«Стръвницата»

Уилям Фокнър Стръвницата

Този път имаше и човек, и куче. Два звяра, като се брои Старата Бен, стръвницата, и двама души, като се има пред вид Бун Хоганбек, в чиито жили течеше част от същата кръв, която течеше и у Сам Фадърз, макар че Бун беше от плебейския клон на фамилията; само Сам, Старата Бен и мелезът Лайън бяха чисти, неопетнени и непокварени.

I

Беше шестнайсетгодишен. Ловуваше вече шест години. И за шест години бе чул най-интересните разкази. Това бяха разкази за дивата пустош, за големия лес, по-голям и по-стар от всеки писмен документ, за белите хора, достатъчно гламави да вярват, че са купили някакъв си парцел от гората, и за индианците, достатъчно непреклонни в предявяваното право, че била тяхна, за да може да се приписва томува или ономува; това бе гора, по-голяма от майор Де Спейн и от късчето хартия, с което, разбирайки повече от всички, той твърдеше, че била негова; по-стара от стария Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн я бе получил и който разбираше още повече от всички; по-стара дори от стария Икемотуби, вожда на племето чикасо, от когото я бе взел старият Томас Сътпен и който на свой ред разбираше най-много от всички. Тя принадлежеше на хората — не бели, не черни и не червени, а просто хора, ловци с волята и упоритостта да понесат всичко, с кротостта и умението да оцеляват; на кучетата, на мечката и елените, противопоставени, но открояващи се в нея, командвани и насилвани в границите на тази пустош от древното и неспирно съперничество, съгласно древните и несмекчаеми правила, които изключват всякакво съжаление и не признават пощада — най-хубавата от всички игри, най-хубавото, за което си струва да дишаш, и завинаги най-хубавото, за което да слушаш — тихите, тежки и замислени гласове, които се връщат назад и сред многото трофеи — разбити пушки, глави и кожи — си припомнят с точност какво е било — или в гостните стаи на градските къщи, или в канторите на плантаторските имения, или (което е най-хубавото) в самите биваци, където все още неначенато виси топлото месо, а мъжете, които са го нарязали, седят пред пламтящите дърва в огнището, ако има градеж и огнище, или ако няма — около окадената камара вършини, лумнали пред опнати платнища. Там винаги присъстваше и по някое шише, тъй че усещаше как тези остри и пламенни изблици на сърцето и ума, на мъжеството, лукавството и слуката се утаяват и пречистват в кафеникавата течност, която ни жени, ни момчета, нито деца, а само ловците пият; и пият не кръвта, която са пролели, а някакъв гъст сок от дивия безсмъртен дух, пият го умерено, дори смирено, не с долния ищах на езичника или с неоснователната надежда да добият от него ония добродетели, които се наричат хитрина, сила и сполука, а тъкмо в тяхна чест. Ето защо в това декемврийско утро му се стори не само естествено, но и наистина най-подходящо да се почне с уиски.

Отпосле осъзна, че началото е било поставено много по-рано. Всичко бе почнало още в онзи ден, когато за първи път написа възрастта си с две цифри и братовчед му МакКаслин Едмъндз за пръв път го заведе в големия лес на бивака, сам да си извоюва от пустошта името и положението на ловец, при условие че и той на свой ред ще бъде достатъчно търпелив и смирен. Още тогава, без дори да я види, той наследи и голямата стара стръвница с наранена от капан лапа; в пространство от почти сто квадратни мили тя си бе спечелила името и определения образ на жив човек — това бе една предълга легенда за събаряни и опустошавани обори, за млади нерези и стари свине и дори телета, отвличани в леса, за да бъдат погълнати там, за опропастявани капани и вълчи ями, за разкъсани и удушени кучета и за изстрели от карабина и дори винтовка, дадени в упор, ала свършили почти толкова работа, колкото и шепите грахови зърна, които дечурлигата духат през разни тръбички — всичко това бе една просека от разрушение и жалки останки, почната още преди раждането на момчето, по която тази огромна рунтава фигура крачеше не бързо, а по-скоро с безмилостното и неудържимо преднамерено упорство на локомотив. Тя се носеше в съзнанието му още преди да я види. Тя изникваше и изпълваше сънищата му още преди да зърне непозналия брадва лес, из който тя оставяше разкривения си отпечатък, рунтава, грамадна, червеноока, не зла, а просто голяма, твърде голяма за кучетата, които се мъчеха да я сдавят, за конете, които се мъчеха да я надбягат, за хората и за куршумите, които пращаха срещу нея; твърде голяма за тази земя, която ограждаше нейния обсег. Момчето сякаш бе вече предугадило онова, което неговите чувства и мисъл все още не можеха да обхванат: осъдения пущинак, чиито краища хората непрекъснато и незабележимо гризяха с плугове и секири, но се страхуваха от него, защото е пущинак, хора неизброими и безименни дори един за друг в този край, където старата стръвница си бе спечелила име, земя, през която не смееше да мине нито един смъртен звяр, освен този упорит и непобедим анахронизъм от едно остаряло, мъртво време, този фантом, връхна точка и апотеоз на остарялата природа, която малките нищожни хорица полазваха и връхлитаха в беса на своята ненавист и ужас като пигмеи в нозете на задрямал слон — старата стръвница, единствена, несломима и сама, овдовяла и бездетна, надарена с безсмъртие подобно стар Приам, изоставен от всички и надживял синовете си.

Още като дете, когато му оставаха отпървом три години, после две и накрая една, той също можеше да бъде един от тях; всеки ноември наблюдаваше фургона с кучетата, завивките, храната и пушките, братовчеда си МакКаслин и Джим, сина на Тени, а също и Сам Фадърз, който най-после се премести да живее в лагера, наблюдаваше ги как потеглят за Биг Ботъм, голямата гора. За него те не отиваха на лов за мечки и елени, а да не пропуснат редовната си годишна среща със Старата Бен, която дори не мислеха да убиват. Връщаха се подир две седмици без трофеи, без никакви кожи. Не се учудваше. Дори не допускаше този път във фургона заедно с останалите глави и кожи да има и нещо друго. И през ум не му минаваше, че като минат три, после две и после една година, и той ще бъде с тях, че може би неговата пушка ще извърши това. Вярваше, че едва след като почиракува в гората, с което ще докаже, че го бива за ловец, вероятно ще му позволят да тръгне по разкривения отпечатък и че дори и тогава, в продължение на две ноемврийски недели, той просто ще оставя и своята следа заедно с братовчед си и майор Де Спейн, с генерал Компсън и Уолтър Юъл, и Бун и кучетата, които не смееха да я нападнат, и карабините и винтовките, които не успяваха дори да й пуснат малко кръв в ежегодната церемония по случай нейното упорито безсмъртие.

Най-сетне удари и неговият час. От колата, в която бяха братовчед му, майор Де Спейн и генерал Компсън, в лекия ноемврийски ръмеж точно над ледената преграда той съгледа дивата гора и му се стори, че завинаги ще я вижда, или поне ще я запомни точно такава — висока и безкрайна стена от гъсти ноемврийски дървеса в чезнещия следобед, когато годината умира, навъсена, непроницаема (все още не му беше ясно как и откъде смятат да навлязат в нея, макар да знаеше, че там ги чака с фургона Сам Фадърз); колата се движеше сред скелетите на голи памучни стебла и царевици, в последните предели на откритата земя, в последните селения на човека, който в нищожеството си гризеше този незапомнен хълбок на леса, додето, смазана от това съотношение в просто смешен мащаб, колата сякаш престана да се движи (но това той разбра по-късно, години по-късно, когато, вече мъж, бе видял морето) и като самотна лодчица увисна в уединената си неподвижност, подхвърляна само нагоре-надолу из необозримата пустош на океана, а водата — в случая непроницаемата наглед гора — я приближава, без да се забележи никакво движение, мудно се поклаща и разтваря гостоприемен залив, където трябва да се хвърли котвата. Той навлезе в нея. Сам Фадърз ги чакаше, загърнат с черга, седнал във фургона зад търпеливите и димящи мулета. Навлезе в своето послушничество сред тази истинска пустиня, а до него беше Сам и също както в началото, когато почна малко по малко да чиракува, за да стане мъж, и пак с него гонеха зайци и други подобни, седяха и сега, загърнати двамата във влажната, топла, навярно негърска черга, а пустинята се затвори зад него, както за миг се бе отворила да го приеме, отваряйки се пред неговото пристъпване и затваряйки се след напредването му в нея; фургонът не следваше определен път, а някакъв ров, който на десет крачки напред не съществуваше и десет крачки след него преставаше да съществува, сякаш фургонът напредва не по своя воля, а вследствие триенето на всичко заобикалящо ги, уж недокоснато, пък подвижно, дремещо, глухо, почти без светлина.

Струваше му се, че на десетгодишна възраст бе присъствал на собственото си раждане. Но това не го учудваше. Бе го изпитвал и преди, и то не само насън. Видя лагера — небоядисано бунгало с шест помещения, издигнато на купчини земя над равнището на пролетните води — и разбра, че е знаел как ще изглежда. Помогна в трескавото и прилично безредие по настаняването и дори движенията, които извършваше, му бяха познати, известни отпреди. Две недели яде простата, набързо приготвена храна — безформения вкиснат хляб, непознатото месо на дивеч, еленско и мечешко, пуйки и миещи се мечки, каквито не бе кусвал преди — с това се хранеха мъжете; готвеха мъже, които са първо ловци и чак тогава готвачи. Спа в груби завивки без чаршафи, както спят ловците. Всяка сутрин сивата заря го сварваше вече на крак със Сам Фадърз, в прикритието, което му бяха предоставили. Беше най-лошото, най-зле уреденото. Бе очаквал това; в себе си още не смееше да се надява, че от първия път ще чуе хукналите кучета. Но ги чу. Беше на третата сутрин — един идващ от никъде, почти неразличим ропот и все пак разбра какво значи, макар никога да не бе чувал толкова много кучета, побягнали вкупом; ропотът се усили, премина в отделни, различаващи се гласове, докато най-сетне можа да назове имената на петте кучета, които братовчед му бе пуснал да вървят с останалите.

— Хайде сега — каза Сам, — вдигни пушката, дръпни и двете петлета и не мърдай!

Но не, още не бе дошъл неговият ред. Нали трябваше да има смирение — той бе научил това. И можа да се научи на търпение. Беше само на десет години и само от една седмица тук. Мигът го отмина. Стори му се, че почти съзира елена, мъжкар, с цвят на пушек, удължен от бързината — скри се, а лесът, сивата самотност все още кънтяха дори след като гласовете на кучетата замряха; някъде отдалече между смръщените дървета в сивото кашаво утро долетяха два изстрела.

— А сега пусни петлетата — каза Сам. Послуша го.

— И ти си знаел — каза той.

— Да — рече Сам. — Искам да се научиш какво трябва да правиш, ако не си стрелял. Най-много хора и кучета се избиват, когато мечката или еленът вече са минали и заминали.

— Но това не беше тя — каза момчето. — И обикновена мечка не беше. Само един елен.

— Да — рече Сам, — само един елен.

Една сутрин, вече през втората неделя, той отново дочу кучетата. Този път не дочака Сам да се обади и сам зареди твърде тежката и твърде дълга мъжка пушка, както го бе научил Сам, макар да знаеше, че сега кучетата и еленът ще преминат по-далеч от всеки друг път, та едва ще ги чуят. Дори не личеше да тичат — нещо, което му бе вече познато. Тогава откри, че до него се е приближил Сам, който го учеше първо да зареди пушката и като заеме позиция, от която ще може най-добре да вижда във всички посоки, повече да не мърда.

— Ето — каза той, — слушай!

Момчето се ослуша — това не беше хоров рефрен, мощен и ясен след чистата диря, а безразборно джафкане с една октава по-високо и с нещо повече от нерешителност и дори с жалка окаяност, — той не успя веднага да разбере това — кучета, които се двоумят, не тичат, а вървят бавно и оставят във въздуха ехото на едно слабо, почти човешко безумство, унизително, по човешки мъчително, ала този път пред него нямаше нищо, нито дори чувството за някаква полетяла и невидима фигура с цвета на пушек. Той чу как Сам диша до рамото му. Видя и надигналите се криви очертания на вдишващите му ноздри.

— Старата Бен! — шепнейки, извика той.

Сам не помръдваше, ако не се смята бавното постепенно извръщане на главата му по посока на замиращите гласове и лекото и непрекъснато свиване и разширяване на ноздрите му.

— Ха! — рече той. — Дори не тича. Ходи.

— Чак тук — извика момчето. — Тук при нас?

— Всяка година прави така — каза Сам. — По един път. Аш и Бун разказват, че идвала тук да разпъди другите по-малки мечки. Да им каже да си обират крушите и да не се вестяват, додето има ловци и кучета. Кой знае… — Момчето вече нищо не чуваше, но главата на Сам продължаваше бавно да се извърта и най-сетне той видя тила му. После се обърна и сведе към него очи: същото лице, сериозно, добре познато, безизразно, ако не се смее, същите старчески очи, в които бавно угасна нещо мрачно и пронизително искрящо, страстно и горделиво. — Вече й е все едно, няма страх ни от други мечки, ни от бога, ни от хората. Идва да види кои сме тука, кой е новият тази година, може ли да стреля или не, дали заслужава да остане в лагера, дали вече сме си намерили куче, което ще може да я сдави и да я държи, додето пристигне човек с пушка. Защото е най-главната. Тя е тарторът. — Всичко угасна, стопи се; очите му отново бяха предишните очи, които е познавал цял живот. — Ще ги накара да я проследят до реката. И там ще ги отпрати да си ходят. И ние можем да си ходим, виж ги само на какво ще приличат, като се приберат в лагера.

Кучетата бяха стигнали първи, десет от тях се гушеха под кухненските дъски, а той и Сам клекнаха да надникнат в мрака, гдето лежаха утихнали, въртящи светнали и чезнещи очи, без звук, издаващи единствено някакви зловонни изпарения, които момчето все още не можеше точно да определи, защото в тях имаше нещо повече от кучешко, нещо по-силно от куче, не просто животинско, а направо зверско. Защото пред тяхното унизително и болезнено джафкане не бе имало нищо, освен една самота, една пустиня; ето защо, когато късно следобед се прибра и единайсетото куче и той и Джим, синът на Тени, хванаха неподвижната и все още разтреперана кучка, а Сам намаза разпокъсаното й ухо и раздрано рамо с терпентин и катран, разбраха, че не живо същество, а самата дива гора се е навела за миг и с леко потупване й се е скарала за безразсъдната смелост.

— Също като човек — каза Сам, — като хората. Откога е отлагала храбростта си, ама си е знаела, че рано или късно ще й потрябва да я покаже поне веднъж, та да има право и занапред да се нарича куче; още отначало си е знаела какво ще й се случи, като се прояви.

Не разбра кога е заминал Сам Фадърз. Просто усети, че го няма. Следващите три сутрини ставаше и закусваше, а Сам го нямаше да го дочака. Отиваше в прикритието самичък — намираше го без чужда помощ и стоеше там, както го бе учил Сам. На третата сутрин отново чу кучетата — те пак тичаха, силни и волни, по истинска следа; приготви пушката, нали вече бе научил как, но хайката премина край него, преди да я зареди — само за тези две седмици той и не заслужаваше друго, твърде къс бе този период в сравнение с целия му живот, който с търпение и кротост бе вече посветил на тази пустош; отново чу изстрел, само един, единствената гръмовна вест от пушката на Уолтър Юъл. И тъй като можеше не само да намира прикритието без ничия помощ и след това да се връща в лагера, а и да си служи с компаса, даден му от братовчеда, той стигна Уолтър и го завари в очакване сред неразборията на кучетата около извадените вътрешности на елена, изпреварвайки всички други, освен майор Де Спейн и Джим, дошли на коне, изпреварвайки дори чичо Аш, който пристигна с едноокото муле от фургонния впряг — то не обръщаше никакво внимание на миризмата на кръв и казваха, че не го тревожела дори миризмата на мечка.

Но върху мулето беше не чичо Аш, а Сам Фадърз. Върнал се. Сам го изчака да свърши обеда и после той на едноокото муле, а Сам на другото яздиха повече от три часа в този бързо намаляващ безслънчев следобед, без път, без следа, и излязоха на място, което не бе виждал преди. Тогаз разбра защо Сам го е накарал да язди едноокото муле, което не би се сепнало от миризмата на кръв и диви животни. Другото, здравото, неочаквано спираше и се мъчеше да хвърля къчове дори след като Сам слизаше от него, мяташе се и дърпаше поводите в ръцете на Сам, който ги държеше и гласно го придумваше да върви напред, не смееше да го пришпорва, а го теглеше напред; момчето слезе от едноокото и то спря. И тогава, застанал до Сам във величавия гъст сумрак на прастарата гора и замиращия зимен следобед, той погледна безмълвно надолу към прогнилия дънер, издълбан и белязан с отпечатъци от лапи, и във влажната земя до него съзря следата на една огромна и безформена двупръста нога. Сега разбра онова, което бе доловил в гласовете на кучетата сутринта и което бе подушил, когато надникна под кухнята, където се бяха сгушили. То се появи и у него, малко по-различно, защото те бяха закоравели зверове, а той — не, но само малко по-различно: една скрита жажда, една окаяност, чувството за собствената му крехкост и безсилие пред вечната гора, но не съмнения и страх; във внезапния прилив на слюнка усети някакъв пиринчен вкус, един остър и силен гърч в мозъка, или може би в стомаха (не можа да определи къде, пък и това нямаше значение); разбираше само, че за първи път му става ясно как мечката, която се носеше в слуха му и изникваше в сънищата, откакто се помни, положително е съществувала и в ушите и сънищата и на братовчед му, и на майор Де Спейн, и дори на стария генерал Компсън, откакто те се помнят; че тази мечка е простосмъртно животно, а всеки ноември те са тръгвали за бивака, без ни най-малкото намерение да я убиват — и то не защото не може да бъде убита, а защото досега те нито веднъж не са вярвали, че могат да сторят това.

— Значи, утре — каза той.

— Искаш да кажеш да се опитаме утре — поправи го Сам. — Но още нямаме куче.

— Как, нали имаме единайсет? В понеделник те я гониха.

— А ти ги чу — каза Сам. — И ги видя. Не, още нямаме кучето, което ни трябва. Едно е нужно. Ама го няма. Може и никъде да го няма. Иначе не й остава нищо друго, освен да налети на някого, който носи пушка и знае как да стреля.

— Няма да съм аз — рече момчето. — Или Уолтър, или майорът, или…

— Възможно е — каза Сам. — Ти само внимавай утре. Защото тя е умна. Затуй още живее. Попадне ли в клопка и се наложи да избира на кого да връхлети, ще избере тебе.

— Мене? — сепна се той. — Откъде ще знае?… — Замълча. — Според теб тя вече ме познава и знае, че досега не съм бил в Биг Ботъм? Че кога е имала време да разбере дали… — И отново замълча с вторачени в Сам очи. После добави кратко, без учудване: — Значи, мене е наблюдавала! Ами то, един път да ме види и…

— Ти утре внимавай! — каза Сам. — А сега по-добре да се връщаме, че додето стигнем лагера, отдавна ще се е стъмнило.

На другия ден тръгнаха три часа по-рано от обикновено. Тръгна дори чичо Аш, готвачът, който иначе нямаше много работа, освен дето приготовляваше храната за ловджийските и лагерни угощения на майор Де Спейн и затова се назоваваше лагерен готвач; но вследствие най-обикновеното си противопоставяше на пущинака, дори той беше белязан от него, от което бе придобил навиците на всички останали; тъй беше и с момчето, което до преди две седмици изобщо не бе виждало гора, а сега изведнъж трябваше да се сблъска с разкъсаното ухо и рамо на едно куче и с отпечатъка на една крива нога върху педя влажна пръст. Яздеха. Разстоянието беше голямо, за да ходят: момчето, Сам и чичо Аш във фургона с кучетата, братовчед му, майор Де Спейн, генерал Компсън, Бун, Уолтър и Джим, синът на Тени — по двама на конете. Първите сиви лъчи на утрото отново го свариха в прикритието, където в онова първо негово утро преди две седмици го бе завел и оставил Сам. С твърде голямата за него пушка, която се пълнеше отзад и която дори не бе негова, а на майор Де Спейн, и с която бе стрелял само веднъж, първия ден, подпрян на един дънер да види какво значи пушка да рита, да се научи да я пълни с мукавените патрони, застана до един грамаден евкалипт; наблизо се виждаше малко блато, чиято черна скована вода изпълзяваше неподвижна от сноп тръстики в другия край на полянката и отново се вмъкваше сред други тръстики и там някъде невидима птица, големият кълвач, наричан от негрите „господ-бог“, чукаше по някаква умряла коруба. Прикритието беше като другите, различаваше се от ония, в които бе стоял през останалите сутрини, само по някои дреболии: мястото наоколо бе ново и все пак не по-малко познато от другото, което бе повярвал, че за две недели едва-едва е опознал — същото уединение, същата самотност, през която боязливият и крехък човек просто е минавал, без нищо да измени, без да остави ни отпечатък, ни резка; точно тъй ще да е изглеждало то и когато първият праотец на Сам Фадързовите предшественици от племето чикасо е проникнал тук и се е огледал с приготвена тояга, каменна брадва или изпънат костен лък; сега то беше различно само защото, клекнал до кухнята на бивака, той бе подушил под нея раболепно сгушените псета, бе видял разкъсаното ухо и рамо на кучката, която, както казваше Сам, е трябвало веднъж да бъде смела, за да се нарича и утре куче, а вчера на пръстта до поваления ствол съзря и следата на една жива лапа. Не се чуваха никакви кучета. В същност той изобщо не ги чу. Долови само, че тропането на кълвача е престанало и усети, че стръвницата го наблюдава. Но не я видя. Не узна откъде го гледа — от тръстиките или зад гърба му. Не помръдваше, стискаше безполезната пушка, с която, стана му ясно, никога не би стрелял в нея — ни сега, ни друг път, — и усети в слюнката си онзи вкус на пиринч, който му се натрапи, когато надничаше под кухнята към сгушените кучета.

След малко тя си отиде. Сухото почукване на кълвача продължи също тъй внезапно, както бе спряло. После му се стори, че дочува кучетата — само някакъв ропот, без отчетлив звук; може би го чуваше две-три минути, преди да осъзнае какво е — то изплуваше в слуха му, после отново заглъхваше. Не се приближиха. Не можа да се закълне кучета ли чу и ако са кучета, мечка ли бяха подгонили, друга мечка, разбира се. От тръстиките изникна Сам, прескочи блатото, а ранената кучка го следваше по петите със стъпки, на които учат птичарите. Приближи се и приклекна до крака му, цялата разтреперана.

— Не я видях — рече той. — Не можах, Сам.

— Знам — отвърна Сам. — Тя те е гледала. И не си я чул, нали?

— Не — каза момчето, — аз…

— Умна е тя — рече Сам. — Много е умна. — Момчето отново забеляза в очите му познатите и притъмнени, замислени искри; Сам погледна леко и непрестанно треперещата кучка до крака на момчето. От издраното й рамо като ярки малини бяха бликнали капки прясна кръв. — И е много голяма. А ние все още нямаме куче като хората. Но може би някой ден…

Защото някой ден щеше винаги да има. Сега беше само десетгодишен. Струваше му се, че се вижда заедно с нея, двамата, прилични на сенки в преддверието на ада, откъдето времето тръгва и се превръща на време: старата стръвница, освободена от своята смъртност, и сам той, поел част от нейната. Защото сега му ставаше ясно онова, което бе надушил в сгушените кучета, което бе усетил в собствената си слюнка; едва сега той позна страха, тъй както юношата познава предадените му по наследство, ала далеч не в негово владение любов, страсти и опит, когато за първи път случайно се намери в присъствието или просто в спалнята на жена, която е обичала и е била обичана от много мъже. И тъй, аз ще трябва да се срещна с нея — мислеше той без ужас и дори без надежда. — Ще трябва да я погледна в очите. Така дойде юни следващата година. Отново бяха в лагера и празнуваха рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Макар че единият бе роден през септември, а другият — посред зима и приблизително трийсет години по-рано, всеки юни двамата, МакКаслин, Бун и Уолтър Юъл (а отсега нататък и момчето) прекарваха по две седмици в лагера, ловяха риба, стреляха по катерици и пуйки, а нощно време взимаха кучетата и тръгваха да бият миещи се мечки и диви котки. В същност с рибата, катериците и дивите котки се занимаваха Бун и негрите (а сега и момчето), тъй като доказаните ловци, не само майор Де Спейн и старият генерал Компсън (които прекарваха двете седмици на столовете-люлки край огромния железен котел със супа, бъркаха и опитваха, а чичо Аш се караше, че не се правело така, пък Джим, синът на Тени, само наливаше уискито в калаения черпак и оттам го пиеше), но дори МакКаслин и Уолтър Юъл, които все още бяха достатъчно млади, не одобряваха друг вид стрелба, освен с пистолет по дивите пуяци за облог или да изпитат вярното си око.

И тъй, братовчед му МакКаслин и останалите си мислеха, че ходи за катерици. На третата вечер той реши, че и Сам Фадърз мисли същото. Всяка сутрин след закуска напускаше бивака. Сега вече имаше собствена пушка, подарък за Коледа; щеше да я притежава и да стреля с нея още почти седемдесет години, а от двете новички цеви, затворени в новия приклад, един ден щеше да остане само посребреният предпазител, на който бяха гравирани неговото и на МакКаслин имена и датата 1878. Той намери дървото до малкото блато, където бе стоял в онази утрин. С помощта на компаса обиколи наоколо; без да съзнава какво прави, продължаваше да се учи и да става все по-опитен от обикновените горски ловци. На третия ден намери дори дънера, където за първи път бе видял следата. Стволът бе напълно свлечен, но се изцеляваше с невероятна бързина и с някаква страстна и почти видима ревност търсеше отново земята, от която бе израсъл. Сега обикаляше лятната гора, мрачна от зеленина и много по-смръщена, отколкото в сивото ноемврийско мъртвило; дори по пладне слънцето проникваше само тук-таме, колкото да прошари с безветрените си петна земята, която никога не изсъхваше напълно и гъмжеше от змии — мокасинови ли не щеш, водни, гърмящи, всичките пъстри като нашарения мрак и затова рядко можеше да ги забележи, додето не шавнат. Връщаше се в лагера все по-късно и по-късно, първия ден, втория ден, а привечер на третия ден мина край дървената оградка, затваряща плевнята, в която Сам вечерно време прибираше животните.

— Още не търсиш, където трябва — каза му Сам.

Той се спря. Замълча за момент и след това мирно и тихо избухна, както избухват момчетата, когато поточето отнесе струпаното от тях язче:

— Добре де! А как? Ходих на блатото. Намерих и онова дърво…

— Мен ако питаш, всичко това добре. Ама тя те е дебнала. Не й ли видя дирята?

— Не — каза момчето, — аз изобщо не мислех…

— Всичко е от пушката — рече Сам. Бе застанал до оградата, неподвижен и стар, син на негърка-робиня и вожда на чикасо, с избелели и протъркани гащи и едва държаща се шапка от пет цента, от ония сламени шапки, дето бяха станали символ на негърската робия и с нищо не показваха, че който ги носи, е свободен. Лагерът — поляната, постройката, плевнята и дворчето, с които майор Де Спейн на свой ред едва забележимо и мимолетно дращеше хълбока на леса — всичко избледня в сумрака, потъна в незапомнения мрак на гората. Пушката — размисли се момчето, — пушката. — Трябва да избереш — добави Сам.

На следната утрин тръгна преди светлика, без да хапне, дълго преди чичо Аш да се е пробудил в завивките си на кухненския под и да е запалил огъня. Носеше само компаса и една тояга за змиите. Щеше да извърви почти миля, преди да му се наложи да погледне компаса. Приседна на един пън с невидимия компас в ръка, а потайните нощни звуци, секнали при движението му, рукнаха отново и по-късно напълно замряха, кукумявките млъкнаха, предавайки се на събудените дневни птици, в посивялата влажна гора проникна светлина и той можа да различи стрелката. Продължи бързо и все тъй тихо, несъзнавайки, че е станал още по-опитен; прескочи една кошута и еленчето й, прогони ги от леговището им, а те изпращяха в съчките, подметнаха бели опашки, еленчето хукна подир майка си и той се учуди, че тича толкова бързо. Вървеше в правилната посока, срещу вятъра, както го бе учил Сам, но сега това нямаше значение. Бе оставил пушката. По собствена воля и отречение бе приел не игра, не избор, а условия, които нарушават не само досегашната и ненарушима тайнственост на стръвницата, но и всички древни правила на равновесието между ловец и жертва. Сега нямаше да се страхува, дори в мига, когато страхът напълно ще го обземе: и кръвта, и кожата, червата и костите и споменът от онова отдавнашно време, непревърнало се още в спомен — всичко, освен прозрачната и бистра неутолима яснота, едничкото, което го отличаваше от стръвницата и от всички други мечки и елени, които отсега нататък щеше да преследва едва ли не цели седемдесет години. Сам Фадърз му бе казал: „Плаши се колкото щеш. Без това не може. Но не се страхувай! Нищо в гората няма да ти причини лошавина, ако не го притиснеш на тясно, или ако не подуши, че се боиш. Мечката и еленът, както и храбрите хора, не понасят страхливците.“

По пладне отдавна бе преминал малкото блато, намираше се много по-навътре в тази нова и враждебна земя, отколкото преди; движението си проверяваше не само по компаса, но и с помощта на стария, тежък и дебел като кифла сребърен часовник, останал от баща му. Имаше девет часа, откакто бе напуснал бивака; девет часа по-късно мракът щеше да е вече едночасов. Чак сега спря за пръв път, откак бе станал от дънера, където можа да види компаса, огледа се и обърса с ръкав потното си лице. Вече бе предал волята си в името на неизбежността, смирен, спокоен и без никакво съжаление, но и това очевидно не бе достатъчно, малко бе да изостави пушката. Поспря като дете, чуждо и загубено в зелените, извисени мрачнотии на непрогледната пустиня. И напълно й се отдаде. Да, компасът и часовникът! Значи, още не е изцяло непорочен. Откачи от панталоните си верижката на единия и примката на другия, провеси ги на един храст, подпря тоягата до тях и продължи.

