«Късна пролет»

Ърскин Колдуел Късна пролет

Мери Джейн разбра, че с Дейв нещо не е в ред, но, господ да спаси душата й, не успя да открие какво му е. Повече от месец Дейв се държеше странно. Върнеше ли се в къщи, ставаше неспокоен, раздразнителен, хапваше набързо и както и да го придумваше, все ще остави нещо в чинията. Оправдаваше се, че не бил гладен, но за Мери Джейн беше ясно, че причината е друга. Имаше нещо.

За всичко Дейв обвиняваше времето. Април свършва, утре ще почне май — казваше той, — а зимата още не си е отишла. Топенето трябваше да захване още преди един месец, но вместо това половин метър сняг покриваше земята, а термометърът упорито си стоеше под нулата. На всичко отгоре изглежда пак щеше да вали.

Мери Джейн му припомни как преди три години пролетното разтопяване почна едва в началото на май. Според нея нямало да минат два-три дни, и ледът в езерото щял да се разтопи.

Мери Джейн не виждаше отде накъде времето може да има нещо общо с настроението на човека.

Вместо да се оправя, Дейв ставаше все по-лош. Ще се върне вечер, след като целия ден се е блъскал в дъскорезницата, и хапнал надве-натри, скачаше и отново се втурваше навън. Всеки вторник в салона на Грейндж устройваха танцови забави, в петък прожектираха филм. В останалото време от седмицата човек нямаше де да иде вечер. В петък Мери Джейн ходеше на кино, а имаше ли танци, ходеше и на танци. В останалите вечери си седеше в къщи и плетеше дантела. А Дейв от известно време излизаше всяка вечер.

— Защо не останеш една вечер, да седнеш пред огъня, вестника да прегледаш? — попита го тя и на челото й се появи тревожна бръчка, която той на времето тъй много харесваше.

— Ходи ми се някъде — отговори той. Казваше това всеки път.

Тя сложи вечерята, Дейв се отпусна на стола си.

— Дейв, държиш се като момче на дванайсет години — укорително почна тя. — Едно време като исках да ходя на танци или на кино в Грейндж, ти искаше да си стоим в къщи. Сега излизаш всяка вечер и ме оставяш сам-самичка. Какво те е прихванало?

— Зимите — рече той, — зимите стават все по-лоши. Да бяхме сега в Калифорния или на юг във Флорида например… Там хората не си губят времето половин година с ледове и снегове.

Мери Джейн се отказа да разговаря с Дейв. Попиташе ли го от какво е тъй неспокоен вечер, той все зимите ругаеше и заявяваше, че иска да отиде там, дето нямало зима. Каква полза от приказки! Дейв не й обръщаше никакво внимание. Все за друго си мислеше.

След два дни падна нов сняг, цяла педя. Почна да вали към осем сутринта, Дейв току-що бе отишъл в дъскорезницата. Към шест вечерта престана и върху половинметровия вече сняг се стелеше една педя нов.

Мери Джейн очакваше с нетърпение вечерта. Не защото искаше по-скоро да се стъмни, а защото от нея се Поеше повече от всичко друго на света. Знаеше — Дейв ще се прибере, ще ругае зимата и снега. После, ял не ял, ще скочи и ще поиска да излезе. Чуваше точно всяка дума от устата му.

Стана тъй, както предполагаше — Дейв остави вилицата по средата на вечерята и се изправи. Отиде в съседната стая да си вземе шапката и мушамата, после излезе в преддверието да си обуе високите обувки. Тя не се стърпя, изтича при него.

— Къде отиваш, Дейв?

— Излизам да се поразходя — раздразнено отвърна той. — Излизам. Ще се върна след малко.

Дейв се измъкна и затвори вратата. Тя долови скърцането на снега под краката му — отиваше към пътя. Като стигна там, скърцането престана. Мери Джейн разбра — нагазил е в дълбокия сняг и сега псува ли псува зимата.

Като изми чиниите и подреди кухнята, Мери Джейн се прибра в стаята и седна пред камината. Много работи й минаваха през ума от две-три седмици насам и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше. Имаше нещо смущаващо.

В последно време все по-често се сещаше и за учителката, която живееше под наем у Максуелови. Беше у тях още от началото на зимата, но Мери Джейн я видя едва през януари — много млада за учителка и много хубава да живее на село. Казваше се Флора Дън. Спомни си, че Дейв пръв й спомена за нея. Според него била някъде между седемнайсет и деветнайсет. Повече Дейв нищо не рече, но оттогава Мери Джейн се замисли. Предишната учителка изгониха, защото много си рисувала лицето. Флора Дън не беше такава. Толкоз млада тя и без грим си беше хубава.

Неочаквано Мери Джейн подскочи, навлече дебели дрехи, отиде в яхъра и запрегна коня в шейната. След това внимателно откачи звънците. И без туй мислите й пречеха, та не й беше много до звънчетата на коня. При това тази вечер дрънкането на звънчетата щеше да й пречи. Свали ги и ги остави на седалката.

Подкара по пътя и стигна къщата на Максуелови. Обиколи я пет-шест пъти, на седмия спря до едно дърво и върза коня. Стана й студено и за да се стопли, взе да се разхожда напред-назад.

