«Началничката на пощата в Лавров път»

Франсис Брет Харт Началничката на пощата в Лавров път

Пощенската кола беше току-що минала през Лавров път — толкова бързо, че виещата се пушилка, довлечена от нея по стръмнината от върха, остана да виси над равнището дълго след като колата беше изчезнала, а после, когато започна да се разпръсва, бавно посипа с червен прахоляк напеклата се рампа пред пощенската станция.

От този облак след малко изникна изящната фигура на началничката на станцията и пощенският чувал, ловко хвърлен в краката й от покрива на дилижанса. Десетина зяпачи с готовност протегнаха ръка да й помогнат, но предупреждението „Правилникът не позволява да ги пипа никой друг освен нея, момчета“ на едното от събралите се и кокетното кимване с глава на самата началничка — много по-резултатно от всички официални забрани — ги накараха да се отдръпнат.

Чувалът не беше тежък — Лавров път бе твърде ново селище, за да привлича много кореспонденция — и младата жена се нахвърли на плячката си някак импулсивно, като котка, замъкна го не без усилия в станцията, зад преградката, и заключи вратата. Хубавото й лице, което за малко се мярна през прозорчето, бе леко поруменяло от напрежението, а свободните кичури руса коса, овлажнели от пот, бяха се навили на челото й в прелъстителни къдрички. Но капакът на прозорчето веднага се спусна и мигновеното пленително видение изчезна от погледа на очакващите.

— Правителството трябва да има повече ум и да не кара една жена да мъкне пощенски чували от пътя — каза съчувствено Джоу Симонс. — Това без друго не влиза в задълженията й, правителството би трябвало да й ги поднася като на дама, то е достатъчно богато и достатъчно гадно.

— Не правителството, ами много важност си дава дружеството на дилижансите — прекъсна го един новодошъл. — Мислят, че е много красиво да пердашат тука в галоп и да карат всички да им гълтат прахоляка само защото по договор тука няма спирка. Ами че ако тоя куриер, дето е хвърлил чувала, имаше някакво чувство към дама … — Но тука той млъкна, като видя захилените лица на слушателите.

— Струва ми се, че не знаете това-онова за чувствата на тоя куриер, друже — каза мрачно Симонс. — То би трябвало да го видите как го друмка той тоя чувал като някое бебе, когато се носи по надолнището, а после се изправя и един вид го подхвърля на госпожа Бейкър, сякаш е петдоларов букет! Чувствата му към нея! Та той е така хлътнал по нея, че само го чакаме да се сбърка и самият той да падне в краката й.

Междувременно от другата страна на преградката госпожа Бейкър беше избърсала червения прах от заключения с катинар чувал и махнала нещо, което; изглежда, беше допълнителен пакет, прикачен към него с тел. Като го отвори намери хубаво шише парфюм, явно подарък, добавен от предания куриер. Тя го сложи настрана, като промърмори с лека усмивка: „Глупости!“. Но когато отключи чувала, дори и неговите свещени глъбини се оказаха осквернени с укрит от началника на пощенската станция в съседния „Горял рид“ пакет, в който имаше масивна златна брошка и билети за цирк. Това също бе сложено настрана при другото. То също беше проява на суетност и дразнеше.

Писмата бяха всичко на всичко седемнадесет, пет от които за самата нея — и все пак тази сутрин съотношението беше малко. На две от тях имаше надпис „Служебно“ и те бяха незабавно отделени с женска прозорливост, но в друга преградка, а не при подаръците. Тогава капакът се вдигна и започна раздаването на писмата.

То се придружаваше от своеобразен церемониал, превърнал се в навик в Лавров път. Когато връчваше ред по ред писмата на мъжете, търпеливо чакащи в редица по един, младата жена използуваше тази проста работа като възможност за благосклонен, макар и кратък разговор на определени или общи теми — весели или сериозни, според случая или темперамента на събеседника. Че от страна на мъжете това почти винаги бяха комплименти, е близо до ума, но в думите им неизменно се долавяше елемент на вежлива сдържаност и дали по някакво неизречено разбирателство или поради чувство на лично достойнство, те никога не прехвърляха границите на общоприетото внимание или известно почтително внимание.

Поради това получаването на пощата се позабавяше, но след три или четириминутния си разговор с хубавата началничка на пощата — разговор, който понякога не вървеше поради стеснителност или плахост само от негова страна или често ограничил се само до боязливи усмивки, — всеки от тях безропотно отстъпваше мястото си на следния. Това бе официален прием, смекчен от непокварена тактичност, голямо добродушие и безкрайно търпение и щеше да бъде забавен, ако не беше винаги ужасно сериозен и понякога затрогващ. Защото беше присъщ на мястото и епохата и в същност се дължеше на изживяното от госпожа Бейкър.