Когато разбра, че се е загубил, постъпи, както го учеше Сам: обиколи в кръг, за да засече собствените си следи. Два-три часа вървя бавно, доста по-бавно, отколкото след като остави компаса и часовника на храста. Затова забави още — дървото не можеше да бъде много далече; и наистина, намери го, преди да е очаквал, обърка се и тръгна към него. Ала под него нямаше ни храст, ни компас, нито часовник; тогаз направи следващото, на което го бе учил Сам: отново избиколи, но в обратна посока, в много по-голям кръг, тъй че все някъде да засече следите си. Но не намери ни следи, ни белези — нито от собствените си, ни от чужди нозе. Сега вече забърза, макар все още спокоен, а сърцето му захвана да бие по-бързо, но все още самоуверено и силно; този път не можа да открие дори дървото — сега под него имаше повален ствол, какъвто не бе видял преди това, а зад него — малко тресавище, просмукана някъде между земята и водата влага; и тогава реши да прибегне до следващото и последното, на което го учеше и упражняваше Сам, и както седеше на ствола, забеляза кривата стъпка, изкорубения отпечатък в мократа пръст, който пред очите му се пълнеше с вода, напълни се и водата запрелива, а очертанията му взеха да се размиват. Като вдигна поглед, съзря следващата стъпка, стана и видя третата, тръгна — още една, уж не бързаше, а затича, само и само да не ги изгуби — те се появяваха пред него, сякаш направени от въздух, една крачка напред; загубеше ли ги, завинаги щеше да се изгуби и той, неуморен, нетърпелив, без капка съмнение или страх, задъхваше се от силния и бърз чук на сърцето си и ненадейно излезе на малка горска поляна. Лесът се сля в едно и безшумен и вкаменен се завъртя — дърветата, храстът, компасът и часовникът, блещукащи в проникващия слънчев лъч. И тогава видя стръвницата. Отникъде не изникна, отникъде не дойде: стоеше просто там, неподвижна, като закована в задяната безветреност на пъстрата обедна горещина, съвсем не толкова едра, колкото си я представяше, но почти толкова огромна, колкото очакваше, малко по-голяма, несъразмерна в пъстрия мрак. Гледаше го. После се раздвижи. Прекоси полянката, без да бърза, за миг излезе в пълния блясък на слънцето и пак се скри, спря отново и извърна през рамо очи. След това си отиде. Не тръгна навътре в гората, а избледня, потъна обратно в пустошта, без да се помръдне — сякаш бе наблюдавал риба, някой грамаден стар костур, който се спуска в тъмните дълбини на своя вир и изчезва без да е трепкал с перки.

(обратно)

II

Трябваше да мрази Лайън и да се страхува от него. Вече бе навършил тринайсет. Бе застрелял първия си елен и Сам Фадърз го беляза по лицето с топлата кръв, а през ноември уби и мечка. Но още преди това посвещаване в рицарство, той бе станал толкова опитен в гората, че се мереше с мнозина от възрастните, имаше вече тяхната опитност. Сега той беше и по-добър от повечето мъже. На двайсет и пет мили от лагера нямаше кътче, което да не му е познато — блата, била, белязани дървета и пътеки; можеше да преведе всекиго направо до кое да е място и да го върне обратно. Познаваше пътища на дивеча, които дори Сам Фадърз никога не бе изнамирал. На третата есен откри леговището на елен и без братовчед му да го усети, взе пушката на Уолтър Юъл и залегна да издебне елена, а на утрото, когато животното се връщаше, той го застреля — Сам казваше, че точно тъй правели и дедите му от чикасо.

Сега вече познаваше следата на старата стръвница по-добре и от своята — и не само кривата. Видеше ли стъпката на кой да е от трите здрави крака, моментално я различаваше от всички останали, и то не само поради размерите. В тези петдесет мили имаше и други мечки и те оставяха не по-малки или поне подобни следи, тъй че нейните изглеждаха по-големи само при сравнение. И нещо повече. Ако Сам Фадърз беше негов настойник, а зайците и катериците в задния двор — негова забавачница, лесът, управляван от старата стръвница, стана негов колеж, а самата тя, стръвницата, толкова отколе сама и бездетна, за да му бъде безполова родоначалница, се превърна в негов университет.

Сега можеше да намира изкривената следа винаги когато пожелае — било на десет мили, било на пет, някога и съвсем близо до бивака. Застанал на пусия в следващите три години, той на два пъти дочу как псетата улавят дирята й и веднъж дори я налетяха, случайно, а гласовете им се извисиха окаяни и почти човешки в своето безумство. Веднъж, тръгнал без кучета и с пушката на Уолтър Юъл, той я видя, като прекосява един дълъг коридор от повалени дървета, изсечен от преминалия там ураган. Тя сякаш не стъпваше, а се провираше из хаоса от дънери и клони също като локомотив, по-бързо, отколкото му се чинеше, че може да се движи мечка, едва ли не като елен, при това еленът би преминал разстоянието повече във въздуха; тогаз разбра защо е необходимо куче — не само неимоверно смело, но и достатъчно голямо и бързо, за да я сдави. У дома си имаше едно пале, мелез, негрите му викаха мъниче, мишкар, не много по-голямо от плъх — то имаше кураж, отдавна престанал да минава за храброст и превърнал се в безразсъдна смелост. Едно лято го взе със себе си и като избра момента, сякаш се канеше да иде на среща с друго човешко същество, понесе го, скрил главата му в чувал, а Сам Фадърз водеше на въже двойка грамадни песове. Залегнаха на дирята по посока на вятъра и зачакаха стръвницата в засада. Бяха толкова близо, че тя попадна в клопката — по-късно му дойде на ум, че е станало тъй, защото се е изненадала и смаяла от пронизителния луд лай на мъничето. Попадна в клопката точно до дънера на един висок кипарис и се изправи на задните си крака. На момчето се стори, че непрекъснато расте и се възправя все по-висока, а двата песа като че се заразиха от отчаяния и безразсъден кураж на палето. Сети се, че мъничето съвсем не мисли да спира. Хвърли пушката и изтича. Когато настигна и сграби полудялото като дива въртележка кученце, стори му се, че се намира точно под мечката. Усетя миризмата й, силна, гореща и противна. Проснал се на земята, вдигна очи — тя се издигаше, същинска кула, и надвисваше отгоре му като буреносен облак. Спомни си нещо познато и се досети: точно такава я бе виждал в сънищата си.

След това изчезна. Не забеляза кога. Коленичи, хванал побеснялото пале с две ръце, и чу стихналото скимтене на двата песа, които се отдалечаваха; показа се Сам с пушката. Тихо я остави до момчето и застана да го гледа.

— За втори път я срещаш, и то с пушка в ръка. Този път нямаше как да не улучиш.

Момчето се изправи. Продължаваше да стиска мъничето. Макар и в ръцете му, то не спираше бясното си джафкане, подскачаше и се пънеше към заглъхващия лай на кучетата, напомняйки вързоп стоманени пружини.

— Ти също — отвърна момчето задъхано. — Пушката беше у тебе, защо не стреля?

Сам сякаш не чу. Протегна ръка и докосна, кученцето в ръцете му — то продължаваше да джафка и да се премята, въпреки че двете псета вече не се чуваха.

— Отишла си е — каза Сам. — Ти сега млъкни, че да си починеш за другия път — почна да гали кученцето и то постепенно се успокои. — Ей такова ни е трябвало — рече той. — Нищо, че не си голямо. Ще пораснеш. Само че трябва, като станеш по-голям, да станеш и по-умен, а най-вече по-храбър — и дръпна ръка от главата на палето, загледал се в леса, дето се скриха стръвницата и кучетата. — Един ден някой и това ще свърши.

— Зная — каза момчето. — Затуй трябва да е някой от нас. Няма да е тъй вечно я! И на нея ще й омръзне.

Ето защо трябваше да мрази Лайън и да се страхува от него. Дойде четвъртото лято, за четвърти път взимаше участие в празненствата по случай рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Рано през пролетта кобилата на Де Спейн бе добила жребче. Една вечер, когато Сам водеше конете и мулетата да ги прибере в яхъра, забеляза, че жребчето го няма, и едва можа да вкара побеснялата кобила в двора. Най-напред му хрумна да остави кобилата сама да го отведе там, където е оставила кончето. Но тя не поиска. Изобщо не обърка глава наникъде, към никоя част на гората, в нито една посока. Направо побягна като заслепена и бясна от ужас. После се обърна, и връхлетя върху Сам, сякаш в пълното си отчаяние бе решила да го нападне, като че за миг забравила, че е човек и стар приятел. Най сетне я прибра в двора. Бе вече много тъмно и нямаше смисъл да я пуска по обратните следи, защото, без съмнение, щеше да поеме в погрешна посока.

Така Сам дойде в къщата и разказа на майор Де Спейн. Естествено, тук имаше замесено животно, и то голямо животно, а жребчето, където и да е, бе сигурно мъртво. На всички бе ясно.

— Това е пантера — веднага рече генерал Компсън, — същата оная. Помните ли кошутата и еленчето през март? — За това се бе разбрало, когато Сам съобщи как Бун Хоганбек дошъл в лагера да види как е презимувал добитъкът и намерил кошутата, с разкъсано гърло; звярът се нахвърлил и убил и безпомощното й еленче.

— Сам не каза, че е пантера — обади се майор Де Спейн. Сам мълчеше, застанал зад майор Де Спейн, загадъчен и в очакване да млъкнат, за да се прибере, а очите му сякаш нищо не виждаха. — Пантерата може да е скочила на кошута, а после какво й струва да настигне и малкото. Но никоя пантера няма да се хвърли на жребче, особено ако и майката е там. Това е работа на Старата Бен — каза майор Де Спейн. — Разочарован съм от нея. Нарушава правилата. Според мен не трябваше да постъпва така. Утрепа мои кучета, на МакКаслин, но хайде, това нищо. Пожертвахме кучетата, проиграхме ги и си дадохме взаимно предупреждение. Ама сега ми влиза в къщата и без да гледа кое време е, накърнява имуществото ми. Правилата нарушава! Това е Старата Бен, Сам. — Сам продължаваше да мълчи, стоеше и чакаше да се изкаже Де Спейн. — Утре ще й завъртим една клопка, пък да видим!

Сам си тръгна. Не живееше в лагерното бунгало; беше си построил хижа, малка, ала здрава и стегната, до блатото на четвърт миля разстояние, и плевня, в която слагаше царевица за шопара — всяка година отглеждаше по един. На сутринта, додето другите се събудят, той вече ги чакаше. Бе вече открил жребчето. Дори не закусиха. Не беше далече — на около петстотин крачки от яхъра — тримесечното конче лежеше на една страна с прегризано гърло, а единият му бут и вътрешностите бяха изядени. Лежеше не като паднало, а като блъснато и повалено, без котешки следи наоколо, без отпечатъци от лапите на пантерата, която би го сграбчила, търсейки гърлото. Забелязаха следите на скачалата в кръг пощуряла кобила и накрая се втурнаха със същото крайно отчаяние, с което тя бе нападнала Сам Фадърз предишната нощ, попаднаха в следите на един мъртъв от ужас галоп и дирята на звяр, който дори не се е спуснал към кобилата, а просто е направил две-три крачки към нея и тя е хукнала.

— Господи — каза генерал Компсън, — какъв вълк!

А Сам мълчеше. Докато мъжете коленичеха да мерят следите, момчето го изгледа. На лицето му се бе появило нещо: нито възбуда, ни радост, нито надежда. Много по-късно един мъж, сегашното момче, разбра какво е било, разбра, че Сам през цялото време си е знаел от какво са тия следи и кой през пролетта е разкъсал гърлото на кошутата и убил еленчето. Нея утрин по лицето на Сам е било изписано предзнанието. И се е радвал — каза си той. — Беше стар. Ни деца имаше, ни близки, кого ли можеше да срещне по земята от своята кръв? Та дори да беше срещнал, не би го докоснал, не би му проговорил — малко ли е седемдесет години да минаваш за негър? Тогава е бил краят и той се е радвал.

Върнаха се в лагера да хапнат и пак дойдоха с пушки и кучета. По-късно момчето осъзна, че и те, не по-зле от Сам Фадърз, ще да са знаели кой е убил жребчето. Но това не беше нито първият, нито последният път, когато хората изведнъж стигат от погрешното до разумното заключение. Бун, който стоеше до трупа на кончето, разгони кучетата с колана си и те завряха нос в дирите. Едно от тях, още младо и неразумно, се вдигна на стойка и след това затича по нещо като следа. После спряха и се заоглеждаха за хората, нетърпеливи, без да са смаяни, просто питащи сякаш: „А сега?“ След това се втурнаха назад към жребчето, където Бун заплющя с колана по тях.

— Не бях виждал диря толкоз бързо да изстива — обади се генерал Компсън.

— Може би вълците-единаци, а те са едни грамади, че могат и жребчето, и майката да сдавят, кой знае, може да не миришат на нищо — каза майор Де Спейн.

— А може да е било дух — подхвърли Уолтър Юъл и погледна Джим, сина на Тени. — А, Джим?

Тъй като кучетата не искаха да продължават, майор Де Спейн накара Сам да разучи дирите на стотина метра напред и тогава отново натириха кучетата по тях, а младото отново направи стойка и никой не разбра, че кучето не се изправя като ловджийско, което е спипало дивеча, а просто лае като най-обикновено селско куче, в чийто двор е влязъл непознат пес. Генерал Компсън се обърна към момчето, Бун и Джим, ловците на катерици:

— Я бе, момчета, вървете с кучетата! Сигурно се е скрил наоколо и чака да закуси от кончето. Току-виж сте го намерили.

Но те не тръгнаха. Момчето си спомни как ги наблюдаваше Сам, когато потеглиха за гората с вързаните кучета — индианското лице, в което, не се ли засмееше, никога нищо не можа да прочете, освен едва забележимото извиване на ноздрите в оная първа утрин, когато кучетата бяха надушили Старата Бен. На другия ден отново поведоха кучетата, но като стигнаха мястото, където се надяваха да влязат в нови дири, трупът на кончето бе изчезнал. На третата сутрин, като ги изчака да закусят, Сам каза:

— Елате. — И ги заведе до хижата си и плевнята зад нея. Бе извадил царевицата, а от вратата направил капан с трупа на кончето; като надникнаха между гредите, видяха животно с цвета на пушка, на синя пистолетна цев — не можаха точно да го определят, защото нямаше време да се занимават с цвят и форма. Не клечеше, нито стоеше. Беше в непрекъснато движение, във въздуха, хвърляше се към тях — едно тежко тяло, което с огромна сила блъскаше вратата, а тя, колкото и дебела, подскачаше и дрънчеше в рамката си; още недокоснало земята, за да се отхвърли, животното наново се нахвърляше на дъските. — Елате — каза Сам, — додето не си е счупил врата.

Оттеглиха се, но тежките отмерени удари продължиха, здравата врата подскачаше и дрънчеше всеки път, а от звяра — ни звук, нито стон.

— Какво, по дяволите, е това? — попита майор Де Спейн.

— Куче — каза Сам, а ноздрите му едва видимо, но непрестанно се извиваха и спадаха, в очите му отново се появи оная неумолима млечност, която момчето бе забелязало първия ден, когато кучетата надушиха старата стръвница. — Кучето.

— Кучето ли? — учуди се майор Де Спейн.

— Дето ще хване Старата Бен.

— Куче? Дяволи! — каза майор Де Спейн. — Предпочитам самата Бен в кучешката глутница, отколкото тоя звяр. Застреляйте го!

— Не — каза Сам.

— А как ще го опитомиш? Нима очакваш от това животно да направиш послушно същество?

— Не ми трябва да е опитомено — рече Сам. Момчето пак се вгледа в ноздрите му и в безумната млечна светлина в очите. — По-добре да не го е страх нито от мене, нито от нищо! И така си е, от нищо не го е страх.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видите — каза Сам.

През втората седмица всеки ден ходеха до плевнята на Сам. От покрива той бе махнал няколко греди и след затварянето на капана бе изтеглил оттам с въже трупа на жребчето. Всяка сутрин пускаше през дупката ведро вода, а кучето неуморно се мяташе о вратата, падаше назад и скачаше отново. Нито веднъж не издаде звук, в движенията му не доловиха нищо неистово — само една студена и мрачна, неукротима решителност. Към края на седмицата престана да се хвърля във вратата. Въпреки това по нищо не личеше, че силите са го напуснали; не можеше да се приеме и другото — че е разбрало неподатливостта на вратата. Като че просто му бе омръзнало повече да скача. Но не клюмна. Никой никога не го видя да клюмне. Стоеше на крака и сега го виждаха ясно — малко еърдейл, малко мастиф1, все така по малко от може би една дузина други породи, ала в гърба по-широко с трийсет инча от най-големите и на око тежко най-малко петдесет кила, със студени жълти очи, огромни гърди и този необикновен цвят на синя цевна стомана.

Така минаха двете седмици. Готвеха се да напускат бивака. Момчето се примоли да остане и братовчед му разреши. Премести се при Сам Фадърз в хижата. И всяка сутрин го гледаше как спуска ведрото в плевнята. Към края на седмицата кучето клекна. Надигаше се и къде пълзешком, къде на крака, довличаше се до ведрото, пийваше вода и отново рухваше. Една сутрин не можа и водата да достигне, не можа нито един крак да отлепи от пода. Сам грабна една къса тояга и се приготви да влезе при него.

— Почакай — спря го момчето, — да взема пушката.

— Няма нужда — рече Сам. — Няма да шавне.

Така и стана. Сам го докосна, а то, отпуснало на една страна изпосталяла снага и глава, лежеше неподвижно с широко разтворени жълти очи. Те вече не бяха жестоки, нямаше я дребнавата злоба, а само студена и почти безлична неприязън, явила се там като естествена сила, и не виждаха нито Сам, нито момчето, надзъртащо между дъските.

Сам почна отново да го храни. Първия път се наложи да му вдигне главата, за да излочи кашата. Същата нощ на разстояние, което кучето можеше да достигне, той остави паница с каша, в която бе нахвърлял късове месо. На сутринта паницата беше празна, кучето лежеше по корем с вдигната глава и вперени във вратата жълти очи, но когато Сам влезе, в тях не се забеляза никаква промяна — бяха все тъй студени, а то, дори като скочи неуверено и безцелно от слабост — все тъй мълчаливо; Сам едва успя да го цапардоса с тоягата, да изхвръкне от плевнята и да тръшне вратата. И тогава, като че изобщо не бе гладувало две недели, кучето се хвърли към вратата, явно без да усеща земята под себе си.

По обяд същия ден през гората откъм лагера се зададе някой с радостни викове. Беше Бун. Приближи и погледна през пролуките грамадното куче, отново легнало по корем с вдигната глава и сънливо замигало към нищото с жълтите си очи: неукротимия и несломен дух.

— По-добре да освободим тоя кучи син — каза Бун, — да хванем Старата Бен и да я пуснем след него. — После обърна към момчето загоряло от времето и сбърчено като цвекло лице. — Събирай си партушините! Кас рече да се връщаш у дома. Доста си губил време с тоя безобразник, дето яде конско.

Бун бе довел в лагера муле, взето назаем, а каручката чакаше на ръба на падината. Тази нощ момчето си беше вкъщи. Разказа на МакКаслин всичко.

— Сам пак ще го държи гладно, докато успее да влезе и да го пипне. После пак ще го нахрани и ако трябва, още един път ще го държи гладно.

— Но защо? — попита МакКаслин. — С каква цел? Дори Сам няма да успее да опитоми тая хала.

— За какво ни е опитомен? Искаме го такъв, какъвто е. Работата е да го накараме да разбере, че не прави ли това, което Сам или някой друг му заповяда, няма да излезе от плевнята. Това е единственият пес, който ще се опъне на Старата Бен и ще я задържи. Вече му измислихме име, казва се Лайън.

Най-после дойде и ноември. Върнаха се в бивака. Заедно с майор Де Спейн, генерал Компсън, братовчед си, Уолтър и Бун, той стоеше в дворчето сред пушките, завивките и сандъците с храна и гледаше: по пътеката се задаваха Сам Фадърз и Лайън — индианецът, старецът с протърканите дочени панталони и гумени ботуши, с проскубан овчи кожух и шапката, оставена му от бащата на момчето, и песът-грамада, тежко стъпващ до него. Кучетата се спуснаха да ги посрещнат, но спряха, освен младото, все тъй неразумно и лишено от правилна преценка. То изтича до Лайън и взе да се умилква. А той, без да губи време и без дори дъх да си поеме, просто го цапна с едната си лапа, както би направила мечка, и то се претъркули с вой на пет-шест крачки. След това Лайън пристъпи в двора, сънливо примигващ и никого не гледащ, а Бун рече:

— Исусе! Ще ми даде ли да го пипна?

— Можеш — каза Сам. — Все му е едно. Пет пари не дава за нищо.

Момчето видя и това. И бе свидетел на тази история цели две години — от момента, в който Бун докосна Лайън по главата и след това коленичи до него да му опипа костите и мускулите, силата му да види. Лайън бе сякаш жена, а може би Бун беше жената. Това май бе по-вероятно — огромното, смръщено, на вид сънливо куче, което по думите на Сам Фадърз от нищо не се интересуваше, и невъздържаният, безчувствен и твърдолик човек с капките далечна индианска кръв и мозъка на дете. Той видя как Бун пое от Сам и чичо Аш храненето на Лайън. Виждаше го да клечи в студения дъжд до кухнята, докато Лайън яде. Лайън не спеше и не ядеше с другите кучета, макар че никому не беше ясно къде спи. Едва през втория ноември, мислейки дотогава, че Лайън спи в колибата си до хижата на Сам Фадърз, братовчед му МакКаслин спомена съвсем случайно нещо пред Сам и Сам му обади. Същата нощ момчето, майор Де Спейн и МакКаслин взеха една лампа и влязоха в задната стая, където спеше Бун — това бе тясно, задушно помещение, което вонеше на немития Бун и мокрите му ловджийски дрехи. Легнал по гръб и захъркал, Бун се събуди, а до него се вдигна главата на Лайън, за да ги изгледа със студените си сънливи жълти очи.

— Проклятие, Бун! — каза МакКаслин. — Да махнеш това куче от тука! Утре сутрин трябва да гони Старата Бен. Как, по дяволите, мислиш, че ще подуши нещо по-слабо от пор, след като ти е дишал вонята цяла нощ?

— Не съм забелязал моят нос досега да се е повреждал от моята си воня — отвърна Бун.

— И да се е повредил, много важно! — обади се майор Де Спейн. — Няма ти да гониш стръвницата. Изкарай го! Да върви отдолу при другите кучета.

Бун се надигна.

— Нали ще убие първото, което му се прозее или му смръкне в муцуната!

— Не мисля — каза майор Де Спейн. — На никое от тях не му стиска да му се прозява в муцуната и да го докосва, па дори и насън. Хайде, махай го. Утре нюхът му трябва да е бистър. Миналата година Старата Бен го излъга. Сега вече да не се повтаря!

Бун нахлузи обувките си, без да ги връзва; поведе Лайън и както беше по долна риза, дълга и мръсна, и с разрошена от спането коса, излязоха. А останалите се върнаха в предната стая при покера — на масата ги чакаха картите на МакКаслин и майор Де Спейн. След малко МакКаслин рече:

— Искаш ли още един път да надникна?

— Не — каза майор Де Спейн. И се обърна към Уолтър Юъл. — Аз говоря. — После отново към МакКаслин: — И да надникнеш, не ми казвай. Почвам да усещам първите признаци, че остарявам: не обичам да разбирам, че заповедите ми не се изпълняват дори когато още от самото начало съм сигурен, че ще е така… Малък чифт — каза той на Уолтър Юъл.

— Колко малък? — попита Уолтър.

— Много малък — каза майор Де Спейн.

Легнало под натрупаните черги и одеяла в очакване на съня, момчето също знаеше, че Лайън е вече обратно при Бун в леглото му, че така ще е до сутринта и след това на другата нощ, през всички нощи на ноември, после през следващия ноември. И си помисли: Чудно, какво ли мисли Сам? Можеше да задържи Лайън дори ако Бун беше бял. Щеше да се примоли на майор Де Спейн или на МакКаслин. И не само това. Нали неговата ръка се допря до Лайън? Лайън не може да не знае това. После, като стана мъж, разбра. Всичко е било в ред. Така е трябвало да бъде. Сам Фадърз беше вождът, а плебеят Бун — неговият кучкар. С кучетата трябваше да се занимава Бун.

Първата сутрин, когато Лайън поведе сюрията след Старата Бен, в лагера пристигнаха седмина непознати. Бяха от блатата — изпити, смъкнати от малария мъже, които изведнъж се явиха от нищото; обикновено поставяха капани за миещи се мечки, а може би обработваха памучни и царевични нивици; в облекло бяха малко по-добре от Сам Фадърз, но далеч не пристегнати като Джим, сина на Тени, носеха овехтели пищови и пушки и с пукването на зората ги видяха да клечат търпеливо в страничния двор под студения дъждец. Имаха си и представител; след това Сам Фадърз разказа на майор Де Спейн как цяло лято и есен идвали поединично, на двойки или по трима и се завъртали около бивака да погледат Лайън и после си отивали.

— Брутро, майоре — почна представителят им. — Чухме, че днеска ще пущате това синьото куче по дъртата саката стръвница. Пък си рекохме, я да отидем да погледаме, ако нямате нищо против. Няма да стреляме, само ако ни налети…

— Добре сте дошли — каза майор Де Спейн. — Може и да стреляте. Тя, стръвницата, е повече ваша, отколкото наша.

— Бе то не е лъжа. Колко крави съм й дал! Да не говорим за нереза преди три години.

— И аз й имам зъб — обади се друг. — Само че не я излапа. — Майор Де Спейн го погледна. Оня дъвчеше тютюн. Плю и продължи: — Юница си имах аз, един път. Миналата година. Намерих я накрая на същия хал като вашето жребче миналия юни.

— Ох! — въздъхна майор Де Спейн. — Бъдете ми добре дошли. Пък видите ли там, че моите кучета са подгонили дивеч, гърмете!

И този ден никой не застреля Старата Бен. Никой не я видя. Кучетата я вдигнаха на няколкостотин метра от горската поляна, където момчето я бе видяло в оня летен ден, когато беше единайсетгодишно. Сега той се намираше на не повече от четвърт миля. Чу като я вдигнаха, но сред гласовете на кучетата не можа да различи нито един непознат и следователно на Лайън; помисли си, че Лайън не е бил с тях. Дори фактът, че тичаха много по-бързо от друг път, когато са по петите на Старата Бен, и че в лая им липсваше оная висока нотка на безумството, не бе достатъчен, за да му отвори очите. Едва вечерта когато Сам му обясни, разбра, че Лайън никога не би се обадил в хайката.

— Той ще се разлае, когато пипне Старата Бен за гърлото — каза Сам. — Иначе хич няма да се обади. Колко му беше гласът, като се хвърляше на оная двуинчова врата? Това е то, синьото в него, как му викахте?

— Еърдейл — рече момчето.

Лайън бе тръгнал с другите псета. Вдигнали я доста близо до реката. Когато Бун се върна с Лайън към единайсет вечерта, взе да се кълне, че Лайън спрял Старата Бен, но кучетата не го последвали и Старата Бен се отскубнала, ударила към реката и заплувала по течението няколко мили, а те с Лайън поели по брега и като минали десет мили, прехвърлили се на другия бряг, но не могли да намерят дирята, където Старата Бен вероятно е излязла от водата, освен ако не е продължила и оттатък брода, по който минал той с Лайън. После почна да псува кучетата, изяде си вечерята, която чичо Аш му бе отделил, и отиде да си легне, а след малко момчето открехна вратата на спарената стаичка, която се тресеше от хъркане, огромното и мрачно куче вдигна глава от възглавницата на Бун, примигна и пак отпусна глава.

