свързано с американо-канадското дружество „Обауита Дженерал Уд“.

Сливане, в резултат на което се ражда ново дружество, отслабено чрез отстраняването на неговата основна ръководна фигура. И сега, без съмнение, ПОП срещу „Обауита“. Учудващо. За момента, дори и аз не мога да проумея какво цели с това този щурак Лакомника. Разбирам объркването на Лодегър.

Който, между другото, се е обадил, за да ме повика на помощ. Сигурно е бесен. Манди пак ще опере пешкира. Но е вярно, че е истерична.

Да се обади ли на Лодегър, или не?

Не. Нека поври малко в собствения си сос. Едно е сигурно: той ще атакува „Йелоухед“. Петдесет към едно, както би казал Гантри.

Пет часа по-късно, след чудесна вечеря в италианския ресторант „Общинската странноприемница на Онекс“, разположен на няколко километра от града, Макартър отново се свърза с официалните си сътрудници. Движение срещу „Йелоухед“. Както и очакваше. Лодегър беше тръгнал на бой.

След като несъмнено се бе посъветвал с най-способния (в тази област) от собствените си сътрудници. Тоест с Бърт Съсман. Не беше изключено Лодегър да му е възложил дори да води атаката. Не. Най-вероятно щеше да я води лично.

Реванш заради Сан Диего, в известен смисъл.

Все още не разбирам как Гантри смята да победи. Очевидно е подценил възможностите на Лодегър.

Рядко ми се случва да не разбирам.

Приятелите от Женева, с които бе прекарал вечерта, си отидоха. Прибра се в „Ричмънд“, поседя двайсетина минути в бара, където изпи два коняка, обсъждайки с Евънс, главния барман, международното положение и най-добрите реколти уиски.

После се качи в стаята си. Вдругиден летеше за Бахрейн. Очакваше го една безалкохолна, или почти безалкохолна седмица в родината на Пророка. По-скоро неприятна перспектива.

Припомни си съвета — всъщност заповедта, — която даде миналата седмица на Бърт Съсман: да не се противопоставя на Лодегър, ако той реши да обяви ПОП срещу „Йелоухед“. Дори при нужда предпазливо да го окуражава.

3

„Йелоухед и Стар Корпорейшън“ беше рожба на сливането на „Йелоухед Англо-Америкън Корпорейшън“ (ЙААК) и „Мърчисън Стар Индъстрис“ (МСИ). Първата произвеждаше хартиено обработващи машини и хидравлични турбини, а втората — витла, двигатели и стругове; дейността и на двете варираше от дърводобива и производството на хартия и хартиени продукти до електрониката и фината механика. С течение на времето и двете си бяха осигурили солидно участие тук-там, при това не само в Съединените щати и Канада, но и в Европа. Един от филиалите на ЙААК например притежаваше близо петнайсет процента от „С-М. Хаглер ООД“, западногерманска групировка, която се нареждаше сред най-големите производители на хартиено обработващи машини в света. Това датираше от първите дни след войната, когато силно развитата американска промишленост с удоволствие помагаше за възстановяването на икономиката на бивша хитлерова Германия.

Английските и американските бомбардировачи грижливо бяха избягвали заводите на Хаглер, така че да могат да заработят в мига, в който приключат военните действия.

През 70-те години „Йелоухед“ реши дори да увеличи участието си на трийсет процента (ЙААК бива създадена пред 20-те години от американци от немски произход), но действащият в Западна Германия антикартелов механизъм провали този опит. Колкото до „Мърчисън Стар“, чието родно място беше Ванкувър, тя бе насочила интересите си предимно към Пасифика и по-точно към Нова Зеландия и Австралия. Още повече, че един от племенниците на нейния основател (Сайлъс Мърчисън, починал през 1952-ра) се бе оженил за една от дъщерите на Макнълтови от Бризбейн.

До сливането й с ЙААК сред многобройните подразделения на „Стар“ фигурираха два-три филиала, които в качеството си на подизпълнители изработваха „чувствителни“ прибори или, с други думи, изключително прецизна апаратура, предназначена главно за американските военновъздушни сили, космическия комплекс и някои военни информатични програми. Ала този сектор от дейността на „Стар“ съставляваше само две цяло и четири десети процента от цялостния обем на търговската й активност.

Все така до сливането, седалището на „Стар“ беше в Сиатъл, щата Уошингтън, докато от своя страна ЙААК се бе установила в Питсбърг, Пенсилвания.

Наследниците на покойния Макнълти притежаваха седемнайсет процента от „Стар“. Срещу тях след сливането те получиха девет процента от „Йелоухед и Стар“, което представляваше все пак близо четиристотин милиона американски долара.

Активите в „зелено злато“ на новата „Йелоухед“, (ЙС) включваха три милиона и двеста хиляди хектара гори. Част от тях в Западна Канада (с най-източна точка Саскечуан), част в Съединените щати и, накрая, част в Тасмания.

Общото „тегло“ на новото дружество се оценяваше на четири милиарда и двеста милиона долара. Сливането бе изненадало Уолстрийт. До този момент нищо не даваше основание да се очаква сближаване на двете групировки, между които, въпреки наличието на някои общи страни, не съществуваше явна връзка. Единодушно бе мнението, че сливането далеч не е шедьовър. Задължителната за този тип операции тайна бе запазена до последния момент, но начинът на огласяването й беше наистина под всякаква критика. Нито една рекламна агенция не възпя в дитирамби достойнствата на сключения съюз. Нито помен от кампания в пресата. Само няколко постни декларации пред специализираните в областта журналисти. И няколко срещи с институционните инвеститори, каквито са управителите на пенсионните фондове (най-важният от тях отговаряше за трийсет милиарда долара), но направените и тук изявления бяха боязливи и нескопосани и в крайна сметка дадоха ефект, противоположен на търсения — да се успокоят разтревожените от вестта за сливането акционери.

Резултатът не закъсня. Акциите на новата „Йелоухед“ почти светкавично паднаха от шейсет и един на петдесет.

Ръсел Курц, признаван единодушно за най-изпитания финансов специалист на Уолстрийт (а следователно и в света, поне според неговите почитатели), не се поколеба да даде категоричните си заключения по случая. По негово мнение — и то широко се споделяше от колегите му — сливането на „Мърчисън Стар“ и ЙААК беше една от най-безславните операции от този тип, регистрирани през последните десет години. Нямаше никакво съмнение, че вследствие на сливането се бе получила идеална „мишена“ за рейдър с по-голям размах. Все пак четири милиарда и двеста милиона не бяха съвсем нищо и човек трябваше да е доста добре подкован, за да атакува подобна цел.

Според Курц съществуваха две основни причини, довели до толкова жалък резултат.

Преди всичко трагичната смърт на Макнълти в Бризбейн. Ако беше жив, старият австралиец, съумял да натрупа състояние от един милиард долара, започвайки кариерата си на четиринайсетгодишна възраст като пастир, със сигурност не би одобрил сливане, осъществено по такъв катастрофален начин. Още повече, че със своите седемнайсет процента бе станал главен акционер на „Мърчисън Стар“, на която в продължение на години вдъхваше невероятната си динамичност. Наследниците му — три дъщери и мъжете им — далеч не притежаваха забележителните му качества.

Втората причина, според Курц, бе в известен смисъл още по-решаваща от първата. Човекът, ръководил в продължение на две десетилетия съдбините на ЙААК — и то с неоспорим авторитет! — яростно се бе противопоставил на сливането (Курц, както винаги, отказваше да разкрие източниците си на информация, но гарантираше достоверността й). Този човек се казваше Адам Роарк. Изпаднал в положението на малцинство в собствения си управителен съвет, той бе заплашил, че ще си подаде оставката. Не за пръв път отправяше подобна заплаха — всъщност често си служеше с подобни средства (авторитарното ръководство на Роарк бе също толкова известно, колкото феноменалната му работоспособност и избухливият му нрав, на който се дължаха и острите му критични изявления по адрес на повечето от шефовете на големите компании).

Приеха оставката му. И то с явно облекчение. Този своего рода преврат срещу Роарк беше отмъщението на онези, които той наричаше „джуджетата“ (тоест всички, освен него). Класически номер.

Роарк не си тръгна с празни ръце, или по-точно с празни джобове. Притежаваше сто и двайсет хиляди акции на ЙААК, на обща стойност между шест и седем и половина милиона по курса, като освен това в договора му се предвиждаше в случай на оставка да му бъдат изплатени още три милиона.

Получи ги, изпика се върху дългата маса на управителния съвет (потвърдено от двайсетина свидетели, между които две стенографки и акционерът Фран Бърк, в случая преброител на гласовете), яхна частното си самолетче и замина на първата си почивка от трийсет и шест години насам — самият той беше на петдесет и шест.

— Обичах стария Запъртък — каза Роарк. — Той поне беше мъжко момче, поне имаше нещо в гащите! Извинявайте, Зенаид. И ме бе уверил, че вие също имате, Гантри.

Зенаид предпочете да се въздържи от коментари. Гантри пушеше лулата си. Джонката бе закотвена в близост до място, известно под името Митиаро, на южните острови Кук — двайсетина квадратни километра и шепа жители, до един готови да се закълнат в Библията, че не са виждали нито джонка, нито Лакомник с крака и брада.

— Като казвам, че обичах Запъртъка, имам предвид, че го обичах наистина много — продължи Роарк. — Преди двайсет и две години се опита да ме наеме да ръководя „Мърчисън Стар“. Скарахме се и в продължение на два часа и седемнайсет минути той крещя по-силно от мен — нещо, което до този момент не ми се беше случвало и оттогава така и не ми се случи повече. Запъртъка не се предаде и продължи да ме обработва, настоявайки все така да поема компанията му. С течение на времето това се превърна в нещо като игра. Кажи-речи, на всеки осемнайсет месеца си спретвахме един колосален скандал и това ни поддържаше във форма. Ще ми липсва, Бога ми. Докъде я бяхте докарали с вашите конни състезания?

— Водеше с деветнайсет на седемнайсет.

— Пускахте му аванта, нали?

Гантри се усмихна. Роарк поклати глава.

— Аз първи отворих дума за сливане между моята „Йелоухед“ й „Стар“. Той не каза нито „да“, нито „не“, макар че това бе единственият начин да ме курдиса начело на „Стар“, без при това да напускам „Йелоухед“.

— Кой беше в течение на идеята?

— Никой, освен нас двамата. Как ли пък не, ще давам сметка на онези джуджета! Казвам им къде да подпишат, те подписват и си затварят човката. Гантри, ще се възползвам от правата, които ми дадоха, когато аз реша. Първо исках да ви видя що за птица сте. Сладките приказки по радиото не са достатъчни.

— Веднъж вече сме се срещали.

— Да, за десетина минути преди шест години в Мексико, при зетя на Запъртъка, оня, дето се занимава с ветроходство… все му забравям името.

— Е, и добро ли беше впечатлението?

— Не беше от най-лошите — врътна глава Роарк.

— Така де, нещото в гащите — подхвърли язвително Зенаид.

Роарк втренчено я изгледа.

— Не обичам друслите, които се бъркат в мъжките работи. Особено когато са скроени като вас.

— Първо ще ви обера на покер, драги, а след това ще си направим една канадска борба.

— Винаги ли е такава? — полюбопитства Роарк.

— В момента е дори кротка. Пазете се от дясното й кроше. Слизаме ли?

Тримата се спуснаха в компютърното отделение, за да видят докъде са стигнали двете ПОП. Роарк беше пристигнал от Европа. Чрез честа смяна на самолетите старите лели на Гантри се постараха да му осигурят колкото може по дискретно пътуване и смятаха, че са успели.

ПОП срещу „Обауита“ водеше напълно официално съществуване вече трета седмица. 13-г беше представен и името на Гантри излезе на бял свят, придружено от имената на американски и канадски бизнесмени, както и — което беше и най-изненадващото! — от тези на членовете на един китайско-сингапурски консорциум. Пет различни банки бяха отпуснали кредити на обща стойност четиристотин и петдесет милиона, като освен това на равнище „мецанин“ в „сандвича“ бяха акумулирани „боклучави“ акции за още шестстотин милиона долара. В декларацията за намеренията си спрямо горските активи на „Обауита“ Гантри на първо място изтъкваше опазването на околната среда. В деня на публикуването на 13-г една акция на „Обауита“ се котираше за трийсет и осем долара. Гантри предложи четирийсет и пет, в резултат на което за десетте работни дни от обявяването на публичната оферта за покупка до обнародването на 13-г рейдът бе позволил спечелването на нови осем процента. В момента бяха на двайсет и шест. Но купуването почти престана поради липса на продавачи. Отговорът дойде под формата на контра ПОП, обявена от Рандолф Харкин III (същият се намираше на пътешествие в Кашмир) и съдружника му Албърт Кампанела. Ръководителите на „Обауита“ предлагаха петдесет долара за акция, за да подбият четирийсет и пет доларовата оферта на Гантри.

Роарк пробяга с очи по цифрите и попита:

— Каква е реалната цена на една акция на въпросната „Оба и прочие“?

— Около четирийсетте. Харкин, Фийлдинг и най-вече Кампанела здравата засмукаха сметките. Преструктурирането им би могло да послужи за модел. Те разпродадоха на парче всичко, носещо малко или никакви доходи, в резултат на което акцията, струвала до този момент двайсет и четири, много бързо скочи на трийсет и осем. Чудесно изпълнение на типичен рейдър-грабител.

— Не обаче и за компаниите, принудени да спуснат кепенците, за хилядите нещастници, загубили работата си, и за малките градчета, които завинаги са се разделили със завода или дъскорезницата, осигурявала прехраната на три четвърти от населението им.

— Не и за тях.

— И вие предлагате четирийсет и пет долара за нещо, което в най-добрия случай струва не повече от четирийсет?

— Именно.

— Те вдигат на петдесет и вие се озъбвате.

— Безспорно.

— Ще си докарате голяма беля, приятелю.

— Опасявам се, че е така.

— Мога ли да помоля за малко кафе? През последните два дни смених толкова самолети, че вече не знам дори в кое полукълбо се намирам.

— Острови Кук, асоциирала се с Нова Зеландия държава, ползваща се с вътрешна автономия. Намира се в Тихия океан, в южното полукълбо.

— Казвах си аз, че нещо не ми прилича на Норвегия. Слушайте, погледнато отвън, вашата операция намирисва на пълен провал.

— Погледнато отвътре, също — усмихна се Гантри.

— Ще затворите ли кранчето?

— Твърде много се забавлявам, за да го направя. Ще вдигна на петдесет и пет.

— И те ще скочат на шейсет. Или на пет хиляди и петстотин. Колко държат вашите Харкин, Кампанела и останалата пасмина?

— Харкин — осем и половина, Фийлдинг — единайсет, Кампанела — шестнайсет.

— Трийсет и пет и половина.

— Плюс акциите, закупени от обществените инвестиционни фондове миналата година, по време на първата ПОП.

Или общо към петдесет и четири.

— И останалото са дребни акционери?

— Да.

— Гантри, имате повече шансове да бъдете избран за Мис Южен Пасифик, отколкото да отървете кожата.

— Може би, ако се обръсна. Нюйоркската борса току-що затвори, а тук е осем сутринта. И осем вечерта за вас, ако съм пресметнал правилно. Ще вечеряме ли? На тази джонка малко се разминаваме във времето.

В аферата „Обауита“ Гантри беше в нападателна позиция, а в ПОП срещу „Йелоухед“ — в отбранителна. И в двата случая действаше чрез посредничеството на адвокати.

Престоят им в Нова Зеландия нямаше за цел само зареждането на камбуза с провизии; Гантри бе направил кратко дискретно посещение на консулството на САЩ, за да легализира пълномощията на юридическите си съветници; което би им позволило да го представляват в съответната ПОП и щеше да му спести физическото присъствие на гъмжащата от Мравки американска територия.

И така, Гантри се намираше в отбранителна позиция по отношение на „Йелоухед“, тъй като атаката се водеше от същите тези Мравки.

— Ако действително си имаме работа с Лодегър й неговата организация — поклати глава Роарк.

— Вижте.

Един от принтерите започна да разпечатва някакви имена. С десетки. После със стотици.

— Някои от тях сами познати — отбеляза Роарк. — Да не искате да кажете, че всички тези хора са Мравки?

Не съвсем. И не всички. Може би не всички. Но колкото и внушителен да беше, списъкът несъмнено не включваше всички имена и всички механизми.

— За начало направихме подбор измежду онези, които по един или друг начин са извършили операции по установяването на контрол над дадена компания, било чрез нормална покупка или сливане, било чрез публични оферти за размяна или за покупка, било чрез враждебни или дружески ПОП, стига въпросните операции да са били осъществени през последните пет години и да са засягали повече или по малко американски компании. По едно време ми беше хрумнало да направя това в световен мащаб, но съм малко зле с времето.

— И какво излезе от този подбор?

— Списък с няколко хиляди имена — на официалните инициатори на всяка ПОП срещу дружество с оборот от над десет милиона.

— По дяволите!

— Както и на техните помощници, тоест на всички, които в една или друга степен са имали отношение към сделката.

— Адвокатите?

— Съставихме отделен списък на адвокатите. Искате ли да го видите?

Включи се друг принтер.

— Четиристотин седемдесет и едно имена — обяви Гантри.

— Виж, от тия тук познавам около четирийсет души. И за още толкова знам къде работят. Между тях има не един лъв. Сигурен съм обаче, че в установяването на контрол над дружествата са участвали много повече адвокати.

— Хиляди и хиляди. Още повече, че за всяка кантора вкарахме в компютрите подробни справки за всички юристи. Това, което виждате, е резултат от най-внимателно пресяване.

— На какъв принцип?

— Моите стари лели отделиха сделките, за които съществува вероятност да са реализирани чрез изпрани пари. Елиминирахме някои компании, като например „Ексън“, „Дженерал Мотърс“, Ай Ти Ти, Ай Би Ем и „Кока-Кола“.

— Ако се съди по умопомрачителните дивотии, които ми наговори Абигейл Роузуол-Макнълти, нищо не гарантира, че някой от тези мастодонти не е вече под контрола на Мравките.

— Абсолютно нищо. Мравките разполагат с потресаващи възможности в това отношение. С двеста-триста милиарда долара може да се купи всичко. И всеки. Елиминирахме също чичо ми Леонидас.

— Наистина ли имате чичо, който се казва Леонидас?

— Това е кодово име. То включва всички онези, които според мен и старите ми лели едва ли стават за Мравки.

Като Джими Голдсмит и Бърнард Арнълт, да речем, или пък Карл Айкан и Пикънс.

Т. Бун ме обра четири пъти на покер. Само една Мравка може да извади толкова карета дами! Шегувам се, естествено. Кого още отхвърлихте?

Онези, които са се провалили при сделката.

— Логично. Мравките никога не се провалят. Може ли да засилите климатика? Умирам от жега. Ясно — зачеркнали сте доста имена. И после?

— Вкарахме в компютрите…

— Тези на джонката?

— Не. Те не са достатъчно мощни. Но за сметка на това са свързани с други, по-големи. Може да наемеш колкото си искаш от тези машинарии. Та, както казах, вкарахме в тях всички сведения за Мравките, с които вече разполагахме.

— Не е много.

— Имаме Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Имаме и Лу Манти. Имаме адвокатите, работили по ПОП срещу „Обауита“. Плюс онези, които в една или друга степен са имали вземане-даване с банката „Кесъл“ в Уискънсин. Както и всички, които са получили финансова подкрепа за операциите си от два точно определени пенсионни фонда в Милуоки.

Плюс управителите на същите тези фондове. Което не беше малко народ и във всички случаи представляваше солидна изходна база. Междувременно се бяха заели и с банките. На същия принцип, по който бяха отхвърлили „Ексън“ или Ай Би Ем, елиминираха „Чейз Манхатън“ и още няколко финансови институции от подобен калибър. Дори нещо повече: изключиха и всички операции, в които въпросните елитни банки бяха участвали като кредитори, тъй като смятаха, с основание или не, че Мравките избягват рисковите контакти между собствените си банки и онези, чието прекалено добро оборудване би им позволило да разследват личните сметки на клиентите си.

Така накрая под въпрос останаха едва три хиляди операции, осъществени евентуално от Мравките. Класираха ги в пет категории, от А до Д, поставяйки в първата най-съмнителните (използуване на чуждестранно или неуточнено финансиране).

Вкараха в паметта на компютрите всичко, което се отнасяше до категориите А, Б и В. Като начало. Същевременно съставиха нов списък на всички лица, които — ако ще и съвсем несъзнателно — се бяха забъркали в тези операции.

След това го сравниха с изготвеното до момента досие на Мравките, като мобилизираха старите лели всеки път, когато един или друг момент им се стореше неясен. Имал ли е например даден адвокат от операция 341 А (работил също по 27 А, 118 А, 45 Б, 96 Б, 233 Б и половин дузина В) нещо общо с Макс Крюгер, завеждащ правния отдел на „Обауита“? Следвали са заедно и са започнали работа в една и съща адвокатска фирма в Чикаго? Интересно. Я да видим тази фирма в Чикаго; кой работи още в нея и кой е напуснал, за да отиде къде…

— Започвам да се обърквам, Гантри.

— То е, защото сте учили икономика и управление. Ако бяхте следвали морска биология, всичко щеше да ви се стори от ясно по-ясно. Да продължавам ли?

— Не казахте нито дума за Лодегър.

— Попаднахме на следите на Карлос Уилям Лодегър в двайсет и три от случаите, като в сто и четиринайсет други съществува деветдесет и пет процента вероятност той да се е срещал най-малко веднъж с някой от нашите четиристотин седемдесет и един адвокати. За още петдесет и три случая вероятността е над шейсет процента.

— Самият той е адвокат и ръководи огромна кантора. Няма нищо чудно в това, че познава свои колеги.

— Четиристотин седемдесет и един колеги? Обяснете ми тогава защо никой от тях не е имал и най-незначителен официален контакт с Лодегър и не е участвал в операция, в която той е бил заинтересована страна. За Лодегър работят повече от триста души, но нито един от бившите му състуденти от Харвард, нито един от членовете на клуба, който посещава. Защо? От друга страна, той работи близо шестнайсет часа дневно, но въпреки това официалният оборот на кантората му, колкото и да е значителен, не оправдава…

— Достатъчно, Гантри! Значи сте сигурен, че нашият човек е Лодегър?

— Напълно.

— Дайте ми за пример само един от вашите стопроцентови двайсет и три случая.

— Ще ви дам два. Първо, Макс Крюгер. Официално той и Лодегър нямат никакви причини да се познават. Никога и никъде не са работили заедно. Но деветнайсет от сделките, с които се е занимавал Крюгер, са класирани от старите ми лели в категория А. Преди три години Лодегър и Крюгер са пътували заедно до Мексико. Същият самолет, същият хотел и същата лимузина, която е дошла да ги вземе и ги е откарала в неизвестна посока. Двамата са вечеряли заедно два пъти в частния салон на един френски ресторант. Напомням ви, че Крюгер е шеф не само на правния отдел на „Обауита“, но и на правните отдели на още шест дружества, включени в категория А. Втори пример: от време на време Лодегър извежда на разходка кучетата на жена си; бобтейли, ако това ви интересува. Преди три нощи се е срещнал с друг собственик на куче, с когото е разговарял, докато псетата им вършели нуждите си. Имам четири стари лели, които дежурят на смени в един апартамент на Парк Авеню. Едната от тях умее много добре да чете по устните, особено е помощта на бинокъл. Събеседникът на Лодегър два пъти е произнесъл името ми и е споменал за някакъв кораб, който е нарекъл „Сивата сянка“. И една любопитна подробност: веднага щом се е разделил с Лодегър, непознатият вкарал кучето си в една кола и потеглил на север. Старите ми лели не посмели да го проследят. Това стига ли ви?

— Да. Ако успеете да изправите Лодегър пред съда, имате от мен една вечеря в Париж, в „Робюшон“. Какви са шансовете?

— Почти хиляда пъти по-малки от тези да бъда избран за Мис Южен Пасифик. Дори и да се обръсна.

— А сега за моята „Йелоухед“ — каза Роарк.

— В удара участват три адвокатски кантори, специализирани в афери от категория А и вече оперирали в немалък брой подобни сделки. Борсовите посредници, които са започнали да изкупуват акции преди обявяването на ПОП, отговарят на същите характеристики. Това се отнася и за рекламния отдел. Случаят с „прокси-файтера“ е още по-интересен.

„Прокси-файтерът“ е специалист по финансови комуникации. Съществуват два начина за установяването на контрол върху дадено дружество: закупуването на мажоритарен пакет акции или осигуряването на мнозинство в управителния съвет. „Прокси-файтерите“ действат само във второто направление, оказвайки натиск върху акционерите през седмиците, дните и часовете, предшестващи годишните избори за административно ръководство. (В Съединените щати мобилизирането на акционерите за този тип избори може да достигне деветдесет процента.) Съумее ли да направи така, че в мандатите, изпратени от акционерите, за член на управителния съвет да бъде посочено едно или друго конкретно лице, „прокси-файтерът“ може да осигури на клиентите си реалната власт в дружеството. Така на теория притежателят на една-единствена акция на „Кока-Кола“ би могъл да установи пълен контрол над компанията, ако успее да вкара цялото си семейство в управителния съвет.

„Прокси-файтерът“, който действаше в рамките на ПОП срещу „Обауита“, се казваше Фреди Шарп:

— Допреди три години Шарп се славеше като най-добрия специалист в своята област, което дължеше на невероятната си упоритост и изобретателност. Именно той си позволи да досажда осемнайсет пъти поред на един от най-едрите акционери по време на аферата. Пен-Акот. Седемнайсет пъти оня го изхвърля като мръсно коте, но на осемнайсетия Шарп все пак успя да го убеди. Преди три години излезе в пенсия. На трийсет й четири години. Затвори кантората си на Броуд Стрийт и се оттегли в къщата си на Бахамските острови, която бе купил за един милион от някакво дружество в Кюрасао, въпреки че тя струваше шест пъти повече.

— Значи и него са го купили!

— Точно така. От време на време пак се появява на сцената. За удоволствие, както твърди. Прави един-два удара, след което отново изчезва.

— Като се включва само в сделки от типа А.

— И то най-значителните. Срещу хонорар от двеста и петдесет хиляди долара. Мизерна работа.

— Да не би Мравките да са го наели на заплата?

— Най-вероятно, и то само и само за да го елиминират като евентуален противник.

— Ясно. Кажете ми сега нещо за хората, чиито имена фигурират в 13-г.

— Солър е рейдър от типа на Фийлдинг. По-голямата част от парите му идват от Аржентина. В момента го проверяваме. Шаде е ливанец, който преди четири години е получил американско поданство. По отношение на него вече приключихме с проверките. Мравките са намерили доста оригинален начин да го превърнат във финансист, способен да обявява ПОП, без това да бъде изненада за някого: представен е като наследник на ливански милиардер, който уж му завещал всичко. Шейсет и няколко милиона долара.

— И вашите стари лели са проверили това?

— В Бейрут? За нещастие един снаряд паднал точно върху кабинета на нотариуса. Или пък избухнала кола, заредена с взрив. Никакви архиви. Тогава Шаде си намерил приятели, също ливанци, които му заели пари. И куп банки се втурнали да му отпускат кредити.

— Вашите машини могат ли да кажат колко акции държат вече Шаде и Солър?

Деветнайсет. Шейсет и седем процента. Те разполагат с невероятни пари, Роарк. Биха могли да дават по кюлче злато за акция.

— И според вас трябва пак да се кача на ринга само за да бъда нокаутиран от тези типове?

За начало се качиха отново на палубата. Адам Роарк проучи огромни количества цифри и с мъка скриваше изумлението си.

Оказваше се, че тук, на борда на джонката, разполагат с много повече информация за „неговата“ „Йелоухед“, отколкото самият той, човекът, посветил на компанията целия си живот. Пожела да види собственото си досие. По знак на Гантри Питър Карстов, който завеждаше следствения отдел и личните досиета и в качеството си на такъв координираше изцяло дейността на старите лели, удовлетвори молбата му. Роарк се втрещи от изумление и едва не се взриви от гняв. — Заслужаваше ли си да се ровите чак до такава степен в личния ми живот?

Усмивка на Гантри.

— Бихте могли да бъдете ако не Мравка, то поне някой, който работи за тях, Адам.

След което поясни, че били установили една константа при мнозина от онези, които Мравките използуваха, и чието откриване значително се улеснило, след като започнали систематично да я издирват. А именно черна точка в биографията на подставените лица: било подозрителна смърт в обкръжението на заинтересования, било някоя гнила история от финансово или морално естество или пък отчаяна нужда от пари, като проблемът винаги се уреждал благодарение на нечие мистериозно вмешателство.

Адам Роарк присви очи.

— Да не искате да кажете, че тази фантасмагорична организация си има нещо като собствено КГБ?

Точно така. Нямало никакво съмнение, че Мравките разполагат не само със свое КГБ, но и със собствено ГРУ42. На свой ред те включвали обикновена полиция, отговаряща за дисциплината и предаността на всеки, наказателен отдел („случаят Моралес“ в Милуоки), външна и вътрешна разузнавателна служба, занимаващи се явно с наемането на подставените лица и на хората, използувани при прането на пари, и накрая ударна група, която преследвала и елиминирала потенциалните врагове.

Всичко това логично предполагало наличието на професионалист в областта на разузнаването, шпионажа и убийствата.

Роарк смаяно клатеше глава, току надигайки чашата си с ром. На борда на джонката се пиеше много повече ром, отколкото уиски или коняк, и то най-вече в чест на пресветлата памет на Лонг Джон Силвър и Джим Хокинс, герои от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.

— Е, и успяхте, ли да идентифицирате въпросния велик вожд на мравешкото КГБ? — полюбопитства Роарк.

— Не, разбира се — поклати глава Гантри.

— А гениалният юрист?

Гантри се усмихна на Зенаид.

— За него да не говорим.

Зенаид премълча. Щом Гантри не намираше за необходимо да споменава името на Макартър, тя също нямаше претенции по въпроса. Освен това се досещаше, или по-скоро смяташе, че се досеща за причините, продиктували мълчанието му по този въпрос. Поне доколкото изобщо бе възможно някой да прозре мотивите на господин Джонатан Гантри и да проследи непредвидимите криволици на мисълта му. Точно това е думата: моето любимо ципоного е непредвидимо. То не се спира нито за миг, няма постоянно местожителство и мозъкът му на морска птици действа светкавично. Нищо чудно, че ми е толкова трудно да препускам подире му.

И че ми се струва невъзможно да остана с него до края на дните си.

Стига да не умра преждевременно, разбира се, схрускана от някоя гигантска Мравка с остри като бръснач челюсти.

Над островите Кук се спускаше нощ. След двайсетина минути щяха да стоварят Адам Роарк на Малкия Кук, откъдето — все така под егидата на старите лели (този път от китайски произход) — той щеше да поеме обратния път към дома си, разположен на американо-канадската граница, точно срещу Ванкувър.

— И къде ще отидете вие с вашата джонка?

Гантри отговори, че възнамеряват просто да се поразходят, от остров на остров — поне острови в Тихия океан колкото щеш, — и че нямат точно определен маршрут.

Роарк погледна папката, която държеше в ръце.

— А аз, на моите години, ще трябва да се съобразявам с инструкциите, дадени ми от една друсла, така ли?

— Вие сам казахте, че не сте съвсем наясно е механизма на ПОП — напомни му миролюбиво Гантри.

— И все пак това е работа на една друсла! — сопна се Роарк.

Зенаид му изигра номера със смъртоносната цица. Дръпвайки оскъдния (прекалено) сутиен на банския си, тя разголи едната си гърда и я насочи срещу Роарк като снаряд, лишавайки го на мига от дар слово.

Изпиха още по глътка ром в чест на посещението на бъдещия управител на „Йелоухед и Стар Корпорейшън“, след което Роарк заяви:

— Да повторим накратко за какво става въпрос. И ме прекъснете, ако някъде бъркам, Гантри. Атакували сте „Обауита“ чрез враждебна ПОП, която с всеки изминал ден намирисва все повече на провал. Така ли е?

— Точно така.

— Не знам колко пари сте хвърлили в битката, но сигурно не ви остават много. Прав ли съм?

— Напълно.

— На всичкото отгоре услугите на вашите частни ченгета и следователи ви струват майка си и баща си.

— Елегантна и точна метафора — отбеляза Гантри.

— И всичко това заради един рейд, в края на който напълно ще ви смачкат фасона.

— Именно.

— Много добре. Да видим сега моята „Йелоухед“. Разкъсахте се буквално на четири, за да накарате Лодегър да я атакува чрез друга враждебна ПОП.

— Вие и вашите дружки Макнълти успяхте да ме уговорите да се престоря, че напускам кораба, противопоставяйки се привидно на едно сливане, което желая от години.

— Но не сме ви молили да пикаете върху масата на управителния съвет.

— Имам си мое обяснение за случая. А и освен това открай време умирах от желание да го направя. Както и да е.

Тръгнах си и затръшнах вратата зад себе си, както поискахте. Оказва се обаче, че сега трябва да се върна от остров Елба. Настоявате да поема ръководството на компания, за която сами признавате, че в най-добрия случай — ако по някакво чудо не бъде погълната от Мравките, разбира се — ще излезе от сражението напълно обезкървена и съсипана до такава степен, че ще й трябват най-малко десет-петнайсет години, за да се съвземе.

— Точно така.

— И ми се налага да вляза в бой със закъснение и да следвам указанията на едно момиче, при това само за да стигна до моето Ватерло.

— Наполеон Роарк — подсмихна се Зенаид. — Гантри, твоят приятел е обсебен от мания за величие.

— Затваряй си устата, Ганьон! — разсмя се Гантри.

— Дали пък съвсем случайно — попита Роарк — на вашите бесни — побеснели Мравки няма да им хрумне идеята да хвърлят срещу мен кръвожадните си „сикариос“?

— Забележи, Зенаид — подхвърли Гантри е обичайния си безгрижен тон, — че за един финансист, следвал в Харвард, той все пак има вид на човек, който умее да чете и да пише. Не всички знаят думата „сикарио“. Сикариото е нещо като наемен убиец.

— Аз също го знаех, приятелче.

— Да не би да можеш да четеш, Ганьон?

— Престанете с вашите глупости, сополанковци проклети!… — изсумтя Роарк. — Ще се опитат ли да ме убият, или не?

— Шансовете са едно към едно — заяви Гантри.

Лодката, която трябваше да вземе Роарк, се приближаваше към джонката, плъзгайки се безшумно по идеално гладката морска повърхност. Не беше много горещо, въздухът бе съвършено неподвижен, множество гларуси и хиляди други тропически птици плавно се носеха в аметистовото небе и онова, което се забелязваше от остров Митиаро, от пясъчните плажове, палмите и кораловите рифове, навяваше мисли за сътворението на света.

— А вие двамата? — попита отново Адам Роарк. — Вие двамата и всички тези млади ненормалници на джонката?

— Преследват ни по малко, колкото да не е без хич, и не е изключено някой от близките дни да ни догонят.

