«Маелстрьом II»

Артър Кларк Маелстрьом II1

Клиф Лейланд с горчивина съобрази, че не е първият човек, знаещ кога и как точно ще умре. Осъдените на смърт престъпници открай време бяха изчаквали утринта на деня на своята екзекуция. Да, обаче са могли до самия момент на изпълнението на присъдата да се надяват на помилване. Човешките съдии са способни на милозливост. Задействуват ли се обаче законите на природата, възможности за обжалване няма.

Едва допреди шест часа, готвейки се за пътуването до Земята, той весело си бе подсвирквал, докато опаковаше своите десет килограма личен багаж. И сега си спомняше как бе мечтал да прегърне Майра и да осъществи отдавна замисленото пътешествие по Нил в компанията на Брайън и Сю. След няколко минути Земята щеше отново да се появи над хоризонта и той може би щеше да съзре Нил. Лицата на съпругата и децата си обаче щеше да види само в своите спомени. Всичко бе станало само заради желанието му да спести деветстотин и петдесет долара — реши да се прибере у дома с товарния катапулт, а не с ракетната совалка.

Още преди тръгването знаеше, че най-мъчителни щяха да бъдат първите дванадесет секунди, през които електромагнитният катапулт щеше да ускори капсулата по шестнадесеткилометровата писта и да я изстреля от Луната. Бе му добре известно, че ускорението от двадесет „g“ никак не е леко, независимо от потапянето в защитна водна вана. Успя да осъзнае огромната сила, въздействуваща върху капсулата, едва когато тя се оказа в прегръдките на електромагнитното поле. Единственият доловим звук бе слабият пукот на металните й стенк. На човек, свикнал с рева на излитаща ракета, тишината се струваше невероятна. Едва успя да повярва на ушите си, когато чу съобщението, което се разнесе от говорителя: „Старт плюс пет секунди. Скорост — две хиляди мили2 в час“.

Такава скорост бе постигнал само за пет секунди, а оставаха още седем, през които генераторите щяха да продължат да вкарват потоци от енергия в катапулта. Седем секунди след старта обаче захранването бе нарушено.

Дори и в подобната на утроба вана Клиф усети, че нещо не е наред. Водата около него, до този момент едва ли не втвърдила се от собствената си тежест, изведнъж оживя. Макар и капсулата все още да продължаваше да се плъзга по трасето, вече се движеше по инерция, без да увеличава скоростта си.

Не му остана време да изпита страх или почуда, тъй като енергозахранването бе прекратено само за секунда. След това полето отново се появи и капсулата бе разтърсена от поредица удари от единия до другия си край.

Едновременно с прекратяването на ускорението изчезна и тежестта. Не му бе необходим инструмент, за да установи това. Едно странно усещане в стомаха му даде да разбере, че машината е напуснала края на пистата и се отдалечава от Луната. Изчака с нетърпение автоматичните помпи да изсмучат водата от ваната и струите горещ въздух да я изсушат. След това бързо отиде при контролното табло и се намести в креслото срещу него.

— Свържете ме с диспечерския пункт — каза той, докато си поставяше предпазните колани. — Какво, по дяволите, стана?

Един бодър, но разтревожен глас веднага му отговори.

— Все още се опитваме да разберем. Ще те потърсим след тридесет секунди. — След което добави: — Радваме се, че си добре.

Докато чакаше, Клиф включи предния обзорен екран. Върху него, както можеше да се очаква, се появиха само звезди. Все пак, бе успял да се отдели от Луната с голяма скорост и не съществуваше опасност да падне върху нея веднага. Рано или късно обаче това щеше да стане, тъй като очевидно не бе достигнал втора космическа скорост. Вероятно капсулата се движеше по траектория с формата на елипса и само след няколко часа щеше да се завърне на началната си точка.

— Здравей, Клиф — обадиха се внезапно от диспечерския пункт. — Разбрахме какво е станало. Полето е изключило за миг при преминаването ти през петата секция от трасето. Излетял си със скорост, седемстотин мили в час по-малка от необходимата. След малко повече от пет часа ще се окажеш на стартовото място. Не се тревожи обаче — с маневрените ракети ще можеш да се установиш на стабилна орбита. Ще ти кажем кога да ги включиш. След това остава само да чакаш, докато изпратим някого да те прибере.

