«Подземия»

Ренато Безана, Дино Каролио Подземия

1

„Министерската“ хартия за писма се отличава по плътност и дебелина, по релефния си надпис със син лак. Поради неясния си непроницаем бюрократизъм стилът е абсолютно безличен. „Многоуважаеми докторе“, прочете Андреа Чериани, застанал прав до прозореца в 16 часа, в четвъртък, 12 февруари 1976 година, „по повод Вашето почитаемо писмо от 9 януари трябва със съжаление да Ви съобщим…“ Писмото беше едновременно и трудно за четене, и неясно. Думите, натрупани като украшения, от които искаме да се отървем, бяха безизразни. Нетърпими.

И то точно днес, след като цяла сутрин, както всяка сутрин, си бе драл гърлото, за да поправя италианския на тридесетте сричащи деца от трети „В“ клас на местното средно училище. Напразни усилия. Тези същите деца, един път пораснали, може би щяха да бъдат въвлечени във водовъртежа на обществените служби. Седнали зад учрежденското бюро, те също щяха да започнат да пишат по този начин.

Вероятно Андреа Чериани нямаше да се поддаде на толкова решителното си негодувание, ако съдържанието на писмото не бе така категорично. Напротив. Накратко в него се казваше така: онова, което вие търсите, драги господине, го няма. Нито пък имаме желание да го търсим. Дори „ще ви бъдем признателни, ако спазвате установените наредби, съобразно които въпросните издирвания са възможни само след недвусмисленото упълномощаване от същата тази администрация“. Представете си.

Преди поздравите, които обичаят изискваше да бъдат „почтителни“, писмото завършваше с една неясна, безлична закана, произнесена някак смътно: „Ако продължавате да упорствувате с държанието си, ще бъдем принудени, въпреки нашето нежелание, да ви заплашим с предвидените санкции.“ Въпреки нашето нежелание: какви лицемери! Андреа сгъна листа на две и го постави между страниците на „ИСТОРИЯТА НА ПАРАБИАГО“, сложена на масата заедно със сто други книги. Пликът обаче бе пъхнат в процепа между касата и рамката на прозореца, защото оттам духаше. Той бе последният от цяла серия пликове, употребени със същата цел. Това, което ги обединяваше, не беше само функционалният аспект, но и съдържанието. И наистина, всички те бяха донесли писма от учреждения или асоциации, които го разубеждаваха, осмиваха, разколебаваха, заповядваха му да престане. Той прахосваше живота си, преследвайки една мечта, както всички определяха страстта му към археологията.

Продължително, ядно изскърцване на спирачки долу на площада, три етажа по-долу. Колата яростно набира скорост и се отдалечава. Инстинктивно Андреа отдръпна пердето, което покриваше прозореца. Зад замъглените стъкла бе Парабиаго. Сив е площад „Маджолини“ през зимната вечер, с наредените наоколо къщи и църквата от равнодушен мрамор, напомняща заден декор. По алеите, успоредни на гробището, вече ги няма брястовете от неговото детство, сега имаше асфалт, излинели растенийца и един наскоро построен претенциозен и нащърбен фонтан, който общината, оставайки вярна на тържествената реторика, бе поставила точно срещу къщата на енорийския свещеник и тя също смътно напомняща паметник. Черно и мъгливо небе. Зад фасадите на тъжните сгради, измазани в охра, размацани като грим, набразден от сълзи, не е трудно да си представиш хората, всеки един затворен в своите обичайни жестове. Зад къщите в центъра, дворове и огради, състарени деца, вдетинени пенсионери, съществования, обърнати наопаки.

Всички знаят какво той упорито търси, но не говорят за това. Защо? Защото и дон Отавио, най-добрият и единствен парабиагински историк, бе отрекъл, че съществуват, без дори да му разреши да се съмнява. И все пак доказателства не липсваха. Той сам бе видял едно подземие по време на разкопките на един нов съпритежателски дом. Не бе имал време да го разгледа, защото много бързо го бяха засипали с лавина от цимент. И много от жителите на градчето бяха готови да се закълнат, че единият от входовете на подземията се намира под големия олтар на църквата в манастира на чистерченсите1, който доскоро бе приспособен за психиатрична болница, а сега в него се помещаваше едно училище.