Проблясващите изпод рошавите вежди сини очи на Роарк обгърнаха с изпитателен поглед първо Зенаид, после Гантри, след това отново Зенаид.

— Май сте влюбени, а?

— Не сме — поклати глава Зенаид.

— Ни най-малко — увери го Гантри.

— Така си и мислех — ухили се Роарк. — Аз също съм прочел една-две книжки. Гантри, чел ли си Киплинг?

— Само „Ким“ и „Книга за джунглата“.

— Прочети „Обикновени приказки от хълмовете“. Ако си още жив до края на седмицата, разбира се. Има един разказ със заглавие „Неговият шанс в живота“. Прочети само края.

Последните четири реда. Сбогом, сополанко. Мисля, че ще отида пак да препикая оная шибана маса.

Тръгна си. С високо вдигната глава. Не се обърна нито веднъж. Беше човек, който наистина вдъхваше доверие. Не се съмняваха нито в неговата почтеност, нито в решимостта му да се бори.

— Не трябваше да му показваш дясната си гърда.

— Лявата е още по-голяма.

— Въпреки това.

— Да не смяташ, че трябваше да му покажа среден пръст? Ревнуваш, Гантри.

— Да не започваме отново.

Двамата се бяха облегнали на фалшборда, изработен от черно, гладко и изключително приятно на допир дърво. Тони Биърдсли даде заповед да вдигнат платната и почти голите ибани се хванаха на работа с обичайната си ефикасна мудност. Отново потегляха на път. Един Бог знае накъде.

Скитосване и непрестанно бягство. Преди три дни един приятел, наблюдаващ района на Трий Кингс Айлъндс на излаза от Тасманско море, им бе съобщил по радиото за минаването на „Сивата сянка“. Яхтата претърпяла авария в близост до Страхън и вероятно излизала на док за ремонт. Предшестваха я други три яхти. Ловът продължаваше. Врагът можеше да се появи всеки момент. И това щеше да бъде краят.

— Не — разнесе се тихият глас на Гантри в тишината, настъпила след последните реплики, които си бяха разменили.

Навикът му да чете мислите й едва не накара Зенаид да избухне.

— За какво мисля този път според теб?

Явно се питала дали планът, който бил съставил с цел да се отърват веднъж завинаги от Мравките, имал поне минимален шанс за успех, преди да бъдат избити.

— Това ли беше въпросът ти?

— Нервираш ме.

Но Гантри също не знаеше отговора. Самият той признаваше, че планът му е доста заплетен. Най-щурият, който някога бе съставял. При все че имаше солиден опит в това отношение. Но нищо друго не му бе дошло наум. Този план изложи пред Адам Роарк. Някъде в света трябваше да има един или няколко души, създали и усъвършенствали организацията на Мравките-войници. Нещо като Мравка Дзержински или Берия. Безчувствена. С неизчерпаемо търпение. Разполагаща с фантастични средства (само наемането на яхтите струваше цяло състояние).

Човекът, командуващ онези, които Роарк от любов към алитерацията бе кръстил „кръвожадните сикариос“.

Главният убиец, Ел Сикарио.

Който може би дори не водеше лично глутницата яхти, преследващи ги по петите. Гантри много бе мислил по въпроса. Главнокомандуващият морските Мравки очевидно не беше Ел Сикарио. Най-вероятно ставаше дума за подофицер. Във всеки случай за някой, който не блестеше с много ум. И това доказваше провалът на всичките му досегашни опити да се справи с тях. Стигайки до този извод, Гантри се опита да си представи какво би направил той, ако не беше Гантри, а някой, който разполага с милиони и милиони долари и си е поставил за цел да убие Гантри и хубавата Зенаид. Несъмнено би измислил нещо по-добро от тези упорити, но нелепи опити.

— Които въпреки това могат и да се увенчаят с успех. Но колко напразно пропиляно време!

Освен това тактиката, възприета от командира на морските Мравки, не беше достойна за човека, създал организацията на Мравките-войници.

Не, нямаше никакво съмнение, че става дума за двама души. Този, под чиито заповеди се намираха морските Мравки, и друг, който стоеше над него. Върховният главнокомандуващ.

— И той не се интересува от нас?

Гантри й се усмихна. И Зенаид разбра.

— Ясно — кимна тя. — Смяташ, че Макартър го възпира.

— Мммм…

— Ако Макартър е гениалният юрист, естествено. Ти строиш хипотезите си върху предположения, а те от своя страна се основават на догадки.

Джонката напредваше изтежко и бавно. Вятърът беше толкова слаб, че платната едва помръдваха, но Тони пестеше горивото.

— И какво би направил ти, Гантри, ако беше на мястото на фамозния Ел Сикарио и ако приемем, че Макартър те възпира и ти пречи лично да се заемеш с нас?

— Искаш да кажеш, ако Макартър престане да ме възпира или сметна, че ми е писнало да ме възпират, или пък, да речем, реша, че Макартър няма право да ме възпира и че би било много по-добре да свърша онова, за което шефовете ми в Колумбия ми плащат и са ме избрали?

— Въпросът ми наистина ли беше чак толкова сложен?

— Да. Бих предпочел да не говорим за това, Зенаид.

— Когато ме наречеш Зенаид, направо ми побелява косата. Как би постъпил, по дяволите? Какво би направил, за да ни спипаш, нас двамата?

Той й каза.

И тя бе ужасена.

Пета част

1

Макартър беше в Токио, а Макартър не обичаше Токио.

Нито Япония. Още по-малко японците. Япония беше възхитителна страна, чиито жители проявяваха изумително чувство за естетика, дори и при направата на метли. Кухнята им бе безспорно фантастична. И все пак. Смешно е, че не мога да приема японците. Питам се защо? Не понасям японците, които са изключително чисти, докато в същото време чудесно се разбирам с китайците, които нерядко са доста мърляви. Необяснимо, наистина. Донякъде може би се дължеше и на факта, че не знаеше нито дума японски. А може би трябваше да поживее тук поне няколко години. Само по себе си всяко обобщение е абсурдно. Макартър се укоряваше, че му се поддава, и смяташе това за недостойно за високата си интелигентност.

В Токио беше от единайсет дни. Преговаряше. Беше кошмарно. Несравнимо по-страшно от преговорите, макар и особено мъчителни, които бе водил преди това в арабските, страни. Тук минаваха часове и цели дни, но накрая оставаше с впечатлението, че не е напреднал нито на йота (ако не и с това, че дори е отстъпил). Тук се изразяваха със завоалирани до неразбираемост думи, чрез безкрайно предпазливи, почти алегорични фрази. Ако някой от събеседниците му излезеше за няколко минути, за да отиде до тоалетната, да се обади по телефона или по някакъв друг повод, Макартър никога не бе сигурен, че на масата сяда отново същият човек.

Но той преговаряше по своя Общ план.

В интерес на истината, още от самото начало знаеше, че ще му бъде дяволски трудно. На границата на допустимото. Но не и чак толкова все пак!

Обаждаше се на Лети всеки ден, като изчакваше до единайсет вечерта, за да не я вдига от леглото по никое време, тъй като часовата разлика между Япония и островите Каикос беше десет часа. И всеки път чувстваше как в гърлото му отново засяда проклетата ватена топка, докато в същото време стомахът го свиваше така, че му се повдигаше.

Защото гласът на Лети оставаше все така спокоен и безучастен. Никакви въпроси, естествено. Не го попита нито какво прави в Япония, нито още колко време смята да стои там. Какво целеше Лети, ако изобщо целеше нещо? Да го принуди да й каже всичко? Не. Едва ли. Действително ли й олекна, когато тогава, в деня на заминаването ми, най-сетне млъкнах? Означава ли това, че би се примирила с положението? Не му се вярваше. Не и Лети.

Откъде си толкова сигурен всъщност?

— Междувременно Макартър се бе свързал с „Морският вълк“ и с „Грациела“. Накрая все пак реши да се обади и на Лодегър.

— Търсили сте ме, Бил.

— О, нищо съществено. Съжалявам, че обезпокоих жена ви. Във всеки случай нищо, което не би могло да почака до завръщането ви. Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.

„Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.“ Благодарение на сведенията, изпратени му от нюйоркската кантора, Макартър беше в течение на хода на операциите „Йелоухед“ и „Обауита“. Атаката и отбраната, ръководени от Лодегър и неговите хора, се развиваха чудесно и в двата случая.

Оставаше да разбере с каква тайнствена цел Гантри се бе поставил сам в такова окаяно положение. Ако се приемеше, разбира се, че не е допуснал грешката да подцени финансовата мощ на Лодегър. Което не беше изключено.

Всички допускаме грешки. Само лудите смятат, че са защитени от тях; понякога и политиците.

Макартър се намираше в апартамента си в хотел „Мияко“, в Широгендай. Избра го преди всичко защото обичаше големите хотели, където никой не ти обръща внимание, а след това и заради басейна. Вече си налагаше да плува по хиляда метра дневно — коремът му приемаше застрашителни размери. Включил бе един от видеоканалите на вътрешната телевизия и разсеяно следеше развоя на касапницата, подхваната от Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие 2“. В същото време играеше сам на „го“-то, купено пътьом в Хонконг, местейки ту черните, ту жълтите пулчета. Аз съм Макартър и срещу мен е Убиеца; или пак съм си аз, но този път срещу мен са „онези“, седнали в едно кресло (всеки на коленете на другия); или съм Лодегър и на четири крачки от мен се подхилва онзи ненормалник Гантри; или, да речем (момент, да видим…)… или пък съм направо самият Гантри, обкръжен и подложен на методично унищожение от гадното копеле Лодегър, който уби стария ми приятел Запъртъка Макнълти…

О! По дяволите!

Убийствен хлад скова Макартър.

О! Не!

Той помете с длан пуловете на „го“-то. Ръцете му трепереха. На екрана Мел Гибсън продължаваше да коли наред.

Това е единственото възможно обяснение, Мак. Единствената налудничава идея, която би ти хрумнала, ако беше Гантри и играеше като него.

О, Господи! Горко ни!

Лодегър внимателно прегледа написаното и тутакси го зачете повторно. Пред себе си имаше три машинописни страници, напечатани на най-малката разредка. Възможно най-сбито. Стигна до последния ред, отблъсна леко листовете, после креслото си и вдигна крака на бюрото, върху което Бърт Съсман с присъщата си безцеремонност вече беше проснал своите.

Пауза.

— Това ли е всичко, което ти роди главата, Бърт?

— Поставих се на мястото на Джонатан Гантри, скитосващ с джонката си в компанията на хубавата Зенаид, с риск всеки момент да бъда ликвидиран от Милан, за когото не знам, че се казва Милан, и се запитах какво бих могъл да направя, за да поставя в колкото може по-шибано положение някой си Бил Лодегър. Намирам, че това, което съм измислил, никак не е лошо. Струва ми се, че съм се изявил като свръхлицемерен, гаден и невероятно подъл тип.

— С тази разлика, че според изводите ти, ако съм ги изтълкувал правилно, съм постъпил много добре, предприемайки атака чрез ПОП срещу „Йелоухед“.

— М-да — измуча Бърт.

— И че би трябвало не само да не я прекъсвам, но и да я засиля още повече.

— М-да.

— Някой плати ли ти, за да ми представиш такова заключение, или просто са ти заповядали да го направиш?

Бърт широко се усмихна.

— На кого говориш в момента, Бил? На мен-Бърт, или на мен-Гантри?

— На теб. Не се прави на глупак!

— Платиха ми, за да те въвлека във въпросната ПОП — отвърна Бърт. — Един милион долара на присъствена седмица, като в телевизионните игри. Колкото по-дълго се туткаш с тази ПОП, толкова повече печеля. Превеждат ми парите по свръхсекретна сметка. Половината в Албания, половината в Гренландия.

— Макартър?

— Че кой друг? — изсумтя иронично Бърт.

— Едно „не“ би било напълно достатъчно — отбеляза Лодегър, твърдо решен да не се ядосва, каквото и да направи или да каже Бърт. Беше го наблюдавал внимателно, докато му задаваше въпросите, и не бе забелязал абсолютно нищо в очите му. Явно съм прекалено подозрителен. А и Милан ми се закле, че Съсман и Макартър не поддържат никакви контакти.

Между другото, според последните сведения Макартър беше в Япония. Какво правеше там? Пълна загадка, несъмнено бе намерил нов начин за пране на пари. Този тип притежава безгранично въображение. Япония, а преди това Европа, арабските петролни столици, Индия, Хонконг и Китай. Господинът се глези с истинско околосветско пътешествие. Какво ли още е измислил?

Забрави поне за малко Макартър, ако обичаш!

Бърт Съсман си чистеше ноктите.

— Добре — отсече Лодегър. — Сега престани да се правиш на палячо и влез в кожата на Гантри, Защо ме подтикна да обявя тази ПОП?

— За да те накарам да загубиш пари.

— И аз губя. Ала не само не ми пука…

— Той просто не знае до каква степен не ти пука, Бил. Искам да кажа, че Гантри не знае това.

— Ще видим. Ала не само не ми пука, че за момента губя, но и знам, че в крайна сметка ще спечеля.

— Дали пък не съм се надценил?

— Щом си Гантри, значи си адски интелигентен. Не.

— Нека отворим една скоба, Бил. Сега говоря аз, Бърт Съсман. Бях те предупредил, че оставката на Роарк явно е номер. И излязох прав — Роарк се върна.

— Предвижданията ти се оказаха точни. Именно за това и ти плащам. Да затворим скобата. Отново си Гантри.

— Ало? Слушам! — ухили се Бърт. — Говори по-силно, Тихият океан се е разбеснял.

Лодегър едва не се усмихна на свой ред. Всъщност нямаше никакво основание да бъде мрачен. Нещата с „Йелоухед“ и „Обауита“ се развиваха отлично, всичко останало вървеше също много добре. „Морският вълк“ и „Грациела“ съобщиха за изпирането на нови милиарди и милиарди долари и той, Лодегър, вече им бе намерил приложение чрез извънредно умело инвестиране. Може би за пръв път, откакто заемаше този пост, работата не го гонеше. Чудовищните суми, които трябваше да пласира, не се натрупваха, задръствайки разпределителния механизъм. Пазарът на „крака“ процъфтяваше. И „онези там“ правеха всичко, за да осигурят бъдещето му. В Щатите дори раздаваха безплатно дози на децата и юношите… Възможностите бяха безгранични… Та биха ли могли „онези там“ да намерят по-благодатен рибарник за зарибяване от училището?

Освен това — каква изненада! — отношенията му с Манди за момента бяха почти нормални, което само по себе си го удовлетворяваше. Беше се кротнала; снощи се любиха така, както през първите дни на брака им, но подсилено с опита, натрупан оттогава. Де да можеше да бъде такава през цялото време!

— Не можа да ме убедиш, Гантри — заяви Лодегър. — Прекалено интелигентен си, за да се задоволиш с доводите, които току-що ми изложи. Сигурно си ми подготвил някаква клопка.

— Приготвил съм ти няколко, калтако долен! — изръмжа Гантри-Съсман. — Първо, лъжливата оставка на Роарк.

— Вече говорихме по въпроса.

— Въпреки това старият Роарк ти прави сечено. Защитата му срещу твоята ПОП е наистина фантастична.

— Привлякъл е на своя страна Марти Кан, а може би и Джак фейн.

— Не и Джак. Той не е в комбината. Оня, който помага на Роарк, не е Марти. Познавам стила на Марти. Има още някой, освен него.

— Самият Гантри?

— Гантри не е специалист като Марти. Нито като теб, като мен или пък като Джак фейн и още трима-четирима. Не. Защитата на Роарк носи друго клеймо, което не познавам. Някой нов.

— Когото Гантри е наел къде? В Тасмания?

— Нямам никаква представа. Бил, стига сме си играли. Написал съм всичко, което можах да измисля като възможно най-идиотски комбинации, опитвайки се да се поставя на мястото на Гантри. Всичко е тук, пред теб.

Лодегър отново насочи вниманието си към трите машинописни страници. Бърт дори бе предположил поредица от фантастични машинации, като например групирането от Гантри и Роарк, отбраняващ „Йелоухед“ наистина дяволски умело и хитро, на акциите на дребните акционери в големи пакети под границата на петте процента — и следователно неподлежащи на санкции от КЦБ. Държани при това от сигурни приятели, които никога не биха ги продали, независимо от предлаганата цена. Или намеса на федералните финансови служби. Или пък решение на съдебните власти на щата Делауеър, в който „Йелоухед и Стар“ бе преместила седалището си. Бърт бе направил изключително тънко тълкуване — Това животно безспорно има талант! — на цялото делауеърско съдопроизводство спрямо публичните оферти за покупка, сравнявайки го на първо място с действащото законодателство в Охайо, където „Йелоухед“ се беше установила първоначално.

Изхождайки от принципа, че не е изключено преместването на седалището да крие някаква клопка (но това можеше да бъде и лъжлива маневра), Съсман най-внимателно бе проучил различията между Делауеър и Охайо и действително бе открил наличието на предпоставки за залагането на няколко чудесни капана.

И така нататък, все в същия дух.

В интерес на истината, работата му беше наистина блестяща. И Лодегър го призна.

— Но нищо конкретно.

— Защото няма нищо за откриване, Бил. Гантри чисто и просто се е прекарал.

— Съществува все пак твоята хипотеза номер шест.

— Ченгетата. Принудил те е едновременно да атакуваш и да се отбраняваш, за да те накара да се разкриеш и да разкриеш екипите си. И сега дебне подходящия момент, за да снесе всичко на Министерството на финансите, на ФБР, на Службата за борба с наркотрафика или на адвентистите от Седмия ден. Не, Бил, не ми се вярва. Първо, защото нито едно ченге никога няма да може да се добере до теб или до нас. Ако ще да го разяждат всички подозрения на света.

Знаеш много добре, че преценката за ситуацията на всички официални агенции и служби не само в Щатите, но и в света, е двайсет пъти по-нереална от действителното й състояние. А доказателства? Никакви! Между другото, не забравяй да изгориш бележките ми.

— Никога не забравям такива неща.

— Аз също. Имай предвид, че не съм използвал нито една от машините в кантората. А и върху хартията няма никакви отпечатъци. (Усмивка.) Освен твоите.

Лодегър запали трите машинописни страници и след като те изгоряха, най-внимателно стри пепелта. Изпитваше смътно разочарование. Но същевременно и задоволство.

Съсман не бе открил нищо, за което самият той да не бе помислил досега. Като се изключи онази шантава история с пакетите акции, групирани в ръцете на специални антиПОП титуляри. Но това беше фикция, достойна само за Холивуд. В обращение бяха милиони акции на „Йелоухед“, които не биха могли да бъдат събрани и за година. Лодегър най-добре знаеше това, тъй като по вина на онзи кучи син Роарк (… който действително ми досажда, и то в най-висша степен) изпитваше затруднения в увеличаването на своя дял от „Йелоухед“, държан официално, разбира се, от Солър и Шаде. Лодегър използуваше Солър за трети път, но от предпазливост този път бе прикрепил към него съвършено нов екип от адвокати и финансови специалисти.

Колкото до Шаде, той за пръв път служеше за подставено лице. Но беше изцяло в ръцете им. Мнимото му богатство бе фалшиво като тридоларова банкнота, ала това знаеха единствено Мравките. Освен това Шаде, който беше на трийсет и две години и се смяташе за гениален финансист, обожаваше жена си и четирите си деца. Които Мравките не изпускаха от очи.

— Заключението ти, Бърт.

— Същото като твоето, струва ми се. Гантри печели време и протака. Но не разбирам защо. Не е изключено, както и всички останали, за пореден път да е подценил силата ни.

Сигурно е едно, Бил: той не е убиец. В противен случай отдавна да е наредил да те направят на решето. И не забравяй най-важното.

Лодегър нищо не бе забравил, но въпреки това — в случай, че най-важното за Бърт не беше най-важно за него — попита:

— Кое?

— Откъде си сигурен, че Гантри те е идентифицирал?

2

Една враждебна ПОП срещу дружеството „Бадабум“ неизменно предизвиква реакция от страна на същото това дружество.

Тази реакция може да приеме всевъзможни форми в зависимост от познанията, опита, въображението, лукавството и дори вероломството на онези, които организират отбраната.

От своя страна отбраната зависи на първо място от личността на този, който я ръководи. От неговата интелигентност, упоритост, работоспособност, от умението му да запазва самообладание дни, седмици и дори месеци наред, съхранявайки в същото време непокътната волята си да не отстъпва. Или пък да се оттегля, но стъпка по стъпка, заставяйки рейдъра да плаща скъпо и прескъпо за всеки спечелен сантиметър, сиреч за всяка акция.

За да се стигне евентуално дотам, че нападателят сам да не издържи на нервното напрежение и да грохне. Това обаче се случва много рядко. По правило рейдърът от висока класа притежава солидна нервна система и е способен да издържи и най-продължителните и жестоки сблъсъци. Често дори изпитва толкова по-голямо удоволствие, колкото по-яростно е сражението.

За да се стигне и до още нещо: средствата, предвидени от рейдъра за атаката, да достигнат и да надхвърлят цената на атакуваното дружество, дори ако то бъде закупено изцяло и подложено на „разфасовка“ при възможно най-благоприятни условия (за новия собственик). Това, разбира се, в ущърб на самото дружество, което оцелява и запазва независимостта си, като се саморазрушава. Така престава да бъде съблазнителна „мишена“ или защото се е лишило от всичко, или защото перипетиите на битката са съсипали онова, което е съставлявало неговата привлекателност.

Рейдърът, подобно на пирата (и той е точно такъв, макар че на теория спазва законите), се сражава единствено, ако има надежда да извлече някаква печалба. И се оттегля в момента, в който прецени, че играта вече не си заслужава труда.

Съществува възможност за постигане и на междинно решение, когато воюващите страни преценят, че с продължаването на военните действия едната рискува да се разори, поддържайки отбраната, а другата — печалбите й да не покрият дори разноските по предприетата офанзива. Двата лагера започват преговори. Те могат да станат дори съдружници, могат да се споразумеят. Но тъй като единствената цел на рейдъра е не поемането на ръководството на дадено дружество, а парите, отбраняващият откупува пълното оттегляне на рейдъра, като му заплаща акциите — цената, естествено, се договаря след свирепи пазарлъци, — които последният е успял да закупи до момента. Едничкото желание на отбраняващия се е да види колкото може по-скоро гърба на рейдъра. Рейдът се е провалил.

Някои рейдъри — но нито един рейдър няма да признае, че принадлежи към това малцинство — предприемат атака единствено за да се окажат в позиция, която да им позволи да изтъргуват изгодно отстъплението си. Става дума за „greenmail“ — зелената поща или, иначе казано, шантажът чрез „гущерчета“.

В случая с ПОП срещу „Йелоухед и Стар“ трудно би могло да се намери по-добър стратег на отбраната от Адам Роарк. Той притежаваше всички необходими качества. И несъмнено точно заради него (а и защото дъщерите на Запъртъка Макнълти бяха сред главните акционери) Гантри бе спрял избора си на „Йелоухед“ като „мишена“ за Мравките. Но в същото време едва ли би могъл да се намери и по-страшен противник в ролята на рейдъра. Едуард Несим Шаде, младият финансист от ливански произход, правеше все повече изявления за печата. Това било първата му голяма операция в Съединените щати, страна на свободата и на свободната инициатива; той щял да докаже своите способности, своята амбициозност и финансовата си мощ. Общо взето, бяха го сметнали за кретен.

Франсис Х. Солър, чието име също фигурираше в 13-г, беше замесен от друго тесто. Когато се заговори за Сам Хюстън43 и форт Аламо, родът му вече живееше в Тексас от три поколения. Беше слаб, мрачен и мълчалив човек, който, за разлика от партньора си избягваше журналистите. Бе едва ли не болезнено дискретен и малцина знаеха, че преди осем години — тоест, преди да бъде обсебен от демона на финансите — е бил собственик на голям хотел-казино в Сан Хуан де Пуерто Рико. Надарен с неоспорими качества, той е безпощадна ефикасност и забележителен усет за манипулиране на предоставените му банкови кредити бе обявил и реализирал успешно пет поредни ПОП. Благодарение именно на такива кредити, на изключително ловкото използуване на „боклучавите“ и на собствените си фондове, които се оценяваха на триста милиона долара, при една от тези операции той бе съумял да вдигне мизата на два милиарда и половина. Така че четирите милиарда и двеста милиона на „Йелоухед и Стар“ не можеха да го уплашат.

Неутралните наблюдатели го окачествяваха като безмилостен и неуморим нападател. Според някои притежаваше дори самоубийствения темперамент на камикадзе. А и цялото му минало свидетелстваше за това, че никога не се отказва. На два пъти дори бе пожертвал над седемстотин милиона с единствената цел да излезе победител. Солър не беше обикновен рейдър.

Старите лели бяха категорични: Солър бе номер едно сред подставените лица, използувани от Мравките; онзи, когото изкарваха на предна линия само в специални случаи. Репутацията му на маниакалнодепресивна личност (създадена безспорно най-грижливо) предварително оправдаваше всички негови ексцентричности, включително и решимостта му да затъне до гуша в заеми, само и само за да победи.

По мнение на старите лели определянето на Шаде за негов съдружник се ръководеше от същите мотиви. В тандема нямаше нищо случайно — това бе много тънък тактически ход, разработен явно от Лодегър. Кой ли би се учудил наистина, ако един млад, неопитен и безумно претенциозен кретен упорства и в разрез с всяка логика хвърля парите си на вятъра? Нямаше да е нито за пръв, нито за последен път.

„Уолстрийт щеше да се посмее, да ги обсипе с подигравки, но ни най-малко нямаше да се изненада, установявайки, че двамата откаченяци плащат за «Йелоухед» един път и половина повече от реалната й цена.

Именно това, разбира се, целеше и Лодегър. Мравките можеха да си позволят да загубят много. Важното бе някой да не започне да си задава въпроси за тези загуби. И за истинската самоличност на онзи (или онези), който стоеше зад Солър и Шаде.

Роарк и неговата «Йелоухед» не биваше да хранят никакви илюзии; те трябваше да знаят, че битката ще продължи до окончателното им унищожение. И Роарк беше повече от наясно“ с това: той се сражаваше, стараейки се да спечели колкото може повече време (поне знаеше защо — Гантри му го обясни и Роарк прие обяснението му). Но накрая щяха да го смажат.

Застрашаваше го и далеч по-осезаема опасност: съпротивата му можеше всеки момент да изкара Лодегър от търпение и той да заповяда да го елиминират чрез една от онези злополуки, които Мравките, изглежда, на драго сърце предизвикваха. Както мнозина мъже на своята възраст, предишната година Адам Роарк се бе подложил на пълни медицински изследвания. С ругатни и фасони, но го беше направил. Лекарите го предупредиха: работел много и сърцето му било слабо. И ето че отскоро имаха сериозни основания да смятат, че някой е бърникал в медицинското досие на управителя на „Йелоухед“. Нищо определено: този своего рода обир бе извършен извънредно дискретно. Но старите лели упорито твърдяха, че такъв е имало. Те изпратиха на Роарк списък на способите, по които можеше да бъде убит човек, като се симулира сърдечен удар, и по нареждане на Гантри прикрепиха към него телохранители.

Онова, което последва, не изненада никого: Роарк хвърли списъка в най-близкото кошче и сега с известно злорадство си доставяше удоволствието постоянно да се изплъзва на охраната си. Вярно е, че не беше от най-впечатлителните.

Но въпреки всичко следваше дословно стратегическите указания на „друслата“, що се отнася до отбраната срещу ПОП.

„Отровното хапче“ е първата, най-често използувана система за предотвратяване или контриране на една враждебна ПОП. Обикновено това е юридическа разпоредба, залегнала в устава на дадено дружество, което има данни да се превърне в „мишена“. Ръководителите на „Бадабум“ решават например да увеличат капитала на компанията си чрез емитирането на ниско стойностни акции (във всички случаи по-евтини от обикновените), запазени само за старите акционери, което неминуемо прогонва рейдъра (освен ако същият не е в комбината още от раждането на Джордж Уошингтън, но това е вече друга история). В резултат на това делът, придобит от рейдъра, ненадейно силно се размива. Ако е стигнал, да речем, до дванайсет процента, той изведнъж пада на осем, седем и дори на по-малко. Първокачественото филе, с което се е готвел да се облажи, се оказва претъпкано с цианкалий.

Съществуват най-малко още двайсетина системи.

В зависимост от това в кой щат се намира седалището на „мишената“, а оттам и от връзките на ръководителите й със законодателното тяло на щата, където е бил регистриран нейният устав, най-неочаквано се гласуват нови закони, които за голяма изненада на рейдъра изведнъж променят правилата на играта. Не е много спортсменски, но е законно. Случвало се е например съдиите да разрешат на дадено дружество да обяви контра — ПОП, отворена за всички, освен за рейдъра. Въпиещо нарушение на конституционните права на акционерите, тъй като въпросната мярка е повече от дискриминационна, но какво пък, съдиите и политиците също трябва да живеят! Случвало се е и да се пръкнат по-скоро странни емисии на нови „преференциални акции с право на многократно гласуване“, които също имат за цел да „разводнят“ дела, придобит от рейдъра с цената на големи разходи. Появяват се „белите рицари“ — в случая инвеститори — съюзници (определението „съучастници“ също би им подхождало), както и местни величия, и изкупуват акциите под носа на рейдъра, при това нерядко за сметка на самата „мишена“, която междувременно дискретно финансира или директно осъществява операция по замяна.

Съществува и тъй наречената „стратегия на еврейския зъболекар“. Легендарна! Преди години една компания за зъболекарски материали става „мишена“ на враждебна ПОП. Едва десет процента от заемодателите, финансирали въпросната ПОП, са кредитори от Кувейт, но в „бойните послания“, адресирани от защитата до акционерите — сред които множество евреи, — всеки път се споменава за „арабски инвеститори“. Бум! ПОП се проваля. Това ето изкуството да използуваш финансовите комуникации!

Прибягва се и до „парашути“. Подобно на олимпийските медали, те могат да бъдат бронзови, сребърни или златни.

Това са други уставни разпоредби, гласувани от управителния съвет с напълно разбираем ентусиазъм, които гарантират на неговите членове често главозамайващи обезщетения, ако се стигне дотам, че им изстинат местата. Задължението да изплати в случай на победа милиони и милиони долари, и то на типове, които със зъби и нокти са се сражавали срещу него, може да накара рейдъра сериозно да се замисли. Още повече, че към президентските „парашути“ могат да се прибавят и други, не толкова престижни, но чието натрупване е доста обезсърчаващо, тъй като предоставят същите гаранции на цялата йерархия в дружеството.

Чак до пазача на паркинга — и защо не? Двеста и шейсет от петстотинте най-големи американски компании успешно използуват „златния парашут“.

Макар и съмнителна, не е за изхвърляне и техниката на преференциалните акции с право на многократно гласуване, която човек може да усъвършенства чрез концентрирането на тези акции в ръцете на зет си, на шофьора, градинаря, маникюристката си или на четирите дъщери на домашния си лекар.

Възможно е, за да се предотврати евентуална мандатна война, да се вземе решение управителният съвет да бъде подновяван не изцяло и всяка година след обичайните избори, а поетапно до една трета или само до една четвърт от състава си. А дори и в още по-нищожно съотношение. Така пред рейдъра — въпреки че същият би могъл да държи мажоритарен пакет акции — винаги ще има администратори, които ще полагат всички усилия, за да му направят живота черен.

Прилага се и един почти самоубийствен вариант, предполагащ обявяването на контра — ПОП на собствените си акции (рейдърът бива изключен с напълно законния довод, че е антипатичен), при това на такава цена, че дружеството затъва неспасяемо в дългове до септември 2053 година.

Използува се и защита, предвиждаща контраатака срещу дружеството на рейдъра, в резултат на която той рискува да се окаже в положението на малцинство в собствения си дом и дори в собствения си управителен съвет, който го изхвърля на улицата. Това вече се е случвало.

Не е изключено в миналото на рейдъра да се открият прелюбодейни връзки или доказателства за това, че е обирал касовите апарати на паркингите, което като номер може да мине чудесно пред акционерската маса, болезнено чувствителна на тема обществен и личен морал.

Превантивното преструктуриране също предлага възможности. Дружеството „Бадабум“ само се освобождава от онези излишни елементи, от които би се отървал и рейдърът в случай на успех на своята ПОП. Така то не само елиминира причините, допринесли за превръщането му в „мишена“, но се сдобива и с военна плячка, която му позволява да продължи и дори да активизира сражението. Или пък се прилага точно противоположната мярка, известна като „техника на затлъстяването“, като дружеството умишлено увеличава броя и значимостта на собствените си „черни овце“ и мъртвия си или нерентабилен баласт, в резултат на което „затлъстява“ до такава степен, че накрая става несмилаемо.

Възможно е също управителният съвет да откупи сам или да предизвика изкупуването на четвърта скорост на дружеството „Бадабум“ по системата Leverage Buy-Out (LBO)44. Малка група частни инвеститори изпреварва рейдъра, служейки си почти изключително със заеми, гарантирани от въпросното дружество. Така, в зависимост от лицето или организацията, отпуснала заема, дружеството си осигурява могъщи съюзници, на които самият рейдър не може да разчита. Особено ако в LBO са се включили най-големите банки.

Могат да се продадат и точно онези активи, които са под прицела на рейдъра — така наречените „бисери в короната“. Все едно да продадеш платната на Реноар или Гоген, за да не ти ги откраднат.

Съществува и техниката на „костеливите орехи“. Блокиращ пакет акции бива поверен на приближени инвеститори, които се задължават да не го разпродават до три години, а и тогава само на сигурни хора. Тази техника почти не се прилага, освен в някои страни със слабо развито финансово законодателство.

И така нататък.

Зенаид бе наброила двайсет и три повече или по-малко известни стратегии. Дори сама измисли четири-пет нови.

Оригинални. При това дотолкова, че Гантри я помоли засега да ги запази в тайна. Гантри намираше идеите й за изключително ценни и не смяташе за необходимо да ги прави публично достояние.

Всъщност тя щеше да използува само две от собствените си творения. И несъмнено би била очарована, ако узнаеше тъй ласкавото мнение, което имаха Лодегър и Бърт Съсман за нововъведенията й. — Колкото до другите две или три, обстоятелствата нямаше да й оставят време дати приложи на практика.

Впрочем тя — както и Адам Роарк — още от самото начало знаеше, че всичко това е просто ариергардна битка. Силите на Мравките бяха прекалено големи. Първоначалната прогноза на Гантри се потвърждаваше: не можеха да устоят на подобен финансов натиск.

В Ню Йорк фанфаронът Едуард (Едуар в Бейрут) Нисим Шаде се прехласваше в победни химни, докато Солър мълчеше.

Това бе досадно, но без значение. Вече на три пъти бяха избягвали срещата с една или друга от неприятелските яхти, и то единствено благодарение на своевременно обявената от наблюдателите тревога. Ако преди две нощи не бяха скрили джонката в малко заливче на един от Соломоновите острови, вражеските радари със сигурност щяха да я засекат. „Сивата сянка“ мина на хиляда и шестстотин метра от тях със скорост най-много шест възела в час, подобно на излязъл на лов хищник.