Тя беше съпруга на Джон Бейкър, надзирател в „Последният шанс“, който от една година лежеше погребан под половин миля срутила се и задръстена шахта на Горял рид. Един ден, тъкмо по горещо пладне, внезапно от дълбините на земята се беше чул вик и Джон се втурнал от хижата си, като се мъчел да се откопчи от младата си, глупава, вечно флиртуваща жена, за да се отзове на отчаяния вопъл на загиващите си миньори. Имаше още един изход, за който знаел само той и който може би би могъл да се задържи отворен между сриващите се стени и клатещите се подпори достатъчно дълго, за да излязат те на свобода. Само за миг силният мъж се подвоумил между умолителната прегръдка и отчаяния вик на събратята си. Но изведнъж тя се изправила с пребледняло лице и казала:

— Върви, Джон, аз ще те чакам тук.

Той отишъл и миньорите се спасили, а тя останала да го чака!

Но въпреки постигналото я бедствие и борбата с мизерията, настъпила в разорения стан, тя почти не се беше променила. Ала златотърсачите се бяха променили. Макар че, доколкото можеше да се види, беше си останала същата лекомислена, хубава Бетси Бейкър, която бе толкова много нарушавала спокойствието на по-младите мъже, тя сякаш вече не ги тревожеше. Всички бяха завладени от някакво сдържано благоволение и почит, като че мъченическият дух на Джон Бейкър все още я обгръщаше с ръката си. Те стаяваха дъх, когато край тях минаваше тази хубава жена, чийто краткотраен траур като че не беше засегнал нейната веселост и дори закачливост. Но тя беше останала в хижата си и в стана — единствена жена сред четиридесет мъжепрез най-мрачните минути на техния живот. Беше им помагала да перат и да готвят, и в домашните нужди, но не порочността на нейната хижа оставаше ненарушена, сякаш тя беше неговият гроб.

Никой не знаеше точно защо — това беше някакъв негласен подтик — дори и тези единдвама, които не се бяха срамували да ухажват Бетси Бейкър, докато Джон Бейкър бе жив, избягваха и намек от фамилиарност спрямо жената, която бе казала, че „ще го чака там“.

Когато настъпиха по-светли дни и селището се увеличи с едно-две семейства, а неизползувани капитали бяха вложени за освобождаване и разкриване на все още затрупаните богатства на Горял рид, нуждите на селището и правата на вдовицата на Джон Бейкър бяха толкова добре изложени пред официалните власти, че пощенската станция в Лавров път бе създадена специално за нея. Всички до един участвуваха в строежа на красивата и солидна сграда — единственото обществено здание в Лавров път, — което се издигаше в крайпътния прахоляк на половин миля от селището. Там тя прекарваше само определени часове от деня, защото не можеха да я убедят да напусне хижата на Джон, и там с цялото добавъчно уважение, дължимо на държавен служител, беше сигурна, че никой няма да Я обезпокои.

Но сляпата преданост на Лавров път към вдовицата на Джон Бейкър не свършваше с това. В стремежа си да уверят властите в необходимостта от пощенска станция и да осигурят постоянна служба на началничката те вършеха много прекалени чудатости. През първата седмица продажбата на пощенските марки в станцията на Лавров път надхвърли всички суми, отбелязани в аналите на Министерството на пощите. За новоизлезли марки се плащаха фантастични цени, те се купуваха лудо, безразсъдно, без нужда и по какъв да е повод. Любезното сбогуване на малкото прозорче неизменно завършваше с „и за още един долар марки, госпожо Бейкър“.

Смяташе се за висш израз на внимание да се купуват марки само с най-високите стойности, без да се мисли дали отговарят на необходимата такса — мислеше се само за количеството, — изходящата кореспонденция се облепваше в страхотно несъответствие с тежестта на писмото и дори с размерите на плика. Когато госпожа Бейкър изтъкна колко глупаво е това и колко вероятно е да се отрази на доброто име на Лавров път в Главната дирекция на пощите, марките започнаха да се употребяват като местна валута и дори за украсяване на огледалата и стените на хижите.

Всички пишеха писма, обаче с едничкия резултат, че броят на изпратените смехотворно и подозрително превъзхождаше броя на получаваните. За да се избегне това, избрани лица правеха бързи преходи до Хикори Хил, най-близката пощенска станция, с писма и реклами, адресирани до самите тях в Лавров път. Не се знае колко щяха да продължат тези крайности, но чак след като се разчу, че вследствие на усилената работа министерството стигнало до заключение, че за тази служба ще бъде по-подходящ един мъж, те понамаляха и с Главната дирекция на пощите се постигна споразумение на началничката на станцията да се определи постоянна заплата.

Такава беше историята на госпожа Бейкър, която току-що бе привършила следобедния си прием, кимнала с усмивка за сбогом на последния си клиент и затворила прозорчето. Тогава тя се зае със собствените си писма, но преди да ги прочете, с мило нетърпение хвърли поглед на двата служебни плика, адресирани също до нея, които беше оставила настрана.