Андреа погледна отново към площада и видя Маурицио да пресича улицата точно пред къщата. Облече си палтото и излезе, като мина през кухнята. Подвижен, вече закръглен, по-скоро дребничък, с ръце пъхнати в издутите джобове, Маурицио се зададе насреща му. Каза му, че може да вървят, че е взел всичко и че дявол да го вземе, бе започнало отново да вали, но че няма какво да се прави.

Качиха се в колата, която се плъзна като лодка над океанските лабиринти и се изгуби сред загатнатите вечерни форми на големите сгради. Един кратък преход, по време на който никой от двамата не проговори.

Нощ, улица „Коледжо“: отдясно няколко лампиона осветяват слабо бедните къщи; отляво прозорците на стария манастир, защитени от тежки железни решетки. Малко по-нататък ограда, покрай която се движиха известно време. Спряха близо до дворната врата, зад кулата на камбанарията. Като загасиха мотора, те светнаха с фенерче и разгънаха картата с плана на зоната. Някои точки бяха свързани с други посредством червени линии, начертани с перо; линиите образуваха равностранни триъгълници по такъв начин, че върхът на единия опираше в страната на другия. Един вид мрежа, чиито звена се повтаряха в геометрическа прогресия.

Слязоха от колата, като се огледаха предпазливо. Нито една светлина, нито един минувач, само скрибуцането на велосипед по успоредната улица. Маурицио взе крика и със скърцане, което на Андреа се стори оглушително, изкриви желязната решетка на градинската врата. Мушнаха се през пролуката и тичешком пресякоха поляната, като стигнаха зад прикритието на камбанарията. След като разбиха вратата на сакристията, те се шмугнаха в тъмнината на църквата. Под олтара имаше вратичка, която водеше към криптата. Маурицио започна да стърже по стената в ниската и влажна стая точно там, където се очертаваше голямо селитрово петно.

Андреа мълчеше, готов да улови всеки възможен признак за опасност. Това, което най-много го измъчваше, беше мисълта — виж ти какво ми било писано да правя, — че е принуден да се чувствува уплашен унизен наивник, предрешен на крадец, че трябва да понася всичко това, за да отстои собственото си право на мнение. Той дори не разбра какво се случи, когато Маурицио му извика: „Внимавай!“

Почувствува, че нещо го изтласква и усети остра болка в дясната си ръка. Когато отново бе в състояние да разсъждава, разбра, че при падането си стената бе повлякла гранитния архитрав на стария вход. Само съобразителността на Маурицио го бе спасила от затрупване. Андреа запали своя луминесцентен фенер. Отвъд натрошения чакъл, над който се издигаха облаци прах, снопчето светлина не открои препятствия. Той се затича право навътре в дълбочината на подземието.

2

Ако нощният дух бе нахлул в този миг със своите нетленни криле в техните въображения, той би открил цял свят от скъпи нему мисли. Двамата бяха изоставили привичките си от предишните дни за нещо, което не разбираха, и сега стояха там и човъркаха тъмночервените тухлени стени, дъгообразния свод на галерията, която ги привличаше надолу, към своя далечен център. Бяха изминали известно разстояние, което вече не успяваха да измерят, като в паметта им оставаше само хаос от сенки.

Подземията не бяха разположени на едно ниво. При всеки кръстопът те се спущаха стръмно надолу или се изкачваха по план, който оборваше всяка предварителна хипотеза. Сякаш в тези потайни криволици под земята времето беше изкопало своята бърлога, за да скрие онова, което историята не носи със себе си в своя безмилостен, но равномерен ход: хора изчезнали бог знае как, скелетът в гардероба на неподкупни игумени, вечното тайно тежнение към упадък и разложение, скрито зад гневни или героични жестове.