Примката се затягаше.

Мъжът чакаше повече от пет часа. Без да яде, без да пие.

Както и без да помръдне или само толкова, колкото да пренесе тежестта на тялото си от единия крак върху другия.

Неподвижна беше дори главата му, облегната на изработената от орегонски бор стена на хижата. Очите му бяха полупритворени, а погледът фиксираше тъмната маса на елите, но явно без да я вижда. Държеше ръцете си все така в джобовете на черното подплатено яке. Пет часа. Мъжът бе избрал най-тъмното ъгълче под носещия гредоред на балкона и човек трябваше да се приближи на две крачки от него, за да го забележи. Хижата се намираше в Орегон, на дванайсетина мили северно от националния парк Крейтър Лейк. През деня оттам несъмнено се виждаше валчестият гръб на Синамъновия рид, а малко по-далече и връх Тийлсън. Петстотин метра по-надолу се виеше щатското шосе № 138. Коли минаваха рядко — едва двайсет и седем за пет часа. Всеки път мъжът бе определял модела само по шума на двигателя. Беше сигурен, че не греши. Никога не грешеше. И не само в това отношение.

Позна веднага черокито, още докато караше по асфалта.

След това джипът сви нагоре по тесния път, който водеше само до хижата.

Мъжът изчака още малко.

Черокито излезе на равното и спря точно срещу него. Различи масивната фигура на Лу Манти, а после и значително по-грациозния силует на млада червенокоса жена с бяла кожена шапка.

— Чакай, ще запаля — подхвърли Манти.

Изкачи стълбите и завъртя ключа. Както и бе предвидено, лампата не освети гредореда.

— Пак е валяло — възкликна младата жена. — Погледни.

Нито една следа в снега. Колко е красиво!

— И спокойно — засмя се Манти. — Влизай. Ключът е закачен под пощенската кутия.

— Не е заключено — отбеляза жената. — Гюс все забравя.

Манти се занимаваше с пакетите. Извади от багажника два сака с дрехи и ги овеси на раменете си, за да вземе с две ръце голямата хартиена торба с провизиите, купени в един супермаркет в Токети фолс. После отново изкачи стълбите.

И застина. Но не обезпокоен, а по-скоро изненадан.

— Какво правиш тук?

— Спешен случай — отговори мъжът, все така неподвижен, но вече на най-горното стъпало.

— Внимавай, не съм сам — изсъска Манти.

— Толкова по-зле. Случаят е наистина спешен и имам нужда от теб. Въпреки малката грешка, която направи.

— Каква грешка?

— Да обядваш с онази канадка.

— По дяволите! Получих заповед лично от Бил Лодегър!

— Това ще бъде грешка без последствия, Лу. Успокой се.

Първият куршум улучи Манти в сърцето, вторият — между веждите, в упор. Той рухна възнак. Портокали и кутии мляко се пръснаха по снега, върху който наистина нямаше други следи, освен тези от стъпките на Манти и на младата жена.

— Лу? С кого говориш?

— С мен — отвърна мъжът.

Младата жена излезе от хижата. Носеше все още кожената шапка, но бе съблякла анорака си. Гърдите й изпъваха синьо-белия пуловер. Мъжът изпразни останалите в пълнителя шест патрона. Пистолетът — „CZ 50“, чехословашко производство — бе част от личната колекция на Лу Манти. Мъжът умишлено изстреля два куршума встрани от целта, както би могъл да направи неопитен или изпаднал в паника стрелец. Погрижи се все пак поне един да попадне право в сърцето.

После хвърли пистолета така, че да закачи лицето на убитата. Запита се дали да не го направи отново — необходимо беше синината леко да кърви. Този път изби кръв. Много малко. Бузата беше едва одраскана. Добре.

Дочу шумът на другата кола, която пристигаше на свой ред. По-рано от предвиденото.

Няма значение.

Покатери се на покрива на хижата и приклекна до високия зидан комин. За него беше завързано двойно въже, другият край на което се губеше в короната на извисяващата се на петнайсетина метра ела. Мъжът се плъзна по въжето и щом се озова на дървото, с рязко движение го издърпа, избягвайки по този начин краят му да докосне непокътнатата снежна покривка.

Беше разпознал двигателя. Очакваше точно тази кола.

Започна да се прехвърля от дърво на дърво благодарение на същата система от въжета, които отвързваше и вземаше със себе си, след като ги бе използувал. Не обърна никакво внимание на женския писък, разнесъл се почти веднага, след като колата спря пред хижата. Това, което щеше да направи или да каже на полицаите госпожа Сюзън Манти, открила труповете на мъжа си и на любовницата му, не представляваше абсолютно никакъв интерес за него. Тази идиотка не само се бе отзовала най-примерно на анонимното телефонно обаждане, но и така се бе разбързала, че за малко да пристигне прекалено рано.

Преминавайки от дърво на дърво, той стигна до миниатюрно поточе, до което бе оставил един сак. Нагази в ледената вода, след като обу гумените ботуши, които извади от сака. Колата му беше скрита на три километра оттук. Няма значение. Убиеца обичаше разходките сред природата.

Особено в гората.

Ел Сикарио си мислеше за Лу Манти и се питаше защо реши да го убие лично. Това би могъл да свърши всеки един от хората му. Налагаше се заключението, че бе пожелал собственоръчно да елиминира Лу в името на приятелските чувства, които изпитваше към него.

От чиста сантименталност, в известен смисъл.

Гледай все пак да не бъдеш прекалено сантиментален.

Убиеца беше много странен човек. И напълно го съзнаваше; случвало му се бе дори да се възхищава от собствената си странност.

В джоба на якето си все още държеше заглушителя, който бе използувал единствено от любов към съвършенството и заради простичкото удоволствие да отговори „С мен“ на младата червенокоса жена, когато беше попитала: „Лу, с кого говориш?“ Реши да се отърве от заглушителя, като го зарови някъде. Но все още бе прекалено близо. На два километра. Вдясно забеляза другата хижа. Приближи се до нея. Преди пет часа и половина, докато внимателно проучваше местността, хижата беше безлюдна. Сега на диваните пред огнището седяха на чашка три млади двойки. Ръката на Ел Сикарио машинално се плъзна в сака, който преди двайсетина минути бе прибрал заедно с ботушите, и стисна картечния пистолет „Узи“. Изпита смътно желание да нахълта в хижата и да избие до един тези хора, за които не знаеше нищо. Остана неподвижен насред поточето. Невидим.

Разбира се, че няма да влезе. Разбира се.

Продължи нататък.

Сега си мислеше за Макартър.

Може би ще дойде ден, когато ще трябва да го убие. Преди няколко седмици беше следил госпожа Макартър в продължение на три часа, докато тя обикаляше нюйоркските магазини заедно с дъщерите си. Не особено красива, но приятна. Успокояваща.

В деня, в който бъде принуден да направи това, ще убие Макартър по жесток, по неописуемо безчовечен начин. Ще му устрои възможно най-отвратителната касапница. Нищо общо със смъртта на Манти и червенокосата. Тази вечер бе работил. Чисто, без съмнение, ала нищо повече. Рутина. Която с времето ставаше малко досадна.

Но преди Макартър, разбира се (освен в случай на изрична заповед от страна на онези, които Макартър наричаше каменни богове), несъмнено ще му се наложи да елиминира Гантри, канадката и всички на борда на джонката.

Лесна задача. Милан, който все още не можеше да се справи с нея, очевидно бе достигнал предела на възможностите си. Трудно се намира висококвалифициран персонал!

Колкото до Гантри, канадката и екипажа на джонката, Убиеца вече знаеше как ще да постъпи.

Веднага щом му дадат знак.

От три дни и най-вече от три нощи джонката се местеше от скривалище в скривалище по крайбрежието на южните Соломонови острови. Отказаха се от идеята да тръгнат на север — една яхта наблюдаваше прохода между остров Бугенвил и Нова Бретания, а може би и Соломоново море, чак до Нова Гвинея. Приятелите от Кеърнс бяха съобщили за втора яхта, която кръстосваше пролива Торес. Не се знаеше къде е третата, но не бе изключено да патрулира някъде на изток, в случай че „Лакомник“ се опита да поеме към островите Джилбърт.

— Те са горе-долу наясно къде сме. Товарните кораби, които срещнахме, ни видяха. Знаят също, че едва се влачим.

Защото наистина правим максимум сто мили дневно.

И то с помощта на мусоните, които духаха от северозапад. Тони Биърдсли поклати глава. В общи линии, той оценяваше факта, че досега успешно се бяха изплъзвали на яхтите, като истинско чудо, уникално в морските анали. Упоритостта на Мравките беше просто невероятна. Накрая щеше да намрази тези гадинки.

— Мога да ти намеря мазут — каза Гантри.

— Все ще ни е от полза. Вече нямаме с какво и една запалка да напълним.

„Сивата сянка“ беше в Рабаул, в Нова Бретания, и преспокойно зареждаше — точно в Рабаул, където Гантри имаше приятели китайци, които обаче не можеха да им бъдат от голяма полза.

— Мога да намеря мазут, но ще трябва да изчакаме няколко дни. Тони, имаш ли представа къде бихме могли да се скатаем?

Надвесиха се отново над картите. Остров Гуадалканал се намираше на около шест хиляди мили на югоизток. Същият Гуадалканал, където през Втората световна война американци и японци със завиден ентусиазъм взаимно се бяха кълцали на кайма. Там бил ранен и един чичо на Гантри.

— Гани, никога не съм стъпвал на Гуадалканал.

— Той обаче е стъпвал — обади се Зенаид. — На какво да се обзаложим?

Тя четеше или по-точно препрочиташе „Войната в Тихия океан“ на Спектър. За две седмици бе изчерпила до буква скромните запаси на малката бордова библиотека. Но беше трудно да ги подновят, тъй като джонката спираше само на микроскопични атоли, където купуваха от меланезийците плодове, сагу45, прасета и кокошки. Самата тя вече почти нямаше друга работа, освен да получава и изчита сводките от далечния фронт някъде там, на другия край на света. И всеки ден се налагаше да преглъща поредната порция неприятни вести: Роарк продължаваше да се опъва; беше успял да блокира офанзивата на Солър и Шаде на двайсет и седем процента, но междувременно бяха заведени дела в Делауеър и Охайо, както и в щата Уошингтън; не очакваха нещо добро от съдиите, но поне Адам Роарк все още бе жив.

— Бил съм един-два пъти на Гуадалканал — призна Гантри.

Дори познавал някой си, който със сигурност можел да им осигури мазут, и то много дискретно, без да им се налага заради това да обикалят кейовете на Хониара, столицата на Гаудалканал и на южните Соломонови острови, където Мравките несъмнено бяха разположили наблюдатели, ако не и ударен отряд.

— Което означава, че ще трябва да слезеш на брега с двама-трима души — заключи Тони. — Аз пък ще скрия джонката под някоя мидена черупка на място, където да можете да дотъркаляте варелите. Не много далече.

— Именно.

В гласа на Гантри имаше нещо. Нещо като умора. Зенаид се учуди, че Тони Биърдсли не го долавя. А може би Тони и останалите на борда вече си бяха дали сметка за нещото, което прозираше под обичайното му безгрижие, но предпочитаха да не го коментират. Екипажът на джонката бе на края на силите си и най-вече на нервите си след толкова месеци неспирно кръстосване на моретата. С изключение на верните на себе си ибани, неизменно усмихнати и невъзмутими.

Докато върху всички останали: американци, англичани, австралийци, китайци и, разбира се, една канадка, продължителната изолация започваше да оказва своето въздействие.

Дори и привидно да игнорираха все така грозящата ги опасност. То поне финансовата битка, водена от разстояние, да беше взела някакъв приемлив обрат! Но случаят далеч не бе такъв. Всички знаеха какво става с Адам Роарк и неговата „Йелоухед“. Колкото до ПОП срещу „Обауита“, там нещата стояха още по-зле. Осемнайсетте и половина нещастни процента, които успяха да закупят, почти не им вършеха работа срещу ожесточената съпротива на Кампанела и Харкин. Там също се водеха няколко дела, но те бяха предварително загубени. Щяха да ги смажат.

Джонката напредваше едва-едва, срещу вятъра. Нощта беше ясна, при това много повече, отколкото им се искаше. Вдясно се очертаваше североизточният край на Гуадалканал с извисяващия се над него хилядометров връх. Бяха оставили островите Ръсел вдясно назад към единайсет вечерта. Точно по курса се забелязваше тъмната маса на Саво — вулканичен остров, край който от август 1942-ра до февруари 1943-та се бяха водили яростни морски сражения. Дъното тук бе покрито е железария. Вляво, вече едва различим в мрака, се мержелееше южният край на остров Санта Изабел със Залива на хилядата кораба и пролива Необходимост.

Тони беше на мнение да се измъкнат през пролива Необходимост — самото име му се струваше добро предзнаменование.

— Гани, зарязваме мазута, поемаме право на изток, промъкваме се отляво или отдясно на островите Джилбърт и забиваме в Тихия океан.

Веднъж в открито море, вече спокойно ще изчакат развоя на събитията. И половин година, ако се наложи. Вярно, не знаеха къде се намира четвъртата яхта. Вярно, би могла като нищо да е точно там, дебнейки появата им. В резултат на което — това също беше вярно — „Сивата сянка“ набързо щеше да довтаса, а при един сблъсък в открито море нямаше да издържат дълго.

— Но можем да си опитаме щастието.

Или пък да се спуснат на юг. Към Австралия или към Нова Зеландия, Зенаид угаси малката лампичка в рубката на кормчията, на която четеше. Затвори книгата, стана и излезе. Избягна погледа на Гантри. Донякъде се досещаше какво си е наумил. Все още не бе взел окончателно решение, но рано или късно и това щеше да стане. А решението наистина не беше от лесните. Не бяха говорили по въпроса, но не само Гантри можеше да чете мислите на другите.

— Ще сляза на Гуадалканал, Тони — разнесе се нехайният му глас. — Заобикаляш отдалече Хониара; следващото населено място е Ронрони. Точно след него е устието на една река. Тръгваш по нея и се изкачваш колкото се може по нагоре.

— А носле?

— После чакаш. И повече никакви приказки, Тони.

Зенаид се отдалечи, спусна се от високата кърмова надстройка на палубата и дори не обърна глава, когато Гантри се присъедини към нея.

— Ще дойдеш ли с мен, Зенаид?

— Разбира се.

— Не казвай нищо.

Знае, че съм наясно за какво става дума, помисли си тя. И му е адски кофти, естествено. За щастие има едно старо изпитано лекарство, което действа безотказно в подобни случаи.

— Слизаме ли, Гантри?

В първия момент като че ли не я чу, унесен в мислите си.

— Няма да имаме много време за сън — отвърна той машинално.

— Кой ти говори за сън?

Поне успя да го накара да се усмихне. Все беше нещо.

— Хайде, приятелю. Ще видиш — много е полезно.

Когато след два часа отново се качиха на палубата — не само без изобщо да мигнат, но и без да разговарят (би било излишно наистина), — забелязаха светлини на около хиляда и петстотин метра вдясно, на северното крайбрежие на Гуадалканал. Това беше бившата военноморска база „Хендерсън фийлд“ или, с други думи, сегашното летище на острова.

Реката се оказа неподходяща за скривалище на джонката. В северната си част дългият около двеста километра Гуадалканал беше плосък като тепсия. Едва на юг-югоизток се намираха няколко тесни, дълбоко вдадени в сушата заливчета и реки с високи, труднодостъпни брегове, които можеха да й послужат за убежище. Затова решиха да слязат колкото може по-скоро на брега, използувайки лодката, а джонката да потърси укритие от другата страна на пролива Желязното дъно, на остров Флорида. Тя щеше да остане там два-три дни, докато Гантри й подаде уговорения сигнал.

— Нямаш радиостанция — отбеляза Тони.

— Знам къде мога да намеря. А сега изчезвай, съмва се.

Вече бяха спуснали гумената лодка на вода. Заедно с тях в нея се настаниха и четирима въоръжени ибани. Зенаид взе единствената карабина на борда — един „Уинчестър М 1“, модел 1020, с тефлоново покритие, който принадлежеше на Хъдзън Лийч.

— Къде смяташ, че се намираш, Ганьон?

— На Гуадалканал.

— Войната свърши преди четирийсет и пет години, а освен това не си способна да стреляш по когото и да било.

И най-вероятно имаше право. Дядо Ганьон, който я бе научил да си служи с пушка, не я обучаваше да избива хора, естествено. Чувстваше се малко смешна с това желязо в ръцете.

Лодката стигна брега. Ибаните изпуснаха въздуха и я скриха заедно с двигателя и веслата. Вече напълно се бе разсъмнало и температурата бързо се покачваше. В продължение на повече от три часа вървяха през какаови и кафеени плантации. Заобиколиха някакво село. Теренът беше хълмист и на моменти между дърветата забелязваха билото на покриващата южното крайбрежие планинска верига с нейния приказен нежнозелен връх, издигащ се на повече от две хиляди и триста метра височина.

— Горе ли ще се качим, Гантри?

— Позна. Настаняваме се на върха, отглеждаме деветте си деца, а ти стреляш по всяка Мравка, която се опита да се прави на алпинист.

— Нямаше ли да е по-добре, ако сутринта бяхме взели автобуса на шосето и отидехме направо в Хониара?

— Не.

— Голям локум разтегли пред Тони и останалите с твоята история с мазута.

— Тони не ми повярва. Пат също. А ти още по-малко, Ганьон.

— И да не говорим повече за това. На вашите заповеди, шефе! Девет деца? Ще снасям деца, ако искам и с когото си искам.

— Пести си дъха.

Към единайсет и половина най-сетне излязоха от гората.

Изкачиха се на едно тревисто възвишение и хоризонтът изведнъж се проясни. Пред очите им се разкри значителна част от североизточното крайбрежие на Гуадалканал.

— Погледни — каза Гантри, подавайки й бинокъла.

Зенаид почти веднага забеляза бялата точка насред Айрън Ботъм Саунд, отвъд пистата на летището.

— Четвъртата яхта?

— Да.

— Мислиш ли, че са забелязали джонката?

Според Гантри нямаше такава опасност. Тони явно бе успял да прекоси пролива и да намери убежище на Флорида. Зенаид продължаваше да се взира в яхтата, но от това разстояние, разбира се, беше изключено да различи каквото и да е на борда й.

— Като че ли въобще не помръдва.

— Движи се прекалено бавно, най-много с два-три възела.

След като хапнаха и утолиха жаждата си, отново поеха на път. Този път право на север. Жегата беше убийствена и ту газеха в кални локви, останали от последните дъждове, ту напротив, крачеха през облаци прах, от който гърлото им пресъхваше.

От време на време отново забелязваха четвъртата яхта, която караулеше в пролива, кръстосвайки го нашир и надлъж.

— Може би чака пристигането на „Сивата сянка“ и на подкрепленията на борда й, за да атакува.

Може би. Или пък беше свалила на брега собствените си командоси и те вече си играеха на ловци на глави. Вероятно бе прескочила до Хониара, където не беше изключено рибарите да са й съобщили за минаването на джонката и дори за дебаркирането на гумената лодка. Което несъмнено не й бе попречило да се свърже със „Сивата сянка“ по радиостанцията и да я предупреди, че дивечът най-сетне е на мушката им.

Към средата на следобеда Гантри изпрати на разузнаване един от ибаните, който тутакси заситни напред. Бяха отново в джунглата — толкова гъста, че трябваше да си проправят път с помощта на мачете. И като си помислиш, че американците и японците са намерили да се бият не другаде, а точно тук! Щура работа!

— Гантри, краката започват ужасно да ме болят.

— Не само твоите.

Все по-често си даваха почивка. Зенаид едва издържаше.

Буквално се задушаваха сред тази растителност. Да не говорим за змиите и преди всичко за насекомите, които бяха още по-страшни. Зенаид не можеше да си прости, че бе помъкнала гадната карабина, въпреки че отдавна не я носеше тя, а Гантри. Нямаше представа що за птица е въпросният Ийтън, чието име бе чула да се споменава, а и въобще не я интересуваше. Гантри очевидно смяташе, че Ийтън ще им е от полза. И това й стигаше. Вървяха, спираха, отново тръгваха, замаяни от умора. Понякога, прекрачвайки някой дънер, Зенаид бе почти убедена, че става въпрос за мумифициран труп на войник от 42-ра или 43-та година. На борда на джонката прочете невероятни истории за развивалите се по онова време събития. Тукашната джунгла бе погълнала и смляла цели батальони японци. Спомняше си още за…

— Привет — каза Гантри.

Зенаид вдигна глава и видя пред себе си най-грохналия японец на света с бамбуков шлем на главата и пушка в ръка.

Ха така! каза си тя. Точно това ни липсваше. Един оживял по чудо японски войник, който не знае, че войната е свършила и че неговият микадо и приятелчетата му в крайна сметка я спечелиха, произвеждайки електроника и анимационни филми. И сега ще ни убие, вземайки ни за морски пехотинци.

— Познахте ли ме? — попита Гантри.

— Да. И държа да ви уведомя, че от около два часа се влачите успоредно на южния път на плантацията ни. Но ваша си работа, щом толкова обичате разходките в джунглата.

Ийтън ви търсеше по на северозапад. Елате. Моят джип е точно на сто метра оттук.

Алфи Ийтън беше един от американците, изпитали нужда да се върнат на Гуадалканал и да се установят тук от носталгия по доброто старо време. Бе служил в същия онзи полк от Втора дивизия на морската пехота, който дебаркирал по тези места в първите дни на битката за острова. След уволнението си и ред екскурзии по други тихоокеански острови се върнал на Гуадалканал и се запознал с един австралиец, който въртял търговия с копра и търсел съдружник.

Австралиецът си заминал за Австралия; Алфи останал. Някъде тогава срещнал и Исороко Черешовия цвят, тоест Ока.

Ока също се сражавал на Гуадалканал по същото време, но в отряда „Кавагучи“ на Трети батальон. И той се върнал, но не толкова на поклонение, а защото се отегчавал в Япония като Ийтън в Щатите. Двамата минали по старите бойни пътеки, погребали няколко дузини забравени трупове и констатирали, че логично единият от тях е трябвало да убие другия, тъй като най-малко три пъти са се озовавали лице в лице от двете страни на огневата линия. След това станали съдружници и се заели да разработват плантацията. Която вървяла чудесно, благодаря. При последното преброяване се установило, че двамата имат общо двайсет и три законни деца, към седемдесет и пет внуци и едва четирийсет и девет правнуци. Вече не били много сигурни кой на кого е прадядо. Разбира се, че радиостанцията още работела; Гантри спокойно можел да се свърже с джонката. Да провери дали от бялата яхта в Хониара, Ронрони, Аола или някъде другаде на острова не са дебаркирали командоси?

Никакви проблеми…

Да. Шестима души в Хониара, четирима в Ронрони и други четирима в Тангараре, на западното крайбрежие.

— Сипете си още саке — подкани ги Алфи Ийтън. — В началото може да ви се стори отвратително, но после се свиква.

През 50-те години Ийтън и Ока започнали да приемат и други ветерани. Отначало от чисто приятелски подбуди. С времето обаче пристигащите на поклонение американци и японци ставали все повече. Идеята да отворят хотел в Хониара била на Ока. Колкото до Ийтън, той организирал посещенията с гид и публикуването на съответните рекламни известия в американската и японската преса. Хората, които идвали през последните години, били синове и дори внуци на войниците от 42-ра и 43-та. Или техни племенници. Като Гантри.

— Сипете си още саке. Хубаво е, нали? Получаваме го директно от Осака.

И единият, и другият имали солидно дялово участие в три хотела, в посреднически фирми за транзитни стоки на пристанището и летището, в производството на копра (но не и на кафе, нито на какао, което било почти изключително от ресора на меланезийците), плюс организираните пътешествия и още куп странични дейности, благодарение на което свързвали двата края по-скоро добре.

— Гантри, наистина ли искате да направите това?

— Да.

— Добре, няма проблеми. Сипете си още саке. Сигурен ли сте наистина, че искате да направите точно това? Добре. Добре, ще ви помогнем. Пийнете още една чашка. От подобни решения човек може стомах да го свие. А сакето е най-доброто лекарство точно за такива стомашни болки.

Да. Разбира се, че двамата с Черешов цвят можем да ви уредим спокойно пристанище за вашата джонка. Женени сме за три момичета от близкото селце и кметът ми е шурей. А може да е щурей и на Черешов цвят, вече не си спомням. Във всички случаи ни се пада роднина.

Алфи и Ока поемали грижата и за останалото. Всичко щяло да мине като малко по-специално организирано пътешествие. Никакви проблеми.

— Сипете си още саке.

— Къркана съм — едва успя да заяви Зенаид, преди да заспи.

На сутринта на следващия ден, който прекараха в плантацията, научиха, че „Сивата сянка“ току-що е пристигнала в Хониара и е стоварила на брега шест дузини туристи.

Алфи Ийтън, заминал още в зори за града заедно с неколцина от своите синове метиси, се върна за обяд и съобщи, че всичко е почти готово.

И че в близките дванайсет часа ще бъде напълно готово.

Гантри се опита да се свърже с една от старите си лели в Ню Йорк, но радиостанцията не бе достатъчно мощна. Все пак успя да установи контакт с Бризбейн и един от адвокатите на дъщерите на Запъртъка Макнълти. Адвокатът, който се казваше Уотърс, му обеща да се осведоми по въпроса и на свой ред да му се обади. В ранчото, което притежаваше в австралийския пущинак, нямало телефон и бил свикнал да общува по радиостанцията.

— В пет часа добре ли е? Пет по тукашното време.

— Дадено.

Гантри се канеше да изключи, когато ненадейно се разнесе гласът, при това изненадващо отчетлив. Очевидно притежателят му не беше далече.

— Гантри? Чувате ли ме, Гантри?

— Чувам ви чудесно — потвърди Гантри.

— Знаете ли кой съм?

— Не знам името ви, но за останалото имам относително ясна представа.

— Голяма тъпа тиква с огромни челюсти — обади се Зенаид достатъчно силно, за да бъде чута.

— И космати крака — добави Гантри. — Бяхте ли вече след нас в Тасмания?

— Този път няма да ви се размине като в Тасмания — уведоми ги любезно гласът.

— Само че не знаете къде сме — отбеляза Гантри.

— Напротив, знаем: на Гуадалканал, както и ние.

— Тогава до скоро виждане.

Гантри прекъсна връзката, опасявайки се да не ги засекат, макар че лично Зенаид нямаше нищо против да си побъбри още е Мравката-войник. Заточиха се безкрайни, мъчителни часове. Ока твърдеше, че държат под око всички командоси, дебаркирали на сушата. С изключение може би на малък отряд от седем-осем души, които въпреки блокиращите предпазни мерки бяха успели да наемат два камиона от един китайски търговец в Хониара. Не се знаеше точно къде се намират, но във всеки случай не някъде наблизо — всички работници от плантацията бяха мобилизирани и разпределени в гъста верига от наблюдателни постове.

— Зенаид, ако обичаш… — натърти Гантри, опитвайки се да й попречи да вземе думата.

— Знам, че имаме някакъв шанс. Веднъж вече се измъкнахме от мръсните им мравешки лапи на Голям Ескобар…

— Голям Никобар.

— Все тая. Изплъзнахме им се и там, а после и в Тасмания. Все ще измислиш нещо.

Той дори не си направи труд да й отговори. Играеше на дама с Алфи Ийтън, който водеше с девет на едно. Или умишлено се оставяше да го бият, или го измъчваха прекалено черни мисли, за да обръща внимание и на проклетите пионки. Странно усещане беше да останеш часове наред… всъщност цял един ден, без да правиш абсолютно нищо.

Без радиотелефон, без компютър, без старите лели, които да те затрупват с тонове информация. Уотърс се бе обадил точно в пет, но от предпазливост Гантри незабавно прекъсна връзката, без да чуе нито дума за развоя на финансовите битки, които се водеха в Съединените щати.

В осем вечерта, точно след вечеря, един от синовете на Ока дойде да им съобщи, че група Мравки е забелязана в североизточния край на плантацията, на около шест километра от къщата. Осем мъже, въоръжени до зъби. Изключено било да им се противопоставят със сила. Обадили се на полицията, която щяла да дойде най-рано след час-два.

Междувременно успели да ги заблудят, че сърцето на плантацията се намира вдясно от тях и че за да стигнат до него, е достатъчно да следват черния път. Това щяло Да ги забави малко. От изток се приближавала втора група.

Гантри спечели дванайсетата и последна партия дама срещу Алфи Ийтън. След това двамата със Зенаид се качиха в рейнджровъра. Натоварените с копра и поради това непоносимо вонящи камиони, използувани за прикритие, потеглиха първи през интервал от една минута.

По план джонката трябваше да тръгне преди час и половина за мястото на срещата — на няколко мили южно от летището. Което означаваше, че на теория в момента се намираше насред Айрън Ботъм Саунд в пролива Желязното дъно, гробище на толкова кораби.

Ранда, шефът на морските даяки, пръв скочи на земята. Беше пътувал на покрива на рейнджровъра заедно с двама от съплеменниците си. Към него се присъедини синът на Ока, Хейлзи, и двамата се отдалечиха. Синът на Алфи, Ямамото, остана на волана. Той беше наследил сините очи на баща си, но едновременно с това и широкия нос на своята майка меланезийка, като контрастът бе наистина изумителен.

— Няма да мръдна оттук. При най-малкия проблем скачате в колата и давам пълна газ. Никой никога няма да ви намери в джунглата на Гуадалканал. И доказателство за това е, че татко не е успял да убие чичо Черешов цвят, нито пък обратното.

Изчакаха две минути, после Хейлзи се върна и им направи знак. Зенаид и Гантри слязоха от колата и изминаха около двеста метра, преди пред очите им да се ширне искрящото под лунната светлина море.

— Голямата бяла яхта — да, става дума за „Сивата сянка“ — току-що е направила обратен завой и е потеглила с пълна скорост насам. Ще бъде тук след около седемдесет и пет минути.

Гантри се задоволи да кимне с глава. Дузина меланезийци се бяха разположили заедно с ибаните по крайбрежните скали. Други стояха на пост наоколо. Цареше пълна тишина. Гантри приклекна по обичайния си начин — на цели пети и с безжизнено отпуснати ръце, опрени на бедрата. Зенаид приседна на една скала.

Изпитваше смътно желание да се разреве.

Наложи се да изчакат още десетина минути до появата на джонката. Заоблачаваше се. Джонката изникна подобно на призрак, плъзгайки се почти безшумно по водата. Движеше се вече само по инерция. Въпреки това се разнесе глух удар, който потресе Зенаид, когато вълнорезът му се вряза в една скала. Тозчас започна дебаркирането на екипажа в пълен състав: сътрудници, секретарки, компютърни специалисти, ибани. Тони напусна борда последен. Носеше дискетите в голям платнен сак. Погледна втренчено Гантри.

— Предпочитам да не казвам нищо, Джонатан.

— Така ще бъде по-добре — кимна Гантри.

Пат Хенеси взе сака и му показа съдържанието.

— Гани, успях да прехвърля всичко на Удуърд и той го записа от игла до конец. Но, естествено, няма кода, за да го дешифрира. Във всички случаи вече разполагаме с дубликат.

— Получихте ли нови съобщения от вчера до този момент?

— Направо ни затрупаха. Но не отговаряхме, разбира се. Тони смята, че са дебнали и най-незначителната думичка от наша страна. Къде са яхтите?

— „Сивата сянка“ ще бъде тук след трийсетина минути. Води ги, Тони. И приятен път.

Целият екипаж, слязъл от „Лакомник“, вече се бе отправил към камионите, които чакаха на триста метра от брега.

Летището се намираше на около дванайсет километра северно оттук. Ийтън и Ока бяха подготвили всичко много грижливо. Техният „Хоукър Сидли“ несъмнено вече товареше клиентите за поредното организирано пътуване под подозрителния поглед на няколко Мравки. Самолетът щеше да рулира до края на пистата, където допълнителните пасажери трябваше да се качат възможно най-експедитивно на борда. След което да излетят за Бризбейн в мига, в който затвореха вратата.

А в Бризбейн се предвиждаше Уотърс да вземе необходимите мерки. Но по принцип опасността щеше да бъде избегната.

Двата камиона потеглиха; отново настъпи тишина. Ранда взе сака с дискетите и го отнесе.

— Можем да тръгваме — подхвърли Хейлзи по адрес на Гантри, застинал неподвижно.

— Не ми досаждайте, ако обичате — промълви Гантри с някак чужд глас.

Две минути гробна тишина. Сетне се разнесе първият взрив. Последваха още три. Избухнаха пламъци. Въпреки това „Лакомник“ като че ли не помръдна. След малко обаче започна бавно да потъва откъм кърмата. Бакът изчезна.

Носът се задържа известно време на повърхността, но накрая на свой ред рухна, за да бъде погребан завинаги под трийсет метра вода. Зенаид плачеше.

— Да вървим — каза Гантри.

Все пак й позволи да го хване за ръка. И я издърпа, когато стигнаха до рейнджровъра.

— Дискетите?

Сакът беше на задната седалка.

— Винаги сте добре дошли — каза Алфи Ийтън.

— Но без мравки — уточни Черешов цвят. — Ще ви покажа мястото, където едва не направих на решето този долен морски пехотинец.

Зенаид ги разцелува и се качи в малкия самолет, където вече се бяха настанили Ранда и неговите трима ибани. Гантри я последва и я взе на коленете си — самолетът не беше пригоден за шестима пътници.

Пилотът ги увери, че може да стигне без междинно кацане до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Никога не го бил правил; обикновено кацал на Бугенвил, след това в Рабаул. Но според него можело да стане. Мечтаел за това вече петнайсет години, откакто работел за двамата щураци на Гуадалканал.

3

С Макартър ставаше нещо невероятно. Невероятно от негова гледна точка.

Не можеше да направи избор между двете възможности на една алтернатива, макар че същата бе повече от ясна.

Прозрял стратегията на Лакомника и осъзнавайки напълно последствията, които би имала, Макартър не можеше да се реши нито да мобилизира всички сили и средства, за да я осуети, нито да предостави на Гантри възможността да я развие докрай.

От онази нощ в Токио, когато го бе споходило просветлението, той нито за миг не престана да мисли по въпроса. И едва не изостави своя Общ план. Ала бързо се окопити. Установените контакти и последвалите ги преговори в Токио, както и останалите етапи от пътуването му, се оказаха плодотворни. Общият план се развиваше добре. Макартър оценяваше на седем от десет — и дори на повече — шансовете да го доведе до успешен край. Отсега нататък можеше винаги да се върне при „онези там“ и да „им“ говори и за друго, извън обикновените проекти. На каменните богове им трябваха конкретни факти. А той вече разполагаше с такива. Конкретни до седемдесет процента. Това би трябвало да стигне, за да „ги“ убеди да му позволят да продължи. И да „ги“ накара да повярват, че е на път да осъществи удара на века, поради което от този момент нататък е почти неприкосновен.

Но ето че сега Гантри и неговата сатанинска стратегия (прилагателното бе може би малко силно, но напълно подходящо) рискуваха да провалят фантастичния му замисъл.