Без да бърза, Клиф си позволи да се поотпусне. Бе забравил за съществуването на маневрените ракети. Колкото и маломощни да бяха, спокойно щяха да го отведат на безопасна орбита. Вярно че можеше да се доближи само на мили от лунната повърхност и да види как планини и равнини преминават покрай него с главоломна скорост, но поне щеше да е в безопасност.

След това си спомни за пукота, разнесъл се откъм контролното табло, и надеждите му отново угаснаха. В една космическа капсула не са много нещата, които могат да се повредят без това да има крайно неприятни последици.

Сега, след като провери системата за задействане на ракетите, разбра какви са тези последици. Таблото не реагираше нито на ръчен, нито на автоматичен режим. Скромните запаси от гориво, които трябваше да го изведат на безопасно място, бяха напълно безполезни. След пет часа щеше да направи една обиколка и да се завърне в началната точка.

Дали пък няма да кръстят някой кратер на мен, помисли си Клиф. Кратерът Лейланд, с диаметър… С какъв диаметър? Хайде да не се самозалъгваме, едва ли ще има и двеста ярда3. Надали ще си струва да се нанесе върху картата.

От пункта мълчаха, обаче това не го изненада. Какво ли можеше да кажат на един вече отписан човек? И все пак, макар и да знаеше, че нищо не бе в състояние да измени неговата траектория, все още не му се искаше да повярва, че след малко останките му ще бъдат разпилени върху обратната страна на Луната. Все още продължаваше да се отдалечава от нея, уютно настанен в малката капсула. Както и при всички други хора, самата мисъл за смъртта щеше да му се струва нелепа до последния момент.

Сетне за миг забрави своя проблем.

Хоризонтът пред него вече не бе плосък. Към звездите бе започнало да се издига нещо, надминаващо по блясък дори обляната от слънчевите лъчи лунна шир. Капсулата продължи движението си и той стана свидетел на единствения възможен за човека изгрев на Земята — изкуствения. Това продължи само минута, тъй като скоростта на капсулата бе голяма. Отвъд хоризонта се появи Земята и бързо започна да се издига към зенита.

Земното кълбо бе на фаза три четвърти и прекалено светло, за да се наблюдава с невъоръжено око. Представляваше космическо огледало, сътворено не от скучни скали и прашни равнини, а от сняг, облаци и море. Всъщност, едва ли не само от море — пред Клиф се простираше Тихият океан, като ослепителното отражение на Слънцето не позволяваше да се видят Хавайските острови. Сиянието на атмосферата, мекото одеяло, върху което до преди малко се бе надявал след часове да се приземи, размиваше географските контури. Може би тъмната ивица, започнала да се подава откъм нощта, бе Нова Гвинея. Нямаше обаче как да е уверен в това.

Фактът, че Клиф се бе устремил право към това красиво и лъчисто видение, бе изпълнен с горчива ирония. Беше му необходимо увеличение на скоростта само от седемстотин километра в час, за да го достигне. Така беше. Със същия успех можеше да помечтае и за ускорение от седем милиона километра в час.

Изгряващата Земя му напомни за семейството. Имаше задължение към него, което го уплаши, но нямаше как да го отложи.

— Ало, диспечер, дайте ми връзка със Земята — каза той, като се опита да потисне треперенето в гласа си.

Това бе едно от най-странните му усещания. Ето, движеше се над повърхността на Луната, когато чу сигнала, който щеше да го свърже със собствения му дом, намиращ се някъде на четвърт милион мили разстояние. В Африка беше вероятно около полунощ, така че щеше да измине известно време, преди някой да вдигне слушалката. Майра щеше леко да се раздвижи в леглото, но сетне, като съпруга на космонавт, винаги нащрек в очакването на неприятности, щеше веднага да се разсъни. И двамата не бяха пожелали да държат телефонен апарат в спалнята си, така че щяха да изминат поне петнадесет секунди, докато тя включи осветлението, затвори внимателно детската стая, за да не разбуди бебето, слезе по стълбището и…

Гласът й, ясен и изпълнен с обич, прекоси пустотата на космоса. Той щеше да разпознае този глас навсякъде във Вселената. Долови в него недобре скрита тревога.

— Госпожа Лейланд? — попита земният оператор. — Търси Ви съпругът Ви. Не забравяйте, че сигналът се бави две секунди.

