«Реквием»

Робърт Хайнлайн Реквием

На висок хълм в Самоа има един гроб. На паметната плоча са изсечени следните думи:

Под звездния небесен храм изкопайте ми гроба, положете ме там. Щастливо живях и щастливо умрях, и в гроба да легна сам пожелах. Издълбайте ми само тези слова: „Тук лежи той — бе копнял за това. У дома е морякът — от морето се върна. И ловецът у дома от хълма се завърна.“

Тези редове ги има на още едно място — надраскани неграмотно върху етикет за превоз на стока, откъснат от контейнер със сгъстен въздух и прикован към земята с нож.

Не беше кой знае какъв панаир. Конните надбягвания не обещаваха много силни усещания, макар че няколко състезатели претендираха за родство с безсмъртния Дан Пач. Палатките и сергиите с евтини стоки едва покриваха цирковата площадка и амбулантните търговци изглеждаха обезсърчени.

Шофьорът на Д. Д. Хариман не виждаше никаква причина за спиране. Очакваха ги в Канзас Сити за съвещание на директорите, тоест очакваха Хариман. Шофьорът си имаше лични съображения да бърза — съображения, свързани с нощното общество на Осемнадесета улица. Шефът обаче не само че спря, но и тръгна да обикаля.

Сигнални корабни флагове и арка от корабно платно оформяха входа към просторно оградено място отвъд състезателната писта. Червени и златни букви съобщаваха:

Насам към ЛУННИЯ КОРАБ !!!!!

Вижте го в действителен полет!

Открити показни полети два пъти дневно!

Корабът е от типа, използван от първия човек, стигнал до ЛУНАТА !!!

ВИЕ СЪЩО можете да се повозите на него!!! — 50 долара.

Едно девет-десетгодишно момче се въртеше около входа и се взираше в афишите.

— Иска ли ти се да видиш кораба, синко?

Очите на момчето засияха.

— Ах, господине. Как да не ми се иска!

— И на мен ми се иска. Хайде! — Хариман плати един долар за два розови билета, които им даваха право да влязат в ограденото място и да разгледат лунния кораб. Момчето грабна своя билет и побягна напред с простодушието на младостта. Хариман огледа внимателно ниските овални контури на яйцевидното тяло. Той забеляза с професионално око, че корабът е от модела с единичен двигател с частично управление. Втренчи поглед през очилата си в името „Кеър Фрий“, изрисувано със златни букви върху яркочервената боя на корпуса. Плати още четвърт долар, за да влезе в щурманската кабина.

Когато очите му свикнаха с мрака, породен от противолъчевите филтри на илюминаторите, той ги впери любящо в ключовете на таблото и полукръглите скали на уредите над тях. Всяка ненагледна дреболия си беше на мястото. Той ги познаваше… бяха се врязали в паметта му.

Докато стоеше унесен в мисли пред командното табло и приятното усещане проникваше през тялото му, щурманът влезе и го докосна по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да отдадем въжетата за полета.

— А? — Хариман се сепна, после погледна влезлия. Красив дявол с хубава глава и яки мишци — с дързък поглед и похотлива уста, но с решително вирната брадичка. — О, извинете ме, капитане.

— Няма нищо.

— О, как да ви кажа, капитан…

— Макинтайър.

— Капитан Макинтайър, бихте ли взели пътник за този полет? — Възрастният човек се наклони нетърпеливо към него.

— Ами да, щом желаете. Елате с мен. — Той въведе Хариман в една барака с надпис „Канцелария“, която се намираше близо до портала. — Пътник за преглед, докторе.

Хариман изглеждаше стъписан, но разреши на лекаря да шари със стетоскопа си по мършавите му гърди и да пристегне около ръката му гумираната лента. Не след дълго той я откопча, погледна Макинтайър и поклати глава.

— Безнадеждно ли е положението, докторе?

— Точно така, капитане.

Хариман гледаше ту единия, ту другия.

— Сърцето ми е в ред… това е само от вълнение.

Веждите на лекаря се стрелнаха нагоре.

— Така ли? Но не е само сърцето ви — на вашата възраст костите са крехки, твърде крехки, за да се решите на излитане.

— Съжалявам, господине — добави щурманът, — но Областното панаирно сдружение плаща на този лекар, за да следи да не излитам с някой, който може да пострада от ускорението.

Раменете на стария човек се отпуснаха отчаяно.

— Така и очаквах.

— Съжалявам, господине — Макинтайър се обърна да си върви, но Хариман го последва.

— Извинете, капитане…

— Да?

— Ще можете ли с вашия, ъъ, механик да вечеряте с мен след полета?

Щурманът го изгледа насмешливо.

— Не виждам причина да ви откажа. Благодаря.

— Капитан Макинтайър, трудно ми е да разбера как човек би могъл да се откаже от линията Земя-Луна?

Пържено пиле и горещи хлебчета в едно сепаре в най-добрия хотел, който предлагаше градчето Бътлър, коняк „Хенеси“ три звезди и пура „Корона“ — пурите „Корона“ бяха създали дружеска атмосфера, в която тримата мъже можеха да разговарят непринудено.