На следващия ноември, когато дойде последният ден, сега вече по традиция запазван специално за Старата Бен, в бивака чакаха най-малко дузина чужди хора. Този път не всички бяха от блатата. Имаше граждани от други околийски градове като Джеферсън — чули за Лайън и Старата Бен и дошли да видят огромното синьо куче на редовната му годишна среща със старата двупръста мечка. Някои бяха дори без пушки, а ловджийските им дрехи и ботушите до вчера са били по рафтовете на магазините.

Този път Лайън вдигна Старата Бен на повече от пет мили от реката, сгащи я и я задържа; този път и кучетата се присъединиха, сякаш в някаква отчаяна надпревара. Момчето ги чу — беше твърде близо. Чу Бун да вика от радост; чу двата изстрела, когато генерал Компсън изпразни и двете си цеви — едната с пет сачми за елени, другата с една единствена сачма; това бяха изстрели по стръвницата, ала от разстоянието, на което конят му, почти неудържим в тази минута, бе склонил да застане. Чу кучетата, когато мечката отново се изскубна. Сега той тичаше, пъхтеше, препъваше се, дробовете му щяха да се пръснат и стигна мястото, откъдето бе стрелял генерал Компсън и където Старата Бен бе убила две кучета. Видя кръвта от изстрелите на генерал Компсън, но повече и крачка не можа да направи. Спря, облегна се на едно дърво да си поеме дъх, да отпочине сърцето му и дочу воя на кучетата, който глъхнеше и замираше надалеч.

Същата нощ в лагера — гостуваха им петима от все още ужасените пришълци с новите ловджийски костюми и ботуши, които се бяха губили целия ден, додето Сам не отиде да ги намери — той научи останалото: как Лайън отново спрял и задържал стръвницата и как се приближило само едноокото муле, дето пукната пара не даваше за миризмата на дива кръв, а на мулето бил Бун, който пък, както се знаеше, нито веднъж не бе улучвал. Той стрелял в стръвницата пет пъти и нищо не ударил, а Старата Бен утрепала още едно куче, отново се отскубнала, стигнала реката и изчезнала. Бун и Лайън и този път я преследвали по брега, докато могли. Доста далече било. Преминали оттатък тъкмо на свечеряване и мракът ги стигнал още на първата миля. Този път Лайън надушил в тъмнината прекъснатата диря, може би това били капките кръв, но Бун, за щастие, го държал вързан, та слязъл от мулето и доде го накара да се върнат в лагера, трябвало да се хванат с него гуша за гуша. Сега Бун дори не ругаеше. Стоеше на вратата кален и капнал, а голямото му птиче лице издаваше непрекъснато удивление и трагизъм.

— Изпуснах я — каза той. — Бях на двайсет и пет стъпки от нея и пет удара изпуснах!

— Но нали й пуснахме кръв! — обади се майор Де Спейн. — Генерал Компсън й пусна кръв. По-рано никога не ни се е случвало.

— Ама я изпуснах — каза Бун. — Пет пъти! А Лайън стои и право в мене гледа.

— Нищо — рече майор Де Спейн. — Беше преследване и половина! Нали и пуснахме кръв! Другата година ще накараме генерал Компсън или Уолтър да яхнат Кати и тогава ще й видим сметката.

— Къде е Лайън, Бун? — попита МакКаслин.

— Оставих го при Сам — рече Бун. Вече се канеше да излиза. — Не мога да спя с него.

Ето защо трябваше да мрази Лайън и да се бои от него. Но не се боеше. Долавяше, че в него се крие нещо фатално. Струваше му се, че нещо започва, че вече е почнало, но не знаеше какво. Сякаш предстоеше последното действие на някаква пиеса. Това бе началото на края на нещо, което му бе неизвестно; знаеше само, че няма да му е мъчно. Той ще бъде смирен и горд, за да има честта да бъде действащо лице или най-малкото свидетел.

(обратно)

III

Беше декември. Беше най-студеният декември, който си спомняше. Двете седмици в бивака бяха изтекли и вече четири дни чакаха времето да поомекне, за да пуснат Лайън на редовното му надбягване със Старата Бен. След това щяха да се приберат у дома. И поради тези непредвидени допълнителни дни, в които освен да чакат времето нямаше какво друго да се прави, удариха го на покер, само че уискито свърши и тогава ги изпратиха с Бун до Мемфис — дадоха им един куфар и бележка от майор Де Спейн до мистър Семз, производителя, да донесат още. Всъщност майор Де Спейн и МакКаслин изпращаха Бун да донесе уиски, а него — да гледа, щото Бун да се върне с по-голямата част или поне с известна част.

Джим, синът на Тени, го събуди в три. Облече се набързо, целият изтръпнал — не толкоз от студ, тъй като в огнището вече бумтеше и пращеше току-що запаленият огън, а от ранния зимен час, в който кръвта и сърцето са още бавни и си недоспал. После прекоси разстоянието между бунгалото и кухнята — под булото на кристалната непроницаема нощ земята бе като желязна и утрото над нея нямаше и след три часа да настъпи — усети с език и небце та чак до дъното на дробовете си увехналата тъмнина и влезе в кухнята, в нейната осветена от лампата топлина, идваща от запалената печка и замъглила прозорците — Бун седеше на масата и закусваше, превит над чинията, едва ли не в чинията, неспирната му челюст вече синкава от покаралата брада, лицето му невидяло вода, а грубата конска грива настръхнала като гребен: четвърт индианец, внук на жена от племето чикасо, който при случай се опълчваше с твърдите си невъздържани юмруци против всякакъв намек за една едничка капка чужда кръв, а в други случаи, обикновено след уиски, със същите юмруци и същия бяс потвърждаваше, че баща му е бил чистокръвен чикасо и дори главатар и че майка му е била само наполовина бяла. На ръст беше шест стъпки и четири инча; имаше мозъка на дете, сърце на кон и малки колкото копчета за обувки очи без дълбочина и без низост, без щедрост и без порочност, нежност или нещо подобно. Лицето му бе най-грозното, което момчето бе виждало. Напомняше намерен от някого орех, само че малко по-голям от футболна топка, върху който с ковашки чук някой е издялал чертите му и после го е боядисал предимно в червено; не индианско червено, а едно такова бистро и ярко, с което може би уискито имаше нещо общо, но най-вече бе онази руменина, дето идва от безгрижие и живот на открито; бръчките му не представляваха утайката на четирийсетте години, през които бе преминал, а идеха от непрестанното мръщене срещу слънцето и сумрака на тръстиковите гъсталаци, из които дебнеше дивеча, спечени след туй от лагерните огньове, до които бе лежал, мъчейки се да заспи на студената ноемврийска или декемврийска земя в очакване на зората, та да стане и пак да хукне на лов, сякаш времето бе нещо, през което минаваше и заминаваше, както през въздуха, и колкото от въздух се остарява, толкова и от него. Беше смел, верен, немарлив и непостоянен; ни професия имаше, ни занаят, но затуй пък беше с един порок и с една добродетел: уискито и абсолютната си неоспорима преданост към майор Де Спейн и братовчеда на момчето МакКаслин. „Понякога ми се струва, че и двете неща са добродетели“ — бе казал веднъж майор Де Спейн. „Или пороци“ — бе добавил МакКаслин.

Хапна и той и чу изпод дъските на пода кучетата, разбудени от миризмата на пържено месо и ходещи отгоре им нозе. Лайън се обади само веднъж, кратко и безапелационно, както става във всеки лагер — най-добрият ловец казва едно нещо веднъж, и то важи за всички, освен за глупците, а никое от кучетата на майор Де Спейн и МакКаслин не можеше да се мери с Лайън по големина, по сила и може би по храброст, макар да не бяха глупци; последният глупак между тях бе убит от Старата Бен миналата година.

Като привършиха, влезе Джим, синът на Тени. Фургонът бе готов. Аш решил да ги откара до линията, по която свличаха трупи, и там да махнат на влака, а за мръсните чинии трябваше да се погрижи Джим. Момчето знаеше защо. Не за пръв път бе слушал как старият Аш вади душата на Бун.

Беше студено. Колелата на фургона дрънчаха и клопаха по замръзналата земя; небето бе неподвижно и бистро. Той не тръпнеше, трепереше цял, бавно, безспирно и здравата; току-що излапаната храна натежаваше отвътре топла-топла, а отвън той трепереше бавно и безспирно, сякаш стомахът му се носи свободно накъдето си иска.

— Днес май няма да я гонят — рече той. — В такова време никое куче не може да души.

— Освен Лайън — каза Аш. — На Лайън нос не му трябва. Дай му мечка на него. — Бе увил краката си в кълчищени чували, а на главата си бе метнал юргана от своята постеля на кухненския под и така го бе загърнал около себе си, че на бистрата и слаба звездна светлина му се стори като нещо, което никога не е виждал. — Ще я гони и през хиляда акра лед! И ще я хване. Тия, другите псета, хич не ги смятай. Надуши ли Лайън мечката, не ги сравнявай с него!

— Че какво им е на другите кучета? — каза Бун. — Дявол да го вземе, ти какво разбираш от тия работи? Откак сме дошли, сега за пръв път си показваш опашката вън от кухнята. За две-три дръвца всеки знае да излезе.

— Нищо им няма — рече Аш. — И докато разчиташ на тях, все тъй нищо няма да им има. Едно, дето не можах да се науча от тях: цял живот да си гледам кефа.

— Добре де, днеска няма да излизат — каза Бун. Гласът му бе дрезгав, но сигурен. — Майорът обеща. Доде не се върнем аз и Айк…

— Времето днеска ще се пречупи. Ще омекне. А до довечера и дъжд — Аш се засмя, захихика някъде в юргана, който скриваше дори лицето му. — Хайде, мулета такива! — извика той и тръсна поводите, мулетата подскочиха напред, дръпнаха залитащия и дрънчащ фургон и след няколко стъпки отново забавиха, за да минат в своя жив и ситен тръс. — Освен туй искам да знам защо му е на майора да ви чака. Лайън нали е тука! Досега не съм чул да разправят, че някой от вас е докарал в лагера било мечка, било друго месо.

Сега Бун ще изругае Аш, а може и да го удари — помисли си момчето. Но Бун не направи нито едното, ни другото. Момчето знаеше, че никога не би посегнал, макар преди четири години да бе стрелял с взет назаем пистолет по един негър на улицата в Джеферсън — и тогава резултатът не бе по-друг от миналата есен, когато пет пъти гръмна по Старата Бен.

— За бога — каза Бун, — додето не се върна нощес, няма да пуснат нито Лайън, нито другите. Обеща ми човекът. Удари ги тия мулета бре! Бий ги! Да не искаш да замръзна?

Стигнаха линията и накладоха огън. След малко от гората в бледнеещия изток се показа и самият влак с трупите и Бун почна да маха. В топлия пощенски вагон момчето отново задряма, а Бун се заприказва с кондуктора и спирачите за Лайън и Старата Бен, както по-късно хората щяха да говорят за Съливан и Килрейн, а още по-късно — за Демпси и Тъни2. В просъница, клатушкан в раздрънкания и подскачащ вагон, той ги чуваше да приказват за нерези и телета, избити от Старата Бен, за оборите, които бе повалила, за ямите и капаните, които бе разрушила, за това, че под кожата си положително носи доста олово — Старата Бен, двупръстата саката стръвница на околността, на която от петдесет години насам хората наричаха всяка мечка с наранена от капан лапа или Двупръстата, или Трипръстата, или пък Куцата; Старата Бен обаче бе нещо извънредно (Главната, както й викаше генерал Компсън) и затова си бе спечелила слава, каквато и хората с удоволствие биха споделили.

Стигнаха Хоук на изгрев. Измъкнаха се с ловджийските си дрехи от топлия вагон — ботушите им кални, палтата кирливи, челюстите на Бун небръснати. Но това нямаше значение. Хоук бе само една дъскорезница, едно пълномощничество, два магазина и една товаръчна шахта на страничната линия и тук всички мъже носеха ботуши и бозави палта. Подир малко пристигна влакът за Мемфис. Бун купи от вестникопродавеца три пакетчета пуканки с меласа и една бутилка бира, а момчето отново заспа, унесено от неговото джвакане.

Но в Мемфис беше друго. Тук, в сравнение с високите сгради и каменните паважи, изящните файтони и конски коли, мъжете с колосани яки и вратовръзки, техните ботуши и палта изглеждаха още по-груби и още по-кални, а брадата на Бун — по-дълга и по-страшна; лицето му все повече се превръщаше в нещо, което не би трябвало да показва вън от гората, или най-малкото много далеч от майор Де Спейн, МакКаслин, или някой, който го познава и би могъл да каже: „Не бойте се! Нищо няма да ви направи!“ Бун премина лъскавия под на гарата, а лицето му се въртеше на всички посоки, защото чистеше с език пуканките от зъбите си; ходеше с вдървени крака, разкрачено, сякаш стъпва по намазано с масло стъкло, а брадата му синееше като металическите части на нова пушка. Първата кръчма отминаха. Дори през затворените врати момчето надуши миризмата на дървени стърготини и смрадта на разлян алкохол. Бун се разкашля. След минутка се поуспокои и рече:

— Да й се не види и настинката! Къде ли я пипнах?

— На гарата — каза момчето.

Бун бе закашлял отново, но спря и погледна към Айк.

— Какво викаш?

— Нищо ти нямаше, като тръгнахме, и във влака нищо ти нямаше.

Бун го гледаше и примигваше. После спря да мига. И кашлицата му мина. Само тихо рече:

— Дай ми един долар назаем. Хайде. Имаш. Вчера ако си имал, и днес имаш. Не искам да кажа, че си стиснат, защото не си. Ти просто май никога не се сещаш имаш ли нужда от нещо, нямаш ли. Аз като бях на шестнайсет, банкнотата се стопяваше, преди да съм успял да прочета името на банката, дето ги пуска. — И съвсем тихо додаде: — Айк, дай ми един долар.

— Ти нали обеща на майора. И на МакКаслин обеща. Докато не се върнем…

— Добре бе — смирено и търпеливо каза Бун, — какво мога да направя с един долар? Втори няма да ми дадеш.

— Дяволски си прав, че няма — каза момчето, също тихо и ледено гневно, но в този миг си припомни: Бун хърка на твърдия стол в кухнята, за да следи часовника и да ги събуди с МакКаслин, та да ги откара на седемнайсет мили в Джеферсън и оттам да хванат влака за Мемфис; спомни си дивото, незапрягано никога пъстро пони от Тексас, което по негово настояване МакКаслин му разреши да купи и което той и Бун купиха на търг за четири долара и седемдесет и пет цента и после го доведоха вкъщи, вързано между две добри и стари кобили с парчета бодлива тел, понито, дето никога в живота си не бе виждало ронена царевица и дори не знаеше какво е, а сигурно си мислеше, че са някакви буболечки, и Бун (тогава той беше десетгодишен, а Бун си остана десетгодишен цял живот) реши, че понито вече е омекнало, сложиха му един кълчищен чувал на главата, викнаха четирима негри да го държат и го запрегнаха в една стара двуколка, а той и Бун се качиха и Бун извика „Готово, момчета! Пускайте!“, един от негрите — Джим, синът на Тени — дръпна чувала и веднага отскочи да си спаси живота: първото колело хвръкна от единия стълб на разтворената порта и в същия миг Бун хвана Айк за яката и го метна в канавката, та останалото видя на части: другото колело, което префуча през страничната врата, търкулна се през задния двор и скочи на верандата, и след това парчетиите от двуколката, пръснати по пътя, а Бун, светкавично политащ по корем в експлозия от прахоляк, но продължаващ да стиска юздата. След два дни най-после откриха понито на седем мили, хамутът му още на шията, оглавникът — охлузен и каишите намотани около врата — същинска херцогиня с два реда гердани. И даде на Бун искания долар.

— Добре — каза Бун, — влез и ти, не стой на студено.

— Не ми е студено — отвърна той.

— Можеш да си поръчаш лимонада.

— Не искам лимонада.

Вратата хлопна зад гърба му. Слънцето се беше издигнало. Почваше ясен ден въпреки приказките на Аш, че до вечерта щяло да вали. Постопли се. Утре можеше да я подгонят. В сърцето му отново бликна старият живот, първобитен като всеки път и като в оня първи ден; той никога нямаше да го загуби, колкото и да остарее в това преследване и в този лов — то бе най-хубавото, за което си струва да живееш: унижението и гордостта. Но сега не бива да мисли за това. Вече му се струваше, че тича обратно на гарата, по самите релси — първият влак, който отива на юг; не, не трябва да мисли за това! Улицата бе оживена. Наблюдаваше големите нормански впрегатни коне, издокараните фиакри, от които слизаха мъже с фини палта и розовички жени в кожи и влизаха в салона на гарата. Преди двайсет години баща му бе дошъл в Мемфис с кавалерията на полковник Сарторис под командването на Форест3, минали по главната улица (бе чувал от хората) и право в салона на хотел „Гейозо“, а там офицерите на янките4 насядали в кожените кресла и храчат в лъскавите високи плювалници, после си отишли…

Вратата зад гърба му се отвори. Бун обърса уста с опакото на ръката си.

— Сега да си свършим работата и да се омитаме от тука.

Отидоха и напълниха куфара. Не разбра къде и кога Бун е докопал още една бутилка. Без съмнение, бе я получил от мистър Семз. Когато на залез същия ден стигнаха Хоук, тя беше празна. Обратният влак за Хоук тръгваше след два часа. Върнаха се направо на гарата, както беше наредено на Бун от майор Де Спейн и от МакКаслин и за изпълнението на което пратиха и момчето, да следи. Бун надигна бутилката най-напред в нужника. Там обаче се яви човек с униформена фуражка и каза, че мястото не е за пиене, погледна Бун в лицето и нищо повече не издума. След това Бун си напълни една водна чаша — под ръба на масата в ресторанта, — но управителката заяви, че и там не може да се пие и затова Бун се върна в нужника. После разказа на келнера-негър и на всички останали в ресторанта, които по неволя трябваше да го слушат и които никога не бяха чували за Лайън, пък и не ги интересуваше, всичко им разказа за Лайън и Старата Бен. След това изведнъж се сети за зоологическата градина. Бе разбрал, че за Хоук има още един влак в три часа и реши да разгледат градината и да хванат влака в три, за да му остане време да се отбие до нужника трети път. Тогаз щели да вземат първия влак за бивака, да поведат Лайън и да се върнат в зоологическата градина, където, казваше той, мечките се хранели само със сладолед и женски пръстчета и затова трябвало да ги оставят на Лайън.

Така изпуснаха първия влак — този, който по начало трябваше да вземат, но той успя да доведе Бун за следващия в три часа. Сега всичко беше в ред. Бун изобщо не отиде до края на вагона, а си пиеше на пътеката и плещеше за Лайън, а хората, които задържаше да го слушат, вече не смееха като оня на гарата да му кажат, че тук не се пие.

Когато на залез стигнаха Хоук, Бун спеше. Момчето го събуди, свали го заедно с куфара от влака и дори го убеди да хапне нещичко в лавката на дъскорезницата. Като се качиха наново в пощенския вагон на дърварския влак за гората, Бун вече се чувстваше добре, слънцето залязваше цялото червено, небето вече тъмнееше и им бе ясно, че тази нощ земята няма да замръзне. Този път заспа момчето — сви се зад нажежената печка, а вагонът, нали беше без яйове, подскачаше и дрънчеше; Бун, спирачът и кондукторът разговаряха за Лайън и за Старата Бен, защото те вече знаеха за какво става дума, тук вече си бяха у дома.

— Облачно и вече се топи — каза Бун. — Утре Лайън ще я хване.

Лайън или някой друг. Но не и Бун. Никой никога не бе виждал Бун да удари нещо по-голямо от катерица, ако не се смята негърката в деня, когато пет пъти бе стрелял по негъра. Беше грамаден негър и само на десет стъпки, а Бун стреля пет пъти с пистолета, взет назаем от негъра-кочияш на майор Де Спейн; негърът, по когото Бун стреля, измъкна един от ония пистолети дето ги пращат по пощата за долар и половина, и сигурно щеше да направи Бун на решето, но неговият заяде, пет пъти се чу едно „сник-сник-сник-сник-сник“, а Бун гърмеше ли гърмеше, счупи стъклото на един прозорец, което излезе на МакКаслин четирийсет и пет долара, и улучи в крака една негърка, която случайно минавала оттам, само че за това плати майор Де Спейн — двамата с МакКаслин сякоха колодата да решат кой ще плати прозореца и кой крака на жената. А тази година, още в първото утро на лагера, еленът мина точно над главата на Бун; момчето чу старата му пушка, изпафка пет пъти и след това се разнесе гласът му: „Бог да го убие! Дръжте го! Дръжте го!“ Когато стигна на мястото, видя, че между дирите на елена и петте гилзи на Бун няма и двайсет разкрача.

Тази нощ в лагера бяха дошли и пет души гости от Джеферсън: мистър Баярд Сарторис и синът му, синът на генерал Компсън и двама други. На сутринта погледна от прозореца в тънкия сив ръмеж на утрото, който Аш беше предрекъл, и какво да види: прави и наклякали под дъжда има-няма две дузини хора, от тия, дето десет години са хранили Старата Бен с царевица, с нерези и телета, нахлупили вехтите шапки, с ловджийски палта и дочени гащи, дето ни един градски негър няма да държи и ще ги хвърли или ще ги изгори, и само гумените им ботуши здрави и свястни, едни с износени почернели пушки, други без. Докато хапнат, надойдоха още дузина, кой на кон, кой пешком: дървари от сечището на тринайсет мили по-долу и бичкиджии от Хоук — между тях с пушка беше единствено кондукторът на дърварския влак. И тъй като не всички бяха въоръжени, хайката, която майор Де Спейн поведе в леса нея сутрин, бе почти толкова силна, колкото бойните групи, които бе водил през последните мрачни дни на 64-а и 65-а. Малкият двор не можа да ги побере. Преляха от него на поляната, където майор Де Спейн оседлаваше кобилата си, а чичо Аш с мръсната си престилка натискаше мазните патрони в карабината му и като се качи на коня, подаде му я. До стремената му, не като куче, а като кон стоеше грамадното навъсено синьо куче, примигващо със сънливите си топазени очи към нищото, глухо дори за воя на псетата, които Бун и Джим водеха на каишки.

— Днес генерал Компсън ще яхне Кати — нареди майор Де Спейн. — Миналата година й пусна кръв; ако тогаз беше с муле, дето да не мръдне, щеше…

— Не — обади се генерал Компсън, — стар съм вече да се мотая из гората на седло, ни муле ми трябва, ни кон. Пък и миналата година ми беше късметът, изпуснах го. Днес отивам на пусия. Нека момчето да яхне Кати.

— Чакай — рече МакКаслин, — Айк има да гони мечки цял живот. Нека друг…

— Не! — настояваше генерал Компсън. — Аз искам Айк да вземе Кати. Той е станал вече по-добър и от тебе, и от мене и подир десет години ще бъде като Уолтър.

Най-напред не можа да повярва, но майор Де Спейн го потвърди. Метна се тогава на едноокото муле, дето не трепваше пред кръвта на диво животно, и погледна кучето, неподвижно до стремето на майор Де Спейн — в струещата отгоре сива светлина то изглеждаше по-голямо от теле, по-голямо дори и от себе си — с грамадна глава, с гърди едва ли не като неговите, със синята козина, под която мускулите трепваха и се дръпваха при всякакъв допир, тъй като сърцето което ги хранеше с кръв, не обичаше никого и нищо. Стоеше като кон и все пак не кон, защото конят внушава тежест и бързина, а Лайън внушаваше не само кураж и всичко останало, необходимо за укрепването на волята и желанието да преследваш и убиеш, но и някаква издръжливост, волята и желанието да издържиш над всякакви възможни граници на плътта, за да надделееш и да умъртвиш. И кучето го погледна. Отмести глава и го изгледа сред обичайния вой на другите кучета, с ония жълти очи, които бяха също тъй бездънни и лишени от смисъл, щедрост, доброта или порочност като очите на Бун. Бяха просто студени и сънливи. След това примигна и Айк разбра, че вече не го гледа, че изобщо не го е гледало.

Той чу първия вик. Лайън бе вече изчезнал, а Сам и Джим оседлаваха мулето и коня, които запрягаха във фургона. Видя как и останалите кучета се пръскат, душейки и скимтейки, и също изчезват. Тогава то, майор Де Спейн, Сам Фадърз и Джим, синът на Тени, потеглиха след тях и чуха първия вик от мократа топяща се гора, на не повече от двеста метра напред, висок, с онази почти човешка окаяност, която познаваше добре; кучетата присъединиха гласовете си и най-сетне свъсеният лес откликна и закънтя. Препуснаха. Струваше му се, че наистина вижда огромното синьо куче, което мълчаливо се провира напред, и мечката: гигантската тлъста маса с размерите на локомотив, която бе видял в оня ден преди четири години да прекосява повалените от урагана дървета по-бързо, отколкото бе вярвал, че мечка може да се движи, по-бързо и от кучета, и от мулета. Чу се изстрел. Лесът се отвори, препускаха бързо, шумотевицата се стапяше напред; отминаха човека, който бе стрелял — един от блатарите, една сочеща ръка, едно изпито лице, един малък черен отвор, ограден с изгнили зъби, от който излизаха викове.

Чу нова нотка в лая на кучетата и ги забеляза на двеста метра напред. Стръвницата се бе обърнала. Видя как Лайън я връхлетя, а тя го отхвърли встрани, втурна се към лаещите кучета, уби едно от тях, завъртя се и отново побягна. Изведнъж се намериха сред вълна от летящи кучета. Чу виковете на майор Де Спейн и Джим и куршумения трясък на кожения бич, с който Джим се помъчи да ги върне. След това той и Сам Фадърз останаха сами. Едно от кучетата бе продължило да тича с Лайън. Позна го по гласа. Младото, което и преди една година нямаше вярна преценка и което в сравнение с хитростта на останалите, още можеше да мине за глупаво. Може би това е именно храбростта — помисли си той.

— Правилно — каза Сам Фадърз зад гърба му. — Съвсем вярно. Трябва, ако можем, да й отрежем пътя към реката.

Пред тях се изпречиха тръстиките: препятствие. Но той знаеше през тях пътека. И Сам я знаеше. Измъкнаха се от храсталака и безпогрешно налучкаха началото на пътеката. Тя пресичаше препятствието и излизаше на висок открит хълм над реката. Чу равното изтрещяване от пушката на Уолтър Юъл, след това още две.

— Не — каза Сам. — Още чувам кучето. Давай!

Измъкнаха се от тесния тунел на шибащата и съскаща тръстика и все още в галоп излязоха на хълма, под който гъстата жълта вода на реката, мътна в сивата неравномерна светлина, сякаш не помръдваше. Сега и той чу кучето. Но то не тичаше. Викът му бе преминал в пронизителен френетичен вой. По стръмния бряг тичаше Бун, на гърба му, вързана с въже от плужен впряг, подскачаше и го удряше старата му пушка. Като ги видя, стрелна се и хукна към тях с подивяло лице; хвърли се към мулето зад момчето и се развика:

— Проклета лодка! Кой я остави на отсрещния бряг? А тя прекоси направо! Лайън беше по петите й! И малкото куче. Нямаше как да стрелям, Лайън беше току до нея. Бързайте! Бързайте! — и риташе с пети хълбоците на мулето.

Спуснаха се по брега; размекната, пръстта бе станала хлъзгава, върбалакът изпука и се намериха във водата. Той не усети нито удар, нито студ и заплува от едната страна на мулето, хванал с една ръка лъка на седлото, в другата вдигнал пушката; от другата страна на мулето плуваше Бун. Някъде зад тях беше и Сам. В този миг водата около тях се напълни с кучета. Те плуваха по-бързо от мулетата и вече се катереха по отсрещния бряг, докато мулетата търсеха под нозете си твърдата почва. От брега зад тях викаше майор Де Спейн и като се обърна, той видя Джим, сина на Тени, който навлезе с коня си във водата.

Гората пред тях и натежалият от дъжд въздух се превърнаха в един рев. Кънтеше и откликваше, ехото се връщаше и се разбиваше в брега зад тях, отскачаше и наново кънтеше, додето накрая му се стори, че всички кучета, които някога са ловували из тези земи, са се сбрали да лаят по стръвницата. Щом мулето се показа от водата, възседна го. Бун не се реши да язди отново. Докато изкачваше брега, момчето пъхна и другия си крак в стремето и навлезе в гъсталака, който растеше по края. Тогава видя стръвницата изправена на задните си крака, подпряла гръб на едно дърво, а наоколо се въртяха лаещите кучета. Лайън отново се нахвърли, просто полетя във въздуха.