Обикновено те съдържаха „сума нови разпоредби“ или уведомления, или „глупави“ въпроси, които нямаха нищо общо с Лавров път и само я ядосваха и от които „я заболяваше глава“ и тя обикновено ги препращаше на своя обожател, съседа от Хикори Хил за обяснение, а той обикновено й ги връщаше с кратък надпис „Хартии за претопяване, не се тревожете“ или „Дрънканици, не им обръщайте внимание“.

Сега тя си спомни, че той не беше й върнал последните две. Със смръщени вежди тя остави настрана частната си кореспонденция и отвори първия плик. В писмото с рязък официален тон се споменаваше, че не е отговорила на съобщение от миналата седмица и за това, че са „принудени да й напомнят точка 47 от правилника“. Пак тоя ужасен правилник! Тя отвори второто писмо, веждите й се сключиха повече, погледът стана съсредоточен.

Това беше списък на ценни писма, съдържащи пари, които изчезнали по пътя и за които й бяха вече съобщили. За миг бузите й пламнаха. Как смеят! Какво искат да кажат! Нейните ведомости и описи бяха винаги изправни, тя знаеше името на всеки мъж, жена и дете в своя район, в Лавров път не са били изпращани писма на тия адреси.

Това беше долен намек! Тя веднага ще подаде оставка! Ще накара „момчетата“ да напишат оскърбително писмо до сенатора Слокъм — госпожа Бейкър имаше женска представа за правителството като съвсем частно предприятие — и ще разузнае кой ги е получил на това заяждане, тая подла дързост! Сигурно е тая кривогледа дърта жена на пощенския началник в Кръстовището на старото дърво, която я ревнува.

Напомнят й за изпратеното от тях съобщение, на което не е отговорила, гледай ги ти! Но къде ли е пък това съобщение? Тя си спомни, че го е изпратила на обожателя си в Хикори Хил. Чудно, че не й е отговорил. Разбира се, той е знаел за тая подлост — може ли и той да се е осмелил да я заподозре! Тази мисъл я накара отново да се изчерви като божур. Той, Стантън Грийн, беше от Лавров път, приятел на Джон, малко „празноглав“ и „самонадеян“, но все пак стар познат, от основателите на стана! Защо не й го е казал открито?

В дебелия прах на пътя се чу мек приглушен тропот на конски копита, звънтене на шпори на отседналия ездач и твърди крачки по рампата. Без съмнение някой от момчетата се беше върнал да размени още няколко думи. Това се беше случвало и преди и тя с възмущение го наричаше „дебнене“, но сега беше петимна да излее мъката си пред първия срещнат. Беше вече импулсивно сложила ръка на вратата на преградката, но се спря с ново чувство на накърнено достойнство. Можеше ли да изповяда това пред своите обожатели?

Но в този миг вратата се отвори направо пред лицето й и влезе един непознат.

Беше петдесетгодишен, набито, здраво сложен. Квадратна, леко прошарена брада започваше от тънките устни на все пак хубавата му уста, очите му бяха черни, весели, но гледаха изпитателно. Ала отличителното в държането му, което направи впечатление на госпожа Бейкър, бе съчетанието на градска непринуденост и откровеността на човека от новите покрайнини. Явно беше човек, който бе видял градове, но познаваше и живота във вътрешността на страната. И при все че беше облечен с удобните прости дрехи на пътуващ с кон калифорниец, нейните неопитни, но женски очи откриха, че основното, което му придаваше този почтен вид, беше грижливо вързаната широка вратовръзка. Мъжът от Сиера предпочита гърлото му да бъде свободно, нестегнато от нищо.

— Добро утро, госпожа Бейкър — заговори той любезно, със свалена вече шапка. — Аз съм Хари Хоум от Сан Франциско.

Докато говореше, очите му огледаха одобрително пространството зад преградката, старателно вързаните книжа, спретнатите преградки на писалището, саксията с цветя, закачените на стената копринена наметка и възхитителна сламена шапчица с панделки, след това розовото й поруменяло лице, блестящите сини очи, прилепналите къдрички, а сетне … се спряха върху кожения пощенски чувал, който все още лежеше върху масата. Тука очите му се заковаха върху нещастната тел на влюбения куриер, която продължаваше да виси от пиринчените халки на катинара, и той протегна към тях ръка.

Но дребничката госпожа Бейкър го изпревари и грабна чувала в прегръдките си. Бе твърде много погълната от грижите си и объркана, за да се противопостави още при нахълтването му зад преградката, но това свойско отношение със свещеното за нея служебно имущество — макар и празно — сложи капак на всичките злини.

— Как смеете да го докосвате! — възкликна тя с възмущение. — Как смеете да влизате тука! Впрочем кой сте вие? Излезте вън, веднага!

Непознатият отстъпи, развеселен, с жест на молба и беззвучен смях.