В нощта на просветлението си Макартър бе изпитал първоначално неистово задоволство. Усещането, предизвикано от убедеността, че е прозрял играта на толкова интелигентен играч като Гантри, бе наистина неописуемо. Още повече, че тази игра бе извънредно изкусно прикрита. Дори Лодегър и Бърт Съсман нищичко не бяха разбрали. Макартър се запозна с бележките на Съсман по клопките, които Гантри би могъл да им устрои, и не можа да не се усмихне, докато ги четеше. Бърт донякъде се доближаваше до решението, но в крайна сметка се разминаваше с него. И това беше нормално. Колкото хитър и изобретателен да бе Бърт, той просто не разполагаше с всички данни. Не познаваше Гантри лично и, разбира се, не бе присъствал на острова на Макартър по време на посещението му. Между другото, Мак, дори и на теб, така както разполагаш с всички данни, ти трябваше твърде много време, за да проумееш за какво става въпрос. Вярно, беше прекалено зает с твоя Общ план и с какво ли не още, но все пак! Всичко отдавна трябваше да ти стане от ясно по-ясно при положение, че чудесно помниш какво ти каза Гантри и какво му отговори ти. Решението беше под носа ти; буквално щеше да ти избоде очите. Естествено, че Гантри ще прибегне именно до тази стратегия, а не до друга. Като на всичко отгоре с присъщото си невероятно безочие дори не си направи труда да прикрие намеренията си.

Тоест причините за странните си маневри (аферите „Йелоухед“ и „Обауита“ и паническото си и на пръв поглед безнадеждно бягство от преследващите го по петите ловци на Милан).

Или с други думи, естеството и механизмът на капана, заложен на Лодегър.

Трябваше да го разбереш веднага, още тогава.

Всъщност Гантри нямаше избор. Нямаше друг начин да остане жив и да спаси канадката и екипажа на джонката.

Това беше единственият изход. Да се обърне за помощ към полицията (или към която и да е държавна финансова, политическа или данъчна институция) би било съвършено безполезно. Мравките не се арестуват. Можеш да ги убиваш, да заповядаш да избият и петдесет милиарда от тях, да се опиташ да ги хвърлиш в затвора, но винаги ще останат Мравки, които ще изчакат толкова време, колкото е необходимо, за да си отмъстят, и които рано или късно ще нанесат удара си, независимо къде, дори Гантри и канадката да са емигрирали и да са сменили имената си, дори да са взели всички предпазни мерки. Дори и в случай — твърде неправдоподобна хипотеза, — че бъдат елиминирани самите каменни богове. Защото други ще са заели мястото им и ще са поели щафетата.

Интелигентността на Гантри се заключаваше в това, че го беше разбрал. Очевидно светкавично. И че незабавно бе организирал своята контраатака.

Контраатака, която включваше ювелирно изготвена клопка, предназначена за Лодегър.

Това от своя страна поставяше Макартър в парадоксално положение от момента, в който бе надушил въпросната клонка.

Макартър можеше да сложи край на играта. Било като уведоми за ситуацията „онези там“, било като предупреди Ел Сикарио, който вероятно само чакаше знак, за да връхлети върху Гантри и бандата му.

Ще ти се наложи да дадеш някои деликатни пояснения за връзките ти с Лакомника, но все някак ще се оправиш. С помощта (или, другояче казано, с мълчанието) на Убиеца, който също не е чиста вода ненапита, що се отнася до цялата тази история. Освен това можеш да използваш твоя Общ план като прикритие.

Но да провали операцията на Гантри, означаваше да спаси Лодегър. А едва ли друг път щеше да му се удаде толкова удобен случай да се отърве от Бил Карлос.

От друга страна, оставеше ли нещата да следват своя ход, преструвайки се, че не е в течение на каквото и да било, нищо не му гарантираше, че Гантри ще успее. Лично за Макартър това не съдържаше никакви рискове. В най-лошия случай, ако Гантри се провалеше, Лодегър щеше да се оправи и сам. Така или иначе, Гантри беше обречен; Ел Сикарио вече го бе обявил. Освен ако… Освен ако не намеря начин да спра и Убиеца, когато се хвърли в атака. За момента обаче не виждам такъв. Да окажа натиск върху Ел Сикарио, заплашвайки го да разкрия на каменните богове, че е знаел за връзките ми с Гантри още от самото начало? Това би означавало да се самообвиня. Каменните богове ще заповядат чисто и просто да очистят и двама ни, като се има предвид манията им да елиминират всички наред.

Да не казва нищо и да остави Гантри да доизплете кошницата си. В първия момент Макартър бе отдал предпочитание именно на този вариант от възникналата пред него алтернатива. Ала в самолета, на път от Токио за Америка, бързо откри слабото му място. Да позволиш на Гантри да осъществи замисъла си докрай, е все едно да приемеш да бъдеш манипулиран от него. Което означава от този момент нататък да се окажеш под контрол. И то Бог знае с какви последствия.

Да не говорим, че перспективата беше повече от отвратителна. Да се чувства доминиран в интелектуално отношение за Макартър бе съвършено непознато усещане. И крайно неприятно.

Точно толкова, колкото и сегашното му състояние на объркване и нерешителност, в което виждаше признак на отслабване на способността си да разсъждава трезво. Необходими му бяха трийсет години, за да установи, че е надарен с необичаен интелект. През последните десет тази констатация се бе превърнала почти в догма, позволяваща му да понася най-вече униженията, на които го подлагаха „онези“ при всяко от посещенията му „там“. Няма по-върховно удоволствие от това да минеш за глупак в очите на един потомствен кретен, както е казал французинът Жюл Ренар46.

Но покрай Гантри догмата понасяше доста сериозен удар.

Самолетът от Токио се приземи в Лос Анджелис. Макартър беше предвидил там четиричасов престой. Имаше две срещи. Много точно разграничени. Двамата мъже, с които се срещна, не се познаваха и всеки от тях остана с убеждението, че е единственият, съобщил му последните новини.

Първият работеше за сметка на нюйоркската му фирма, вторият беше агент на Ел Сикарио.

Новините засягаха развитието на аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, съдбата на Лу Манти (Макартър го познаваше само по име, но знаеше, че е едно от най-способните подставени лица, използувани от Мравките), положението на Гантри през последните часове (вълнуващите перипетии на бягството на Лакомника през островите на Пасифика) и куп други неща. Между тях не на последно място бе и вестта за поредните неприятности, които си имаха каменните богове в собствената си страна.

Макартър се запозна с цялата тази информация, изпитвайки според случая ту неудържимо желание да се разсмее, ту известно безпокойство.

След което взе първия самолет за Мексико.

Все още не бе разрешил дилемата. Все още не бе направил избор.

Публичната оферта за покупка на Лодегър срещу „Йелоухед и Стар“ беше в застой. Защитата, организирана от Адам Роарк, се отличаваше не само с необичайна ожесточеност (което ни най-малко не изненадваше Макартър — той познаваше човека, ценеше го и винаги бе съжалявал, че един Роарк не може да бъде вербуван за каузата на Мравките), но и със съвършено познаване на методите за контриране на рейдовете. И това бе по-учудващото. Вярно, Роарк имаше на своя страна Марти Кан, Гил Ийпис и Андре Сазма (без Джак Фейн, когото Гантри очевидно бе съумял да неутрализира), но тук Макартър споделяше мнението на Бърт Съсман: още някой съветваше Адам Роарк. Още някой, освен тях. Някой, притежаващ своеобразен стил, обогатен с оригинални, съвършено нови идеи, между които се отличаваха най-вече две, буквално неповторими по своята византийщина. Някой, чийто „почерк“ Бърт Съсман не можеше да разпознае.

В първия момент Макартър се бе принудил да признае, че е по-скоро объркан. После му хрумна мисъл, която първоначално отхвърли като нелепа. Макартър не вярваше в умственото превъзходство на мъжа над жената — нито в обратното.

Макар и да бе съгласен, че съществуват някои „специфични“ характерни черти, присъщи на единия и на другия пол, които обаче най-често нямат нищо общо с физиологията.

Спомни си погледа на Зенаид Ганьон, който бе срещнал за няколко секунди на острова си в архипелага Каикос.

Зенаид Ганьон, която Гантри смяташе за необходимо да води със себе си. И това бе показателно. Връзката между Лакомника и канадката бе нещо повече от случаен съюз, разбира се, но Гантри едва ли излагаше красивата Зенаид на рисковете на една тъй опасна авантюра само за да я опипва по пътя.

Непознатият почерк, доловен от Бърт Съсман, принадлежеше явно на Зенаид. Тайната съветничка на Роарк. Белязала с клеймото си цялата отбранителна стратегия и преобразувала поредицата настървени контраофанзиви в педантична и хладнокръвна тактика на оттеглянето стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър. Бримка наопаки, бримка налице — в поведението на Роарк прозираше чисто женско лукавство.

И никаква надежда за успех, безспорно. Рано или късно Лодегър щеше да победи. В крайна сметка финансовата му мощ щеше да вземе връх. Освен, разбира се, ако Гантри не успееше в безумното си начинание. Мак, все още не си взел решение относно Гантри. — Знам.

Лодегър тъпчеше на място и губеше време, омотан в изкусно набримчената му от красивата Зенаид плетка.

Виж, това беше наистина забавно.

Жалко, че не мога да разглася историята в кабинетите на Уолстрийт. Голям смях би паднал. И Зенаид би се превърнала в жива легенда. Не. Не в жива, естествено.

Плетачката на „антирейдови“ дантели.

Обявената от Гантри ПОП срещу „Обауита“ приемаше откровено катастрофален обрат, въпреки подкрепата, оказвана му от трима солидни партньори — един от най-богатите хора в Северна Америка и двама австралийски финансисти, между които известният Робърт Мъргатройд, вестникарски магнат и притежател на истинска империя във филмовата индустрия.

Лодегър реагираше безпогрешно в отбрана. Бе очаквал атаката на Гантри и безукорно разигра пешките Хардинг, Фийлдинг и Кампанела.

Както в аферата „Йелоухед“, така и в случая „Обауита“ бяха в ход няколко съдебни дела. И всички те се развиваха в полза на Лодегър.

Който и тук щеше да победи.

В рамките на хипотезата, разбира се, че дотогава Гантри не успее да го заличи от лицето на земята. А ти още не си взел решение.

Самолетът на Макартър наближаваше Мексико, където скоро се приземи. Тук Макартър очакваше да бъде посрещнат от лимузина, която да го закара до хасиендата, а оттам да отлети за Колумбия.

Не. Очакваше го нова заповед. „Онези“ бяха отложили срещата. Положението „там“ било малко деликатно. Да си вършел работата, щели да го повикат отново, Макартър начаса промени плановете си и с малък самолет за делови пътувания отлетя за едно провинциално летище в Юкатан, в Северозападен Канкун. Там щеше да го чака кола, която да го откара до хидроплана. И още същата вечер щеше да преспи на борда на „Грациела“, без официално да е напускал мексиканската хасиенда. Анулирането на пътуването му до Колумбия по-скоро му харесваше.

Една от новините, които му бяха съобщили в Лос Анджелис, се отнасяше до смъртта на Лу Манти. Сюзън Манти с отчаяно упорство отричаше, че е убила съпруга си и любовницата му, след като ги бе изненадала в любовното им гнездо. Но протестите й ни най-малко не трогваха орегонската полиция, която й предяви куп изключително сериозни обвинения. Вярно, върху оръжието на престъплението нямало отпечатъци, но обвиняемата носела ръкавици и върху тези ръкавици открили следи от барут. Независимо от твърденията й, било повече от очевидно, че Сюзън Манти е използувала огнестрелно оръжие, и то съвсем неотдавна. Освен това се появила в хижата само няколко минути след пристигането на Лу Манти и младата жена, което означавало, че ги е следила. Кой би повярвал на версията й за телефонното обаждане (на всичкото отгоре анонимно!), което се кълняла, че е получила?

От друга страна, по снега около хижата били открити следи само от нейните стъпки и от тези на Манти и на приятелката му, никакви други. И това било вече неопровержимо доказателство. Да не говорим за чехословашкия пистолет, за който самата тя признала, че принадлежал на съпруга й.

Упоритостта, с която продължаваше да отрича, огорчаваше дори собствените й адвокати.

Смъртта — екзекуцията — на Лу Манти не изненада Макартър. Лодегър бе направил безспорно груба грешка — все тази импулсивност! — нареждайки на Манти да убеди канадката, че Гантри е единственият виновник за бедите на Мисиками. Оттук нататък премахването му бе напълно в реда на нещата. А в стила на елиминирането му Макартър разпознаваше дамгата на Убиеца.

Ел Сикарио го бе извършил собственоръчно. Очевидно не му бе неприятно да се нагърбва лично с изпълнението на определени задачи, вместо да го възложи на някой от подчинените си. За да не изгуби навика, най-вероятно.

Сигурен съм, че с удоволствие би избил всички ни — Лети, момичетата и мен, ако „онези там“ му дадат такава заповед.

Както с удоволствие би убил Гантри и би изтребил до крак веселия му екип от морски финансисти. За разлика от Милан обаче, той нямаше да се провали.

Трябва да вземеш решение, Мак.

Макартър беше на „Грациела“.

Новини и за Гантри.

Който беше намерил начин да кацне на Гуадалканал. На това пернато му хрумваха наистина щури идеи. И най-смешното беше, че хората на Милан, превърнали се по неволя в американски морски пехотинци, отново се бяха върнали с празни ръце. Гантри успял да натовари целия си екипаж на един самолет за организирани пътувания, докато самият той духнал в неизвестна посока в компанията на хубавата канадка.

Същински водевил.

Но Гантри лично бе взривил джонката си. Жертва, която несъмнено му костваше много и която щеше да се прибави към сметката на Лодегър точно под бележката „Убийство на Запъртъка Макнълти“.

— Здравей, Лети.

Макартър безшумно бе влязъл в спалнята.

След задължителното отбиване на борда на „Морският вълк“ хидропланът го докара на островчето им в архипелага Каикос. Дълго време неподвижно наблюдава жена си, която спеше. Или се преструваше, че спи. Чудно: при тази тишина не бе чула нито двигателите на самолета, нито мотора на малката лодка, която ги стовари на плажа с Джейк, след като последният привърза хидроплана за мостика.

Сигурно е чула и се преструва.

Лети се обърна, прикривайки голите си бедра с инстинктивен жест, който му се стори твърде многозначителен.

— Колко е часът?

— Четири сутринта — отвърна Макартър. — Можех да се върна и утре, но ужасно ми се искаше да се прибера.

Гледаха се втренчено.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Джими?

Никакви въпроси. Нито един-едничък въпрос. За да разбере например добре ли си пътувал, къде си бил, с кого и защо си се срещал, не си ли й изневерил с някоя любвеобилна майка. Дори не се опитва да поиграе на ревност.

— Нито ми се яде, нито ми се пие — поклати глава той. — Ще взема един душ и си лягам.

Когато излезе от банята, благовъзпитано загърнат в памучно кимоно, видя, че е запалила нощната лампа и чете.

— Донесох на момичетата куп японски дивотии. Те добре ли са?

— Много добре.

— А ти?

— И аз съм много добре.

Ръката й, която държеше книгата, се плъзна към нощното шкафче. Лети отпусна глава на възглавницата, придърпвайки чаршафа върху малките си, все още стегнати гърди.

Беше вперила очи в тавана, привидно спокойна, ала дъхът й бе малко, съвсем малко по-учестен от обикновено.

— Нещо не ми се спи, Лети.

— Знам — прошепна тя.

— Липсваше ми.

Тя най-сетне се раздвижи и се притисна към него, намествайки се в свивката на лявата му ръка. Макартър не смееше да мръдне, нито да я докосне. Дори не те желае въпреки дългото ти отсъствие; явно пак се преструва.

— Не се чувствай задължена…

— Идиот — прекъсна го кротко Лети.

Той освободи ръката си и се реши да я целуне. Тя отговори на целувката му със страст, която Макартър отново сметна за престорена.

— Обичам те, Лети.

— Никога не съм се съмнявала в това.

Проникна в нея и разбра, че е бъркал: тя не се преструваше. Едва не се разплака.

— И аз те обичам, Джими. Невероятно много.

Беше заспала отново с присъщата си изумителна способност да потъва мигновено в непробуден сън. Той тихо се надигна от леглото, отиде да пийне малко ледена вода, подвоуми се дали да не мине през библиотеката, където държеше уискито, но накрая реши да поседне на едно от големите плетени кресла на верандата.

И все едно, че пак се завъртяха ролките на изключен за малко магнетофон. Нищичко не можеше да направи — механизмът в главата му действаше почти самостоятелно.

Разбира се, че знаеше къде са се скрили Гантри и канадката. В Саравак, на остров Борнео, при ибаните. А изнамирането им там намирисваше осезаемо на непосилна за Милан задача. Общо взето, Гантри бе спечелил надбягването с препускащите подире му Мравки-войници. Но нищо не бе в състояние да спре Ел Сикарио.

Освен това не биваше да забравя вестите „оттам“ и отлагането на срещата му с „тях“. „Те“ явно за пореден път се бяха поддали на диващината си и бяха заповядали екзекутирането на Бог знае кой сенатор, кандидат-президент или висшестоящ политик. Без да се смятат безбройните съдии и полицейски началници, избити също по тяхна заповед, и то често под нищожен претекст.

„Дребните неприятности“, които „онези там“ си бяха навлекли и които ги принуждаваха „да излязат в отпуск“, щяха да имат поне заслугата да превърнат неговия Общ план в елемент от първостепенно значение. „Те“ щяха да го изслушат най-внимателно. Можеше да се надява дори на чудо, а именно че „те“ ще осъзнаят цялата грандиозност на ползата от това, което беше сътворил за „тях“.

И Макартър на мига направи своя избор. Дилемата бе разрешена. Вестите, получени от „там“, изключително много укрепваха позициите му.

Освен всичко останало съществуваха и почти бащинските приятелски чувства, които изпитваше към Гантри, макар че упорито се опитваше да ги отрече.

Щеше да остави Лакомника да довърши полета си докрай.

И ако Ел Сикарио все пак го убие, той, Макартър, няма да има никаква вина за това. Е, почти никаква. Винаги може да намери основателни причини, за да се оправдае в собствените си очи.

Отиде да си легне и последната мисъл, която проряза съзнанието му, преди да заспи, бе, че вече всичко е готово за финалния спринт.

4

Младият Джонатан Гантри току-що е навършил шестнайсет години, когато потегля за Южния Пасифик. Висок е вече метър и осемдесет, ще порасне с още пет сантиметра и му вярват, когато твърди, че е осемнайсетгодишен. Товарният кораб, с който заминава, плава под хонконгски флаг.

Става дума за „скитник“: кораб без редовен маршрут, курсиращ от пристанище до пристанище по поръчка. Това, че е успял да измине хиляди мили през океана и да стигне до Сан Франциско, е само по себе си чудо. Построено през 30-те години, въпросното корито се разпада все повече с всяка следваща вълна. Екипажът се състои предимно от малайци; капитанът е американец. Обратният преход до базовото пристанище е направо епичен — дванайсет пъти едва не отиват на дъното. Но все пак успяват да се доберат до Хонконг. И дори отново вдигат котва, за Сингапур, през Южнокитайското море. Ала не стигат дотам. Тринайсетият път се оказва фатален. Бълбук-бълбук! Младият Джонатан Гантри се озовава заедно с шестима приятели малайци в спасителна лодка, която на свой ред се оказва продънена и в продължение на девет дни се носи, накъдето й скимне. Рибари прибират корабокрушенците, вече доста поуплашени, и ги откарват в Бинтулу.

Рибарите са морски даяки; Бинтулу се намира в Саравак. Младият Джонатан Гантри, който започва да борави доста добре с малайския, намира мястото за приятно. Но за забавяне и дума не може да става. Училищната ваканция е към края си. Тогава си наумява сам да стане капитан и да си купи собствен кораб, с който да кръстосва южните морета. Решението е взето. Събира направените с тази цел спестявания от предишната година, които е увеличил трикратно и дори четирикратно благодарение на спечелените по пътя облози с китайци; заминава за Бруней, който все още не е независима държава, и взема първия самолет за Съединените щати.

Навикът е изработен. Потегля на път всяка година и неизменно през ваканцията, но с три съществени промени: отказал се е от идеята да става капитан и сега иска да следва морска биология; вече пътува със самолет, тъй като спестяванията му стават все по-сериозни, и разнообразява маршрутите. Запознава се последователно с Тайланд, Малайзия, Шри Ланка, Южна Индия, после — изоставяйки западното направление — със Суматра, Ява и целия архипелаг, чак до Арафурско море, след което идва ред на Нова Гвинея, Австралия и Нова Зеландия. Обикаля и пръснатите сред безбрежните сини простори райски кътчета на Меланезия, Микронезия, Линейните острови, Туамоту, Маркизките острови. Не всичките, но почти. Понякога се застоява тук или там. Университетската ваканция в края на годината бива на свой ред посветена на тези експедиции, които му отнемат повече от четири месеца годишно. Но никога не пропуска да прекара известно време в Саравак, при своите приятели ибаните.

Джонатан е на двайсет и една години, когато построява първата си джонка; на двайсет и четири, когато поема командата на втората, и на двайсет и седем, когато пуска на вода „Лакомник III“. В действителност джонките са четири, но едната от тях почти не се брои, тъй като я загубва на бас само четири дни след завършването й.

За тези четиринайсет години той спечелва (освен няколкото дипломи) четвърт милиард долара. Благодарение преди всичко на своите „боклучави акции“.

Както — не ще и дума! — и на петнайсетте частни урока, дадени му от Джеймс Доре Макартър.

— И вече си без пукната пара — подхвърли Зенаид.

— Почти.

Пак добре, ако му оставал един милион долара. Всъщност загубил само някакви си двеста четирийсет и девет милиона. Уточнявайки това, Гантри изглеждаше съвършено спокоен.

Зенаид едва не му зададе на шега въпроса, който логично би могла да зададе на самата себе си: какво правеше с един напълно разорен тип? И то в Борнео, като капак? Но се въздържа. Шегата беше твърде плоска, а и тя имаше всички основания да си мълчи. Ако не беше отишла при него на Пхукет, в Тайланд, Гантри нямаше да изпадне в това катастрофално положение, Запъртъка Макнълти нямаше да е мъртъв и джонката нямаше да е на дъното на океана. Сега Мравките-войници щяха да подновят хайката. Вярно, ще им бъде доста трудно да ги намерят тук, в царството на ибаните, където с дни напред се знае за приближаването на всеки чужденец, особено ако е надарен с голям бял нос, и откъдето винаги (при условие, че разполагат с необходимите връзки) могат да се оттеглят в джунглите във вътрешността на Борнео. А там Мравките-войници със сигурност няма да посмеят да ги последват. Говореше се, че последните нежелани гости, посетили тези места през 1942-ра, били японски туристи, облечени в униформата на Петдесет и шеста дивизия, с чиито глави ибаните със завиден ентусиазъм издигнали няколко пирамидални исторически паметници. Така че тук бяха на сигурно място. С този нюанс, че един ден все щеше да им се наложи да си тръгнат. Нямам никакво намерение да прекарам живота си в тази дупка, естествено. Само че в момента, в който си подадем носа навън, ще започнем да се препъваме в Мравки. Защото те ще чакат и сто години, ако трябва.

Пилотът на малкия самолет, собственост на Черешов цвят и Алфи Ийтън, беше загубил облога си с Гантри и му бе изплатил полагащите се десет австралийски долара. Не бе успял да прелети без междинно кацане разстоянието от Гуадалканал до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Над Соломоново море, което гъмжеше от гигантски бели акули, очакващи падането им с подчертан апетит, двигателят на самолета изведнъж се разкиха. С мъка кацнаха на един от островите Ентрекасто, поломявайки малко вършинак, след което чакаха три дни, докато намерят с какво да напълнят резервоара. Бордовата радиостанция все още работеше и те с интерес проследиха разговорите на Мравките, които се уведомяваха взаимно, че самолетът-беглец е засечен и че първият пристигнал на мястото на принудителното му приземяване трябва незабавно да избие робинзоновците.

Успяха да излетят в момента, в който „Сивата сянка“ се намираше на не повече от две хиляди метра от острова. Гантри изплати двайсет австралийски долара на пилота, с когото този път се бе обзаложил, че ще се врежат в кокосовите палми. Останалата част от пътуването мина без усложнения. Подминаха Кеърнс след полученото предупреждение, че районът се намира под наблюдението на Мравките.

Кацнаха в Нормантън, на брега на Карпентарийския залив, където Гантри загуби третия си и последен облог с пилота от Гуадалканал и му изплати дълга си от двайсет долара — все така австралийски, — което всъщност си бе замаскиран бакшиш. Сетне заминаха за Дарвин, на Тиморско море, оттам за остров Тимор, после за Унжунгпанданг (Макасар) на остров Сулавези, след това за Банджармасин в Калимантан, на индонезийската част на Борнео.

И накрая за Капит.

Бяха пристигнали.

Зенаид намери къщата приятна, гостоприемна, удобна и с чудесно местоположение — малко нависоко, с очарователен изглед към белите сгради на Капит, столица и икономически център на ибаните от вътрешността, както и към джунглата и пресичащата града река Ражанг. Къщата беше осмоъгълна и построена изцяло от дърво. Разположена бе около голям централен пилон, който служеше за носещ елемент на двестате квадратни метра под, ширнали се на три метра над земята. Към пилона бяха прикрепени въжета, с помощта на които, в зависимост от посоката на вятъра и дъжда, можеха да се вдигат или свалят големите вертикални капаци. Беше много красиво, дори великолепно.

— Като се изключи ей това. Което представлява какво всъщност?

— Моят домашен персонал — отвърна Гантри.

— Шест жени?

— Къщата изисква голяма поддръжка. Освен това има и още две, който са в отпуск. Утвърдих сменното начало.

— Домашни прислужници? Как ли пък не! Така се фръцкат, че чак скърцат.

— Не се фръцкат. Това е просто начинът им да вървят.

— И ги оправяш посменно, предполагам?

— Колкото до скърцането, къщата е от дърво. Аз ли? Не.

— Шест любовници едновременно! Гръм и мълнии! Да де, знам, работят на смени. Необходимо ли е все пак да се завират с нас под душа и да те търкат навсякъде?

— Ревнуваш, Ганьон.

— Не ме карай да се смея. И й кажи на тая да си махне ръцете оттам. Мога чудесно да се изтъркам и сама. Освен това не ревнувам.

Отидоха да доуредят сметките си в стаята — в банята беше същинска манифестация.

Не е особено удобно допускаш ръце на гаджето си, докато тези фръцли (най-възрастната сигурно е на не повече от осемнайсет години; бих могла да им бъда едва ли не майка) постоянно щъкат навън-навътре. Или пък чисто и просто наблюдават спектакъла, тъпо захилени. Интимно е колкото на олимпийския стадион в Монреал. Но Гантри е унил, налегнали са го черни мисли и на теб ужасно ти се иска да го утешиш с всички средства, които ти се намират под ръка. Толкова по-зле за зрителките. А и в името на какво би настоявала да бъдат изхвърлени навън, моля? И без това нямаш намерение да живееш до края на дните си с това проклето ципоного. Било защото ще бъдеш мъртва доста преди това, изкльопана без остатък от Мравките, било защото след като цялата тази история се уреди (което става все по-съмнително), ще се прибереш в колибата си в Канада. И дума не може да става да ми се правиш на благоверна половинка на Великия Гантри, който с течение на годините ще те смаже с интелекта си и ще започне да завършва собствените ти фрази, преди да си ги започнала. Та той още отсега ти играе по нервите. Единствено по тази причина, разбира се, тъй като, що се отнася до останалото… Представи си тогава какво те чака само след пет години! Не се справих зле със защитата на Роарк. Дори по-скоро добре, макар че господин Гантри едва-едва благоволи да го признае. Сбърках, когато отидох да работя за братята Кесъл; от професионална гледна точка това си беше чиста проба погребение. Мога да направя кариера като всеки мъж. И аз ще стана рейдър, та ако ще и само за да им покажа на какво съм способна. Но рейдър джентълмен, а не хищник, който унищожава всичко по пътя си. Има два вида финанси и човек може да бъде финансист, без да е задължително мошеник и пират, каквото и да си мислят хората.

— Зенаид?

Любиха се, после отново взеха душ — този път сами, след като Гантри през смях даде съответните разпореждания.

Вечеряха, при това разкошно — в съседната „дълга къща“ явно разбираха от кухня. В действителност това, че се намираха вдън Борнео, не бе довело до някаква съществена промяна във всекидневието им. Както на джонката, така и тук Гантри разполагаше с компютри; не много, но също толкова съвършени. Съдържанието на скъпоценните дискети, донесени от Гуадалканал, отново зае мястото си в компютърната памет. Възстановена бе и връзката със старите лели и те незабавно започнаха да ги засипват с информация, заложена в други кодирани дискети, които само те и Гантри бяха в състояние да дешифрират. Ако Гантри умре — да чукам на дърво! — няма да има вече кой да анализира съдържанието на дискетите; нито аз, нито Пат Хенеси, нито който и да било друг. Пратките на старите лели са защитени до такава степен, че би трябвало да минат години, докато някой гений от категорията на Лакомника съумее отново да ги превърне в оръжие срещу Мравките. Но тогава би било прекалено късно за всички.

— Зенаид.

Тя отвори очи и установи, че е вече ден. Гантри явно не беше спал — лицето му бе хлътнало от умора. През нощта го бе оставила да се сражава с компютрите, напълно неспособна да схване смисъла на манипулациите му.

— Би трябвало да дремнеш малко — промърмори тя.

— Мисля по въпроса. Пат пристига утре следобед. При това не сам: придружават го Ли, Пийт, Бабу и (Гантри се усмихна) твоят приятел Лавиолет. Уотърс успял да го натовари на един по-дискретен самолет.

Ли, американо-китайка от Сан Франциско, беше главният специалист по информатика на джонката. Пийт Карстов изпълняваше длъжността на експерт по досиетата, съставени от старите лели, и в качеството си на такъв беше пряк заместник на Гантри в ръководството на стратегическите операции. През последните няколко седмици Хъри, индиецът, известен още под прякора Бабу, беше проявил неподозиран и неоспорим талант, както и завиден макиавелизъм, въпреки че поначало се занимаваше с екологическите проблеми. Той представляваше идеално доказателство на влудяващата теория на Гантри, според която, за да блеснеш във финансите, най-добре би било да нямаш никакво понятие от тях.

— Радвам се, че ще видя отново оня кретен Лавиолет — подвикна Зенаид, вече под душа.

— Събудих те, защото искам да ме смениш. Не пипай абсолютно нищо. Записите се правят автоматично. Освен ако на долния десен монитор не се появи паролата. Всъщност, която и да е от четирите пароли: „Уили Уондър, Мозамбик, Полигонацея и Хасдрубал“. Ще ги запомниш ли?

— Върви по дяволите! Какво е това „полигонацея“?

— Равен. Събуди ме веднага, щом се появи някоя от тях.

Не, събуди ме след два часа, при всяко положение.

След три секунди вече спеше. Тя мина в намиращия се в съседство кабинет, който заедно със спалнята беше единственото затворено пространство в осмоъгълната къща.

Фръцлите й донесоха закуската — кафе и плодове. Остави плодовете. Впери поглед в екрана. Принтерите тракаха почти без прекъсване, редейки тайнствени поредици от цифри, комбинирани в групи по шест. Зенаид нямаше и най-малка представа за значението им. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да вкарва в един от компютрите данните, изпращани от старите лели. А компютърът от своя страна изплюваше дискета след дискета.

Според Гантри това беше единственият им шанс ако не да елиминират Мравките, то поне да парират кръвожадните им инстинкти.

Зенаид съумя да прозре част от стратегията на Гантри.

Само част. Не бе присъствала на разговора му с Макартър на островчето в архипелага Каикос и й липсваха някои елементи.

Но това, което прозря, бе предостатъчно, за да усети как по гърба й пробягват ледени тръпки.

— „Мозамбик“.

— Идвам.

Той скочи от леглото, плисна няколко шепи вода на лицето си и погледна часовника си.

— Бях те помолил да ме събудиш след два часа, Ганьон.

— Беше направо гроги.

Оставила го бе да спи почти четири часа. Той отиде в кабинета, седна пред една от клавиатурите и се зае да пише Бог знае какво, в отговор на което един принтер започна да печата дявол знае какво. В продължение на два часа Гантри и анонимният му кореспондент се замеряха с цифри и Зенаид, която се опитваше да разчете нещо над рамото му, за пореден път се почувства пълен идиот.

Край на съобщението.

— Адски ми харесва чувството за хумор на този тип — каза Зенаид. — А да не говорим за стила му.

— Завършила е филология. Докторат по руска литература.

— Значи става дума за жена? Седмата любовница?

— Четиристотин петдесет и шестата.

Той отпи глътка кафе и се усмихна.

— Мога да ти обясня кода, който използваме с нея. Или с останалите стари лели.

— Но няма да разбера, така ли?

— Ще разбереш, естествено. Не се прави на интересна.

Не бе поръчал нищо, но фръцлите му донесоха яйца и риба, залята с неидентифициран сос, по чиято едничка миризма човек лесно можеше да се досети, че съдържа нитроглицерин, подсилен с лют червен пипер.

— Ще ме напуснеш ли, Зенаид?

— Малко рано е да говорим на тази тема. Няма съмнение, че Мравките не могат да се доберат до нас, но все още ни обсаждат.

— Ще ме напуснеш.

— Да не говорим повече за това.

Той поклати глава, продължавайки да се храни.

— Това е моя реплика, Ганьон. Бъркаш текста. Напротив, по-добре е да поговорим сега.

— Защото Пат, Лавиолет и другите пристигат утре?

— Това би било напълно основателна причина. Двамата с теб никога не сме оставали прекалено дълго сами.

— Има ли и друга причина?

— Да — кимна той.

Бил почти готов да направи удара си на покер. Да започне атаката си срещу Лодегър. Старите лели свършили всичко необходимо. Почти приключили работата си. Всичко било въпрос на няколко десетки часове. Може би и на по-малко. Той, Гантри, бил на границата да започне офанзивата си срещу Мравките. След което нямало да им остане нищо друго, освен да чакат резултата. Да видят дали ще се получи нещо, или не.

Каза всичко това е обичайния си нехаен тон.

Няколко секунди тя остана вцепенена от изумление.

— Не знаех, че е толкова близко.

— Неминуемо би била по-подходящата дума — уточни Гантри. — Не отговори на въпроса ми.

— Да.

— „Да“, че не си отговорила на въпроса ми, или „да“ в отговор на въпроса ми?

— И двете.

Зенаид наблюдаваше дългите пръсти на Гантри, което не бе нищо повече от опит да избегне погледа му. Забеляза, че леко треперят, и гърлото й се сви. Знаеше, че ще бъде тежко, но не чак до такава степен. Той е несравнимо по-нежен и чувствителен, отколкото смяташе. Тези диваци изглеждат мъжествени, силни и интелигентни, но в действителност са крехки и уязвими.

