«Те»

Пътечката се виеше сред спящите храсталаци и завършваше пред схлупена къщурка на върха на хълма. Сега по нея бавно пълзеше сянка, близо до която от време на време проблясваше движеща се нагоре-надолу червеникава светлинка. Внезапно тя полетя встрани, описвайки дъга в мрака, преди да изчезне в една недоволно изръмжала туфа храсти. Нощта бе малко хладна и може би затова силуетът леко потрепна или се стресна от далечния, но силен като падащ гръм рев, дочул се от непрогледната тъмнина на гората. Когато наближи малкия дом с мъждукащо от прозорчето му сияние, сянката спря, ослепена от озарилите я светлини, идващи от хралупите на едно от огромните високи дървета. Косматите паякообразни силуети на ревачите пропълзяха надолу по ствола, преди нощната тишина да бъде раздрана от пронизителните им крясъци. Огромните светещи очи неотлъчно следяха отчаяните заплашителни движения на фигурата, която отново забърза напред. Шумът секна в мига, когато вратата на къщичката се отвори и на прага й застана сянка, която изрева:

— Кой е там, мамка му…?!

— Аз съм, Пилот! — извика в отговор стоящият на пътеката.

— К’во искаш, да те ’земат мътните?

— Няма ли да ме пуснеш вътре?

Двете фигури изчезнаха в къщурката, захлопвайки вратата, точно когато една огромна лепкава топка полетя от тъмнината и се размаза с плясък върху нея.

Пилотът седна на грубо скованото си столче и отпи голяма глътка от почти безформения глинен съд, сложен на масата. Той вторачи мътен поглед в настанилия се срещу него неканен гост и попита през зъби:

— Е, за к’во си дошъл? Да не би да искаш да видиш старото си другарче?

Пилотът изля в гърлото си последните останали в съда капки.

— Нося ти т’ва — каза в отговор седящият срещу него и разклати пред носа му глинена стомничка. Очите на Пилота просветнаха с болен интерес. Той протегна треперещи ръце към нея.

— Дръж! — подхвърляйки я му извика среднощният гост. Изненадващо ловко Пилотът улови стомната и трескаво я надигна. След като побълбука известно време, той я остави на масичката, събаряйки другата на пода.

— Та к’во казваше, Сянка? — със светнал поглед се поинтересува той.

— Поисках ти цигара — невъзмутимо отговори Сянката.

— А… ’Зeми си сам, к’во чакаш — подхвърли му малка кутийка Пилотът. Сянката драсна огнивото си и след малко стаичката се изпълни с тежък сладникав дим.

— Ммм… Не са никак лоши, бе — доволно отбеляза той. — Веднага хващат.

— Как няма да са, като не ги правя от боклуци като вас — отговори привелият се над стомничката Пилот.

Сянката пушеше мълчаливо, оглеждайки критично домакина си.

— Колко ги докарваш на ден? — лениво попита той.

В отговор Пилотът вдигна по два пръста на ръцете си и се оригна шумно.

— Чудя се как можеш да лочиш тая помия — гнусливо сгърчи нос Сянката.

— Абе що не си… — Пилотът се надигна и излезе навън. След малко, видимо облекчен, той с почти неподправен интерес попита:

— К’во ста’а долу?

— Чакаме Дългия да се върне утре.

— Ще се върне… знаеш кога — ухили се в отговор Пилотът.

— Ще видим — спокойно каза Сянката.

— Да, бе, да. Ще видим — изимитира го Пилотът.

— Освен това, вдругиден се навършват две години… Издействах ти да дойдеш.

— О! — с престорен тон извика Пилотът. — Поласкан съм. Наистина — и след малко добави — К’во да домъкна?

— Каквото ти падне.

— Тревица? Прахчета?

— Казах ти: К’вото искаш.

— А вие какво ще ми дадете?

— Пиячка, кльопачка, някой друг парцал… И не забравяй да се държиш прилично.

— Нямаш проблеми…

— Казах ти: Внимавай!

— Знам — проточи Пилотът. — Ще си патиш.

Сянката се надигна и отваряйки вратата, каза:

— ’Айде, Лека!