Този път мечката не го удари. Хвана кучето с две лапи, едва ли не гальовно, и падна заедно с него. Той скочи от мулето. Запъна и двете петлета на пушката, ала от развилнялата се пъстра маса кучешки тела не можа нищо да види. След малко мечката отново се показа. Бун крещеше нещо, което не разбра. Лайън продължаваше да се държи за гърлото на мечката, а тя, полуизправена, удари с лапа едно от другите кучета, отхвърли го на пет-шест крачки и продължи да се възправя, все по-нагоре, сякаш няма намерение да спре да расте, изправи се и почна да дере Лайън с предните си лапи. След това Бун се затича. Момчето видя в ръката му блясъка на острие и в следващия миг Бун скочи сред кучетата, разпъди ги с ритници и с един отскок яхна стръвницата както се яхва муле, сключи крака под корема и пресегна с лявата си ръка, под гърлото й, където висеше Лайън, и след това блясъкът на ножа се издигна и потъна надолу.

Потъна само веднъж. В миг заприличаха на някаква статуя: кучето, мечката, човекът на гърба й, въртящ и наместващ бързото острие. След това се стовариха на земята — теглена от тежестта на Бун, тя падна назад и го затисна. Най-напред се появи гърбът й, отново възседнат от Бун. Той не изпускаше ножа и момчето още веднъж схвана с най-малките подробности движенията на ръката и рамото му — Бун търсеше и опипваше; стръвницата внезапно се изправи, вдигна със себе си и човека, и кучето, обърна се и все тъй, с човека и кучето, направи няколко крачки към гората, проходи просто като човек и като човек се строполи. Не рухна, не се преви. Падна цялата, както падат дърветата, и след падането сякаш и тримата — човек, куче и мечка — отскочиха веднъж и се успокоиха.

Джим и той се спуснаха нататък. Бун бе коленичил до главата на мечката. Лявото му ухо бе разкъсано, левият му ръкав го нямаше, десният му ботуш бе разпран отгоре до долу; по крака му се стичаше тънка струя ясна кръв и се размиваше от ситния дъжд, кръв имаше по ръката му и по лицето, което сега вече не изглеждаше диво, а съвсем спокойно. Всички заедно отделиха челюстите на Лайън от гърлото на звяра.

— По-полека, ще ви вземат дяволите! — извика Бун. — Не виждате ли, всичките му черва са излезли! — И взе да се съблича. После със спокоен глас се обърна към Джим — Докарай лодката! Ще я видиш до брега на около стотина метра. Там беше.

Джим, синът на Тени, се изправи и тръгна. И тогава — не запомни: вик ли бе или просто възклицанието на Джим, или пък случайно бе вдигнал очи — видя Джим да се навежда и съзря Сам Фадърз да лежи неподвижно по очи в отъпканата кал.

Не че мулето го бе хвърлило. Той си припомни, че когато Бун се затича, Сам вече бе слязъл от седлото. По него не откриха никакъв белег и когато той и Бун го обърнаха по гръб, очите му бяха отворени и им каза нещо на оня език, на който едно време си говореха с Джо Бейкър. Но не можа да мръдне. Джим докара лодката; чуха го да вика през реката на майор Де Спейн. Бун зави Лайън с палтото си и го свали до лодката, а те пренесоха Сам. После се върнаха и с каишите на Джим вързаха стръвницата за лъка от седлото на едноокото муле, дотътраха я до лодката, а Джим оставиха да преведе коня и двете мулета през реката. Майор Де Спейн хвана носа на лодката, а Бун скочи, преди да се е ударила в насрещния бряг. Де Спейн погледна Старата Бен и тихо каза:

— Добре — после нагази във водата, наведе се и бутна Сам Фадърз, а Сам го погледна и му каза нещо на оня стар език, дето само Джо Бейкър го разбираше. — Не знаеш ли какво се е случило? — попита го той.

— Не, сър — отвърна момчето. — Не е било от мулето. Просто от нищо. Когато Бун се спусна към стръвницата, той беше слязъл. После го гледаме — паднал на земята.

Бун крещеше на Джим, който все още се намираше посред реката:

— Бързо бе, дявол да го вземе! Дай ми мулето!

— За какво ти е муле? — попита го майор Де Спейн.

Бун дори не го погледна.

— Отивам в Хоук за доктор — спокойно каза той. Под съхнещата бистра кръв лицето му също изглеждаше спокойно.

— Ти сам имаш нужда от доктор — каза майор Де Спейн. — Джим…

— Глупости! — рече Бун и се обърна към майор Де Спейн. Лицето му бе все така спокойно, само в гласа се долавяше леко повишен тон. — Не виждате ли, че всичките му черва са навън?

— Бун! — извика майор Де Спейн. Сега и двамата се гледаха. Бун беше с една глава по-висок от майор Де Спейн; сега дори момчето бе станало по-високо от майор Де Спейн.

— Но аз трябва да намеря доктор, иначе тия проклети черва…

— Добре — рече майор Де Спейн. От водата се показа Джим. Конят и второто муле вече бяха надушили Старата Бен; дърпаха се и подскачаха по целия път до върха на брега и теглеха Джим и той едва ги спря, върза ги и се върна. Майор Де Спейн откачи ремъка на компаса от илика на ревера си и го подаде на Джим. — Върви в Хоук и доведи доктор Крофорд. Кажи му двама са болни. Вземи моята кобила. Можеш ли да намериш пътя от тука?

— Да, сър — каза Джим.

— Бягай тогава! — каза майор Де Спейн и се обърна към момчето: — А ти подкарай мулетата и коня и се върни да вземеш фургона. Ние ще слезем по реката до моста Куун. Там ще се чакаме. Ще го намериш ли?

— Да, сър — отвърна момчето.

— Тръгвай!

Върна се при фургона и едва сега разбра колко далече са отишли. Преваляше обед, когато мулетата най-сетне налучкаха верните следи и тогава върза коня за задната врата на фургона. Моста Куун стигна но мръкнало. Лодката го бе изпреварила. Още невидял ни лодка, ни вода, трябваше да скочи от наведения фургон и все още с поводите в ръце, да го заобиколи, за да хване мулето, най-напред за опашката и след това за ухото, да забие пети в земята и тъй да го задържи, додето по брега се покатери Бун. Въжето на коня се бе скъсало и той бе изчезнал по пътя за лагера. Обърнаха фургона, изкараха мулетата, а той отведе здравото, плашливо муле на стотина метра и го върза там. Бун бе вече донесъл Лайън, Сам Фадърз седеше изправен в лодката и когато го вдигнаха, помъчи се да ходи и сам да изкатери брега до фургона, опита да се качи в колата, но Бун не го остави, грабна го и го постави на седалката. После привързаха Старата Бен за едноокото муле, повлякоха я по стръмния бряг и с помощта на два кола, подпрени на задната врата, я натикаха във фургона, той доведе здравото муле, което Бун насила застави да си провре главата през хамута, и като го биеше по коравата муцуна, която кънтеше като куха, впрегна го, а то цялото трепереше. Тогава рукна дъждът, сякаш цял ден ги бе чакал да свършат.

Прибраха се в лагера в дъжда, в поройния и непрогледен мрак и дълго преди да видят светлините, чуха роговете и откъслечните изстрели, с които им сочеха пътя. Наближавайки малката стъмена хижа на Сам, той се помъчи да стане. Отново промърмори на езика на дедите си, после ясно каза:

— Пуснете ме. Пуснете ме.

— Той няма огън — рече Де Спейн. — Продължавай!

Сам се олюля и понечи да стане.

— Пуснете ме, господарю! — каза той. — Да си ида у дома!

Момчето спря фургона, Бун слезе и вдигна Сам. Този път не го изчака да пристъпи, направо го отнесе в хижата, а майор де Спейн разрови покритите въглени в огнището, припали късче хартия и запали лампата; Бун настани Сам на одъра, изу му ботушите, а майор Де Спейн го покри. Момчето го нямаше, в това време държеше мулетата — здравото и сега бе направило опит да избяга, защото със спирането на фургона миризмата на Старата Бен отново се понесе напред в поройната чернилка на въздуха; сигурно Сам Фадърз пак бе отворил очи с оня поглед, който вижда по-далеч и от тях, и от хижата, по-далеч от смъртта на една мечка или агонията на едно куче. После продължиха към неспирните вайкащи се рогове и гърмежите, които сякаш оставаха недокоснати някъде в сгъстената мрачина, додето следващият изстрел не се присъединеше и слееше с тях, към светналите измити прозорци и тихите лица, които посрещнаха влизането на Бун, окървавен и съвсем спокоен, понесъл вързопа от палтото си. Той остави Лайън върху сламеника на своя вмирисан нар, чиито дипли дори Аш, сръчен в домакинската работа като жена, нито веднъж не можа да оправи.

Лекарят на дъскорезницата в Хоук бе вече пристигнал. Бун не му даде да го докосне, преди да се е погрижил за Лайън. Лекарят не пожела да рискува с хлороформ. Прибра му червата и го заши — майор де Спейн държеше главата на кучето, а Бун — краката. Но Лайън не шавна. Лежеше с отворени към нищото жълти очи, а мълчаливите мъже с нови ловджийски дрехи се тъпчеха в душната стаичка, пълна с вонята на Бун и неговите парцали, и гледаха. Лекарят след това почисти и дезинфекцира лицето, ръката и крака на Бун, превърза го и после — момчето ги поведе с фенера — той, МакКаслин, майор Де Спейн и генерал Компсън се отправиха към хижата на Сам Фадърз. Джим, синът на Тени, бе наклал огън; завариха го да клечи до него и да дреме. Откак Бун го бе оставил на одъра, Сам не бе помръдвал, лежеше все той покрит от майор Де Спейн с одеялата, но отвори очи и подред изгледа лицата над себе си. МакКаслин го докосна по рамото.

— Сам — каза той, — докторът сега ще те прегледа.

Сам измъкна ръце от завивките и се засуети с копчетата на ризата си, а МакКаслин го спря.

— Остави, ние ще ти помогнем.

Съблякоха го. Меднокафяво и без косми, пред тях лежеше тялото на старец, на един дивак, комуто не се събираше и едно поколение, откак е излязъл от леса, бездетен, без близки и без народ — неподвижен, с отворени, но вече никого не виждащи очи. Лекарят го прегледа, дръпна одеялата нагоре и прибра стетоскопа в чантата си, после щракна ключалката и само момчето разбра, че и Сам ще умре.

— Изтощение — каза докторът, — може би удар. Човек на неговите години да преплува реката през декември… Ще се оправи. Ден-два да лежи. Има ли кой да го наглежда?

— Все още има някой — каза майор Де Спейн.

Върнаха се във вмирисаната стаичка, където Бун продължаваше да седи на сламеника, хванал под ръка главата на Лайън, а мъжете — тези които бяха тичали след Лайън, и другите, които никога не бяха го виждали до днес, минаваха мълчаливо един по един да го видят и си отиваха. После се съмна и всички се събраха на двора да погледат старата Бен — и нейните очи бяха отворени, а бърните й заголваха прогнилите зъби; видяха премазаната лапа и малките твърди подутини под кожата — това бяха отколешните куршуми (преброиха петдесет и два — еленови сачми, топчести и остри куршуми от бойна пушка), видяха и едничката, почти неразличима резка под лявото рамо, където ножът на Бун най-сетне бе намерил ключа на живота й. Аш заудря дъното на тигана с лъжица да ги вика за закуска и момчето установи, че сега за първи път не чува глъчката на кучетата под кухнята. Сякаш дори мъртва на двора, старата стръвница все още бе онзи могъщ ужас, който те не смееха да срещнат очи в очи без присъствието на Лайън.

Дъждът бе спрял през нощта. Към средата на утрото слънцето се показа, бързо прогори мъглите и облаците и стопли земята и въздуха. Почваше един от онези безветрени декемврийски дни по Мисисипи, които са нещо като разгара на сиромашкото лято. По хрумването на Бун изнесоха Лайън на пруста, на слънце.

— Проклятие! — говореше той. — Нали знаете, все не му се стоеше вътре, а аз го задържах. — Грабна един от железните лостове и разкова дъските от нара си, та да вдигнат и изнесат Лайън, без да го разместват, заедно със сламеника, след това го преместиха на пруста и го оставиха с очи към гората.

После докторът, майор Де Спейн, МакКаслин и Айк прескочиха до хижата на Сам Фадърз. Този път Сам не отвори очи, а дишането му бе тъй стихнало и тъй спокойно, че едва се долавяше. Докторът не извади слушалката, не го докосна дори.

— Добре е — каза той. — И не е настинал. Просто му е минало.

— Минало? — повтори МакКаслин.

— Да. Със старите хора понякога се случва. Като се наспят, или пък само една глътка уиски и…

Върнаха се в къщата. И тогава заприиждаха — жителите на блатата, изпитите мъже, които поставяха капани и живееха от хинин, миещи се мечки и речна вода; фермери с царевични и памучни нивици в окрайнините на леса, чиито парчета земя, обори и свинарници познаваха добре лапите на старата мечка; дървари от сечището и бичкиджии от Хоук; граждани от по-далечни места, чиито гончета стръвницата бе избивала, разрушавала капаните и вълчите им ями. Идваха на коне и пеша, с коли влизаха в двора, хвърляха й по един поглед, после минаваха пред пруста, гдето лежеше Лайън, напълниха двора и преляха от него, събраха се почти сто души, едни наклякали, други изправени в топлата и дремлива светлина на слънцето, разговаряха тихо за лов, за дивеч и за кучета, за мечки, елени и хора, вече изчезнали от лицето на земята, а от време на време огромното синьо куче отваряше очи, не защото ги слушаше, а просто да погледне гората за миг и отново да ги затвори, да си спомни леса и да види дали още всички са наоколо. Умря на залез слънце.

Същата вечер майор Де Спейн реши да напусне бивака. Отнесоха Лайън в гората (всъщност носеше го Бун), загърнат в една от неговите черги; никому не бе разрешил да го доближи. Бун носеше Лайън, а момчето, генерал Компсън, Уолтър и още петдесетина мъже крачеха след него с фенери и факли от борина, мъже от Хоук и от по-далече, които трябваше да потеглят с конете си по тъмно, блатари и трапери, които трябваше да се прибират пешком в своите пръснати и скрити хижи. Бун не даде никому да изкопае гроба, спусна Лайън в ямата, покри го и тогава над главата на кучето застана генерал Компсън — блясъкът и димът на борината се носеха нагоре в зимните клони — и заговори, както се говори за човек.

Прибраха се в бивака. Майор Де Спейн и МакКаслин бяха опаковали багажа. Фургонът бе вече запрегнат и мулетата гледаха навън, към края на леса, всичко бе натоварено, кухненската печка — изстинала, по масата се търкаляха остатъци студена храна и твърд хляб, само кафето бе горещо. Когато момчето влезе в кухнята, МакКаслин бе вече ял.

— Какво? — развика се той. — Какво? Аз оставам!

— Тази вечер се прибираме — рече МакКаслин. — Де Спейн иска да се връщаме.

— Не! — сопна се той. — Аз оставам.

— В понеделник си на училище. Вече си изпуснал цяла седмица. До понеделник трябва да наваксаш. Сам Фадърз е добре. Нали чу какво каза доктор Крофорд? При него ще останат Бун и Джим, додето се оправи.

Задъхваше се. Надойдоха и другите. Бързо и почти безумно изгледа всички лица. Бун бе намерил нова бутилка. Надигна я, удари дъното с длан, после захапа подалата се тапа и я изплю на пода. След това отпи.

— Правилно! — каза Бун. — Връщаш се на училище. Иначе аз ще ти подпаля опашката, ако Кас не ще, пък хич не ме интересува дали си на шестнайсет или на шейсет! Какво по дяволите, мислиш да правиш без образование? Я виж Кас! Ами аз? Какво щеше да излезе от мен, ако не бях ходил на училище?

Отново погледна МакКаслин. Усещаше как дъхът му става все по-чест и по-плитък, сякаш в кухнята от толкова много хора въздухът не му стига.

— Днес е четвъртък. Ще си дойда в неделя вечерта с някой от конете. В неделя ще се прибера. И през нощта ще наваксам каквото съм изпуснал. МакКаслин!

— Не! Казах вече. Сядай да вечеряш — рече МакКаслин. — А ние да излезем…

— Почакай, Кас — намеси се генерал Компсън. Момчето не бе го видяло и сега изведнъж усети ръката му на рамото си. — Какво има, момчето ми?

— Трябва да остана — каза той. — Трябва!

— Добре — каза генерал Компсън. — Можеш да останеш. Ако от една пропусната седмица в училище можеш да останеш толкова назад, че после да се потиш, за да разбереш какво са наблъскали платените даскали между кориците на една книга, по-добре изобщо да се откажеш! А ти, Кас, млъкни — обърна се той към МакКаслин, макар че МакКаслин и дума не бе изрекъл. — Ти си с единия крак на фермата, а с другия в банката! Още не си можел да ходиш, без да се подпираш, когато това момче е било вече зрял мъж, преди още вашите проклети Сарторисовци и Едмъндовци да са измислили фермите и банките, които ви попречиха да разберете, че това момче се е родило знаещо какво го чака и може би малко уплашено, но безстрашно! Я как върви по десет мили с компаса! И пожела да застане очи в очи със стръвницата, която никой от нас нито веднъж не приближи на един куршум разстояние. А после се върна по компаса среднощ! Бог ми е свидетел, тия ваши ферми и банки май за това са създадени, а? Няма ли да кажеш?

МакКаслин мълчеше.

— Трябва да остана — рече момчето.

— Дадено! — каза генерал Компсън. — Храна има колкото щеш. Но се връщаш в неделя, както обеща на МакКаслин, чу ли? И не в неделя вечерта, а в неделя!

— Да, сър — каза той.

— Добре — отсече генерал Компсън. — Сядайте да ядем, момчета. Да почваме, че додето се приберем, студ ще стегне.

Ядоха. Фургонът бе вече натоварен и готов да тръгне. Оставаше им само да се качат. Бун щеше да ги откара до пътя, до оборите на фермата, където бе оставена каручката. Застана до фургона — само един силует, откроен на небето — с превързана глава, сякаш е с пайтански5 тюрбан, по-едър от всички останали, с надигната бутилка. После я отлепи от устата си, без дори да я навежда, тя се завъртя и проблесна на слабата звездна светлина, както проблясват само празни бутилки.

— Тия, дето тръгват — каза той, — да се качват на проклетия фургон! Тия, дето остават, да се махат от проклетия път!

Качиха се. Бун скочи на капрата до генерал Компсън и фургонът се раздвижи, отправи се в тъмното, потъна в нощта и момчето го изгуби от очи. Но той още го чуваше — бавно и отмерено потракваше дървената рама, подскачаща от камък на камък. И когато вече фургонът заглъхна, до него долетя гласът на Бун — пееше дрезгаво, без мелодия и с пълни гърди.

Това бе в четвъртък. В събота сутринта Джим, синът на Тени, взе дърварските коне на МакКаслин, които ни веднъж от шест години не бяха напускали гората, и късно същият следобед прекрачи вратата на лавката, където МакКаслин раздаваше на изполичарите и надничарите си дажбите за идната седмица. Този път МакКаслин реши да не рискува и да не чака, докато майор Де Спейн склони да впрегне своята кола. Взе своята — Джим вече спеше на задната скамейка — и подкара към Джеферсън. Там почака, додето майор Де Спейн се преоблече и нахлузи ботушите, същата нощ в тъмното изминаха трийсетте мили и на утрото в неделя се прехвърлиха на очакващите ги муле и кобила; с възкачването на слънцето излязоха от леса и се спуснаха към ниското било, гдето бе погребан Лайън. Ниската купчина неизсъхнала пръст, по която личаха следи от лопатата на Бун, бе на мястото си, а отвъд гроба се виждаше скован между четири кола от прясно одялкани клони чардак, върху който лежеше загърнат в одеяло вързоп. Бун и момчето клечаха между чардака и гроба, Бун бе махнал, просто отлепил превръзките от главата си и на слънцето дългите драскотини от ноктите на Старата Бен напомняха засъхнала смола. Бун скочи и се нахвърли срещу тях със старата пушка, която, както се знае, никога нищо не бе улучвала, но МакКаслин бе вече слязъл от мулето, ритвайки стремената, и пристъпваше към Бун.

— Стой там! — каза Бун. — Няма да ти дам да го пипнеш. Спри, МакКаслин, казвам ти!

Но МакКаслин продължаваше да пристъпва, без да бърза.

— Кас! — извика майор Де Спейн. — Бун! Хей, Бун! — Скочи и той от кобилата, момчето бързо се надигна, а МакКаслин пристъпваше бавно, приближи гроба и като протегна непоколебимо ръка, внезапно и все пак не бързо, хвана пушката по средата и застанаха с Бун един срещу друг от двете страни на гроба на Лайън, и двамата хванали пушката, лицето на Бун изтощено, ала несломимо, смаяно и неистово и една глава по-високо от МакКаслин, покрито с черните драскотини от лапите на звяра; гърдите на Бун почнаха да се издуват, сякаш в леса въздухът изведнъж се свърши и нямаше как да го поделят, сякаш не стигаше за всички в тази пустош, за него и за някой друг едновременно, дори само за него.

— Пусни, Бун — каза МакКаслин.

— Слушай, проклето дърво такова! — рече Бун. — Не знаеш ли, че мога да я измъкна? Не знаеш ли как мога да ти я вържа около шията като вратовръзка?

— Знам — каза МакКаслин. — Пусни я, Бун!

— Той така поиска. Заръча ни. Заръча ни точно какво да направим. И ей богу, ти няма да го пипнеш! Направихме каквото ни заръча и оттогава не съм мръднал оттук да гоня тия проклети диви котки и пакостници…

МакКаслин дръпна пушката, наведе я, измъкна затвора и петте патрона изскочиха тъй бързо, че петият се показа преди още първият да е паднал на земята. След това МакКаслин хвърли пушката до себе си и без да откъсва поглед от очите на Бун, попита:

— Ти ли го уби, Бун? — Бун се отмести. Обърна се и като че още пиян и за миг ослепял, протегна ръка и се понесе към голямото дърво, поспря на две крачки от него и след това полетя, падна, вдигайки и двете си ръце да се хване о кората, извърна се с гръб, сякаш да подпре на ствола своето диво, белязано и изпито лице, а гърдите му тежко-тежко се надигаха и потъваха; МакКаслин го последва, отново застана пред него и нито за миг неоткъснал очите си от неговите, повторно попита: — Ти ли го уби, Бун?

— Не! — изрева Бун. — Не!

— Кажи истината! — рече МакКаслин. — И аз бих го направил, ако ми беше заръчал.

Момчето застана помежду им с лице към МакКаслин; сълзите му изригнаха и потекоха сякаш не от очите, а като пот, от цялото лице.

— Остави го на мира! — викна Айк. — По дяволите! Остави го на мира!

(обратно)

IV

След това навърши двайсет и една. И вече можеше да каже, че той и братовчед му са противопоставени не на горската пустош, а на усмирената земя, която е трябвало да бъде негово наследство, земята, която дядо му, старият Карадърз МакКаслин, бе купил с парите на бледоликите от диваците, чиито прадеди са ловували из нея с голи ръце, после я бе опитомил и турил в ред, или по-скоро е вярвал, че я опитомява и туря в ред, тъй като човешките същества, които са му робували и над чиито живот и смърт е имал пълни права, са махнали гората от тази земя и в дъжд от пот са почнали да дращят по повърхността й на има-няма две педи дълбочина, за да поникне от нея нещо, което преди това не е расло тъдява, но би могло наново да се превърне в парите, които той, вярвайки, че я купува, е трябвало да заплати за нея, пък и нещо да му остане: по тая причина и разбирайки повече от другите, старият Карадърз МакКаслин отгледал децата си, своите потомци и наследници, внушавайки им, че тази земя е негова и негова ще си остане, та да я приписва след това; защото с целия си цинизъм силният и безмилостният предварително познава собствената си суетност и горделивост, знае силата си и ненавижда онова, което притежава; точно както, разбирайки повече от другите, майор де Спейн с неговия дял от този пущинак, който бе по-голям и по-стар от всякакъв писмен документ; точно както, разбирайки още повече от другите, старият Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн бе получил своя дял за пари; точно както Икемотуби, вождът на племето чикасо, от когото Томас Сътпен бе получил същия дял срещу пари или ром, или каквото и да било там, те всички, всеки на свой ред знаеха, че не притежават нищо, камо ли дял, за да могат да се отказват от него или да го продават…

не на горската пустош, а на земята, не от жажда и от стремежи, а защото я отстъпи в лавката, както би трябвало да бъде, може би не сърцето, а по-скоро слънчевото сплитане на онова, което бе отстъпил: квадратната и заобиколена с веранди дървена постройка, приклекнала като поличба над полето, която и досега държеше тружениците си в робство, независимо от това, имало ли е 18656 или не, цялата облепена с афиши за тютюн и церове против настинка, за мазила и тинктури, произвеждани и продавани от белите, с които негрите могат да си избелят кожата или да си изправят косите, та дано заприличат на оная раса, която двеста години ги е държала в робство и от която още сто години и дори още една кървава гражданска война пак не биха ги напълно освободили…

той и братовчед му сред застоялите миризми на сирене и осолено месо, газ и сбруи, вмирисаните рафтове с тютюн работно облекло, шишета с лекарства и конци, палешници и варели и бъчви с брашно, пшеничено или царевично, меласа и гвоздеи, плужни поводи и оглавници на закачалките по стените, скоби за хамути и синджири, масата и лавицата над нея, където МакКаслин държеше тефтерите, отбелязващи бавното изтичане на храни и други разни провизии и стоки, които всяка есен, след като продадяха очистения памук, се връщаха обратно (две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които произвеждат памука, със земята, по която ръсят потта си); там имаше и други, още по-стари тефтери, нескопосни и архаични по форма и размери, по чиито пожълтели страници ръцете на баща му Теофилъс и чичо му Амодиъс разкривено и вече избеляло бяха отбелязали още двайсет години преди Гражданската война освобождаването на робите, принадлежащи на Карадърз МакКаслин.

— Откажи се — каза МакКаслин, — откажи се! Ти, прекият наследник по мъжка линия на оногова, конто е пипнал случая и се е възползвал от него, та е купил, взел или заграбил земята, това не е важно, за да я припише, не е важно как, когато е била една пустош с диви зверове и още по-диви хора, да я почисти и да я превърне в завещание за децата си, та да им даде сигурност и гордост, да ги улесни, че да прославят името му и делата му. И не само наследник по мъжка линия, ами едничкият и последен наследник по мъжка линия от третото поколение, защото аз не само съм четири поколения след Карадърз МакКаслин, ами съм и по женска линия и това „МакКаслин“ в името ми е станало мое единствено благодарение на съгласието, благоразположението и гордостта на баба ми от делата на тоя човек, чието наследство и паметник ти си мислиш, че можеш да отхвърлиш.

А той:

— Не мога. Никога не е било мое, за да се отказвам от него. Не е било ни татково, нито на чичо ми Бъди, за да ми го завещаят и да не го искам, защото и дядово не е било — той на тях да го завещае, а те на мен да го завещаят, защото никога не е било дори на стария Икемотуби, та да го продава на дядо и той да го завещава и прочие. И на бащата на бащата на Икемотуби не е било, та да речеш, че са му го завещали да го продава на дядо или пък другиму, защото в момента, когато Икемотуби е открил и разбрал, че може да продаде тая земя за пари, в тоя същия момент тя завинаги е престанала да бъде негова или чиято и да било, от единия баща на другия и третия и този, който е купил земята, нищо не е купил.

— Нищо не е купил?

А той:

— Нищо не е купил. Защото в Книгата7 е казано как Той създал земята, направил я, поогледал я и казал „добре“, а след това създал човека. Най-напред земята сътворил и я населил с неми същества, а после създал човека като Свой надзирател на земята, сюзерен да бъде и на земята, и на животните в Негово име, не да задържи за себе си и потомството поколения наред своята нерушима титла, а да пази земята цяла и обща в безименната общност на братството; и какво е искал срещу всичко това? Състрадание и покорство, издръжливост и страдания и потта от челото за хляба. Зная сега какво ще ми кажеш. Ще кажеш, че въпреки всичко дядо ми…

А МакКаслин:

— … я притежаваше. И не беше първият. Не единственият и не първият след, както казва твоят Съдник, изгонването на човека от рая. Нито вторият в цялата тази изтъркана и уморителна хроника на Неговите избраници, произлезли от Авраама и от синовете на ония, които са лишили Авраама от собственост, или пък в ония петстотин години, през които половината от познатия тогава свят и всичко по него е било собственост на един единствен град, както тази плантация и всичкият живот по нея са собственост в неотменимо робство на тая лавка и тия тефтери там, писани още от дядо ти; така е било и в следващите хиляда години, когато хората се счепкали за дялове и земи и всичко е пропаднало и най-сетне земите са били изтощени, а човеците са ръмжали над оглозганите кости на един стар свят, който е залязвал, защото нищо не е струвал, додето едно случайно яйце8 не им е показало другото полукълбо. Тъй че искам да кажа: независисимо и въпреки всичко старият Карадърз е притежавал тази земя. Взел ли я е, купил ли я е, няма значение; дадена ли му е била, той ли я задържал — и това не е важно. Завещава я човекът. Иначе защо си дошъл тука да се отказваш от нея и ръце да вдигаш? Задържал я е, гледал я е петдесет години, за да можеш ти да се откажеш, а Той, този твой Съдник, този Съзидател, този Посредник опрощава, така ли? Поглежда надолу и вижда, а? Или нищо не прави. Гледа, а не вижда, или видял, а може би не разбрал, защото е неспособен, извратен, или сляп? Кое от трите?