— Ами, работата там не ми допадна.

— Оо, не му ги приказвай такива, Мак. Дяволски добре ти е известно, че теб те хвана точка „Г“ от устава — докато говореше, механикът на Макинтайър си сипа още един коняк.

Макинтайър се навъси.

— Добре де, какво толкова, като съм пийвал по някоя чашка? Можех да преодолея това, но ми беше дошъл до гуша проклетият строг устав. А ти кой си, че да дрънкаш? Контрабандист!

— Разбира се, че ще правя контрабанда. Кой би устоял на всички тези красиви камъни, които направо плачат да ги занесеш на Земята? Веднъж имах диамант, голям колкото… Но ако не бяха ме хванали, тази вечер щях да съм в Луна Сити. И ти също, пиян самохвалецо… и момчетата щяха да ни черпят, а момичетата да ни се усмихват и да ни правят предложения… — той похлупи лице и тихичко заплака.

Макинтайър го разтърси.

— Той е пиян.

— Няма значение — успокои го с жест Хариман. — Кажи ми, наистина ли си доволен, че вече не летиш по тази линия?

Макинтайър прехапа устни.

— Не съм — той, разбира се, е прав. Само дето ги хвалят толкова тези представления из малките градове. Летим с тая вехтория нагоре-надолу из долината на Мисисипи, по волята на всеки глупак, спим в туристически къмпинги и ядем в долнопробни заведения. През половината от времето шерифът иска да наложи запор върху кораба, през другата половина Дружеството за предотвратяване на това или онова издава някаква забрана да летим. Не е живот за космонавт.

— Ще ви бъде ли от полза да се върнете на Луната?

— Ами… Да. Не бих могъл да се върна на линията Земя-Луна, но ако бях в Луна Сити, бих могъл да се захвана да превозвам руда за Компанията — те винаги имат недостиг от ракетни щурмани за тази цел и няма да обърнат внимание на досието ми. А ако не си пъхам носа в мръсни работи, могат дори да ме върнат на линията, след време.

Хариман си играеше с лъжицата, после вдигна поглед.

— Склонни ли сте, млади господа, да приемете едно делово предложение?

— Може би. Какво е то?

— Вие ли сте собственици на „Кеър Фрий“?

— Да. Точно така, ние двамата с Чарли — пречат ни само две ипотеки върху него. За какво ви интересува кораба?

— Искам да го наема… за да ме закарате с Чарли до Луната.

Чарли рязко се изправи.

— Чу ли го какво казва, Мак? Иска да полетим с тази стара таратайка до Луната?

Макинтайър поклати глава.

— Няма да можем, мистър Хариман. Старото корито е износено. Горивото изтича и не може да се оправи. Ние дори не му сипваме стандартно гориво — само бензин и течен въздух. Чарли прекарва цялото си време да го кърпи. Някой ден корабът ще се разпадне.

— Вижте, мистър Хариман — намеси се Чарли. — Защо не си вземете разрешително за екскурзия и не отидете с кораб на Компанията?

— Не, синко — отвърна старецът. — Не мога да направя това. Знаете при какви условия Обединените нации предоставиха на Компанията монопола за разработването на Луната — никой, който физически не може да издържи това, да не излиза в космоса. Компанията носи пълна отговорност за безопасността и здравето на всички граждани отвъд стратосферата. Официалната причина да се даде това право бе да се избегнат ненужните човешки жертви през първите няколко години на космическите пътувания.

— И вие не можете да минете физическия преглед?

Хариман поклати глава.

— Тогава, по дяволите… щом можете да си позволите да ни наемете, защо просто не подкупите двама доктори? Това вече е правено.

Хариман се усмихна унило.

— Знам, че е правено, Чарли, но на мен няма да ми помогне. Как да ви кажа, аз съм мъничко по-известен. Цялото ми име е Делъс Д. Хариман.

— Какво? Вие сте стария Д. Д.! Пъклени камбани, та самият вие притежавате доста голям дял от Компанията — на практика вие сте Компанията — би следвало да можете да направите всичко, което си поискате, много им здраве на правилата.

— Това е обичайното мнение, синко, но то е неправилно. Богатите хора не са по-свободни от другите — те са по-малко свободни, много по-малко. Опитах се да направя това, което ми предложихте, но останалите директори не пожелаха да ми разрешат. Те се страхуват да не загубят своето право. То им струва доста скъпо в… ъъъ… правят много разходи за политически контакти да го запазят в този му вид.

— Е, ама че работа… Можеш ли да проумееш това, Мак? Човекът си има много мангизи, а не може да си ги харчи така, както му се иска.

Макинтайър не отговори, а изчака Хариман да продължи.

— Капитан Макинтайър, ако имахте кораб, щяхте ли да ме закарате?

Макинтайър потри брадичката си.

— Това е противозаконно.

— Ще се погрижа да си струва труда ви.

— Разбира се, че ще ви закара, мистър Хариман. Естествено, че ще го закараш, Мак. Луна Сити! О, божичко!

— Защо толкова много искате да отидете на Луната, мистър Хариман?