Най-малко сега му е времето да се сополивиш, трътко глупава!

Но гласът на Гантри звучеше все така безгрижно.

— Не ти ли харесва тукашния ми дом?

— Чудесен е.

— Ще вдигна още един, някъде другаде. Без момичетата.

— Не.

— Във всички случаи ще построя и нова джонка. Е, стига да нямаш нищо против, разбира се.

Тя наведе глава и точно в този момент — слава Богу! — тъпият компютър бе осенен от вдъхновението да изпише на екрана още една от паролите.

— Виж, „Хасдрубал“.

— Видях.

Продължавайки да дъвче, той протегна ръка и натрака на клавиатурата поредната абракадабра. Получи в отговор идентични дивотии. Не помръдна, запазвайки все същото невъзмутимо изражение. Край на съобщението. То бе много по-кратко от първото, с „Мозамбик“.

— Ако се наложи — продължи Гантри, — готов съм да живея дори в колиба в Канада.

Зенаид премълча.

— Но все пак се омъжи за Лари Елиът.

— Никаква връзка.

— Навремето спечелих двеста и петдесет милиона долара. Мога пак да го направя.

— Виж, това вече е наистина глупаво като довод.

— Права си. Оттеглям го. Ти свърши фантастична работа за Роарк. Дори Марти Кан не може да се начуди.

— Той ли ти го каза?

— Ъхъ.

— Благодаря ти, че ми го съобщи.

— Проведохме чисто мъжки разговор. Останах с впечатлението, че не си спала с него.

— Не му се уреди въпросът, макар че на два-три пъти за малко да стане. Имала съм девет хиляди осемстотин осемдесет и седем любовници, но той не фигурира сред тях.

— Защото вече си била наумила да отвориш собствена кантора, която да конкурира неговата, и защото една интимна връзка с него доста би усложнила нещата.

Господи, пак се започваше! Никога не беше споделяла с Гантри плановете си, а ето че той четеше в нея като в отворена книга. И ти би понасяла това в продължение на петдесет години?

— Бих могъл да ти помогна да отвориш тази кантора — продължи той. — Бих могъл да бъда и първият ти клиент.

Стига да искаш.

— И би ме оправял между два договора и две врати.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Беше вулгарно и глупаво.

— Извинявай — промърмори тя. — Но мисля, че това би било най-лошото разрешение и за двама ни.

„Полигонацея“ на екрана.

Повече от десетминутен кодиран разговор.

Край.

— В общи линии — продължи Гантри, — не искаш да живееш с мен, защото ужасно ти се иска да живееш с мен и това би ти попречило да си живееш живота така, както ти се иска да го живееш. Ако бях втори Елиът, несъмнено бих имал някакви шансове.

— Не е необходимо да бъдеш язвителен.

— Не съм язвителен — възрази той, унищожавайки един банан с привидно непоклатимо спокойствие. — Направо съм бесен. Иде ми да хвана компютъра и да го строша в главата ти. Между другото, Лу Манти е мъртъв.

— Екзекутиран от Мравките?

— Със сигурност шейсет към едно. Вероятно защото се е срещал с теб.

— Не съм спала с него.

— Никога няма да разбере какво е пропуснал.

— Ти май ще се пръснеш от ревност, а, Гантри?

— Донякъде. О, нищо особено. Малко гъдел оттук, малко оттам. Колкото да хвърля на крокодилите петимата типове, с които си се любила преди мен, но нищо повече. Стига сме говорили за това.

На монитора се появи „Уили Уондър“. Зенаид стана, излезе от кабинета, от къщата, спусна се по стълбите и тръгна напосоки, да се поразтъпче.

„Стига сме говорили за това!“

И другото, за петимата типове! Точно толкова бяха. Гръм и мълнии! Ловната ми колекция е наистина жалка. Този негодник е накарал старите си лели да проведат разследване. Обзалагам се, че знае на колко години ми е покарал първият зъб и колко пъти Лавиолет се е опитвал да ме сгащи натясно.

Добре де, ами той, с шестте си тропически любовници?

Вървеше с широки, яростни крачки. Обърна се. Ранда и неговите ибани с главите си на потомствени главорези бяха тук, около нея, за да я охраняват.

Призовката пристигна на острова към единайсет сутринта. Шифрована, но категорична. Макартър замина незабавно. Пристигна в Насау двайсет минути преди излитането на един самолет за Ресифе.

През целия път изпитваше страх. Очевидното им нетърпение да го видят силно го безпокоеше. Познаваше твърде добре изблиците им на гняв, навика им най-брутално да се отмятат от думите си. От състояние на самодоволно блаженство „те“ можеха изведнъж да изпаднат в дива ярост. И тогава бяха способни да прережат гърлото на всекиго. Новините от „там“ не бяха добри. Пресата, радиото и телевизията се надпреварваха да съобщават за поголовни убийства и арести. Единствена комична нотка: споменаваше се за арестуването на „главния счетоводител“ на каменните богове. Пресвети Боже! Счетоводител, та било то и главен!

„Тамошната“ полиция явно смяташе, че става дума за бакалница! „Главният счетоводител на Съединените американски щати е бил арестуван в задната стаичка на правителствения дюкян.“ Звучеше почти обидно! Но „те“ действително бяха прехвърлили всяка граница, поддавайки се, както винаги, на хищническите си инстинкти.

„Те“ бяха способни на всичко. Включително да накълцат на кайма и самия Макартър, и то не с друга цел, а просто за да излеят нервите си върху „грингото“.

В Ресифе го чакаха двама мъже. Бразилци. Нито един от тях не говореше дори малко английски. Прелетяха с хеликоптер над очарователното колониално градче Олинда и над хотел „При кръстопътя“, където с Лети бяха прекарали няколко дни по времето, когато тя се съгласяваше да го придружава в пътуванията му. Следователно летяха на север. След малко обаче завиха на запад, по посока на залязващото слънце. Седналият до пилота Макартър чувстваше почти осезаемо вперения в него поглед на двамата наемни убийци. Сигурно би се смръзнал от ужас, ако ги срещнеше нейде в гората. Най-сетне се появиха светлини. Огнен кръст им посочи мястото за приземяване.

— Добре дошли в Бразилия — поздрави го Ел Сикарио. — Не ми е работа да ви давам съвети, но на ваше място не бих „им“ казал нищо, което би могло да ги раздразни още повече. И без това са в достатъчно лошо настроение.

Убиеца пушеше обичайната си пурета на няколко крачки от близката ферма, заобиколена от многобройна охрана, от която преспокойно би могъл да се сформира батальон.

— Успех, Мак.

Очакваха го само двама. Другите трима също бяха „в отпуск“, но в Перу и в Боливия, ако се вярваше на американската преса, която Макартър бе прегледал в самолета. Тези, които седяха срещу него, на теория се намираха в Панама, при един от подчинените си — твърде непопулярен във Вашингтон генерал, или пък точно обратното, тъй като непрекъснато го канеха да посети „големия бял брат“.

Заявиха на „Макату“, че прекалено много се е забавил да се отзове на повикването им. Че „те“ не обичали подобни работи. Наистина ли държал да си има неприятности?

Така че въпреки препоръките на Убиеца и на онази част от самия него, която го призоваваше да запази спокойствие, в първия момент Макартър едва се въздържа да не ги прати на майната им. По дяволите! Точно сега изобщо не им отиваше да се перчат, след всичките извършени магарии, заради които се криеха вдън пущинаците на Бразилия.

Но съумя да се овладее. Не зададе нито един въпрос. В известен смисъл дори се престори, че въобще не е наясно с положението. Но проблемите, с които „те“ се сблъскваха в момента, послужиха за фон на доклада му. И дори „те“ успяха да го осъзнаят.

Макартър се впусна в подробно изложение на своя Общ план. И прочете в дръпнатите очи на полуиндианците, че този път, че поне този път наистина го слушат. Дявол го взел! Та аз съм на път да спечеля! Запозна ги обстойно и без ни най-малко да бърза с резултатите от срещите си в различните страни, като внимаваше да не предизвика раздразнението им с тази основополагаща лекция.

Изчака въпросите им почти търпеливо, убеден, че най-сетне е успял да внесе просветление в кратуните им на прости селяци от Андите. И въпросите не закъсняха. И то точно тези, които трябваше и които свидетелстваха — хвала тебе, Господи! — че бяха разбрали.

Даде им достатъчно отговори, но запази някои сведения за себе си. Все едно, че им бе предоставил всички части на даден пъзел, освен онази, без която пъзелът беше безсмислен. Тази частица щеше да задържи и нямаше да се раздели с нея по никакъв повод. Основната цел на шахматната партия, която разиграваше тази нощ, бе засега да скрие съществуването на въпросната частица. Тя беше неговата застраховка живот.

Ако не и нещо много повече.

Ако не и начинът да „ги“ постави под свой контрол.

Не се прехласвай; все още не си стигнал дотам.

Но не бе и много далече. Обзе го неописуемо чувство на тържество. „Те“ мълчаха. Дори не се бяха сетили да му предложат нещо за пиене. А и само дето не го накараха прав да стои. Едва се въздържа да не „им“ подвикне, да не избълва насреща им цялата злостна неприязън, която се бе трупала в душата му години наред.

Още не, Мак. Успокой се, моля те! Можеш да почакаш още малко!

Мъжете, които от 1978-а до 1981-ва бяха произвели и продали в Щатите сто седемдесет и четири тона кокаин, поклащаха замислено глава, за пръв път забравили високомерието си. Единият попита:

— И това ще разреши всичко, todas las cosas47, Макату?

— Todas. Ако е рекъл Господ.

През цялото време „Макату“ беше говорил на испански, за да увеличи шансовете си. Бе плувнал в пот. Излезе. Отвън неколцина типове в кожени дрехи, напомнящи някогашните свободни планински ловци, играеха на зарове направо на земята. Донесоха на Макартър чашата алкохол, която бе поискал. Той я изпи бавно, след което поиска втора. Седна на един люлеещ се стол и се загледа в играчите на зарове, убеден, че всеки от тях е готов да му пререже гърлото при първия подаден знак. Малко по-надалеч забеляза петнайсетина телохранители, въоръжени с автоматични пистолети „МАС 10“, калибър 45, или така наречените „хамбургери“.

Измина около час.

— Ще ви откарам, Мак. Аз ще пилотирам. Двамата трябва да си поговорим, а височината е изключително подходяща за откровения. Между другото, все още не знам какво сте „им“ казали, но „те“ са доволни. Доволни са и от вас. И това е много добре, редник!

Ел Сикарио очевидно умееше чудесно да пилотира хеликоптер. Усмихна се.

— Къде искате да преспите? В „При кръстопътя“, както преди шест години, когато бяхте заедно с жена си? Резервирах ви президентския апартамент.

— Напълно ме устройва. Не знаех, че сте пилот. В картотеката ви отбелязано ли е какво сме яли двамата с Лети?

Смях.

— Не. Просто ме уведомиха, че два пъти сте ходили в „Ателието“. По всичко личи, че френската им кухня е превъзходна.

Хеликоптерът набираше височина точно над фермата.

Макартър и Ел Сикарио бяха сами на борда. Разговор на четири очи в небесата. Според надписа на командното табло хеликоптерът беше „S 70 Сикорски“.

— Научихте ли какво става „там“, Мак?

— Арестували са главния счетоводител и няколко хиляди души.

— Имам предвид американската реакция.

Вашингтон беше предложил да изпрати на място свои военни части и да предостави на колумбийското правителство десетки милиони долари, които да дадат възможност на армията и полицията най-сетне да се опънат на частните милиции, евентуално да ги разбият и да приложат на дело договора за екстрадикция от 1981 година, сключен между Колумбия и Съединените щати. Това беше и единственото сериозно опасение на петимата от Картела. Неведнъж бяха казвали: „По-добре гроб в Колумбия, отколкото килия в Щатите.“ Затова и бяха създали невероятно силна милиция, която ползуваше услугите на безброй професионалисти в областта на военното дело, тероризма и партизанската война. Ядрото й се състоеше от южноафрикански, израелски и множество други специалисти.

— Тези неща малко ме интересуват — каза Макартър. — И вие ли сте наемник, Матаморос?

— Без лични въпроси, ако обичате — прихна в отговор Ел Сикарио, който явно беше в чудесно настроение.

Но под тази приветливост, под това тъй необичайно за Убиеца разположение на духа Макартър почти осезаемо долавяше още по-странна нервност и дори трескавост. Изведнъж го обзе страх. Този човек е луд, в клиничния смисъл на термина, а ти си сам с него на Бог знае каква височина и си изцяло в ръцете му.

Убиеца продължаваше да говори. Засегна гигантската кампания в пресата на Съединените щати, където започваха да се осъзнават, където бе настъпило раздвижване. Политици от най-висш ранг, журналисти и всевъзможни групи за обществен протест призоваваха към незабавни и решителни действия. Нещата като че ли вървяха към глобално преразглеждане на ситуация, която все повече и повече започваха да оприличават с тази във Виетнам. Имаше хора, които смятаха, че е недопустимо, че е безумие да позволяват на няколко души от една малка латиноамериканска държава да продължат да присаждат и занапред на Съединените щати подобни ракови клетки, да накърняват националната им сигурност. Всъщност отдавна вече не се говореше дори за присаждане — епидемията бе взела колосални размери. И ракът не засягаше единствено американците и техните канадски съседи; той бе връхлетял върху целия Запад, дори върху целия свят. Разпространяваше се несравнимо по-бързо от СПИНа, за който, в интерес на истината, се говореше много повече. И неколцината, които имаха полза от тази зараза, трупаха богатство, за каквото никой никога не беше и мечтал; богатство, което разяждаше из основи световната финансова система. Ставаше дума за война, за истинска война. И за да я води, президентът Буш току-що бе отпуснал специален бюджет от осем милиарда долара. От този момент нататък борбата срещу наркотрафика се превръщаше в задача номер едно на неговото правителство. Европейците бяха последвали примера му. Във Франция Пиер Жокс говореше за свещения дълг на международната общност да унищожи дрогата и нейните капитали и обявяваше сформирането за тази цел на специална финансова бригада. Самият колумбийски президент отправи патетично послание към целия свят. В него призоваваше консуматорите на кокаин да се откажат от един личен порок, създал предпоставки за възникването и процъфтяването на най-голямата престъпна организация в историята на човечеството. Положението било толкова сериозно, че излагало на опасност самата демокрация в Колумбия. Апелираше към мобилизация в международен мащаб. Неговият френски колега, Франсоа Митеран, дори го посети лично, за да го увери в подкрепата си.

— Просто повтарям това, което се говори, Мак. Нищо повече.

— Именно така го и приемам.

— Говори се също за училища със строго ограничен достъп, охранявани като бункер на диктатор на бананова република, където скъпите руси главици ще бъдат недосегаеми за лошите чичковци, които ги зарибяват с „крак“ и кокаин.

Макартър не откъсваше поглед от висотомера, чиито стрелки бързо се въртяха. Хеликоптерът продължаваше да се издига. Чак на такава височина ли летяхме на идване? Не ми се вярва. Може би следваме друг маршрут, над по-високи планини… Но пък има ли чак толкова много планини в Североизточна Бразилия?

— Мак, според вас съществува ли вероятност за изпращането на експедиционен корпус, бил той национален или международен, със задачата да изкорени насажденията от кока в Перу, Боливия и Колумбия?

— Не съм специалист във военната област.

— С други думи, изобщо не ви пука.

Ел Сикарио продължаваше да се смее.

— Би трябвало да окупират цяла Боливия; същото се отнася и до другите две страни, където се произвежда най-хубавата кока. Всъщност би трябвало да окупират всички страни, в които съществуват предпоставки за отглеждането на тази култура. А това от своя страна би означавало да посегнат на тяхната независимост. И винаги биха се намерили състрадателни души, които да заявят, че дрогата е само повод за нова колонизация. За общественото мнение в тези страни цялата тази история засяга единствено проклетите „гринговци“, сиреч консуматорите. Колкото до представителите на въпросното мнение, то те се изживяват само като износители. А да не говорим, че акредитирането на един войник зад всеки земеделец би било крайно непрактично, скъпо и опасно. Войниците могат да бъдат подкупени, независимо от техния чин.

— Не предполагах, че сте такъв експерт и във военнополитическата област. Необходимо ли е да се издигаме чак на такава височина?

— За армията на Съединените щати хеликоптерите от типа „S 70“ притежават други параметри. Що се отнася конкретно до този обаче, лично аз внесох някои малки модификации. Таванът му е почти пет хиляди метра и районът му на действие е значително по-голям от този на „Сий Кинг“. Мак, пак в Щатите се говори за нещо като нов план „Маршал“. Но този път предвиждали да се притекат на помощ на страните, за които коката е жизненоважна суровина. Интересува ли ви това, което ви казвам?

— Изключително много.

— Страх ли ви е, Мак?

— Да. — Хеликоптерът продължаваше да набира височина.

— И още нещо, Мак. Предвиждало се също отъждествяването на наркотрафика с престъпление срещу човечеството. Неоспоримо и изключващо всеки отказ за екстрадиране. Нови нюрнбергски закони в известен смисъл. Мак, в момента сме на височина петнайсет хиляди сто седемдесет и пет стъпки, което се равнява на около пет хиляди метра.

Намираме се точно по вертикала над град Кампина Гранде. Как смятате, колко време ще ни е необходимо при свободно падане, за да се разбием, да речем, на покрива на пощата на ъгъла на площад Бандейра и авеню Гетулио-Варгас, или точно до нея, на площад Клементино-Прокопио?

Макартър затвори очи.

— Ще направя нещо много забавно — обяви бодро Ел Сикарио. Ще спра ротора и ще си устроим леко падане. Ще броя до пет и отново ще включа витлото, което може да спре падането ни… но може и да не го спре. Ще бъде интересно да проверим това. Знаете, разбира се, какъв въпрос искам да ви задам, нали?

Макартър беше твърдо решен да каже „да“ и да отговори на въпроса, но не му остана време да го стори. Оглушителното свистене над главата му намаля, после секна; двата мотора престанаха да работят. Настъпи ужасяваща тишина.

— Едно — каза Ел Сикарио и се протегна със сключени зад главата ръце.

Очакваше нещо подобно, Мак.

— Три — обяви Ел Сикарио.

На пет включи двигателите. Стремителното падане продължи още няколко секунди, после се забави, докато накрая хеликоптерът се стабилизира.

— Сега пак ще се издигнем и не е изключено да започнем отново, Мак. Какъв е въпросът ми?

— Какво съм им казал. Какъв план съм съставил, за да бъдат толкова доволни.

— Играете нечестно, Мак. Очевидно ще получите право на второ свободно падане. Забравяте да уточните, че благодарение на въпросния фамозен план се чувствате наистина учудващо спокоен на фона на катастрофалните вести, които току-що ви съобщих. Дори и да са ви били вече известни. Не. Изчакайте, преди да кажете каквото и да било. Ще направим още един експеримент. Ако той се провали, разкритията ви няма да представляват за мен никакъв интерес.

При второто свободно падане Ел Сикарио брои до шест.

После дойде онзи кошмарен момент, когато двигателят започна да прекъсва, а роторът мъчително захърка, преди да възстанови нормалните си обороти.

Този път се разминахме почти на косъм — заяви жизнерадостно Ел Сикарио. — Не бих заложил много на шансовете ни при трети опит, макар че идеята доста ме блазни. Слушам ви, Мак. Не забравяйте, че отново набираме височина.

— Създадох международен пул48 — каза Макартър. — Нещо като клуб на всички големи длъжници на Съединените щати.

— Известно ми е къде сте били по време на последната ви обиколка.

— Японците държат около трийсет процента от боновете, емитирани от американския трезор. Арабите притежават значително по-малко, но въпреки това става дума за чудовищни суми. В момента в обращение в света се намират повече от три хиляди и триста милиарда от тези бонове.

— И в Европа?

— Там има доста частни лица, за които тези бонове представляват сигурно капиталовложение.

— Бяхте в Индия.

— Бях почти навсякъде, а можех да отида и навсякъде, включително и на Изток.

— Мравките притежават ли такива бонове?

— В огромни количества.

— Което им осигурява, което ни осигурява членство в клуба?

— Именно.

— Не разбирам нищо от финанси, Мак. Какво представлява съкровищният бон?

— Най-просто казано, нищо повече от джентълменска полица. Нещо като заемни книжа, които американският трезор емитира всеки път, когато се окаже в затруднено положение.

Американските граждани успяха да закупят известни количества от тях, но контрольорите бяха извънредно стриктни.

За сметка на това проявяваха несравнимо повече гъвкавост в случаите, когато купувачът се окажеше чужденец.

— Което означава, че ако всички тези кредитори поискат едновременно да им върнат заемите, това би довело до крах, така ли?

— В известен смисъл. Разбрахте много добре всичко, Матаморос.

Не прекалявай с иронията, Мак. Убиеца е по-интелигентен от „тях“. Ти чисто и просто му казваш истината. Е, част от истината, разбира се. Разкриваш му само един етаж от твоя Общ план. И той ще трябва да се задоволи с това. Както се задоволиха и „те“.

— Що за хора са тези, Мак, които приемат в клуба си долни трафиканти на наркотици като вас и мен? Кои са тези японци например? Якуза? Японската мафия?

— Нищо подобно. Изключително почтени бизнесмени. И в една или друга степен доларови мултимилиардери, естествено; било сами по себе си, било чрез конгломератите, които ръководят.

— Какъв интерес имат от пула?

Въпросите идват по-бързо, отколкото при „ония“.

— Да гарантират собствените си инвестиции, защото при един американски крах биха могли да загубят всичко. И защото са на мнение, че точно по силата на тези инвестиции би трябвало да имат някакво право на глас. А те нямат.

Или поне недостатъчно според тях.

— Това ли е всичко?

Уместен въпрос. Убиеца определен „ги“ бие по точки.

— Не. Не всичко, Матаморос. Ние можем да им предоставим достъп до целия южноамерикански пазар. Освен това клубът им позволява да проникнат много по-лесно на големия европейски пазар. Членовете на клуба си правят такива услуги.

— Защото наистина сме в състояние да им предоставим достъп, както казвате, до южноамериканския пазар?

Пусни му още малко информация. Отиди дори по-далече, отколкото с „онези там“. Нямаш ни най-малко желание да експериментираш трети път свободно падане.

— Ние го контролираме много повече, отколкото можете да си представите, Матаморос. Чрез всички директни покупки, които направихме през последните години в съответните страни. Освен това използвах и друг фактор.

— Намираме се отново на петнайсет хиляди стъпки, Мак.

— Точно затова бих предпочел да слезем колкото може по-кротко. Този друг фактор е външният дълг на същите тези страни. Сумите, които дължат, са астрономически. Няма нищо по-просто от това да откупим от банките част от отпуснатите кредити. И въпросните банки са повече от склонни да се отърват от тях, при това на цени, изключващи всяка конкуренция. Те до една приеха пратениците ми с ентусиазъм, без ни най-малко да ги е грижа за произхода на парите, които им се предлагат. Дори сами допринесоха за окончателното им изпиране.

— И сега, след като вече притежаваме тези кредити?

— Чрез използването на безброй подставени лица станахме собственици на цели сектори от южноамериканската икономика. С допълнителното предимство, че се намираме в позиция, която ни позволява да претендираме за международна помощ и на първо място за помощта на Международния валутен фонд в качеството ни на почтени предприемачи, посветили се на възстановяването на напълно съсипани икономики. А оттук до медалите и почестите не е далеч!

От всички части на неговия Общ план тази беше най-бляскавата и точно тя бе поразила бедното въображение на „онези там“. Заслужаваше си да се види ефектът, който оказа и върху самия Ел Сикарио.

Шашнах го.

— А за „тях“, Мак?

— Сигурно ще можем да се спазарим да им бъде предоставен имунитет. Някои лица, близки до колумбийското правителство, се отнасят доста благосклонно към тази идея. Колкото до американците, те също биха могли да се съгласят, като се има предвид присъщият им прагматизъм.

— Ясно.

Бих се учудил, ако всичко ти е ясно, драги ми Матаморос. Показах ти само това, което исках да ти покажа.

— Мак, намирате се едва ли не в позиция да „ги“ наставлявате какво трябва да правят.

— Да не прекаляваме.

Да видим какво ще ме попита сега. Ще доразвие ли мисълта си докрай?

— Аз се подчинявам единствено на „тях“, Мак.

Не се получи. Току-що достигна границите на интелекта си. Не трябваше да му разкривам повече, отколкото на „тях“. Той е просто един убиец. Специалист в професията си, безспорно, но нищо повече. Не е способен да се абстрахира от собствените си проблеми.

— Знам това, Матаморос.

— Накрая ще ме ядосате с вашия Матаморос. Мак, напълно способен съм да ви убия. Обикновено действам само по заповед.

— Но за мен ще направите изключение.

— Да. Колкото до заповедта, „те“ вече ми дадоха една.

Която очаквах. И която вие несъмнено също сте очаквали.

— Да елиминирате Гантри и канадката. Да свършите работата, която Милан не можа свърши.

— Ще се опитате ли да ми попречите, Мак?

— Имам ли такава възможност?

— Не.

Хеликоптерът се стрелна надолу в нещо, като смъртоносен лупинг, но за щастие контролиран. За разговор и дума не можеше да става — Макартър имаше усещането, че сърцето му засяда между зъбите. Нямаше никаква възможност да спре ракетата, изстреляна срещу Гантри и Зенаид Ганьон. Не бе намерил никакъв начин.

Каквато и да е стратегията на Гантри. Дори и да е същата, която бе прозрял. И каквито и да са последствията от нея.

Глупаво, наистина.

5

Групата, водена от Пат Хенеси, бе пристигнала в Капит.

Самолетът кацна на трийсетина километра източно от града. Останалата част от пътя изминаха с моторна лодка по Ражанг. Хенеси бе убеден, че нито една Мравка не е могла не само да ги проследи, но и да съобщи за заминаването им от Австралия. Съгласно евакуационния план онези, които бяха напуснали Гуадалканал, още с пристигането си в Бризбейн се пръснаха по посока на Сидни, Мелбърн, Аделаида, Фриймантъл, Пърт и други по-малки градове, изгубени сред просторите на обширния австралийски континент. Прегрупирането на екипа, определен да замине за Борнео, се извърши в пълна тайна за най-голяма радост на Пат, очарован от удалата му се възможност да си поиграе на стражари и апаши.

Ли Ванг, специалистката по информатика, Пийт Карстов и Бабу се инсталираха в кабинета още с пристигането си, замествайки Гантри в приемането на съобщенията на старите лели. Съобщенията оредяваха и това според Зенаид бе признак, че досието на Мравките не след дълго ще е окончателно попълнено.

Лавиолет се чувстваше прекрасно. От раните му бе останал само спомен. Можеше да заеме мястото си в своя хокеен отбор още със завръщането си в Канада.

— Ако изобщо някога се завърнем в Канада — промърмори Зенаид.

— Не ме карай да се смея! Разбрах, че Гани има план, който не може да не успее.

— Не го наричай Гани, Лавиолет. Нервираш ме.

— Май си в лошо настроение, а?

Да. И дори в ужасно лошо. През последните четирийсет часа Гантри не се отделяше от компютрите си. Отсъствието му едва ли би се чувствало по-малко, ако се намираше, да речем, на Северния полюс. Освен това избягваше всички въпроси за „плана, който не може да не успее“. „Нямам време“, бе единственият му отговор. Добре. Той не означаваше задължително, че е прекалено тъпа, за да разбере, но основната идея явно включваше подобен нюанс. Това силно я бе по дразнило. Упрекна се заради раздразнението си и в резултат се ядоса още повече, но този път на самата себе си. Аз съм чисто и просто една друсла; не ме бива за нищо. Намерих си гадже, каквото едва ли има второ на планетата, и изведнъж ни в клин, ни в ръкав реших, че дори и през ум не бива да ми минава мисълта да живея с него. И от която и страна да разглеждам проблема, стигам все до същото заключение. При това тук, при ибаните, ужасно много й харесваше — утежняващо вината обстоятелство! А и се безпокоеше за дядо Ганьон, от когото нямаше никакви вести… — Той е във Франция.

Тя втренчено изгледа Лавиолет.

— Откъде знаеш?

— Пат Хенеси и старите лели са му осигурили сигурно убежище. В Канада не беше достатъчно безопасно за него.

Нов гневен изблик на Зенаид.

— Гантри знаеше ли за това?

— Не. Решението са взели старите лели. Гани… искам да кажа, Гантри… помолил просто да го закрилят. Така, както бе помолил да закрилят Алекс Дьошарм и моето семейство. И всички други.

— Кои други?

Лавиолет сви рамене. Не разполагал със списък. Според него това станало още в самото начало. Горе-долу по времето, когато разбрали, че Мравките ги преследват с яхтите си. Гантри го предупредил, че съществува опасност да посегнат на родителите и на сестрите му — както на тези в Монреал, така и на двете по-малки, които живееха все още в Мисиками — и че се налагало да се вземат предпазни мерки. Какъвто бил случаят и е дядо Ганьон. Така че той, Лавиолет, последвал примера на Зенаид: убедил близките си да потърсят сигурно убежище, тоест да се съгласят старите лели да им намерят такова.

— Изобщо не си ми казал за това!

— Мислех, че го знаеш, Зенаид.

— И същите мерки са били предприети по отношение на всички, които се намираха на джонката?

Естествено. Как по-рано не се сетих за това?, помисли си Зенаид. Не бе видяла по-далеч от собствения си голям нос, от Алекс Дьошарм, жена му и децата му. Но Гантри не оставяше нищо на случайността. За пореден път се почувства раздвоена между възхищението, което изпитваше от интелигентността на Гантри, и разочарованието от собствените си недостатъци.

— Къде във Франция?

— Не знам.

— Къде са родителите ти?

— В Париж. Заедно със сестрите ми.

— И баща ти е позволил да го убедят да напусне Канада?

— Забравяш, че сега Мисиками принадлежи почти изцяло на Гили-Гили.

В Мисиками родителите на Лавиолет държаха бакалница, която бе същевременно и бензиностанция. Можеха да я запазят, но в амбицията си да прогонят всички Ганьон и Лавиолет, Макгилди бяха побързали да построят свръхмодерна дрогерия, чиято конкуренция се оказа гибелна. Още повече, че на персонала на дъскорезницата (собственост на Макгилди) бе наредено да пазарува навсякъде другаде, но не и от Лавиолетови. А и новонаетите работници бяха до един проклети англичани.

— Така че заминаването се налагаше само по себе си… Сестрите ми продължават следването си в Париж. Там също говорят на френски. С акцент, вярно, но все пак на френски, Фабиан иска да стане актриса или певица. Най-вече певица. Жил Виньо й казал, че има хубав глас.

Зенаид обикаляше улиците на Капит, придружавана от огромния Лавиолет и охраняващите ги ибани начело с Ранда. Капит беше малко градче, селище от рода на онези, в които навремето в Канада индианците са заменяли своите кожи. Тук ролята на някогашната Компания на залива Хъдзън изпълняваха китайски търговци, които изкупуваха латекса, сагуто, плодовете и зеленчуците, доставяни от ибаните от хълмовете с пироги. Разнасяше се остра миризма на тиня, разлагаща се риба и ферментирали плодове. По бреговете на Ражанг се точеха типичните наколни жилища, които с нанизаните си една до друга стаи нерядко достигаха двеста-триста метра дължина. Джунглата бе навсякъде; често я палеха, за да освободят обработваема земя, но тя бързо си я отвоюваше обратно. Дебрите й целодневно и особено привечер кънтяха от писъците на маймуни, калаоси и безброй други пернати.

— Ще останеш ли при Гантри, Зенаид?

— Не.

— С удоволствие бих ви навестявал между два хокейни сезона или тук, или на проклетата ви джонка. Би било интересно като ваканция, пък и бих могъл да му ударя една бродерия.

Или, другояче казано, да го удари на живот. А пък аз ще ти извъртя един тегел, глупако дебел!, помисли си Зенаид.

Или, казано с по-прости думи, един колосален шамар. Ранда ги покани в дома си, в „дългата къща“, на която беше „туа рума“, сиреч вожд (макар че при ибаните йерархията бе доста относителна). Наложи им се да пият „туак“, оризова ракия, и да се прехласват пред колекцията от човешки черепи, овесени на голяма желязна халка до вратата, с която Ранда извънредно много се гордееше. Притежаваше шейсет и четири парчета, между които, по думите му, фигурираха три английеки от XIX век и трийсет и два японски от 40-те години. Колкото до по-скорошните придобивки, обясненията му бяха значително по-мъгляви.

— Очарователен тип — отбеляза Лавиолет на излизане. — Може само да се радваш, че ще си имаш такъв съсед.

— Ще си намериш друго място, където да си прекарваш ваканцията, Лавиолет. Няма да живея с Гантри. Просто чакам цялата тази история да приключи, независимо по какъв начин, и се връщам в Америка.

Което, поне според нея, бе вече въпрос на не повече от две седмици.

Независимо по какъв начин.

През следващите дни в Капит започнаха да пристигат куриерите. Ставаше дума за пратениците, чиято задача бе да пренесат досието на Мравките, съставено в пет екземпляра. Този път черно на бяло, без никакви кодове.

— Мога ли да го прочета, Гантри?

— Разбира се.

— Защо пет?

И си отговори сама в момента, в който зададе въпроса.

Пет, за да увеличат шансовете поне един от екземплярите да пристигне на местоназначението си. А там от него щяха да извадят други копия.

— Как ще разберем дали някой от пратениците ти е успял да мине?

Друг идиотски въпрос, Ганьон, помисли си тя. От само себе си се разбираше, че старите лели незабавно щяха да потвърдят получаването на досието с шифровано съобщение. Но Гантри смяташе, че куриерите ще минат безпрепятствено. Един-единствен човек в света би могъл да се досети за естеството на последния удар срещу Мравките.

Съдбата на всички се намираше в ръцете, или по-точно в главата на Джеймс Доре Макартър.

Бе въпрос на няколко дни. Трябваше да чакат. Гантри се усмихна.

— Ганьон, мисля, че съм заслужил три дни почивка. При всяко идване тук си доставям удоволствието да се поразходя с пирога нагоре по Ражанг. Какво ще кажеш за вдругиден сутринта, ако те блазни подобна идея, разбира се?

Което означаваше да остане насаме с Лакомника. Тя се съгласи. Въпреки или именно заради перспективата да останат съвършено сами.

Логиката ти е най-малкото нелогична, Ганьон!

Ел Сикарио беше в Сингапур. Не бе стъпвал тук почти десет години. Първото му посещение датираше от март 1965-а. (От края на февруари всъщност, тъй като бяха дебаркирали в Да Нанг на 6 март.) В промеждутъка бе наминавал насам доста често, без да се смята трийсетмесечният му непрекъснат престой между 1977-а и 1980-а, през който бе научил китайски и малайски.