Пилотът само се изсмя злобно в отговор и когато отдалечаващите се стъпки затихнаха, той духна свещта с думите:

— Едва ли.

* * *

Дългият не дойде на следващия ден. Когато се спусна нощта, почти всички се бяха отказали да го чакат. На другия ден името му бе вписано в листа с мъртвите. Селото се готвеше трескаво за събирането в къщата на Шефа, която беше малко по-просторна от останалите схлупени съборетини, притиснати до нея. В последно време всички обитатели на селото живееха в самостоятелни къщи, тъй като оцелелите от поредната вълна на Усмихнатата Чума се оказаха по-малко от всеки друг път. И този път Докторът твърдеше, че е разбрал причината за появата й но дори не успя да направи опит да се пребори с нея, преди тя да го повали на смъртен одър. Сега в селото бяха останали само шепа хора, между които единствените две жени бяха жените на Шефа. Той се радваше на голяма популярност, не защото бе роден лидер, а просто защото всички решиха, че късметът е с него. Той експлоатираше това суеверие безмилостно, живеейки на гърба на останалите и невероятно за самия него, все още не се беше провалил. Доскоро никой не смееше да се противопостави на волята му. Но лудият Пилот го направи. Докато Шефът беше някъде навън, той се промъкна в къщата му, упои жените му и без да се разбере дали се е възползвал от тях, задигна цялото му хранително съкровище. Всъщност доказателства за всичко това така и не се намериха. Може би просто жените бяха измислили тази история, но така или иначе Пилотът бе прогонен. По тази причина той боледуваше най-малко от всички и ако не се беше привързал така силно към гъбения сок на Гнусника, сигурно щеше да изглежда много по-запазен дори от самия Шеф. Шефът знаеше много добре, че може да има нужда от Пилота. Не само че беше учена глава, но той винаги реагираше адекватно при тежки ситуации. Ето защо, той не го отрови навремето, а го остави да си живее в кротко пиянство на хълма.

Слънцето потъна зад гигантските дървета и хората вече се бяха събрали около огнището. Всеки бе донесъл най-доброто ядене и пиене, с което разполага и сега започваше Голямото освинване. На вратата се почука и всички застинаха по местата си. Шефът колебливо попита кой е там. В следващия миг те ахнаха, когато на прага се появи мършавият силует на Дългия. Няколко гърла изреваха от радост и в следващия миг в стаята настана радостна глъчка. Дългият уморено приседна до огъня, обсипван с възгласи „разказвай“. Всички бяха изпаднали в такава еуфория, че дори не забелязаха влизането на Пилота, който потъна в един тъмен ъгъл.

— Изненадах ли ви, а?! — започна Дългият. — Тъкмо за празника.

— Друг път обаче недей да ни плашиш така — извика Калтакът.

— Вижте к’во ви нося! — тържествено обяви Дългият и извади от торбата си неголям камък, чиято повърхност отразяваше ослепително огнените езици.

— К’ва е па тая тъпотия? — разочаровано попита Калтакът.

— Много ти разбира тъпата глава — отговори му Дългият. — Това май е скъпоценен камък.

— Глупости на търкалета — намеси се Шефът. — По ми прилича на разтопен метал.

— Амй — oпита се да защити находката си Дългият. — На пипане е досущ като гладък гранит или нещо такова.

— Кажи ми колко скъпоценни камъка си виждал, дебела главо — заяде го отново Шефът.

— Във всеки случай повече от тебе! — ядосано извика Дългият и изсипа в шепата си останалото съдържание на торбата. Всички наскачаха възбудено и се вторачиха в разноцветните камъчета като хипнотизирани.

— Откъде е всичко това, бе? — едва промълви Шефът и понечи да вземе едно от тях. Дългият рязко дръпна ръката си.

— А-а-а — проточи той. — Не така! Първо ми кажи какво ще ми дадеш за тях.

— Ритник по задника? — обади се някой. Всички се обърнаха по посока на гласа и видяха излезлия на светло Пилот.

— Здрасти, кретен! — зарадван извика Дългият — К’во ста’а?

— Дойдох да видя играчката, ’дето ми носиш — Пилотът погледна към огледалния камък.

— Имаш ли с к’во да го платиш?

— Къде го намери?