— Боя се, че в края на краищата не сте ме познали! — заговори той любезно. — Аз съм Хари Хоум, пълномощник на министерството в Сан Франциско. Моето известие с името ми на плика като че ли също се е загубило.

Дори както беше уплашена и изумена в ума на госпожа Бейкър проблесна, че и това известие беше пратила в Хикори Хил. Но въпреки това у нея се събуди инстинктивната женска предпазливост и тя си замълча.

— Трябваше да ви обясня — продължи с усмивка инспекторът. — Но вие сте съвършено права, госпожо Бейкър — добави той и кимна към чувала. — Доколкото се простираха вашите сведения, аз нямах право да се доближа до него. Радвам се да видя, че толкова добре защищавате имуществото на Чичо Сам. Бях само малко любопитен да узная — и той посочи телта — дали това нещо е било на чувала, когато са ви го предали.

Госпожа Бейкър не виждаше причина да укрива истината. В края на краищата този чиновник беше мъж като всички други и нямаше да е никак зле да разбере силата й.

— Това е само една от глупостите на куриера — каза тя и малко кокетно тръсна глава. — Той смята, че е много фино да връзва по някоя глупост с телта на чувала, когато го хвърля от дилижанса.

Господин Хоум, загледан в хубавото й личице, май не го сметна за нечовешка или непростима прищявка.

— Щом не бърка вътре в чувала, мисля, че трябва да се примирите с това — каза той със смях.

Ужасяващият спомен, че пощенският началник в Хикори Хил бе използувал вътрешността на чувала за изпращане на своите глупости, се мярна в ума й. Това съвсем не би могла да признае сега.

Лицето й вероятно бе издало известно вълнение, защото инспекторът продължи с полубащински, полууспокояващ тон:

— Но, стига за това. Сега госпожо Бейкър, да поговорим за работата, заради която съм дошъл тук. Накъсо казано, тя съвсем не ви засяга вас, освен доколкото може да освободи вас и някои други, които министерството познава също толкова добре, от известна отговорност и може би опасения. Ние там сме много добре осведомени за всичко, отнасящо се за Лавров път, и ми се струва — отбеляза той с лек поклон, — че знаем всичко за вас и за Джон Бейкър. Единствената ми задача тук е да заема вашето място при приемането на пощенския чувал, който, както знаете, пристига тук в девет и половина, нали?

— Да, господин Хоум — побърза да отговори госпожа Бейкър — но в него никога няма нищо за нас освен… — тя изведнъж се прекъсна, като си спомни за приношенията, изпращани сегиз-тогиз от въздишащия по нея Грийн, — освен съобщения от пощенската станция в Хикори Хил. Дилижансът тръгва оттам — додаде тя, като искаше да се покаже точна — в осем и половина и пътят е около един час, седем мили.

— Да, вярно — каза господин Хоум. — аз ще приема чувала, ще го отворя и ще го пратя нататък. Вие, ако желаете, можете да се чувствувате свободна.

— Но… — заговори госпожа Бейкър, като си спомни, че целият Лавров път държеше винаги да присъствува на вечерния й прием, понеже тогава тя беше по-малко заета — … има хора, които идват да си получат писмата, нали знаете.

— Мисля, вие току-що казахте, че по това време няма писма — тутакси й отвърна господин Хоум.

— Не… но… но… — с малко истерично запъване промълви тя, — момчетата идват въпреки това.

— О! — сухо рече господин Хоум.

— И… о, боже! — Но в този миг тя си представи вероятното объркване на момчетата от Лавров път, когато видят в прозорчето брадатото лице на господин Хоум, вместо нейните загладени бузи и това, подсилено от нервното й възбуждение, й подействува така, че тя закри лицето си с престилчицата с воланче в пристъп на истеричен смях. Господин Хоум, поразвеселен, търпеливо дочака края на пристъпа и когато тя се успокои, отново заговори:

— Сега бих искал да попрегледам за миг първото ми съобщение до вас. Под ръка ли ви е? Лицето на госпожа Бейкър посърна:

— Не, аз го препратих на господин Грийн в Хикори Хил за сведение.

— Какво!

Стресната от неочаквано сериозния тон на инспектора, тя все пак успя да обясни с пресичащ се глас, че както беше свикнала, не беше отворила официалните писма, а ги беше изпратила на по-опитния си колега за съвет и осведомяване, че самата тя никога не можела да ги разбере, от тях я заболявала глава и това й пречело да изпълнява другите си задължения, а гой ги разбирал и й обаждал какво да прави. А като си спомни обикновения стил на бележките му, тя пак се изчерви.

— И какво ви каза той?

— Нищо, не ми ги върна.