Колко ли хора можеха да подслушат този разговор, хора на Луната, на Земята и на радиорелейните спътници? Неприятно е да разговаряш за последен път с най-любимите си същества и да знаеш, че могат да те подслушват. Веднага след като взе слушалката, обаче, останаха да съществуват само той и Майра.

— Обажда се Клиф, мила — започна той. — Боя се, че няма да успея да пристигна навреме, както ти бях обещал. Възникна затруднение… от техническо естество. Да, точно сега се чувствувам добре, но имам големи неприятности.

Преглътна, опитвайки се да овлажни пресъхналата си уста, и продължи преди Майра да успее да отговори. Доколкото му бе по силите, обясни й накратко обстановката. Каза, че не е изгубил надежда.

— Всички полагат максимално старание да ме спасят — опита се да я успокои той. — Може би ще успеят да изпратят кораб да ме прибере. Ако не успеят обаче… е, искаше ми да си поговоря с теб и с децата.

Тя, както и той очакваше, не изгуби самообладание. Отговорът й, дошъл откъм невидимата страна на Земята, го изпълни с обич и гордост.

— Не се тревожи, Клиф. Сигурна съм, че ще те спасят и че ще прекараме заедно отпуската ти, точно както бяхме предвидили.

— Аз също съм сигурен — излъга. — Все пак, би ли събудила децата? Не им казвай, че нещата не са наред.

Измина безкрайна половин минута преди да чуе сънливите им и едновременно възбудени гласчета. Бе готов с удоволствие да размени последните няколко часа от своя живот срещу възможността отново да види лицата им. Капсулата обаче не бе луксозна и не разполагаше с видеофон. Може би пък така беше по-добре, защото по всяка вероятност в погледа му щяха да съзрат истината. И без това скоро щяха да я научат, но не от него. Щеше му се в тези последни мигове да ги дари само с щастие.

При все това, му бе трудно да отговаря на въпросите им, да им каже, че скоро ще се видят, да им обещае неща, които не можеше да изпълни. Мобилизира цялото си самообладание, когато Брайън му напомни да му донесе лунния прах, за който веднъж бе забравил. Сега обаче бе удържал на думата си.

— Да, Брайън, този път го взех. Държа го в един буркан точно срещу мен. Да, скоро ще можеш да го покажеш на приятелите си (не беше вярно — скоро прахът щеше да се завърне в собствения си свят). А ти, Сюзи, дръж се добре и слушай майка си. Бележките ти за миналия срок не бяха добри, да не говорим за поведението… Да, Брайън, и снимките съм взел, и парчето скала от Аристарх…

Не е лесно да умреш на тридесет и пет годишна възраст, но и за едно момче не е лесно да изгуби баща си, когато е едва десетгодишно. Как ли щеше да го запомни Брайън? Може би само като гаснещ глас от космоса, тъй като Клиф бе прекарал много малко време на Земята. През последните оставащи му минути, когато се отдалечаваше от Луната, за да се върне сетне отново при нея, нямаше какво друго да направи, освен да изрази отново обичта си и надеждите си през пустотата, която повече нямаше да прекоси. За останалото трябваше да има грижата Майра.

След като децата си легнаха, озадачени, но щастливи, той пристъпи към деловата част. Точно сега умът му трябваше да бъде бистър. Точно сега трябваше да бъде делови и стегнат. На Майра щеше да й се наложи по-нататък да се оправя без него, но поне можеше да й помогне да се справи по-лесно с това. Каквото и да се случи с отделната личност, животът си продължава Животът на съвременния човек е пълен с ипотеки, вноски, застрахователни полици, общи банкови сметки и какво ли още не. Спокойно, сякаш ставаше дума за неща, засягащи някой друг — а скоро щеше да бъде точно така — Клиф започна да обяснява какво трябва да се направи по тези въпроси. Едни думи идват от сърцето, други са плодове на разума. След около три часа, когато започнеше последното си сближаване с лунната повърхност, сърцето му щеше да спре.

Никой не ги прекъсна. Нямаше как хората, поддържащи връзката между двата свята, да не са следили разговора им, но Клиф остана с чувството, че заедно с Майра са единствените живи същества във вселената. По време на разговора той няколкб пъти погледна към монитора и се изненада от блясъка на Земята, вече запълнила половината небе. Не можеше да повярва, че е обитавана от седем милиарда човешки същества. Сега го интересуваха само три от тях.