— Капитане, това е единственото нещо, което наистина съм искал да направя през целия си живот — още от времето, когато бях малко момче. Не знам дали ще успея да ви го обясня или не. Вие младите хора израснахте с космическите пътешествия, така както аз израснах с авиацията. Аз съм доста по-стар от вас, най-малко с петдесет години по-стар. Когато бях дете, никой всъщност не вярваше, че хората някога ще стигнат до Луната. През целия си живот вие сте гледали ракети и първият човек, който стигна до Луната, отиде там, преди вие да сте били юноши. Когато аз бях момче, хората се смееха на тази идея.

Аз обаче вярвах… аз вярвах. Четях Жул Верн и Уелс, и вярвах, че можем да я осъществим — ще я осъществим. Реших непременно да бъда един от онези, които ще крачат по лунната повърхност, да видя обратната й страна и увиснал в небето, да обърна поглед към лицето на Земята.

Често оставах без обяд, за да платя членския си внос в Американското космическо дружество, защото исках да вярвам, че и аз помагам за приближаването на деня, в който щяхме да стигнем до Луната. Бях вече стар човек, когато този ден дойде. Живях по-дълго, отколкото трябваше, но няма да си разреша да умра… Няма да си разреша! — докато кракът ми не стъпи на Луната.

Макинтайър стана прав и протегна ръка.

— Вие намерете кораб, мистър Хариман. Аз ще го карам.

— Славно момче си ти, Мак! Нали ви казах, че ще ви закара, мистър Хариман.

Хариман се унасяше в мисли, той дремеше по време на половинчасовия път на север до Канзас Сити, дремеше с лекия, неспокоен сън на старостта. Като блуждаещи съновидения през съзнанието му се нижеха случки от дългия му живот. Кога беше това… о, да, 1910 година… Малко момче в топла пролетна нощ: „Какво е това, татко?“… „Това е Халеевата комета, сине“… „Откъде е дошла?“… „Не знам, сине. Някъде далеч от небето“… „Колко е красииива, татко! Искам да я пипна“… „Боя се, че няма да можеш, сине“…

„Делъс, да не би да възнамеряваш да ми съобщиш, че си вложил в тази смахната ракетна компания парите, които спестихме за къщата?“… „Успокой се, Шарлот, моля те. Компанията не е смахната — това е разумно капиталовложение. В някой близък ден ракетите ще изпълнят небето. Корабите и влаковете ще излязат от употреба. Погледни какво става с хората, които са имали далновидността да влагат в компанията на Хенри Форд.“… „И друг път сме ги слушали такива“… „Шарлот, ще дойде ден, когато хората ще излетят от Земята и ще посетят Луната, дори планетите. Това е началото“… „Чувствувам, че главата започва да ме боли. Моля те, постарай се да си легнеш малко по-тихо.“

Не беше си легнал. Бе седял навън, на верандата през цялата нощ, наблюдавайки как пълната Луна пресича небето. Сутринта щеше да има буря, буря и здраво стиснати тънки устни. Той обаче нямаше да отстъпи. Беше се огънал за толкова много неща, но не и за това. Ала нощта бе негова. Тази нощ щеше да остане насаме със старата си приятелка. Огледа внимателно лицето й. Къде ли беше Морето на кризите? Смешно, не можеше да го различи. Като момче обикновено го виждаше много ясно. Вероятно имаше нужда от нови очила — тази нескончаема канцеларска работа увреждаше зрението му.

Ала не беше нужно да ги вижда — той ги знаеше всичките къде се намират. Морето на кризите, Морето на плодородието и Морето на спокойствието — това последното имаше богат летопис! — Апенините, Карпатите, стария Тихо с неговите загадъчни лъчи.

Двеста и четиридесет хиляди мили — десет обиколки на Земята. Разбира се, че хората биха могли да преодолеят такова малко разстояние. Ами да, той би могъл едва ли не да протегне ръка и да докосне Луната — така, както кима зад брястовете.

Ала нищо не можеше да стори. Нямаше нужното образование.

„Синко, искам да поговорим сериозно“… „Да, майко?“… „Знам, че се надяваше да станеш студент догодина… (Надявал ли се е? Та това беше смисълът на живота му. Чикагският университет — да се учи при Моултън, после да продължи в обсерваторията «Йъркиз», да работи под надзора на самия д-р Фрост!)… и аз така се надявах. Но откакто баща ти почина, а и момичетата растат, става все по-трудно да свържем двата края. Ти винаги си бил добро момче и упорито се трудеше, за да помагаш. Убедена съм, че ще разбереш“… „Да, майко.“…

„Извънредно издание! Извънредно издание! СТРАТОСФЕРНА РАКЕТА ПРИСТИГА В ПАРИЖ! Прочетете от началото до края за събитието!“ Слабичкият дребен човечец с дебели лещи грабна вестника и бързо се прибра в кантората. „Погледни това, Джордж!“… „А? Хм, интересно, и какво от това?“… „Не можеш ли да разбереш? Следващият етап е Луната.“… „Господи, какво сукалче си, Делъс. Бедата е там, че четеш твърде много от онези глупави списания. Тъкмо миналата седмица хванах сина си да чете едно от тях — «Потресаващи истории» или някакво подобно заглавие, и надлежно го набих. Твоите родители е трябвало да ти направят същата услуга“… Хариман изправи тесните си рамене на човек на средна възраст. „Те наистина ще отидат на Луната!“… Съдружникът му се изсмя: „Не отстъпвай от своето. Ако бебето иска Луната, татко ще му я свали. Гледай си обаче отбива от цената и комисионните — в тях са парите.“

Големият автомобил избръмча по Пасио, после зави по булевард Армър. Старият Хариман се размърда неспокойно насън и измърмори нещо под нос.