За това говореха самотните и безкрайно стари кости, които те двамата бяха открили сред парчетии от ръждясали копия, на около два километра от входа. По-навътре в един задръстен кладенец видяха римски плочи с текстове, разпръснати като бели листи в отдавнашен сезон. Андреа ги събра и с мъка ги преведе под мълчаливия въпрос на Маурицио: „Там, където има позор и престъпление — казваше едната от плочите, — там ти обичаш, ти се наслаждаваш.“ Тази ли беше философията на това място? И двамата потърсиха в тъмнината останките от екзалтирани светотатства, тела, които са се гърчили до последния час. Но нямаше друго освен подземните галерии и дългите сенки на техните жестове. Засмяха се от напрежение, когато разбраха, че те са единствените действуващи лица в ужасното представление, което тунелите внушаваха. Жестокостта на историята се проявяваше по друг начин.

Нищо не оправдаваше това дело, нищо не говореше за неговата цел и преди всичко нямаше как да бъде поставено във времето. В Парабиаго от векове се предаваше легендата, че в земните недра има галерии, дълги много километри, свързващи някой замък с манастир или абатство, с неоткрити досега изходи в полето. Едно предание, което се разказваше в горчивите зимни часове, полугласно и никога пред чуждоземни. Андреа си спомняше особено тона на недоверчива предпазливост, която бе негова основна съставка.

Един историк от 1500 години, Бернардино Корио, потвърждаваше, че Барбароса е избягал от разгрома в Леняно по един от тези тунели. В 1972 година местен вестник писа, че няколко деца, когато играели близо до някаква стара сграда, намерили скелети и оръжия в началото на подземие, чийто вход бил незабавно зазидан. Интервюиран по този повод, някой си професор Маризони лицемерно бе отрекъл достоверността на случката. Тридесет години преди това старият професор Карло Сутермейстер твърдял, че бил извървял дълго разстояние под земята. Но тъй като той не бил добре здравословно, нямал възможност да извърши по-задълбочени проучвания и след неговата смърт оскъдните бележки по този повод бяха взети за странност на един човек в напреднала възраст.

Но Андреа винаги беше вярвал, с непоклатима и гневна вяра. Въпреки това, всеки път, когато се опитваше да запълни празнината между разказите, които бяха запалили неговото въображение на юноша и малкото установени факти, върху него се разбиваше вълна на подозрителна враждебност, която го захвърляше на брега на съмнението. Нямаше нищо в книгите, нямаше нищо и в документите, само мълчание, което изглеждаше ненарушимо.

И сега, когато най-после бе доказал съществуването не само на един, а на сто подземни прохода, въпросителните не бяха се свършили, дори напротив, те растяха пред пристъпващите му крака. Малките открития бяха ненужни: те бяха само реквизит на второстепенен готически роман. И ако случката с Барбароса доказваше, че подземията предхождат средновековието, то римските плочи бяха изместили още по-назад стрелката на времето. Двамата прекосяваха историята: вековете се превръщаха в минути, кратки паузи между една подземна галерия и друга. Във всичко това — в недомлъвките, в заплахите, в неопределения произход на строителите — свободолюбивият дух на Андреа се опитваше да намери някакъв смисъл. За него само това имаше значение.

Но не и за Маурицио, който участвуваше в това начинание вероятно за да обогати своята колекция, а може би за да разкъса монотонността на ежедневието: в къщи, в магазина и в неделя на кино. Приключението го привличаше и това му стигаше. Андреа се възхищаваше от нервната му пълноценност, проявяваща се в способността педантично да организира всичко. Както и от идеята му да бележат изминатия път с фосфоресцираща боя, за да не се загубят на връщане.

Те мълчаха, всеки затворен в собственото си безпокойство. Маурицио разтърка очите си, зачервени и разширени от това, че много дълго се бе взирал в синкавата светлина на електрическия фенер, единственото сигурно нещо за тях.

