«Автогара в гората»

Атанас Цанков Автогара в гората

В слънчев ден през пролет късна чудна новина се пръсна. Вече във гората стара е открита автогара! Край потоци, по пътеки за това говори всеки. — Чухте ли! — разпитва Лиса. — Чухме! Тази вест ни слиса — бъбри костенурка стара, — но е нужна автогара! Ще пътуваме с децата чак до край на гората. — Аз пък имам забележка — замърмори мама Ежка със въздишка и насмешка. — Нищо във гората вече няма да ни е далече! И от гости — щем не щем — няма да се отървем! — Е-е-е! — мишокът стар възкликна и на Ежка с укор викна: — Лошо ли е да пътуваме — честичко да си гостуваме? Зайо Байо пък се муси: — Не желая автобуси! Без мотори колела аз летя като стрела! Автобусът как ще свари точно мен да изпревари? Баба Меца не разбрала, идва малко закъсняла: — За какво е този шум? Не разбира моят ум. Кумчо вълчо отговаря: — Имаме си автогара. Ще се возим с автобуси. Няма да дерем кожуси из трънаците бодливи, здрави ще сме и щастливи! — Пак не схващам, Вълчо мил. Би ли ми го обяснил? Автобусите какво са? — Затрудняваш ме с въпроса! — Вълчо отегчен се мръщи. — Автобусите са къщи — със врати и колела и прозорци със стъкла… Само че да си призная, повече за тях не зная. Най-добре е да отидем, автогарата да видим. Стигат горската поляна. Среща ги една засмяна нова сграда с покрив син и със мирис на бензин, със бюфетче с вкусна скара, с надпис „ГОРСКА АВТОГАРА“. Кратък надпис също свети над гишето за билети. Касиерката коя е, всеки може да познае — катеричка Рунтавелка, пъргава и мила лелка. А пък важният Борсук ръководи всичко тук. Той с пресипнал глас говори на глиганите шофьори в автобуси наредени — бели, сини и червени: — Автобус петнайсет шест — курс към боровия лес! А пък двадесет и три ще потегли във зори. Крайна спирка: „Пещерата“ — чак на края на гората. Изведнъж Борсукът спира — към пътеката се взира. Идват Вълчо и Лисана, Баба Меца повлекана, Мишо, Зайо, мама Ежка със бодливата си дрешка. И Борсукът ги посреща със усмивка най-гореща: — Ха, добре сте ми дошли! Ще пътувате, нали? Меца казва плахо: — Ах! Мене малко ме е страх. Кум Вълчан не се страхува: — Страх не страх, ще се пътува! — Ох, да не направим грешка! — се вълнува мама Ежка. Мишо смело а прекъсва: — Нека в тази пролет късна на разходка да отидем, цялата гора да видим! А Борсука, възхитен, казва: — Днес е хубав ден! Моля, влезте в автобуса. Бързо вози и не друса! В него нямайте съмнение. Зайко е на друго мнение: — Автобуси не обичам. Предпочитам сам да тичам! С точност може да се каже, ще ви изпреваря даже! Тръгваме ли! Хоп-пала! Литвам пръв като стрела… И шофьорът дава газ. Пътниците са в захлас. Кума Лиса се вълнува: — Цялата гора пътува! Тичат бор, бреза висока, но в обратната посока. Кумчо Вълчо трака зъби: — Тичат и цветя, и гъби! Мишо църка: — Леле, майко! Где ли е изчезнал Зайко! Меца плясва с длани груби: — Спрете, Зайко се изгуби! Само преди четвърт час тичаше встрани от нас. Станало е нещо, явно. Автобусът спира плавно. Вълчо скача незабавно и обратно бързо тича, в храсталаците наднича. С мъничка искра надежда, той зад бор голям поглежда и намира там под бора Зайко паднал от умора… Пролет, слънце, хубав ден… Зайко байко е спасен — спи, до меца настанен! Автобусът пак бръмчи, бляскат весели очи, песен еква над баира… А шофьорът тръгва, спира. И зад всеки нов завой качва пътници безброй: пеперуди и мушици, бръмбари и кекерици, шест козлета, пет сърнички, ято сладкопойни птички, петдесет бъбриви свраки, пет елена дългокраки… Всеки пее и танцува. Автобусът се издува. Клаксонът далеч се чува. Цялата гора пътува…

Информация за текста

© 2005 Атанас Цанков

Сканиране и разпознаване: Мария Каменска, 2006

Публикация:

Атанас Цанков

Автогара в гората

поредица „Във вълшебната гора“

Художник: Антонина Бабукчиева

12 с.; с цв. ил.; 27 см.

Изд. „Фют“, София, 2005

ПК Д. Благоев

ISBN 954-625-315-4

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47

Реклама на сайте