«Рачето»

Чудомир Рачето

Откога се беше наканил дядо Пънчо да иде да изпуши прелезите на нивата си до Саранчова воденица, ама ха това да свърши, ха онова да направи в къщи и време все му не оставаше. Една сутрин, като стана и излезе на двора, та погледна небето как е чисто и гладко като пометено, мушна се в обора, потупа магарето по гърба, подръпна му ушите и започна да го оседлава.

— Старо! — провикна се по едно време той. — Сложи ми нещо в торбичката за хапване, че ще отида на тънката нива. Козари се завирали наоколо, говеда прескачали, хора минавали през нея, та я обърнали на вървище. Ще ида хем да поизпуша тук-там, хем да напася магарето, хем, ако имаш късмет, да ти наловя малко раци из подмолите на реката.

Приготви му баба Пънчовица торбата, окачи я отзад на самаря, донесе му абичката, дядо Пънчо метна крак върху здравото магаре и пое на път. Съмваше се. Слънцето беше вече запалило върховете на зъмските камъни и те изглеждаха сякаш по-високи и по-тържествени над тъмната още гора. Тук-там се обаждаше клопотар, кола изскърцваше по неравния път или някой дрезгав глас на козар се обаждаше наоколо.

Прекоси дядо Пънчо през стария мост, мина край първите воденици, които се препираха помежду си, и потъна в хладното усое на селската кория.

Върви си той, реката си бълбука, водениците се препират, славеите се надпяват, звънци подрънкват, а свежият въздух изпълва и неговите гърди, и на магарето му с бодрост и го кара да остри уши и да подтичва леко нагоре. Като стигнаха до нивата, дядо Пънчо слезе, спъна магарето в лютивеца край реката, измъкна късата балтия отзад из пояса си и тръгна по зашумените синори тръне и вършини да събира.

До пладнина изпуши криво-ляво прелезите, заби няколко колчета на по-широките отвори и като почна да му засъхва плюнката, слезе в реката да похапне и да си почине.

Хапна си дядо Пънчо, напи се със студена водица, полежа си, па стана отново, въздръгна крачоли и нагази в реката раци да лови. Тук раче, там рак, тук раче, там рак, дорде чукне вечерня, налови колкото за едно ядене, уви ги в кърпата си, мушна ги в пояса и тръгна да прибира магарето. Понеже му бяха измръзнали краката, като го оседла, не го възседна, а му удари една тояга по гърба, то сви уши недоволно и припна към село. Пое и дядо Пънчо след него.

Слънцето вече бе заминало към София. Селският свинар беше разпуснал питомците си и те, квичейки, се бяха юрнали като луди по пътя, подгонени от облаци прах.

— Гърлица да ги загърли — ругаеше дядо Пънчо и се мъчеше да отбие магарето из една странична пътека, — няма да си дигат краката, кога бягат, а ги влачат като пребити!

Близо до селото свините го изпревариха и прахолякът стана още по-голям. Дядо Пънчо спря до първите къщи, докато отмина и се разнесе пушилката. Като си стоеше и си мърмореше сърдито, чу се глас от съседния двор:

— Сватанак! Сватанак! Какво си се умислил там като сирота на помен? Ела де, ела да се видим.

Дядо Пънчо върза магарето отвън за плета и влезе. Посрещна го с павурче в ръка Лальо Вулийката.

— Ела, ела да се видим и да ти се оплача — запреплита език Вулийката. — Аз, дето рекъл онзи, сега съм сам като кукувица. Откак ми се изгуби бабата, царство й небесно, ей това павурче ми е стопанката, то ми е разтухата, то ми е детето, то… дето рекъл онзи, ми е всичко.

И като му подаде павурчето с ракия, добави:

— Сръбни си, сръбни си за бог да прости, дето рекъл онзи. Ти си уморен, от работа идеш.

Дядо Пънчо го пое, приклекна до пещта, приклекна до него Вулийката и павурчето зашета от уста на уста.

Разправя Вулийката, оплаква се, нарежда, па повдигне павурчето и цуцур… цуцур…

Клима съчувствено с глава дядо Пънчо, окайва го, па му даде кураж, обърше мустак, дигне и той павурчето и… цуцур… цуцур… За бог да прости и лека пръст.

Дорде тъй се оплакваха, утешаваха и цуцуркаха, господ метна черна черга над селото и ги прихлупи, както бяха клекнали на двора. Колко време стояха двамата старци, не знам, по едно време дядо Пънчо се надигна да стане, но нещо го дръпна за дъното и той седна. Помъчи се втори път — не ще и не ще. Помогна му Вулийката, изправи го на крака, дотътра го до магарето, опита се да го качи, но дядо Пънчо се преметна от другата страна и люп на земята. Опита се втори път — пак същото.

А магарето си стои там, кротува си и чака. От време на време ще извие глава само, ще изгледа стопанина си, сякаш иска да му каже добра дума, ама нали не може!

Опитаха още няколко пъти, пак не ще. Като видя Вулийката, че дядо Пънчо няма сили да се качи, нави въжето около шията на магарето, удари му един ритник и то пое надолу. По навик и дядо Пънчо след него. По-напред той, стани-падни след него, най-после, даде господ, стигнаха до пътната врата. Като стигнаха, магарето изрева жално-жално и баба Пънчовица излезе да им отвори.

Като видя дядото каква я е скопосал, разкълна се оная ми ти жена, разчумува се, вика, кряка, па го прихвана през кръста и го дотътра в къщи. Щом го пусна, той се тръшна цял-целеничък с дрехите, с цървулите и заспа като заклан върху козяка.

Повайка се старата, полута се из къщи, помърмори до някое време, па духна лампата и се сви гърбом до него.

Легна дядо Пънчовица, ама нали е ядосана, разтупало онова ми ти сърце, ококорили са ония ми ти очи, не се затварят. По едно време почна да я унася и тъкмо я залюля сладкият и си протегна старите кокали, усети, че нещо й лази около кръста. Помръдна веднъж — няма нищо. След малко пак усети нещо да я пипа през ризата.

„Е, боже, рекла си наум старата, дали пък тоя пиян-залян дядо е намислил шега да си прави посред нощ?“ — Тласнала го с лакът и се поотместила встрани. Не щеш ли, след малко наново сякаш пръсти полазили около кръста й. И дорде шавне — щип! Нещо я щипнало здравата отзад.

Старата хем се ядосва, хем и станало весело. Извила глава и му се троснала:

— Брей! Пиян дядо, да си прибираш ръчичките, че знаеш ли? Насмукал се като комар и игра му трябва. Да не се закачаш! Чу ли! Срамота е за годините ти!

А дядо Пънчо се спотайва и пух-пух, пух-пух, пухти си и не се обажда.

Закротили се отново и тъкмо бабата кроила как ще му хване ръката, ако посегне, усетила, че нещо пак пълзи по нея. Примъкнала си ръката полекичка и тъкмо да го хване, щипнало я тъй силно, че изпискала и подскочила от леглото си.

— А бре, Пънчо! А бре, калпазанино! Че бива ли тъй! Ами че ако са те наскачали дяволите и ти е дошло нещо на ум на стари години, не можеш ли по-кротко, по-човешки! Месата ми разкъса!

Кога се попипнала за ощипаното, то що щеш! Едно раче от забравените в пояса на стареца излязло из пояса, пропълзяло по баба Пънчовица и търсело път да бяга.

А дядо Пънчо си спял, пухкал си сладко-сладко и на ум не идвало на човека за нищо.

Информация за текста

© Чудомир

Източник: Велкия (през [[|Словото]])

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-13 08:00:00