А той:

— Лишен от собственост.

А МакКаслин:

— Какво?

А той:

— Лишен от собственост. Не неспособен. Той не опрощава. Не е и сляп, защото всичко вижда. Аз да ти кажа: лишен от рая. Лишен от Ханаан и тези, които са Го лишили, са Го лишили вече лишен, а тия петстотин години са били години на укрити по римските публични домове земевладелци, и после хиляда години варвари от лесовете на Севера са ги лишавали и са поглъщали ограбените от тях земи и на свой ред са ограбвали, та накрая, както викаш, заръмжали в непрогледния здрач на стария свят над оглозганите му кости и взели да петнят името божие, додето най-сетне Той взел едно най-обикновено яйце, за да им открие друг, нов свят, където можело да се създаде нация от хора, основана на смирението, състраданието, съгласието и взаимната гордост. А дядо ми наистина е притежавал земята, независимо и въпреки всичко, защото му е било позволено от Него; Той не е неспособен, нито всеопрощаващ, нито е сляп, защото всичко си върши по Негова воля и Той следи. Но Той е видял, че земята е прокълната още когато е била в ръцете на Икемотуби и на бащата на Икемотуби, стария Исетибиха, и на бащата на Исетибиха, била е вече покварена още преди да я притежава който и да било бял, покварена от онова, което дядо и другите като него са донесли в новите земи, с които Той ги е удостоил от жал и мълчаливо съгласие при условие, че ще бъдат и те жалостиви и смирени, сговорни и търпеливи, за да ги изведе от развалата и непрогледния мрак на стария свят, а то като че поквареният вятър, дето им е надувал платната…

А МакКаслин:

— А-ха.

— … и никаква надежда да получат земя, докато Икемотуби и потомците на Икемотуби един след друг я владеят. Тогава Той може би е разбрал, че само като лиши за известно време земята от кръвта на Икемотуби и я замести с друга кръв, ще успее да реши Своята задача. Може би вече е знаел каква ще е тая друга кръв, може би най-справедливото е било, че в момента е разполагал само с кръвта на белите, та от самата нея да излезе и тяхното проклятие. Било е повече от отмъщение.

А МакКаслин:

— А-ха.

— … когато е решил да си послужи с кръвта, която е донесла злото, за да бие злото, както докторите изгарят треската с треска, отровата с отрова. И от всички може именно дядо ми да е избрал. Сигурно е бил на ясно, че дядо няма да постигне Неговата цел, защото и той е бил роден да живее кратко, но нали дядо е щял да има потомци, истински наследници? Сигурно е предвиждал вече как от дядо ще излезе семето на три поколения, колкото е пресметнал, че ще са нужни, за да освободят поне част от Неговите пълноправни човеци.

А МакКаслин:

— Синовете на Хам9! Ти, който си служиш с библията! Синовете на Хам!

А той:

— Едни неща Той е казал в Книгата, а други неща, които му се приписват, не е. И аз знам сега какво ще кажеш: че щом за мен истината е едно, а за теб — друго, как ще разберем кое е истината? Няма какво да разбираме. Сърцето вече знае. Тази Книга не е написана да се чете от такива, дето ще си избират това или онова, както им отърва, а от сърцето, не от мъдреците на земята, защото те може би нямат нужда от нея, или може би мъдрите вече нямат сърце, а от осъдените и низшите, които нямат с какво друго да четат, освен със сърцето. Защото хората, които са Му написали тази Книга, са писали за истината, а истина има само една и тя се отнася до всичко, което минава през сърцето.

А МакКаслин:

— Значи, тия, които са Му писали Книгата, понякога са и послъгвали.

А той:

— Да. Защото са хора. Искали са от цялата сложност, която движи сърцето, да впишат само истините на сърцето, за да служат на всички смутни и оплетени сърца, които ще туптят след тях. Онова, което са искали да кажат, което Той е искал от тях да кажат, е много просто. Хората, за които са записвани Неговите слова, не биха ги разбрали. Трябвало е да бъдат предадени с прости всекидневни думи, дето са им познати и дето ги проумяват, и то не само тия, които ще слушат, ами и тия, които ги пишат, защото ако те, които са били толкова близо до Него, за да ги избере измежду многото живи да запишат и предадат словата Му, ако те са могли да разбират истината единствено чрез плетениците на страстите, алчността, омразата и страха, що движат сърцето, какво разстояние до истината ще трябва да изминат ония, до които истината може да стигне само чрез изреченото слово?

А МакКаслин:

— Мога и да ти отговоря, като си захванал с един и същ текст да доказваш своите твърдения, а да опровергаваш моите. Но ще замълча, защото ти сам си отговори: никакво разстояние, щом, както казваш, сърцето, неизменното и непогрешимо сърце само открива истината. Може би си прав, но макар да признаваш, че от стария Карадърз до теб са три поколения, те не са три. Не са и пълни две. Чичо Бък и чичо Бъди. Те не са били нито първите, нито единствените. За по-малко от две, а дори и от едно поколение, са минали хиляди други Бъковци и Бъдиевци в тая земя, дето казваш, че била от господа сътворена, а от човека молепсана и покварена. Да не говорим за 1865.

А той:

— Да. Много повече от татко и от чичо Бъди…

И дори не хвърли поглед към лавицата над масата. МакКаслин също. Нямаше защо. Струваше му се, че тефтерите с излющените и попукани кожени корици се вдигат един по един по своя избледняващ ред и се разтварят на някаква маса, или може би на някакъв апокрифен амвон, или дори олтар, или пък пред самия Трон — за последен прочит и поглед и въздишка на Всезнаещия и тогава пожълтелите страници и рядкото кафяво мастило, с което са били записани неправдите и една съвсем малка част от възмездията, завинаги се стапят в онази безименна първоначална прах…

пожълтелите страници, надраскани с бледнеещо мастило първо от ръката на дядо му, а след това от баща му и чичо му, ергени — единият до петдесет, другият до шейсет, единият управляващ плантацията и обработването й, другият в грижа за къщата и прехраната, което бе продължил да върши дори след женитбата на близнака си и раждането на момчето…

двамата братя, които, щом погребаха баща си, напуснаха грандиозно замислената и напомняща хамбар постройка, която той не бе успял да довърши, и заживяха в едностайна дървена хижа, скована от тях двамата; по-нататък й пристройваха и други стаи, но не допуснаха никой от робите им да се докосне дори до летвите освен когато трябваше да издигнат основните стълбове, което двама души не можеха да свършат. Всички роби натикаха в голямата къща и затулиха едни от прозорците й с дъски, а други — с мечи и еленови кожи, заковани върху празните рамки; всяка вечер братът, който се занимаваше със земеделската работа, караше негрите да минават под строй, както правят фелдфебелите, преди да разпуснат ротата, и волю-неволю, мъже, жени и деца ги вкарваше като стадо, без въпроси, без протести и без изключение, в огромната недоносена сграда, която бе останала почти в зародиш, сякаш дори старият Карадърз МакКаслин бе зяпнал в изумление пред циментовото доказателство за безграничната изобретателност на своята суета; преброяваше ги наум и ги вкарваше като стадо, а после ги заключваше с един кован клин колкото нож за дране на китове, който висеше на къс еленов ремък над халката на вратата, къщата, на която липсваха половината прозорци, нямаше и задна врата, а само зеещия й отвор, тъй че още тогава, та и петдесет години след това, когато момчето бе вече достатъчно голямо да чува и разбира, из околността се носеше нещо като народно предание: как по цели нощи наоколо бродели робите на МакКаслин; блъскали пътищата на лунна светлина да идат на гости до съседните плантации и как имало нещо като негласно джентълменско споразумение между двамата бели господари и двайсетината черни, че преброи ли ги единият на залез и пъхне ли домашно изкования клин във вратата, ни единият, ни другият повече да не обикаля къщата и да следи задния вход, но на сутринта, когато братът изтегли клина, всички негри, влезли от предния, да са налице…

близнаците, които си приличаха дори в почерка, освен ако не разполагаш със саморъчните им мостри за сравнение; на една и съща страница се срещаха и двата почерка (както често е ставало, сякаш недоволни само от устната връзка, те са прибягвали до катадневно напредващите страници, за да водят неизбежната работа по принуждението, преминало цялата дива пустош на Северен Мисисипи в 1830–1840) и тогава и двата изглеждаха като писани от едно и също напълно нормално десетгодишно момче, та дори и в правописа, който изобщо не се е подобрил с постепенното и последователно изпълване на споменаваните робски имена с плът и кръв и бавното разкриване на един смътен живот с неговите страсти и затруднения, докато страниците са се затискали една друга, а годините са текли; техните роби, които Карадърз МакКаслин е наследил и купил — Рошъс, Фийби, Тъсидис и Юнис и техните потомци, Сам Фадърз и майка му, срещу които е дал на стария Икемотуби, вожда на чикасо, от когото е купил и земята, един недохранен и вечно вървящ в тръс скопен жребец, Тени Бийчъм, която близнакът Амодиъс спечелил от един съсед на покер, и необяснимо защо наричащият се Персифал Браунлий, когото братът Теофилъс, без ни самият той, ни брат му да знаят точно защо, купил от Бедфорд, Форест, когато бил още търговец на роби, а не генерал (всичко бе нанесено на една страница, не много дълга, отразяваща по-малко и от една година, по-точно седем месеца, начената с почерка, който момчето се бе научило да приема за бащин:

Персифал Браунли 26 год. чиновник и книговод. купен от Н. Б. Форест в Колд Уотър 3 мар. 1856 265 долара.

и под това, пак със същия почерк:

5 мар. 1856 Никакъв книгов. Не може да чете. Пише само името си но аз вече го написах. Казва че може да оре но ми се не вярва. днес пратен на полето 5 мар. 1856.

и пак със същия почерк:

6 мар. 1856. И да оре не може. Казва че искал да стане пропов. значи може да води говедата на реката

след това вече идва другият почерк, който той добре различаваше като почерка на чичо си:

Мар. 23тий 1856 И това не го бива, освен по едно говедо. Да се отървем от н.

после пак първият:

24 мар. 1856 Кой по дяволите ще го купи

след това вторият:

19тий апр 1856 Никой Преди 2 мес. ти го докара от Колд Уотър. Не ти казвам продай го, освободи го.

първият:

22 апр 1856 Ще се отърва от него.

вторият:

Юни 13тий 1856 Как? 1 дол. год. за 265 г прави, 265 дол. Кой ще подпише докум. за освоб.

после пак първият:

1 окт 1856 Муле джозефина строши крак & застреляна, не тази ясла Ни този негър Всичко наопък. 100 долара

и същият:

2 окт 1856 Освободен Дебит МакКаслин & МакКаслин 265 дол

след това отново вторият:

Окт 3тий Дебит Теофилъс МакКаслин Негър 265 дол. муле 100 дол вс. 365 дол Още не си е отишъл Защо Татко не е тука

после първият:

3 окт 1856 Кучи син не иска да напусне. Какво би правил татко

вторият:

29тий окт 1856 Би го прекръстил

първият:

31 окт 1856 Би го прекръстил но как

вторият:

Коледа 1856 Спинтриъс

всичко бе вписано там, не само общата и опростена несправедливост и бавната й амортизация, но и особените трагедии, които не са били опрощавани и никога не могат да се амортизират: нова страница и нов тефтер и почеркът, който сега веднага познаваше, че е на баща му:

Татко умря Лушъс Куинтъс Карадърз МакКаслин Калина10 1772 — Мисисипи 1837. Поч. и погреб. 27 юни 1837.

Роскъс. Отгледан от дядо в Калина Не си знае годините. Освободен 27 юни 1837 Не иска да напусне. Поч и погреб. 12 ян 1841 Фиби Роскъс. Жена му купена от дядо в Калина казва че е Педесе. Освоб. 27 юни 1837 Не иска да напусне. Поч. и погреб. 1 авг 1849 Тъсидис. син Роскъс & Фиби род в Калина 1779. Отказва 10 акра от Завещанието на татко 28 юни 1837. Отказва 200 дол в брой от А&Т МакКаслин 28 юни 1837 Иска да остане да ги отработи.

и след това и в продължение на следващите пет страници и почти толкова години — бавното и всекидневно натрупване на надниците, дадени му заедно с храната и дрехите: меласата, месото и царевичното брашно, евтините, но трайни ризи и панталони от син док и обувките, а сегиз-тогиз и някое палто срещу дъжда и студа — съпоставени и пресметнати спрямо бавно, но непрекъснато растящата сума на баланса (на момчето му се струваше, че вижда черния, роба, когото неговият бял господар е освободил за вечни времена с един акт, от който черният не би могъл никога да се освободи, поне докато трае споменът, виждаше го да влиза в лавката и да иска позволение, може би от сина на белия, да надникне в оная страница от тефтера, която и да прочете не би могъл, без да настоява за гаранции, че белият ще удържи на думата си, тъй като би трябвало да я приеме, защото под слънцето няма абсолютно никакъв начин да я провери, да види докъде му е стигнала сметката и колко още му остава, докато напусне, за да не се върне никога, пък дори да се премести само на седемнадесет мили в Джеферсън); тъй се стигаше до последните редове, приключващи историята:

3 ное 1841 В брой на Тъсидис МакКаслин11 200 дол Станал ковач в Дж. дек 1841 Поч. и погреб, в Дж.

17 фев 1854. Юнис купена от татко в Ню Орлеанз 1807 го. за 650 дол Омъж. за Тъсидис 1809 Удавила се в реката Коледа 1832.

чак сега за първи път в тефтера, се появяваше другият почерк и той позна, че това е чичо му, готвачът и къщовникът, когото дори МакКаслин, който познаваше и него, и баща му цели шестнайсет години преди раждането на момчето, помнеше да седи по цял ден на люлеещ се стол пред кухненския огън, на който е готвел:

Юни 21вий 1833 Самоудавила се

следван от първия:

23 юни 1833 Кой е чул негър да се дави сам

и пак от втория, небързащ, нанесен с някаква безапелационна категоричност; двете напълно идентични бележки са могли да бъдат направени едва ли не с един и същ гумен печат, ако не беше другата дата:

Авг. 13тий 1833 Самоудавила се

и той се питаше Но защо? Защо? По това време беше навършил шестнайсет. Не му бе за първи път да стои сам в лавката, нито за първи път да сваля старите тефтери, които, откак се помни, знаеше все там, на лавицата над масата. Още като дете и особено като беше на девет, десет и единайсет години, когато вече можеше да чете, той често вдигаше поглед към олющените и попукани кожени гърбове, но не изпитваше никакво желание да ги разтваря и макар да възнамеряваше някой ден да ги прегледа — защото схващаше, че те може би съдържат някакъв хронологичен и доста по-изчерпателен, но без съмнение скучен материал, какъвто едва ли би могъл да събере от другаде, сведения не само за себе си, но и за хората е неговата кръв, не само за белите, а и за черните, които бяха станали почти такава част от родословието му, каквато бяха и неговите бели деди, за земята, която са притежавали и задружно обработвали, която ги е хранила и която винаги ще бъде тяхна обща, независимо от цвета на кожата или титулярното собственичество, — разбираше, че това ще стане в някой свободен ден, когато вече е стар и малко отегчен, тъй като след години и съдържанието на старите книжа ще е вече неизменно закрепено, нещо свършено, непоправимо и безвредно. Но тогава беше на шестнайсет. И знаеше какво ще открие, преди да го е открил. След полунощ, когато МакКаслин заспа, измъкна ключа на лавката от стаята му, влезе, заключи се отвътре и забравеният фенер отново замириса в мъртвия и без това вонящ студен въздух на лавката, а той се наведе над пожълтелите страници, питайки се не защо се е удавила, а какво ли си е помислил баща му, като е прочел първата поправка на брат си: защо е мислил чичо Бъди, че се е самоудавила? На следващата страница почваше да открива неща, които знаеше, че ще открие, само че това още не бе обяснението, тъй като се казваше следното:

Томасина за по-кратко Томи, дъщеря на Тъсидис & Юнис род. 1810 поч. при раждане юни 1833 и погреб. Год. когато падаха звезди

а след това:

Търл, син на Томи Род. юни 1833 Год. когато падаха звезди Завещанието на татко

и нищо повече, никакви други скучни данни, освен надниците всеки ден, храната и облеклото, раздадени срещу тях, никакво съобщение за смъртта и погребението на този Търел, защото той бе надживял белите си полубратя, а книжата, които МакКаслин Едмъндз водеше, не включваха некролози: само Завещанието на татко; той бе виждал и него — големите и разкривени букви на стария Карадърз, далеч по-нечетливи от буквите на синовете му и с още по-лош правопис, слагал главна буква на всяко съществително и сказуемо, без да си дава труд да слага препинателни знаци или да подрежда мисълта си, без дори да обяснява, камо ли да заблуждава какво значи наследство от хиляда долара за сина на една неомъжена робиня, което е трябвало да се изплати, щом детето стане пълнолетно; дядо му, понесъл сам последиците от една постъпка, при което все още липсваха ясни и неопровержими доказателства, че той си я признава, но затуй пък за назидание задължава синовете си в случай на бащинство от тяхна страна да понесат в брой също такава глоба; това дори не е било подкуп за мълчание в името на репутацията му, тъй като тя би станала уязвима само след като него вече го няма да я пази, а направо и едва ли не презрителното подхвърляне, както се подхвърля шапка или чифт обуща, на хиляда долара, които при тези обстоятелства за него вече са нямали никакво значение и кой знае дали биха означавали нещо и за негъра, за роба, който няма да ги види, додето не навърши двайсет и една, когато е твърде късно тепърва да научи какво са парите. Ясно, това е било по-лесно, отколкото да наречеш един негър Сине мой — помисли си момчето. — Макар че Сине мой са само две думи. Но в такъв случай трябва да е имало любов. Каква да е любов. Дори онова, което той е наричал любов, а не чисто и просто едно следобедно или вечерно облекчаване! И той си ги представи — стария човек, само пет години преди смъртта си, отдавна вдовец, а синовете му не само още ергени, но и вече навлизащи в средна възраст, сам в къщата и без съмнение отегчен, защото плантацията му е вече укрепнала и работеща като машина, пари има достатъчно, твърде много пари за човек, чиито пороци съвсем очебийно са далеч под неговите средства; представи си и момичето, младо, без мъж, в деня, когато е родила само двайсет и три годишна. Може би най-напред от самота е поискал да му я доведат, да има в къщата един млад глас и едно движение, повикал я, помолил майка й да му я праща всяка сутрин, за да премита и да подрежда леглата, и майката се е съгласила, тъй като вероятно всичко вече се е подразбирало и е било предварително решено: едничкото дете на двойката негри, които не са били земеделски ратаи и които може би затова са стояли малко по-горе от другите роби, само дето бащата, както и неговите родители, са били завещани на сегашния бял господар, още от неговия баща, а самият той, белият господар, се е вдигнал и е пропътувал триста мили и повече на кон и с параход до Ню Орлеанз, за да му купи жена и майка за момичето…

и това бе всичко. Старите крехки страници сякаш се отгръщаха сами, а той си мислеше: Със собствената си дъщеря! Своята собствена дъщеря! Не! Не! И така се върна до онази страница, където се казваше, че белият господар (тогава още не вдовец), който никога никъде не е пътувал и който съвсем не е имал нужда от още един роб, е изминал целия този път до Ню Орлеанз да си купи. Когато момчето бе на десет години, Търел, синът на Томи, бе още жив и от собствено наблюдение и спомени той схващаше, че в жилите си Търел вече е имал бяла кръв, преди да получи от баща си нова; и сега, петдесет години по-късно, загледан в пожълтялата страница под жълтото сияние на димящия и миризлив фенер в студената воня на среднощната лавка, той сякаш я видя как нагазва леденостудената вода на реката в оня коледен ден, шест месеца преди да се роди детето на нейната дъщеря и на нейния собствен отколешен похитител (Първият й любовник — помисли си той, — първият мъж в живота на Юнис!), самотна, твърда, без скръб, тържествена, в миг и завинаги отрекла се от скръбта и отчаянието, защото вече е трябвало да се отрече от вярата и надеждата си…

това бе всичко. Повече не му трябваше да разлиства тефтерите; в своя бледнеещ и неумолим бяг пожълтелите страници бяха вече станали неделима част от неговото съзнание и щяха да останат завинаги там:

Тени Бийчъм 21 год. Спечелена от Амодиъс МакКаслин от Хюбърт Бийчъм. Тройка от тройки срещу кент 1859. Омъж. за Търл на Томи 1859.

и никаква дата за освобождаването й, защото нейната свобода, както и свободата на първото й оживяло дете, е дошла не от Бък и Бъди МакКаслин в лавката а от един чужд и непознат човек във Вашингтон12, никаква дата на смърт и погребение, не само защото братовчед му МакКаслин не пишеше в книжата си некролози, а и защото тогава, в 1883 година, тя бе още жива и щеше да дочака внук от своето последно останало живо дете:

Амодиъс МакКаслин Бийчъм. Син на Търл на Томи & Тени Бийчъм 1859 поч 1859

след това навсякъде следваше почеркът на чичо му, тъй като баща му вече е бил в кавалерията на оня човек, чието име като търговец на роби не е могъл дори да напише:

Щерка търл на Томи и Тени 1862

после идваше следващото, без никакви обяснения, дори полът му не се казваше, ала момчето се досети, защото тогава МакКаслин е бил тринайсетгодишен и си спомни, че освен във Виксбърг храната почти никъде не е достигала:

Дете на Търл на томи и тени 1863

и тогава същият почерк известяваше за още едно дете, този път оживяло, сякаш упоритостта на Тени и чезнещият размит призрак на стария Карадърз и неговата немилост най-сетне са преодолели дори глада; написаното бе по-ясно, по-чисто и с по-малко грешки, като че старият чичо, който преди всичко е трябвало да се роди жена, в старанието си да управлява плантацията, докато го е нямало брат му, докато си е почивал от готвене, от грижи за себе си и за четиринайсетгодишния сирак, е приел за добро предзнаменование факта, че най-сетне един безименен наследник на робите ще оживее за да получи име:

Джеймс Тъсидис Бийчъм, син, на Търл на Томи и Тени Бийчъм. Род 29-тий декемврий 1864 И двамата Добре. Искаха да го кръстят Теофилъс но ги Разубедих. Роден два часа сл. пл.

но нищо повече, нищо; щяха да минат още две години и тогава момчето, вече почти мъж, щеше да се завърне от едно безуспешно пътешествие до Тенеси с все още непокътнатата третина от наследството на стария Карадърз, завещано на сина му негър и неговите наследници, сума, която с очевидното намерение на трите оживели деца да оцелеят и занапред, техните бели получичовци бяха увеличили на хиляда долара третината; и той сам щеше да допълни страницата в един ден, когато всеки роден през 1864 (пък и в 1867, когато сам той е видял белия свят) отдавна би престанал да се надява, камо ли да иска още малко да поживее; щеше да напише със своя почерк, странно различен от почерците на баща му и чичо му, но напомнящ този на дядо му, ако не се смята правописът:

Изчезнал някъде през нощта на своя двайсет и първи рожден ден, 29 дек. 1885: Джеймз (Джим) Бийчъм. Проследен от Айзак МакКаслин до Джексън, Тенеси, но там изгубен. Неговата третина от наследството, равна на 1000.00 долара, върната на МакКаслин Едмънз, Настойник, на 12 януари 1886.

но трябваше да минат още две години. Сега отново идваше почеркът на баща му, чийто бивш командир бе зарязал военната служба и търговията с роби; той се появяваше в тефтера още веднъж за последен път, още по-нечетлив и от преди, почти неразгадаем — ревматизъм бе схванал всичките му стави, кажи-речи напълно скаран с какъвто и да било правопис, като че тези четири години, в които бе следвал сабята на едничкия жив човек, който успя да му продаде негър и да го излъже в сделката, го бяха убедили не само в празната суета на надеждата и вярата, но и на правописа:

Мис софонсиба р дщр т т & т 1869

ала не и на волята, защото тя присъстваше там, черно на бяло, нанесена, както му бе разказвал МакКаслин, с лявата ръка, още веднъж и за последен път в тефтера; момчето бе едва на една година, а когато шест години по-късно се роди Лукас, баща му и чичо му бяха вече мъртъвци, и двамата умрели преди пет години в разстояние на дванайсет месеца. Сега той, който бе там и видя всичко в 1886, трябваше да допише останалото; тя бе седемнайсетгодишна, две години по-млада от него; той се намираше в лавката, когато на свечеряване изведнъж влиза МакКаслин и казва:

— Иска да се ожени за Фонсиба.

Той погледна зад МакКаслин и видя човека, непознат, по-висок от МакКаслин, дрехите му по-хубави от тия, които носеха МакКаслин и останалите бели, влиза в лавката също като бял и застава като бял, сякаш бе оставил МакКаслин да върви напред, не защото кожата му е бяла, а просто защото МакКаслин е тукашен и му показва откъде да мине; говореше като бял, погледна го веднъж през рамото на МакКаслин, кратко, но проницателно и повече не го удостои с поглед, загуби всякакъв интерес, както би постъпил всеки зрял и самоуверен бял, не прояви нетърпение, но като че не разполагаше с много време.

— Да се ожени за Фонсиба ли? — извика той. — За Фонсиба? — След това млъкна и повече не се обади, само гледаше и слушаше МакКаслин и негъра:

— Казваш, ще живеете в Аркансо?

— Да. Имот имам там. Ферма.

— Имот? Ферма? Твоя?

— Да.

— А „сър“ не казваш ли?

— Само на по-старите от мен.

— А-ха! Северняк, а?

— Да. От дете.

— Но баща ти е бил роб.

— Да. Едно време.

— Тогаз как може да имаш ферма в Аркансо?

— Отпусната. На баща ми. От Съединените щати. За военна служба.

— Ясно — каза МакКаслин, — в армията на янките.

— На Съединените щати — каза непознатият.

Тогава се обади пак той, извика иззад рамото на МакКаслин:

— Да повикаме леля Тени! Отивам да я викна…

Но МакКаслин не му обърна внимание. Непознатият не погледна натам, отдето дойде гласът му. Двамата продължаваха да разговарят, сякаш него изобщо го няма:

— След като смяташ, че всичко е уредено, защо все пак си правиш труда да ме питаш? — каза МакКаслин.

— Не ви питам — каза непознатият. — Вас ви признавам само дотолкова, доколкото вие признавате своята отговорност към нея като член на семейството, чиято глава сте понастоящем. Не ви искам позволение. Аз…

— Стига! — извика МакКаслин. Но непознатият не трепна. Не защото не обръщаше никакво внимание на МакКаслин и не защото не го чу. Той просто съобщаваше, съвсем не като извинение и не точно като оправдание, един факт, правеше изявление, каквото създадената ситуация безусловно изискваше и налагаше да се направи в присъствието на МакКаслин, пък МакКаслин ако ще да слуша, ако ще — да не слуша. Говореше сякаш на себе си, да чуе сам изречените от себе си думи. Бяха застанали очи в очи, не много близо, на един удар разстояние, изопнати, без повишаване на гласа, не нападателни, просто сдържани:

— Аз ви съобщавам, информирам ви предварително като глава на нейното семейство. Повече не би сторил никой човек с чест. Освен това, вие си имате, разбира се, по свой начин и според умствените възможности и възпитанието…

— Казах стига! — прекъсна го МакКаслин. — До мръкнало да те няма! Марш! — Но другият и сега остана за миг неподвижен, втренчил в МакКаслин разсеян и безстрастен поглед, като че в зениците му виждаше отразен дребния образ на огромната си фигура.

— Е, да — каза той, — в края на краищата вие сте в собствения си дом. И според собствените си разбирания… но нищо. Прав сте. Това наистина е достатъчно — обърна се към вратата, поспря, но само за миг и чак на излизане добави: — Бъдете спокоен, ще се грижа за нея — и изчезна.

— А тя как се е запознала с него? — извика момчето. — Не съм го и чувал. Фонсиба! Дето никъде не ходи, освен на църква!

— Ха! — рече МакКаслин. — Те и родителите никога не успяват да разберат как е могла седемнайсетгодишната им дъщеря да се запознае с мъжа, който ще я вземе. После е късно.