Трябваше да бъдат четири, но и при най-добра воля не му бе по силите да възприеме бебето като другите деца. Никога не бе виждал най-малкия си син. Нямаше и да го види.

В един момент реши, че няма какво повече да каже. За някои неща не стига и цял живот, а за други и час е твърде много. Чувствуваше се изтощен във физическия и в емоционалния смисъл на думата, а и състоянието на Майра едва ли бе по-добро. Дощя му се да остане насаме със себе си и със звездите, да подреди мислите си и да се раздели достойно с вселената.

— Може би ще се чуем отново след около час, мила — каза. Нямаше нужда от обяснения, и двамата се познаваха твърде добре. — Ще ти се обадя след… всъщност, имам достатъчно време. Засега, дочуване.

Изчака още две и половина секунди, докато чуе прощалните думи от Земята, след това прекъсна връзката и впери празен поглед в контролното табло. Съвсем неочаквано, въпреки волята му, от очите му потекоха сълзи и внезапно заплака като дете.

Плачеше за семейството си и за себе си. Плачеше за загубеното бъдеще и за надеждите си, които не след дълго щяха да се изпарят сред звездите. Плачеше и защото нямаше какво друго да прави.

След малко се почувствува доста по-добре. Изведнъж осъзна, че е много гладен. Нямаше смисъл да загива с празен стомах и започна да търси храна в складовото помещение. Тъкмо, когато изстискваше туба с пастет от пиле и шунка в устата си, му се обадиха от диспечерския пункт.

Този път чу нов глас. Бавен, спокоен и изпълнен с увереност. Глас, който нямаше да позволи никакви своеволия на бездушните машини.

— Обажда се Ван Кесел, началник на техническия отдел. Лейланд, слушай ме внимателно. Струва ни се, че разбрахме как можеш да се спасиш. Няма да е съвсем лесно, но друга възможност нямаш.

Редуванията на надежда и отчаяние се отразяват твърде болезнено върху нервната система. Клиф изведнъж усети главозамайване. Щеше да падне, стига да имаше къде.

— Продължавайте — отвърна с угаснал глас, когато се посъвзе. След това започна да слушва Ван Кесел с надежда, която бързо премина в неверие.

— Не мога да повярвам в това! — каза той. — Изглежда ми невъзможно!

— Не можеш да опровергаеш компютрите — отвърна Ван Кесел. — Изчисленията бяха направени поне по двадесет различни начина и резултатът е един и същ. В апогея няма да се движиш кой знае колко бързо и няма да са ти необходими особени усилия, за да се изтласкаш на нова орбита. Предполагам, че досега не си излизал в открития космос.

— Не съм, разбира се.

— Жалко. Все пак, няма значение. Действуваш ли съгласно моите указания, няма как да сгрешиш. Костюмът се намира в шкафа, в края на капсулата. Разчупи печатите и го облечи.

Клиф прелетя шестте фута между контролното табло и задната част на кабината и натисна ръчката с надпис „КОСМИЧЕСКИ СКАФАНДЪР ОБРАЗЕЦ 17. ДА СЕ ИЗПОЛЗУВА САМО ПРИ АВАРИЯ!“ Вратата се отвори и пред очите му проблесна висяща сребриста тъкан.

— Съблечи се по бельо и влез в него — каза Ван Кесел. — Не губи време с биоблока. После ще го сложиш.

— Готово — каза след малко Клиф. — А сега какво да правя?

— Сега ще изчакаш двадесетина минути, а после ще ти дадем сигнал кога да отвориш въздушния шлюз и да скочиш.

Клиф сякаш едва сега осмисли думата „скачам“. Изведнъж усети контраста между уюта на вече добре познатата му малка капсула и безкрайната междузвездна пустош, пропаст, в която човек можеше да пада до края на времето.

Досега никога не бе излизал в открития космос. Нямаше и причини да го стори. Бе обикновено селско момче с магистърска степен по агрономство. Бе участвувал първо в проекта за възраждане на Сахара, а после се бе опитал да отглежда растения на Луната. Космосът не беше неговата среда. Неговият свят бе образуван от почва и скали, от лунен прах и пемза.