Едва успя да се ориентира. Градът се бе променил неузнаваемо. Орчърд Роуд приличаше изумително на нюйоркското Осмо Авеню. Избягна модерните хотели, където рискуваше да го познаят, и отседна в едно от малките китайски хотелчета на Бенкулийн Стрийт. Остана в стаята си до три следобед, когато напусна „Саут Ейжа“ и отиде да обядва в един ресторант на открито, след което се отправи за срещата си в „Джуронг“, парка на птиците. Пристигна там в четири и половина — трийсет минути преди определения час, които посвети на внимателно проучване на околностите. Чист рефлекс — нямаше никакво основание да смята, че Хау Тек може да му устрои капан.

— Не си се променил — каза Хау. — Само дето нямаш мустаци. Мислех, че… Какво става с теб?

— Започнах търговия с плодове и зеленчуци — отвърна Убиеца. — Имаш ли хора и оръжие?

Той извади парите от пояса, който носеше под ризата — двеста банкноти от хиляда долара, сгънати по дължина. Хау не си направи труда да ги брои и пъхна пачката в дипломатическото си куфарче. Беше около шейсетгодишен китаец.

Логично Хау би трябвало да е покойник от 77-а година, но разбирайки, че животът му е станал предмет на „договор“, той бе проявил благоразумието незабавно да се свърже със съдружника си в Банкок, който от своя страна прие предложението му за ново преразпределение на печалбите и спря в последния момент наетия от него убиец. Този убиец, естествено, бе Ел Сикарио. Хау прояви дори още по-голяма гъвкавост, ангажирайки на свой ред наемника, и не след дълго загуби съдружника си от Банкок, застрелян от неизвестен убиец.

— Петдесет и девет „договора“, като смятаме и покойния Лим. Винаги съм се питал защо се спря преди шейсетия.

Поне щеше да закръглиш цифрата.

— Призванието ми в областта на плодовете и зеленчуците най-неочаквано се превърна за мен в насъщна потребност. Колко души?

— Трийсет, както поиска. Между тях има доста виетнамци. Говориш виетнамски, нали?

— Да.

— Знаеш, че ако мимоходом ти се прииска да свършиш някоя дребна работа, колкото да си спомниш доброто старо време…

— Не.

— Добре де, не се сърди — припряно избъбри Хау.

Ел Сикарио наблюдаваше огромния птичарник пред себе си, в който някой бе имал идиотското хрумване да затвори множество морски птици. Очевидно на път да измрат до една. Идеята окончателно се оформи в главата му и той взе решение.

— Хау, твоите хора вече не ми трябват.

Само няколко оръжия. И един хеликоптер. Без пилот — щеше да пилотира сам. И резервно гориво.

Хау Тек озадачено се вторачи в него. Нямаше представа нито какво е намислил Ел Сикарио, нито накъде ще поеме.

Китаецът бе явно убеден, че целта му е Виетнам. Но не му зададе никакъв въпрос. Едно от нещата, които бе научил покрай общуването си с този слаб и мрачен мъж през трийсетте месеца, докато го използуваше като екзекутор, бе, че той е невероятно опасен — най-опасният, когото познаваше. А след четирийсет години, посветени на контрабандата на опиум и оръжие, Хау беше безспорно експерт в това отношение.

Ел Сикарио си тръгна пръв. Мина покрай четиримата телохранители, които се престориха на безкрайно заинтересовани от птичарника, и не го и погледнаха. Тръгна пеш обратно към Бенкулийн Стрийт, като дори самонадеяно забави крачка. Жегата и задухът го притесняваха не повече, отколкото студът в Орегон.

Трийсет и два часа по-рано, точно преди да отпътува за Малакския пролив, бе дал заповед за атака на личните си командоси, за чието съществуване не знаеше даже Милан.

Преторианската му гвардия, в известен смисъл. От едно напълно безобидно съобщение, очакващо го на сингапурското летище, на което, подобно на останалите пътници, се бе задоволил да хвърли привидно разсеян поглед, разбра, че набелязаните цели са почти постигнати. Заложниците се намираха под контрол: старият Ганьон, две от сестрите на Лавиолет, семейство Дьошарм (без бащата Алекс, който пътуваше някъде из Съединените щати под чуждо име), приятелката на Пат Хенеси (млада англичанка, която работеше в британското консулство в Сингапур), жената и синът на Антъни Биърдсли, капитанът на джонката, и още близки на други членове на екипажа. Общо трийсетина души.

Между тях се намираше и бащата на самия Гантри, заловен в Испания, в андалуското си имение. Всички отвличания бяха извършени за дванайсет часа и почти в един и същи час по средно универсално време. Нямаше съмнение, че Гантри бързо ще научи за тях; по всичко личеше, че е извънредно добре организиран. По принцип в девет сутринта на следващия ден Ел Сикарио би трябвало да се свърже лично с Гантри в убежището му в Саравак и да му продиктува условията за капитулацията. И Гантри нямаше да има друг избор, освен да дойде на срещата, подписвайки така собствената си смъртна присъда.

Именно такъв бе планът, от който Ел Сикарио току-що се бе отказал. Вече съжаляваше дори за това, че е взел заложници. Стигна дори дотам да обмисля дали да ги освободи, или чисто и просто да заповяда незабавно да ги избият, отдавайки предпочитанията си на втория вариант. Отложи вземането на решение за по-нататък. Нямаше защо да бърза.

Следващите часове посвети на подготовката на самотния си рейд. Свърза се с хората на Хау в Бруней и Саравак, до един китайци, и уточни подробностите и периметрите на помощта, която очакваше от тях. Те бяха най-многобройни в Бандар Сери Бегауан, в Бруней; четирима имаше в Кушинг, двама в Сибу и Белага и трима в Капит. Агентурната мрежа, която Хау бе изтъкал за четирийсет години в огромната китайска диаспора, се оказваше особено полезна. Без агентите му, Ел Сикарио несъмнено не би се решил да планира подобна атака. Те потвърдиха, че Гантри се намира все така в осмоъгълната си къща в Капит (Убиеца я бе видял на снимки, направени няколко месеца преди това). Там беше и канадката. Към двамата се бе присъединил малък екип, включващ Пат Хенеси, американо-китайката, Пийт Карстов, индиеца и хокеиста.

Уведомиха го също, че през последните два дни Гантри бил посетен от пет-шест души, отнесли със себе си някакви тайнствени пакети, каквито не носели на идване. Информацията озадачи Ел Сикарио. Кои биха могли да бъдат пратениците? Системата за международни съобщителни връзки в Сингапур функционираше безупречно. Ел Сикарио успя да се свърже с личния си щаб (нямащ нищо общо с този на Милан), и нареди да се предприеме незабавно разследване за установяване на самоличността на непознатите, които би трябвало (елементарна, но напълно приемлива хипотеза) да са заминали от някое от международните летища в близост до Саравак, Бруней, Сингапур, Куала Лумпур или Джакарта.

Последното съобщение, което получи, го накара да се усмихне. За сутринта на следващия ден Гантри бе планирал нещо като екскурзия с пирога нагоре по Ражанг, по посока на планината Хоуз.

Ел Сикарио се наведе над щабните си карти. Предстоящият рейд се очертаваше да бъде много по-забавен, отколкото се надяваше. За кой ли път, въоръжен до зъби, щеше да поеме през джунглата на смъртоносен лов.

Свърза се отново с Мексико и продиктува координатите на тактическите си помощници в Кушинг, Капит и останалите населени пунктове, които щяха да му препредават съобщенията. Щеше да ги приема или по бордовата радиостанция на хеликоптера, или по другата, преносимата, която възнамеряваше да вземе със себе си. „Установете самоличността на петимата пратеници“. И, естествено, поиска да бъде уведомяван и за най-незначителното движение на Гантри.

При това повторно обаждане Ел Сикарио научи, че Феникс (кодово име на Макартър) току-що бил напуснал острова си в архипелага Каикос и пътувал за Ню Йорк.

Това нямаше никакво значение.

Убиеца реши да се приземи в Саравак, над Капит, на трийсетина километра югоизточно от Аджан, в горното течение на Ражанг и близо до мястото, където в нея се вливаше един от многобройните й притоци, Балех. В случай че Гантри променеше маршрута си, винаги можеше да избере някоя друга река.

Излетя в три и половина сутринта на малък хеликоптер от типа „Морска кобра“, снабден с допълнителни резервоари. Със себе си носеше някои от любимите си оръжия: бойна карабина „SIG 530–1“ с оптически мерник и двуножник, един „М16“, дублиран с гранатомет „Колт“, картечен пистолет „Инграм М10“ със заглушител, две дузини гранати (за всеки случай) и, разбира се, неизменните два ножа и мачетето. Вкусовете му бяха строго класически, дори консервативни.

Малко преди шест сутринта беше вече над индонезийската част на Борнео. Приземи се на една уединена поляна и след като се убеди, че подаването на гориво е нормално, отново се свърза с поста в Кушинг, намиращ се само на сто и двайсет километра оттам. Всичко бе наред. Гантри и канадката, придружавани от шестима ибани, всеки момент щяха да потеглят нагоре по Ражанг. Не, никакви съобщения от Снейк (кодово название на командния пункт в Мексико).

Ел Сикарио продължи полета си.

В съзнанието му нахлуха спомени. Видя се с двайсет години по-млад, когато с Лу Манти летяха на борда на значително по-големи от „Кобра“-та хеликоптери над високите лаоски плата, покрити също с гъсти гори, но малко по-различни от тукашните. Припомни си други мисии, несравнимо по-опасни от сегашната.

Кацна в осем и петдесет и три. Седем минути по-рано от най-доброто предвидено време. Прикри грижливо „Кобра“-та, нарами екипировката си и пое към реката. На около осем километра надолу по течението бе разположено едно ибанско село и имаше голяма вероятност някой да се затири насам, за да удовлетвори любопитството си, предизвикано от минаването на хеликоптера.

Притаи се, двоумейки се дали да използува снабдения със заглушител „Инграм“, или един от ножовете си.

Ножът се оказа напълно достатъчен. Ибаните, дошли да разберат за какво става въпрос, бяха само двама. Ел Сикарио набързо им преряза гърлата, изскачайки безшумно зад гърба им. Да убива с нож му доставяше все същото удоволствие. Забави се още трийсетина минути, в случай че се появят и други любопитковци.

Не. Жалко!

Два километра по-нататък излезе на реката и не след дълго намери идеалното място, което му предоставяше открита стрелкова полоса с дълбочина около четиристотин метра. Щеше да стреля тогава, когато мишената, сиреч пирогата на Гантри, се приближеше на не по-малко от двеста метра от него. Иначе би било прекалено лесно. Първо Гантри, после канадката или… Все още не бе решил.

Търсеха го по радиото.

— Би трябвало да бъдат в Аджан към обяд. Пирогите са две. Двойката е в челната.

Още нещо: Снейк открил един от петимата тайнствени пратеници. Мъжът пристигнал със самолет в Лос Анджелис. Носел някакви кутии с неизвестно съдържание. Може би филми. Предал ги на други мъже — частни детективи, които работели вероятно за Гантри. Снейк питал дали трябва да предприеме съответната операция, за да изясни какво съдържат кутиите.

— Предайте им, че засега ще изчакаме — заповяда Ел Сит карио. — И не ми се обаждайте повече, освен ако въпросът наистина не търпи отлагане.

Той се настани удобно, монтира „SIG“-a на двуножника и разположи своя „Армалит М 16“ така, че да му бъде подръка. Пирогите щяха да се появят най-рано след петдесетина минути, а може би и по-късно, ако на Гантри му хрумнеше да направи престой в някое от крайбрежните села.

Засече като ориентир една малка скала, стърчаща над водата в средата на правата линия, която следваше тук течението на Ражанг. От това разстояние Ел Сикарио бе способен да уцели десетцентова монета в профил.

В крайна сметка реши да убие първо момичето. По един куршум във всяка гърда и трети в главата. Говореше се, че Гантри много държи на нея, така че задължително щеше да изгуби няколко секунди, за да се втурне към любимата си.

Ще му оставя време да се убеди, че наистина е мъртва, преди да се заема с него.

В Ню Йорк минаваше полунощ. Макартър напусна официалната си кантора и се прибра в апартамента си — отчайващо пуст в отсъствието на Лети, която отново отказа да го придружи в поредното му пътуване. Двойката прислужници, която живееше там постоянно, му бе приготвила лека вечеря, но той се задоволи да хапне само малко плодове. Влажната жега на Манхатън го потискаше. Легна си. По телевизията отново говореха за Колумбия. Натисна дистанционното и изключи разположения в долния край на леглото телевизор: показваха деца, жертви на „крака“.

„Онези там“ бяха полудели, поддавайки се отново и както винаги на вродената си жестокост. Арестуването на хиляди от миниатюрните им подчинени „ги“ бе хвърлило в безумна ярост и пренебрегвайки всички съвети (Макартър предвидливо се въздържа да „им“ дава такива, оставяйки грижата за това на обикновените адвокати), „те“ бяха стигнали дотам да заплашват с ужасно отмъщение правителството, страната, цялата държава. Тяхната разюзданост не бе нещо ново, но започваше да се проявява все по-открито.

При превземането на съдебната палата в Богота през 85-а например бяха убити деветдесет и пет души, между които председателят на Върховния съд, единайсет полицаи и войници и трийсет и двама съдии и сътрудници на съдебните органи. Официално, разбира се, това бе обявено за акция на терористичната група М 19, но колумбийските власти знаеха много добре, че зад нея стои Картелът: „те“ искаха да унищожат делата за екстрадиране и съдебните архиви и да всеят ужас сред магистратите. Пари или олово — методите оставаха същите. Много съдии предпочетоха да си подадат оставката.

След убийството на един съдия и на някакъв полицейски началник властите арестуваха един от членовете на Картела, но директорът на затвора почти веднага го освободи.

Пред гнева на Съединените щати Картелът дори предложи на колумбийското правителство той да изплати външния дълг на страната (четиринайсет милиарда долара), а в замяна да получи имунитет и узаконяване на кокаина. Държава в държавата. Чиста проба параноя.

Макартър „ги“ прогони от мислите си. Спомни си за телефонното обаждане от същия следобед. Измежду десетките обичайни повиквания секретарката му, чудесно обучена да пресява кореспондентите, му прехвърли именно това. Лицето на другия край на линията заяви, че се казва Торнстън и се обажда от името на адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. По много спешен въпрос. „Господин Макартър, имам за вас съобщение от страна на един от нашите клиенти, който навремето ви е платил осемстотин долара. Той би искал да ви предостави колкото може по-скоро някои важни документи от изключително лично естество.“ Макартър отговори, че повече уточнения не са необходими и че през следващите два дни ще бъде в Ню Йорк.

Единайсет минути след полунощ. Продължаваше да се върти в леглото. Две минути по-късно на външната врата се позвъни. Прислужниците си бяха легнали, така че навлече един халат и отиде да отвори. Озова се лице в лице с около трийсетгодишен мъж с очила със стоманени рамки, който носеше дипломатическо куфарче. В коридора зад него забеляза още четирима мъже, чиято дясна ръка бе многозначително пъхната под сакото.

— Господин Макартър? Може ли да вляза? Казвам се Гари Калаферте. Работя за господин Торнстън.

Макартър се отдръпна. Мъжът влезе; онези четиримата останаха в коридора. Калаферте се насочи направо към просторната дневна, обзаведена от Лети. Постави върху масата дипломатическото си куфарче и го отвори.

— Господин Макартър, оригиналът на съобщението на нашия клиент е записан на тези дискети. Предположихме обаче, че нямате компютър в дома си.

— Така е, всичките ми компютри са в кантората — кимна Макартър, чувствайки как постепенно го обзема едновременно приятна и тревожна възбуда.

— Затова разпечатахме текста на съобщението. Заповядайте.

Около двеста страници. Стандартна компютърна разпечатка.

— И трябва да изчета всичко това тази нощ? — вдигна вежди Макартър.

— Наредено ми е най-настоятелно да ви го препоръчам — отвърна Калаферте.

Макартър пробяга с очи по първата страница, после по втората. Четеше невероятно бързо. Само на тях срещна шейсет и едно познати имена. Премина на трийсета или трийсет и пета страница. На нея фигурираха други деветнайсет, добре известни му имена, от които осем „сигурни“ (в един или друг момент през последните шест години лично бе използувал споменатите мъже или жени) и единайсет „вероятни“ (не познаваше, разбира се, всички онези, до чиито услуги прибягваше Лодегър, но бе повече от сигурен, че въпросните единайсет лица са Мравки).

— Още нещо?

Калаферте извади от куфарчето си втори набор документи, този път напечатани на обикновена машина, който съдържаше списък на вестници, телевизионни станции и радиокомпании, както и — естествено! — имената на началниците на съответните служби в съответните федерални учреждения.

— Ясно — кимна Макартър.

— С това задълженията ми приключват — заяви Калаферте. — В допълнение трябва само да ви уведомя, че съществуват около седемстотин копия от тези документи, които са разпратени, където е необходимо. Впрочем помолиха ме да използвам по-скоро термина „заложени“.

— Разбирам — каза Макартър.

— Лека нощ, господине. Надявам се, че ще ме извините за среднощното ми нахлуване.

Пратеникът си тръгна и затвори вратата след себе си.

Макартър отиде да сложи резетата.

Заложени. Като бомби.

Очакваше го, Мак. Дори го беше предвидил, точно това. Лакомника изигра единствения възможен ход. Само едно те учудва — и то как! — астрономическото количество на събраната от него информация.

Отиде в библиотеката, където се намираше голямата радиостанция. По време на последния им престой в нюйоркския апартамент дъщерите му чудесно се бяха забавлявали с него, установявайки дори връзка с един радиолюбител в Аляска.

Седна пред апарата. Продължаваше да прелиства първия списък.

Все още не знаеше какво ще предприеме. Нито кога ще го предприеме.

А и в очите му това решение нямаше неотложен характер. Поне до близките пет-шест часа. Погледна машинално часовника си: деветнайсет минути след полунощ.

Часовникът на Ел Сикарио показваше единайсет и двайсет. Гантри и неговата флотилия закъсняваха. Очевидно бяха спрели в някое от селата по поречието. Ел Сикарио отхапа ново парче шоколад и пийна глътка вода от манерката. Ставаше все по-горещо и промъкващите се през листака (макар и много плътен) слънчеви лъчи изгаряха голия му гръб като нажежено желязо. Белезите по ръцете му го сърбяха, както винаги когато станеше по-топло от обикновено. Никакво значение. Малко преди това близо до него бе кацнала летяща змия с коремни люспи във формата на парашут. Ел Сикарио я определи като chrysopelea paradisi.

Гъвкавото й тяло бе покрито с възхитителни златисти и яркозелени шарки. Подлъгана от пълната неподвижност на Убиеца, змията се уви около ботуша му, а след това и около крака. Триъгълната й плоска глава бавно се плъзна нагоре към гърдите му. И едва в последния момент, когато бе оголила зъби, за да ухапе, Ел Сикарио я обезглави с ножа си.

Със съжаление. Обожаваше животните.

Единайсет и петдесет.

Провери взривното устройство на радиостанцията. Нямаше намерение да я влачи обратно, след като избие хората в пирогите. Беше програмирал взрива, който му гарантираха шестнайсет свързани една за друга гранати. Убиваше времето с каквото може. Но без да проявява нетърпение. Способен бе да се спотайва в засада часове наред, докато набелязаната цел сама не кацне на мушката му.

Дванайсет и девет минути. Надолу по течението на Ражанг минаха няколко пироги. Осем мъже и шест жени. Мъжете бяха покрити с татуировки с преплитащи се цветни мотиви и тъмносиви арабески.

Този път скорпион. Приближи се до Ел Сикарио, докосна лакътя му и се отдалечи. Жегата заглушаваше всички горски шумове. Чуваше се единствено плисъкът на реката.

Двете пироги се появиха в дванайсет и двайсет и три. С помощта на бинокъла Ел Сикарио веднага разпозна Гантри. Момичето седеше зад него. Беше невероятно привлекателна, дори и така, вкопчила се в ръба на пирогата, силно разтревожена и с плувнало в пот лице. Ел Сикарио фокусира лещите и задържа поглед на гърдите й, изпълващи до пръсване блузата с къси ръкави; гърди, свободни от сутиен, чиито потни зърна бяха изрисували малки кръгчета върху синия памучен плат. Канадката носеше шорти и положението на голите й крака разкриваше гънката на слабините й и крайчеца на черни пликчета. Заедно с тях в първата пирога пътуваха двама ибани. Четирима други ги следваха във втората. Ел Сикарио наброи пет М 16 и една карабина „Армалит 18“. Бяха на триста и шейсет метра. Малките извънбордови мотори с мъка преодоляваха силното течение.

Ел Сикарио буквално се уви около „SIG“-a. Все още без да слага пръст на спусъка. Чувстваше невероятно спокойствие, почти безразличие.

Триста метра. След тринайсет-четиринайсет секунди носът на пирогата щеше да достигне показващата се над водата скала, която бе избрал за ориентир. Ел Сикарио взе на мушка дясната гърда на канадката, прицелвайки се точно в безочливо щръкналото зърно.

Радиостанцията.

Включи я на прием. Не без известно колебание.

— Съобщение от Снейк — каза гласът на китайски. — Съобщение от една дума: Desligado. Чухте ли ме?

Desligado — „развързан“ на испански — беше кодирана заповед за незабавно прекратяване на дадена операция.

Седем секунди преди изстрела.

— Чух ви много добре — отговори Убиеца, — но е прекалено късно. Повтарям: прекалено късно. Предайте.

Сложи показалец на спусъка и протегна лявата си ръка, за да изключи станцията.

— Второ съобщение — обади се отново гласът. — Съобщение от Феникс, също от една дума: Ейми.

Една секунда.

— Чухте ли ме?

Ел Сикарио не помръдна; спусъкът беше вече наполовина обран.

— Чухте ли ме?

— Повторете второто съобщение — настоя Убиеца.

— Ейми. Повтарям: ЕЙМИ.

— Прието — отсече Ел Сикарио. — Край.

Показалецът му се отдръпна от спусъка. Дулото на „SIG“-а се отмести от зърното на гърдата, пропълзя нагоре по гърлото и се спря на пълните сочни устни.

Ел Сикарио демонтира двуножника, остави „SIG“-a, излетна се по гръб на земята и впери поглед в преливащия в златни оттенъци червеникавокафяв листак. Чу отминаващите пироги и гласа на Гантри, който говореше за предстоящия престой в Аджан.

— Ганьон — казваше Гантри, — продължавай да ми се пудриш и ще се прибираш с плуване.

Отговорът на канадката бе заглушен от пърпоренето на моторите. Пирогите се отдалечиха и отново се възцари тишина. Най-сетне Ел Сикарио се надигна. Изостави радиостанцията, своя „М 16“ и гранатите, като дори се отказа да ги заложи като мини на една-две пътеки по обратния път.

Върна се при хеликоптера и веднага излетя. По пътя не беше срещнал никого и съжаляваше за това. Но усещането, че са го измамили, принуждавайки го да се откаже от убийството, не беше нищо; още по-малко това, че „онези там“ бяха използувани desligado за първи път от девет години насам.

Ейми стоеше над всичко.

Ейми го обезоръжаваше напълно. Дори собствената му смърт, бърза или бавна и мъчителна, не би била нищо в сравнение с Ейми.

Ел Сикарио се казва Юън Гарет.

Макартър е почти убеден в това. Дълго време смята, че никога няма да успее да установи истинската му самоличност. И почти се примирява с мисълта, че този мъж така и ще си остане пълна загадка за него. Но разбира, че никога не би могъл да обуздае напълно Мравките, докато съществува гибелната опасност, олицетворявана от Ел Сикарио. Че всяка победа би била несигурна, ако не намери начин постоянно да го държи в шах.

Случаят с Гантри потвърждава това. Макартър решава да попречи на Ел Сикарио да екзекутира Гантри и неговата канадка. Може би в името на бащинските приятелски чувства, които изпитва към Лакомника. Както и заради последствията, който рискува да понесе организацията и неговият Общ план, ако стратегията на Гантри се увенчае с успех.

В хода на опитите си да установи самоличността на Ел Сикарио, Макартър изхожда от три факта. Първо: Лу Манти бива нает от Мравките по препоръка на Убиеца. Второ: странният навик на Ел Сикарио да носи винаги ризи с дълги ръкави. И накрая: убеждението му, че преди да стане това, което е, Ел Сикарио е бил военен и несъмнено офицер.

По времето, когато експериментира — в състояние на принудителна самоотбрана — свободно падане с хеликоптер над Североизточна Бразилия, Макартър все още не разполага с резултатите от издирванията, които е поръчал да се направят. За това разследване той използува (както и в случая, когато осигурява на Гантри закрилата на американските военноморски сили) връзките си във Вашингтон. При съблюдаване на пълна тайна. Редица важни постове във Вашингтон се заемат от бивши клиенти на официалната му фирма, които са престанали да бъдат такива, защото са се отказали — поне на теория — от всичките си лични дела, за да се посветят на тези на държавата. Той ги държи в ръцете си. Знае за тях неща, които не биха направили добро впечатление, ако бъдат съобщени на пресата. Случвало се е вицепрезиденти да си подават оставката и за нещо много по-незначително.

Той моли един от тях да се осведоми за човек, който е воювал във Виетнам като офицер от разузнаването, контраразузнаването или специалните части; човек, под чиито заповеди е служил Лу Манти и който има особени белези на ръцете си (следи от стари рани или татуировки).

Получава две папки още със завръщането си от Бразилия. Придружени със снимки. Макартър се свързва отново с приятеля си от Вашингтон и му казва, че „не, това не е човекът, когото търся, а и всъщност той вече не ме интересува, но благодаря все пак“. Излъгва, разбира се.

Юън Гарет. Въпреки пластичните операции Ел Сикарио може да бъде разпознат от някой, който упорито се старае да долови приликата.

Юън Гарет е роден в Корпус Кристи, в Тексас. Майка му е мексиканка. Говори испански също толкова добре, колкото и английски. Баща му търси петрол в Латинска Америка (във Венецуела, Мексико и най-вече в Бразилия). Младият Юън получава образование, достойно за уважение. На осемнайсет години взема участие в археологическа експедиция в Андите, чийто базов лагер е в Колумбия. Постъпва във военната академия „Уест Пойнт“, откъдето излиза с учудващо висок чин. Установили са изключителното му умение да борави с оръжие, забележителните му способности на командир и чувството му за организация, както и, не на последно място, подчертана склонност да изпълнява единствено онези заповеди, които са му по сърце. Изборът на Юън пада върху морската пехота. Първото му сериозно назначение е в Панама, където остава двайсет и два месеца.

Там успява ловко да се измъкне от една неприятна история, свързана с няколко набързо претупани екзекуции (общо шестима мъже и жени, убити със снайперистка пушка; вярно, жертвите са смятани за кубински агенти, но все пак!).

По негова молба лейтенант Гарет е включен в първия контингент морска пехота, който на 6 март 1965 година дебаркира в Да Нанг, предшествайки пристигането на стотици хиляди американски войници. Много скоро получава специално назначение, за което армията с учудваща съобразителност го избира именно заради неговите недостатъци: дивия му индивидуализъм, пълното незачитане на заповедите, вкуса му към убийствата, желанието му да отговаря сам и единствено за себе си. До края на годината осъществява множество мисии, които го отвеждат в сърцето на джунглата по следите на Хо Шимин, чиито маршрути успява да установи. В досието му е отбелязано, че е научил виетнамски и кхмерски. Юън става специалист по операциите в тила на противника. Създава собствен ударен отряд, съставен отчасти от американци — нерядко от латиноамерикански произход, — отчасти от преминали на американска страна виетконгци. От този момент нататък той се изплъзва от какъвто и да било официален контрол и започва да води своя собствена война. Една от любимите му тактики са нощните полети с хеликоптер (Юън е забележителен пилот) — изнася хората си на стотици километри пред най-предния американски пост, след което се отдава на саботажи, убийства и разузнавателна дейност. Сред американските участници в тези експедиции е и някой си Лу Манти, един от малцината, останали живи.

На два пъти отрядът на Гарет бива унищожен, но самият той успява да се спаси с цената на немислими преходи през джунглата и платата на моите49. В края на февруари 1968-а, по време на Тетската офанзива, когато Виетконг връхлита върху Сайгон, смятаният за безследно изчезнал от двайсет и три седмици Гарет се появява от джунглата в самия край на Северен Тайланд, на границата между Бирма и Лаос. Още по-мълчалив отпреди, той все пак благоволява да спомене, че е бил пленен, измъчван и държан затворен при „неприятни“ условия, преди да успее да избяга, и да измине стотици километри през джунглата. Намира се в кошмарно физическо състояние и ръцете му и целият торс са покрити с ужасяващи, отчасти зараснали рани. Пояснява, че са го връзвали с бодлива тел и са го теглили с камион. Изпращат го в болница в Банкок, после в Манила, след което го репатрират и го настаняват в болницата на морската пехота в Балбоа Парк, в Сан Диего. Много скоро той подава молба да бъде върнат във Виетнам и през юни тя бива удовлетворена.

Три дни по-късно се оженва за Лорийн Бонин, дъщеря на военен лекар, което е и единственият проблясък в живота му на полупсихопат.

Няма да я види никога повече. Подновява своите рейдове, но му отнемат командуването след едно ужасно клане, на което се отдава с хората си в Долината на делвите. Убива полковника, който му връчва призовка да се яви пред военния съд. Убива още трима офицери и войници, които се опитват да го арестуват, и изчезва. През следващите месеци се получават сведения за присъствието му в Камбоджа и Лаос, където Юън командува новосъздаден ударен отряд, включващ в състава си мнозина от бившите му подчинени. От него остават живи само трима души, които през септември 1972-ра решават да се върнат в Пном Пен. Именно от тях и научават за смъртта на Гарет. Остатъците от отряда му, преследвани от Червените кхмери, опитали да си пробият път към позициите на проамериканската армия на маршал Лон Нол или към тайландската граница. Гарет бил пленен. Никой не вярва, че има дори минимален шанс да е оживял. С това приключва и официалното досие на Юън Гарет.

През 1979-а съдът признава Лорийн Гарет-Бонин за вдовица. Няколко месеца след това тя се омъжва за един лекар, някой си Марголин, и той се съгласява да осинови дъщерята на младата си жена от брака й с Гарет, която е умствено недоразвита.

На 23 февруари 1980 година Марголинови и десетмесечният им син са убити по време на ваканцията, която прекарват в околностите на Тумстоун, в Аризона. Начинът, по който е извършено тройното убийство, предизвиква ужас.

Убийците са отнели живота на трите си жертви с неописуема по своята изтънченост жестокост. Телата са накълцани на парчета, като най-много е пострадало това на Лорийн Марголин. Полицията заключава, че става въпрос за ритуално убийство, извършено от членовете на някоя секта или от наркомани. Случаят остава неизяснен.

На 16 май 1980 година дъщерята на Лорийн Марголин и Юън Гарет, поверена на грижите на специализирана институция, изчезва на свой ред в пожар, в който намират смъртта си още седемнайсет умствено недоразвити деца.

Пламъците — следствието няма да успее да установи дали пожарът е възникнал случайно, или е предизвикан умишлено — били толкова буйни, че се оказва невъзможно да идентифицират труповете.

Предположенията на Макартър се превръщат в твърда убеденост, която се основава на три заключения: Гарет е оживял след пленяването си в Камбоджа; завърнал се е в Съединените щати под чуждо име и е единственият извършител на тройното убийство в Тумстоун; пак той е подпалил болничното заведение, където се е намирала дъщеря му, и или е оставил детето да загине в пламъците, или го е отвел със себе си и го е скрил някъде.

Момиченцето се казва Ейми.

От четирийсет часа над Ражанг и околната джунгла се сипеше дъжд. Тропически дъжд, най-често ситен и кротък, от време на време с неочаквано резки усилвания, преминаващи в яростни пориви, които бясно блъскаха дърветата, извивайки короните им.

— Като за почивка на село, това си е чиста проба провал — отбеляза Гантри.

— Лично аз нямам нищо против дъжда.

Зенаид Лежеше по корем на сламеника, проснат върху бамбуковия под. Идеше й да вие, което сигурно би уталожило отчасти силния гняв, който изпитваше преди всичко срещу самата себе си и донякъде срещу Гантри.

— Защото това наистина се равняваше на почивка на село, Зенаид. Неуспешна, признавам.

— Повтаряш се.

Бяха се настанили на терасата на една „дълга къща“, пред вратата на така наречената „билек“ (самостоятелна стая).

Цял следобед ибаните — само мъжете — бяха танцували. И продължаваха да танцуват, въпреки че бе два часът през нощта. И щяха да танцуват до сутринта. Носеха плетени бамбукови шапки, украсени с пера на калао, и кожени наметки. В ръце стискаха дълги щитове и копия, имитирайки потегляне на боен поход. Не възнамеряваха да режат ничия глава, разбира се. Е, по принцип. Или само тази на Майкъл Джаксън, който се дереше от един портативен грамофон, захранван с батерии. Майкъл Джаксън тук!? Гръм и мълнии!

„Дългата къща“, където двамата с Гантри „прекарваха седмичната си почивка“, се намираше на майната си, или по-точно на два дни плаване с пирога от село Румах Унгка, намиращо се на свой ред на четирийсет и осем часа път от Капит.

Мястото беше безспорно прекрасно. Реката тук бе възхитително „разчупена“ от многобройни водопадчета и каскади, които създаваха действително неповторим по красотата си ефект.

За първи път се любих с Гантри в подножието на един тайландски водопад, а за последен път ще го направя на десет метра от друг такъв, само че в Борнео. За следващия път (какъвто няма да има) би трябвало да си осигурим Ниагарския водопад или поне някой от ония на Замбези.

— Ще тръгнем в четири часа — каза Гантри. — Благодарение на течението на връщане ще пътуваме много по-бързо.

Преди десетина часа Пат Хенеси им се бе обадил по радиостанцията, за да потвърди за пореден път съобщението на старите лели; че петимата пратеници са пристигнали живи и здрави на местоназначението и че всичко е готово. Но Пат им предаде и едно доста странно известие, получено все така от старите лели в Ню Йорк и препратено в Саравак. Анонимният кореспондент уточнил по телефона, че иска на „Лакомника в осмоъгълната къща в Капит“ да бъде предаден следният текст: „Мравият лъв победител с нокаут. Ловът хименоптери приключен.“

— И смяташ, че го изпраща Макартър?

— Да. Мравките са хименоптери, което ще рече ципокрили насекоми.

— А що за чудо е мравият лъв?

— Разред невроптери, мрежокрили. Ларвата на мравия лъв дълбае дупки, в които излавя сума мравки.

— Ще рече, че си нещо като кръстоска между лакомник и мрави лъв? Та ти си бил същинска зоологическа градина, Бога ми! А ако това е примамка, за да ни накарат да напуснем Саравак?

Гантри бе отговорил, че няма никаква представа.