На другата сутрин бяха отпътували — непознатият и Фонсиба. МакКаслин повече не я видя, той също, защото жената, която срещна пет месеца по-късно, нямаше в себе си нищо познато. И сега носеше третината от трихилядното наследство, както преди година, когато напразно бе търсил в Тенеси Джим, сина на Тени. Непознатият бе оставил на Тени някакъв адрес, а три месеца след заминаването им дойде писмо — бе написано от него, макар че Алис, жената на МакКаслин, бе учила Фонсиба и на четмо и на писмо. Клеймото нямаше нищо общо с адреса, който бе оставил на Тени. Най-напред се наложи да пътува с влака, докъдето имаше влак. След това се прехвърли на пощенски дилижанс, после нае една гемия за добитък и накрая пак взе влак: сега вече той бе опитен пътник и хитра хрътка и щеше да успее, защото трябваше да успее. В бавното, нескончаемо пъплене по пустите и кални декемврийски пътища, когато нощ сменяше нощта в хотели, в крайпътни кръчми, сковани от груби дъски, в които нямаше нищо повече от един тезгях, в хижите на чужди хора и в сеното на самотни хамбари, където нито веднъж не посмя да се съблече заради препасания на голо пояс със златните монети, сякаш бе маскиран влъхва, тръгнал инкогнито на поклонение, той непрекъснато си повтаряше: Трябва да я открия! Длъжен съм! Един вече загубихме. Но този път ще я намеря! И я намери. Прегърбен под тихия леден дъжд, яхнал наета и вече съсипана кранта, опръскана до над гърдите, той я видя — една самотна дървена постройчица с глинен комин, която дъждът искаше сякаш да смие в безименна и незначителна плоска купчина от запустение сред тази непрорязана ни от път, ни от пътека, разградена и ялова пустиня от гъсталаци; ни хамбар, ни обор, нито дори кокошарник: само една длъгнеста колиба, издигната от непохватна ръка, един жалък куп от несръчно нацепени дърва за горене, които не биха стигнали и за един ден, а когато конят приближи, не се показа дори кльощаво куче, да лавне веднъж; ферма, но в зародиш, може би добра ферма, може би един ден и плантация, но не сега, не и след години, а по-късно, и то с много труд, упорит и мъчителен труд без почивка; ритна разскърцаната кухненска врата, увиснала в кривата си рамка, и се озова във вледеняващ сумрак, където не гореше дори готварски огън, и след малко различи, клекнало в един от ъглите зад груба маса, кафявото лице, което помнеше толкова отдавна, а вече не познаваше, тялото, което бе родено на сто крачки от стаята, в която бе роден и той, в което течеше малко и от неговата кръв, сега вече изцяло принадлежащо на ония поколения, за които всеки ненадейно явил се бял човек на кон е нает от господаря надзирател, понякога с пистолет в ръката, ала винаги с бич от змийска кожа; влезе в стаята, единствената стая на хижата, и там намери мъжа, в люлеещ се стол пред огнището, единствения тук стол, отворил книга пред мизерния огнец, който можеше да гори само още двайсет и четири часа, в същото проповедническо облекло, с което преди пет месеца бе влязъл в лавката, и с чифт златни рамки за очила без стъкла — четеше книга сред това запустение, в тази кална, разградена и непрорязана дори от пътека пустош, в която нямаше дори навес, гдето да прибереш добитъка, и над всичко това, проникваща навсякъде, залепнала о самите дрехи на този човек и струяща от кожата му — вонята на една безпочвена и малоумна заблуда, ненаситната и безгранична лудост на залъганите от северняците-авантюристи последователи на победоносните северни армии.

— Не виждаш ли? — развика се той. — Не виждаш ли? Цялата земя, целият Юг са прокълнати и всички ние, дето сме родени и сме сукали от нея, и бели, и черни, сме прокълнати! Съгласен съм, че това проклятие идва от моята раса. Сигурно затуй потомството ни не може да го превъзмогне и да се бори с него, а ще търпи, дано преживее, додето клетвата се вдигне. И тогава ще дойде ред на вашата раса, с нашия ние злоупотребихме. Но не сега, още не! Не разбираш ли?

Другият се изправи, негладените дрехи все тъй наподобяваха проповеднически, книгата бе затворена върху пръста, който бележеше докъде е прочетено, другата ръка държеше празните рамки като палка на учител по музика, изправи се и заговори отмерените и напевни глупости на безмерната лудост и безпочвената надежда:

— Вие грешите. Проклятието, което вие, белите, донесохте на тази страна, вече е вдигнато. То е лишено от смисъл, захвърлено. Свидетели сме на нова ера, ера, посветена, както са възнамерявали и нашите основатели, на свободата и равенството за всички и всички ще живеем в тази страна като в един нов Ханаан.

— Свобода ли? От какво? От труд? Ханаан! — той замахна и описа цял кръг с ръката си, при което му се стори, че всичко изведнъж се е събрало наоколо и ясно се вижда в тази ветровита, влажна, студена и тъжна негърска стая — празните поля без плуг и без семе, без огради за добитъка, който не съществува дори в несъществуващите обори. — Тук в кой край на Ханаан се намираме?

— В лошо време ни виждате. Сега е зима. Никой не обработва земята зимно време.

— Ясно. И, разбира се, нуждите на Фонсиба от храна и от дрехи ще чакат, докато полето стои неразорано.

— Имам пенсия — каза другият, сякаш казваше Имам божието благоволение или Имам златна мина. — Получавам и пенсията на баща си. Ще дойде на първо число. Кой сме днес?

— Единайсети — отвърна той. — Още двайсет дни. А дотогава?

— Взел съм малко зарзават от търговеца в Миднайт, имам сметка при него, той ми внася пенсията в банката. Дал съм му правото да управлява моите средства…

— Ясно. Ами ако зарзаватът не стигне за двайсет дни?

— Имам още една свиня.

— Къде?

— Вън — каза другият. — В нашия край е нещо съвсем обикновено през зимата да си пуснеш животните на свобода, сами да си търсят прехраната. Чат-пат наобикаля. Но и да не дойде, по следите ще я намеря, стига да стане нужда…

— Да! — извика той. — Защото какво от това, нали си имаш пенсията! И човекът в Миднайт ще я получи, ще си удържи за колкото сте му изяли, пък остане ли нещо, ваше собствения си дометвиес краищата на края — в, той казаве. А дотогава свинята или ще бъде изядена, или няма да я хванеш. И после?

— После ще настъпи пролет — рече другият. — Напролет възнамерявам…

— Ще настъпи януари, след туй февруари. После повече от половината на март…

Когато отново поспря в кухнята, тя все тъй седеше там, не се познаваше диша ли, жива ли е, само очите й го наблюдаваха; направи крачка към нея, ала тя остана неподвижна, пък и нямаше накъде да отстъпи: само огромните бездънни очи с цвета на мастило върху това изпито удължено кафяво лице го гледаха с тревога, но без да го познаят, без да прочете в тях надежда.

— Фонсиба — рече той, — Фонсиба! Добре ли си?

— Свободна съм — отвърна тя.

Миднайт представляваше една кръчма, един яхър за кираджийски коне, голям магазин (тук ще е мястото, където за взаимно улеснение идват чековете с пенсията — помисли си той), по-малък магазин, хан и ковачница. Имаше и банка. Собственик бе някой си от Мисисипи, който също бе служил в кавалерията на Форест; едва сега му олекна и за първи път, откакто бе тръгнал преди осем дни, разпаса златния пояс, извади молив и хартия, умножи три долара по дванайсет месеца и с полученото раздели хиляда — по този начин сумата се разпределяше за около двайсет и осем години; значи, двайсет и осем години тя поне нямаше да гладува. Банкерът обеща да праща трите долара с куриер на всяко петнайсето число от месеца и лично да й ги дава, а той се върна у дома. Всичко това стана, защото в 1874 баща му и чичо му бяха мъртви и старите тефтери никога вече не слязоха от лавицата над масата, където баща му ги бе оставил за последен път в оня ден на 1869. Но той можеше да допълни:

Лукас Куинтъс Карадърз МакКаслин Бийчъм. Син и последно останало живо дете на Търел, сина на Томи и Тени Бийчъм, Март 17, 1874.

само че нямаше защо. Не Лушъс Куинтъс и пр. и пр. и пр., а Лукас Куинтъс, макар че не възразяваше да го наричат и Лушъс, тъй като чисто и просто изпусна тази дума от името си — не отказвайки се от самото име, защото все още използваше една трета от него, а просто като го измени от име на бял в свое собствено име, измислено от самия него и самия себе си наследил…

и това бе всичко: в 1874 момче, а 1888 мъж, отхвърлен, отречен и свободен, а в 1895 и съпруг, макар и не баща, не вдовец, но без жена и сигурно отдавна разбрал, че човек никога не може да бъде напълно свободен, просто не би издържал на това. Ожени се и заживя в Джеферсън в малкото ново бунгало, което бащата на жена му им бе дал. Една сутрин Лукас ненадейно отвори вратата на стаята, където Айзак четеше мемфиския вестник; той погледна датата на вестника и се сети: Днес е рожденият му ден. Днес навършва двайсет и една. А Лукас каза:

— Къде е остатъкът от ония пари, оставени от стария Карадърз? Искам си ги. Всичките.

Това бе всичко. А МакКаслин:

— Много повече от Бък и Бъди, за да човъркат истината, така оплетена за тия, които я говорят, и така неясна за ония, дето слушат, че някога е имало 1865 година.

А той:

— Но не достатъчно. На татко и на чичо Бъди нещо не им е достигнало да налучкат истината, нищо, че са били три поколения, пък дори и три не са били тия, които са почнали от дядо; ако пред очите на Провидението е нямало никой, освен дядо, то тогава Той не е имал друг избор. Но Той бил решил да опита. Знам какво ще кажеш. Че още като ги е създавала, на Му е било ясно — не за надежда ги създава, а за мъка. Но Той не се надявал, Той просто чакал. Не само защото им е вдъхнал живот и ги е пуснал по земята, а защото твърде дълго се тревожил с тях. Дълго се тревожил, защото видял как всеки един от тях бил способен на всичко, да достигне всякаква висина и всякакво дъно и там на небето си спомнил, че и пъкълът е бил създаден от Него, та ето защо трябвало или да ги приеме при себе си, или да признае, че някъде има Негов равен, а туй значело Той вече да не е бог. Затуй е трябвало да се нагърби с отговорността за това, което сам е сътворил, та да живее и занапред спокоен и сам в Своето самотно и всевише небе. Той положително е знаел, че всичко е навсуе, ала пак ги е създал всеможещи, нали са произлезли от Първоначалното Нищо, което съдържало всичко! И после ги е наблюдавал с личните им въздвижения и падения, без те да знаят защо, как и кога; додето най-сетне заключил, че всички са събрани в един, в дядо, и че избраниците, най-добрите, които е можел да очаква (забележи! не да се надява!), ще бъдат Бъковци и Бъдиевци, ама и те няма да са достатъчни и след три поколения не Бъковци и Бъдиевци, а…

А МакКаслин:

— А-ха!

А той:

— Да. Щом е могъл да предопредели от дядо да произлязат татко и чичо Бъди, Той ще да е знаел и за мене — един Исак, роден за живот след Авраама и отхвърлил жертвоприношението: без баща и следователно свободен да изостави олтара, защото и този път разгневената Ръка надали би спасила детето…

А МакКаслин:

— Бягство.

А той:

— Добре, бягство. Докато един ден ще Си каже онова, което ти каза на мъжа, дето бе дошъл за Фонсиба, в същата тази стая оня следобед. Стига. Това е достатъчно. Не от яд и гняв и не просто от смъртна умора, както беше тогава с тебе, а просто Достатъчно и за последен път ще се огледа да види тия, които е създал на тази земя, в този Юг, за който е сторил толкова много, дал му е лесове за дивеча, потоци за рибата, дълбока и богата почва за семената и тучна пролет, за да никнат, дълго лято да узряват, ведри есени за жетва, краткотрайни, меки зими за хора и животни, а никъде надежда; ще погледне тогаз по-нататък, накъдето може би е отишла надеждата, на Изток и на Север и на Запад, където лежи цялата необятност на този изпълнен с надежди континент, определен за светилище и убежище на свободата от онова, което ти наричаш безцелната привечер на стария свят, и ще види богатите потомци на търговците с роби, жени от двата пола, за които черните, в чиято защита се провикват, не са нищо друго, освен още една мостра и още един трофей, като оня бразилски папагал, донесен от пътешественика в клетка, ще ги види как гласуват резолюции в своите топли зали, гдето въздух не прониква, ще чуе гръмотевичната канонада на политици, печелещи гласове, ще види фокусите на оратори, печелещи входните такси на Шатокуа13, за които безчинството и несправедливостта са също такива отвлечени понятия като данъците, среброто, или безсмъртието, които си служат с веригите на блюдолизничеството и печалните дрипи на коронованите привилегии, както и с всички останали дреболии, знамена и лозунги, огън и жупел; ще съгледа завъртените колела, които за едната печалба произвеждат първобитни заместители на предишните окови, тъй като и те се износват, предат памука и коват памукочистачните машини, колите и корабите, които го пренасят, и хората, които въртят колелата за печалба, ще забележи и ония, които установяват и събират налозите, навлата и комисионните; Той би могъл да се отрече от тях, защото са негови създания от нине и вовека, всички поколения до едно, и тогава не само старият свят, от който ги е спасил и извел, ами и този тука, новият, дето им го разкри за убежище и светилище, и той ще се превърне в също такава нищожна скала сред морето и морето ще се дръпне от нея и тя ще изстине в последната си алена вечер… Ето защо Той още веднъж ще се обърне към тази земя, която все още не би погубил, след като е сторил толкова много за нея…

А МакКаслин:

— Какво толкова?

А той:

— Още е длъжен на тия хора, нали са Негови създания?

А МакКаслин:

— Да се обърне към нас ли? С лице към нас?

А той:

— Негови създания, чиито жени и дъщери им варяха супи и бъркаха сладка, когато се разболяваха, и в калта разнасяха подносите до вмирисаните им колиби, че и зиме, седяха по хижите да им стъкват огнищата, изпитанията идваха и заминаваха, но това не бе всичко; покосеше ли тежка болест, пренасяха ги в голямата бяла къща, слагаха ги в общите стаи и ги гледаха там; това белият човек би сторил и за всяко свое болно говедо и тогава Той, който ги е създал и вече не знае що е мъка, ни що е надежда или гордост, ще им рече: Излиза, че на нищо не можете да се научите без страдание, нищо да запомните, освен ако не е подчертано с кръв…

А МакКаслин:

— Веднъж Ашби14, както си яздел един следобед да посети някакви далечни братовчедки на майка си, или може би просто нейни приятелки, случайно се натъкнал на банална престрелка между предни постове, слиза от коня и както си е с червения сюртук, същинска мишена, повел шепа войници, които изобщо не бил виждал, срещу окопалите се и обучени в пущинаците стрелци. А заповедта на Лий15 за атака? Увита около връзка пури и без съмнение захвърлена с изпушването на последната, бива после намерена от един разузнавач на янките на пода в кръчмата, след като Лий вече е разделил войските си пред Шарпсбърг. А Джаксън16? Тъкмо натиснал на Планк Роуд фланговете, които Хукър17 смятал за съвършено сигурни, и само чакал да отмине нощта, че да продължи страхотното и непрестанно бъхтене, с което би натикал целия фланг обратно в скута на Хукър, който в туй време пиел ром на една веранда в Чансълързвил и телеграфирал на Линкълн, че е сразил Лий, този същият Джаксън пада прострелян от ръката на своята охрана, от толкова дребни офицери куршумът него улучва и по старшинство командването се поема от Стюърт18, този безстрашен човек, който сякаш се е родил на седлото, препасан със сабя и знаещ всичко, дето има да се знае за една война, освен бруталната й глупост. И този същият Стюърт напада пенсилванските кокошки, когато Лий би трябвало да разузнае всичко за Мийд19. А Лонгстрийт20 при Гетисбърг? В тъмното пада пронизан от коня, застрелват го по погрешка неговите хора! А ти ми разправяш, че Неговото лице било обърнато към нас!

А той:

— Как иначе да ги накара да се бият? Кой друг, освен Джаксъновци, Стюъртовци, Моргановци и такива като Форест и Ашби? Фермерите от Централния и Средния запад, чиито земи се броят на единици акри, а не на десетици, нито на стотици, дето сами си обработват земята и не вадят и по една реколта памук, тютюн или захарна тръст, не притежават роби, защото нямат нужда и не искат роби, а очите им са обърнати към Тихия океан, дето няма и две поколения, откак са се поселили там, спрели по тия места, защото по една щастлива злополука точно там я вол им е умрял, я ос на фургона се счупила. Ами машинистите от Нова Англия? Те и земя нямат и всяко нещо мерят с теглото на водата, с надницата, дето въртят колелата; и оная шепа търговци и собственици на кораби, чиито очи пък са обърнати назад, отвъд Атлантика, с тая земя ги обвързват единствено техните банки. И налудничавите фалшификатори, които продават несъществуващи градове в места, гдето човешки крак не е стъпвал; и банкерите, които държат ипотеките на земите, откъдето фермерите само чакат да се вдигнат и с влакове и параходи да продължат още по на запад; фабриките и машините, и жилищата под наем, в които живеят работниците; и ония бостънски (макар и да не са родени в Бостън) стари моми и ергени, потомци на безкрайни родословни дървета от също такива безплодни лели и чичовци, чиито ръце мазол не знаят какво е, защото не са държали друго, освен обвинително насочени пера и за които дивото е почвало от гребена на прилива и затова не са гледали другаде, освен към небето; да не споменавам шумната глъч на ония, дето вървят по петите на пионерите, мученето на политиците, сладкогласните хорове на самообявилите се за божи хора…

А МакКаслин:

— Чакай, чакай…

А той:

— Остави ме сега да говоря! Искам да обясня пред тебе, главата на моето семейство, нещо, което трябва да извърша, а сам много добре не разбирам, не за да се оправдавам, а да изясня, ако мога. Трябва да кажа, че не зная защо постъпвам така, но зная защо съм длъжен. Защото цял живот ще остана сам и едничкото, което искам, е да живея в мир със себе си. Но ти си глава на моето семейство. Нещо повече. Отдавна съм разбрал, че никога няма да съжалявам за баща си дори ако той току-що бе осъзнал колко му липсва син. Та ставаше дума за осребрителите на полици и бръснарите на кесии, за даскалите, дето се самоназначават да учат и водят другите, за цялата тая сган от полуграмотни с бели ризи, ама единствените им, та изцапат ли се, премяна нямат, за тия, дето с едното си око все за себе си гледат, а с другото се дебнат помежду си. Кой друг би могъл да ги накара да се бият? Така да ги слиса от страх и ужас, че да застанат рамо до рамо и да погледнат в една посока, да млъкнат за малко и дори след две години още да ги държи в страх, та някои от тях най-сериозно да заприказват за пренасяне на собствената си столица в друга земя, че току виж ги нападнал един народ, чиито бели мъже едва ли ще напълнят и един от градовете им. Кой друг, освен Джаксън и три различни армии, които се мъчат да го заловят, а никой не знае отстъпва ли от бойното поле, или в нов бой влиза; или Стюърт, който заобикаля с хората си най-голямата въоръжена сила, която този материк познава, само защото иска да я види как изглежда в гръб; или Морган, който повежда кавалерията в атака срещу един заседнал боен кораб21; кой друг би могъл да обяви война на една сила, разполагаща с десет пъти повече земя, сто пъти повече хора и хиляда пъти повече средства, освен хора, които са вярвали, че за да водиш победоносна война, не трябват проницателност и ловкост, политичност и дипломация, пари, единство и проста аритметика, а само любов към земята и кураж…

— И неопетнено и безстрашно родословие и умението да яздиш кон — каза МакКаслин. — Не забравяй това!

Свечеряваше се, спокойният залез на октомври бе забулен с пушека на запалени дърва. Памукът бе отдавна обран и почистен и сега фургоните по цели дни сновяха от полето до хамбарите, препълнени с царевица — още една процесия върху тази търпелива земя.

— Кой знае, може би Той така е поискал. Поне това получи.

Този път я нямаше пожълтялата процесия на бледнеещите и невинни страници от тефтерите. Това бе хроникирано в друга, по-груба книга, и МакКаслин, тогава на четиринайсет, петнайсет и шестнайсет, бе видял всичко с очите си, а момчето го бе наследило както внуците на Ной са наследили потопа, без да са го виждали никога: онова смутно, опорочено и кърваво време, когато три различни народа са се мъчили да се пренагласят не само един спрямо друг, но и към една нова земя, наследена и създадена, в която е трябвало да се живее, защото ония, които са я били загубили, са можели да я напуснат така свободно, както и тези, които са я спечелили — хората, върху които свободата и равенството са били стоварени изневиделица в една нощ, а те и представа са нямали нито как да се възползват от тях, нито как да ги понесат и затова са злоупотребили с тях — не като децата и не защото са били твърде дълго във вериги и ненадейно освободени, а са злоупотребили с тях тъй, както хората винаги злоупотребяват със свободата; Явно има една мъдрост — мина му през ум, — която е нещо повече от усъвършенстването чрез страдание и тя е необходима на човека, за да прави разлика между свободата и своеволието. Онези, които четири години се бяха борили и не успяха да запазят едни условия, при които техните привилегии са били аномалия и парадокс, се вдигнаха не защото са се опълчили срещу свободата като свобода, а от оня древен подтик, който винаги е карал хората (не генералите и политиците, а просто хората) да се бият и да загиват във войните: желанието да запазят едно статукво, или най-малкото да осигурят на децата си някое по-добро; и накрая, като че горчилката, омразата и страхът още не бяха достатъчно, та трябваше да се намеси и този трети народ, още по-враждебен към народа, на когото приличаше по цвета на кожата си и по еднаквата кръв в жилите, три пъти по-многочислен и враждуващ дори със себе си, подчиняващ се само на една обща свирепа воля — да граби и плячкосва, — събран от синовете на средновековни интенданти, казармени лавкаджии и спекуланти с войнишки одеяла, обуща и товарни мулета, следвали битките, в които сами не са участвали, за да наследяват завоевания, за които с нищо не са помогнали, но утвърждавани, защищавани, едва ли не благославяни — оставили костите си, ала след едно поколение сменени от бясната стопанска конкуренция на дребни, суникакви ферми, натъпкани с негрите, които уж те са освободили, и с белите потомци на бащи, които никога не са притежавали роби и са били уж лишени от наследство, за да дойде после третото поколение, което ще се пръсне из дребните околийски градчета като бръснари, гаражни механици, помощник-шерифи, памучни и текстилни работници и огняри от електроцентралите, и най-напред в обикновени дрехи, а по-късно в съвсем официалните одежди от качулати чаршафи, със заклинания и пламтящите християнски символи ще поведе линчуващите тълпи против расата, която дедите им уж са дошли да освобождават. Припомни си и онази безименна орда от спекуланти с човешката мизерия, шмекеруващи с пари, политика и земя, която пъпли след катастрофите, за да ги поддържа, както скакалците, орда, която не се нуждае от благословия, не ръси потта си над плуга и брадвата, а тлъстее и дори кости не оставя подире си, тъй като е без род и потомство, без плътта на смъртните, без да е оставила ни едно свидетелство, най-малкото за страстите си или поне похотта си; и тогава евреинът, който също дойде без опека, тъй като за две хиляди години бе отвикнал да го защищава някой и не се нуждаеше от това, самотен и все пак смел, защото не пристигаше е мисълта за обикновен грабеж, а за своите правнуци, дирейки място да ги настани, че да оцелеят, макар и завинаги чужди и молепсани: един парий върху лицето на западния свят, който и след двайсет века му отмъщаваше за легендата, с която го бе завладял. МакКаслин Едмъндз бе видял всичко това, а момчето, дори осемдесетгодишен мъж, никога нямаше да бъде в състояние ясно да разграничи онова, което бе видял, от онова, за което бе слушал; че това е една безпросветна и изкормена празна земя, в която жените клечат със сгушените деца зад залостени врати, а въоръжените с бели чаршафи и маски мъже яздят из притихналите пътища, където по самотните клони висят телата на бели и черни, жертви не толкова на омразата, колкото на обезвереността и отчаянието: мъже, разстреляни в избирателните кабини с още незасъхнали пера в ръката и непопълнена бюлетина в другата; един служител на Съединените щати в град Джеферсън, който подписва книжата си с кръстче… Този път МакКаслин не рече „Виж“, а просто вдигна ръка, дори не посочи съвсем точно лавицата с тефтерите, а масата, ъгъла, в който се намираше тя, до издълбаното място на пода, където двайсет години бяха заставали тежки обуща, а белият господар зад масата е събирал и умножавал, и вадил. И този път нямаше защо да гледа, сам го бе виждал и двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията22 продължаваше да го вижда: тефтерите, сега вече нови, бързо изпълващи се, догонващи се един-друг, съдържащи много повече имена, отколкото са мечтали старият Карадърз или дори баща му и чичо Бъди; нови имена и нови лица, придружаващи имената, сред които старите имена и лица се губеха, бяха изчезнали: Търел на Томи бе мъртъв, дори трагичният и клет Персифал Браунлий, който не можеше да води книжата и да пасе говедата, бе открил най-сетне истинското си призвание, появи се в 1862, когато баща му отсъстваше, и чичо му разбра, че живее в някаква плантация и води импровизирани религиозни събрания сред негрите, проповядва и пее с приятния си сопранов глас; после отново изчезна — пешком и с пълна пара — и се появи за трети и последен път в антуража на един пътуващ военен ковчежник — двамата преминаха през Джеферсън с кола тъкмо когато и бащата на момчето (беше 1866) прекосявал площада, колата и пасажерите й препускали в тази тиха пасторална идилия, и не само на баща му, но и на останалите минувачи заприличали на скришно излязъл в празничен ден мъж със слугинята на жена си, която отсъства; по едно време Браунлий вдигнал глава и като видял бившия си господар, хвърлил му един срамежлив женски поглед, скочил от колата и офейкал, този път изчезнал завинаги, та само по една случайност двайсет години по-късно МакКаслин чул, че се преместил в Ню Орлеанз, и вече остарял и напълнял, държал там един от най-изисканите вертепи. Джим, синът на Тени, също бе изчезнал — никой не знаеше къде, — Фонсиба живееше в Аркансо със своите три долара месечно и учения си съпруг с празните рамки, сюртука и плановете за напролет. Бе останал само Лукас, малкият, единствен освен момчето, с прокълнатата и фатална кръв на стария Карадърз — тази кръв, която у мъжете сякаш разваляше всичко, до което се допре — нали затова той се надяваше да й се изплъзне, като се откаже от себе си. Четиринайсетгодишният Лукас, чието име досега не бе влязло и още шест години нямаше да се появи в забързаните страници и новите корици, които сега не задържаха прах, защото МакКаслин всекидневно ги сваляше от лавицата да вписва продължението на онази хроника, за чието попълване двеста години не стигнаха и в още сто години нямаше да се изчерпи — една хроника, представляваща в миниатюр цялата земя, а тя на свой ред — целия Юг двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията — онова бавно изтичане на меласа, брашно и месо, на обуща, сламени шапки и дочени панталони, на плужни поводи и хамути, клинове за подкови, лостове и какво ли не, което наесен се връщаше като памук — две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които обработват памука, със земята, по която ръсят потта си.

А той:

— Да, обвързват ги, още малко ще ги обвързват. До края на живота им и може би до края на живота на синовете им, а може би и до края на синовете на тия синове. Но не вечно, те ще оцелеят. Те ще ни надживеят, защото са… — и млъкна, не да си почине, още по-малко защото бе сгрешил и не биваше да говори на МакКаслин, да му обяснява своето отречение, което дори нему, който бягаше, се струваше ерес (може би такава бе действителността и истината на необходимостта от бягство); защото дори и в бягството отнасяше със себе си не малко от онзи зъл и духовно загинал старец, който можеше да извика при себе си едно човешко същество, понеже той е господар, а тя е негова собственост, жена и вече на достатъчно години, да я повика в спалнята си на вдовец, да й направи дете и след това да я изгони, понеже е от низша раса, а после да припише на детето хиляда долара, защото е знаел, че умре ли, не ще трябва да ги плати. — Да. Той не е искал. Но е бил длъжен. Защото те ще оцелеят. Те са по-добри от нас. По-силни. Техните пороци са пороци, научени от белите, белите и робството са им ги дали: немарливост, несдържаност и усукване — не леност, усукване! — все неща, които белите са им наложили, не за тяхно възвеличаване или удобство, а за свое…

А МакКаслин:

— Добре! Продължавай тогава: насилие, безразборно спане на всеки с всяка, несигурност и липса на контрол, неспособност да различиш моето от твоето…

А той:

— Как да го различат, като от двеста години за тях „мое“ изобщо не съществува?

А МакКаслин:

— Добре, да продължим. Техните добродетели?

А той:

— Да. Техните! Търпеливост…

А МакКаслин:

— Всяко магаре е търпеливо.

А той:

— … състрадателност и търпимост, вярност и обич към децата…

А МакКаслин:

— И кучетата са такива!