— Естествено — рече господин Хоум с някакво особено изражение. Няколко мига той мълком поглаждаше брадата си и рязко се обърна към младата жена. — Вие ме карате — да говоря с вас по-открито, отколкото възнамерявах, госпожо Бейкър. Без да искате, мисля, вие сте дали сведения на човек, когото правителството подозира в злоупотреба. Без да знаете, вие сте предупредили пощенския началник в Хикори Хил, че е заподозрян, а тъй като може да сте провалили нашия план да проследим редица обсебвания до истинския им извършител, сигурно разбирате, че може много да сте навредили и на самата себе си като негова единствена съседка и следващо отговорно лице. Направо казано, ние проследихме изчезването на ценни пратки до точка някъде между тия две станции. Без всякакво колебание мога да ви кажа, че не подозираме Лавров път и никога не сме го подозирали. Дори последиците на лекомислената ви постъпка, макар тя и да го е предупредила, потвърждават подозренията ни в неговата виновност. Колкото за самото предупреждение, то не му е подействувало или дързостта му е пораснала, защото още едно писмо се е загубило след това. Тази вечер обаче ще разреши всички съмнения по тоя въпрос. Когато отворя чувала в тая станция довечера и не намеря в него едно белязано писмо, което е било проверено за последен път в Кръстовището на старото дърво, ще зная, че е останало в ръцете на Грийн в Хикори Хил.

Тя беше се облегнала на стола си, пребледняла, със спрял дъх. Инспекторът я погледна благо и взе шапката си.

— Хайде, госпожо Бейкър, не се тревожете за това. Както ви казах още отначало, няма от какво да ви е страх. Дори лекомислието и незнанието на правилата са допринесли за доказване на личната ви невинност. Никой никога няма да узнае за това, ние в министерството не разгласяваме нашите работи. Нито един жив човек освен вас не знае истинския повод за моето посещение тук. Аз ще ви оставя за малко сама, за да разсея каквито и да било съмнения. Вие ще дойдете както винаги вечерта да се видите с приятелите си, аз ще бъда тук само когато пристигне чувалът, за да го отворя. До виждане, госпожо Бейкър, това е неприятна работа, но и тя е част от нашето всекидневие. Виждал съм и по-лоши случаи и — слава богу — вие не сте замесена.

Тя чу стъпките му да се отдалечават във външното помещение и да замират на рампата — звънтене на шпори и глух тропот на конски копита, който сякаш отекна тъпо в сърцето й — и тя беше сама.

Вътре беше много горещо и много тихо, тя чуваше как се свиват и скърцат дървените шинди на покрива под намаляващия пек на почти хоризонталните слънчеви лъчи. Часовникът на станцията удари седем. В последвалото сковано безмълвие един кълвач поднови прекъснатата си работа на покрива и като че изчукваше монотонно в слуха й последните думи на посетителя. Стантън Грийн — крадец!

Стантън Грийн, един от „момчетата“, които Джон бе спасил от срутващия се тунел! Стантън Гриин, чиято стара майка все още му пращаше писма от източните щати в Лавров път, след няколко часа ще бъде опозорен и погубен завинаги! Тя си спомни сега, както си спомня една лекомислена жена, приказките за неговия разпуснат и разгулен живот, на които не беше обръщала внимание, с чувство на срам, за подаръците, които й изпращаше и които, сега си даваше ясно сметка, са надминавали далече неговите възможности. Какво щяха да кажат момчетата? Какво ли щеше да каже Джон? Ах, какво ли щеше да направи Джон?

Внезапно тя скочи, пребледняла и изстинала, както в деня, когато се беше разделила с Джон Бейкър пред тунела. Сложи си шапката и наметката, отиде до малката желязна каса в ъгъла, отключи я и извади цялото й съдържание в злато и сребро. Беше стигнала при вратата, когато й хрумна друга мисъл, и като отвори чекмеджето на масата, прибра всичките марки до сетния лист и ги нави на руло под дрехата си. Тогава с един поглед към часовника и след като огледа бързо пътя от рампата, слезе от нея и сякаш потъна в чакащата я гора отвъд.

Стигнала веднъж в покровителствената сянка на дългия пояс от борове, госпожа Бейкър не напусна закрилата им, докато малкото селище Лавров път не остана далече вдясно, и излезе на един от откритите склонове на Горял рид, където както знаеше, щеше да намери мустангът на Джоу Симонс Синята светкавица мирно да пасе. Често го беше яздила и преди и когато откачи петдесетфутовото ласо от оглавника, той й позволи и по-нататъшната фамилиарност да вплете пръстите си в синкавата му грива и да се качи на гърба му. Бараката за инструменти на тунела „Горял рид“, където винаги висяха седлото и юздечката на Джоу, се стигаше с кратък галоп.

Никой не я забеляза и там — още един трик от старите времена, — тя преправи мексиканското седло на Симонс в дамско с помощта на едно одеяло. Тогава възседна, бързо свали наметката си и я върза на кръста, затъкна я под едното коляно и я остави да виси на хълбоците на коня. По-това време у Синята светкавица също пробляснаха някакви конски спомени и той наостри уши. От госпожа Бейкър се изтръгна кратък чуруликащ звук, който той си спомни, и в миг двамата се понесоха в кариер през рида.