— Не казвам. На около седмица оттука.

— Браво, бе! Ти да не си станал приятелче с гадинищата?

— Всъщност — важно заяви Дългият — те изобщо не са толкова кръвожадни.

— Сигурно, сигурно… — захили се Пилотът. — Дай да го погледна.

Дългият посегна към камъка и всички застинаха в ужас.

— К’во ста’а тука, бе идиот?! — развика се Шефът. — К’ва гадост си домъкнал? Да ни избиеш ли искаш?

— Е спокойно де, спокойно — отговори Дългият, хващайки станалия абаносовочерен камък. — И друг път ми го е правил тоя номер. Особено като го сложа на топло.

— Да не ми кажеш сега, че е жив? — стреснато избъбри Шефът.

— Не бе, глупости. Просто така си прави.

— Да го махаш оттука.

— Стeгни се, бе — вече развеселен му каза Дългият.

— Внимавай как ми говориш!

— Виж к’во — обърна се към Пилота Дългият. — Ще ти го дам за десет от твоите цигари. Много са добри. Ако знаеш к’ъв номер ми свиха… Значи, намерих долината, пълна с ей такива камъни привечер. Викам си, време е за сън. Кракът ме болеше ужасно, тоя изкълчения, нали знаеш, ’дето Докторчето не щя да ми го оправи, преди да гушне чемшира, а пък не усещах и воня на гадинища и си викам, дай да запаля една цигара. Обаче така ме хвана, че не знаех к’во правя. Уж си бях легнал на пуста полянка, а пък на сутринта се събуждам и гледам: наоколо само камъни. Бре, да му се не види, изкарах си акъла. Сигурно така съм се разхождал, че кой знае къде можех да се утрепя. Та дай ми десет от тия и влaчи.

Постепенно страстите утихнаха и всички започнаха да ядат. Седящите в кръга си предаваха съда с алкохолната супа наново, наново и наново. Не след дълго всички бяха пияни и ето че падна и първата жертва. Калтакът се намръщи и повърна на пода.

— Сега ти ше си го чистиш — каза му Шефът.

— Не беше нарочно, бе, Шефе. Просто се задавих с няк’ва гадост. Проклета помия… — гласът му изведнъж се извиси над останалите. — Няма ли да свърши този ад?!

— Не, гълъбче, няма! — отговори му загледаният в новата си придобивка Пилот.

— И що така, Многознайко? — обърна се към него почервенелият Калтак.

— Е, леко де… — опита се да се намеси Сянката, но положението вече беше извън контрол.

— Защото сте безмозъчни задници, затова!

— Виж какво… — заплашително се обади Шефът, но Пилотът невъзмутимо продължи:

— Писна ми всеки път, когато получа благоволението да тъпея с вас, да слушам едни и същи сополиви дрънканици. „Кога ще се свърши“, та „кога ще се свърши“. Никога. И добре ще е най-после да проумеете, че никога няма да ни спасят, тиквеници такива.

— Затваряй си мръсната уста, Пилоте! — извика някой, но Шефът пренебрежително каза:

— Нека си мели.

— Не ви ли е ясно — подхвана отново Пилотът, — че няма никакъв смисъл да чакате някакъв шибан спасителен кораб? Набийте си в главите, че такъв просто няма.

— Е, няма ли да ни светнеш, Умнико? — озъби се насреща Калтакът.

— Не сте ли си напрягали поне веднъж тъпите мозъците досега? Тук сме вече две скапани години, а вие се правите, че не разбирате какво е станало. Ами огледайте се най-после, да ви…! Не проумяхте ли защо толкова години някои яростно се бореха за забраната на хиперпространствените полети? Жалко, че така и не успяха да спрат тази играчка-плачка. Никога ли не сте чували за вероятностните нива?

— Чакаме да ни обясниш, Професоре — жлъчно се обади Шефът.