— Не ми е по силите — прошепна той. — Няма ли друг начин?

— Няма — отсече Ван Кесел. — Ние тука се скъсваме от работа, за да те спасим, а ти ще ми се правиш на чувствителен. Имало е хора в къде-къде по-лошо положение от твоето — ранени и заседнали в катастрофирали кораби на милион мили разстояние — и пак са отървавали кожата. А ти още една драскотина не си получил и вече започна да хленчиш! Я се стегни бе, човек! Най-лесно е да си измием ръцете и да те оставим да се пържиш в собствения си сос.

Клиф бавно поруменя и успя да отговори едва след няколко секунди.

— Вече съм добре. Хайде, повтори ми указанията.

— Браво — рече одобрително Ван Кесел. — А сега ме слушай: след двадесет минути, когато се окажеш в апогея, ще влезеш във въздушния шлюз. От този момент нататък връзката ти с нас ще се прекъсне — радиостанцията на скафандъра ти има обсег само от десет мили. Ние обаче ще те следим с радар и ще можем отново да се свържем с теб, когато преминеш над нас. А сега: скафандърът се контролира чрез…

Двадесетте минути изтекоха бързо. Клиф вече знаеше какво точно да прави. Дори започна да вярва в успеха на спасителната акция.

— Хайде, време е — каза Ван Кесел. — Капсулата е правилно насочена и въздушният шлюз е разположен точно там, където трябва. Посоката обаче не е най-важна. Най-важното е скоростта. Гледай да вложиш в този отскок всичките си сили. Късмет!

— Благодаря — отвърна Клиф ни в клин, ни в ръкав. — Извинявай, че…

— Лесна работа — прекъсна го Ван Кесел. — Хайде! Действувай!

Клиф за последен път огледа малката кабина, за да провери дали не е забравил нещо. Наложи му се да остави всичките си лични вещи, но после нямаше да е трудно пак да си набави същите. Сетне си спомни за малкото бурканче с лунен прах, което бе обещал на Брайън. Този път нямаше да го разочарова. Няколко унции4 лунен прах в повече нямаше да бъдат определящи за съдбата му. С помощта на канап прикрепи бурканчето върху пояса на скафандъра.

Въздушният шлюз бе толкова тесен, че практически нямаше накъде да помръдне. Докато работеше автоматичната помпа, Клиф остана затиснат между външната и вътрешната му врата. След това една стена бавно се отдръпна пред него и той остана с лице към звездите.

С трудноподвижните си пръсти, облечени в ръкавици, се измъкна от въздушния шлюз и се изправи върху извития корпус на капсулата. Великолепието на панорамата, разкрила се пред очите му, почти го парализира. Бе съвсем различна от малкия образ върху екрана. Цялата му неувереност и страхът от височини внезапно се изпариха.

Луната се бе превърнала в гигантски полумесец, като разделителната линия между деня и нощта представляваше грамадна дъга, заемаща четвърт от небето. Някъде долу Слънцето залязваше и настъпваше началото на дългата лунна нощ. Върховете на някои планини обаче все още отразяваха последната дневна светлина и сякаш отправяха предизвикателство към вече обградилия ги мрак.

Той не бе пълен. Макар и Слънцето да бе напуснало повърхността под него, почти пълната Земя я обливаше със сиянието си. В лъчите му Клиф успя да забележи, с усилия, но ясно, контурите на морета и плата, слабите проблясъци на планинските върхове и тъмните кръгове на кратерите. Прелиташе над призрачна и задрямала повърхност, която щеше да се опита да причини смъртта му. Вече се бе оказал в най-високата точка на своята орбита, тъкмо върху правата линия, свързваща Луната и Земята. Бе време да скача.

Присви ръце и почти се прилепи към корпуса. Сетне пусна предпазното въже и с все сили се изтласка към звездите.

Бързината, с която капсулата поддаде под краката му, го изненада. Обхвана го съвсем неочаквано чувство. Бе очаквал да изпита ужас или главозамайване от височината, но не и усещането за нещо обичайно. Сякаш всичко това вече се бе случвало. Не с него, разбира се, с някой друг. Не се опита да мобилизира паметта си, тъй като моментът не бе подходящ за спомени.