Андреа наруши мълчанието:

— Спомняш ли си мита за лабиринта, за Тезей и Минотавъра? Той присъствува в много цивилизации. Според едно психоаналитическо тълкуване става въпрос за парабола на човешката интелигентност… Но сега — той продължи възбудено — представи си, че тези подземия са по-стари, отколкото римските плочи ни карат да предполагаме, много по-стари. Представи си един примитивен човек, слязъл тук долу, неговия страх, неговото удивление. Той не би могъл да си помисли друго: един лабиринт, построен от по-висше строително изкуство, а в дъното — едно зловещо божество…

Отговорът не дойде от Маурицио, а от цял хор от приглушени гласове. Най-напред несигурни, а после неочаквано пронизителни. Един вик, който обходи подземията; викът на божеството. Бяха стигнали до място, където се кръстосваха три тунела. Ледено течение облъхна лицата им, звукът идваше с този същия вихър, с този неестествен вятър. И те, без да искат, се втурнаха насреща му, без да мислят. Замаяни за миг, те почувствуваха виене на свят, някаква празнина, подобна на безкрайното падане, което ни преследва в сънищата. Гласът бе станал много ясен и пронизителен. Най-после в отчасти свляклата се стена забелязаха тясна вертикална пукнатина. Напрежението се скъса като силно опънат ластик.

— Това е нещо като естествена сирена — обясни Маурицио. — Въздухът идва от някой отвор в горните пластове и бива всмукнат чак до тук.

— Страхът е неоснователен — отбеляза Андреа. Той беше започнал да изследва подземието и не му трябваше много време, за да разбере, че някои от тухлите бяха заменени с други, поставени без вар. Маурицио му помогна да ги извади. Свършиха работата бързо, механично.

Бяха сложили фенерите на земята, за да не им пречат. Под косата светлина зърнаха само един отблясък. Когато осветиха по-добре, в тъмнината, като благочестиви черковни свещи от времето на тяхното детство, се залюляха огнени жълти петна. Махнаха и последните тухли и прекрачиха прага, за да се озоват в тъмна, дълга и тясна стая. В средата имаше каменно легло. Наоколо — отраженията на множество златни маски, окачени по стените. И всяка от тях изобразяваше застинал ужас, смъртната тръпка, уловена в метала.

Маурицио се опита да откачи една от тях, но се спъна и падна заедно с много други маски. Уродливи изражения на сетния спазъм, напукани усмивки и зейнали орбити проблеснаха за миг и се разпиляха на пода сред дъжд от продължително звънтене. Тези творби на някакво древно и жестоко изкуство сякаш се възцариха не само над техния ограничен хоризонт, но и над разума им.

Маурицио се изправи бавно и мъчително. Сега и двамата приятели стоят един срещу друг, без да говорят, а лицата им са бели и екзалтирани. Финият профил на Андреа се отразява в изкривените изражения на маските. Тази, която Маурицио държи в изпънатата си ръка, прилича на отсечена глава. Колко ли може да струва това, беше попитал. Сигурно цяло състояние; но важното е, бе продължил той, никой да не знае нищо. В противен случай сбогом съкровище: обгербваната хартия щеше да ги погребе заедно с онова, което те, само те бяха открили.

Андреа запротестира:

— Защо не искаш да кажем истината? Ние не сме грабители на гробове…

— Това е всичко, което можем да направим. Те ще предпочетат да ни оставят да грабим — възрази Маурицио, — отколкото да признаят, че ти имаше право. Никога няма да го позволят.

— Промяната, готовността за риск, неортодоксалната мисъл днес са унижени и предадени. Утре — Андреа е изпълнен с яд и възбуда: един отчаян и драматичен порив, — утре ще трябва да търпим завистта на злобната склероза, активната съпротива срещу промяната, всекидневните насилия от страна на хора, неспособни да създават, от страна на епигони и бюрократи против малцината, които създават. Време е вече някой да се разбунтува.

