1
Разсъмваше се и старият заек стана неспокоен.
Той не се доверяваше на очите си, понеже недовиждаше и неясните образи на предметите го плашеха. С приближаване на деня те сякаш се раздвижваха и се оказваха по-близо, отколкото той ги знаеше.
Обхванат от недоверие, заекът се отдалечи от бостанчето, където изравяше изпод снега кочани зеле.
Той направи няколко скока, изправи се на задните си крака и се ослуша.
От далечните селца, скрити в гънките на равнината, лаеха кучета и един след друг кукуригаха петли. Жълтеникавото небе, допреди озарено от пълната месечина, започна да посинява. Звездите гаснеха. Светлината на месеца потъмня. От неподвижната настръхнала гора не идеше нито един звук. Само в дола окованата от леда вода тихичко бълбукаше, сякаш хълцаше от болка.
Заекът се приближи към гората с големи скокове. Пръхкавият сняг глухо скърцаше. В мразовития въздух всеки звук се чуваше по-плътен, а всред околната тишина добиваше особена напрегнатост.
Заекът се спря до едни младочки да погризе кората им. От време на време душеше въздуха и наостряше уши.
Дрезгавината изчезваше. Снегът ставаше по-бял, небето — по-синьо. Ето че гората се показа, сякаш изплува, покрита със скреж, разкошна и тържествено неподвижна под студеното небе, дето сребристо мигаха няколко едри звезди. Бяла светлина изпълни въздуха.
Заекът се успокои. Бялата светлина го зарадва. Мразът щипеше муцунката му и за да се стопли, той се завтече край гората. Правеше големи скокове, спираше се внезапно и дълго оставаше неподвижен, цял обърнат на слух. После весело отскачаше встрани и отново се връщаше в дирята си. От парата на дъха му неговата муцуна се покри със сребристи игли, а лапичките му хванаха бучици лед.
Като се наигра, реши, че е време да се прибере. Трябваше да намери ново легло, защото денят обещаваше да бъде слънчев и топъл.
Заекът прекоси гърба на баира, където снегът беше изметен от вятъра, и се озова на южния му склон. Сега неговите скокове бяха още по-големи. Той изхвърляше като пружина гъвкавото си тяло, скачаше далеч с приближени крака и дирите му напомняха четири дупчици в снега, сбрани на купчинка. Те се губеха една от друга и само опитното око можеше да ги следва, защото заекът скачаше най-често там, дето снегът беше хванал кора. Най-после той избра място за лягане.
Това беше грамаден корен на стар габър, забил дебелите си пипала в сипея. Пороите бяха свлекли и подронили земята край него, та сега стърчеше грамада червена пръст. Снегът я бе навалял, но вътре, между косматите, осланени коренища, беше сухо и топло.
Заекът се ослуша и ловко скочи на голата земя. Мушна се под корена и като подрови, за да му бъде по-удобно и по-топло, легна по корема си. Мястото му хареса. Тук неговата козина се сливаше с червената глина и го правеше невидим.
Той не можеше да заспи изведнъж, макар че се стопли и много му се искаше да подремне. Пречеха му за това стотиците звуци, които беше слушал през нощта. Сега те отново се появяваха някъде в него като рояци смътни усещания, които го плашеха и държаха нащрек.
Той гледаше как небето се издига, а равнината долу се открива широка и млечносинкава. На изток хоризонтът се отдели с тънка, кървава жичка и денят се показа в малките седефени облачета. Над далечната планина се топяха розови пари. По плещите й пламна алена светлина, откри се гигантският й гръб, светнаха върховете й, загоря снегът по тях. Слънцето се показа и по заскрежената гора засвяткаха хиляди блясъци, сякаш тя беше посипана със стъклен прах.
Пред заека на снега се появи голямо алено петно, а едното му око се зачерви от зарите и заприлича на голям рубин. Студът сега беше по-силен, но заекът знаеше, че слънцето скоро ще го стопли. Като се намести по-добре, той започна да дреме. Ушите му долавяха тежкото грачене на гарвани, които прехвръкваха към селата. После дочу камбанен звън на няколко черкви долу, в равнината, унесе се и сладко заспа.