— Никога ли поне малко не сте се интересували какво точно става при пространствените скокове? Не ви ли е хрумвало, че завръщането в собствената ни вселена зависи единствено и само от точните изчисления на траекторията и енергията на прехода? Слава богу, че не всички вероятностни нива са позволени, тоест, не могат да съдържат жизнеспособна вселена, иначе никога нямаше да можем да уцелим собствената си. Само че дори най-малкото отклонение в изчисленията може да ни запрати на някакво кретенско място като това. Просто след двойния гравитационен удар, който ни заби на онази побъркана наркоманска планета, бордовите ни системи не са били съвсем изправни и след втория скок ние се намерихме отново в околностите на милата ни родна Земя, но тази Земя, казано като за вас, се намира на нещо като друга „честота“.

Шефът саркастично изръкопляска и добави:

— И как ще го докажеш?

— Достатъчно е да си спомните, че преди аварийното кацане всичко изглеждаше наред и ние доста се чудихме защо никой не отговаря на сигналите ни. Като че ли синята ни планетка беше задрямала. Ние, естествено, решихме, че имаме повреда, което си беше вярно повече отколкото можехме да си представим и се приземихме, за да се пулим до ден днешен къде сме попаднали. Най-идиотското е, че такова адски вероятно нещо се случи чак след толкова години хиперпространствени полети. Късметлии сме и това си е — тържествуващо завърши Пилотът, оглеждайки всички наоколо.

— Що се дуеш, бе? Нали ти беше един от главните? Не си ли и ти виновен? Никой от хората тука си нямаше хабер какво става — обади се Гнусникът. — Ние бяхме само изпълнителен персонал.

— Винаги така става — изсмя се Пилотът. — Мижитурките оцеляват най-дълго.

В отговор Гнусникът го замери с купичката си, а Пилотът му върна с камъка, който се размина на косъм от главата му. Няколко чифта ръце понечиха да ги сграбчат, но замръзнаха, стреснати от протяжния, безкрайно проточил се звук, нададен от ударилия се в стената камък. Този звън се понесе като бавно меняща се мелодия, която затихна рязко в мига, когато Гнусникът каза:

— Ще го откупя. Изглежда отвътре има сложни кухини. Утре ще се опитам да го разчупя.

* * *

Болката в главата на Пилота беше просто непоносима. Всеки път ставаше така. Всички се оливаха с пиенето и все се намираше някой да му лази по нервите. Адски изтощително. Как болеше само! На вратата се почука.

— Влизай! — изръмжа той.

— Как е? — попита Сянката.

— Ти как мислиш? — озъби се Пилотът.

— Дръж! — Сянката му подхвърли едно съдче. Пилотът бързо засмука гърлото му и след минута изражението му показа задоволство.

— Откъде ги намираш тия неща, бе човек? — поинтересува се той.

— А-а-а, не казвам — ухили се доволно насреща му Сянката — Ти по-добре ми кажи к’ви бяха тия чудесии дето ги надрънка вчера.

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Ще се опитам.

— Виж сега — започна Пилотът, — положението е следното. Надявам се, поне знаеш, че всичката помия, която виждаме, вероятно се е появила с нещо като взрив. Е, само че този взрив не е бил само в пространството, но и във времето. С една дума в това, което наричаме хиперпространство. Сега в него съществуват много паралелни вселени, чието движение всъщност е разтягане по протежение на това, което наричаме времеви оси. Естествено, наивно е да си мислим, че се намираме в края на такава ос и затова по-лесно ще е да приемем, че и миналото и бъдещето просто съществуват паралелно.

— Не знам дали те разбрах добре, но излиза, че чрез хиперпространството може да се пътува във времето?

— Да, но е доста вредно, защото това предизвиква „вълна“ по оста и може да се забърка невъобразима каша. Слава богу, поне това е било предвидено и забранено още в началото, без да му се дава гласност. Но изглежда, че такива много малки вълнички честичко се образуват по неизвестна причина някъде по протежение на това, което наричаме минало или бъдеще и се улавят от хора, които от векове са били обявявани за ясновидци или преродени. Е това е.

— Ти определено ме закопа. Обаче не звучи лошо — възкликна Сянката. — Между другото, какво ще кажеш да отидем да видим к’ви ги е надробил Гнусникът?

— Колко му е — надигайки натежалата си глава изпъшка Пилотът.

Странно оживление цареше в селото. Още докато слизаха по пътеката, те дочуха някакви неясни викове, но така и не разбраха какво се е случило. Но когато приближиха, те бяха посрещнати от женски писък:

— Гнусникът е умрял!