Зенаид се обърна по гръб. Гантри седеше по китайски на един метър от нея. Ибаните продължаваха да танцуват под проливния дъжд, докато половинките им и госпожиците сновяха с голи гърди по „руай“ — дългия коридор-веранда, който предоставяше достъп до „билеците“ на двеста и петдесет метровата „дълга къща“, издигната на четириметрови колове на брега на Ражанг. Някои просто спяха, други чукаха или вееха ориз, трети плетяха кошници и рогозки. А онези, които не правеха нито едно от трите, подготвяха жертвоприношения от сушена риба, ориз и банани за Пулангана, бога на мира, без при това да престават да димят с лулите си. (Пулангана вероятно бе много добър бог, тъй като сред тези триста-четиристотин създания, живеещи вдън джунглите, цареше безметежен покой, който й напомняше до болка потъналия в сняг Мисиками.) Зенаид седна, после стана. Направи няколко крачки и излезе под дъжда.

С изключение на Гантри, нямаше вероятност да я види който и да било от мъжете, прекалено заети с подрипванията си.

Тя развърза коприненото си парео и се съблече гола, установявайки (но това не беше нещо ново), че гърдите й стърчат. Около минута стоя неподвижно под топлия дъжд, после се върна под покрива от палмови листа, докосна Гантри и влезе в „билека“, спечелвайки си на минаване беззъбата усмивка на няколко ибански дами, които чудесно познаваха тази тактика и сами прибягваха към нея винаги когато, искаха да подсетят благоверните си, че точно сега е моментът да си поиграят на мама и тати. Зенаид на свой ред им се усмихна. Излегна се на латексовата постеля и се обърна на лявата страна, с лице срещу преградата от слама и бамбук.

Не плачи!

На Гантри му бе необходим като че ли цял век, докато дойде при нея. Но дойде. Един безкраен миг остана прав, неподвижен, на две крачки от постелята.

— Ако си съгласна, ще останем още няколко дни в Капит заедно с Пат и другите. Колкото да се убедим, че навън всичко е наред. Ще ти отстъпя моята стая.

Тя не можа нищо да отговори.

— После — продължи Гантри, — при съблюдаване на всички необходими предпазни мерки, разбира се, ще можете да вземете някой самолет от Бруней. Или от Сингапур. Ти и Франсоа-Ксавие, искам да кажа.

Не плачи!

— Мога ли да те докосна, Зенаид?

— Да.

— Той направи значително повече. Тя се почувства смазана, във всички смислови нюанси на думата. Но успя да не се разплаче.

Призори се натовариха на пирогите, една от които беше истинска антика и можеше да побере петдесет души. Седемдесет и пет часа по-късно пристигнаха в Капит, където Пат Хенеси им потвърди новината, която им бе съобщил по време на обратното им пътуване: дядо Ганьон и всички останали заложници са не само живи и здрави, но и освободени, и то без абсолютно никакви обяснения.

На 3 август Зенаид и Лавиолет взеха от Сингапур самолета за Лондон и Монреал.

Гантри остана в Саравак.

През нощта, когато Калаферте му връчи съставените от Гантри досиета, Макартър взе две решения. При това много бързо, в един от онези пристъпи на лудост, в каквито изпадат само извънредно пресметливите хора.

Обади „им“ се в Бразилия, пренебрегвайки всички правила на безопасността. Очакваше всичко, включително да чуе и собствената си смъртна присъда, но установи, че греши. И то много! „Те“ не само удовлетвориха исканията му, не само се заклеха, че незабавно ще заповядат на Вики (кодово име на Ел Сикарио) да прекрати операцията си, но освен това проумяха и одобриха всяка от мерките, които възнамеряваше да вземе. Всяка. Todas. Всичко, което предприемел, щяло да бъде добре дошло, но да го прави бързо, по дяволите, колкото може по-бързо! Да включи в действие всичко. Добре ли е разбрал? Всичко!

И Макартър изведнъж осъзна степента на уплахата им на преследвани животни и на собственото си могъщество.

„Те“ се надяваха вече единствено на него. Беше станал наистина неприкосновен! — След това много по-лесно взе второто решение. С Бразилия се бе свързал от една телефонна кабина на Медисън Авеню; за второто си обаждане избра друга. От години знаеше наизуст номера на командния пункт на Убиеца в Мексико, но никога не го беше набирал. Този път го направи. Назова се с кодовото си име Феникс и поиска да предадат на Доминго думата Ейми. Да, незабавно.

След това отиде да си легне, без да знае дали непогрешимата ракета вече е поразила целта си (Гантри), дали всеки момент ще я порази и дали неговата и „тяхната“ намеса ще се окажат достатъчни, за да спрат полета й. Без да знае също дали току-що самият той не се е изложил на смъртна опасност, разкривайки пред Юън Гарет, че го е идентифицирал и че е в течение на съществуването на Ейми. Но като претегли всички „за“ и „против“, заключи, че случаят не е такъв. Вероятността да бъде убит от Ел Сикарио датираше от години; рискът не беше нов; дори напротив, логично бе да смята, че отсега нататък Гарет ще се откаже да атакува семейство Макартър. Под страх от репресии под формата на досие, което е убеден, че съм съставил за него и за близките му. Досие, което ще стане публично достояние, ако с Лети, момичетата и мен самият се случи нещо. От възкръсването си в индокитайските джунгли насам Гарет живее под закрилата на официално удостоверената си смърт. Току-що му дадох доказателство, че тази закрила би могла да не съществува повече.

От този момент нататък той е в ръцете ми.

Както и „онези там“.

Чудесен двоен удар!

Новината, че заложниците са освободени, окончателно го успокои. Също и констатацията, че нито Гантри, нито канадката са били екзекутирани. Ракетата действително бе спряна по средата на полета си. И насочена към друга цел.

Всичко се развиваше добре.

Позволи си дори лукса да се свърже с адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. Без да се назовава, поиска да говори с Гари Калаферте. Калаферте отсъстваше. Тогава Макартър помоли да го свържат с Торнстън, на когото предаде съобщението си до мравия лъв за победата му над хименоптерите, които бяха прекратили преследването.

Гантри ще разбере, ще прояви безспорно известна подозрителност, но накрая ще приеме очевидното.

Всичко вървеше наистина много добре.

Освен може би в Колумбия. И имаше защо. Колумбийското правителство реагираше със завидна смелост на безумните заплахи, които му отправяха „онези“. „Те“ действително се бяха поставили в положение, от което имаше твърде малко шансове да се измъкнат невредими. Декларацията на колумбийския президент Виргилио Барко бе категорично доказателство за това. Истинската война срещу дрогата започваше! Толкова по-зле за „тях“.

През следващите дни „Макартър се посвети на официалните си клиенти, които съставляваха най-доброто му прикритие, но преди всичко на разгръщането на цялата си финансова мощ, усъвършенствайки още повече механизмите за сигурност, анализирайки внимателно и най-незначителната от инвестициите, които бе направил. Сега управляваше общо над четиристотин милиарда долара. Или поне доколкото съществуваше напълно реална възможност «онези там» да загубят смехотворния си двубой с колумбийските власти. Както и в случай на засилване на американския федерален контрол върху операциите по прането на пари.

Посети последователно «Морският вълк» и Грациела“.

Там всичко беше наред. Чудовищната машина, която бе създал, продължаваше и щеше да продължава да действа независимо от обстоятелствата. Все така налице и в пълна готовност бяха приспособленията, които при нужда щяха да позволят мигновеното заличаване на информацията, съдържаща се в паметта на всички компютри, А в случай на унищожаване или залавяне на двете яхти щафетата незабавно щеше да бъде поета от трите центъра, намиращи се в Ирландия, на Каймановите острови и във Франция, които в момента бяха замразени, но можеха да бъдат приведени в действие за четирийсет и осем часа. Преди повече от година Макартър бе предвидил и дори започнал разработването на трети вариант за предислокация.

В началото на август получи вести от Япония. Неговият Общ план бе одобрен, оставаше да се доуточнят някои подробности. Вероятно би могъл спокойно да преговаря по тях от разстояние, но предпочете да го направи на място. Предусещайки какво ще се случи в Ню Йорк (поне се надяваше, че нещо ще се случи; достатъчно бе „онези там“ да удържат на думата си), Макартър предпочете да бъде някъде по-далеч.

Лети отново отказа да го придружи.

Лодегър беше болен от грип. Чувстваше се трескав, отпаднал и постоянно се секнеше. Разликата между температурата в кантората му или в мезонета на Парк Авеню и тази на манхатънските улици, смазани от пренаситения с влага пек, го караше ту да зъзне, ту да се облива в пот.

Освен това беше ядосан, напрегнати доста разтревожен.

Причината в никакъв случай не бе в операциите, свързани с аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, които бяха най-малката му грижа, а и всъщност вече приближаваха към победен завършек.

Ядоса го съобщението на Милан. Бяха прекратили окончателно преследването на Гантри. Чисто и просто се отказваха да го убият, и толкоз. По „тяхна“ изрична заповед. И не можеше и дума да става тя да бъде престъпена. По неизвестни за Милан причини „те“ бяха решили, че нито Гантри, нито канадката, нито който и да било, замесен в тази история, не трябва да умре. Милан дори не се бе опитал да разбере нещо повече и незабавно бе изтеглил хората си.

Първата реакция на Лодегър беше да обжалва това решение, но не успя да се свърже с „тях“. В същото време изведнъж си даде сметка за сериозността на положението, в което се намираха „те“. Това беше доста обезпокояващо.

Както и колосалната по мащабите си кампания в пресата, която се вихреше в Съединените щати и в целия свят. Не трагично, но обезпокояващо.

Дотолкова, че да бъдеш засегнати самият ти? О, не, чак дотам няма да се стигне. В крайна сметка ти си им племенник. Освен това си незаменим.

Дълго време Лодегър бе одобрявал със свирепо задоволство всички стъпки, които „онези“ предприемаха „там“. Нямаше нищо по-полезно от убийството на няколко съдии, полицаи или военни, претендиращи, че се борят срещу наркотрафика, за да се успокоят духовете и да се даде на всички да разберат кой командува. Дори екзекуцията на един кандидат за президент на републиката му се бе сторила напълно благоразумна мярка.

Но ето, че започваше да питае известни съмнения. Може би „те“ бяха отишли малко по-далеч от допустимото.

И почти успя да убеди сам себе си, че при сегашните обстоятелства елиминирането на Гантри и на цялата му шайка наистина може да бъде отложено.

— Отивам да си легна, Бърт. Смени ме. Обади ми се, ако има нещо важно…

— Никакъв проблем. Лекувай се.

Съсман намираше начин да си тананика „Олд Мен Ривър“ и едновременно с това да нагъва един отвратителен хотдог, натъпкан с горчица и лук. Лодегър едва не повърна. Тръгна си. В кантората цареше спокойствие. И напълно обяснимо: невероятно силните августовски горещини действаха буквално парализиращо. Към това се прибавяше и фактът, че от две-три седмици постъпленията от вече изпрани пари бяха значително по-малки от обикновено — може би резултат от събитията в Колумбия, а може би оня негодник Макартър започваше постепенно да се дистанцира! Грипът взе връх над пристъпа на омраза. Още повече, че стомахът му гореше след всички лекарства, които бе изгълтал от сутринта. След дълго чакане, което го изнерви още повече и засили неразположението му, най-сетне успя да хване такси и тутакси влезе в разпра с шофьора, който пушеше някаква гадна пура.

Но много скоро щеше да бъде в леглото си. В съвършено пустия мезонет. Манди и децата заминаха на вилата в Мейн още с първите големи горещини и всички прислужници бяха в отпуск. За Лодегър август имаше предимството, че му осигуряваше спасителна самота.

Наложи му се буквално да се бори с вратата, докато я отвори, тъй като едва се държеше на краката си. И още с влизането забеляза, без отначало да си даде сметка точно за какво става въпрос, трите куфара, оставени насред хола.

— Манди?… Какво правиш тук?

Никакъв отговор. Но нямаше съмнение, че това беше багажът на Манди.

Понечи да тръгне към стаите, когато изневиделица до ушите му долетя тракането на пишещата машина. Какво ли е наумила пак тази долна мръсница, за да ми къса нервите?

Влезе в кабинета си и застина на място. Слабият мургав мъж, който въпреки горещината носеше риза с дълги ръкави (предишния ден Лодегър лично бе изключил климатичната инсталация), му се усмихна.

— Жена ви наистина е тук, Карлос — каза той. — Децата ви са все така в Мейн и са много добре. Познахте ли ме?

Споменът изплува в замъгленото съзнание на Лодегър.

Бяха се срещнали „там“, може би преди четири-пет години.

— Да.

Мъжът стана и се отдръпна от пишещата машина — в нея беше поставен лист, върху който бяха написани няколко реда. Приближи се до Лодегър. Движеше се смайващо мудно, като в забавен филмов кадър.

— Карлос, тази сутрин жена ви отговори на вашето телефонно обаждане и взе първия самолет.

— Какво се е случило с нея?

— Това, което й се пишеше много отдавна: вие я удушихте.

Ножът изскочи като по магия и се опря в гърлото на Лодегър.

— Наричат ме Убиеца, Карлос. Идвам от „тяхно“ име и изпълнявам „техните“ заповеди. „Те“ ми заръчаха да ви предам, че вече от седмица във ваша памет се чете заупокойна литургия и че това ще продължи една година. Моите най-искрени съболезнования.

— Ние работим за господин Гантри. Не се нервирайте, ако обичате — избъбри мъжът, когото Лавиолет държеше в лявата си ръка, притискайки го към стената на един от коридорите на монреалското летище на петдесет сантиметра от пода.

— Прегледай документите им, Зенаид.

Тя ги пребърка и намери разрешителните им на частни детективи.

— Да ги беше пуснал, Франсоа-Ксавие.

Гигантът разтвори пръсти и двамата отново влязоха в контакт със земята.

— Моля да го извините — усмихна им се Зенаид. — Той просто не си знае силата. И докога възнамерявате да ни следвате?

Обясниха й, че в заповедите, които получили, не се споменавала конкретна дата, но че ако им нямала доверие, можела да се обади в адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“ в Ню Йорк и че освен това не ги пазели само те двамата, а общо осем души. Охранителните мерки, взети още в Сингапур, били все така в сила. И щели да останат в сила, докато не получат изрична заповед от господин Торнстън. Или от самия господин Гантри, разбира се, който помолил един от приятелите си да им осигури апартамент на улица Сен Пол, в старата част на Монреал.

— Вървете по дяволите — въздъхна Зенаид.

Навън ги чакаше Алекс Дьошарм. Той също си имаше телохранители, които го бяха следвали седмици наред в пътешествието му през Съединените щати, докато подготвяше евентуалната публикация на досието на Мравките, което прочете от край до край, без нищичко да разбере; за него то не бе нищо повече от невероятен поменик с имена и фирми. Алекс просто не виждаше каква заплаха може да представлява това за когото и да било.

— Бих постигнал абсолютно същия резултат, ако препиша наслуки няколко професионални телефонни указателя. Наясно ли си какво е имал предвид Гантри?

Зенаид излъга. От преумора, както и по ред други причини, измежду които и тази, че не бе много сигурна дали е в състояние да обясни на Алекс, а може би и на самата себе си всички тънкости на стратегията на Лакомника.

— Не. Къде е семейството ти?

— Нали знаеш, че бяха отвлечени, а после освободени?

— Да.

— Прибрах си ги вчера. Зарежи Старото пристанище. Двамата с Франсоа-Ксавие идвате у дома. Господи!… Зенаид!

Какво се е случило?

— Просто съм уморена, Алекс.

Следващите часове бяха мъчителни. Алекс, естествено, искаше да узнае всичко, което се бе случило от раздялата им на остров Пхукет, в Тайланд, до този момент. Колкото до него, Гантри го помолил да обиколи всички вестници и всички телевизионни компании и радиостанции на северноамериканския континент и да им обещае някаква сензационна информация, която трябвало да стане публично достояние в момента на получаването й. Алекс не се побираше в кожата си от яд. Добре де, къде беше фамозната му сензационна информация? Едва ли ставаше дума за този най-обикновен списък все пак!? Несъмнено трябваше да пристигне нещо друго, нещо…! Какво?

— Нямам никаква представа, Алекс.

Тя продължи упорито да се придържа към тази позиция.

Дядо Ганьон се намираше все така във Франция. И се чувствал чудесно, както я увери по телефона. Защо Зенаид не отиде при него? Тъкмо ще й покаже театъра на бойните си подвизи в Диеп. Пък и много си я бива и пустата провансалска писту50, и касулето51, и омлетът с пачи крак, и трюфелите. Да, знае. Знае, че започва да привиква с френската префиненост; ял дори сладкиши във „Фошон“.

— Нищо не е уредено, дядо. Не успяхме да си вземем Мисиками от Макгилди.

— Ще трябва да се примирим.

И дума да не става! Не и тя. Прескочи до Мисиками, колкото да хвърли един поглед, оставайки все пак на благоразумно разстояние от триумфиращите Гили-Гили. Сякаш нищичко не се бе променило, като се изключи огромната дрогерия, която на драго сърце би вдигнала във въздуха.

След това замина за Ню Йорк. Лари Елиът отсъстваше.

Беше заминал в отпуск, както и почти всички останали.

Толкова по-добре; ядоса се, че дори и за миг бе допуснала мисълта да се обърне към него. За сметка на това Марти Кан беше в кантората си. Покани я на вечеря, както и очакваше.

— Мога да ти намеря работа, Зенаид.

— Искам да работя за своя сметка.

Марти намери идеята за глупава и не го скри. Според него Зенаид трябвало да се влее със своя собствена клиентела в някоя утвърдена фирма, където щяла да има статута на нещо като съдружник, на партньор.

— Като твоята ли, Марти?

— Примерно.

Той започна да си припомня работата — забележителна, както я увери, — която бе извършила по подготовката на защитата на „Йелоухед и Стар“. После отвори дума за заплатата; предложи и три хиляди — хайде, да речем, три хиляди и петстотин седмично. За начало. През първите шест месеца например. После щели да обсъдят въпроса заедно: тя, той и неговите съдружници. Зенаид престана да го слуша и мислите й се върнаха назад — към джонката, към Гантри, към Мисиками, към странстванията й по южните морета, към Малайзия и Тайланд, островите Каикос и Ямайка, Тасмания, Гуадал…

Ненадейно втренчено изгледа Марти Кан.

— Какво име каза?

— Лодегър. Бил Лодегър. Защо?

— Какво му се е случило?

— Онова, което всички очакваха да му се случи. Тоя тип работеше прекалено много, а жена му беше направо непоносима. Удушил я и после се хвърлил от терасата на апартамента си върху тротоара на Парк Авеню. Не си ли чела вестниците преди две седмици?

Зенаид почувства, че се вледенява. Случваше се нещо подмолно, нещо много потайно. О! Боже мой!

— Познаваше ли го, Зенаид?

— Не. Някой просто спомена името му пред мен. Съгласна съм на четири хиляди; Марти. И ще ми помогнеш да си намеря апартамент.

По-малко от час след като научи за смъртта на Лодегър, Макартър взе необходимите мерки, набелязани още преди шест месеца. Както и бе предвидил, щеше да замени оперативната група на Лодегър с пет други, всяка от които нямаше и представа за съществуването на останалите четири.

Бърт Съсман ще управлява една от новите машини за инвестиране на изпрани пари. Фолет, отговарящ до този момент за дейността на „Морският вълк“, ще поеме командуването на втората. За останалите три Макартър бе спрял избора си на съвършено нови лица, които не познаваха нито Бърт, нито Фолет, нито Боб Сасия, нито Строуд, нито Толивър — нито един от бившите помощници на Лодегър.

Те знаеха твърде много. Бърт, естествено, също беше обречен. Трябваше да се отърве от него, за да може наистина да създаде онази съвършена организация, в която центровете за пране на пари няма да знаят нищо един за друг (или едни за други, ако решеше да увеличи броя им) и ще „зареждат“ с изпрани пари петте автономни групи, всяка от който ще се смята за единствена.

А на върха на пирамидата ще стои един човек, запознат с всички секретни механизми, имащ точна представа за цялостната система, която съставляваха, и единствен способен да ги привежда в действие, да ги спира, да ги унищожава или заменя.

Аз, Макартър. Който няма да има наследник. След мен потоп.

На 6 август, два дни след смъртта на Лодегър, той направи светкавично посещение в Токио и незабавно отлетя обратно за Ню Йорк, за да подготви всичко необходимо. След това отново замина за Япония. Преговорите по Общия план почти бяха приключили, но имаше други причини за престоя си в японската столица. Беше се случило нещо доста забавно: наеха го, при това срещу царски годишни хонорари, да защитава интересите в Съединените щати на няколко от най-големите японски компании. Официално.

От Токио замина на 17-и. По западното направление. Със спиране в Хонконг и Банкок, където имаше значителни интереси както в качеството си на създател на Мравките, така и на юридически съветник по инвестициите.

Беше в Банкок, в апартамента на Греъм Грийн в хотел „Ориентал“, когато на вратата се почука. Веднага разбра кой е посетителят.

— Влезте, Гантри.

— Искате ли нещо за пиене?

— Минерална вода. Не се притеснявайте, разположението ми е добре известно.

Гантри влезе в малката кухня вдясно. Макартър го чу Да отваря големия хладилник, да отпушва една бутилка и да пуска няколко парчета лед в чашата.

— Наистина ли имате работа в Банкок, Мак?

— И още как.

— Предполагам, че смъртта на Лодегър означава за вас поемането на още повече задължения.

Макартър се усмихна, усмихна се сам на себе си. Беше затворил папките с преписките, над които работеше, и се бе преместил на канапето, разположено с гръб към библиотеката.

По телевизията даваха последния филм на Силвестър Сталоун. Макартър не намали звука, дори малко го увеличи.

— Ако приемем, че с Лодегър сме имали нещо общо, то случаят би бил именно такъв — отговори той.

Гантри излезе от кухнята с чаша, пълна с минерална вода „Перие“ и лед, към които бе добавил резен зелен лимон.

Носеше бял платнен панталон, тъмносиньо поло и сандали. Мина пред телевизора, съвсем близо до масата с досиетата, на които хвърли само бегъл поглед, и застана пред полуотворената остъклена врата на балкона, от който се разкриваше изглед към Чхао Прая.

— Имам голяма слабост към хотел „Ориентал“ и особено към този апартамент, Мак. Самият аз често съм отсядал тук. Какво ще кажете, ако за начало си поговорим за „Обауита“?

— Знам само това, което писаха вестниците. Любопитен случай. Може би разполагате с по-пресни сведения от мен. — Фийлдинг се е самоубил, а Албърт Кампанела все още не е заловен. Банкерите, които са им служили за посредници и са им помагали да перат парите от дрогата, са арестувани. Техните изявления и пълните признания, оставени от Фийлдинг, преди да сложи край на живота си, са позволили да се установи без никакво съмнение, че миналогодишната ПОП срещу „Обауита“…

— Срещу „Обауита“ е имало две ПОП, като се смята и вашата.

— Имам предвид втората, която позволи на Харкин, Фийлдинг и Кампанела да сложат ръка на дружеството. Изглежда, вече е твърдо установено, че е била финансирана е изпрани пари. Рандолф Харкин III се кълне във всичко свято, че не е знаел нищо за произхода на капиталите, които Кампанела му е предоставил, за да участва в рейда, но явно му е малко трудно да убеди американските власти в искреността си.

— Вълнуващо — отбеляза Макартър. — Нормално би било в резултат на това въпросната ПОП чисто и просто да се анулира. Или бъркам?

— Едва ли.

— А вие, къде е вашето място във всичко това? Опитахте се да купите „Обауита“ от хора, за които в крайна сметка се оказа, че не са нейни собственици. Напълно добронамерено, разбира се.

— Ще ни възстановят средствата, които аз и съдружниците ми вложихме в нашата оферта за покупка. Както и разходите.

— За сметка на имотите на Харкин, Кампанела и компания, които са били конфискувани. Разбирам. В общи линии, вашата ПОП също е анулирана.

— Точно така. С някои малки разлики, що се отнася до последствията. Спомняте ли си младата жена, която ме придружаваше, когато съвсем случайно ви посетих на вашия остров?

— Кой би могъл да забрави едно толкова красиво момиче?

— Тя и семейството й много държаха на един от активите на „Обауита“. Няколко хиляди хектара гора и една дъскорезница, забутани вдън Онтарио. Някои си Макгилди купили това парче земя от Кампанела. По последни сведения същите Макгилди били склонни да го продадат колкото може по-скоро и едва ли не на първата предложена им цена. Доколкото разбрах, не искали да се замесват в афери по пране на пари от търговия с наркотици.

— Вероятно някой ги е посъветвал да се оттеглят, за да не бъдат подведени под отговорност.

— Не е изключено — съгласи се Гантри. — Възможно е също така да са били подложени на известен натиск както от страна на канадското правителство, така и на някои частни инвеститори. Собствената им компания далеч не беше застрахована срещу една малко по-брутална ПОП. Мак, на дневен ред са и неотдавнашните събития, отнасящи се до едно дружество, известно под името „Йелоухед и Стар“.

— Четох няколко статии по този повод в „Уолстрийт Джърнъл“. Очевидно на фронта на ПОП напоследък кипи трескава дейност. Я ми припомнете докъде по-точно стигнаха нещата.

— Двамата инициатори на ПОП срещу „Йелоухед“ се казват Едуард Несим Шаде и Франеис Солър. Шаде си е имал много големи неприятности. Той доста непредпазливо се бе ангажирал да надплаща акциите на „Йелоухед“ и европейските му кредитори затвориха кранчето.

— И не можа да задържи офертата си?

— Не, Претърпя пълен крах. Неговият съдружник, Солър, предпочете също да се оттегли, покривайки разходите.

— Познавам Адам Роарк. Радвам се, че е победил.

Застанал на прага на терасата, Гантри бавно се обърна и погледът му за пръв път срещна този на Макартър. Беше леден. Настъпи мълчание. Гантри излезе на терасата.

Край на първия рунд, Мак. И този рунд беше само за опознаване на противника. Сега вече започва истинският мач.

Гантри очевидно бе прекосил терасата с г-образна форма по цялата дължина, тъй като се появи отдясно на Макартър. Продължаваше да държи чашата си, от която не бе отпил нито глътка.

— Мак, колко Мравки имаше в списъците, които съставихме?

— Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?

— Бихте могли да отговорите сто пъти по-добре, отколкото би го направил Лодегър, Според мен допустимата грешка при съставянето на списъка на мъжете и жените, които в една или друга степен имат отношение към прането на пари, е около петнайсет процента.

Твоите детективи, твоите адвокати и твоите компютри, Гантри, са извършили такава работа, каквато никога не бих предположил, че е възможно да се извърши. Всички имена в проклетия ти списък са точни, Гантри. Всички. Но никога няма да го призная, естествено. По дяволите! Защо, мислиш, пожертвах Фийлдинг и Кампанела (който, между другото, вече живее под чуждо име в Парагвай), защо пожертвах толкова пари и защо унищожих всичко онова, което Лодегър с толкова труд беше създал?

И фактът, че моето собствено име не фигурира в твоя списък, не ме успокоява, повярвай ми.

— Гантри — каза Макартър, — разговорът ни започва да приема подчертано изненадващ обрат. Двамата си бъбрим тъй приятно, чисто приятелски. Необходимо ли е наистина… как да кажа?… да си отправяме лични забележки?

Тежкият поглед на Гантри се спря за миг върху него, после се отмести.

— Добре, Мак. Да приемем, че даден списък е накарал някого, когото ще наречем Джоунс, да пожертва част от предполагаема колосална организация по начина, по който се ампутират гангренясалите части на едно тяло.

— Ето че разговорът ни отново става забавен и приятен — подсмихна се Макартър. — И какво друго е направил въпросният Джоунс?

— Преди всичко предотврати екзекутирането на няколко души, които бяха съставили споменатия списък. Той прецени, че смъртта на авторите на списъка рискува да бъде много по-опасна, отколкото оживяването им. Каза си, че може би ще успее да спазари отменянето на смъртната присъда срещу запазването на списъка в тайна.

— Този Джоунс е сигурно много важна личност, щом може да контролира могъща организация като тази, за която споменахте.

— Той стана такава личност. Историята му е доста необичайна. В началото, а и допреди не повече от седем-осем години, Джоунс не беше в състояние да убие дори муха, нито пък да извърши и най-незначителната простъпка. А да не говорим за престъпление. Особено за такова отвратително престъпление, каквото е създаването на условия за изтравянето на милиони деца в света. През първите трийсет-трийсет и пет години от живота си Джоунс беше много мил и особено приятен човек. Както и невероятно умен, но или не го осъзнаваше напълно, или просто не можеше да намери практическо приложение на действително необичайния си интелект.

Гантри отново влезе в хола и се спря за момент пред малката масичка, върху която бе поставен портрет на писателя Греъм Грийн.

— После — по причина, за която се досещам — Джоунс изведнъж се поддаде на покварата. Неговата завидна интелигентност му позволи да си намери възможно най-доброто оправдание. Първо, за да приеме парите, които му се предлагаха, и, второ, за да даде воля на амбициите си. Той се възгордя; хареса му да дава все нови и нови доказателства за забележителните си способности; постави се в зависимост от хора, към които без съмнение изпитваше неописуемо презрение.

— Нещо като мазохизъм или що?

— Вероятно. А може би и защото вече предусещаше, че би могъл да си играе с тези хора, да ги манипулира така, както му е изгодно.

— И успя ли?

— Да. Благодарение най-вече на някои странични събития. Но може и да е предвидил, че рано или късно тези събития ще се разиграят. Според мен е анализирал безпогрешно скудоумната арогантност и жестокост на своите работодатели и е стигнал до заключението, че тя задължително ще ги доведе до катастрофа.

— И вие заложихте на успеха на Джоунс.

— Нямах друг избор. Това беше единственият ми шанс. Навремето хранех приятелски чувства към Джоунс. Вече няма и помен от тях. Презрение би било твърде слаба дума, за да изрази онова, което изпитвам към него. Ала въпреки всичко се надявах, че той ще успее. От това зависеше животът ми и преди всичко животът на хора, който за мен струва много повече от моя собствен.

— Изумителна история, наистина — подхвърли Макартър, изпитвайки неописуемо облекчение, че точно в този момент Гантри не го гледа. Цял беше плувнал в пот и му се гадеше. — И колко могъща е тази организация, която, както твърдите, Джоунс е поставил под свой контрол? Световният трафик на наркотици?

— Джоунс се занимава само с парите, предпочитайки да се преструва, че не знае откъде идват. По моему управлява най-малко петстотин милиарда долара. При това по такъв начин, че никой друг, освен него, не би могъл да се справи с механизмите, които е създал. Никой не би могъл нито да го наследи, нито да го измести. Той е неуязвим. Най-много да се изложи на риска да стане жертва на някоя чисто емоционална, безразсъдна и самоубийствена реакция на един или друг от хората, за които е работил, преди да си разменят ролите. Стигнах дори до предположението, че тези хора разполагат със свой личен Берия, със свой върховен екзекутор, нещо като идеалното оръжие.

— Когото Джоунс сигурно също е поставил под контрол?

— Да.

— Имате богато въображение, Джонатан.

Гантри поклати глава. Влезе в спалнята, където леглото бе вече подготвено за сън — часът беше единайсет и половина. И върху чиято възглавница камериерката-тай, тъй грациозна и неизменно усмихната, бе оставила както винаги кратка, трогателно мила поема и една орхидея.

— За Джоунс съществува една опасност, която, изглежда, пренебрегвате, Джонатан.

Гантри излезе от спалнята.

— Полицията ли, Мак? Всички полиции на света? Шейсет и седем нации сключиха нещо като пакт за борба срещу наркотрафика и преди всичко срещу прането на парите, идващи от дрогата. Наскоро седемте най-богати страни в света декларираха, че тази борба придобива първостепенно значение и важност. Какво мислите за това?

— Би трябвало да зададете този въпрос на Джоунс, след като е толкова интелигентен.

— Задавам го на вас — каза Гантри.

— Ще се опитам да ви отговоря колкото може по-изчерпателно, макар че, естествено, далеч не мога да се сравнявам с вашия Джоунс. Джонатан, имате ли представа за броя на трансакциите, регистрирани всяка година от CHIPS52?

— Аз не съм финансист, Мак. Не знам какво е CHIPS.

— Система, която контролира всички американски междубанкови преводи. През 1988 година например тя е регистрирала близо четири милиона трансферни операции на обща стойност сто шейсет и пет милиарда долара.

— Главозамайващо, наистина — отбеляза Гантри с обичайния си нехаен тон.

— Друга цифра. Тази на всекидневните разплащания и в двете посоки между Съединените щати и останалата част на света. На каква стойност, мислите?

— Не знам.

— Шестстотин и петнайсет милиарда долара. На ден, Гантри. На ден. И то без да се смятат разплащанията във всевъзможна валута между останалите страни на планетата. Да се издири Джоунс в този океан, да се открият следите му, ми се струва съвършено нереално. Още повече, че вашият Джоунс е разполагал с години, за да заличи следите си. Като освен това несъмнено е разработил и неизвестна досега техника, щом твърдите, че е толкова гениален. Не ви говоря, разбира се, като бивш преподавател, станал бизнес адвокат. Аз не съм гений. Но съм се интересувал от тези неща ако не винаги, то поне от десетина години насам. Искате ли да цитирам и друга, особено красноречива цифра?

Гантри стоеше с гръб към него. Слава Богу!

— Джонатан, чрез лабораторни изследвания са открили, че дванайсет милиарда банкноти, емитирани от американския трезор и възлизащи на двеста и трийсет милиарда долара, носят повече или по-малко забележими следи от кокаин, физически следи, имам предвид.

За Бога, Мак, стегни се! Ти си на ръба на нервната криза. Малко остава да изпееш всичко!

— Още нещо: според Националния център за контрол върху изпраните пари само два процента от тях биват засичани. Нищо не ни пречи да смятаме, че дори и тази оценка е прекалено оптимистична, като се има предвид, че никой не може да определи с точност количествата изпрани пари.

Говори се за сто и двайсет — сто и трийсет милиарда долара годишно, което се равнява на оборота на „Дженерал Мотърс“, смятана за първата многонационална компания в света. Но и това не е нищо повече от преценката на някой чиновник, основаваща се по правило — или поне така мисля — на непълни данни.

Ноктите на Макартър като че ли всеки момент щяха да скъсат тапицерията на канапето, на което седеше. Бореше се със себе си, съпротивляваше се с всички сили на този пристъп на логорея, на разтърсващото го непреодолимо, болезнено, безумно желание да говори, да говори, да говори. Заповяда си да млъкне. Подвоуми се дали да не си налее отново от бутилката „Рикар“, поставена на масата до него, но не посмя да се довери на ръцете си, които трепереха прекалено силно.

Най-сетне замълча.

И като че ли донякъде успя да се овладее.

Гантри бе оставил все така недокоснатата си чаша. Откъм реката, чиито мазни жълти води влачеха хиляди тонове зловонни боклуци, долетя воят на сирената на конвой шлепове, спускащ се към морето и Сиамския залив.

— Джонатан, вие очевидно познавате този Джоунс. Защо не го издадете?

Мълчание.

— Защото той е единствената ви защита срещу хората, за които, както твърдите, е работил и които сега контролира, така ли? В известен смисъл той е вашата гаранция, че няма да ви се случи нищо нито на вас, нито на онези, които обичате, нито на техните близки и приятели дотогава, докато те се намират под негов контрол. Греша ли, Джонатан?