— За да го смачкат ли? — Маурицио леко се усмихва. — Не, трябва да приемем играта. Те искат да бъдат измамени? Ще ги мамим. Искат да си останат все същите глупаци? Ние ще им помогнем. Толкова по-зле за тях. — Той разтърси рамене. — Всъщност съжалявам, но по-добре е така. — Вече беше сложил в раницата си няколко маски. — Отивам си и нищо не можеш да сториш. Нищо, разбираш ли? Науката е едно, а животът съвсем друго нещо.

Маурицио вече е далеч, не се чува дори и отзвук от стъпките му. Андреа се приближи до каменното легло и като прокара ръка по него, усети, че то цялото е гравирано. Това бяха етруски букви и лесно бе да ги разпознае, но затова пък невъзможно беше да ги разчете. Последно проклятие или последна присъда. Вдигна поглед и му се стори, че неговите неми свидетели му се присмиват. Те бяха постигнали онова, което желаеха: забвение.

Беше сам и с ужас осъзна къде е затворен. Подтисканият дотогава страх взе надмощие: едно срутване би могло да го смаже, въздухът да се свърши… Жив погребан, без нищо друго освен безизходицата на настоящето, назряла до пълен ужас! Обземат го безсилие, объркване, паника не само в мисловната, а в цялата му физическа същност. От лявата страна сърцето бие лудо, артериите по слепоочията пулсират тревожно, челото му е влажно от пот, извираща от душата. Страх.

Пое дълбоко въздух два пъти, за да подтисне безпокойството. И започна отново да слиза. Светлинният лъч вървеше пред него, като го оставяше в сянка. Той съсредоточаваше вниманието си към онова място от стената, което фенерът последователно осветяваше. Оживяваха петна от изгаснали цветове и една непрекъсната паяжина от пукнатини сред нащърбените тухли. Зае се да проследи един тънък процеп, сякаш той можеше да го изведе донякъде. Внезапно пукнатината се връща обратно, оплита се и отново тръгва. Обезумяла плетеница.

Андреа увеличи до максимум обсега на фенера и онова, което едва бе успял да зърне, се оказа възел от надраскани миниатюрни фигури. Мрачни тонове в охра подчертаваха светлосенките на примитивната фреска.

Той се свлече на пода с гръб, облегнат на стената. Рисунката имаше една особеност: тя не приличаше на никоя друга скална литография, която бе виждал дотогава. Това не беше обичайна ловна сцена или възхвала на покоен вожд; отдалеч те караше да мислиш, че е слънце, лъчезарно и растящо като в детска рисунка. Когато го разгледа по-внимателно, то се оказа окръжност, по чиято „повърхност“ отвън тичаха миниатюрни човечета, изпаднали в транс от сложен и тайнствен ритуал. В средата една по-голяма фигура излъчваше едновременно и сила, и хармония, може би поради суровостта на чертите. А около него окръжността бе запълнена от цял куп триъгълници, които си приличаха и сякаш бяха еднакви.

Рисунката беше странна и обезпокояваща. Стори му се, че тя е загатващ парадокс, връхлетял върху него през непреодолими бездни от време.

Подземията. У Андреа възникна представата — не някаква атавистична или неясна представа, дори не и материална, — че макар и категорични с присъствието си, те всъщност не бяха подземия. Дори и тухлите: под луминесцентната светлина той вече не беше сигурен какъв е техният истински цвят. Бяха му се сторили червени, но биха могли да бъдат и оранжеви. И отново се върна на рисунката: една окръжност, запълнена с триъгълници. Погледът му се губеше в тази схематична мрежа от канали, които бяха разположени тъй, че да образуват триъгълници. Като поразрови паметта си, той си спомни за решетъчната структура на стълбовете на далекопроводите за високо напрежение: един паралелепипед, чиято основна структура се състои от триъгълници, геометрическата фигура, която при натоварване се деформира най-малко.

Идеята, която тлееше в главата му, избухна. В един от онези мигове, в които внезапно се появяват потъмнелите следи на забравената действителност, той си спомни, че беше виждал вече нещо подобно: геодезичния2 купол, който покриваше атлети и публика на Олимпийските игри в Мюнхен. Същата схема, но с една разлика: тук структурата не бе разположена само в една равнина, а образуваше триъгълници на повърхността и пирамиди в дълбочина.