Пътеката, която тя беше избрала, макар и стръмна, трудна и на места опасна, спестяваше цели две мили от големия път. Имаше по-малка вероятност някой да я проследи или да срещне някого. По-дълбоките проломи вече тънеха в сянка, боровете по далечните ридове се отделяха от общата маса и се открояваха всеки със своите очертания срещу небето, но въздухът все още бе топъл и хладният лъх на нощта, както тя прекрасно знаеше, не бе още почнал да струи надолу по планината. По-ниските от Горял рид бърда не бяха още затъмнени от настъпващата сянка на планината отпред.

Без часовник, но с този познат и бавно променящ се циферблат, проснал се пред нея, тя знаеше с точност до минута колко е часът. Билото на старото дърво, една по-малка височина в далечината, вече бе заличено от стрелката на сянката — седем и половина! Пощенската кола щеше да стигне в Хикори Хил малко преди осем и половина; трябваше да я изпревари, ако може — тя щеше да спре за десет минути, за да сменят конете, — трябваше на всяка цена да стигне преди тя да тръгне!

Имаше не по-малко от две мили равнище преди нагорнището на следващия хребет. Хайде, Синя светкавицо, колкото можеш! А то беше много — с малката сламена шапчица и пърпорещите панделки, наведена почти до синкавата грива и коприната на наметката й, развяваща се почти в една линия с гърба на коня, тя прекоси дългото плато като литнала сойка. Още няколко птичи гмуркания и изпитания нагоре през доловете и тя стигна дългото убийствено изкачване на Вододела.

С кожа, смъдяща от пот и спекла се прах, Синята светкавица залиташе в хлъзгавата, изпепелена пръст на пътя, пияно се препъваше в прашната червена мараня, кашляше, пръхтеше, отмяташе глава, клюмваше изведнъж, провличаше безсилно отпуснати крака на лесни наклони или необуздано и конвулсивно се втурваше по стръмни нагорнища, но през ума му минаваха някакви мисли и спомени. О, и нея ако не я биваше за лудории — това леко притискащо се, галещо, придумващо, гукащо създание, — хайде, напред! Той си я спомни сега. Е, чудесно тогава. Карай!

И с внезапни скокове като на заек, с ритане, ту в буен тръс, ту с лек ход, ту препускайки на три крака, като някакво ново същество — както може да го прави само един калифорнийски мустанг, — непобедим, Синята Светкавица най-после спря тържествуващ на върха. Вечерницата току-що беше блеснала през златистата мъгла на хоризонта — осем часът. Сега тя щеше да стигне! Но неочаквано я обзе първото съмнение.

Тя познаваше коня, познаваше пътеката, познаваше себе си — но познаваше ли мъжа, при когото препускаше! Полази я студена тръпка, а след това затрепери от внезапен порив на вятъра — нощта най-после се спускаше от невидимата вече Сиера и завладяваше всичко, което допреше. Но до Хикори Хил оставаше сега само едно дълго надолнище и тя слезе благополучно на крилете на нощта. Осем и половина! Светлините на селището бяха точно пред нея, но там бяха и двата фенера на чакащия дилижанс пред пощенската станция и хотела.

За щастие тълпата безделници бе се събрала пред хотела и тя се промъкна в пощенската станция незабелязана, през задния вход. Когато влезе зад преградката, единственият човек там — хубав млад мъж с червеникави мустачки — се обърна към нея, пламнал от радостна изненада. Но изражението му се промени при вида на пребледнялото решително лице и блестящите очи, които изобщо не се обърнаха към него, а се заковаха върху големия чувал, който зееше още отворен, опрян на писалището му.

— Къде е транзитната парична пратка, която пристигна с тоя чувал? — бързо запита тя.

— Какво … какво искате … да кажете? — запелтечи той, с лице, станало в миг по-бледо от нейното.

— Искам да кажа, че то е клопка, че е белязано в Кръстовището на старото дърво и че господин Хоум от Сан Франциско сега чака в моята станция, за да разбере дали сте го взели!

Смехът и лъжата, които се канеше да изрече, не можаха да стигнат до устните му. Защото, замаян от сковаващия й правдив поглед, той се обърна почти машинално към писалището и извади един пакет.

— Боже мой! Вие вече сте го отворили! — възкликна тя, като сочеше счупения восъчен печат.

Изражението й, повече от всичко казано, го убеди, че тя знае всичко. Той запелтечи от новата уплаха, породена от отчаяния й тон.

— Да!… Бях задлъжнял на инкасатора за някои сметки… инкасаторът чакаше тука парите и аз извадих малко от пакета. Но щях да оправя всичко със следващата поща… кълна се!

— Колко пари сте взели?

— Дребна работа. Аз…

— Колко?

— Сто долара!