Двамата се спогледаха втрещено.

— До вчера нищо му нямаше, а сега… Хоп… — измърмори Сянката. Те забързаха към къщата на Гнусника, където вече се бяха събрали останалите. Той лежеше с изцъклен поглед на пода, а от устата му бе потекла някаква катраненочерна лигоч.

— Сигурно пак е пробвал някой от новите си буламачи — авторитетно и назидателно обяви Шефът. — Изнесете го оттук! Знаете какво да правите.

— Чакайте малко, къде е камъкът? — рязко каза Пилотът.

— К’ъв камък? — недоумяващо попита Калтакът.

— Онзи.

— А, да… Да не искаш да кажеш, че го е изял?

— Не съм казал нищо, олигофрен такъв, само попитах къде е.

В следващите минути цялата колиба бе обърната наопаки, но камъкът така и не се намери.

— Освен някой да е взел торбата му по погрешка… — замислено каза Шефът. — Всеки да си претърси къщата. Това се отнася и за тебе, Пилоте. Ако не се намери, мислете му…

— Ако не си ти самият … — каза под носа си Пилотът.

Те се пръснаха и когато се събраха отново пред къщурката, Шефът попита:

— Е…?

Всички мълчаливо вдигнаха рамене. Неловкото мълчание сякаш щеше да се стовари върху главите им, преди Пилотът да извика:

— Вижте!

Останалите погледнаха там, накъдето сочеше ръката му, за да видят, че течността, избълвана от Гнусника беше изчезнала.

— Спокойно, сигурно се е изпарила — каза Шефът.

— Беше толкова гъста и лепкава, че ми се струва невъзможно — смаян каза Сянката.

— Я стига глупости — разпореди се Шефът. — Заровете го!

* * *

Дъждът започна изневиделица на следващия ден. След няколко часа, в околностите на селото изникнаха първите кожести мехури, които имаха вкус на месо след като бъдат пробити, за да се освободи съдържащият се в тях смрадлив газ. Шефът разпредели групите и районите на работа, със заръката да не се отдалечават много-много, за да не привлекат към селото някое гадинище. Когато пробилото облаците слънце залезе, започнаха да се връщат първите натоварени с храна носачи. Един от тях закачи Дългия.

— Ей, Дълъг! Оня лъскавия камък, дето се фукаше с него е обикновен боклук, ако ме питаш.

— Абе я си… — отвърна премалелият от умора Дълъг.

— Язък дето би толкова път, да го домъкнеш.

— Що? — подозрително го погледна Дългият.

— Днеска намерихме цяла поляна, пълна с такива.

— Да-да — недоверчиво поклати глава Дългият.

— Верно е, Дълъг — каза минаващият наблизо Калтак. — Ние също открихме една.

— ’Айде стига, бе. Толкова пъти съм обикалял наоколо…

— Ние също, ама ей на, за първи път ги виждаме.

— Ше ида да видя, да знаеш! И само ако ме будалкаш…

— Ходи където щеш, като не вярваш.

Скоро всички се прибраха и селото потъна в сън. На сутринта Шефът се събуди пръв и излезе навън. След като се протегна и напрозява, той отиде до едно подобие на каца, наплиска се с вода, после гребна със закачената за съда кратунка и отпи. Погледът му срещна изгряващото слънце и в следващия миг Шефът вече беше изпуснал кратунката с крясък:

— Излезте! Бързо!!!

След минута, той бе наобиколен от притежателите на няколко сънени физиономии. С разтреперан пръст Шефът посочи към слънцето. Всички обърнаха глави нататък, за да видят още едно слънце, показващо се под вече изгрялото. Премрежвайки очи, те забелязаха, че това беше върхът на един хълм, който незнайно защо се бе превърнал в огромно огледало.

— Да знаете, това… Това са само ония гадни камъни — запелтечи Шефът. — Дълъг! — изврещя той и след малко добави — Намерете го и го пратете да види какво става там! Той ни забърка в кашата, така че да му мисли! Сигурно се е преместил в къщата на Гнусника! Тичайте!