Авторът на рисунката бе успял да долови всичко това или може би то му е било подсказано. Кръгът, това беше земята; човечетата — нейните обитатели; триъгълниците даваха схематична представа за решетъчната структура; фигурата в центъра беше създателят, богът, висшата раса, началото на всичко или може би последният стадий на един цикъл. Загадката, която е в основата на нещата.

Сега за него подземията вече не бяха подземия, а една планетарна мрежа, едно огромно начинание за заздравяване на Земята, едно дело, което винаги е било тълкувано зле и с което винаги е било злоупотребявано за непристойни цели. Може би беше необходимо да се вършат укрепителни работи, за да поддържат цялата мрежа в изправност, да се подновят рушащите се части. Един огромен план за преустройство в световен мащаб. Щяха да бъдат необходими години само за да се определи съставът на използувания материал, солиден, но лек. Прекомерната тежест би извадила Земята от нейната орбита.

Смелост, си каза Андреа. Някой е помислил как да заздрави това наше глинено гърне, което иначе досега хиляди пъти да е станало на парчета. Парабиаго е в центъра на неустойчивата и сплесната Паданска равнина3: тук е било необходимо да се подсилва теренът много повече, отколкото навсякъде другаде. И затова подземните галерии са тъй много. А в областите, до които неизвестните инженери не са могли да стигнат, са ставали земетресения и катаклизми.

Вече трябваше да се връща. Както други преди него, Андреа отново щеше да върви из лабиринта, но сега той знаеше, че беше важна само структурата, а не нейното случайно съдържание.

Навън градът дремеше. Никой не бе усетил нищо.

3

15 април, четвъртък, около 5 часа. Андреа, седнал до масата, преглежда календарче джобен формат, издание на местна печатница. До Великден остават още три дни и той иска да си вземе малко отпуска след голямата умора, напразните усилия, яд, униние. Той нервно прекарва пръст по покривката на карета, със същия десен като пердетата по прозорците. На масата има много изрезки от вече пожълтелите февруарски вестници. Вестник „Информационе“ тръбеше: „Грабителите на паметници в действие“; „Ла Ноте“ допълваше: „Нечестивите крадци останаха с пръст в устата.“ В сутрешните ежедневници не се бе появил нито ред. Значи е било маловажен факт от хрониката, някаква разбита врата и нищо повече. Андреа е запазил дори и седмичните вестници, където можеше да се прочете съобщение за някакви маски, може би сирийски, може би етруски, появили се в няколко уникални частни колекции. Оттогава той не бе чул вече нищо за Маурицио. Истината е, че те старателно се избягваха, като не посещаваха вече местата, където биха могли да се срещнат.

Когато Андреа вдига очи от посивелите страници, той се улавя, че преживява отново радостта на откритието. Той се сравнява с онзи велик Шлиман, който бил прекарал голяма част от живота си зад тезгяха на бакалина, преди да изнесе на бял свят тленните останки на Микена. Но онези времена са били други. Хората са имали желание да знаят. Докато на него сега му остава само едно купче от розови разписки, очевидно доказателство за десетките препоръчани писма, изпратени през последните два месеца. Той бе написал прилежно цял доклад за своето откритие в четиридесет и пет машинописни страници. Е, и?

В американските научнофантастични романи главното действуващо лице, истински герой, често има предимството, че има влиятелни приятели от държавния департамент; или пък е вече на служба в това учреждение. След първоначалните трудности той винаги успява да се наложи. Но в Парабиаго, близо до Милано в Италия, е възможно само мълчание. Невидим целофан го обвива, притиска го и го задушава. Към кого да се обърне? Към карабинерите, към Отдела за изящни изкуства, към Националния център за реставриране на паметници? Към многобройните културни организации от държавния гъбарник? Досега всички му се бяха присмивали.