Тя извади от джоба си парите, които беше донесла от Лавров път, отброи сумата и я сложи в отворения пакет. Той изтича веднага за червения восък, но тя го отстрани с ръка и пусна пакета обратно в пощенския чувал:

— Не! Щом парите са в чувала, пакета може да се е скъсал случайно. Сега поразкъсайте мъничко един-два от тия, другите пакети … така.

Тя извади пачка писма и затъпка служебната им опаковка с крачето си, докато шнурът, с който бяха вързани, се разхлаби.

— Дайте ми сега нещо тежко! — Грабна пиринчените два фута от везните и със същата трескава, но съсредоточена припряност ги уви с хартия, запечата и адресира с едри печатни букви до себе си в Лавров път и ги пусна в чувала. После затвори чувала и го заключи, той понечи да й помогне, но тя пак го отстрани с ръка.

— Изпратете да повикат куриера и се махнете оттука за една-две минути — рязко му каза тя.

Предишният му разтреперан страх беше се смекчил с безволево възхищение и глупава страст. Той се подчини развълнувано, без да каже нито дума. Госпожа Бейкър избърса изпотеното си чело и напукани устни и изтръска полата си. Младият куриер имаше пълно основание да трепне, когато неочаквано видя в малкото прозорче тези искрящи очи и скромната усмивка на тези устица.

— Госпожа Бейкър!

Тя тутакси допря пръст до устните си и на лицето й се изписа неизказано дяволито изражение.

— Един важен големец от Сан Франциско седи на мойто място тая вечер в Лавров път, Чарли.

— Да, госпожо.

— И е много жалко, че пощенският чувал толкова много се е тръскал и блъскал вече докато дойде тука.

— Как?

— Казвам — продължи госпожа Бейкър натъртено и с трепкащи очи, — че би било ужасно, ако тоя прибран градски чиновник намери нещата един вид объркани вътре, когато го отвори. За нищо на света не бих му създала такава неприятност, Чарли.

— Не, госпожо, вие не сте способна на такова нещо.

— Тъй че ще бъдеш особено внимателен заради мен.

— Госпожа Бейкър — безкрайно сериозно отговори Чарли, — ако тоя чувал рече да се стовари и десет пъти, докато стигнем оттук до Лавров път, аз лично ще скачам долу и ще го вдигам.

— Благодаря ти! Дай си ръката!

Те се ръкуваха тържествено през прозорчето.

— А вие няма ли да дойдете с нас, госпожа Бейкър?

— Разбира се, не, не върви… защото аз не съм тука… не виждаш ли?

— О, да, разбира се. — Тя му подаде чувала през вратата, но въпреки голямата му предпазливост той се спъна и падна отгоре му два пъти, докато излезе на пътя, където, ако се съдеше по някои възклицания и крясъци, изглежда същото проклето злополучие го постигна и докато го качат на багажника. Тогава госпожа Бейкър се върна в кантората и когато колелата затрополяха, се отпусна на един стол и съвсем непоследователно за първи път даде воля на сълзите. Внезапно някой стисна ръката й и тя видя Грийн, паднал на колене пред нея. Госпожа Бейкър скочи на крака.

— Не си отивайте — промълви той с истеричен устрем, — изслушайте ме, за бога! Аз съм загинал, зная, макар че току-що вие ме спасихте от изобличаване и позор. Аз бях луд… глупак, за да направя това, което направих. Аз зная, но вие не знаете всичко… вие не знаете защо съм го направил … вие не можете да си представите изкушението, от което съм бил обладан. Аз се стремях да се сдобия с пари, честно, безчестно, както и да е, за да порасна във вашите очи… да стана достоен за вас… да стана богат, да мога да ви предложа дом и да ви отведа от Лавров път. Правил съм го всичко заради вас… от любов към вас, Бетси, скъпа моя! Изслушай ме!

Изпаднала в бяс, оскърбена в чувствата си, с възмущението и безкрайната погнуса, които изпълваха дребничката й снага в този миг, тя би трябвало да бъде снизходителна, царствена, подобна на богиня и властна. Но господ понякога си позволява да се пошегува със страдащи жени. Тя можа само да изтръгне с детинско кълчене ръката си от неговата, тя можа само да го загледа гневно с очи, светли от примамлив и пикантен блясък, тя можа само да плесне хваналата я ръка с пълничка и кадифяна длан, а когато успя да проговори, гласът й прозвуча във висок фалцет. И единственото, което можа да каже, беше:

— Пуснете ме, безумецо, или ще викам! Той се изправи с малодушен, смутен смях, наполовина жалко престорен и наполовина от истински гняв и срам.

— Заради какво сте препускали тогава дотука? Заради какво поехте целия този риск? Заради какво сте се втурнали тука да споделите моя позор, защото сега сте замесена във всичко това, както съм и аз, ако не сте смятали да споделите всичко друго с мен? Заради какво сте дошли тука тогава, ако не заради мен.