Като почака двайсетина минути на пътя, Мери Джейн забеляза, че Флора се качи в стаята си и угаси лампата. Две минути по-късно от къщата се измъкна някаква фигура и закрачи през снега към пътя. Мери Джейн позна Флора. Беше сигурна, че е тя.

Застанала до коня и шейната, тя проследи Флора, която прекоси пътя и се спусна по хълма към консервната работилница при езерото. Мери Джейн тръгна подире й в снега. Луната не се виждаше, но облаците бяха редки и бе достатъчно светло, за да не я изпуска от очи.

Когато стигна работилницата, Флора отвори вратата — беше отключена, — влезе и след няколко минути се върна, застана на прага и се загледа към езерото, сякаш очакваше някой да се зададе откъм леда.

Мери Джейн се скри зад едно дърво. По едно време някъде откъм езерото се изсвири и почти в същия миг Флора отвърна на сигнала. Мери Джейн чакаше. Знаеше, че по леда на езерото върви Дейв. Знаеше още, че идва насам, към работилницата.

Дейв излезе на брега и се качи по стъпалата на работилницата. С пристигането му Флора потъна вътре и Мери Джейн повече нищо не видя. За един миг се намери пред работилницата и предпазливо изкачи стъпалата. Вратата беше затворена, но не заключена. Отвори я лесно, без звук. Дейв и Флора бяха запалили свещта, закрепена на масата, дето белеха плодове. Светлината не беше особено силна и не всичко се виждаше, но тя лесно разпозна Дейв и момичето. Шепнеха си нещо в ъгъла зад казаните.

Мери Джейн тръшна вратата и посегна към въжето, което видя да виси зад вратата.

— Кой е там? — обади се уплашеният глас на Дейв.

Флора изпищя.

Мери Джейн се спусна към ъгъла. Шибна Дейв през лицето, Флора през краката.

— За бога, Мери Джейн — примоли се Дейв, като позна лицето й на светлината на свещта. — Моля ти се, Мери Джейн, не прави глупости!

— Значи до гуша ти е дошло да чакаш края на зимата, а? — развика се тя. — Неспокоен си бил поради зимата, а?

Тя го заудря с въжето по страните и раменете, но към Флора не посегна. Флора се улови за ръката на Дейв и се притисна до него. Като я видя, Мери Джейн още повече се разгневи. Дръпна се назад да удари момичето, но Дейв измъкна въжето от ръката й.

— Какво ти става, Мери Джейн? — извика той. — Да не съм те видял да посягаш към нея!

— Затваряй си устата, Дейв, ще й дам аз да се разбере! Додето е жива, няма да помисли женени мъже да закача.

Дейв хвана ръцете й. Щом я допря, Мери Джейн се отпусна и едва ли не падна на пода.

— Ако обещаеш, че няма да се срещате с Дейв, няма да те издам — обърна се тя към Флора. — Но ако не обещаеш, и двамата ще ви поведа и ще обадя на Максуел всичко — къде съм ви сварила, какво сте правили. А кажа ли, още утре ще изхвръкнеш от училището. А догодина, ако нямаш ум в главата, ела пак в същото училище.

— Обещавам — умолително каза Флора, — обещавам да не се срещаме повече. Само не казвайте на мистър Максуел, никому не казвайте!

— Добре, да си вървим — каза Мери Джейн. — Хайде!

Заизкачваха се по хълма към пътя. Дейв вървеше пръв, след него Мери Джейн, последна Флора. Щом стигнаха пътя, Флора изтича към къщата, без да се обърне.

— Да се прибираме, Дейв — подкани го Мери Джейн и го поведе към шейната. И двамата мълчаха. Пресякоха селото. При яхъра Дейв разпрегна коня, а Мери Джейн влезе в къщи.

Когато и той се прибра, Мери Джейн прелистваше алманаха. Дейв се направи, че му е все едно защо го е разтворила.

— Дейв — обади се Мери Джейн и му подаде книгата, разтворена на месец април, — в алманаха пише, че от 20-ти в северните краища на Нова Англия почвало голямото пролетно топене. Утре сме двайсети. Не знаеше ли това?

— Къде, къде пише? — нетърпеливо попита той, пое алманаха и го обърна тъй, че да не си тъмнее. — Наистина ли пише, че от утре почва пролетното топене?

Информация за текста

© Ърскин Колдуел

© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски

Erskine Caldwell

Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008

Редакция: sir_Ivanhoe, 2008

Публикация

Ърскин Колдуел. Муха в ковчега

Американска, първо издание

Литературна група IV

Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980

Редактор София Яневска

Оформление Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Виолета Славчева

Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

07 — 9536622411

5637—72—80

Ч—820

Разказите и повестта, съставляващи настоящия сборник, са взети от следните оригинални издания:

The Bastard & the Poor Fool

Kneel to the Rising Sun

American Earth

Southways

We Are the Living

Gulf Coast Stories

When You Thing of Me

The Complete Stories of Erskine Caldwell

Въведението „Устрем, на който не можеш да кажеш «НЕ»“, е откъс от биографичната книга Call It Experience

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-05-11 12:30:00