А той:

— … децата, техни или чужди, черни или не. И още: онова, което притежават, не е от белите и не дори въпреки белите, защото са го притежавали още от свободните си деди, много по-дълго свободни, отколкото ние изобщо сме били…

Трябваше само да погледне МакКаслин в очите, за да го види там — онзи летен здрач от преди седем години, близо една неделя, откак си бяха дошли от бивака, а Сам Фадърз разправяше на МакКаслин за една стара мечка, свирепа и безжалостна, не от стремежа да оцелее, а безжалостна от свирепата си гордост на свободна и волна, ревнива и достатъчно горда със свободата си и когато я застрашавали, тя посрещала това не със страх и дори не с тревога, а с някаква радост, сякаш умишлено и по своя воля е поставяла волността си на изпитание, та по-добре да я вкуси, да проверява старите си здрави кости и плът дали са все тъй гъвкави и пъргави да я запазят; това бяха те: един старец, син на негърка-робиня и на индиански вожд, от едната страна потомък на дългата хроника за един народ, който се е научил на покорност чрез страданието и на гордост чрез търпението, което е по-силно от страданието, а от другата страна — на хрониката за един народ, дошъл в тази земя в незапомнени времена и досега живуркащ единствено в самотното братство на старата и безплодна чужда негърска кръв и дивия и несломим дух на една стара стръвница; едно момче, което искаше да се научи на смирение и гордост, за да може с умението си да заслужи честта на леса, но разбра, че умението идва много бързо, и се уплаши, че може би никога няма да бъде достоен, защото не е могъл, не е успял да научи смирението, колкото и да се мъчеше, докато един ден старецът не го заведе за ръка там, където една стара мечка и едно малко куче смесена порода му показаха, че притежава ли едното, ще притежава и другото; и едно куче, безименен мелез, което всички галеха и което, макар и порасло, не тежеше повече от три кила и беше безопасно, тъй като не можеше да се намери звяр по-малък от него, не свирепо, защото това би могло да се нарече само шум, не смирено, защото бе вече твърде близо до земята, за да коленичи, и не гордо, защото с никого не се сближи, та да узнае кое хвърля тази сянка, несъзнаващо, че няма да иде на небето, тъй като другите вече бяха решили да не дирят в душата му нищо безсмъртно — тъй че не му оставаше друго, освен да бъде храбро, макар че и това по всяка вероятност биха нарекли шум. „А ти не стреля — каза МакКаслин. — Близо ли беше?“

„Не знам — каза той. — Само че на задния й крак имаше голям белег. Видях го. Но бях без пушка“.

„А като си бил с пушка, не си стрелял — рече МакКаслин. — Защо?“ МакКаслин не дочака отговора му, стана, мина по кожата на мечката, която бе убил преди две години, после по другата, още по-голяма, убита от него преди раждането на момчето, отиде до библиотеката под препарираната глава на първия си елен и се върна с книгата, седна и я разтвори. „Слушай — каза той. Прочете петте четиристишия и затвори книгата. След това вдигна поглед. — Добре, слушай пак — и отново зачете, но сега само едно четиристишие, след това затвори книгата и я остави на масата: — Тя няма да си иде, макар че ти не си благословен, все тъй ще я обичаш ти, а тя все тъй ще бъде откровена23.“

„Но той говори за жена“ — обади се момчето.

„Нали все трябва за нещо да говори — каза МакКаслин. — Говори за истината човекът. Истината е една. Неизменна. И важи за всичко, до което се докосне сърцето — и чест, и гордост, и състрадание, и справедливост, и кураж, и любов. Разбираш ли?“ Но той не можа да разбере. Бе му се струвало някак по-просто от това в книгата да се говори за мъж и жена, които съвсем не е длъжен да жали, след като никога не би се приближил до тях, а и не би отишъл много далече. Бе чувал за една стара стръвница и най-сетне порасна достатъчно, за да я подгони, четири години вървя по дирите й и накрая я срещна с пушка в ръка, ала не стреля. Защото едно куче… Но той би могъл да стреля много преди палето да изтича двайсетте крачки до чакащата мечка. И Сам Фадърз би могъл да стреля, докато Старата Бен стоеше на задните си крака… МакКаслин го наблюдаваше и продължаваше да му говори с тих глас и тихи думи, каквато бе и припадащата вечер: „Кураж и чест, гордост и състрадание, любов към справедливостта и свободата. Те всички докосват сърцето и онова, което сърцето задържи, се превръща в истина — такава каквато познаваме истината. Ясно ли ти е сега?“

Той и сега чуваше тези думи, все същите в сегашния здрач, както и преди осем години, все тъй тихи, защото са вечни. Трябваше само да погледне МакКаслин в очите над едва забележимата горчива усмивка, едва доловимото повдигане на устната, което трябваше да означава усмивка — насреща му стоеше негов роднина, кажи-речи баща, роден твърде късно в старото време и твърде рано за новото — сега противопоставени и чужди заради разсипаните си наследствени имоти, оная тъмна и разбита бащина земя, простряна възнак и още запъхтяна от операцията без упойка.

— Да бъде тогава! Значи, тази земя, за себе си и от себе си е несъмнено прокълната.

А той:

— Прокълната е.

А МакКаслин още веднъж вдигна ръка, без да продума и без дори да посочи старите тефтери; и както лещата събира в едно множеството дреболии, които е видяла, така и това леко и пъргаво движение събра в малката претъпкана и спарена сумрачна стая не само тефтерите, а цялата плантация в нейната размазана и заплетена цялост — земята, нивите и онова, което представляваха те в очистен и продаден памук, мъжете и жените, които хранеха и обличаха и на които по Коледа даваха и по малко пари в брой срещу труда, който сееше, отглеждаше, береше и чистеше памука, машините и мулетата, чието поддържане и заместване с нови също струваше пари — цялата сложна и забъркана плетеница, основана на неправдата, сътворена от една безмилостна хищност, и досега навремени управлявана с открита жестокост не само към хората, но и към безценните животни, и все пак доходоносна и плодородна, та и нещо повече: не само непобутната, а разширявана — приета такава от МакКаслин още в детските му години и изведена от разложението и хаоса преди двайсет години, когато оцеляваше едва един на десет души, уголемена сега, за да расте и в бъдеще, доходоносна, плодородна и ненакърнена и все повече разширяваща се, докато са живи МакКаслин и неговите наследници, макар че може би един ден те няма да се казват повече Едмъндз.

А той:

— Да бъде! Защото е такава. И то не толкова тя, колкото ние. И не толкова кръвта ни, колкото името, не цвета на кръвта, а нейното местоназначение. Едмъндз, бял, но по женска линия, не може да носи друго име, освен името на баща си. Бийчъм по мъжка линия, но черен би могъл да носи всякакво име, стига да му харесва, и никой няма нищо против, всякакво име, освен името на баща си, който няма име…

А МакКаслин:

— И понеже знам, че знаеш, ще ти кажа само едно: и никой друг, освен най-старият мъж, пряк, единствен и бял наследник на МакКаслин до трето поколение, все още МакКаслин и прочие…

А той:

— Аз съм свободен. — Този път МакКаслин не отмести ръка, не намекна за бледнеещите страници, за фокуса на лещата, а за крехката стоманена нишка, здрава като истината и несломима като злото, по-дълга и от живота, достигаща далеч отвъд записаното и наследствените имоти, за да го обвърже с лъстивата похот и страсти, с надеждите, мечтите и тъгите, с костите, чиято плът, дори и жива и способна, старият дядо на Карадърз не е и чувал. — И от тези неща съм свободен.

А МакКаслин:

— И предполагам избран, да кажем, от Него за своето време, както разправяш, че за своето време са били Бък и Бъди. Трябвали са Му само една мечка, един старец и четири години, за да се спре на тебе. А на теб са били нужни четиринайсет, за да стигнеш дотук, на Старата Бен сигурно още повече, и над седемдесет на Сам Фадърз. Но ти си само един. Докога тогава? Докога?

А той:

— За дълго. Друго никога не съм казвал. Но така ще е справедливо, защото те ще ни надживеят…

А МакКаслин:

— А ти ще бъдеш свободен, така ли? Не, нито сега, нито тогава, никога — ние от тях и те от нас. Отхвърлям това, дори да знам, че е вярно. Но съм длъжен. И ти виждаш, друго не мога да сторя. Аз съм това, което съм. И винаги ще бъда такъв, какъвто съм се родил. Нищо повече. Все същият. Каквито са били Бък и Бъди в Неговия пръв божествен план, който се е провалил.

А той:

— Аз също.

А МакКаслин:

— Не. Ти не. Защото виж какво: разправяше, че в момента, когато Икемотуби разбрал как може да продаде земята на дядо, тя завинаги престанала да бъде негова. Добре, да продължим нататък. Значи е принадлежала на Сам Фадърз, неговия син. А от Сам Фадърз кой я наследи? Ти! Разбира се, сънаследник с Бун, който се отказа.

А той:

— Да. Сам Фадърз ме освободи.

И това щеше да бъде той: Айзак МакКаслин, още не чичо Айк, още много преди да е станал чичо на половин околия, без никому да е баща, живущ в претъпканата неотоплена стаичка на една странноприемница в Джеферсън, където по време на съдебни заседания отсядаха безличните членове на съда, където преспиваха пътуващите търговци на коне и мулета, ограден от набора нови-новенички дърводелски сечива, пушката, която МакКаслин му бе дал и на която със сребро бе гравирано името му, компаса на стария генерал Компсън (а когато генералът умря — и неговият инкрустиран със сребро рог), желязното легло, сламеника и завивките, които повече от шейсет години всяка есен щеше да носи в леса, лъснатия калаен чайник…

бе останало едно наследство от вуйчо му Хюбърт Бийчъм, негов кръстник, същия онзи грубоват, плещест, гръмогласен и детинест човек, от когото чичо Бъди бе спечелил на покер в 1859 година Тени, дето се омъжи за Търел, сина на Томи. Не ставаше дума за някакво избледняло изречение или редове, надраскани с ръка, свита от страх пред смъртта, слаба и трепереща в последния си отчаян опит за отплата, а истинско завещание, тежко, като го вдигнеш, солидно, като го погледнеш, та и да го чуеш може: една сребърна чаша, пълна с жълтици, увита в зебло и с восъчния печат от пръстена на кръстника му, направен още преди смъртта на Хюбърт и дълго преди неговото пълнолетие, когато трябваше да наследи тази не само легенда, но и едно от домашните божества-пазители на семейството. Когато баща му се ожени за сестрата на вуйчо Хюбърт, преместиха се обратно в голямата къща, огромната пещера, започната и недовършена от стария Карадърз, изгониха останалите негри и със зестрата на майка му я доизкараха — поставиха липсващите врати и прозорци и заживяха в нея. Само чичо му Бъди не пожела да напусне хижата, която бяха построили с близнака си. Преместването бе станало по настояване на булката, макар никой да не разбра дали е искала да живее в къщата, или предварително е знаела, че чичо Бъди ще се откаже. Две седмици след неговото раждане в 1867 година майка му за първи път го свали на долния етаж: нея нощ на разчистената маса в трапезарията стояла сребърната чаша, отгоре блестяла лампата и пред очите на майка му, баща му, МакКаслин Едмъндз и Тени (неговата бавачка тогава) — тоест всички без чичо Бъди, — вуйчо му Хюбърт изсипал една по една лъскавите монети в чашата, завил я в зеблото, нагрял восъка и я запечатал, след което я отнесъл обратно у дома си, където вече живеел сам, нямало я вече сестра му да го укротява, както казваше МакКаслин, или да го подкокоросва, както казваше чичо Бъди, нямаше ги и повечето от негрите му (в ония тъмни времена в Мисисипи), а и тия, които бяха останали, не му бяха нужни; само кучетата били там и чичо Бъди разправяше, че докато Нерон отивал да гони лисиците, вуйчо Хюб Бийчъм свирел на цигулка…

бяха отишли да я видят; най-сетне майка му се бе наложила и тръгнаха с каруцата — всички, освен чичо Бъди и МакКаслин, който остана да му прави компания (една зима чичо Бъди взе да издиша и оттогава насетне нямаше кой да му разправя какво е било, той вече сам си спомняше), — дойдоха Тени и Търел, който караше каруцата. Изминаха двайсет и две мили до съседната околия, до двата стълба на големия портал; върху единия, спомняше си по-късно братовчед му МакКаслин, момчето се качвало да надува рога за закуска, обед или вечеря и скачало да отваря на всеки минувач; тогаз обаче нямаше никакъв портал, а само една порутена и обрасла врата и отвъд нея Уоруик — майка му настояваше мястото да се нарича Уоруик, тъй като един ден брат й Хюбърт, ако истината излезе наяве и справедливостта надделее, щял да се окаже не друг, а самият лорд Уоруик24 — небоядисаната къща, която външно не се изменяше, но вътрешно всеки път му се струваше все по-обширна; той бе малък тогава да разбере, че всеки път вижда все по-малко от изящната покъщнина, розовото дърво, махагона и ореховите мебели, които за него не са съществували никога и никъде, освен в сълзливите жалби на майка му; сегиз-тогиз някой дребен предмет се привързваше някак о покрива или задницата на каруцата, с която се връщаха у дома. (Спомняше си и нещо друго: едно мигновение, в което се чу гласът на майка му „Че и роклята ми! Моята рокля!“, силен невъздържан в голия непометен вестибюл; едно младо женско лице, по-светло от лицето на Търел, което тутакси изчезна зад една тръшната врата, една вихрушка, част от копринената дреха и блясъчето на една обеца: привидение внезапно, крещящо и неясно за детето, още съвсем малко, задъхано, възбудено и заинтригувано, сякаш като два чисти и прозрачни ручея, които се сливат, детето, какъвто бе тогава, е постигнало чрез тази едва доловена и безименна, неразгадаема женска плът на мулатката абсолютно ясното и пълно разбирателство с момчето, съществувало шейсет години в една и съща неизменна фаза на ненакърнимо и безсмъртно юношество у вуйчото; роклята, лицето и обеците се скриха в мига на изумлението, за да долети гласът на вуйчо му: „Тя ми е готвачка! Новата ми готвачка. Или не трябва да имам готвачка?“ Появи се и сам вуйчо му, също тъй смаян и разтревожен, а лицето му — все така невинно и някак дори непоколебимо момчешко. Сега те на свой ред се отдръпнаха към предната веранда, а вуйчо му продължи с болка, макар и още сепнат, като че правеше отчаян опит да възвърне ако не самообладанието си, то поне самоувереността си: „Нали сега са свободни! Нали и те са хора като нас!“ А майка му: „Така значи! Така значи! В майчината ми къща! Да я оскверниш!“ и после пак вуйчо му: „Поврага, Сиби, дай й поне време да си събере нещата.“ И всичко свърши, крамолата, виковете, всичко. Той и Тени — припомни си нейното неразгадаемо лице до прозореца със счупената щора в голата стая, която навремето е била салон — проследиха с поглед една фигура, препъваща се по алеята и през изровения двор на покорния му вуйчо, нейния гръб и безименното лице, което бе зърнал само за миг, роклята, която преди е била с обръчи, а сега се размяташе и издуваше като балон под едно мъжко палто, овехтялата и тежка чанта, шибаща коляното й, млада и самотна в своето бягство през пустата алея, все тъй интересна и вълнуваща с копринения флаг, завладян в сърцето на тази цитадела на целомъдрието, незабравима.)

чашата, загадъчното запечатано зебло на полицата в заключения шкаф, вуйчо Хюбърт отключва, изважда я и тя тръгва от ръка на ръка: през майка му, баща му, МакКаслин и дори Тени. Хюбърт настоява всеки да види колко е тежка и да я разтърси, за да чуе недвусмисления звън, а сам той стои разкрачен пред студената и неизчистена камина, в която дори тухлите се ронеха, за да се превърнат сами в сажди, прах и мазилка, гръмогласен, невинен и все тъй неукротим. Дълго време му се струваше, че само той е забелязал как този път вуйчо му сложи чашата в неговите ръце, просто извади я от шкафа и я подаде само нему, изчака го послушно да я тръсне, че да се чуе звънът й, и я заключи преди някой друг да е посегнал към нея. Дори по-късно, когато не само си спомняше, но и вече разсъждаваше, той не можа да каже какво е имало вътре и дали изобщо е имало нещо, макар че торбичката бе пак тъй тежка и пак иззвъня. Не се сети и когато след смъртта на чичо Бъди баща му, повален на легло за първи път от седемдесет и пет години, един ден рече: „Я иди вземи тази проклета чаша! Пък ако трябва, доведи и тоя проклет Хюб!“, защото тя и тогава дрънчеше, нищо, че вуйчо Хюбърт не му я даде, а сам я разклати пред всички подред, казвайки: „Чувате ли? Чувате ли?“ със същото невинно, не толкова сепнато, а учудено лице; по-късно, след като бе умрял и баща му, един ден напълно опразнената къща, в която бе живял, приготовлявал гозбите си и спал вуйчо му, пламна без предупреждение и без никаква причина загоря с мирни пламъци в някакво спокойно, внезапно и безпричинно единодушно самозапалване, обхванало стени, подове и тавани — на сутринта все още си беше там, където преди шейсет години я бе издигнал бащата на вуйчо му, а на залез четирите почернели и бездимни комини стърчаха над леката бяла пепел и няколкото обгорени останки от греди, които дори не изглеждаха горещи; в последните минути на вечерта и в края на двайсет и двете мили, яхнали и двамата старата бяла кобила, последното животно от едновремешната конюшня, която МакКаслин си спомняше, пред вратата им пристигнаха двамата старци — вуйчо Хюбърт и сприхавият прадядо на Тени — единият носеше на плетен ремък от еленова кожа своя рог за лов на лисици, а другият — торбата от зебло, увита в риза, и сега тази тъмнокафява, безформена и нацапана с восък буца застана отново на една много прилична на предишната лавица, а вуйчо му открехваше шкафа, хващаше дръжката с едната ръка, с крак подпираше вратата, приготвил ключа в другата ръка, лицето му напрегнато, но не и сепнато, а по-скоро непоколебимо учудено, стоеше пред полуотворения шкаф и поглеждаше безмълвно към буцата зебло, станала три пъти по-висока от преди, ала по-тясна; той отместваше поглед и търсеше сега не лицето на майка си, нито загадъчния израз на Тени, а тъмното орлово изражение на братовчед си МакКаслин, сериозно, безмилостно и забавляващо се; така една нощ го събудиха и полуспящ го докараха под светлината, усещайки в стаята мириса на лекарство, станал вече нещо обичайно, и миризмата на нещо друго, което не бе долавял преди, но се досети и завинаги запомни, а на възглавницата се търкаляше разбитото лице, от което все още гледаше момчето, невинно, безсмъртно, учудено и напрегнато, гледаше го и се мъчеше да му каже нещо, докато МакКаслин ровеше наоколо, после се надигна от леглото, бръкна в пазвата на нощницата си и измъкна оттам големия железен ключ на омазнена връв, очите казаха Да, Да, Да, скъса връвта и отключи шкафа, после донесе зеблото до леглото, очите се мъчеха да му кажат, че това не е всичко, а ръцете притискаха буцата дори когато я оставяха, очите бяха по-напрегнати от всякога и сякаш искаха още нещо да кажат, но не казаха; тогава той беше на десет години, майка му бе умряла и МакКаслин му рече: „Ти си вече наполовина пълнолетен. Можеш да го разпечаташ.“ Но той каза „Не! Като стана двайсет и една.“ И когато стана двайсет и една, МакКаслин бутна лампата в средата на масата, до нея сложи буцата, остави отворения си нож до буцата и се дръпна встрани с израза на своята стара нетърпеливост, а той вдигна зеблото, което в една нощ преди петнайсет години бе напълно променило формата си, но все още при поклащане издаваше тънко, безтегловно, не съвсем напевно и странно приглушено подрънкване, ясното острие на ножа се вмъкна под оплетената връв, възлестите парченца восък с печата на вуйчо му Бийчъм се търколиха върху полираната маса и сред безпорядъка смъкнати кеневирени гънки се появи лъскавият калаен чайник, съвсем нов, съдържащ шепа медни монети и онова, което им придаваше приглушения тропот — нагънати хартийки, от които можеше да се свие цяло мише гнездо, откъснати от листове на тефтери, от празни полета на вестници, дори книжният етикет на чифт дочени панталони, всички до една подписани и датирани: първата носеше дата по-малко и от шест месеца след като всички го бяха видели да запечатва сребърната чаша в зеблото на същата тази маса, в тази стая, дори под светлината на същата лампа:

Дължа на племенника си Айзак МакКаслин 5 (пет) жълтици. Доказано чрез саморъчен подпис и при лихва 5%. Уоруик 27 ноем. 1867. Хюбърт Фиц — Хюбърт Бийчъм

тук той се обади: „Виж, и той му е викал Уоруик!“ Но само този път. Следваха още:

Айзак 24 дек. 1867. Дължа 2 жълтици. X. Ф. X. Б.

На Айзак 1 жълтица. 1 яну. 1868. X. Ф. Б.

след това пет, после три, една, пак една, и пак тази мечта, това сънувано чудесно обезщетение — не за нанесена рана или за загуба на доверие, а просто ей тъй, за един най-обикновен заем и дори не заем, съдружничество!

Дължа на Бийчъм МакКаслин или неговите наследници 25 (двадесет и пет) жълтици. Тази разписка анулира всички предишни и саморъчни при 20 (двадесет) процента годишно. Днес, 19 януари 1873.

Бийчъм.

и никакво указание за мястото, само дата и подпис с едното име, което стоеше не като име, а по-скоро като дума, тъй както старият и горд лорд саморъчно би надраскал Невил. Това правеше общата сума 43 жълтици — той не помнеше, но се говореше, че били петдесет. След това идваше последната бележчица, с дата след неговото преместване при тях, написана с треперящата ръка не на стар и пречупен човек, защото той никога не е бил пречупван, а с ръката на уморен старец, и то уморен само външно, а вътрешно все тъй неукротим; беше проста бележчица, но проста не от отчаяние, а от учудване, като коментар или забележка:

Една сребърна чаша.

Хюбърт Бийчъм

Тогава МакКаслин му каза: „Поне имаш доста медни. Но все още не са достатъчно стари, за да бъдат рядкост, или да ги завещаеш. Трябва да ги вземеш.“ Само че той не го чу и застанал безмълвен до масата, смирено съзерцаваше чайника. На другата нощ чайникът се мъдреше върху полицата над подобието на камина в претъпканата ледена стаичка в Джеферсън, а МакКаслин хвърли на леглото куп сгънати банкноти и все тъй изправен (защото нямаше къде да седне, освен на леглото), дори не свали палтото и шапката си.

А той:

— Като заем. От тебе. Само този път.

А МакКаслин:

— Не става. Нямам пари да ти давам назаем. Другият месец сам ще отидеш в банката да си ги вземеш, аз няма да ти ги нося. — Той и сега не чу МакКаслин, гледаше го смирено — този свой сродник, този едва ли не баща и все пак, както излиза накрая, никакъв роднина, тъй както и бащите нямат нищо общо със синовете си. И каза:

— Това са седемнайсет мили, на кон и в студа. Остани да спиш тук.

А МакКаслин:

— Защо аз да спя тук, когато ти не искаш да спиш в собствената си къща? — и си отиде.

А той се огледа в лъскавия, недамгосан от ръжда чайник и не за пръв път се замисли колко е нужно да уредиш сметката на един човек (Айзак МакКаслин например), сети се за онази криволичеща, заплетена и все пак безпогрешна пътека, която човешкият (например на Айзак МакКаслин) дух си избира в света, за да го направи в края на краищата онова, което той е, не само за тяхно удивление (на тези, които са родили МакКаслин, който е родил баща му, чичо Бъди и сестра им, които са родили Бийчъм, който е родил вуйчо му Хюбърт и сестра му), но и за негово собствено, на Айзак МакКаслин удивление…

като заем ги взе и ги похарчи, макар да не е било необходимо. Майор Де Спейн му предлагаше стая в къщата си, да живее там колкото си иска и нито един въпрос не му зададе. Старият генерал Компсън отиде още по-далеч: викаше го в собствената си стая, да сподели собственото му легло и направо в очите му казваше: „Ти ела спи при мене, пък додето мине зимата, ще ти открия болката. Сам ще си кажеш. Защото не ти вярвам, че просто ей тъй се отказваш. Така изглежда, но аз нали те наблюдавам толкоз време в гората, не вярвам ей тъй да си вдигнал ръце.“ Взе парите като заем, плати си наема и храната за един месец и купи сечивата, не просто защото го биваше в ръцете и възнамеряваше да си служи с тях, например да се занимава с коне, и не защото търсеше нещо обещаващо в сляпото подражание на Назарянина — така и младият комарджия ще си купи шарена риза, ако види, че старият е спечелил шарена риза на карти, — а защото ако Назарянинът е разбрал, че дърводелството е добър занаят за живота и целите, на които се е посветил да служи, то ще е добро и за Айзак МакКаслин, макар че целите на Айзак МакКаслин, колкото и прости в очевидно оправдателните си причини, бяха и винаги щяха да му бъдат неясни, а да би могъл да отиде срещу себе си, без да е Назарянин, никога не би си избрал този живот, достатъчно несломим в своите изисквания. После върна парите. Бе забравил, че всеки месец МакКаслин ще внася в банката трийсет долара на негово име, ония, които първия път му хвърли на леглото и повече не повтори. Сега вече имаше съдружник, по-скоро той бе съдружникът на един сквернословещ профан, хитър и стар алкохолик, който бе строил кораби за пробиване блокадата в Чарлстън през 62-ра и 63-та година и оттогава бе станал корабен дърводелец, бе пристигнал в Джеферсън преди две години, никой не знаеше защо и откъде, и докато се пребори със своя делириум тременс, доста голяма част от времето си прекара в затвора; бе поставил нов покрив на конюшните, собственост на директора на банката, и когато отиде да му заплатят, директорът му каза: „Вместо да ви давам, аз от вас трябва да взимам пари назаем.“ Бяха минали седем месеца и чак сега се сети, че му се събират да взема двеста и десет долара. Сега за пръв път бе извършил някаква по-голяма работа и когато напусна банката, сметката му си остана двеста и десет долара, а подир още известно време, като му изчислиха и лихвите, оказа се, че на свое име притежава триста и трийсет. Каза си: „Ще ги прехвърля аз на друга сметка“, но директорът го спря: „Не може — вика. — МакКаслин ми е забранил. Ако имате друг начален капитал, тогаз може да ви открия нова сметка.“ Добре, рече си той, и почнаха монети и банкноти да се събират във възела, който държеше в чайника, и сега увит в стара риза, макар и не същата, с която прадядото на Тени го бе вдигнал от Уоруик преди осемнайсет години — държеше го на дъното на обкования със желязо сандък, който старият Карадърз бе домъкнал чак от Каролина, а хазяйката му веднъж каза: „И не го заключваш! Че и вратата си не заключваш! Ами поне като те няма бе, човек…“ Той я бе погледнал смирено, както през оная вечер в същата стая бе погледнал МакКаслин, уж никакъв роднина, а повече от роднина, колкото са ти роднини ония, на които плащаш да ти служат, и ония, които те нараняват, а уж са ти брат или жена…

сега той щеше да има и жена; измъкна стария дърводелец от затвора, доведе го в стаята си и двайсет и четири часа ботушите си не изу, додето не го накара да изтрезнее, вдигна го, натъпка го с хляб и този път построиха цял обор. Тогава реши да се ожени: тя бе едно дете на майка и баща, малко момиче, а всъщност бе по-голяма, отколкото изглеждаше, по-солидна може би, с тъмни очи и страстно сърцевидно лице. Намираше време да се навърта около него, той режеше с триона гредите по мярката на стареца, а тя го запита:

— Татко ми разказва. Вярно ли е, че фермата е твоя?

— И на МакКаслин — каза той.

— Има ли някакво завещание, дето се казва, че половината е негова?

— Защо трябва да има завещание — рече той. — Неговата баба е сестра на баща ми. Като братя сме.

— Вие сте втори братовчеди и такива ще си останете — каза тя. — Но това не е важно.

Ожениха се и той изведнъж се намери в нова страна, завещана му тъй, както и на всички — на земята, отвъд земята и все пак от самата земя, защото и нему тя бе завещана чрез предългата хроника на земята, негова, защото всеки трябва да я сподели с другиго, за да се насели в нея, а в тази подялба тя става едно, за съвсем кратко време става едно, уж невидимо, а невъзвратимо и неспасяемо. Щяха да живеят в стаята под наем, макар и за малко, и тази стая, като му въздаваше своята слава сутрин на излизане и вечер, му се струваше без стени, без таван и без под. Баща й бе вече взел място в града, бе доставил материала, а той и съдружникът му трябваше да вдигат къща — тя не биваше да знае, додето бунгалото не бъде готово да ги приеме; той така и не разбра кой й обади, всеки случай не беше нито баща й, нито съдружникът му, макар да го подозираше, че като пиян може да се е изпуснал — прибра се една вечер след работа, изми се и тъкмо да поотпочине преди вечеря, влезе в стаята (под наем, но все още съучастница в неговата слава) и тогава й видя лицето.

— Седни — заговори тя. Седнаха на ръба на леглото, без да се докосват, а лицето и — напрегнато и ужасно. Гласът й звучеше чувствено, в един чезнещ шепот на неизмерими обещания: — Обичам те. Знаеш, че те обичам. Кога ще се преместим?

— Кой ти каза? — сепна се той. — Аз… аз не зная… — Нейната длан свирепо затисна устата му, зъбите му едва не раздраха устните, а жестоко изкривените й пръсти се забиваха в страните му, само дланта се отпусна да му даде възможност да отговори.