— Заради какво съм дошла? — заговори госпожа Бейкър без капка кръв в лицето и с треперещи устни. — Заради какво … съм дошла … тук? Добре!… Дойдох тук заради Джон Бейкър! Заради Джон Бейкър, който застана между вас и смъртта на Горял Рид, както аз застанах между вас и позорния край в Лавров път, господин Грийн! Да, заради Джон Бейкър, които лежи, затрупан от половината Горял Рид, но който значи за мен днес повече, отколкото кой да е жив мъж, който пълзи по него вече … вече … вече … — О, как ли да го кажа по-силно! — … вече не знам колко години! Заради какво съм дошла тука? Аз дойдох тука като жива жена на Джон Бейкър, за да продължа делото на починалия Джон Бейкър. Да, може би мръсно дело тоя път, господин Грийн! Но неговото дело и само заради него… боже мой! Ето заради какво съм дошла тука, това е, заради което живея, това е каквото очаквам… да бъда достойна за него и за неговото дело, винаги! Това съм аз, Бетси Бейкър!

Тя закрачи бързо нагоре-надолу, като връзваше отново сламената си шапчица под брадичката. После спря, извади от джоба велурената си кесия и отривисто я сложи на писмената маса.

— Стантън Грийн, не бъдете глупак! Измъкнете се от това и станете пак мъж! Извадете от тая торбичка колкото ви трябва, за да се разплатите с правителството, изпратете оставката си и запазете остатъка, за да започнете наново честен живот другаде. И дим да ви няма от Хикори Хил утре по това време.

Тя дръпна наметката си от пирона и отвори вратата.

— Вие си отивате? — с огорчение попита той.

— Да — Било защото не можеше да остане дълго сериозна във волните си приумици, било поради женската си тактичност, тя се помъчи да направи раздялата по-лека за него й ослепително се усмихна: — Да, със Синята светкавица ще се надбягвам до Лавров път с Чарли и тоя пощенски чувал и ще счупя рекорда.

Разправят, че го е счупила! Може би благодарение на това, че на връщане към Лавров път наклонът бе в нейна полза и че можеше да избегне дългото обиколно изкачване на пощенската кола до върха, или поради изключително трудното превозване на пощенския чувал, който трябваше на два пъти да бъде спасяван изпод колелетата на дилижанса, но тя влезе в станцията на Лавров път, когато пощенските коне още препускаха в тръс нагоре по стръмнината. Господин Хоум бе вече на рампата.

— Ще трябва да сложите баласт в следващия си пощенски чувал, началство — каза мрачно Чарли, когато чувалът още веднъж се изплъзна от ръцете му в прахоляка на пътя, — иначе ще трябва да сключвате нов договор с транспортното дружество. Загубихме десет минути в протежение на пет мили заради тоя скоклив чувал.

Хоум не отговори, но грабна плячката си и я отнесе в кантората почти без да забележи бледата и задъхана госпожа Бейкър, която стоеше до него. Когато чувалът бе отворен и те видяха бъркотията в него, госпожа Бейкър отрони лека въздишка. Хоум й хвърли бърз поглед, изпразни съдържанието на пода и вдигна скъсания и полупразен паричен пакет. След това събра разпръсналите се монети и ги преброи.

— Всичко е наред, госпожо Бейкър — каза той навъсено. — Този път се е отървал.

— Много се радвам — рече дребничката госпожа Бейкър и лицемерно си отдъхна.

— Аз също — отговори Хоум още по-сериозно и взе монетите, — защото, както разбрах тоя следобед, той май е бил един от първите заселници в Лавров път и приятел на мъжа ви, и струва ми се, по-скоро глупак, отколкото мошеник! — Той помълча за миг, като подрънкваше с монетите, после добави нехайно: — Плюл ли си е на петите, госпожо Бейкър?

— Не мога да разбера за какво ми говорите — отговори високомерно госпожа Бейкър с вид на накърнено достойнство, но с малко намаляваща ефекта руменина. — Не разбирам защо аз трябва да зная нещо по тоя въпрос и защо трябва той да бяга.

— Ами — рече господин Хоум и леко сложи ръка върху рамото на вдовицата, — ами, виждате ли, приятелите му са могли да се сетят, че монетите бяха белязани! Това, без съмнение, би могло да му послужи за основание да приеме добрия им съвет и да се махне. Но, както казах и преди, госпожо Бейкър, вас това не ви засяга; каквото и да се случи, вие винаги ще имате подкрепата на правителството!

Информация за текста

© 1983 Сидер Флорин, превод от английски

Francis Bret Harte

Източник:

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.

Публикация:

Франсис Брет Харт

Калифорнийски разкази

Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983

Александър Алексов, художник, 1983

Издателство „Отечество“, София

с/о Jusautor, Sofia

HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.

Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.

BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly

i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.

BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.

Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.

SHORT STORIES OF YESTERDAY.

George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.

NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.

Progress Publishers, Moscow, 1978.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00