«Бунта на Везувий»

Сред тайните на тъмни векове, с търпение велико прикован, забил в лазура поглед замечтан, стои Везувий и в гърди кове заканата на гневен великан. И призори по каменната гръд, по голите замислени скали, надвисват сини есенни мъгли, като души, залутани без път, и с тях скръбта си бурна той дели. А в черни нощи блесне ли Помпей с безумни и разгулни празненства, Везувий дигне троснато глава, в гърди му гневен трепет се разлей, но стихне той след миг и занемей! Отронят само каменни гърди въздишка глуха в тягостната нощ и ехото на страшната й мощ в празнуващите зали се вести смеха и оргиите да смути. А сред оргии безумни тъне празничният град и всенощно в зали шумни блика вино и разврат. Мраморните колонади знаят всеки тъмен грях и безстидните наслади сякаш сплитат се по тях. Вечер в пясъчни арени гладиаторският меч върху братята рождени шепне смъртоносна реч. И тълпите са честити, щом настръхналия лъв жаждата си с кръв насити — с топла человешка кръв. Но по белите туники черен знак е начертан — над тълпите многолики дебне огнен великан. И ето веднъж великана настръхна и мълния блесна по гневния лик; студена струя от смущение лъхна и трепнаха залите в ужас велик. И с грохот страхотен Везувий разтресе могъщите стави на каменен стан и трепетът странен за миг се понесе от сграда на сграда кат гост непризван. „Везувий, Везувий!“ — ведно възридаха смутени и бледи мъже и жени. „Везувий, Везувий!“ И смъртна уплаха сърцата безгрижни за миг вледени. Настръхнал в своята велика злоба, Везувий — в пурпур озарен, разкъсал свойта пламнала утроба, разлива огнената си прокоба и тътне в своя гняв свещен: „На своите плещи търпях с години позорен гнет и скверен смях, вий, синове на прашните долини, в разврат посред уханните градини празнувахте вседневния си грях. На празненства и оргии безстидни не стихваше стаканен звън; жреци, девици и патриции видни осмиваха с делата си обидни привидния ми вечен сън. А знаехте, че всичко тук живее чрез моята смирена гръд: житото, розите край светлите алеи, виното, в пиршествата ваши що се лее, и вашата престъпна плът. Безумци, имах много мощ в гърдите, а все пак роб бях аз на вас; родени тамо доле — в низините, за вас невнятни бяха висините и ужаса на вечната ми власт! Но в своя гняв на пепел ще обърна кумирите на жалкия ви храм; от мъртвите ви зали ще извърна аз поглед и тълпите ще обгърна с победния си смъртен плам!“ И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен и разлива се, извива, като златокървав флаг, великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел улици, площади, сгради, засенени с черен мрак. Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим, а тълпите бледолики къмто градските портики хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим. Рухват тежки колонади и възпламналите сгради стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри; вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява и вулкана със закана блясва, трясва и гори. И за празник смъртночуден, смело към града безлюден стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан: ето огнената лава тьтне, святка, наближава и чрез нея гибел лее разгневений великан. В пустите улици с пурпурни гриви бликат пламтящи вълни; лавата лее се, жежка, бурлива в черен дим и съсипни. Тук-там прониже пожар тъмнината, блесне рубинен език, глухо понася се стон в пустотата и занемее след миг. Край бреговете тълпи изумени блъскат се с ужас и рев, пред тях морето вълнува се, пени в своя величествен гнев, зад тях Везувий настръхнал изправя своята огнена мощ — ярки потоци от бликнала лава греят в злокобен разкош. Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен, Везувий победно гърми, той властно обхваща града и разпраща пламтящи червени вълни. И сграда след сграда във хаоса пада, вълна я залива след миг и в черната бездна на вечер беззвездна изчезна последния вик.

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-02-13 09:00:00