— Но, мистър Хариман… — младият мъж с бележника беше явно разтревожен.

Старецът изсумтя.

— Чухте ме. Продайте ги. Искам всяка акция, която притежавам, да бъде обърната в пари в брой, колкото е възможно по-скоро: акциите от „Космически линии“, „Космическо снабдяване“, минно дружество „Артемис“, „Отдих и развлечения в Луна Сити“ — всички до една.

— От това ще паднат цените на борсата. Няма да реализирате пълната стойност на вашите ценни книжа.

— Смятате ли, че това не ми е известно? Мога да си го позволя!

— Какво ще стане със средствата, които бяхте заделили за обсерваторията „Ричардсън“ и за фондацията Хариман?

— Ах, да. Тях не ги пипайте. Трябва да се учреди попечителство. Отдавна трябваше да направим това. Предайте на младия Кеймънс да състави документите. Той знае какво искам.

Екранът на вътрешния видеофон оживя.

— Господата пристигнаха, мистър Хариман.

— Поканете ги да влязат. Това е всичко, Ашли. Действувайте. — Ашли излезе, когато Макинтайър и Чарли влязоха. Хариман стана и се завтече да ги поздрави.

— Заповядайте, момчета, влизайте. Толкова се радвам да ви видя. Сядайте. Сядайте. Вземете си пура.

— Страшно се радвам, че ви виждам, мистър Хариман — обади се Чарли. — Всъщност може да се каже, че на нас ни е необходимо да ви видим.

— Някаква неприятност ли, господа? — Хариман погледна единия, после другия. Макинтайър му отговори.

— Все още ли поддържате предложението си да ни вземете на работа, мистър Хариман?

— Дали го поддържам? Естествено, че да. Да не би да се отказвате?

— В никакъв случай. Сега вече ние се нуждаем от работа. Виждате ли, „Кеър Фрий“ лежи посред река Оусейдж с разцепен двигател.

— Господи, да не сте ранени?

— Не, само навяхвания и драскотини. Ние скочихме.

Чарли се изкиска.

— Аз пък хванах с голи зъби една риба.

Те незабавно пристъпиха към работа.

— Вие двамата ще трябва да купите кораба вместо мен. Аз не мога да направя това открито — колегите ми ще се досетят какво се каня да предприема и ще ме спрат. Ще ви дам налични пари, колкото е необходимо. Излизате и намирате някой кораб, който може да се ремонтира за пътешествието. Измислете някаква подходяща история, че например купувате кораба за стратосферна яхта за някой си прахосник или че възнамерявате да създадете арктико-антарктическа туристическа линия. Каквото и да е, стига да не събуди подозрение у някого, че корабът се подготвя за космически полет.

После, след като министерството на транспорта даде разрешение за стратосферен полет, премествате се в някое безлюдно кътче на запад — ще намеря подходящ парцел земя и ще го купя — и тогава ще се присъединя и аз. После ще монтираме резервоарите за гориво, ще сменим инжекторите, регулаторите и прочее, за да го подготвим за полета. Какво ще кажете?

Макинтайър явно се колебаеше.

— Ще се отвори много работа. Чарли, смяташ ли, че ще можеш да извършиш едно такова преустройство без работилница и цехове?

— Аз ли? Разбира се, че ще успея — с твоята несръчна помощ. Дайте ми само инструментите и материалите, които поискам, и не ме притеснявайте много. Естествено, няма да бъде много луксозен…

— Никой не го иска луксозен. Искам само кораб, който да не се разпадне, когато започна да натискам копчетата. Изотопното гориво не е шега.

— Няма да се разпадне, Мак.

— Ти казваше същото и за „Кеър Фрий“.

— Не е честно, Мак. Питам ви, мистър Хариман… Онова корито беше прогнило и ние знаехме това. Този кораб ще е нещо различно. Ще похарчим малко мангизи, но и ще го направим като хората. Нали така, мистър Хариман?

Хариман го потупа по рамото.

— Разбира се, Чарли. Ще получиш толкова пари, колкото поискаш. Това е най-малката ни грижа. А сега заплатите и премиите, които ви определих, устройват ли ви? Не искам да страдате от безпаричие.

— … Както ви е известно, моите клиенти са най-близките му родственици и неговите интереси са им присърце. Ние твърдим, че поведението на мистър Хариман през последните няколко седмици, както е видно от приведените тук доказателства, недвусмислено показват, че този ум, навремето блестящ в света на финансите, е угаснал. Поради тази именно причина с дълбоко съжаление умоляваме почитаемия съд да обяви, ако това му е угодно, мистър Хариман за недееспособен и да назначи настойник, който да защитава финансовите му интереси и интересите на неговите бъдещи наследници и правоприемници. — Адвокатът седна, доволен от себе си.