Стрелна с поглед Луната, Земята и отдалечилата се капсула. Вече бе сам, на две хиляди мили над Луната и на четвърт милион мили от Земята. Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щяха да изминат два часа и половина преди да разбере дали ще оживее и дали собствените му мускули са изпълнили задачата, с която не се бяха справили ракетните двигатели.

Звездите започнаха бавно да кръжат около него и той внезапно се сети за произхода на натрапчивия спомен. Бяха се изнизали наистина много години, откакто бе чел кратките разкази на По, но нима можеха да се забравят?

Клиф също бе пленник на водовъртежа, засмукващ го към неговата гибел. И той се опитваше да избяга от нея, напускайки своя кораб. Макар и стихиите да бяха различни, приликите впечатляваха. Рибарят от разказа на По се бе укрил в бъчва, тъй като цилиндричните предмети се засмукваха от водовъртежа по-бавно от кораба му. Ставаше дума за блестяща илюстрация на законите на хидродинамиката. Клиф се надяваше да успее да оползотвори не по-малко успешно познанията си по законите на небесната механика.

С каква скорост се бе изтласкал от капсулата? Навярно с не по-малко от пет мили в час? Колкото и незначителна да изглеждаше тя в астрономически мащаб, трябваше да е достатъчна, за да го вкара в нова орбита. В такава, както му бе обещал Ван Кесел, която да го отдалечи на няколко мили от Луната. Не бяха кой знае колко, но в този безвъздушен свят трябваше да са достатъчни.

Клиф внезапно изпита чувство на вина — бе пропуснал да се обади втори път на Майра. Виновен за това бе всъщност Ван Кесел, инженерът, който не му бе оставил време да се занимава със собствените си грижи. Всъщност, Ван Кесел бе прав. В такава обстановка човек е длъжен да мисли само за себе си. Всичките му сили, умствени и физически, трябва да бъдат посветени единствено на оцеляването. Нямаше време за отпускане и разнежване.

Бе се устремил към тъмната страна на Луната и осветеният й полумесец започна да изтънява. Непоносимият Слънчев диск, който той не посмя да погледне, бързо се спускаше към извития хоризонт. Лунният полумесец се превърна в тънка ивица, в лък, насочен към звездите. Сетне лъкът се разпадна на дузина блестящи мъниста, които започнаха да гаснат едно по едно, докато той се устремяваше към сянката на Луната.

След залеза на Слънцето земната светлина стана още по-силна и посребри скафандъра му, докато той се въртеше бавно по своята орбита. Правеше пълен оборот около оста си приблизително за десет секунди. Нямаше как да провери точната скорост на това завъртане, но го приветствува — благодарение на него гледката непрестанно се изменяше. Сега, когато очите му вече не се дразнеха от случайните слънчеви проблясъци, виждаше хиляди звезди на местата, където по-рано бе съзирал само стотици. Познатите му съзвездия бяха удавени в този рояк. Дори и най-ярките планети трудно можеше да бъдат различени в морето от светлина.

Тъмният диск на лунната нощ, легнал като сянка върху звездната панорама, започна да увеличава своите размери. Различни звезди, бледи и ярки, непрестанно се скриваха зад него и изчезваха в небитието. За миг му се стори, че в пространството се е появила дупка, в която потъват небесата.

Равномерното десетсекундно завъртане бе единственото движение, което можеше да му даде някаква представа за хода на времето. Погледна часовника си и с изненада установи, че е напуснал капсулата преди половин час. Опита се да я открие с поглед сред звездите, но не успя. Вероятно в момента се намираше на няколко мили зад него. След време обаче щеше да го изпревари и първа да достигне Луната, тъй като бе на по-ниска орбита.

Клиф все още умуваше над този парадокс, когато напрежението от последните няколко часа, съчетано с еуфорията, предизвикана от безтегловността, причини нещо, на което преди той не би повярвал, че е способен.

Унесен от тихия повей на климатичната инсталация и по-лек от което и да е перце, потъна в дълбок сън.