(обратно)2
Тихо подсвиркване го събуди. В съня си той не можеше да разбере откъде иде то и зачака.
Слънцето беше се издигнало високо. Снегът блестеше. Скрежът капеше от клоните, а от сипея се издигаше па̀ра.
Наблизо не се чуваше никакъв шум. Заекът се успокои, ала от дола, където беше пасъл нощес, се разнесе рязък лай. След малко снегът заскърца. Някой идеше насам. Заекът се надигна и погледна към гората.
Оттам се показа увита в дрипава качулка глава, черно и сухо лице с увиснали мустаци. На поляната излезе дребничък селянин, отупа снега от краката си и покашля.
Сърцето на заека се разблъска от страх.
В дола пак кяфна кучето.
— Тѐ, тѐ, Лиса — каза селянинът и подсмръкна. Види се, беше му студено, защото криеше ръце в окъсаната си шубичка и смешно потреперваше.
По едно време той тръгна към сипея. Заекът не мръдна. Очите на човека му се видяха много страшни. Бяха жълти, в тях се показваха зли пламъчета, личеше някаква грижа и същевременно жестокост.
Изведнъж погледът им трепна и те светнаха с радостен и страстен блясък. Заекът разбра, че селянинът го видя, и като котка изскочи от корена.
След него нещо изщрака и се чу гръм. Криволичейки ловко между падините на сипея, заекът се понесе към стръмнината. Отдире селянинът свиреше и грозно викаше кучката. Заекът чу как тя хвана дирята му и радостно запищя. След малко лаят й стана равен и настойчив.
„Ах-ах-ах-ах!“ — сякаш въздишаше тя и високо се оплакваше от нещо.
От време на време заекът се спираше и слушаше. На два пъти я видя как тича по следите му и как пъха муцуната си в снега. Тя беше стара и опитна. От нейния дрезгав и страстен лай личеше, че е решила да го гони до смърт.
Той се опита да я излъже в дола, като мина по заледения бряг, но тя не се поддаде, отправи се по истинската му следа и скоро го застигна. Отчаян от нейния застрашително приближаващ лай, заекът прехвърли стръмнината. Пред него лъсна безкрайна равнина. Тук-там се чернееха горички, засипани със сняг. Край шосето се издигаше някаква сграда, а по-нататък, между обвитите в студени па̀ри върби, лъщеше окованата в лед река.
Тук снегът беше по-пръхкав и по-дълбок. Заекът затъваше. На места се виждаха само дългите му уши. Той достигна до един храсталак край шосето и се скри в него.
Една шейна се зададе откъм хана. В нея седяха селяни, облечени в кожуси. Види се, бяха посръбнали, та носовете и бузите им бяха червени. Те шибаха конете, от чиито муцуни излизаше па̀ра, и викаха: „Ехей-й-й!“
Щом отминаха, заекът скочи на шосето, смеси следите си с тия на конете и се озова до хана. Човешки гласове го накараха да се върне и отново да поеме стръмнината.
Лаят на кучката стана рязък и хриплив. Като достигна шосето и изгуби следата, тя се разсърди и на два пъти излая сърдито. Киселата конска миризма удавяше тънкия мирис на заека. А освен това преди час беше минал и автомобил, тъй че заледеният и пожълтял сняг миришеше едновременно на бензин и на коне. Но тя беше опитна. Тръгна край пътя и вдигна високо черната си муцуна. Когато заешката миризма удари носа й, нейната страст се разпали, мършавото й тяло се заогъва като змия. Тя залая задавено, радостно запищя и стремително се понесе напред.
Заекът приближи стръмнината, видя старата си следа и влезе в нея. После се върна и тръгна срещу кучката. Беше изморен. Краката, му се намокриха и заледиха от снежната кора.
Като потича стотина метра назад, той се сви на топка, скочи в един голям трън и зачака.
Кучката пъшкаше отдолу и уморено лаеше. Тя мина край тръна с изплезен език, гризна малко сняг и дрезгаво закляфка. Заекът я видя отблизо. Едното й ухо беше наполовина бяло, другото лежеше забърнато на тила й. Кръвясалите й очи бяха зли. Тя уж отмина, но внезапно се върна, зърна го в тръна и запищя:
„Тю-тю-тю! Тю-тю!“
И той хукна към гората. Тук-таме между дърветата блясваше на слънцето жълтеникавата му козина.