Мълчание.

— От друга страна — продължи Макартър, — дори да допуснем, че го изложите на показ пред целия свят, какво бихте могли да докажете? Благодаря ви, че ми изпратихте списъка. Той подчертано ме заинтригува. Предполагам, че сте взели необходимите мерки при положение, че ви се случи нещо, той да бъде публикуван в международната преса заедно със съответните коментари и обвинения. За момента го държите в тайна, поддържайки нещо като равновесие на страха по подобие на онова, което управлява света от петдесет години насам. Благодаря ви, че ми се доверихте. Можете да разчитате на мълчанието ми, разбира си. Питам се само защо този Джоунс поначало ви е оставил с развързани ръце. Могъл е да ви затвори устата завинаги още първия ден. Могъл е дори да предотврати замесването ви в тази афера, като нареди например на копоите си, на своите наемни убийци, на своите „сикариос“, както се казва на испански, да елиминират младата жена, с която ми направихте честта да ме запознаете. Ако тя беше мъртва, вие никога нямаше да влезете във война. И сте стигнали сам до това заключение, естествено.

— Да — потвърди Гантри с неизменния си, тъй характерен безгрижен тон.

— Този Джоунс е действително доста сложна личност. Но защо, по дяволите, се е обърнал един вид за помощ именно към вас?

Погледът на Гантри се спря върху екрана, където Сталоун се въргаляше в калта на някакъв затвор, изтърпявайки откровено садистично наказание:

— Има много обяснения — отвърна той. — Джоунс си е послужил с мен, за да осигури собственото си издигане, за да се отърве от някой, който му е пречел.

— Хитро.

Сега вече е много по-добре. Отново си предишният Макартър. На косъм беше, вярно, но все пак не се предаде.

— Според мен — продължи Гантри — не е изключена и вероятността Джоунс да е изпитвал отчаяна нужда да докаже на някого, чиято интелигентност и мнение цени — основателно или не, — колко е гениален и какво могъщество е постигнал.

— Търсел е просто достоен зрител, дори с риск отчасти да се компрометира — нали това искате да кажете? Нещо като ексхибиционизъм?

— Да. Или пък смътно се е надявал, очаквал е, при това може би без да го осъзнава в началото, че този зрител, този привилегирован и единствен свидетел ще съумее да приложи спрямо него наказанието, което самият той е знаел, че заслужава.

— Напразни надежди, струва ми се. Освен ако не поемете безумния риск да направите всичко, което е по силите ви, Джоунс да бъде наказан.

— А може би — поде отново Гантри с привидно безразличие — просто е искал да изпробва защитата си. Да се увери, че дори Лакомника, към когото изпитва уважение и дори нещо като странни приятелски чувства, не е способен да я разбие.

— Смятате, че още от самото начало е прозрял вашата… да речем, стратегия и начина, по който възнамерявате да се възползвате от него и от особения му характер, за да се спасите?

— Дали е от самото начало, това не знам. Но мисля, че наистина е прозрял стратегията ми доста отдавна. И че умишлено се е оставил да бъде манипулиран.

— Излиза, че този Джоунс е също толкова странна птица. И за мен е очевидно, че вие сте не по-малко интелигентен от него. Любопитно нещо, Джонатан. На едно определено ниво на интелигентност, на което в никакъв случай няма навалица, често се установява учудващо сходство. Както например между алпинисти, които са изкачили връх, недостижим за мнозинството простосмъртни.

— Между мен и Джоунс не съществува никакво сходство.

Дори и най-малкото. А и не бих искал да съществува. Джоунс и неговите съучастници имат нещо общо по-скоро с Кей Крок, създателя на „Макдоналдс“. Кей Крок заля Америка с хамбургери. Той осигури на всички, дори и на най-онеправданите, достъп до свещения символ на отмората и спокойствието, на семейните разходки, на известна форма на утеха. Джоунс и неговата банда се занимават със същите консуматори, но ги снабдяват с „крак“, осигурявайки им достъпен и евтин начин да се самоунищожават, да гинат в насилие и болести. Всеки ден умират шестима американци. Така че не ме сравнявайте с Джоунс. Той е конник на Апокалипсиса.

Думите изплющяха като камшик, разсейвайки без остатък привидната апатия на Гантри, който за втори път впи поглед в Макартър.

Мак, току-що постигна нещо, което не е по силите на всеки. Накара Гантри да избухне. Той изгаря от желание да те убие. Да те стисне за гърлото, да те вдигне (преспокойно би могъл да го направи с една ръка) и да те хвърли през прозореца. И най-вероятно ще се разбиеш на ръба на по-малкия от двата басейна на „Ориентал“. Той е прав: несъзнателно искаш да те убият, да бъдеш наказан.

Неподвижност.

Първи се размърда Гантри, но само за да се отправи към вратата. След три-четири стъпки обаче отново застина на място и възвърнал нехайния си тон, промълви:

— За нещастие не вярвам в божието наказание, Макартър. И все пак Бог знае, че искам то да ви сполети. Пожелавам ви всички беди на света и се надявам, че ужасно много ще страдате.

— Лека нощ, Джонатан — усмихна се Макартър.

— Няма да се бавя повече, Лети. Тук е десет часът сутринта. Самолетът ми излита в седемнайсет и трийсет. От Париж ще взема самолет за Лондон, а от Лондон имам връзка за Насау, където ще ме чака Джейк. Освен ако не искаш да дойдеш да ме посрещнеш?

— Ще те чакаме в къщи.

Гласът на Лети беше както винаги спокоен.

— Невероятно съм щастлив, че се прибирам, скъпа. Този път всичко ми се стори ужасно дълго. Уредих всичко, така че отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно.

— Радвам се.

— Целувам те възможно най-силно.

— Аз също.

Опита се да добави още нещо. Но не се сети какво. Всъщност Лети вече бе затворила.

Макартър на свой ред остави слушалката и напусна апартамента.

Навън го чакаше лимузина, която щеше да го откара на предпоследната му среща в Банкок, а след това на една вечеря, която не бе успял да откаже. Но генералът и бизнесмените, които настояваха да присъства на нея, щяха да му предоставят на разположение хеликоптер, за да го откара на летището навреме, веднага след вечерята — тук, в Азия, обедите и вечерите бяха безкрайни.

Настани се на задната седалка на кадилака, поздравяван раболепно от целия персонал на хотела — портиери, шофьори… Раздаде им щедри бакшиши. Уредих всичко, Лети; отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно. Така беше. Смъртта на Лодегър и мерките, които бе взел, за да осигури наследници на този жалък глупак, щяха да му предоставят много повече свободно време. От друга страна не беше изключено събитията в Колумбия да доведат до намаляване на постъпленията на пари за пране, а следователно и за инвестиране. Общият план се развиваше чудесно; точно сега бе моментът да си даде почивка.

Най-малко петнайсет дълги дни в компанията на Лети и момичетата, на острова им в Каикос или другаде. Това щеше да реши Лети.

По време на вечерята му бе доста трудно да поддържа деловия разговор. После хеликоптерът на всемогъщата тайландска армия го откара на летището, където успя да се качи съвсем навреме на самолета на „Ер Франс“. Имаше резервирано място в първа класа, на третия ред вдясно, до прозореца. Лявата седалка беше празна, макар че всички останали места бяха заети. Изпи традиционната чаша шампанско.

Ел Сикарио седна до него точно преди да затворят вратите.

— Ще сляза по пътя. Какво ви каза Гантри?

— В общи линии това, че няма да ме атакува, ако не го атакувам.

Макартър се престори, че търси нещо под седалката си и се надигна. Зад тях, на четвъртия ред, седяха двама мъже, които като че ли спяха, а отпред, на втория ред, около трийсетгодишна двойка със слушалки на ушите гледаше филма.

— Без нерви, Мак. Двамата зад нас са мои хора и разбират само испански и китайски.

Макартър седна.

— Ще ме убиете ли, Матаморос?

— Можете да ме наричате Юън. Никой не ме е наричал така от седемдесет и втора година. Знаете ли къде съм скрил Ейми?

— Не.

— Бихте ли ми казали, ако го знаехте?

— Не — усмихна се Макартър.

— Бях на косъм от решението още със завръщането ми от Саравак да дойда директно при вас и да ви убия заедно със семейството ви. Само че след това „онези там“ щяха да убият мен и вече нямаше да има кой да се грижи за дъщеря ми.

Можете ли да разберете това?

— Без особени затруднения.

— Разкрихте ли „им“ кой съм?

— Не.

— „Те“ никога не са го знаели. Вие сте единственият, който знае това. Ще се наложи да свикна с тази мисъл. Всъщност вече започвам да свиквам.

— Много добре.

— Бях на части от секундата да убия момичето, а след това Гантри и неговите ибани. И нищо не би могло да ме спре, освен името Еймй. Но да сменим темата. Размислих върху разговора, който водихме в Бразилия. Предвидили сте вероятността „те“ да бъдат победени, нали? Независимо дали от правителството или от другиго.

Ето въпросите, които трябваше да ми зададе още в деня, когато се правехме на акробати над Североизточна Бразилия. Сега бих могъл да реша и да не му отговарям.

— Да — отговори Макартър. — Да, естествено.

— И какво ще стане тогава?

— Ще ги заместят нови хора. Значително по-умерени централизатори, бих казал. Не чак такива монополисти. Колкото до търговията, резултатът ще бъде почти същият.

— Но затова пък лично за вас всичко ще бъде много по-различно.

— Въпросните нови хора ще трябва задължително Да минат през мен.

Юън Гарет поклати глава и запали цигара.

— Мисля, че няма да ви е необходимо много време, за да „ги“ убедите, че сте незаменим. А що се отнася до мен?

Макартър взе нова чаша шампанско. Чувстваше леко опиянение, но в никакъв случай не беше пиян. През живота си никога не бе пил толкова, че да загуби самоконтрол.

— Ясно — промърмори Гарет. — По всичко личи, че отсега нататък изцяло ще завися от вас.

— Приемам предложението ви да постъпите на служба при мен, Юън. Сигурен съм, че ще се разбираме чудесно. Би трябвало да пийнете малко шампанско.

— Никога не пия. А ако „те“ останат на местата си?

— Аз пак ще бъда налице.

И си помисли: Аз пак ще бъда налице, но нищо няма да ми попречи да направя така, че „те“ да изпаднат в същата зависимост от мен, както и Убиеца, който сега е под моите заповеди. Освен това нищо не ми пречи да завъртя малко по-бързо колелото, за да ускоря краха им. Не знам. Ще видя. Лично за мен „те“ имат това предимство, че са организирали пазара и здраво го държат в ръце. С „тях“ поне знам къде отивам и мога да изчислявам приблизително общата стойност на бъдещите приходи. Докато бих бил далеч по-несигурен в това отношение с евентуалните им заместници, въпреки че значително по-лесно бих могъл да ги контролирам. Съществуват все още много „за“ и „против“.

Друго разрешение би било (и идеята е наистина оригинална) да се предложи на американското правителство, а и на всички заинтересовани правителства да направят от „тях“ нещо като жандарми на дрогата. „Те“ да продължат да я събират с тъй характерните си нежни и деликатни методи, но вместо да я насочват към пунктовете за продажба, да се договарят за изкупуването й от споменатите правителства, които от своя страна, ако искат да я изгарят, ако искат да я подаряват на рибите в Тихия океан. Как се казваше онзи крадец французин, когото накрая назначиха за началник на полицията, изхождайки от принципа, че най-добрият начин да пипнеш един разбойник е да пуснеш по дирите му друг разбойник? А, да! Видок. Бих могъл да превърна всеки от „онези там“ в един латиноамерикански Видок. Не бих имал нищо против дори да посреднича между „тях“ и правителствата. Наричайте ме Кисинджър!

Май взе да се накъркваш, Мак. Дали пък да не спреш дотук с пиенето, ммм?

Добре. Усмихна се на седящия от лявата му страна Ел Сикарио, който като нищо можеше да се е качил на борда с единствената цел да го екзекутира въпреки уверенията си в преданост. Би било напълно в стила му да успокои жертвата си преди да я убие.

Не ми се вярва. Ще видим.

Реши да направи обобщение на размислите си през последните дни. Съществуваха, общо взето, четири възможни варианта.

„Те“, повече или по-малко засегнати, остават на място и той, Макартър, ги държи в ръцете си.

„Те“ биват заместени от други, още по-тъпи от тях (и в резултат се стига до разпиляване на пазара). Някои от заместниците успяват се справят с конкурентите си и на свой ред се превръщат в каменни богове, което е напълно в реда на нещата. И рано или късно също попадат под негов контрол.

Предприема се тотална кампания за изкореняване на насажденията от кока (предполагаща най-вероятно повече шум, отколкото реални действия), придружена с нещо като план „Маршал 2“, предназначен да компенсира загубите, понесени от южноамериканските земеделци (боливийци, перуанци и най-вече колумбийци) в резултат на лишаването им от обичайния им поминък. И той, Макартър, е главният печеливш от този план „Маршал“, тъй като притежава най-малко половината от всичко онова, което си заслужава да бъде купено в Южна Америка.

Обявява се амнистия и каменните богове биват превърнати в неподкупни борци против дрогата. Освен че този последен вариант му се струваше напълно утопичен (не трябваше да забравя обаче, че навремето президентът Картър бе замислил нещо подобно по отношение на доставчиците на хероин в Златния триъгълник), той го лишаваше в бъдеще и от всички негови доходи. Което не беше чак толкова трагично. Може и да не разполагаше с петстотинте милиарда, за които бе споменал Гантри, но му се събираха към четиристотин и няколко. Все някак щеше да свързва двата края.

Причината не беше в шампанското — действително бе изпаднал в еуфория.

Съществува един-единствен начин да те спрат, Мак: да прекратят незабавно всички международни финансови операции, независимо от естеството им, и да поставят по един полицай (неподкупен) зад всеки финансист на планета.

А това ще стане на куково лято.

Ел Сикарио слезе при кацането им в Делхи. Както и двамината спящи юначаги от четвъртия ред.

Свърза се, или по-точно опита да се свърже с Лети от лондонското летище. Напразно. Очевидно имаше атмосферни смущения; вече се бе случвало.

Джейк го чакаше в Насау, където се намираше от предишния ден. Изтълкувал погрешно дадените му нареждания и мислел, че Макартър ще пристигне двайсет и четири часа по-рано. Хидропланът изящно се откъсна от морската повърхност.

— Никакви проблеми — заяви Макартър в отговор на въпроса на пилота. — Спокойно можете да ползвате вашите десет дни. Ще намеря начин да се оправя, ако ми се наложи да пътувам. Вземате ли жена си и децата?

Джейк каза, че те вече били напуснали острова на път за Маями, откъдето цялото семейство щяло да отлети за Италия — Джейк беше от италиански произход и имаше куп братовчеди и чичовци в района на Мантуа.

— Но ако наистина имате нужда от мен, господине, веднага ми се обадете. Ще бъда тук още на следващия ден.

— Починете си хубаво. Аз също имам намерение да си дам отдих…

Последва обичайното приводняване и обичайната разходка с лодка до плажа. Макартър припряно скочи на брега.

— Лети? Тук съм.

Най-много го учуди отсъствието на момичетата… Забави се, събирайки безбройните подаръци, които бе донесъл, и колкото повече от тях се стараеше да обгърне с ръце, толкова повече изпускаше. Беше дяволски смешно! Самият аз съм дяволски смешен в тоя тропически костюм, измачкан безбожно след двайсет и девет часа пътуване. Веднага ще взема един душ. Тя ще дойде при мен и…

— Лети?

Смееше се, все така в чудесно настроение, и се подиграваше на собствената си несръчност, която ставаше…

Обърна се и впери очи в хидроплана, който маневрираше, готвейки се да отлети за Маями. О! Не! Изведнъж го поразиха множеството съвпадения: невъзможността да установи радиотелефонна връзка; отсъстващото от два дни семейство на Джейк; самият Джейк, който го чакаше в Насау от предишния ден…

И тази тишина, това потискащо усещане за празнота, за запуснатост. Втурна се към къщата, разпилявайки подаръците по пясъка.

Нито една, нито една-единствена прислужница.

— Лети!

Първата от дъщерите му лежеше в леглото си. Малко кръв бе протекла от дупката в слепоочието, направена от двата куршума.

Другите две трупчета също лежаха в креватчетата си; очевидно смъртта бе изненадала децата в съня им.

Макартър излезе. Вече знаеше какво ще намери.

Карабината, с която си беше послужила, за да убие дъщерите си, бе грижливо поставена върху един шкаф, на по-малко от метър от краката на Лети, обесена на една греда.

И навсякъде из стаята имаше отворени вестници и списания, подредени и сгънати така, че да се четат заглавията на статиите, посветени на колумбийската афера. Придружени с кошмарни снимки на деца, станали жертва на „крака“.

Телевизорът продължаваше да работи; един журналист от Си Ен Ен коментираше заплахите, които тегнеха над живота на колумбийския министър на правосъдието и на децата му.

Лети изглеждаше ужасяващо. Бележката, изписана с възхитителния й дребен почерк, тъй точен и равен, гласеше:

„Не питай защо, Джими. Знаеш защо.“

Един ден преди Коледа Зенаид отпътува от Ню Йорк за Мисиками. На шестнайсетия си опит Марти Кан се бе отказал да я убеждава да остане в Манхатън, за да прекарат празниците заедно. Дори и тържествената му клетва в паметта на майка му, че ще я вземе за съдружник още в началото на следващата година — е, няма да е през януари, нито през февруари, нито пък през март, но виж, може би през юли или най-късно през септември, добре де, през ноември, да речем, и шест хиляди долара седмично, — та дори и след това тя остана неумолима. Щеше да прекара Коледа с дядо Ганьон в Мисиками. Точка по въпроса! Гръм и мълнии! Беше бачкала като щура, откакто Марти Кан я нае, и щеше да прекара Коледа или в Мисиками, или никъде.

И тъй, пристигна в Мисиками и завари любимите си палачинки, току-що приготвени, още парещи, прелели от кленов сироп и изпита неописуемо щастие, че е отново тук, точно година, откакто бе започнало всичко. И че най-сетне всичко е свършило.

Попързаля се с кънки по езерото и дори изпита същото удоволствие, както някога. С тази разлика, че Лавиолет не беше същият. Лавиолет вече не я преследваше, за да я „награби“. Огромният глупак си бе намерил гадже. При това не особено отблъскваща, макар и чужденка — момичето беше от Чикутими: „Прекосяваш Лорантидите на идване от Квебек и си точно там.“ Да бъде в Мисиками, и то без Лавиолет да препуска подире й, за нея бе нещо ново.

— Традициите се губят — отбеляза дядо Ганьон.

С подчертано многозначителен вид. Това й се стори малко странно и тя попита:

— Има ли нещо, което би трябвало да знам и което не знам?

— Нямам представа за какво говориш, малката. Хайде, върви да вземеш един душ. Студът така те е изрисувал, че може да ти завиди и северното сияние!

И току подръпваше от лулата си, макар че от три години вече не пушеше. Всъщност наоколо вонеше на лула. Зенаид изведнъж си спомни също тъй многозначителното изражение, което се бе изписало на лицата на Лавиолетови, Дьошармови и останалите Ганьонови малко преди това, когато напусна заледената повърхност на езерото и свали кънките.

— Дядо?

— Върви да се къпеш.

— Бих искала все пак…

Беше все още дяволски силен за възрастта си. Сграбчи я за врата и я запрати към облицованата с дърво баня, която приятно ухаеше. Заливайки се в щастлив смях и едновременно леко раздразнена, тя се съблече и се пъхна под горещата водна струя. След това, съвършено гола, като се изключи увитата около главата й хавлия, влезе в стаята си.

— Ето това значи да си оплакнеш очите! — заяви Гантри.

Трябваше да се досетя, че се мъти нещо подобно, още когато видях тъпите им физиономии на всички ония навън!

— Омитай се, Гантри!

— Добре ли си? Загубила си целия си загар.

— Първо, аз съм сгодена за Марти Кан…

— Глупости. Снощи вечерях с него в Ню Йорк. Обличай се, тръгваме.

— Ха! — озъби се Зенаид. — Още не се е родил оня, който ще ме накара да отида някъде, където не искам да отида!

— Той е пред теб, Ганьон.

Тя обу пликчетата си без да бърза. Избра червени, защото знаеше, че той обича контраста между този цвят и кожата й, но се престори, разбира се, че не си спомня това и че се е спряла на червеното така, както би избрала антрацитенозелено или вишневосиньо.

И тогава замахна. С всички сили. Ударът попадна в устната на Гантри, която се сцепи и пусна кръв. Той й отговори с кроше в стомаха, което я повдигна и я запрати на леглото. Гантри припали лулата си.

— Чакам от втори август. И взе да ми писва, Ганьон. Боли ли те?

— По-малко, отколкото теб.

Той се усмихна.

— Виж, тук съм съгласен с теб. И нямам предвид устната.

— Аз също.

— Ти, ми причини голяма болка. Би ли се облякла, ако обичаш?

— А ако не се облека?

— Увивам те в две одеяла и те отнасям на гръб. Дядо ти вече е приготвил куфарите ти. А и освен това там, където отиваме, ще ти е необходим само чифт долни гащи.

Той действително я уви в две одеяла и я метна на рамо.

— Сложих куфара ти в колата — уведоми я дядо Ганьон. — Увих ти и няколко палачинки. За из път.

— Долен, гаден предател! Весела Коледа, дядо!

— Весела Коледа, малката. Гантри, на ваше място бих я проснал в безсъзнание. Способна е да ви създаде куп неприятности в колата.

— Няма да се лиша от това удоволствие — увери го Гантри. — Весела Коледа, господине. Много се радвам, че се запознахме.

— А аз двойно повече — усмихна се широко дядо. — Бях започнал да губя надежда, че някой ден ще се отърва от тази кощрамба, която изгълтва всичките ми палачинки. И благодаря за всичко.

— За какво му благодариш, по дяволите? — полюбопитства Зенаид.

Отвън Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови се бяха наредили в двоен шпалир като за обиколката на Франция.

Алекс и останалите също благодариха на Гантри, който в отговор само се усмихна и прибра глава в раменете си, за да предотврати да бъде удушен от Зенаид. Тя опита да се докопа до палците му, за да ги извие, но той така силно я стисна през кръста, че за момент и се стори, че е счупил ребрата й.

Лавиолет крачеше до тях. Без дори малкия си пръст да помръдне, дръвникът проклет!

— На драго сърце бих ви придружил донякъде — обърна се той към Гантри, — но трябва, да се заема с упражненията си. Чувствам се малко понатежал; навярно за това са виновни всички онези пуйки, дето ги изядох напоследък. Искате ли да ви помогна да я удържите?

— Дотук се справям много добре. Можеш да ни навестиш винаги когато пожелаеш, Франсоа-Ксавие. Двамата със Зенаид ще се опитаме да дойдем на сватбата ти.

— Зенаид ви плюе на фасона на всички, до един! — уведоми ги Зенаид, която тъкмо разкопчаваше колана на Гантри, за да го накара да се оплете в собствените си панталони и да се принуди да спре. Той я хвърли в колата и удобно се настани върху нея пред очите на струпалите се около колата жители на Мисиками, които направо виеха от смях.

— Мръсни помияри! — изкрещя Зенаид. — Здрасти, Пат.

— Здравей, Зенаид — усмихна се Пат Хенеси, който седеше на волана в компанията на Бабу. — Честита Коледа.

— Весела Коледа и на теб, Бабу — изпъшка Зенаид.

— Весела Коледа — отвърна Бабу, който буквално плачеше от смях, но от учтивост бе сложил ръка пред устата си.

— Това е последната ти Коледа, Гантри! — заяви тя. — Знай, че няма да доживееш Великден.

— Значи имаме време — заключи Гантри. — Тръгвай, Пат.

Зенаид, това, което хапеш, не е онова, което си въобразяваш, че хапеш, а едно старо кожено яке, останало ми от студентските години.

По пътя спряха само два пъти. Първия, за да заредят на една бензиностанция, а втория, за да разплетат Зенаид и Гантри, които така се бяха увлекли в борбата си, че се бяха заклещили между предните и задните седалки. В Монреал, докато минаваха по булевард Ласал, към тях се приближи един полицай, заинтригуван от тримата мъже в моряшки костюми, единият от които носеше нещо, силно наподобяващо висока, съвършено гола девойка, увита в одеяла и жестикулираща като семафор.

— Какво става тук?

— Нищо особено. Защо? — ухили се Гантри.

Полицаят го заобиколи и се озова лице в лице със Зенаид.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред, госпожо? — попита той.

— Гледай си работата, мръсно, затъпяло от пиене ченге! — изръмжа Зенаид.

— Това ми е подарък за Коледа — обясни Гантри на полицая. — Просто не ми го опаковаха.

Джонката беше тук, на котва. Същата джонка, абсолютно същата. Стори й се невероятно, че я вижда отново, и то тук, на заприщената с ледове, но все още плавателна Сен Лоран.

— Предупреждавам те, Гантри. Няма да остана на гадната ти джонка. Ще скоча в морето при първия удобен случай. А дори и преди това. Весела Коледа, Тони.

— Весела Коледа, Зенаид — отвърна Антъни Биърдсли, който беше придружен от съпругата си (както Пат Хенеси и Бабу, между другото). — Добре дошла на борда.

Тук бяха и ибаните, ала премръзнали до смърт, горките!

— Престъпление е да мъкнеш тези нещастници по такива географски ширини!

— Ако беше балийка, нямаше да има нужда да бия толкова път.

Той я хвърли върху леглото в просторната си каюта, още по-красива от предишната.

— След като и така, и така си платил да ти построят нова джонка, можеше да поръчаш да направят леглото малко по голямо.

— Държа да си ми винаги подръка, Ганьон.

Джонката цяла потръпна, докато нарастващото боботене на двигателите ги уведоми, че потеглят.

— И за какво ти благодарят всички в Мисиками, и то начело с дядо ми?

— За нищо.

— Тоест?

— За нищо, казах ти.

— Ти ли откупи Мисиками?

— Не…

— Кой тогава?

— Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови.

— Нищо не съм подписвала.

— Има време за това.

Той заключи каютата, след което изхвърли ключа в коридора през малкото зарешетено прозорче на вратата. Започна да се съблича.

— Май си наумил нещо, Гантри?

— Същото, което и ти. Наумил съм го още в един часа и петдесет и три минути сутринта на двайсет и седми юли, на един латексов дюшек, в един билек, на брега на Ражанг, в Саравак.

— Добре де, а как ще излезем от каютата, след като изхвърли ключа?

— Няма да излизаме от нея, преди да стигнем нос Добра надежда. Най-малко.

— Не си въобразявай, че ще получиш нещо. Нямаш никакви шансове.

Той се наведе над нея. Зенаид отхвърли двете одеяла на дядо и обгърна кръста му с крака.

— Ела насам — промълви тя.

И нежно започна да лиже раната на устната му, която сама му бе нанесла.

— А аз не те ли ударих много силно? — попита той.

— Покрай Лавиолет са ми се случвали къде-къде по-страшни изпълнения. О!… Боже мой, Джонатан! Аз…

И потресена млъкна. Ти го нарече Джонатан. Гръм и мълнии!

— Ти ме нарече Джонатан — каза Гантри.

— Кой това?

— Ти.

— Аз? Аз съм те нарекла Джонатан? Да не бълнуваш?

Явно започваш да приемаш мечтите си за действителност!

Тя се отпусна по гръб и затвори очи, обзета от неописуемо щастие.

— Зенаид, уверявам те, че ме нарече Джонатан!

— Говори по-ясно, нищо не чувам.

Тя изстена.

И миг по-късно промърмори:

— В деня, когато те нарека Джонатан, ще бъде много по-топло, отколкото сега.

— Мммм… — изсумтя Гантри, зает е други неща.

— Чуваш ли, Джонатан?

— Не — отвърна той.

Тя блажено се протегна.

— Все едно. Не се беше разбързал кой знае колко да дойдеш да ме вземеш.

Веднага щом излезе от Сен Лоран, „Лакомник IV“ пое курс право на юг. И много скоро започна да става все по-топло и по-топло.

„Там“, в Колумбия, валеше дъжд.

Информация за текста

© 1990 Пол-Лу Сюлицер

© 1996 Максим Благоев, превод от английски

Paul-Loup Sulitzer

Cartel, 1990

Сканиране и разпознаване: essop, 2010

Редакция и форматиране: Yo, 2010

Издание

Пол-Лу Сюлицер. Картел

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Росица Ташева

ISBN 954-529-075-7

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-08-17 09:00:00

1

В случая прякор; в действителност Gannet (англ.) — голяма морска прелетна птица от семейство пеликанови, известна под названието Лакомник в жаргонния смисъл на думата. — Б.пр.

(обратно)

2

Наемен убиец (исп.) — Б.пр.

(обратно)

3

Масово нашествие на мравки, наблюдавано в тропическите пояси (исп.) — Б.пр.

(обратно)

4

Луи Жолие /1645–1700/ — френски пътешественик, роден в Квебек, и изследвал заедно с отец Маркет течението на Мисисипи. — Б.пр.

(обратно)

5

Жак Маркет /1637–1675/ — френски йезуит, роден в Лаон. — Б.пр.

(обратно)

6

Широко разпространено в Квебек простонародно френско наречие, силно повлияно от английския език. — Б.пр.

(обратно)

7

Френски администратор, роден в Шалон-сюр-Марн (1625–1694), първи интендант на Нова Франция (1665–1681), спомогнал значително за подема на Канада. — Б.пр.

(обратно)

8

Битката за Квебек, който след обсада пада в ръцете на англичаните. — Б.пр.

(обратно)

9

Акадия — територия от Нова Франция, която през 1713 г. по силата на Утрехтския договор е отстъпена на Англия и днес включва Нова Шотландия и Ню Брунзуик. — Б.пр.

(обратно)

10

Жак Картие (1491–1557), френски мореплавател, роден в Сен Мало, който през 1534 г. завладява Канада в името на крал Франсоа I. — Б.пр.

(обратно)

11

Жан-Франсоа Лаклед (1730–1785) — френски мисионер, мореплавател и търговец. — Б.пр.

(обратно)

12

Дейвид (Дейви) Крокет (1786–1836) — пионер, политик и герой от американския фолклор. — Б.пр.

(обратно)

13

Или форт Аламо — френска мисия в Сан Антонио, Тексас, обсадена и превзета от мексиканците по време на Тексаската война през 1836 г. — Б.пр.

(обратно)

14

Управлявай, Британийо (англ.). — Б.пр.

(обратно)

15

Рейдър (англ.), в случая „нападател на компании“ — отделно лице или организация, която обявява неприятелски ПОП срещу компании, чиито акции се предлагат на фондовата борса. — Б.пр.

(обратно)

16

Greenmail (англ.) — буквално: „зелена поща“. — Б.пр.

(обратно)

17

Сеньор Филдинг замина за Италия. Не знам кога ще се върне (исп.). — Б.пр.

(обратно)

18

Велик вожд (исп.). — Б.пр.

(обратно)

19

Шампанско, примесено с ликьор от касис (фр.). — Б.пр.

(обратно)

20

Букв. „боклучави облигации“, или ниско стойностни ценни книжа, емитирани от дадена компания в момента на атакуването й чрез ПОП (англ.). — Б.пр.

(обратно)

21

Юдейски пълководец и историк (37–100), автор на „Войната на евреите“ и на „Юдейски антики“. — Б.пр.

(обратно)

22

По аналогия с петродоларите — парите от износа на наркотици от Латинска Америка, където името Педро е широко разпространено. — Б.пр.

(обратно)

23

Етническа група на о. Борнео, занимаваща се предимно със земеделие, чиято социална система се основава на матриархата. — Б.пр.

(обратно)

24

Договореност между монетарните институции на най-развитите страни, според която националните власти отговарят за надзора на чуждестранните филиали, образувани от местни банки. — Б.пр.

(обратно)

25

Или LBO (англ.) — финансов термин, означаващ изкупуването на всички акции на фирма от група инвеститори с кредит, гарантиран от активите на тази фирма. — Б.пр.

(обратно)

26

Много благодаря (исп.). — Б.пр

(обратно)

27

Няма защо, господин Адамс (исп.). — Б.пр.

(обратно)

28

Много добре (исп.). — Б.пр.

(обратно)

29

Matamoros (исп.) — герой от испанска комедия; букв.: убиец на маври, нариц.: самохвалко, хвалипръцко. — Б.пр.

(обратно)

30

Наздраве (исп.). — Б.пр.

(обратно)

31

Австралийска камилска птица. — Б.пр.

(обратно)

32

Надуваема спасителна лодка. — Б.пр.

(обратно)

33

Торбест бозайник, подобен на гризач. — Б.пр.

(обратно)

34

Внимание! Внимание! (исп.). — Б.пр.

(обратно)

35

Някога ловци на бизони и диви бикове в Америка. — Б.пр.

(обратно)

36

Вид силна ирландска тъмна бира. — Б.пр

(обратно)

37

Къса и лека туника, широко разпространена в Черна Африка. — Б.пр.

(обратно)

38

Дъглас Макартър (1880–1964), американски генерал, командувал съюзническите сили в Тихия океан през Втората световна война. — Б.пр.

(обратно)

39

Вид пикантни месни ястия. — Б.пр.

(обратно)

40

Солен сладкиш във формата на осмица, поръсен с ким. — Б.пр.

(обратно)

41

Приятно безделие (итал.). — Б.пр.

(обратно)

42

Главно разузнавателно управление. — Б.пр.

(обратно)

43

Сам (Самюъл) Хюстън (1793–1864), американски военен и политически деец, президент на Тексаската република (1836–1838). — Б.пр.

(обратно)

44

Изкупуване на всички акции на дадена фирма от група инвеститори с кредит, гарантиран с активите на същата фирма. — Б.пр.

(обратно)

45

Палмова скорбяла. — Б.пр.

(обратно)

46

Жюл Ренар (1964–1910) — френски писател. — Б.пр.

(обратно)

47

Всички проблеми (исп.). — Б.пр.

(обратно)

48

Обединение на предприятия и фирми, които установяват единни цени, работят съгласувано и разпределят печалбите по договорен начин. Пулът засяга само търговската дейност и влизащите в него предприятия запазват цялостната си стопанска и юридическа самостоятелност. — Б.пр.

(обратно)

49

Народност, населяваща планинските райони в Южен Виетнам. — Б.пр.

(обратно)

50

Месна супа със зеленчуци, подправена с чесън. — Б.пр.

(обратно)

51

Вид фасулена яхния с пушени домашни наденици, запържена с гъша мас. — Б.пр.

(обратно)

52

Clearing House Interbank Payment System (англ.) — система на клирингова палата за междубанкови разплащания по електронен път (също и наименованието на организация със седалище в Ню Йорк, поддържаща тази система). — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Първа част

  1

  2

  3

Втора част

  1

  2

Трета част

  1

  2

  3

  4

Четвърта част

  1

  2

  3

Пета част

  1

  2

  3

  4

  5 X Имя пользователя * Пароль * Запомнить меня

Регистрация

Забыли пароль?