Когато подсъзнанието му го събуди, Земята вече се доближаваше до ръба на Луната. Гледката предизвика у него нова вълна от самосъжаление и за миг му се наложи да се пребори с чувствата си. Може би виждаше Земята за последен път, тъй като орбитата му отново го отведе към обратната страна, в местата, които никога не бяха огряни от земна светлина Блестящата ледена шапка на Антарктида, поясите от облаци над Екватора и трептенията на слънчевите лъчи над Тихия океан бързо започнаха да потъват зад лунните планини. Сетне изчезнаха. Сега не го осветяваха нито Слънцето, нито Земята, а невидимата повърхност под него бе толкова черна, че дразнеше очите му.

Колкото и невероятно да изглеждаше, във вътрешността на тъмния диск се появиха звезди. Там, където присъствието им бе невъзможно. Клиф ги погледна с удивление и след секунди съобрази, че прелита над едно от селищата върху обратната страна на Луната. Нейде долу, хората, укрили се под херметизираните куполи на своя град, изчакваха края на лунната нощ — спяха, работеха, обичаха се, почиваха си и се караха. Дали знаеха, че той, подобно на невидим метеор, в този момент профучава над главите им със скорост от четири хиляди мили в час? Навярно знаеха. Може би в този момент цялата Луна и Земя бяха в течение на неговото изпитание. Нищо чудно да се опитваха да го открият с помощта на радари и телескопи, но щяха да разполагат с твърде малко време за това. След няколко секунди неизвестният град изчезна от погледа му и той отново остана сам.

Бе му невъзможно да определи височината си над простиращата се под него пустош, тъй като нямаше чувство за мащаб и перспектива. В един миг му се струваше, че ще е достатъчно да се присегне, за да докосне мрака, към който се бе устремил. В действителност обаче знаеше, че той е на много мили под него. Знаеше също така, че се снижава. Че всеки момент стената на някой кратер или планински връх, макар и невидими, можеха да прекъснат небесния му полет.

В мрака, към който пътуваше, се криеше последното препятствие, най-страшното. В самия център на обратната страна на Луната, като прекосяваш екватора в посока от север на юг, в протежение на повече от хиляда мили, се намираше хребета Съветски. Откриха го през детството му, през 1959 година, и той все още си спомняше вълнението, което бе изпитал, когато видя първите неясни фотографии, направени от сондата Луник III. Никога не му бе идвало на ум, че някой ден ще се понесе стремително към тези планини, очаквайки да решат съдбата му.

Избухването на зората напълно го изненада. Светлината буквално се взриви пред очите му и заподскача от връх на връх, докато цялата дъга на хоризонта се покри с пламъци. Той излиташе с шеметна скорост от лунната нощ, устремил се към самото лице на Слънцето. Макар и най-големите опасности тепърва да предстояха, поне узна, че няма да загине на тъмно. Вече бе съвсем близо до мястото, откъдето бе напуснал лунната повърхност и наближаваше най-ниската точка на орбитата си. След няколко минути или щеше да се сблъска с Луната, или да премине на косъм от нея и да се озове отново в безопасния космос.

Доколкото му бе по силите да прецени, намираше се на по-малко от двадесет мили от лунната повърхност и продължаваше да се приближава, макар и доста бавно. Дългите сенки на лунната зора наподобяваха кинжали, изковани от мрак и насочени към неосветената част на повърхността. Косите слънчеви лъчи придаваха мащабност и на най-миниатюрните възвишения, вследствие на което и най-незначителните хълмове изглеждаха като на планини. Теренът под него започна да се извисява и Клиф разбра, че се приближава към подножието на хребета Съветски. От лицето на Луната започна да се надига каменна вълна, намираща се все още на повече от сто мили от него, което разстояние обаче се скъсяваше със скорост от миля в секунда. Клиф нямаше как да я избегне. Траекторията му бе фиксирана и неизменна. Това, което можеше да се направи, вече бе сторено преди два часа и половина.

Не беше обаче достатъчно. Той нямаше да се издигне над тези планини. Те започнаха да се издигат над него.

Отново изпита съжаление заради това, че не се бе обадил втори път на жената, която може би все още го очакваше на четвърт милион мили разстояние. А може би така беше по-добре — нали нямаше какво повече да й каже.