Мистър Кеймънс взе думата.

— С разрешението на почитаемия съд, ако моят уважаем колега наистина завърши, ще ми позволите ли да заявя, че в своите последни няколко думи той изложи цялата си теза: „финансовите интереси на неговите бъдещи наследници и правоприемници“. Очевидно молителите са убедени, че моят клиент е длъжен така да ръководи работите си, че да обезпечи своите племеннички и племенници и техните потомци с неспечелен от тях разкош до края на живота им. Съпругата на моя клиент е покойница, той няма деца. Всеизвестно е, че в миналото той щедро е обезпечил сестрите си и техните деца и че е учредил ренти за онези близки роднини, които нямат средства за препитание.

А сега като лешояди, по-хищни и от лешояди, защото те не са съгласни да го оставят да умре спокойно, искат да попречат на моя клиент да харчи през оставащите му няколко години живот богатството си по начин, който най-много му допада. Вярно е, че той продаде ценните си книжа, ала какво странно има в това, че един възрастен човек може да пожелае да се оттегли? Вярно е, че той претърпя известни загуби при ликвидацията на ценните книжа. „Стойността на едно нещо е онова, което то донася.“ Той се оттегляше и поиска парите в брой. Има ли нещо странно в това?

Каза се, че той отказал да разисква своите действия с така любящите го родственици. Кой закон или принцип задължава даден човек да се съветва с племенниците си по какъвто и да било въпрос?

Ето защо умоляваме съда да потвърди, че моят клиент е в правото си да постъпва със своята собственост, както намери за добре, да отхвърли тази молба и да посочи вратата на онези, които се бъркат в чужди работи.

Съдията свали очилата си и грижливо им избърса стъклата.

— Мистър Кеймънс, този съд също като вас уважава високо личната свобода и можете да бъдете уверен, че каквито и действия да бъдат предприети, то те ще бъдат единствено в интерес на вашия клиент. Въпреки това обаче хората наистина остаряват, хората наистина грохват и в подобни случаи трябва да бъдат вземани под закрила.

Ще обмисля обстойно този въпрос до утре. Съдът се оттегля.

От вестник „Канзас Сити Стар“:

„ИЗЧЕЗНАЛ ЕКСЦЕНТРИЧЕН МИЛИОНЕР“

„… не се явил на отложеното заседание на съда. Съдебните пристави се завърнаха от огледа на местата, които Хариман обичайно посещавал, с доклад, че той не е бил виждан от предишния ден. За неуважение на съда е издадена писмена заповед за арестуването му и…“

Залезът в пустинята възбужда апетита по-силно и от джазов оркестър. Чарли доказа това, като обра последните капки сос и шунката със залък хляб. Хариман връчи на всеки от по-младите мъже пури и също си взе една.

— Моят лекар твърди, че тези пури са вредни за състоянието на сърцето ми — припомни си той, като запали своята. — Но откакто дойдох при вас, момчета, тук, в ранчото, се чувствувам толкова по-добре, че съм склонен да се съмнявам в думите му. — Той изпусна облак синкавосив пушек и продължи: — Не съм убеден, че здравето на един човек зависи толкова от това, което той прави, колкото от това, дали има желание да го прави. Сега аз правя това, което искам да правя.

— Какво повече може да поиска човек от живота! — отбеляза Макинтайър.

— Докъде стигнахме вече с работата, момчета?

— На моята работа вече й се вижда краят — отвърна Чарли. — Днес привършихме вторите изпитания за налягането в новите резервоари и в тръбите за гориво. Всички земни изпитания са извършени, с изключение на проверката на измервателните уреди. Тя няма да отнеме много време — само четирите часа, необходими да проследим работата им, ако не се натъкна на някоя техническа неизправност. Ами ти, Мак?

Макинтайър започна да изброява на пръсти:

— Провизиите и водата са на борда. Три херметични костюма, един резервен и комплекти инструменти. Медикаменти. Таратайката е снабдена с пълната стандартна екипировка за стратосферен полет. Последните лунни ефемериди1 все още не са пристигнали обаче.

— Кога ги очакваш?

— Всеки момент — трябваше да са вече тук. Не че това е от значение. Празните приказки за това колко е трудно да пилотираш от тук до Луната са само евтини ефекти, с които да се впечатлява публиката. В края на краищата човек нали вижда накъде отива — не е като при океанското корабоплаване. Дайте ми сектант и добър радар и аз ще ви стоваря на което искате място на Луната, без да отворя алманах или звездна таблица, само от общите си познания за степенуваните относителни скорости.

— Личната реклама не е от значение, Колумбе — рече му Чарли. — Ще приемем, че можеш да се справиш с тази задача. Основното е, че ти вече си готов за тръгване. Нали така?

— Точно така.

— Щом случаят е такъв, аз бих могъл да проведа последните изпитания тази вечер. Започвам да се изнервям — нещата вървят твърде гладко. Ако сложиш едно рамо, до полунощ ще сме вече в леглата.