Пред него се изпречи каменист път. Той го хвана да тича по-бързо. Турил ушите си на гърба, носеше се като стрела.
Отведнъж забеляза нещо пред себе си. Искаше да се спре и да го разгледа, но в тоя миг силен гръм го накара да обезумее от страх. Нещо шибна лявото му око. Заекът отскочи и се спусна към дола.
Докато бягаше, предметите от едната му страна се губеха и за да не се блъсне в някое дърво, беше принуден да тича по-бавно. Така прекоси дола, скри дирите си във водата и се изкачи по стръмния му бряг. Тук, между изсъхналата ланшна папрат и тръни, той се примъкна и легна.
Раненото око го болеше. Кръв капеше по бузата му и на малки капчици се стичаше по сивата козина край врата му. Болката ставаше все по-силна и нетърпимо жестока. Тогава разбра, че е изгубен, и в здравото му око се изписа ужас. Лежеше и слушаше как селянинът насърчаваше кучката. Ето че тя се впусна по следите му и навали към дола, а нейният господар се защура по пътя.
— Хайде, Лиса, хайде пипни го! — викаше той и току махаше с пушката.
Кучката му отговаряше с лай:
„Тъй! Тъй! Тъй!“
Тя достигна дъното на дола, където кротко бълбукаше водата, и млъкна. Селянинът помисли, че е намерила заека мъртъв, и диво извика:
— Ха, да не си посмяла гиди, чумо недна! — И като луд се спусна към дола.
Заекът слушаше как се провира в гората и пращи. После Лиса отново се обади и селянинът изруга. Той слезе до водата и заобикаля наоколо. Носът на кучката свистеше. Търсеха загубената следа.
Дълго се въртяха двамата из дола.
Слънцето допря хоризонта. Теменужни сенки се стрелнаха в равнината и някъде отдалеч, дето градът се губеше в заснеженото поле, се чуха шестте удара на градския часовник. Залезът бавно догоря. Равнината се забули в мъгла и всичко се смълча.
Капнала от умора, кучката легна и безпомощно погледна своя господар. Той все още ругаеше и се тюхкаше.
По едно време, като се убеди, че всички усилия са безполезни, той върза кучката и седна на един пън да си почине.
Само на няколко крачки в тръните лежеше заекът и гледаше как селянинът чатка с огнилото и как сладко запуши. Димът дразнеше кучката. Тя кихна. Нейният господар я помилва по главата и каза:
— Отиде си зайчето, Лиса, спаси си кожичката. И на него му се иска да си поживее. Не е лесна работа да се разделиш с животеца.
Лиса помаха опашка и погледна своя господар. Очите на селянина сега изразяваха някаква тежка грижа, сякаш мислеше за нещо много важно, което допреди беше забравил.
— Гладна ли си? — попита той. — Ех, ако искаше да ядеш, трябваше да го хванеш, чу ли, да го намериш! А сега, хайде вкъщи.
Той преметна пушката и поведе кучката. Двамата тръгнаха по брега на дола. Замръзналият сняг запращя под стъпките им.
Долът беше се изпълнил с мрак. И отново почерниха горите, мълчаливи и безнадеждни. Но ето че от изток пламна небето и големият месец изплува. Той се потърколи по хребета на баира глупешки засмян, като че искаше да каже:
„Ей ме и мене!“
Медночервената светлина лизна силуета на човека и обагри плещите му.
Той вървеше приведен и мълчалив, а след него като черна сянка се влачеше кучето.
Заекът го проследи с единственото си око, докато го изгуби в мрачината. После повдигна крачето си, прекара лапата по кървавата си буза и се отърси.
Пак беше дошла нощта, пак лумнаха пламъчета в равнината.
(обратно)Информация за текста
© 1943 Емилиян Станев
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.
Издателство „Български писател“, София, 1977
Редактор: Теодора Димитриева
Художник: Кирил Гогов
Свалено от „Моята библиотека“ []
Последна редакция: 2009-09-01 12:40:00
Комментарии к книге «Несполука», Эмилиян Станев
Всего 0 комментариев