Разбира се, имаше и университети. Но академичният свят живее сред специални условия и привилегии. Една внезапна кариера би ги раздразнила, те не биха допуснали такава независимост.

За да не сгреши, той бе писал на всички, като прилагаше обширна документация. Беше заплашил в придружителното писмо, че ще се обърне към пресата, в случай че не му обърнат внимание. Едно изречение, което би трябвало да подтикне към размисъл. А той сам беше ли се замислял някога за последствията от своето откритие? Един факт, който би внесъл хаос в блатото на Реда. Крехката стабилност, върху която се крепи нашият граждански живот, би се срутила внезапно. Обществото би се самоизяло: най-напред ще бъде опровергана историята, после физиката, после социологията, после, после… И въпреки това той трябваше да говори. Който крие нещо, който се преструва, който потъпква, иска да излъже живота. Лъже себе си.

От радиото струи отчаян, меланхоличен, декадентски рок на последното поколение. Андреа го намалява и чува, че се звъни на вратата. Те са двама души, така съвършено безлични, че изглеждат странни. Те стоят, не искат да влязат. Единият от тях, като чете името на подателя в долния край на някакъв плик, пита:

— Вие ли сте учителят Чериани?

Андреа не чува. Той е зашеметен, развълнуван, той сияе. Ето, най-после настъпи мигът! Онзи, който изглежда по-възрастен, е принуден да повиши глас:

— Моля да ни последвате…

4

И това питие го наричат „гранита“4! С много лед и малко бадеми. Сержантът беше постъпил по-умно, като нареди да му донесат студен чай. В тази горещина няма нищо по-добро. Старшината въздъхна тежко, продължително и в тази въздишка се почувствува душната скука и мързеливото протакане на дните. Уф, сега трябва да се напише рапортът.

Землемерът от строежа бе дошъл да съобщи за случилото се още рано сутринта. Задъхан, с пресъхнало гърло, той бе успял да изложи подред фактите само след като бе изпил две кафета. Да, точно когато копали. Булдозерът се натъкнал на нещо твърдо. „Знаете как стават тези неща — там задълбахме. Кармело пръв го видя. Призля му… Да знаете каква картина, каква гадост!“ Снимките, направени от криминалната полиция, потвърждаваха думите му: кой знае колко време бе лежал там.

Първото нещо, което трябва да се направи в такъв случай, е да се прегледа списъкът на изчезналите. Имаше момиченца на възраст, когато могат да се подхлъзнат, двама души с богато минало, за да могат да имат някакво бъдеще обичайните пройдохи. И един порядъчен човек като учителя Чериани. Старшината си спомни майката, разтърсвана от ридания, да повтаря: „Намерете го, не бях в къщи, когато е излязъл, Андреа, Андреа!“ Да, за идентифициране може да се мисли само след аутопсията; оставаше си фактът, че са го убили като куче.

Седнал зад старата пишеща машина с дълъг валяк, след като изпи чая си, сержантът прочете на глас:

— На 20 юли на строителния обект на улица „Манара“ е бил намерен неузнаваем труп в… Къде, старшина?

— В едно подземие, сержанте! — В тъжната усмивка на старшината блестеше един златен зъб. — Пишете: в едно подземие. Всички знаят, че под нас има много километри подземия.

Информация за текста

© Ренато Безана

© Дино Каролио

© 1980 Божан Христов, превод от италиански

Сканиране: Xesiona, 2008

Разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

Издание:

Онирофилм. Сборник фантастични разкази

Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1980

Италианска, I издание

Превод Божан Христов

Редактор Светозар Златаров

Водещ редактор Гергана Калчева

Оформление Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата Текла Алексиева

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-02-28 18:00:00

1

Монашески бенедиктински орден в Италия. — Б.р.

2

Геодезична конструкция — съставена от повърхности по аналогия с използуваните в геодезията. — Б.р.

3

Равнината в Северна Италия около реката По. — Б. пр.

4

Течен сладолед от плодов сок и стърган лед. — Б.р.

Оглавление