«Косачи»

Чудомир Косачи

Под големия крив орех на гробищата, седнали на сянка, ковяха косите си Лъжлив Съби и Нено Сенегалецът. Преди няколко дена бяха взели от черковното настоятелство сеното и сега се готвеха да косят. То какво сено в гробище, но хем да ги почистят и колкото за три добичета все ще се събере малко осига и буреняк. Защото всичката живинка на двамата се състоеше от две крави и „чичо“ — сериозното магаре на Лъжлив Съби. Клети сиромаси са и двамата. Дрехите им — окъсани, увиснали — и както са брадясали и неостригани от Коледа насам, отдалече ще ги помислиш за кукери. Нено е смирен човек, черен като арапин и вдовец. Свил се в сиромашията си като пашкул и все надолу гледа, ама Лъжлив Съби, леле, мале, чудото му го няма на три часа път оттука! Ако дяволите на оня свят се управляват от тричленна комисия, както е по нас, кога умре — той ще им бъде председател, гледаш го — една стиска човек и едното му рамо криво, ама очите му святкат като на котка в пещ и уж тебе гледа, а зад тебе вижда. И все се подсмива сякаш. Ей тъй, както си изтърсва лулата и си приказвате, ще те метне с някоя лъжа, че да се чудиш и маеш отгде ти е дошло! Затова му думат Лъжлив Съби. А пък прякор да измисля на някого — ще прилепне като лъжица в масло, та и с ръки-сапун да го триеш, не можеш го изчисти.

Слънцето се беше подало над Синьовец, ухилено и голямо като петмезена тава. Кривият орех, разстлал сянка като козинява черга, достигаше чак поп Еньовия гроб, а точно под окачената на клона торба, дигнало крак, се пощеше Неновото шарено куче.

„Джин-джан… джин-джан-джин…… Джин-джан-джин…“ — пееха косите и малките чукове редяха удар след удар. Като сложи последния удар точно на върха на косата, Лъжлив Съби стана, намокри бруса с кратунката, тегли го няколко пъти отдолу и отгоре върху острието и извика:

— Хайде Нено, ставай, че работа ни чака! Аз ще почна от поп Еня нататък до могилата, защото има нови гробове и трънак, а ти удари надолу, из долчинката. Ставай, че днес е събота, та да ги подредим всички за утрешния празник! — И като изтърси лулата, мушна я в пояса, пипна здраво косата, поразкрачи се и почна.

Гробът на поп Еня беше сравнен със земята. Само един килнат кръст сочеше мястото му. Като се доближи, без да прекъсва нъмлията си, Съби се провикна:

— Прощавай, дядо попе, но до днес ти е попството! Наред ще ви бръсна сега всички ви — дръж се!

Тънката коса засъска около кръста и поваляше високата кощрява, поникнала над главата на поп Еня. Като обръсна него и околните му, той с неправилна нъмлия се насочи към отдавна починалия си съсед и приятел Чеко Чолпана и отдалече му се обади:

— Комшу, хайде, сапунисвай се, че ида! Свещ досега не съм ти палнал от пуста немотия, ама днес съм рекъл да те обръсна на света събота, че я колко си брадясал! Замязал си на протестантин!

Тъкмо разчистваше съчките около Чековия гроб, кучето под ореха изръмжа, джафна веднъж-дваж и пак се наведе да се поще. Отдолу из пътя, който минава до самите гробища, се зададе Чековица, вдовицата, натоварена с цедилка, с мотика на рано и стомна в ръка. Зла и сърдита отдавна на Лъжлив Съби, понеже не можеше да понася шегите му, тя мина бързо край косачите, без да ги поздрави.

— Много бензин си наляла в мотора, Чековице, префучаваш като аероплан и селям не даваш!

— Ушите ти да зафучат на тебе, гдето сѐ подбив дириш!

— Не се киселѝ толкова, а ела помагай! Ела дръж да обръснем Чека, че каквато му е остра брадата — има да подскача!

— Да те обръснат вкоченясал, поразнико с поразнико, кога и от грях се не плашиш, и с мъртвите се подиграваш! — изрева вдовицата, покачи се на натрупана до нея пръст и продължи: — При него да идеш, че да се не върнеш! От гробищата да не излезеш гиди, дрипав циганино!

Кърпата ѝ се беше свлякла на шията. Разрошена и страшна, тя сипеше огън и жупел без прекъсвания.

Спокоен и усмихнат, Лъжлив Съби едва сварваше от време на време да пусне по някоя острота:

— Не викай, не викай, а си забради кърпата, че ако се надигне да те види Чеко такава, веднага ще скочи пак в гроба!

— И ти след него, и ти вдън земя да потънеш, просяко с просяко, и на и на целия ви род името да не се чуе! Дано черна чума ви изтръшка, гърлица да ви загърли и дъно и място да няма за вас!…

Огънят вече беше барабанен. Решена да унищожи противника си без остатък, Чековица кълнеше ужасно, гребеше буци пръст от купчината и хвърляше бясно през оградата. Лъжлив Съби се понаведе ухилен и извика:

— Поправи си мерника, Чолпанке, че надхвърля! Ще цапнеш Нена, Ненаа — хубостта на селото ни ще затриеш. Нали уж щях да ти сватувам за него?

— Самодиви да ти сватуват, куче проклето, и таласъми да ви тропат по полиците! Дано черна котка те прескочи, като пукнеш, та на вампир да се преобърнеш!…

Разпенена, прегракнала, тя реши да намали разстоянието и да атакува; затова се срина от купчината, прибягна, покатери се на гробищната ограда и сякаш вече не викаше, а джавкаше:

— Да пукнеш, да треснеш и ти, и майка ти, и баща ти, и децата ти!

— Ненооо — провикна се пак Съби, — ела, ела, ако не си видял жива горила — ела да видиш! Аз едно време видях на Пловдивския панаир, ама тази е по-рошава!

— Хи, хи, хи… — кискаше се Сенегалецът, облегнат на косата. Голямата му уста се беше разчекнала чак до ушите, а здравите му зъби се белееха на слънцето, сякаш беше лапнал буца сирене.

Информация за текста

© Чудомир

Източник: Велкия (през [[|Словото]])

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-13 08:00:00