— Готово, само да си изпуша пурата.

Известно време те пушиха мълчаливо, всеки си мислеше за предстоящото пътуване и какво означава то за него. Старият Хариман се мъчеше да потисне възбудата, която го бе завладяла при перспективата за предстоящото осъществяване на мечтата на целия му живот.

— Мистър Хариман…

— А? Какво има, Чарли?

— Какво трябва да направи човек, за да забогатее като вас например?

— Да забогатее ли? Не мога да кажа. Никога не съм си поставял за цел да забогатея. Никога не съм искал да стана богат или известен, или нещо друго от този род.

— Наистина ли?

— Да, аз само исках да живея дълго и да видя как всичко се осъществява. У мен нямаше нищо необикновено — много момчета бяха като мен — сред тях имаше и радиолюбители, и строители на телескопи, и любители на самолети. Ние имахме научни клубове, лаборатории и съюзи за научна фантастика — бяхме от онези момчета, които смятат, че има повече романтика в един брой на „Електрически експериментатор“, отколкото във всички книги, написани от Дюма. Ние обаче не искахме да станем някой от бързо забогатяващите герои на Хорейшо Алджър, ние искахме да строим космически кораби. Е, някои от нас постигнаха желаното.

— Господи, татко, разказът ти звучи вълнуващо.

— Беше действително вълнуващо, Чарли. Въпреки всичките му лоши страни това беше прекрасен, романтичен век и с всяка година става все по-прекрасен и по-вълнуващ. Не, не съм искал да стана богат, само исках да живея достатъчно дълго, за да видя как хората политат към звездите, и ако бог е милостив към мен, самият аз да стигна чак до Луната. — Той внимателно изтърси цял инч бяла пепел в една чинийка. — Беше хубав живот. От нищо не се оплаквам.

Макинтайър отмести назад стола си.

— Ако си готов, Чарли, да вървим.

— Готов съм.

Всички станаха. Хариман понечи да заговори, после се хвана за гърдите — лицето му посивя като на мъртвец.

— Прихвани го, Мак!

— Къде му е лекарството?

— В джоба на сакото му.

Положиха го на една кушетка, счупиха малка стъклена ампула в носна кърпа, която задържаха под носа му. Летливата течност сякаш възвърна донякъде цвета на лицето му. Това бе всичко, което можеха да сторят за него — после зачакаха да дойде в съзнание. Чарли наруши неловкото мълчание.

— Мак, така няма да успеем да доведем делото докрай.

— Защо?

— Това е убийство. Той изобщо няма да може да издържи първоначалното ускорение.

— Може би, ала той го иска. Ти го чу.

— Ние обаче не бива да му позволим.

— Защо да не бива? Не е нито твоя работа, нито работа на проклетото патриархално управление да нарежда на човека да не рискува своя живот, правейки онова, което той наистина иска да направи.

— Все пак имам чувството, че няма да постъпим правилно. Той е такъв чудесен старик!

— Тогава как искаш да постъпиш с него? Да го върнеш в Канзас Сити, за да могат онези стари хиени да го затворят в лудница, докато умре от мъка ли?

— Ннне — не това.

— Хайде излизай и се подготви за изпитанията. Аз идвам.

На следващата сутрин един открит, пригоден за пустинята автомобил с широки гуми мина през дворната порта на ранчото и спря пред къщата. Набит мъж със сериозно, но приветливо изражение излезе от автомобила и заговори на Макинтайър, който се приближи да го посрещне.

— Вие ли сте Джеймс Макинтайър?

— И какво от това?

— А съм тукашният заместник федерален съдия-изпълнител. Имам заповед за вашето арестуване.

— По какво обвинение?

— Заговор за нарушаване на Космическия предохранителен закон.

Чарли се приближи към тях.

— Какво става, Мак?

Заместник съдия-изпълнителят отговори:

— Предполагам, че вие ще сте Чарлс Къмингс. Ето и заповедта за вашето арестуване. Имам и още една за някакъв човек на име Хариман и решение на съда да сложа пломби на вашия космически кораб.

— Ние нямаме космически кораб.

— А какво държите под този голям навес?

— Стратосферна яхта.

— Така ли? Ами тогава ще сложа пломба на нея, докато се появи и космически кораб. Къде е Хариман?

— Ето там вътре. — Чарли го улесни, като му посочи с ръка, без да обръща внимание на намръщената физиономия на Макинтайър.

Заместник съдия-изпълнителят обърна глава. Чарли явно не сгреши с попадението дори с частица от инча, защото съдия-изпълнителят се сгромоляса кротко на земята. Застанал над него, Чарли разтриваше кокалчетата на пръстите си и се оплакваше.

— Дявол да го вземе — именно този пръст си счупих, когато играех бейзбол. Все него удрям.

— Качи татенцето в кабината — отряза го Мак — и го завържи с ремъците в хамака му.

— Слушам, капитане.

Те измъкнаха с трактор кораба от хангара, завиха и излязоха на пустинното плато, за да намерят място за излитането. Качиха се. От илюминатора на левия борд Макинтайър видя заместник съдия-изпълнителя. Той се взираше печално подир тях.