Пространството около него се изпълни с други гласове, тъй като се бе оказал повторно в обсега на диспечерския пункт. Те ту заглъхваха, ту ставаха по-ясни, докато преминаваше през радиосянката на планините, и говореха за него, но това някак си не го впечатли. Слушаше ги с безразличие, сякаш бяха послания, отдалечени от неговото пространство и време, които не го засягаха. Успя да различи съвсем ясно гласа на Ван Кесел: „Кажете на щурмана на «Калисто», че ще му определим орбита на прихващане веднага след като Лейланд премине през перигея. Време на среща — час и пет минути, смятано от сегашния момент“. Ще ви разочаровам, помисли си Клиф, но на тази среща няма да успея да се явя.

Каменната стена вече бе само на петдесет мили и се приближаваше с още десет мили при всяко негово безпомощно завъртане из пространството. Вече нямаше място за оптимизъм, вече се бе устремил към безмилостната бариера по-бързо от куршум. Това бе краят и Клиф изведнъж реши, че за него е от първостепенна важност да разбере дали ще го посрещне с открито лице, или с гръб, като страхливец.

Никакви спомени за отминаващия живот не пробляснаха през разсъдъка му, докато броеше останалите му секунди. Лунният пейзаж продължаваше бързо да се изменя и всичките му детайли бяха релефни и ясни в светлината на зазоряването. Беше се оказал с гръб към насочилите се към него планини и наблюдаваше изминалия път, този, който се бе надявал да го отведе до Земята. Оставаха му само три от неговите десетсекундни „дни“.

И тогава, изведнъж, лунната панорама се взриви в беззвучни пламъци. Проблясък светлина, не по-малко жестока от слънчевата, унищожи дългите сенки и превърна върховете и кратерите под него в море от огън. Сякаш на хребета Съветски бе избухнал вулкан. Това, разбира се, бе невъзможно. Не по-малко нелепо бе и следващото предположение на Клиф — че сапьорската служба на обратната страна бе извършила фантастичен подвиг в областта на организацията и снабдяването и бе взривила препятствието, стоящо на пътя му.

Защото него вече го нямаше. На мястото на доскорошните контури на хребета се бе образувала огромна дупка. От един кратер, който допреди пет секунди не бе съществувал, все още се издигаха скали и камъни. Такова чудо можеше да бъде резултат единствено от енергията на атомна бомба, взривена в необходимия момент на определено място в траекторията му. Клиф обаче не вярваше в чудеса.

Беше се завъртял още веднъж около оста си и вече почти бе подминал планините, когато съобрази, че през цялото време пред него се е движил безшумен космически булдозер. Кинетичната енергия на изоставената капсула — хиляда тона със скорост от миля в секунда — бе предостатъчна, за да създаде отвора, през който той сега преминаваше. Изкуственият метеор навярно бе разтърсил цялата обратна страна на Луната.

И след това късметът не му изневери. Чу лекото издрънчаване, предизвикано от частиците прах, сблъскали се със скафандъра му, и с края на очите си успя да стрелне с поглед нажежени скали и облаци от бързо разсейващ се дим, които пробляснаха под него. Наистина е странно да видиш облак на Луната. Сетне прекоси планините и се оказа отново в благословеното празно небе.

Някъде там горе, след около час, щеше да се срещне с „Калисто“, летящ по втората му орбита. Нямаше закъде да бърза, тъй като бе успял да се спаси от водовъртежа. За добро или лошо, не се бе лишил от дарения му живот.

На няколко мили вдясно забеляза пистата за изстрелване. Приличаше на косъм, опънат върху лунната повърхност. След малко щеше да се окаже в обсега на радиовръзката. Изпълнен с благодарност и радост, щеше да се свърже отново със Земята и да проведе втория си разговор с жената, която все още го чакаше в африканската нощ.

Май 1962 година

Информация за текста

© 1962 Артър Кларк

© 1998 Венелин Мечков, превод от английски

Arthur Clarke

Maelstrom II, 1962

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2009

Издание:

Артър Кларк. Слънчев вятър. Събрани разкази т.2

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Сибила Влайкова

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“

ISBN 954-9512-06-1 (т.2)

Arthur C. Clarke. The Wind from the Sun. Victor Gollancz Ltd, London, 1972

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-09-02 11:40:00

1

Очевидно заглавието е заимствувано от известния разказ на Едгар Алан По „Спускане в Маелстрьом“.

2

Миля — амер. мерна единица. 1 миля = 1.61 км.

3

Ярд — амер. мерна единица. 1 ярд = 0.91 м.

4

1 унция = 28.35 g.