Калтакът се втурна нататък, докато останалите втренчено гледаха сиянието. След малко се чу ужасеният му вик:

— Мамка му! Елате насам!

Пристигналите заковаха на място. От отворената врата на къщурката се беше изсипала камара огледални камъни, изпод която едва се подаваше познатата четирипръста ръка на Дългия.

— Бягайте към къщата на Пилота — неизвестно защо започна да се дере Шефът. — Всички!

Малката тълпа запрепуска по пътеката, разритвайки протягащите се към тях клони на храстите. Запъхтяната групичка се втурна в колибата като стресна до смърт спящия Пилот. Всички вкупом започнаха да му обясняват какво е станало, докато Шефът залостваше вратата.

— Абе вие наред ли сте? — едва успя да надвика шума Пилотът.

— Истина е, казвам ти, в селото са — разтресе го за раменете Сянката. — Видях ги с очите си!

— Чакай сега — спокойно отблъсна ръцете му Пилотът. — Видял си? Кого?

— Камъните… Ония.

— Допълзели са самички, така ли?

— Не знам, не знам… Но са там! — изпелтечи Сянката.

— Е, значи добре съм видял.

— Какво? — попита строго Шефът.

— Това, което отразяваше камъкът, онази вечер, в твоята кочинка. Мислех, че просто съм препил.

— И какво видя?

— Образът беше разкривен, пък и сещаш се… Но ми се стори, че камъкът не отразяваше това, което беше наоколо. И наистина, като се вгледах, видях нещо като равнина, пълна с камъни. После ми се стори, че… Но знам ли…

— И защо ни казваш чак сега, пиленце ненагледно? — язвително го сряза Калтакът.

— Може би просто не исках да повярвам. Но ето че се оказа вярно…

— Кое, Умнико? — попита Шефът.

— Това, че тук нашата, човешката ниша е запълнена… Както най-вероятно е било и на „нашата“ Земя, преди да се появим и ще бъде след като изчезнем. Сигурно е закономерно. Очаквах го, но никога не съм предполагал, че ще стане точно така.

— Не ми казвай, че те мислят.

— Що пък не. Според мен по-чудното е, че са живи. Ето, обменят енергия, като управляват излъчването си, движат се, когато се втечнят, като така сигурно могат и да се размножават. К’во ше кажете ако дори са отишли по-напред от нас и имат нещо като вроден разум, а?! Един вид безусловен рефлекс…

— О, боже… — изпъшка някой.

— В отпуск е… — ухили му се гадно Пилотът.

— Но какво искат от нас? — изхленчи Шефът.

— Кой знае какво може да се е опитал да направи на онзи камък Гнусникът и така да сме ги привлекли. Или пък просто това е желание за контакт? А защо пък трябва ние да сме целта им? И защо изобщо си мислим, че те искат нещо?

Пилотът внезапно скочи на крака.

— Ако не се върна до тъмно залостете вратата — обяви той и преди някой да успее да го спре вече бързаше по пътеката.

Вечерта дойде, но от него нямаше и следа. Вече неочаквано от никого, към полунощ се почука. Шефът боязливо попита:

— Кой е там?

— Кой може да е, задник такъв? — чу се гласът на Пилотa. Той влезе и погледна насядалите хора.

— Какво сте ме зяпнали? Я ми ставайте от леглото!

Пилотът се отпусна с блажено изражение.

— Вече съм сигурен, че това са Те. Усетих мислите им… Като припомняне на нещо забравено… И знаете ли какво имат да кажат? — той се заля в неистов смях. — Те просто постоянно повтарят: „(Не) сме“.

* * *

Едва докоснатата струна иззвъня нежно, радвайки Го.

* * *

— Кой е там?

— Кой може да е, задник такъв? — чу се гласът на Пилотa. Той влезе и погледна насядалите хора.

— Какво сте ме зяпнали? Да не мислехте, че ще ви донеса от това? — попита той раздирайки робата си. Изведнъж на пода се изсипа катранен водопад, дрехата на Пилота се свлече на земята, а разпадащата му се глава изгъргори през смях:

— Хайде обратно, милички!… Е-96 ви очаква…

В този момент вратата се огъна под тежестта отвън.

Информация за текста

© Симеон Симов

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 15:29:57