Макинтайър пристегна предпазния си колан, нагласи си корсета и каза в тръбата за разговаряне с машинното отделение.

— Всичко в ред ли е, Чарли?

— Всичко е в ред, капитане. Корабът обаче още не може да излети. Мак… Той не е кръстен.

— Нямаме време за твоите суеверия!

До тях достигна тъничкият гласец на Хариман.

— Наречете го „Лунатик“ — това е единственото подходящо име!

Макинтайър намести глава между меките подложки, натисна две копчета, после бързо и последователно още три и „Лунатик“ се издигна от земята.

— Как си, татко?

Чарли оглеждаше с тревога лицето на стария човек. Хариман облиза устни и успя да заговори.

— Добре съм, сине. По-добре не би могло да бъде.

— Ускорението свърши, отсега насетне няма да е толкова трудно. Ще ти развържа ремъците, така че да можеш да се поразтъпчеш. Ако ме питаш мен обаче, по-добре ще е да си останеш в хамака.

Той се зае с катарамите. Хариман с мъка потисна един стон.

— Какво има, татко?

— Нищо. Абсолютно нищо. Само искам да се поотпусна на тази страна.

Чарли опипа гърдите на стария човек с уверената чувствителна ръка на механик.

— Няма да успееш да ме заблудиш, татко. Само че не мога много да ти помогна, докато не кацнем.

— Чарли…

— Да, татко?

— Не мога ли да се преместя до илюминатора? Искам да наблюдавам Земята.

— Още няма нищо за гледане — корабът я закрива. Веднага щом променим курса, ще те преместя. Знаеш ли какво — ще ти дам приспивателно хапче и след като завием, ще те събудя.

— Не!

— Защо?

— Ще стоя буден.

— Както кажеш, татко.

Чарли изпълзя на четири крака като маймуна до предната част на кораба и се залови за халките на щурманското кресло. Макинтайър го запита с поглед.

— Да, жив е — рече Чарли, — но състоянието му е лошо.

— Колко лошо?

— Две счупени ребра със сигурност. Не знам какво още. Не знам дали ще издържи пътуването, Мак. Сърцето му биеше ужасно тежко.

— Ще издържи, Чарли. Той е жилав.

— Жилав ли? Той е хилав като канарче.

— Нямам предвид това. Той е жилав отвътре — това е, което има смисъл.

— Въпреки това по-добре ще е да снишиш кораба съвсем леко, ако искаш да кацнеш с пълен екипаж на борда.

— Добре. Ще направя една пълна обиколка около Луната и ще намаля скоростта по спираловидна крива. Смятам, че имаме достатъчно гориво.

Намираха се вече в свободна орбита — след като Макинтайър направи маневра. Чарли се върна, свали хамака и го премести заедно с Хариман откъм десния борд. Макинтайър уравновеси кораба около напречна ос, така че опашката му да сочи към слънцето, после запали за кратко време два тангенциални двигателя, за да го принуди бавно да се завърти около своята надлъжна ос, и по този начин да създаде слаба изкуствена гравитация. Първоначалната безтегловност при започването на спускането бе предизвикала у стареца характерното гадене и щурманът пожела да спести на пътника си колкото може повече страдания.

Хариман обаче не се интересуваше от състоянието на стомаха си.

Ето че всичко бе така, както си го беше представял толкова много пъти. Луната премина величествено покрай илюминатора, по-едра, отколкото я бе виждал досега, с всички свои познати черти, ясни като скъпоценен камък. Тя стори път на Земята, когато корабът продължи да напредва бавно. Самата Земя, както си я беше представял, имаше вид на величава луна, многократно по-голяма от Луната, гледана от Земята, и по-пищна, по-осезаемо красива, отколкото сребристата Луна можеше да бъде. Слънцето бе залязло край Атлантическото крайбрежие — линията на сянката пресече бреговата ивица на Северна Америка, втурна се през Куба и затъмни всичко освен западния бряг на Южна Америка. Той вкуси с наслада меката синева на Тихия океан, усети килима от нежно зелено и кафяво на континентите, възхити се на синьо-белия мраз на полярните шапки. Канада и северните щати бяха засенчени от облак, обширна част с ниско налягане, която обхващаше континента. Тя блестеше с още по-прекрасна ослепяваща белота, отколкото полярните шапки.

Докато корабът бавно се завъртваше, Земята щеше да изчезне от погледа му и пред илюминатора щяха да дефилират звездите — същите звезди, които той винаги бе познавал, но спокойни, по-ярки и немигащи върху екран от безукорно наситено черно. После Луната щеше да изплува отново пред погледа, за да плени мислите му.

Изпитваше такова ведро щастие, каквото не бе отредено всекиму да изпита дори за цял един дълъг живот. Почувствува се, сякаш бе онзи някой, живял някога, гледал звездите и мечтал.