— На фермата — прошепна тя. — Нашата ферма. Твоята ферма.

— Аз… — понечи той, ала пръстите и дланта отново се стегнаха, сякаш носеха цялата й тежест.

— Не! Не! — изсъска гласът й, а пръстите като че търсеха през кожата и улавяха напъните му да проговори. Думите умираха в устата му, после отново чу шепота, дъха й, пълен с любов и невероятни обещания, дланта се отпусна. — Кога?

— Аз… — но тя и ръката й се бяха махнали, сега стоеше с гръб към него и с наведена глава, гласът й бе спокоен и по нищо не приличаше на нейния глас:

— Стани, обърни се и затвори очи! — Още неразбрал, тя повтори, той се изправи, застана със затворени очи и дочу долу звънеца за вечеря. — Заключи вратата! — Той се подчини и опря чело о студеното дърво, все тъй затворил очи, чуваше сърцето си и още някакви звуци, после отново звънеца на долния етаж и сега му стана ясно, че звънят за тях, но леглото изскърца и той се обърна. Никога не бе я виждал гола, веднъж я помоли да се съблече, искаше да я види, защото я обичаше, и му се дощя да го погледне от голотата си, обичаше я, но оттогава повече не поиска и по-късно дори извръщаше лице, когато тя навличаше нощницата над роклята си, събличайки се вечер, а после роклята над нощницата — да се облече сутрин; не му даваше да ляга до нея, преди да угаси лампата и дори в летните горещини се завиваше с чаршаф. Хазяйката се качи по стълбите, похлопа и ги повика, но тя не се отмести, лежеше на леглото открита, с извърнато на възглавницата лице, сякаш нищо не чува и за нищо не мисли, дори за него; после хазяйката се върна надолу и тя се обади: — Съблечи се и ти! — Главата й остана извърната, нищо не виждаше, нищо не мислеше, нищо не чакаше, дори него, ръката й се повдигна като че по собствена воля, улови го за китката в момента, когато застана до леглото и той просто смени едното си движение с друго, сега надолу, ръката го теглеше, а тя най-сетне се разшава в онази телесна изгъвка, която е по-стара от мъжа, изцяло наследствена и никога преди неопитвана, вгледа се в него и продължаваше да го притегля е една ръка надолу и все по-надолу и внезапно гърдите му се опряха на дланта й, която го задържа без никакво видимо усилие; сега вече не го гледаше, нямаше нужда, сега целомъдрената жена, съпругата, гледаше и виждаше всички мъже; и тялото й стана друго, измени се напълно, такова той никога не бе го виждал — символизиращо женската плът, която мъжът по нейна воля винаги е свалял по гръб; и внезапно, отникъде, без дори движение на устните, до слуха му стигна замиращият, ала непоколебим шепот: — Обещай ми!

— Да ти обещая?

— Фермата!

Той се отмести. Ръката й бе пуснала гърдите му и отново го улови за китката, стисна я уж отпуснато, а с растящо стягане на пръстите, сякаш се бе превърнала в клуп на стоманено въже, затягаше го, а той се дръпна.

— Не — каза той, — не! — Тя все тъй не го поглеждаше и продължаваше да стяга. — Не, казвам ти! Няма! Не мога. Никога! — А ръката й го стискаше и той за последен път се помъчи да говори ясно и си помисли: Тя знае много повече неща от мен, нищо, че съм слушал приказките на мъжете в леса. Там не можеш да прочетеш това, което чуваш. А те се раждат надарени с нещата, които момчето добива едва на четиринайсет и петнайсет след толкова грешки и трепет от страх. — Не мога — рече той. — Запомни! — Ръката го стискаше и мислите му се върнаха: Тя е загубена. Загубени се раждат. Ние всички сме родени загубени. След това престана да мисли и дори каза. — Да. — Всичко това бе толкова различно от мечтите му, още повече от разказите на мъжете. След миг се просна изтощен върху ненаситния и вечен бряг, а тя отново, с движение по-старо от мъжа, се обърна, отдръпна се и заплака в сватбената нощ, а той си помисли, че сигурно плаче за първи път, заровена в смачканата и усукана възглавница, гласът й долиташе някъде изпод възглавницата и се превръщаше в кикот:

— Това е всичко! Толкова от мене! Ако от това не излезе оня син, за когото все говориш, той няма да е мой! — Лежеше настрани, с гръб към празната стая под наем, и се смееше ли смееше…

(обратно)

V

Той се върна в горския бивак още веднъж, малко преди там да се настани дърводобивната компания, която почна изсичането на леса. Майор Де Спейн повече не стъпи там. Разреши им да използват бунгалото и да ходят на лов, където поискат. През зимата след последния лов, когато загинаха Сам Фадърз и Лайън, генерал Компсън и Уолтър Юъл разработиха план за сдружаването на старата група в клуб, който да отдава под наем лагера и гората за лов — без съмнение измислица на доста вдетинения генерал, но затова пък достойна за Бун Хоганбек. Дори момчето разбираше, че тук се крие хитрина: след като не могат да променят леопарда, те искаха да изменят петната му, една илюзорна и неоснователна надежда, която известно време споделяше дори и МакКаслин, надеждата, че накарат ли веднъж майор Де Спейн да се върне в бивака, той може би ще се откаже от решението си. Но и момчето знаеше, че той няма да се съгласи. Така и стана. Не узна какво е било след отказа на майор Де Спейн, Нямаше го, когато са обсъждали въпроса, пък и МакКаслин не му разказа. Но дойде юни, времето за двойния рожден ден, а никой нищо не спомена; през ноември пак никой не подхвърли да тръгнат и той така и не разбра знаеше ли майор Де Спейн, че ще ходят на лов, макар че без съмнение старият Аш му бе обадил: той, МакКаслин и генерал Компсън (това бе неговият последен лов), Уолтър, Бун, Джим, синът на Тени, и Аш натовариха два фургона и за два дни изминаха почти четирийсет мили, озовавайки се в местност, далеч отвъд местата, които момчето познаваше, и две седмици живяха на палатки. На следната пролет чуха (и то не от Де Спейн), че Де Спейн е продал правата си за сеч на една мемфиска дърводобивна компания. През юни, беше събота, момчето и МакКаслин посетиха кантората на майор Де Спейн — голямата просторна, обиколена с библиотеки стая на втория етаж, от едната страна с прозорци, които гледаха към занемарените задни дворове на магазините, а от другата страна — с излаз на балкон над площада; в ниша, преградена със завеса, се мъдреха кедрово ведро за вода, захарница, висока чаша и оплетена с канап дамаджана уиски, а над бюрото се клатеше веер от бамбук и хартия, чиято връв свършваше в ръцете на стария Аш, седнал до вратата на килнат стол.

— Разбира се — каза ми майор Де Спейн, — Аш сигурно ще поиска да дойде в гората, най-малкото да си почине от гозбите на Дейзи. Вие кого ще вземете?

— Никого, сър — каза той. — Но си мислех дали Бун… — От шест месеца Бун бе назначен за шериф на Хоук; майор Де Спейн бе постигнал с дърводобивната компания споразумение, или може би по-точно компромис, да го вземат на работа и компанията бе решила, че ще е по-добър като шериф, отколкото като водач на дърварска бригада.

— Да — каза майор Де Спейн, — още днес ще му телеграфирам. Може да ви чака в Хоук. Ще пратя Аш с влака, те двамата ще приготвят провизиите и на вас ви остава само да се качвате на конете и да вървите.

— Добре, сър — каза той, — благодаря. — Не беше сигурен, че ще каже още нещо, но разбра, че през цялото време все за това е мислел: — Пък ако вие… — И гласът му замря. Секна, без да знае как, защото майор Де Спейн замълча, след това се раздвижи, обърна се към бюрото и листовете, пръснати по него, но почти без да промени позата си, тъй като с влизането момчето го бе заварило седнал зад бюрото с някакъв лист в ръка; гледаше го сега, този дребен и подпухнал побелял човечец в тъмно сукно и безупречно блестяща риза, когото бе свикнал да вижда с ботуши и кални кадифени дрехи, небръснат, възседнал рошавата здрава и дългонога кобила, преметнал на седлото старата уинчестърска карабина, а до стремето — огромното синьо куче, неподвижно като бронзова статуя, двамата в онази последна година, когато бяха почнали да си приличат както двама души, неразделни в любовта и в делата, сякаш безкрайно дълго са били заедно и в любовта, и в делата. Майор Де Спейн повече не вдигна очи.

— Не. Много съм зает. Но на вас на слука! Ако случите, можеш да ми донесеш някоя млада катерица.

— Добре, сър — каза той, — ще донеса.

Яхна тригодишната кобила, която сам бе отгледал и обяздил. Тръгна малко след полунощ и шест часа по-късно, в които тя дори не се изпоти, влезе в Хоук, малката гара на дърварската линия, която винаги бе смятал също за собственост на майор Де Спейн, макар че той отдавна бе продал на компанията земята, върху която минаваха релсите, където бяха рампите за товарене и магазинчето. Огледа се изненадан и тъжно учуден, въпреки че му бяха казвали и си мислеше за подготвен: тук се издигаше наполовина завършена нова фабрика за обработка на дървото, която сигурно щеше да заема най-малко два-три акра — стори му се, че вижда неизброими мили от струпани стоманени релси, нови, все още червени от леката светла ръжда, която има още неизползваният метал, видя купища траверси с острия дъх на смола, преградени с бодлива тел яхъри и ясли за поне двеста мулета, палатките на хората, които се грижеха за тях; ето защо настаняването на кобилата му стана по-бързо, отколкото очакваше, а той се качи на пощенския вагон на дърварския влак с пушката си, намести се в купола с горното прозорче и повече не погледна наоколо — сега погледът му се прикова напред, към стената на пустошта, която поне още веднъж щеше да го заслони от всичко това.

Локомотивчето изпищя и потегли: едно енергично изригване на па̀ра, сънливото, но преднамерено опване на отпуснатите куки, преминало назад по целия влак, после плиткият съсък на па̀рата се смени от бавните и дълбоки удари на мощта, събрана в котела, вагонът му също се раздвижи и от прозорчето той видя как локомотивът направи първия и единствен завой по цялата дължина на линията, за да потъне след това в леса, теглейки подире си дългия влак, подобен сега на малка безопасна змия, която се скрива в тревите и повлича и него, за да стигне след миг максималната си скорост, при която потракването между двете стени на непознаващия брадва лес отново му напомни старите времена. Само преди пет години Уолтър Юъл бе застрелял от същото това прозорче елен, чиито рога имаха шест разклонения. Говореха и за случая с мечето — било по време на първия курс на влака по трийсетте мили на железопътната просека: мечето стояло между релсите с надигнато задниче като заиграло се кученце и ровело да види дали в тях няма скрити мравки или други буболечки, или може би да позяпа отблизо любопитните симетрични и четвъртити дървета с обелена кора, които явно се взели кой знае откъде и за една нощ са налягали тук в безкрайната си аритметична прогресия, ровело си там, а машинистът дръпнал спирачките и на петдесет стъпки от него надул свирката; то подскочило като пощуряло и се хвърлило на първото попаднало му дърво, ясенова фиданка не по-дебела от човешки крак, покатерило се, докъдето могло, свило се и пъхнало глава между лапите си, досущ както би направил човек, като жена, а спирачът го замерил с бучки сгурия; когато след три часа влакът се върнал с първия товар трупи, мечето все още било на дървото, наполовина слязло, но отново се покатерило нагоре и пак се свило, а влакът отминал; следобед влакът още веднъж се качил нагоре, то било на дървото, привечер като се връщали, пак ги чакало там. Него ден, когато по пладне машинистът разказвал за мечето, в Хоук се случил Бун, бил дошъл с фургона за варел брашно. Бун и Аш, и двамата двайсет години по-млади, цяла нощ прекарали под дървото да пазят някой да не застреля мечето, а на другата сутрин майор Де Спейн задържал влака в Хоук и малко преди изгрев слънце на втория ден Бун, Аш, майор Де Спейн, генерал Компсън, Уолтър и МакКаслин, който бил тогава на дванайсет, отишли да го гледат как ще слезе от дървото, гдето престояло кажи-речи три денонощия без вода: МакКаслин му бе разказвал как за миг си помислили, че ще спре при тях в подножието на хълма да пие вода, защото се засуетило, погледнало водата, после тях и после пак водата, но след това хукнало с разкривени крачета, две по две стъпващи в различни, макар и успоредни дири, както тичат всички мечки.

Тогава влакът беше безопасен. Понякога го чуваха от лагера, друг път не разбираха кога е минал, тъй като никой не си правеше труда да се ослушва за него. Чуваха го, като идва, лек и бръз, вагоните потракваха празни, съскането и пронизителната свирка на локомотива увисваха във въздуха за миг и след това заспалата и пренебрежителна пустош ги поглъщаше без ек. Чуваха го, като се връща, натоварен и вече не тъй бръз, но не отказал се да създава фанатичната и смешна илюзия за своята пълзяща скорост, без да свири, защото трябваше да пести па̀ра, мятащ своето непосилно и нищожно пуфкане във вековното лице на леса с побесняло, ала голо самохвалство, празно, шумно и детинско, понесъл без цел и без посока клечки, чиято липса не оставяше никъде следа, както пясъка, който децата пренасят и трупат от едно място на друго, после тичат за още, неуморни, бързи и неспирни, но далеч не толкова бързи като Ръката, която връща пясъка отново там, откъдето децата го вземат. Но сега вече бе друго. Беше същият влак, същите вагони, дори същите машинисти, спирачи и същият кондуктор, комуто Бун, пиян и трезв и после пак пиян и отново изтрезнял в продължение на четиринайсет часа, бе досаждал преди две години да му разправя какво щели да направят на другия ден със Старата Бен; вървеше, създавайки същата илюзия на бясна скорост, между същите две стени на непроницаемия и недостъпен лес, минаваше покрай старите места, пресичаше старите пътеки на дивеча, по които бе преследвал ранени и неранени елени и неведнъж ги бе виждал да изскачат от гората, да прехвърлят насипа е релсите и отново да се шмугват в леса, уж като земни същества, а полетели като стрели, неземни, издължени, та му се струваха три пъти по-дълги, отколкото са и дори по-бледи, с по-друг цвят, сякаш между неподвижността и абсолютното движение има граница, при която масата се изменя дори химически, изменя се без болка и без страдание не само по обем и форми, а и по цвят, доближава се до цвета на вятъра; и все пак сега сякаш влакът (а и не само влакът, той също, не само зрението, което бе виждало, и паметта, която бе запомнила, но и дрехите, които в чистия непорочен поток на въздуха могат да носят неизчезналите изпарения на болничната стая или смъртта) донасяше в осъдения пущинак, изпреварил брадвите, сянката и призрака на новата фабрика, макар още недовършена, релсовата стомана и траверсите, макар още неположени, и сега той разбра онова, което бе забелязал сутринта в Хоук, но още не бе оформил в слова; защо майор Де Спейн не тръгна с тях и как след този път и той няма вече никога да се върне.

Наближаваха. Усети го преди още машинистът да изсвири, за да го предупреди. Видя Аш и фургона, поводите без съмнение и сега омотани около дръжката на спирачния лост — нещо, което, спомняше си момчето, майор Де Спейн му бе забранил да прави още преди осем години, влакът забави ход, отпуснати куките задрънчаха и буферите се заблъскаха от вагон на вагон, приближиха фургона, той скочи с пушката, а кондукторът се наведе отгоре и даде знак на машиниста, пощенският вагон продължи да забавя, търкаляше се едва-едва, макар че буталата на локомотива вече плющяха в засилващ се ритъм сред неотекващия лес, опъването на куките отново премина по целия влак, този път отпред назад, и пощенският вагон наново забърза. После влакът изчезна, като че изобщо го е нямало. Вече не го чуваше. Лесът се извисяваше задрямал, пренебрежителен, многолик, зелен и вечен, по-стар от всяка фабрика, по-дълъг от всяко железопътно разклонение.

— Тук ли е вече Бун? — попита той.

— Изпревари ме — каза Аш. — Натоварил фургона, приготвил го и ми го оставил вчера в Хоук. Пристигам там, няма го, идвам тук — ей ти го на стъпалата. Отишъл е в гората от тъмни зори. Каза, при евкалипта щял да иде, нататък да тръгнеш и да се намерите.

Знаеше го къде е: самотният висок евкалипт на една от старите горски поляни; ако по това време на годината човек се промъкне нечуто и внезапно излезе на поляната, можеше понякога да хване десетина катерици, попаднали там като в клопка, тъй като наблизо нямаше друго дърво, на което да скочат. Ето защо не пожела да се качва на фургона.

— Отивам — каза той.

— Знаех си — рече Аш. — Вземи поне кутия патрони. — Подаде му ги и заразвива поводите.

— Колко пъти по твоя сметка майорът ти е казал да не правиш това?

— Кое? — рече Аш. После добави: — И кажи на Бун Хоганбек, че обедът ще бъде на масата след един час, та ако искате, елате да хапнем.

— След час ли? — учуди се той. — Още няма девет. — Извади часовника си и показа стрелките на Аш. — Я погледни! — Аш не му обърна внимание.

— Това е градско време. Сега не сме в града. В гората сме.

— Тогаз погледни слънцето!

— Ти него не гледай — рече Аш. — Ако искате с Бун Хоганбек да обядвате, по-добре елате, когато ви казвам. Ще свърша навреме, нищо, че имам да сека дърва. И си гледай в краката, че са плъзнали едни…

— Добре — каза той.

И се намери в леса, не сам, а усамотен, уединението го заключи в лятната си зеленина. Той и лесът не се променяха и озовали се извън времето, нямаше да се променят, както лятната зеленина, огънят и есенните дъждове, както стоманеният студ и понякога снегът, като лятото, есента и мократа сапфирена пролет в тяхната неизбежна и безсмъртна последователност, тези незапомнени и лишени от смърт сезони на майката, която го бе направила мъж, майка и баща на стареца, роден от негърка-робиня и един вожд на чикасо, който бе неговият духовен баща, когото той тачеше, слушаше и обичаше, а после изгуби, за да тъгува за него; един ден и той щеше да се ожени и в един кратък миг също щеше да притежава тази краткотрайна и безсъдържателна слава, която по своите собствени закони не може дълго да живее и затова може би се нарича слава; те също щяха и можеха да отнесат във времената поне спомена — тогава, когато плът с плътта повече не се сношават, защото споменът върши това; но и тогава лесът щеше да си остане неговата първа любов и жена.

Всъщност той не отиваше към евкалипта, а се отдалечаваше от него. Беше време, и то не много отдавна, когато нямаше да го пуснат тук самичък, с него винаги идваше и някой друг, а по-късно, когато почна да разбира колко много неща не знае, сам не би посмял да се навърта тъдява без другар; още по-късно, взел да налучква, макар и смътно, границите на незнанието си, той вече се опитваше и минаваше оттук с компас в ръка, не защото самоувереността му бе станала по-голяма, а защото МакКаслин, майор Де Спейн, Уолтър и генерал Компсън го бяха научили най-после да вярва на компаса, независимо от това, какво показва. Сега той вече не използваше компаса, а слънцето, и то несъзнателно, ала въпреки това по всяко време би могъл да определи по картата къде се намира с минимална грешка от сто стъпки; и разбира се, точно когато очакваше, земята почна леко да се възвишава, отмина един от четирите бетонни знаци, поставени от землемера на дърварската компания да показват четирите ъгъла на участъка, който майор Де Спейн бе изключил от продажбата, после застана на самата могила, от която се виждаха и четирите знака, все тъй белеещи дори след зимното брулене, местност безжизнена и обезпокоително чужда на това място, където самото запустение представляваше кипящ хаос от семеизхвърляне, зачатие и раждане, а смърт изобщо не съществуваше. След падналите за две зими покривки от листа и след водите на две пролети, нямаше и следа от двата гроба. Но ония, които идваха да ги намерят чак тук, не се нуждаеха от надгробни плочи, а щяха да ги открият тъй, както го бе учил Сам Фадърз: по особените белези на дърветата. С първото забиване на ловджийския нож, колкото да види дали е още там, попадна на кръглата тенекиена кутия от смазка за колела, в която вече изсъхналата разкривена лапа на Старата Бен почиваше над костите на Лайън.

Не ги смути. Дори не потърси другия гроб, в който онази неделна утрин преди две години той, МакКаслин, майор Де Спейн и Бун бяха положили тялото на Сам, ловния му рог, ножа и лулата; нямаше защо. Бе стъпил върху него, може би сега стоеше отгоре му. Но в това нямаше нищо лошо. Сигурно е знаел, че днес съм в гората още преди да съм дошъл — помисли си той и приближи едно от дърветата, които подпираха чардака, където бяха заварили тялото на Сам — дървото и другата тенекиена кутия, прикована о него, ръждясала, смачкана, чужда, но вече срасла в съзвучната общност на леса, не издаваща дори беззвучен тон и празна, отдавна празна от храната и тютюна, който бе оставил него ден, както след време щеше да се изпразни и от това, което сега измъкна от джоба си: стиска тютюн, нова пъстра кърпа и малката кесийка ментови бонбони, които Сам толкова бе обичал — щяха да си отидат още преди да обърне гръб, не да изчезнат, а просто да се прелеят в многоликия живот, който оставя по тъмните грапавини на тия потайни и сенчести места своите нежни приказни следи, дишащи, мамещи и неподвижни, наблюдаващи го иззад всеки клон и лист. Той отново тръгна, сякаш не бе спирал, а само забавил крачки, слезе от могилата, която съвсем не бе убежище на мъртвите, защото смърт не се полагаше нито на Лайън, нито на Сам Фадърз; смъртта не бе прикована под земята, а свободна и не в земята, а от земята, многолика и въпреки това неотделима от всяка частица — лист, клон или прашинка, въздух, слънце и дъжд, роса и нощ, желъд, от него лист и после пак желъд, мрак и утро и после пак мрак и утро в неизменната си процесия и в своето многообразие една и съща. А също и Старата Бен! Да, Старата Бен! Те ще й върнат лапата, разбира се, че ще й върнат лапата. После безкрайното предизвикателство и безкрайната гонитба, в които няма сърце да се измъчва и преуморява, няма плът да се разкъсва и окървавява. Замръзвайки на мястото си, той си спомни прощалното предупреждение на Аш. Замръзнал и неподвижен, чу гласа й. Единият крак тъкмо поемаше тежестта, пръстите на другия тъкмо се отлепяха от земята и дъхът му спря, усети отново и както винаги силния разтърсващ прилив, дошъл още от онова време, когато Айзак МакКаслин изобщо не е съществувал, погледна надолу и разбра: това бе страх, но още не ужас. Тя още не бе се навила, тракалото й още мълчеше, само едно бързо и плътно свиване и встрани се протегна един клуп, пуснат сякаш за разнообразие, от който надигналата се глава можеше леко да се наведе назад; не, това още не бе ужас, но от главата до опашката имаше повече от шест стъпки, главата се вдигаше все по-високо от коляното му и само на един лакът разстояние; старите, навремето ярки петна на младостта, сега тъмнееха в монотонна хармония със самотиите, из които пълзеше и се спотайваше старата, прокълната от древни времена отровна самотница, чийто дъх той изведнъж долови: неясен и отвратителен, напомнящ гнили краставици и нещо друго, безименно, свързано с всезнанието и древната мъдрост на факирите-парии, със смъртта. Най-после се раздвижи. Не главата. Тя си остана на същата височина и почна да се отдалечава, изправена, сякаш главата и третината от дължината й, която я държи, са нещо, което се движи на два крака, освободено от всички закони на равновесието; така би трябвало да бъде, защото дори сега той не можа да повярва, че това движение, това изтичане на сенки след вървящата глава може да бъде една змия, която си отива и изчезва. Сега стъпи с другия крак, без да го усеща, застанал с вдигната ръка като Сам Фадърз в оня следобед преди шест години, когато го доведе в леса да му го покаже, а той се сбогува с детството си; без да мисли какво прави, той повтори ония думи, които Сам бе изрекъл на своя стар език:

— Главатарю! Дядо!

Не можа да се сети кога за пръв път чу звука, защото му се стори, че го дочува отдавна — някой като че удряше железопътната релса с цев на пушка, плътен, силен и небързащ звук, обгърнат в някакво безумие, сякаш този, който чука, е не само извънредно силен и съсредоточен, а и малко луд. Въпреки това не идваше откъм дърварската линия, защото, макар тя да се намираше точно в тази посока, до нея имаше най-малко две мили; звукът идваше най-малко от триста крачки. И като се замисли, сети се откъде — който и да е човекът, каквото и да прави, той е някъде близо до поляната с евкалипта, където трябваше да срещне Бун. Досега вървеше бавно и тихо, не откъсваше очи от земята и от дърветата. Сега обаче тръгна направо, с изпразнена пушка и наведена назад цев да не му пречи, като се провира през ниските гъсталаци и прорастъци, звукът ставаше все по-силен, дивото, някак обезумяло и необяснимо блъскане на метал с метал приближаваше, той се измъкна от дърветата и се озова в края на старата поляна, а точно през себе си забеляза самотния евкалипт. На пръв поглед му се стори, че дървото е оживяло от побеснели катерици. Стори му се, че най-малко петдесет подскачат и се хвърлят от клон на клон, дървото се превърна в зелена буря от полудели листа и от време на време, на двойки и тройки, катериците се спускаха по дънера, извръщаха се начаса и отново хукваха нагоре, като че всмукани обратно от безвъздушното пространство на бесния листовъртеж, в който се намираха техните събратя. Тогава забеляза Бун, седнал и опрял гръб на ствола, навел глава и диво чукащ нещо в скута си. Чукаше с цевта на разглобената си пушка върху разглобения й магазин. Останалите части на пушката бяха пръснати наоколо. Навеждаше аленото си лице, струящо и напомнящо орех, и блъскаше цевта в магазина с неистовото увлечение на безумец. Не вдигна глава да види кой е. Все тъй чукащ, извика с дрезгав, приглушен глас:

— Махай се! Не ги докосвай! Те са мои!

1935–1942

(обратно)

Информация за текста

© 1942 Уилям Фокнър

© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски

William Faulkner

The Bear, 1942

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00

1

Породи кучета. — Б.пр.

(обратно)

2

Американски шампион по бокс, свръхтежка категория. Джон Съливан побеждава Джек Килрейн в 1889, а Джийн Тъни — Джек Демпси в 1926 и 1927. — Б.пр.

(обратно)

3

Генерал Натан Форест (1821–1877) — офицер от армията на Юга през Гражданската война, Конфедерацията. — Б.пр.

(обратно)

4

Намек за Гражданската война, в която южняците наричат войските на Север „янки“. — Б.пр.

(обратно)

5

Пайтани — племе в Индия. — Б.пр.

(обратно)

6

Годината, в която Югът окончателно капитулира; Линкълн издава Прокламацията за равни права на 22 септември 1862 г. — Б.пр.

(обратно)

7

Книгата — т.е. библията. — Б.пр.

(обратно)

8

Намек за Колумб, т.нар. „колумбово яйце“. — Б.пр.

(обратно)

9

Хам (библ.) — един от синовете на Ной, когото апологетите на робството в САЩ са представяли за родоначалник на негрите, „хамитската“ раса. — Б.пр.

(обратно)

10

Неграмотно изписване на щата Каролина — Б.пр.

(обратно)

11

Робите са носели презимето на белия господар. — Б.пр.

(обратно)

12

Т.е. Ейбрахам Линкълн. — Б.пр.

(обратно)

13

Шатокуа (ам. ист.) — сдружение за сказки и просветна дейност, основано в 1874 г. — Б.пр.

(обратно)

14

Търнър Ашби — полковник от кавалерията на Конфедерацията. — Б.пр.

(обратно)

15

Робърт Е. Лий (1807–1870) — главнокомандващ войските на Конфедерацията през Гражданската война. — Б.пр.

(обратно)

16

Т. К. Джаксън (1824–1863) — генерал от Конфедерацията. — Б.пр.

(обратно)

17

Джоузеф Хукър (1814–1879) — генерал от армията на Севера. — Б.пр.

(обратно)

18

Джеймс Ю. Стюърт (1833–1864) — генерал от Конфедерацията. — Б.пр.

(обратно)

19

Дж. Г. Мийд (1815–1872) — генерал от Севера. — Б.пр.

(обратно)

20

Дж. Лонгстрийт (1821–1904) — генерал от Конфедерацията, допринесъл за поражението на Юга при Гетисбърг, защото не предава навреме заповедта на Лий за атака. — Б.пр.

(обратно)

21

Всъщност историческата истина говори, че въпросният съд, нападнат от ген. Дж. Х. Морган (1825–1864) е бил обикновен речен шлеп с един топ. — Б.пр.

(обратно)

22

Законът за равни права на негрите — Б.пр.

(обратно)

23

Из „Ода на един гръцки саркофаг“ от Кийтс. — Б.пр.

(обратно)

24

Фамилия на известни английски държавници и царедворци, водеща началото си от лорд Ричард Невил Уоруик (1428–1471). — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

I

II

III

IV

V

Реклама на сайте