Докато дългите часове идваха и отминаваха, той наблюдаваше, унасяше се в дрямка и бленуваше. Само веднъж бе сигурно заспал дълбоко или вероятно изпаднал в делириум, защото се събуди внезапно с мисълта, че жена му Шарлот го вика. „Делъс — бе казал гласът. — Делъс! Прибери се оттам! Ще умреш от настинка в този нощен хлад.“

Горката Шарлот! Тя му беше добра съпруга, добра съпруга. Той бе напълно сигурен, че единственото, за което се страхуваше, когато умираше, бе, че той няма да може да се грижи както трябва за себе си. Не беше нейна грешка, че не бе споделяла мечтата му и неговата потребност.

Чарли нагласи хамака така, че Хариман да може да наблюдава от илюминатора на левия борд, когато минат покрай обратната страна на Луната. Той улавяше с поглед забележителностите, станали му познати от хилядите фотографии, с такава носталгична наслада, сякаш се завръщаше в родната си страна. Когато излязоха отново на видимата откъм Земята страна, Макинтайър снижи бавно кораба и се приготви да кацне източно от Морето на изобилието на около десет мили от Луна Сити.

Кацането, общо взето, не мина зле. Той трябваше да кацне, без да бъде насочван от Земята, а и нямаше втори щурман, който да наблюдава радара вместо него. В желанието си да кацне леко, той пропусна целта с около тридесет мили, но хладнокръвно направи всичко, което бе по силите му. Въпреки това корабът много силно се разтърси.

Когато кацнаха и прахът от пемза се разнесе наоколо им, Чарли се качи до щурманската кабина.

— Как е нашият пътник? — попита Мак.

— Ще видя, но не бих се обзаложил, че е добре. Кацането беше отвратително, Мак.

— По дяволите, направих каквото можах.

— В което съм убеден, капитане. Зарежи това.

Пътникът обаче бе жив и в съзнание независимо от кръвотечението от носа и розовата пяна на устните му. Той полагаше немощни усилия да се измъкне от пашкула си. Като действуваха дружно, те му помогнаха.

— Къде са херметичните костюми? — беше първият му въпрос.

— Спокойно, мистър Хариман. Още не можете да излезете навън. Трябва да ви окажем първа помощ.

— Донесете ми костюма! Първата помощ може да почака.

Мълчешком постъпиха така, както той заповяда. Левият му крак на практика не беше годен за нищо и се наложи да му помогнат да излезе от люка, хванали го от двете страни. Но с неговата незначителна маса, която имаше лунно тегло само двадесет фунта, той изобщо не им тежеше. На петдесетина ярда от кораба намериха местенце, където можеха да подпрат главата му на къс вулканична скала и оставят да гледа.

Макинтайър допря шлема си до този на стария човек и заговори.

— Ще ви оставим тук, за да се наслаждавате на гледката, докато ние се приготвим за прехода до града. Той е на четиридесет мили, общо взето, е близо, но ще трябва да вземем резервни бутилки с въздух, провизии и багаж. Скоро ще се върнем.

Хариман кимна, без да отговори, и стисна ръкавиците им с неподозирана сила.

Той седеше много спокойно, като триеше ръце о лунната повърхност и усещаше необикновено лекия натиск на тялото си върху нея. Най-сетне в сърцето му цареше покой. Нараняванията престанаха да го болят. Той беше там, където бе копнял да бъде. Беше вървял подир своята мечта. На западния хоризонт се виждаше Земята, зелено-синя гигантска луна в последна четвърт. От тъмното, осеяно със звезди небе над главата му светеше слънцето. А под него беше Луната, самата лунна повърхност. Той беше на Луната! Отпусна се кротко назад, а една вълна от блаженство, която се просмука чак до мозъка на костите му, го заля като прилив.

За миг вниманието му се отклони и още веднъж му се стори, че го викат по име. „Глупаво — помисли си той, — остарявам, умът ми изневерява.“

Завърналите се в кабината Чарли и Мак монтираха върху една носилка скоби за раменете.

— Ето, това ще свърши работа — отбеляза Мак. — Най-добре ще е да разбутаме татко, трябва да тръгваме.

— Аз ще го доведа — отвърна Чарли. — Ще го вдигна и ще го донеса. Не е толкова тежък.

Чарли се забави повече, отколкото Макинтайър бе очаквал. Върна се сам. Мак го изчака да затвори люка и отметна шлема си.

— Беда ли?

— Остави носилката, капитане. Тя няма да ни потрябва. Да, говоря сериозно — продължи той. — Татко е мъртъв. Направих необходимото.

Без да каже нито дума, Макинтайър се наведе и взе широките ски, необходими за преодоляването на прахообразната пепел. Чарли последва примера му. После метнаха на рамо резервните бутилки с въздух и излязоха през люка.

Не си направиха труда да затворят след себе си външната врата на шлюза.

Информация за текста

© 1940 Робърт Хайнлайн

© 1986 Виолета Чушкова, превод от английски

Robert Heinlein

Requiem, 1940

Сканиране: Xesiona, 2008

Разпознаване и редакция: Mandor, 2008 (#)

Издание:

Зелените хълмове на Земята (сборник)

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

„Библиотека Галактика“ №80

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-11 15:00:00

1

Таблици, на които са написани астрономическите явления, които ще станат за определен период от време. Б.пр.

(обратно)

Реклама на сайте